* * *

Зена се беше сгушила в единия край на неравното мотелско легло и хленчеше. Бяха минали почти два часа, откакто Хорти и Бъни я бяха оставили. През последния половин час я обземаше все по-дълбока депресия, докато накрая тя доби усещането за горчив тамян във въздуха, и за железни дрехи, жулещи наранените и ръце и крака. На два пъти ставаше и започваше нервно да крачи из стаята, ала коляното я болеше и я връщаше обратно в леглото, обричайки я да налага възглавницата в безсилието си, да лежи безучастно и да наблюдава неспирния танц на съмненията около нея. Добре ли направи, като каза на Хорти какъв е? Дали не трябваше да го подтикне към повече жестокост, повече безмилостност, и то и за други неща, освен желанието му да си отмъсти на Армънд Блует? Доколко бе повлияло нейното обучение на послушното, отстъпчиво същество, което представляваше Хорти? Дали Монетър не бе способен с помощта на бруталната си диктаторска сила за един миг да сложи черта на дванайсет-годишните и усилия? Тя знаеше твърде малко… Тя беше… тя се чувстваше твърде малка, твърде слаба, за да се справи със задачата да „създаде“ човек… цяло човешко същество.

Тя страстно желаеше да може да зарови съзнанието си в необикновените живи кристали, но не донякъде, като Човекоядеца, а докрай. Искаше да научи правилата на играта, фактите, засягащи една форма на живот, напълно неподвластна на никоя човешка логика. Кристалите водеха богат, пълноценен живот — те бяха създатели, размножаваха се, усещаха болка. На каква беше целта на живота им? Смазваш един от тях, а останалите изглежда нямат нищо против. И защо, с каква цел „сънуваха“ тези техни „създания“? Защо работеха така неуморно, клетка по клетка, за да създадат понякога просто една ужасия, урод, един недовършен, никому ненужен изрод, а друг път да копират нещо от живата природа толкова съвършено, че да няма разлика между копието и оригинала му? А в случая с Хорти — за да създадат нещо напълно ново — не копие, а, може би, един образец, един типичен, нормален организъм на външен вид, а вътрешно — напълно флуидно, полиморфно същество? (Б.пр.: В биологията — с термина „полиморфизъм“ се дефинира състояние, в което даден организъм или вид съществува в две или повече съвсем различни структурни форми.) Каква връзка имаха кристалите с тези създания? Колко дълго задържаха кристалите контрола над своя продукт? И възможно ли бе, след като са го сътворили, изведнъж да го изоставят напълно? А когато се осъществеше рядката симбиоза на два кристала като тези на Хорти — кога решаваха да оттеглят властта си над своята „рожба“… и какво ставаше с нея тогава?

Човекоядецът може би е бил прав, когато бе определил създанията на кристалите като техните сънища — материализирани плодове на чуждосветските им въображения, изградени по всевъзможни начини, подражания на отделни фантазии, породени от уродливи спомени за реални неща. Тя знаеше — Човекоядецът с огромно удоволствие и го бе доказал — че на земята има хиляди, може би и милиони кристали, които живеят по своя странен начин, безразлични към човечеството, както и то към тях. Понеже циклите на живот, целите и намеренията на двата вида нямаха нищо общо помежду си. И все пак, колко ли „кристални“ хора са ходили по тази земя? И колко ли дървета, колко ли зайци, цветя, амеби, червеи, секвои, змиорки и орли са расли, разцъфвали, плували и ловували и са живели сред своите прототипи, без никой да знае, че те всъщност са чуждоземни сънища, които, освен самите сънища, нямат история?

— Книги — изсумтя Зена. Колко книги бе изчела! Всичко, което бе успяла да докопа — всичко, което можеше да и посочи и най-незначителната следа към истината за сънуващите кристали и тяхната природа. И заедно с всяка глътка информация, която бе събирала (и предавала на Хорти) в областта на физологията, биологията, сравнителната анатомия, философията, историята, теософията (Б.пр.: Редица от религиозни или полу-религиозни окултни вярвания, отричащи юдейските и християнските откровения и доктрини, често включващи елементи от будизма и браминизма и с претенции, че се основават на специфично мистично прозрение или на висша промисъл.) и психологията, тя получаваше по една бутилка самодоволна, самоласкателна увереност, че човекът е венецът на сътворението. Отговорите… книгите имаха отговор за всичко. Появи се нов вид цвекло и веднага някой учен мозък си опира показалеца в челото и обявява: „Мутация!“ Понякога да, разбира се. Но винаги ли? Ами какво ще кажете за едно скрито в някоя канавка кристаловидно създание, което сънува и посредством някакъв особен вид телекинеза (Б.пр.: В парапсихологията — предизвикване на движение на даден предмет с помощта на психични сили и без помощта на физическа сила.) небрежно демонстрира едно чудо на сътворението?

