Съкровището в Сребърното езеро

Девета глава Размяна на уловки

По времето, когато ставаха тези събития, Шеридън не беше нито град, нито село, а само временно селище за работниците, строящи железопътната линия. Имаше доста къщи и колиби, направени от камък, глина или дърво; те бяха съвсем жалки постройки, над чиито врати се срещаха тук-там гръмки надписи. Виждаха се табели «хотел» или «кръчма», но в тези сгради не би живял и най-бедният немски занаятчия. Имаше и няколко симпатични дървени постройки, чиято конструкция позволяваше да бъдат разглобявани и пренасяни на друго място. Най-голямата от тях се издигаше на един хълм и нейната фирма се виждаше отдалече — «Чарлз Чарой, инженер». Двамата насочиха конете си натам, оставиха животните пред вратата, където беше привързан и друг кон, оседлан по индиански маниер.

— Уф! — възкликна Винету, като го заразглежда със светнал поглед. — Този кон е достоен да бъде язден от отличен ездач. Сигурно е на бледоликия, който мина покрай нас.

Двамата също вързаха конете си. Наблизо не се виждаше жив човек, а и като огледаха цялото селище, пак не можаха да видят някого, защото беше много рано. Но вратата бе отворена и те влязоха вътре. Посрещна ги млад негър и ги попита какво желаят. Преди да успеят да му отговорят, беше отворена една странична врата и се появи млад човек, който огледа апача с учуден, но дружелюбен поглед. Той беше инженерът. Името му (Става дума за името от френски произход Шарл Шароа, произнасяно от американците Чарлз Чарой. Б. пр.), тъмният тен на кожата и черната му къдрава коса издаваха, че е потомък на някоя френска фамилия, заселила се отдавна в южните щати.

— Кого търсите така рано, мешърс? — попита той и се поклони почтително пред червенокожия.

— Търсим инженер Чарой — отвърна индианецът на безукорен английски, като изговори правилно дори френското име.

— Well, аз съм. Заповядайте, ако обичате!

Той влезе обратно в стаята, а двамата го последваха. Помещението беше малко и скромно обзаведено. По пръснатите наоколо канцеларски материали можеше да се предположи, че тук е бюрото на инженера. Той им предложи два стола да седнат и зачака с нескрито любопитство да разбере защо бяха дошли. Хартли седна веднага: индианецът остана все още прав от учтивост, след това сведе красивата си глава за поздрав и започна да говори:

— Аз съм Винету, вождът на апачите…

— Вече знам, вече знам! — прекъсна го бързо инженерът.

— Вече знаеш? — попита индианецът. — Вече си ме виждал?

— Не, но при мен е един човек, който те познава и ви видя през прозореца. Извънредно много се радвам да се запозная с прочутия Винету. Седни и ми кажи какво те води при мен. След това те моля да бъдеш мой гост.

— Познаваш ли един бледолик, който живее в Кинсли и се казва Бент Нортън?

— Да, познавам го много добре. Той е един от най-добрите ми приятели.

— А познаваш ли бледоликия Халер, неговия писар?

— Не. Откакто моят приятел живее в Кинсли, не съм го посещавал.

— Този писар ще дойде днес при теб с още един бледолик и ще ти предаде препоръчително писмо от Нортън. Ще трябва да назначиш писаря на работа в твоето бюро, а и на другия да намериш някаква работа. Двамата бледолики са… убийци! Ако постъпиш умно, ще успеем да разберем какви са истинските им намерения, след като разговаряш с тях.

— Да не би да искат да ме убият? — усмихна се Чарой недоверчиво.

— Може би! — кимна Винету сериозно. — И не само теб, а и други. Мисля, че са трампове.

— Трампове ли? — попита бързо инженерът, — Ах, това е вече друго нещо. Току-що научих, че банда трампове се е отправила към Игъл Тейл и насам, за да ни ограбят. На тези разбойници им трябва нашата каса.

— От кого го узна?

— От… е, може би е по-добре да не споменавам името му, а веднага да ти го представя.

Лицето му сияеше от удоволствие, че ще може да изненада приятно индианеца. Той отвори вратата на съседната стая, откъдето се появи Олд Файерхенд. ако инженерът си беше представял, че индианецът ще даде многословен израз на радостта си, то той не бе запознат с навиците и обичаите на индианците. Никой червенокож воин не изразява бурно радостта или болката си в присъствието на други хора. Наистина очите на апача светнаха радостно, но иначе той си остана спокоен, приближи се към ловеца и му протегна ръката си. Ловецът го притегли към широките си гърди, целуна го по двете страни и каза радостно развълнуван:

— Приятелю мой, скъпи, скъпи братко! Колко се зарадвах и изненадах, когато те видях да скачаш от коня си! Колко дълго време не сме се виждали!

— Видях те днес на разсъмване — отвърна индианецът, — когато префуча покрай нас-в онази гъста мъгла край реката.

— И не ме извика!

— Мъглата те скриваше, затова неможах да те разгледам добре, а ти прелетя покрай нас като прерийна буря.

— Трябваше да яздя бързо, за да изпреваря трамповете. Реших да се заема сам с тази работа, понеже е много важна и не исках да я поверявам на никой друг. Повече от двеста трампа са се отправили насам!

— Тогава не съм се излъгал. Убийците са били техни разузнавачи, тръгнали пред основната група.

— Ще ми разкажеш ли какво знаеш за тези хора?

— Вождът на апачите не обича да говори много, той е човек на делата. Но този бледолик може да разкаже всичко най-точно.

