Съкровището в Сребърното езеро

Единадесета глава В опасно положение

От онази страна на Гънисън Ривър, където се издигат Елк Маунтънс (Еленови планини Б. пр.), четирима души яздеха по едно високо плато, покрито с ниска трева, по което, докъдето ти стигаше погледът, не се виждаше ни дърво, ни храст. Въпреки че в Далечния запад хората са свикнали да виждат какви ли не личности, то тези четирима конници не можеха да не направят впечатление на онзи, който ги срещнеше.

Един от тях яздеше великолепен черен жребец от онази порода, която отглеждат някои племена на апачите. Фигурата му не беше нито извънредно висока, нито особено широкоплещеста, но въпреки това създаваше впечатление, че този човек притежава голяма сила и издръжливост. Обгорялото му от слънцето лице бе обрасло с тъмноруса брада, носеше кожени панталони, кожена ловджийска риза и високи ботуши, които достигаха над колената му. На главата му имаше широкопола филцова шапка, по чийто шнур наоколо бяха набодени върховете от ушите на мечката гризли. Широкият му колан, изплетен от отделни кожени ремъци, изглежда, бе пълен с патрони, а освен това в него бяха втъкнати два револвера и закривен ловджийски нож. На седлото му висяха окачени четири почти кръгли дебели плоскости, изплетени от тръстика и слама, снабдени с токи и ремъци. Очевидно те бяха предназначени да се прикрепят към конските копита, когато се наложеше да бъдат заблудени евентуални преследвачи. От лявото му рамо към десния хълбок се спускаше добре нагънато ласо, а около врата му на здрав копринен шнур се намираше лулата на мира, украсена с перца от колибри. Дясната му ръка държеше пушка с къса цев, затворът на която, изглежда, имаше твърде особено устройство, а на гърба си бе преметнал на широк ремък една много здрава и тежка двуцевна пушка от онзи, сега така рядко срещан вид, който някога бе наричан «мечкоубиец»; тази пушка можеше да стреля само с куршуми от най-голям калибър. Човекът беше Олд Шетърхенд, прочутият ловец, който дължеше името си на обстоятелството, че можеше да повали неприятеля си само с един-единствен юмручен удар. Редом с него яздеше едно дребно, слабовато и голобрадо човече, облечено в дълъг син фрак с жълти, идеално излъскани копчета. На главата му се намираше голяма дамска шапка или така наречената шапка амазонка, на която се вееше огромно перо. Панталоните му бяха твърде окъсели, а голите му крака — пъхнати в стари, груби кожени обувки, на които бяха прикрепени големи мексикански шпори. Този ездач имаше окачен по себе си цял арсенал — от най-различни оръжия, но той всъщност никак не отговаряше на добродушния вид на личицето му. Човечето се казваше господин Хелиогабалус Морфеус Франко, който биваше наричан от спътниците си Хобъл Франк (англ. куцам. Б. пр.), защото след едно старо нараняване накуцваше с единия си крак.

След първите двама ездачи следваше най-напред една много слаба човешка фигура, значително по-висока от шест стъпки. Тя яздеше старо и ниско муле, което, изглежда, едва намираше сили да носи ездача. Той бе обут в кожени панталони, кроени несъмнено за някой много по-нисък и пълен човек. И неговите голи крака бяха обути в кожени обувки, които бяха толкова често шити и кърпени, че вече се състояха само от кръпки; всяка от тях тежеше навярно пет или шест фунта (мярка за тегло с различна стойност; обикновено около половин кг). Тялото на този човек бе облечено в риза от бизонска кожа, която оставяше гърдите му разголени, защото по нея не се забелязваха нито копчета, нито кукички, нито пък някакви връзчици; ръкавите й едва достигаха до лактите му. Около дългия му врат беше увита кърпа от памучен плат, чийто цвят вече не можеше да се познае. Върху заострената му глава бе кацнала сива шапка, която преди дълги години е представлявала цилиндър. Може би някога бе украсявала главата на някой милионер, но после започнала да пропада все по-ниско и по-ниско, докато накрая се озовала в прерията и в ръцете на сегашния си притежател. Той бе счел периферията за излишна, беше я откъснал, оставяйки само едно малко парче от нея, за да може с негова помощ да слага и сваля от главата си това неописуемо разкривено и обезформено подобие на шапка. В дебелото въже, което му служеше за пояс, бяха втъкнати два револвера и нож за скалпиране, а освен това по него висяха няколко торбички, напълнени с всевъзможни дреболии, от които един уестман не може да се лиши. Раменете му бяха покрити с пелерина от гумиран плат, но какъв вид имаше тази дреха още от първите дъждове незаменимата пелерина така се беше свила и смалила, че вече не бе в състояние да изпълнява първоначалното си предназначение и сега можеше да бъде носена само като Хусарска наметка. Напреко върху безкрайно дългите му крака бе поставена една от онези карабини, с които опитният ловец никога не пропуска целта си. Не бе възможно да се отгатне възрастта й, а пък още по-малко да се определят годините на неговото муле. С най-голяма сигурност можеше да се предположи, че двамата се познават много добре и че вече са преживели заедно немалко приключения.

Четвъртият ездач яздеше много висок и як кон. Ездачът беше доста добре закръглен, но толкова нисък, че късите му крачета едва успяваха да обхванат страните на коня до половина. Въпреки че слънцето грееше доста силно, той носеше връхна дреха от нещавена кожа, която обаче страдаше от доста напреднал косопад. Ако можеха да се съберат останалите по нея косми, те едва-едва щяха да стигнат да се покрие с тях кожата на мишка. На главата си беше сложил твърде голяма за него панамска шапка, а изпод коженото му палто се подаваха два грамадни ботуша с високи кончови. Тъй като ръкавите на палтото му бяха твърде дълги, от целия човек всъщност се виждаше само пълното, червендалесто и добродушно-лукаво лице. Беше въоръжен с дълга карабина. Не можеше да се види дали имаше и други оръжия, защото големият му кожух скриваше от погледите всичко останало.

Последните двама ездачи бяха Дейвид Кронърс и Якоб Пфеферкорн, които навсякъде бяха известни с прозвищата си Дългия Дейви и Дебелия Джими. Бяха неразделни и никой никога не беше виждал единия без другия. Джими беше немец, а Дейви — янки, но през време на дългите години, които двамата бяха прекарали заедно, Дейви бе успял да научи немски от Джими дотолкова, че умееше да изразява задоволително мислите си и на този език. И двете животни бяха също тъй неразделни, както двамата ездачи. Винаги заставаха едно до друго, пасяха заедно, а когато край някой лагер се виждаха принудени да търпят присъствието на други коне, те двете се отдръпваха малко встрани, притискаха се едно в друго, пръхтяха и си разменяха нежности.

Изглежда, четиримата конници бяха изминали вече значително разстояние, и то не само през тревиста прерия, защото макар че едва наскоро бе превалило пладне, ездачите и конете бяха покрити с дебел слой прах. Въпреки всичко нито едните, нито другите изглеждаха уморени. Ако ездачите се чувствуваха уморени, за това би могло да се съди единствено по мълчанието, което цареше между тях. То беше нарушено най-напред от Хобъл Франк, който яздеше до Олд Шетърхенд. Франк го заговори на немски: (Хобъл Франк говори на саксонски диалект, който за съжаление не може да бъде преведен. Б. пр.)

— Значи ще нощуваме край Елк Крийк, а? Колко ни остава още дотам?

— Привечер ще стигнем до реката — отвърна ловецът.

— Едва привечер? Олеле-е! Как ще издържим! От ранни зори сме в седлата. Поне веднъж би трябвало да спрем, та конете да си починат. Какво ще кажеш?

— Прав си. Да потърпим, докато прекосим прерията; после ще навлезем в гора, където минава и поточе.

— Чудесно! Конете ни ще могат да се напият с вода, а ще намерят и трева наоколо. Но какво ще намерим ние? Вчера свърши последното бизонско месо, а тази сутрин свършиха и кокалите. А оттогава на мушките ни не е кацало ни врабче, ни някакъв друг дивеч; чувствам глад и скоро трябва да намеря нещо за набиване, иначе ще загина.

— Не се тревожи! Ще осигуря печеното.

— Да, ама какво печено! Тази стара ливада пред нас е толкова пуста, струва ми се, че и бръмбар няма да тръгне да се разхожда из нея. Къде ли ще може тук един порядъчно огладнял уестман да намери печено!

— Вече го виждам. Вземи поводите на коня ми й продължавай да яздиш с другите бавно напред.

— Наистина ли? — попита Франк и се огледа наоколо, поклащайки глава. — Къде ли пък виждаш вече печеното? Не забелязвам нищо подобно.

Той пое поводите на коня от Олд Шетърхенд и продължи да язди с Дейви и Джими. Олд Шетърхенд се запъти настрани, където се издигаха няколко хълма. Там се беше поселила колония от прерийни кучета, както биват наричани американските мармоти поради джавкащите звуци, издавани от тях. Те са безобидни, безвредни и много любопитни създания, които за учудване предпочитат съжителството на гърмящи змии и Кукумявки. Когато към тях се приближава човек, те се изправят на задните си крачета и започват да го оглеждат с очичките си; всичко това се придружава от много забавни движения и пози. Но подушат ли опасност, изчезват светкавично в дупките си и повече не можеш да ги видиш. Когато ловците имат нещо друго за ядене, не обръщат внимание на месото от тези животни, но не защото не може да се яде, а защото ловците имат предубеждение към него. Но ако все пак някой реши да убие прерийно куче, не бива да се опитва да се приближи тайно към него, защото тези животни са толкова бдителни, че едва ли ще му се удаде. Той трябва да събуди по някакъв начин любопитството им и да го поддържа будно дотогава, докато се приближи на разстояние, удобно за сигурна стрелба. А това би могло да се постигне само тогава, когато и самият ловец започне да прави всевъзможни смешни движения и да заема най-причудливи пози. Тогава прерийното куче не може да разбере веднага какво го очаква, защото не знае какво да мисли за приближаващата го фигура. Олд Шетърхенд постъпи точно така и щом забеляза, че насядалите край своите хълмчета животни го видяха, започна Да подскача напред-назад и встрани, клякаше, правеше скокове във въздуха, въртеше се около себе си и размахваше ръце като крила на вятърна мелница, с което имаше една-единствена цел — да се приближи колкото бе възможно повече до тях.

