Сълзите на луната

Глава 11

Брена не смяташе, че шпионира. И бе готова да го оспорва пред всеки, дръзнал да я обвини. Просто се наложи да свърши някаква работа в стаята на Финкъл. Беше се оплакал, че водата във ваната бавно се оттича, и понеже тя и без това беше там, от хотелската управа я помолиха да погледне.

Когато се появи, той разговаряше по телефона. Нейна ли беше вината? Определено не. В крайна сметка той имаше навик да не обръща внимание на обслужващия персонал.

Освен, помисли тя, ако не прилича на Дарси — тогава един мъж трябва да е глух и сляп или мъртъв поне от година, за да не я изгледа продължително втори път. Но в момента това нямаше значение.

Той лично я пусна да влезе, махвайки нетърпеливо. После с жест й посочи да отиде в банята и продължи да говори по телефона. Подобно отношение не я засегна. В края на краищата беше там, за да оправи водопровода.

Но имаше уши и не виждаше причина да не ги използва.

— Извинявайте, но не ви чух добре, господин Магий. Един млад мъж дойде да оправи канала в банята.

Млад мъж ли? Брена прехапа език и забели очи.

— Ще изпратя доклада по факса веднага щом опиша всичко. Може и да е след края на работното време в Ню Йорк, сър, затова ще пратя копия и до частния ви номер.

В банята Брена се разтропа с инструментите. От мястото, където беше, виждаше само лъснатите до блясък обувки на Финкъл и тънка ивица гълъбовосиви чорапи.

— Не, още не съм успял да науча името на лондонската фирма, проявила интерес към земята. Според по-възрастния брат, Ейдан, такава не съществува, брат му се бил объркал. Напълно възможно е, трябва да призная, по-малкият да обърка нещата. Той е достатъчно приветлив, но не изглежда особено умен.

Брена изсумтя и се захвана с отпушването на канала. Правеше го колкото е възможно по-тихо.

— Като съдя обаче по реакцията, езика на тялото и бързината, с която изместиха темата, ми се струва, че са водени преговори и с друг кандидат.

Финкъл замълча за малко. Брена наостри уши и долови леко потропване с пръсти по дърво.

— Да, мястото е изключително хубаво и живописно. Неопорочено, бих казал. Но е и доста отдалечено. След като го огледах и след като прекарах, макар и кратко време тук, съм склонен да отстоявам първоначалното си мнение, сър. Не виждам проекта за зала като финансово успешно начинание. Дъблин би бил по-логичен избор. Или ако не там…

Отново настъпи тишина; чу се съвсем лека въздишка.

— Да, разбира се. О, имате си причини, знам. Уверявам ви, че земята — собственост на семейство Галахър — е на най-подходящото място в Ардмор. Кръчмата представлява точно онова, което очаквахте. Сега не е разгарът на сезона, разбира се, но върти солиден бизнес и е добре стопанисвана под ръководството на големия брат. Храната е първокласна, което, признавам, ме изненада. Не е като обичайната кръчмарска храна. Сестрата ли? Да. Тя е… Тя е…

Заекването накара Брена да прехапе устни, за да не избухне в смях. Мъжете са толкова предвидими.

— Ами, изглежда много оправна. Всъщност снощи се върнах за малко в кръчмата, по тяхно настояване. Дарси… Сестрата… Госпожица Галахър има изключителен певчески глас. И тримата, ако трябва да съм точен, са доста музикални и това може да се превърне в предимство. Ако възнамерявате да изградите залата тук, в Ардмор, свързването с кръчмата на Галахър, според мен, е най-правилното решение.

Все още на четири крака, Брена поклати ханша си от удоволствие, защото ръцете й бяха заети и нямаше как да вдигне възторжено юмрук във въздуха.

