Съкровището в Сребърното езеро

Петнадесета глава При Сребърното езеро

Пред очите на белите се разкри величествен пейзаж, когато след няколко дни се приближиха вече до целта на изпълненото си с трудности пътуване. Техният път водеше през не много стръмен каньон, от двете страни на който се издигаха като вкаменели колоси огромни, високи скални маси с такива блестящи цветове, че просто заслепяваха очите. Към небето се извисяваха огромни пирамиди от пясъчници една до друга или пък една зад друга, също като декори; тези устремени към небесата пирамиди се състояха от различно оцветени пластове, наподобяващи етажи. Те ту образуваха прави отвесни стени, ту приличаха на стари замъци със своите многобройни колонади, издадени напред ъгли, ръбове и стърчащи нагоре остри върхове. Слънцето беше застанало косо над тези великолепни творения и под лъчите му проблясваше цялото им неописуемо великолепие от цветове. Някои скали имаха блясъка на най-светлото синьо, а други — на наситено златисточервено. Между тях се намираха жълти, маслиненозелени и блестящи огненомедни пластове, докато в падините се таеше тъмносиня сянка. Но цялата тази картина беше мъртва, мъртва, докъдето стигаше погледът на пътника. Липсваше й живот, липсваше й движение. Между скалите не течеше ни капка вода, не се виждаше ни стръкче трева и в дълбокото дъно на каньона. По безжизнените каменни стени не се забелязваше нито едно клонче, нито едно-единствено зелено листо, чийто цвят би зарадвал окото.

Но някои следи, които ясно личаха по скалите и от двете страни на каньона, доказваха, че тук в някои годишни времена тече вода. Тогава сухият сега каньон се превръща в корито на широка, дълбока и буйна река, която излива водите си в Колорадо. По това време каньонът става недостъпен за човешки крак и само много рядко някой смел уестман или индианец може да поеме риска да се впусне в развълнуваните води с крехкото си и несигурно кану.

По тази причина дъното на каньона беше покрито със заоблени камъни, между които имаше пясък. Това правеше пътя труден, защото заоблените камъни се изплъзваха изпод копитата на конете при всяка крачка и ги изморяваха толкова много, че от време на време трябваше да спират, за да си отпочинат животните.

Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд и Винету яздеха начело. Олд Файерхенд оглеждаше местността с такова внимание, което не можеше да не направи впечатление. На едно място, където две огромни каменни колони допираха нейде високо челата си, оставяйки долу помежду си разстояние, не по-широко от три метра, стесняващо се навътре още повече, ловецът спря коня си, хвърли наоколо изпитателен поглед и каза:

— Сигурно това е мястото, откъдето излязох, когато открих жилата. Но нека най-напред се огледам. Възможно е и да се лъжа.

Той понечи да слезе от коня си, за да разгледа мястото. Но апачът подкара своя жребец към процепа между скалите и подкани спътниците си по неговия спокоен и уверен начин:

— Нека моите братя ме последват, защото оттук започва един път, който значително скъсява разстоянието. И за конете е по-удобен от каменистото дъно на каньона.

— Нима Винету познава този процеп? — попита Олд Файерхенд изненадано.

— Да. Отначало той се стеснява още повече, но после пак се разширява, обаче не в клисура, а се превръща в гладка скална равнина, издигаща се постепенно нагоре като великанска плоча.

— Вярно е! Значи се намирам на прав път! Тази плоча продължава стотици метри нагоре. Знаеш ли какво следва после?

— Горният край на тази огромна плоча се спуска изведнъж стръмно надолу в една обширна котловина, от която започва нагоре тесен процеп между скалите с безброй завой. Той извежда в широката красива долина на Сребърното езеро.

— И това е вярно. А може би си видял в котловината нещо забележително?

— Не. Няма нищо, нищо не може да се намери, нито вода, нито трева, нито животни. Дори и насекоми не пълзят по вечно сухите й камънаци.

— Тогава ще ти докажа, че там може да се намери нещо, което е много по-ценно от водата и тревата.

— Да не би Олд Файерхенд да има предвид сребърната жила, която е открил?

— Да. Заради тази скалиста котловина предприех това далечно пътуване. Напред, да завием насам!

Те навлязоха с конете си един след друг в тесния процеп. Нямаше място за двама ездачи един до друг. Но скоро скалите започнаха да се отдръпват настрани и пред конниците се разкри огромен, гладък каменен триъгълник, обърнат с върха си към теснината, от която бяха излезли; той се издигаше нагоре между постепенно раздалечаващите се каменни стени, а високо горе хипотенузата му се открояваше на светлото небе като контрастна права линия.

Продължиха да се изкачват. Изглеждаше сякаш конете трябва да изкатеряТ някакъв великански покрив. Но наклонът не беше толкова голям, че да представлява особена трудност. Измина почти един час, докато се Изкачат горе, където пред очите им се разстла каменна равнина, продължаваща няколко мили на запад; в предната й част се виждаше котловината, за която бяха говорили Олд Файерхенд и Винету. Отгоре можеше да се види как от тази котловина започва тъмна черта, водеща на юг. Беше споменатата теснина, която извеждаше чак при Сребърното езеро.

Продължиха пътя си надолу. Наклонът бе толкова голям, че трябваше да слязат от конете. На някои места спускането ставаше опасно. Пленниците бяха свалени от конете, а краката им — развързани. Но щом стигнаха долу, отново ги качиха на конете и ги вързаха.

Олд Файерхенд искаше да покаже сега на приятелите си находището, което бе открил. Но пленниците не биваше да научат нищо. Затова ги отведоха на известно разстояние в тесния пролом и при тях оставиха няколко рафтъри, за да ги пазят. Останалите изобщо не се бяха качвали отново на конете си. Новината, че се намират при мечтаното находище, ги бе развълнувала.

Котловината имаше поне една английска миля в диаметър. Дъното й беше покрито с дълбок пясък и отделни камъни с големината на човешки юмрук. Патерсън, инженерът, се огледа внимателно наоколо, след което каза:

— Възможно е да се натъкнем тук на някоя богата бонанса. Ако наистина има благороден метал, може със сигурност да се очаква, че ще бъде в големи количества. Тази огромна падина е била промивана от водите в продължение на хилядолетия. Водата е нахлувала през теснината между скалите откъм юг и понеже не е могла да се изтече по-нататък, е образувала огромни водовъртежи, които са разкъртвали скалите и са ги стривали на дребни камъчета и пясък. Дъното, на което стоим, се е образувало от наносите на довлечените от водите скални частици и сигурно съдържа и промит метал, който вследствие на по-голямата си тежест е останал най-отдолу и сега се намира под пясъка. Ако започнем да копаем до няколко метра дълбочина, ще разберем дали пътешествието ни е било напразно, или не.

— Не е необходимо да копаем. Достатъчно е да се докаже, че стените на този някогашен воден басейн съдържат търсения метал! — обади се Олд Файерхенд.

— Така е. Ако в тези стени има сребро, то с положителност и дъното на котловината е осеяно със сребро.

— Тогава елате! Ще ви дам и доказателства! — Олд Файерхенд закрачи напред. Останалите го последваха, обхванати от най-голямо вълнение.

— Братовчеде, разхлопа ми се сърцето — призна си Хобъл Франк на Дрол. — Ако намерим тук сребро, аз си напълвам джобовете и се връщам в къщи, в Саксония. Там, на красивия бряг на Елба, ще си построя една така наречена вила и от рано до късно ще стоя на прозореца, за да показвам на хората каква изискана и видна личност съм станал.

— А аз — заяви Дрол, — ще си купя чифлик и двадесет коня и осемдесет крави и кози и няма да правя нищо друго освен извара и козе сирене. Това е най-важното в Алтенбургска околия.

Олд Файерхенд бе стигнал до скалната стена, която беше подмита и разядена на това място. Извади един камък, после още един и още един, така че скоро се откри пукнатина, запълнена в последствие с тези камъни. Първоначално тя е била естествена, а после е била изкуствено разширявана, нещо, което ясно си личеше. Олд Файерхенд бръкна вътре с ръка и каза:

— От това, което открих тука, бях взел със себе си проба и я дадох за изследване. Сега искам да видя дали и мнението на мистър Патерсън ще бъде същото.

Когато извади ръката си, той държеше в нея някакво парче подобно на дебела тел, бяло на цвят, само тук-там с кафеникав оттенък; подаде го на инженера. Щом Патерсън го пое и погледна, той силно възкликна:

— Небеса, та това е чисто самородно сребро! От тази цепнатина ли го извадихте по-рано?

— Да, цялата беше пълна с такова сребро. Изглежда, че продължава доста навътре в скалата и е много богата на метал.

— Тогава мога да ви уверя, че добивът ще бъде изключително богат. Сигурно тук наоколо има още доста такива пукнатини и жили, съдържащи самородно сребро.

Олд Файерхенд се усмихна и извади още един, много по-голям предмет. Оказа се парче руда, голямо колкото два юмрука, което Патерсън грижливо разгледа и после възкликна:

— Наистина химическият анализ е по-сигурен, но мога отсега да се закълна, че имаме работа със сребърен хлорит, значи кераргирит!

— Вярно е. Резултатът от химическия анализ беше сребърен хлорит.

— А какъв е процентът на среброто?

— Седемдесет и пет процента чисто сребро.

— Какво находище! Но вярно е, че в щата Юта се среща предимно сребърен хлорит. Къде се намира жилата?

— Ей нататък в другия край на котловината. Затрупал съм я с дебел пласт камъни.

— Мистър Файерхенд, тук се намират милиони и откривателят им е богат човек! — извика Уотсън, предишният ръководител на смяна.

— Само откривателят ли? Не. Всички ще участвате в печалбата. Аз съм открил находището, мистър Патерсън е инженерът, а другите ще помагат в експлоатацията. Нали затова ви взех със себе си. Условията, при които ще работим заедно, и делът, който всеки ще получава, ще бъдат определени допълнително.

Думите му предизвикаха всеобща шумна радост, радост, която дълго не стихна. Повечето изявиха желание да започнат веднага на място по-нататъшните проучвания, но Олд Шетърхенд ги възпря, като ги предупреди:

— Не прибързвайте, джентълмени! Най-напред трябва да помислим за някои други неща. Не се намираме сами в тази местност.

— Но нали сме изпреварили червенокожите — забеляза англичанинът.

— Изпреварихме ги, да, но са наблизо. Навахите ще пристигнат при езерото най-много няколко часа след нас, а след тях положително веднага ще последват и юта. Нямаме никакво време за губене, необходимо е да се подготвим за тази среща.

— Това е вярно — намеси се Олд Файерхенд. — Все пак бих искал да разбера дали експлоатирането на мината ще срещне някакви затруднения. Мистър Патерсън ще може да ни го съобщи вероятно само за няколко минути.

Инженерът огледа местността с изпитателен поглед, след което се осведоми:

— На какво разстояние оттук се намира Сребърното езеро?

— След два часа ще бъдем там.

— На по-голяма височина ли се намира от това място?

— Значително по-високо е.

— Тогава е налице нужният пад на толкова необходимата ни вода. Но ще се нуждаем от тръби, а на първо време може да използваме и дървени улеи. Има ли наблизо дървета?

— Колкото искате. Сребърното езеро е обградено отвсякъде от гора.

— Чудесно! Може би няма да е необходимо да прокарваме тръби по цялото разстояние. Малко по нагоре оттук можем да направим водохранилище. От езерото до водохранилището водата ще тече свободно. Но оттам надолу трябва да я хванем в тръби, за да получим необходимото налягане.

— Аха, за водното промиване на метала, нали?

— Да, разбира се, че няма да работим с кирки и лопати, а ще ломим скалите с вода. Само там, където водата се окаже безсилна, ще прибягваме до барута. И при пясъчното дъно на котловината ще работим с вода, за да се доберем до металното и съдържание.

— Но нали водата трябва да се оттича някъде, иначе котловината ще се напълни и няма да можем да работим.