Хобъл Франк, който яздеше до Джими и Дейви, забеляза странното държане и каза със загрижен тон:

— Майчице-е-е, ама не, какво ли му стана! Да не би да е откачил? Изглежда, сякаш е пил беладона! Слушайте! Стреля.

Олд Шетърхенд бе стрелял два пъти толкова бързо едно след друго, че изстрелите почти се сляха. Видяха го, че изтича малко напред, наведе се два пъти и вдигна нещо от земята. Беше убил две прерийни кучета, които сложи в кобурите на седлото си и се метна на коня. Хобъл Франк направи скептична физиономия и попита:

— Това ли ти е печеното? Покорно благодаря! Не ям подобни работи!

— Не си ли ял още такова месо?

— Не! И през ум не ми е минавало!

— Тогава нямаш представа дали месото им е вкусно, или не е. Ял ли си някога месо от млада коза?

— От малко козленце ли? — попита Франк, като млясна с уста. — Разбира се, че съм ял. Знаеш ли, това е нещо извънредно вкусно!

— Така ли? — усмихна се Олд Шетърхенд. — А хиляди хора се смеят на подобно мнение?

: — Да, но тези хиляди са глупави. Аз пък ти казвам, че ние, саксонците, сме умни и разбираме от лакомства повече от всяка друга европейска нация. Слагаш например едно младо козленце в гювеча, няколко скилидки чесън и няколко стръка градински риган, запичаш го, докато се зачерви добре и отгоре стане хрупкаво, и получаваш едно божествено ястие, достойно за господата и дамите на Олимп. Добре ми е известно, защото при нас в Морицбург около Великден се ядат и в делник, и в празник само печени яренца.

— Много добре. Но я ми кажи, ял ли си вече дълги уши?

— Дълги уши ли? Това пък какво е?

— Питомен заек, дългоушко, зайче, както се казва.

— Зайче? A la bonne heure ((френ.) — прекрасно, браво. Б. пр.) И това е нещо великолепно. По мое време в Морицбург и околността, когато ставаше събор, винаги се ядяха зайчета. Месото им е толкова нежно, че просто ти се топи на езика.

— Но има много хора, които биха ти се изсмели, ако им кажеш подобно нещо.

— Значи нещо им хлопа в главата. Едно такова зайче, което изгризва само най-нежните връхчета на най-хубавите треви, несъмнено има великолепно месо; туй се разбира от само себе си. Или и ти не ми вярваш?

— Вярвам ти, но в замяна искам да опиташ от моите прерийни кучета. Ще видиш, че вкусът им е като на младо козле и почти като на зайче. Казвам ти, че … чакай, това не са ли хора?

Той посочи на югозапад, където се движеха няколко фигурки. Бяха още толкова далече, че не бе възможно да се различи дали са бизони, или конници. Четиримата ловци продължиха да яздят бавно, без да изпущат из око появилите се фигури. След известно време разбраха, че са ездачи, а скоро различиха и униформите им — бяха войници.

Първоначално войниците се движеха в североизточна посока, но щом забелязаха четиримата, те промениха курса си и се насочиха към тях в галоп. Бяха дванадесет души, предвождани от един лейтенант. Приближиха се на около тридесет крачки и спряха. Отначало офицерът огледа четиримата ездачи изпитателно и мрачно, но после, щом забеляза двете пушки на Олд Шетърхенд, погледът му се проясни и като посочи към вече споменатата пушка с късо дуло и необичайно конструирания затвор, той попита:

— Behold! Това не е ли карабина тип «Хенри», сър?

— Да — кимна уестманът. — Познавате ли тези пушки?

— Още не съм виждал такава пушка, но са ми я описвали доста подробно. Откривателят й бил някакъв странен чудак, който изработил само няколко такива пушки, защото се опасявал, че ако тези скорострелни пушки се разпространят навсякъде, индианците и бизоните ще бъдат унищожени в кратко време. Малкото екземпляри са се разгубили и само… последната била собственост на Олд Шетърхенд.

— Напълно вярно, сър. От всичко единадесет или дванадесет карабини «Хенри», които са били произведени, у мене е останала последната; другите са изчезнали заедно със собствениците си някъде из Дивия запад.

— Тогава вие сте наистина… наистина този Олд Шетърхенд?

Много се радвам! Ще имате ли добрината да ни придружите? Моите другари ще бъдат поласкани, ако се съгласите да ни погостувате.

— Къде отивате?

— Към форт Мормон.

— За съжаление не мога да приема поканата ви, защото ни се налага да яздим точно в обратната посока; имаме определена среща с приятели.

— Мога ли да попитам в каква посока отивате, сър?

— Най-напред към Елк Маунтънс, както ви казах вече, а оттам се насочваме към Бук Маунтънс.

— Тогава ще ви предупредя да се пазите от индианците юта, които наскоро изровиха бойната секира; затова и ние постоянно патрулираме между фортовете Мормон и Индиън. Една голяма група от бели златотърсачи са нападнали лагер на юта, за да крадат коне. Било е през нощта. Но индианците се събудили и започнали да се защищават, при което мнозина от тях загинали, защото белите били много по-добре въоръжени. Белите избягали с конете им и други предмети, които успели да отвлекат; индианците тръгнали по следите им още на сутринта. Крадците били настигнати и се Завързала битка, отнела живота на много хора. Казват, че били застреляни около шестдесет индианци, но и от белите успели да избягат само шест души. Сега индианците са се пръснали из цялата околност и търсят усилено шестимата. Освен това във форт Юниън се появиха техни пратеници и поискаха да им се плати обезщетение:

за всеки кон да им се даде друг кон, за другите изгубени предмети да им се заплатят общо хиляда долара и за всеки убит индианец да им се дадат по два коня и една пушка.

— Намирам, че искането им е справедливо. Съгласиха ли се да задоволят исканията им?

— Не. На белите и през ум не им минава да признаят правото на индианците за каквито и да било искания. Пратениците се върнаха с празни ръце и ето че индианците изровиха томахока на войната. Племената на юта се вдигнаха масово, а тъй Като ние имаме малко войска на тази територия, за да можем да ги съкрушим с един удар, се видяхме принудени да потърсим съюзници. Няколко офицери отидоха при навахите и им се удаде да ги спечелят на наша страна срещу юта.

— А какво обещахте на навахите за тяхната помощ?

— Всичко, което плячкосат, остава тяхно. Лицето на Олд Шетърхенд се помрачи, когато чу тези думи. Той поклати глава и каза:

— Значи най-напред било нападнато племето юта, индианците били ограбени и много от тях — избити; когато поискали наказание за злодеите и обезщетение, им бил обърнат гръб, а щом поели разрешението на нещата в собствените си ръце, срещу тях насъскват навахите, а на тях пък ще им заплатят с плячката, която ще вземат от пострадавшите! Нима е чудно тогава, че те прибягват до крайни средства? Огорчението им сигурно е наистина голямо, и тежко на белите, които им паднат в ръцете!

— Аз съм длъжен да изпълнявам заповедите и нямам право да съдя за тези неща. Споменах ви за тях само за да ви предупредя, сър. Не е необходимо да споделяте възгледите ми.

— Разбирам. Приемете благодарността ми за предупреждението и когато се върнете във форта и разкажете за срещата си с нас, то не забравяйте да споменете, че Олд Шетърхенд не е враг на индианците и съжалява много, че една богато надарена нация трябва да загине само защото никой не иска да й остави време да се развие естествено, според законите на човешката култура, а всеки иска от нея за един миг да се превърне от ловци и номади в едно общество с модерно развита държава. Със същото «право» може да убиете някой ученик само защото не е притежавал уменията и знанията, за да стане генерал или професор по астрономия.

Гуд бай, сър!

Той обърна коня си и продължи да язди заедно със спътниците си, без да погледне повече войниците, зяпнали след него, докато и те най-после продължиха прекъснатото си пътуване. Само гневът му го беше накарал да каже последните изречения, които добре знаеше, нямаше да имат никакъв резултат. Затова пък толкова по-мълчалив бе станал сега, когато го занимаваше мисълта, че е съвсем безполезно да поучава «брат Джонатан» (янките. Б. пр.), че няма по-голямо право на съществуване от индианеца, който, гонен от едно място на друго, щеше да се крие тук или там…, докато някой ден смъртта щеше да сложи край на това съществуване на подгонено животно без да изпита съчувствие или съжаление към него!…

Така измина половин час, след което Олд Шетърхенд се отърси от своите размишления и насочи вниманието си към хоризонта, където се бе появила тъмна линия, която ставаше все по-широка.

Като протегна ръка към нея, той каза:

— Ей къде се простира гората, за която споменах. Пришпорете конете си, след пет минути сме там.

Конете препуснаха и скоро ездачите стигнаха до висока и гъста борова гора, чиито дървета растяха толкова близко едно до друго, че прекосяването й на кон изглеждаше немислимо. Но Олд Шетърхенд знаеше какво да направи. Насочи коня си към едно определено място, навлезе с него под дърветата и се намери на една така наречена «индианска пътека», която бе пресечена и отъпкана от минаващите понякога индианци. Беше широка едва три стъпки. Той слезе от коня си, за да се огледа най-напред за пресни следи. След като не можа да открие нищо, пак се метна на седлото и подкани спътниците си да го последват.

