Сълзите на луната

Глава 3

Нахълтвайки в къщата на семейство Галахър, Брена не беше в най-приятното си настроение. Не почука; дори не й хрумна да го направи. Влизаше и излизаше през вратите на старата къща по същия начин, по който Дарси влизаше и излизаше от дома на семейство О’Тул. Постъпваха така от най-ранно детство.

През годините къщата бе претърпяла известни промени. Само преди пет години именно тя и баща й поставиха новото дюшеме в кухнята, лакирано в красив син цвят като ярък летен ден. През юни по-миналата година пак тя залепи тапетите с нежни бледи рози в стаята на Дарси.

Но независимо от някои дребни ремонти, къщата си оставаше същата: гостоприемно, уютно място, а от стените сякаш струеше музика, дори никой да не свиреше.

Сега, когато Ейдан и Джуд живееха тук, безбройните вази, купи и шишета никога не оставаха без свежи цветя, защото Джуд имаше слабост към тях. А знаеше и за плановете на новата стопанка през пролетта да засади още цветя в градината; бяха се договорили Брена да й построи беседка.

Вероятно нещо по-старомодно, та да подхожда на къщата със старите й каменни стени и яки греди по фасадата. В главата й се въртеше нещо, а с времето постепенно щеше да стигне и до изграждането му.

Влезе в къщата намръщена, но звучният смях на Дарси, който ехтеше по стълбището, накара устните й да се разтегнат. Жените, прецени тя, докато се качваше нагоре, са къде-къде по-симпатични от мъжете.

От повечето мъже, през по-голяма част от времето.

Завари приятелките си в стаята, която някога беше на Шон. От неговите вещи тук бяха само леглото и старият скрин. Той бе отнесъл полиците, отрупани с изписани нотни листове в къщурката на Хълма на феите, както и цигулката, и барабана си.

Впрочем, беше оставил и избелелия килим. Беше седяла на него безброй пъти, преструвайки се на отегчена да го слуша как свири поредната си мелодия.

Най-напред се влюби в музиката на Шон Галахър. Случи се толкова отдавна, мина й сега през ума, че не помнеше нито песента, нито точния момент. Сякаш е било така от незапомнени времена. Твърдо вярваше, че можеш да накараш някого да постигне нещо като го ръчкаш, а не като го галиш. Макар Бог да е свидетел, че засега нито едното, нито другото бе вдъхновило този мъж да се размърда и да предприеме каквато и да било за мелодиите си.

А тя искаше това магаре да го направи. Искаше да постигне онова, за което бе предопределен, и да поднесе музиката си на света.

Но, напомни си, не е неин проблем и не е дошла тук, за да го премисля за пореден път.

На дневен ред е проблемът на Джуд.

Хвърляйки бегъл поглед към стените, Брена прецени колко са зле. Очертаваха се местата, където бяха висели картините на Шон; а десетките дупки от пирони само доказваха неумението на този мъж да борави дори с чук.

Ала помнеше също, че всеки път, когато майка му предложеше да промени стаята му, той само се усмихваше и й казваше да не си прави труда — харесвал я точно такава.

Брена се облегна до касата на вратата — вече си представяше как ще превърне занемарената мъжка стая във весела детска. Все така замислена, погледна към приятелките си, изправени пред прозореца.

Разкошните разпуснати коси на Дарси се стелеха по раменете й, а наситено кафявите на Джуд бяха прибрани спретнато на тила. Какъв контраст на стиловете, помисли си Брена. Дарси е ярка като слънцето, а Джуд фина като лунен лъч. Имат почти еднакъв ръст — среден женски ръст, за пореден път прецени Брена. И все пак са поне пет сантиметра по-високи от нея. И фигурите им са някак сходни, макар Дарси да има повече меки извивки, които не си дава труда да крие.

И двете безспорно бяха женствени.

Брена не им завиждаше за това, не, разбира се. И все пак й се искаше да не се чувства така глупаво всеки път, когато сложи пола и дамски обувки.

Напъха ръце в джобовете на торбестите си панталони и вирна глава.

— Как ще решите какво искате да се направи тук, ако цял ден зяпате през прозореца?

Джуд се извърна и се усмихна — хубавото й сериозно лице засия.

