- Не ме бива в това.

- Той страда - рече Луси. - Затова с него никак не е лесно.

- И двамата страдаме. - Тя разпръсна дима с ръка, като че ли това, което се носеше във въздуха, представляваше по-голяма опасност от това, което вдишваше в дробовете си. - Съжалявам. Тук явно се заформи жалейно парти. - Бри се вгледа изпитателно в Луси. - Струваш ми се позната. Имам чувството, че съм те виждала някъде, макар да съм сигурна, че никога не сме се срещали. Когато за пръв път те видях, помислих, че си тийнейджърка.

- Аз съм на трийсет и една.

Погледът на Бри се плъзна по косата на Луси, новата халка на веждата и татуировката с огнедишащия дракон върху шията.

- Типичен случай на забавено развитие.

- Разбирам.

Но Бри явно не разбираше и Луси почувства, че не е редно повече да крие самоличността си. Реши да рискува.

- Аз съм... нещо като дегизирана. - Поколеба се. - Аз съм... Луси Джорик.

Очите на Бри се разшириха, тя се изправи и пусна цигарата. Явно можеше спокойно да пуши пред някакво странно момиче, което живее в другия край на гората, но не се чувстваше удобно да го прави пред дъщерята на президента.

- О... аз...

- Трябваше да се покрия за известно време - сви рамене Луси. - Това място ми се стори идеално за целта.

Бри осъзна, че се блещи насреща й.

- Извинявай. Просто... беше малко неочаквано. - Ръката й се стрелна към косата, опитвайки се да я приглади. - Защо ми го каза? Никога нямаше да се досетя.

- Не ми се струва правилно да продължа да идвам тук и да не казвам нищо. Трудно е да се повярва, но аз се старая да бъда честна с хората.

- Но... Ти едва ме познаваш. Бих могла да разкажа на всекиго.

- Надявам се, че няма да го направиш. - Луси реши да смени темата. - Онова жалейно парти, за което спомена... Искаш ли да споделиш с мен?

Една кола намали ход, но не спря. Бри се загледа след нея.

- Това е скучна история.

- Неудобно ми е да го призная, но понякога проблемите на другите хора ми действат ободряващо.

Бри се засмя и напрежението се разсея.

- Чувството ми е познато. - Тя изтри ръце в шортите. - Наистина ли искаш да чуеш моята история?

- Това прави ли ме лош човек?

- После да не кажеш, че не съм те предупредила. - Бри разсеяно потри петното от боя върху ръката си. - Миналият ноември се прибрах у дома след обяд в кънтри клуба и заварих моя съпруг да товари багажа си в колата. Той каза, че е уморен от нашия привилегирован живот, иска развод и о, между другото, смята да го започне с новата си половинка, деветнайсетгодишна стажантка от офиса, която била два пъти повече жена от мен.

- Боже!

- Става по-зле. - Слънчевата светлина, процеждаща се през дърветата, осветяваше тук-там лицето й, оставяйки останалата част в сянка, което я правеше да изглежда едновременно по-възрастна и по-млада, отколкото беше. - Той призна, че ми дължи нещо за десетте години брак, затова мога да взема всичко, което остане след изплащането на дълговете, за които изобщо не подозирах.

-Готин тип.

- Той не беше готин още когато се запознахме. Знаех го, но беше красив и умен и всичките ми състудентки бяха луди по него. Семействата ни бяха близки от години. Той беше едно от момчетата чудо на „Дженеръл Мотърс“, преди балонът „Детройт“ да се спука. - Тя тръсна пепелта в тревата. - Скот и неговата стажантка се отправиха към Сиатъл, за да търсят щастие, а дълговете погълнаха всичките ни спестявания. Аз съм завършила само първи курс в колежа. Никога не съм работила и нямах представа как ще се издържам. Известно време живях в дома на един от братята ми, но след като няколко месеца седях със скръстени ръце, почти без да излизам от стаята, снаха ми даде да се разбере, че повече не съм желана в дома й.

Бри бе забравила за притеснението си да пуши пред дъщерята на президента и посегна за нова цигара.

- Долу-горе по същото време адвокатът на Майра се свърза с мен и ми съобщи, че тя е починала и ми е оставила къщата си заедно с внука си. Виждала съм Тоби само няколко пъти, преди години, когато Майра ми дойде на гости. И ето къде се озовах. Господарката на имението. - Тя погледна към лавката и се засмя горчиво. - Чувала ли си нещо по-жалко? Имах всичко, с изключение на твърд характер. - Пъхна обратно цигарата в пакета, без да я запали. - Мога да си представя какво мислиш за мен след всичко, което ти си постигнала в живота.

- Като например да избягам от сватбата си?

- Особено това. - Очите на Бри се замъглиха замечтано. -Как ти стигна смелостта?

- Не бих го нарекла смелост.

- А аз бих. - В този момент спря кола. Бри пъхна пакета с цигари в джоба. - Благодаря ти, че ми се довери. Няма да те предам.

Луси се надяваше, че ще удържи на думата си.

Нa връщане Луси осъзна, че е забравила да вземе меда, но след като нямаше да може да го намаже върху топла филия хляб, реши, че не си струва да се връща. Купчина от строшените двуетажни легла, старите матраци и грозните найлонови завеси от голямата спалня бе струпана в края на алеята за коли в очакване да бъде натоварена и извозена. Камионът за доставки бе заминал и когато Луси влезе в къщата, чу как на втория етаж влачат нещо тежко по пода. Едва ли можеше да се надява, че е трупът на Панда.

Тя прекоси кухнята, за да излезе навън, и забеляза, че старият хладилник е изчезнал. На негово място се кипреше последен модел от неръждаема стомана, с две врати. Заради оскъдната закуска Луси умираше от глад и отвори нетърпеливо вратите.

Установи, че всичките й продукти бяха изчезнали. Фъстъченото масло и желето, деликатесната шунка и идеално узрялото швейцарско сирене. Нямаше и помен от плодовото кисело мляко с черни череши, дресинга за салатата и буркана с маринованите краставички. Нищо от това, което възнамеряваше да хапне на обяд. Дори мармаладът на Панда се бе изпарил.

Същият ужас цареше и във фризера. Вместо баничките с месо и замразените гофрети, които бяха лакомството за уикенда, пред потресения й поглед лъснаха редици от пакетирани диетични продукти. Тя отвори чекмеджетата за плодове и зеленчуци. Къде се бяха дянали морковите й? А боровинките? Ами китката маруля „Ромен“, която бе купила вчера? Замразените гофрети бяха едно, но защо бяха посегнали дори на салатата й?

Разтреперана от гняв, Луси хукна нагоре по стълбата.


12.

Типичната за гимнастическите салони миризма на гума ... я лъхна още преди Луси да стигне до вратата. Голямата спалня бе преобразена от миналата вечер. Блестящи нови уреди за тренировки бяха разположени върху чистите черни гумени постелки, голият под бе идеално изметен, а слънчевата светлина нахлуваше през отворените прозорци. Панда се мъчеше да оправи мрежата върху единия от прозорците. Така се бе извил, че тениската се бе надигнала, оголвайки мускулестия му, твърд като камък корем. Доколкото виждаше, върху тениската нямаше цинични надписи. Бодна я смътно разочарование, което тя приписа на Вайпър.

Темпъл пуфтеше на кростренажора орбитрек, потта се стичаше по слепоочията й, мокри тъмни къдрици бяха прилепнали към врата й. Луси се бе озовала насред истински тренировъчен кошмар.

- Изглежда, храната ми е изчезнала от хладилника.

Темпъл повдигна рамо и изтри чело с ръкава си.

- Панда, погрижи се за това.

- С удоволствие. — Той бе заковал мрежата и последва Луси толкова бързо, че тя веднага го заподозря, че си търси извинение, за да избяга. Преди да успее да отвори уста и да се нахвърли отгоре му с една несвойствена за Луси тирада, той я хвана за лакътя и я повлече надолу по коридора. - Ще поговорим на долния етаж. Гръмките гласове разстройват Темпъл. Освен ако не излизат от устата й.

- Чух те! - извика Темпъл отвътре.

- Зная! - изкрещя в отговор Панда.

Луси се отправи към стълбата.

Навярно бе само игра на въображението му, но Панда можеше да се закълне, че видя прахови бомби да експлодират изпод подметките на смешните войнишки боти на Луси, докато тропаше надолу по стъпалата, покрити с протрит бежов килим. Килим, от който той подозираше, че тя иска час по-скоро да се отърве. А това той, дявол да го вземе, нямаше никакво намерение да прави.

Тя стигна до най-долното стъпало. Преди там стоеше боядисан в тъмнолилаво сандък, но бе изчезнал ведно със закачалката от еленови рога и онази черна етажерка, която се мъдреше на верандата и служеше за поставка на разни треволяци, които той не бе купил и не желаеше да купува.

Защо, по дяволите, тя не бе заминала, както се полагаше? Защото се бе залепила за това място. Това беше характерно за хората, отраснали в богати семейства. Усещането, че им е позволено всичко, ги караше да вярват, че могат да имат каквото пожелаят, дори то да не им принадлежи. Като например тази къща. Но колкото и да му се искаше да обвини Луси, че е разглезена богаташка, Панда знаеше, че това не е вярно. Тя бе по-рядъчна до дъното на душата си, макар че в момента приличаше на разбесняла се фурия.

Докато крачеше с маршова стъпка към кухнята, Луси въртеше малкото си дупе, обвито с чифт чудновати черни шорти, които според него не бяха достатьчно широки. Той искаше да я вижда в размъкнати дрехи, каквито Темпъл носеше. Дрехи, които прикриваха всичко, за което не желаеше да мисли. Вместо това тя беше намъкнала тези черни шорти и грозен сив потник с черни кожени връзки на раменете.

Щом стигна до кухнята, тя се извъртя към него и черните връзчици се разлюляха.

- Нямаше право да изхвърляш храната ми!

- А ти нямаше право да изхвърляш моите мебели, освен това не бива да ядеш онези боклуци. - Настроението му се вкисна още повече, когато забеляза празния плот и липсващото, ведно с разни други джунджурии, керамично прасе, облечено като френски сервитьор.

- Боровинките и марулята не са боклуци - изфуча Луси.

- Не бяха органични.

- Изхвърлил си ги, защото не са органични?

Сега вече тя наистина беше бясна. Добре. Докато е ядосана, няма да се опита да го въвлече в един от онези малки задушевни разговори, които той се преструваше, че ненавижда. Панда подпря ръка на плота. Косата й беше толкова черна, че приличаше на изкуствена, противните пурпурни дредове бяха абсурдни, а наплесканите с туш мигли мязаха на умрели гъсеници. На едната й вежда бе забучена сребърна халка; друга подобна украсяваше ноздрата й. Той се надяваше, че и двата пиърсинга са фалшиви. А да намаца тези нежни устни с това отвратително кафяво червило беше престъпление срещу човечеството. Но най-много го притесняваше татуировката. Тази дълга изящна шия не биваше да бъде душена от огнедишащ дракон, а тръните върху горната част на ръката й бяха направо гадни, макар че, за щастие, няколко капки кръв вече бяха започнали да избледняват.

- Наистина ли искаш да тровиш организма си с пестициди и химикали? - контрира той.

- Да! - Тя размаха ядно пръст към вратата на килера. - Дай ми ключа.

- Няма да стане. Тя ще те принуди да й го дадеш.

- Мога да се опълча на Темпъл Реншо.

Когато искаше, Панда можеше да бъде първокласен мерзавец, като например в момента, когато керамичното му прасе липсваше, а онези кожени връзки подскачаха предизвикателно върху голите й рамене.