— Правилно, оттичането! Трябва тепърва да се погрижим за него. Мисля, че на първо време ще ни свърши работа една помпена инсталация, с чиято помощ ще можем да изкачваме и изхвърляме водата през височината, която преодоляхме. Оттам нататък тя сама ще се стича през процепа към каньона. Всичко това наистина изисква машини. Но те не са проблем. За два месеца ще можем да имаме всичко необходимо. Обаче има нещо, което ме кара да се замисля: кому принадлежи тази земя?

— На тимбабачите. Авторитетът на Винету ще е достатъчен да ги склони да ни я продадат, а после ще регистрирам официално продажбата пред властите.

— Това ме удовлетворява. Най-важното остава възможността да се докарат водите на езерото дотук. По време на по-нататъшното ни пътуване ще се оглеждам да видя какво може още да се направи. Да продължаваме напред!

Затрупаха отново малката цепнатина, отворена от Олд Файерхенд. После всички се качиха на конете, за да продължат прекъснатото си пътуване.

Минаха през нещо като овраг, където пленниците и пазачите им ги бяха чакали; той представляваше един улей, образуващ многобройни извивки, отдавна издълбан от водата в скалата, който на най-тясното си място беше широк три метра, а в най-широкото — не повече от шест метра. И тук нямаше никаква растителност. Някогашният поток бе пресъхнал изцяло и може би само през пролет та задържаше малко влага, но тя не беше в състояние да осигури живот на някакви растения.

Още не бяха достигнали Сребърното езеро, когато някогашното речно корито се разшири изведнъж, за да образува малко, равно място, оградено от скалите, сред което имаше неголямо езеро. Тук за първи път от доста време видяха трева. Конете бяха твърде изтощени от жегата, липсата на вода и трудния път. Не се подчиняваха вече на ездачите си, а искаха да пасат. Всички скочиха на земята и ги оставиха да задоволят глада си. Събраха се на групи и заговориха за богатствата, които се надяваха да спечелят тук.

Инженерът беше оглеждал пътя с най-голямо внимание. Ето че съобщи резултата от наблюденията си:

— Засега съм извънредно доволен. Пътят позволява не само докарването на вода, но и на всякакви предмети, от които имаме нужда. Трябва да кажа, че природата ни посреща дружелюбно.

— Слушай — обади се Хобъл Франк и ръгна братовчеда си в ребрата, — чу ли какво каза инженерът? Като че ли ще излезе нещо от моята вила.

А също така и от моя чифлик! А-а, дръж се, Алтенбург, когато най-прочутите твои синове пристигнат с чувал пари, дълъг няколко метра! Братовчеде, ела, трябва да те прегърна!

— Все още не! — възпротиви се Франк. — Аз съм… Той бе прекъснат, защото инженерът извика загрижено:

— Елен! Къде е Елен! Не я виждам!

Момичето беше видяло тук не само първата трева от два дена, но и няколко цветя и като момиче бе побързало да си набере. Влагата от Сребърното езеро достигаше чак дотук. Ето защо нагоре започваше все по-гъста растителност, покрила дори дефилето, водещо към Сребърното езеро. Елен продължаваше да бере цветя и да се отдалечава, докато стигна един завой. Тъкмо беше решила да се връща, когато иззад завоя се появиха трима мъже, трима въоръжени индианци. Момичето се вцепени от страх, опита се да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. Индианецът има придобито присъствие на духа. Във всяка ситуация той действа бързо и решително. Едва тримата бяха съзрели момичето, и двама от тях се хвърлиха, за да я хванат. Единият запуши устата й с ръка, а другият насочи ножа си към нея и я заплаши на завален английски:

— Тихо. иначе мъртъв!

Третият се промъкна малко напред, за да види хората, с които бялата жена беше дошла, защото бе съвсем ясно, че не може да бъде сама на това място. Не бяха изминали и две минути, когато той се върна и прошепна на спътниците си няколко думи, които тя не разбра. После я повлякоха със себе си, без Елен да посмее да издаде никакъв звук.

Не след дълго дефилето свърши. То излизаше пред невисок планински склон, обрасъл в долната си част с храсталаци, преминаващи постепенно нагоре в гора. Елен бе помъкната между храстите към дървета, където се бяха разположили група индианци. Бяха оставили оръжията си на земята, но щом видяха другарите си с момичето, наскачаха и грабнаха оръжията.

Елен видя отправените към нея застрашителни погледи и си помисли, че се намира в голяма опасност. В този момент се сети за тотема, който бе получила от Малката мечка на парахода. Той й беше казал, че тази кожа ще я закриля срещу всякакви враждебни действия от страна на червенокожите мъже. Тя извади шнурчето с окачения на него тотем, развърза го и го подаде на индианеца, който имаше най-страшен вид, поради което тя го считаше и за най-опасен от всичките.

Червенокожият разгъна кожата, разгледа фигурите, извика от изненада и подаде тотема на стоящия до него. Тотемът започна да обикаля от ръка на ръка. Лицата наоколо станаха по-дружелюбни, а индианецът, който беше заговорил Елен, попита:

— Кой… ти дал… това?

— Нинтропан Хомош — отговори му тя.

— Къде?

— На парахода.

— Голямо огнено кану?

— Да.

— На Арканзас?

— Да.

— Това вярно. Нинтропан Хомош на Арканзас бил. А… кои мъже… там? — Той посочи назад към дефилето.

— Винету, Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд.

— Уф! — извика индианецът. — Уф! — разнесоха се и виковете на останалите. Той искаше да я попита още нещо, но храстите изшумоляха и тримата споменати се появиха начело на останалите бели, които се втурнаха и веднага заобиколиха индианците. Долу при дефилето разузнавачът не беше успял да види Винету. Сега той го разпозна.

— Великият вожд на апачите! — извика той. — Това бяло момиче притежава тотема на Малката мечка и затова е наша приятелка. Взехме я с нас, защото не знаехме дали мъжете, които я придружават, са наши приятели, или врагове.

Индианците бяха покрили лицата си със сини и жълти ивици боя. Това даде основание на Винету да попита:

— Вие сте воини на тимбабачите, нали?

— Да.

— Кой е вашият вожд?

— Чиа-нитзас. — Това име означава Дълго ухо. Сигурно този човек беше известен с острия си слух.

— Къде е сега той? — попита пак Винету.

— При езерото.

— Колко воини има тук?

— Сто.

— Има ли и други племена при езерото? .

— Не. Но ще дойдат още двеста воини на навахите. Заедно с тях ще тръгнем на север, за да вземем скалповете на юта.

— Внимавайте да не изгубите собствените си скалпове! Поставихте ли стражи?

— Не, защо? Не очакваме никакви врагове.

— Идват повече врагове, отколкото ще ви бъде приятно. Голямата мечка при езерото ли е?

— Да, а също и Малката мечка.

— Заведи ни при тях!

Току-що откъм дефилето се зададоха няколко рафтъри с конете и пленниците, тъй като останалите бели бяха последвали Винету и ловците пеша. Сега всички се метнаха на седлата и тимбабачите застанаха начело, за да ги водят. Изминаха известно разстояние по планинския склон между дърветата. След това теренът започна отново да се спуска надолу и скоро видяха блясъка на водата. Бяха стигнали Сребърното езеро!

Долината, която вероятно можеше да се прекоси на дължина за два часа, а на ширина за около един час, беше обградена от огромни каменни бастиони, които блестяха в най-различни цветове, също като стените на каньона. Зад тези бастиони се издигаха нови и нови планински великани, изправили челата си един над друг. В многобройните клисури, които ги пресичаха, растяха дървета и храсти. Гората, спускаща се по-надолу, ставаше по-гъста, стигаше почти до езерото, оставяйки свободна само една тясна ивица, покрита с трева .

В средата на езерото се намираше зелен остров с една причудлива постройка от тухли, сушени на слънце. Изглежда, тя беше останала от времето на най-старите обитатели на тези земи, преди те да бъдат прогонени от сегашните индианци. На откритата крайбрежна ивица, покрита с трева, бяха построени няколко колиби близо до които се виждаха няколко лодки кану, завързани за колчета на брега. Островът имаше кръгла форма и диаметърът му беше може би около стотина крачки. Старата сграда бе покрита отчасти с цъфтящи пълзящи растения. Останалата част от острова бе обрасла с цветя и храсти също като някоя градина.

Гората оглеждаше върховете на дърветата си във водата на езерото, а планинските върхове хвърляха сенките си върху него. Въпреки това водата не беше нито зелена, нито синя, нито пък имаше някакъв друг тъмен цвят. Тя блестеше по-скоро в сребристосиво. Никакъв ветрец не браздеше повърхността й. Човек би могъл да си помисли, че дъното на долината пред него е напълнено с живак.

В колибите и около тях бяха налягали стотина тимбабачи. Те наскачаха развълнувани, като видяха, че към тях се приближава група от бледолики. Но щом разпознаха при тях и своите другари, бързо се успокоиха. Белите още не се бяха приближили съвсем, когато отсреща, на острова, от постройката излязоха две мъжки фигури.

Апачът сложи ръка на устата си и извика към тях:

— Нинтропан Хауей! Винету дойде!

Оттатък отекна вик вместо отговор. После всички видяха, как двете фигури се качиха в едно кану и загребаха към брега.

Бяха двете Мечки, баща и син. Сигурно бяха много учудени да видят толкова познати лица, но те не го издадоха с нито едно движение или гримаса. Когато Голямата мечка слезе на брега, той вдигна ръка, за да поздрави Винету, и каза:

— Великият вожд на апачите е навсякъде и където отиде, внася радост в сърцата на хората. Нинтропан Хауей поздравява Олд Шетърхенд, когото познава, поздравява и Олд Файерхенд, който бе с него на парахода!

Когато забеляза Леля Дрол, по лицето му се изписа усмивка. Спомни си за последната си среща с него и подавайки му ръка, рече:

— Моят бял брат е смел човек. Той уби пантерата и Голямата мечка го поздравява с добре дошъл!

Той така вървеше от човек на човек, за да поздрави всеки лично. Синът му се приближи към Елен, която беше слязла от носилката. Поздрави я и каза на завален английски:

— Малката мечка не мислил за възможно да вижда отново мила мис. Каква цел има нейно пътуване?

— Целта ни беше Сребърното езеро — отговори тя. Лицето му просветна радостно и той не можа да скрие израза на изненада.

— Значи мис ще остане известно време тук? — попита той.

— Ще остана дори по-дълго време. — отговори тя.

— Тогава Нинтропан Хомош моли да му позволи бъде край нея! Тя трябва познае всички дървета, растения и цветя. Ще ловим риба в езерото и ще ловуваме в гората. Ще му разреши ли?

— С удоволствие. Радвам се, че те заварих тук. — Тя му протегна ръка, която той пое колебливо, но после я задържа известно време в дланта си.

Конете на новодошлите бяха отведени от тимбабачите в гората, където бяха и техните коне. Вождът им бе седял досега в колибата си, но ето че бавно излезе от нея с навъсено лице, защото никой не му бе обърнал особено внимание. Той беше мрачен човек с дълги крайници, които му придаваха донякъде вида на орангутан. Вождът се спря на известно разстояние и се загледа към планините над главите на белите, сякаш изобщо не го засягаха. Но си беше направил криво сметката, защото Леля Дрол пристъпи до него и каза:

— Защо Дългото ухо не се приближи? Не иска ли да поздрави прочутите воини на бледоликите?

Вождът промърмори нещо неразбираемо под носа си на своя език, но това не мина току така при Дрол, защото ловецът го потупа по рамото като стар познат и извика:

— Говори ми на английски, момче! Не съм учил езика ти. Червенокожият отново изломоти няколко завалени думи и затова Дрол продължи:

— Не се преструвай! Знам, че говориш английски доста сносно.

— Но! — отрече вождът.

— Не говориш ли? А познаваш ли ме?