— Гледаме как Ейдан се разхожда по брега с Фин.

— Този мъж побягна като заек — обясни Дарси, докато Брена се приближаваше. — Щом започнахме да говорим за тапети, бои и платове, реши, че е дошъл моментът да изведе кучето.

— Е — подхвърли Брена, поглеждайки през прозореца към Ейдан и младия Фин, седнали на плажа с лице към морето, — чудесна гледка са. Снажен мъж и хубаво куче на плажа през зимата.

— Обзалагам се, че се е замислил дълбоко за предстоящото бащинство. — Дарси отправи пълен с привързаност поглед към брат си, извърна се и постави ръце на хълбоците. — А на нас е оставил да се занимаем с практическата страна, докато той философства по въпроса.

Брена потупа приятелски плоския корем на Джуд.

— Е, как върви?

— Добре. Докторът твърди, че и двамата сме здрави.

— Чувам, че продължаваш да си неразположена сутрин.

Джуд завъртя зелените си като морето очи.

— Ейдан се притеснява. Човек би помислил, че съм първата жена след Ева, която зачева. Просто понякога ми е малко лошо сутрин. Ще премине.

— На твое място — обяви Дарси и се настани на старото легло на брат си — щях да извлека максималното. Глези се, Джуд Франсис, глези се, колкото можеш повече. Защото, когато бебето се появи, ще бъдеш прекалено заета, за да се сетиш дори как се казваш. Помниш ли, когато Бетси Дъфи роди първото си, Брена? В продължение на два месеца заспиваше всяка неделя по време на църковната служба. След второто седеше с широко отворени очи като замаяна, а когато се появи третото…

— Добре. — Джуд се засмя и седна в краката на Дарси. — Схващам картината. В момента се подготвям за едно дете. Брена… — Вдигна ръце. — Тези стени…

— Да, да, ужасни са. Ще ги оправим. Ще ги почистим, ще запълним дупките… — Прокара пръст по една, голяма колкото пени. — Ще ги боядисаме както трябва.

— Мислех да сложа тапети, но реших, че е по-добре да се боядисат. Нещо простичко и слънчево. И ще окачим репродукции от приказки.

— Защо не окачиш от твоите рисунки? — попита Брена.

— О, не рисувам чак толкова добре.

— Но все пак достатъчно добре, щом си на път да издадеш книга с написани от теб приказки и собственоръчно илюстрирани — напомни й Брена. — Според мен рисунките ти са чудесни. Пък и за бебето е по-добре, ако е заобиколено от неща, направени от майка му.

— Наистина ли? — Джуд докосна с пръст устните си, а в очите й се мярна видимо удоволствие от подобна мисъл. — Е, ще поставя някои в рамка да видя как стоят.

— Избери рамки в захарни тонове — посъветва я Брена. — Бебетата обичат ярките цветове, поне така твърди мама.

— Добре. — Джуд си пое дълбоко въздух. — А сега — подовете. Не искам да ги покривам, но се налага да се изциклят и лакират наново.

— Не е никакъв проблем. Някои от дъските трябва да се подменят. Ще направя нови.

— Отлично. Имам и още една идея. Понеже стаята е просторна, тази част може да се оформи в кът за игра. — Джуд описа широк кръг с ръка и пристъпи към мястото, което имаше предвид. — Полици по тази стена за играчките, столче и малка маса под прозореца.

— Става. Но ако поставиш полиците в ъгъла, ще има вид на по-обособен кът. Разбираш ли какво имам предвид? И ако ги направя подвижни, ще можеш да ги разместваш според нуждите си.

— В ъгъла… — Джуд присви очи и се опита да си го представи. — Да. Харесва ми. Ти как мислиш, Дарси?

— Според мен двете идеално ще се справите с мебелировката тук, но аз трябва да те замъкна в Дъблин, за да ти изберем подходящи дрехи за бременността.

Джуд инстинктивно положи ръка на корема си.

— Още не ми личи.

— Защо да чакаме? Ще са ти нужни, преди на бебето да му потрябват полици, а ти вече мислиш за тях, нали? Ще отидем следващия четвъртък. Тогава имам почивен ден.