- Ти не можа да се опълчиш дори на Тед Бодин. А той е най-милият мъж на света, нали?

Луси нямаше опит в общуването с първокласните мерзавци. Тя вирна брадичка и челюстта й се изстреля нагоре, но под цялото разпенено негодувание Панда долови вината, от която тя още не можеше да се отърси.

- Какво имаш предвид с приказките, че не съм могла да му се опълча?

Това беше точно от онези лични разговори, които той се бе зарекъл да не води никога с нея, но нямаше намерение да свива знамена.

- Нежеланието да се омъжиш не те е връхлетяло в деня на сватбата ти. Дълго преди това си знаела, че нещо не е наред, но не си имала смелостта да му кажеш.

- Не знаех, че нещо не е наред! - възкликна тя.

- Каквото и да ти помага да се събудиш...

- Във всеки случай не и яйца с бекон.

Той я удостои с една от саркастичните си усмивки, която обаче нямаше обичайния си ефект, защото не можеше да откъсне взор от тези малки кожени връзки. Само едно дръпване...

- Искам си храната обратно - заяви Луси.

- Тя е в кофата за смет. - Панда се престори, че вниманието му е погълнато от счупената дръжка на чекмеджето, после се отдалечи от плота. - Ще отворя килера, когато пожелаеш. Само не яж боклуците си в присъствието на Темпъл.

- Моите боклуци? Ти си този, който смята, че захаросаното мюсли е антидиоксант!

Тя беше права. Той кимна към хладилника.

- Можеш да вземеш от там каквото пожелаеш. Два пъти седмично ще ни доставят продукти. Плодовете и зеленчуците ще пристигнат по-късно днес.

- Не искам да ям тъпата й органична храна. Искам си моята.

Панда разбираше чувствата й.

Над главата му се включи пътечката за бягане. Той си каза, че не бива да пита, но...

- Случайно да си скрила някъде от твоя хляб?

- Пресен сладък хляб с канела и стафиди, но няма да го намериш! - тросна се Луси. - Изяж си сърцето. О, почакай. Не можеш. Не е органично.

И тя изтрополи навън, като затръшна вратата зад себе си.

Беше излъгала за сладкия хляб. И не бе затръшвала врата, откакто беше на четиринайсет. И едното, и другото й харесаха.

За нещастие, не беше взела жълтия бележник със себе си, а си бе обещала, че днес ще пише. Нямаше намерение да се връща вътре през кухнята, затова заобиколи къщата и се изкачи по стъпалата, които водеха към верандата пред спалнята й. Беше оставила плъзгащите се врати отворени, за да се проветрява. Мрежестата врата против комари заяде, тя я бутна и пристъпи в стаята.

Панда вече беше там.

- Искам си спалнята обратно - оповести той, докато излизаше от нейния дрешник, понесъл чифт маратонки 46 номер.

- Наела съм къщата за през лятото - тросна се тя. - И това означава, че ти си натрапник, а аз няма да замина.

Той приближи до скрина.

- Това е моята стая. Можеш да спиш на горния етаж.

И да се лиши от отделния вход? За нищо на света.

- Ще остана тук.

Той дръпна чекмеджето, в което държеше бельото си, но сега там бе подредено нейното. Панда бръкна вътре и измъкна черни като нощта прашки.

- Твоите вещи са в долното чекмедже - побърза да го осветли Луси.

Той прокара палец по копринената предница на миниатюрното творение. Когато погледите им се срещнаха, тялото й бе разтърсено от един от онези сексуални заряди, за пореден път доказващ, че много често женското тяло отказваше да се подчини на разума.

- Едно нещо не разбирам. - Големият му юмрук погълна прашките. - Имайки предвид отношението ти към мен, защо все още си тук?

- Привързаността ми към твоята къща надделява над пълното ми равнодушие към теб - отвърна тя със забележителна непоколебимост.

Моята къща, не твоята - напомни й Панда язвително, не-чнайно защо вперил поглед в дясното й рамо. - И ако промениш още нещо тук, ще изхвърчиш начаса, независимо какво казва Темпъл.

Да остави последната дума да е негова, би било поведение на зряла жена, но той продължаваше да стиска прашките й, а тя не сс чувстваше никак зряла.

- И на нея ли предлагаш пълната гама от услугите си?

Погледът му отново се плъзна към раменете й.

- А ти как мислиш?

Тя не знаеше какво да мисли, затова се втурна към него и измъкна гащичките от ръката му.

- Мисля, че Темпъл не е от жените, които можеш лесно да излъжеш.

- Е, в такъв случай знаеш отговора.

Което всъщност нищо не й говореше.

- Така си и помислих. - Тя пъхна прашките в чекмеджето, извади пособията за писане и излезе оттам, откъдето бе дошла.

Моята майка е... - Толкова много неща можеше да изброи.

Моята майка е известна с пословичното си трудолюбие.

Или може би...

Моята майка вярва в упорития труд.

Луси щракна с химикалката.

Съединените щати са били изградени с упорит труд.

Тя се намести по-удобно.

Така се е изградила и моята майка.

Луси смачка листа. Писателските й напъни бяха по-ужасни дори и от стълкновението й с Панда, но този път можеше да стовари вината на празния си стомах. Тя заряза жълтия бележник, метна се на велосипеда и отиде в града, където омете два хотдога с лютив сос и голяма порция пържени картофки в „Догс енд Молтс“ - най-обилното й хранене от месеци насам, но кой знае кога отново щеше да има възможност да яде?

Когато се върна в къщата, завари Темпъл в почти празната всекидневна да гледа телевизия. Край босите й нозе бяха пръснати няколко дивидита със записи на епизоди от шоуто „Островът на дебелите“. Двуместният диван с кафеникавозлатистата тапицерия бе един от малкото мебели, останали в стаята, след като Луси изнесе по-приличните на остъклената веранда, за да замени онези, които бе изхвърлила.

Темпъл грабна дистанционното и натисна бутона „Пауза“. Собственото и изображение застина върху екрана.

- Реших да си дам петнайсетминутна почивка. - Тя се държеше така, като че ли Луси я бе заловила да яде шоколад. - Тренирах три часа.

Хотдогът се разбунтува неприятно в натъпкания стомах на Луси.

- Не е нужно да ми обясняваш.

- Не обяснявам. Аз... - С изтощено изражение Темпъл се облегна назад. - Не знам. Може и да го правя. - Посочи към застиналия образ върху екрана. - Погледни това тяло – произнесе с такова отвращение към самата себе си, че Луси се стъписа. -Захвърлих го на вятъра. - Натисна бутона „Възпроизвеждане“ и улови бляскавата си екранна героиня в разгара на яростна изобличителна реч, насочена срещу миловидна жена на средна възраст, обляна в пот, която едва сдържаше сълзите си.

- Вратата е там! Искаш да си вървиш? Давай! Щом теб не те е грижа, на мен също ми е все едно. - Вените върху изящната шия на Темпъл се издуха и идеално очертаните й устни се изкривиха в озъбена гримаса. - Качвай се на лодката и изчезвай от острова. Нека всички да разберат каква неудачница си!

Жената вече открито плачеше, но Темпъл продължи да издевателства над нея. Беше мъчително да се гледа. Още по-мъчително бе да си представи до какво отчаяние трябва да стигне някой, за да се подложи доброволно на подобно унижение.

Сълзите на жената само наляха масло в огъня и подигравките на Темпъл станаха още по-злъчни.

- Циври още по-силно. Само това правиш през целия си живот. Оплакваш проблемите си, вместо да ги решаваш. Давай! Изчезвай от острова! Хиляди чакат да заемат мястото ти.

- Не! - извика жената. - Мога да го направя. Мога да направя това.

- Тогава го направи!

Темпъл натисна бутона „Пауза“, когато жената започна трескаво да удря боксовата круша. Луси не вярваше, че отвращението към самия себе си е най-добрата форма на мотивация, но Темпъл смяташе другояче.

- Айрини пробяга за пръв път половината от маратона четири месеца след като заснехме този епизод - заяви тя гордо. -Когато приключих с нея, беше отслабнала с повече от четиресет и пет килограма.

Луси се запита колко от тези свалени килограми Айрини е успяла да запази, без Темпъл да й крещи в лицето.

- Господи, тя изглежда изумително. - Темпъл изключи телевизора и се надигна. Леко се намръщи, докато се изправяше. -Критиците винаги ме заклеймяват. Сравняват ме с треньорки като Джилиън Майкълс - твърдят, че тя има сърце, а аз - не. Аз имам сърце. При това голямо. Но не можеш да помагаш на някого, като го съжаляваш и щадиш. Някой ден и аз ще постигна нейните резултати. - Тя кимна към стълбата. - Сега отивам да поработя върху горната част на тялото си. Като гледам ръцете ти, и ти би трябвало да се присъединиш към мен.

В главата на Луси за миг се мярна лицето на ридаещата жена.

- Сега за мен не е най-подходящото време.

Темпъл изви устни.

- За теб времето никога не е подходящо, нали, Луси? Ти винаги можеш да намериш причина да не се грижиш за фигурата си.

- Грижа се за фигурата си. - Дали заради заплашителния поглед на Темпъл, или заради хотдога, но не прозвуча особено убедително. - Аз се упражнявам - додаде тя по-твърдо. - Не ми е приятно, но го правя.

Темпъл скръсти ръце пред гърдите като надзирателка от женски затвор.

- И как се упражняваш?

- Правя лицеви опори. Упражнения за коремните мускули. И много ходя пеша. Понякога бягам.

- Понякога не се брои.

- През зимата посещавам гимнастически салон. - Три пъти седмично, ако имаше късмет. По-често - два пъти. Но рядко минаваше седмица, без да отиде поне по веднъж.

Темпъл махна към тялото на Луси, сякаш беше развалено месо.

- Наистина ли си доволна от резултатите?

Луси се замисли.

- Ами да, доволна съм.

- Самозалъгваш се.

- Не мисля. Дали искам тялото ми да е по-стегнато? Коя жена не би искала? Но и така ми е добре. Малко тлъстинка тук, малко там. Обсебена ли съм от това? Не особено.

- Всяка жена в тази страна е обсебена от фигурата си. Не можеш да живееш в нашето общество, без да се притесняваш за нещо.

Луси си каза, че се терзаеше за толкова много неща - за дълга пред семейството, пред самата себе си и как да поддържа баланса помежду им - така че нямаше време да се тревожи прекалено за фигурата си.

- Не си падам по усилените тренировки. Предполагам, че се придържам към собствена философия. Към принципа „достатъчно добре“.

Темпъл доби вид, сякаш по Луси са плъзнали хлебарки, и макар да знаеше, че е безсмислено да й обяснява, тя все пак реши да опита.

- Аз вярвам, че физическите упражнения са важни, но не тренирам за триатлон, а само за да се поддържам във форма. И когато упражненията се превърнат в бреме, веднага ги спирам.

- Би трябвало да се заставиш да продължиш.

- Напълно съм щастлива, че нямам силна воля. - Луси се зачуди дали да не изкаже на глас предположението, че Темпъл няма да е толкова нещастна, ако опита поне малко да се придържа към принципа „достатъчно добре“. Напълняването на Злата кралица не би могло да е случайно и социалната работничка се питаше какво се бе случило, че Темпъл да изгуби железния си самоконтрол.

Но Темпъл не би могла да разбере нехайното отношение на Луси към собственото й тяло, затова тя реши да се възползва от минутното й мълчание и да смени темата.

