Съдбовно бягство

- Това е Тоби - обясни Луси. - Неговата баба е твоята икономка.

- Наистина ли?

- Пуснете ме! - извика момчето. - Нищо не съм направил.

- Не е вярно - заяви Луси, когато Панда пусна тениската му. - Ти ме шпионираш от дни и аз искам това да престане.

Освободен от желязната хватка на Панда, Тоби отново възвърна дръзкия си войнствен вид.

- Никога никого не съм шпионирал. Баба ме изпрати, за да проверя дали не си замърсила мястото.

- Значи, съм била следена от един десетгодишен хлапак?

- Дванайсет!

Тя много добре го знаеше, но за разлика от Луси, Вайпър не се церемонеше с децата.

- Трябва да си намериш по-добро занимание - отсече тя.

Момчето вирна брадичка и я погледна право в очите.

- Не съм шпионирал. Ти лъжеш.

Вайпър погледна към Панда.

- Давай. Отърви се от него.

Тоби беше неприятно малко дяволче и тя мразеше да я шпионират. При все това бойният му дух й харесваше.

- Той ми идва в повече, нямам сили да се оправям с него -отвърна тя. - Това е най-малкото, което можеш да направиш.

9.

Панда повдигна вежда.

- Да се отърва от него?

Тоби се препъна непохватно в опита си да се измъкне, но се подхлъзна по пътеката, покрита с борови иглички, и тупна тежко на земята. Изправи се бързо и отново се опита да побегне, но Панда го хвана за провисналото на дъно на широките шорти.

- Почакай, хлапе. Разговорът още не е свършил.

- Пусни ме, ненормалник такъв!

- Хей! Какво става тук?

Луси се обърна и видя Големия Майк Муди да приближава към тях, понесъл голяма кутия с пица. Тя напълно бе забравила, че го бе поканила да се върне, за да вбеси Панда. Сигурно ги бе видял между дърветата.

- Голям Майк! - Тоби се заизвива, борейки се да се изтръгне от здравата хватка на Панда.

- Някакъв проблем ли има, хора? - Брокерът на недвижими имоти озари Панда с бляскавата си усмивка. - Радвам се да те видя отново на острова. Надявам се, че къщата ти харесва.

Панда кимна кратко.

Големия Майк посочи със свободната си ръка към момчето.

- Какво става, Тоби? В беда ли си? Тоби е мой приятел. Навярно ще мога с нещо да помогна.

Тоби метна кръвнишки поглед към Луси.

- Тя казва, че я шпионирам. Тя е голяма лъжкиня.

Големия Майк се намръщи.

- По-добре се успокой, момче. Така не бива да се говори.

Луси се скова. Колкото и да беше ядосана на Тоби, никак не й се понрави да се обръщат към него с „момче“. Или Големия Майк не знаеше, или нехаеше колко оскърбително е подобно обръщение за афроамериканците от мъжки пол, независимо от възрастта им. Ако брат й Андре беше наблизо, Големия Майк щеше да изслуша пространна лекция за расовата чувствителност.

Но явно Тоби изобщо не се бе обидил. Когато Панда го пус-па, той се хвърли към Големия Майк.

- Нищо не съм направил. Честно.

Големия Майк вече бе прехвърлил кутията с пица в лявата си ръка и обви дясната около раменете на момчето, разпръсквайки зловонието на одеколона си.

- Сигурен ли си в това? - попита Големия Майк. - Госпожица Вайпър изглежда много разстроена.

Панда изсумтя.

По начина, по който Големия Майк я оглеждаше изпитателно, Луси разбра, че все още се опитва да си припомни къде е виждал лицето й. Тя сведе глава.

- Нищо не съм направил - настоя Тоби.

Луси реши, че пропитата с одеколона тениска е достатъчно наказание за Тоби.

- Не искам повече да ме шпионираш. Ако отново се случи, ще говоря с баба ти.

Тоби смръщи чело.

- В момента баба не е у дома, така че не можеш да говориш с нея.

Дори такъв дразнещ многознайко не можеше да обезкуражи сияещото дружелюбие на Големия Майк.

- Знаеш ли какво мисля аз, Тоби? Мисля, че трябва да се извиниш на госпожица Вайпър.

Луси не вярваше много на изтръгнатите насила извинения, но Големия Майк потупа Тоби по рамото.

- Няма ли какво да й кажеш? Или предпочиташ да почакаш, докато тя дойде у вас?

Момчето заби поглед в краката си.

- Извинявай - смънка.

Големия Майк кимна доволно, сякаш Тоби го изрече от все сърце.

- Така е по-добре. Сега ще заведа Тоби у тях. Той повече няма да създава неприятности, нали, Тоби?

Тоби пристъпи от крак на крак и поклати глава.

- Така си и мислех. - Големия Майк, който все още държеше пицата, протегна кутията към Панда. - Вие двамата не губете време и се насладете на това. Аз по-късно може да се върна и да поговорим за лодката.

- За лодката? - учуди се Панда.

- Шестметров катер „Полар Крафт“. Собственикът го е ползвал само едно лято и на практика го подарява. Госпожица Вайпър ми каза, че си търсиш лодка.

Панда я изгледа накриво.

- Госпожица Вайпър се е объркала.

Големия Майк очевидно умееше да поема стоически ударите и усмивката му стана още по-широка.

- Тя ми се стори съвсем уверена, но какво пък... Имаш визитката ми. Когато решиш, ми се обади. Сделката с катера е много изгодна. А сега двамата хапнете от вкусната пица. Хайде, Тоби. - Поведе момчето надолу по пътеката в противоположна посока от къщата.

Щом изчезнаха, Панда я измери с недоволен поглед.

- Казала си му, че искам да купя лодка?

- Може и да ти се прииска да купиш. Откъде да зная?

Той поклати глава и се извърна към къщата, но се спря и поднесе кутията към носа си.

- Защо тази пица мирише на парфюм?

- Големия Майк смята, че трябва да си маркира територията.

Тя ускори крачки и остави Панда да се прибере сам в къщата.

Още преди да го види, Бри чу Тоби да идва през гората. Наближаваше седем, а тя за пореден път бе забравила да му приготви вечеря. Когато това обикновено се случваше, тя влизаше вътре и го заварваше да седи край кухненската маса да яде зърнена закуска от една от многото кутии, които Майра бе купила по време на последното си отиване в магазина на Сам, преди болестта да я прикове към леглото и да не може повече да пътува до сушата.

Бри си каза, че трябва да стане от стъпалото и да направи нещо - каквото и да е - а не само да пуши. Втренчи се в кошерите на Майра и се замисли за онези отдавна отминали лета, когато двете със Стар тичаха като полудели от тази малка къща към голямата. Но нямаше много приятни спомени, от които да избира. Пропадналият й брак? Не. Празната й банкова сметка? Определено не. Колкото до самочувствието й... Как би могла да мисли за нещо, което не съществуваше?

Тази къща, заедно с пчеларницата на Майра, някога за нея беше като втори роден дом, но през последните три седмици тона място се бе превърнало в неин затвор. Само ако можеше ди побегне към някогашната лятна къща, да се свие отново на остъклената веранда с уокмена и да слуша „Бекстрийт Бойс“, докато наблюдава как братята й и техните приятели трополят нагоре-надолу по стълбата към кея. През онова лято Дейвид беше едно от онези красиви момчета, макар че през деня той работеше на рибарска лодка, докато останалите се забавляваха.

Бри се загледа в пчелите и тъкмо палеше цигара, когато Тоби излезе от гората. Някой беше с него. Тя засенчи очи с ръка и видя привлекателен мъж да крачи редом с момчето. Той беше едър, висок, с широки рамене и гърди. Един от онези добре изглеждащи мъже, които се отличаваха в тълпата. От мъжете, които...

Тя скочи от стъпалото.

- Здравей, Бри - рече мъжът. - Много време мина.

Тринайсет години тутакси се изпариха. Промяната във външността му нямаше значение. Тя го мразеше сега със същата ярост, като последния път, когато го видя.

- Тоби, прибери се в къщата - нареди строго. - Идвам след минута.

- Почакай. - Той разроши свойски косата на Тоби. - Помни какво ти казах, Тоби. Хората, които идват тук през лятото, по природа са параноици. Не бива да ходиш там.

- Нищо лошо не правех.

Мъжът вече не рошеше косата му, а потриваше главата му с кокалчетата на пръстите си.

- Рано или късно, той ще разбере за баба ти. И само за сведение... Не можеш да осребриш чека, който той е изпратил на нейно име. А сега влез вътре, докато аз говоря с Бри.

Бри стисна ръка в юмрук. Майк Муди, заедно с бившия й съпруг Скот, беше начело на списъка с лицата, които не желаеше никога повече да види. Тя знаеше, че Майк все още живее тук, след като лицето му я гледаше от поне пет-шест билборда покрай главното шосе на острова, но възнамеряваше на всяка цена да избегне срещата с него. А ето го сега тук.

Тоби се отправи с маршова крачка към къщичката. Майк пристъпи към нея с голямата си мазна усмивка и протегната ръка.

- Изглеждаш прекрасно, Бри. Красива както винаги.

Тя притисна ръце към бедрата си.

- Какво искаш?

Ръката му се отпусна, но фалшивата усмивка остана лепната на лицето му.

- Няма ли поне едно „здравей“?

- Няма.

Той беше вонящо дебело хлапе с хитри като на невестулка очи, пъпчива кожа и криви зъби, което всяко лято безуспешно се опитваше да се присламчи към детската им компания. Но единственият островитянин, когото допуснаха в редовете си, беше Стар. Майк беше прекалено шумен, прекалено неприятен. Всичко в него беше сбъркано - дрехите, дразнещият смях, тъпите шеги. Единственият, който се отнасяше добре към него, беше Дейвид.

- Жал ми е за хлапето - бе заявил Дейвид, когато веднъж един от братята й обиди Майк. - И двамата му родители са пияници. Той има много проблеми.

- Всички имаме проблеми - бе отрязала Стар. - Ти го защитаваш само защото и ти си донякъде отхвърлен.

Наистина ли Дейвид беше отхвърлен? Бри не мислеше така. От самото начало те бяха привлечени от Дейвид. Той беше чаровен, харизматичен, красив. Отраснал в бедно семейство в Гари, Индиана, той следваше с пълна стипендия в Мичиганския университет. Беше на двайсет, на същата възраст като най-големия й брат, но много по-умен и способен. Въпреки че не помнеше някой да го е казвал на глас, всички смятаха, че е много готино да дружат с чернокожо момче. Освен това всички вярваха, че Дейвид е предопределен за велики дела.

Майк посочи цигарата й.

- Това са гвоздеи в ковчега ти. Трябва да ги откажеш.

Той все още беше неприятен, но по различен начин. Кривите зъби, пъпките и излишните килограми отдавна бяха изчезнали, но все още се престараваше във всичко. Сплъстената мръсно руса коса от тийнейджърските му години бе оформена в модерна прическа, но прекалено зализана с гел. Евтиният му летен гардероб от грозни шорти и тениски, които вечно не му бяха по мярка, бе заменен с бял панталон и елегантна поло риза и колан с емблемата на „Прада“ - прекалено претенциозно облекло за ежедневието на острова, но най-противни от всичко бяха масивната златна гривна и колежанският пръстен.

Цигарата почти пареше пръстите й.

- За какво е всичко това?

- Тоби се е забъркал в някакви неприятности със съседите.

Тя потупа с палец филтъра на цигарата, но нищо не каза.

Той раздрънка монетите в джоба си.

- Изглежда, никой не е казал на новия собственик, че Майра е починала, и той мисли, че тя все още се грижи за къщата. Но се оказва, че Тоби го е правил, откакто тя се разболя. Научих го чак сега, иначе щях да сложа край на това.

Цигарата опари пръстите й. Тя я хвърли и стъпка фаса със сандала. Дванайсетгодишно момче се опитваше да върши работата на един възрастен. Трябваше да обърне повече внимание на честите му изчезвания. Поредното доказателство за нейната неспособност.