Той посочи Хартли, който с влизането на Олд Файерхенд беше станал от стола си и все още оглеждаше огромния мъж с удивление. Да, ето това бяха мъже, този Олд Файерхенд и този Винету! Хартли си помисли колко незначителен и жалък бе в сравнение с тях. Изглежда, подобно чувство беше споходило и инженера. То се бе изписало по лицето му и си личеше от почтителната му стойка.

Всички насядаха и Хартли разказа вчерашните си преживявания. След това Олд Файерхенд описа бегло срещите си с Червения Корнъл на парахода, при рафтърите и най-сетне при Бътлъровата ферма. После накара да му опишат предводителя на тримата, който беше застрелял писаря и се беше отделил от другите двама. След като Хартли обрисува по възможност най-точно този човек и спомена, че му липсват ушите, ловецът каза:

— Това е бил Корнъл! Оставил си е сега косата черна. Дано най-после ни падне в ръцете!

— А тогава сигурно ще му се изпари желанието за престъпления! — обади се инженерът заплашително. — Над двеста трампа! Ама че убийства, пожари и грабежи щеше да има! Мешърс, вие сте наши спасители и не знам как да ви се отблагодаря! Този Корнъл трябва да е узнал по някакъв начин, че получавам парите за голям участък от линията, след което ги разпределям между моите колеги, за да изплащат заплатите на работниците. Но сега съм предупреден и може да заповяда с трамповете си! Ние ще бъдем готови.

— Не бъдете толкова сигурен! — предупреди го Олд Файерхенд. — Двеста отчаяни разбойници не са малко нещо!

— Може и да е така, но аз мога да събера за няколко часа хиляда работници.

— А добре ли са въоръжени?

— Всеки от тях има някакво оръжие. Най-сетне ножовете, лопатите и лизгарите също вършат работа.

— Лопати срещу двеста пушки? Ще се пролее толкова кръв, че не бих желал да поемам отговорността за подобно нещо.

— Тогава от форт Уолс с готовност ще ми изпратят стотина войници.

— Куражът ви заслужава похвала, сър, но в такъв случай винаги е по-добре вместо сила да се употреби някоя уловка. Щом като мога да победя неприятеля с хитрост, защо е необходимо да жертвам живота на толкова хора?

— Каква уловка и каква хитрост имате предвид, сър? С удоволствие ще последвам съвета ви. Вие сте съвършено различен човек от мене и ако това ви задоволява, аз съм готов веднага да ви отстъпя ръководството над този обект и моите хора.

— Не избързвайте, сър! Най-напред трябва да обмислим нещата. Преди всичко трамповете не бива да забележат, че сте предупреден. Следователно не трябва да научават, че се намираме тук, нито пък да виждат конете ни. Има ли къде да ги скрием?

— Могат да изчезнат веднага, сър. За щастие дойдохте толкова рано сутринта, че никой от работниците не ви е видял. Иначе разузнавачите на трамповете можеха да научат нещо от тях. Моят негър ще скрие конете и ще се грижи за тях; той е много верен и мълчалив човек.

— Добре, наредете му да се заеме с тях! Ще трябва да се погрижите и за мастър Хартли. Намерете му легло. Но никой друг освен вас, негърът и лекарят не бива да знае за присъствието му тук; надявам се, че имате лекар на разположение.

— Разбира се. Веднага ще пратя да го повикат. Той се отдалечи с Хартли, който го последва с удоволствие, защото се чувствуваше много изморен. Когато инженерът се върна след известно време и заяви, че раненият, и конете са настанени добре, Олд Файерхенд каза:

— Исках да избягна всякакво обсъждане на плана ни в присъствието на този шарлатанин, защото му нямам никакво доверие. В разказа му има неясноти. Убеден съм, че умишлено е изпратил нещастния писар на сигурна смърт, за да спаси себе си. Не искам да си имам работа с такива хора.

— Значи имате план, който искате да ни съобщите? — попита инженерът любопитно.

— Не. Ние можем да начертаем нашия план едва тогава, когато узнаем намеренията на трамповете, а това няма да стане, преди да са се появили разузнавачите им и преди да са разговаряли с вас.

— Имате право. Засега трябва да имаме търпение. Тогава Винету направи с ръка едно движение, което означаваше, че е на друго мнение, и каза:

— Всеки воин може да се бие по два начина: или напада, или се отбранява. Ако Винету не знае дали и как ще може да се защищава, тогава той предпочита да напада. Така е по-бързо, по-сигурно и по-храбро.

— Значи моят червенокож брат не иска и да знае за плана на трамповете? — попита Олд Файерхенд.

— Той непременно ще го узнае, но защо вождът на апачите трябва да се принуждава да действа според техния план, когато му е по-лесно да ги накара да се съобразяват с неговия?

— Ах, ти имаш вече готов план?

— Да. Тези твари не са никакви воини, с които човек може да воюва честно; те са крастави кучета, които трябва да бъдат убити с тояги. Защо да чакам, докато ме ухапе кучето, когато мога преди това да го убия с един удар или да го удуша в някой капан?

— Да не би да имаш предвид някоя клопка за трамповете?

— Имам предвид и ние ще им я поставим. Тези койоти идват, за да ограбят касата. Ако касата е тук, те ще дойдат насам. Ако тя е другаде, те ще се отправят натам, а ако се намира в Огнения кон (индианско наименование на парния локомотив. Б. пр.), ще се качат на него и ще отидат към гибелта си, без да причинят на хората тук ни най-малко зло.

— Аха, започвам да те разбирам — извика Олд Файерхенд.

Каква идея! Искаш да кажеш да подмамим негодниците във влака?