— О, разчитайте на мен да смъкна с преговори процента, който искат. Знам, че предпочитате да купите земята, но привързаността им към нея, поне засега, се оказва непреодолима пречка. Предлаганите условия за наем обаче фактически са по-малко рисковани за вас, и в перспектива ще ви осигурят тясна връзка с вече разработения бизнес. Според мен е във ваша полза да използвате кръчмата и репутацията, която си е изградила, за да осъществите замисъла със залата.

Отново се чу барабанене с пръсти и краката се кръстосаха при глезените.

— Да, разбрах. Не повече от двадесет и пет процента. Имайте ми доверие в това отношение. Възнамерявам да уговоря сделката до двадесет и четири часа. Положително ще убедя по-големия Галахър, че няма да получи по-добра оферта нито от лондонската фирма, нито от когото и да е друг.

Предусещайки края на разговора, Брена се изправи и пусна водата да тече с пълна сила. Тананикаше си, докато я наблюдаваше как се изтича. После я спря, подрънка още малко с инструментите, взе сандъчето и влезе в стаята.

— Готово. Извинявайте за неудобството. — Той дори не я погледна; само й направи знак с ръка да си върви и се наведе над лаптопа върху малкото бюро. — Приятен ден, сър — подвикна тя весело и чу как той започна да чука по клавиатурата, преди още да е затворила вратата.

Озовала се навън, тя хукна. Финкъл не бе единственият, който знае как се докладва.

— Е, хрумването с лондонската фирма дава резултат. — Ейдан тупна брат си по рамото и хвърли на Брена пълен с одобрение поглед. — Накара ги да се размърдат, ако не друго.

— Някои хора просто не издържат на състезание. — Седяха в кухнята — Шон се извърна и извади четири бутилки бира от хладилника. — Предлагам да пием за Брена О’Тул и ушите й.

— Просто случайно бях там, когато се случи.

Но все пак пое предложената бутилка.

— Страхотен разузнавач си, сержант О’Тул. — Ейдан чукна бутилката си с нейната, Шон и Дарси го последваха. — Двадесет и пет процента най-много. Горкият. Откъде да знае, че бихме били предоволни и на двадесет.

— Онзи мъж… Магий — продължи Брена, — твърдо е решил да получи каквото иска тук, макар Финкъл да не го одобрява напълно. Но харесва готвенето на Шон, лицето на Дарси и ръководството на Ейдан. А, и не те смята за особено умен, Шон, но пък те намира за приветлив. А когато говори за Дарси, заеква.

Дарси доволно се засмя.

— Дайте ми още ден-два и направо ще загуби ума и дума. И ще получим тридесет процента.

Ейдан обви раменете на Дарси.

— Ще приемем двадесет и пет и ще сключим сделката. Ще оставя Финкъл да си мисли, че доста се е потрудил, за да ме убеди. Нека се почувства удовлетворен. И още нещо — татко ми звънна тази сутрин. Видял е някои от строежите на Магий и ги е харесал, каза ми ние да уточним подробностите.

— Тогава да оставим Финкъл да ни убеди. — Шон вдигна бутилката. — Докато ни даде колкото искаме.

— Точно така. Е, да се връщаме на работа. Брена, дали не е по-разумно да не се мяркаш наоколо, докато не сключим сделката?

— Разбира се. Но за него аз съм невидима. Забеляза само сандъчето ми с инструменти. Та той дори ме взе за мъж!

— Тогава най-добре да си сложи очила. — Ейдан я хвана за брадичката и я целуна. — Много съм ти благодарен.

— Мога да изкарам тридесет процента без особени усилия, уверявам ви — обяви решително Дарси и тръгна след Ейдан към кръчмата.

— Сигурно би успяла — изкоментира Брена.

— Да не бъдем алчни. И аз съм ти благодарен.

Наклони глава и по устните й заигра тънка подигравателна усмивка — това бе един от любимите изрази на Шон.

— Е, ще ме целунеш ли тогава, както направи Ейдан?

— Обмислям го.

— Понякога мислиш прекалено дълго.

— Но не по-дълго от необходимото.

Обгърна лицето й с длани, повдигна го и притисна устни към нейните.

