Сълзите на луната

Глава 18

Кроткият дъжд се усили и премина в потоп, докаран от яростни ветрове, които постоянно връхлитаха върху брега и свирепо люлееха привързаните лодки. През по-голямата част от седмицата морето бе прекалено бурно, за да се хвърлят мрежи. От брега до хоризонта се виждаха само гневни, кипящи сиви вълни, накичени по гребена с бяла пяна.

Онези, които изкарваха прехраната си от морето, изчакваха с мрачно търпение, придобито от векове.

Вятърът не преставаше да бие по стъклата на прозорците и вратите и промъквайки се през всяка цепнатина, смразяваше човек до кости. Димът от комините се завихряше под напора му. Отвя и няколко керемиди от покрива на пазара — отнесе ги като пияни птички.

Последните зъби на зимата сдъвкаха и стриха оцелелите през мразовете цветя и онези, които започваха да се показват. Пространствата пред къщите се превърнаха в кални непроходими петна.

Бурята вилнееше над Ардмор. Туристите изчезнаха, резервациите се отменяха; от три дни нямаше електричество и телефонните линии мълчаха.

Селцето се сгуши — правеше го не за първи път, и изчакваше бурята да утихне. По къщите хората бяха изнервени. Отегчени, неспокойни деца влудяваха майките си. Сълзи и плесници станаха всекидневно явление.

С гумени ботуши и дъждобрани, Брена и баща й стояха до колене в кал и мръсотии, докато търсеха пробива в септичната тръба на семейство Дъфи.

— Гадна работа — отбеляза Майк, облягайки се за минутка върху дръжката на лопатата.

— Мнозина от онези, които живеят на по-ниско, ще започнат да газят в лайна, ако това продължава.

— Ако негодниците от Уотърфорд се бяха появили, поне щяхме да изпразним ямата.

— Появят ли се изобщо с голямата си помпа, предлагам да ги хвърлим направо в лайнената помия.

— Това е моето момиче.

— Господи, каква воня. Но според мен ето къде е проблемът, татко.

Наведоха се — дъждът не преставаше да ги шиба по главите — и със смесица от интерес и озадаченост се загледаха в пукнатата тръба.

— Точно както предположи, татко — тръбата е стара и е поддала от допълнителния натиск. Спукала се е и е заляла хубавата градина на госпожа Дъфи с море от изпражнения.

— Да, но като отстраним повредата, Кати ще има добре наторен двор, нали? — Вонята бе непоносима и Майк си пое въздух през зъби. — Хубаво се сети навреме да вземеш PVC тръбата. Ще я подменим и ще видим какво ще се получи.

Брена изсумтя и се надигна. Минаха през калния терен и стигнаха до пикапа. Въпреки гадната работата двамата действаха като отлично смазан механизъм. Докато се трудеха, от време на време тя му хвърляше по някой поглед.

Не бе казал нищо за Шон, нито думичка. И макар да знаеше колко деликатно се чувства баща й в създалата се ситуация, не можеше да понася повече. Мълчанието му по въпроса я изпълваше с напрежение, от което искаше да се освободи.

— Татко…

— Да, да. Почти я извадих. Пукната е, но е здраво хваната по свръзките.

— Татко, нали знаеш, че продължавам да се виждам с Шон?

Майк неволно удари кокалчетата си и инструментът се изплъзне от ръката му като мокър сапун. Без да вдига очи, той го вдигна и го избърса във вече доста изпоцапаните си панталони.

— Е, досещам се.

— Срамуваш ли се заради мен?

Той поработи известно време мълчаливо.

— Никога не си правила нещо, с което да ме засрамиш, Брена. Но факт е, че си нагазила в несигурни води. Да работя с теб, да уважавам и да се възхищавам на качествата ти е едно. Но от друга страна ти си ми дъщеря. Не е лесно за баща да обсъжда такива въпроси с дъщеря си.

— За секса ли говориш?

— По дяволите, Брена.

Дори под мръсотията на лицето му пролича колко силно се изчерви.