— Да. Винету не разбира как се управлява Огнения кон. Той посочи начина, а нека белите му братя обмислят подробностите.

— Да ги примамим във влака ли? — попита инженерът. — Но защо? Можем да ги изчакаме тук, да им устроим засада и да ги унищожим.

— При което мнозина от нас ще трябва да умрат! — обади се Олд Файерхенд. — Но ако се качат във влака, ще ги закараме на някое място, където ще бъдат принудени да се предадат, без да могат да ни навредят с нищо.

— И през ум няма да им мине да се качат във влака!

— Ще се качат, ако ги подмамим с касата.

— Значи искате да занеса касата във влака? Никой не беше очаквал такъв въпрос от инженера, който имаше интелигентен вид. Винету направи пренебрежително движение с ръка, а Олд Файерхенд отвърна:

— Но кой иска от вас такова нещо? Трамповете трябва само да са убедени, че във влака има пари. Ще назначите техния разузнавач при вас като писар и ще се преструвате, че му имате пълно доверие. Ще му съобщите, че на тази станция ще спре влак, който пренася много пари. Тогава те сигурно ще дойдат и ще нахълтат във вагоните. Щом се качат, влакът ще тръгне и ще ги отнесе. Ще можете ли да намерите влак за тази цел?

— О, имаме вагони колкото искате! Бих поел и цялата отговорност върху себе си, ако бях горе-долу убеден, че ще успеем. Но Остават още няколко въпроса. Кой ще управлява влака? Сигурно е, че машинистът и огнярят ще бъдат застреляни от трамповете.

— Pshaw! Все ще се намери някой машинист, а огняр ще бъда аз. Подробностите ще обсъдим допълнително. Предполагам, че трамповете ще пристигнат днес в Игъл Тейл, защото това е първата им цел. Значи ние можем да заплануваме нашия номер за утрешната нощ. Дотогава е необходимо да открием място, където да откараме бандитите. Ще трябва да го изберем още предиобед, защото предполагам, че следобед ще пристигнат разузнавачите. Разполагате ли с дрезина, сър? .

— Разбира се.

— Тогава тръгвам с вас. Винету не бива да идва с нас; трябва да се крие, защото присъствието му би могло да издаде намеренията ни. И мене никой не бива да ме познае; предвидих го и затова съм си донесъл един стар ленен костюм.

Лицето на инженера изразяваше все още загриженост и той се обади:

— Сър, тази работа ви се вижда тъй лесна, както плуването за рибата. Но на мен не ми се струва толкова естествена и лесна. Как ще уведомим трамповете? Как ще ги накараме да дойдат в удобното за нас време?

— Ама че въпрос! Новият писар ще ви разпита сам и каквито измислици му разкажете, това и ще съобщи тайно на другарите си като чиста истина.

— Е добре! А ако им дойде мисълта да не се качват във влака, а някъде да разрушат релсите, за да дерайлира?

— Това може да предотвратите много лесно, като кажете на писаря, че пред всяка композиция, пренасяща толкова много пари, се пуска отделен локомотив, който изпитва сигурността на релсите. Тогава те ще се откажат от разрушаването им. Ако действате умно, всичко ще мине добре. С дружелюбно отношение и повече работа трябва да се опитате да задържите тук писаря, докато дойде време за спане; не бива да го оставяте да излиза и да говори с някого. Дайте му стая на първия етаж с един прозорец. Прозорецът се намира само на половин метър от плоския покрив; аз ще се кача на покрива и ще мога да чуя всяка дума.

— Вие мислите, че ще говори през прозореца?

— Да. Мнимият Халер трябва да измъкне сведенията от вас, а другият трамп, който ще дойде с него, ще играе ролята на вестоносец. Друга възможност изобщо не съществува; скоро ще се убедите. И другият ще поиска работа, за да има основание да остане тук, но по едни или други причини няма да я започне, за да може да напуска Шеридън когато си иска. Ще се опита да говори с писаря, за да научи нещо ново, но няма да може да отиде при него, преди да са си легнали хората да спят. Той ще се промъкне до къщата, писарят ще отвори прозореца си, а аз ще бъда на покрива за да чуя целия им разговор. Сега всичко това наистина може да ви се струва трудно и извънредно опасно, защото не сте уестман, но когато се заловите истински с тази работа, ще разберете, че всичко е съвсем естествено и понятно:

— Хау! — съгласи се индианецът. — Нека моите бели братя определят сега и мястото, където ще поставим клопката. Когато се върнат, аз ще се измъкна тайно оттук, за да не стоя бездеен.

— Къде ще отиде моят брат?

— Винету се чувства у дома си навсякъде, и в гората, и из прерията.

— Вождът на апачите може да има компания, ако желае. Моите рафтъри и ловци са се събрали на едно място, което се намира на един час път под Игъл Тейл. Имат за задача да наблюдават трамповете. При тях се намира и Леля Дрол.

— Уф! — извика апачът и иначе толкова сериозното му лице придоби развеселен израз. — Лелята е добър, храбър и умен бледолик. Винету ще отиде при нея.

— Добре! Моят червен брат ще намери там и други храбри мъже: Черния Том, Хъмпи Бил, Чичо Гънстик и други, чиито имена той поне е чувал. Но засега нека отиде в стаята ми и ме почака, докато се върнем.

Олд Файерхенд бе получил една стая от инженера още преди идването на апача. Сега двамата с Винету се отправиха към нея, за да смени ловните си дрехи, защото те биеха на очи; в другите дрехи работниците щяха да го помислят за новопристигнал колега. Скоро дрезината беше готова. Олд Файерхенд и инженерът се качиха отпред, а двама работници заеха места отстрани на стъпалата, за да задвижват ръчните лостове. Дрезината прекоси мястото на строежа, където навсякъде се виждаха прилежно работещи фигури, а после се отправи по свободното трасе, което бе вече готово и водеше към Кит Карсън.