В гъстата девствена гора не се чувстваше никакъв полъх, царящата тишина се нарушаваше само от конските копита. Олд Шетърхенд държеше карабината «Хенри» в дясната си ръка готова за стрелба и се взираше напред, за да може при случайна среща с неприятел пръв да насочи оръжието си към него. Но той беше убеден, че сега не съществуваше такава опасност. Ако червенокожите претърсваха цялата околност на коне, те сигурно се движеха заедно и толкова много воини едва ли щяха да използват такава пътечка, където нямаше какво да открият и където гъстата гора щеше да пречи на придвижването им. По пътеката се срещаха много малко места, където ездачът да може да обърне коня си в обратна посока.

След като яздиха доста време, пътеката излезе на едно голо място, в средата на което се издигаха няколко големи скали. Скалните късове бяха обрасли с мъх, а в пукнатините им бяха пуснали корени различни храсти. Между камъните извираше малко изворче, лъкатушеше през горската поляна и се губеше в гората. Олд Шетърхенд спря на това място и каза:

— Тук ще дадем възможност на конете да си отпочинат, а междувременно можем да изпечем прерийните кучета.

Ездачите слязоха от конете, свалиха поводите им, за да могат да пасат спокойно, и се заеха да съберат сухи съчки и да накладат огън. Джими започна да дере и корми прерийните кучета, а Олд Шетърхенд се отдалечи, за да се увери дали няма наблизо някаква опасност. Гората беше широка около три четвърти часа път и индианската пътека минаваше напреко през нея. Поляната със скалите се намираше приблизително в средата на горската площ.

Не след дълго месото зацвърча над огъня и над поляната се разнесе доста апетитен аромат. Олд Шетърхенд се завърна. Беше бързал и беше стигнал до другия край на гората, зад който се простираше обширна открита прерия. Не беше забелязал нищо подозрително и сега успокои другарите си, че няма защо да се страхуват от неприятна изненада.

След един час печеното бе готово.

— Хмм! — промърмори Хобъл Франк. — Ще ядем печени кучета! Ако някой ми беше предсказал по-рано, че някога ще изям най-добрия приятел на човека, щях така да му отговоря, че да му се изправят косите. Обаче сега съм гладен и ще трябва да опитам месото.

— Но това не е куче — обади се Джими. — Нали чу, че този мармот е наречен съвсем погрешно прерийно куче само заради гласа си.

— Туй никак не оправя нещата, напротив, става по-лошо. Печен мармот! Кой можеше да предположи такова нещо! Е, нека го опитаме.

Той си взе едно парче месо от гърдите и предпазливо го опита, но след това лицето му просветна, пъхна в устата си едно по-голямо парче и заяви, дъвчейки:

— Честна дума, никак не е лошо! Има почти вкуса на зайче, макар и да не прилича много на печено козле. Деца, аз мисля, че от тези две кучета няма да остане много нещо.

— Трябва да оставим малко и за вечеря — обади се Дейви. — Не се знае дали ще застреляме днес друг дивеч.

— Хич не ме е грижа за вечеря. Когато съм уморен и мога да се хвърля в ръцете на Орфея, на първо време ми е напълно достатъчно.

— Казва се «в ръцете на Морфея» — поправи го Джими.

— Я млъкни веднага! Няма да ми слагаш никакво М пред моя Орфей! По-добре съм запознат с тези неща; в селото Клоче край Морицбург имаше едно певческо дружество, което се казваше «Орфей на земята» (Франк отново греши, защото името на хора явно е взето от известното произведение «Орфей в ада». Б. пр.): тези хора пееха така мило, че слушателите винаги се унасяха в най-приятна дрямка. И ето защо оттам, от Клоче, произлиза изразът «попадам в обятията на Орфея». Не спори с мене, ами си яж мълчаливо и кротко прерийното куче; така ще е по-добре й за храносмилането ти, отколкото ако спориш с такъв начетен човек като мене.

Ако четиримата мъже мислеха, че се намират в безопасност, те много се лъжеха. Заплашваха ги два конни отряда, които се бяха отправили към гората.

Първият от тези два отряда беше малък; състоеше се само от двама конници, които идваха от север и се натъкнаха на следите, оставени от Олд Шетърхенд и другарите му. Те спряха и скочиха от конете си, за да разгледат дирите. Начинът, по който бе сторено това, показваше, че бяха опитни уестмани. Бяха добре въоръжени, но дрехите им бяха в окаяно състояние. По някои белези можеше да се предположи, че в последно време двамата са преживели тежки дни. Що се отнася до конете им, те бяха добре охранени и бодри животни, но без седла и оглавници, а само с една юзда от кожен ремък. Обикновено в този вид пасат конете на индианците около техните лагери.

— Какво мислиш за тази следа, Кнокс? — попита един от тях. — Да не би пред нас да има индианци?

— Не — отвърна другият, без да се колебае. — Конете са били подковани и хората са яздили един до друг, а не един след друг, както правят червенокожите.

— А колко са били?

— Само четирима. Няма от какво да се страхуваме, Хилтън.

— Освен ако са били войници!

— Pshaw! И в този случай няма защо да се страхуваме. Наистина не бива да се мяркаме в никой от фортовете; там започват тъй да те оглеждат и разпитват, че сигурно бихме се издали. Но някакви четирима кавалеристи няма да научат тук от нас нищо. Пък и как ли ще се досетят, че сме от онези бели, които нападнаха индианците юта?!

— И аз мисля тъй, но често дяволът си прави такива шеги, които не можем да предвидим. Намираме се в окаяно положение. Червенокожите ни преследват като хрътки, войниците ни търсят, а ние се мотаме из територията на юта. Беше много глупаво от наша страна да повярваме в златните планини, които ни обещаваше Червения Корнъл с неговите трампове.

— Глупаво ли? Съвсем не мисля така. Много е хубаво да забогатееш бързо и аз още далеч не съм се отчаял. Не след дълго Корнъл и другите ще ни настигнат и после няма защо да се тревожим. Трябва да опитаме да се измъкнем някак си от сегашното трудно положение. Колкото и да мисля, виждам само един изход за спасение и точно сега ни се предлага такава възможност.

— Каква възможност имаш предвид?

— Трябва да се опитаме да се присъединим към някои бели. Пред тях ще се представим за ловци и никой няма да се досети, че имаме нещо общо с хората, които принудиха индианците да изровят секирата на войната.

— И ти мислиш, че ще е разумно да се присъединим към хората пред нас?

— Да, така мисля. Те са се отправили към гората. Нека ги последваме!

Червения Корнъл беше опитал да увеличи групата си от двадесет души, с които, както вече ни е известно, успя да избяга при Игъл Тейл. Беше дошъл до извода, че двадесет души са му твърде малко, защото можеше да се предположи, че докато стигнат високо горе в планините, неговите хора щяха много да оредеят от неизбежните схватки с индианците. Затова той бе взимал със себе си всеки човек, проявил желание да тръгне с него. Това продължи през целия път, докато пресичаха Колорадо. Новоприетите бяха, разбира се, безделници, за чийто морал е просто излишно да се говори. Между тях бяха Кнокс и Хилтън, двамината ездачи, които сега яздеха към гората. Новата група на Корнъл се беше увеличила дотолкова, че сигурно около нея щеше да се вдигне шум, а изхранването й ставаше от ден на ден все по-трудно. Затова Корнъл бе решил да раздели хората си. Той самият имаше намерение с половината от тях да тръгне от околността на Ла Вета и да изкачи Роки Маунтънс (Скалистите планини. Б. пр.), а другата половина трябваше да се отправи към Морисън и Джорджтаун, откъдето да изкачи планините. Тъй като Кнокс и Хилтън бяха опитни хора, ги определиха за водачи на втората група. Бяха преминали успешно планините и се бяха спрели недалече от Брекънридж. Там ги сполетя несполука. Подплашеното стадо коне на един асиендеро (собственик на асиенда (ферма, чифлик — исп.). Б. пр.) префуча шумно край тях, собствените им коне изпокъсаха поводите си и избягаха с другите коне. За да си набавят нови коне, хората на Кнокс и Хилтън нападнаха по-късно лагер на юта, но индианците започнаха да ги преследват и им нанесоха съкрушителен удар. Само шестима успяха да избягат. Но червенокожите тръгнаха по петите и на тези шестима души. Четирима от тях бяха убити вчера, а двамата водачи Кнокс и Хилтън единствени имаха щастието да се измъкнат от отмъщението на индианците.

Тези събития бяха предмет на разговора на двамата ездачи, докато се приближаваха към гората. Щом се добраха до нея, те откриха индианската пътека и тръгнаха напред. Достигнаха до поляната точно в онзи момент, когато приключи краткият спор между Джими и Хобъл Франк.

— Значи ние сме ловци, разбра ли? — прошепна Кнокс на Хилтън. — Остави ме само аз да говоря!

В този момент Олд Шетърхенд забеляза двамата. Той взе карабината си и без да откъсва погледа си от тях, зачака да се приближат.

— Гуд дей, мешърс! — поздрави Кнокс. — Ще ни разрешите ли да си починем при вас?

— Всеки честен човек е добре дошъл при нас — отвърна Олд Шетърхенд и в същото време огледа изпитателно ездачите и конете им.

— Да се надяваме, че не ни считате за нечестни хора — обади се Хилтън, като макар и външно, съвсем спокойно издържа острия поглед на ловеца.

— Мога да съдя за хората около себе си едва когато ги опозная.

