Съкровището в Сребърното езеро

Седма глава В борба за Бътлъровата ферма

Още рано сутринта защитниците на фермата бяха събудени. Денят предвещаваше да бъде топъл, дори горещ и слънчев, а свежата утринна светлина придаваше на сградата много по-приветлив вид. Тя беше правена за многобройни обитатели. Строена от тухли, къщата бе много дълга и широка и се състоеше от приземен и горен етаж, който завършваше с плосък покрив. Прозорците бяха високи и толкова тесни, че през тях не можеше да се промъкне човек. Тази предпазна мярка бе твърде необходима в една местност, която беше често кръстосвана от бандити. Нерядко се случваше някоя самотна ферма да се защищава в продължение на много дни срещу такива разбойнически нападения. Не по-малко грижливо беше ограден големият обширен двор. Високият зид беше снабден с амбразури, а между тях бяха иззидани широки площадки, на които защитниците можеха да стъпят, когато бе необходимо да се стреля над стената.

Недалеч от фермата шумеше реката, през която вчера ездачите бяха преминали, за да стигнат до фермата. Бродът на реката можеше спокойно да бъде обстрелван от стената, а през нощта, по нареждане на Олд Файерхенд, той беше направен непроходим чрез издигането на няколко прегради. Като втора и твърде необходима предпазна мярка ловецът бе наредил да откарат стадата на Бътлър към пасищата на неговия съсед; и това бе извършено също през нощта. После беше изпратен един човек към форд Дожд, за да предупреди Бътлър и зет му за появата на трамповете, в случай че двамата се бяха отправили вече обратно към фермата.

Олд Файерхенд заведе спътниците си на покрива на сградата, откъдето се откриваше широка гледка на изток и север — към вълнистата прерия, покрита с трева, и на юг и запад — към обширни и добре обработени ниви, засети с царевица и други култури.

Кога ще пристигнат индианците, които очакваме? — попита Дрол.

Според вчерашните изчисления на вожда, би трябвало скоро да се появят — отвърна Файерхенд.

Не разчитам много на тези изчисления. Най-напред ще е необходимо да се съберат червенокожи воини от различни места, а и никога няма да потеглят на боен поход, преди да изпълнят някои обреди според старите си традиции. Трябва да сме доволни, ако се появят около обед. Но тогава и трамповете може да се намират вече наблизо. Нямам много голямо доверие в тези шайени и арапахи.

И аз също — съгласи се Бил. — И двете племена са твърде малобройни и ръцете им не са хващали томахок от дълго време. Не можем да разчитаме на тях, но наоколо няма някакви силни съседи и ще трябва да се подготвим за дълга обсада.

— Не бива да се плашим от една дълга обсада, защото избите са пълни с провизии — обясни Олд Файерхенд.

— Но откъде ще вземем вода, което е най-важното? — попита Дрол. — Ако трамповете ни обсадят, не можем да ходим до реката!

— Не е необходимо. В една от избите има малък кладенец, който осигурява на хората добра вода за пиене, а за животните пък има прокаран канал.

— Има ли канал?

— Има. Тук всичко е премислено и подготвено именно за случай на обсада. Зад постройката може да забележите на земята дървен капак. Ако се повдигне, се виждат стъпала, водещи до сводест канал, който е свързан с реката.

— Дълбок ли е?

— Водата достига почти до гърдите.

— А открит ли е отворът му към реката?

— О не, нали трябва да остане скрит за всеки неприятел; на това място брегът е обрасъл с гъсти храсти и пълзящи растения.

Дрол нямаше никакви определени планове, когато разпитваше така подробно за канала, но това, което научи, по-късно щеше да му бъде от голяма полза.

Масите, столовете-и пейките, на които вечерта бяха вечеряли, сега бяха изнесени на двора, за да могат да закусят на открито. После събраха на куп всички оръжия и муниции, каквито имаше във фермата.

След това Олд Файерхенд заедно с госпожа Бътлър седна на платформата на сградата и отправи поглед на юг, откъдето трябваше да се зададат очакваните индианци. Най-сетне, вече беше превалило пладне, се зададе една много дълга редица от червенокожи фигури, които се движеха една зад друга в индианска нишка; бяха очакваните индианци, а най-отпред яздеше Доброто слънце.

Докато влизаха през портата, Олд Файерхенд преброи над двеста воини. За съжаление много малко от тях бяха въоръжени добре. Повечето нямаха дори коне, а и онези, които притежаваха коне, бяха отказали да ги вземат със себе си; предпочитаха да изложат себе си на опасността да бъдат ранени или убити, отколкото конете си. Олд Файерхенд разпредели тези някога толкова горди, а сега така западнали индианци на две групи; по-малката група щеше да остане във фермата, а останалите под предводителството на Доброто слънце трябваше да заемат позиции откъм границата със съседа, на чиито пасища се намираше откараният там добитък. Тези хора имаха задачата да отблъснат вероятните опити на трамповете да нахлуят във владението на съседите. За да повишат вниманието им и да поощрят смелостта им, беше обявена награда за всеки убит трамп; след това вождът потегли със своя отряд.

Сега във фермата се намираха над петдесет индианци, двадесет рафтъри и четиримата уестмани. Не бяха кой знае колко хора в сравнение с големия брой трампове, но един ловец или рафтър струваше сигурно колкото няколко трампа, а не трябваше да се забравя и закрилата, предлагана от зидовете и къщата. Беше голямо щастие, че госпожа Бътлър посрещна опасността сравнително спокойно. И през ум не й минаваше да обърква хората си с вайкания; напротив, тя ги събра около себе си и им обеща съответно възнаграждение, ако се държат самоотвержено. Това бяха около двадесетина ратаи, които умееха да си служат с оръжие и на които Олд Файерхенд несъмнено можеше да разчита.

След като бяха приключени всички приготовления, ловецът, госпожа Бътлър и англичанинът отново се настаниха на платформата. Олд Файерхенд държеше в ръка огромния далекоглед на лорда и претърсваше внимателно онази част от хоризонта, откъдето трябваше да се появят трамповете. След дълго напрегнато взиране той откри най-сетне три фигури, които се движеха към фермата, но не на коне, а пеша.

— Може би са разузнавачи — обади се Олд Файерхенд, — които ще се помъчат да влязат във фермата.

— За това е необходима смелост, каквато тези хора не притежават — отбеляза лордът.

— Каква смелост е нужна тук? Изпращат трима души, които никой не познава; ще влязат във фермата под някакъв предлог, кой би могъл да им стори нещо лошо? Нека слезем на първия етаж, за да не ни забележат на покрива. Ще можем спокойно да ги наблюдаваме с далекогледа през прозореца.

Конете се намираха зад постройката, така че не можеха да бъдат забелязани. Всички защитници на фермата побързаха да се скрият. Ако влезеха в двора, тримата трампове трябваше да останат с впечатлението, че фермата не разполага с достатъчно хора за защита.

Тримата бяха прекосили с мъка брода, където бяха издигнати няколко препятствия, и очевидно това ги учуди. Приближиха се бавно и Олд Файерхенд забеляза как един от тях повдигна другия, за да може да надникне в двора през една от амбразурите. Ловецът бързо слезе на двора. Скоро камбаната зазвъня; той се отправи към вратата и попита какво желаят.

— Фермерът в къщи ли е? — попита един глас.

— Не, замина — отвърна той.

— Искаме да питаме дали има работа за нас. Не му ли трябва каубой или ратай?

— Не.

— Тогава ще помолим поне да хапнем нещо. Идваме отдалече и сме гладни. Моля, пуснете ни!

Последните думи бяха изречени много жалостиво. Из целия Запад едва ли ще намерите фермер, който да изпъди някой гладен човек. При всички нецивилизовани народи, както и из онези краища, където няма хотели и странноприемници, цари хубавият обичай на гостоприемството; същото се отнася и за Далечния запад. И така тримата бяха пуснати и след като портата беше отново заключена, посочиха им къде да седнат пред къщата. Но това сякаш не им допадна съвсем. Мъчеха се да изглеждат непринудени, но не беше трудно да се забележи, че изучаваха сградата и околността й с изпитателни погледи, като се споглеждаха многозначително. Единият от тях каза:

— Ние сме бедни и прости хорица и не искаме да ви досаждаме. Разрешете ни да се разположим край вратата, където има по-голяма сянка. Сами ще си пренесем една маса.