Тя обожаваше, тя боготвореше Чарлз Форт, който отказваше да повярва, че който и да е отговор е единственият отговор.

Тя отново си погледна часовника и изхленчи. Да знаеше само… да можеше само да покаже на Хорти пътя… да можеше някой да упъти самата нея нанякъде…


Топката на вратата се завъртя. Зена замръзна, втренчена в нея. Нещо тежко натисна вратата. Почукване не последва. Цепнатината високо горе между вратата и рамката се разшири. После резето поддаде и Солум нахлу в стаята.

Неговото отпуснато, сивозелено лице и провисналата му долна устна контрастираха повече от обикновено на малките му, кървясали очи. Той отстъпи половин крачка назад, за да затвори вратата зад себе си и се приближи към нея, разперил огромните си ръце встрани, като че с цел да матира всеки ход, който тя би могла да предприеме.

Неговото идване и съобщи една ужасна новина. Никой не знаеше къде се намира тя, освен Хорти и Бъни, които я бяха оставили в тази туристическа спалня още преди да пресекат шосето към панаира. А когато за последен път бе станало дума за Солум, той пътуваше към панаира заедно с Човекоядеца.

Следователно, Човекоядецът се бе върнал и се бе срещнал с Бъни или с Хорти, или и с двамата, а най-лошото беше, че беше успял да извлече от тях информация, която никой не би издал по собствено желание.

Тя вдигна очи към него, разкъсвана между надигащия се в гърдите и ужас и примирението със съдбата.

— Солум…

Той помръдна устни. Езикът му облиза ослепителните му остри зъби. Той посегна към нея и тя се сви.

Тогава той се свлече на колене. Бавно взе миниатюрното и стъпало с една ръка и се поклони над него с изражение на явно обожание.

Той много нежно целуна вътрешната част на ходилото и се разрева. Пусна крака и и остана коленичил на пода, потънал в беззвучен и въпреки това някак силен плач, който го разтърсваше при всеки пристъп.

— Но, Солум… — глупаво започна тя. Протегна ръка и го погали по мократа буза. Той я притисна още повече. Тя го наблюдаваше поразена. Много отдавна тя често се питаше какво ли става в мозъка зад това всяващо ужас лице — съзнание, затворено в една тиха, безмълвна вселена; съзнание, което попиваше целия околен свят през наблюдателните очи, ала никога, нито веднъж не издаде тайните си с гримаса, умозаключение или емоция.

— Какво има, Солум? — прошепна тя. — Хорти…

Той рязко вдигна очи към нея и закима. Тя се опули срещу него.

— Солум… нима можеш да чуваш?

Той като че ли се поколеба, после посочи ухото си и поклати глава. Веднага след това посочи челото си и кимна.

— Оооо… — ахна Зена. От години в панаира се водеха празни спорове за това, дали Човекът-Алигатор действително е глух. Непрекъснато се случваха неща, които доказваха и двете тези — и че е глух, и че не е. Човекоядецът знаеше, но никога не и бе казвал. Той беше… телепат! При тази мисъл тя се изчерви от срам заради стотиците пъти, когато панаирджиите полушеговито бяха ръсили обиди срещу него, а още по-лоши бяха ужасените реакции на посетителите.

— Но… какво се случи? Виждал ли си Хорти? Бъни?

Главата му кимна два пъти.

— Къде са те? В безопасност ли са?

Той посочи с палец към панаира и мрачно поклати глава.

— Чч-човекоядецът ги е пленил?

Да.

— И момичето ли?

Да.

Тя скочи от леглото и закрачи напред-назад, пренебрегвайки болката.