- Ще поговоря с него.

Тя се обърна, за да влезе в къщата.

- Бри, ние бяхме деца - заговори той зад гърба й. - Не ми казвай, че още ми се сърдиш.

Тя не се спря.

- Опитах се да се извиня - продължи Майк. - Не получи ли писмото ми?

Бри се бе научила да потиска гнева си. През последните десет години правеше точно това. Десет години се преструваше, че не знае, че Скот е сериен прелюбодеец. Десет години избягваше открития сблъсък, който щеше да сложи край на брака им. И ето докъде я бе довело това. До никъде.

Рязко се извъртя.

- Продължаваш ли да шпионираш хората, Майк? Все още ли си същият потаен плъх, като тогава?

- Бях влюбен в теб - рече той, като че ли това оправдаваше всичко. - В по-голямо момиче.

По-голямо само с една година. Тя заби нокти в дланите си.

- И ти отиде при майка ми и й изтропа, че си ни видял двамата с Дейвид. Страхотен начин да спечелиш едно момиче.

- Мислех, че ако двамата се разделите, аз ще имам шанс.

- Никога, дори след милион години.

Той отново пъхна ръце в джобовете.

- Аз бях само на седемнайсет, Бри. Не мога да променя миналото. Това, което сторих, беше грозно и единственото, което мога да кажа сега, е, че съжалявам.

Двамата с Дейвид не подозираха, че той ги следи през онази нощ, когато се скриха зад дюните, за да се любят. На следващия ден Майк отишъл при майка й и още същия следобед Бри бе изпратена на заточение при ужасната леля Ребека в Батъл Крийк. Бри никога повече не се върна на острова, допреди три седмици, когато й съобщиха, че Майра е починала и е посочила Бри за настойница на внука й.

Майк извади ръце от джобовете.

- Позволи ми да ти помогна с Тоби.

- Не се нуждая от помощта ти. Остави ни на мира.

Той потърка с палец златната си гривна.

- Загрижен съм за хлапето.

- Уверена съм, че е добре за имиджа ти за пред местните да се преструваш, че се грижиш за бедните сирачета.

Негодникът дори не се смути.

- Знаех си, че няма да ми постелеш червен килим за добре дошъл, но мисля, че бихме могли някак си да се разберем.

- Сгрешил си.

Майк огледа буренясалия двор и малката пчеларница с лющеща се бяла боя и хлътнал тенекиен покрив. Поривът на вятъра разлюля листата, но не и скъпата му прическа.

- Няма да получиш много за това място, ако се опиташ да го продадеш. Няма изглед към езерото, нито достъп до плажа, а и къщата се нуждае от ремонт.

Той не й казваше нищо, което тя не знаеше. Без късмет в любовта и в недвижимите имоти - това бе съдбата й. Банката бе запорирала къщата за пет милиона долара, която двамата със Скот бяха купили в Блумфийлд Хилс. Последно бе чула, че са я обявили за един милион и триста хиляди, но все още нямало купувач.

Майк се отправи към изоставената градина на Майра, където доматите се опитваха да се преборят с плевелите.

- Ако отведеш Тоби, ще му отнемеш единствената опора в живота.

- Нали не мислиш наистина, че ще остана тук? - Изрече го така, сякаш имаше десетина други възможности, макар че всъщност нямаше нито една.

С невинен вид той заби ножа още по-навътре.

- Чух че, не си получила голяма издръжка при развода.

Не бе получила нищо. Дори семейството й не й бе помогнало. Братята й имаха финансови затруднения, но дори и да нямаха, не можеше да ги моли за пари, не и след като бе останала глуха за предупрежденията им относно Скот. Колкото до наследството й... То се бе стопило само за година след смъртта на майка й.

- Ето, имаш къща - продължи той. - Майра държеше доста изкъсо Тоби и той няма много приятели, но корените му са тук, а в живота му и без това има достатъчно сътресения. Мисля, че Дейвид би искал ти да останеш.

Бри не можеше да понесе да го слуша как произнася името на Дейвид, дори и след толкова години.

- Никога повече не идвай тук - процеди тя, обърна се на пети и го остави да стърчи сам насред двора.

Тоби седеше зад малката сгъваема маса в кухнята и ядеше поредната купа със зърнена закуска. Кухнята, заедно с останалата част от къщата, бе ремонтирана във времената, когато бяха на мода шкафовете от светъл дъб и масивните дървени плотове. Върху двете открити полици бяха подредени гърнетата за мед и керамичните пчели, които Майра колекционираше. През прозореца над умивалника Бри видя Майк, който оглеждаше двора, сякаш оценяваше стойността на собствеността. Най-после си тръгна.

Дейвид й бе написал само едно писмо.

Винаги ще те обичам, Бри. Но това е краят. Не желая да заставам между теб и семейството ти...

Тя бе съкрушена. Единствената й утеха бяха телефонните разговори със Стар. Дъщерята на Майра беше най-добрата й приятелка, единственият човек, който разбираше колко силно тя обичаше Дейвид и че той беше за нея много повече от едно лятно увлечение.

Шест седмици след заминаването на Бри Стар забременя от Дейвид и той напусна университета, за да се ожени за нея. Бри никога повече не проговори на нито един от двамата.

Тоби вдигна купата и изсърба останалото мляко, после я остави на масата.

- Баба ми каза, че ти си богата. Хващам се на бас, че си я излъгала.

- Бях богата. - Бри погледна през прозореца. - Вече не съм.

- Защо?

- Защото позволих да ме издържа мъж, вместо да разчитам на себе си.

- Знаех си, че нямаш никакви пари. - Прозвуча като обвинение, поредното напомняне колко силно той я ненавижда. Не че тя умираше от любов по него. - Кога ще си ходиш? - попита я той.

Не за пръв път й задаваше този въпрос и Бри съжали, че не може да му отговори.

- Не знам.

Той бутна стола назад.

- Не можеш да продължаваш да висиш тук и нищо да не правиш.

Тоби беше прав и тя трябваше да му покаже, че има план. Някакъв план. Какъвто и да е.

- И не смятам. - Бри се извърна от прозореца. - Ще продавам меда на Майра.

Луси нямаше намерение да си бъбри дружески с Панда, докато похапват пица. Вместо това обу маратонките и излезе навън. Мразеше да бяга, но не по-малко мразеше да се чувства като плужек, а и имаше нужда да се отърве от емоциите на този нещастен ден.

Луси сви от шосето до Залива на гъските и излезе на главния път. Не след дълго мина покрай изоставена фермерска лавка. Зад нея зърна малка синьо-зелена къщурка. Чу, че някой бяга зад гърба й, и нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е.

- Семейството ми вече не ти плаща - процеди тя, когато Панда се изравни с нея.

- Навик.

- И без това не обичам да бягам, а с теб още по-малко.

- Жалко. Това шосе е твърде тясно. Отбий на банкета.

- Можеш да чуеш приближаваща кола от километър, а аз реших да потичам, защото искам да бъда сама.

- Преструвай се, че не съм тук. - Той забави темпо, за да изостане. - Ти наистина няма да се върнеш в Уайнет, нали?

- Чак сега ли го разбра?

- Бих се обзаложил на каквото и да е, че ще размислиш.

- Щеше да изгубиш.

- Винаги има първи път.

- Ти си такъв неудачник. - Тя пресече пътя и затича обратно към къщата.

Той не я последва.

Когато се върна, Луси подкара с колелото към плажа до южния заострен край на острова и седна на върха на една пясъчна дюна, за да се полюбува на езерото, позлатено от лъчите на залязващото слънце. Когато най-после се върна в къщата, завари Панда да седи на един от шестте разнородни стола, подредени около псевдовикторианската кухненска маса, която Луси бе започнала да ненавижда не само заради обелената зелена боя и грозните грамадни крака - единият от които бе подпрян с парче сгънат картон - но и защото тя символизираше всичко, което трябваше да се махне от този някога толкова красив дом.

Въпреки че пред него лежеше отворената кутия с пица, липсваха само няколко парчета. Когато Луси влезе, той вдигна глава. На жълтата светлина на абажура, висящ над масата, приличащ на лампа от „Тифани“, мургавата му кожа изглеждаше още по-тъмна. Тя се обърна към него, без да го нарича по име, като че ли бяха само далечни познати.

- Вече съм се настанила в спалнята ти и след като утре заминаваш, предпочитам да не се местя само за една вечер.

Той подпря лакът на облегалката на стола.

- Това е моята стая.

Също така беше и единствената спалня на първия етаж, което я правеше идеално убежище срещу попълзновенията му.

- С удоволствие ще ти приготвя някое от другите легла -рече тя.

- А ако не съм съгласен?

- Тогава ще се преместя, а ти ще спиш върху моите мръсни чаршафи.

Той сви презрително устни и я изгледа насмешливо.

- Ще си помисля.

Тя му отвърна с хладна официалност:

- Ще ти бъда благодарна, ако мислиш по-бързо. Денят беше дълъг и тежък и искам да си легна.

Подигравателната му усмивка се стопи и Панда сви рамене.

- Спи където искаш. Не ме интересува. Сам ще си приготвя леглото. - Стана и се запъти към вратата, но се спря. - И още нещо. Не пипай нищо по къщата. Всичко остава така, както е.

Тя щеше да се погрижи за това.

Но той явно нямаше да я остави на мира. Малко след като Луси угаси лампата в спалнята, на вратата се почука.

- Забравих си четката за зъби - каза Панда през затворената врата.

Тя стана от леглото, извади четката му за зъби от аптечката, отключи вратата на спалнята и я промуши през пролуката.

От гневно стиснатите му челюсти човек можеше да си помисли, че тя държи сгъваем нож.

- Заключила си вратата? - процеди той с глас, пропукващ като сух лед.

- Навик - отвърна тя смутено.

- Заключила си вратата?

Щеше да прозвучи детински, ако започне да му обяснява колко страшна й се струва къщата през нощта, затова Луси само сви рамене.

Веждите му се сключиха, ъгълчето на устата му се изви презрително.

- Бейби, ако исках да вляза в тази стая, никаква ключалка няма да ме спре. Но защо да си правя труда? Ти и без това не беше толкова добра.

Тя пое остро дъх и затръшна вратата в лицето му.

Панда искаше да удари нещо. Себе си. Колко пъти щеше да се издънва с нея? Но тя толкова го дразнеше.

Кучката си го заслужаваше. Ако не ме беше вбесила, нямаше да я ударя.

Беше чувал точно същите думи при стотиците обаждания за домашно насилие, когато някакъв негодник се опитваше да се оправдае, задето е пребил жена. Фактът, че той бе използвал думи вместо юмруци, не го правеше по-добър.

Прокара пръсти през косата си. Бъди най-добрият в това, което умееш. Но всичко свързано с Луси Джорик беше редуване на една след друга все по-големи издънки, още от самото начало. Веднага след като я качи на мотора в онази уличка, трябваше да я откара обратно при семейството й. Всички онези игрички, докато се опитваше да я изплаши, нищо не бяха постигнали, освен че го накараха да се почувства като пълен кретен. Правеше грешка след грешка, което доведе до най-ог-ромната издънка. Онази последна нощ.

И без това му бе трудно да се сдържа, когато бяха край езерото Кадо, но в онази последна нощ в мотела изгуби контрол. Беше прекарал твърде много часове с Луси, притисната към гърба му, твърде много дни бе виждал как в онези кафяви очи със зелени точици изригват тревожни сигнали, когато тя се чувстваше уязвима.

Панда вдигна юмрук, за да почука отново, сетне отпусна безволно ръка. Какъв смисъл имаше да се извинява? Последното, което искаше тя в момента, е да го види.

Той се отправи надолу по спарения стар коридор и се заизкачва по стълбата на тази призрачна къща, която не можа да се удържи да не купи. В живота му и без това цареше предостатъчно голям емоционален хаос, с който трябваше да се справи. Не му трябваха още проблеми, най-малко с дъщерята на шибания президент на Съединените щати.

Трябваше час по-скоро да се махне от този остров.