— Вече съм заделила пари за дрехи.

— За теб удобно ли е, Брена?

Брена вадеше метъра от сандъчето.

— Отидете двете. В момента имам прекалено много работа. Няма да позволя цял ден да ме влачите из магазините на Дъблин и да слушам как двете въздишате над поредния чифт обувки, без който не можете да живеете.

— И ти имаш нужда от нови боти. — Дарси плъзна поглед надолу. — Тези на краката ти изглеждат все едно си ходила пеша до западните графства и обратно.

— Напълно ме устройват. Джуд, кажи на Шон да прибере боклуците си; започвам работа в началото на следващата седмица.

— Не са боклуци — обади се Шон от прага. — Прекарал съм много щастливи нощи в леглото, върху което Дарси се е настанила в момента.

— Да, но сега вече е за боклука — не се предаваше Брена. — И пречи. Ще ми се да знам по колко пъти си удрял един и същи пирон, за да направиш такива огромни дупки.

— Поставяш картини над тях и няма значение колко са големи дупките.

— Щом така смяташ, когато решиш да окачиш нещо в къщурката, повикай човек, който прави разлика между двата края на чука. Накарай го да се закълне, че ще постъпи така, Джуд — предупреди Брена, — иначе до пролетта къщурката ще бъде пълна развалина.

— Сам ще запълня проклетите дупки, само млъкни.

Изрече го с опасно любезен тон. Оказа се достатъчно да предизвика сърцебиенето на Брена и се наложи тя да прикрие реакцията си със саркастична реплика.

— Да, бе. Ще ги оправиш! Както оправи мивката в кръчмата последния път. Наложи се да газя във вода по пода, та да отстраня повредата.

Дарси се изхили, а Шон й хвърли хладен укорителен поглед.

— Ще изнеса вещите си до утре, Джуд, ако не възразяваш.

Разпознала наранената мъжка гордост, тя бързо се намеси.

— Не е толкова спешно, Шон. Ние просто…

Млъкна, защото стаята се завъртя пред очите й.

Преди да залитне, Шон прекоси стаята със скорост, която накара Брена да зяпне, и пое снаха си в ръце.

— Нищо ми няма — главата й вече се бе избистрила и Джуд потупа Шон по рамото. — Просто ми се зави свят за миг, това е. Случва ми се от време на време.

— По-добре си легни — посъветва я той, а докато излизаше, нареди на Дарси през рамо: — Извикай Ейдан.

— Не, не, добре съм. Шон, недей…

— Извикай Ейдан — повтори той, но Дарси вече тичаше.

За миг Брена остана на място с метъра в ръка. Като най-възрастна от сестрите си бе виждала майка си да лежи направо на пода заради моментни прилошавания по време на бременностите си. Затова не се разтревожи особено за Джуд. По-скоро я шокира неподозираната сила, на която току-що стана свидетел. Та този мъж вдигна Джуд сякаш е перце.

Къде се бе крило това му качество досега?

Тръсна глава и влезе в голямата спалня точно навреме, за да види как Шон нежно полага Джуд върху леглото и я завива.

— Шон, това са глупости. Аз…

— Ще лежиш — така насочи пръст към нея, че Джуд мигом се подчини, а очите на Брена се разшириха. — Ще извикам лекар.

— Няма нужда от лекар — Брена едва не се разтрепери от свирепия поглед, който той й метна, когато се извърна. Забеляза обаче и чисто мъжки страх в очите му, което я трогна. — Това е просто част от износването на плода. — Приближи до леглото и потупа Джуд по ръката. — Завиеше ли й се свят, мама лягаше направо на пода в кухнята. Случваше й се особено често по време на бременността с Алис Мей.

— Нищо ми няма.

— Естествено. Но няма да ти навреди да си починеш малко. Защо не донесеш вода на Джуд, Шон?

— Според мен е редно да извикаме лекар.

— Ейдан вероятно ще го направи — понеже Джуд изглеждаше доста нещастна от перспективата, Брена я погледна съчувствено. — О, не го приемай много навътре. От мама знам, че татко се е държал по същия начин с нея, докато е била бременна с мен. Но когато се появявали другите, вече започнал да свиква. Един мъж има право да се паникьоса, в края на краищата. Не знае какво става вътре в теб, нали? Шон, къде е водата?