— Е, тогава разрешете ни да ви дадем такава възможност! Двамата слязоха от конете си и седнаха край огъня. Очевидно бяха много гладни, защото хвърляха към печеното доста жални погледи. Добродушният Джими им тикна в ръцете няколко парчета печено месо и ги подкани да ядат. Те не дочакаха втора покана. Сега, по време на ядене, учтивостта не позволяваше да им задават въпроси. Ето защо минутите, докато се наситят, бяха прекарани в мълчание…

Другата група, за която споменахме, че се приближава към гората откъм другата страна, се състоеше от около двеста индианци. Наистина Олд Шетърхенд беше на разузнаване и от другата страна на гората, но когато оглеждаше откритата прерия, той не можа да забележи приближаващите се червенокожи, защото точно тогава от погледа му ги закриваше една вдадена в прерията част от гората. Изглежда, и индианците познаваха местността много добре, защото се насочиха право към мястото, където излизаше индианската пътека, същата тясна пътека, по която белите бяха стигнали до поляната.

Червенокожите бяха тръгнали по пътеката на войната и за това говореха ярките бои, с които бяха изписали лицата си. Повечето от тях бяха въоръжени с пушки и само малцина имаха лъкове и стрели. Начело яздеше грамаден юначага, който беше вожд, защото в косите му бе втъкнато орлово перо. Не можеше да се познае възрастта му, тъй като лицето му беше покрито с черни, жълти и червени линии. Когато стигнаха до пътеката, той слезе от коня си, за да я огледа. Първите воини от колоната, които се спряха зад него, наблюдаваха действията му с любопитство. Един от конете изпръхтя. Вождът вдигна предупредително ръка и собственикът на животното сложи длан върху ноздрите му. Понеже по този начин вождът искаше да се запази пълна тишина, беше ясно, че нещо бе събудило подозренията му. Той тръгна по пътеката бавно, крачка по крачка, като държеше тялото си силно приведено към земята. Когато се върна, каза на езика на юта, сроден с диалекта на шошоните (индианско племе, живеещо в щатите Айдъхоу и Невада, което наброява днес около 3800 души. Б пр.) от езиковата група в Сонора: (щат в Мексико край Калифорнийския залив. Б пр.)

— Един бледолик е бил тук преди толкова време, колкото се нуждае слънцето, за да измине една педя по небето. Нека воините на юта се скрият с конете си между дърветата. Овутс Ават ще тръгне да потърси бледоликия.

И така името на вожда, който бе едва ли не по-висок и по-широкоплещест от Олд Файерхенд, беше Овутс Ават, което означава Големия вълк. Той се запромъква през гората. Когато се върна след около половин час, от воините му нямаше и следа. Той изсвири тихо и червенокожите веднага се показаха иззад дърветата, оставяйки конете си в гората. Вождът направи знак и към него се приближиха пет-шест индианци, които бяха предводителите на отделните индиански отряди.

— Шест бледолики лагеруват край скалите — каза им той. — Сега ядат месо и конете им пасат близо до тях. Нека моите братя ме следват, докато свърши пътеката, после те ще се разделят: половината ще се промъкнат надясно, а другата половина — наляво, и ще обградят цялата поляна. След това ще дам знак и червените воини ще се втурнат напред. Белите кучета ще бъдат толкова изплашени, че изобщо няма да се съпротивляват. Ще ги хванем с голи ръце и ще ги отведем в нашето село, за да ги вържем на кола на мъчението. Петима трябва да останат тук, за да пазят конете. Хау!

Последната дума служи за подсилване и потвърждение на казаното и значението й е приблизително равно на нашите думи: «баста», «дадено» (уговорено), «край». Когато някой индианец произнесе тази дума, той счита, че даденият въпрос е обсъден достатъчно и решен напълно.

Предвождани от главатаря си, червенокожите навлязоха в гората по пътеката съвсем тихо, толкова тихо, че не можеше да се долови абсолютно никакъв шум. Щом стигнаха до мястото, където пътеката излизаше на поляната, те се разделиха в две посоки, за да я обградят. Конник не би могъл да се придвижи в гората, но без коне за гъвкавите тела на индианците това не беше трудно.

Белите току-що се бяха нахранили. Хобъл Франк тикна ловджийския нож в колана си и каза на английски, за да може да бъде разбран и от двамата новодошли:

— Наядохме се и конете ни си отпочинаха; сега можем пак да тръгваме, за да стигнем до нашата цел още преди настъпването на нощта.

— Да — съгласи се Джими. — Но първо би трябвало да се запознаем и да разберем кой накъде отива.

— Имате право — кимна Кнокс. — Бихте ли ми казали коя е вашата цел за днес?

— Отиваме към Еленовите планини.

— И ние. Това е чудесно съвпадение. Можем да яздим заедно. Олд Шетърхенд мълчеше. Той направи скришом знак на Джими да продължи разговора, защото искаше да се намеси едва когато сметнеше, че е настъпил подходящ момент.

— Нямам нищо против — отвърна дебелият. — Но накъде ще се отправите след това?

— Още не сме решили. Може би ще отидем към Грийн Ривър, за да ловуваме бобри.

— Едва ли ще намерите там много бобри. Който иска да лови дебелоопашатковци, трябва да отиде още по-далеч на север. В такъв случай сте трапери, ловци на бобри?

— Да. Казвам се Кнокс, а моят спътник — Хилтън.

— Но къде са вашите боброви примки, мастър Кнокс, без които няма да уловите нищо?

— Откраднаха ни ги долу, край реката Сан Хуан; крадците бяха може би индианци. Надяваме се да срещнем някое поселище, където ще можем да си купим примки. Значи сте на мнение, че можем да се присъединим към вас поне до Еленовите планини?

— Нямам нищо против, ако спътниците ми са съгласни.

— Чудесно, мастър! Може би ще ни кажете имената си!

— Защо да не ви ги кажем? Наричат ме Дебелия Джими, а моят съсед вдясно е…

— Вероятно Дългия Дейви? — прекъсна го бързо Кнокс.

— Да. Досетихте се, нали?

— Разбира се! Вие двамата сте известни надлъж и нашир и където се намира Дебелия Джими, там няма нужда дълго да търсиш Дългия Дейви. А дребният мастър от лявата ви страна?

— Наричаме го Хобъл Франк; чудесна личност, която тепърва ще можете да опознаете.

Франк отправи сърдечен и признателен поглед към Джими, който продължи:

— А последното име, което остана да чуете, сигурно ви е много по-добре познато, отколкото моето. Смятам, че сте чували за Олд Шетърхенд. .

— Олд Шетърхенд? — извика Кнокс силно зарадван. — Наистина ли? Вярно ли е, сър, че вие сте Олд Шетърхенд? Ако е така, позволете ми да ви кажа, че се радвам много да се запозная с вас, сър!

При тези думи той подаде ръка на ловеца и същевременно хвърли на Хилтън поглед, който означаваше: «Радвай се, защото сега сме в безопасност!» Но Олд Шетърхенд се направи, че не забелязва протегнатата му ръка, и отвърна студено:

— Наистина ли се радвате? Жалко, че не споделям радостта ви.

— Защо, сър?

— Защото сте хора, на които човек изобщо не може да се зарадва.

— Какво искате да кажете? — попита Кнокс, съвсем смаян от тази откровеност. — Предполагам, че се шегувате, сър? !

— Говоря сериозно. И двамата сте лъжци, ако не и нещо по-лошо.

— Охо! Да не мислите, че ще преглъщаме спокойно такива обиди?

— Точно така мисля; та какво друго ви остава да правите?

— Да не би да ни познавате?

— Не. Не би било особена чест за мене.

— Сър, ставате все по-безочлив. Докажете, ако можете, че сме лъжци!

— Защо да не ви докажа! — отвърна Олд Шетърхенд безразлично.

— Казвате, че долу край Сан Хуан сте поставяли примките си. А кога е било това?

— Преди четири дни.

— Значи идвате направо оттам?

— Да.

— Би трябвало да сте дошли от юг, а това не е вярно. Дойдохте тук малко след нас и ние щяхме да ви забележим в откритата прерия. На север обаче гората се вклинява доста навътре в прерията и сигурно сте се намирали зад нея, когато огледах прерията за последен път, преди да тръгнем по горската пътека. Дошли сте от север, а не от юг.

— Но, сър, казах ви истината. Не сте ни забелязали.

— Аз ли не съм ви видял? Ако имах толкова лошо зрение, досега щях да загина хиляди пъти. Не, не можете да ме метнете! А ето и следващия ми въпрос: къде ви са седлата и юздите?

— Откраднаха ни ги!

— Човече, не ме смятайте за някой глупав хлапак! — изсмя се Олд Шетърхенд презрително. — Да не би да сте оставили седлата и юздите на конете във водата при бобровите примки, та са ви ги откраднали заедно? Кой ловец сваля оглавника на коня си? А откъде имате тези индиански юзди?

— Купихме ги от един индианец.

— А може би и конете сте купили от него?

— Не — отвърна Кнокс, който разбра, че е безсмислено да поддържа и тази дръзка лъжа.

— Значи индианците юта са започнали да търгуват и с конски оглавници! Не бях чувал досега подобно нещо. А откъде взехте конете?

— Купихме ги във форт Дожд.

— Толкова далеч оттук? Обзалагам се, че тези коне са прекарали последните седмици само на изобилна паша. Един кон, който е носил ездач на гърба си от форт Дожд дотук, изглежда съвсем иначе. А защо вашите коне не са подковани?

— Трябва да попитате търговеца, който ни ги продаде.

— Глупости! Търговеца! Тези коне са крадени!

— Сър! — извика Кнокс, като хвана дръжката на ножа си. И ръката на Хилтън се насочи към пояса му.

— Оставете си ножовете на мира, иначе ще ви пребия! — заплаши ги Олд Шетърхенд.

— Мислите ли, че не виждам индианската дресировка на конете?

— Как може да сте я забелязали, като не сме яздили пред вас! На коне изминахме само кратко разстояние от края на пътеката до тези скали.

— Но видях как тези животни избягват нашите коне и стоят винаги едно до друго. Конете са откраднати от юта, а вие двамата сте от хората, които са нападнали нещастните червенокожи.

Кнокс не знаеше вече какво да отговори. Беше безпомощен пред проницателността на този човек. И той постъпи, както обикновено постъпват хора като него в подобни случаи — потърси спасение в грубостта.