- Аз имам дванайсетгодишен приятел, който обича да идва тук неканен.

Очите на Темпъл тревожно се разшириха.

- Това не бива да се случва.

- Без ограда с електрически ток около къщата трудно ще го задържим на разстояние. Казах му, че една приятелка ми е на гости, така че ако дойде, няма да му се стори странно, че си тук.

- Ти не разбираш! Никой не бива да ме вижда!

- Съмнявам се, че той е сред твоите фенове.

- Панда! - изпищя Темпъл. - Панда, ела веднага тук!

Панда се довлече с мудна крачка.

Темпъл посочи към Луси.

- Сега не мога да се разправям с това. Погрижи се! - Тя изхвърча от стаята и затрополи нагоре по стълбата, вземайки наведнъж по две стъпала.

Вместо да се занимае с проблема, Панда огледа всекидневната.

- Какво е станало с моите мебели?

- Какви мебели?

- Мебелите, които бяха тук.

- Опиши ги.

- Какво искаш да кажеш с това „опиши ги“?

Тя присви очи.

- Опиши мебелите, които са били тук.

- Диван. Няколко стола. Къде са?

- Какъв цвят беше диванът?

Той скръцна със зъби.

- Беше диван. С цвят на диван. Какво си направила с него?

- Ако ми кажеш как изглеждаше - подхвана Луси с пресилено търпелив тон, - може и да си спомня.

- Приличаше на диван! - взриви се Панда.

- Не си спомняш - заключи Луси тържествуващо. - Нямаш никаква представа как е изглеждала тази стая. Как изобщо е изглеждала тази къща. Защото всичко тук не означава нищо за теб.

Върху челюстта му заигра мускул.

- Знам, че имах диван, а сега е изчезнал.

- Не е изчезнал. На остъклената веранда е. Заедно със столовете и още няколко други неща, които няма да познаеш. Ти не се интересуваш от тази къща и не я заслужаваш.

- Чудесно. Обаче е моя. Освен това си искам обратно керамичното прасе.

Това я сепна.

- Прасето ти?

- Прасето, което беше в кухнята.

- Грозното прасе със сервитьорска престилка и липсващо ухо?

- Ухото му не липсва. Само краят му е отчупен.

Това я слиса.

- Спомняш си отчупеното ухо на тъпото прасе, но не знаеш какъв е цветът на дивана ти?

- Повече си падам по керамичното изкуство.

- Панда! - изврещя Темпъл от горния етаж. - Ела да следиш, докато вдигам тежестите!

Вайпър вдигна глава към стълбите.

- Удивително е - заяви тя - колко добре се справяш с ролята на злата кучка на Темпъл Реншо.

Той се отправи към коридора.

- В твой интерес е онова прасе да си бъде на мястото, когато следващия път вляза в кухнята, или никога повече няма да видиш храната си.

- Твоето прасе е грозно! - изкрещя тя подире му.

- Както и твоята майка! - не й остана длъжен той, което я накара да се разтрепери от гняв. Но не точно към него. Най-вече към самата нея. Защото едва не се разсмя.

Бри затваряше лавката за през нощта, когато белият пикап намали и спря. Отстрани на вратата имаше надпис: „Билкова ферма Дженкинс“.

Смрачаваше се и тя току-що бе опаковала последните непродадени буркани с мед в кашона в ръчната количка. От шест часа беше на крак, опитвайки се да оплеви буренясалата градина на Майра, отново бе забравила да яде и беше уморена до смърт. Все пак през днешния ден се случиха няколко хубави неща. Продаде осемнайсет буркана с мед, както и малко ягоди и аспержи, пораснали в запуснатата градина. Освен това си бе спечелила приятелка, макар че едва ли толкова известна персона като Луси можеше да бъде истинска приятелка, но това все пак я изпълваше с истинска радост.

Както обикновено, Тоби бе изчезнал, но щом вратата на пикапа се отвори, той се понесе като стрела по алеята за коли.

- Голям Майк!

Бри едва не изтърва бурканите, когато Майк Муди слезе от пикапа. След изтощителния ден появата му й идваше твърде много. Тя все още не можеше да свърже настоящия му хубав външен вид с някогашното пълно, пъпчиво момче, което помнеше. Ако не го познаваше толкова добре, щеше да го помисли за дружелюбния баща на някой тийнейджър от местния футболен отбор, а не за тъпия, шумен и вулгарен доносник, какъвто беше.

Той се ухили и помаха на Тоби.

- Здрасти, хлапе. Донесох ти нещо.

- Какво? - извика Тоби, докато Майк заобикаляше пикапа.

- А ти какво мислиш? - Майк свали капака на каросерията и само с едно ловко движение извади блестящ сребрист планински велосипед.

Типичен Майк Муди. Бри отлично знаеше как ще свърши всичко това.

Тоби зяпаше в захлас велосипеда, сякаш той можеше да изчезне в мига, в който отвърне поглед. Тя искаше да му забрани да го приема, но разбира се, не можеше. Коварният ход на Майк го бе направил невъзможно.

Гласът на Тоби прозвуча тихо и неуверено, сякаш той просто не можеше да повярва, че му се случва подобно чудо.

- За мен ли е?

Бри примигна, за да възпре напиращите сълзи. Той бе получил подарък, за който не бе нужно да се бори. Подарък, който тя не би могла да му даде.

Когато Тоби протегна несигурно ръка към кормилото, Бри разбра това, което момчето не можеше. Колелото не беше дар от обич, а начинът на Майк да се намъкне там, където не му беше мястото. Правеше същото и когато бяха деца. Цъфваше с пликчета с най-различни бонбони - неговият входен билет за компанията, където не го искаха.

- Чисто нов - засия Майк. - Видях го вчера, когато ходих на сушата, и се запитах кой би могъл да кара такъв страхотен велосипед? Хрумна ми само едно име.

- Аз - пророни Тоби и изпусна дълга, тиха въздишка. Устните му бяха полуотворени, а очите му бяха приковани във велосипеда, като че ли нищо друго не съществуваше на този свят. Имаше точно същия вид, както някога Дейвид, когато се случваше нещо изключително. При спомена я прониза остра болка.

Майк извади от пикапа сандъче с инструменти и двамата се хванаха заедно за работа - мъж до мъж - за да регулират височината на седалката. Бри беше толкова ядосана, че й прилоша. Тя искаше да подари велосипед на сина на Дейвид. Тя искаше да направи света на Тоби по-светъл, а не този изкусен манипулатор с тежкия си одеколон, дизайнерските одежди и мазната любезност.

Тоби се качи на велосипеда. Когато дългите му крака докоснаха педалите, Майк посочи към алеята за коли.

- Вече е прекалено тъмно, за да караш по шосето. Направи едно кръгче по алеята, после пробвай по пътеката към гората.

- Благодаря, Майк. Много ти благодаря! - Тоби завъртя въодушевено педалите.

Майк все още не й обръщаше внимание. Чак след като вдигна задния капак на каросерията, погледна към нея. Тя се извърна и прибра последния буркан мед в кашона.

- Донесох нещо и на теб, Бри - каза той зад гърба й. - За да ти помага в бизнеса.

- Не искам нищо. - Тя хвана дръжките на количката и я подкара по тревата и шубраците. Трябваше да поправи вратите на малкия склад за мед, прикрепен към задната стена на лавката, за да не се налага да пренася всичко напред-назад по два пъти на ден.

- Още не знаеш какво е.

- И не ме интересува. - Предното колело хлътна в една бразда, бурканите с мед се раздрънчаха и тя едва успя да удържи количката да не се преобърне.

- Ти не вярваш, че на хората трябва да се даде втори шанс, нали, Бри?

Като дете той винаги хленчеше, когато някой се заяждаше с него, но сега гласът му звучеше спокойно и уверено, което никак не й се нравеше.

- Вярвам в това, че вълкът козината си не мени. - Бри се опитваше да измъкне колелото от браздата. - Искам да престанеш да използваш Тоби, за да се добереш до мен.

Майк я избута настрани, хвана дръжките и подкара количката към алеята.

- Майра каза, че бившият ти съпруг те е изоставил заради осемнайсетгодишно момиче.

Сродната душа на Скот беше на деветнайсет, но уточнението едва ли щеше да заличи унижението й.

- Това се случва, когато се омъжиш за неподходящ мъж -рече тя.

Той спря количката.

- Нима наистина вярваш, че Дейвид е бил подходящият мъж за теб?

Той беше доста по-проницателен, отколкото някога, и това още повече я вбеси.

- Нямам намерение да говоря с теб за Дейвид.

- Той никога нямаше да се ожени за теб. Ти го плашеше.

Въпреки промяната във външността си, Майк си оставаше псе същият глупак, който нищо не знаеше и не разбираше. Дейвид с острия си ум и безкрайната си самоувереност никога от никого не би се страхувал, още по-малко от едно обикновено момиче като нея.

- Високопоставената принцеса и хлапакът от гетото... - Той пъхна палец под златната гривна на китката. Или бе забравил да сложи одеколон, или бе решил да се вслуша в критиката й, защото днес лъхаше на ментова дъвка. - Дейвид бе запленен от теб, но това бе всичко.

Ръката я засърбя да го удари.

- Престани да се държиш така, сякаш си го познавал.

- И с кого мислиш, че споделяше той, след като се ожени за Стар и се установи на острова?

- Искаш да повярвам, че си бил близък приятел на Дейвид? След всичко, което направи?

- Не е добре да живееш с миналото - заяви Майк със съчувствие, на което тя не повярва нито за миг. - Това само усложнява нещата. Аз мога да ти помогна.

- Единственият начин да ми помогнеш е да ме оставиш на спокойствие. - Бри заряза количката и закрачи към къщата.

- Ти едва връзваш двата края - продължи той, без да повишава глас. - Какво ще правиш, когато туристите си заминат?

- Ще се махна от острова, както всички останали.

- И къде ще отидеш?

Никъде. Братята й я обичаха, но не желаеха тя да живее с тях - дори сама, да не говорим с дванайсетгодишно момче. Тя нямаше къде да отиде и очевидно Майк го знаеше.

Чу го да приближава, широките му крачки бяха много по-уверени от нейните забързани, изпълнени с гняв стъпки.

- Ще имаш нужда от приятел на острова. - Гласът му я застигна, когато тя доближи предните стълби. - Майра вече я няма. Дейвид и Стар са мъртви. А и ми се струва, че ти нямаш много приятели.

Не и такива, на които би могла да разчита. След като Скот я заряза, така наречената приятелска подкрепа не беше нищо повече от лошо прикрити опити да се узнаят по-пикантни подробности около развода. Тя се завъртя рязко и го погледна право в очите.

- Надявам се, че се наслаждаваш на отмъщението си. Имаш пари и успешен бизнес. А аз - нито едното, нито другото. Сигурна съм, че това те прави невероятно щастлив.

Лицето на Майк доби сериозно изражение.

- Ти би ли била щастлива да видиш човека, който някога не ти е бил безразличен, изпаднал в беда?

Тя се замисли за Дейвид и Стар, за това, колко я бяха наранили, колко неистово ги ненавиждаше и колко много й липсваха. Пропъди образите им и се съсредоточи върху Скот и деветнайсетгодишната му мацка.

- Обзалагам се, че бих.

За нейно удивление, Майк избухна в смях.

- Независимо дали искаш да го признаеш, или не, ти се нуждаеш от мен, затова е по-добре да започнеш да се държиш приятелски. В неделя ще дойда да ви взема двамата с Тоби и ще ви заведа на църква. В девет и половина.

- На църква?