— Той те е изпратил тук, за да ме отведеш при него, нали?

Да.

— Но защо тогава не ме грабнеш и не ме занесеш дотам?

Не последва отговор. Той вяло махна с ръка. Тя каза:

— Я да видим. Ти взе кристалите по негова заповед…

Солум се потупа по челото и разпери ръце. Тя изведнъж разбра.

— Тогава те е хипнотизирал.

Солум бавно поклати глава.

Тя разбра, че тогава му е било безразлично. Сега обаче не беше така. Беше станало нещо, което бе променило мисленето му, и то драстично.

— Ех, да можеше да говориш!

Дясната му ръка енергично започна да прави движения, наподобяващи писане.

— Ами да, разбира се! — извика тя и с накуцване се придвижи до паянтовото бюро и чантата върху него. Намери писалката си. Единствената хартия, с която разполагаше, бе чековата и книжка. — Ето, Солум. Бързо. Разкажи ми!

Огромните му ръце обгърнаха писалката и напълно закриха малките листчета. Той започна бързо да пише, докато Зена нетърпеливо кършеше ръце. Най-накрая той и го подаде. Почеркът му беше изящен, почти микроскопичен и четлив като печатен шрифт.

Тя зачете сбитите изречения на листчето:

„Ч. мрази хората. Аз също. Не толкова много. Ч. иска помощ, аз му помагах. Ч. искаше Хорти, за да може да наранява повече хора. На мен не ми пукаше. Пак помагах. Хората никога не са ме харесвали.“

„Аз съм човек, малко. Хорти изобщо не е човек. Но когато Хавана умираше, поиска Дечко да пее. Хорти прочете мислите му. Той знаеше. Нямаше време. Имаше опасност. Хорти знаеше. Хорти не спаси себе си. Преправи си гласа като на Дечко. Пя на Хавана. Тогава твърде късно. Ч. дойде. Хвана го. Хорти направи това, за да умре Хавана щастлив. То не помогна на Хорти. Хорти знаеше — въпреки това го направи. Хорти е любов. Ч. е омраза. Хорти повече човек от мен. Засрамен съм. Ти направи Хорти. Сега аз ти благодаря.“

Очите на Зена блестяха.

— Значи Хавана е мъртъв.

Солум направи многозначителен жест — изви главата си с ръце, посочи врата си и силно щракна с пръсти. После размаха юмрук в посока към панаира.

— Да. Човекоядецът го е убил… Как разбра за песента?

Солум потупа с пръст челото си.

— Аха. Узнал си го от Бъни и от онова момиче, Кей, от техните мисли.

Зена седна на леглото и притисна силно кокалчетата на пръстите си към скулите си. Мисли, мисли… о, да имаше някой, който да я упъти, да я даде съвет за тези чужди същества! Човекоядецът — обезумял, безчовечен — със сигурност един извратен продукт на кристали — вероятно имаше някакъв начин да бъде спрян. Как и се искаше да може да осъществи контакт с един от тези кристали и да го попита какво да прави… той сигурно ще знае. Как искаше да има „посредник“, преводачът, който Човекоядецът е търсил през цялото време…

Посредникът!

— Аз съм сляпа, сляпа като прилеп и глупава! — изпъшка тя. През всички тези години единствената и цел беше да държи Хорти далеч от кристалите — не биваше да има нищо общо с тях, освен ако Човекоядецът не го използва срещу човечеството. Ала Хорти не можеше да се промени — той си оставаше онова, за което Човекоядецът даваше всичко — посредникът, който може да контактува с кристалите. Трябва да има начин, по който кристалите могат да унищожават онова, което са създали!

Щяха ли обаче кристалите да му кажат такова нещо?

Няма да се наложи, веднага си отговори тя. Всичко, което трябва да направи Хорти, е да разбере необикновения мисловен механизъм на кристалите — и методът на унищожение ще му стане ясен.

Да можеше само да му каже всичко това! Хорти научаваше бързо и мислеше бавно. Защото еидетичната памет е врагът на систематичното мислене. Той накрая ще се сети сам за това — ала дотогава може да се е превърнал в сакатия роб на Човекоядеца. Какво можеше да стори тя? Да му напише бележка? Та той можеше изобщо да не е в съзнание, за да я прочете! Как искаше да бъде телепат… Телепат!