— Сър, много съм слушал за вас и ви смятах за съвсем друг човек — каза той. — Но вие бълнувате. Само един побъркан човек може да измисли твърдения като вашите. Нашите коне имали индианска дресура! Щях да се пръсна от смях, ако цялата работа не ме беше ядосала. Но сега разбирам, че ние просто не си подхождаме и ще си тръгнем, за да не бъдем принудени да слушаме и по-нататък вашите измишльотини… Дявол да го вземе, това пък какво е?

Когато стана дума за конете, той погледна към тях и видя нещо, което изцяло привлече вниманието му. Конете бяха вдигнали глави и поемаха дълбоко въздух с разширените си ноздри. След като се повъртяха във всички посоки, зацвилиха радостно и се затичаха към края на поляната.

— Да, това пък какво е? — извика и Джими. — Наблизо има индианци!

Безпогрешното око на Олд Шетърхенд забеляза опасността само с един-единствен поглед. Той отговори:

— Сигурно сме обградени от индианците юта, чието присъствие бе издадено от конете и сега индианците ще се видят принудени да се покажат.

— Какво ще правим? — попита Дейви. — Ще се браним ли?

— Най-напред ще им докажем, че нямаме нищо общо с тези крадци и убийци. Това е най-важното. Дръжте ги!

Той удари Кнокс с юмрука си в слепоочието така, че бандитът се стовари на земята като чувал с картофи; веднага след това и Хилтън получи същия удар, без да успее изобщо да се защити!

— А сега бързо на скалите! — нареди Олд Шетърхенд. — Там ще имаме прикритие, каквото ни липсва тук долу. а после сме принудени да изчакаме развоя на събитията.

Не беше лесно да се изкачат каменните колоси, но в подобни случаи способностите на човека се удвояват: за няколко секунди четиримата ловци се намериха горе и изчезнаха зад издатините на скалите и храстите. Откакто изцвилиха индианските коне, до този момент беше изминала около една минута. Вождът на индианците понечи веднага да даде сигнала за нападение, но се разколеба, като забеляза, че един от бледоликите повали с юмрук двама бледолики; това забавяне позволи на четиримата ловци да се скрият между скалите. Сега те стояха сгушени горе и куршумите и стрелите на индианците не можеха да им навредят, но тяхната позиция им позволяваше да държат под обстрел цялата поляна.

«Какво да се прави сега?» — Този въпрос занимаваше ума на Големия вълк. Когато е необходимо, индианецът е храбър, смел и самопожертвувателен, но когато може да постигне целта си чрез хитрост, на него и през ума не му минава да рискува живота си. Тъй че вождът събра с остро изсвирване помощниците си, за да се посъветват какво да сторят.

Резултатът от съвещанието можа скоро да се забележи, или по-скоро да се чуе. Откъм края на поляната се разнесе силен глас. Тъй като свободното от дърветата пространство беше широко около петдесет метра, а разстоянието от дърветата до скалите бе около половината, т.е. приблизително двадесет и пет крачки, то всяка една дума се чуваше съвсем ясно. До едно дърво бе застанал самият вожд, който извика:

— Бледоликите са обградени от много червени воини, затова нека слязат от скалите!

Това беше толкова наивно, че той изобщо не получи отговор. Червенокожият повтори подканата си още два пъти и след като пак не получи отговор, добави:

— Ако белите мъже не ни се подчинят, ще ги убием. Олд Шетърхенд му отговори:

— Какво лошо сме сторили на червенокожите воини, та са ни обградили и искат да ни нападнат?

— Вие сте от онези кучета, които избиха нашите воини и откраднаха конете ни.

— Лъжеш се. Само двама от тези разбойници са тук; преди малко дойдоха при нас и когато разбрах, че са врагове на юта, ги проснах с юмрука си. Не са умрели, скоро ще се съвземат. Ако желаете, можете да ги вземете.

— Искаш да ни подмамиш, за да ни избиете!

— Не. Кой си ти? Как се казваш?

— Аз съм Овутс Ават, вождът на юта.

— Познавам те. Големия вълк има силно тяло и силен дух. Той предвожда ямпа-юта във военните походи, неговото племе е храбро и справедливо и сигурно няма да иска да накаже невинни хора за греховете на виновните.

— Говориш като жена. Вайкаш се, за да си спасиш живота. Наричаш се невинен от страх пред смъртта. Аз те презирам. Как ти е името? Сигурно ще да е име на някое старо, сляпо куче.

— А нима самият Голям вълк не е сляп? Изглежда, че не може да види конете ни. Нима те са били някога собственост на юта? Между тях има и едно муле. И то ли е откраднато от юта? Как е възможно Големия вълк да ни мисли за конекрадци? Нека погледне черния ми жребец! Имали ли са юта някога такова животно? То е от онази порода, която се отглежда само за Винету, великия вожд на апачите, и за неговите приятели. Нека воините на юта чуят дали името ми е име на куче. Бледоликите ме наричат Олд Шетърхенд; на езика на юта това име означава Покай Му — Убиващата ръка.

Вождът не отговори веднага и настъпилата тишина трая няколко минути. Това беше сигурен признак, че името на ловеца е направило силно впечатление. След като изминаха няколко минути, гласът на Големия вълк се разнесе отново.

— Бледоликият се представя за Олд Шетърхенд, но ние не му вярваме. Олд Шетърхенд е безстрашен, а на тебе страхът ти е отнел смелостта да се покажеш пред нас.

— Ако всичко това е вярно, тогава воините на юта се страхуват повече от мене, защото са се скрили заедно с тебе само от четирима мъже. А аз ще ти докажа, че не знам що е страх. Сега ще ме видите. — Той се измъкна от скривалището си и се изкачи на най-високата скала, огледа се бавно наоколо, като стоеше така отпуснато и безгрижно, сякаш никакви пушки не го заплашваха с куршумите си.

— Инг Покай Му, инг Покай Му, хау! — разнесоха се няколко силни гласа. — Той е «Убиващата ръка», той е «Убиващата ръка» наистина!

Уестманът продължи да стои безстрашно и извика на вожда:

— Чу ли как твоите воини доказаха кой съм? Сега вярваш ли, че аз съм наистина Олд Шетърхенд?

— Вярвам ти. Смелостта ти е голяма. Куршумите ни стигат много по-надалеч, отколкото си застанал. Колко Лесно може да изгърми някоя наша пушка!

— Но няма да стане, защото воините на юта са храбреци, а не убийци. А освен това, ако ме убиете, за моята смърт ще ви бъде жестоко отмъстено.

— Не се боим от никакво отмъщение!

— Но то ще ви настигне навсякъде и ще ви унищожи, без да ви пита дали се боите от него, или не. Аз изпълних желанието на Големия вълк и му се показах. Защо самият той се крие все още? Страх ли го е, или мисли, че съм подъл убиец, който иска да го застреля?

— Вождът на юта не се бои. Той знае, че Олд Шетърхенд прибягва до оръжието си само когато е нападнат; сега ще се покаже.

Той излезе иззад дървото, така че цялата му великанска фигура можеше да се види.

— Сега доволен ли е Олд Шетърхенд? — попита той.

— Не. Бих искал да говоря с тебе по-отблизо, за да чуя по-добре желанията ви. Приближи се на половината разстояние между нас, аз ще сляза от скалите и ще дойда при теб. Там ще седнем заедно да се съвещаваме, както подобава на двама достойни воини и вождове.

— А не е ли по-добре ти да дойдеш при нас?

— Не, и единият, и другият трябва да покажат взаимното си уважение, като изминат един срещу друг еднакво разстояние.

— Но в такъв случай на поляната ще бъда изложен на изстрелите на твоите хора.

— Давам ти дума, че няма да ти се случи нищо лошо. Моите хора биха стреляли само ако воините ти ми изпратят някой куршум. В такъв случай ти наистина ще бъдеш загубен.

— Щом Олд Шетърхенд дава думата си, тогава съм спокоен, той държи на нея като на най-свята клетва. Ще дойда. А какво оръжие ще носи белият ловец?

— Ще оставя тук всичките си оръжия, но ти си свободен да правиш каквото пожелаеш.

— Големия вълк ще покаже, че има не по-малко смелост и доверие. Слез от скалите!

Вождът остави всичките си оръжия в тревата, където стоеше и зачака Олд Шетърхенд на уговореното място.

— Рискът е твърде голям — предупреди Джими ловеца. — Убеден ли си, че не те заплашва опасност?

— Да. Ако преди да дойде на уговореното място, вождът се бе оттеглил назад, за да се съвещава с хората си и да им даде някакво нареждане или някакъв знак, то аз естествено не бих му имал никакво доверие. Но тъй като не предприе нищо подобно, мисля, че мога да му се доверя.

— А ние какво да правим през това време?

— Нищо. Скришом ще държите пушките си насочени към него и ще го застреляте веднага, ако бъда нападнат.

Той слезе от скалите и се отправи към индианеца. Когато стигна до него, му подаде ръка и каза:

— Не бях виждал досега Големия вълк, но често съм слушал за него — знам, че е най-мъдрият в света на племето си и най-смелият по време на битките. Радвам се да видя лицето му и да го поздравя като приятел. .

Индианецът не обърна внимание на ръката на белия, огледа фигурата и лицето му с изпитателен поглед и посочи към земята:

— Да седнем! Воините на юта бяха принудени да изровят бойните секири срещу бледоликите и затова не съществува нито един-единствен бледолик, когото мога да поздравя като приятел.

Той седна на земята и Олд Шетърхенд зае място срещу него. Огънят беше угаснал; край пепелта все още лежаха Кнокс и Хилтън, които, изглежда, бяха доста силно зашеметени, защото все още не се помръдваха. Мустангът на Олд Шетърхенд бе подушил индианците още преди да се разнесе гласът на вожда и с пръхтене се беше приближил до подножието на скалите. Старото муле на Дейви имаше също така много остър нюх и бе последвало примера му. Конете на Франк и Джими си бяха извлекли поука от тези действия и сега четирите животни стояха близо до скалите и цялото им поведение показваше, че напълно съзнават опасността, в която се намираха заедно с господарите си.