На следващото утро Луси избегна срещата с Панда, като се измъкна през плъзгащите се врати на спалнята на верандата, водеща към задния двор. Качи се на велосипеда и се отправи към града, където закуси с кафе и мъфин, седнала на една от масичките пред „Петнистата жаба“. С изключение на двете тийнейджърки, които огледаха преценяващо косата и татуировката й, никой друг не й обърна внимание. Усещането да се измъкне от кожата на Луси Джорик бе опияняващо.

След като приключи, тя подкара към северната част на острова. Обичаше закътаните ъгълчета покрай брега. Тук нямаше спортни площадки за богати и известни. На острова идваха само водопроводчици и продавачи. Хлапета, които учеха в държавни колежи, и млади семейства, возещи бебетата си в колички от „Уолмарт“. Ако Мат и Нийли не се бяха появили в живота й, можеше само да мечтае да дойде на почивка в подобно място.

До Четвърти юли оставаха още почти две седмици, но туристическите лодки вече се поклащаха във водите на езерото. Луси мина покрай ферма, после покрай дървена барака с ръчно написана табела: НАИ-ДОБРАТА ПУШЕНА БЯЛА РИБА НА ОСТРОВА. Отляво се виждаше малко езеро, обрасло с папур, отдясно - блато, а отвъд се ширеше огромното езеро Мичиган. Постепенно дърветата, засенчващи пътя, се смениха с борове, после дърветата изчезнаха напълно и пътят се стесни към носа на острова.

От крайбрежните скали, изгладени преди много векове от ледниците, се белееше фар. Луси остави велосипеда и пое по пътеката към фара. Кимна на пазача, който поливаше оранжевите слабоноги, разцъфнали в дървени сандъчета близо до вратата. Зад постройката вълноломът се врязваше във водата. Днес езерото бе спокойно, но Луси си представи мястото по време на буря, когато вълните се разбиваха в скалите.

Откри уединено местенце, където да поседне, сред големите морени, вече затоплени от утринното слънце. Фериботът, плаващ към сушата, приличаше на малка движеща се точица. Луси отчаяно се надяваше Панда да е на борда му, защото, ако все още бе в къщата, щеше да се наложи тя да се изнесе, а в този момент най-малко искаше да замине. Грозните думи, които хвърли в лицето и миналата нощ, все още изгаряха душата й. Хората никога не са били жестоки към нея, но Панда беше преднамерено злобен.

Беше й все едно защо той се нахвърли така върху нея, нито дали сам вярваше в това, което каза. Думите му бяха унищожили и последните останки от носталгията по тяхното голямо приключение. А това в крайна сметка беше добре.

Когато отново се качи на велосипеда, Луси бе твърдо решила да сложи ред в живота си. Ще се възползва от по-хладните сутрини, за да плава с лодка по езерото или да изучава острова. А следобедите ще започне да пише главите от книгата, които бе обещала на баща си.

Когато наближи отбивката към шосето до Залива на гъските, тя видя същата малка синьо-зелена къща, която бе зърнала вчера. Заради криволичещия бряг на острова разстоянията не можеше да се преценяват добре, но може би тук живееха Тоби и баба му -по права линия не много далеч от къщата на Ремингтън.

От едната страна на входната алея се виждаше опасно килната пощенска кутия, а от другата - изоставена фермерска лавка. Въпреки че къщата се намираше на няколко километра от града, мястото беше подходящо за продажба на летния урожай, тъй като минаващото наблизо главно шосе водеше към южния плаж, най-големия на острова, където снощи тя бе ходила, за да се полюбува на залеза. На избелялата табела, увиснала накриво от скъсана верига, се четеше: МЕДЕНА ВЪРТЕЛЕЖКА. ПРОДАВА СЕ ДОМАШЕН МЕД.

Луси импулсивно сви по входната алея.

10.

Бри извика и отскочи от кошера.

- О, боже... О, боже... о, боже... - Простена, сви рамене и затрепери. Тъмната купчина, която бе видяла в плъзгащото се дъно, не беше просто боклук. О, не. Беше мишка. Мъртва мишка, запечатана в нещо като лепкава капсула, образувана от прополиса, отделян от пчелите.

Тя отново потръпна, смъкна коравите кожени пчеларски ръкавици и се затътри през двора. По думите на Тоби, господин Уензъл миналия месец бе дал на пчелите гъст захарен сироп, но сега рамките в плодниците трябваше да се сменят. А това беше едва третия кошер, който бе отворила. Какво ли щеше да намери в останалите?

Може би в крайна сметка Стар е била права. Тя мразеше да работи с пчелите на майка си. Но Бри не приличаше на Стар и от самото начало пчелите я очароваха. Всяко лято помагаше на Майра с кошерите. Вълнуваше я усещането за опасност, чувството на превъзходство, че се е научила да прави нещо, което братята й не умееха. Харесваха й редът, царящ в пчелната колония, строгите правила в семейните групи, образуващи общества, идеята за пчелна йерархия начело с царица. Но най-много й харесваше да бъде с Майра, която бе тиха и кротка жена, толкова различна от вятърничавата егоцентрична майка на Бри.

Бри бе прекарала будна почти цялата нощ, изучавайки малката колекция от книги на Майра по пчеларство, но нито книгите, нито всичките лета, през които бе помагала на Майра, я бяха подготвили за такава голяма отговорност. Преди няколко години дори бе посещавала курс по пчеларство, но Скот не й разреши да постави кошер в двора, така че никога не бе прилагала знанията си на практика. И ето къде се бе озовала сега, при това не само с един кошер, който да охранява от гризачи и паразити, както и да следи да не се пренасели, а с цели петнайсет.

Тя почеса единия глезен с върха на другата маратонка. Въпреки че якето на Майра с шапката със защитна мрежа й ставаше, гащеризонът в комплект към тях не беше предназначен за толкова висока и слаба фигура като нейната, затова тя бе обула своя панталон в цвят каки. Светлите цветове успокояваха пчелите, а тъмните им напомняха за хищници като миещи мечки и скунксове. За нещастие, бе забравила да напъха краищата на панталона в чорапите, което обясняваше ужилването на глезена.

Замисли се дали да не се опита да убеди Тоби да изхвърли мъртвата мишка, но той бе наследил неприязънта на майка си към пчелите, така че навярно нямаше шанс да успее. След вчерашния шпионски инцидент Бри бе решила да го държи по-внимателно под око, но в момента от момчето нямаше и следа. Затова пък видя да приближава към къщата една тийнейджьрка с боядисана черна коса и разрошени дредове. Беше надянала черен топ, шорти и грозни боти. Беше по-ниска от Бри, може би малко над метър и шейсет, с дребни фини черти и сочни устни. Ако не бяха ужасната прическа и прекалено тежкият грим, може би щеше да бъде красива. Освен това нейното лице й се струваше смътно познато, макар Бри да бе сигурна, че никога не са се срещали.

Тя вдигна мрежата върху шапката. Появата на момичето я притесняваше не само заради татуировката и халката на носа, но защото до вчера никой не я беше безпокоил. Харесваше й да се чувства невидима и искаше да си остане такава.

- Предполагам, че не сте бабата на Тоби - рече момичето.

Въпреки страховития й вид, не изглеждаше опасна. Бри

хвърли ръкавиците до пушалката, която бе използвала, за да усмири пчелите. Майра работеше с пчелите с голи ръце, но Бри далеч не бе готова за това.

- Бабата на Тоби почина в началото на май.

- Наистина ли? Много интересно. - Гостенката протегна ръка, доста странен жест за едно младо момиче. - Аз съм Вайпър.

Вайпър? Бри стисна ръката й, но всичко продължаваше да й се струва чудновато. В стария й социален кръг прегръдките бяха задължителни, дори с жени, които едва познаваше.

- Бри Уест.

- Приятно ми е да се запознаем, Бри. Тоби да е наоколо?

Откъде това момиче познаваше Тоби? Бри отново се почувства напълно некомпетентна и непригодна. Не знаеше къде е Тоби, нито какво правеше, когато не беше край нея.

- Тоби!

Никакъв отговор.

- Сигурно е в гората - изрече новодошлата с любезност, която накара Бри да осъзнае, че тя изобщо не беше тийнейджър-ка. - Вие майката на Тоби ли сте?

Заради бледата си кожа братята на червенокосата Бри и бяха лепнали прякора Трупа и имайки предвид расовата принадлежност на Тоби, тя си помисли, че жената иронизира. Ала съдейки по изражението й, тя изглеждаше напълно искрена.

- Не. Аз съм... негова настойница.

- Разбирам. - Нещо в прикования й поглед подсказваше на Бри, че тя наистина разбира - може би повече, отколкото на Бри й се искаше.

- С какво мога да ви помогна? - Бри осъзнаваше, че въпросът й прозвуча доста рязко, но тя искаше неканената гостенка по-скоро да си отиде, за да се върне при пчелите. А още по-силно искаше цигара.

- Ние сме съседи - продължи жената. - Аз съм наела къщата на Ремингтън.

Къщата на Ремингтън? Нейната къща. Това ли беше жената, която Тоби е шпионирал? Престори се, че няма представа.

- Къщата на Ремингтън? Аз... аз съм тук едва от две седмици.

- Намира се от другата страна на гората. Има пътека до там.

Пътеката, по която двете със Стар хиляди пъти бяха тичали

нагоре-надолу.

Жената погледна към кошерите.

- Вие сте пчеларка.

- Бабата на Тоби беше пчеларка. Аз само се опитвам да запазя пчелите живи.

- Имате ли опит в пчеларството?

Бри се засмя с дрезгав смях, на който сама се удиви.

- Едва ли. В детството си се занимавах с пчели, но оттогава мина много време. За щастие, това са здрави, развити колонии и студената пролет, изглежда, е попречила на роенето им. Ако не оплескам нещо, всичко с тях ще бъде наред.

- Това е чудесно. - Тя действително изглеждаше впечатлена. - Ще имате ли нещо против, ако ви взема Тоби утре за малко? Нуждая се от помощ, за да преместя някои мебели. Той ми гостува няколко пъти и аз помислих, че може би ще иска да поработи малко.

Той не бе ходил на гости. Беше шпионирал.

- Аз... надявам се, че не е причинил някакви неприятности.

- Ангел като Тоби?

Иронично повдигната й вежда сепна Бри. Тя отново с изумление чу собствения си смях.

- Целият е ваш.

Жената, която се представи за Вайпър, се извърна към гората и сви ръцете си на фуния около устата.

- Тоби! Утре следобед ще ми трябва помощ в къщата. Ела, ако искаш да изкараш малко джобни.

Нямаше отговор, ала това, изглежда, не я притесни. Отново насочи вниманието си към кошерите.

- Винаги съм се интересувала от пчели, но не зная нищо за тях. Ще бъде ли много нахално, ако ви помоля да ми разрешите някой път да наблюдавам, докато работите с тях?

Речникът и маниерите й до такава степен бяха в разрез с външността й, че Бри се стъписа. Може би тъкмо заради това кимна, преди да се усети.

- Ако желаете.

- Великолепно. Скоро ще се видим. - Тя се усмихна, обърна се и закрачи по пътя, по който бе дошла.

Бри се насочи към кошерите, но рязко спря, когато й хрумна една мисъл.

- Какво ви е отношението към мишките? - подвикна тя към отдалечаващата се жена.

- Мишките? - Вайпър спря. - Не са сред любимците ми. Защо?

Бри се поколеба, сетне посочи към последния кошер в редицата.

- Ако се интересувате от пчеларство, има нещо необикновено, което може би ще искате да видите. Някога чували ли сте за прополис?

- Не. Какво е това?

- Това е клей, гъста смес от смола, восък и прашец от пъпки на цветовете на растенията, с която пчелите запечатват процепите и дупките в стените на кошера. Притежава антибактериални свойства - някои пчелари търговци дори го събират, за да го продават. - Бри се опита да звучи професионално. - Пчелите го използват и като един вид хигиенна защита срещу нашественици, за да предпазят колонията от инфекция. Елате да погледнете.

