Съдбовно бягство

- Може и да се лъжа, Майк, но на мен ми се струва, че ти все още си същият заблуден глупак, както някога.

Луси се извърна и го зяпна слисано. От тях двамата, обикновено тя бе прозорливата, а не Панда.

Може би защото думите прозвучаха от устата на мъж, Майк спря. Хвърли поглед към Панда, който сви рамене. Майк погледна към пътеката. После пое по нея.

Бри тъкмо бе стигнала до задната стълба, когато чу шумолене в гората. Тоби се бе прилепил към нея, топъл и надежден. Обичан. Тя се извърна и видя Майк да пристъпва в двора. Усети стягане в гърдите.

Той спря край дърветата и застина неподвижно. Ако чакаше тя да се хвърли в прегръдките му, щеше дълго да почака. Бри притисна Тоби силно към себе си и погледна към Майк.

- Току-що изгубих почти всичко - промълви тихо. - Можеш да вярваш, че те използвам, за да оцелея. Или да повярваш в истината. Какво избираш?

Тоби бе необичайно притихнал, сякаш бе забравил да диша.

Майк пъхна ръце в джобовете, обичайната му самоувереност на опитен търговец го бе напуснала.

- Зная в какво искам да вярвам.

- Решавай - рече Бри. - Или си част от това семейство, или не си.

Той не помръдна. Вместо да гледа нея, той бе вперил поглед в Тоби. После бавно пристъпи напред. Но не стигна до задната стълба. Спря се насред пътя.

- Тоби, аз обичам Бри. - Майк преглътна мъчително. - Искам разрешението ти да се оженя за нея.

Бри ахна смаяно.

- Почакай малко! Аз... аз се радвам, че ме обичаш, но още е прекалено рано...

- Наистина ли? - възкликна Тоби. - Наистина ли? Отговорът ми е „да“!

Бри не можеше да повярва, че Майк правеше такава решителна стъпка, отдаваше сърцето си на тази, на която имаше основание да не вярва. Но беше три часът сутринта и всички бяха уморени. Беше твърде рано да се говори за бъдещето. Двамата с Майк трябваше да си изяснят отношенията. Само че за да го направят, първо трябваше да престане да се усмихва, а Бри, изглежда, не можеше да го направи.

Докато Майк се взираше в очите й, тя притисна буза към темето на Тоби.

- Аз също те обичам. С цялото си сърце. Но в момента ме интересуват само палачинките.

Майк прочисти гърлото си, но въпреки това гласът му трепереше от вълнение.

- Какво ще кажеш аз да ги приготвя? Наистина много ме бива в това.

Тя погледна към Тоби. Тоби погледна към нея.

- Аз казвам „да“ - прошепна той.

Бри прегръщаше Тоби, но очите й бяха приковани в Майк.

- Предполагам, че в такъв случай и аз трябва да кажа „да“.

Сияещата му усмивка освети всичките тъмни кътчета, останали в душата й. Тя протегна ръка. Той я пое. Тримата влязоха вътре.

Tази нощ Луси не можеше да се върне в къщата на Бри. Каквото и да се случваше там, другите хора бяха излишни. Тя изправи рамене.

- Ще прекарам остатъка от нощта на катера.

Панда стоеше до масата за пикник, вдигнал крак върху пейката.

- Можеш да пренощуваш в къщата.

- И на катера ме устройва.

Но преди да отиде където и да е, трябваше да се измие. Не само от мръсотията и меда, но и от миниатюрните сребристи парченца стъкло, набити в кожата й. Въпреки че от външния душ течеше само студена вода и нямаше с какво да се преоблече, Луси не искаше да влиза в къщата. Щеше да се загърне с една от плажните кърпи, а на сутринта ще се преоблече в дома на Бри.

Мина покрай Панда на път за душа, ненавиждайки тази сковаваща неловкост, ненавиждайки него, задето я причиняваше, ненавиждайки и себе си, задето изпитваше такава силна болка от това.

- Душът не работи - подхвърли той зад нея. - Тръбата се скъса миналата седмица. Използвай старата си баня. Аз така и не се преместих на долния етаж.

Това изглеждаше странно, тъй като тя не живееше в къщата вече повече от две седмици, но не смяташе да задава въпроси, нито да говори с него повече, отколкото е нужно. Колкото и да се боеше да влезе в къщата, не можеше да легне да спи, ако не се измие, затова, без да каже повече нито дума, пристъпи вътре.

Кухненската врата я посрещна с познатото изскърцване и старата къща я прегърна. Долови слабото ухание на кафе, примесено с миризмата на влага и на старата газова печка. Той включи лампата на тавана. Тя се бе заклела да не го гледа, но не можа да се сдържи. Очите му бяха зачервени, брадата - безобразно набола. Но повече я стъписа това, което не видя зад него.

- Какво се е случило с твоята маса?

Той доби замислено изражение, сякаш се опитваше да си спомни.

- Ъ... Дааа... Превърна се в дърва за горене.

- Насякъл си скъпоценната си маса?

Панда стисна челюсти и заговори с ненужно оправдателен тон.

- Непрекъснато ми се набиваха трески по ръцете.

Тази новина я стъписа, но се сащиса още повече, когато забеляза, че още нещо е изчезнало.

- Къде е прасето ти?

- Прасето? - Произнесе се го, като че ли никога не бе чувал тази дума.

- Тлъстото малко изчадие - сряза го тя. - Говори на френски.

Панда сви рамене.

- Изхвърлих някои неща.

- И прасето?

- А теб какво те е грижа? Ти мразеше онова прасе.

- Зная - изсумтя тя презрително. - Но омразата ми към него беше смисълът на живота ми, а ето че сега него го няма.

Вместо да отвърне подобаващо, той се усмихна и я огледа от главата до петите.

- Господи, наистина здравата си се оплескала.

От нежността в гласа му сърцето й се сви и тя издигна защитните си бариери.

- Запази загрижеността си за някого, когото го интересува. -Луси закрачи към коридора.

Той я последва.

- Искам да знаеш, че... аз... ти не си ми безразлична. Ще ми е трудно да не те виждам. Да не разговарям с теб.

Неохотното му, насила изречено признание сипа сол в незарасналите й рани и тя рязко се извъртя.

- Да не ме чукаш?

- Не говори така.

Възмущението в гласа му я накара да свие устни.

- Какво? Не използвах ли правилната дума?

- Виж, зная, че те ядосах на плажа, но... Какво трябваше да кажа? Ако бях различен човек...

- Не казвай нищо повече. - Луси вирна брадичка. - Аз вече скъсах с теб. Спести ми излиянията си.

- През това лято ти беше уязвима и аз се възползвах от това.

- Така ли мислиш? - Нямаше да му позволи да разклати гордостта й и тя се нахвърли срещу него. - Повярвай, Патрик, очите ми бяха широко отворени по времето на цялата ни евтина авантюра.

Но той нямаше намерение да се отказва.

- Аз съм прост бачкач от Детройт, Луси. Ти си от американския елит. Аз съм преживял прекалено много. Не съм достоен за теб.

- Схванах - процеди тя саркастично. - Ти си преминал през ада като дете, бил си в същия ад и като полицай, затова сега се опитваш да стоиш настрана от всякакви житейски каши.

- Това не е истина.

- Истина е и още как. - Трябваше да замълчи, но болката бе прекалено силна, за да се спре. - Животът е бил твърде суров към теб, нали, Панда? Затова ти предпочиташ да се дистанцираш от всичко като пълен страхливец.

- Нещата не са толкова прости, по дяволите! - Той стисна зъби, натъртвайки на всяка дума: - Аз не съм съвсем... емоционално стабилен.

- На мен ли го казваш!

Беше му дошло до гуша от тази разправия и той се отправи към стълбите. Луси трябваше да го остави да си отиде, но беше прекалено изтощена и бясна и напълно изгуби контрол.

- Бягай! - извика след него, твърде ядосана, за да схване горчивата ирония. Обвиняваше го в това, което сама бе направила. - Бягай! Ти си шампион в това.

- По дяволите, Луси... - Той се извъртя. Очите му бяха потъмнели от мъка, което би трябвало да събуди съчувствието й, но само разпали гнева й още повече, защото тази болка погубваше това, което би трябвало да пулсира от живот.

- Иска ми се никога да не те бях срещала! - изкрещя тя.

Раменете му увиснаха. Той сложи ръка на перилото, сетне я отпусна безволно.

- Не го пожелавай. Срещата ми с теб... Случиха се много неща.

- Какви неща? Или разкрий скъпоценните си тайни, или върви в ада!

- Вече бях там. - Пръстите му побеляха, когато стиснаха перилото. - Афганистан... Ирак... Две войни. Двойна веселба.

- Каза ми, че си служил в Германия.

Панда слезе до долното стъпало, заобиколи я просто за да се движи и накрая се озова във всекидневната.

- Това беше по-лесно, отколкото да ти кажа истината. Никой не иска да слуша за жега и пясък. Минометен обстрел, гранати, самоделни бомби, които избухват без предупреждение, откъсвайки крака, ръце, оставяйки кървящи дупки вместо сърца. В паметта ми са запечатани картини, които никога няма да се заличат. - Той потръпна. - Осакатени тела. Мъртви деца. Навсякъде мъртви деца... - Думите му заглъхнаха.

Луси заби нокти в дланите си. Трябваше да се досети.

Панда се спря пред камината във всекидневната.

- Когато се уволних, постъпих на работа в полицията. Мислех, че не бих могъл да се сблъскам с нищо по-лошо от това, което вече съм видял. Ала там също имаше кръв, десетки деца като Къртис, загинали твърде рано. Мигрените ставаха все по-силни, кошмарите все по-мъчителни. Престанах да спя, започнах да пия прекалено много, забърквах се в сбивания, наранявах хората, наранявах себе си. Една нощ съм бил толкова пиян, че съм молил някакъв тип да ми пръсне черепа.

Всички липсващи парчета от картината си дойдоха по местата. Луси се облегна на рамката на вратата.

- Посттравматично стресово разстройство.

- Класически случай.

Ето какво криеше той толкова ревниво - съдбата на мнозина, завърнали се от тези войни. Тя се опита да се държи като страничен човек.

- Посещавал ли си терапевт?

- Разбира се. Питай ме дали ми е помогнало.

Налагаше й се да потисне собствените си чувства. Ако не го направи, щеше да се разпадне.

- Може би трябва да опиташ при друг - промълви Луси с усилие.

Панда се изсмя горчиво.

- Намери ми терапевт, който е видял това, което аз съм видял, правил е това, което аз съм правил, и ще отида при него.

- Терапевтите се справят с проблеми, с които никога не са се сблъсквали в живота.

- Да, обаче това не важи за такива като мен.

Тя бе чела за трудностите, на които се натъкваха психолозите при лечението на ветерани с ПТСР. Те са били обучени да се сдържат и дори тези, които знаеха, че се нуждаят от помощ, не желаеха да споделят преживяванията си, особено пред цивилен. Манталитетът им на бойци усложняваше лечението.

- Един другар, с когото служех... Разказал всичко както е било, без да пести подробностите, психиатърът позеленял, извинил се и отишъл в тоалетната да повърне. - Панда се насочи към прозореца. - Лекарката, която аз посещавах, беше различна. Тя беше специалист по ПТСР и беше чувала толкова много истории, че се бе научила да се дистанцира. Но толкова много се дистанцираше, че имаш чувството, че изобщо не е с теб. -Гневът постепенно го напускаше. - Хапчетата и изтърканите фрази не са достатъчни, за да излекуват такава лудост.

Тя понечи да му каже, че всичко е останало в миналото, но това очевидно не бе така, а и той не бе свършил.

- Погледни тази къща. Купих я по време на един от периодите на изостряне на симптомите. Отмъщението ми на възрастен заради Къртис. Голямо отмъщение, няма що? Ремингтън беше мъртъв от години. Какво, по дяволите, съм мислел?

Тя знаеше. Всички онези пътувания до Грос Пойнт, за да шпионира семейството, което ненавиждаше... и семейството, от което толкова много е искал да бъде част.

