Съдия и съдебни заседатели

108.

Стенанията на младото момиче отекваха в голямата каменна къща. Името й бе Мариела. Още лежеше на кълбо в леглото, със следи от кръв по възглавницата заради раната на лицето й след неговия удар.

— Млъкни, по дяволите! — кресна й най-после Доминик Кавело, загърна се в халата си и пристъпи към прозореца. Разтвори дървените капаци, за да пропусне следобедните слънчеви лъчи.

— По-добре аз, отколкото някой тъп селски хлапак, нали? Или вечно пияния ти баща, а? Той ли е любовникът ти?

Откъм просторната долина, разкриваща се през прозореца на спалнята му, се надигаше мъгла. Зимата щеше да дойде скоро. И всичко тук щеше да се промени. Пасищата ще се сковат от скреж, преди да бъдат затрупани под дебелия сняг, а леденият вятър ще продължава да фучи месеци наред. От мисълта кожата на Кавело настръхна.

Все пак си струваше — всичко, от което се отказа заради свободата си. Притежаваше най-голямото ранчо в района. Договорът за екстрадиране на криминално заподозрени лица между тукашната власт и Съединените щати беше твърде либерален и се прилагаше доста рядко. Нали се бе погрижил за най-важното — плащаше щедро на всички по-важни особи. Така че си бе осигурил надеждно убежище.

Пък и във федералния затвор „Марион“ нямаше такива развлечения като свежата плът на Мариела.

Отвън, до оградата, бе паркиран единият от двата му рейндж роувъра. В него седяха двама бодигардове, въоръжени с автомати, но в момента се бяха облегнали на оградата край една от колите и отпиваха от следобедното си кафе. Щом чуха стенанията на момичето, вдигнаха глави, но срещнаха твърдия поглед на Кавело. Трудно можеше да се отгатне какво си мислят в момента, пък и въобще не го интересуваше.

— Казах ти да спреш да хленчиш. — Той се върна до скритото под одеялото момиче. — Приличаш на кокошка. Това ли искаш? Да те пратя да спиш в курника при останалите кокошки? Или… — Той разтвори халата си, защото отново се почувства зажаднял за младата й плът — … може би искаш още веднъж да изчукаш татенцето, а?

Тя се надигна и го напсува на испански. Кавело се нахвърли отгоре й и отново я зашлеви през лицето. Устната й се разцепи. Мафиотът свали халата и се просна с цялата си тежест върху нея сред омачканите от боричканията им чаршафи. Сграбчи я за китките, за да не се мята повече под него, и за миг се спря, забил очи във великолепните й гърди и в извивките на младата й снага. — Да, мисля, че точно от това се нуждаеш.

Внезапно чу викове от долния етаж. На вратата силно се потропа.

— Кой е? — озъби се Кавело.

— Аз съм, дон Кавело. Аз съм, Луча.

— Какво искаш? Знаеш, че съм зает.

— Боя се, че имаме малък проблем, сеньор — провикна се Луча през вратата.

Луча се грижеше за сигурността му в ранчото. Той надзираваше всички мъже на долния етаж, както и кучетата, които пускаха да обикалят нощем. Местните полицаи бяха на отчет при Луча, който не забравяше редовно да им плаща уговорените суми. Самият Луча някога бе работил като полицай в Буенос Айрес.

Кавело се отдръпна от момичето и отново пристегна халата. Отиде до вратата и я открехна.

— Ядосваш ме, Луча. Моментът не е подходящ. Какъв е проблемът?

— Бащата на момичето. Дошъл е в къщата. Настоява да я види, дон Кавело.

— Плати му — сви рамене Кавело. — Кажи на Естебан да му даде няколко свободни дни. Сега съм зает.

— Сеньор Кавело, този път е по-различно — каза шефът на охраната му. — Момичето е само на петнадесет.

— Свиня! Мръсник! — проехтяха в коридора гневните викове на бащата.

Щом го чу, Мариела скочи от леглото.

— Татко! — изкрещя тя.

Кавело я сграбчи. Тя се отскубна и хукна към вратата.

— Не е толкова лесно да се отървем от него, дон Кавело — продължи Луча. — Ако се разчуе, ще привлече вниманието.

Виковете на селянина кънтяха из цялата къща. Той продължаваше да нарича Кавело с обидни думи — като мръсен нерез, а дъщеря си — курва и пачавра.

— Доведете го тук — заповяда Кавело. — Сам ще се разбера с него.

— Дон Кавело?

— Доведи го тук!

Луча кимна и след малко двама от охраната довлякоха селянина, който свъси вежди. В очите му се четеше ярост. Измери Кавело с гневен поглед и се изплю върху пода от полирано дърво.

— Казва, че вече е мъртъв, дон Кавело. Както и ти.

Кавело не откъсваше поглед от очите на селянина, докато нежно галеше гладкото дупе на Мариела.

— Той има право, Луча. Грехота е да го оставим да живее в такъв срам. Изпълни желанието му.

— Да изпълня желанието му ли, дон Кавело? — Мъжът от охраната се озърна объркано, незнаещ какво да стори.

— Убий го. Застреляй го. Закопай го.

— Не! — Очите на дъщерята пламнаха. — Не. Сеньор, не! — Момичето падна на колене и разгорещено започна да му се моли на испански.

Мъжът от охраната се поколеба. Плащаше му се добре, за да изпълнява желанията на дон Кавело, така че бе длъжен да направи това, което му е заповядано.

— Това ще ни отърве от единия проблем, дон Кавело. — Мъжът кимна към момичето. — Но какво ще правим с нея?

Кавело изгледа с разочарование красивата Мариела. Знаеше, че няма да намери друга като нея.

— Убий и нея. Или по-добре сам да го свърша. Накрая.

109.

Пътуването от Лондон до Сантяго в Чили ни отне двадесет и два часа, през които изгледахме три пълнометражни филма. После посветихме още четири часа и половина на чилийската авиокомпания ЛАН, за да ни отведе много на юг, чак до Пунта Аренас — най-южното пристанище без айсберги, разположено в подножието на Андите, буквално на края на света. Можехме да поемем направо за Ушуая, но ако Ремликов ни бе предал, не ми се щеше да попадна в капан.

В южното полукълбо вече бе есен, а пътуването ни беше към своя край. Небето бе пепелявосиво и непрестанно духаше вятър. Нужен ни бе поне един ден, за да се адаптираме. Ремликов бе казал, че ранчото на Кавело е близо до Ушуая, на около дванадесет часа път с кола.

— Къде, по дяволите, е тази Ушуая? — попита Анди, докато се взираше в картата.

— На юг.

— Мислех, че вече сме на юг — усмихна се Анди с ирония.

Посочих й една точка в самия край на Южна Америка.

— Още по на юг.

От доста години Ушуая е известна най-вече с изолирания си затвор. Пътем се бях снабдил с книгата на някой си Брус Чатуин. В нея той описваше подробно тази приказна и далечна земя. Магелан е спрял тук, но не срещнал никого, освен индианци в оскъдни одежди, скупчени край многобройните си огньове, за да се постоплят от студа. Заради това я нарекъл Огнена земя или на испански Tierra del Fuego.

Докато през втората сутрин седяхме във взетия под наем ланд круизер, готови да потеглим на път, Анди рече:

— Мога само да кажа, че ако Ремликов ни е излъгал, ни чака адски дълъг обратен път.

Шосето, водещо на юг и на изток, беше в окаяно състояние. Вятърът не спря да духа, но пък пейзажът наистина бе зрелищен. Никъде другаде не можеше да се види подобно нещо. Пътят се виеше нагоре по стръмните склонове на Андите. Над просторните равнини се издигаха скалисти планини с назъбени хребети. В клисурите между главозамайващо високите върхове дремеха синкави ледници. Крайбрежната ивица бе скалиста и неравна, както може би е изглеждала преди милиони години. Сякаш бог не е могъл да реши какво да подчертае по-силно — красотата или изолираността на този кът от Земята. Почти след всеки нов завой на криволичещия по стръмнините път вихрещите се в небето облаци се разкъсваха, за да ни разкрият още по-заслепяваща небесна синева.