Жената се приближи към кошера - истинско жертвеното агне, поведено към мястото на мишето заколение. Тя се спря пред противната буца и се втренчи в нея.

- Ужас.

Но не се отдръпна. Продължи да се взира. Бри взе лопатата, опряна на стъпалото.

- Ако искате да го изгребете и да го хвърлите в отточния улей...

Жената погледна през рамо.

Бри с все сили се стараеше да поддържа непринуден, свойски разговор.

- Прополисът всъщност е мумифицирал мишката. Не е ли удивително?

- Май ме поднасяте.

Под втренчения и поглед нехайната маска на Бри се свлече.

- Аз... мога и сама да го направя. Ще се наложи. Но... мразя мишки, а вие ми приличате на човек, готов на всякакво предизвикателство.

- Наистина ли? - грейна жената.

Бри кимна.

- Отлично. - Гостенката взе лопатата, загреба мишите останки и ги изхвърли в улея.

Беше минала цяла вечност, откакто друг човек бе правил нещо хубаво за нея - дори и да го бе подмамила за това - и Бри не си спомняше кога за последен път е била толкова трогната.

Любопитството към Тоби и баба му бе накарало Луси да се отбие в малката къща. Или може би просто се опитваше да спечели време, защото, ако сувът на Панда все още беше на алеята за коли, тя трябваше да си събере багажа и да замине. Все пак колкото и да бе напрегната, настойницата на Тоби беше още по-изнервена.

Бри беше красива жена, макар и болезнено слаба. Острите й черти и прозрачната кожа излъчваха някаква старомодна крехкост. Луси можеше съвсем ясно да си я представи във викторианска рокля; дългата шия - грациозно обвита с висока дантелена яка, кестенявата коса, вдигната високо на главата. Нещо й подсказваше, че тази жена носеше тежък товар върху слабите си рамене. Но как се вписваше Тоби в тази картина?

Това не я засягаше и тя не биваше да се поддава на импулса да кани Тоби в къщата, но щом чу, че баба му е починала, не успя да се сдържи. Смелите и дръзки деца бяха нейна слабост.

Ведно с безумието да се хвърли в обятията на първия мъж, когото бе срещнала, след като побягна от църквата.

Луси взе последния завой, затаи дъх и зави по алеята за коли.

Колата я нямаше. Никога повече нямаше да го види.

Тя облегна велосипеда на задната стена на къщата и се запита дали сексът с Панда не беше нейният извратен начин да се самонакаже, задето бе избягала от сватбата си. Не можеше да измисли по-добър начин да докаже на себе си колко е недостойна да се омъжи за мъж като Тед. Едновременно успокояваща и смущаваща мисъл. Това би обяснило несвойственото и поведение, но едва ли говореше добре за нея.

Твърдо решена да затвори завинаги тази болезнена глава от живота си, младата жена отключи вратата с ключа, който бе изровила от разплетената кошничка, затрупана с изтекли ваучери за пица, стари разписания на ферибота, изтощени батерии за фенерчета и овехтял местен телефонен указател отпреди десетина години. Отправи се към кухнята и откри Тоби, седнал край масата, да яде от купа със зърнена закуска.

- Чувствай се у дома си - изрече тя провлачено. Немската кафе машина беше наскоро измита и тя се съмняваше, че Тоби бе извършил този подвиг. С изключение на това не забеляза никакви други следи, че Панда е бил тук.

Тоби и метна един от обичайните си враждебни погледи.

- Колко ще ми плащаш?

- А ти колко заслужаваш?

Той преглътна още една лъжица от корнфлейкса.

- Много.

- Ще ти плащам според работата. А сега ми върни ключа за къщата, който е в теб.

- Не ми е нужен ключ, за да вляза тук - продължи да се перчи момчето.

- Да бе. Използвал си способностите на Човека паяк. - Луси се приближи до него и протегна длан.

Той почеса ухапаното от комар на ръката си. Тя разбра, че момчето се опитва да реши дали още да се инати, но накрая бръкна в джоба на шортите. След като й даде ключа, Тоби завъртя лъжицата в купата.

- Защо не си бясна заради баба ми?

- И кой е казал, че не съм?

- Не ми приличаш на бясна.

- Умея да прикривам чувствата си. Серийните убийци са спецове в това.

- Ти сериен убиец ли си?

- Още не. Но се замислям дали да не стана. Може да започна от днес.

В ъгълчетата на устните му се мярна усмивка, но той побърза да я изтрие.

- Мислиш се за забавна, ама не си.

- Въпрос на мнение. - Луси се бе заканила да не се замесва в нищо, а ето че пак се бе забъркала в нова каша. Типично за онези, които не знаят как да се справят със собствените си проблеми. Те се занимаваха с неприятностите на другите, което им помагаше да се чувстват по-добре. Тя пъхна ключа в джоба си. - Бри изглежда мила.

Той изсумтя неодобрително.

- Тя ще стои с мен, докато баща ми се прибере у дома. Той е промишлен алпинист. От онези, които се катерят по високите кули за мобилните телефони. Това е най-опасната работа на света.

Момчето лъжеше - Луси разпознаваше сирачето от пръв поглед. Наля си чаша вода от крана и изпи половината. Изля останалото в умивалника и се замисли колко много обичаше да работи с деца като Тоби. Това й се удаваше и с голяма мъка в сърцето се бе отказала от нея. Но като социален работник можеше да помага само на малко деца, а като лобист помагаше на хиляди. Напомняше си го всеки път когато се изкушаваше да напусне.

- Ето какво ще ти кажа, Тоби. Аз имам брат и три сестри, затова разбирам, когато едно дете не ми казва истината. Ако искаш да се лъжем, така да бъде. Но това означава, че аз не мога истински да ти помогна, ако се наложи. - Той отвори уста, за да й заяви, че не му е нужна ничия помощ, но Луси го изпревари: -И... това означава, че аз не мога да те помоля за помощ, ако се нуждая от нея. Защото помежду ни няма доверие. Разбираш ли как стоят нещата?

- И на кого му пука?

- Очевидно не и на теб. - В умивалника нямаше мръсни чинии. Или Панда не беше ял, или ги бе измил. Тя взе банан от купата върху плота.

- Моят баща наистина беше промишлен алпинист – разнесе се тихият глас на Тоби зад гърба и. - Умря, когато бях на четири. Спасявал свой колега, закъсал на кулата, и това е самата истина.

Луси обели банана, като нарочно остана с гръб към него.

- Съжалявам за това. Аз дори не познавах баща си.

- Ами майка ти?

- Тя почина, когато бях на четиринайсет. Не беше най-добрата майка на света. - Тя се бе съсредоточила върху банана, все още без да го поглежда. - Макар че имах късмета да ме осиновят.

- Моята майка е избягала малко след като съм се родил.

- Струва ми се, че и тя не е била най-добрата майка на света.

- Баба ми беше супер.

- И тя много ти липсва. - Луси остави банана и най-накрая се извърна с лице към него. Сълзи блестяха в големите му кафяви очи. Сълзи, които той не би искал тя да види. - Чака ни много работа - промърмори тя и забърза към остъклената веранда. -Да се захващаме за нея.

През следващите няколко часа Тоби й помагаше да отнесат счупените мебели, проядените от молци възглавници и изтънелите пердета в края на алеята, откъдето щеше да намери някой да ги вземе. Панда може и да не уважаваше тази къща, но тя я ценеше и ако не му харесваше, можеше да я съди.

Тоби се опитваше да компенсира недостатъчните мускули със сериозния си и отговорен вид, което я трогна до дъното на душата. Отдавна не й се бе случвало да работи заедно с деца, освен ако не бяха най-близките й родственици.

Двамата с Тоби с доста усилия изнесоха древния счупен телевизор. Той напълни торбите за боклук със списания отпреди десетилетия и разръфани книги с меки корици, които тя бе свалила от рафтовете в остъклената веранда. После избърса прахта, а Луси подреди това, което бе останало. Въпреки че бяха уморени, те се опитаха да преместят отвратителната зелена кухненска маса, но тя се оказа прекалено тежка и единствената награда за усилията им бяха безбройните тресчици, забити в дланите им.

Когато реши, че за днес й стига, Луси взе малко пари и излезе на остъклената веранда, която Тоби току-що й бе помогнал да разчисти. Очите му се разшириха, когато видя колко пари смята да му даде. Момчето мушна бързо банкнотите в джоба си.

- Мога да дойда по което и да е време - ентусиазирано заяви той. - Освен това мога да чистя къщата. Знам, че преди не се справих много добре, но сега ме бива много повече.

Луси го погледна съчувствено.

- Панда ще има нужда от по-възрастен чистач за къщата. -Видя, че лицето му посърна, и побърза да добави: - Но аз имам друга работа за теб.

- Аз не съм по-лош от всеки възрастен.

- Той едва ли ще се съгласи.

Тоби прекоси с гневни крачки верандата и тръшна мрежестата врата зад гърба си, но тя знаеше, че ще се върне.

През следващите няколко дни те бършеха паяжините и търкаха подовете. Тя постла с плажни кърпи окъсаните възглавници по мебелите отвън. Металната етажерка, която бе прекалено голяма и тежка за преддверието, пасна чудесно на верандата. Постепенно изчезнаха керамичното прасе, очуканите тенекиени кутии и другите боклуци, с които бяха наблъскани шкафовете. Луси напълни една синя керамична купа със зрели ягоди, а в празен буркан от конфитюр подреди рози, които откъсна от стария розов храст, пълзящ по стената зад гаража. Аранжировката далеч не можеше да се сравни с невероятните творения, доставяни от цветарницата към Белия дом, но й харесваше не по-малко.

На четвъртия ден след заминаването на Панда те се заеха с грозния килим в мрачния кабинет.

- Има ли още хляб? - попита Тоби, когато приключиха с работата.

- Ти омете и последната троха.

- Ще направиш ли още?

- Не и днес.

- Трябва да изпечеш още. - Момчето огледа най-новата й придобивка - възхитителна татуировка, изобразяваща дракон, който се извиваше от ключицата към шията, а зеещата му огнена паст сочеше към долната част на ухото. - Между другото, на колко си години?

Луси понечи да му каже, че е на осемнайсет, но се спря. Ако искаше Тоби да не я лъже, тя също трябваше да е откровена с него.

- Трийсет и една.

- Много си стара.

Двамата излязоха отвън. Тоби поддържаше сгъваемата стълба, докато тя подрязваше увивните растения, обрасли върху единствения прозорец на кабинета. Когато стаята станеше по-светла, щеше да бъде чудесно място, където да работи над книгата.

През прозореца се виждаха топлите медни тонове на пода от твърдо дърво. Този дом я привличаше от мига, в който бе пристъпила прага му. Панда не го заслужаваше.

Бри се съблече в малкото мокро помещение в задната част на къщата и напъха мръсните дрехи направо в пералната машина, включително сутиена и бикините. Заради пушалката, с която бе работила с пчелите, пушекът се бе просмукал в нея, сякаш бе прекарала цял ден край огъня. Загърна се с една кърпа и отиде в банята да вземе душ. Никога досега в живота си не се бе трудила толкова усърдно и всеки мускул в тялото я болеше.

През последните няколко дни тя работеше на двора от изгрев до залез, подготвяйки кошерите за лятото. Следвайки указанията в ръководствата, които бе изчела, младата жена размести рамките, провери цариците майки, замени старите секционни рамки в гнездовата рамка с нови и добави нови гнездови секции. Освен това изчисти основно пчеларницата, избърса прахта от стотиците бурканчета, пълни с меда от миналото лято. Когато свърши, залепи етикетите на Майра.

Домашен мед „Медена въртележка“

Черити Айланд, Мичиган

Някога Бри мечтаеше да стане художничка. Украсената с панделки пъстроцветна въртележка върху етикетите бе заимствана от акварела, който тя бе нарисувала, когато беше на шестнайсет години като подарък за рождения ден на Майра. Майра толкова бе харесала рисунката, че я бе помолила да й разреши да я използва за своите етикети.