Междувременно Винету се разположи удобно в стаята и не пропусна възможността малко да поспи. Когато двамата се върнаха, го събудиха. Той разбра, че Олд Файерхенд е намерил удобно място, и кимна доволен:

— Това е добре! Кучетата ще треперят от страх и ще вият от ужас. Сега Винету ще отиде при Леля Дрол, за да каже на рафтърите да бъдат готови.

Той се измъкна от къщата и отиде при скривалището, където бяха конете.

Едва беше изтекла обедната почивка и откъм реката се зададоха двама конници. По описанието, което бе направил Хартли, нямаше никакво съмнение, че са очакваните разузнавачи. Хартли беше събуден и ги разпозна веднага. Олд Файерхенд се скри в стаята до бюрото, за да бъде свидетел на разговора. Вратата бе само притворена.

Когато двамата мъже влязоха, инженерът се намираше в стаята си. Поздравиха го учтиво и един от тях му подаде препоръчителното писмо, без да каже нищо за целта на посещението си. Инженерът го прочете и им каза дружелюбно:

— Работили сте при моя приятел Нортън? Как е той! Последваха обичайните в такъв случай въпроси и отговори и накрая инженерът попита защо писарят е бил принуден да напусне Кинсли. Трампът разказа една тъжна история, която отговаряше на съдържанието на писмото, но беше абсолютно измислена от него. Инженерът го изслуша внимателно и каза:

— Това е толкова тъжно, че събудихте състраданието ми, още повече че от писмото разбрах каква обич и доверие е хранил Нортън към вас. Затова и молбата му няма да остане неудовлетворена. Наистина аз си имам вече писар, но от доста време се нуждая от човек, на чието перо да мога да доверявам някои по-важни и секретни неща. Мислите ли, че ще можете да се справите с такава работа?

— Сър — отвърна мнимият Халер зарадвано, — нека да опитаме! Аз лично съм убеден, че ще бъдете доволен от мене.

— Well, да опитаме. Засега няма да говорим за заплатата, най-напред искам да ви опозная, а това ще стане за няколко дни. Колкото сте по-схватлив и похватен, толкова по-добре ще ви заплащам. Сега съм много зает, затова се поразходете и се огледайте наоколо и елате в пет часа пак. Ще живеете при мен, в тази къща; ще се храните заедно с мен и ще спазвате реда, установен в този дом. Не желая да общувате с обикновените работници. Точно в десет часа заключваме вратата.

— Доволен съм, сър, защото точно така съм живял и досега — увери го човекът, който и без това бе много доволен, че беше назначен. После добави: — Но имам още една молба, която засяга моя спътник. Бихте ли намерили някаква работа за него?

— Каква работа?

— Каква да е — отвърна другият скромно. — Ще бъда доволен, ако получа някаква работа.

— Как се казвате?

— Дъгби. Срещнах мастър Халер по пътя и се присъединих към него, щом разбрах, че на жп линията може да се намери работа.

— А какво сте работили досега, мистър Дъгби?

— Дълго време бях каубой в една ферма, недалеч от Лас Анимас. Това беше див живот, който не можех повече да търпя и затова тръгнах да си търся друга работа. Преди няколко дни се счепках с един грубиян и ножът му ми прониза дланта. Раната още не е заздравяла съвсем, но се надявам, че след два-три дни ще мога да използувам ръката си, в случай че ми намерите някаква работа.

— Ще получите работа по всяко време. Останете в Шеридън, лекувайте ръката си и когато оздравеете, ми се обадете. А сега можете да си отидете.

Двамата напуснаха бюрото. Инженерът отиде при Олд Файерхенд и каза:

— Бяхте съвсем прав, сър! Този Дъгби се е погрижил да не работи, а да има свободно време, за да ходи до Игъл Тейл. Беше си превързал ръката.

— Сигурно е съвсем здрав. Защо наредихте на писаря да дойде едва в пет часа?

— Защото искам да му намеря работа, докато дойде време за лягане. А ако почнем отсега, ще се изморим страшно и двамата, а освен това може нещо да заподозре.

— Много правилно! До десет часа ще имате цели пет часа и няма да ви е лесно да му попречите да се срещне с други хора.

И така първата част от плана беше приключена. Втората част можеше да се изпълни едва след като бъдеше подслушан разговорът между трамповете. Дотогава имаше доста време и Олд Файерхенд го използва, за да поспи. Когато се събуди, вече почти се беше стъмнило и негърът му донесе вечеря. Към десет часа се появи инженерът и съобщи, че писарят вече отдавна се е навечерял и ще се прибере в стаята си.

Олд Файерхенд се качи на горния етаж, откъдето през четвъртит отвор, покрит с капак, можеше да се излезе на покрива. Той легна на покрива и запълзя внимателно към онзи край, под който трябваше да се намира прозорецът на писаря. След като чака спокойно известно време, той долови, че някъде под него се отваря врата. Нечии стъпки се приближиха към прозореца и тъмнината навън бе прорязана от снопове светлина. Покривът се състоеше от един ред недебели дъски, върху които бяха заковани листове ламарина. Както Олд Файерхенд чуваше стъпките отдолу, така и писарят можеше да чуе всеки шум отгоре; затова ловецът трябваше да бъде извънредно предпазлив.