— Но.

— Хмм! Я си помисли. Сигурно ще си спомниш за мене.

— Но.

— Виждали сме се с тебе долу във форт Дифайънс!

— Но.

— Там седяхме трима бели и единайсет индианци. Поиграхме малко карти и пийнахме. Индианците пиха повече от белите и накрая не си помнеха вече имената. След това спаха цял следобед и през цялата нощ. Спомняш ли си вече, друже?

— Но.

— Не? Добре! Ние, белите, също легнахме да спим при индианците в дървената барака, защото иначе нямаше никакво място. Когато се събудихме, червенокожите ги нямаше. Знаеш ли къде бяха отишли?

— Но.

— Но с тях беше тръгнала и пушката ми, а и патронташът ми.

На цевта на пушката ми имаше гравирано едно Л. Д., Леля Дрол. Странно е, че тези букви се намират на цевта на твоята пушка. Може би знаеш как са попаднали там?

— Но.

А моят патронташ беше украсен с мъниста и също така имаше буквите Л. Д. Носех го на пояса си, също както и ти твоя. А както забелязвам за моя радост, твоят има същите букви като моя. Не знаеш ли откъде са се взели буквите на твоя патронташ?

— Но…

— Затова пък аз знам много добре как моите вещи са попаднали у тебе и ще те освободя от тях.

Той измъкна светкавично пушката от ръцете му и дръпна патронташа от колана му. После му обърна гръб. Ала вождът мигновено се намери при него и му заповяда на доста добър английски:

— Дай ги!

— Но! — отговори сега Дрол.

— Тази пушка принадлежи на Дългото ухо!

— Но!

— И патронташът също!

— Но.

— Ти си крадец!

— Но.

— Дай ги, иначе вождът ще те принуди!

— Но.

Тогава червенокожият извади ножа си. Дрол се изсмя весело и извика:

— Ти си Дългото ухо. Познавам те. Но пръстите ти са по-дълги от ушите. (Игра на думи, защото буквално преведеният немски израз «правя дълги пръсти» означава «крада». Б. пр.) Признай си почтено истината и ще получиш предметите! И така отговори ми честно: познаваш ли ме?

— Йес! — отговори червенокожият най-неочаквано.

— Бяхме ли заедно във форт Дифайънс?

— Йес.

— Беше ли се напил?

— Йес.

— А след това изчезна ли с пушката ми и патронташа?

— Йес.

— Добре, тогава ще ги получиш обратно. Ето, вземи! А ето ти и ръката ми! Нека бъдем приятели. Но ще трябва да говориш английски и повече няма да свиваш. Разбра ли?

Дрол хвана десницата на червенокожия, разтърси я и му върна вещите. Червенокожият ги взе с безизразно лице, но каза с приятелски тон:

— Моят бял брат е приятел на Дългото ухо. Той знае кое е справедливо и кое не е; той намери тези вещи у Дългото ухо и му ги върна. Той е приятел на червенокожите мъже и ние го обичаме.

— Да, приятелю, и аз ви обичам. Ще го разберете много скоро, защото, ако не бяхме дошли, беше много вероятно юта да ви вземат скалповете.

— О-о, те едва ли ще дойдат! Навахите са ги разбили и скоро ще последваме победителите, за да можем и ние да вземем много скалпове от юта.

— Лъжеш се.

— Но нали виждаме при нас пленени вождове и воини на юта, значи юта са победени.

— Пленихме вождовете за наша сметка. Но навахите бяха позорно разбити и обърнати в бяг. Сега юта ги преследват и може би ще се появят при Сребърното езеро още днес.

— Уф! — извика Дългото ухо и от смайване забрави да си затвори устата.

Нима Леля Дрол говори истината? — попита Голямата мечка.

— Да — увери го Олд Файерхенд. — Ще ви разкажем всичко, но най-напред трябва да се уверим, че неприятелят няма да ни изненада. Появяването му може да последва всеки миг. Нека петдесет войни на тимбабачите слязат веднага долу в каньона. Франк, Дрол, Дейви, Джими, Бил и Чичото да тръгнат с тях! Ще яздите до мястото, където каньонът се стеснява и ще залегнете зад скалите! Там има достатъчно издатини и вдлъбнатини в скалите, за да намерите прикритие. Сигурно юта здравата ще напреднат зад навахите, за да достигнат заедно с тях Сребърното езеро. Трябва да помогнете на приятелите ни и щом забележите врага, веднага да изпратите някого да ни извести. Заведете най-напред конете си на водопой! И вие се напийте с вода, защото долу няма никаква вода, а Голямата мечка ще ви даде нещо за ядене.

Имаше достатъчно големи запаси от месо. Парчета месо бяха нанизани на кожени ремъци и окачени между дърветата да съхнат. Вода за пиене имаше в изобилие. От планините се спускаха няколко потока, които подхранваха езерото. Отведоха конете до един от потоците, за да утолят жаждата си. Скоро петдесетината индианци и шестимата бели бяха готови да тръгнат на път. Малката мечка ги поведе.

Долината на Сребърното езеро се простираше от север на юг; източната и западната й страна бяха недостъпни, а откъм север в нея можеше да се проникне само през каньона и скалната теснина, откъдето бяха дошли белите, а изходът на долината водеше на юг, където езерото изливаше водите си в една клисура. Откъм юг засега не се очакваше неприятел — напротив по-скоро оттам се очакваха да дойдат навахите, които бяха техни приятели.

Всеки който огледаше внимателно околността на Сребърното езеро в северната му част, щеше скоро да стигне до убеждението, че по-рано водите му не са изтичали на юг, а откъм северната му страна, в каньона. Но сега между езерото и каньона се издигаше доста широко възвишение, подобно на дига, което не се е намирало по-рано на това място. То не беше образувано по естествен път. Следователно възникваше предположението, че е било издигнато изкуствено. Но ръцете, извършили тази работа, отдавна се бяха превърнали в прах, защото по дигата растяха дървета, които бяха поне на сто и петдесет години. Защо е била издигната тази огромна преграда? Дали все още можеше да се намери човек, който би могъл да даде отговор на този въпрос?

Изпратената от Олд Файерхенд група мина по дигата, зад която започваше каньонът. Той беше широк на това място само десетина метра и бе доста плитък, обаче постепенно се врязваше в скалите и ставаше по-дълбок. Колкото повече се увеличаваше дълбочината, толкова по-голяма ставаше и ширината му. Близо зад дигата изчезваха дърветата и храстите и скоро не се виждаше вече дори и трева.

Бяха яздили не повече от десет минути, когато стените на каньона достигнаха височина от тридесет метра. След около още петнадесет минути изглеждаше, сякаш стигат до небето. Тук вече се намираха и онези обли камъни, които толкова много затрудняваха ездата. След още четвърт час каньонът изведнъж стана много по-широк, двойно по-широк отколкото бе досега. Стените му бяха прорязани от горе до долу в най-различни форми. На места изглеждаше, като че ли скалите се крепяха на колони, образуващи сводести коридори, из които човек можеше да се скрие.

— Тук ще спрем — каза Малката мечка, който яздеше начело заедно с белите. — Наоколо има достатъчно дупки и пещери, където можем да намерим прикритие.

— А конете трябва да бъдат отведени малко назад — обади се Дрол, — за да не могат да се виждат оттук, където вероятно ще се завърже сражение.

Предложението му беше прието. Петдесет и седемте мъже се скриха из скалите от двете страни на каньона. Не чакаха дълго в това положение и ето че се чуха стъпките на един уморен кон, който се препъваш в камъните по дъното на каньона. Скоро се появи и ездачът — навах, чийто кон едва вървеше. Индианецът изглеждаше ранен, защото дрехите му бяха покрити с кървави петна. Въпреки това той непрекъснато се опитваше да подкара коня си по-бързо напред, служейки си с крака и ръце.

Малката мечка излезе от прикритието си. Щом навахът го видя, спря коня си и извика:

— Уф! Моят малък брат! Пристигнаха ли вече очакваните воини на навахите?

— Още не са.

— Тогава сме загубени! Великия Дух ни изостави и започна да помага на кучетата юта. Нападнахме ги в Долината на елените, но ни победиха. Побягнахме и те започнаха да ни преследват, а днес рано сутринта към тях се присъедини нова голяма група. Сега са четирикратно по-многобройни от нас и ни следват по петите.

— Уф! Тогава вашите хора сигурно са унищожени?

— Почти. На около десет пушечни изстрела по-надолу се води жестока битка. Изпратиха ме, за да доведа помощ от езерото, защото си мислехме, че очакваните воини са вече тук. А сега нашите хора са загубени.

— Все още не са. Слез от коня и си почини тук! Ще ви изпратим помощ.

Трябваше по най-бързия възможен начин да се окаже помощ на навахите, изпаднали в такова положение, и да им се даде възможност да се оттеглят. Изпратиха един вестоносец към Сребърното езеро, оставиха наваха при конете и всички се втурнаха бързо към полесражението.

Да, положението на навахите наистина беше лошо. Повечето от конете им бяха застреляни. Воините намираха зад труповете на животните единственото прикритие, защото стените на каньона тук бяха прави и гладки и не предлагаха никаква защита. Изглежда, навахите бяха пред свършване на стрелите, защото стреляха само тогава, когато бяха сигурни в улучването на целта. Неколцина от най-смелите тичаха наоколо и събираха стрелите на юта. Противникът им бе толкова многоброен, че се беше подредил в няколко редици една зад друга, които изпълваха цялата ширина на каньона. Те водеха боя без конете си; бяха ги оставили назад, за да не бъдат улучени в разгара на битката.

Сега бойните викове на индианците заглъхнаха за кратко време. Всички видяха пристигането на подкрепленията. Белите застанаха най-открито в средата на каньона, щом се убедиха, че разстоянието позволява на куршумите им да стигат до воините на юта; вдигнаха пушките си, прицелиха се и дръпнаха спусъците. Виковете от редиците на юта доказаха, че стрелците се бяха целили добре. Последваха нови шест изстрела и нови викове. Тимбабачите се запромъкваха напред, за да се приближат до враговете си дотолкова, че да могат да ги обстрелват.

Хъмпи Бил изрази мнението, че шестимата бели не бива да стрелят наведнъж, защото в този случай възниква твърде голяма пауза при пълненето на пушките. Предложи трима да стрелят и трима да зареждат; другите се съгласиха. Скоро стана ясно какво могат да направят шест отлични стрелци с добри пушки. Всеки изстрел улучваше някого. Юта започнаха да се оттеглят. Само онези от тях, които имаха пушки, продължаваха да оказват съпротива. Но пушките им не биеха надалеч, а те не смееха да се приближат повече. Тогава Хобъл Франк извика на Малката мечка:

— Ние шестимата ще задържаме противника. Кажи на навахите да се изтеглят зад нас!

Синът на вожда последва тази покана, навахите скочиха и побягнаха назад, за да заемат позиции зад белите. Едва сега можеше да се забележи колко са големи загубите на навахите. Бяха оцелели в най-добрия случай към шестдесет души, от които поне половината бяха без коне. За щастие сега имаха възможност да се изтеглят безпрепятствено, защото заедно с белите останаха и тимбабачите, които държаха юта в шах.

Постепенно започнаха да се оттеглят и спасителите на навахите. Юта се движеха просто по петите им. Те пестяха стрелите си и се сражаваха само с пушки. Така едните се изтегляха от едно място на друго, а другите ги следваха, докато отстъпващите достигнаха до мястото, където се бяха скрили преди. Белите предложиха всички да се изпокрият бързо в пещерите и вдлъбнатините на скалите. Малката мечка играеше ролята на преводач. След малко всички изведнъж се отдръпнаха назад и от доскоро тъй наблизо преследваните хора не остана и следа. Намираха се на сигурно място, защото наоколо имаше прикрития срещу стрели и куршуми, докато войните на юта нямаше къде да се скрият. Ако и очакваната помощ дойдеше скоро, можеха съвсем спокойно да гледат на по-нататъшния развой на битката.