Бавно, нежно, като топъл бриз през лятна утрин. Тя се отпусна, а устните й се наслаждаваха на сладостта му. Постепенно, умело, той започна да я целува по-дълго и по-страстно и главата й се замая.

Издаде звук — нещо средно между въздишка и стенание. Сърцето й биеше учестено, плъзна ръце да обгърне раменете му. Тялото й се изопна, копнееше за още, но той се освободи.

— В момента мога да съм ти благодарен само толкова.

Този мъж накара главата й да се замае, по дяволите. Остави всяка клетка в нея да крещи.

— Нарочно го направи.

— Разбира се.

— Негодник. Връщам се на работа.

Посегна за сандъчето, но понеже още не беше на себе си, насочвайки се към вратата, се блъсна в масата. Извърна се бързо и присви очи предупредително. Той обаче бе достатъчно умен да остави лицето си безизразно.

Тя изсумтя и отвори със замах задната врата. Спря там за миг и му хвърли още един поглед.

— Знаеш ли, когато спреш да мислиш, се справяш чудесно с нещата.

Той изчака вратата да се затвори и чак тогава се ухили.

— Е, радвам се, защото вече почти приключих с всякакво мислене.

Шон гледаше да не се набива много на очи, когато Финкъл дойде същата вечер. Но му приготви кралски пир от печена риба с масло и подправки, гарнирана с картофи.

Дарси съобщи, че бил готов да си оближе чинията, ако нямало други хора наоколо, и Шон изпита чувство на удовлетворение от добре изпълнената задача.

Обзет от желание да стори някоя пакост, а и подтикнат от усета си, излезе от кухнята, за да поднесе лично лимоновия пай на Финкъл.

В добро настроение от яденето и от вниманието на Дарси, Финкъл дари Шон с доволна усмивка.

— Не помня някога да съм ял по-вкусна риба. Много сте изобретателен в кухнята, господин Галахър.

— Колко мило от ваша страна, сър! Надявам се и това да ви хареса. По моя рецепта е. Заимствах я от милата ми баба. Не вярвам да намерите по-вкусен пай дори когато се върнете в Лондон.

Финкъл се готвеше да поеме първата хапка, но вилицата му застина във въздуха.

— Ню Йорк — уточни той.

Шон премигна.

— Ню Йорк ли? О, разбира се, имах предвид Ню Йорк. Онзи от Лондон е слаб като щека и носи малки кръгли очилца. Постоянно обърквам такива неща.

С благосклонно изражение Финкъл небрежно опита от пая.

— Значи сте говорили с някого от Лондон за ресторант, така ли?

— О, Ейдан е по приказките. Аз не разбирам от бизнес и други такива. Харесва ли ви сладкиша?

— Чудесен е. — Умът на този мъж не е кой знае колко бърз, помисли си Финкъл, но в готвенето няма грешка. — Та този човек от Лондон… — настоя той. — Случайно да знаете името му? Имам доста познати там.

Шон се загледа в тавана, почеса брадичката си.

— Дали не беше Финкъл? О, не — това сте вие. — С мило и безобидно изражение той разпери безпомощно ръце. — Имам лошия навик да забравям имена. Но беше приятен човек, както сте и вие, сър. Ако имате място за още едно парче пай, само кажете на Дарси.

Върна се в кухнята, привличайки погледа на Ейдан, като леко му смигна.

Десет минути по-късно Дарси подаде глава през кухненската врата и прошепна:

— Финкъл поиска минутка от времето на Ейдан. Отидоха в задната стаичка.

— Това е добре. Дай ми знак, ако имаш нужда от помощ на бара.

— Бъди сигурен, че няма да ти откажа. Франк Малей пристигна с братята си.

— Пак ли се е скарал с жена си?

— Изглежда. Няма да успея да се справя и с тях, и с останалите клиенти.

— Идвам тогава.

Наливаше по втора халба за братята Малей — всичките едри мъжаги със сламеноруси коси, изкарваха си прехраната от морето, когато Ейдан и Финкъл излязоха от задната стаичка.