Желанието им бе удовлетворено, макар че беше много коварно; искаха да останат до вратата, за да могат да я отворят на другарите си. Отнесоха маса и няколко стола до портата, след което една прислужница им занесе достатъчно ядене. Сега в тази част от двора не се намираше никой, тъй като всички, дори и прислужницата, се оттеглиха. Мнимите работници бяха много доволни от това обстоятелство, както успя да установи острият поглед на Олд Файерхенд от техните мимики и движения, с които придружаваха тихия разговор помежду си. След малко един от тях стана и уж безпричинно, ей така, се приближи до една от амбразурите и погледна навън. Това се повтори няколко пъти и беше сигурен признак, че тези бандити очакваха пристигането на съучастниците си всеки момент.

Олд Файерхенд стоеше до прозореца на горния етаж и наблюдаваше местността, откъдето се очакваха трамповете. И наистина в далечината се появи голяма група ездачи, която галопираше към фермата. Личеше си, че между тях се намираха хора, запознати с околността, защото те се насочиха право към брода. Като го достигнаха и видяха поставените препятствия, те спряха, за да се огледат. Сега беше вече време за Олд Файерхенд и той реши да действа. Ловецът слезе долу при портата. Точно в този момент един от тримата отново бе застанал до една от амбразурите и гледаше към другарите си. Той видимо се изплаши, щом видя, че го наблюдават, и бързо отстъпи от амбразурата.

— Какво правиш тук? Какво гледаш през амбразурата? — попита го Олд Файерхенд строго.

— Трампът смутено погледна великана и отговори:

— Аз… исках… исках да видя накъде да тръгнем.

— Не лъжи! Вашият път ви е добре известен. Той води към реката при хората, които пристигнаха там ей сега.

— Какви хора имате предвид, сър? — попита човекът с престорено учудване. — Никого не забелязах.

— Не се мъчи да се преструваш, безсмислено е. И тримата сте от трамповете при Осаге-нук, които се канят да ни нападнат, и са ви изпратили да им отворите отвътре портата. Затова и седнахте толкова близко до нея.

— Сър! — извика ядосано той и бръкна в джоба си. Но Олд Файерхенд вече държеше в ръката си револвер и го насочи заплашително към тях:

— Не пипайте скритите си оръжия! Да видя само едно от тях и ще стрелям! Идването ви тук беше доста рисковано, защото бих могъл да ви задържа и да ви предам на правосъдието; но толкова малко ме плашите, че ще ви пусна да си отидете. Вървете и кажете на онази сбирщина, че ще застреляме всеки, който се опита да премине реката. Повече няма какво да ви кажа, а сега се измитайте оттук!

Той отвори портата, тримата се измъкнаха мълчаливо, защото добре виждаха насочения към тях револвер. Но щом се озоваха навън и вратата беше заключена, те се изсмяха подигравателно:

— Глупак! Защо ни пусна, като знаеш, че сме трампове? Я ни преброй колко сме! Няма да се церемоним много с шепата хора, с които разполагаш. След четвърт час всички ще бъдете обесени!

Сега Олд Файерхенд даде уговорения знак и невидимите досега защитници на фермата излязоха иззад сградата и заеха местата си край амбразурите, за да наблюдават придвижването на неприятеля.

Изгонените разузнавачи бяха стигнали брега на реката и извикаха нещо към другия бряг, което хората край зида не можаха да разберат. След това трамповете навлязоха с конете си в реката, като се канеха, плувайки, да се доберат до другия й бряг. После подкараха конете си още по-навътре в реката.

— Заемете се веднага с разузнавачите, за да не избягнат заслуженото наказание — нареди Олд Файерхенд на Черния Том, на Блентър и на Хъмпи Бил, намиращи се близо до него. — Аз ще се прицеля в първите двама, които се опитат да се изкачат на отсамния бряг. След мене ще стрелят Чичото, Дрол, лордът и другите по реда, по който са застанали. Така всеки ще се заеме с определен човек и няма двама заедно да стреляме по един и същи трамп; тъй ще избегнем и прахосването на мунициите.

— Много добре! — отвърна Хъмпи Бил. — Вече съм се прицелил в моя човек.

А неговият неразделен приятел Чичо Гънстик, се обади:

Ето че първият конник достигна отсамния бряг. Вторият го последва. На мястото, където стъпиха на брега, се намираха и мнимите работници. Олд Файерхенд даде знак. Петте изстрела изтрещяха почти едновременно; двамата ездачи излетяха от седлата си, а тримата разузнавачи паднаха на земята. Трамповете нададоха гневни викове и се устремиха още по-бързо към брега. Един друг се тикаха към гибел, защото, щом някой стъпеше на брега, куршумите от фермата го сваляха от коня му. Само за около две минути двадесет-тридесет коня останаха без ездачи и затичаха насам-натам по брега.

Трамповете не бяха очаквали такова посрещане. Очевидно думите, които разузнавачите им бяха извикали през реката, бяха описали охраната на фермата като смешно слаба. А изстрелите от амбразурите следваха един след друг, никой от куршумите не пропускаше целта си! Гневните крясъци на трамповете се превърнаха в страхливи викове, разнесе се повелителен глас и всички ездачи, които се намираха във водата, обърнаха конете си, за да се върнат на брега, откъдето бяха дошли.

— Отблъснахме ги! — каза Блентър Мисуриеца. — Любопитен съм какво ли ще предприемат сега.

— Ще преплуват реката на някое друго място, където куршумите ни не могат да ги достигнат — отвърна Олд Файерхенд.

— А после?

— После ли? Не може отсега да се предвиди. Но ако подхванат умно работата, ще ни бъде много трудно.

— А какво наричате в случая «умно»?

— Не би трябвало да се приближават в гъста тълпа, а да се разпръснат. — Ако оставят конете си и притичат едновременно от всички страни към стената, за да се прикрият зад нея, ще се окажем твърде слаби, за да ги отблъснем. Ще бъдем принудени да се разпределим на четири фронта. А ако тогава трамповете се съберат внезапно на едно място и атакуват стената, ще бъде напълно възможно да се прехвърлят през нея.

— Това е вярно, но много от тях ще бъдат очистени. Обаче в такъв случай ние всъщност бихме останали почти без прикритие.

— Pshaw! Не ме е страх, ще изчакаме да видим какво ще предприемат.

Трамповете междувременно, изглежда, бяха приключили съвещанието си и се отправиха нагоре по реката, в северна посока, докато излязоха извън обсега на огъня от фермата. Там се прехвърлиха на другия бряг на реката и образуваха плътна маса, чийто фронт беше обърнат към портата на фермата. До този момент защитниците на фермата бяха заемали източната страна на стената, но сега Олд Файерхенд извика силно:

— Всички бързо към северната страна! Ще атакуват портата!

— Но нали не могат да я съборят с конете си! — обади се Блентър.

— Не могат, но ако успеят да я достигнат, е възможно да се прехвърлят от седлата на конете си така бързо през портата и зида, че направо ще ни смачкат тук в двора.

— Но преди това мнозина от тях ще загинат!

— Повечето ще оцелеят! Не стреляйте, преди да съм заповядал. Щом дам знак, всички да стрелят едновременно в най-гъстата тълпа!

Всички заеха бързо местата си по северната част от зида. Някои от мъжете бяха застанали до амбразурите, а други се бяха качили на площадките между тях, за да могат да стрелят над стената. Но сега стояха с наведени глави, за да не бъдат забелязани от трамповете преждевременно.

Трамповете се раздвижиха и скоро се понесоха в галоп точно срещу портата. Едва когато се приближиха на не повече от осемдесет крачки от нея, Олд Файерхенд даде заповед за откриване на огъня; изстрелите затрещяха…

Трамповете бяха спрени изведнъж в лудия си бяг, като че ли някой беше опънал пред тях дълго въже. Настана голяма бъркотия, която продължи известно време, тъй че защитниците на фермата намериха време да заредят отново пушките си и започнаха да стрелят поединично, без всякаква команда в хаоса от коне и човешки фигури. Трамповете не можаха да издържат, пръснаха се, оставяйки на земята убитите и ранените. Конете, изгубили своите ездачи, инстинктивно се събраха пред фермата и скоро отвориха вратата, за да ги вкарат вътре. Когато по-късно Трамповете се опитаха да приберат ранените, никой не им попречи, защоТо това беше акт на хуманност. Те отнесоха ранените под сянката на една далечна група дървета, където можеха да им превържат раните, доколкото им позволяваха обстоятелствата.