- Това е най-доброто място да възобновиш познанството си с местните. Но има някои основни правила. Не ме унижавай пред хората. - Твърдостта в глупашките му очи я притесни. - Не се подигравай с никой от паството, дори ако някой от тях започне да говори на странен език. Дори и ако Нед Блейкли се появи със змията си и започне да цитира Библията, ще бъдеш любезна. Тук църквата не е такава, с каквато си свикнала в Блумфийлд Хилс, но това е Черити Айланд и хората искрено вярват в Бог.

Странен език? Змии?

Майк се усмихна, но не с едно от противните си хиления, които помнеше, а с широка искрена усмивка. За нейна сметка.

- Трябва да върна този пикап на Ханк Дженкинс. Ще се видим в неделя. О, и ако решиш да не ходиш, ще кажа на всички, че искаш да те оставят в пълно уединение и самота.

- Точно това искам! - заяви тя гневно.

- Сигурна ли си? - Той все още се усмихваше дружелюбно. - Тук зимите са дълги и се налага хората да разчитат един на друг. Ако попаднат в канавка или им свърши мазутът за отоплението. Или ако детето им - дете като Тоби - се разболее и трябва да бъде откарано на сушата. - Майк потърка брадичката си. - Внимавай какво си пожелаваш, Бри.

Изнудване. Тя искаше да запрати нещо по него, докато той се отдалечаваше, но Бри никога не хвърляше предмети и не крещеше. Никога не е била нещо повече от посредствена студентка или водещата мажоретка на фен клуба на Скот.

След като Майк си тръгна, тя се върна при количката и одеялото, което постилаше върху тезгяха. Чак тогава видя подаръка, който той й бе оставил - този, който трябваше да й помага и бизнеса. Не бяха пликчета с плодови дражета. Майк Муди отдавна вече играеше във висшата лига. Настоящият му подкуп беше чисто нов лаптоп „Макинтош“.


13.

Луси уви около кръста детската кърпа, щампована с костенурки нинджа мутанти, и излезе изпод душа на двора. Беше ходила да поплува край пристана, но водата в езерото все още беше студена и тя не остана дълго. Докато слагаше резето на изкорубената дървена врата, Панда слезе по стъпалата от остъклената веранда. Просмуканата му с пот тениска и мократа коса подсказваха, че току-що бе приключил поредната тренировка с Темпъл.

- Искам си обратно спалнята - оповести той, оглеждайки мокрите й рамене и прекалено изрязаното горнище на евтиния й черен бански.

Тя дръпна кърпата под мишниците си.

- Ти охраняваш Темпъл. Трябва да си близо до нея.

- Темпъл спи като заклана, а храната е заключена. - Той се приближи, излизайки от сянката на слънце. - На горния етаж има три празни спални. Избери която ти харесва. По дяволите, можеш да спиш и в трите.

Правдата беше на негова страна, а тя вярваше в честната игра. Но не и в случая.

- Сега това е моята стая и няма да се откажа от нея.

- Нима? - Панда се наклони към нея, излъчвайки мирис на чиста пот и заплаха. - Няма да ми е трудно да те изгоня. Спомни си, че съм по-голям и по-силен от теб и нямам никакви принципи.

Не беше напълно вярно, но достатъчно близо до истината. Никак не й се понравиха нервните тръпки в стомаха й и тя скръсти ръце пред гърдите.

- Можеш да го направиш... но ще се наложи да го обясниш на Темпъл.

Той продължаваше да изглежда застрашително, но едновременно с това и малко... намусено?

- На леглото има чисто нов матрак.

- А, дойдохме си на думата. - Матракът беше божествен. Нито прекалено мек, нито прекалено твърд, с лек топ матрак с пух, но това все пак бе на второ място след отделния вход. - Изглежда, това е единствената свястна мебел в къщата.

Свирепият му поглед не беше много убедителен.

- Ако се налага да се откажа от спалнята си, искам нещо в замяна. - Очите му се задържаха върху разголените й рамене. -Какво предлагаш?

Какво наистина?

- Съвет за обзавеждането на къщата.

- Забрави.

- Блестящо чисти прозорци.

- Сякаш ме е грижа.

Луси се замисли усилено и... Прозрението я осени.

-Хляб.

Изнизаха се няколко секунди. Панда се отдръпна от нея и наклони глава.

- Слушам.

- Ако утре следобед можеш да задържиш Темпъл за един час в залива, ще скрия за теб един самун прясно опечен хляб зад растенията на верандата. Когато се върнеш, ще го вземеш.

Той се замисли.

- Тя ще надуши уханието още щом влезе в къщата.

- Ще запаля няколко ароматни свещи. Ще пека на отворени прозорци. Ще пръсна малко освежител във въздуха. Какво толкова те е грижа?

- Мислиш ли, че ще се справиш?

- Не мисля, а зная.

- Договорихме се. Пресен хляб винаги когато поискам, и спалнята остава за теб. - Панда се завъртя на пети и забърза надолу към езерото.

Чак след като той изчезна, Луси се замисли. Никой по-добре от нея не знаеше колко сериозно се отнася Панда към работата си. Наистина ли щеше да остави Темпъл сама на втория етаж през цялата нощ, дори и заради един страхотен матрак? Не можеше да си го представи.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че заплахите на Панда нямаха нищо общо с настояването му да си върне спалнята. Той просто искаше да я накара да oneче хляб. Явно тя не беше единствената, която страдаше от липса на свястна храна. Фръцна се и с гневни стъпки влезе в къщата. Той я бе изиграл, а тя се бе хванала на въдицата.

Панда изплува на повърхността, после отново се гмурна.

Кога щеше да се извини за това, което бе казал на Луси през онази нощ? Ако не му висяха толкова други неща на главата, онези думи щяха непрекъснато да звучат в ушите му и нямаше да може да се отърси от тях. Ти и без това не беше толкова добра. Трябваше да се извини, но без това усещаше, че твърде много е свалил гарда, а ако й каже, че съжалява, може би двамата щяха да се сближат. Той не искаше това. Бъди най-добрият в това, което умееш.

Заплува към пристана. Умираше от глад и по дяволите, беше му писнало постоянно да бди над Темпъл. Ето защо имаше чувството, че не е във форма - все едно е излязъл от играта, целта му се изплъзваше. Старото желание да се напие отново се прокрадваше в него. Хлябът на Луси щеше да оправи нещата. С нещо прилично в стомаха ще може отново да бъде на висота и да справи с тази работа, която май нямаше да има край. И което бе по-важно, щеше да се справи по-добре с момичето с временната татуировка с огнедишащия дракон.

Глад. Това бе проблемът.

Независимо дали я бяха изиграли, или не, Луси трябваше да изпече хляб. След като на следващата сутрин закуси с омлет от белтъци и филия хляб от спелта10 с омега-3 и ленено семе, която имаше вкус на пясък, Панда я заведе в килера, за да вземе необходимите продукти.

- И не си мисли, че не съм разгадала малката ти игричка, Патрик - заяви тя, след като излязоха от килера.

- Както обикновено, нямам представа за какво говориш. -Той не удостои с внимание хляба с вкус на пясък, предпочитайки пакет с тънки обезмаслени пълнозърнести тортили, но после премисли, побутна тортилите настрани, наля си още една чаша кафе и я отнесе на горния етаж.

Докато двамата с Темпъл провеждаха сутрешната си тренировка в новата гимнастическа зала, Луси месеше тестото. Когато стана достатъчно еластично, тя го сложи в купа, предварително намазана с олио, покри я с чиста кърпа и я остави върху плота, за да втаса.

Искаше да купи някои растения в града за верандата, а раницата беше неудобна за такива покупки, затова се промъкна на горния етаж в спалнята, която Панда си бе избрал, и отмъкна ключовете му за колата. Докато вървеше забързано към автомобила, Темпъл изскочи от къщата. Лицето й бе зачервено след тренировката, а по сивия й плетен топ бяха избили мокри петна. Нямаше грим, но с високите си скули и бадемовидни очи не се нуждаеше особено от козметика.

- Ще ми купиш ли няколко неща от града? - попита тя. - Забравих си нокторезачката, а имам нужда и от лакочистител. А ако е излязъл новият брой на „Уоменс Хелт“, нали ще вземеш и него?

- Разбира се.

Темпъл й подаде влажна двайсетдоларова банкнота, която стискаше в дланта си.

- Предполагам, че в града има пекарна или кафене? - Дори когато шепнеше, в гласа й се долавяха заповеднически нотки.

- „Петнистата жаба“.

- Купи ми един шоколадов мъфин. - Открита заповед. - Или глазирана паста, ако са пресни. Нещо сладко, за да не страдам толкова от липсата на свястна храна. - Тя беше толкова безобразно властна, непоносимо арогантна и в същото време толкова тъжна. - Страданието от лишението е основният враг на отслабването.

Не беше работа на Луси да се вживява в ролята на шеф на диетичната полиция, затова пъхна банкнотата в джоба. Беше напълно съгласна за страданието. При все че самата тя никога не си бе падала много по сладкото, сега, когато подобни лакомства й бяха забранени, не можеше да мисли за нищо друго.

Купето на сува на Панда все още миришеше на нова кола. Докато се отдалечаваше от къщата, Луси осъзна, че гледа към жабката. Махна на Бри, когато минаваше покрай лавката, хвърли още един поглед към жабката и си заповяда да не си завира носа в чужди дела.

Сладкишите бяха изложени във витрината на „Петнистата жаба“ като модни шапки. Четири различни вида мъфини, посипани с пудра захар; апетитни лимонови пастички върху бели салфетки; капкейкове с изкусителна глазура се гушеха в хартиени чашки. Тя избра плътен, но не много голям шоколадов мъфин за Гемпъл, а за себе си тъмнокафяв сладкиш, украсен с орехи и карамел. Не беше любителка на понички, но изведнъж й се прииска една с баварски крем. В последната минута реши да добави десетина курабийки, поръсени с шоколадови пръчици за Бри и Тоби.

Привърши с покупките, като излапа сладкиша и поничката, докато обикаляше магазините. Накрая реши да отскочи до „Догс енд Молтс“ за порция пържени картофки. Кой знае кога ще може отново да се измъкне и да похапне на воля?

Тоби изпадна във възторг от курабийките, а Бри се трогна до сълзи. Луси взе буркана с мед и подкара към къщата. Но преди да стигне, колата, сякаш имаше собствена воля, отби встрани от шосето.

Тя се втренчи в жабката. Как би постъпил Тед в подобна ситуация? Нейният идеален бивш годеник никога не бе извършвал нещо дори смътно напомнящо на подлост, затова тя извика във въображението си образа на Мег и отвори вратичката.

Почти очакваше да види зареден пистолет или поне кутия с презервативи и забравени червени прашки. Вместо това откри ръководство за експлоатация на колата, манометър за измерване на налягането на гумите, регистрационен на талон на името на Патрик Шейд, жител на окръг Кук, с постоянен адрес в Чикаго, улица „Лейк Шор Драйв“.

Тя отнесе новите растения на верандата, влезе в спалнята си през плъзгащите врати, после скри плика с мъфина за Злата кралица под мивката в банята. Темпъл трябваше сама да измисли как да се добере до контрабандната си стока. След като набързо омеси тестото още веднъж, Луси оформи самуните хляб, сложи ги в две тавички да втасат окончателно и ги пъхна обратно в шкафа. После се отправи към кея и излезе с каяка в езерото. Панда не разрешаваше на Темпъл да плава сама, затова доставиха втора лодка.