Панда се взираше с празен поглед през прозореца.

- Един мой познат... Една нощ съпругата му го докоснала и той се събудил... ръцете му стискали гърлото й. А една жена, с която служих... взела детето си от детската градина, убедила го, че ги грози смъртна опасност, и изминала с него осемстотин километра, без да каже на никого, включително и на съпруга си. Едва не свършила в затвора за отвличане на дете. Друг ветеран... Двамата с гаджето му веднъж се скарали. Нищо важно. Но изведнъж той я запратил към стената. Счупил ключицата й. Искаш ли това да се случи с теб? - Устните му се изкривиха в горчива усмивка. - За щастие, времето почти ме излекува. Сега съм добре. И така трябва да остане. Сега разбираш ли?

Луси се стегна.

- Какво точно трябва да разбера?

Той най-после я погледна. Лицето му приличаше на каменна маска.

- Защо не мога да ти дам повече, отколкото вече съм ти дал. Защо не мога да ти дам бъдеще.

Откъде знаеше той, че Луси искаше точно това, когато дори самата тя не бе сигурна?

- Ти ме гледаш с тези очи, в които бих могъл да потъна -поде той, - и искаш всичко Но аз не мога да си позволя да се върна в онзи мрак. - Панда се отдалечи от прозореца и пристъпи към нея. - Аз не съм способен на големи чувства. Просто не мога. Сега разбираш ли?

Тя не каза нищо. Чакаше.

Гърдите му тежко се повдигаха и спущаха.

- Аз не те обичам, Луси. Чу ли ме? Аз не те обичам.

Тя искаше за запуши ушите си с длани, да се хване за корема, да удари глава в стената. Мразеше безпощадната му честност, ала не можеше да го накаже заради нея, не и след всичко, което току-що й бе казал. Почерпи от кладенеца на силата, който не подозираше, че се крие в глъбините на душата й.

- Бъди реалист, Панда. Аз зарязах Тед Бодин. Наистина ли мислиш, че ще изгубя съня си заради теб и нашата малка гореща лятна свалка?

Той не трепна. Не каза нищо. Само я гледаше със студените си сини очи, забулени от мрака.

Луси не можеше да издържа повече нито секунда. Извърна се, като си заповяда да върви бавно. Зави по коридора... Излезе през предната врата... Вървеше невиждащо в нощта. Ужасяващата истина, която толкова упорито се стараеше да потисне, изплуваше на повърхността.

Тя си бе позволила да се влюби в този мъж. Противно на всякаква логика и здрав разум, тя бе обикнала с цялото си сърце този емоционално осакатен мъж, който не можеше да й отвърне с взаимност.

Качи се на катера, но не заспа, свита на кравай на леглото до носа, където Тоби се бе скрил, а остана седнала с широко отворени очи - бясна, лепкава, съкрушена.

25.

На следващата сутрин колата му бе изчезнала, заедно с него. Луси се потътри към къщата, метна мръсните си дрехи в пералната машина, изкъпа се, но главата я цепеше и дори и след душа не се почувства по-добре.

Единствените дрехи, които можеше да облече, бяха черният й бански костюм и една от тениските на Панда. Заброди боса из празната къща. Той бе взел повечето от дрехите си, работните папки и голямата термочаша за кафе, която сутрин обичаше да разнася. Връхлетяха я толкова много емоции, всяка една по-болезнена от предишната - жал заради това, което той бе преживял; гняв към цялата вселена, към самата нея, задето се бе влюбила в толкова обременен мъж. И накрая гняв към Панда.

Въпреки думите си, той я бе подвел. С всяко нежно докосване, с всеки споделен поглед и интимна усмивка, тя чувстваше, че той й признава любовта си. Много мъже са преживели мъчителни изпитания, но това не означаваше, че са се втурнали да бягат презглава.

Гневът я караше да се чувства по-добре и тя го подклаждаше. Не можеше да си позволи да изпитва жалост към него или към себе си. По-добре да превърне тази жалост във вражда. Бягай, страхливецо. Не се нуждая от теб.

Реши още същия ден да се върне в неговата къща.

Въпреки страданията си, не бе забравила обещанието си да помогне на Бри да почисти след погрома от миналата нощ, но преди да стигне до къщата на съседите, Майк й се обади и й каза, че двамата с Тоби ще се справят - никакви момичета не се допускат. Тя не възрази.

Изчака до следобеда, за да отиде да вземе вещите си от дома на Бри. Завари приятелката си, седнала с отнесен поглед край кухненската маса с разтворен бележник и редом до нея не по-малко замаяния от любов Майк. Едва забележимото червено петно от мъжка брада върху шията на Бри и нежното собственическо държане на Майк не оставяха съмнение с какво са били заети двамата миналата нощ, докато Тоби е спял.

- Не можеш да си тръгнеш - заяви Бри, когато Луси й съобщи намерението си. - Аз работя над плана как да спася бизнеса си и сега ще си ми нужна повече от всякога.

Майк потупа по големия бележник, изпълнен с редове, изписани със старателния почерк на Бри.

- Ние не искаме да си сама в онази голяма къща - рече той. -Ще се притесняваме за теб.

Но двамата с мъка откъсваха очи един от друг, за да говорят с нея, а Тоби не правеше изключение от всеобщото щастие.

- Майк и Бри ще се женят! - обяви той, когато влезе в кухнята.

Бри се усмихна.

- По-кротко, Тоби. Засега все още никой няма да се жени.

Погледите, които си размениха Майк и Тоби, обаче подсказваха, че двамата имат друго мнение по въпроса.

Луси не искаше да разваля блаженството им със собственото си нещастие. Обеща да дойде утре следобед и им помаха за довиждане.

Тя продължи да подклажда гнева си, но след няколко дни на изпълнени с ярост самотни разходки и дълги преходи с велосипеда, които въпреки това не я уморяваха достатъчно, за да заспи, младата жена разбра, че трябва да направи нещо друго. Накрая отвори лаптопа, който Панда бе оставил, и се зае за работа. Отначало не можеше да се концентрира, но постепенно се увлече.

Може би се дължеше на мъката от раздялата с Панда, но тя все по-често се улавяше, че мисли много повече за болката, която бе изпитала през първите четиринайсет години от живота си, когато живееше с биологичната си майка - професионална купонджийка.

- Луси, тази вечер излизам. Вратата е заключена.

- Страх ме е. Остани тук.

- Не се дръж като бебе. Вече си голямо момиче.

Но тя не беше голямо момиче - беше само на осем - и през следващите няколко години се бе превърнала в единствения отговорен човек в мрачното им домакинство.

- Луси, по дяволите! Къде са парите, които скрих в дъното на чекмеджето?

- Платих с тях проклетия наем! Искаш ли пак да ни изхвърлят?

Луси винаги бе вярвала, че чувството на отговорност се е появило след смъртта на Санди, когато трябваше да се грижи сама за Трейси, но сега разбираше, че го е имала дълго преди това.

Тя писа, докато мускулите й се схванаха, но не можеше да пише вечно, затова спря, когато сърдечната болка стана непоносима. Тогава отново разпали гнева си. Само когато бушуваше в нея, можеше да продължи да диша.

Панда с нетърпение очакваше новата си задача - организиране на охраната на снимачната площадка на високобюджетен филм - но два дни след започване на работата бе повален от грип. Вместо да остане на легло, както му препоръчаха лекарите, той работеше въпреки треската и високата температура и накрая се разболя от пневмония. Продължи да работи, защото, ако легнеше на легло, щеше да мисли единствено за Луси Джорик, а той не можеше да си го позволи.

Бъди най-добрият в това, което умееш... Великолепен девиз до деня, в който я срещна.

- Ти си кретен - заяви му Темпъл по време на едно от прекалено честите й телефонни обаждания. - Имаше шанс да бъдеш щастлив, а ти избяга. Сега се опитваш да се саморазрушиш.

- Само защото си уредила личния си живот, не означава, че всички искат същото - сряза я той, доволен, че тя не може да види колко измършавял и напрегнат изглежда.

Той имаше повече предложения за работа, отколкото можеше да поеме, затова нае двама бивши полицаи да работят за него. Единия изпрати със задача в Далас, а другия - да се изживява като бавачка на актьор тийнейджър в Ел Ей.

Темпъл отново се обади. Панда бръкна в джоба за носна кърпичка, за да издуха носа си, и заговори пръв, преди тя да се впусне в една от поредните си тиради за Луси.

- Как върви заснемането на новия сезон?

- Ако не се смята това, че продуцентите постоянно крещят на Кристи и мен - отвърна тя, - всичко върви страхотно.

- Вие двете ги поставихте в трудна и безизходна ситуация. Имате късмет, че нямаха време да ви заменят, иначе и двете сега щяхте да си търсите нова работа.

- И тогава те щяха да съжаляват - отсече Темпъл. - Публиката вече се отегчи от старото шоу и много ще й хареса новият подход. В него има много повече задушевност. Кристи отново ще е облечена в червените бикини, но са й отделили много повече ефирно време и тя прекрасно го оползотворява. - Той я чу да хрупа нещо. Ябълка? Стрък целина? Бисквита, която си позволява всеки ден? - Сега тренировките са много по-забавни - продължи тя. - А днес направо се разплаках! С истински сълзи. Рейтингът ще хвръкне до небесата.

- В гърлото ми засяда буца само като си помисля за това -рече провлачено той, но се закашля и побърза да заглуши кашлицата.

- Не, наистина - не спираше Темпъл, - тази участничка, казва се Аби, е била жестоко малтретирана като дете. Просто... ме покърти. Всеки има своя история. Не зная защо преди не съм отделяла повече време, за да ги изслушвам по-внимателно.

Панда знаеше защо. Обръщането на прекалено внимание на страховете и комплексите на другите хора може би щеше да я накара да се замисли над собствените си проблеми, а Темпъл не е била готова за това.

Тя отново заговори с пълна уста:

- Обикновено след две седмици снимки пресипвам от това, че постоянно крещя на хората, но слушай какво ще ти кажа.

- Всячески се опитвам да не го правя. - Той отпи глътка вода, за да потисне поредния пристъп на кашлица.

- Мислех, че Луси е луда, когато говореше за своя подход „достатъчно добре“ към тренировките, но тя е напипала нещо. В момента работя върху дългосрочна програма, която е много по-реална. И... Виж сега... Създадохме нова рубрика, „Скрита камера“, в която учим зрителите да четат етикетите върху храните, като устройваме фалшиви скандали на пътеките в супермаркетите.

- Това със сигурност ще ти спечели „Еми“.

- Язвителността не ти отива. Подигравай се колкото щеш, но ние най-после ще можем да помогнем на хората в дългосрочен план. - А после додаде, защото все още искаше той да мисли, че тя е корава, както винаги: - Обади се на Макс. Оставила ти е три съобщения на гласовата поща, а не си отговорил на нито едно.

- Защото не желая да говоря с нея - избоботи той.

- Вчера позвъних на Луси. Тя все още е в къщата.

Търсеха го на другата линия, което беше идеален предлог да

затвори. За нещастие, се обаждаше Кристи.

- Нямам време за разговори - отряза я Панда.

Тя не му обърна внимание.

- Темпъл беше изумителна в нашето интервю. Напълно честна и открита.

Отне му минута, за да разбере, че тя говореше за дългата серия, посветена на консултациите, чиито снимки двете с Темпъл току-що бяха приключили. Продуцентите възнамеряваха да открият новия сезон с този епизод, знаейки, че лесбийските откровения на Темпъл ще предизвикат истинска буря в публич-ното пространство и ще спечелят нов кръг от зрители.

- Накрая ще поканим Макс - добави Кристи - и гледката на двете заедно ще смекчи дори най-коравосърдечните сърца. На публиката ще се хареса да види Темпъл в нова светлина. А аз ще се появя с рокля.

- Обзалагам се, че ще е плътно прилепнала.

- Е, човек не може да има всичко.