Накрая прекосихме границата между Чили и Аржентина. Бруленият от ветрове път сега се виеше покрай брега на пролива Бийгъл, острови и полуострови се врязваха в синьо-сивото море, чиито води изглеждаха ледени. Понякога се разминавахме с конници, закрили лицата си с шалове. Но иначе пейзажът си оставаше крайно безлюден, почти лунен.

Стигнахме до един крайпътен кантон — първото съоръжение, създадено от човешка ръка, което видяхме от много десетки километри. Около него бяха насядали гаучоси, както и местни жители със заоблени лица, които ни изгледаха с искрено недоумение, защото сезонът за посещения беше отминал.

— Имам чувството, че на всяка цена трябва да спрем тук — обади се Анди. — Няма да се учудя, ако се окаже, че най-близкият „Макдоналдс“ е на петдесет хиляди километра.

В кантона ни предложиха печено на жар месо, което ни поднесоха в зелен сос, наричан чимичури, заедно с неизвестни за нас тукашни зеленчуци. Вместо хляб ни дадоха тортила, което се оказа най-обикновена питка от царевично брашно. Не беше зле. Снимахме се под крайпътната табела с надпис „Хиляда и триста километра до Антарктида“, изписана на дузина различни езици.

Един млад каубой с многоцветен шал позволи на Анди да възседне коня му. Щом се закрепи с доста усилие на седлото, тя се усмихна толкова щастлива, че ще помня този миг до края на живота си.

Когато се настанихме в колата, тя ме изгледа тъжно.

— Иска ми се Джеръд да беше с нас сега, Ник. Толкова много неща пропусна.

Щом най-после се добрахме до Ушуая, вече не се виждаха местности, достойни да красят пощенски картички. Това бе последното населено място преди Антарктида.

Градът се издигаше над морето по склоновете на стъпаловидна планина, която на места беше отвесно стръмна. Точно на другия край на света спрямо Хайфа, при това не само в географския смисъл на думата. Мястото действително изглеждаше като края на света. От пристанището към планината се издигаха тесни улици, по които се срещаха само сергиите на местните хора, продаващи какво ли не: от сувенири пингвини до тениски с надпис „Антарктида“. Многобройни кучешки глутници кръстосваха града. От покривите на ниските къщи бяха провесени странни кошници. Нищо не напомняше за зашеметяващо красивите гледки по време на пътуването ни дотук.

Край пристанището намерихме съвсем скромен хотел — „Ла Белла Виста“. Според туристическия пътеводител бил напълно приличен.

— Ще отседнем тук, след като в „Риц“ всичко е заето — обясних на Анди и свих рамене.

В стаята ни очакваше легло с царски размери и няколко фотографии по стените на градчето отпреди стотина години, както и карта на Антарктида в рамка — явно това бе традиция тук, както литографията на свети Петър в хотелските стаи в Рим.

Излязохме на тесния балкон, откъдето се откриваше гледка към пролива Бийгъл. Облаците се бяха спуснали ниско, доста тъмни. Движеха се бързо. От другата страна на сивеещия се пролив се надигаха стръмни планини. Студеният пронизващ вятър ни принуди да се приберем.

— Само да кажеш някога, че не съм те водил на интересни места!

Анди отпусна глава на рамото ми.

— Никога не бих го казала.

И двамата знаехме, че забавлението скоро ще започне.

110.

Сутринта слязохме на партера и след закуската се заехме да поразпитаме мъжа на рецепцията. Той ни поздрави, сякаш бяхме любовници във ваканция, жадуващи по-скоро да се запознаят с местните забележителности.

— Искате ли да видите пингвините?

— Пингвините не ни вълнуват. — Извадих картата си. — Търсим едно ранчо извън града. Може ли да ни помогнете?

— Ааа, la estancia — повтори той, като използва названието за местните ферми, което навярно е използвано в началото на XIX век, защото сега те са само туристически дестинации в националните паркове.

Подадох му картата.

— Всъщност търсим ранчо на име El Fin del Mundo.

— Хм — замислено рече той. — Краят на света.

— Знаете ли къде е?

— Не — поклати глава мъжът. — Но името е добре подбрано.

Ако бях дошъл тук официално, бих могъл да избирам между десетина начина да открия Кавело. Те обаче включваха съдействието на местната полиция. Бях сигурен, че уединението тук е най-ценната стока и за нищо на света не исках да привличам вниманието на местните хора.

— Има много имения на север от града. — Служителят взе писалката и очерта въпросната зона върху картата. — Ето, край тези ски курорти. Или пък тук. — Очерта втора зона върху картата. — Имате ли кола, сеньор?

— При това с пълно предаване, четири по четири.

— Наистина ще ви е много необходима — ухили се той, сякаш каза нещо много смешно.

Напуснахме града, но този път поехме по друго шосе — на североизток, а не по онова, по което пристигнахме. Отначало пътят следваше очертанията на брега. Задминахме няколко необитаеми островчета. В далечината се издигаха високите планини, които се намираха на територията на Чили. После завихме по доста тесен планински път и започна едно наистина мъчително изкачване по стръмнините.

— Нека се опитам да отгатна — заговори Анди, като се престори на разочарована. — Наистина ли не искаш да видиш пингвините?

— Може, но след като намерим Кавело — усмихнах се аз. — Ще се постарая да ни остане малко време за развлечение.

Изкачихме се до високите планински клисури над Ушуая. Равните терени изглеждаха по-зелени, защото тук-там се забелязваше някаква растителност, но планините над тях бяха все така високи и стръмни. Преминахме покрай няколко белязани от бурите пътни знаци. На един от тях пишеше Bridges Estancia. А на друг имаше стрелка, сочеща в противоположната посока и надпис: Чили.

Гледката наистина бе впечатляваща — от надвисналите, почти отвесни скали се спускаха ледени водопади, а скалните цепнатини бяха запълнени с глетчери. Преминахме и покрай красиво езеро, след което се заредиха остри хребети, предлагащи гледки, каквото никога не бях виждал, още повече че всичко наоколо бе огряно от ярките слънчеви лъчи.

Прекарахме следващите два часа в обикаляне по всяко шосе с пътна маркировка, което се изпречеше пред очите ни. Преминахме и край няколко масивни дървени порти, но никъде не открихме знак, който да ни посочи, че сме на правилното място — ранчото El Fin del Mundo.

Не след дълго започнах да си мисля, че по-скоро ще срещнем Снежния човек, отколкото Кавело. По пътя на връщане заобиколихме планините, като се спуснахме на запад през парка, кръстен на архипелага Огнена земя. Точно тогава видяхме най-грамадния ледник, който човек може да си представи — беше висок поне дванадесет метра и покриваше цялата долина между два високи върха на дължина около три километра.

Преминахме покрай три местни ферми. Всяка от тях беше огромна и разположена в красива местност, обкръжена от планински склонове, а отпред се разкриваше гледка към морския бряг. Но не открихме това, което търсехме.

Въздъхнах отчаяно. Какво разбираше Ремликов под това близо до един град, наречен Ушуая? Нямахме представа дори в каква посока да поемем.

Към четири следобед се върнахме обратно в града, защото слънцето бе започнало да клони на запад. Така приключи една от най-живописните разходки в живота ми, но ние не бяхме дошли тук да се любуваме на природата. Подкарах колата по унило изглеждащите улици, за да я паркирам пред хотела.

— Сеньор! — махна ми Гилермо, мъжът на рецепцията, щом ме видя на входа. — Намерихте ли ранчото?

— По-скоро намерих края на света — недоволно изсумтях, — но не открих никакво ранчо.

Мъжът изглеждаше възбуден.

— Аз попитах жена си, сеньор. Тя е холандка. Работи в el pasillo de ciudad, така викаме тук на общината.

Изчаках го да ми каже каквото има.

— Ами тя знаела къде е това El Fin del Mundo.

Изтичах до колата, грабнах картата и се върнах при него. Той ми посочи една точка на изток от града, недалече от шосето, по което бяхме пътували почти през целия ден.