Американецът кимна за лека нощ на Ейдан, после на Шон. И за миг, когато погледна към Дарси, по строгото му лице се изписа нежен израз на очакващо ласка кутре.

— Нима се оттегляте толкова рано, господин Финкъл?

Дарси остави подноса върху бара и изпрати такава ослепителна усмивка на клетия човек, че би разтопила и шоколад от двадесет крачки.

— Аз… — Не му остана нищо друго, освен да разхлаби безупречно вързаната си вратовръзка, защото за миг изпита чувството, че се задушава. — Налага се. Сутринта ще хващам самолет.

— О, напълно ни изоставяте, така ли? — Протегна му ръка. Съжалявам, че не можете да останете по-дълго, но се надявам да дойдете отново при първа възможност.

— Ще се върна, съвсем сигурен съм. — Не се сдържа и в следващия миг Финкъл усети, че прави нещо, което никога през живота не му бе хрумвало — дори спрямо собствената му съпруга — целуна ръката на Дарси. — Удоволствието за мен наистина беше огромно.

С лека руменина по бузите той напусна кръчмата.

— Е? — извърна се Дарси към Ейдан.

— Чакай само минутка, за да сме сигурни, че Финкъл няма да се върне, да се хвърли в краката ти и да те помоли да избягаш с него в Таити.

Дарси се засмя и поклати глава.

— Не, този мъж обича съпругата си. Е, вероятно си позволява някоя неясна мечта какво бихме правили двамата на такова екзотично място, но не повече.

— Тогава ще ви кажа. — Хвана ръката й и отпусна десница върху рамото на Шон. — Сключихме сделката, както я бяхме обсъдили тримата и Джуд. Стиснахме си ръцете. Връща се в Ню Йорк. Адвокатите веднага се залавят с договорите.

— Двадесет и пет процента ли? — попита Шон.

— Двадесет и пет и одобрение на проекта за залата. Има още подробности, но ние, Магий и адвокатите ще ги уточним.

— Значи успяхме? — поиска да се увери Шон и остави кърпата, с която бършеше плота на бара.

— Така излиза, защото дадох честната си дума.

— Добре тогава. — Шон постави длан върху ръката на Ейдан, с която бе хванал Дарси. — Ще поработя на бара. Ти иди кажи да Джуд.

— Може да почака. В момента сме заети.

— Добрите новини са по-приятни, когато идват навреме. Ще се справя тук и ще затворя. А в замяна утре ще ми дадеш свободна вечер. Кати Дъфи може да поеме готвенето. Отдавна не съм имал свободна вечер.

— Звучи ми съвсем справедливо. Ще звънна и на татко — добави той, докато вдигаше подвижната част на плота. — Освен ако двамата не искате да изчакам до сутринта, когато всичките ще можем да говорим с него.

— Направо му се обади — подкани го с ръка Дарси. — Сигурно няма търпение да узнае. — Щом вратата се затвори след Ейдан, тя се обърна към Шон. — Той беше разсеян. Аз не съм. Нещо по отношение на Брена ли си замислил за утре вечер?

Шон взе празните чаши от подноса й и ги постави в мивката на бара.

— Чакат те клиенти, мила, както и мен. — Наведе се малко напред. — Ти имаш твоите неща, аз — моите.

Обидена, Дарси сви рамене.

— Хич не ми пука за теб. Интересува ме Брена. Приятелка ми е. А ти си ми просто брат и при това ме дразниш.

Но спря дотук. Дори с динамит нямаше да изкопчи нищо от Шон Галахър, ако той е решил да мълчи.

Имаше план. Биваше го да ги съставя. Не че винаги се осъществяваха, но умееше да си фантазира как би трябвало да се получи.

Щеше да има и готвене, но тук той се чувстваше в свои води. Искаше да е нещо просто; да го приготви и да го остави, докато му дойде времето. Затова направи доматен сос и го остави да къкри.