- А аз искам само едно - изръмжа Панда. - Искам ти и твоята дяволска приятелка да ме оставите на мира.

Последва кратка, осъдителна пауза.

- Ти би могъл да живееш много по-пълноценно, Панда, ако следваш съветите ми и престанеш да прехвърляш гнева си на други хора.

- Сега затварям, за да намеря по-висок прозорец, от който да скоча.

Но колкото и да се оплакваше от тях, понякога му се струваше, че само техните настойчиви обаждания го крепят. Тези жени наистина бяха загрижени за него. А и те бяха единствената нишка, която го свързваше с Луси.

Тази година есента дойде по-рано в Черити Айланд. Туристите изчезнаха, въздухът стана по-хладен, а листата на кленовете започнаха да се обагрят в алено. Писането, което в началото беше мъка за Луси, сега се бе превърнало в нейно спасение и тя най-после успя да изпрати завършения ръкопис на баща си.

Прекара следващите дни, като обикаляше с велосипед острова и се разхождаше из пустите плажове. Не знаеше точно кога се бе случило, но през пелената на болката и гнева бъдещето й доби все по-ясни очертания.

Повече нямаше да се занимава с лобистка работа, която ненавиждаше. Щеше да послуша сърцето си и отново да работи с проблемни деца. Но това нямаше да е всичко. Съвестта й диктуваше, че тя трябва да продължи да използва славата си „втора ръка“, за да бъде полезна на по-голям брой нуждаещи се деца. Този път Луси възнамеряваше да осъществи това посредством нещо, което истински я вдъхновяваше - чрез писането.

Когато най-безпощадният й критик - нейният баща журналист - прочете ръкописа и й се обади, той потвърди това, което тя вече знаеше: Луси, ти си истинска писателка.

Тя щеше да напише своя книга, но не за себе си или семейството си, а за реални деца в беда. И нямаше да е написана в сух научен стил. Луси щеше да я изпълни с личните истории на деца, на консултанти, с цел да привлече общественото внимание върху проблемите на най-беззащитните членове на обществото. Името й върху корицата щеше да заинтригува много читатели. Това означаваше, че хиляди хора - може би стотици хиляди - които не знаеха нищо за децата в неравностойно положение - щяха да научат от първа ръка за нелеката им съдба.

Но изясняването на житейската й посока не й донесе спокойствието, за което жадуваше. Как можа да се влюби в Панда? Горчивият възел пареше толкова силно в гърдите й, че понякога Луси имаше чувството, че ще избухне в пламъци.

Ръкописът бе изпратен, октомври бързо наближаваше и тя реши да се обади на прессекретаря на майка си, за да й уреди интервю с журналист от „Уошингтън Поуст“. В предпоследния ден на септември Луси седна на остъклената веранда, притисна телефона до ухото си и даде интервюто, което толкова дълго бе избягвала.

Беше унизително... Аз се паникъосах... Тед е един от най-прекрасните мъже, които някога съм срещала... През последните няколко месеца работих върху книгата на баща ми и се опитах да си изясня коя съм и какво искам от живота... Възнамерявам да напиша своя книга... в защита на правата на децата, чийто глас не се чува...

Не спомена за Панда.

След интервюто Луси се обади на Тед и проведе разговора, за който досега не можеше да събере сили. После започна да опакова багажа си.

Откакто Луси се бе върнала в къщата, Бри няколко пъти я бе навестявала в някогашния си летен дом. Дойде на следващия ден след интервюто, за да й помогне да почисти и подреди къщата, преди да си тръгне. Само за няколко месеца тя, Тоби и Майк бяха станали неотменна част от живота на Луси и щяха много да й липсват. Но колкото и да беше близка с Бри, Луси не можеше да говори с нея за Панда. Не можеше с никого да говори за него, дори с Мег.

Бри бе приседнала върху плота и наблюдаваше как Луси почиства големия хладилник от неръждаема стомана.

- Странно - промълви тя. - Мислех, че завръщането ми в тази къща ще ме разстрои, но изпитвам единствено носталгия. Майка ми е приготвила толкова скапани вечери в тази кухня, че дори и скарата на баща ми не можеше да помогне. Той вечно изгаряше всичко.

Изгорелите хамбургерите не бяха най-големият грях на бащата на Бри, но не на Луси се падаше да й разкаже тази история. Тя й подаде едва наченато бурканче с горчица.

- Искаш ли го?

Бри кимна и Луси сложи бурканчето в кашона при другите останали продукти, които щеше да даде на съседите.

Бри нави ръкавите на дебелия пуловер, който бе облякла, за да се предпази от ранния есенен хлад.

- Сега, когато не прекарвам целия ден в лавката, се чувствам като истинска мързелана.

- Голяма мързелана, няма що. Ти работи като луда. - Бри бе изгубила една трета от тазгодишния мед заради вандалите, опустошили лавката - група пънкари, заловени тъкмо когато се качвали на ферибота. Но благодарение на сухото циганско лято и топлите дни бе успяла да събере почти четиристотин и петдесет килограма мед.

- Винаги ще обичам пастор Сандърс - заяви Бри.

Свещеникът от „Милосърдно сърце“ бе уредил среща на Бри с търговка на едро от сушата, която зареждаше верига от магазини за подаръци в Средния запад. Жената бе възхитена от мострите на Бри: ароматния мед с различни вкусове, лосионите, свещите и поздравителните картички, пчелния восък за лъскане на мебели. Направо се бе влюбила в изрисуваната стъклена топка за коледна украса, оцеляла от набега на хулиганите.

- Новите етикети с въртележката бяха черешката на тортата - съобщи Бри. - Тя беше във възторг от тях. Твърди, че придават на продуктите причудлива елегантност. Въпреки това не очаквах такава голяма поръчка.

- Явно жената има добър вкус.

- Не знам какво щях да правя, ако не беше тази поръчка. Е, знам, но се радвам, че не се наложи. - Тя кимна отново, когато Луси вдигна неотворен пакет с моркови. - Мисълта да бъда финансово зависима от Майк ми е непоносима. Вече съм го преживяла и никога повече няма да го допусна.

- Горкият Майк. Той иска единствено да се грижи за теб, а всичко, което искаш ти, е да се грижиш сама за себе си. Ще трябва скоро да се омъжиш за него.

- Знам. Но там е работата, че Майк Муди е... - Върху устните й се появи замечтана усмивка. - Той е толкова стабилен. Този мъж винаги е на мястото си и никъде няма да отиде.

Луси преглътна болката си.

- Ако не се смята това, че всяка нощ прескача навътре и навън през прозореца на спалнята ти.

Бри се изчерви.

- Казах ти го под секрет.

- Както ми каза колко страстен любовник е. Спокойно можех да доживея дните си и без тази информация.

Бри не обърна внимание на възраженията на Луси.

- Наистина вярвах на Скот, когато твърдеше, че проблемът е в мен, но сега изпитвам единствено съжаление към бедната му деветнайсетгодишна хлапачка. - Замечтаната усмивка се завърна. - Кой би могъл да помисли, че такъв пуритан и религиозен мъж като Майк може да е толкова...

- Страстен - уточни Луси, прекъсвайки словоизлиянията й.

Усмивката на приятелката й помръкна.

- Ако Тоби ни хване...

- Което, рано или късно, ще се случи. - Луси добави парче сирене пармезан и - едва сподавяйки желанието да го запрати в стената - неначенато бурканче с портокаловия мармалад на Панда.

- Майк става все по-нервен, задето трябва да се промъква тайно. Той директно заплаши, че ще прекрати своите, ъ, услуги... докато не се съглася да определя датата. Изнудване. Представяш ли си?

Луси затвори вратата на хладилника.

- Какво те спира, Бри? Наистина?

- Просто съм толкова щастлива. - Тя залюля крака и се замисли. - Знам, че трябва да преодолея отвращението си от брака и ще го направя. Просто още не съм готова. - Плъзна се от плота. - Ти ще се върнеш на острова, за да ни видиш, нали?

Луси не желаеше никога повече да се връща на острова.

- Разбира се - отвърна тя. - А сега, хайде да занесем този кашон у вас. И никакви дълги сбогувания, нали?

- В никакъв случай.

Но и двете знаеха, че няма да е лесно да сдържат сълзите. И не беше.

Най-накрая Панда спря да кашля и силите му започнаха да се завръщат, но имаше чувството, че сякаш му бяха отрязали някой крайник. Рефлексите му не бяха толкова бързи - не достатъчно лоши, за да забележи някой друг, но той знаеше. На стрелбището ръката му не беше толкова уверена, а когато тичаше, без причина губеше ритъм. Събаряше чашата с кафе, изпускаше ключовете.

Прочете интервюто на Луси във „Уошингтън Поуст“. Нямаше нито дума за него, а и защо да има? Но не му се нравеше, че лицето й отново беше по новинарските страници.

Забеляза няколко сиви косъма в косата си. И сякаш това не беше достатьчно потискащо, но и работата му не вървеше. Актрисата, която играеше второстепенна роля във филма, започна да го сваля и не смяташе да се отказва. Беше невероятно красива, с тяло почти съперничещо на изваяните форми на доктор Кристи. Да скочи в леглото с друга жена, щеше да е най-добрият начин да заличи спомените за предшественицата й, но той дори не можеше да помисли за това. Заяви на актрисата, че е влюбен в друга.

Същата вечер Панда се напи за пръв път от години. Събуди се, обзет от паника. Въпреки всичките му усилия, призраците, които толкова дълго бе държал настрани, започнаха да се завръщат. Обади се на единствения човек, който смяташе, че може да му помогне.

- Кристи, аз съм...

Луси си намери апартамент и работа в Бостън, докато прессекретарят на Нийли отбиваше атаките на медиите. Госпожица Джорик скоро започва нова работа и е прекалено заета за допълнителни интервюта. Луси възнамеряваше да остане заета до представянето на първата си книга.

В последната вечер у дома във Вирджиния тя седеше с родителите си в закрития двор на имението, където бе отраснала. Нийли бе облякла един от старите пуловери на Луси от студентските времена, за да се стопли, но това не й пречеше да изглежда елегантна и аристократична. Отпиваше от чашата с горещ чай, а меднокестенявите й коси, обикновено прибрани в изискана прическа, се вееха, разрошени от октомврийския вятър.

Светлата кожа на майка й и мейфлауърското й потекло поразително контрастираха със смуглото лице и работническата закалка на баща й, някогашен хулиган от Питсбърг, града на стоманата. Мат сложи едно дърво в новото външно огнище.

- Ние злоупотребихме с добрината ти - рязко заяви той.

Нийли обви пръсти около топлата чаша.

- Случи се толкова постепенно, а ти винаги се впускаше с такъв ентусиазъм да помагаш във всичко, че не сме го забелязали. Когато прочетохме това, което си написала... Беше толкова зряло и разумно и същевременно безкрайно затрогващо.

- Радвам се, че ще продължиш да пишеш - обади се баща й. - Знаеш, че винаги съм готов да ти помогна с каквото мога.

- Благодаря - отвърна Луси. - Няма да забравя предложението ти.

Изневиделица майка й нанесе на Луси един от прословутите си удари, нейна запазена марка в политиката.

- Готова ли си да ни разкажеш за него?

Луси стисна чашата си с вино.

- За кого?

Нийли не се поколеба.

- За мъжа, който е потушил искрите в очите ти.

- Не е... толкова зле - излъга Луси.

- Ето какво ще ти кажа - прогърмя заплашително гласът на Мат. - Ако някога видя кучия син, ще му сритам задника.

Нийли повдигна вежди към него.

- Поредното напомняне колко благодарни сме всички ние, като нация и страна, задето аз бях избрана за президент, а не ти.

Панда два пъти обиколи квартала, преди да събере смелост да влезе в триетажната сграда от кафяви тухли. „Пилзен“ бе някогашно свърталище на полските емигранти в Чикаго, но сега бе центърът на мексиканската общност в града. Стените в тесния коридор бяха покрити с цветни графити или може би бяха фрески - трудно бе да се каже в един район, където дръзкото улично изкуство бе толкова процъфтяващо.