— Ето тук. Принадлежало на стара местна фамилия. Или поне така е по документите в общината. Но жена ми разправя, че отскоро ранчото било на някакъв чужденец. Американец търсите, нали?

Потупах Гилермо по рамото и се усмихнах.

— Да, американец.

111.

На следващия ден отново поехме да търсим ранчото на Кавело.

Този път на изток — не покрай богатите имения, а към една отдалечена долина. Подкарахме ланд круизера по тесния ветровит каньон, като преминавахме покрай скалисти склонове и надвиснали ледници. Никъде не се виждаха крайпътни табели. Ръководехме се само от указанията на Гилермо.

Спрях колата пред виеща се нагоре овчарска пътека, в чието подножие се намираше имението. Мястото бе закътано и не се виждаше отдолу.

После двамата с Анди се изкатерихме по едно възвишение и аз извадих бинокъла. Още щом го видях, разбрах, че това е мястото.

— Тук е.

Ранчото не изглеждаше гостоприемно, нито приличаше на останалите, които бяхме видели. Над дървената порта нямаше табела. Вместо това там се издигаше дървена кула и в нея двама мъже — с вид по-скоро на войници — седяха на столове и пляскаха карти.

— Не го пазят зорко — отбелязах. — Надявам се, че това е добър знак.

По пасищата в подножието на стъпаловидните планински склонове се виждаха овчи стада. Но телената ограда от двете страни на дървената порта не бе предназначена да пази овцете, защото беше от бодлива тел, по-скоро бе срещу външни посетители.

Мъжете в дървената кула бяха въоръжени — до тях бяха облегнати два автомата. Забелязах още четирима пазачи, патрулиращи край телената ограда с кучета. Не успях да видя къщата, но предположих, че прилича на крепост.

El Fin del Mundo.

Имението изглеждаше толкова огромно, че дори не можеше да се види основната сграда, нито да се обхванат с поглед размерите му. Нямаше как да преценя какви са мерките за сигурност. Затова фокусирах вниманието си върху пазачите край портата. Напълно възможно бе по телената мрежа да тече ток. Забелязах и камери по нея.

Подадох бинокъла на Анди. Измъчена от дългото чакане, тя го завъртя бързо, за да огледа панорамата. Сигурен съм, че не забеляза автоматите на мъжете в кулата, но след като огледа ранчото, го свали от очите си с отчаяна въздишка.

— Ник, имаш ли идея как ще успеем да проникнем?

Облегнах се на скалата, взех шепа камъчета и нехайно ги захвърлих върху земята.

— Няма да влизаме вътре.

112.

През следващия ден продължихме да наблюдаваме ранчото на Кавело от безопасно разстояние нагоре по стръмната и тясна овчарска пътека, от оградата ни деляха около четиристотин метра. Всеки път скривахме колата си по-назад и приютени в нея от дъжда и студа, не преставахме да държим ранчото под око в очакване нещо да се случи.

На третия ден това наистина стана.

Масивната дървена порта бавно се отвори. Пазачите в кулата се изправиха. Увеличих изображението на бинокъла.

В далечината два черни обекта започнаха да се приближават към портата. Изскочих от нашия ланд круизер. Анди усети, че нещо става.

— Ник? Какво има?

Не й отговорих, само следях през бинокъла напредващите автомобили — може би имаше към петстотин метра до двата черни рейндж роувъра. Пазачите до портата грабнаха автоматите и скочиха на земята да ги изпратят.

Масивните автомобили намалиха, за да преминат през портата на ранчото. Не успях да надзърна в тях — прозорците бяха затъмнени. Единият от пазачите махна с ръка и каза нещо на шофьора на първата кола.

Знаех кой е. Доминик Кавело. Долавях присъствието му, защото стомахът ми се бе свил на топка. Измъчваше ме същото непоносимо чувство, както когато видях Мани и Ед проснати на плажа в Монтаук.

После рейндж роувърите отминаха по пътя, прекосяващ долината, като поеха към града.

— Ето какво ще направим, Анди — заговорих, без да откъсвам поглед от смаляващите се в далечината автомобили, устремени по планинския път към Ушуая. — Ще го принудим той сам дойде при нас.

113.

Трябваше да сме търпеливи. Знаехме го от самото начало. Два пъти седмично Кавело напускаше убежището си — неизменно в сряда и събота, със същите два черни рейндж роувъра, и то все по пладне. Кавело шофираше първия, докато двамата му яки телохранители го следваха с втория.

В събота ние го причакахме в покрайнините на Ушуая, за да го проследим из града. Дали това нямаше да се окаже дългоочакваният ни шанс?

Кавело обядваше винаги на едно и също място, купуваше си вестници и пури, след което се прибираше в ранчото.

От бармана и келнерката узнахме, че американецът обядвал в едно кафене, наречено бар „Идеал“ на улица „Сан Мартин“, недалече от пристанището. Сядал на една и съща маса до прозореца. Понякога флиртувал с ниската темпераментна руса сервитьорка. Два пъти двамата били забелязвани да излизат заедно след края на смяната й, за да посетят хотела по-надолу по улицата. Кавело и момичето обикновено излизали след около един час.

След това, като задоволен бик, той се поразтъпквал за кратко на няколко преки по-нататък, до улица „Магелан“, следван от двамата си бодигардове. Купувал си кутия скъпи кубински пури „Кохиба“. После от будката на ъгъла си взимал по един брой от Ю Ес Ей Тудей и Ню Йорк Таймс. Явно се движеше съвсем свободно. Пък и кой би могъл да го познае тук? Понякога се отбивал в друго кафене, поръчвал си кафе, разгръщал вестниците и си запалвал пура. Търговците му угаждали като на важна клечка.

Щом го видях да слиза от рейндж роувъра, отново усетих как вътрешностите ми се стягат. Натрупаните гняв и болка заради толкова убити се надигнаха в мен. Но можех само да го дебна мълчаливо, с вцепенени крайници и пламнала глава.

Как да действам? Как да го издебна, когато е сам, без охраната си? Нямах стръв, която да заложа.

Спряхме да вечеряме в малко ресторантче извън града. Анди изглеждаше необичайно тиха. Нещо й тежеше, както и на мен. Бяхме толкова близо до него и виждахме, че Кавело е напълно свободен човек. Накрая тя вдигна очи към мен.

— Какво ще правим?

Отпих от бутилката чилийска бира.

— Много го пазят. Не зная как да си осигуря безопасен достъп до него.

Анди остави бирата си.

— Слушай, Ник, ами ако опитам аз?

114.

Явно го е обмисляла от доста време. Беше наблюдавала Кавело достатъчно дълго и знаеше, че може да успее. Същото чувство бе изпитала, докато го бе наблюдавала да влиза в съда в онзи първи фатален ден. Знаеше как да приближи към него, ако някога се наложи.

— Забрави ли, че съм актриса?

Двамата незабавно се заехме да нахвърляме план за действие, макар и само в общи линии.

Макар че Кавело я бе виждал само по време на процеса, когато все още бе с дълга коса, обикновено затъкната под баретата й, Анди първо трябваше да се увери, че той няма да я познае. Затова отиде в аптеката и си купи необходимото, за да се изруси. После сплете косата си, както го правят тукашните индианки, и накрая нахлупи бейзболна шапка. С малко оранжево червило и нови слънчеви очила се преобрази така, че сама остана изненадана.

— Какво ще кажеш?

— Мисля, че е крачка напред. Дегизировката ти си я бива.

Но сега не ставаше дума да изиграе роля на сцената. Играта, която играехме в реалния живот, беше на живот и смърт.

Намериха удобно място, където лесно да го примамят. Но тъй като двамата бодигардове на Кавело непрекъснато се навъртаха наоколо, Ник трябваше да е готов да реагира светкавично. Винаги съществуваше риск да не успее да се появи навреме. И тогава Анди можеше да загине. И двамата щяха да загинат.

Ник купи рибарски нож с късо, но силно назъбено острие. И един пъпеш.