Изглежда, никой от двамата мъже, седнали един срещу друг, нямаше намерение да започне да говори. Олд Шетърхенд чакаше и гледаше пред себе си с такова безразличие, като че ли абсолютно нищо не можеше да му се случи. Но червенокожият не можеше да свали изпитателния си поглед от белия. Гъсто нанесената боя по лицето му не позволяваше да се забележи неговият израз, но ъглите на устата му, които сега се бяха пораздалечили и извили леко нагоре, показваха, че създадената у него представа за прочутия ловец не се потвърждаваше от външния му вид. Това пролича ясно сега, когато той най-сетне отвори уста и направи почти ироничната забележка:

— Известността на Олд Шетърхенд е голяма, но изглежда, фигурата му не е расла заедно с нея.

Олд Шетърхенд надхвърляше средния ръст, ала в никакъв случай не беше някакъв гигант. Но във въображението на червенокожия той сигурно бе съществувал като истински голиат. Ловецът отвърна, усмихвайки се:

— Какво общо имат фигурата й славата? Нима трябва да отговоря на вожда на юта така: Големия вълк има едра фигура, но неговото име и неговата смелост не са расли едновременно с нея, а?

— Това би било обида — заяви червенокожият и очите му пробляснаха гневно, — след която веднага бих те изоставил, за да дам заповед за започването на битката!

— А защо си позволяваш такава забележка относно моята фигура? Наистина твоите думи не могат да обидят Олд Шетърхенд, но те изразяват неуважение, което не мога да търпя. Аз съм поне толкова велик вожд, колкото си и ти; ще разговарям с тебе учтиво, но желая и ти да си учтив към мене. Искам да знаеш това, преди да сме започнали нашия разговор, защото иначе той няма да доведе до добри резултати.

Ловецът бе просто задължен да даде този малък урок на червенокожия. Колкото по-смело беше държанието му, толкова повече щеше да импонира на индианците, а от впечатлението, което щеше да направи, зависеше неговата съдба и съдбата на другарите му.

— Може да има само един-единствен резултат: вашата смърт! — заяви Големия вълк.

— Това би било чисто убийство, защото нищо лошо не сме ви сторили.

— Но ти си заедно с убийците, които преследваме! Яздил си заедно с тях.

— Не е вярно. Изпрати някой от твоите хора по нашите следи. Скоро ще разбере, че двамата дойдоха тук едва след нас и че са вървели по следите ни.

— Това с нищо не променя нещата. Бледоликите ни нападнаха, когато цареше пълен мир, откраднаха конете ни и убиха много от нашите воини. Нашият гняв беше голям, но и нашата предпазливост не бе по-малка. Изпратихме неколцина от нашите най-мъдри хора, за да поискат наказанието на виновните и обезщетение за загубите ни, но им се изсмяха и ги изгониха. Затова изровихме томахоките и се заклехме да убиваме всеки бледолик, който попадне в ръцете ни, докато бъдат отмъстени нашите воини. Трябва да бъдем верни на клетвата си, а ти си бледолик.

— Съжалявам за случилото се. Големия вълк сигурно знае, че съм приятел на червенокожите мъже.

— Да, знам го, но въпреки всичко и ти ще трябва да умреш. Когато несправедливите бледолики, отхвърлили молбите ни, научат, че с действията си са станали причина да умрат много честни и справедливи хора, та дори и Олд Шетърхенд, те ще си извадят поука и в бъдеще ще постъпват по-умно и с повече разбиране.

Тези думи звучаха вече опасно. Индианецът говореше най-сериозно, а изводите, които правеше, съвсем не бяха лишени от логика. Въпреки това Олд Шетърхенд отвърна:

— Големия вълк мисли само за клетвата си, но не мисли за нейните последствия. Ако ни убиете, над планините и прериите ще се разнесе вик на гняв и възмущение и хиляди бледолики ще тръгнат срещу вас, за да отмъстят за нашата смърт. Отмъщението ще бъде много сурово, защото ние сме били винаги приятели на червенокожите мъже.

— Вие ли? Значи не само ти? Говориш и за твоите спътници? Кои са тези бледолики?

— Един от тях се казва Хобъл Франк, но може би ти не го познаваш; обаче си чувал твърде често имената на другите двама те са Дебелия Джими и Дългия Дейви.

— Познавам ги. Никой никога не ги е виждал разделени и никога не съм чувал да са се държали враждебно към индианците. Но именно тяхната смърт ще убеди несправедливите вождове на бледоликите, че са постъпили глупаво, като са изгонили нашите пратеници. Вашата смърт е вече решена, но тя ще бъде почтена. Вие сте храбри и прочути мъже и ще умрете в най-страшните мъки, каквито бихме могли да ви подготвим. Сигурно ще ги понесете, без да ви мигне окото, а това ще се разчуе навсякъде. Така ще придобиете още по-бляскава слава от досегашната, а във Вечните ловни полета ще бъдете уважавани и почитани. Надявам се, че разбираш с какво внимание ще се отнесем към вас и ще ни бъдеш признателен!

Олд Шетърхенд никак не беше възхитен от предложените му привилегии. Но той с нищо не издаде мислите си, а отговори:

— Намеренията ти са наистина добри и мога само да те похваля заради тях, но мнозината, които ще искат да отмъстят за нас, няма да ти бъдат благодарни за подобни намерения.

— Аз ги презирам, нека дойдат! Овутс Ават не е свикнал да брои неприятелите си. А знаеш ли колко многобройни ще бъдем ние тогава? Ще се съберат всички племена, сродни на юта, и белите воини ще бъдат смазани. Ще се притекат воините на племената ямпа, унита, сампиче, па-вантс, виминучи, елк, капоте, веавер, пай, таше, муачи и табеквачи.

— Ще трябва да отидеш на изток и да преброиш белите! А знаеш ли какви предводители ще бъдат избрани, за да отмъстят за нас? Те ще бъдат хора, всеки един от които струва колкото много воини на юта.

— Я ми кажи някои от тях!

— Ще ти спомена само едно име: Олд Файерхенд!

— Той е истински герой; сред бледоликите прилича на гризли между прерийни кучета — призна вождът. — Но той ще бъде сам, не можеш да ми споменеш името на някой друг отмъстител.

— О, мога да ти спомена още много имена, но ще ти кажа само едно: Винету!

— Мълчи! Той е вожд на апачите. Белите се чувстват слаби в сравнение с нас. Затова изпратиха хора при навахите и ги насъскаха срещу нас.

— Вече си чул за това?

— Зрението на Големия вълк е остро, а ушите му долавят всеки шум. Нима навахите не принадлежат към голямото племе на апачите? Не трябва ли да гледаме на Винету като на наш враг? Тежко му, ако ни падне в ръцете!

— Тежко ви тогава и на вас! Предупреждавам те! В такъв случай срещу вас освен белите воини ще тръгнат и хиляди воини от племената мескалеро, лянеро, хиракила, тараконе, навахо, чиригуаи, пиналеньо, липан, копер, хила и мимбреньо, които принадлежат към племето на апачите. Те ще потеглят да се бият срещу вас и белите няма да има нужда да правят нещо друго; освен спокойно да гледат как юта и апачи се унищожават взаимно. Наистина ли искаш да доставиш тази радост на твоите бледолики врагове?

Вождът втренчи поглед пред себе си и отговори едва след известно време:

— Ти каза истината, но бледоликите нахлуват в земите ни от всички посоки; те ни заливат и червенокожият човек е осъден да умре бавно и мъчително от задушаване. Тогава не е ли по-добре за него да се бие така, че да умре по-бързо и по-бързо да бъде унищожен? Бъдещето, което ти ми описваш, не само не може да ме спре, а даже укрепва намерението ми да действам безмилостно и безогледно с томахока. Недей си дава повече труд, всичко ще стане както вече казах. Или мислиш, че ще можеш да ни избягаш?

— Разбира се.

— Това е невъзможно, знаеш ли колко воини имам тук? Двеста!

— Само двеста ли? Може би вече си чувал, че и по-голям брой хора са се опитвали напразно да ме заловят или да ме задържат в плен. Не си ли разбрал още какви оръжия имам?

— Казват, че си имал пушка, с която можеш да стреляш непрекъснато, без да има нужда да я зареждаш, но това не е възможно и аз не го вярвам.

— Искаш ли да ти покажа, че е вярно?

— Добре, покажи ми! — извика вождът, въодушевен от мисълта, че ще може да види тази тайнствена пушка, за която се разказваха толкова много легенди.

— Сега ще донеса пушката. — Ловецът стана и се упъти към скалите, за да вземе карабината си. При това положение на нещата той трябваше да се стреми преди всичко да учуди и сплаши индианците въпреки голямото им числено превъзходство, а най-подходяща за тази цел беше карабината «Хенри». Той знаеше какви легенди се разпространяваха сред червенокожите за нея. Те я считаха за омагьосана пушка, дадена на ловеца от Великия Маниту, който искал да го направи непобедим. Джими му я подаде от скалата, а той се върна при вожда и каза:

— Ето, вземи пушката и я разгледай! Червенокожият протегна ръка към нея, но после я отдръпна и попита:

— А може ли да я докосва друг човек освен тебе? Ако наистина е омагьосаната пушка, тя криела опасност за всеки друг, който я докоснел.

— Не мога да ти разкрия тайните й. Вземи я и сам опитай! Ловецът бе хванал карабината си с дясната ръка и поставяйки палеца си на пълнителя й, го завъртя леко и незабелязано така, че изстрелът щеше да последва и при най-малкото докосване на затвора. Острият му поглед забеляза група от неколцина червенокожи, които бяха напуснали от любопитство прикритията си и сега стояха на края на поляната. Тяхната група представляваше толкова добра мишена, че и един не съвсем добре прицелен изстрел можеше да засегне някой от тях.