Откри вратата в края на коридора. Ръчно написаната табела гласеше:

ВЪОРЪЖЕН СЪМ И БЕСЕН ВЛЕЗТЕ, АКО ВИ СТИСКА

Къде, по дяволите, го бе изпратила Кристи? Панда бутна вратата и пристъпи в стаята, декорирана в ранен стил „Армия на спасението“ с нацепен кожен диван, две кресла от различни гарнитури, маса за кафе от светло дърво и грубо издълбан в стената орел, под плакат с надпис:

АМЕРИКАНСКА МОРСКА ПЕХОТА От 1775 г. помага на лошите момчета да гушнат букета

Мъжът, който се появи от преходната стая, беше приблизително на възрастта на Панда, с омачкани дрехи и разрошена, започваща да олисява коса, голям нос и дълги, извити надолу мустаци ала Фу Манчу25.

- Шейд?

Панда кимна.

- Аз съм Джери Евърс. - Мъжът пристъпи напред с леко неустойчива походка и протегната ръка. Панда неволно сведе поглед към крака му. Евърс поклати глава, после нави крачола на широките дънки, разкривайки протезата. - Сангин. Служих в трети батальон, пети полк.

Панда вече знаеше, че Евърс е бил в Афганистан, и затова само кимна. Морските пехотинци от пети полк бяха пострадали жестоко в Сангин.

Евърс размаха папката, която държеше, към едно от тапицираните кресла и се засмя.

- Ти си служил в Кандахар и Фалуджа? Как се оказа такъв късметлия?

- На други не им провървя толкова - изтъкна Панда очевидното.

Евърс изсумтя и се свлече върху дивана.

- Майната му на това. Тук сме, за да говорим за теб.

Панда почувства как започва да се отпуска...

До първи ноември Луси вече бе свикнала с живота в Бостън и апартамента, който бе наела на „Джамайка Плейн“. Когато не пишеше, беше на работа и въпреки че през цялото време се чувстваше уморена, никога през живота си не бе изпитвала по-голяма благодарност за новата си работа и натоварения график.

- А на теб какво ти пука? - изсумтя презрително седемнайсетгодишното момиче, седнало на дивана срещу нея. - Ти нищо не знаеш за мен.

Апетитният аромат на такос проникна в стаята за консултации от кухнята, където всеки ден в центъра за приходящи „Роксбъри“ сервираха обяд на петдесетина бездомни младежи. Тук имаше баня, малка пералня и предлагаха ежеседмични медицински прегледи. Освен това в Центъра работеха шестима консултанти, които помагаха на избягалите деца, на такива без постоянно местожителство, както и на улични хлапета от четиринайсет години нагоре, да намерят убежище, да се запишат в училище, да се подготвят за годишните изпити, да получат карти за социални помощи и да си намерят работа. Някои от клиентите им имаха проблеми заради зависимост към различни вещества. Други, като това момиче с красиви скули и тъжни очи, бяха избягали от жестоко физическо насилие. Консултантите в Центъра трябваше да се справят с психически травми, медицински проблеми, бременност, проституция и всичко останало.

- И чий проблем е това, че аз не зная нищо за теб? - попита Луси.

- Ничий. - С нацупено изражение Шона потъна по-дълбоко във възглавниците на дивана.

През стъклото на вратата Луси виждаше как някои от децата сваляха украшенията за Хелоуин: прилепи, черни картонени вещици и скелети със светещи червени очи.

Шона огледа късата черна кожена пола на Луси, яркорозовия чорапогащник и фънки ботушите.

- Искам си предишната консултантка. Тя беше много по-мила от теб.

Луси се усмихна.

- Защото не е била толкова запленена от теб като мен.

- Сега пък ми се подиграваш.

- Не. - Луси отпусна нежно длан върху ръката на момичето и заговори тихо и сериозно. - Ти си едно от прекрасните създания на тази вселена, Шона. Смела като лъвица, хитра като лисица. Ти си умна и умееш да оцеляваш. Как да не те обича човек?

Шона отдръпна ръката си и я изгледа предпазливо.

- Ти си откачена, госпожо.

- Зная. Работата е там, че ти си истински борец. Всички смятаме така. И когато наистина решиш да си върнеш работата, аз съм сигурна, че ще знаеш как да го постигнеш. А сега си върви.

Думите й вбесиха момичето.

- Какво ще рече това „да си вървя“? Ти трябва да ми помогнеш да си върна работата.

- И как да го направя?

- Като ми кажеш какво да правя.

- Нямам никаква представа.

- Как така нямаш никаква представа? Ще те издам на директорката. И тя тутакси ще те изрита. Ти нищо не знаеш.

- Е, след като съм тук по-малко от месец, това може би е вярно. Как да стана по-добра?

- Като ми кажеш какво да направя, за да си запазя работата. Като например да ходя всеки ден навреме на работа, да уважавам началника... - През следващите няколко минути Шона изнесе пространна лекция на Луси, повтаряйки съветите, които бе получила от другите консултанти.

Когато тя най-сетне изпусна парата и се успокои, Луси кимна възхитено.

- Леле. Ти би трябвало да си консултант вместо мен. Много си добра.

Враждебността на момичето се стопи.

- Наистина ли мислиш така?

- Определено. След като издържиш годишните изпити и се дипломираш, мисля, че с каквото и да се захванеш, ще бъдеш много добра.

Когато Шона си тръгна, Луси бе съумяла да разреши поне един от проблемите на момичето. Дреболия, но за едно бездомно дете бе непреодолимо препятствие. Шона нямаше дори будилник.

Луси огледа празната стая за консултации с изтъркания удобен диван, уютното кресло и фреската на стената, вдъхновена от графитите. Това бе работата, която й бе присърце.

Тази вечер си тръгна от Центъра по-късно от обичайното. Докато вървеше към колата, отвори чадъра, за да се предпази от хладния вечерен дъждец, и се замисли какво още й предстои да напише, преди да се строполи в леглото. Повече нямаше да виси из коридорите на Конгреса на лов за мастити конгресмени; нямаше да чука по вратите на важните клечки, които се съгласяваха да се срещнат с нея само за да могат после да се похвалят, че познават дъщерята на президент Джорик. Да достигне до хората чрез книгата си, беше далеч по-удовлетворяващо, отколкото работата на лобист.

Прескочи една локва. Уличната лампа осветяваше колата й една от двете последни, останали на паркинга. Почти бе завършила резюмето на книгата си и вече половин дузина издателства бяха проявили интерес към нея. Имайки предвид колко много писатели се бореха да издадат творбите им, може би трябваше да се чувства виновна, но не изпитваше угризения. Издателите знаеха, че името й върху корицата ще бъде гаранция за силен медиен интерес и големи продажби.

Луси бе решила да разкаже в книгата си историите на бездомните младежи през техните очи - защо са избягали от семействата си, как живеят, за техните надежди и мечти. Това бяха не само сираци като Шона, но и подрастващи от богати семейства в предградията, избрали скитническия живот, за които рядко се пишеше.

Докато бе съсредоточена върху работата си, се чувстваше изпълнена с енергия, но в мига, в който си позволяваше да се отпусне, гневът й се завръщаше. Луси не искаше да се раздели с него. Когато се чувстваше уморена до смърт, когато стомахът й отказваше да приема храна, когато сълзите безпричинно напираха в очите й... гневът бе нейната опора.

Почти бе стигнала до колата, когато чу зад гърба си бягащи стъпки. Рязко се извъртя.

Хлапето бе изникнало изневиделица. Жилесто, с празни очи, в мръсни скъсани дънки и суитшърт с качулка, измокрен от дъжда. Грабна чантата й и я бутна на земята.

Чадърът й отлетя, остра болка прониза тялото й и цялата ярост, която сдържаше в гърдите, намери своята мишена. Тя изкрещя нещо нечленоразделно, надигна се от мокрия асфалт и хукна след крадеца.

Той стигна до тротоара, мина под уличната лампа и се озърна назад. Не очакваше тя да го преследва и се затича по-бързо.

- Хвърли чантата! - изкрещя тя, побесняла от гняв, подклаждан от адреналина.

Но той продължи да тича, тя също.

Хлапакът бе дребен и чевръст. На Луси не й пукаше. Тя жадуваше отмъщение. Носеше се надолу по тротоара, ботушите й шляпаха по мократа настилка. Той зави в алеята между Центъра за бездомни и една офис сграда. Луси го следваше по петите.

Дървена ограда и контейнер за смет блокираха изхода, но тя не се отказваше. Не мислеше за това, което щеше да направи, ако той имаше оръжие.

-Върни ми я !

Със силно ръмжене той скочи върху контейнера. Чантата й се закачи на острия ръб. Крадецът я пусна и прескочи през оградата.

Тя беше толкова побесняла, че се опита да се покатери върху контейнера след него. Подметките на ботушите й се плъзнаха по мокрия метал и тя одраска крака си.

Благоразумието й постепенно се завръщаше. Луси пое дълбоко дъх, най-после бе успяла да излее гнева си.

Глупаво. Глупаво. Глупаво.

Тя откачи чантата и закуцука обратно към тротоара. Кожената пола малко я бе предпазила при падането, но скъса яркорозовия чорапогащник, одраска крака си, ожули коленете и дланите. Въпреки всичко, независимо от звънтенето в ушите, изглежда, нямаше нищо счупено.

Стигна до тротоара. Глупаво. Ако Панда я бе видял да тича по онзи улица, щеше да откачи. Но ако Панда беше наблизо, онова хлапе никога нямаше да я доближи.

Защото Панда защитаваше хората.

Зави й се свят.

Панда защитаваше хората.

Едва се добра до тротоара, преди краката й да се подкосят и да се свлече върху него. Ботушите й потънаха в лепкавата кал до бордюра, стомахът я присви и в главата й отекнаха думите, които й бе казал.

...изведнъж той я запратил към стената. Счупил ключицата й. Искаш ли това да се случи с теб?

Тя обгърна челото си в шепи.

Аз не те обичам, Луси... Аз не те обичам.

Лъжа. Проблемът не беше в това, че той не я обичаше. Проблемът беше, че я обичаше твърде много.

Трясна гръм и небесата се продъниха. Проливният дъжд биеше по раменете й, просмукваше се през тренчкота й, жилеше скалпа й като остри камъчета. Войникът, който се бе опитал да удуши съпругата си... Мъжът, който бе пребил приятелката си... Панда смяташе, че той е потенциална опасност за нея също като тях, поредният враг, от когото трябваше да я защити. И той възнамеряваше да направи точно това.

Зъбите й започнаха да тракат. Луси се запита дали не си измисля всичко това, но сърцето й знаеше истината. Ако не беше постоянният гняв, който толкова внимателно подклаждаше, отдавна щеше да е прозряла действията му.

Един бял ван намали и спря. Тя вдигна глава, когато стъклото откъм шофьора се смъкна и се подаде глава с посивяла коса на мъж на средна възраст.

- Добре ли сте, госпожо?

- Аз... добре съм. - Тя се изправи с мъка на крака. Ванът потегли.

В нощното небе избухна мълния и на светлината й Луси видя мъката в очите на Панда, долови фалшивата войнственост в гласа му. Панда не вярваше на себе си, че няма да я нарани.

Младата жена извърна лице към мрачното, натежало от дъжда небе. Той би рискувал живота си, за да я защити дори от самия себе си. Как можеше тя да се пребори с такава желязна воля? Виждаше само един начин. Със своята желязна воля.

И с един план...

26.

Когато снимките на филма приключиха, Панда се върна на острова, сякаш това щеше да го приближи до Луси. Къщата изглеждаше мокра и самотна в мрачния ноемврийски следобед. Изсъхнали листа бяха запушили улуците, прозорците бяха обвити в паяжини, а земята бе покрита със счупени клонки от последната буря. Той включи пещта за отопление и заброди из притихналите стаи с увиснали рамене и ръце в джобовете.