— Но той е факт, нали? — попита тя, след като измъкнаха пукнатата тръба и я оставиха настрана.

— Както и лайната, в които сме потопени в момента, но да оставим това. Възпитали сме те с майка ти, доколкото сме могли, но за стъпките, които предприемаш като зряла жена, отговаряш единствено ти. Не можеш да очакваш благословията ми в такъв момент, Брена, но не те съдя.

— Той е добър, татко.

— Кога съм казвал, че не е?

Раздразнен, смутен и нетърпелив да приключат темата, Майк се опитваше да се съсредоточи в поставянето на новата тръба.

— Просто… Онова, което каза Кати миналата седмица. Беше страшно ядосана, но се сдобрихме. Наистина не искам да си мислиш, че съществуващото между Шон и мен е пошло.

Това момиче, мина му през ума, умира да се държи както териер се държи с кокал: няма да престане, докато окончателно не го оглозга.

— Радвам се, че сте се сдобрили с Кати. А що се отнася до другото… Държиш ли на него?

— Да, разбира се.

— И го уважаваш? — Обзелото я за миг колебание накара Майк да я погледне над тръбата. — Е?

— Да, уважавам го. Има остър ум, когато си даде труда да го използва, и е с добро сърце и нрав. Това не значи, че съм сляпа за недостатъците му. Мързи го за определени неща и е съвсем небрежен по отношение на талантите си.

— По въпроса имам да ти кажа нещо, независимо че ще постъпиш, както си решила. — Надигна се и изправи рамене. — Не можеш да оправиш един мъж, както се постъпва с тръба или теч на покрива. Приемаш го такъв, какъвто е, Мери Брена, или въобще не се захващаш с него.

Тя свъси вежди.

— Не е точно така. Искам да го насоча в правилната посока.

— Правилна за кого? — Потупа я по рамото. — Промените не са еднопосочни, скъпа, защото се губи балансът.

Появата на Брена на задната врата точно по обед се оказа шок за всички сетива на Шон. Беше сплескана от главата до краката и дори от разстояние излъчваше ужасна миризма.

— Боже милостиви, какво си правила?

— Оправяхме една септична яма — отвърна тя весело. — Изринахме и почистихме по-голяма част от мръсотията.

— Пропуснала си някои места, както виждам оттук.

— Е, наложи се да се потрудим, за да спасим задния двор на госпожа Дъфи. Вероятно не блестим, но почти умираме от глад.

Той вдигна ръка.

— Ако си въобразяваш, че ще влезеш тук, О’Тул, спри за малко и помисли.

— Не се каня да влизам. Казах на татко, че ще дойда да взема два сандвича — като спасителна мярка. А и две бири ще ни дойдат добре.

— Излез и затвори вратата.

— Нищо подобно няма да направя. — За да го ядоса, се облегна на касата. — С нищо не преча тук. Каквото и да ни приготвиш, ще го приема. Не сме капризни.

— Повече от очевидно е.

Заряза поръчките, които изпълняваше, и извади хляб и месо.

Тя се развесели, забелязала колко по-бързо от обичайното действа той.

— Ще работим поне още два часа. После ме чакат някои други задачки.

— Надявам се едната е да се изкъпеш.

— В списъка е. Като гледам как вървят нещата тук, времето не е повлияло зле на бизнеса ви.

— Половината село е тук или, през деня, или вечер. Хората търсят компания и да видят нещо друго, освен четирите си стени. — Постави щедри резени месо и сирене. — През по-голямата част се чуват разгорещени кавги за мача, който предават по телевизията. Добре че оправиха електричеството.

— И ние сме на нокти. С татко нямаме и час свободно време, откакто бурята започна.

— Лично аз искам вече да престане. От седмица не съм виждал ни слънце, ни звезда. Според Тим Рейли бурята вече отминава.

Толкова непринуден разговор — за работа и за времето. Може да го води с всеки друг. Но не е ли хубаво, помисли си тя, че й е най-приятно да си приказва с Шон? Това е съкровище, на което не бе обръщала достатъчно внимание в миналото.