— Трябва да го забиеш ето тук — показа й той, като хвана палеца й, за да го насочи съвсем леко и внимателно под брадичката й, след което предпазливо притисна острието на ножа към ларинкса. — Това ще бъде смъртоносна заплаха за него и ще го направи безпомощен. Няма да може да извика. Освен това ще бъде прекалено шокиран, пък и много силно ще кърви, за да може да стори каквото и да е. Ще има много кръв, Анди. Трябва да си подготвена за това. И трябва здраво да натискаш ножа в гърлото му. Докато не умре. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

— Ще мога — колебливо кимна тя.

Ник й подаде ножа така, както бе прибран в ножницата.

— Сигурна ли си? Покажи ми.

Тя пое оръжието, но несръчно. Никога не бе използвала нож за нещо друго, освен в кухнята за приготвяне на храна. Вдигна го бавно, все още в ножницата, до указаното място, но под брадичката на Ник. И го натисна.

— По-добре ще е да се упражнявам с пъпеша — въздъхна тя.

— Не, ще се упражняваш върху мен. Натисни по-силно — заповяда й той.

Анди натисна ножа с повече сила… право в гърлото му.

Той сграбчи китката й.

— Направи го бързо, ето така. — Ръката му се изпъна рязко нагоре с грубо движение, което я изплаши. Палецът му се допря до същото място в шията й.

Тя простена.

— Трябва да можеш да направиш това — повтори той с нетърпящ възражение тон, като натисна още по-силно. — Защото, ако той заподозре нещо или те разпознае, ще направи същото с теб.

— Ник, причиняваш ми болка.

— Говорим за това как да убием човек, Анди.

— Зная, Ник!

Той се отдръпна.

Тя задържа ножа в ръката си, докато не започна да го усеща по-удобно, дръжката прилегна добре в дланта й. Замисли се за всички мигове, когато бе искала да причини това на Кавело — за сънищата, в които го убиваше отново и отново.

Притисна острието по-дълбоко точно на мястото, което Ник й показа.

Главата й щеше да се пръсне от напрежение.

— По-силно. И се постарай всичко да стане само с един замах. Какво ще стане, ако нямаме друга възможност, Анди? Какво ще се случи, ако останеш насаме с него, а аз не успея да ти се притека на помощ?

Тя изви ръка и натика ножа под брадичката му. Ник инстинктивно повдигна глава. По лицето му се изписа болка.

— Е, сега е по-добре — кимна той и хвана пъпеша. — А сега ми го покажи още веднъж. Искам да видя как ще пронижеш този плод само с един замах. Убий Кавело, Анди.

115.

Тази сряда се очертаваше неприятна за Доминик Кавело.

Винаги очакваше с нетърпение този ден от седмицата. Щом поредната сряда наближеше, вече не го свърташе, не можеше да понася усещането, че е затворник в това изолирано ранчо, макар то да бе собственият му дом.

Защото сряда бе денят, в който чукаше до премаляване Рита — малката темпераментна мексиканка, която работеше в бар „Идеал“. Само че точно днес Рита не беше подръка. Кучката заминала на север чак в Буенос Айрес, за да урежда някакви спорове с роднините си. Така че на Кавело не му оставаше друго, освен да седи в бар „Идеал“ в компанията на топлата бира и наденичките, надървен и разочарован. От години не се бе хранил сам. Винаги беше заобиколен от хората си, от бизнес партньори, както и от красиви женски тела, на негово разположение. Трябваше само да щракне с пръсти. А сега се налагаше да се храни сам през цялото време.

Все едно бе във федералния затвор. Е, може би не съвсем.

Кавело се замисли колко му липсва малката сладка Мариела, с която се бе забавлявал в ранчото. Жалко. Спомни си гладките й като атлаз бедра, едва напъпилите й гърди. Все пак — захили се той на глас — аз бях единственият, който ги е докосвал!

Скоро щеше да завали сняг и нямаше да спре в продължение на месеци. И ще стане още по-трудно да си намира развлечения. Отпи още малко от скапаната аржентинска бира. Усещаше се в капан, натикан в миша дупка. Идеше му да изрита масата. Ако сега си бе у дома, щеше да щракне с пръсти и да има всички жени, които си пожелае. На всякаква възраст. Или да натика дулото на пистолета си в нечие гърло и да чуе нещастника как се моли за живота си. Да, понякога го правеше просто за развлечение! У дома можеше да прави каквото му скимне. Той не бе кой да е, а Доминик Кавело. Електротехника.

Тези скапани потомци на инките въобще нямаха представа кой е.

Кавело се надигна и хвърли на масата няколко смачкани банкноти. Излезе навън и кимна към Луча и Хуан, които го чакаха в рейндж роувъра до отсрещния тротоар. Реши да се поразтъпче до хълма, привил рамене в черното си кожено палто под вледеняващия вятър.

Майната му. Всичко това тук… Гадна работа.

Докато двамата бодигардове го следваха, Доминик Кавело обиколи хълма, зави към пристанището и продължи към улица „Магелан“. Зад него се разлаяха две кучета, докато се боричкаха за остатъците от месото в една консервена кутия, изпаднала от боклука. Много скоро щяха да се сдавят за огризките. Това сега бе неговото развлечение. Извади пистолета си и застреля едното псе. Почувства се по-добре.

После закрачи обратно по улица „Магелан“. Какво друго му оставаше за днес, освен да изпуши една от любимите си пури „Кохиба“ и да се прибере у дома…

116.

Мобилният телефон на Анди иззвъня, но тя не отговори. Знаеше какво означава това повикване.

Обърна се към ниския мустакат продавач в магазина за тютюн, който почти не говореше английски:

— Та казвате, значи, че тези са най-добрите? И са кубински, нали?

— Си, сеньора, най-добрите в целия свят. И си струват цената.

Анди взе припряно двете кутии с пури — „Монте Кристо“ и „Кохиба“. Зачака да чуе звънчето над вратата, сигнализиращо за появата на друг клиент.

Кавело е влязъл в магазина. Нервна тръпка пробяга по гръбнака й. Това не ти е някаква глупава пиеса. Тук не си на сцената, каза си тя. Тук трябва да си спокойна и да се справиш добре. Трябва да си безупречна.

Най-после чу звънчето, последвано от проскърцването на вратата. Тя се напрегна, но не се обърна. Знаеше много добре кой е.

— Но все пак коя марка е по-добрата? — попита настоятелно. — Подарък са за съпруга ми, пък са и много скъпи. Не мога да реша…

— Сеньора, и двете марки са сред най-добрите — увери я продавачът. — Но всичко е въпрос на вкус.

Тя огледа двете кутии.

— Моля ви, помогнете ми да избера.

— Няма да сбъркате нито с едната, нито с другата марка — чу глас зад гърба си. — Но според мен „Кохиба“ са най-добрите пури.

Анди пое дълбоко дъх. Ужасяваше се само от мисълта да се обърне и да застане очи в очи с него. Най-после го направи. Видя мъж в черно кожено палто и шапка от туид. Кавело й се стори малко по-стар, отколкото си го спомняше. Лицето му изглеждаше изнурено и леко измършавяло. Но все още беше същият човек… най-мразеният на света.

— Все едно да избирате вино между „Брунело“ и бургундско. Лично аз предпочитам „Брунело“, а в този случай „Кохиба“. Но Фредерико е прав, всичко е въпрос на вкус.

Продавачът зад щанда кимна.

— Си, сеньор Селетини.

Селетини, мислено отбеляза Анди. Подаде на продавача кутията „Кохиба“.

— Ще взема тези. — Извърна се към Кавело. — Благодаря ви, че ме спасихте.

— Не съм ви спасил. Дори и познавачите биха се затруднили при този избор. — Приближи се леко към нея. — По работа или учите нещо?

— Извинете, но не ви разбрах? — вдига вежди Анди.

— Толкова на юг по това време на годината е необичайно да се чуе американски акцент. Повечето туристи вече се прибрали по домовете си.

— По работа съм — усмихна се Анди. — Ще участвам в една експедиция, която следващия месец ще потегли за Антарктида.

— Хм, изследователка? — Кавело се престори, че е силно впечатлен.

— Не съвсем. Всъщност ще бъда готвач. По-скоро е начин да избягам от света, отколкото нещо друго.