— Солум — припряно каза тя. — Можеш ли да… говориш, тук горе (тя докосна челото си), така както можеш да чуваш?

Той поклати глава, но едновременно с това вдигна чека, на който беше писал, и посочи една дума.

— Хорти. Можеш да говориш на Хорти?

Той поклати глава, после на няколко пъти посочваше челото си и отдалечаваше ръката си от него.

— Аха — каза тя. — Ти не можеш да го достигнеш, но той може да го прочете в ума ти, ако опита. — Той енергично кимна с глава.

— Добре! — каза тя. Пое си дълбоко въздух — най-сетне знаеше какво точно трябва да направи. Ала цената… тя нямаше значение. Не можеше да има значение.

— Заведи ме при него, Солум. Ти си ме заловил. Аз съм изплашена, разгневена. Приближи се до Хорти. Ще измислиш някакъв начин. Отиди при него и мисли усилено. Мисли следното: Попитай кристалите как се убива едно от техните създания на сънищата. Разбери от кристалите. Запомни ли, Солум?


Стената бе изградена преди години, когато Хорти стигна до съвсем простия извод, че заповедническите повиквания, които нощем го будеха в леглото му, бяха предназначени за Зена, а не за него. Cogito ergo sum; стената, веднъж издигната, стоя така занемарена години наред, докато Зена не му предложи да опита да проникне в хипнотизирания мозък на Бъни. Стената се бе срутила заради това. Тя остана разрушена и когато той използва новото си сетиво, за да открие местоположението на фургона, в който бе затворена Кей, а също и когато потърси да разбере какво е предсмъртното желание на Хавана. По тази причина неговото чувствително съзнание бе отворено и незащитено, когато Човекоядецът пристигна и го прониза с тренирания си, яростен меч от омраза. Хорти рухна в пламъци от болка.

С други думи, той напълно бе изгубил съзнание. Не видя как Солум хваща припадащата Кей Халоуел и заклещва врата и в сгъвката на лакътя на дългата си ръка, докато с другата сграбчва нежноликата, мекосърдечна Бъни, която се съпротивляваше и ругаеше, увиснала на ръката му. Той не помнеше как са го пренесли до големия фургон на Монетър, нито как няколко минути по-късно се бе дотътрил един разтреперан и кръвожаден Армънд Блует. Нямаше представа как Монетър за нула време бе хипнотизирал Бъни, нито бе чул нейния спокоен, монотонен глас, издаващ местонахождението на Зена. Не чу как Монетър нареди на Солум да отиде до мотела и да доведе Зена, нито безцеремонната му заповед към Армънд Блует:

— Не мисля, че ще имам повече нужда от теб и момичето. Застанете там отзад и не се пречкайте.

Хорти не бе видял как Кей неочаквано се стрелна към вратата. Не видя и съкрушителния удар от юмрука на Армънд Блует, който я изпрати право в ъгъла, откъдето бе тръгнала, нито чу изръмжаването му:

— Ти ми трябваш за нещо, скъпа, и този път няма да ми избягаш.

Ала на мястото на затъмнения нормален свят се разкри друг. Той не беше по-особен — просто съществуваше паралелно с другия. Хорти го видя сега, само защото другият бе изчезнал за него.

В този свят нямаше нищо, което да отмени непрогледния мрак на забравата. В него Хорти бе неспособен да се учудва и още по-неспособен да проявява любопитство. Това бе царство на мигновени впечатления и усещания, на наслада от обединяването на абстрактни мисли, на възбуда при преминаването от една сложна система в друга, на завладяващо съсредоточаване в далечни и ясно видими структури. Той усещаше, и то с огромна сила, присъствието на живи създания. Връзки между тях не съществуваха, като се изключат редките опити за контакт, излъчвани от един към друг индивид, както и някъде много далеч — една семейна двойка, за която той знаеше, че е изключение. За тях обаче това беше един свят на саморазвиващи се същества, които се развиват самостоятелно и изцяло според собствените си индивидуални вкусове. Съществуваше атмосфера на непроменливост във времето, усещане за един живот, толкова дълъг, че смъртта на общите везни беше лека като перце, запазена просто като естетичен завършек на жизнения път. Тук нямаше глад, нито лов, нямаше съедйствие и нямаше страх — тези неща нямаха нищо общо с устоите на живот като този. Научен винаги да възприема и вярва в това, което го заобикаля, Хорти въобще не се задълбочи да си задава някакви въпроси, нито направи някакви сравнения, така че новият свят нито го заинтригува, нито го смути.