Сега беше важно дали вождът ще вземе пушката в ръце, или не. Сигурно той бе по-малко суеверен от другите червенокожи, но все пак се отнасяше с недоверие към цялата работа. «Да я взема ли, или да не я взема?» Този въпрос можеше да бъде ясно прочетен в очите му, жадно втренчени в пушката. Сега Олд Шетърхенд хвана пушката с двете си ръце и му я подаде, но така, че дулото й бе насочено към споменатата вече група индианци. Любопитството на вожда се оказа все пак по-силно от неговите съмнения — той хвана пушката. Олд Шетърхенд, сложи карабината си в ръката му, тъй че тя докосна затвора на пушката. Веднага се разнесе изстрел; откъм групата на индианците се чу вик. Големия вълк се уплаши и изпусна карабината на земята. Един от неговите хора се обади, че е ранен.

— Аз ли го раних? — попита вождът смутено.

— Ами кой друг — отвърна Олд Шетърхенд. — Нека ти послужи като предупреждение. При второ докосване на тази пушка нещата ще станат по-сериозни. Разрешавам ти да я вземеш пак, но те предупреждавам, че куршумът ще…

— Не, не! — извика червенокожият, като вдигна и двете ръце пред лицето си. — Тази пушка наистина е омагьосана и е определена само за тебе.

— Добре поскъпваш — каза Олд Шетърхенд с напълно сериозен тон. — Ти получи само един малък урок, но следващия път ще бъде другояче. Виж онзи явор край потока. Дървото е съвсем младо и е дебело само два пръста; въпреки това в него ще се появят десет дупки, които ще бъдат на еднакво разстояние една от друга — колкото дебелината на палеца ти.

Той вдигна карабината си, прицели се и натисна спусъка — един път… три пъти… седем… десет пъти. После каза: — Отиди и виж! Така стреля омагьосаната пушка!

Вождът се отправи към дръвчето. Олд Шетърхенд видя, че той започна да мери разстоянието между дупките с палеца си. Подтиквани от природната си любознателност, много индианци излязоха иззад дърветата и отидоха при него. Ловецът използва това обстоятелство и бързо постави нови патрони в ексцентрично движещия се пълнител.

— Уф, уф, уф! — разнесоха се виковете на индианците. Ако за тях беше вече истинско чудо фактът, че ловецът стреля толкова пъти, без да зарежда пушката си, то сега учудването им се удвои, щом видяха, че не само нито един куршум не бе пропуснал целта, но и че всеки куршум беше пробил тънкото стебло точно един палец над предишния. Вождът се върна, седна пак на земята и подкани ловеца с ръка да последва примера му. Известно време той седя мълчаливо, гледайки втренчено пред себе си. После каза:

— Виждам, че си любимец на Великия дух. Бях чувал много неща за тази пушка, но не им вярвах. Сега вече знам, че всичко е било истина.

— Тогава бъди предпазлив и премисли добре какво ще предприемеш! Ти искаш да ни заловиш и да ни убиеш. Опитай се, нямам нищо против. Но когато след това преброите воините, паднали от моите куршуми, във вашето село ще се разнесат виковете на жените и децата, оплакващи загиналите; ала тогава не бива да прехвърляш вината на мене.

— А ти нима мислиш, че ще се оставим да ни улучат твоите куршуми? Вие ще бъдете принудени да се предадете, без да се чуе нито един изстрел. Обградени сте отвсякъде и нямате какво да ядете. Ще ви държим обсадени дотогава, докато бъдете принудени да предадете оръжието си.

— Ще има да чакаш дълго време. Имаме вода за пиене и голямо количество месо. А ето къде стоят и нашите четири коня, от които бихме могли да живеем дълги седмици. Но чак дотам изобщо няма да се стигне, защото ще се измъкнем. Първи ще вървя аз и моята омагьосана пушка, ще ви пращам куршум след куршум, а ти видя преди малко, че умея да улучвам целта.

— Но ние ще стоим зад дърветата!

— Мислиш ли, че това би ви помогнало да се спасите от омагьосаната ми пушка? Внимавай! Ти ще бъдеш първият, към когото ще я насоча. Аз съм приятел на червените мъже и ще съжалявам много, че ще бъда принуден да убия толкова много от тях. Досега сте дали и бездруго много жертви, но ако започнете война срещу белите войници и навахите, измежду вас ще паднат още много, много мъже. Затова не би трябвало да принуждавате и нас, вашите приятели, да сеем смърт между редиците ви.

Сериозните думи на ловеца не останаха без въздействие. Вождът мълчаливо се загледа пред себе си, също като някоя статуя.

После процеди през зъби с почти съжалителен тон:

— Ако не бяхме дали клетва да убиваме всички бледолики, които попаднат в ръцете ни, може би щяхме да ви пуснем да си вървите, но клетвата трябва да се спазва винаги.

— Не е вярно. Човек може да бъде освободен от някоя клетва.

— Но само в случай, когато Великият съвет реши. А тук аз съм единственият вожд. С кого бих могъл да се съветвам?

Олд Шетърхенд бе успял вече да докара разговора дотам, докъдето първоначално възнамеряваше. Щом вождът говореше за Съвета, най-голямата опасност беше вече преминала. Ловецът познаваше особените привички на червенокожите. Затова мълчеше и чакаше да чуе какво ще каже Големия вълк по-нататък.

Вождът изпитателно огледа поляната. Сигурно го занимаваше мисълта дали не беше все пак възможно да залови четиримата бели въпреки наличието на опасната омагьосана пушка. Накрая той въздъхна дълбоко, защото се видя принуден да отстъпи с двестата си воини само пред четирима души, и каза:

— Сам не мога да се освободя от клетвата си, това може да стори Съветът на старейшините. Ето защо ще трябва да тръгнете с нас като мои пленници, за да научите какво ще реши Съветът за вас.

— Пленник може да бъде само онзи, който е бил хванат. Ние ще тръгнем с вас, но не като пленници.

— Ами като какво?

— Като придружители.

— Значи не искате да предадете оръжията си и да се оставите да ви вържем?

— Не, в никакъв случай!

— Уф! Тогава чуй последните ми думи. Ако не се съгласиш с условията ми, ще ви държим обсадени въпреки омагьосаната ти пушка. Сега ще тръгнете с нас към нашето село, ще задържите оръжията и конете си и няма да ви връзваме. Ще се държим тъй, сякаш между нас цари пълен мир. Но затова ще трябва да ни се закълнете, че ще се подчините на решението на Съвета без никакви възражения. Аз казах. Хау.

Последната дума беше доказателство, че той в никакъв случай нямаше да отстъпи повече. Но Олд Шетърхенд бе напълно доволен от резултата на преговорите. Защото, ако червенокожите ги нападнеха сега, беше невъзможно да се отърват от сражението здрави и читави. Ето защо той отговори:

— Големия вълк ще разбере, че съм негов приятел. Ще се подчиним безпрекословно на решението на Съвета.

— Тогава вземи калюмета си и се закълни, че ще постъпиш така!

Олд Шетърхенд свали своята лула на мира от шнура й, сложи малко тютюн в главата й и го запали с помощта на пункса (примитивно огниво, използвано от ловците в Дивия запад. Б. пр.) си. После той изпусна дим към небето, към земята, към четирите посоки на света и каза:

— Обещавам, че няма да се съпротивляваме срещу решението на Съвета.

— Хау! — кимна вождът. — Сега всичко е наред.

— Не е, защото и ти трябва да подкрепиш обещанието си с калюмета — заяви Олд Шетърхенд и подаде лулата на червенокожия. Той може би тайно се беше надявал, че ловецът няма да се сети за това. В такъв случай нямаше да се чувства задължен да изпълни обещанието си и когато белите слезнеха от скалите, можеше да действа както си поиска. Но сега пое лулата безмълвно, духна дима в посоките, в които същото бе сторил и ловецът, и каза:

— Няма да сторим на четиримата бели нищо лошо, докато Съветът на старейшините реши съдбата им. Хау!

Той върна калюмета на Олд Шетърхенд и се приближи към Кнокс и Хилтън, които лежаха все тъй на местата, където бяха паднали: — Обещанието ми не засяга тези двамата — каза вождът. — Те са убийците, които ни нападнаха; познахме ги по конете, защото са наша собственост. Блазе им, ако ръката ти е изтръгнала душите им! Мъртви ли са?

— Не — отговори Олд Шетърхенд, от чието опитно око не беше убегнало как по време на разговора му с вожда двамата бяха повдигнали веднъж леко главите си, за да се огледат. — Не са мъртви, вече не са дори и в безсъзнание, само се преструват на умрели, защото си мислят, че ще ги оставим да лежат тук.

— Тогава нека тези кучета станат, защото ще ги смачкам с крака си! — извика вождът и нанесе на всеки от двамата по един толкова силен ритник, че те се отказаха да се преструват на припаднали. И двамата се изправиха на крака.

— Днес рано сутринта успяхте да избягате от воините ми — каза вождът разярено, — но Великия Маниту ви предаде в ръцете ми и за убийствата, извършени от вас, ще виете като кучета на кола на мъчението, така че ще чуят всички, които живеят из планините.

Двамата разбраха добре всяка дума на червенокожия, защото той говореше твърде добре английски.

— Убийства ли? — попита Кнокс. — Не знам дори за какво става дума; Кого сме убили според тебе?