— Ей сега ще я донеса, но ти не й позволявай да стане.

— Наистина съм добре.

— Разбира се. Цветът ти се възвърна, очите ти се избистриха. — Брена отново стисна ръката на Джуд. — Искаш ли да отида и да се опитам да успокоя Ейдан?

— Ако мислиш… — Млъкна, защото чу как входната врата се затръшва и по стълбището се понесоха бързи стъпки. — Късно е.

Брена стана и стигна до средата на стаята, преди Ейдан да се втурне вътре.

— Добре е. Просто й се зави свят, съвсем обичайно е при бъдещите майки. Тя…

Въздъхна, когато Ейдан я подмина, очевидно без да е чул и думичка.

— Добре ли си? Припадна ли? Някой извика ли лекар?

— Хайде да оставим на нея да го успокои — предложи Брена и направи знак на Дарси да излязат от стаята, след което затвори вратата.

— Сигурна ли си, че е добре? За минута бе страшно бледа.

— Добре е, уверявам те. А и Ейдан най-вероятно няма да й позволи да стане от леглото целия ден, независимо колко спори с него.

— Не стига, че когато е бременна, жената става дебела като крава, но в добавка трябва да виси над тоалетната чиния всяка сутрин или да й прилошава изневиделица. — Дарси въздъхна и се насили да се успокои. — През какви мъки само минава жената. А вие… — Заби пръст в рамото на Шон, който минаваше край тях в коридора с чаша вода в ръка. — Вие само си свършвате работата, свиркате си девет месеца и накрая поднасяте миризливи пури наляво-надясно.

— Това доказва, че Господ е мъж — отбеляза той с плаха усмивка.

Устните на Дарси също леко се разтегнаха, но тя само поклати глава и обяви:

— Ще приготвя чай и препечен хляб за Джуд.

Отмина, оставяйки Шон загледан във вратата на спалнята.

— Нека постоят малко насаме — рече Брена, хвана го за ръката и го дръпна към стълбите.

— Не трябва ли да й занеса водата?

— Изпий я ти. — Съжали го и протегна ръка да го погали по бузата. — Блед си като платно.

— Толкова ме изплаши. Съкрати ми живота поне с десет години.

— Виждам. Но реагира бързо и направи точно какво то трябва. — Тя се шмугна в съседната стая и отново взе метъра. — Толкова много промени стават у нея сега, а вероятно и не си почива достатъчно. Потънала е в планове — добави тя и започна да мери и да записва нещо в тефтерчето си. — Толкова много нови неща в живота й за толкова кратко време.

— Сигурно жените приемат подобни неща по-леко.

— Сигурно. — Брена продължи да взима мерки и да си води бележки. — Не помниш ли, когато майка ти е била бременна с Дарси?

— Отчасти.

Отпи от водата, защото все още усещаше гърлото си пресъхнало от нерви. Брена, забеляза той, е доста спокойна, движи се напред-назад из стаята с плътните си стари боти, взима мерки, записва си разни неща, прави знаци с молив по стената.

Част от косата й се бе измъкнала от кепето. Няколко дълги, къдрави червени къдрици, поразхлабили се, докато е тичала към спалнята предположи той.

— Кое си спомняш най-добре?

— Моля?

Беше загубил нишката на разговора. Премести поглед от червената къдрица, легнала върху рамото й, към лицето й.

— Когато майка ти е била бременна с Дарси. Кое си спомняш най-ярко?

— Как полагах глава на корема й и долавях всичките онези движения и ритания. Сякаш Дарси нямаше търпение да излезе и да се впусне в живота.

— Хубаво го описа. — Брена прибра метъра и бележника и вдигна сандъчето с инструменти. — Извинявай, че ти се озъбих преди малко. Днес съм в особено настроение.

— Ти си в особено настроение през повечето дни. — Все пак й се усмихна и нахлузи кепето на челото й. — А и съм свикнал с ухапванията ти, та не им обръщам особено внимание.

Проблемът беше, че в момента й се искаше да го ухапе истински по брадичката, за да види какъв вкус има. А ако опита да го стори, не се съмняваше, че той сигурно щеше да припадне.