— Е, независимо дали Тим е прав, или греши, си мислех по-късно да намина край къщурката на Хълма на феите. Да кажем — малко след полунощ.

— Вратата е отворена, но ще съм ти благодарен, ако първо си изчистиш ботушите. — Постави сандвичите в кесия, прибави два пакета чипс и две бири. Тя се накани да плати, но той поклати глава. — Не. За сметка на кръчмата е. Не искам да получа монета, която си държала в тези джобове.

— Благодаря. — Пое кесията и я подпря на хълбок. — Няма ли да ме целунеш?

— Не. Но после ще наваксам.

— Непременно.

С усмивка, която при други обстоятелства можеше да мине и за кокетна, тя тръгна и го остави да затвори вратата след нея.

Беше жена, която държи на думата си — отвори вратата на къщурката му точно в полунощ. Прекалено рано, както добре знаеше, за да се е върнал от работа. Но й допадаше тишината и атмосферата, когато е там сама.

Свали си ботите при вратата, както самият Шон правеше обикновено, и тръгна из помещенията по чорапи. Палеше свещи и газови лампи. И докато го правеше почти се надяваше да й се яви лейди Гуен.

Кое е предпочитаното време на един призрак? Какво по-подходящо от нощ с буря, дъжд и виещ вятър, къщурка, осветена от свещи и проблясването на пламъците в камината?

— Знам, че си тук и няма друг, освен мен. — Изчака, но въздухът не потрепна. Чуваше се единствено воят на вятъра отвън. — Исках да ти кажа, че май разбрах какво ми каза първия път. Сърцето му е в неговата музика. Вслушах се. Постъпих, надявам се, правилно.

Отново млъкна, но не получи отговор.

— Няма що — много ми помагаш.

Раздразнена се качи горе.

Не се нуждаеше от посещения на духове или послания от отвъдното да й кажат какво да прави и как да го стори. Знаеше какво се готви да постигне. Имаше мъж, когото възнамеряваше да задържи. И понеже твърдо го бе решила, оставаше само да се погрижи за подробностите.

Справи се и с огъня в камината горе и я приготви за нощта. После запали две свещи, опъна се върху леглото, подпря се на възглавниците и се приготви да чака.

Свършената през деня работа я бе изтощила.

Сега вече нямаше вятър, нямаше и дъжд. Среднощното небе напомняше коприна, осеяна с проблясващи рубини или сапфири звезди. Луната, пълна и бяла, плуваше високо и хвърляше лъчите си върху море, гладко като езеро.

Крилата на белия кон биеха като сърце — ритмично и стабилно. Яхнал го, мъжът със сребърните одежди, седеше с гордо изправени рамене, а тъмните му коси се вееха по раменете.

— Не искаше нито богатство, нито положение, нито дори безсмъртие от мен.

Въобще не й се стори странно да язди с Принца на феите над Ирландия.

— Какво искаше тя от теб?

— Обещания, клетви, думи, които идват от сърцето. Защо за някои е толкова трудно да произнесат: „Обичам те“?

— Като ги произнесеш, сваляш всички щитове.

Извърна глава. Очите му святкаха, изпълнени с горчивина.

— Точно така. А за това е нужен кураж, нали, Мери Брена О’Тул?

— Или глупост.

— Ако любовта не ни превръща в глупаци, тогава — кое?

Конят полетя надолу със скорост, която накара сърцето й да се разтупти. От вълнение. Видя светещите прозорци, както контурите и сенките на къщурката върху Хълма на феите.

Изпод копитата изскочиха искри, когато докоснаха земята.

— Уж обикновено място — промърмори Карик, — а такива драми се разиграха. Ето например хубавата градинска порта. Все едно е врата на крепост, защото вече не мога да минавам през нея, както някога.

— Твоята възлюбена се разхожда и по скалите.

— Така съм чувал, но не можем да се видим, дори ако стоим един до друг.

Сега в тона му нямаше горчивина, а само тъга. И, както се стори на Брена, болезнен копнеж.