Вече беше настъпило пладне и храбрите защитници получиха ядене и пиене. После всички видяха как Трамповете се отдалечиха на запад, като оставиха ранените да лежат под дърветата.

— Дали си отиват! — попита Хъмпи Бил. — Получиха добър урок и ще постъпят умно, ако се поучат от него.

— Нямат подобни намерения — отвърна Леля Дрол. — Ако искаха наистина да се откажат от своите планове, щяха да приберат и ранените. Мисля, че сега са се сетили за стадата, които би трябвало да се намират около фермата. Погледнете към покрива на къщата! Олд Файерхенд е вече там с бинокъла в ръка. Той наблюдава негодниците и ми се струва, че скоро ще получим заповед да се притечем на помощ на каубоите и индианците.

Лелята не се беше излъгал. Изведнъж Файерхенд извика отгоре:

— Оседлайте бързо конете! Тези бандити се отправят на юг и ще се натъкнат на Доброто слънце и неговите хора.

За по-малко от пет минути конете бяха готови и всички се метнаха на седлата, а в двора останаха само няколко ратаи, които трябваше в случай на нужда бързо да отворят портата. Олд Файерхенд застана начело и скоро групата зави зад един от ъглите на зида, за да се отправи в южна посока. Отначало минаха през няколко ниви, а после започна прерията — зелена тревна равнина, подходяща за паша, по която тук-там растяха храсталаци.

Трамповете все още не се виждаха с невъоръжено око, но Олд Файерхенд носеше далекогледа, с който можеше да ги наблюдава. Това им даваше възможност да се движат постоянно успоредно с Трамповете, без те да можеха да ги забележат. След четвърт час Олд Файерхенд спря, защото и Трамповете се спряха. Бяха стигнали до земите на съседния фермер и видяха не само пасящите животни, но и въоръжените им пазачи.

Олд Файерхенд огледа островчетата, образувани от храстите сред прерията, и избра онези, които можеха да им служат за прикритие. Като се придвижваха зад тях, Олд Файерхенд и хората му се приближиха към мястото, където можеше да се предполага, че ще стане сблъскването между неприятелите. После всички оставиха конете си и се запромъкваха приведени все по-нататък, докато достигнаха една по-дълга ивица от храсти, към която, както по всичко личеше, Трамповете щяха да се приближат през време на битката. Оттук можеха да бъдат наблюдавани и двете групи без помощта на бинокъла.

Изглежда, Трамповете бяха доста смутени, като видяха какъв голям брой индианци охраняваха добитъка. Защо ли са били наети индианци да пазят добитъка, и то такъв голям брой? Трамповете се спряха стъписани. Но те скоро забелязаха, че индианците бяха лошо въоръжени и почти не разполагаха с огнестрелно оръжие; това ги успокои. Предводителите на Трамповете направиха кратко съвещание и последва заповед за нападение. От начина, по който започна нападението, можеше веднага да се разбере, че те нямаха намерение да водят дълга борба от голямо разстояние, а бяха решили просто да изпогазят индианците с конете си. Подредиха се в плътна маса и се втурнаха към червенокожите, надавайки заплашителни крясъци.

Сега стана ясно, че Доброто слънце напълно заслужаваше доверието, което му бяха оказали. Той издаде висока заповед и групата от неговите хора се разпръсна така, че повече не можеше да става дума за никакво изпогазване. Трамповете разбраха това и завиха, за да заобиколят десния фланг на индианците и да ги подгонят и съберат оттам към левия им фланг. Вождът на осагите прозря намеренията им. Отново се разнесе силният му глас. Хората му се събраха бързо, образуваха за известно време привидно объркана купчина, след което отново се разпръснаха. Но сега позициите им бяха съвършено други: преди се бяха пръснали в посока изток-запад, а сега — на север и на юг. Осагът беше предприел тази маневра не защото знаеше, че съюзниците му са наблизо, а защото действаше като нападнат бизон, който обръща към неприятеля си не своя незащитен хълбок, а мощното чело с двата си рога. Ако само по себе си това подреждане на хората му беше майсторска работа, то си имаше и друга положителна страна — по този начин разбойниците се намериха най-неочаквано между индианците и скритите зад храстите бели. Трамповете видяха, че намеренията им се осуетяват отново, и спряха; това бе непредпазливост, която веднага заплатиха. Изглежда, имаха погрешни представи за далекобойността на индианските оръжия и си въобразяваха, че са на безопасно разстояние. Един от водачите им заговори нещо — сигурно им съобщаваше новия начин на действие. Осагът използва тази пауза. Той нададе вик, неговите хора се хвърлиха бързо напред, после внезапно спряха, стреляха с лъковете си и бързо се оттеглиха. Стрелите достигнаха до целта си; имаше убити и ранени не само между ездачите, но и между конете. Много от животните се вдигнаха на задните си крака и се опитваха да побягнат; едва бяха обуздани. Настъпилото объркване беше използвано от Олд Файерхенд.

— А сега напред! — заповяда той. — Но не стреляйте по конете, а само по негодниците!

Хората му се намираха в гръб на неприятеля; изстрелите им затрещяха, а куршумите им бяха отправени към най-гъстите редици на Трамповете, които нададоха панически викове:

— Бягайте! — изрева измежду тях някакъв глас. — Обградени сме! Пробийте линията на индианците!

Тази заповед беше изпълнена веднага. Трамповете пришпориха конете си към индианците, изоставяйки убитите и ранените. Индианците им направиха път с удоволствие и нададоха след тях победни крясъци.

— Бягат, бягат! — засмя се старият Блентър. — И няма да се върнат. Знаете ли кой им извика да отстъпят?

— Разбира се! — отвърна Черния Том. — Добре познаваме този глас. Беше Червения Бринкли, когото, изглежда, сатаната закриля от нашите куршуми Няма ли да преследваме негодниците, сър?

Въпросът беше отправен към Олд Файерхенд и той отвърна:

— Не. Твърде сме слаби, за да се мерим с тях в ръкопашна схватка. Впрочем те са се досетили може би, че не сме били първоначално тук, а сме дошли на помощ на индианците от фермата. В такъв случай е твърде вероятно да се върнат при фермата и да я превземат в наше отсъствие. Трябва бързо да се връщаме.

— А какво ще стане с ранените трампове и свободните коне?

— Ще ги предоставим на индианците. Но да не губим време, бързо на конете!

Мъжете размахаха шапките си към червенокожите и извикаха гръмко «ура», на което им бе отговорено с остър и силен победен вик. После всички се метнаха на конете си и препуснаха към фермата. Олд Файерхенд се изкачи веднага на плоския покрив на сградата, за да огледа околността с бинокъла. Горе седеше и госпожа Бътлър, която беше силно обезпокоена, но сега за своя радост разбра, че нападението на Трамповете е отблъснато блестящо:

— Тогава може би сме спасени? — попита тя и въздъхна дълбоко. — Понеже Трамповете понесоха такива тежки загуби, може да се предположи, че няма да имат смелост да продължат враждебните си действия.

— Може би — отвърна ловецът замислено.

— Само «може би» ли?

— За съжаление! Едва ли ще се осмелят да нападнат пак стадата, защото ще мислят, че са охранявани не само от индианци, но и от достатъчно голям брой бели. Но положението с фермата стои малко по-иначе. Тези разбойници може би са се убедили, че през деня не могат да постигнат нищо, но може да разчитат на успех при нощно нападение. Във всички случаи трябва да сме готови да отблъснем и някое нощно нападение. Много е възможно…

Той млъкна. Все още гледаше през далекогледа, като в момента го беше насочил на север.

— Какво има? — попита жената. — Защо замълчахте, сър? Защо лицето ви придоби такъв загрижен вид?

Той погледа още известно време през далекогледа, после го свали и каза непринудено:

— Няма нищо тревожно, мадам. Можете спокойно да слезете и да дадете на хората дa пийнат малко.