Панда така и не бе намерил някой, който да се грижи за къщата, и мебелите бяха покрити с тънък слой прах, но присъствието на Луси се усещаше навсякъде: в купата с речни камъчета, поставена върху масичката за кафе на остъклената веранда, удобно пренаредените мебели, разчистените рафтове и масички. Имаше чувството, че къщата сякаш вече не очакваше завръщането на семейство Ремингтън, ала не я усещаше и като своя. Тя беше нейна. Беше нейна от мига, в който тя бе пристъпила прага й.

Дъждът бе спрял. Панда извади старата сгъваема стълба от гаража и почисти улуците, като едва се задържа да не падне, когато се плъзна по стъпалото. Метна в микровълновата един от отвратителните замразени диетични полуфабрикати на Темпъл, отвори кутия с кока-кола и за да довърши самоизтезанието, реши да спи в леглото в бившата спалня на Луси, която преди това бе негова. На следващия ден изяде студена закуска, изпи две чаши кафе и пое през гората.

Къщата на съседите беше свежо боядисана с бяла боя и имаше нов покрив. Панда почука на задната врата, но Бри не отвори. През прозореца видя върху кухненската маса гърненце с цветя и разпръснати учебници и тетрадки, значи, двамата с Тоби все още живееха тук. Тъй като нямаше какво друго да прави, той се настани на предната веранда и зачака тя да се върне.

Час по-късно старият й шевролет „Кобалт“ се показа на шосето. Панда стана от влажното плетено кресло и се отправи към стълбите. Тя спря колата и излезе. Не се притесни да го види, по-скоро се озадачи.

Изглеждаше различна от преди - отпочинала, ведра и не толкова болезнено слаба. Носеше дънки и сивкаво жълтеникаво сако от мек вълнен плат, а косата й бе прибрана в хлабав кок. Тя пристъпи към него с новопридобита увереност.

Панда пъхна ръце в джобовете.

- Къщата изглежда добре.

- Стегнахме я, за да я дадем под наем следващото лято.

- А какво ще стане с пчелите? - Луси би била загрижена за тях.

- Договорих се със семейството, което е собственик на съседната овощна градина, да преместим кошерите там.

Той кимна. Тя зачака. Панда пристъпи от крак на крак.

- Как е Тоби?

- Той е най-щастливото дете на острова. Сега е на училище.

Панда се опита да измисли какво още да каже и накрая зададе въпроса, който не възнамеряваше.

- Говорила ли си с Луси?

Бри беше същата като Темпъл. Кимна, но не каза нищо.

Той извади ръце от джобовете и слезе по стълбите.

- Трябва да поговоря за нещо с теб.

В този момент се приближи кадилакът на Майк. Майк изскочи от колата и протегна ръка с такъв вид, все едно срещата му с Панда е най-щастливото събитие за деня.

- Хей, чужденецо! Страхотно е, че се върна.

Косата му бе по-къса, с по-небрежна прическа и с изключение на часовника се бе отказал от всякакви бижута. Изглеждаше безгрижен и щастлив, като човек, когото не преследват никакви демони. Панда потисна негодуванието си. Муди не беше виновен за това, че е постигнал това, което Панда не бе успял.

Майк прегърна Бри.

- Тя каза ли ти, че най-после определихме датата на сватбата? В навечерието на Нова година. Най-трудната сделка в живота ми.

Бри изви вежда към него.

- Сделката сключи Тоби.

- Крушата не пада по-далеч от дървото - ухили се Майк.

Бри се засмя и го целуна по ъгълчето на устата.

- Поздравления и на двамата - рече Панда.

Денят беше топъл и Майк предложи да седнат на верандата. Гостът се настани в креслото, което току-що бе освободил, Бри седна на другото кресло, а Майк се нагласи върху парапета. Той го осведоми надълго и нашироко за процъфтяващия бизнес на Бри, а след това сподели за последните успехи на Тоби в училище.

- Двамата с преподавателката му подготвят проект по история на афроамериканците.

- Тоби знае повече от нея - с гордост заяви Бри. - Но предполагам, че си дошъл тук, за да поговориш за нещо с мен.

Присъствието на Майк усложняваше и без това трудната задача.

- Всичко е наред. Мога да намина по-късно.

Бри се намръщи.

- За Луси ли се отнася?

Всичко се отнасяше за Луси.

- Не - отвърна той. - Става дума за нещо лично.

- Аз ще ви оставя - обяви Майк жизнерадостно. - И без това имам да свърша малко работа.

- Не си отивай. - Бри се взря в него. - Въпреки вида си, Майк е най-дискретният човек на острова. А и без това ще му разкажа всичко, което ще споделиш с мен.

Панда се поколеба.

- Сигурна ли си? Това... свързано е със семейството ти. С баща ти.

Бри застана нащрек.

- Разкажи ми.

И той го направи. Седнал в проскърцващото плетено кресло, наведен към нея, подпрял лакти на коленете, Панда й разказа за връзката на нейния баща с неговата майка, след това за Къртис.

Когато свърши, в очите на Бри блестяха сълзи.

- Толкова съжалявам.

Панда сви рамене.

Майк се изправи и застана до нея. Бри зарови в джобовете за носна кърпичка.

- След като баща ми почина, майка ми се погрижи всички да узнаем какъв ужасен съпруг е бил, така че това не ме изненадва. Но никой от нас не си е представял, че е имал друго дете. - Тя издуха носа си.

Майк отпусна ръка върху облегалката на креслото й и се втренчи напрегнато в Панда. Не бе останала и следа от безгрижния добродушен веселяк. Като бдителен закрилник, Майк се опитваше да прецени дали това разкритие представлява някаква опасност за жената, която обичаше.

- Защо си купил къщата?

Харесваше му желанието на Майк да защити жената, която обича, и Панда им каза истината:

- Заради някакво извратено отмъщение. Аз мразех баща ти, Бри. Убеждавах се, че ненавиждам цялото ви семейство, но това беше просто ревност. - Панда се размърда в креслото и за свое най-голямо удивление добави: - Когато купих къщата, не бях съвсем на себе си. След като се уволних от армията, имах проблеми, страдах от посттравматично стресово разстройство.

Изрече го, сякаш ставаше дума за хронична хрема.

Израженията им бяха смесица от загриженост и симпатия, но нито един от двамата не побягна с писъци от верандата, нито хукна да търси оръжие, за да се защити. Беше задължен на Джери Евърс за това. Кристи бе намерила подходящия човек, с когото да говори, не някой празноглав психар, а воин, участвал във войната, който разбираше колко се бои Панда, че демоните, с които се бореше, ще надделеят и ще го накарат да нарани други хора.

Но Бри много повече се интересуваше от разкритието на Панда за Къртис.

- Имаш ли негови снимки?

Той не се бе сетил за това, но се трогна, че тя попита. Извади портфейла си.

- Ще ти изпратя няколко, когато се върна в Чикаго. Тази е единствената снимка, която имам в себе си.

Той извади последната училищна фотография на Къртис. Беше оръфана и малко избеляла, думата ДОКАЗАТЕЛСТВО все още си личеше върху тениската на момчето. Къртис се усмихваше, зъбите, сменили млечните, бяха прекалено големи за устата му. Бри взе снимката и внимателно се вгледа в нея.

- Той... прилича на брат ми Дъг. - Очите й отново се наляха със сълзи. - Братята ми трябва да узнаят за Къртис. Трябва да узнаят и за теб. Когато си готов, искам да те запозная с тях.

Отново се случи нещо неочаквано.

- Бих се радвал - чу се да казва Панда.

Тя протегна ръка, за да му върне снимката, палецът й се плъзна по лицето на Къртис.

- Задръж я - рече Панда. Някак си му се струваше, че това е най-правилното, което може да стори.

На следващата сутрин бе излязъл да потича, когато мобилният му телефон иззвъня. Не беше свикнал да взема телефона със себе си, но сега, когато и други хора работеха за него, се налагаше да поддържа връзка с тях, макар че това никак не му се нравеше. Бизнесът му процъфтяваше, но Панда предпочиташе да работи сам.

Погледна дисплея. Кодът беше от Източния бряг. Номерът му бе непознат, но познаваше района. Тутакси забави ход и отговори:

- Патрик Шейд.

Гласът, който копнееше да чуе, изжужа - ясен, висок и много сърдит:

- Бременна съм, кучи сине!

Връзката прекъсна.

Панда се спъна и отби на банкета, изпусна телефона, грабна го и натисна бутона за повторно избиране. Ръцете му трепереха толкова силно, че не можа да го улучи от първия път.

- Какво искаш? - изкрещя тя.

О, боже! Трябваше да се държи като зрял мъж. Отвори уста да каже - какво да каже, по дяволите? - но тя продължаваше да крещи и не му даде възможност да пророни и дума.

- Прекалено съм бясна, за да говоря с теб сега! Ти и твоята вазектомия! - Изплю с отвращение думата.

- Къде си?

- Какво те е грижа? - изригна тя. - Аз приключих с теб, забрави ли? - Отново му затвори.

Господи... Луси е бременна. С неговото дете. Панда имаше чувството, че са го потопили в казан с вряща, бълбукаща вода.

Когато се опита да се свърже отново, се включи гласовата поща. Той вече знаеше къде се бе преместила да живее тя и не след дълго беше на ферибота. Шест часа по-късно пристигна в Бостън.

Свечеряваше се и вече притъмняваше, когато спря наетата под наем кола пред сградата, където навярно бе апартаментът на Луси. Но никой отговори, когато позвъни от фоайето на входа.

Позвъни на още няколко звънеца и най-накрая улучи десетката - възрастен мъж, който нямаше друго занимание, освен да шпионира съседите.

- Тя замина тази сутрин, носеше куфар. Знаеш коя е тя, нали? Дъщерята на президент Джорик. Много мила млада дама.

След като излезе на тротоара, Панда и позвъни отново и този път тя вдигна. Не й даде шанс тя да заговори.

- Аз съм в Бостън - заяви. - Охраната в твоята сграда е пълен боклук.

- Както и ти.

- Къде си заминала?

- Изприпках у дома при мама и тате. Ти къде мислиш, че ще отида? Още не съм готова да говоря с теб.

- Супер. - Този път той й затвори.

Смелост никога не му бе липсвала, но това беше нещо съвсем различно. Панда знаеше, че трябва да изясни отношенията си с Бри, преди да направи следващата стъпка, за да си върне Луси. Но първо смяташе да посвети още една седмица на разговори с Джери Евърс. Искаше да се увери, че Джери, също като Панда твърдо вярва, че демоните никога повече няма да се върнат. След това възнамеряваше да напише текст и да го наизусти, за да не оплеска отново нещо. А ето го сега, седнал в самолета за късния полет до Вашингтон, абсолютно неподготвен, а цялото му бъдеще бе заложено на карта.

Пристигна на летище „Дълес“. Въпреки че бе прекалено възбуден, за да заспи, не можеше да се появи в дома на семейство Джорик в настоящия си вид, затова се регистрира в хотел и прекара остатъка от нощта буден в леглото. Когато се съмна, Панда взе душ и се обръсна. С нищо, освен с чаша кафе в стомаха, се отправи към Мидълбърг - богат ловен район в сърцето на щата Вирджиния.

Докато пътуваше по лъкатушещи шосета, покрай ширнали се лозя и процъфтяващи конеразвъдни ферми, се чувстваше все по-нещастен. Ами ако вече бе твърде късно? Ако тя се е опомнила и осъзнала, че може да намери някой много по-добър от него? Когато наближи имението на семейство Джорик, целият бе плувнал в пот.

Къщата не се виждаше от пътя. Само високата желязна ограда и масивните порти със сложна електронна охранителна система потвърждаваха, че е достигнал целта си. Панда спря пред портите и огледа камерите за видео наблюдение. Когато бръкна в джоба за мобилния телефон, едно нещо знаеше със сигурност. Ако сега се издъни, това ще е краят. Каквото и да направи, не биваше да позволи тя да разбере, че той е кълбо от нерви.

Луси вдигна след петото позвъняване.