— Няма да успея да започна работа тук преди понеделник или вторник, така че не е толкова спешно да изнесеш нещата си. Но… — Вдигна пръст и го насочи към гърдите му. — Сериозно ти говорех, в случай че решиш да окачаш картини в къщурката.

Той се засмя.

— Ако у мен се появи желание да хвана чука — започна, а после я извади от равновесие, тъй като се наведе и положи приятелска целувка на бузата й, — непременно ще извикам някой от майсторите О’Тул.

— Точно така.

Отново изпитвайки раздразнение, тя си тръгна. С вид на изтощен човек Ейдан я изпрати до вратата.

— Добре е. Чувствала се добре. Обадих се на лекаря, и той също каза, че е добре. Само да полежи малко и да си вдигне краката нависоко.

— Дарси й приготвя чай.

— Чудесно. Джуд леко се умърлуши, защото възнамерявала днес следобед да занесе цветя на гроба на Старата Мод. Бих отишъл, но…

— Аз ще ги занеса — намеси се Шон. — Остани още малко при нея. Ще отскоча с колата до гроба на Старата Мод и ще се върна навреме за кръчмата.

— Ще ти бъда благодарен… Благодарен съм ти — поправи се Ейдан, а лицето му малко се проясни. — Каза ми как си я взел на ръце и си я настанил на леглото. И си й забранил да става.

— Ти само й предай да не припада пак пред мен. Сърцето ми няма да го понесе.

Шон отнесе цветя на Мод — весели лилави и жълти теменужки, вече приготвени от Джуд. Не ходеше често на старото гробище. Нямаше близки, положени там. Но му мина през ума, че би отменил Джуд при тази й задача, докато отново е в състояние да се изкачва с лекота — къщурката се намираше толкова наблизо.

Мъртвите бяха погребани непосредствено до кладенеца на свети Деклан, където тръгналите на поклонение при мощите на древния ирландски светец, бяха отмивали от ръцете и краката си праха от пътуването. Недалеч се издигаха три каменни кръста — същински пазачи на святото място. Вероятно, помисли си той, даваха утеха на живите, дошли на този висок хълм да отдадат почит на мъртвите.

Изгледът бе зашеметяващ: сивата вода на залива Ардмор се стелеше под буреносните небеса, а припляскващите вълни, които ден и нощ туптяха като сърце, се надигаха до хоризонта. Сред грохота на водата и вятъра се носеха песните на птиците, необезпокоявани от зимата.

Слънчевата светлина бе слаба и бледа, въздухът — влажен и студен. Диви треви героично си пробиваха път през камъните. По тези места зимата никога не вилнееше свирепо и съвсем скоро свежи зелени стръкове щяха смело да си намерят място сред старите.

На такива места природните цикли никога не прекъсват. И това е още един процес, носещ утеха.

Седна до гроба на Мод Фицджералд, кръстоса крака и постави теменужките до надгробния камък с издяланите думи „Мъдра жена“.

Моминското име на майка му бе Фицджералд, така че Старата Мод се падаше нещо като братовчедка. Шон я помнеше добре: дребна, слаба жена със сиви коси и зелени замечтани очи.

И си спомняше как го гледаше понякога — изучаващо и спокойно, по начин, който не толкова го обезпокояваше, колкото го караше да се чувства несигурен. Независимо от това, винаги бе изпитвал привързаност към нея и като дете често бе седял в краката й, когато тя идваше в кръчмата. Никога не му омръзваше да слуша разказите й и по-късно, след години, написа песни по някои от тях.

— Джуд ти изпраща цветя — подхвана той. — В момента си почива, защото й прилоша от бременността. Но е добре, няма нищо тревожно. Все пак искахме да остане в леглото известно време и затова обещах аз да ти донеса цветята. Нямаш нищо против, надявам се.

Замълча за миг и плъзна поглед наоколо. После продължи:

— Живея в къщурката ти, откакто Ейдан и Джуд се нанесоха в къщата. Така е в рода Галахър, сигурен съм, че знаеш. А сега, когато бебето е на път, къщурката щеше да им е малка. Бабата на Джуд — твоята братовчедка Агнес Мърей — й приписа къщурката като сватбен подарък.