— Понякога усещам присъствието й там или долавям аромата било на косата, било на кожата й. Но в продължение на три пъти по сто години нито веднъж не ми е било позволено нито да я видя, нито да я докосна, а камо ли да й излея сърцето си.

— Направил си тежка магия и за двама ви — отбеляза Брена.

— Така е. И заплатих за този миг на гняв. Разбираш добре това, нали?

— О, да. И е добре, че не разполагам със способността да правя магии.

— Ах, вие, смъртните. — Лицето му се разведри. — Представа нямате каква мощ притежавате и затова най-безгрижно пропилявате онова, което притежавате.

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Така го виждаш ти — съгласи се той и кимна. — Но в онова, което започна между мен и Гуен, нямаше никаква магия, направена от феите. Нито с измама, нито със сладки приказки я привлякох към мен, както твърдят някои. Тя дойде доброволно, ала баща й се намеси. Обеща я на друг, защото се страхуваше от мен.

— Напълно ти вярвам. — В знак на искреност тя положи утешително ръка върху рамото му. — През онези времена не са се вслушвали особено в избора на една девойка.

Карик преметна крак и се плъзна от коня.

— Тогава ти направи твоя избор.

— Вече го сторих. — И тя се плъзна от коня. Видя как устните му се извиха леко присмехулно. — Но ще действам по свой си начин.

— Послушай — бе всичко, което той изрече.

Музиката се носеше из въздуха и я обгръщаше като копринена мрежа.

— Шон свири. Подари ми тази песен. О… — Затвори очи. — Направо изпълва сърцето. Дори в твоя дворец няма нищо по-прелестно от нея — обяви тя и посегна да отвори портата.

Но тя остана затворена, колкото и силно да я дърпаше и буташе.

— Не мога да я отворя!

Паникьосана се извърна, ала и конят и конникът бяха изчезнали. Хвана отново портата — този път с две ръце — и бутна.

— Шон!

— Спокойно. — Озова се в обятията му, а в тона му се долавяше смях. — Сънуваше. Очевидно нещо вълнуващо.

— Сънувала ли съм? — Съзнанието й бе пълно с мъгла, звезди и музика. — Не успях да отворя портата. Не можех да вляза!

— Вече си вътре.

— Да, така е. Господи… Главата ми още се мае. Сигурно съм заспала. — Отметна коси. — Дай ми минутка да се събудя.

— Имам новина, която сигурно ще ти помогне да дойдеш на себе си.

— Каква?

— Ейдан страшно хареса твоята скица за залата.

Точно както подозираше, очите й мигом се избистриха.

— Сериозно?

— Да. Всъщност толкова е доволен, че вече е говорил с Магий.

— А той какво е казал? — Хвана го за ръката и го разтърси. — Не си играй с мен, Шон, или ще се наложи да те плесна.

— Сигурно. Мисълта така ме плаши, че ще ти кажа. Не мога съвършено точно да предам думите на Магий, защото Ейдан е разговарял с него, но в общи линии се е заинтересувал достатъчно и е поискал да види какво предлагаш. — Докато говореше, Шон си играеше с един от кичурите й — новопридобит навик, на който истински се наслаждаваше. — Чертежите ти заминават за Ню Йорк и ще видим какво ще стане.

— Проектът е добър.

— На мен ми хареса.

— Не просто ще проработи, но ще проработи добре. — Притеснена, тя прехапа устна. — Дори глупак ще види как се вписва в онова, което имаме тук, как естествено се слива, вместо да доминира. Няма да получи нищо по-добро от никой от надутите си архитекти.

— Трябва да поработиш върху самоувереността си, Брена. Толкова излишна скромност.

Тя само изсумтя.

— Но откъде ще го разбере Магий, ако не види всичко на място: как е разположена кръчмата, какъв е теренът наоколо и така нататък.

— Разполага със снимки — напомни й Шон. — Финкъл направи десетки, докато беше тук.

— Не е същото. Трябва да поговоря с Магий лично… Точно така трябва да постъпя.