Бри се подсуши, като внимателно попиваше многобройните ужилвания. Най-старите я сърбяха ужасно. Ала днес пчелите нито веднъж не я бяха ужилили. Беше й приятно, че има с какво да се гордее.

Откри Тоби, излегнат на дивана във всекидневната, да играе „Нинтендо“ на портативния плейър, който му подари, когато пристегна. Стаята почти не се бе изменила през годините. Стени, боядисани в прасковено, килим на светлосини и тъмносини цветни мотиви, меки кресла и две керамични сиамски котки в двата края на полицата над камината. Със Стар ги бяха нарекли Бийвъс и Бътхед.

Беше почти единайсет. Тоби отдавна трябваше да е в леглото, но ако му напомни, той щеше да се престори, че не чува. Тя взе мръсната купа от корнфлейкса.

- Утре смятам да отворя лавката за мед. - Прозвуча по-скоро като въпрос, отколкото като твърдение.

- Никой няма да спре там - измърмори той, без да вдига глава от играта.

- Тя е на главното шосе, водещо към южния плаж и трафикът там е доста оживен. Ако малко я постегнем и украсим, мисля, че хората ще й обърнат внимание. - Всъщност нямаше представа дали ще я забележат, или не. - Ще ми трябва помощта ти, затова по-добре върви да си лягаш.

Момчето не помръдна.

Трябваше да бъде по-строга, но не знаеше как да се държи, затова се оттегли в кухнята. Не беше хапвала от закуска и макар да не чувстваше глад, се застави да отвори хладилника. На рафтовете имаше само мляко и парче шунка. Бри затвори вратата и погледна към бюфета, зареден с консерви, зърнени закуски, спагети и боб. Нищо не я привличаше. Нищо, с изключение на...

Единственото бурканче с мед, което бе донесла, стоеше върху плота. Златистокехлибарен на слънчевата светлина, на кухненската лампа медът изглеждаше тъмен като кленов сироп. Бри взе бурканчето и огледа пъстроцветния етикет с въртележката. Най-накрая завъртя капачката. Тя се отвори с леко пукване.

Младата жена докосна меда с върха на показалеца. Затвори очи. Поднесе пръста към устните си.

Спомените за всички отминали лета от детството я връхлетяха като огромна вълна. Бри улови лек привкус на черешов цвят; нотка от глухарче, детелина и ягода; шепот на жасмин и докосване на оксидендрум - всички аромати и оттенъци, свежи като юнска утрин. Потопи отново пръст и вкуси радостта на летните дни, които ставаха все по-дълги, докато рояците от пчели се устремяваха към лавандуловите полета и къпиновите храсти, които допълваха букета от аромати на меда. После идваше август и лятото бавно клонеше към своя край. Медът ставаше гъст и се точеше заради прашеца, събран от магарешкия бодил, градинския чай и люцерната.

Умората и се стопи и за миг тя изпита усещането, сякаш всички тайни на света са събрани на върха на пръста й.

На следващата сутрин Бри не можа да измъкне Тоби от леглото, затова сама се залови за работа. Ръцете я боляха, докато трупаше в старата ръчна количка четки, бояджийски валяци, парцали и кутии с боя, които бе намерила в бараката за инструменти. Подкара непохватно количката надолу по алеята. Посивяла и олющена от годините, лавката за продажба на мед стоеше в сянката на стогодишния дъб. Наклоненият покрив и остатъците от пода едва поддържаха трите й стени и двете паянтови лавици, заковани под дългия дървен тезгях. С изключение на малкия склад за мед, прикрепен към задната стена, цялата конструкция можеше да се побере в стария й кухненски килер.

Син микробус хонда профуча покрай нея, последван от още един, и двата пълни със семейства, отправили се към все още студените езерни води на южния плаж - най-доброто място за къпане на целия остров. Тя се върна още два пъти до къщата, за да вземе инструменти, временната рекламна табелка, която бе изрисувала, и десетина бурканчета с миналогодишен мед. Тазгодишната реколта нямаше да е готова преди август. Бри се надяваше, че дотогава отдавна ще си е заминала, макар да нямаше представа къде ще отиде. Нахлу в стаята на Тоби, за да го събуди, и откри, че леглото му е празно.

Настроението й се повдигна, когато първата кола спря. Бри тъкмо забиваше пръта с табелата в земята.

- Крайно време беше да отворите - подвикна жената от колата. - Преди две седмици свършихме последното бурканче с меда на Майра и артритът ми отново се обостри.

Те купиха две бурканчета. Главата на Бри се замая от успеха, но еуфорията й постепенно стихна, когато никой друг не спря.

Тя си запълни времето с чистене на паяжини и стари птичи гнезда, закова разхлабените дъски. Накрая реши да отвори първата от двете кутии с екстериорна боя, които бе намерила в бараката. Боята беше с масленожълт оттенък, какъвто Бри предполагаше, че Майра би избрала за тази цел. Тя никога не бе боядисвала сама, но бе наблюдавала как работят бояджиите, така че едва ли щеше да е толкова трудно, нали?

По-трудно, отколкото изглеждаше, установи Бри след няколко часа. Вратът и се схвана, главата й се цепеше от болка, а върху крака й цъфна противна, дълбока рана. Докато бършеше с ръка потта от челото си, оплесквайки лицето си с още боя, тя чу шум от приближаваща кола. Обърна се и видя да спира червен кадилак последен модел. Радостта й, че най-после има клиент, тутакси се помрачи, когато видя кой е.

- Поне част от боята попадна ли върху дъските, или цялата е върху теб?

Противният ехиден смях на Майк я подразни като скърцане на тебешир по черна дъска и тя се озъби, когато той приближи:

- Много добре се справям.

Вместо да си тръгне, той се вторачи с любопитство в бояджийските й постижения.

- Струва ми се, че ще ти е нужна още боя. Дървото много попива.

Нещо, което и тя вече бе забелязала, но нямаше излишни пари за още боя, а и не бе решила точно какво да прави. Той побутна почти празните кутии с върха на скъпата си обувка от мека кожа, после отстъпи назад, за да огледа огънатия рафт.

- Защо Тоби не ти помага?

- Трябва да попиташ него. - Тя захвърли валяка върху подноса, пръскайки още жълта боя върху последния си чифт прилични сандали.

- Може би ще го попитам. Къде е той?

Ако ненавистта не я задушаваше, тя нямаше да отговори.

- В съседната къща, с новата си най-добра приятелка.

- Той би трябвало да ти помага. - Майк избра буркан с мед от кашона на земята, хвърли вътре една банкнота и се върна с придобивката в колата.

Докато колата потегляше, Бри осъзна, че трепери. Само видът му я изпълваше с болезнени спомени. Нищо в живота й не беше както трябва след нощта, когато той ги бе шпионирал двамата с Дейвид.

Въпреки че задната част на лавката остана небоядисана, боята бе свършила. Докато изтребваше с четката последите капки от дъното на кутията, кадилакът се върна. На предната седалка до Майк седеше Тоби с начумерена физиономия. Майк спусна прозореца на колата, докато момчето излизаше.

- Той е забравил, че днес е трябвало да ти помага.

Тоби яростно затръшна вратата, което подсказваше, че нищо не бе забравил.

Майк също слезе, заобиколи колата и отвори багажника.

- Ела, момче. Помогни ми и вземи това.

Въпреки че Тоби беше само на дванайсет, на Бри не й харесваше да се обръщат по този начин към него. Някога бяха уволнили Дейвид от една туристическа лодка, защото се бе скарал с клиент, нарекъл го „момче“. Но Тоби се подчини на Майк, без да възразява. Дали се страхуваше от него? Тя се втренчи в двете кутии с боя, които Тоби извади от багажника на колата.

- Какво е това?

- Твоята вече свършва. - Майк извади от багажника кофа за боядисване, още четки и нов валяк. - Купих още някои неща. Не е кой знае какво.

Бри цялата се напрегна.

- Не искам да ми купуваш боя. Нищо не искам да ми купуваш.

Той сви рамене и се извърна към Тоби.

- Хайде да ги отворим.

- Не! - възпротиви се тя. - Боята се връща в багажника заедно с всичко останало.

Тоби й хвърли отвратен поглед, грабна отвертката, която тя бе оставила в прахоляка, и я подпъхна под капачката на кутията.

- Тоби, говоря сериозно. Не отваряй тази...

Капачката отхвръкна.

Бри никога не бе успявала да застави някого да направи това, което тя искаше. Не можеше да накара Тоби да й се подчини, нито да принуди Майк да си тръгне, както не можа да превърне Скот във верен съпруг.

Майк наля малко боя във ваничката.

- Тоби, вземи онази четка и започни да нанасяш втори слой върху перваза.

Тоби не се възпротиви. Не би изпълнил и най-простата й молба, но когато чуваше заповеди от един расистки гадняр, той се превръщаше в образец на послушание.

- Аз и сам бих ти помогнал - подхвана Майк, - но... - Посочи с помпозен жест безупречния си сив летен панталон. - О, по дяволите. - Грабна валяка, потопи го в боята и се зае за работа.

Бри кипеше от гняв заради случващото се, ала не знаеше как да го спре. Както винаги, Майк Муди си вреше носа там, където не му беше мястото.

- Хубав цвят - отбеляза досадникът.

На нея също й харесваше, но нямаше намерение да си бъбри приятелски с него.

- Не стой до мен - смръщи нос тя. - Одеколонът ти вони.

Най-после успя да попари фалшивата му жизнерадостност.

- Какви ги приказваш? Знаеш ли колко струва?

- Добрият вкус не може да се купи, Майк. Както и добрите маниери.

Тоби захвърли четката, лицето му се сгърчи от ярост.

- Защо не можеш да бъдеш мила с него?

Майк не пропусна да се възползва от възможността.

- Мисля, че с удоволствие бих пийнал нещо. Какво ще кажеш, Бри? Имаш ли у дома лимонада или нещо друго? Едно студено питие ще охлади страстите.

Само Тоби и Бри се нуждаеха от охлаждане на страстите. Фалшивата дружелюбност на Майк оставаше непоклатима. И тогава той спря да боядисва. Не защото тя го искаше, а защото забеляза приближаващ пикап. Очевидно го бе познал, защото забърза към пътя и размаха ръце.

Щом пикапът спря, лицето му се озари от широката усмивка на обигран търговец.

- Джейсън, старче - поздрави той дългокосия младок зад волана, - познаваш ли Бри Ремингтън?

Тя беше Бри Уест. От десет години не беше Бри Ремингтън.

Младежът й кимна. Майк отпусна ръка върху покрива на пикапа.

- Бри сега продава меда на Майра. Обзалагам се, че майка ти много ще се зарадва, ако й занесеш два буркана. Всички знаят, че медът на Майра помага срещу мигрена.

- Разбира се, Майк.

И така премина целият следобед - Майк редуваше боядисването с примамване на клиенти. Тя се опитваше да стои колкото може по-далеч от него. Опитът я бе научил, че за всички добри дела на Майк Муди после трябваше да плаща.

В края на деня лавката грееше с два слоя масленожълта боя, а тя бе продала осемнайсет буркана с мед, но когато Майк се отправи към колата си, не можа да изстиска нито една дума на благодарност.

Докато скубеше плевелите около верандата, Луси осъзна, че очаква Тоби. Не го бе виждала от три дни, откакто Големия Майк го отведе с колата. Реши да се отбие при съседите и да провери как е момчето. Макар че всеки ден излизаше с велосипеда, почти седмица не бе ходила в града и се нуждаеше от някои продукти. Когато се върне, ще се залови за работа. И този път без разтакаване. Вместо само да мисли за книгата, ще седне и ще започне да пише.

Реши да не тръгва по черния път и пое по главното шосе. Когато излезе от завоя, видя фермерската лавка, която вече не беше мръсно сива, а светложълта. Върху тезгяха бяха подредени буркани със златист мед, а Бри рисуваше грациозен кон, като от детска въртележка, върху дървена табела във формата на индиански вигвам, висяща от покрива. Когато приближи, Луси прочете тъмносиния надпис:

Домашен мед „Медена въртележка “

Най-добрият на острова

От нашия мед животът ви ще се завърти по-бързо.