Успокоена, тя последва съвета му, но щом се скри от погледа му, ловецът каза на лорда, появил се току-що на платформата си със своя огромен телескоп:

— Имах всички основания да отстраня дамата оттук. Вземете далекогледа си, милорд, и погледнете право на запад. Кого виждате там?

Англичанинът последва подканата му и след това отвърна:

— Трамповете. Ясно ги виждам. Идват.

— Наистина ли идват?

— Разбира се! Какво друго биха могли да правят!

— Тогава, изглежда, моят далекоглед е по-добър от вашия, макар че е по-малък от него. Виждате ли трамповете да се движат!

— Не, стоят на едно място.

— Накъде са обърнати лицата им?

— На север.

— Тогава проследете с далекогледа тази посока! Може би ще видите, защо тези разбойници са се спрели.

— Well, Сър, ще погледна! От север идват трима конници, които още не са забелязали трамповете. Но, изглежда, един от конниците е жена. Да, вярно, една лейди. Виждам дългата й рокля за езда и развяващия се шлейф.

— Така, а знаете ли кои са тези тримата?

— Не. Откъде мога да знам… О! Да не би да…?

— Точно те са — кимна Олд Файерхенд сериозно — фермерът, зет му и неговата дъщеря. Пратеникът, който тръгна насреща им, за да ги предупреди, се е разминал с тях.

Лордът прибра бързо далекогледа си и извика:

— Тогава да се качваме бързо на конете и да ги пресрещнем, иначе ще попаднат в ръцете на трамповете!

Той се накани да тръгне, но ловецът го хвана здраво за ръката и каза:

— Сър, останете и не вдигайте шум! Засега жената не бива да научава нищо. Ние не можем вече нито да ги предупредим, нито да им помогнем с нещо, защото е твърде късно. Ето вижте!

Лордът отново взе далекогледа си и видя как трамповете потеглиха и се понесоха в галоп към тримата.

— А, the devil! — извика той. — Ще ги убият!

— И през ум няма да им мине такова нещо! Тези негодници ще разберат добре изгодата, която им носи този случай, и ще се опитат да я използуват. А какво печелят от смъртта на тримата? Абсолютно нищо. Но ако ги оставят живи и ги вземат като заложници, тогава могат да ни изнудят да им направим някои отстъпки. Внимавайте! Сега ги обградиха. Свърши се. Не можем да променим нищо.

— Well, прав сте, сър — каза лордът. — Но нима ще се оставим току-така да ни изнудят за някакви отстъпки? Всъщност човек би трябвало да се срамува само от факта, че влиза в преговори с такива хора!

Олд Файерхенд само вдигна рамене по особен начин и отвърна с усмивка:

— Оставете ме да действам, сър! Още не съм направил нищо, за което е трябвало после да се срамувам. Щом ви казвам, че тримата, които току-що бяха пленени, не се намират в никаква опасност, можете да ми вярвате. Въпреки това ви моля да не казвате на дамата какво се е случило!

— И никой друг ли не бива да разбере?

— Ще кажем само на онези, които са ни по-близки; поне те би трябвало да знаят, какво е положението. Ако искате да свършите тази работа, можете сега да слезете долу, но им кажете да не го раздрънкват наоколо. Аз ще продължа оттук да наблюдавам трамповете и според тяхното поведение ще предприемем някакви мерки.

Лордът слезе на двора. Олд Файерхенд отново насочи вниманието си към трамповете, които, наобиколили пленниците, се бяха отправили към споменатите вече дървета. Спряха там, слязоха от конете и се разположиха наоколо. Ловецът видя, че започнаха много оживен разговор или съвещание. Струваше му се, че изходът от съвещанието нямаше да го изненада. Мислите му бяха прекъснати от Дрол, който дотича запъхтян и заговори на немски:

— Истина ли е това, дето ни каза лордът? Бътлър и зет му били заловени, а и госпожицата на всичко отгоре?

— Вярно е — кимна Олд Файерхенд.

— Нима е възможно такова нещо! Сега трамповете ще си помислят кой знае какво; ще дойдат и ще ни поставят големи изисквания. Ами ние? Какво ще им кажем?

— А вие какъв съвет бихте ни дали? — попита Олд Файерхенд, като хвърли изпитателен и развеселен поглед към малката фигура на Дрол.

— И още питате! Нищо, нищо няма да им отстъпваме. Да не би да искате да им платите откуп?

— А не сме ли принудени да им платим откуп?

— Не, не и не! Тези мошеници не могат да направят нищо. Та какво биха могли да сторят? Да не би да убият пленниците? Няма и да помислят такова нещо, защото после ще треперят пред отмъщението ни. Сигурно ще ни заплашат с това, но аз не го вярвам и просто ще им се изсмея.

— Но дори и да е вярно предположението ви, налага се да държим сметка и за положението на пленниците, което сигурно е крайно неприятно. Дори и да не ги убият, те ще ги тормозят по всякакъв начин и ще ги заплашват.

— От това нищо няма да им стане, няма как, ще трябва да се примирят. Защо влязоха така непредпазливо в капана? Нека им служи като урок за в бъдеще, но впрочем нещастието им няма да продължи дълго. Нали ние сме тук; само дяволът може да ни попречи да намерим средства и пътища, за да ги измъкнем от неприятното положение.

— Но какво да направим? Имате ли някакъв план?

— Не, още не; засега не ни и трябва. Най-напред ще изчакаме да видим какво ще стане по-нататък; едва после можем да действаме. Но аз никак не съм разтревожен; поне за себе си не се тревожа, защото се познавам добре. Когато дойде подходящ момент за действие, ще ми дойде и подходяща идея. Ние двамата сме вършили вече и къде по-трудни работи. Не сме вчерашни, я? Мисля, че… стой! — прекъсна се самичък. — Гледайте! Идат. Двама са и са се насочили право насам. Размахват в ръцете си кърпи, за да разберем, че идват като парламентьори. Ще говорите ли с тях?

— Разбира се! Заради самите пленници; трябва да знам, какво ще искат трамповете от нас. Елате!

Двамата слязоха в двора, където хората бяха застанали до амбразурите, за да наблюдават двамата парламентьори. Те се спряха извън обсега на куршумите от фермата и размахаха кърпите си. Олд Файерхенд отвори вратата, излезе навън и им направи знак да се приближат. Когато застанаха пред него, те го поздравиха учтиво, но се стараеха да изглеждат уверени.

— Сър, идваме като парламентьори — каза един от тях, — за да ви съобщим нашите условия.

— Така ли? — отвърна ловецът иронично. — Откога прерийните зайци се осмеляват да се доближат до гризли, за да й заповядат?

— Сравнението с което си послужи, бе доста удачно. Той се беше изправил пред тях в целия си ръст, широкоплещест и грамаден, а заплашителният му поглед ги прониза така, че те неволно отстъпиха крачка назад.

— Не сме зайци, сър! — опита се да обясни трампът.

— Не сте ли? Тогава сигурно сте страхливи прерийни вълци, които се задоволяват с мърша. Представяте се за парламентьори, а сте разбойници, крадци и убийци извън закона, по които всеки честен човек може да стреля, когато си поиска!

— Сър — разгневи се трампът, — такива обиди ще…

— МъЛчи, подлецо! — прогърмя гласът на Олд Файерхенд. — Разреших ви да се приближите само за да ви видя докъде може да стигне нахалството на такава пасмина като вас. Ще слушате какво ви казвам, без да мърморите. Ако чуя една-единствена дума, която не ми харесва, ще просна и двама ви веднага на земята. Знаете ли кой съм аз?

— Не — отвърна човекът малодушно и страхливо.

— Наричат ме Олд Файерхенд. Кажете го на онези, които са ви изпратили; те може би знаят, че аз не съм човек, който се оставя да го будалкат; още днес трябваше да го разберете. А сега накратко — какво искате да ми кажете?

— Трябва да ви съобщим, че фермерът, зет му и племенницата му попаднаха в ръцете ни.

— Известно ми е вече!

— Тримата ще умрат…

— Pshaw! — прекъсна го ловецът.

— … ако не се съгласите с нашите условия — продължи парламентьорът — и ако не ни предадете фермата. Не ме ли послушате, пленниците ще бъдат обесени на онези дървета пред очите ви!

— Обесете ги! Тук във фермата има достатъчно въжета за всички ви.