А тази помощ вече се беше отправила на път. Олд Файерхенд бе разказал накратко на Голямата мечка случилото се. Лицето на индианеца доби загрижен вид и той каза:

— Нинтропан Хауей предупреждаваше навахите. Посъветва ги да почакат, докато се съберат всички техни воини. Но те мислеха, че юта още не са се обединили, и смятаха да унищожат отрядите им поотделно. А сега ги сполетя същата съдба, която искаха да приготвят на враговете си. Дори да успеят да избягат в планината, броят на преследвачите им ще нараства непрекъснато и никак не е изключено да видим тук, край Сребърното езеро, събрани около хиляда юта.

— А какво е твоето положение? Дали юта ще се отнесат към тебе като към неприятел?

— Сигурно.

— Тогава се намираш в опасност.

— Не. .

— Може би защото разчиташ на тимбабачите и очакваш още навахи?

— Не. Нинтропан Хауей разчита само на себе си.

— Не мога да те разбера.

— Той не се страхува и от хиляда юта, защото само ако вдигне ръката си, те ще бъдат загубени. Само един кратък миг ще ги убие всичките.

— Хмм! Всичките ли?

— Не ми ли вярваш? Да, вие бледоликите сте много умни хора, но никой от вас няма да се сети за подобно нещо.

Той изрече тези думи гордо и спокойно. Олд Файерхенд повдигна рамене. Погледът му обходи скалите и планините около езерото. После по лицето му заигра лека усмивка и той каза:

— Но и ти не си бил човекът, който се е сетил за това.

— Не. Но кой ти каза?

— Аз самият го разбрах. Ти спомена, че ние белите не бихме могли да се сетим за подобно нещо. Е, аз ще ти докажа противното. Ние сме достатъчно умни, за да можем да надникнем в душите ви.

— Ти мислиш, че знаеш защо Голямата мечка не се страхува и от хиляда неприятели?

— Да.

— Кажи ми!

— Добре! Казваш, че ще убиеш хиляда юта за няколко мига?

— Да.

— Ако се намират в каньона?

— Да.

— Това не може да се постигне с ножове, пушки или други някакви оръжия, а само чрез някаква природна сила. Чрез въздуха, чрез буря? Не. Чрез огън? Пак не. Значи с помощта на вода.

— Мислите ти са добри и умни. Но, ще стигнат само дотук.

— Ще видим! Къде ще намериш достатъчно количество вода, за да убиеш толкова много хора? В езерото. Ще влязат ли тези хора в езерото? Не. Следователно езерото трябва да отиде при тях. Водите му ще се излеят внезапно в каньона. Как може да стане това? Между езерото и каньона се издига висока и здрава дига. Е, някога тази дига не се е намирала там. Била е построена, а същевременно е било направено някакво съоръжение, с чиято помощ тя може внезапно да се отваря, тъй че сухият каньон да се превърне в буйна река само за един миг. Отгатнах ли?

Въпреки че индианците умеят да запазват спокойствие при всякакви случаи, Голямата мечка скочи и извика:

— Ти да не си всезнаещ?

— Не, но мога да мисля.

— Наистина отгатна! Но как е достигнала тази Тайна до Голямата мечка?

— Той я е наследил.

— А как се отприщва дигата?

— Ако ми разрешиш да я разгледам по-подробно, ще мога скоро да ти отговоря на въпроса.

— Не, Нинтропан Хауей няма право да ти даде такова разрешение. Но можеш ли да отгатнеш защо е била издигната дигата?

— По две причини. Първо, като средство за защита. Всички завоеватели на южните области са идвали откъм север. Този голям каньон е бил обикновено техният път. Дигата е била Построена, за да препречи този път и за да може водата от езерото внезапно да се излива в каньона.

— А втората причина?

— Съкровището.

— Съкровището? — попита вождът, като отстъпи крачка назад. — Какво знаеш за него?

— Нищо. Но мога да отгатна много неща. Виждам езерото, бреговете му, околността му и размислям. Преди да е била построена дигата, не е имало и езеро, а дълбока долина, през която потоците са се стичали надолу по каньона, който сами са издълбали в скалите. Тук е живял богат народ. Дълго време се е борил срещу нахлуващите завоеватели. Но най-сетне този народ разбрал, че трябва да отстъпи скъпоценностите си, свещените си съдове, тук, в долината, и издигнали дигата, за да се образува голямо езеро, чиито води да бъдат безмълвни пазачи на съкровището.

— Мълчи, мълчи! — извика Голямата мечка уплашено. — Да не говорим за съкровището, а само за дигата! Да, Голямата мечка може да я отприщи. Може да удави хиляда и повече юта, ако те се намират в каньона. Да го стори ли, ако дойдат?

— За бога, не! Има и други средства да ги сломим.

— Какви? Оръжията ли?

— Да, а също така и заложниците, които лежат там в тревата. Неприятелите ни ще бъдат принудени да се съгласят с някои наши условия, за да спасят вождовете си. Затова заловихме тези заложници и ги докарахме с нас.

— Тогава трябва да откараме пленниците на сигурно място.

— Има ли наоколо подходящо място?

— Да. Но нека първо ядат и пият. След това ще ги преместим. Развързаха ръцете на пленниците. Те получиха месо и вода, след което отново ги вързаха. После с помощта на неколцина тимбабачи ги пренесоха на острова в няколко от стоящите до брега канута. Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд и Винету също се прехвърлиха на острова. Бяха любопитни да разгледат вътрешността на постройката.

Тя разполагаше само с приземен етаж, разделен от стена на две помещения. В едното от тях имаше огнище, а другото представляваше спално помещение, обзаведено много оскъдно. В него се намираха един хамак и една постеля и това бе всичко.

— Нима ще оставим пленниците тук? — попита Олд Файерхенд.

— Не, защото все пак оттук могат да избягат. За тях има едно много по-сигурно място. — Голямата мечка отмести постелята настрани. Тя се състоеше от една дървена рамка от сковани напречни дървени парчета, върху които бяха постлани рогозки и одеяла. Отдолу се показа четириъгълен отвор, през който се слизаше по дебелия ствол на дърво също като стълба, защото в него бяха изсечени вдлъбнатини. Вождът започна да се спуска надолу. Олд Шетърхенд го последва, а останалите трябваше да подават пленниците един подир друг.

През отвора влизаше малко светлина, която можеше да освети подобното на мазе помещение. То бе по-голямо от горното спално помещение. Удължението му се падаше откъм страната на градината. Отсрещната му страна беше заградена със стена от непечени тухли, в която нямаше нито врата, нито някакъв друг отвор. Когато ловецът удари няколко пъти по нея, по звука успя да разбере, че отвъд има друго помещение и че стената не е дебела. И така от другата страна се намираше второ подземно помещение, и то точно под горната стая с огнището. Но въпреки че горе ловецът се бе огледал старателно наоколо, не забеляза никакъв отвор в пода.

Пленниците бяха свалени в мазето и поставени един до друг на пода. Олд Шетърхенд се страхуваше, че няма да имат достатъчно въздух за дишане. Когато изказа гласно опасенията си, Голямата мечка обясни:

— Ще имат достатъчно въздух. Близо до тавана има дупки, които водят извън самата постройка. Там е строено с кухи тухли, тухли с канали. Някогашните жители в тази област са знаели много добре какво вършат.

— Олд Шетърхенд направи уж неволно няколко по-твърди крачки из помещението. Подът на мазето също издаде глух звук. Несъмнено още преди изкуственото създаване на езерото островът е бил иззидан във вид на висока куха постройка, която после била укрепена отстрани с водонепроницаем «кожух» от камък и глина. Беше ли възможно нейде долу, в дълбочините под острова, да се пази съкровището?

За по-нататъшни изследвания сега нямаше време, защото и последният пленник беше сложен на земята и вождът се заизкачва обратно нагоре. Олд Шетърхенд трябваше да го последва. Под стряхата на сградата висяха големи парчета сушено и опушено месо, нанизани на пръчки. Взеха в лодките малък запас от месото, за да го занесат на брега. Тъкмо когато стъпиха на него, се появи, покрит в пяна, конят на пратеника, който бе пристигнал, за да иска помощ. Всички грабнаха оръжията си и се затичаха към конете. Разбира се, Елен трябваше да стане, а с нея и баща й, за да я пази. Голямата мечка ги посъветва да се пренесат на острова, където щяха да бъдат в безопасност. Инженерът се качи с нея в едно кану, взе оръжията си и се отблъсна от брега, щом останалите препуснаха към каньона.

От предпазливост поставиха силна охрана при теснината, през която днес белите бяха пристигнали при Сребърното езеро. Тази охрана бе напълно достатъчна, за да прикрива тила им.

Останалите пришпориха конете в много по-бърз галоп от предишната група. Препускаха презглава и за четвърт час изминаха пътя, за който на другите бяха необходими четиридесет и пет минути. Достигнаха мястото, където стояха конете на биещите се. Пред тях се разнесоха изстрели. Скочиха от конете, оставиха ги при другите, разделиха се бързо наляво и надясно и успяха да стигнат незабелязано от юта до отделните пресечени групи скали, където се бяха укрепили приятелите им.

Юта си мислеха, че все още имат работа с онези, които бяха видяли. Решиха, че вече отдавна щяха да спечелят битката, ако бяха предприели бързо нападение, и се приготвиха да наваксат пропуснатото. Внезапно се разнесе дивият им боен вик и те се хвърлиха напред. Изминаха само две минути, през които непрекъснато се стреляше и от двете страни, а после юта се оттеглиха, оставяйки много убити и ранени.

Олд Шетърхенд беше застанал зад една колона и бе стрелял няколко пъти, стремейки се само да ранява атакуващите индианци. Сега забеляза, че тимбабачите изскочиха с намерение да скалпират убитите. И вождът им беше с тях.

— Стой! — извика ловецът със силен глас. — Не пипайте убитите!

— Защо? Тези скалпове ни принадлежат! — отговори Дългото ухо. — При тези думи той извади ножа си и се наведе над един ранен, за да вземе скалпа му. В следващия миг Олд Шетърхенд се озова до него, насочи револвера си към главата му и го заплаши:

— Ако направиш и едно рязване с ножа, ще те застрелям!

Дългото ухо се изправи и попита учудено:

— Та какво толкова имаш против това? Юта също биха ни скалпирали.

— Ако се намирах при тях, също нямаше да го направят. Не мога да търпя такова нещо, а още повече при ранените.

— Нека тогава ранените си запазят скалповете, но ще скалпираме убитите.

— С какво право?

— Дългото ухо не може да разбере! — отвърна индианецът смаяно. — Всеки убит враг трябва да бъде скалпиран!

— Но тук лежат много убити. Ти ли ги победи всичките?

— Не. Вождът повали един.

— Кой е той?

— Вождът не може да каже точно.

— А мъртъв ли е? Покажи ми един убит, в когото ще се намери куршумът от твоята пушка. Него можеш да скалпираш, но друг не!

Вождът се оттегли, мърморейки, към прикритието си и неговите хора го последваха. Ето че откъм мястото, където се намираха отблъснатите юта, се разнесоха викове. Докато ловецът беше стоял между тимбабачите, те не го бяха забелязали. Но сега, когато бе останал за момент сам на открито, го познаха и се развикаха:

— Олд Шетърхенд! Омагьосаната пушка, омагьосаната пушка! Той се запъти бавно към тях и когато стигна на разстояние, от което можеха да го чуят, извика:

— Приберете вашите убити и ранени! Подарявам ви ги! Един от вождовете им излезе малко напред и отвърна:

— Вие ще стреляте по нас!

— Няма.