Когато се върна, Темпъл и Панда седяха зад огромната уродлива кухненска маса и ядяха обяд, който в най-добрия случай можеше да се сравни с очистително. Двете еднакви чинии пред тях съдържаха оскъдни порции от кутиите със замразена храна, поставени върху плота. Панда побутваше с вилицата късче сушена сьомга. В чашата с вода, която Темпъл поднесе към устните си, плуваше резен лимон. Тя попи ъгълчетата на устата си с памучната салфетка, измъкната незнайно откъде.

- Мисля, че е много важно храната да изглежда апетитно -отбеляза дълбокомислено.

- Нищо не може да изглежда апетитно, когато се храниш върху гнусно зелената маса на Панда - тросна се Луси.

- Масата остава - постанови домовладелецът.

- Толкова по-зле за теб - сви устни Луси и отиде в спалнята. Върна се с плика с разрешените покупки на Темпъл. Панда го грабна, преди Темпъл да успее да го докосне. Разрови се вътре и след като се убеди, че съдържа само списания и нокторезачката - и нито една от забранените стоки, скрити под мивката на Луси - подаде плика на клиентката си.

Злата кралица го измери с надменен поглед.

- Наистина, Панда... не смяташ ли, че това е малко обидно за Луси?

- Може би. Не ми пука.

Луси само изсумтя.

Темпъл остави плика.

- Честно, защо вие двамата просто не си легнете и не приключите с това?

Вилицата на Панда с пюре от броколи застина във въздуха. Луси едва не се задави. Панда пръв се окопити.

- Много си далеч от истината.

- Нима? - Темпъл подпря лакти на масата и забарабани с пръсти по брадичката. - Аз съм изградила успешна кариера благодарение на умението ми да отгатвам мислите и чувствата на хората, а страстта помежду ви е толкова жарка, че чак срам да те хване.

- Имаш прекалено развинтено въображение - смотолеви Панда. - Това, което улавяш, е враждебност. Двама различни човека с два различни възгледа за живота. Единият от нас е заклет реалист. Другият - не.

Това бяха такива глупости, че Луси не издържа.

- Ние правихме секс, Темпъл. Не беше толкова добър.

- Знаех си! - изкиска се Темпъл ликуващо. - Той е един от онези егоистични любовници, нали? Интересува се само от собственото си удоволствие.

- Не съм такъв!

- Пълен егоист - потвърди Луси. - Докато се усетиш, и свършва. Един път ми е достатъчен.

Чинията иззвънтя, когато Панда хвърли вилицата в нея. Темпъл не му обърна внимание.

Изненадана съм. По време на тренировките той демонстрира удивителна издръжливост. Може би...

- Достатъчно. - Той скочи от масата. - Повече от достатъчно. Край на дискусията.

Докато той вървеше към задната врата, Луси седна на овакантеното място.

- Не съм сигурна, че усърдните тренировки се отразяват на подвизите в спалнята.

- А би трябвало - рече Темпъл замислено. - Все пак циркулацията на кръвта се усилва.

Вратата се затръшна зад гърба му и подът на верандата за-вибрира под тежките му стъпки. Гласът на Темпъл се снижи до нетърпелив шепот:

- Донесе ли ми мъфин?

- Той е в плика под мивката в моята спалня.

- Какъв е?

- Шоколадов.

- Великолепно. - Тя погледна през прозореца към Панда, за да прецени колко се е отдалечил от къщата. - Той наистина ли е бил лош любовник?

- Предполагам, че не. - Луси избута настрани почти недокоснатата му чиния. - Той каза, че аз съм била. Заяви, че не съм била толкова добра.

Черните вежди на Темпъл се извиха.

- Наистина ли ти го каза?

Луси кимна.

- Интересно - рече Темпъл. - Може би си струва отново да опиташ?

- Сериозно ли говориш?

В котешките и очи се появи замислено изражение.

- Панда е обаятелен мъж. Признавам, че когато се запознахме, му изпратих няколко сигнала, но той не им обърна внимание. После срещнах друг човек... - Лицето й помръкна. - Оказа се пълна катастрофа. Трябваше повече да се постарая с Панда.

Луси се зачуди дали тази „катастрофа“ не е причината за напълняването на Темпъл.

Темпъл погледна още веднъж през прозореца и се изправи.

- Отивам да взема мъфина. Ако се върне, задръж го.

- И как по-точно да го направя?

- Свали си дрехите.

- Ти си свали твоите - озъби се Луси.

Но никоя не си свали дрехите, защото Панда се върна.

- Ако сте приключили с момичешкото бръщолевене - подхвърли презрително той от прага, - да се захващаме за работа. Или може би си мислиш, че онези килограми сами ще се стопят.

- Гадина. - Темпъл метна негодуващ поглед към спалнята на Луси, после го последва надолу по пътеката към залива.

Луси чакаше хляба да се изпече и наблюдаваше как Темпъл и Панда плават с лодката в езерото. За разлика от Луси, Темпъл нарочно насочваше каяка към силните течения. Панда гребеше редом, охранявайки клиента си от евентуалното нападение на банда пирати, кръстосващи водите на Големите езера.

Благодарение на поничката и пържените картофки Луси не изпитваше глад, но не можа да се сдържи, отчупи крайчеца на прясно изпечения хляб и го намаза с меда на Бри. Мушна двата самуна на верандата зад новите растения, които бе подредила върху металната етажерка. Панда трябваше сам да се досети къде да складира остатъците.

Луси беше пекла при отворени прозорци, а после замаскира характерната миризма на печен хляб, като разтопи върху газовия котлон пластмасовия капак от кутия със сметана. Когато Темпъл се върна, явно единствената й мисъл бе как час по-скоро да се добере до мъфина, скрит в спалнята на Луси, така че не долови отвратителната воня, но Панда я усети. Той изгледа накриво Луси, все едно я питаше това ли е най-доброто, което й е хрумнало. Сетне погледът му се спря върху керамичното прасе, което тя бе измъкнала от гаража и поставила върху хладилника. Вторачи се в примката, която бе завързала около шията на прасето - с моряшкия възел, на който я бе научил Андре, но смяташе да припише на предаванията по кабеларката, Дом и градина“, ако Панда я попита.

Той не го направи.

Темпъл свали бейзболната шапка и се протегна.

- Смятам да се кача горе и да подремна. Събуди ме след час.

- Отлична идея. - Панда нямаше търпение да се добере до хляба, както клиентката му до мъфина.

Темпъл се престори, че разтрива схванатия си врат.

- Луси, може ли да взема списанието, което четеше? Няма по-добро приспивателно от малко светски клюки.

- Разбира се. - Луси нямаше списание със светски клюки. Затова пък в спалнята й имаше скрит шоколадов мъфин и тя нс изпитваше ни най-малка вина. Един малък мъфин нямаше да убие Темпъл, а Злата кралица се нуждаеше от награда заради мъченията, на които се подлагаше.

Темпъл се отправи към спалнята на Луси, а Панда се насочи към верандата. На Луси малко й се гадеше от цялата храна, която бе погълнала, и разтри корема си.

- Копеле! - изкрещя Темпъл.

Леле. Викът се разнесе от спалнята. Луси надникна през задната врата. На верандата нямаше и следа от Панда. Тя изви врат към откритата част в другия край на остъклената веранда. Както и очакваше, плъзгащата се врата на спалнята й бе отворена.

Беше време да се смотае.

-Луси.

Ревът на Панда бе толкова застрашителен, че тя трескаво запресмята възможностите си. Да избяга с кола или по вода?

Избра колата, но преди да стигне до предната врата, Панда се втурна към нея през всекидневната, следван по петите от Темпъл.

- Да не мислиш, че това е шега? - възкликна той. - Ти съзнателно я саботираш! Не го ли разбираш? Кариерата на тази жена е заложена на карта.

- Наистина не е много хубаво от твоя страна, Луси - заяви надменно Злата кралица. - Мислех, че разбираш колко много се нуждая от подкрепата на околните. Очевидно не мога да разчитам на теб. - Вирна величествено глава и се заизкачва по стълбите.

Луси се втренчи слисано след нея, сетне отвори уста, за да отвърне, но Панда вдигна ръка, за да я спре.

- Не сега. Прекалено съм ти ядосан. - Изнесе се на верандата.

Нямаше начин да преглътне всичко това. Тя затрополи след него.

Той вече бе намерил хляба.

Тя прекоси гневно верандата.

- Ако помислиш само за минута...

- По дяволите... - Той произнесе думата като молитва. -Още е топъл.

Тя го зяпаше мълчаливо, докато Панда изваждаше първия самун иззад растенията. Забеляза отчупеното крайче, но не изглеждаше разстроен от това... Или от каквото и да било, включително и контрабандния мъфин.

- Предполагам, че нямаш нож - промърмори той. - О, дявол да го вземе... - Отчупи голям комат и заби зъби в него. - Кълна се в бога, Луси... -Той преглътна. - Това е най-прекрасното нещо, което съм вкусвал през цялата седмица.

- Няма значение. Няма да ти позволя да...

- Трябва да намерим по-надеждно скривалище.

Тя сложи ръце на кръста.

- Очевидно няма да е под моята мивка!

- Може би в онова бюро в кабинета? Наблюдавай вратата да не би тя да размисли и да слезе долу. - Отхапа още малко. - И се постарай повече да не се поддаваш на манипулациите и.

Луси вдигна отчаяно ръце.

- Двамата се заслужавате един друг. - Замисли се и додаде: -Какво направи с мъфина?

- Изядох го пред нея, както я предупредих. Наложи се да го преглътна толкова бързо, че дори не успях да му се насладя.

Това обясняваше следите от шоколад в ъгълчетата на устата му.

- Знаеш, че тази диета е откачена - изтъкна Луси.

- Надявам се, че тя ще го разбере, но дотогава имам работа за вършене. - Отчупи още един къшей. - От сега нататък ще трябва да те претърсвам.

- Да ме претърсваш?

- Нищо лично.

Нищо лично, как ли пък не!


14.

-Не разбирам защо трябва да ходим на църква – промърмори Тоби.

- Обсъди го с най-добрия си приятел Големия Майк. – Бри знаеше ,че звучи дребнаво, но не можа да се сдържи. Беше обула единствените си обувки на токчета – сандали с бронзови каишки, благодарение на които ще стане толкова висока колкото Майк. Освен това винаги можеше да стъпче с високите токчета всяка змия, която реши да избяга по време на службата.

През последните пет дни се бе опитала да измисли как да се измъкне от тази неприятна ситуация, но Майк я бе притиснал в ъгъла. След като носеше отговорност за Тоби, не можеше да позволи Майк да я очерни пред местната общност, нещо, на което той бе напълно способен. Отвън той беше самото доброжелателство, но си оставаше жалък и незначителен мазник, с години усъвършенствал се в изкуството да манипулира хората, за да получи това, което иска.

- Трябва да ходим на църква заради гаднярското ти държание към Големия Майк - не мирясваше Тоби. - Хващам се на бас, че той се страхува да не отидеш в ада.

Вече беше там.

В този момент червеният кадилак на Майк спря на алеята за коли. Бри още не можеше да измисли как да обясни на Тоби, че трябва да бъде нащрек.

- Майк е мил с теб - подхвана тя колебливо, - но... понякога хората не са винаги такива, каквито изглеждат.

Той й метна поглед, недвусмислено заклеймяващ я като най-тъпия човек на земята, и хукна към вратата. Краищата на ризата му се развяха зад него. Дотук с добрите намерения.