- Шест и половина сутринта е - изграчи. - Още съм в леглото.

- Няма проблем.

- Казах, че не съм готова да говоря с теб.

- Това вече е проблем. Имаш една минута да отвориш портите, преди да нахлуя.

- Изпрати ми картичка от Гуантанамо26.

Отново му затвори.

За щастие, не се наложи да изпълни заканата си, защото след трийсет секунди портите се отвориха. След кратък разговор с агента от Тайните служби, Панда подкара по извитата алея, водеща през гъстозалесен участък към къщата - голяма тухлена постройка в джорджиански стил. Той паркира пред входа и слезе от колата. Хладният въздух ухаеше на есенни листа, а ясното утринно небе обещаваше слънчев ден и Панда се опита да се убеди, че това е добро предзнаменование. Трудна задача, когато му се гадеше от притеснение.

Предната врата се отвори и на прага се появи тя. Стомахът му се качи в гърлото. Всичко, което досега му се струваше като забулено в мъгла, сега му беше абсолютно ясно, но очевидно не и на нея... Вместо да го покани, Луси излезе навън, наметната с черно непромокаемо яке върху яркочервената пижама, щампована със зелени жаби бик.

Последните хора, с които искаше в момента да се изправи лице в лице, бяха родителите и, така че това обяснение отвън бе неочакван подарък. Тя бе напъхала босите си крака в маратонки, а косата й стърчеше на всички посоки, обгръщайки главата й като красив, блестящ светлокестеняв ореол. Нямаше грим, а върху бузата й се бе отпечатала гънка от възглавницата. Изглеждаше красива и обикновена. Необикновена.

Луси се спря между колоните от двете страни на широката стълба. Панда тръгна към нея по покритата с тухли пътека.

- Кой е умрял? - попита тя, оглеждайки костюма му.

Би трябвало да се досети, че той няма да цъфне в дома на президента на САЩ по дънки и тениска.

- Нямах време да се преоблека.

Луси слезе по стъпалата и пристъпи по пътеката, осеяна с пурпурни и пожълтели листа. Въпреки дребното лице и пижамата на жаби, тя не приличаше на тийнейджьрка. Беше напълно зряла жена - съблазнителна, сложна и гневна, което дяволски го плашеше.

Вирна брадичка и войнствено се вторачи в него като професионален боксьор.

- Има голяма разлика между това, да си направиш вазектомия и да възнамеряваш да си направиш вазектомия.

- Какви ги приказваш? Никога не съм казвал, че съм си направил.

Тя изсумтя пренебрежително.

- Няма да споря с теб за това. - Тя закрачи гневно по мократа, покрита с листа трева към дървото, под което спокойно е можел да се разположи Томас Джеферсън, докато нанася поправки в Декларацията за независимостта. - Факт е - продължи, - че един от малките ти негодници е регистрирал хоумрън и сега ще ставаш баща. Какво мислиш за това?

- А-аз още не съм имал време да мисля.

- Е, аз имах и ще ти кажа, че тая няма да я бъде. Няма да се преструвам, че съм заченала от банка за сперма, нито ще cе отърва от това бебе.

Той се ужаси.

- Дявол да го вземе, разбира се, че няма.

- И какво смяташ да направиш по въпроса? - продължи тя под пълна пара. - Ще получиш нервен срив?

Нехайството, с което спомена миналите му психически проблеми, сякаш не бяха нищо важно, го накара да я обикне дори повече, ако изобщо подобно нещо бе възможно.

- Е? - Тя тропна с крак върху мократа трева, като че ли беше учителката му от трети клас. - Какво ще кажеш за свое оправдание?

Той преглътна.

- Добре свършена работа?

Панда очакваше тя да му се нахвърли за тези думи. Вместо това Луси сви устни.

- Родителите ми няма да са особено щастливи.

Меко казано. Той заговори предпазливо, осъзнавайки, чс стъпва по тънък лед:

- Какво искаш да направя?

Тя превключи на свръхзвукова скорост.

- Така си и мислех! Приключвам с теб!

Понесе се обратно към къщата и тъй като Панда не можеше да сграбчи грубо една бременна жена и да я спре, както би постъпил с жена, която не е бременна, просто препречи пътя й.

- Обичам те.

Луси се закова на място и изсумтя възмутено.

- Аз не съм ти безразлична и ти държиш на мен. Има голяма разлика.

- Това също. Но най-важното е, че те обичам. - Гърлото му пресъхна. - Обикнах те в мига, в който те видях в онази тексаска уличка.

Кафявите й очи със зелени точици се разшириха.

- Това е лъжа.

- Не е. Не казвам, че тогава съм осъзнавал, че те обичам, но още от самото начало почувствах, че между нас се заражда нещо голямо. - Той искаше да я докосне - Господи, нима не искаше винаги да я докосва? - но се боеше, че това само ще влоши нещата. - Всяка минута, през която сме били заедно, аз се стараех да постъпвам правилно. Не мога да ти кажа колко се уморих от това. А и мисля, че и ти ме обичаш. Греша ли?

Това беше въпросът, който го измъчваше. Ами ако той грешеше? Ако тя бе казала истината, когато бе заявила, че случилото се помежду им е само едно малко лятно приключение? Инстинктите му подсказваха, че не е така, но Панда прекалено добре познаваше силата на самозаблудата. Призова всичките си сили.

- И какво от това? - Луси бе усъвършенствала сарказма си, превръщайки го в истинско изкуство. - Аз мислех, че обичам Тед Бодин, и виж какво се получи.

Толкова му се виеше свят, че едва можа да пророни:

- Да, но той беше прекалено добър за теб. А аз не съм.

- Добре, вярно е.

Той искаше да я грабне, да я метне в колата и да отпрашат, но се съмняваше, че нито тя, нито сътрудниците от Тайните служби на майка й ще бъдат съгласни. Пое дъх на пресекулки и се застави да изрече това, което бе нужно:

- Кристи ми намери психотерапевт, който е ветеран от войната. Бил е на бойното поле. Двамата тутакси си паснахме. Няма да твърдя, че всичко е идеално, но ще кажа, че той ме убеди, че съм много повече с всичкия си, отколкото мислех.

- Той греши - отсече госпожица Чувствителност. При все това на Панда му се стори, че погледът на тези големи кафяви очи леко се смекчи, макар че навярно виждаше това, което му се искаше.

- Кажи ми как искаш да разрешим тази заплетена ситуация -подхвана той и млъкна, за да не се впусне в отчаяни молби. -Знаеш, че ще се оженя за теб, ако ти го искаш. Ще направя всичко за теб. Само ми кажи какво искаш.

Цялата нежност, която му се бе привидяла, изчезна, изместена от ледено високомерие.

- Ти си безнадежден случай. - Луси затрополи по листата и нагоре по стълбите към предната врата. Не я затръшна под носа му, затова Панда реши, че трябва да я последва вътре, за да продължи тя да го сравнява със земята.

Огромното преддверие с широката извита стълба, впечатляващите маслени картини по стените и скъпите старинни мебели подсказваха за стари пари, но захвърлените раници, велосипедните каски и шареният тричетвърт чорап, метнат в ъгъла, свидетелстваха за присъствието на по-млади обитатели. Тя метна якето си върху едно кресло, сякаш взето назаем от музея „Смитсониън“, и се извърна с лице към него.

- Ами ако лъжа?

Той тъкмо се опитваше да изтръска полепналите върху подметките му листа върху ориенталския килим. Заряза непосилната задача и я зяпна втрещено.

- Да лъжеш?

- Ако не съм бременна - поде тя - и си измислям всичко това. Ако съм разгадала нескопосания ти опит да ме защитиш, като че ли не съм способна сама да се защитя! Ако наистина те обичам и това е единственият начин, който съм измислила, за да те върна при себе си? Какво ще направиш тогава?

Той напълно забрави за мокрите обувки.

- Лъжеш ли?

- Отговори на въпроса ми.

Идеше му да я удуши.

- Ако лъжеш, бедна ти е фантазията колко ще побеснея, защото въпреки всичко, което казах, искам да имам дете от теб. Веднага ми кажи истината!

Тя сякаш се разтопи и очите й се изпълниха с безкрайна нежност.

- Наистина ли? Наистина ли искаш дете?

Сега Панда придоби войнствено изражение.

- Не си играй с мен за това, Луси. Прекалено е важно.

Тя се извърна.

- Мамо! Татко!

- Тук сме - прогърмя мъжки глас от дъното на къщата.

Той наистина щеше да я убие, но първо я последва през великолепната къща до просторна, огряна от слънцето кухня, където ухаеше на кафе и прясно изпечени кифлички. В еркера пред квадратния прозорец с изглед към есенната градина бе поставена дървена маса със стойка тип „магаре“. Президентът Джорик седеше в единия край, пред нея бе разтворен „Уолстрийт Джърнал“, а редом лежеше сгънат още един вестник. Тя беше облечена в бял халат, със сиви чехли на краката. Дори без грим, беше красива жена с внушително излъчване. Съпругът й се бе настанил насреща й по дънки и суитшърт, подходящо облекло за съботна сутрин. Въпреки че тя бе вчесана, той още не се бе обръснал. Панда горещо се молеше да са на втората чаша кафе, иначе всичко можеше да се развие по-зле, отколкото той очакваше.

- Мамо, татко, сигурно си спомняте Патрик Шейд. - Луси изрече името му, сякаш говореше за развалено месо. - Моето куче пазач.

Обзет от благоговение и към двамата, Патрик едва намери сили да кимне.

Президент Джорик отмести „Уолстрийт Джърнал“. Мат Джорик затвори своя айпад и свали очилата за четене. Панда се запита дали знаят за бебето... ако изобщо имаше бебе. Типично за Луси беше да го хвърли напълно несведущ в леговището на лъва. Поне му бе спестено присъствието на сестрите и брат й. Беше събота и те навярно още спяха. Жалко, че родителите й бяха такива ранобудници.

- Госпожо - смотолеви той. - Господин Джорик.

Като уважаващ себе си инквизитор, Луси възнамеряваше да го подложи на най-изтънчените мъчения. Тя се пльосна на свободния стол до баща си и остави Панда да стърчи пред тях като селянин пред кралското семейство. Впери свиреп поглед в майка си.

- Никога няма да отгатнеш какво каза той току-що. Заяви, че ще се ожени за мен, ако това искам.

Президент Джорик завъртя очи. Съпругът й поклати глава.

- Още по-глупав е, отколкото го мислех.

- Той не е глупав. - Луси подпря крак върху напречната подпора на масата. - Той е... Добре де, малко е глупав, също като мен. Затова пък има голямо сърце.

На Панда му дойде до гуша. Той удостои Луси с най-страховития си поглед, сетне се извърна към родителите й.

- Моля за разрешение да се оженя за дъщеря ви.

Луси присви очи насреща му.

- Слагаш тигана на огъня, преди да си уловил рибата. Първо трябва да им обясниш защо си недостоен да бъдеш мой съпруг.

Досега той не разбираше много от това, което тя прави, но последното го разбра. Луси искаше той да оголи раните си без разтакаване.

- Искаш ли кафе, Патрик? - Президент Джорик посочи ка-феника върху плота.

- Не, госпожо. - Тя е била негов върховен главнокомандващ и той осъзна, че машинално е заел стойка „мирно“. Чувстваше се добре в тази поза и остана така, с прибрани крака, изпъчени гърди и вперен напред поглед. - Отраснал съм в Детройт, госпожо. Баща ми беше дребен наркодилър, а майка ми бе наркоманка, готова на всичко, за да се сдобие с пари за дрога. Аз самият съм продавал наркотици. Имам досие за малолетен престъпник, живял съм в различни приемни семейства и изгубих брат си в улична престрелка, когато той беше още съвсем малък. Едва успях да завърша гимназия и влязох в армията. Служих в Ирак и Афганистан, преди да постъпя в полицията в Детройт. - Щеше да разкаже всичко, дори и това да е краят му. - Имам колежан-ска степен от щатския университет в Уейн и...