Размърда се, за да се настани по-удобно на земята, а пръстите му несъзнателно започнаха да тактуват по коляното, следвайки ритъма на морето.

— Приятно ми е да живея там, на спокойствие. Но се чудя защо не съм виждал лейди Гуен. Явила се е на Брена О’Тул. Знаеш ли? Помниш Брена, нали? Тя е най-голямото момиче на семейство О’Тул, живеят близо до къщурката. Червенокосата е… То повечето от момичетата О’Тул са червенокоси, но косите на Брена са като слънчев огън по краищата. На човек му се струва, че ще си изгори пръстите, ако ги докосне, а се оказват топли и меки.

Сепна се, леко свъси вежди и прочисти гърлото си.

— Както и да е. Живея там вече близо пет месеца, а пред мен не се е показвала. Поне не ясно. А Брена дойде да оправи фурната и тази дама не само й се явява, но я и заговорва.

— Жените са странни същества.

Сърцето на Шон подскочи — та той изобщо не очакваше някой да се обади на това място. Вдигна поглед и видя мъж с дълга черна коса, пронизващо сини очи и леко зловеща усмивка.

— И аз съм си го мислил често — отвърна Шон привидно спокойно, но сърцето му започна да бие учестено в гърдите му.

— Но не можем без тях, нали? — Мъжът се надигна от каменната пейка близо до трите кръста. Обут в ботуши от мека кожа, прекоси плавно стръковете трева и камъните и седна от другата страна на гроба.

Острият вятър се заигра с косите му и раздвижи червената мантия, метната царствено върху рамото му.

Светлината стана по-ярка и всичко — камъни, трева, цветя — сега се открои по-релефно на фона на суровия пейзаж. В далечината, премесена със звуците на морето и вятъра, се чу музика на гайди и флейти.

— Поне не за дълго — отвърна Шон, без да отмества поглед.

Надяваше се сърцето му скоро да възвърне нормалния си ритъм.

Мъжът отпусна длан върху коляното си. В плата на опънатите му панталони до коленете и в късия жакет проблясваха златни нишки. На ръката си носеше сребърен пръстен с ярък син камък.

— Знаеш кой съм, нали, Шон Галахър?

— Виждал съм те нарисуван в книгата на Джуд. Бива я да рисува.

— Сега е добре и щастлива, нали? Омъжена и с мъж в леглото.

— Да, точно така, принц Карик.

Очите на Карик засияха. В тях имаше и мощ, и веселие.

— Тревожи ли те, че разговаряш с Принца на феите, Галахър?

— Е, не ми се ще да ме отвлекат в двореца на феите и да ме държат там цял век, защото предпочитам да свърша някои неща тук.

Все още с ръце на коленете, Карик отметна глава назад и се изсмя. Смехът беше плътен, богат. Прелъстителен и обсебващ.

— Доста дами в двореца биха ти се зарадвали, не се и съмнявам, защото си привлекателен и имаш талант на музикант. Но си ми нужен тук, в своя свят. И тук ще останеш, така че не се притеснявай.

Изведнъж стана сериозен и се наведе напред.

— Спомена за разговора на Гуен с Брена О’Тул. Какво й е казала?

— Не знаеш ли?

В следващия миг бе на крака.

— Не ми е позволено да влизам в къщурката, нито дори в градините, макар домът ми да е отдолу. Какво й е казала?

Сърцето на Шон се изпълни със съчувствие. Въпросът прозвуча по-скоро като молба, а не като заповед.

— Сърцето му е в неговата музика — така е казала на Брена.

— Никога не й предложих музика — промълви Карик. Вдигна ръка и с рязко отмятане на китката накара слънцето да заблести. — Скъпоценни камъни, събрани от огъня на слънцето. Дадох й ги, изсипах ги в краката й и я поканих да дойде с мен. Но тя се извърна и от тях, и от мен. И от собственото си сърце. Знаеш ли какво е, Галахър, от теб да се извърне единственият човек, за когото мечтаеш, когото желаеш?

— Не, никога не съм изпитвал подобно желание.