Той напрегна зрението си, за да различи нещо в нощната тъма. И не напразно. Близо до падащия от прозореца сноп лъчи стоеше човешка фигура. Чу се шумът от отварящия се прозорец.

— Глупако — дочу се полувисок ядосан глас, — изгаси светлината, нали ще ме освети!

— Ти си глупак! — отвърна писарят. — Защо си ми дошъл по туй време! Всички в къщата са още будни. Ела след един час.

— Добре! Но кажи ми поне научи ли нещо!

— И то какво!

— Добри ли са новините?

— Чудесни са! Много по-хубави, отколкото можехме да предположим. Но сега си върви, възможно е някой да те види!

Прозорецът бе затворен и фигурата изчезна. Сега Олд Файерхенд беше принуден да чака повече от час, без да може да се помръдне. Времето минаваше бавно. В къщите и бараките наоколо все още горяха светлини. Но жилището на инженера бе потънало в тъмнина. Олд Файерхенд чу, че прозорецът се отвори отново. Сега вече светлината беше изгасена. Писарят очакваше своя съучастник. Не мина много време и отдолу се разнесе тихо проскърцване от стъпки по песъчливата земя.

— Дъгби! — прошепна писарят от прозореца.

— Да — обади се гласът на Дъгби.

— Къде си, не те виждам!

— Точно под прозореца ти до стената.

— Тъмно ли е навсякъде в къщата?

— Да. Два пъти я обиколих. Всички спят. Какво имаш да ми казваш?

— С тукашната каса няма да стане нищо. Хората получават парите си на всеки две седмици, а вчера са били изплатени заплати те. Значи би трябвало да чакаме цели две седмици, а е невъзможно. Сега в касата няма дори и триста долара. Не си заслужава.

— И това ли бяха добрите, чудесните новини? Кретен такъв!

— Млък! От тази каса наистина не можем да измъкнем нищо, но утре през нощта оттук ще мине влак, в който ще има повече от четиристотин хиляди долара.

— Глупости!

— Истина е. Убедих се със собствените си очи. Влакът идва от Канзас Сити и отива до Кит Карсън, където тези пари ще бъдат употребени за строежа на следващия участък от трасето. Четох писмото и телеграмата. Този загубен инженер ми има абсолютно доверие.

— Но каква е ползата от тази работа? Влакът само минава оттук!

— Глупак! Ще спре тук за цели пет минути.

— Дяволска работа!

— И ние двамата ще бъдем в локомотива.

— Гръм и мълния! Бълнуваш.

— Нищо подобно! Влакът трябва да бъде поет от специален чиновник в Карлайл. Този човек ще остане в локомотива и ще пътува чак до Уолъс, за да предаде пратката там.

— И този специален чиновник ще бъдеш тъкмо ти?

— Да. А и ти ще трябва да дойдеш с мен, или по-точно казано, можеш да дойдеш с мен. Инженерът ми разреши да си избера още един човек, който да бъде край мене и когато го попитах кого ще ми предложи, той ми каза, че това било моя работа. Естествено, избрах тебе.

— Виж какво, не ти ли се струва подозрително това голямо доверие, и то за толкова кратко време?

— Всъщност да, но по всичко разбирам, че той се нуждае от доверено лице, а дълго време не е имал. Обаче и онова знаменито препоръчително писмо ни помогна много. И има още нещо, което разсейва съмненията ми, породени от наистина бързо спечеленото доверие. Нашата задача съвсем не е безопасна!

— Аха! Това вече ме успокоява напълно. Да не би линията да не е строена добре?

— Не, добре е строена, въпреки че тази отсечка е временна, което успях да разбера от документите и плановете. Но можеш да си представиш, че при такава нова, голяма жп линия не могат да се намерят достатъчно изпитани чиновници и служители. Има машинисти, които още никой не познава, а като огняри идват да работят хора, чийто вид и произход са твърде съмнителни. А сега си представи един влак, който пренася почти половин милион долара и се управлява от един такъв машинист и също такъв огняр. Ако двамата негодници се наговорят, биха могли много лесно да спрат някъде влака и да изчезнат с парите. Затова при тях трябва да се намира специален чиновник, и то с един помощник, защото онези са двама. Разбираш ли — нещо като полицейска охрана. Ние двамата ще имаме по един зареден револвер в джобовете си и ще трябва да застреляме онези юнаци на място, ако проявят някакви престъпни намерения.

— Слушай, но това е цял виц. Ние да пазиМ парите! Някъде по пътя ще принудим двамата да спрат и ще приберем доларите.

— Това няма да стане, защото освен машиниста и огняря във влака ще бъде кондукторът и един банков чиновник от Канзас Сити, който ще носи парите в куфар. И двамата са въоръжени добре. Дори и да накараме машиниста и огняря да спрат, другите двама веднага ще разберат каква е работата и ще защищават вагона си. Не, ще действаме по съвсем друг начин. Ще трябва да нападнем с голямо числено превъзходство, и то на такова място, където най-малко се предполага подобно нещо, а това място е тук.

— И ти мислиш ли, че ще успеем?

— Разбира се! Не съществува никакво съмнение и на никой от нас няма да падне и косъм от главата. Напълно съм убеден и искам още сега да те изпратя при Корнъл да му съобщиш всичко.

— Не мога да яздя в тази тъмнина, още повече че не познавам местността.

— Е, тогава почакай да се разсъмне, но това е и най-късният срок, защото до обяд искам да имам отговор. Пришпорвай коня си, ако ще и да умре под тебе.

— И какво да му кажа?