- Колежански степени... - прекъсна го Луси. - Той е магистър. В началото това ме смущаваше, но реших да си затворя очите.

Тя нарочно го караше да се гърчи от притеснение, но Панда изпитваше някакво извратено удоволствие, задето Луси го подтикваше да разкаже всичко. Той превключи на стойка „свободно“, с ръце, скръстени зад гърба, и поглед, вперен над главите им.

- Както казах, завършил съм щатския университет в Уейн. Единственият път, когато съм се доближавал до университет от „Бръшляновата лига“, беше, когато охранявах една холивудска актриса във футболен мач между „Харвард“ и „Йейл“.

- Има добри маниери на масата - каза Луси. - И честно казано, е много секси.

- Виждам - съгласи се майка й със смайващо чувствен глас, което накара Панда да се зачуди дали майка и дъщеря са толкова различни.

- Имаше време, когато пиех прекалено много и се забърквах в побоища заради алкохола - продължи той с откровенията и стисна ръце в юмруци. - Но най-важното, което трябва да знаете за мен... - Застави се да ги погледне. - Страдах от пост-травматично стресово разстройство. - Преглътна. - Изглежда, съм го преодолял, но не желая да рискувам и отново посещавам психотерапевт. Дълго време се боях да не се привържа твърде много към някого, за да не го нараня, но вече не изпитвам такъв страх. Трябва да призная, че понякога ругая и имам избухлив характер.

Президент Джорик погледна съпруга си.

- Нищо чудно, че тя се е влюбила в него. Той е същият като теб.

- По-зле - уточни Луси.

Баща й се облегна назад в стола.

- Вярвам ти.

Но Панда нямаше да позволи на тримата Джорик да го отклонят. Разтвори юмруци.

- С това мое минало аз съм сигурен, че не такъв съпруг сте желали за дъщеря си.

- Господин Шейд, нищо от вашето минало не е ново за мен и Мат - заговори президентът. - Нали наистина не мислите, че щяхме да ви наемем да охранявате Луси, ако преди това основно не ви бяхме проучили?

Това не би трябвало да го учуди, но въпреки това го изненада.

- Вие сте удостоен с много награди - продължи тя. - Служили сте храбро на страната си и имате образцова характеристика от полицейското управление в Детройт.

-Но- намеси се Луси - понякога се държи като пълен идиот.

- Както и ти - изтъкна баща й.

Панда отпусна ръце покрай тялото си.

- Освен това много обичам дъщеря ви. Както сами може да видите. Защото, ако не я обичах, дявол да го вземе - извинете, госпожо, нямаше да се подложа на всичко това. А сега, с цялото ми уважение, трябва да поговоря с Луси насаме.

Г оспожица Може-би-съм-бременна-може-би-не-съм внезапно влезе в ролята на гостоприемна домакиня.

- Първо мъфините. Ти обичаш мъфини.

- Луси. Сега. - Панда кимна към вратата.

Тя още не бе свършила с инквизицията, затова сякаш й бе нужна цяла вечност, за да стане от стола с вид на нацупена тийнейджърка, което, изглежда, развесели родителите й.

- А беше такова сладко момиче - въздъхна майка й и погледна баща й.

- Това е резултатът от твоето влияние - не остана длъжен господин Джорик на бившия президент.

Ако не висеше въпросът за бебето, той навярно нямаше да има нищо против закачливия им словесен двубой.

Но явно баща й не бе свършил.

- Може би вие двамата ще поискате да обсъдите всичко това в „Мабел“? - Прозвуча едновременно като въпрос и заповед.

Президентът се усмихна на съпруга си.

Панда нямаше представа какво става, но изглежда, Луси бе наясно.

- Предполагам, че така е най-добре - промърмори тя и без никакъв ентусиазъм се потътри към задната врата.

Той закрачи след нея, както се надяваше, с уверена и твърда стъпка, сетне я последва през каменната тераса, откъдето се озоваха в задния двор с грижливо оформени градини и вековни сенчести дървета. Падналите листа шумоляха под маратонките на Луси, докато вървеше по тухлената алея, виеща се покрай това, което според него беше билкова градина, към голям гараж. Когато наближиха, тя мина за по-направо по утъпкана пътека, водеща към старо жълто уинибаго. Той най-после си спомни. Тази каравана беше „Мабел“ - къщата на колела, с която Луси и Мат Джорик преди много години бяха пребродили страната, след като на един паркинг за камиони в Пенсилвания към тях се бе присъединила Нийли Кейс.

Ръждивите панти на вратата проскърцаха, когато Луси я отвори. Той пристъпи в тъмната каравана. Лъхна го на застоял въздух. Вътре имаше миниатюрна кухня; провиснала кушетка с избеляла карирана тапицерия; и една врата в дъното, която навярно водеше към спалнята. Върху малката маса се мъдреха бейзболна шапка редом с бележник, шишенце със зелен лак за нокти и празна кутия от кока-кола. Сигурно брат й и сестрите й обичаха да се свират тук.

Ако попиташе Луси защо баща й бе предложил да дойдат тук, тя щеше да го възнагради с един от онези свои погледи, красноречиво намекващи, че е пълен тъпанар, затова реши да премълчи.

- Това движи ли се?

- Вече не. - Тя се тръшна на кушетката, взе романа „Повелителят на мухите“ с меки корици и се зачете.

Панда подръпна яката на ризата. Старата каравана може и да беше пълна със сантиментални спомени за семейство Джорик, но на него му действаше клаустрофобично. Наистина ли си бременна? Наистина ли ме обичаш? Какво, по дяволите, казах, че толкова се обиди? Все въпроси, които искаше да зададе, но още не можеше.

Разкопча горното копче на яката. Главата му почти опираше тавана, а стените сякаш го притискаха. Той едва се напъха зад масата и седна странично на пейката срещу нея. Дори от разстояние усещаше мириса на омекотител за бельо от пижамата й, който, незнайно защо, му се струваше възбуждащ.

- Разказах на Бри за баща й - рече накрая.

Тя дори не вдигна глава от книгата.

- Зная. Тя ми се обади.

Панда протегна крака, стигайки почти до другия край на къщичката на колела. Тя обърна страницата. Нервите му бяха опънати до скъсване.

- Сега, след като достатьчно се позабавлява, готова ли си да поговорим сериозно?

- Не съвсем.

Ако някой друг се държеше толкова отвратително с него, Панда щеше или да си тръгне, или да го цапардоса здравата, ала той бе причинил достатьчно болка на Луси и тя имаше право да точи кръвта му колкото пожелае. Вече бе източила доста.

Беше се заставил да приеме факта, че няма никакво бебе. Тя бе излъгала. Колкото и болезнено да беше това, трябваше да се примири. Дори не можеше да си позволи да се разгневи, защото лъжата й бе постигнала това, което той не се осмеляваше да направи. Беше ги събрала заедно.

Въздъхна смирено и доброволно й връчи оръжието за атака.

- Това няма да ти хареса, но тогава аз наистина мислех, че постъпвам правилно, като скъсвам с теб.

Тя затвори книгата и ледената й сдържаност започна да се пропуква.

- Не се съмнявам в това. Не е нужно да питаме Луси какво мисли тя за ситуацията. Не е нужно да й даваме право на глас. Давай, вземай всички решения вместо малката женичка.

- Навремето не го виждах в тази светлина, но разбирам какво искаш да кажеш.

- Така ли си представяш партньорските отношения? Ако изобщо има някакво партньорство. Ти ще вземаш решенията за двама ни?

- Не. И определено ще има партньорство. - Внезапно Панда се почувства по-уверен и стабилен откогато и да било. Ако се нуждаеше от доказателство за новопридобитите си увереност и стабилност, достатьчно беше да си припомни какво въодушевление го изпълни, когато Луси му се обади, за да му съобщи, че е бременна. Не изпита нито страх, нито съмнения. Разкритието, че е излъгала, му подейства като жесток удар, но той при първа възможност щеше да се постарае да поправи този пропуск и тя наистина щеше да забременее.

- Ти ме лиши от правото на глас, Панда. Вместо да изложиш всички „за“ и „против“ и да попиташ за мнението ми, ти ме изключи от разискванията. Отнесе се с мен като към дете.

Дори и със закопчаната догоре пижама, тя не приличаше на дете, но той не биваше дори да помисля какво има под този червен плат, иначе всяка трезва мисъл щеше да изхвърчи от главата му.

- Оттогава се научих на много неща.

- Така ли? - В очите й заблестяха сълзи. - Тогава защо не дойде да ме видиш? Защо трябваше аз да ти звъня?

Той искаше да я грабне в прегръдките си и никога повече да не я пусне, но още не можеше да го направи. И може би никога нямаше да може, ако сега оплеска всичко.

Изхлузи се от пейката и коленичи пред нея.

- Събирах смелост, за да те видя. Изрекох най-голямата лъжа в живота си, когато ти казах, че не те обичам, но бях уплашен до смърт да не те нараня. Оттогава много неща се промениха. Вече не се страхувам да те обичам. А сега можеш да ми крещиш колкото искаш.

Луси изсумтя обидено.

- Аз никога не крещя.

Панда бе достатъчно умен, за да не изтъкне заблудата й.

- Радвам се, защото това, което ще ти кажа сега, няма да ти хареса. - Опита се да се намести по-удобно, но не успя. - Раздялата с теб беше истински ад, но се оказа, че е било най-доброто, което съм могъл да сторя за себе си - за нас двамата - защото най-после на карта бе заложено нещо много по-ценно, отколкото страха, че демоните ми ще се върнат. - Някакво клонче удари по покрива на караваната. - В един етап от живота си вярвах, че заслужавам да страдам. Бях оцелял, а много от другарите ми - не. След като осъзнах това, много други неща ми се изясниха и за пръв път започнах да вярвам във възможностите, вместо в неизбежното.

Той виждаше, че и последните прегради започват да рухват, но тя все още се противеше.

- Аз никога нямаше да те накарам да изпиташ това, което ти ме накара да преживея.

Е, в момента тя правеше почти това, но след като го измъчваше едва от вчера, а той от месеци я изтезаваше, нямаше право да се оплаква.

- Зная, скъпа. - Взе студените й ръце. - Не можеш да си представиш колко нещастен бях без теб.

Думите му я изпълниха с неземно щастие.

- Наистина ли?

Той потри палци в дланите й.

- Нужна си ми, Луси. Обичам те и се нуждая от теб.

Тя се замисли.

- Май не осъзнаваш, че си на колене?

Той се усмихна.

- Да, осъзнавам го. И докато съм тук, долу... - Усмивката му се стопи и яката на ризата започна отново да го задушава. - Луси, моля те, омъжи се за мен. Обещавам да те обичам, да те ценя и да те уважавам. Ще се смея с теб, ще се любя с теб, ще те почитам с всеки мой дъх. Знам, че ще спорим, но накрая няма да има значение, защото бих дал живота си за теб. - Сега целият бе плувнал в пот. - По дяволите, никога досега не съм правил това...

Тя наклони глава.

- А какво ще кажеш да ме защитаваш? В това си най-добър, така че защо не го обещаваш?

Патрик повече не можеше да издържа и дръпна вратовръзката.

- Колкото до това... - Разкопча още едно копче. - Аз... не мога да измисля точно как да го кажа.

Малката палавница търпеливо чакаше, а в очите й се бе стаила толкова нежност, че думите сами излязоха от устата му.

- Ти си моето тихо пристанище. Ти не се нуждаеш от защита и наполовина толкова, колкото аз, затова какво ще кажеш за известно време ти да се заемеш с тази задача?

Тя го погали по главата, докосванията й бяха леки като пера, а очите й му обещаваха целия свят.

- Ще се постарая с всички сили.

- А какво ще кажеш за останалото? - попита той с треперещ глас, сякаш животът му зависеше от това. - Достатъчно ли си корава, за да се омъжиш за мен?

Луси плъзна пръсти по бузата му.

- По-корава, отколкото можеш да си представиш.