— Жалко за теб, защото човек не е живял истински, ако не изпита такова чувство. — Вдигна и другата си ръка и настъпи тъмнина, изпъстрена със сребърни лъчи. Наоколо се разстла тънка и влажна мъгла. — Дори тогава, след като се вслуша в предупреждението на баща си, събрах сълзи от луната и ги изсипах като перли в краката й. И въпреки това тя не ме прие.

— Но скъпоценните камъни от слънцето и лунните сълзи се превърнали в цветя — напомни Шон. — И за тях тя се грижела година след година.

— Какво значение има времето за мен? — В тона на Карик се прокрадна нетърпение и той гневно изгледа Шон. — Година, век…

— Една година може да ти се стори дълга като век, когато очакваш любовта.

Преди да отпусне клепачи, очите на Карик заблестяха.

— Бива те с думите, както и с мелодиите. И си прав.

Отново направи рязък жест с китката си и бледото зимно слънце пак се появи.

— И въпреки това чаках. Прекалено дълго чаках, преди да отида при нея за последен път. И от бездънните сини дълбини на морето извадих сърцето му. Събрах стотици сапфири и също ги изсипах в краката й. За моята Гуен. Всичко, а и още, бе за моята Гуен. Но тя ми отвърна, че е стара и е прекалено късно. За пръв път я видях да проронва сълзи за това. Плачеше, когато ми каза, че ако поне един-единствен път й бях дал думи от сърцето си вместо обещания за вечност и богатства, сигурно е щяла да се откаже от своя свят, за да дойде в моя. Да пренебрегне дълга си в името на любовта. Но аз не й повярвах.

— Бил си разгневен. — Шон бе слушал историята без брой пъти. Като момче често сънуваше как привлекателният Принц на феите, яхнал крилатия си снежнобял кон, лети към слънцето, луната и морските дълбини. — Защото си я обичал, а не си знаел как да го изразиш, как да го покажеш.

— Какво повече да направи един мъж? — настоя Карик и този път Шон се усмихна.

— Не мога да ти кажа. Но едва ли е било най-умно да направиш магия, заради която и двамата да чакате векове.

— Имам си гордост, нали? — възрази Карик и вирна глава. — А и нрав. Три пъти й предложих и три пъти ми отказа. Сега чакаме любовта три пъти да срещне любов и да приеме всичко: недостатъци и добродетели, тъга и радост. Бива те да боравиш с думите, Галахър — добави Карик и раздразнителната усмивка отново се появи на устните му. — Ще остана недоволен от теб, ако загубиш толкова много време да ги употребиш, колкото брат ти.

— Брат ми ли?

— Три пъти. — Карик се изправи. Очите му бяха тъмни и искрящо сини. — И единият път вече стана.

Беше ред на Шон да се изправи; ръцете му вече бяха свити в юмруци.

— Да не би да говориш за Ейдан и Джуд? Да не искаш да кажеш, негоднико, че си ги омагьосал?

Очите на Карик проблеснаха и в далечината се чу тътен на гръмотевица.

— Голям глупак си. Любовните магии са бабини деветини. Няма начин с магия да загнездиш любов в сърцето, защото то е по-силно. Похот можеш да предизвикаш само с едно намигване, желание — с една усмивка. Но любовта си е любов и нищо не е в състояние да я докосне. Между брат ти и Джуд Франсис съществува нещо истинско като слънцето, луната и морето. Давам ти честната си дума.

Шон бавно отпусна пръсти.

— Тогава моля да ме извиниш.

— Не се засягам, когато брат защитава брата. Ако го правех — добави Карик с насмешлива усмивка, — щеше да ревеш като магаре. И за това ти давам честната си дума.

— Оценявам сдържаността ти — подхвана Шон. — Но не ме смяташ за втория етап от развалянето на магията ти, нали? Защото, ако си мислиш така, не гледаш в правилната посока.

— Много добре знам накъде гледам, млади Галахър. Но ти не си наясно. Скоро обаче ще прогледнеш. Непременно.

Карик се поклони галантно. И изчезна точно когато небесата се разтвориха и заваля яростен дъжд.

— Отлично, няма що — промърмори объркан и ядосан Шон, застанал под силния дъжд.

Беше доста закъснял за работа.