— Няма нищо срамно в това — усмихна се Кавело. — Тук повечето търсим това.

Анди бавно повдигна слънчевите си очила. Позволи му да види цялото й лице.

— А вие по какъв начин бягате? — попита го и навлажни устните си:

— Засега с овце. Имам ранчо на двадесетина минути път от града.

— Хм, овце! — Тя закачливо наклони глава. — И това ли е всичко?

— Е, добре, хванахте ме натясно. — Кавело вдигна ръце в знак, че се предава. — Всъщност участвам в програмата за защита на свидетели. Направих погрешен завой във Финикс, после се отправих на юг. И накрая се озовах тук.

— Значи сте човек с лошо чувство за ориентация — засмя се Анди, като се надяваше да изглежда искрена. — Но не се тревожете, сеньор Селетини. На никого няма да издам вашата тайна.

— Можете да ме наричате Франк — каза Кавело.

Погледът му стана остър и изпитателен. Очи на жесток убиец психопат. Електротехника.

— А аз съм Алисия — излъга Анди не по-малко самоуверено от него. — Алисия Бенет.

— Радвам се, че се запознахме, Алисия Бенет — протегна й ръка Кавело. — Изследователка.

Стиснаха си ръцете. Докосването му бе грубо и отблъскващо. Но Анди се постара да не трепне. Извади портмонето си и започна да рови в него за парите за кутията с пури.

— Какво друго можеш да кажеш за себе си? — усмихна се Кавело, решил да продължи със закачливия тон. — Ти от какво толкова бягаш?

— Ами аз съм само една отчаяна домакиня — закиска се Анди.

— Трябва да си доста отчаяна, за да стигнеш до тук. Но не изглеждаш такава.

— Е, видях една реклама — сви рамене Анди. — Обещаваше края на света. Помислих, че съм го открила в Ушуая, но след като дори и тук мога да купя кубински пури и да си говоря с един американец за телевизия, може би още не съм го достигнала. Затова ще се отправя още по на юг.

— Твоят съпруг трябва да е много самоуверен мъж, за да те пусне сама чак тук, Алисия. Или може би тъкмо от него искаш да избягаш?

Анди въздъхна смутена.

— Всъщност… излъгах. Не съм омъжена. Опитвам се да се преструвам, че не съм някоя глупава и самотна жена само заради продавача в този магазин. Иначе пурите са за хората от кораба.

— И ги купуваш толкова рано? — втренчи се в нея Кавело. — Явно си много прилежно малко момиче и подготвяш всичко отдалеч.

По дяволите. Анди изтръпна. Първата грешка.

Продавачът й подаде пакета с кутията пури. Анди взе и рестото.

— Направи добър избор с „Кохиба“, Алисия. А колкото до края на света, мисля, че мога да ти го покажа. При това няма да се налага да пътуваш толкова далеч, както си мислиш.

— Така ли? Какво имаш предвид?

— Моето ранчо. Така се нарича. Сигурно е знак на съдбата, Алисия.

— Не вярвам в съдбата — изрече Анди и отново се усмихна. Мушна пакета под мишница и мина покрай него, докато той държеше вратата отворена. — Но вярвам в обяда.

Сърцето й заби ускорено.

Запази самообладание, каза си тя. Само още няколко секунди. Успя да спечелиш интереса му, но внимавай да не го изпуснеш.

Кавело я последва по тротоара. Тръгнаха надолу по улицата. Анди забеляза двамата бодигардове, които се мотаеха наоколо, но за щастие не й обърнаха внимание. Не се престарават, точно както ги бе преценил Ник.

— Всяка събота обядвам в бар „Идеал“ — каза Кавело. — Намира се надолу към пристанището. Ако искаш, може да обядваме заедно.

— Зависи — отвърна Анди и пое надолу по улицата. Видя блясъка в очите му. Беше успяла да го улови на въдицата.

— От какво? — Кавело я последва още няколко стъпки.

— От това, което сте извършили, за да попаднете в програмата за защита на свидетели, господин Селетини. Аз излизам само с определен вид мъже.

— О, това ли било? — ухили се Кавело, като направи още една крачка към нея. — Бях мафиотски бос. Отговарям ли на условията?

117.

Дойде съботата.

Анди се бе настанила в кафенето, когато Кавело пристигна. Двата черни рейндж роувъра спряха на площада и вратата на предния се отвори. Кавело се показа от нея — самоуверен както винаги.

Това не беше игра, не беше роля. Бе наясно, че този мъж с радост ще я убие — стига да има удобна възможност. Но трябваше да го направи, повтаряше си тя. Затова се налагаше да остане спокойна. Трябваше да се преструва.

Когато се доближи до масата й, Кавело изглеждаше доволен и може би леко изненадан. Носеше същото черно кожено палто и черни очила, както и познатата й вече шапка от туид.

— Много съм щастлив да те видя, Алисия. Очевидно някогашната ми професия не те е изплашила.

— Боже, аз пък си помислих, че всичко е на майтап. — Анди го изгледа през слънчевите очила. — Трябва ли да съм изплашена?

Този път бе пуснала косата си свободно, а под джинсовото яке носеше оранжева тениска, на която с малки букви бе изписано Бол Бъстър21. Кавело прочете надписа на гърдите й и отбеляза:

— Може би аз съм този, който трябва да бъде изплашен, Алисия. Мога ли да седна?

— Разбира се. Освен ако не предпочиташ да ядеш прав.

Той седна и свали шапката си. Косата му бе леко посивяла. Лицето му не се бе променило много от онзи ден, в който тя го изгледа с такава омраза в съдебната зала — деня, в който процесът срещу него бе подновен.

— Не ми изглеждаш много страшен — рече тя. — Всъщност как може да е страшен човек, който отглежда овце?

Кавело се засмя и тя разбра, че ако пожелае, може да е очарователен.

— Знаеш ли, тъкмо това се опитвам от толкова години да обясня на нашето Министерство на правосъдието.

Анди се засмя. И двамата се засмяха.

Дойде келнерът. Той като че ли познаваше Кавело.

— Емпанадите тук са корави като камък. Но за сметка на това приготвят най-добрите маргарити на север от Антарктида.

— Тогава нека да е маргарита — каза Анди, без дори да отвори менюто.

Кавело си поръча водка „Абсолют“ с лед.

— И така, защо си тук? — попита тя и се облегна назад. — Тукашните и без теб си гледат овцете, нали? Пък и не приличаш много на фермер, Франк.

— Заради климата — подсмихна се Кавело, но после продължи: — Да кажем, че тук ми допада. Изолирано и самотно. Макар че с това се изчерпват добрите му качества.

— Знаеш ли, наистина започвам да вярвам в онова с програмата за защита на свидетели. — Тя го изгледа с престорено свенлива усмивка.

Келнерът донесе питиетата им. Анди вдигна своята маргарита, а Кавело — водката си.

— За края на света — изрече той — и за надеждите и очакванията, които вървят с него.

Анди го погледна в очите, преди да чукнат чашите си.

— Звучи ми като план.

Тя отпи глътка и се загледа зад него към площада. Някъде оттам Ник ги наблюдаваше. Това й даваше сила, а бог й бе свидетел, че тъкмо от увереност най-много се нуждаеше сега.

— Какви надежди и очаквания имаш, Франк? — попита го, като надникна над слънчевите си очила.

— Всъщност мислех си за теб.

— За мен? — Анди отново се изнерви и побърза да намести очилата си. — Какво толкова знаеш за мен?

— Зная, че хората не идват чак тук, защото са щастливи. Зная също, че си много привлекателна и склонна към приключения. Зная, че си тук.

— Ти си истински психолог.

— Мисля, че познавам хората. И как работят мозъците им.

Зае се да я разпитва за живота й и тя трябваше да му разкаже версията, която двамата с Ник изфабрикуваха. За провала на първия й брак и за това как фалирал някакъв ресторант в Бостън, където била главен готвач, после решила, че се нуждае от промяна в живота — от нови авантюри. И така се озовала тук.