Трябваше да подготви нещата. Нужен му бе претекст. Така се надяваше да има преимущество. Според него беше разумно да се възползва от всички предимства, става ли въпрос за Брена О’Тул.

Измисли си тема за телефонен разговор и го проведе от кръчмата в края на обедната смяна — беше сигурен, че Брена ще е потънала до гуша в задачи.

Точно както очакваше, Брена обеща да намине след работа, за да погледне счупената пералня, за която й спомена.

Прибра се вкъщи. Сосът, оставен да се топли, изпълваше с апетитен аромат въздуха. Набра малко оцелели през зимата петунии и маргарити и ги постави в спалнята заедно със свещите, които купи на пазара.

Вече бе сменил чаршафите с нови — оттам му хрумна и идеята за пералнята.

Оставаше да се погрижи за музиката. Беше твърде голяма част от живота му, за да не бъде включена, в каквото и… начинание да предприеме. Подбра любимите си компактдискове и ги постави в уредбата, с която се обзаведе преди месеци. После слезе в кухнята, за да се погрижи за някои подробности.

Изпъди котарака навън — той сякаш предусещаше, че ще се случи нещо важно, и се навираше непрекъснато в краката му.

Очакваше да я види около шест. Разполагаше с достатъчно време да приготви плато с мезета. Извади винени чаши, лъсна ги, отвори бутилка червено вино, беше я взел от кръчмата, и го остави на плота да „диша“.

Опита соса и го разбърка за последен път. Огледа се и кимна одобрително. Всичко бе готово. Часовникът показваше шест без десет, когато чу пикапът й да ръмжи по пътя.

— Доста е точна — промърмори той и с изненада почувства как от нерви стомахът му се сви. — Става въпрос за Брена, Господи. Знаеш я от дете.

Но не и по начина, по който възнамеряваше да я опознае, помисли си той. Нито пък тя него. Изведнъж изпита диво желание да се втурне в малкото мокро помещение, да изтръгне нещо от пералната машина и да забрави за останалото.

И откога един Галахър се държи като страхливец? Особено по отношение на жена? С такива мисли в главата се насочи към входната врата.

Брена точно влизаше със сандъчето в ръка. На джинсите й се виждаше ново скъсано място, точно под дясното коляно. Едната й буза бе леко изцапана.

Тя затвори вратата, направи две крачки и го видя. Едва не изскочи от ботите си.

— Господи, Шон, защо направо не ме удариш с нещо по главата, вместо да ме стряскаш до смърт? Какво правиш тук по това време на деня?

— Имам свободна вечер. Нали паркира зад моята кола?

— Да, вярно. Но реших, че или си отишъл пеша, или някой те е откарал. — Докато изчакваше ритъма на сърцето си да се нормализира, подуши въздуха. — Май не си се възползвал от свободната си вечер. Какво готвиш?

— Сос за спагети. Реших да го изпробвам, преди да го предложа в кръчмата. Яла ли си? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Не. Мама ме чака да се прибера след малко.

Нищо подобно, защото Шон бе звъннал да съобщи на Моли, че ще нахрани Брена, докато е при него.

— Вечеряй тук, вместо да се прибираш. — Хвана я за ръката и я поведе към кухнята. — Ще прецениш дали сосът го бива или не.

— Добре, но нека първо погледна какво й е на пералнята.

— Нищо й няма.

Пое сандъчето й с инструменти и го остави на пода.

— Какво значи „нищо й няма“? Нали се обади в хотела да кажеш, че не работи?

— Излъгах. Опитай това.

Взе маслина и я пъхна в устата й.

— Излъгал си?

— Да. И се надявам чрез покаяние да изкупя греха си.

— Но защо… — Изведнъж тя схвана за какво всъщност става въпрос; почувства се неловко и напрегната. — Значи сега е подходящият момент за теб?

— Да. Казах на майка ти, че ще поостанеш малко, затова не се притеснявай.