Олд Шетърхенд се върна зад прикритието си. Колкото и вероломни да бяха юта, те не допускаха този ловец да ги измами, да постъпи предателски. Затова изпратиха отначало само двама от хората си, за да видят как ще реагират противниците им; двамата вдигнаха един ранен и го отнесоха. После се върнаха и отнесоха втори. Тъй като и сега никой не предприе някакво враждебно действие срещу тях, доверието им бе спечелено и скоро се приближиха повече индианци. Олд Шетърхенд отново излезе напред и им извика:

— Чакайте, останете! Няма да ви сторим нищо лошо. Те спряха. Ловецът отиде до тях и попита:

— Колко вождове има сега при вас?

— Четирима.

— Кой е най-главният от тях?

— Кай-унуне. ((юта) — Тътнещия гръм. Б. а.)

— Кажете му, че искам да говоря с него! Нека дойде на половината разстояние между нас, където ще го чакам. Така ще се срещнем по средата. И двамата ще бъдем без оръжия.

Те съобщиха това на вожда си и донесоха отговора му:

— Ще дойде заедно с другите трима вождове.

— Аз ще взема само двама мои другари. Щом си свършите тук работата, нека вождовете дойдат.

Скоро от двете страни един към друг се отправиха четиримата вождове и Олд Шетърхенд заедно с Олд Файерхенд и Винету. Срещнаха се по средата между двете позиции, поздравиха се мълчаливо и насядаха едни срещу други на земята; Гордостта не позволяваше на червенокожите да започнат да говорят веднага. Личеше си, че Големия вълк не се чувстваше съвсем спокоен. Известно време двете противни страни се оглеждаха едни други, докато най-после най-възрастният от юта, а това беше Тътнещия гръм, изгуби търпение и реши да заговори. Той стана, изпъна фигурата си, зае поза, изпълнена с достойнство, и започна:

— Когато голямата земя принадлежала все още само на синовете на Великия Маниту и при нас не е имало бледолики…

— … тогава сте могли на воля да държите дълги речи — прекъсна го Олд Шетърхенд. — Но бледоликите обичат да се изразяват по-накратко и затова и сега ще постъпим така.

Когато червенокожите имат съвещание, то може да се проточи безкрайно. И сегашният разговор щеше да трае часове, ако Олд Шетърхенд не беше прекъснал още уводните му думи. Вождът му хвърли поглед, в който се четеше учудване и гняв, после седна отново и каза:

— Тътнещия гръм е прочут вожд. Той е видял много повече лета от Олд Шетърхенд и не е свикнал да бъде прекъсван от млади мъже. Хау!

— Един мъж може да е видял много лета и въпреки това да е видял и научил по-малко неща от някой по-млад човек. Ти искаш да говориш за времената, когато при вас още не е имало бледолики. Но ние имаме намерение да говорим за днешния ден. И щом като аз съм онзи, който те повика, то аз ще бъда и човекът, който ще вземе първи думата, за да ти съобщя, какво искам от тебе. И аз казах. Хау!

Това беше много остра забележка. Червенокожите мълчаха и Олд Шетърхенд продължи:

— Ти спомена името ми, значи ме познаваш. Познаваш ли и двамата воини, които седят до мене?

— Да. Те са Олд Файерхенд и Винету, вождът на апачите.

— Тогава сигурно знаеш, че винаги сме били приятели на червенокожите мъже. А защо ни преследвате?

— Защото сте приятели на нашите врагове.

— Не е вярно. Големия вълк ни плени, без да сме му сторили и най-малката злина. За да спасим живота си, трябваше да се защищаваме срещу юта.

— А защо убихте в Гората на водата Стария вожд и пленихте другите вождове?

— Пак само за да се спасим.

— Но сега се намирате при навахите и тимбабачите, които са наши врагове.

— Не, нямаме никакви лоши намерения. Искахме да стигнем до Сребърното езеро и ги заварихме тук. Чухме, че предстои въоръжена борба между вас и тях, и побързахме да ви помирим.

— Ние искаме отмъщение, а не мир!

— Знам, че сте били тежко обидени. Но не е справедливо от ваша страна да си отмъщавате на невинни хора. Ако всичко зависеше от вас, ние отдавна да бяхме умрели на кола на мъчението като другите бледолики в Долината на елените.

— Какво знаете за тях?

— Всичко. Ние погребахме труповете им.

— Значи ти си бил там?

— Да. Бяхме посред вас. Чухме, което говореха юта, и видяхме, каквото правеха. Намирахме се между дърветата, когато дойдоха навахите, и видяхме как ги прогонихте.

— Не е възможно! Не е вярно!

— Ти знаеш, че не лъжа. Попитай вождовете на юта, които бяха там.

— Как да ги попитам? Те изчезнаха. Великия Дух ги е извикал при себе си.

— Не е. Великият Дух не иска и да знае за такива вероломни и подли мъже. Той ги предаде в ръцете ни.

— Езикът ти не казва истината. Той изговаря тези думи само за да ни принуди да сключим мир.

— Да, ще ви принудя да сключите мир, но сега ви казвам истината. Вечерта, когато бяхме при вас в Долината на елените, пленихме тримата вождове. Ще ти докажа, че говоря истината. Какво е това?

Олд Шетърхенд измъкна от джоба си тесен кожен ремък с прикрепени към него парчета от пъстри мидени черупки, изрязани в цилиндрична форма, и го показа отблизо на Тътнещия гръм.

— Уф! — извика уплашено старият вожд. — Вампумът на Жълтото слънце!

— А този? — ловецът измъкна втори вампум.

— Вампумът на вожда Четирите бизона!

— А третият?

Когато той показа и третия вампум, вождът сякаш загуби способността си да говори. Направи едно движение, изразяващо уплахата му, и процеди през зъби:

— Никой вожд не дава другиму вампума си. Той е най-свещеното нещо за него. Който притежава вампума на някой друг, го е убил или пленил. Живи ли са още тримата вождове?

— Да. Те са наши пленници.

— Какво ще правите с тях?

— Живот за живот, кръв за кръв? Сключете мир с навахите и тимбабачите и ще ви върнем пленниците!

— И ние имаме пленници. Да ги разменим човек за човек!

— Ти за някое момче ли ме смяташ, та си мислиш, че не знам, че един вожд се разменя поне срещу тридесет воини? Аз ти казвам: ако не сключите мир с нас, много малко от вас ще видят отново родните си вигвами!

Тътнещия гръм се загледа мрачно и нерешително в земята. Тогава се изправи Олд Файерхенд, изпъна великанската си фигура с израз на досада и каза:

— Pshaw! Защо приказваме, щом имаме оръжия! Нека Тътнещия гръм ни каже бързо дали иска война, или мир. Тогава ще знаем какво да правим и ще му дадем заслуженото: живот или смърт.

— Не можем да решим нещата така бързо.

— Защо не? Мъже ли сте, или жени?

— Ние не сме жени, а воини. Но на мъжа не подобава да има гореща кръв. Сега ще се върнем и ще обмислим какво да направим.

— Помислете, че след половин час ще се спусне нощта!

— И през нощта можем да ви кажем какво сме решили. Онзи, който иска да съобщи на другите нещо, било ние, или вие, трябва да даде първо един изстрел и после да извика високо. Другите ще му отговорят. Аз казах. Хау! — Индианецът стана, кимна едва забележимо с глава и се отдалечи. Другите последваха примера му.

— Тъпчем все на едно и също място! — гневеше се Олд Файерхенд.

— Моят брат говори твърде ядосано — обади се Винету спокойно. — Той трябваше да остави Олд Шетърхенд да говори по-нататък. Тътнещия гръм се беше замислил сериозно и не след дълго щеше да се вразуми.

Изглежда, Олд Файерхенд разбра правотата на тази забележка, защото не отговори нищо. Когато се върнаха при другите, Дългото ухо ги посрещна с въпроса:

— Вождовете на юта бяха четирима. Защо отидохте само вие тримата при тях?

— Защото бяхме достатъчно — отвърна му Олд Файерхенд троснато.

— Но тук има и други мъже. Дългото ухо също е вожд и трябва да участва в съвещанията, както и вие.

— Стига сме приказвали излишни неща. Нямахме нужда от четвърти човек.

Дългото ухо замълча. Ако лицето му не бе покрито с бои, щеше да издаде гнева му. Той се намираше изобщо в лошо настроение, защото беше уличен в кражба от Дрол, а бе принуден да преглътне яда си. После Олд Шетърхенд го унижи пред собствените му хора, като му забрани скалпирането. Този вожд беше един страхливец, който не притежаваше смелостта открито да се противопоставя. Затова пък гневът, който той старателно прикриваше, го гризеше отвътре с все по-голяма сила.

Започна да се смрачава и скоро настана нощ. Не можеше да се очаква, че юта ще рискуват да нападнат отново, но все пак бе необходимо да вземат мерки за осуетяване на подобни опити. Трябваше да бъдат поставени стражи. Дългото ухо предложи доброволно себе си и няколко от тимбабачите, които щяха да поемат тази задача; желанието му не можеше да бъде отхвърлено.

— Заедно с вожда общо пет души образуваха верига напреко през каньона. Дългото ухо се намираше най-надясно. Гневът продължаваше да го яде отвътре. Имаше силното желание да покаже на тези бели, че той е важна личност, която не бива току-така да бъде заобикаляна. Да речем, нямаше да бъде лошо, ако юта крояха някоя подлост и той успееше да се промъкне и да ги подслуша! Тази мисъл не му даваше покой и най-сетне той се реши да я приведе в изпълнение; Запромъква се предпазливо напред. Но това не бе толкова лесно, както си го беше представял, защото заоблените камъни постоянно се изплъзваха под дългите му крайници. Ето защо той насочи вниманието си повече надолу, към земята, по която пълзеше, отколкото пред себе си. Отново се изтърколи един камък под него — отстрани се появи някаква тъмна маса — пред него също. Две яки ръце се сключиха около гърлото му като железни скоби, две други ръце притиснаха лактите му към тялото. Дишането му спря и той загуби съзнание.

Когато се съвзе, видя, че лежи между двама души, допрели острието на ножовете си до голите му гърди. Ръцете и краката му бяха вързани, а устата му запушена. Той направи леко движение и то беше забелязано от третия човек, който бе седнал до главата му. Последният сложи ръка върху челото му и тихо каза:

— Ние познахме Дългото ухо. Ако вождът е умен, няма да му се случи нищо лошо. Но ако не е умен, ще усети ножовете ни в тялото си. Нека кимне с глава, ако чува думите на Тътнещия гръм!

Плененият вожд направи желания знак. Той се намираше между живота и смъртта и беше съвсем понятно, че той избра живота.

— Нека Дългото ухо ни даде да разберем дали ще говори тихо, ако освободим устата му! — продължи другият.

Вождът кимна отново и парцалът беше изваден от устата му, но Тътнещия гръм го предупреди веднага:

— Ако кажеш високо само една-единствена дума, ще умреш.

Но ако искаш да се побратимиш с нас, ще получиш и част от плячката ни. Отговори ми!

Плячка! При тези думи през главата на тимбабача премина светкавично една мисъл. Веднъж бе подслушал разговор между Голямата и Малката мечка, разговор, който още звучеше в ушите му. Плячка! Да, щеше да има плячка, и то плячка, каквато не е била поделяна досега след никоя битка! От този миг той беше предан тялом и духом на юта.

— Дългото ухо ненавижда и презира тези бели — заяви той. — Ако му помогнете, ще ги унищожим.

— И Мечките ли?

— И тях. Но моите воини трябва да останат живи!

— Обещаваме ти. Но защо досега беше наш враг?

— Защото вождът не знаеше някои неща, които научи днес. Бледоликите го обидиха така, че той трябва да пролее кръвта им.

— Ще можеш да им отмъстиш. Но Кайунуне скоро ще разбере дали си искрен, или искаш да го измамиш.

— Дългото ухо е искрен и ще ти го докаже.

— Тогава ми кажи най-напред дали е вярно, че бледоликите държат пленени в ръцете си нашите вождове!

— Вярно е! Дългото ухо ги видя.