На два пъти докосна ръката му. Кавело реагира, като се приведе по-близо до нея над масата. Анди знаеше как се играе тази роля. Молеше се само да не се е досетил какво се крие зад представлението.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Знаеш ли, Алисия, аз не съм мъж, който говори със заобикалки.

— Не, Франк. — Тя отпи от чашата си.

— Не, Франк? — Повтори думите й разочаровано.

Анди му се усмихна.

— Не, Франк… исках да кажа, че не съм останала с впечатлението, че си такъв.

Лицето му също грейна в усмивка. Под масата тя премести крака си, за да докосне неговия.

Кавело застина, загледан в нея. Всичко бе толкова жалко… и гнусно.

— Може би ще пожелаеш да разгледаш ранчото ми. Не е много далеч от града. Там е по-красиво от всичко тук.

— С удоволствие. Кога мислиш, че може да стане?

— Защо не този следобед? След като обядваме.

— Би могло — сви рамене Анди. — Макар че имам друга идея. Хотелът ми е само през няколко преки оттук, Франк. Сигурна съм, че мога да ти осигуря една не по-малко зашеметяваща гледка.

118.

Наблюдавах двамата, скрит в ланд круизера, паркиран на отсрещната страна на площада. Когато Анди и Кавело станаха от масата и се насочиха към хотела, усетих как сърцето ми бясно заби. Тя свърши работата си. Отправяха се към хотелската й стая.

По пътя дотам Кавело кимна към единия от двамата си бодигардове в рейндж роувъра, кимване, за което се помолих да означава Свободни сте за следобеда.

Но не се оказа така.

Двамата веднага излязоха автомобила. Единият бе по-нисък и набит, с бръсната глава и мустаци, докато другият бе висок, с дълга черна коса, облечен в яке „Адидас“. Последваха господаря си от дистанция около седем метра. Не беше на добро.

За пръв път, откакто двамата с Анди планирахме операцията, се сблъсках с реалността. Знаех, че дори допирът на ръката на Кавело може да бъде мъчителна агония за нея. Може да й призлее от докосването му до тялото й и да не издържи. А ето че сега възникна и проблемът с бодигардовете. Очевидно щяха да придружат Кавело до хотела.

Напипах дръжката на глока, скрит в сакото ми, готов за стрелба. После излязох от ланд круизера.

В мозъка ми отекваше един-единствен въпрос: дали да не ги очистя и двамата още сега.

119.

Нервите на Анди бяха опънати до крайност, докато превърташе ключа в бравата на хотелската си стая. Кавело почти не й остави време да си поеме дъх.

— Дай на мен — прошепна той, плътно надвесен над ухото й.

Измъкна ключовете от ръката й и само след миг я изтласка към стената зад вратата, като я притисна с цялата си тежест. Пъхна език в устата й.

Анди едва не се задави.

Той напъха ръка под тениската й, за да опипа гърдите й.

Господи. Това е Доминик Кавело. Убиецът на Джеръд.

Анди затвори очи. Ръката му се спусна надолу по корема, плъзна се под пликчетата й.

— Цялата си толкова гореща — захили се настървено Кавело, след като се отдръпна леко от нея.

— Нека да не бързаме толкова, Франк. Разполагаме с цялото време на света.

Той смъкна джинсовото й яке и го захвърли на пода.

— Знаеше, че те пожелах от първия миг, когато те видях. Исках да те обладая още там, в магазина за пури.

— Това означава ли, че пътуването до ранчото се отменя? — попита Анди с кокетна нотка на опитна съблазнителка.

Кавело отново се разсмя, притегли я към себе си и обхвана двете й гърди с шепите си. Искаше й се още сега да го убие.

— Трябват ми няколко секунди — простена Анди.

— Не сега.

Той вдигна тениската й и започна да ближе гърдите и раменете й. Отърка члена си в бедрото й. После с рязко движение свали сутиена й и замачка оголените й гърди.

— Моля те, само секунда — замоли го тя. — Трябва да отида до банята.

Кавело впери поглед в очите й.

— Да не искаш да се измъкнеш точно сега?

— Кой ти мисли за измъкване!

Анди се опита да го обърне на смях, но той сграбчи китката й и я запрати върху леглото. Изглежда, не можеше да се контролира. Тя направи усилие да се успокои, но мислеше единствено за ножа. Протегна се към възглавницата, където го бе скрила. Както успя да прониже онзи пъпеш, така сега ще прободе и Кавело.

Той се намърда между краката й. Опитваше се да смъкне джинсите й.

— По-бавно — изохка Анди, като се преструваше, че му помага, намествайки се назад, докато усети възглавницата под главата си.

Пъхна ръка под нея и напипа острието. После се изви и се престори, че се наслаждава на настървението, с което Кавело я събличаше. Мълком се помоли Ник да нахлуе в стаята. Къде е той?

Усещаше хладната дръжка на ножа под възглавницата. Но трябваше да го привлече малко по-близо. Впери очи в зачервената от резкия приток на кръв шия на мъжа — мястото, където Ник я учеше да забива острието.

— Какво е името на твоя кораб? — сепна я с въпроса си Кавело.

— Какво? Извинявай, ама не те разбрах — заекна тя.

— Името на твоя кораб, Алисия. — Стегна китките й с двете си длани. Тя вече не можеше да помръдне. — Онзи, дето трябвало да отплава за Антарктида.

Анди се вцепени. Взря се в очите му. Сърцето й заби лудешки, докато трескаво се опитваше да измисли отговор.

— Никой не отплава оттук по това време на годината. Потеглят през пролетта, но не и през зимата — продължи Кавело. — Лисица си ти, Алисия. — Забучи едната си ръка в гърлото й. — Но мисля, че сега е моментът да ми кажеш коя, по дяволите, си ти.

120.

Бяха горе от седем минути. Знаех, че не мога да чакам повече. Нямаше значение, че бодигардът с якето „Адидас“ лениво пушеше цигарата си точно пред входа на хотела. Или че другият, с обръснатата глава и мустаците, бе последвал Кавело и Анди вътре.

Трябваше да вляза.

Не можеше да се каже, че „Лос Пеликанос“ е петзвезден хотел. Беше тихо и запустяло място, с малко фоайе и само един хотелски служител на рецепцията. Раздрънкан стар асансьор обслужваше петте етажа на хотела.

Заобиколих отзад, откъм алеята за паркиране на коли. Не исках да рискувам да вляза през фоайето. Над мен се извисяваше стара пожарна стълба, от онези модели от началото на двайсети век, чиято най-долна платформа виси на нивото на първия етаж. Подскочих, добрах се до най-ниската решетка и се вдигнах нагоре. От прозореца пред мен се виждаха помещения като хотелски коридори. Но прозорецът се оказа заключен.

Свих лакът и ударих стъклото. По пода вътре се посипаха парчета стъкло. Проврях ръка през отвора покрай назъбените остатъци от стъклото и вдигнах рамката. За щастие тя се плъзна нагоре и успях да скоча в коридора, с глока в ръка.

Пред мен се показа вратата за асансьора и тясната стълба, водеща към горните етажи. Там, на третия, бе и стаята на Анди. Поех по стъпалата.

На площадката на етажа спрях. Видях Бръснатата глава облегнат на стената. За щастие бе застанал с гръб към мен, зазяпан през прозореца в коридора.

Втурнах се към него. Трябва да ме е чул, че връхлитам върху му, защото бързо измъкна пистолета си.

Мушнах дулото на глока в якето му и натиснах спусъка два пъти. Мъжът се сгърчи в предсмъртна конвулсия, а тялото му заглуши изстрелите. Той се свлече по стената, пръстите му продължаваха да стискат пистолета. После бавно падна на пода, очите му се подбелиха. Върху ризата му цъфна голямо тъмночервено петно.

Хукнах по коридора към стая 304. За секунда спрях пред вратата; в този миг чух стенание — Анди.

121.

— Ти уби сина ми!

Очите на Кавело щяха да изхвръкнат от орбитите, докато се напрягаше да проумее какво му казва. После по лицето му се изписа изражение, подсказващо, че най-после я е разпознал. Пресегна се към медальона, който тя винаги носеше на шията си. Върху него бе гравиран рожденият ден на Джеръд.