Тоби седеше на тезгяха, люлееше крака и вкиснато наблюдаваше Бри. Луси слезе от велосипеда и Бри остави четката. Върху едната и буза се мъдреше яркорозово петно, а върху другата - електриковозелено. Блузата без ръкави откриваше ръцете й и върху едната се виждаше голяма червена пъпка, контрастираща с бледата, обсипана с лунички кожа.

Тоби скочи от тезгяха и изтича към нея.

- Здрасти, Вайпър. Да не би да имаш работа за мен?

- Не и днес. - Тя огледа табелката. - Ти си истинска художничка, Бри. Може да си говорим на „ти“, нали? Изглежда страхотно.

- Благодаря, но аз съм само любител. - Тя завъртя бавно тежката табела към шосето, като внимаваше да не размаже прясната боя.

Луси побърза да й помогне.

- Сигурно здравата си поработила. Всичко изглежда супер.

- Мога да дойда при теб утре рано сутринта - намеси се Тоби.

Бри нагласи табелата.

- Утре сутринта трябва да стоиш на лавката, докато проверявам кошерите.

- Не искам да стоя на лавката! - викна възмутено Тоби.

Луси реши да разведри обстановката.

- И без това утре имам да върша друга работа.

Бри се отдръпна от табелата. Тя бе изрисувана и от другата страна, но посланието беше малко по-различно.

Домашен мед „Медена въртележка “

Спомени от лятото през цялата година

- Днес през целия ден имахме само десет клиенти - заинати се Тоби.

- Още дори не е обед. - Бри погледна към шосето. - Десет клиенти са повече, отколкото имахме вчера по това време. Табелата ще ни помогне.

Не прозвуча много убедено и Тоби не се върза.

- Трябва да си намериш истинска работа - заяви той.

Луси зачака Бри да го скастри, за да престане да мрънка, но тя се държеше така, сякаш не го бе чула. Наложи се Луси да прехапе език, за да не направи тя забележка.

- На връщане от града определено ще купя няколко буркана.

Думите и смутиха Бри.

- Не е нужно да го правиш.

- Шегуваш ли се? Аз обичам мед.

- Ще бъде много вкусно, ако се намаже на твоя хляб - ентусиазира се Тоби. А после додаде обвинително към Бри: -Вайпър може сама да пече хляб. Наистина е жесток. Не си опитвала нещо по-вкусно.

- Ти сама печеш хляб? - удиви се Бри.

- Понякога. Ще ти донеса един самун.

- Това би било... Благодаря. - Тя бръкна в джоба, извади пакета цигари и запали една. Тоби я измери с отвратен поглед. Тя се усмихна извинително към Луси. - Нямах намерение пак да пропушвам. Просто така се получи.

Луси най-малко имаше право да съди хората за постъпките им, извършени, когато са били подложени на силен стрес. Тъмносин седан профуча покрай тях.

- Видя ли - изтъкна Тоби хапливо. - Табелата ти е глупава. Никой няма да купи нищо.

Луси повече не можеше да се сдържа.

- Престани да разстройваш Бри.

Луси бе взела страната на врага. Тоби се начумери, врътна се и закрачи по алеята за коли към малката къща.

Бри всмукна дълбоко от цигарата. Беше странно да гледаш как жена, която сякаш бе слязла от викториански портрет, дими като стар морски вълк. Бри се загледа след отдалечаващата се фигура на Тоби.

- Нищо не зная за децата. Както сама можеш да видиш, в момента отношенията ни са объркани и обтегнати.

- Той е изплашен - каза Луси.

- Не мога да си представя какво я е прихванало Майра, че да ме посочи за негова настойница.

- Сигурна съм, че много те е ценила.

- Ние бяхме близки, когато бях дете, но след като Стар избяга - тя беше майката на Тоби - само веднъж на няколко месеца сме разговаряли по телефона. Двете със Стар... Бяхме най-добри приятелки - добави тя, сякаш се бе засрамила, задето е разкрила дори нещо малко за себе си.

Древен форд „Краун Виктория“ намали и спря до новата табела на Бри. Луси я остави да се погрижи за клиента си и подкара велосипеда към града.

След като купи продукти и две малки гърнета с билки за етажерката на верандата, раницата й стана твърде тежка, за да носи още нещо, затова на връщане спря при Бри и й каза, че ще дойде на следващия ден за меда.

- Честно, не е нужно да го правиш - усмихна се Бри, за пръв път откакто Луси я познаваше. - Табелата свърши работа. Спряха още три коли. Продадох шест буркана. А твоят мед е за сметка на заведението.

Луси понечи да възрази, но осъзна, че по този начин Бри й благодари за помощта й с Тоби. Още един клиент намали. Луси й махна и потегли.

Когато стигна до отбивката към Залива на гъските, тя се зарече да изпече хляб рано сутринта и да донесе един самун на Бри. Зави по алеята и натисна спирачки. Пред къщата бе паркирана кола.

Тъмносин сув с илинойски номера.

11.

Луси побесня. Затръшна вратата зад гърба си, хвърли раницата на пода, прекоси с гневни крачки предверието и изтрополи покрай празната стена, заемана някога от металната етажерка, където изобщо не й беше мястото.

Панда се намираше на остъклената веранда, с гръб към прозорците и я пронизваше с поглед. Тя едва го позна. Вечно разрошената му буйна грива бе подстригана в напълно при-лична прическа, макар Луси да подозираше, че няма да изтрае дълго. Беше свежо обръснат или поне дотолкова, доколкото бе възможно при него. Носеше грижливо изгладена сива риза и не по-малко безупречен тъмносив панталон - одеяние на светлинни години далеч от евтиния костюм, с който се бе издокарал на сватбата й. Беше адски объркващо да го види облечен като уважаван бизнесмен, но външният му вид не можеше да я измами. Под цялото това благоприличие се криеше рокерът ренегат, който се бе възползвал от нея и я бе обявил за скапана любовница.

Погледът му обходи огнедишащия дракон, обвиващ шията й, и фалшивия пиърсинг на веждата и тутакси две неща станаха ясни. Той не беше по-щастлив да я види, отколкото тя него. При това не беше сам.

Една жена стоеше до него, с гръб към Луси, приковала поглед в залива през лъснатите до блясък прозорци. Луси го измери с най-ледения си поглед.

- Патрик.

Той отлично знаеше колко ненавистно й беше присъствието му и сдържаността му беше не по-малко ледена от нейната, което още повече я разгневи. Нямаше право да се държи така, сякаш той беше пострадалата страна.

Ти и без това не беше толкова добра.

- Казах ти да не променяш нищо. - Неудоволствието му беше очевидно, но на Луси не й пукаше.

- Извинявай, но получих нареждания от Министерството на здравеопазването. - Тя смъкна бейзболната шапка, разкривайки прясно боядисаните си пурпурни дредове. Шкафовете с книги бяха прочистени и рафтовете бяха подредени, а мръсният килим от агава, който трябваше да бъде изхвърлен още преди години, бе изчезнал. Тя бе пренаредила овехтелите разнородни мебели, оставяйки само скрина, няколко маси, диван и столовете, които двамата с Тоби довлякоха от всекидневната. Дори без свежа боя, мястото изглеждаше уютно и гостоприемно.

Жената продължаваше да стои с лице към прозорците с изпънат гръб, сякаш бе глътнала бастун. Носеше прекалено широка черна туника, черен панталон и сандали с тънки, високи токчета. Правата й тъмна коса висеше до раменете, а ръцете й, без никакви пръстени, изглеждаха твърде големи за китките.

- Панда ме увери, че мога да разчитам на дискретността ти -заговори непозната на „ти“ с нисък, леко дрезгав глас, но нещо във властния й маниер подсказваше, че предпочита по-високата тоналност.

- Няма проблем - отвърна Луси. - Аз заминавам.

- Не можеш да заминеш. - Големите ръце на жената се стиснаха в юмруци, но тя не се обърна.

Луси стрелна Панда с отровен поглед.

- Ако Панда се държи лошо, винаги можеш да повикаш полицията. - Луси също пренебрегна учтивото обръщение.

- Тук трябва да има още една жена - процеди непознатата със зловещо тихия си хриплив глас на обучаващ сержант. - Разбирам, че напоследък си преживяла много, но ти обещавам, че няма да съжаляваш.

Значи, Панда й бе казал коя е Луси. Поредното потвърждение, че нямаше никакви морални принципи.

- Обикновено бих предложила да ти платя - продължи жената, - но... в случая ми се струва малко обидно.

Малко? Госпожата не изглеждаше да е изпаднала в благоговеен захлас от срещата с член на бившето президентско семейство, което предполагаше, че бе свикнала със знаменитости. Любопитството на Луси надделя над гнева й.

- Защо това е толкова важно?

Жената леко повдигна глава.

- Преди да обясня, може ли да попитам дали ще се съгласиш да подпишеш декларация за поверителност?

Сигурно дамата се шегуваше.

- Луси има много недостатъци - Панда наблегна на последната дума, - но за нея също твърде много е заложено на карта, за да съсипе нечие чуждо прикритие.

- Ти вече ми го каза. - Жената изправи рамене. - Предполагам, че трябва да ти се доверя, което не ми се удава особено добре. - Покрай прозореца прелетя чайка. Непозната се извърна. Бавно... Драматично... Трагична кралица пред гилотината.

Огромни черни слънчеви очила скриваха голяма част от лицето й. Тя беше висока, с внушителна осанка, с леко наднормено тегло, което широката туника не можеше да скрие. Не носеше никакви бижута, нищо, което да привлича вниманието, с изключение на цялото това черно одеяние в топлия юнски ден. Докато сваляше очилата, ръката й леко трепереше. Сгъна дръжките, после вдигна брадичка и впери поглед в Луси.

Беше много привлекателна - тъмни бадемовидни очи; високи скули; правилен нос, но малко гланц на пълните устни и дискретен грим щяха да тушират чудодейно нездравия, жълтеникав цвят на лицето й. Не че Луси имаше право да критикува чийто и да било грим, след като нейните устни бяха щедро наплескани с кафяво червило, а очите - очертани с дебела черна очна линия.

Драматичната стойка на жената пред нея подсказваше, че тя очаква Луси да каже нещо, но след като Луси нямаше представа...

И в този миг й просветна. Леле!

- Луси, сигурен съм, че си чувала за Темпъл Реншо - обади се Панда с делови тон.

Темпъл Реншо, Злата кралица на фитнес гурутата на знаменитостите и звезда от „Островът на дебелите“ - отвратително реалити шоу, чиито участници биваха позорно заточавани на място, „където никой няма да ги гледа“. Тя бе изградила кариерата си върху унижението и деградацията, а снимките на тялото й, гъвкаво и грациозно като пантера, бяха навсякъде - върху етикетите на специалните й напитки за фитнес, енергийните й блокчета, модната линия на скъпите й екипи за тренировки. Но звездата на всички тези фотографии само смътно напомняше за тази жена, обгърната в черно - жена с пухкави бузи и двойна брадичка.

- Както сама виждаш - поде Темпъл, - аз съм дебела.

Луси преглътна.

- Трудно бих те нарекла дебела. - Въпреки всичко Темпъл все още изглеждаше много по-добре от повечето туристи, които слизаха от ферибота. Ала това далеч не означаваше, че е гъвкавата фурия, която публиката познаваше.

- Не е нужно да си любезна - заяви Темпъл.

- През пролетта Темпъл имаше някои лични проблеми, заради които натрупа малко излишни килограми... - подхвана Панда.

- Не измисляй оправдания. - Тихият дрезгав глас на обучаващ сержант се превърна в гръмогласно ръмжене. - Аз съм дебела мърла.

Луси го погледна.

- А ти къде се вписваш в тази картинка? - Замълча за миг. -Въоръжен ли си?

- Темпъл ме нае да и помогна да си възвърне формата - осветли я той. - И това не те засяга.