— Това, което чу сега от мен. Влакът пристига тук точно в три часа през нощта. Ние двамата ще бъдем в локомотива и щом той спре, ще се разправим с машиниста и огняря. Ако е необходимо, ще ги застреляме. Корнъл трябва преди това тайно да заеме позиции с нашите хора около линията и веднага да се качи във вагоните. При нашия голям брой тримата или четирима чиновници във влака и случайно останалите будни жители на Шеридън няма да помислят за съпротива, защото ще бъдат и доста смаяни.

— Хм, планът не е лош. Страхотна сума! Ако делим по равно, всеки от нас ще получи по две хиляди долара. Дано Корнъл се съгласи с предложението ти. Как да ти съобщя отговора му?

— Този въпрос е малко сложен. Трябва да избягваме да се срещаме лично. А и не знаем дали ще намерим време и подходящ случай. Ще ме осведомиш писмено.

— Та това не е ли най-опасният начин? Ако ти изпратя някой човек…

— Някой човек ли? Как ти дойде наум? — прекъсна го писарят. — Би било най-голямата глупост, която можем да направим. Не знам дали ще ми се удаде случай да изляза от къщата за по-дълго време, затова ще трябва да ми напишеш всичко и да скриеш бележката някъде наблизо.

— Къде?

— Хмм! Необходимо е да изберем някое място, където мога да отида за малко, без да правя впечатление. Вече знам, че сутринта имам да работя здравата, трябва да попълвам дълги списъци на хората, които получават заплати. Каза ми го инженерът. Но все ще намеря време да сляза до пътната врата. До самата врата има бъчва, в която се събира дъждовната вода. Можеш да скриеш бележката зад бъчвата. Ако сложиш отгоре й някой камък, няма никаква опасност да я види чуждо око.

— Но как ще разбереш, че бележката е вече на мястото? Не можеш да ходиш често и напразно до бъчвата.

— И това ще уредим. Ще трябва да ти съобщя, че ти ще се качиш заедно с мене във влака. Веднага след обяда ще изпратя да те потърсят. Ти ще дойдеш и ще попиташ за какво те викам. Тогава ще скриеш бележката и аз ще знам, че ще я намеря. Съгласен ли си?

— Да.

— Гледай да се върнеш бързо. Лека нощ!

Другият отвърна на поздрава му и бързо изчезна. Прозорецът беше затворен тихо. Олд Файерхенд остана да лежи още известно време на покрива, а после се промъкна най-предпазливо до отвора. Слезе тихо по стълбата и се отправи към стаята на инженера, който беше буден. Разказа му всичко, каквото беше чул, и изказа увереност, че нещата ще се развият според предвидения план. После двамата се разделиха, за да поспят.

На другата сутрин Олд Файерхенд се събуди навреме. И без това не му беше лесно да седи сврян в една стая, защото бе свикнал да се движи и действа. Но нямаше как, трябваше да се примири с положението. Може би беше вече към единадесет часа, когато при него се появи инженерът. Той му съобщи, че писарят се е заловил здраво с възложената му работа и полагал всички усилия да се представи за прилежен и работлив човек. В този момент Олд Файерхенд видя, че по хълма се изкачва малка гърбава фигурка, която бе облечена в кожени ловни дрехи, а на рамото й се виждаше дълга карабина.

— Самият Хъмпи Бил! — каза ловецът недоумяващо. После обясни: — От моите хора е. Сигурно се е случило нещо непредвидено, иначе не би се мярнал тук. Дано не е нещо много лошо. Той знае, че съм тук и тъй да се каже инкогнито, и само вас може да попита за мене. Ще го доведете ли тук, сър?

Инженерът излезе и в този момент Бил изчезна в къщата.

— Сър — каза той, — прочетох на фирмата, че тук живее инженерът. Мога ли да говоря с този господин?

— Инженерът съм аз. Влезте. — Той го придружи до стаята на Олд Файерхенд, който посрещна дребния ловец с въпроса какво го е накарало да дойде въпреки всички предварителни уговорки.

— Не се тревожете, сър, няма нищо лошо — отвърна Бил. — Дори може и да е добро, но във всеки случай е нещо, което трябва да узнаете. Избраха ме да ви уведомя. Яздих бързо и се придържах покрай железопътната линия, където трамповете ще избягват да се мяркат. Следователно не са могли да ме видят. Скрих коня си наблизо в гората и се приближих по такъв начин, че едва ли някой от местните хора ми е обърнал внимание.

— Добре — кимна Олд Файерхенд. — И какво се е случило?

— Вчера привечер, както вече знаете, при нас дойде Винету. Появяването му предизвика у Лелята необикновена радост, а и другите бяха горди, че този забележителен човек е между тях. За нощуване бяхме избрали такова място, което никой от трамповете не можеше да открие. Но какво ли можеше да се скрие от очите на Винету? Малко преди това беше открил и лагера на трамповете и когато се стъмни, отново отиде натам, за да ги наблюдава и ако може да научи нещо. Понеже не се върна на зазоряване, а и няколко часа след това, ние започнахме да се боим за него, но се оказа излишно. Нищо не му се бе случило, а посред бял ден успял да се промъкне толкова близо до трамповете, че можал да чуе разговора им! Но той не бил обикновен разговор, а по-скоро крещене. Бил пристигнал пратеник от Шеридън и им донесъл новини, които ги накарали съвсем да се забравят.

— Аха, това е бил Дъгби.

— Да, Дъгби, така се казвал. Разказал за половин милион долара, които щели да оберат от влака.

— Точно така!

— Тъй! Това ни бе разказано и от апача. Значи туй е клопката, в която искате да подмамите разбойниците. Дъгби е разказал на трамповете онова, с което сте метнали писаря. И сигурно знаете, че е отишъл да им го каже?