— Дори да си права, не е ли по-добре да оставиш да мине малко време и да чуем мнението му, преди да си нахлузиш ботите, за да го ритнеш за първоначален тласък?

— Някои просто се нуждаят от постоянен тласък. — Устните й се извиха присмехулно. — Ти си идеален пример в това отношение. Ейдан кога ще ги изпрати? Не е зле отново да погледна чертежите, преди да заминат.

— Вече пътуват. Изпрати ги вчера по специален куриер, както предложил Магий.

— Е, добре. Добре…

Или ще ги одобрят, или — не, мина й през ума, както щеше да стане и с песента на Шон. За малко да изтърси, че вече е разговаряла с Магий и той отделя доста време да преглежда проектите, които валят към него от Ардмор.

Не. По-добре да изчака и да поднесе на Шон резултата, а не притесненията на изчакването.

— Какво обмисляш толкова дълго и усилено?

— Следващите стъпки и какво ще се случи, след като бъдат предприети. Излиза, че когато едно нещо се промени, всичко започва да се променя.

— И на мен ми е хрумвало същото.

„Погледни само нас двамата“ — помисли си той, и отметна кичур от челото й.

Пулсът й стана неравномерен. Още една промяна, даде си сметка тя — просто само да я докосне и тя цялата премалява.

— Притеснява ли те?

— Не. Но, ако в момента притеснява теб, предпочитам да те потопя отново в мечти и сънища. — Докато я полагаше да легне, устните му докоснаха нейните. — Ако се хванеш за мен, заедно ще се потопим.

— Искам да бъда с теб. Ти си единственият.

Повече от това не можеше да свали щитовете си.

Понесе я в мечти, а наоколо свещите догаряха и огънят в камината равномерно потрепваше. У нея се появи женствена нежност, за която не бе и подозирала — някаква склонност да дава онова, което се иска от нея, и да го дава с нежност.

Съблякоха се един друг. Този път не късаха и не дърпаха дрехите. Пръстите се плъзнаха върху плът. Последва сливане на устните и всяка милувка ставаше все по-скъпоценна. Въздишки и нежни нашепвания. Премесване на дъха.

Привличане, но без проблясване на похот. Дори когато я докара до финала и тя остана разтреперана, усещането й бе за сияние.

Гледаха се един друг, когато той проникна в нея.

Сякаш се бяха завърнали у дома.

Вдигна ръце и обгърна лицето му. Беше толкова красиво, че в очите й се появиха сълзи.

— Ела с мен — промълви тя. — Отпусни се и ми се отдай.

По-късно устните му отново се озоваха върху нейните.

— Остани — помоли той.

Не биваше да го слуша. Още докато я притегляше към себе си, й хрумнаха всички причини, поради които е най-добре да си тръгне сега, тихо да се измъкне от леглото.

— Добре — промълви тя и отпусна глава върху рамото му.

До сутринта, разбира се, я бе изтласкал към ръба на леглото. Това ще трябва да се промени, помисли си Брена, докато ставаше в утринната дрезгавина. Не можеше всекидневно да се бори за място върху дюшека.

От самото начало започни както искаш да продължи по-нататък, постоянно повтаряше майка й. Е, тя ще започне да забива лакът в ребрата му по няколко пъти на нощ, докато той се научи да споделят равноправно постелята.

Но очите й топло сияеха, наблюдавайки го, докато се обличаше. И целувката, с която го дари, преди да поеме, определено бе любеща.

— Ще си вземем по-голямо легло — прошепна тя и тръгна бързо към вкъщи с надежда да изпревари майка си и да не я завари долу да прави закуската.

Час по-късно той се събуди сам и леко недоволен. Не е ли възможно тази жена да му каже поне довиждане? Това трябва да се промени. Всъщност доста неща щяха да се променят, и то — по-скоро отколкото тя очакваше.

Искаше тя постоянно да присъства в живота му, а не от време на време в леглото. Стана и прецени, че разполага с достатъчно време да огледа обявения за продан парцел земя.