- Ти си неин личен треньор?

- Не точно.

- Аз не се нуждая от треньор - отряза Темпъл. - Нужен ми е някой, който да ме дисциплинира.

- Да те дисциплинира? - В главата на Луси се мярна поредица от видения с камшици и бухалки. Устните на Панда се извиха в неприятна усмивка, сякаш бе прочел мислите й. Луси му обърна гръб. - И какво по-точно включва това дисциплиниране?

- С Панда обмислихме стратегията - отвърна Темпъл. -Шоуто „Островът на дебелите“ започва през септември, точно след три месеца. Тъй като аз явно не мога да се контролирам, наех Панда, който да осигури подходящата обстановка, за да възвърна формата си.

С ъгълчето на окото си Луси видя, че „дисциплинаторът“ на Темпъл оглежда спретнато подредените рафтове. Запрелиства с показалеца си изданието на „Фаровете на езерото Мичиган“, което бе измъкнал от рафта, нарушавайки идеалния ред.

- И тази къща е „подходящата обстановка“? - попита Луси.

- Едва ли в този вид мога да се появя в някой спа център. Нуждая се от пълно уединение - промърмори Темпъл и додаде горчиво: - От мой личен „остров на дебелите“, ако щеш.

С нехайно движение на китката и проблясване на скъпия часовник от неръждаема стомана, Панда събори томчето на „Справочник на птиците, обитаващи Северна Америка“. Луси все още не можеше да преглътне новия му облик на модел от корицата на „Джентълмен Куотърли“. Изобщо не се вписваше в образа му.

- В миналото Панда ме е охранявал - заговори Темпъл. -Когато си спомних, че притежава тази къща, настоях да дойдем тук. „Мисията невъзможна“ в действие. Долетях с частен самолет. Той ме посрещна на пистата и ме докара тайно тук като контрабандна стока, скрита на задната седалка на колата му.

- Разбирам защо вие двамата сте тук - рече Луси, макар да не проумяваше напълно, - но какво ви кара да мислите, че аз ще остана?

- Защото аз имам нужда от прикритие.

- Прикритие?

- Диетата ми изисква специална храна - поясни Темпъл, - а Панда не прилича на някой, който ще ходи до града, за да купува разхлабителни чайове и житни кълнове.

Луси също не се виждаше като жена, която ще купува подобни неща, но започваше да схваща смисъла на ставащото, колкото и абсурдно да изглеждаше.

Панда побутна високата подова лампа с върха на стилния си, безупречно лъснат чепик с пискюли, който й се искаше да смачка с войнишките си боти.

- Ще остана тук със седмици - продължи Темпъл. - Ами ако поискам да си купя брой на „Уоменс Хелт“ или „Воуг“? Хидра-тиращ крем или продукти за коса? Или да кажем „Тампакс“9, за бога?

Кракът на Панда застина до коженото кресло с облегалка, което смяташе да избута в ъгъла.

- Можеш да си поръчаш всичко това по интернет - изтъкна Луси.

- И ще го направя, но някои неща ще ми потрябват веднага. А и как ще обясним защо се изхвърля боклук за двама, вместо за един? Аз обичам да суша спортните си екипи на открит простор. Женски дрехи. Искам да имам възможност да плувам. Ако някой турист излезе с лодка в залива и забележи жена във водата, не мога да допусна да заподозре, че е някоя друга, а не ти. Съществуват стотици начини да ме разкрият, ако в къщата няма друга жена, а ако това се случи, с кариерата ми е свършено. Сега разбираш ли?

Луси се зачуди защо Темпъл не е помолила някоя от приятелките си да я придружи. Но си каза, че Темпъл не прилича на жена, която има цял орляк от близки приятелки.

Темпъл затъкна дръжките на очилата в деколтето на туниката.

- Луси, аз осъзнавам, че сама по себе си ти също си важна особа и разбирам колко ти е трудно в момента. Освен това ми е ясно, че си смятала да останеш тук сама. Появата ми нарушава уединението ти и искам да те компенсирам за това... - Критичният й поглед се спусна от дредовете до войнишките боти. - Ще те тренирам безплатно.

Луси бе твърде потресена, за да отговори.

- Вземам от частните си клиенти по шестстотин долара на час. Зная, че е истинско безобразие, но това кара хората да се отнасят сериозно към тренировките. - Темпъл смръщи вежди, докато оглеждаше ръцете на Луси от лакътя нагоре, и то не заради татуировките, както Луси подозираше. После погледът й се отмести преценяващо върху бедрата на Луси, които се подаваха от шортите и едва сега започваха да възвръщат обичайната си форма благодарение на домашно приготвения й хляб. - Но за теб ще измислим друга мотивация.

- За съжаление, Луси се отнася твърде сериозно към мързела си - обади се Панда с присвити устни. - Съмнявам се, че тя ще иска да тренира съвестно.

- Наистина нямам подобно намерение - уточни Луси припряно. - Съжалявам, но навярно няма да мога да ти помогна. -Във всеки случай не и в присъствието на Панда.

- Разбирам. - Темпъл лепна на лицето си уверената усмивка, която пазеше за публиката, усмивка, която Луси добре познаваше, тъй като често я използваше. - Предполагам, че съм се надявала... - Облиза устни. - Ако някой ме види... Ако разбере защо съм тук... - Брадичката й се вдигна с няколко сантиметра. - Панда ми каза, че няма да останеш.

На Луси никак не й се нравеше Панда да прогнозира поведението й.

Брадичката на Темпъл се повдигна с още няколко сантиметра.

- Аз наистина... не биваше да разчитам на това. Аз...

И тогава всичко се сгромоляса. Показната усмивка се стопи. Злата кралица сведе глава, раменете й увиснаха, гърбът й се приведе, а в очите й заблестяха сълзи.

Гледката на тази властна особа, смазана от болка заради провалените си планове, би трябвало да е донякъде удовлетворяваща. Вместо това беше сърцераздирателна. Темпъл явно не бе свикнала да губи самообладание, а още по-малко да моли за помощ. Каквато и да бе причината да напълнее, тя все още я гнетеше.

Луси не искаше да напуска острова. Това щеше да означава да се раздели с Вайпър, а за нея това все още бе немислимо. Освен това означаваше, че следващата седмица по същото време, покачена на високи токчета, ще чука на вратите на оглавяващите списъка с петстотинте най-богати хора в света с протегната ръка. Вместо това тя искаше да плава с лодка където й скимне, да седне и да пише в кабинета, който бе изчистила, да маже пресен домашен мед върху филия от хляба, изпечен от нея. Искаше да пие сутрешното си кафе на верандата и да гледа как процъфтява лавката на Бри. Щеше да й липсва онзи малък мушморок Тоби.

За разлика от Темпъл, Панда едва не подскачаше от щастие заради решението на Луси.

- И без това Луси ще те разсейва - изтъкна той на своята работодателка. - Така ще е по-добре.

По-добре за него.

Луси не искаше да дели своята къща със Злата кралица от „Островът на дебелите“. Но още по-важно бе, че не искаше да дели един покрив със Злия телохранител. Все пак къщата бе голяма, а Темпъл изглеждаше съсипана. А Луси отлично разбираше това.

- Ще пробвам да остана за ден-два - рече тя накрая. - Но не обещавам нищо повече.

Панда, който бе разчитал, че тя ще замине, никак не остана доволен.

- Очевидно не си го обмислила добре.

- Ще останеш? - Темпъл мигом се преобрази. Изправи гръб. Очите й грейнаха. - Не мога с думи да изразя безкрайната си благодарност. И честно казано... Тялото ти също ще ми е благодарно.

Луси искрено се съмняваше в това, но й предстоеше да извоюва една много по-важна победа. Да отстои територията си.

- Голямата спалня на горния етаж ще бъде идеална за тренировки, след като се почисти. Зная, че ще искаш Панда да е близо до теб. На втория етаж има четири спални и две големи бани, така че ще разполагате с достатъчно място. - Луси нямаше намерение да отстъпва спалнята на първия етаж с плъзгащите се врати, от които се излизаше на верандата, водеща към задния двор, и тя може да излиза и влиза, без да се натъква на някого от тях. Ако всичко се нареди както трябва, щеше да се среща с тях само в кухнята, а тя определено подозираше, че Темпъл едва ли ще се задържа дълго там.

Подмина без внимание мръщенето на Панда, когато предложи на Темпъл да я разведе наоколо.

- В момента на горния етаж не е много приятно, но два камиона за стари мебели и една щателна дезинфекция ще оправят положението.

Панда настоя да ги придружи, но с всяка промяна, която забелязваше, лицето му добиваше все по-мрачно изражение.

- Къде е огледалото, което висеше там?

- Огледало?

- А закачалката?

- Каква закачалка? - Луси ги бе захвърлила в гаража заедно с останалите боклуци, натрупали се в къщата.

Когато се изкачиха на горния етаж, тя откри съюзник в лицето на Темпъл.

- Ти не ми ли каза, че от две години имаш това място? - попита тя, докато оглеждаше голямата спалня. - Защо не си почистил?

- Така ми харесва - процеди той сковано.

Темпъл огледа с погнуса редиците овехтели двуетажни легла с матраците, навити на рула в долния край. Пристъпи до най-дългата стена, с три големи прозореца, всеки закрит с избелели прашни найлонови завеси. Темпъл дръпна едната.

- Гледката е невероятна. Ти си права, Луси. От това помещение ще стане отлична гимнастическа зала.

- От доста време никой не е чистил - изтъкна Луси очевидното, - тъй като чистачката, която е поддържала къщата, е починала, но аз съм сигурна, че Панда ще намери някого.

- Не мога да позволя чужд човек да дойде в къщата - заяви Темпъл твърдо. Пусна завесата и потърка мръсните си пръсти. - Двамата с Панда ще се справим. Да се грижа за себе си, ще бъде ново преживяване. - А после додаде с горчивина: - Питам се дали още си спомням как се прави.

Предишната Луси щеше да предложи помощта си, но Вайпър нямаше намерение да става лична асистентка на Темпъл Реншо. Тя посочи към шкафа със спалното бельо, където лежаха купчини чаршафи от различни комплекти, и после ги остави сами да се оправят.

Слезе на долния етаж и извади продуктите от раницата. Кача си, че може и да се получи. Тъкмо миеше няколко мръсни чинии, когато чу гласа на Темпъл откъм коридора.

- Наистина, Панда, не е нужно да го правиш. - Настойчивата молба в гласа й събуди любопитството на Луси и тя надникна от кухнята.

Двамата стояха до предната врата, а Панда ровеше в чантата на Темпъл - луксозна черна чанта с тежки сребърни закопчалки. Темпъл опипа нервно деколтето на туниката си.

- Честно, Панда, наистина не е нужно. Напълно осъзнавам защо съм дошла тук.

- Тогава сигурно си пропуснала това. - Той извади блокче „Тоблерон“.

Темпъл наклони глава и го дари с широка усмивка.

- Поздравления. Ти премина първия изпит. Точно заради това ти плащам абсурдно големи пари, за да работиш за мен през това лято.

Той разкъса обвивката и отхапа голям къс от единия край.

- Не ме поднасяй, Темпъл.

Тя отлепи с мъка поглед от шоколада, от усмивката й нямаше помен. Дори от разстояние, Луси долови копнежа й за лакомството. Той отхапа още веднъж и бавно задъвка, наслаждавайки се на всяка хапка - акт на нечувана жестокост, заради която навярно завинаги щеше да гори в ада.

- Каквото и да намеря - заговори инквизиторът, - ще ти се наложи да ме наблюдаваш как го изяждам.

- Нямам намерение да се подлагам на това! - разбесня се Темпъл.

- Спести си драмите. - Последното късче шоколад изчезна в устата му. - Отвори куфарите.

- Няма да намериш нищо, което не би трябвало да е там -заяви тя с вид на незаслужено оскърбена.

- Да се надяваме, че е истина.

Не беше. Панда намери още един голям шоколад. Дори за едър мъж като него това беше доста шоколад, но той го изяде до троха. Темпъл беше бясна.