Бри бе прибрала косата си в моден хлабав кок, който идеално подхождаше на една от малкото рокли, които не бе продала -елегантна тясна дреха без ръкави, в цвят на карамел, допълнена със семпли обици халки. Без гривните все още имаше чувството, че е гола. Беше продала бижутата си още преди месеци, заедно с годежния пръстен с двукаратовия диамант. Колкото до брачната халка... В нощта, в която Скот я напусна, Бри отиде в голф клуба и я хвърли в езерото до осемнайсетата дупка.

Майк изскочи от колата и й отвори вратата. Тя му подаде лаптопа, който й бе подарил.

- Благодаря - изрече сковано, - но съм сигурна, че ще му намериш по-добро приложение.

Тоби се покатери на задната седалка. В купето миришеше на скъпа кожа, съвсем леко се долавяше вонята на одеколона на Майк. Но тя все пак отвори прозореца, за да се проветри.

Майк не каза нищо и остави компютъра на задната седалка. Още преди да потеглят от алеята, Тоби започна да бърбори за велосипеда си.

- Защо утре не отидеш с него на парада по случай Четвърти юли? - попита Майк, когато момчето най-после млъкна, за да си поеме дъх

- Може ли? - Тоби питаше него, не нея.

- Разбира се. - Майк погледна към Бри. - Вчера довършихме моята платформа. Тази година темата е „Островът, огрян от слънцето“.

- Много интересно - сви тя устни. - Колко обичаше някога този парад, бележещ началото на ново вълшебно лято на острова.

- Винаги съм имал най-голямата платформа - похвали се Майк. - Хей, защо не дойдеш да се повозиш с нас?

- Смятам да пропусна.

Майк поклати глава и се ухили. Явно така и не бе усвоил тънкостите на светския разговор.

- Помниш ли онази година, когато двете със Стар успяхте да се намъкнете на платформата на „Ротари“? Стар падна и Нейт Лори едва не я прегази с трактора си?

Тогава двете със Стар едва не се напишкаха от смях.

- Не, не си спомням.

- Разбира се, че помниш. Стар винаги се опитваше да намери място за вас двете на някоя от платформите, участващи в парада.

И наистина успяваше. Те бяха шествали на платформите на „Догс енд Молтс“, „Маги’с Фъдж Шоп“, „Рицарите на Колумб“ и на старата кръчма с вкусна скара, която по-късно изгоря до основи. Веднъж Стар дори бе успяла да ги уреди за платформата на бойскаутите.

- Баба каза, че мама е била безполезна - обади се Тоби от задната седалка. - Изрече го толкова сухо, че Бри се сепна, но господин Търговец имаше отговор за всичко.

- Баба ти го е казала от мъка. Майка ти беше неспокойна и понякога малко незряла, но не беше безполезна.

Тоби се облегна назад, но не изглеждаше особено разстроен.

- Мразя я - заяви.

Ненавистта на момчето към собствената му майка беше донякъде обезпокоителна, макар че Бри изпитваше точно същото. Наистина напоследък гневът и обидата към Стар бяха започнали да приличат по-скоро на последици от отшумяла настинка, отколкото на свирепа грипна атака.

Майк отново се притече на помощ.

- Ти не помниш майка си, Тоби. Разбира се, тя, като всички нас, имаше своите недостатъци, но хубавите неща в нея бяха много повече.

- Като например да зареже мен, баба и татко?

- Майка ти страдаше от нещо, което се нарича следродилна депресия. Някои жени го получават, след като родят дете. Сигурен съм, че тя не е смятала да отсъства дълго.

Майра никога не бе споделяла на Бри за следродилна депресия. Беше казала, че Стар не е могла да понесе такъв товар, като грижите за едно бебе, и избягала, за да може да се „забавлява“.

Вече приближаваха града и Бри се надяваше, че темата за Стар е приключена, но Майк Голямата уста явно беше на друго мнение.

- Твоята майка и Бри бяха първи приятелки. Обзалагам се, че Бри може да ти разкаже много хубави неща за майка ти.

Бри застина.

- Обзалагам се, че не може - отсече Тоби.

Тя трябваше да каже нещо. Каквото и да е. Застави челюстта си да се раздвижи.

- Твоята майка беше... много красива. Ние... всички искахме да приличаме на нея.

- Вярно е. - В погледа, който Майк й хвърли, се четеше явен укор. Майк Муди, майсторът на злодеянията, я осъждаше, задето не е измислила нещо по-значително, но Тоби, изглежда, не забеляза.

Стигнаха до църквата. Епископалната църква. Най-много-бройното и най-уважаваното паство на Черити Айланд.

Бри погледна към Майк.

- Змии и странен език, а?

Той се ухили.

- И това може да се случи.

Шега за нейна сметка. При все това част от напрежението й започна да се стопява.

Бри бе посещавала методистката църква като дете, но религията със строгите си правила и всички въпроси, които нямаха отговор, в крайна сметка й се стори прекалено трудна и тя спря да ходи на църква малко след като се омъжи. Майк им намери места встрани под прозорците с цветни стъкла с изображения на Исус, благославящ масите.

Тя се отпусна, заслушана в църковната служба, и настроението й започна да се повдига. Поне в този момент нямаше кошери, нито домати, които трябваше да се поливат, нито плевели за скубане. Нито клиенти, които да примамва, или малко момче, което да разочарова. Мисълта, че не е сама на тази планета, че един много по-висш разум я наблюдава, й действаше донякъде успокоително.

От време на време ръката на Майк, голяма и солидна в ръкава на тъмносиньото сако, докосваше нейната. Ако не поглеждаше към масивната златна гривна или големия колежански пръстен, можеше да си представи, че е някой друг - един от онези стабилни и предани мъже, с устойчиви морални принципи и верни сърца. Той затваряше очи, докато се молеше, внимателно слушаше проповедта и пееше първите строфи от всеки химн, без да поглежда псалтира.

След службата Майк се смеси с тълпата - потупваше мъжете по гърба, правеше комплименти на жените, заговори с един от църковните настоятели за някаква къща, обявена за продажба, превръщайки църквата в поредната възможност за продажба. Всички му се подмазваха, макар че всъщност не изглеждаше така. Те се държаха, като че ли действително го харесват. Възрастният Майк Муди започваше да я смущава, макар че той явно все още нямаше представа колко покровителствен можеше да бъде, след като наричаше всяка възрастна жена „млада госпожо“. От друга страна, той забеляза притеснението на едно момиченце на патерици и се спусна да му помогне, преди някой да се досети, че има проблем. Всичко това я объркваше.

Той я представи на всички. Неколцина от енориашите си спомняха семейството й. Една от жените помнеше дори самата нея. Хората се държаха приятелски и я засипаха с досадни въпроси. Как се справя с Тоби? Колко дълго възнамерява да остане на острова? Знае ли, че покривът тече? Бракът я бе научил да бъде предпазлива. Бри отговаряше уклончиво на въпросите им, доколкото можеше, а бъбривостта на Майк доста я улесняваше.

Тя узна, че той е председател на най-голямата благотворителна фондация на острова. Това бе едновременно достойно за възхищение и в същото време отлична реклама за бизнеса му, тъй като лицето му се мъдреше върху всички плакати и брошури на организацията. Освен това той спонсорираше юношеската лига по бейзбол и футболните отбори във всяка възрастова група, превръщайки в ходеща реклама десетките деца, живеещи на острова.

- Какво ще кажете да обядваме някъде? - попита той Тоби, когато се качваха в колата му. - Кое предпочитате: „Острова“ или „Петела“?

- Може ли да отидем в „Догс енд Молтс“? - попита Тоби.

Майк огледа Бри от главата до петите.

- Бри се е нагласила. Нека я заведем на по-хубаво място.

Тя не желаеше да бъде задължена на Майк за обяд, планински велосипеди или лаптопи. Не искаше да му бъде задължена за нищо.

- Не и днес - изрече припряно, докато той завърташе ключа в стартера. - Трябва да започна да топя восъка за свещите.

Както трябваше да се очаква, Тоби тутакси се опълчи.

- Не е честно. Ти всичко разваляш.

- Стига, момче, не се дръж неуважително - намеси се Майк.

- Моля те, престани да го наричаш „момче“ - процеди тя.

Майк я стрелна с поглед.

Тоби изрита гърба на седалката й.

- Аз съм дете. Майк е мой приятел. Може да ме нарича както си иска.

Тоби беше син на Дейвид и тя не възнамеряваше да отстъпва по този въпрос.

- Не, не може. - Когато погледна през рамо към него, тя видя златистокафявите очи на Стар, обрамчени с гъсти мигли, да се взират в нея. - Думата има отрицателен нюанс, предизвиква лоши асоциации в афроамериканската общност.

Майк потръпна, най-сетне разбрал за какво става дума, но Тоби се наежи още повече.

- И какво от това? Аз не живея в афроамериканска общност. Аз живея на Черити Айланд.

Как се бе получило така, че на нея, най-бялата от белите жени, й се падна отговорността да насажда расова гордост в сина на Дейвид Уийлър?

Майк, който бе забъркал цялата тази каша, в този момент бе зает с измъкването от паркинга.

- Някога белите хора са наричали чернокожите - дори възрастните мъже „момче“ - продължи Бри разяснителната си лекция. - По този начин са ги карали да се чувстват по-нисши. Това обръщение е много грубо и обидно.

Тоби се замисли за миг и както тя очакваше, сви неодобрително устни към нея.

- Майк е мой приятел. Той не е искал да ме обиди. Той просто си е такъв.

Набеденият расист поклати глава.

- Не, Бри е права. Извинявай, Тоби. Все забравям за това.

Забравяше за расизма си или че Тоби е наполовина афроамериканец?

- И какво от това? - промърмори Тоби. - Аз съм наполовина бял и не разбирам какъв е проблемът.

- Проблемът е в това - подхвана тя упорито, - че баща ти се гордееше с корените си. Аз искам и ти да се чувстваш по същия начин.

- Като се е гордеел толкова, защо се е оженил за майка ми?

Защото Стар винаги бе искала това, което принадлежеше на Бри.

- Баща ти беше луд по майка ти - обади се Майк. - Тя също бе луда по него, до самия край. Майка ти разсмиваше баща ти както никой друг, а той я караше да чете книги, които тя иначе никога не би погледнала. Жалко, че не можа да видиш как двамата се гледаха един друг. Сякаш на този свят никой друг не съществуваше.

Все едно я бе зашлевил. А подлецът още не бе приключил.

- Отне им известно време, за да осъзнаят колко много се обичат - продължи Майк, изговаряйки думите си с непривична грубост. - Отначало Бри беше гадже на баща ти, но нека ти кажа нещо: той никога не я е гледал така, както гледаше майка ти.

Истинският Майк Муди, с пресметливата си жестокост, най-после бе възкръснал. Очите му бяха приковани в пътя.

- Ще оставим Бри у дома, за да се захване с работата си, а после аз ще те заведа в „Догс енд Молтс“. Съгласна ли си, Бри?

Тя имаше сили единствено да кимне.

Щом влезе вътре, тя се строполи на дивана и се втренчи невиждащо в сиамските котки върху полицата над камината. Напоследък много по-често мислеше за младежката си любов, отколкото за краха на десетгодишния си брак. Но любовта и към Дейвид имаше ясно начало и край, докато бракът й беше толкова мъгляв и безрадостен.

Тя изу обувките. Сандалите, които носеше всеки ден, бяха оставили загорели следи върху босите й крака. Не че имаше много тен. Но тя никога не почерняваше много - кожата й добиваше лек златист загар и луничките ставаха още повече. Каква ирония на съдбата - да се окаже настойница на малко афроамериканско момче.