— Да, отиването му при тях е част от плана ни.

— Но вие би трябвало да разберете какво решение ще бъде взето след това, нали?

— Разбира се! Нагласихме работата така, че малко след завръщането на Дъгби да можем да научим резултата.

— Сега вече не ви трябва този негодник, защото Винету е чул всичко. Тези мошеници са крещели от радост толкова силно, че се е чувало на една миля наоколо. Дъгби има лош кон и ето защо ще може да се върне едва следобед. Затова Винету постъпи разумно, като ме изпрати при вас. Трамповете са се съгласили веднага с предложението на писаря и са променили само едно нещо.

— Какво?

— Мястото, където ще нападнат влака. Тъй като в Шеридън живеят много работници, а един такъв специален влак събужда любопитството на хората, трамповете предположили, че много работници ще излезнат от къщите си, за да видят влака. А това можело да доведе до неочаквана съпротива. Негодниците искат да вземат парите, но не желаят да заплатят с кръвта си. Ето защо писарят трябвало да остави влака спокойно да напусне Шеридън и недалече от него да застави машиниста и огняря да спрат влака в открита местност.

— Определили ли са мястото?

— Не, но трамповете се канят да запалят до релсите огън там, където локомотивът трябва да спре. Ако машинистът и огнярят не искат да се подчинят, ще бъдат застреляни. Може би тази промяна не ви е много приятна, сър?

— Напротив, защото по този начин ще избегнем съществуващата опасност от схватки между местните работници и трамповете. Освен това сега не е необходимо да отиваме тепърва с двамата разузнавачи до Карлайл. Изобщо не е нужно повече да разиграваме този театър с тях. Каза ли ви Винету къде да заемете позиции?

— Да, пред тунела, който започва отвъд моста.

— Точно така! Но трябва да се криете, докато влакът навлезе в тунела. Останалото идва от само себе си.

Сега вече всичко бе изяснено и приготовленията можеха да започнат. Телеграфът заработи и поиска от Карлайл влакова композиция, а от форт Уолъс — войници. Междувременно Хъмпи Бил се подкрепи и се отдалечи също тъй незабелязано, както бе и дошъл.

Около обед бе отговорено, че необходимият влак и войниците ще бъдат изпратени. Близо след два часа видяха да идва Дъгби, повикан от мнимия Халер чрез един човек. Олд Файерхенд седеше заедно с инженера в неговата стая. Двамата наблюдаваха тайно трампа, който се позабави малко около бъчвата с дъждовна вода.

— Посрещнете го в бюрото — каза Олд Файерхенд — и говорете с него, докато дойда и аз. Искам да прочета бележката.

Инженерът се запъти към работната си стая и щом Дъгби влезе при него, Олд Файерхенд отиде до пътната врата. Хвърли поглед зад бъчвата и забеляза един камък. Вдигна го и намери очаквания къс хартия; разгъна я и прочете написаните от Корнъл редове. Съдържанието отговаряше на казаното от Хъмпи Бил. Той постави бележката пак под камъка и отиде в бюрото, където Дъгби стоеше почтително пред инженера. Трампът не можа да познае ловеца в ленения му костюм и се изплаши доста, когато той сложи ръка на рамото му и го попита заплашително:

— Знаете ли кой съм аз, мастър Дъгби?

— Не — гласеше смаяният отговор.

— Не сте си отваряли очите при Бътлъровата ферма. Аз съм Олд Файерхенд!

Той извади от пояса на трампа един нож, а от джоба на панталоните му револвер. Разбойникът беше толкова ужасен, че не направи никакво движение, за да му попречи. След това ловецът каза на инженера:

— Сър, моля ви, качете се при писаря и му кажете, че Дъгби е бил тук, но нито дума повече. После елате пак тук.

Инженерът се отдалечи. Олд Файерхенд бутна трампа да седне на един стол и го завърза за облегалото на стола с дебело въже, което видя на бюрото.

— Сър — обади се трампът, който едва сега се бе съвзел от уплахата си, — защо се отнасяте така с мен! Защо ме връзвате? Аз не ви познавам!

— Сега мълчи! — заповяда му ловецът и взе в ръка револвера. — Ако издадеш само един звук, преди да съм ти разрешил, ще получиш куршум в главата!

Трампът замълча побледнял като платно и не посмя повече да си отвори устата. Сега инженерът влезе отново. Олд Файерхенд му посочи със знак да остане при вратата. Той самият застана до прозореца, но така, че отвън не можеше да бъде забелязан. Беше убеден, че любопитството на писаря няма да го остави дълго време спокоен. Наистина бяха изминали само две минути, когато една ръка се пресегна зад бъчвата. Собственикът на ръката оставаше невидим, защото бе застанал много близо до самата врата. Файерхенд кимна на инженера и той отвори бързо вратата, тъкмо когато писарят минаваше крадешком покрай нея.

— Мастър Халер, няма ли да влезете за малко? — попита той. Мнимият Халер все още държеше бележката в ръка. Скри я бързо и последва поканата на инженера с видимо безпокойство. А каква беше изненадата му, когато видя съучастника си вързан на стола! Но все пак бързо се съвзе и наистина успя да придаде непринуден израз на лицето си.

— Какъв беше този лист хартия, който прибрахте току-що? — попита го Олд Файерхенд.

— Стара кесия — отвърна трампът.

— Така ли? Я ни я покажете!

Писарят го изгледа учудено и отвърна:

— От къде на къде ви идва наум да ми давате такава странна заповед? Кой сте? Не ви познавам.