Трампът не беше очаквал такъв отговор. Знаеше добре, че нямаше да имат смелост да изпълнят заплахата си. Той сведе озадачено поглед и после продума:

— Помислете си, това са три човешки живота!

— Добре съм си помислил! А сега изчезвайте, иначе с вас е свършено!

Той извади револвера си. Двамата се оттеглиха бързо, но на известно разстояние единият от тях се осмели да се спре за малко и да попита:

— Ще ни разрешите ли да дойдем пак, ако получим друго нареждане?

— Не. Мога да говоря само с Червения Бринкли, и то за съвсем кратко време.

— Обещавате ли, че ще го оставите да се върне при нас?

— Да, в случай че не ме обиди.

— Ще му кажем.

Те се затичаха бързо, от което се виждаше колко бяха радостни, че можеха да се отдалечат невредими от фермата. Олд Файерхенд не се върна в двора, а продължи да върви в посока към трамповете, докато измина половината разстояние. Той седна на един камък, за да чака Корнъл, защото беше сигурен, че той ще дойде. Скоро се оказа, че не се беше излъгал. Кръгът на трамповете се разтвори и Корнъл се отправи с бавни крачки към него. Той направи един поклон, който въпреки цялата си превзетост излезе доста дървен и каза:

— Good day, сър! Искали сте да говорите с мен?

— За първи път чувам такова нещо — отговори уестманът. — Казах само, че не бих говорил с никой друг освен с теб; а най-добре щеше да ми бъде, ако и ти не беше ми се мяркал пред очите.

— Мастър, тонът ви е много горделив!

— Имам си причина. Но не бих те съветвал да ми говориш със същия тон.

Погледите им се кръстосаха. Корнъл пръв сведе очи и отговори, като едва сдържаше яда си:

— Смятам, че сме застанали един срещу друг напълно равноправни!

— Трампът пред честния уестман, победения пред победителя — нима могат да бъдат равноправни?

— Още не съм победен. Сега зависи само от нас дали нещата ще се обърнат.

— Опитайте се да ги обърнете! — изсмя се ловецът презрително.

Това ядоса трампа и той отвърна гневно:

— Достатъчно ни беше само да използваме непредпазливостта ви!

— Ах! Така ли? Каква непредпазливост съм извършил?

— Отдалечихте се твърде много от фермата. Ако бяхме пожелали, щяхме да ви пленим. Не сте толкова непобедим, за колкото ви мислят. Намирате се точно между нас и фермата. Трябваше само неколцина от нас да се качат на конете си и да ви отрежат пътя за отстъпление — тогава щяхте да бъдете наш пленник.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Колкото и бързо да тичате, конят е все пак по-бърз. Сигурно ще го признаете. И така щяхме да ви заобиколим, преди да бяхте достигнали сградата.

— Сметката ти има само едно слабо място. Забравяш, че онези, които ще трябва да ме хванат, ще попаднат под огъня на моите хора; а те щяха просто да ги очистят. Но не сме се разбрали да говорим за това.

— Не, няма да говорим за това, сър. Дойдох, за да ви дам възможност да спасите живота на тримата ни пленници.

— Тогава напразно си се разкарвал, защото животът им не се намира в опасност.

— Тъй ли? — каза Корнъл и се ухили злорадо. — Много се лъжете, сър. Ако не изпълните нашите условия, те ще увиснат на въжето. .

— Вече предадох да ви съобщят, че в такъв случай всички вие ще бъдете обесени.

— Не ставайте смешен! Преброихте ли колко души сме?

— Много добре; но знаете ли колко души мога да ви противопоставя?

— Съвсем точно.

— Pshaw! Никой от вас не е могъл да ни преброи.

— Не е необходимо. Знаем колко ратаи има обикновено във фермата; и сега няма да са повече. Към това число трябва да прибавим още най-много и рафтърите, които доведохте от Блек Беър.

Той погледна очаквателно ловеца, защото всъщност нямаше точна представа какви хора се намираха във фермата. Олд Файерхенд направи презрително движение с ръка и отговори:

— Я си пребройте убитите и ранените и ми кажете биха ли могли само шепата рафтъри да сторят това. Впрочем вече си видял индианците и другите бели, които ви нападнаха в гръб.

— Другите бели ли? — изсмя се трампът. — Те бяха пак същите рафтъри. Нямам нищо против да призная, че ни надхитрихте тогава. Притекохте се на помощ на индианците от фермата; за съжаление това ми дойде късно наум. Трябваше да се върнем веднага при фермата, тогава тя лесно щеше да ни падне в ръцете. Не, сър, с броя на вашите хора не можете да ни уплашите. Ако убием пленниците, вие изобщо нямате възможност да си отмъстите.

Корнъл отново хвърли скрит дебнещ поглед към Олд Файерхенд, Ловецът вдигна презрително рамене и каза:

— Няма смисъл да спорим. Дори и да сме толкова малобройни, както се заблуждаваш, ние пак ви превъзхождаме значително. Трампове, трампове, нима това са хора? Мързеливци, вагабонти, скитници! Но там, вътре, зад стените на тази ферма, стоят най-прочутите ловци и скаути на Дивия запад. Един-единствен от тях ще се разправя с десет трампа. Дори да бяхме само двадесет уестмани, ако вие дръзнете да убиете пленниците, пак ще тръгнем по следите ви, няма да ви изпуснем седмици и месеци от очи, за да ви изтребим до последния човек. Това ви е добре известно на всички и ето защо няма да посмеете и косъм да свалите от главите им.

Той изговори тези думи с такъв заплашителен и самоуверен глас, че Корнъл сведе очи към земята. Той добре знаеше, че ловецът е напълно способен да превърне думите си в дела. Нерядко се бе случвало вече един-единствен смел човек да преследва цяла банда, за да си отмъсти, и след известно време неговата сигурна карабина да унищожи бандата до последния човек. И ако такива хора наистина съществуваха, то Олд Файерхенд беше човекът, който с най-голяма сигурност би могъл да извърши подобен подвиг. Но разбира се, трампът не издаде с нищо своите мисли; той вдигна поглед, погледна ловеца в лицето проницателно и подигравателно, а после рече:

— Нека изчакаме! Ако бяхте толкова убеден в това, което говорите, нямаше да бъдете пред мене. Само вашата загриженост може да ви е докарала дотук.

— Не говори такива глупости! Изказах готовност да говоря с тебе, само с тебе, но не от страх, а за да мога да запомня добре лицето и гласа ти. Ето ти причината. Сега те имам в паметта си с такива подробности, че можем да се разделим. Вече се разбрахме.

— Още не сме, сър! Имам да ви направя ново предложение. Ние искаме да се откажем от обсадата на фермата.

— Ах, какво снизхождение! А по-нататък?

— Ще ни върнете нашите коне, които хванахте, освен това ще ни дадете необходимия брой добитък, за да си приготвим провизии, и най-сетне ще ни платите 20 000 долара. Все ще се намерят толкова във фермата.

— Само това ли искате? И нищо повече? Чудесно! А какво ще ни предложите в замяна?

— Ще ви предадем пленниците и ще се оттеглим, след като ни дадете вашата честна дума, че за в бъдеще няма да се държите враждебно към нито един от нас. Сега чухте какви са нашите условия и ви моля да ми съобщите вашето решение. Дърдорихме вече доста дълго за съвсем излишни неща.

Тонът, с който изрече тези думи, беше такъв, сякаш трамповете имаха най-голямо морално право да поставят подобни изисквания. Олд Файерхенд извади револвера си и отвърна спокойно, като се усмихваше безкрайно пренебрежително:

— Да, доста дърдори и затова веднага се омитай оттук, за да не получиш някой куршум в главата!

— Какво? Как…

— Изчезвай! Веднага! — прекъсна го ловецът, като повиши тон и насочи към него дулото на револвера си. — Едно… две…

Трампът предпочете да не дочака «три», обърна се и като процеди една ругатня, бързо се отдалечи.

Ловецът гледа подир него, докато се увери, че няма да бъде застрелян подло в гърба, след това и той се върна във фермата, откъдето всички бяха наблюдавали срещата му с Корнъл с най-голямо внимание. Там разказа накратко за необичайния си разговор с трампа.