— Тези кучета сигурно са в съюз със Злия Дух, иначе нямаше да успяват да вършат неща, които са невъзможни за други хора. Къде се намират сега вождовете на юта?

— В къщата на острова в езерото.

— Кой ги охранява?

— Един-единствен бледолик с едно момиче, което му е дъщеря.

— Нима е възможно? Един-единствен мъж и някакво момиче да държат в плен няколко храбри и прочути воини?

— Дългото ухо ти казва истината. Трябва да имаш предвид, че пленниците са вързани.

— Тогава ще ти повярваме. Но разказвай по-нататък! Колко воини се намират на брега на езерото?

— Само няколко бледолики. Те охраняват другия вход към Сребърното езеро.

— Уф! Нима пътят през този каньон не е единственият? Нима има и друг?

— Да. Ако искаш, Дългото ухо ще ти го покаже.

— Къде е този път?

— Малко по-надолу оттук, между две колони в скалата има цепнатина, която извежда на една височина, а после се слиза в дълбока котловина; от нея започва дефиле, стигащо чак до езерото. Дългото ухо е яздил по този път заедно с Голямата мечка.

— А колко време ще ни е необходимо, за да се доберем до езерото?

— Три часа.

— Твърде много!

— Но наградата е голяма. Всички твои врагове ще паднат в ръцете ти, ще освободиш вашите вождове и воини и…

— И? Говори по-нататък!

— … и освен това ще намериш такава плячка, каквато още никой не е виждал.

— Плячка ли? От навахите? Сигурно имаш предвид конете и оръжията им?

— Дългото ухо не говори за навахите, а за двете Мечки и тяхното Сребърно езеро, на дъното на което са скрити несметни съкровища, огромно количество злато, сребро и скъпоценни камъни.

— Кой те е метнал така?

— Никой. Дългото ухо сам го чу от двамата. Една вечер лежеше в тъмнината между дърветата. Те се приближиха и спряха близо до него. Тогава говориха за съкровищата.

— А как са попаднали тези съкровища в езерото?

— Някакъв народ, който живял тук преди дълго време и после бил поробен, ги скрил на дъното.

— Но как може да бъдат извадени, щом са на дъното на езерото? Би трябвало да се изчерпи водата.

— Не. На това място, където сега е езерото, по-рано имало суха земя. Онзи народ издигнал висока кула и нейният връх представлява сега островът в езерото. От тази кула през долината та чак до каньона бил построен здрав тунел. После била издигната мощна широка дига, за да не може водата да изтича на север. Долината се изпълнила с вода и се превърнала в езеро, от което сега стърчи само върхът на кулата като остров. Когато долината се напълнила, водата започнала да изтича на юг. А краят на тунела бил закрит с камъни.

— Нима всичко това е истина?

— Разбира се. Дългото ухо сам се убеди, той тайно отстрани камъните и намери тунела. При входа на тунела са оставени факли, с които може да се осветява вътрешността. Тунелът води по дъното на езерото към острова, първоначалната кула, в най-долната част на която се намират съкровищата. А този тунел е направен и за да може в случай на нужда по него да се пусне водата в каньона и да унищожи намиращите се там врагове. На едно място тунелът се отваря, водата нахлува в него и се излива в каньона, където ще издави всичко живо.

— Уф! Това би могло да ни послужи. Ех, да можехме да издавим бледоликите!

— Не можем да го направим, защото и моите тимбабачи ще се издавят заедно с тях.

— Вярно, така е. Но щом всичко, което ни каза, е истина, белите и без това са загубени. Ще се справим с тях, ако си искрен. А сега искаш ли да ни водиш към езерото?

— Да, Дългото ухо е готов. Но каква част от богатствата ще получи той?

. — Това ще определи Кай-унуне, когато се убеди, че си ни казал истината. Сега ще те развърже и ще ти даде кон. Но при най-малкия опит за бягство си загубен.

Вождът даде заповедите си с тих глас. Скоро всички юта бяха на конете си и се спуснаха надолу по каньона, като отначало дяволски внимаваха да не предизвикат и най-малкия шум. Достигнаха мястото, където белите бяха завили от каньона в котловината, и тръгнаха в същата посока.

Сега, през нощта, ездата беше още по-тежка, отколкото през деня. Но червенокожите имаха истински котешки очи, а и конете им се справяха добре с трудния терен. Изкачиха се по наклонената равнина, спуснаха се в котловината и после навлязоха в теснината между скалите по същия път, по който бяха минали й белите. Втората част от пътя им бе улеснена от изгрялата луна.

Бяха изминали точно три часа, когато индианците достигнаха мястото, откъдето започваха дърветата. Тук Дългото ухо се спря и каза:

— Входът към долината е толкова тесен, че постовете могат да го бранят срещу вас много лесно. Но вие ще се появите откъм гърба им.

— А как е възможно да стане това?

— През тунела, за който Дългото ухо ви говори вече. Входът му е разположен само на няколко крачки оттук. Ще го отворим, като махнем камъните, и ще се спуснем в него. Запалим ли факлите, ще можем лесно да вървим напред. Така ще стигнем до кулата, ще се изкачим горе и ще се озовем на острова. Там има винаги няколко лодки, с които ще се прехвърлим на брега. Ще се озовем в гръб на неприятелите и ще ги победим лесно, още повече че моите тимбабачи ще преминат на наша страна, щом вождът им заповяда.

— Добре! Половината от воините ми ще останат тук, а другата половина ще ни последват в тунела. Покажи ни го!

Юта бяха слезли от конете си. Дългото ухо ги отведе малко настрани до едно място, където до скалите беше нахвърляна камара камъни.

— Трябва да махнем тези камъни — обясни тимбабачът, — и тогава ще видите входа.

Купчината камъни беше преместена и на нейно място се показа тъмна дупка, широка около метър и висока два метра. Вождовете влязоха вътре и пипнешком намериха голям запас от факли, приготвени от еленова и бизонска лой. Факлите бяха разпределени и запалени с помощта на пункс. Тогава индианците потеглиха през тунела.

Въздухът в него бе застоял, но не беше влажен. Изглежда, тунелът бе изключително здраво построен и обвит с дебел пласт здраво трамбована глина, за да може да устои толкова дълго време на водите на езерото.

Всички се стремяха да вървят колкото се може по-бързо, за да не дишат дълго този въздух, който ставаше още по-лош от дима на факлите; след известно време, сторило им се цяла вечност, те стигнаха до широка зала.

В горната част на залата завършваше отворът на някаква шахта. Нагоре водеха тесни иззидани стъпала, чиято форма не приличаше съвсем на формата на нашите стъпала. По тях можеше да се изкачва само един човек. Ето защо индианците трябваше да се наредят един зад друг.

Дългото ухо пръв се закатери нагоре с факел в ръката. Но още не беше достигнал най-горното стъпало на първия етаж, когато под него се разнесе вик, последван от викове на ужас от много гърла. Той се спря и погледна назад. Това, което видя, бе напълно достатъчно, за да го изпълни с панически страх. От тунела, където се намираха още много, много юта, нахлуваше вода и го беше изпълнила целия. Факлите осветяваха тъмната бучаща стихия, която беше изпълнила широката зала до половин човешки бой и се издигаше нагоре с ужасяваща бързина. Намиращите се все още в тунела бяха безвъзвратно изгубени. Водата ги бе издавила веднага. И всички онези, които стояха по стъпалата, бяха също обречени. Започнаха да се блъскат нагоре, всеки искаше да се спаси, всеки се опитваше да свали човека пред себе си. Захвърлиха факлите, за да могат да се бранят и с двете си ръце. По този начин никой не успяваше да се задържи на стъпалата. В същото време водната стихия се издигаше с такава бързина, че една минута след като се бе разнесъл първият вик, тя достигна до устата на червенокожите. Водата ги повдигна и понесе. Те заплуваха, бореха се със смъртта и помежду си — напразно.

Само шестима се бяха изкачили вече толкова нависоко, че беше възможно да се спасят. Тътнещия Гръм и Големия Вълк бяха между тях. Имаха само един-единствен факел, който беше в ръцете на тимбабача. Един тесен отвор водеше към по-горния етаж, където се виждаха също такива стъпала.

— Дай ми факела и ме пусни да мина първи! — Заповяда Тътнещия гръм на тимбабача. Той посегна към факела, но Дългото ухо се възпротиви. Завърза се кратък спор, но той бе достатъчен, за да позволи на водата да ги наближи. Тя нахлу през отвора и в този етаж, а той беше тесен, значително по-тесен от долния. Ето защо водната стихия пълзеше по стените му по-бързо.

Дългото ухо беше по-млад и по-силен от Тътнещия гръм. Той се отскубна от него и като го блъсна силно, го събори на земята. Но сега другите юта се нахвърлиха върху него. Той нямаше оръжие и само едната му ръка бе свободна, за да се отбранява.

Големия вълк вече вдигна пестник, за да запрати Дългото ухо на земята, когато последният извика:

— Стой, иначе Дългото ухо ще хвърли факела във водата и тогава сте загубени! Няма да можете да виждате накъде да се изкачите и водата ще ви застигне.

Това му помогна. Другите разбраха, че ще могат да се спасят само ако имат светлина. Водата бе достигнала вече до поясите им.

— Тогава дръж факела и се качвай нагоре, куче такова! — отговори му Тътнещия гръм. — Но после ще ми платиш!

Тимбабачът се намираше вече на стъпалата и забърза нагоре. Отново достигна до тесен отвор, през който премина на следващия етаж. Заплахата на стария вожд беше изречена напълно сериозно. Дългото ухо го знаеше добре. Ето защо, след като премина през отвора, той се спря и погледна надолу. Оттам се подаде главата на Тътнещия гръм.

— Ти ме нарече куче и искаш да си отмъстиш — извика му Дългото ухо. — Ти самият си куче и трябва да умреш като куче. Върви във водата!

Дългото ухо така ритна индианеца в лицето, че старият вожд изчезна в отвора, падайки назад. След малко се появи главата на следващата юта. И той получи силен ритник и падна надолу; същата съдба последва и третия. Дългото ухо дишаше тежко от страх и напрежение. Но същевременно по лицето му се изписа дива победоносна радост.

Но ето че от тъмния отвор се появи мощна и яка ръка и един железен юмрук сграбчи тимбабача за крака. Дългото ухо почувства с ужас, че ще падне. Веднага след това от дупката се появи и разкривеното от гняв лице на Големия вълк.

Отчаянието придаде на Дългото ухо великанска сила. Със страхотен замах той заби горящата факла в едното око на противника си. Големия вълк изрева и се хвана с две ръце за главата. В същия миг той получи още един безмилостен удар с главнята. Олюля се и изчезна в бучащата стихия, която нахлу покрай него със зловеща бързина и в този етаж.

Дългото ухо остана сам. Беше единственият оцелял от всички онези, които навлязоха в тунела.

Той продължи трескаво да се изкачва все по-нагоре, а водата го следваше по петите със същата бързина. В един момент почувствува, че въздухът започва да става по-свеж. Вътрешното пространство в кулата беше вече съвсем тясно, стъпалата изчезнаха и бяха заменени от подпрян на стената ствол на дърво, в който имаше изсечени вдлъбнатини за изкачване. Вече беше поставил пръстите на краката си в първата вдлъбнатина, когато над него се разнесе глас:

— Стой, остани долу, иначе ще стрелям! Юта искаха да ни унищожат, но сега те всички са загубени и ти ще умреш последен! Беше гласът на Голямата мечка. Тимбабачът го разпозна.

— Аз не съм юта! Не стреляй! — извика той, обхванат от страх.

— А кой си тогава?

— Твоят приятел, вождът на тимбабачите.

— А-а, Дългото ухо! Та ти си заслужил смъртта най-много от всички, защото си подлец и предател.

— Не, не! Заблуждаваш се!

— Не се заблуждавам. По някакъв начин си се добрал до моята тайна и си я издал на юта. Сега се удави, както се издавиха и те!