— Познавате го! — намеси се инженерът. — Това е Олд Файерхенд.

— Олд Фа…! — извика трампът. Страхът скова гласа му и той не можа да доизрече името на ловеца. Очите му се бяха разширили и гледаха втренчено.

— Да, аз съм — потвърди ловецът, — сигурно не сте очаквали да ме видите тук! А що се отнася до съдържанието на джобовете ви, имам по-голямо право над него, отколкото вие самият. Покажете ни го!

Олд Файерхенд взе най-напред ножа на трампа, без да срещне някаква съпротива, после извади от джоба му зареден револвер, а след това и бележката.

— Сър — обади се трампът с озлобен глас, — с какво право постъпвате така?

— Най-напред с правото на по-силния и честния, а пък и мистър Чарой, който представя тук и полицейската власт, ме е упълномощил да го замествам в този случай.

— В какъв случай? Това, което нося у себе си, е моя собственост. Не съм извършил нищо противозаконно и искам да знам на всяка цена защо се отнасяте с мен като с крадец!

— Крадец? Pshaw! Блазе ви, ако беше така! Не става въпрос само за кражба, а първо, за убийство — за нападението и ограбването на влака, където сигурно щяха да загубят живота си доста хора. Вие двамата сте трампове, които нападнаха осагите при Осаге-нук, после и Бътлъровата ферма, а ето че сега се каните да измъкнете половин милион долара от влака.

Явно и двамата се изплашиха много при тези думи, но мнимият Халер все пак успя да се съвземе и отговори с тона на напълно невинен човек:

— За първи път чувам тези неща!

— Въпреки това сте дошъл тук единствено за да разузнаете положението и да уведомите другарите си!

— Аз ли? Не съм излизал нито за миг от тази къща!

— Вярно е. Но вашият приятел игра ролята на вестоносец. За какво си говорихте двамата вчера вечерта през отворения прозорец? Бях легнал над вас, на покрива, и чух всяка дума. На тази бележка е написан отговорът, който ви изпраща Червения Корнъл. Трамповете лагеруват край Игъл Тейл. Имат намерение да се промъкнат насам през идната нощ, да се разположат от двете страни на линията извън Шеридън и да запалят огън. Огънят ще ви показва къде трябва да принудите машиниста да спре влака, от който трамповете лесно ще измъкнат парите.

— Сър — едва изрече трампът, без да може повече да скрива страха си, — ако наистина има такива хора, които искат да предприемат подобно нещо, то само някакво странно стечение на обстоятелствата хвърля съмнение върху мене, че съм във връзка с тях. Аз съм честен и…

— Млък! — сряза го Олд Файерхенд. — Честните хора не убиват!

— Да не би да твърдите, че съм убил?

— Разбира се! И двамата сте убийци. Къде са лекарят и неговият помощник, които преследвахте с Червения Корнъл? Не застреляхте ли Халер, защото ви трябваше писмото му, за да се представите под негово име тук и да улесните шпионската си мисия? А не обрахте ли всичките пари на онзи лекар шарлатанин?

— Сър, не знам ни… ни… ни дума от това — заекна трампът.

— Не знаеш ли? Сега ще ти докажа, че се лъжеш! Но за да не ти дойде идеята да се измъкнеш, ние ще се подсигурим. Мистър Чарой, бъдете така добър да вържете ръцете на гърба на този мошеник. Аз ще ви помогна.

Щом трампът чу тези думи, се втурна към вратата, за да избяга. Но Олд Файерхенд беше по-бърз от него. Сграбчи го, дръпна го назад и въпреки упоритата му съпротива го задържа така здраво, че инженерът без усилие изпълни задачата си. След това отвързаха Дъгби от стола и заедно с писаря ги отведоха в стаята, където лежеше раненият Хартли. Щом ги видя, той седна на леглото си и извика:

— Ха, това са двамата бандити, които ме обраха и убиха бедния Халер! Къде е третият?

— Още ни липсва, но и той ще ни падне в ръцете — отвърна Олд Файерхенд. Тези двамата отричат престъплението си.

— Отричат ли? Но аз ги познах, няма съмнение и съм готов да се закълна хиляди пъти, че са те!

— Не са необходими вашите клетви, мистър Хартли. Притежаваме достатъчно доказателства и много добре знаем що за хора са.

— Добре! Но какво ще стане с парите ми?

— И това ще се оправи. На първо време им взехме оръжията и бележката, която ги разобличава.

Трамповете не обелваха вече нито дума. Бяха разбрали, че всяко по-нататъшно отричане би било смешно. Джобовете им бяха изпразнени напълно. Намериха техните дялове от откраднатите пари и ги върнаха на Хартли. Двамата признаха, че остатъкът се намира у Корнъл. Сега вързаха и краката им и ги оставиха на пода. В къщата нямаше мазе, нито друго по-сигурно помещение, където да ги затворят. Но Хартли го беше толкова яд на трамповете, че не можеше да се намери по-добър пазач от него. Дадоха му зареден револвер и му наредиха да ги застреля веднага, ако направят опит да се развържат.

Сега можеха да бъдат направени останалите приготовления за изпълнението на плана. Вече не беше необходимо да поставят двамата трампове в локомотива и предварително да пътуват с тях в дрезината до Карлайл. Беше само телеграфирано, че в уговореното време оттам трябва да тръгне влакът и да спре на едно определено място преди Шеридън, където Олд Файерхенд щеше да се качи във влака.

По-късно пристигна телеграма от форт Уолъс, която съобщаваше, че една войскова част ще тръгне от форта привечер и около полунощ ще пристигне на уговореното място.