Въпреки това, което бе казала на Майк и Тоби, Бри още не беше готова днес да топи восък, затова, след като се преоблече, откри лист и молив и започна да нахвърля скици за ръчно изработени картички с пожелания. Но мислите й витаеха другаде и не можа да измисли нищо, което да й хареса. Накрая чу Тоби да се втурва в къщата и да се отправя към стаята си. Тя се заслуша да чуе шума на потеглящия кадилак. Но такъв не последва.

- Зная, че си ми сърдита, но аз не съм казал нищо ново, нали? - разнесе се гласът на Майк от прага.

- Не желая да говоря за това. - Тя стана от масата.

В деловия си тъмносин костюм той изглеждаше по-едър от обичайното и въпреки че тя също бе висока, Майк сякаш се извисяваше над нея.

- Това, което казах на Тоби за Дейвид и Стар, беше истина.

Тя започна да събира принадлежностите за рисуване.

- Само за теб.

Той подръпна с отсъстващ вид вратовръзката си.

- Ти искаш да вярваш, че двамата с Дейвид сте били Ромео и Жулиета, но истината е, че ти беше богато бяло момиче от Грос Пойнт, а той - чернокожо хлапе от Гари. - Майк премести ключовете за колата от едната си ръка в другата. - Дейвид беше запленен от теб, но никога не те е обичал.

Тя пъхна бележника в чекмеджето с най-различни боклуци.

- Свърши ли?

- Със Стар беше различно. - Майк изпълваше стаята, изсмуквайки въздуха й. - И двамата нямаха пари. И двамата бяха амбициозни, харизматични и малко безмилостни. Разбираха се един друг така, както ти и Дейвид никога не бихте могли.

- Тогава защо тя е заминала? - Чекмеджето изтрака силно, когато тя го затръшна. - Ако толкова страстно са се обичали, защо Стар е избягала?

- Той прие работата в Уисконсин, въпреки че тя го умоляваше да не го прави. Тя винаги мразеше, когато той заминаваше, и искаше да го накаже. Съмнявам се, че е възнамерявала да отсъства дълго. И със сигурност не е смятала, че колата ще поднесе от шосето и ще се забие в леда на онзи напоителен канал.

Но Бри не се хвана на думите му.

- В колата с нея е имало друг мъж.

- Случаен пътник. Тя винаги качваше непознати. Предполагам, че е бил стопаджия.

Бри не искаше да вярва на тази история. Искаше да вярва в това, което Майра й бе казала - че Стар се е отегчила от Дейвид и завинаги го е напуснала. Срамът се загнезди в стомаха й.

- Не зная защо продължаваш да чоплиш това. Всичко се случи преди години. За мен няма значение.

Майк знаеше, че това не е истина, но не възрази.

- Аз съм вярващ - изрече той сухо. - Вярвам в греха, вярвам в покаянието. Опитах се всячески да изкупя вината си, но това не промени нищо.

- - И няма да промени.

Златната му гривна улови един слънчев лъч и той кимна не толкова на нея, колкото на себе си, сякаш е взел решение.

- От днес нататък ще те оставя на спокойствие.

- Чудесно - стисна устни тя, но не го вярваше. Майк никога никого не оставяше на спокойствие.

В миналото той избягваше да гледа хората в очите. Но не и сега. И нещо в непоколебимия му поглед я смути.

- Ще ти бъда благодарен, ако ми позволиш да се виждам с Тоби - рече той с достойнство, което още повече я обърка. -Трябваше да те попитам, преди да му кажа, че може да дойде с колелото на парада. Имам лошия навик да действам импул-сивно, без да съм обмислил добре нещата. - Делова констатация, не криеше недостатъците си, но не се самобичуваше заради тях. - Парадът започва в десет. Той трябва да бъде на училищния паркинг в девет. Бих дошъл да го взема, но оглавявам комитета и трябва да бъда там по-рано.

Бри заби поглед в протритата каишка на сандала си.

- Ще се справя.

- Добре.

И това беше всичко. Никакви търгашески номера да я спечели. Никакви подкупи във вид на пликчета с лимонови дражета и бонбони. Нито сладолед ескимо. Извика „довиждане“ на Тоби и си замина, оставяйки я с обезпокоителното усещане, че от сега нататък е сама.

Нелепо. Той щеше да се върне. Майк Муди винаги се връщаше, независимо дали го искаш, или не.


15.

-Няма да отида! - заяви Темпъл, надигайки глава от пода на гимнастическата зала, където под звуците на хип-хопа изпълняваше в краката на Луси изумителни лицеви опори с една ръка. Дори Панда се бе съгласил, че оперната музика не беше най-подходящият съпровод за тренировки.

- Имаш нужда да излезеш навън. - Луси разлюля късата кестенява перука, която бе отмъкнала от дрешника на Злата кралица, пред носа на собственичката и. - Никак не е здравословно да се затваряш сред четири стени. Вчера ми се нахвърли само защото донесох в къщата няколко клончета орлови нокти.

- Миришеха на бонбоните „Джоли Ранчерс“ - отсече Темпъл.

- Спести си усилията. - Панда върна на лоста чудовищните тежести, които вдигаше. - Тя се гордее с лудостта си.

Темпъл стана, превключвайки от лицеви опори на подскоци. По гърба й бяха полепнали мокри тъмни кичури, а лицето й лъщеше от потта.

- Ако разбираше това, което преживявам, никога нямаше да предложиш подобна дивотия. Луси, ти нямаш представа какво е да си известен.

Луси завъртя очи към тавана като Тоби.

Темпъл я разбра и махна пренебрежително.

- Твоята слава е втора ръка. При мен е съвсем различно.

Панда изсумтя. Пропитата му с пот тениска бе залепнала за гърдите, а по космите на краката му се стичаха вадички. Беше изминала само една седмица, но Луси можеше да се закълне, че и без това мускулестото му тяло бе започнало да добива страховитите бицепси на културист. Когато се бе поинтересувала защо се подлага на такива мъчения, той я бе попитал троснато какво, по дяволите, да прави с цялото това свободно време. Принудителното отшелничество го изнервяше не по-малко от Темпъл и с всеки изминал ден двамата ставаха все по-мрачни.

- Аз вече месец съм на острова - поде Луси търпеливо - и досега не съм имала никакъв проблем.

- Всичко е заради външността ти. Хората се боят от теб.

Идеята възхити Луси и тя се укроти за миг, за да се полюбу

ва на чисто новата си татуировка с тръни и капки кръв, с която вчера опресни старата, започнала да се лющи. След още два дни трябваше да оправи дракона. И може би да добави татуировка върху другата ръка...

- Никой не очаква да види Луси Джорик или Темпъл Реншо на Черити Айланд на парада по случай Четвърти юли - изтъкна тя мъдро, - а щом никой не очаква да те види, няма да те види.

Когато вчера спря при фермерската лавка, Тоби украсяваше велосипеда си, докато Бри оглеждаше опърпания костюм на пчела, който бабата на Тоби обикновено обличаше за парада.

- Въпросът е... - бе казала Бри на Луси, докато изправяше мустачките антени - доколко отчаяно искам да привлека нови клиенти?

До миналата вечер Луси смяташе да отиде сама на парада, но след като Темпъл запрати дъската за скрабъл през верандата, а Панда заплаши да удави Луси в езерото, ако не престане да прави примки за прасето, накипрено като френски сервитьор, тя коригира плана си.

- Жестоката истина е, че двамата сте тук само от една седмица, а вече приличате заядливи злобни вещици. Не че и преди сте били много по-различни.

Кърпата на Панда шляпна на пода, когато той я метна през гимнастическата зала.

- Аз съм най-разбраният човек на земята. Но Луси е права, Темпъл. Ако в най-скоро време не си вземеш почивка, някой ще умре. И това няма да съм аз. - Грабна бутилката с вода и изпухтя.

- Наистина ли очакваш да рискувам бъдещето си с такава съмнителна дегизировка като една перука? За нищо на света. -Подскоците и се смениха със странични преси.

Луси въздъхна. Злата кралица беше капризна, избухлива, трудна за общуване и тя би трябвало да я мрази и в червата, но социалната работничка в нея не можеше. Под цялото това фучене се криеше една изгубена душа, която се опитваше да възвърне контрола върху живота си, която разбираше лудостта си, но не знаеше как да се справи с нея.

Луси и Злата кралица имаха много общо, макар че Злата кралица знаеше какво иска от живота, а Луси знаеше единствено какво не иска - да чука на нови врати, молейки се за още пари, и да лобира за нови закони в полза на децата. Което я превръщаше в долна егоистка, нехаеща за високите принципи и морални стандарти.

Панда остави бутилката настрани и погледна към Луси.

- Ами ако дегизировката включва нещо повече от перука?

- Какво имаш предвид?

- Имам предвид... - Панда се извърна към Темпъл. - Твоята приятелка, дъщерята на президента, има голям опит в криенето на самоличността си, и нямам предвид единствено настоящата й отвратителна маскировка. - Изгледа възмутено новите електриковорозови дредове на Луси. - Ако си достатъчно убедителна, сигурен съм, че тя ще сподели тайните си.

Час по-късно тримата се отправиха към града. Темпъл се бе отпуснала на задната седалка, дългата й коса бе напъхана под късата кестенява перука, а лицето й бе почти скрито от огромни слънчеви очила и невзрачна сламена шапка. Луси се бе издокарала с тясната черна тениска, украсена с череп и рози; суперкъси дънкови шорти, чиито краища тя допълнително разръфа и набоде с безопасни игли; халка на носа и още две на веждите. Панда бе нахлупил черна бейзболна шапка „Найки“, изпод чийто долен край се подаваха непокорни къдрици. Луси бе предложила да зареже очилата тип „Авиатор“, защото с тях приличал твърде много на агент от Тайните служби, ала той не се бе вслушал в мъдрия й съвет.

Сивият панталон за йога на Темпъл й стоеше малко по-свободно, отколкото когато пристигна, но пурпурната плетена туника бе опъната на корема благодарение на малката възглавничка, която Луси бе прикрепила отдолу.

Булевард „Бийчкомбър“ бе затворен за парада и Панда сви в една страничка улица, за да паркира колата.

- Запомни какво ти казах, Темпъл. Не бива да изчезваш от погледа ми дори за секунда. Луси, ти си прикритието на Темпъл, затова не се отделяй от нея. Не разговаряй с никого, но ако нещо се случи, Темпъл е твоята бременна приятелка от някакво затънтено градче на изток.

- Моята версия е по-добра - възрази Луси. - Тя е поредната жена, с която си преспал и от която възнамеряваш да се избавиш при първа възможност.

Панда не й обърна внимание.

- Дори не се опитвай да ми се изплъзнеш, Темпъл. Ако се наложи да използваш химическа тоалетна, всички идваме с теб.

Злата кралица смъкна очилата на носа си и изгледа тила му над рамката.

- По-скоро ще умра, отколкото да използвам химическа тоалетна.

- Напълно съм съгласна с теб - подкрепи я Луси.

Темпъл поглеждаше нервно през прозорците на колата към

хората, минаващи по тротоара, някои мъкнеха шезлонги, а други бутаха детски колички.

- Ти си параноик, Панда. Не съм се потила толкова усилено в гимнастическата зала, за да пратя всичко по дяволите, като се натъпча с храна от улицата.

- Много успокояващо, но това не променя правилата.

Луси подръпна колана на шортичките си. Въпреки че живееше в къща, където нямаше нищо друго освен диетична храна, тя бе успяла да си възвърне килограмите, които бе свалила преди сватбата. Обърна се, за да огледа още веднъж дегизировката на Темпъл, и видя как тя сви устни.