— Действали сте много правилно, сър — обади се лордът. — На такива гадове не трябва да се прави и най-малката отстъпка. Те се страхуват и няма да посмеят да сторят нещо на пленниците. Какво ще предприемат сега според вас?

— Хмм — отвърна ловецът. — Слънцето се кани да залезе, предполагам, че ще почакат, докато се стъмни, и тогава ще се опитат отново да се прехвърлят през стената. Ако пак не успеят, остават им все още заложниците, с които ще се опитат пак да ни изнудят.

— Наистина ли мислите, че ще се осмелят отново да атакуват?

— Вероятно. Те знаят, че са значително по-многобройни от нас. Трябва да се приготвим за отбрана. Предпазливостта ни повелява да ги следим зорко. Щом се стъмни, ще трябва неколцина от нас да излязат навън, да се промъкнат близо до тях и да ме осведомяват за действията им.

Слънцето беше достигнало хоризонта и лъчите му обливаха равнината като течно злато; те осветяваха групата на трамповете толкова добре, че отделните фигури се различаваха съвсем ясно. Те не вършеха никакви приготовления: нито се канеха да си тръгват, нито пък да нощуват. Затова можеше да се предположи, че нямаха намерение да напуснат местността, но и не мислеха да останат там, където бяха сега.

Олд Файерхенд нареди да поставят големи купчини дърва в четирите ъгъла на двора, а също така и въглища; в Канзас бяха открити големи каменовъглени залежи и въглищата бяха много евтини. Към всичко това бяха добавени и няколко варела петрол. Когато се стъмни съвсем, леля Дрол, Хъмпи Бил и Чичо Гънстик бяха изпратени като разузнавачи. На няколко места по зида бяха прикрепени и спуснати отвън здрави ласа, по които те можеха в случай на нужда да се изкатерят и прехвърлят бързо в двора, без да има нужда да чакат отварянето на вратата, при което можеше да бъдат застигнати от неприятеля. После няколко цепеници бяха напоени с петрол, запалени и хвърлени през амбразурите навън. След като върху тях натрупаха дърва, а после и въглища, на четирите краища на зида се разгоряха четири огъня, които осветяваха стените и терена наоколо така силно, че приближаването на всеки трамп би се забелязало много лесно. Огньовете бяха поддържани през амбразурите непрекъснато, като по този начин никой не се излагаше на неприятелските куршуми.

Измина повече от час, а навън не се забелязваше никакво раздвижване. По едно време през стената се прехвърли Чичо Гънстик.

Той потърси Олд Файерхенд и му съобщи по своя оригинален начин:

Бандитите дърветата оставиха — към друго място се отправиха.

— Така си и мислех. Но накъде отидоха? — попита ловецът, усмихвайки се на римите му.

Чичото посочи към ъгъла вдясно от портата и отвърна с непоклатима сериозност:

Долу край реката води им следата.

Нима са се осмелили да се приближат толкова?! Но защо не сме чули конете им?

Поведоха ги умно за юздата към прерията да пасат тревата, но мястото се тъй и не разбра, защото липсваше ми светлина.

— А къде са Бил и Дрол?

Двамата внимателно пълзят, трамповете в тъмното следят!

— Добре! Необходимо е обаче да знаем точно на кое място са се разположили трамповете. Затова бъдете така добър да се върнете при двамата. Когато трамповете се установят на едно място, ви моля да ми съобщите. Те вероятно си мислят, че постъпват много умно, но са попаднали в капан, който ние трябва само да затворим.

Чичото се отдалечи, а лордът, който чу разговора, попита Олд Файерхенд за каква клопка става въпрос. Той му отвърна:

— Неприятелят ни се намира сега до реката. Пред него се простира стената на фермата, а зад него е водата; ако успеем да им препречим другите две страни, ще се озоват в капан.

— Точно така! Но как ще им препречим пътя отстрани?

— Като извикаме индианците, които ще се промъкнат от юг, а ние, хората от фермата, ще ги нападнем от север.

— Значи зидът ще бъде без охрана?

— Не, ратаите ще останат тук, те са достатъчно. Бихме изпаднали в лошо положение, ако на трамповете им дойде умната мисъл да се хвърлят срещу стената; но не вярвам да се окажат толкова хитри и да решат, че ние ще бъдем тъй смели да изоставим най-важния обект на нашата отбрана. Ще трябва да разберем къде се намират и конете им. Ако можем да научим къде е това място, никак няма да е трудно да обезвредим неколцината пазачи. Ако успеем да вземем конете на тези негодници, те са загубени, защото утре през деня спокойно можем да преследваме, да настигнем и да пречукаме онези трампове, които ни се изплъзнат през нощта.

Сега Черния Том и старият хитър Блентър трябваше да излязат навън, за да потърсят конете. След това двама ратаи, които познаваха околността много добре, бяха изпратени при вожда на осагите, за да му дадат точни указания за действие. За да можеше да бъде предприето нещо, налагаше се да изчакат завръщането на тези хора.

Измина доста време, преди да се появи някой от тях. Най-после ратаите се завърнаха. Бяха открили индианците и ги бяха довели; сега те се намираха само на неколкостотин метра от трамповете край реката и бяха готови да се нахвърлят върху тях при първия изстрел. А ето че се завърнаха и Дрол, Бил и Чичото.

— И тримата ли се връщате? — попита Олд Файерхенд неодобрително. — Поне един от вас можеше да остане навън.

— Не виждам защо, щом трябва — отвърна Дрол, като отново употреби любимия си израз.

— Разбира се, за да продължите да наблюдавате трамповете! — Напълно излишно! Цялото положение ми е ясно, защото се промъкнах до тях толкова близо, че чух достатъчно. Много ги е яд на нашите огньове, понеже им осуетяват нападението; решиха да изчакат да видят докога ще ни стигнат дърветата и въглищата. Надяват се, че след няколко часа запасите ни ще свършат, тъй като фермерът сигурно не е смятал да трупа гориво за такива огромни клади. И решиха точно тогава да ни нападнат.

— Това е много изгодно за нас, защото по този начин ще имаме време да затворим капана.

— Какъв капан?

Олд Файерхенд му разкри намеренията си.

— Чудесно, хи-хи-хи-хи! — закиска се тихичко Дрол по един начин, който му бе станал навик, когато беше в добро настроение. — Трябва да успеем и ще успеем. А трамповете са на мнение, че сме убедени, че са още при дърветата. Но, сър, налага се да помислим за едно нещо, което е от голямо значение.

— За какво?

— За положението на заложниците. Страхувам се, че ще ги убият, щом започнем нападението.

— А вие можете ли да си представите, че не съм мислил по този въпрос? Първо ще се промъкнем наблизо и трима от нас ще се погрижат за тях веднага щом започне нападението ни. Вързани ли са?

— Да, но не особено здраво.

— Е, тогава ремъците им ще бъдат бързо прорязани и…

— И после с тях бързо във водата — прекъсна го Дрол.

— Във водата ли? — попита Олд Файерхенд учудено.

— Да, заедно с тях във водата; хи-хи-хи-хи, това е най-хубавият възможен номер. Какви ли физиономии ще направят трамповете! И как ли ще си блъскат главите! Ще им измъкнем пленниците още преди нападението!

— Нима мислите, че е възможно?

— Не само че е възможно, ами е и необходимо. По време на сражението ще бъде много трудно да се грижим за сигурността на пленниците; тогава трябва предварително да ги избавим от опасността. А това никак не е трудно.

— Не е ли? А как си го представяте? Знам, че сте хитра лисица.

— Дори не е необходима кой знае каква хитрост. Учудвам се, че вие самият не сте се сетили още за това. Спомнете си за канала, който излиза в двора и го свързва с реката! Той минава под земята и трамповете изобщо не подозират за съществуването му. Аз се промъкнах към реката покрай тях и въпреки тъмнината открих мястото, където излиза каналът; намерих го по големите камъни, които са нахвърляни в реката, за да образуват малък бент, който събира и отправя част от водата навътре. И сега, представете си, мешърс, трамповете лагеруват точно при изхода на канала. Наредили са се в полукръг край брега, а по средата се намират пленниците. Така трамповете си мислят, че охраняват пленниците най-сигурно, а точно това обстоятелство прави възможно освобождаването им.

— Ах, започнах да разбирам! — каза Олд Файерхенд. — Искате да влезете в канала от двора и по него да достигнете реката?