— Мълчи, куче! Ние ви познаваме, а и тези бледолики тук, попаднали в ръцете ни заради вас, знаят какво сте направили! Кнокс беше голям хитрец. Той видя, че Олд Шетърхенд не беше ранен, и спокойно стоеше до вожда. Индианците не бяха посмели да се нахвърлят върху прочутия ловец. Който се намираше под неговата закрила, можеше да се чувства сигурен сред индианците дотолкова, колкото сигурен беше и самият той. Ето защо на този негодник му хрумна една мисъл и тя му се стори единствената, която би могла да ги спаси. Олд Шетърхенд беше бял. Той трябваше да защити белите срещу червенокожите. Поне така си мислеше Кнокс и затова отговори:

— Разбира се, че знаят какво сме правили, защото от седмици яздим заедно с тях. Попитай Олд Шетърхенд! Той ще ти обясни и ще ти докаже, че ние изобщо не можем да бъдем онези хора, за които ни мислите.

— Не се заблуждавай! — обади се Олд Шетърхенд. — Няма да излъжа, за да се отървете от заслуженото си наказание. Вече знаеш какво мисля за вас двамата. Казах ви го и мнението ми не се е променило. — Той му обърна гръб.

— Hang if all! ((англ.) — по дяволите! Б. пр.) Такова ли е отношението ви към нас? Тогава и аз знам какво да правя. Щом не искате да ни спасите, тогава и вие вървете с нас по дяволите! — И като се обърна към вожда, Кнокс продължи: — Защо не заловиш и тези четиримата? Те също участвуваха в краденето на конете и стреляха срещу юта. Точно от техните куршуми загинаха най-много от твоите воини!

Това беше безподобно нахалство. Но то веднага бе наказано, и как само беше наказано! Очите на вожда блеснаха гневно. Те направо хвърляха мълнии, когато прогърмя гласът му:

— Страхливецо! Нямаш смелостта да понесеш сам вината си, а се опитваш да я прехвърлиш на други, в сравнение с които ти си една воняща жаба. Но затова наказанието ти ще започне не на кола на мъчението, а веднага, още сега. Ще взема скалпа ти, но ще останеш жив и ще гледаш как той виси на пояса ми. Нани вич, нани вич!

Тези две думи на езика на юта означават: «ножа ми, ножа ми!» Той извика към червенокожите, които стояха на края на поляната.

— За бога! — извика трампът. — Да ме скалпират жив? Не, не! Той скочи, за да избяга, но вождът беше не по-малко бърз, той се втурна след него и го хвана за врата. Едно стисване на силната му ръка и Кнокс увисна в нея като парцал. Един индианец дотича и донесе ножа на вожда. Големия вълк го взе, запрати полуудушения Кнокс на земята, коленичи върху него — последваха три бързи движения с ножа, дръпване за косата, ужасен вик на лежащия под него трамп и червенокожият стана, държейки в лявата си ръка кървавия му скалп. Кнокс лежеше неподвижен. Отново бе изпаднал в несвяст. Черепът му представляваше ужасна гледка.

— Това очаква всяко куче, което обира и убива червените мъже, а после иска невинни да изкупват вината му! — извика Големия вълк, докато закрепваше скалпа на пояса си.

Хилтън бе наблюдавал случилото се с ужас. Беше онемял от страх. Отпусна се бавно до скалпирания и остана да седи до него мълчаливо. Вождът даде знак и всички червенокожи се приближиха. Скоро поляната гъмжеше от тях. Хилтън и Кнокс бяха вързани с кожени ремъци.

Щом Големия вълк беше заговорил за скалпиране, Олд Шетърхенд се изкачи на скалите, за да не бъде свидетел на тази страхотна сцена. Той разказа на спътниците си как бе протекъл разговорът му с вожда.

— Лошо — обади се Джими, — не можа ли да ни отървеш съвсем? Или може би беше по-добре да се бием с тях!

— Сигурно нямаше да бъде по-добре. Щеше да ни струва живота.

— Охо! Щяхме да се браним. И сигурно щяхме да победим при този страх, който индианците изпитват от карабината «Хенри». Безспорно нямаше да посмеят да се приближат.

— Вероятно. Но щяха да ни уморят от глад. Наистина аз им казах, че дори бихме изяли конете си, но лично аз по-скоро бих умрял от глад, отколкото да заколя моя Хататитла.

— Червенокожите сигурно не са застанали нагъсто един до друг. Щом се стъмни, може да се отправим тайно и четиримата в една определена точка: два изстрела или два удара с нож щяха да са достатъчни, за да пробием обсадата им.

— А после какво щяхме да правим? Първо индианците щяха да запалят наоколо огньове и щяха да забележат намерението ни да избягаме. И второ, дори да ни се беше удало да пробием редиците им, нямаше да стигнем далече, тъй като те веднага щяха да тръгнат по следите ни. А ако бъдем принудени да убием неколцина от тях, няма да имаме никакви шансове за снизхождение от тяхна страна.

— Съвършено вярно — съгласи се Хобъл Франк. — Просто не знам как е възможно на един дебел Джими Пфеферкорн да му мине през ума, че може да постъпва по-разумно от нашия Олд Шетърхенд. Ти винаги си бил като онова паче яйце, което се опитало да поучи майка си. Олд Шетърхенд направи каквото можеше да се направи, и аз му пиша шестица, и то с плюс, и вярвам, че и ти, Дейви, си на същото мнение.

— То се знае — кимна Дейви. — Една битка с индианците би довела до гибелта ни.

— Но докъде ще доведе тръгването ни заедно с тях? — попита Джими. — Много е вероятно Съветът на старейшините да ни обяви за врагове и да се отнесе към нас като към такива.

— Не бих ги посъветвал! — продума Франк заплашително. — В цялата тази работа имам и аз думата. Никой не може току-така да ме върже за кола на мъчението. Ще се съпротивлявам със зъби и с нокти.

— Нямаш право да се съпротивляваш. Нали се заклехме. Трябва да приемем всичко спокойно.

— Кой ти е казал подобно нещо? Ама ти наистина ли не разбираш, овча главо, че тази клетва си има своите тълкувания и под-текст? Олд Шетърхенд си е оставил една чудесна задна портичка. В хрониката никъде не пише, че трябва да приемем всичко спокойно. Казано е, както вече и ти чу, че не бива да мислим за никаква съпротива. Добре, ще спазим това условие. Нека си решават каквото си искат, ние няма да ги нападнем със стотонни стоманени парни кранове. Но ще използваме хитрост, хитрост, там е истината, и това не е никаква съпротива. Когато суфльорът ни осъжда на смърт, ние изчезваме от сцената през някаква дупка, за да се появим отново на този свят извън театралната зала с грандифлория.

— Искаш да кажеш «с грандеса» (достойнство. Б. пр.) — поправи го Джими.

— Ах, ако можеше да си държиш устата затворена! Сигурно знам да боравя с разговорния лексикон. Грандеса, ха! «Гран» — това е аптекарска тежест от дванадесет пфунда, а «деса» — направо нищо не значи, разбра ли? Но думата «гранд» означава «голям», а «флория» означава, че се намираш сред цветя, значи в щастие. Следователно ако ние се появяваме с грандифлория, то всеки достатъчно разумен човек ще знае какво искам да кажа и за какво намеквам. Но с тебе човек изобщо не може да разговаря с намеци. Не разбираш най-хубавите езикови изрази и хич не те интересуват възвишените неща. Поправи се, Джими, поправи се, докато все още можеш да се поправиш! Огорчаваш ми живота. Когато след време склопя очи и напусна тази земя, без да съм видял свестен живот от липсата на всякаква почит и уважение у тебе, тогава ще кършиш ръце до израняване от мъка и болка затова, че тъй често и хронологично си ми противоречил през време на земния ми формат на съществувание.

Джими се опита да отговори нещо подигравателно на дребния своенравен човечец, но Олд Шетърхенд му направи знак да мълчи и каза:

— Франк ме е разбрал правилно. Наистина се отказах от съпротива, но не и от хитрост. Е, много по-добре би било, ако не ми се наложи да извъртам обещанието си с някакви хитроумни тълкувания. Надявам се, че ще разполагаме и с някои други средства, за да си помогнем. Но засега си имаме работа само с настоящето.

— Преди всичко остава въпросът дали можем да се доверим на червенокожите — обади се Дейви. — Дали Големия вълк ще удържи на думата си?

— Да се надяваме. Много рядко някой вожд е нарушавал клетвата си, при даването на която е пушил калюмета. До свикването на Съвета можем да имаме доверие на юта. Но нека слезнем от скалите и да яхнем конете си! Индианците се готвят да тръгват.

Кнокс и Хилтън бяха вързани от индианците на конете си. Скалпираният, който все още беше в безсъзнание, лежеше по дължина върху гърба на коня, а ръцете му бяха вързани около врата на животното. Индианците изчезваха един след друг по тясната пътека. Последен остана вождът. Той изчака белите, за да се присъедини към тях. Това беше добър признак. Ловците си бяха помислили, че индианците ще ги поставят на средата на редицата си и ще ги пазят зорко.

Когато вождът и ловците стигнаха по пътеката до края на гората, индианците бяха извели вече конете си от гората и ги възседнаха. Цялата колона потегли. Четиримата бели останаха накрая заедно с вожда, докато начело на колоната яздеха няколко индианци, които бяха обградили конете на Кнокс и Хилтън. Това бе добре дошло за Олд Шетърхенд; червенокожите яздеха в индианска нишка, поради което колоната им се беше разтеглила толкова много, че до нейния край не достигаха стенанията на дошлия в съзнание Кнокс.

Сега, когато пред тях отново се ширна открита прерия, погледите им можеха да достигат чак до Елк Маунтънс, до чието подножие се простираше равнината. Олд Шетърхенд не попита вожда, но си каза, че целта на днешното им пътуване сигурно се намира някъде сред тези планини. Всички яздеха мълчаливо. И белите не разговаряха помежду си, защото сега нямаше и полза от много приказки. Трябваше да се изчака, докато стигнат лагера на индианците юта. Едва тогава можеше да се мисли за някакъв план за спасение и да се вземе някакво решение.