— Нищо не съм издавал! — започна да го уверява Дългото ухо, изпълнен със страх, защото водата достигна вече до колената му.

— Не лъжи!

— Пусни ме да се изкача горе! Помисли си, че винаги съм бил твой приятел!

— Не, долу ще стоиш!

Тогава се чу гласа на Олд Файерхенд:

— Остави го да се изкачи! Достатъчно ужасни неща се случиха вече. Той ще си признае вината.

— Да, всичко ще ви разкажа! — увери го Дългото ухо, защото водата достигна до пояса му.

— Добре, ще ти подаря живота, но се надявам да ми бъдеш благодарен.

— Благодарността ми няма да има граници.

— Ще видим дали ще удържиш думата си. Качвай се! Червенокожият хвърли факела във водата, за да може да се изкатери с двете си ръце. Като се измъкна от дупката, той се видя в постройката на острова, и то в помещението с огнището. Пред отворената врата гореше огън и при нахлуващата светлина на пламъците той съзря Голямата мечка, Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд. Строполи се от умора и от големия страх, който беше изживял, но скоро отново скочи на крака и като се канеше да изхвръкне навън, извика:

— Да бягаме, да бягаме навън, иначе водата ще нахлуе, преди да успеем да се спасим!

— Стой тук! — заповяда му Голямата мечка. — Няма защо да се страхуваш повече от водата, защото тя не може да се изкачи тук по-нависоко, отколкото е навън, в езерото. Ти си спасен и сега ще ни разкажеш как напусна поста си и как дойде тук…

Беше изминал около един час от смяната на постовете, когато Олд Файерхенд реши да ги обиколи отново. Той се промъкна нататък, отправяйки се най-напред към мястото, където трябваше да бъде Дългото ухо. То беше празно. Той се насочи към най-близкия тимбабач, за да го попита, и научи от него, че вождът се е отдалечил от поста си.

— Накъде отиде?

— Към юта. И още не се е върнал.

— Кога тръгна?

— Почти преди един час.

— Тогава сигурно му се е случило нещо лошо. Ще видя какво е станало. — Ловецът легна на земята и запълзя към мястото, където преди това бе забелязал неприятелските постове. Там нямаше никой. Той продължи по-нататък. Там, където юта бяха препречили целия каньон, сега не се виждаше нито един от тях. Олд Файерхенд продължи издирванията си с най-голяма предпазливост. Не можа да види нито един юта, но не видя и вожда. Това беше обезпокоително. Той измина значително разстояние през каньона, без да се натъкне на неприятел, и се завърна със съобщението, че юта са изчезнали. Това обстоятелство не би било нещо непонятно или тревожно, ако Дългото ухо не беше изчезнал заедно с тях.

— Пипнали са го — продължи Голямата мечка. — Много рисковано се е приближил до тях. Свършено е с него.

— А може би и с нас — обади се Олд Файерхенд.

— Защо пък с нас?

— Прави ми впечатление, че са се махнали. Сигурно са имали някоя съвсем особена причина. Обстоятелството, че Дългото ухо е попаднал в ръцете им, само по себе си не може да бъде причина за неочакваното им оттегляне. Несъмнено има нещо друго, което обаче е свързано по някакъв начин с вожда.

— Какво ли може да е то?

— Хмм! На Дългото ухо му нямам доверие. Никога не ми е харесвал.

— Нинтропан Хауей не вижда защо не бива да му имаме доверие. Той никога не се е държал враждебно към нас.

— Възможно е. Но въпреки това той не е човекът, на когото бих могъл да разчитам. Запознат ли е подробно с околността?

— Да.

— Известен ли му е пътят, който води към езерото през котловината?

— Известен му е, защото заедно сме минавали по него.

— Това ми е достатъчно. Трябва веднага да тръгваме към езерото.

— Защо?

— Защото вероятно е издал на юта този път. Дали се лъжа, или не, дали доброволно се е раздрънкал, или са го принудили, сега е без значение. Убеден съм, че юта са тръгнали още преди един час и след два часа ще се появят при езерото.

— И аз съм на същото мнение — обади се Олд Шетърхенд.

— Дългото ухо няма добро лице — каза Винету. — Нека моите братя побързат към езерото, иначе юта ще пристигнат там преди нас и ще пленят Патерсън и дъщеря му.

Качиха се на конете и тръгнаха нагоре по каньона толкова бързо, колкото им разрешаваше тъмнината. Може би измина около час, докато достигнат входа на долината на езерото. На входа оставиха постове, и то бели, защото сега, когато липсваше вождът им, на тимбабачите не можеше да се има доверие.

Патерсън не се намираше вече на острова. Беше седял с дъщеря си вътре в постройката. Точно под тях бяха пленниците, които разговаряха. Гласовете им достигаха глухо до тях. Този звук беше тъй призрачен, че Елен бе започнала да се страхува и беше помолила баща си да напуснат острова и да се прехвърлят на брега. Той изпълни молбата й и се добраха до брега с една лодка. Когато настъпи нощта, той запали огън, но беше достатъчно предпазлив да не остане край него, а двамата с Елен се отдръпнаха назад в тъмнината, откъдето можеха да наблюдават осветеното от огъня място, без самите те да бъдат забелязани. И за двамата бе твърде неприятно да седят сами в запустялата и опасна околност на езерото и затова радостта им беше толкова по-голяма, когато видяха, че приятелите им се връщат заедно с тимбабачите.

С изключение на постовете, белите се разположиха около огъня. Тимбабачите запалиха още един огън, около който насядаха, разговаряйки за изчезването на вожда си. От предпазливост белите не споделиха с тях подозренията си за предателство.

Откакто бяха пристигнали при Сребърното езеро, някогашният ръководител на смяна Уотсън не бе намерил подходящият случай да говори с Голямата мечка. Но сега, когато бяха седнали край огъня близо един до друг, белият се обърна към индианеца:

— Моят червен брат не е разговарял още с мене. Аз съм един от онези двама бледолики, които прекараха веднъж тук една цяла зима. Тогава твоят дядо, Икачи-татли, бе още жив, но беше болен и ние се грижехме за него, докато умря.

— Нинтропан Хауей ти благодари — каза простичко Голямата мечка.

— Да, ние се грижихме за него и той ни подари нещо. Беше една тайна, която сподели с нас, тайната на някакво съкровище, скрито в езерото.

— Старият вожд не е имал право да говори за тази тайна. Но е бил уморен и отслабнал, а благодарността му е попречила да си спомни, че е дал клетва за вечно мълчание. Той имаше право да завещае тази тайна само на наследниците си, на своя син и внук.

— В такъв случай си на мнение, че нямам правото да говоря по този въпрос?

— Голямата мечка не може да ти забрани. Но трябва да се откажеш от използването на тайната. Съкровището бе отдавна извадено от дъното на езерото и преместено, защото тук не беше вече в безопасност; все по-често се появяваха бели ловци и враждебно настроени индианци. И така, не мисли повече за златното съкровище! Но всяко друго твое желание ще изпълня с удоволствие.

— Сериозно ли говориш? — попита бързо Олд Файерхенд, който от думите на Голямата мечка разбра, че скицата на Корнъл бе станала вече и без това безпредметна. — Тогава аз ще изразя едно желание от името на нашия спътник.

— Добре! Ако е по силите на Голямата мечка, той ще го изпълни с удоволствие.

— Кому принадлежи земята, на която се намираме сега?

— На Нинтропан Хауей. Някога той ще я завещае на сина си, на Малката мечка. ?

— Можеш ли да докажеш правата си над нея?

— Да. Между червените мъже важи думата. Но белите искат хартия с черни букви. Една такава хартия беше изготвена и подписана от белите вождове. На нея има и голям печат. Заради нея Голямата мечка ходи в града на Белия баща (така индианците са наричали президента на САЩ Б. пр.). Земята около Сребърното езеро, която е оградена от планините, принадлежи на Голямата мечка. Той може да прави с нея, каквото си поиска.

— А чия собственост е скалистата котловина, през която минахме днес?

— На тимбабачите. Белите вождове измериха цялата местност и я нарисуваха. После Белия баща във Вашингтон се подписа, че тя принадлежи на тимбабачите.

— Следователно те могат да я продават, подаряват или дават под наем, както си искат, нали?

— Да.

— Тогава ще ти кажа, че искам да купя от тях котловината.

— Голямата мечка не може да им забрани да я продават, нито пък на тебе да я купиш.

— Не става въпрос за това, а дали на тебе ще ти е приятно нашето съседство.

Лицето на Голямата мечка придоби лукаво изражение, докато задаваше въпроса:

— Защо искате да живеете на това място, където няма вода и нито стръкче трева? Белият купува само такава земя, която му носи полза. Голямата мечка отгатва мислите ви. Камъните, скалата има стойност за вас.

— Вярно е. Но тя ще придобие стойност едва тогава, когато намерим вода.

— Вземете си от езерото!

— Това е и моята молба към тебе.

— Можеш да вземеш колкото ти трябва.

— А мога ли да построя водопад?

— Да.

— Ти ще ми продадеш това право и аз ще ти го платя, нали?

— Щом като продажбата е необходима, тогава ще я извършим. Можеш да определиш цената, но Нитропан Хауей ще ти подари водата. Вие му направихте голяма услуга. Ако не бяхте вие, той щеше да попадне в ръцете на юта. Затова той ще ви помогне да извадите съкровищата от скалистата котловина.

— Туй вече ми харесва — пошепна Хобъл Франк на братовчеда си. — В общи линии имаме вече вода. А когато и среброто потече така послушно като нея, ще можем не след дълго да играем ролята на красове.

— Да не би да искаш да кажеш «крезове»? Крез е бил онзи цар, който е бил страшно богат, нали?

— Ама и ти започваш като Дебелия Джими! Ако искаш да си останеш мой приятел и братовчед, тогава… я слушай!

Откъм входа на долината се разнесе изсвирване. Беше сигналът, уговорен с рафтърите. Белите наскачаха и бързо се отправиха към входа. Там научиха, че откъм теснината между скалите се бил дочул шум като от конски копита. Бързо бяха взети необходимите мерки. Белите се изпокриха зад дърветата и зачакаха с напрежение развитието на събитията. Но доста време измина, без да чуят или видят нещо. Това беше подозрително. Ето защо Винету се промъкна напред на разузнаване. След около четвърт час той се върна при Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд и Голямата мечка и им съобщи:

— Воините на юта са се разделили. Половината от тях са спрели с конете там наляво, където свършва пътят откъм котловината. Другата половина се намира вдясно при началото на каньона. Там са разкрили някаква дупка, където изчезват един по един.

— Дупка ли? — попита Голямата мечка изплашено. — Значи тунелът им е известен и тайната ми е издадена. Това не може да е сторил никой друг освен Дългото ухо. Но как я е научил? Елате с мен! Трябва да видя дали е истина!

Нитропан Хауей забърза напред към дигата и тримата го последваха. Скоро видяха между дърветата да се светлее началото на каньона. Купчината камъни беше преместена и на лунната светлина можеха да се различат фигурите на юта, които навлизаха в тунела.

— Да, тайната ми е разкрита — каза Голямата мечка. — Те искат да се промъкнат до острова и да ни нападнат в гръб, а също и да вземат съкровищата ми, като мислят, че са все още на дъното на езерото. Ще ми платят за това. Трябва да отида бързо на острова. Нека Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд ме придружат! Но Винету нека остане тук! Трябва да му покажа нещо.

Той отведе апача няколко крачки напред до едно място, където дигата се спускаше отвесно към езерото. Там на земята лежеше скален къс, който тежеше много центнери (мярка за тежест, равна на 50 или 100 кг. Б. пр.); той се намираше върху пласт от по-дребни камъни, подредени по странен начин. Голямата мечка посочи един от тези камъни и обясни:

— Щом Винету забележи оттук, че запаля огън на острова, нека изкърти този камък, след което скалата ще падне във водата. Но нека моят червен брат отскочи бързо назад и не се плаши, когато чуе силен трясък.