— Ти си от процеса! Ти си жената, чисто хлапе е било в автобуса!

— А ти си една свиня!

С отчаяно усилие, Анди опита да се изтръгне от хватката му, но Кавело я държеше притисната към леглото.

— Ще ти хареса това, което съм ти приготвил — процеди той. — Исках да го направя през цялото време на процеса. Още там, в ложата на съдебните заседатели.

Внезапно вратата на хотелската стая се разтвори с трясък. Стреснат, Кавело се извъртя.

— Махни се от нея! — ревна Ник и се втурна в стаята с насочен пистолет.

Лицето на гангстера придоби странно изражение. Първоначално бе шокиран, взираше се невярващо в дулото, прицелено в него. В следващия миг устните му се разтеглиха в усмивка.

— Ники Усмивката…

— Поръча ми да те намеря. Е, направих го.

— Напразно си прахосваш таланта, Ник. През всичките тези години да работиш за ФБР… — Погледна Анди. — Както и ти. Ти също пропускаш страхотно забавление.

Без да промълви дума, Анди го удари с все сила в лицето.

— Страхотно забавление ли? През цялото време трябваше да стискам зъби, за да не повърна. Ти уби малкото ми момче!

— Е, това наистина е много кофти, Алисия… или както там ти е името. Кажи ми, Ник, това малко рандеву официално ли е? Как ме откри?

Кавело се надигна от леглото, разтри ченето си и закрачи нервно из стаята.

— El Fin del Mundo. Ремликов те продаде.

— Ремликов? — учудено примигна Кавело. — Кой е той?

— Нордешченко — обясни му Ник. — Сега ще си платиш за всичко, Дом.

— Да, макар че няма защо да бързам. Тук никак не бързат с уреждането на екстрадирането. Освен това се чувствам донякъде поласкан — направили сте си труда да дойдете чак тук, за да ме приберете обратно.

Ник го изгледа студено.

— Какво те кара да мислиш, че някой е дошъл тук да те прибере обратно?

Кръвта започна да се оттича от лицето на Кавело.

— Ти си федерален агент, Пелисанте.

— Вече не съм. Какво ще кажеш сега?

Кавело изсумтя сърдито.

— Е, не мога да отрека… впечатлен съм, Ники Усмивката.

С чевръсто извъртане, Кавело докопа малката писалищна масичка до прозореца и я хвърли.

Ник стреля. Куршумът се заби в рамото на Кавело.

Ник бе отскочил назад миг преди масичката да се удари в стената. Кавело се хвърли към прозореца и стовари върху него свитите си юмруци. Стъклата се строшиха и той полетя навън.

Ник и Анди се втурнаха към прозореца. Видяха мафиота сгърчен на земята три етажа под тях. После той бавно се надигна. Успя да се изправи на крака, стиснал рамото си. Олюля се и започна да се отдалечава на зигзаг.

122.

Втурнах се по стълбата в дъното на коридора, като вземах по две стъпала наведнъж. И тогава си сетих: Кавело имаше още един бодигард. Той навярно пазеше предния вход на хотела, което бе сериозен проблем.

Спрях на втория етаж. При асансьора. Посегнах и натиснах бутона за лобито. Отдръпнах се светкавично, преди вратата на кабината да се затвори и да поеме надолу. Заслизах по стълбите, съпровождан от скърцането на асансьора.

В секундата, в която чух асансьорът да спира, пристъпих напред с изваден пистолет.

Бодигардът на Кавело сигурно бе доловил нещо от суматохата горе, защото чакаше отварянето на кабината с насочен към нея полуавтоматичен пистолет. Чу шум отстрани и рязко се извърна към мен. Натиснах спусъка и забих два куршума във фирменото лого, зашито отпред на зеленото му яке. От изстрелите тялото му отхвръкна към празната асансьорна кабина. Втурнах се към вратата на хотела и изхвърчах навън.

Но отпред нямаше и следа от Кавело.

Поех към пристанището, за да проверя бар „Идеал“, пред който бяха паркирани двата му черни рейндж роувъра.

Видях го, щом стигнах площада. Напредваше към колите, макар и бавно заради раната в рамото.

Щом стигна до тях, се озърна, качи се в първата и завъртя ключа в стартера. Колата потегли с подскачане на заден ход, направи рязък завой, смачка един уличен знак и принуди неколцина зяпачи да отскочат назад към близката къща.

Затичах се към моя ланд круизер, паркиран в другия край на площада. Потеглих след него. Знаех, че ако успее да се добере до ранчото си, отново ще ми се изплъзне. В най-добрия случай щяха да изтекат месеци в размяна на спешни съобщения, изчакване на процедурите от дипломатическия протокол и купища обяснения от моя страна за намесата ми в целия случай.

Освен това не бях дошъл тук само за да го видя за трети път пред съда.

Кавело се носеше с мощния рейндж роувър по улиците, като вземаше остро завоите, профучавайки на сантиметри от крайпътните знаци, без въобще да изчаква светофарите да светнат зелено. Следвах го на двадесетина метра.

Поехме по пътя на изток от Ушуая. Той натисна здраво газта и се понесе със сто и десет километра. Увеличи скоростта на сто и тридесет. Аз също трябваше да ускоря, за да не го изгубя. Задмина един бавно пълзящ камион и се насочи към тясното пространство между него и идващия в насрещното платно автобус, чийто шофьор с все сила натискаше клаксона. Кавело не се отклони нито за миг. Шофьорът на автобуса бе принуден да натисне спирачките в последния момент. Рейндж роувърът се върна в своята лента, минавайки на сантиметри от автобуса.

Аз също задминах камиона, опитвайки се да удържа автомобила да не изхвръкне от разнебитеното шосе. Стрелката на скоростомера се местеше все по-вдясно. Двамата с Кавело се носехме с около сто и шестдесет километра в час. Виждах го как извърта глава, за да провери в огледалото за обратно виждане дали още го следвам. Рейндж роувърът му взе да се задъхва. Самият аз един или два пъти замалко не излетях от платното.

Внезапно прозорецът на Кавело се спусна. Видях да се подава дулото на полуавтоматичен пистолет.

Ударих спирачки, докато куршумите рикошираха в бронята на колата ми. Залегнах зад волана.

Когато се осмелих да надигна глава, видях един пътен знак и разклон наблизо вдясно. На табелата пишеше Ледник Даусън. Още веднъж натиснах педала за газта, за да скъся дистанцията с Кавело. След което се врязах в него с пълна газ.

Рейндж роувърът политна напред и се завъртя като пумпал. Този път Кавело не успя да го овладее. Натисна спирачките и гумите засвириха, когато колата се завъртя в кръг. Очаквах да се преобърне на покрив. Надявах се на това. Но рейндж роувърът успя да се задържи, като се килна на една страна. Наоколо се вдигна прах, разхвърча се чакъл.

Подкарах напред и преди да натисна спирачките, блокирах пътя му. Погледите ни се срещнаха.

Единственият път, който оставаше свободен за Кавело, беше през каньона. Той изстреля серия куршуми към мен. След това пое нагоре по пътя.

Сега вече те спипах.

123.

Беше каменист черен планински път, широк колкото да премине един автомобил. Ако не карахме тези високопроходими специални машини, нито един от двама ни нямаше да се задържи и сто метра на него.

На всичкото отгоре пътят нататък се виеше все по нависоко.

Продължих преследването. От силното друсане малко остана главата ми да пробие покрива на колата. Не бях сигурен, че той знае къде отива. А аз определено не знаех и никак не ми се нравеше идеята да се озова сред този зловещо изглеждащ ледник. Стените на каньона се издигаха високо над главите ни.

Рейндж роувърът на Кавело продължаваше да напредва. Беше ми трудно да поддържам дистанцията. Всеки път, когато се удрях в бабуна или хлътвах в яма, се вкопчвах във волана, сякаш това бе единственото, което може да ме спаси от смъртта.

Пейзажът имаше праисторически вид. Растителността бе съвсем оскъдна. Далеч напред блестяха заснежени върхове. Замръзнали водопади обгръщаха зъберите по вледенените скалисти склонове. Картината беше напълно сюрреалистична.