— Да, Но естествено няма да бъда сам, трябват ми още двама души. Всеки ще се заеме с един от пленниците.

— Хмм! Тази идея е наистина великолепна. Обаче най-напред ще се осведомя дали каналът е проходим.

Олд Файерхенд попита няколко ратаи и за своя радост разбра, че в канала няма нанесена тиня и че въздухът е чист; можело да се върви по него най-спокойно. Едно особено щастливо обстоятелство беше фактът, че в устието на канала имало скрита малка лодка за трима души; тази лодка стояла винаги маскирана, за да не бъде открадната от индианци или от някои скитници.

Обсъдиха най-пбдробно плана на опитната хитра Леля и решиха да възложат изпълнението му на Дрол, Хъмпи Бил и Чичо Гънстик. Когато приключиха обсъждането му, Блентър и Том се бяха върнали. Бяха претърсили околността в доста широк параметър, но за съжаление, без да успеят да намерят конете. Трамповете бяха постъпили умно, като ги бяха отдалечили на твърде голямо разстояние от фермата.

Дрол, Бил и Чичото свалиха горните си дрехи и се спуснаха в канала, след като им беше даден един фенер. Оказа се, че водата достигаше само до гърдите им. Те взеха пушките си на рамо, а ножовете, револверите и торбичките с муниции навързаха около вратовете си. Дългият Чичо Гънстик взе фенера и закрачи отпред. Щом изчезнаха в отвора на канала, Олд Файерхенд потегли с хората си.

Вратата беше отворена тихо, а после изобщо не я заключиха, за да могат в случай на нужда да я отворят веднага. Но при нея остана на пост един ратай, който трябваше незабавно да я заключи и подлости, ако наблизо се мернеха трампове. Другите ратаи заедно с прислужниците застанаха край стената срещу реката, за да могат да отблъснат според силите си очакваното нападение.

Рафтърите, под ръководството на Олд Файерхенд, описаха най-напред дъга на север, за да не попаднат в светлината на огъня; след това обаче, когато достигнаха реката, започнаха пълзешком да се връщат в южна посока, докато предположиха, че са се приближили вече достатъчно близо до трамповете. Олд Файерхенд продължи да пълзи напред сам и скоро острото му зрение различи в тъмнината налягалите в полукръг бандити; сега той знаеше в каква посока трябва да започне нападението и се върна при своите хора, за да чака сигнала, уговорен с групата на Дрол.

А междувременно тримата бяха вече извървели канала, чиято вода не беше чак толкова студена, че да им създаде затруднения. Близо до устието на канала се намираше малката лодка, завързана на желязна кука. В нея имаше две гребла. Чичото изгаси фенера и го окачи на куката, после Дрол им нареди да останат на това място и да го чакат, докато разгледа околността. След около четвърт час той се завърна.

— Какво е положението? — попита Бил със затаен дъх.

— Не беше лесна работа — отвърна Лелята. — Водата няма да ни попречи, защото и навън е не по-дълбока, отколкото тук, но между дърветата и храстите цари такава тъмнина, че и аз бях затруднен. Абсолютно нищо не се вижда и бях принуден да намирам пътя пипнешком.

— Но в посока към нашите огньове предметите сигурно се различават доста добре!

— Да, но не и откъм водата, а от брега, защото той се намира по-високо. Трамповете са се настанили в полукръг, чийто диаметър е самата река, а пленниците се намират в този полукръг, недалече от водата. Пази ги един трамп, който не сваля поглед от тях. Ще трябва да го очистим — няма да заплачем за него!

— Значи вече планът ви е готов?

— Да. Съвсем не е нужно пленниците да влизат във водата, ще закараме лодката при тях.

— Ще я забележат, защото очертанията й ще се открояват сред фосфоресциращата водна повърхност.

— Няма никакво фосфоресциране! Водата се е размътила от вчерашния дъжд толкова много, че особено под дърветата до брега не може да се различи от сушата. И така, ще закараме лодката дотам и ще я завържем; вие ще останете до лодката във водата, а аз ще изляза на брега сам, за да очистя пазача и да прережа ремъците на пленниците. После ще ги доведа тук, те ще се качат в лодката и ще я откарат в канала, където ще бъдат в безопасност. А ние тримата ще се настаним удобно на техните места. След това ще дадем сигнала — вик на лешояд — и танцът веднага ще започне. Съгласни ли сте?

— Well, по-добре не може да бъде скроено.

— Чичо, какво ще кажеш?

— Тоз фамозен номер с вас ще изпълниме завчас! — отвърна запитаният по своя поетичен начин.

— Добре, тогава напред!

Отвързаха лодката и я избутаха от канала в реката. Дрол ги водеше. Така се придвижваха напред близо до брега, бавно и предпазливо, докато Дрол се спря. Другите двама видяха, че завързва лодката.

— Стигнахме — прошепна той, а сега ме чакайте да се върна! На това място брегът не беше висок. Той се покатери тихо по него. Зад храстите, край двата ъгъла на зида, се виждаха да горят два огъня, на чийто фон очертанията на предметите се забелязваха сравнително добре. На не повече от десетина метра от брега седяха четири фигури — пленниците с техния пазач. Зад тях Дрол успя да различи трамповете, които си почиваха във всевъзможни пози. Той продължи да пълзи, без да изпуска пушката си, докато се озова зад поста. Едва сега остави карабината на земята и изтегли ножа си. Трампът трябваше да умре, без да издаде никакъв звук. Дрол се поизправи, приготви се за скок и изведнъж се хвърли върху трампа, като с лявата си ръка го сграбчи за гърлото, а с дясната заби острието на ножа си в гърба му толкова точно и умело, че прониза сърцето му. Веднага след това отново се прилепи към земята и придърпа тялото на трампа до себе си. Всичко стана тъй бързо, че пленниците не можаха да забележат нищо. Едва след известно време момичето каза:

— Татко, пазача ни го няма!

— Така ли? Ха, вярно, това ме учудва; ти стой спокойно, изглежда, искат да ни изпитат.

— Тихо, тихо! — прошепна им Дрол. — Не бива да чуят никакъв шум. Пазачът ви лежи убит в тревата. Дойдох, за да ви спася!

— Да ни спасите ли? Heavens! Невъзможно! Това е сигурно самият пазач!

— Не, сър, ваш приятел съм. Познаваме се от Арканзас. Аз съм Дрол, когото наричат Лелята.

— Боже мой! Вярно ли е?

— По-тихо, по-тихо, сър! И Олд Файерхенд е тук, и Черния Том, и още много други. Трамповете искаха да ограбят фермата, но ги отблъснахме. Видяхме, че ви плениха, и аз се промъкнах до вас заедно с две момчета, за да ви измъкнем веднага оттука. И ако още ми нямате доверие, защото не можете да видите лицето ми, ще ви докажа истинността на думите си, като ви развържа. Подайте ми ръцете си!

След няколко движения с ножа хората отново можеха свободно да раздвижат крайниците си.

— Сега влизайте тихо в лодката! — прошепна Дрол. — Ние дойдохме през канала и взехме с нас лодката. Ще се качите в нея с малката мис и ще плувате към канала, който познавате добре; там ще изчакате, докато танцът завърши.

— Танцът? Какъв танц?

— Който ей сега трябва да започне. От тази страна трамповете са оградени от реката, а от онази — от зида на фермата. Това са две прегради, които те не могат да премахнат. Вдясно от нас се намира Олд Файерхенд с известен брой рафтъри и ловци, а отляво вождът на осагите Доброто слънце заедно с отряд червенокожи чака да дам сигнала.

— Ах, такова ли е положението? А ние да бягаме с лодката на сигурно място? Да не мислите, че аз и зет ми сме такива баби, че да скръстим ръце в скута си, докато други рискуват живота си заради нас? Не, сър, много се лъжете!

— Хмм, е, добре! Радвам се да чуя такова нещо! Така ще имаме двама души повече. Но малката мис не бива да остане тук, където хвърчат куршуми.

— Това е вярно. Бъдете тъй добър да я изпратите с лодката в канала! Но какво е положението с оръжията? Не бихте ли могли да ни дадете поне някой револвер или нож?