Нинтропан Хауей се отдалечи тичешком и двамата ловци го последваха. Той измъкна бързо от огъня една главня и скочи с нея в една лодка. Докато той се стараеше да запази пламъка й, Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд взеха веслата. Отблъснаха лодката от брега и се отправиха към острова. Когато го достигнаха. Голямата мечка се втурна в постройката. В огнището имаше натрупани сухи съчки и дърва. Той ги извади навън и ги запали.

— Нека моите братя се ослушат! — подкани той ловците, сочейки с ръка към мястото, където бе останал Винету.

Отначало оттам се разнесе кратко глухо търкаляне на камъни, после шумното разплискване на големи водни маси сякаш се бе срутила цяла къща.

— Успяхме! — извика Голямата мечка и въздъхна дълбоко. — Входът е затрупан, юта са обречени. Елате с мене!

Той се върна отново в постройката и влезе в помещението. Сега ловците видяха, че огнището бе поставено върху подвижна основа. Червенокожият го премести настрани без усилия. Отдолу се откри тъмен отвор, в който Голямата мечка се заслуша.

— Вътре са, чувам ги да идват — каза той. — А сега бързо да им пуснем водата!

Той изскочи навън и отиде зад постройката. Двамата ловци не можаха да видят какво направи там. Но когато се завърна, той посочи към едно място във водата на езерото и обясни:

— Виждате ли как се движи водата ей там? Образува се водовъртеж, защото водата се всмуква надолу и нахлува в тунела, който аз отворих.

— Господи! Но юта ще се издавят като кучета! — извика Олд Шетърхенд.

— Да, всички до един! Никой няма да се отърве!

— Ужасно! Нямаше ли друг изход?

— Не. Не бива никой да избяга от онези, които узнаха тайната.

— Но ти разруши собствената си постройка!

— Да, разрушена е и никога не може да бъде възстановена. . Всичко ще се напълни догоре с вода. Елате вътре!

Тръпки на ужас побиха двамата бели. Изкачващата се вода изтласкваше нагоре застоялия въздух. Чувстваше се нахлуването му от отвора в пода. Това означаваше смърт за повече от сто човека.

— Но и пленниците ни в съседното помещение ще се удавят! — каза Олд Шетърхенд. — Нали са още тук!

— Няма. Тази стена ще противостои на водата известно време. Но после ще трябва да ги измъкнем оттам. Слушайте! — Отдолу се разнесе шум и скоро се показа един червенокож с факел в ръка. Беше Дългото ухо. Голямата мечка искаше да удави и него, но Олд Файерхенд успя да го убеди да не извършва и тази жестокост. Едва тимбабачът се озова на сигурно място, и нивото на водата вътре в острова се изравни с водата в езерото; приличният на фуния водовъртеж изчезна.

Дългото ухо седна до огъня. В момента му беше невъзможно да стои прав. Голямата мечка седна срещу него, измъкна от пояса си револвер и му заповяда заплашително:

— А сега нека вождът на тимбабачите разкаже как е попаднал в тунела заедно с юта. Ако излъже Нинтропан Хауей, той ще му изпрати куршум в главата. Дългото ухо знаеше ли тайната на острова?

— Да — призна вождът.

— Кой ти я издаде?

— Самият ти.

— Не е вярно!

— Вярно е. Бях седнал отвъд под стария дъб, когато ти се приближи със сина си. Спряхте се наблизо и започнахте да говорите за острова, за вашите съкровища и за тунела, от който може да се пусне водата в каньона. Спомняш ли си?

— Да.

— От думите ви разбрах, че тунелът започва от купчината камъни. На другата сутрин вие двамата подгонихте един елен и аз се възползвах от това, за да махна камъните. Влязох във входа и намерих факлите. Вече знаех достатъчно и поставих камъните на старото им място.

— А не отиде при юта, за да им издадеш тайната, така ли?

— Не. Исках да ги подслушам, но ме хванаха. Само за да се спася, заговорих за тунела и острова.

— Това е подло. Ако Олд Файерхенд не беше забелязал, че те няма, предателството ти щеше да успее и душите ни още сутринта щяха да се намерят във Вечните ловни полета. Какво заслужаваш, кажи!

Тимбабачът мълчеше.

— Заслужаваш да умреш десетократно! Но ти беше мой приятел и другар, а и тези бледолики не желаят да те убивам. Ще останеш жив, но само ако изпълниш условията ми.

— Какво искаш?

— Да направиш каквото Олд Файерхенд поиска от тебе. Той желае да живее в скалистата котловина и да я купи от вас. Ще му продадеш мястото заедно с пътя, който води оттам до Сребърното езеро.

— Ние не се нуждаем от котловината, защото е безполезна. Конете не могат да пасат там.

— Какво искаш за нея?

— Най-напред трябва да говоря с другите тимбабачи.

— Ще ти кажа какво можеш да поискаш. Олд Файерхенд ще ти даде двадесет пушки и двадесет фунта барут, десет одеяла, петдесет ножа и тридесет фунта тютюн. Това не е малко. Съгласен ли си?

— Съгласен съм и ще се помъча да накарам и другите да се съгласят с тези условия.

— Ще трябва да отидеш с Олд Файерхенд и няколко свидетели до най-близкия вожд на бледоликите, за да може продажбата да бъде призната, за което ще получиш допълнително подарък; дали ще е голям, или малък, зависи от тебе и от Олд Файерхенд. Както виждаш, аз ти мисля доброто. Но се надявам, че и ти с поведението си ще ме накараш да забравя предателството ти. А сега повикай неколцина от твоите хора, за да пренесат пленниците на брега, та да не се удавят и те!

Дългото ухо се подчини на нарежданията му, защото бе крайно време да се погрижат за безопасността на пленниците. Скоро след като и последният от тях беше изнесен навън пред постройката, отвътре се чу пращене и бълбукане. Водата беше изкъртила тънката стена и навлязла в избата.

Пленниците бяха пренесени в лодки до брега, където ги оставиха под надзора на тимбабачите. Дългото ухо обаче не бе допуснат до тях, защото му нямаха все още доверие. Накараха го да ги придружи до входа, където белите стояха все още нащрек, защото срещу тях се намираше втората половина от индианците юта, които не се бяха оттеглили.

Тези червенокожи не знаеха какво да правят. Повечето от хората, които се канеха да проникнат до острова, бяха навлезли вече в тунела, когато той беше просто смачкан отгоре от огромна маса камъни и земя. Тази маса бе затиснала и убила много от навлезлите в тунела индианци и беше затрупала и задръстила тунела напълно, тъй че водата от езерото не можеше да излезе през него навън. Голямата мечка беше целял точно това. Водата не биваше да изтече в каньона, а да нахлуе във вътрешността на острова.

Индианците, които не бяха затрупани, отстъпиха уплашени назад и побързаха да отидат при другата група и да разкажат за случилото се. Никой не знаеше дали всички, намиращи се в тунела, бяха загинали, или на някои от тях се беше удало да достигнат острова. Ако се беше случило последното, то тези воини щяха да нападнат белите в гръб. Всички чакаха минута след минута, но времето си минаваше, без надеждите им да се сбъднат. И вече едва ли можеше да има съмнение, че всички в тунела са станали жертва на водата.

Денят вече бе настъпил, а юта все още стояха с конете си на същото място. За да не бъдат изненадани от бледоликите, бях а поставили на известно разстояние постове. Те видяха между дърветата Олд Шетърхенд, който се приближаваше към тях. Той им каза, че иска да говори с техния предводител. Когато двамата се срещнаха, Олд Шетърхенд му зададе въпроса:

— Знаеш ли, че няколко от вашите вождове и воини са пленени от нас като заложници?

— Знам — отговори мрачно индианецът.

— А знаеш ли какво стана с вашите воини, които влязоха в тунела?

— Не.

— Тунелът се срути и водата нахлу в него. Всички се издавиха. Само Дългото ухо се избави. Току-що пристигнаха очакваните двеста навахи. Ние сме далеч по-многобройни от вас, но не желаем да проливаме кръвта ви, а искаме да сключим мир. Бъди разумен и ела сега с мен! Ще те заведа при вашите вождове. Говори с тях и после пак ще можеш да се върнеш тук.

Човекът се загледа известно време пред себе си и после попита:

— Ще удържиш думата си и ще ме пуснеш да си ида, нали? Вярвам ти и ще дойда с тебе.

Той съобщи на хората си за своето намерение, остави оръжията си и последва ловеца към езерото. А там цареше голямо оживление, защото навахите наистина бяха пристигнали. Те горяха от желание да отмъстят на юта за поражението на съплеменниците си и беше необходимо изключително изкуство, за да ги придумат да се откажат от войнствените си намерения.

Заложниците бяха освободени от ремъците. Седяха един до друг, добре охранявани, когато Олд Шетърхенд доведе техният съплеменник. Той седна при тях, а след това им изпратиха и Дългото ухо, за да им разкаже как са загинали юта в тунела. Разговорът им трая дълго време. Най-сетне Дългото ухо съобщи, че са взели решение да приемат предложението за мир. Последва тържествено съвещание, в което участваха по-изтъкнатите червенокожи и бели. Съвещанието трая няколко часа, бяха произнесени много речи, докато най-после лулата на мира обиколи целия кръг. Резултатът беше — «вечен» мир между всички участвуващи групи. Никоя от страните нямаше да плаща обезщетение. Пленниците бяха освободени и всички юта, навахи и тимбабачи поеха задължението да запазят приятелските си отношения към белите, които щяха да живеят и работят в скалистата котловина, както и да им съдействат с каквото могат.

Картата за мястото на съкровището, притежавана от Червения Корнъл, не се намери. Впрочем тя бе станала съвършено излишна.

Съвещанието бе последвано от голям лов, който трая до вечерта и приключи с голяма плячка. На следното утро настана часът за раздяла. Юта потеглиха на север, а навахите на юг. Тимбабачите също се върнаха в селата си. Дългото ухо обеща да свика съвещание за продажба на котловината и да съобщи резултата от него. Той се върна още на третия ден и каза, че общото събрание се е съгласило с продажбата и с цената, определена от Голямата мечка. Сега оставаше само продажбата да бъде регистрирана и заверена от съответните власти.

Всичко това създаде толкова вълнения и надежди за всички; само един-единствен не ги споделяше, и той беше англичанинът. Нали се беше уговорил с Хъмпи Бил и Чичо Гънстик да го заведат до Фриско, но сега на двамата и през ум не им минаваше да се отдалечат от това място при дадените обстоятелства и лордът трябваше да се примири. Впрочем до започване на работата в котловината щеше да измине доста време. Лордът все още имаше възможност да потърси и други приключения с двамата си водачи из планините.

Най-напред Олд Файерхенд тръгна за Солт Лейк Сити заедно с Голямата мечка и Дългото ухо; там щяха да уредят официално продажбата. Това селище беше и подходящо място за поръчване на необходимите машини и инструменти. Леля Дрол също тръгна с тях, за да може чрез свидетели да докаже пред нотариуса, че Червения Бринкли е мъртъв. После той получи възнаграждението си.

Почти след два месеца машините пристигнаха при Сребърното езеро и инженерът се залови за работа. Водопроводът бе построен и започна експлоатацията на мината в котловината. Тук се разкриха наистина богати залежи и печалбата се увеличаваше с всеки изминал ден. Всяка вечер металът се теглеше и оценяваше и когато резултатът радваше, Дрол пошепваше доволно на братовчеда си:

— Ако продължава все така, скоро ще мога да купя чифлика. Работите ни вървят блестящо.

А Хобъл Франк винаги му отговаряше:

— И моята вила е вече готова в общи линии, ако не цялата, поне покривът й. Тя ще бъде величествена постройка на красивия бряг на Елба, а името, което ще й дам, ще бъде къде-къде по-величествено. Аз казах. Хау!