- Ще престанеш ли?

Темпъл се намръщи.

- За какво говориш?

- За упражнението, което изпълняваш в момента. Стискаш бедра или стягаш корема си, или нещо подобно.

- Правя упражненията на Кегел11. - Темпъл се подсмихна снизходително. - И ако си загрижена за тазовото си дъно, ти също ще ги правиш.

- Кълна се в Бога - избухна Панда, - ако следващата ми работа е свързана с жени, дори да е с женска песчанка12, няма да я приема за нищо на света!

Луси се усмихна и подпря лакът на облегалката на седалката.

- Ето една добра новина, Темпъл. Когато Панда е наоколо, всички гледат само него.

- Тъкмо заради това двете с Луси трябва да излизаме сами -обяви Темпъл.

- Да бе, страхотно ще се получи - процеди сухо Панда. - В мига, в който ви изпусна от поглед, двете ще започнете да нагъвате кексчета.

Абсолютна истина. Това обясняваше напълняването на Луси. Диетичната храна дотолкова я измъчваше, че всеки път щом дойдеше в града, се тъпчеше до пръсване. Така бе успяла да избегне обиските на Панда, само обръщаше хастара на джобовете си, за да покаже, че са празни. За нейно облекчение, той не бе настоял да я претърсва.

- Параноята ти се е превърнала в болест - заключи Злата кралица, когато Панда успя да набута колата в едно тясно място за паркиране. - Трябва да ходиш на терапия.

Луси се вторачи в Темпъл.

- Не се обиждай, но ти трябва да го придружаваш.

Панда се усмихна, за пръв път тази сутрин, сетне изключи двигателя и отново подхвана лекцията си.

- Ще гледаме парада, ще се разходим около пристанището, после се качваме в колата и се връщаме у дома като нови, подобри хора.

Сега бе ред на Луси да изсумти.

- Всичко може да се случи - промърмори той не особено убедено.

Намериха място с отличен изглед близо до булевард „Бийчкомбър“, далеч от уханието на пържени лакомства и най-голямата тълпа от туристи. Както предсказа Луси, околните се интересуваха повече от Панда, отколкото от която и да било от двете, макар че Луси привличаше повече любопитни погледи, отколкото Темпъл, което дразнеше Злата кралица.

- Зная, че е нелогично - прошепна тя, - но съм свикнала да бъда център на внимание.

Луси се засмя и прошепна в отговор:

- Май е дошло време да добавиш към тренировките си упражнения за укрепване на душевното състояние.

- Дори да бях с всичкия си - въздъхна Темпъл, - пак нямаше да зная коя съм аз.

Ето това беше Темпъл Реншо. Тъкмо когато решиш да я отпишеш като нетърпима примадона, тя казваше нещо, което трогваше сърцето ти. Грубата й проницателност и пълното невежество не й позволяваха да стане непоносима.

Денят бе ветровит за парад. Знаменцата, окачени на уличните стълбове, плющяха на вятъра, а тентите над сергиите за храна се издуваха като претъпкани стомаси. Местен политик водеше парада, нагизден с униформа на фелдмаршал, следван от маршируващ оркестър и малка група от конници. Появи се първата платформа, пресъздаваща сцена от живота на коренните жители на Америка, спонсорирана от „Джери’с Трейдинг Пост“. Следващата платформа изобразяваше гора от книжни палмови дървета, чиито листа шумоляха на вятъра, а под тях се гушеше колиба от трева с надпис: „Брокерски услуги Големия Майк: къщи и лодки“. Големия Майк Муди стоеше отпред, на върха на щастието, махаше на тълпата и хвърляше бонбони.

Танцуващ хотдог от „Догс енд Молтс“ стъпваше наперено редом с пират, рекламиращ „Магазинът на Джейк за гмуркачи“, и гигантска бяла риба, символизираща ресторанта „Островът“. Луси бе забравила за Бри, докато не видя пчела зад момичетата скаути. Мустачки антени, увенчани с подскачащи черни топчи-ци, стърчаха над черната качулка, обхващаща плътно главата й. Вятърът се опитваше да изтръгне табелата, рекламираща „Медена въртележка“, но тя здраво я стискаше. Малко се смути, когато Луси й махна.

Следваше групата на велосипедистите и Тоби толкова се развълнува, като зърна Луси, че едва не загуби равновесие. Той два пъти бе идвал в къщата след пристигането на Темпъл, но Луси бе успяла да го отведе у тях с нейния велосипед, преди момчето да забележи Темпъл. Луси му прати няколко въздушни целувки, а той се ухили добродушно.

Минаха шестима възрастни членове на „Американски легион“. Като ги видя, обкръжени от безброй американски знамена, сърцето на Луси се сви от мъка по майка й, ала бурно ги приветства.

Панда се наведе и прошепна:

- Гледай да не привличаш внимание.

Но тя бе престанала да се безпокои, че ще я познаят. Дори Темпъл вече не изглеждаше толкова нервна.

- Тук има доста хора с наднормено тегло - констатира тя. -Все едно „Островът на дебелите“ е оживял.

- Затвори очи и изпълнявай упражненията на Кегел - посъветва я Луси, преди Темпъл да реши да се развихри в ролята си на фитнес гуру.

Когато парадът свърши, никой не искаше да се прибира у дома, но идеята да се смесят с тълпата притесняваше Темпъл.

Луси предложи да се разходят до фара. Тъй като Панда също не изгаряше от желание да се връща в Залива на гъските, той с готовност се съгласи.

На фара вятърът духаше още по-силно, отколкото на парада, и въжетата се удряха звънко в пилона. Въпреки че в чест на празника фарът бе отворен за посетители, повечето от туристите все още бяха в града и на паркинга се виждаха само няколко коли. Тримата се изкачиха по извитата метална стълба в кулата на фара и излязоха на открита площадка с перила, разположена под черния купол и гигантската леща. Бяха оставили шапките в колата, за да не ги отнесе вятърът, и Темпъл вдигна ръка, придържайки перуката си.

- Каква красива гледка.

Небето зад плуващите облаци сияеше в яркосиньо. Металният парапет беше топъл от ранното следобедно слънце, но вятърът надигаше сърдитите вълни към пристана. Само няколко големи туристически корабчета браздяха пенестите води. Темпъл ги остави, за да се разходи по площадката.

- Този простор те кара да съжаляваш хората, които никога няма да видят Големите езера - рече Панда, докато надяваше авиаторските очила.

Луси изпитваше същото, но не желаеше да разговаря с него, затова само кимна.

Две рибарки пляскаха с крила над водата, търсейки храна, докато една голяма чайка кръжеше упорито над тях, готова всеки миг да грабне плячката им. Панда опря лакти на парапета.

- Дължа ти извинение.

- За какво по-точно? Имаш голям избор.

Той се взираше право напред, големите тъмни стъкла скриваха очите му.

- За това, което ти казах преди три седмици... Онази нощ... Ядосах се, защото ти заключи вратата. Бях ядосан за много неща, които не се отнасят до теб.

Луси подозираше, че грозните му думи са свързани по-скоро с него, отколкото с нея, но въпреки това още й причиняваха болка.

- Съжалявам. Не си спомням.

- Онази нощ в мотела... Ти беше страхотна през онази нощ. Аз бях този, който...

- Наистина - изрече тя студено, - не искам да слушам за това.

- Извинявай. Още веднъж те моля да ми простиш.

- Не е необходимо. - Луси нямаше намерение да се размеква, макар да се радваше, че той й се бе извинил.

Темпъл мина зад тях, третата й обиколка на площадката.

- Слизам долу. Ако нямаш нищо против, господин надзирател.

Панда надникна над парапета.

- Не виждам долу сергии с храна, така че можеш да слизаш.

Темпъл изчезна. Луси не бързаше да тръгва, но не желаеше

да разговаря с него и се отдалечи на няколко метра. Панда се престори, че не разбира намека й.

-Луси, зная...

- На Темпъл й е нужно да разбере как сама да се контролира - прекъсна го тя. - Рано или късно, ще ти се наложи да отпуснеш юздите.

- Зная. Може би следващата седмица.

Порив на вятъра подгони смачкан вестник по паркинга и решителността й да не се впуска в разговор с него се разклати.

- Ти я харесваш, нали?

Той се изправи, така че само дланите му останаха подпрени на парапета.

- По-скоро съм й задължен. Тя ми изпрати доста клиенти.

- Независимо от това я харесваш.

- Предполагам. Тя е откачена, но е смела. Донякъде прилича на теб, макар че в твоя защита мога да кажа, че лудостта ти не е толкова дразнеща и нетърпима като нейната.

- Затова пък ти си образец на здрав разум и уравновесеност.

Панда се наведе, наблюдавайки как Темпъл излиза от кулата на фара.

- Аз поне зная какво искам от живота, за разлика от теб.

Луси заряза опитите да не задълбава в личен разговор.

- И какво е то? Какво искаш ти?

- Да си върша добре работата, да плащам сметките си навреме и да не позволявам на лошите момчета да нараняват добрите.

- Правил си същото в полицията, защо си напуснал?

Панда се поколеба малко по-дълго от необходимото.

- Плащат зле.

- Не ти вярвам. Да се бориш с лошите момчета, навярно е било много по-интересно, отколкото да пазиш Темпъл да не качи килограми. Каква е истинската причина?

- Емоционално „изгаряне“. - Той посочи края на водата. - Насип от натрошени камъни, наричат го скална броня. Използва се, за да се спре ерозията.

С други думи, искаше Луси да престане да задава въпроси. Което я устройваше. Задушевните разговори й стигаха за днес.

- Слизам долу.

Той я последва. Когато излязоха навън, видяха Темпъл да прави клекове на пясъка. Беше дошла нова група посетители. До вълнолома млада майка се караше със сина си, докато по-малката му сестричка гонеше една чайка.

- Нямам повече сок, Кабът - чу Луси уморената майка да казва на момчето. - Изпи последната кутия в колата.

- Софи я изпи - тропна с крак то. - Ти й даде гроздовия сок! Той ми е любимият!

Докато момчето поглъщаше цялото й внимание, малкото момиченце тичаше срещу вятъра, с разперени ръце и развята къдрава коса. Беше около петгодишно, развълнувано много повече от интересния ден и вълните, разбиващи се в скалите, отколкото от капризите на брат си.

- Достатъчно, Кабът - скара се рязко майката. - Ще трябва да почакаш.

Сестра му размаха ръце, тичайки към скалистия бряг, с розова тениска, прилепнала от вятъра към малкото й телце.

- Но аз съм жаден! - изхленчи момчето.

Внезапният порив на вятъра накара Луси да отстъпи назад. С крайчеца на окото си видя как малкото момиченце се олюля, загуби равновесие и с приглушен вик падна върху един от опасните каменни блокове край водата. Луси ахна, когато малките й ръчички се размятаха във въздуха. Детето опитваше да се хване за нещо, но камъните бяха прекалено хлъзгави и след секунди тя изчезна в бушуващата вода.

Панда хукна, преди главата на момиченцето да потъне под вълната. Луси затича след него. Майката най-после видя какво става и изкрещя. Понесе се след тях, но беше далеч.

Панда се изкачи върху хлъзгавите камъни, опитвайки се да види детето във водата. Огромна вълна се разби в краката му. Сигурно бе забелязал нещо, защото с мощен тласък се хвърли от ръба на назъбените камъни във водата.

Луси също се покатери върху мокрите камъни, едва успявайки да се задържи да не падне.

Панда изплува. Беше сам.

Загрузка...