Облекчението му бе толкова огромно, че му се зави свят, но постепенно дойде на себе си, докато тя му шепнеше любовни слова. После Луси стана от кушетката, отиде до вратата и пусна резето. Извърна се с лице към него и пръстите й започнаха да разкопчават копчетата на пижамата.

Панда се изправи. След миг сакото му се озова на пода.

Горнището на пижамата се разтвори и тя пристъпи към него. Обви ръце около шията му и го целуна с най-сладката целувка в живота му, пълна със страст и обещание, и с любовта, която той търсеше, откакто се бе родил. Но когато устните им най-сетне се разтвориха, по лицето й пробягна сянка.

- Има още нещо.

- Дяволски съм сигурен, че има - промърмори той, галейки гърба й под пижамата.

- Не, не е това. - Тя опря ръце на гърдите му. - След като гневът ми стихна и имах време да осъзная, че ти наистина ме обичаш, трябваше да измисля как да привлека вниманието ти.

Той разбра.

- Всичко е наред, скъпа. Знам, че не си бременна.

Ала това, изглежда, не я задоволи.

- Измислих план. Темпъл и Макс се съгласиха да ми помогнат да те отвлека и...

- Да ме отвлечеш?

Лицето й изведнъж доби самодоволен вид.

- Ти също би постъпил така.

По-скоро адът ще замръзне.

- Щом така казваш.

- Работата е там - тя подръпна едно от копчетата на ризата му, - колкото до бременността ми...

- Смятам да се погрижа за това в най-скоро време, но моля те, повече не ме лъжи.

Луси разкопча още едно копче, после друго.

- Работата е там... наистина не се чувствах добре, после започнах да смятам, отидох на лекар и тогава...

Той се втренчи в нея.

Устните й се извиха в нежна усмивка. Тя вдигна ръце и обхвана лицето му в шепи.

- Истина е.

ЕПИЛОГ

Луси отпусна глава върху широкото рамо на Тед Бодин и доволно въздъхна.

- Кой можеше да си представи, че след всичко, което преживяхме, историята ще свърши така?

- Животът понякога ни поднася изненади - рече той.

Беше краят на май, третата годишнина от сватбата им, която беше на косъм да се състои, макар че не по този повод се бяха събрали в къщата край езерото, която блестеше със свежо боядисаните бели стени и тъмносини жалузи. Всички празнуваха Деня в памет на загиналите във войните в началото на поредното лято.

Тоби и двама негови приятели хвърляха фризби, а Мартин се носеше по петите им. Един от племенниците на Бри срамежливо се опитваше да поведе разговор с най-малката сестра на Луси, а Трейси и Андре ги наблюдаваха развеселено. Луси погледна гладко избръснатото лице на Тед.

- Не се обиждай, но съм изключително доволна, че не се омъжих за теб.

- Не се обиждам - отвърна той весело.

В далечината Луси чуваше слабите удари на чук. След месец просторните дървени къщи щяха да бъдат готови да посрещнат първите туристи.

- Честно казано, не проумявам как се справя Мег - поклати глава Луси. - За човек като нея сигурно е много трудно да понася твоя перфекционизъм.

Тед кимна сериозно.

- Несъмнено е тежко бреме.

Тя се усмихна и погледна през двора към новото барбекю, край което родителите й бъбреха с леко притеснените Темпъл и Макс.

- Да съм омъжена за Панда, е много по-лесно - заяви Луси.

- Ще трябва да ти повярвам - отвърна Тед. — Той малко ме плаши.

- В него няма нищо плашещо, но съм сигурна, че той ще го приеме като комплимент.

Тед стисна рамото й.

- Хубаво е, че с теб не се чувствахме удобно един с друг, докато бяхме сгодени, иначе онази сватба можеше наистина да се състои.

Двамата потръпнаха.

Към тях се приближиха Мег и Панда. Кой можеше да си представи, че нейният вечно навъсен телохранител ще се превърне в такъв образцов съпруг?

Лошото влияние на Мег върху Тед си казваше думата, защото той целуна Луси по темето, за да види дали ще предизвика неприятности. Но постигна обратен ефект, защото Луси също обичаше да създава неприятности.

- Съпругът ти ме сваля - подвикна тя към най-добрата си приятелка. - Между другото, как се чувстваш като втори номер?

Мег се ухили самонадеяно.

- Панда можеше да бъде мой, ако ти не беше духнала от църквата. Той определено ме сваляше по време на онази така наречена репетиция на сватбената вечеря.

- Ами... Ти изглеждаше адски секси онази вечер - съгласи се Луси, а Панда и Тед си размениха красноречивите погледи на щастливи съпрузи под чехъл.

- Странно е - промърмори Мег. - Всяка от нас би трябвало да е омъжена за съпруга на другата.

Този път и четиримата потръпнаха.

- Ще ви кажа какво е странното. - Към тях се приближи Бри, придружавана от Майк, гордо препасал върху гърдите си кенгуру, в което кротко спеше бебе. - Вие четиримата. Никога не съм виждала такива странни отношения. Майк, не са ли странни?

- Хайде сега, Бри... Някои хора могат да кажат същото и за нас.

- Ти си прекалено добър, за да си реален. - Бри го дари с усмивка, като че ли двамата бяха сами на този свят.

Тоби се отдалечи от приятелите си.

- Той не е чак толкова добър. Снощи почти е унищожил запасите ми от шоколадови дражета.

Майк се ухили, хвана го за врата и нежно го разтърси, без да събуди малкото братче на Тоби.

- Трябва да си намериш по-добро скривалище, синко.

През последните три години Тоби бе пораснал с цяла главаи в къщата започнаха да идват момичета, което подлудяваше Бри. Но за петнайсетгодишно момче Тоби беше забележително разумен, така че Луси не се притесняваше.

Ведно с раждането на бебетата и процъфтяващите кариери в живота им бяха настъпили и безброй прекрасни промени. Но имаха и трудни периоди. Луси още тъгуваше за загубата на дядо си Личфийлд, а Бри направи спонтанен аборт по време на първата си бременност. За щастие, благополучната поява на този свят на Джонатан Дейвид Муди година по-късно изцери болката и.

Една от промените, която шокира всички, с изключение на Луси, бе решението на Панда да наеме още служители, за да може да се върне в университета и да завърши психология. Сега приемаше охранителни задачи, които не налагаха дълги пътувания, и посвещаваше останалата част от времето си на много по-важната работа да помага на други травмирани ветерани да се върнат към нормален живот. Оказа се, че притежава истински талант за това.

Луси откри, че майчинството идеално пасва на преуспяващата й кариера на писателка. Тя беше роден разказвач, с невероятната дарба да пресъздава правдиво историите на децата, на които помагаше. Току-що бе започнала да работи върху третата си книга, посветена на осемнайсет- и деветнайсетгодишните сираци, които трябваше да напуснат приемните семейства и нямаше къде да отидат. Освен това Луси доби широка популярност и се превърна в един от най-авторитетните специалисти по консултиране на деца от рискови групи. Често я канеха да гостува в телевизионни предавания и токшоута, в същото време тя продължаваше да работи на доброволни начала в Центъра за бездомни деца „Роксбъри“ в Чикаго, за да не се откъсва от работата, която обичаше най-много.

С изключение на семейството им, най-големият проект, с който двамата с Панда се бяха заели, беше изграждането на летния лагер на острова, върху мястото, където Панда обичаше да се усамотява, чието строителство вече бе почти завършено. Лагерът щеше да позволи на братята и сестрите, живеещи в различни приемни семейства, да прекарват заедно по няколко скъпоценни седмици всяко лято. В него можеха да почиват измъчени ветерани от войните и семействата им, докато се опитваха да изградят новия си живот. Панда и Луси отлично разбираха с какви трудности щеше да се наложи да се сблъскват при толкова много деца и възрастни с психически проблеми, но те бяха наели неколцина изключително способни хора да им помагат, всеки един от тях готов да се справи с предизвикателствата.

Лагерът беше финансиран от фонда „Личфийлд-Джорик“, чийто капитал значително нарасна, след като Луси вложи в него по-голяма част от парите, наследени от дядо й.

- Нашата яхта отплава - бе заявил Панда, когато всички документи бяха подписани.

Благодарение на бизнеса му и успешната писателска кариера на Луси те бяха финансово обезпечени, а и нито един от двамата нямаше желание да живее в излишен лукс. Нито палавата им дъщеричка, която щастливо шляпаше наоколо, нахлузила обувките, захвърлени от родителите й.

Охранителните инстинкти на Панда сработиха секунди преди майчинските уши на Луси.

- Аз ще го взема - каза той.

Луси кимна и се отправи към двегодишната им дъщеря, която с весели писъци се опитваше да грабне опърпания плюшен динозавър от яростно протестиращото миниатюрно копие на Тед Бодин. Панда стигна до остъклената веранда, където спеше синът му. Бебето притихна, когато баща му го гушна и облегна главичката му на рамото си, а старата къща, която някога изглеждаше толкова недружелюбна, ги приветства в прегръдките си. Той погледна към двора, където се бяха събрали всички важни хора в живота му.

Луси бе успяла да отвлече вниманието на дъщеря им - малка укротителка на лъвове, наследила тъмните къдрици на баща си и авантюристичния дух на майка си. Следобедният ферибот приближаваше с пуфтене към пристанището. Две чайки се стрелнаха към водата в търсене на храна. Луси вдигна глава и погледна към верандата. Когато погледите им се срещнаха, устните й се извиха в нежна усмивка на умиротворение, която изпълни сърцето му с щастие.

Бъди най-добрият в това, което умееш.

Кой можеше да предположи, че той ще бъде толкова добър в това?

БЛАГОДАРНОСТИ

С кариера, благословено дълга като моята, толкова много хора са ме подкрепяли и напътствали - роднините ми, приятелите ми, моята дългогодишна редакторка, мъдрата и чудесна Кери Ферън; несравнимите екипи от „Харпър Колинс“, „Уилям Мороу“ и „Ейвън Букс“, които бяха невероятно щедри към мен. Отдавна дължа благодарност на винаги заредената с търпение редакторка по авторските права Шелби Перън. За нещастие, всичко, което е убягнало от вниманието й, е по моя вина. Същото се отнася и за изключително способната ми асистентка, забележителната Шарън Мичъл.

Какво щях да правя, ако не разчитах на помощта на приятелките сред писателите: Линдзи Лонгфорд, Робин Кар, Дженифър Грийн, Кристин Хана, Джейн Ан Кренц, Кати Линц, Сюзет Вандевейл, Джули Уачковски и Маргарет Уотсън? Щастлива съм, че толкова дълги години мои агенти са Сти-вън Акселрод и Лори Антънсън. Благодарна съм на моите издатели от целия свят, които също полагат толкова усилия за издаването на творбите ми. Специални благодарности на Никола Бартелс, Инге Кунцелман и на невероятния екип от мюнхенското издателство „Бланвалет“. Ailes Liebe! Обичам ви всичките!

Допълнително трябва да благодаря на всички, които ми помагаха при създаването на „Съдбовно бягство“. Ники Ан-дерсън, твоята жизнеутвърждаваща дейност като треньор не е много по-различна от тази на героя в тази книга. Сестра ми Лидия Ким ме вдъхнови с привързаността си към „Самотни тийнейджъри“, превъзходно поддържана организация в Ми-несота, която оказва толкова голяма помощ на рискови деца. Благодаря на полковник Виктор Маркел от Армията на САЩ за помощта му. Благодарна съм и на Джон Росич за желанието му да насочва моите герои през различните юридически лабиринти.

Към читателите ми: обожавам разнообразните начини, по които интернет ми позволява да се свързвам с всички вас от

notes

1

Змия... Кучешки зъб... Отрова... Пепелянка... (Англ.) - Б. пр.

2

Или Сен Бартелеми, или Сен Барт, най-красивият остров на Карибите, френско владение, любимо място на богатите и известните. - Б. пр.

3

Серии от състезание по автомобилен спорт, провеждани в САЩ. - Б. пр.