— Хъм… — Огледа кухнята по-внимателно. На печката къкреше ароматен сос, на масата бе поставена хубава чиния със студени мезета, бутилка вино. — Можеше да ме предупредиш. И да ми дадеш малко време да свикна с мисълта.

— Сега разполагаш с време. — Наля вино. — Знам, че от вино те боли глава на следващия ден, но чаша-две няма да ти навредят.

Беше готова да рискува с махмурлука, стига виното да охлади гърлото й.

— Нямаше защо да си даваш такъв труд за мен. От самото начало ти казах, че не ми е нужно.

— Но на мен ми е нужно, а ти просто ще се наложи да се примириш. — Нейната несигурност го правеше по-уверен. Пристъпи към нея. — Свали си… — Почти се изсмя, когато очите й се разшириха. — Свали си шапката — завърши той. После сам я смъкна от главата й. Остави кепето и чашата с вино, за да прокара ръце през косата й и да я разпусне по раменете й, както най-много я харесваше. — Седни.

Подбутна я на един стол и се настани срещу нея.

— Защо не си свалиш и ботите?

Тя се наведе и започна да ги развързва, но отново седна изправена.

— Наложително ли е да ме наблюдаваш? Караш ме да се чувствам глупаво.

— Ако се чувстваш глупаво, докато те наблюдавам как си сваляш ботите, какво ще изпитваш след малко? Свали си ботите, Брена — повтори той с тих глас, от който по гърба й пробягаха тръпки. — Освен ако не си променила решението си.

— Не съм — раздразнена, тя се наведе отново и се захвана с ботите си. — Аз го започнах, а винаги довършвам каквото съм захванала.

Но това въобще не беше начинът, по който си го бе представяла.

Ритна ботите под масата и се насили да го погледне.

— Гладна ли си?

— Не. — За какво ядене можеше да става дума при тези обстоятелства? — С татко обядвахме късно.

— Още по-добре. Ще ядем после. Хайде да отнесем виното горе.

Горе. Добре, ще отидат горе. В края на краищата идеята е нейна. Но когато той отново хвана ръката й, трябваше да си наложи да не побегне.

— Не е честно така, Шон. Току-що се връщам, работила съм цял ден и нямах възможност дори да се измия.

— Искаш ли да вземеш душ? — Докато се качваха по задното стълбище, той избърса изцапаното място на бузата й. — С удоволствие ще ти изтрия гърба.

— Просто го отбелязвам, това е всичко.

Как така ще вземе душ с него, по дяволите, просто ей така? Дочу музиката: тиха песен на фона на арфи. Нервите й бяха изопнати.

Влезе в спалнята, видя цветята, свещите, леглото. И изпи виното сякаш бе вода.

— Спокойно. — Взе чашата от ръката й. — Не искам да се напиеш.

— Нося на пиене — възрази тя и избърса овлажнелите си длани в панталоните, докато той обикаляше и палеше свещите. — Няма нужда. Още не е съвсем тъмно.

— Но ще стане. И преди съм те виждал на светлината на свещи — подметна той непринудено, поднасяйки запалената клечка кибрит към свещите, поставени върху тясната полица на вече бумтящата камина. — Но не отделих време, да го оценя. Ще го направя тази вечер.

— Не виждам защо трябва да създаваш толкова романтична обстановка.

— Не се страхуваш от малко романтика, нали, Мери Брена?

— Не, но…

Той се извърна. Треперливите пламъци затанцуваха по лицето му, зад гърба му, около него. Сякаш излизаше от някоя от картините, които Джуд рисуваше — с образи на принцове, благородни рицари и поети арфисти.

— През повечето време — успя да промълви тя — нещо във вида ти е причина устата ми да се пълни със слюнка. Ако трябва да съм честна, не ми се нрави особено и затова искам да го разкарам.

— Ами… — Гласът му бе толкова мек, колкото нейният бе раздразнен. — Защо не видим какво можем да направим по въпроса?

Без да откъсва очи от нейните, пристъпи към нея.