- Не е нужно да си такъв гадняр.

- Ти не си ме наела заради любезния ми нрав. Знаеше, че не идваш на пикник.

- Чудесно.

Тя се опита да се промуши покрай него, но той я улови за ръката.

- Трябва ли да те претърся?

Темпъл бръкна в джоба на панталона и се подсмихна презрително.

- „Тик Так“. Абсолютно безобидни дражета и вече ми писна.

- Ще ти отнема само минута.

Тя засъска от ярост, когато той се зае да я опипва.

- Не смей да ме докосваш!

- По-кротко. - Панда извади пликче с плодови бонбони, после още една кутийка „Тик Так“. - Съчувствието е за неудачниците. Нали това казваш винаги по телевизията?

„ - Не ти плащам седемдесет и пет хиляди долара, за да ми изнасяш лекции!

Седемдесет и пет хиляди долара? Луси не можеше да повярва на ушите си. Тя се запита колко ли са му платили родителите й, а после си спомни за жалкия си подкуп от хиляда долара. Сигурно си е умрял от смях.

- Не е лекция - каза Панда. - Само наблюдение. - Очевидно стомахът му не можеше да понесе повече сладко, защото той пъхна пликчето с бонбони в джоба си заедно с обвивките от шоколадите, после затвори куфарите й. - Ще ги занеса горе.

- Не си прави труда! - изфуча подопечната му и ги потътри към стълбището.

- Видя ли достатъчно? - попита Панда, все още с гръб към вратата, от която Луси надничаше.

- Все още се опитвам да смеля видяното - отвърна тя. - Вие двамата сте много забавни.

Той хвърли бегъл поглед към мястото, където преди стоеше металната етажерка.

- Можеш да си тръгнеш по всяко време, когато решиш. Между другото, защо още не си го направила?

Защото това беше нейната къща.

- Защото все още се наказвам, задето толкова погрешно преценявам хората. - С тези думи тя се скри обратно в кухнята.

Беше едва четири часът, но Луси не бе яла от закуска, затова включи котлона, сложи тигана, наля малко олио и метна една от свинските пържоли, които бе купила в града. Щеше да е по-вкусна на скарата, но тя бе изхвърлила ръждясалата антика още миналата седмица.

Свинската пържола тъкмо започна да цвърчи апетитно, когато Панда, все още в делово одеяние, влетя в кухнята. Грабна една кърпа, уви я около дръжката на тигана и се изнесе през задната врата.

- Хей! - Луси хукна след него, докато той прекосяваше двора.

- Върни ми пържолата!

Негодникът отвори капака на боклукчийската кофа до гаража и с ловко движение на китката запрати горката пържола на дъното и.

- Никакво готвене, освен ако не е нещо, което Темпъл също може да яде.

- Никакво готвене? Какво искаш да кажеш с това „никакво готвене“?!

- Миризмата се разнася из цялата къща. Тя трябва да се въздържа от вредна храна и ти няма да я измъчваш.

-Аз! Ти оплюска хиляда калории пред нея!

- Естествени последствия. Това, което правиш ти, е съвсем различно.

Луси вдигна ръце.

- Не мога да повярвам!

Устните му се извиха.

- Може би е по-добре да се обадиш на мамичка и да я помолиш да изпрати морските тюлени да те защитават.

Наистина ли бе целувала този човек? Наистина ли му бе позволила - позволила - да направи онова? Вайпър не беше на себе си от ярост и тикна нащърбения си нокът с олющен катраненочерен лак право в лицето му.

- Ти... ще си платиш за всичко - изхриптя тя и се изнесе от полесражението.

Той вече плащаше. Само да се намира близо до нея бе истинско мъчение. Все още си спомняше, когато я видя за пръв път. В нощта на репетицията на сватбената вечеря. Тя седеше редом с Тед в женствена синьо-зелена рокля, блестящата й коса бе с няколко оттенъка по-светла, отколкото сега. Единственото, за което можеше да мисли, беше колко идеално си подхождат те двамата - идеалната американска двойка. Чак две седмици по-късно, през онази нощ на езерото Кадо, когато Луси се обади на родителите си, Панда разбра, че тя няма да се върне при Тед. Глупаво.

Ти и без това не беше толкова добра.

Каква шибана лъжа. Той беше непохватният - прибързан, груб и извън контрол. Луси беше всеотдайна и естествена, без противната фалшива обиграност на порнозвезда, която жените смятаха, че трябва да демонстрират в спалнята.

Той се надяваше, че тя ще замине веднага щом го види, но вместо да се метне на ферибота, както се очакваше да направи, тя бе решила да пържи свински пържоли в кухнята му. И сега имаше две проблемни жени на главата си, които искаха да използват дома му за тайно убежище. Едната от тях беше властна и капризна, истински трън в задника, но той и преди се бе оправял с Темпъл и можеше отново да го направи. Другата беше различен тип трън в задника и най-много искаше да се оправи с нея без дрехи.

Панда изтласка от главата си виденията на голата Луси, за да се съсредоточи върху настоящата си работа. Най-малко от всичко на света искаше да се намира в тази къща, но Темпъл му плащаше много пари, за да я дундурка, а тя отказа да обсъжда други варианти за местоположението. Панда съжаляваше, че й бе казал за къщата, но никога не си бе представял, че тя ще настоява да дойдат тук, както не си бе представял, че Темпъл ще напълнее с тринайсет килограма над нормата и ще застраши кариерата си. Панда харесваше работа, която изискваше движение и обещаваше поне малко приключение. А настоящата беше истинска гадост, но изключително доходна. Освен това Темпъл беше първият му голям клиент и той й беше задължен.

Двамата се запознаха наскоро след като той откри агенцията си. Тогава нейният издател го бе наел като обикновен охранител да се грижи за безопасността й, докато раздаваше автографи в една книжарница в Чикаго. Един нервен тип в тълпата привлече вниманието му. Панда реши да го държи под око и малко преди края на вечерта успя да го спре, когато ненормалникът се опита да прескочи редицата столове, за да нареже лицето на Темпъл. Оттогава, винаги когато се нуждаеше от охрана, Темпъл настояваше да наемат него. Благодарение на нея той привлече други богати и влиятелни клиенти и бизнесът му процъфтя и се разрасна до такава степен, че имаше възможност да наеме апартамент на Лейк Шор Драйв, където рядко преспиваше, да купи тази къща и да настани майка си в най-добрия дом в Илинойс за хора, страдащи от болестта на Алцхаймер.

Стомахът му изкурка, но не от глад, а защото се опитваше да смели целия онзи шоколад. Той не си падаше много по сладкото. Жалко, че Темпъл не бе домъкнала тайно картофени чипсове.

Мислите му отново се насочиха към Луси. Той съвсем недвусмислено й бе заявил да не променя нищо в къщата, но тя бе постъпила, както си бе наумила, и промените го смущаваха. Защо Луси се бе отзовала на молбата на Темпъл? Не можеше да го проумее, но със сигурност знаеше, че колкото по-скоро я накара да си тръгне, толкова по-добре. А най-лесният начин да го постигне беше да й припомни най-лошите си качества.

Само мисълта за това да не го потискаше толкова силно.

Злата кралица не се оказа разглезена примадона; Луси бе принудена да го признае. На следващата сутрин тя работи рамо до рамо с Панда - разглобиха двуетажните легла и ги изнесоха навън.

- Идеална кардиотренировка - подхвърли тя на Луси, докато носеше две странични рамки към входната врата.

Темпъл бе вързала косата си на хлабава опашка и бе сменила вчерашния си черен тоалет с широк тъмносин спортен клин и прекалено голяма мрежеста туника с остро деколте - одеяние, очевидно нямащо нищо общо със стилната й модна линия.

- Струва ми се, че между теб и Панда има нещо - заяви тя.

Луси мина пред нея, за да й отвори вратата.

- Грешно ти се струва.

Но хладният отговор на Луси не обезкуражи Темпъл.

- Докато той върши работата, за която съм го наела - тя промуши рамките през вратата, - не ме интересува какво правите вие двамата през останалото време.

Луси не бе свикнала да се обръщат към нея като с нечий служител, но преди да успее да отвърне подобаващо, Злата кралица и товарът й изчезнаха надолу по стълбите.

Когато по-рано бе отишла в кухнята да закуси, Луси бе установила, че на вратата на килера има катинар и след като нямаше намерение да се разправя с Панда на празен стомах, се бе задоволила с чаша кафе. Но сега умираше от глад. Намери кутия с плодово кисело мляко с черни череши и студен хотдог. Преди да изяде едното от тях, чу да спира камион на алеята, последван почти веднага от захлопването на врата на горния етаж, на вярно Темпъл се криеше от любопитни погледи. Не след дълго Панда и шофьорът започнаха да разтоварват камиона - оказа се, че са докарали оборудване за гимнастическа зала.

Луси смяташе да изпече хляб за Бри и Тоби, но след вчерашния инцидент с пържолата, не си представяше как ще го направи, затова подкара към фермерска лавка с празни ръце.

Покачена на стълбата, Бри рисуваше пъстроцветна гирлянда върху горната рамка на лавката, боядисана в бледожълто - от онези причудливи украси, които можеха да се видят върху панаирджийските въртележки. Цветовете хармонираха със старомодното тъмнозелено одеяло, постлано от Бри върху тезгяха, върху което бе подредила три пирамиди от буркани с мед.

Тоби изскочи иззад лавката веднага щом Луси слезе от велосипеда.

- Вчера видях колата на Панда. Да не би да имаш работа за мен?

Тоби бе усложнение, за което Луси не бе помислила.

- Засега не. Една от моите... приятелки ми гостува. Смятаме да се позабавляваме, но за теб ще е скучно. - Мисълта, че Злата кралица може да й бъде приятелка, я накара да потръпне, но трябваше да измисли някакво обяснение, в случай че Тоби цъфне неочаквано в къщата, което той несъмнено щеше да направи.

- Но аз пак ще мога да идвам да ти помагам, нали?

- Тоби, престани да й досаждаш. - Бри се усмихна уморено на Луси, докато слизаше от стълбата, оставяйки таблата с кутиите с бои на най-горното стъпало. Въпреки че сутринта бе топла, Бри нямаше нито грам тлъстина и затова бе нахлузила върху тениската тънък светъл пуловер. Нито лекият загар на лицето, нито новопоявилите се лунички върху високите скули можеха да прикрият изтощението й.

- Ще се постарая той да не те безпокои.

Имайки предвид, че Тоби изобщо не слушаше Бри, Луси не разчиташе особено на обещанието й. Тя прегърна през рамо момчето.

- Работата е там, Тоби, че моята приятелка не обича деца, затова вместо да идваш при мен, може би няма да е зле да ме разведеш из острова. Зная, че има много места, които още не съм видяла.

- Предполагам.

Луси огледа табелата „Медена въртележка“ и току-що изрисуваната гирлянда.

- Харесва ми украсата ти. Има ли ефект от табелата?

- Тази сутрин продадох седем буркана. - Бри почеса ухапаното от пчела върху китката си, оставяйки върху кожата яркочервена следа от боята. - Мисля да разширя асортимента, може би ще добавя сапун или восъчни свещи. Веднага щом се науча как се правят.

- И пак няма да спечелиш достатъчно пари - обади се Тоби с обичайната си войнственост. - Трябва да заминеш.

Луси побърза да се намеси.

- Вие двамата възкресихте лавката само за два дни. Трябва да се гордеете със себе си.

- Баба е тази, която може да се гордее - отсече Тоби. - Това е нейният мед. - Момчето закрачи сърдито към къщата. - Ще се обадя на Големия Майк! - извика през рамо. - Той ми обеща да ме изведе с лодката си.

- Не! - Бри хукна към алеята. - Тоби, не се обаждай на Майк! Чуваш ли? Тоби!

Но хлапакът вече бе изчезнал.

С изморено и примирено изражение Бри прибра кичура коса, изплъзнал се от опашката й. Взе пакета с цигари от рафта зад тезгяха.