— Ще уредим нещо, сър. Нашите оръжия са ни необходими, но ето тук лежи пазачът ви и един от вас ще вземе оръжията му. За другия ще се погрижа веднага, като се промъкна до един от трамповете, за да… шт, тихо, идва някой! Сигурно е някой от водачите, който иска да се убеди, че ви пазят добре. Оставете ме да действам!

Срещу светлината на огъня забелязаха приближаването на един човек, който обикаляше позициите на трамповете, за да се убеди дали всичко е наред. Той се приближи бавно, спря пред пленниците и попита:

— Е, Колинз, нещо да се е случило?

— Не — отвърна Дрол, когото той беше взел за пазача.

— Well! Дръж си очите отворени! Ако не внимаваш, ще заплатиш с главата си. Разбра ли?

— Йес. Във всеки случай главата ми стой на раменете много по-здраво от твоята. Внимавай!

Той изрече тази заплаха нарочно и също така нарочно не си преправи гласа. Намерението му беше да накара човека да се наведе към него. Целта му бе постигната. Трампът направи крачка напред, наведе се и каза:

— Какво те прихваща! Какво искаш да кажеш? Какъв е този глас? Не си ли Колинз, когото аз…

Той не можа да довърши думите си, защото двете ръце на Дрол се вкопчиха като железни скоби в гърлото му; той го събори на земята до себе си и силно му стисна гърлото. Чу се само кратко приритване на крака, след което всичко притихна. Дрол каза тихо:

— Така, и този ни донесе оръжията си. Много беше любезен.

— Здраво ли го държите? — попита фермерът.

— Ама че въпрос ми задавате. Ами той е очистен. Вземете пушката му и всичко каквото носи у себе си. Аз ще заведа през това време малката мис до лодката.

Дрол се полуизправи, хвана Елен Патерсън за ръката и я поведе към водата, където каза на очакващите го приятели как са се развили нещата. Бил и Чичото откараха момичето до канала, вързаха лодката, а после, газейки през водата, се върнаха и се присъединиха към Дрол, Бътлър и зет му, които бяха взели оръжията на трамповете. Сега Леля Дрол се обади:

— Можем да почваме. Естествено бандитите ще притичат най-напред насам, за да пазят заложниците, и това може да ни постави в доста опасно положение. Нека първо се поотдалечим малко надясно, за да избегнем срещата с тях.

Петимата се запромъкваха предпазливо по брега, докато достигнаха подходящо място. Там се изправиха и всеки застана зад едно дърво, което му предлагаше достатъчно прикритие. Самите те се намираха в пълна тъмнина, но пък трамповете пред тях се различаваха достатъчно ясно и им предлагаха сигурна цел. Сега Дрол постави ръка на устата си и изпусна един кратък уморен крясък, като че ли някоя граблива птица се бе разбудила за кратко време. Този звук така обичаен за прерията, не можеше да направи особено впечатление на трамповете; те изобщо не му обърнаха внимание дори и когато се разнесе още два пъти. Няколко мига цареше дълбока тишина, но после изведнъж прозвуча надалеч кънтящата заповед на Олд Файерхенд:

— Огън!

Отдясно затрещяха карабините на рафтърите, приближили се толкова много, че всеки от тях можеше да се прицели в един определен човек. След това отляво проехтя острият, разкъсващ нервите боен вик на индианците, които отначало изпратиха дъжд от стрели върху трамповете, а после се нахвърлиха върху тях с томахавки в ръка.

— А сега и ние! — заповяда Дрол. — Първо стреляме, а после с прикладите по главите!

Разигра се една истинска сцена от Дивия запад. Трамповете се бяха чувствали толкова сигурни, че внезапното нападение ги скова от страх. Отначало те се скупчиха изплашени на едно място, без да се отбраняват, също като зайци, над които се е разнесъл шумът от орлови криле; после, след като нападателите се намериха сред тях и заработиха с приклади, томахавки, револвери и ловджийски ножове, вцепенението им ги напусна и те започнаха да се защищават. Не бяха в състояние да преброят противниците си; на слабата светлина на огньовете техният брой им се струваше двойно и тройно по-голям. Това засили паниката сред тях и бягството им се стори единственият останал път за спасение.

— Бягайте, бягайте към конете! — разнесе се вик или по-скоро рев от нечие гърло.

— Това е Корнъл! — извика Дрол. — Хвърлете се отгоре му! Не го оставяйте да избяга!

Той се затича към мястото, откъдето се беше разнесъл викът. Последваха и други, ала напразно. Червения Бринкли бе излязъл достатъчно умен, за да се скрие веднага в храстите. Той се запромъква като змия от храст на храст, придържайки се винаги към най-тъмните места, тъй че никой не можа да го види. Победителите се стараеха, доколкото беше възможно, да изпускат по-малко трампове, но броят им бе толкова голям, че въпреки всичко лесно им се удаде да направят пробив; още повече в случая постъпиха умно, като не се разпръснаха. Оцелелите успяха да избягат в северна посока.

— След тях, не ги изпускайте! — заповяда Олд Файерхенд. — Не им давайте да си отдъхнат!

Той се надяваше заедно с трамповете да достигне мястото, където бяха конете им, но скоро това се оказа невъзможно. Колкото повече се отдалечаваха от фермата, толкова повече отслабваше светлината на огньовете и накрая се намериха сред такава тъмнина, че вече не можеха да различават враговете от приятелите. Дори се случи някои от преследвачите да се счепкат помежду си, това забавяше преследването. Олд Файерхенд се видя принуден да събере хората си; изминаха няколко минути докато дойдат всички, а това даде на бегълците такава преднина, която не можеше да бъде наваксана. Наистина те се опитаха да продължат в същата посока, но скоро чуха подигравателните крясъци на трамповете и тропота на много препускащи коне, което им показа, че по-нататъшните им усилия са напразни.

— Връщаме се! — нареди Олд Файерхенд. — Остава ни само да попречим на ранените да се скрият и да ни избягат.

Тази грижа беше съвсем излишна. Индианците не бяха участвали в преследването. Силното им желание да се сдобият със скалпове на бели ги беше накарало да останат на полесражението, бяха претърсили най-старателно всички храсталаци до реката, за да убият и скалпират всеки останал жив трамп. След като на светлината на факлите бяха преброени труповете, оказа се, че заедно с убитите през деня се падат по два трупа на всеки от победителите — ужасна цифра! Въпреки това броят на избягалите беше толкова значителен, че победителите можеха да се поздравят с бягството им.

Елен беше, разбира се, измъкната веднага от нейното скривалище. Младото момиче не бе изпитало особен страх и изобщо, откакто беше попаднало в плен, се бе държало учудващо спокойно и благоразумно. Когато Олд Файерхенд научи това, каза на баща й:

— Досега мислех, че ще рискуваме много, ако вземем Елен с нас до Сребърното езеро, но вече нямам нищо против, защото съм убеден, че няма да ни създава особени грижи.

Тъй като не можеше да се очаква никакво връщане на трамповете, то победителите и особено индианците посветиха остатъка от нощта на радостта от победата. Индианците получиха две крави, които бяха заклани, разсечени и скоро около огньовете се разнесе силният мирис на печено месо. После беше разпределена плячката. Оръжията на убитите и всички предмети, които бяха намерени у тях, бяха дадени на червенокожите. Това обстоятелство ги изпълни с огромна радост. Държаха се дълги речи, бяха изпълнени бойни и други танци. Едва когато утрото настъпи, шумът утихна. Заглъхнаха радостните крясъци и индианците се загърнаха в одеялата си, за да поспят най-после.

Рафтърите постъпиха иначе. За щастие нямаше убити между тях, но неколцина бяха ранени. Олд Файерхенд имаше намерение още на зазоряване да поеме по следите на трамповете, за да разбере в каква посока бяха потеглили. Затова всички си легнаха да спят веднага; в уреченото време трябваше да бъдат бодри и с възстановени сили. На сутринта следата бе намерена и видяха, че води обратно към Осаге-нук. Последваха я дотам, ала когато пристигнаха, завариха мястото празно. Олд Файерхенд внимателно претърси околността. Оказа се, че междувременно са се събрали нови групи трампове; бегълците се бяха присъединили към тях и незабавно бяха потеглили в северна посока. Те не подозираха, че Олд Файерхенд е запознат подробно с плана, който се канеха да осъществят.