Сега се движехме с осемдесет, най-много със сто километра заради множеството неравности. Всеки миг можеше да изгърми гума и някой от нас да загине. Рейндж роувърът пред мен поднасяше опасно по завоите, като ринеше камъните по пътя.

Трябваше да сложа край на всичко това.

Кавело тъкмо навлезе в следващия завой, когато дадох пълна газ, настигнах го и се блъснах в задната му броня. Рейндж роувърът залитна в отчаян опит да вземе завоя, но след миг колелата му се насочиха към дерето, мощната машина се претърколи и се приземи сред облаци прах. Ударих спирачките и изскочих, стиснал пистолета си. Там долу нямаше никакви признаци на живот. Гледката беше зловеща.

Внезапно шофьорската врата се отвори. Не повярвах на очите си! Въпреки куршума в рамото и раните, които току-що бе получил, Кавело успя да изпълзи от автомобила. Още стискате пистолета си и не пропусна възможността да стреля няколко пъти по мен. Приклекнах зад ланд круизера, а куршумите надупчиха ламарината и изпочупиха прозорците. Той продължи да стреля, докато не изпразни целия пълнител.

Провикнах се към него:

— Краят на света, Дом. Поне за теб.

124.

Тръгнах към него. Той започна да се катери към края на ледника, накуцвайки силно. Какво му става на този тип?

— Настъпи времето за разплата, Дом. Помниш ли Мани Олива и Ед Синклер? — изкрещях аз, а ехото повтори думите ми.

Той продължи да се катери по склона, като често пропадаше, пак се изправяше и се вкопчваше отчаяно в зъберите наоколо, сред търкалящите се надолу камъчета. Бях на тридесетина метра зад него.

Масивен леден блок висеше над козирката пред нас. Може би имаше към десетина метра височина, а на шир и длъж изглеждаше необятен, заемаше цялата долина между двата планински хребета. Гледката направо спираше дъха — на това място можеха да потънат хиляда кораба колкото Титаник, а Кавело се бе насочил точно натам.

Започна да се хлъзга и накрая падна. Този път изкрещя от болка.

— А какво ще кажеш за сестрата на Ралфи Д., Дом? Помниш ли я? Или за малкото момиченце, което изгори? На колко бе то? На годинка?

Кавело бе стигнал до ръба на една запълнена с лед пукнатина, дълбока към шест-седем метра. Нямаше повече накъде.

Обърна се и ме изгледа злобно.

— Какво искаш. Да падна на колене и да ти се моля? Искаш да призная, че съжалявам? Съжалявам! Съжалявам! — подигравателно се разкрещя той.

Гавреше се с всичко, в което вярвах.

Едва си поемах дъх, толкова бях изтощен. Вдигнах пистолета и го насочих в гърдите му. Стоеше там, на ръба на цепнатината. Вече нищо не можеше да го спаси. Прекалено дълго чаках този миг.

— Хайде, Ники Усмивката. Спечели! Тук е студено, пък и кой знае какви зверове бродят в тази дива пустош. Искаш да чуеш прощалните ми думи? Съжалявам, Ник, наистина. Съжалявам, че не успях да я изчукам, преди да се появиш. Страхотен задник има. Хайде, давай, Ник. Виждаш ли колко съжалявам! Давай. Застреляй ме!

И аз го направих. Забих първия куршум в крака му. Кавело се сгърчи и изрева. Залитна назад. Стрелях още веднъж, този път в глезена и го раздробих.

Кавело изпищя и закуцука назад, но другият му крак се плъзна над ръба на пукнатината. Прекатури се и рухна, докато с последни сили дращеше с нокти леда. Падна тежко по гръб. Беше в капан — нямаше как да се измъкне без помощ.

За секунда помислих, че е мъртъв.

Но той се разшава и се надигна на колене. Очите му се бяха изцъклили.

— Мислиш се за по-добър от мен, а, Ники. Ти също си свършен, Пелисанте. Ще имаш късмет, ако не гниеш до края на живота си в някой затвор. Схвана ли шегата, Ник? Ще дадеш остатъка от живота си, за да се добереш до мен. Така че карай нататък. — Разтвори ръце. — Свършвай. Стреляй! По-добре, отколкото да ме довърши див звяр. Приключи с мен.

Насочих глока, готов да очистя това бясно животно. Но си припомних, че сме насред необитаема пустош. На километри наоколо нямаше жива душа. Той нямаше да успее да се изкатери по отвесната цепнатина. Миризмата на кръв ще подейства като магнит на хищниците. А можеше да издъхне и от студ през нощта.

Свалих пистолета.

— Знаеш ли, Дом — казах му, — идеята ти започва да ми допада. Дори много ми допада. Особено онази част за дивите зверове, които ще те разкъсат.

— Хайде, Ник, направи го — озъби се той. — Какво, да не би да те е страх?

— Името му беше Джеръд. Беше само на десет.

— Хайде, направи го. Убий ме, кучи сине. Застреляй ме!

— Помниш ли какво ми каза онази нощ в затвора, когато дойдох да те посетя? В деня, след като бе взривен автобусът със съдебните заседатели.

Кавело продължи да се взира свирепо в мен.

— Е, исках само да знаеш — тази нощ е мой ред да спя като младенец.

Останах да го погледам още няколко минути, преди да се уверя, че няма начин да се измъкне. После си тръгнах.

125.

Два дни по-късно двамата с Анди се приземихме на летище „Кенеди“ в Ню Йорк.

Очаквах да ме арестуват още щом сляза от самолета, но успяхме да преминем необезпокоявани през граничния и митническия контрол. На терминала беше истинска лудница. Роднини и шофьори на лимузини, които ръкомахаха оживено към пристигащите. Някакъв тип в лъскав черен костюм приближи към нас.

— Имате ли нужда от такси?

Спогледахме се. Не бяхме решили как ще стигнем до града.

— Разбира се, че ще вземем такси — заявих уверено.

Дадох на шофьора адреса на Анди. През по-голямата част от пътуването през Манхатън се любувахме на познатите гледки — местата за забавления и представления, включително и стадиона „Шеа“. Мислех си, че и двамата сме много изнервени и изплашени от всичко, което ни очаква. Не бях сигурен дали още имам работа. Не знаех също дали няма да ме арестуват. А колкото до Анди… Не си я представях да се върне към озвучаването на рекламите за праха за пране „Тайд“.

Преминахме през моста „Трайбъроу“ и вече наближавахме квартала й, когато тя ме погледна замислено. Внезапно очите й се наляха със сълзи. Унило поклати глава.

— Съжалявам, Ник, но не мога.

— Какво не можеш, Анди?

— Просто не мога да изляза от това такси. Не мога да се върна към предишния си живот без теб.

Докоснах лицето й и избърсах сълзите от очите й. А тя се улови за ръката ми като удавник.

— Не мога да се прибера в апартамента си и да се преструвам, че ще започна живота си отново и пак ще съм същата. Защото не съм като преди. Ако прекрача този праг, ще се наложи да се изправя пред онова, което ме очаква — моя глупав живот.

— Тогава не го прави. — Прегърнах я през раменете. — Прекрачи моя праг.

— Не мога да забравя сина си, Ник. И никога няма да мога. Но не искам през остатъка от живота си само да оплаквам загубата му.

— Анди… — Сложих пръст върху устните й. — Прекрачи моя праг.

Сълзите отново рукнаха по страните й. Не знаех дали бяха сълзи от мъка, или от радост.

— Знаеш ли колко спечелих миналата година? — заговори тя. — Двадесет и четири хиляди и шестстотин долара, Ник. Това е всичко. При това повечето от тези пари са хонорари за повторно изпълнение на стари роли.

— Не ми пука — побързах да я успокоя, докато я прегръщах. — Пред мен не е нужно да се доказваш. Моето момиче е истинска актриса.

Анди едва не се задави от смях. Гримът й се бе размазал от сълзите.

— Има промяна в адреса — извиках на шофьора.

И му дадох моя. Отивахме си у дома, двамата.