Скоро той усети колебливото приближаване на силата, която го бе поразила, ала сега използвана по-скоро като остен, отколкото като меч. Той с лекота го парира, но се захвана да дойде в съзнание, за да може да се справи с натрапника.


Той отвори очи и те се оказаха в плен на тези на Пиер Монетър, който седеше на бюрото си и го фиксираше с поглед. Хорти беше проснат по гръб в едно кресло, с глава, облегната в ъгъла между задната и малката извита странична облегалка. Човекоядецът не излъчваше нищо. Той просто го наблюдаваше и чакаше.

Хорти затвори очи, въздъхна и помръдна челюстите си, както когато се събужда човек.

— Хорти. — Гласът на Човекоядеца беше мек и приветлив. — Скъпото ми момче. От толкова отдавна очаквам този момент. Това е началото на велики дела за нас двамата.

Хорти отново отвори очи и се огледа. Блует стоеше и го гледаше с навъсен поглед — плод на поразяваща смесица от страх и ярост. Кей Халоуел беше свита на пода в ъгъла срещу входа. Бъни клечеше до нея, беше се хванала едав-едва за ръката на Кей и гледаше с празен поглед в пространството.

— Хорти — настойчиво каза Човекоядецът. Хорти отново срещна погледа му. Без никакво усилие блокира хипнотичната сила, която Човекоядецът излъчваше. Мекият глас утешително продължи:

— Най-сетне си у дома, Хорти — в истинския си дом. Аз съм тук, за да ти помогна. Мястото ти е тук. Разбирам те. Знам нещата, които искаш. Ще те направя щастлив. Ще те науча на величие, Хорти. Аз ще те закрилям, Хорти. А ти ще ми помагаш. — Той се усмихна. — Нали, Хорти?

— Защо не се застреляш — кратко отговори Хорти.

Реакцията бе светкавична — стрела от свирепа омраза, наточена като бръснач, остра като връх на игла. Хорти я отблъсна и зачака.

Човекоядецът присви очи и повдигна вежди.

— По-силен си, отколкото смятах. Добре. Предпочитам те силен. Прекрасно знаеш, че ще работиш за мен.

Хорти безизразно поклати глава. Човекоядецът го замери с омразата си, този път два пъти, като нанесе психичните си удари на неравни интервали от време. Ако Хорти се отбраняваше с ответни удари, като с рапира или боксови ръкавици, Човекоядецът щеше да успее да проникне в съзнанието му. Ала защитата на Хорти беше стена.

Човекоядецът се облегна назад, за да си почине. Оръжието му явно изискваше много енергия.

— Много добре — измърка той. — Много скоро ще те принудим да се предадеш. — Той лениво забарабани с пръсти.

Минутите течаха бавно. Хорти за пръв път осъзна, че е парализиран. Можеше спокойно да диша и с усилие да мърда главата си. ала ръцете и краката му бяха тежки като олово, вкаменени. Една смътна болка на тила, заедно с пространните му познания по анатомия, го доведоха до заключението за професионално направена инжекция в гръбначния му стълб.

Кей се размърда, после утихна отново. Бъни я погледна за миг с празния си, опулен поглед. Блует нервно пристъпи от крак на крак.

Вратата се отвори с трясък. Солум влезе със Зена в ръце. Тя беше в безсъзнание. Хорти направи спонтанен и безполезен опит да стане. Човекоядецът мило се усмихна и кимна с глава.

— В ъгъла при останалия боклук — каза той. — Може да ни е от полза. Мислиш ли, че нашият приятел ще прояви повече готовност за съдействие, ако я поорежем малко?

Солум зловещо се ухили.

— Разбира се — замислено продължи Човекоядецът. — Трябва все пак да имаме предвид, че тя не е от най-едрите екземпляри. Ще трябва да внимаваме. На час по лъжичка, така да се каже. — Зад маската на фамилиарния му тон очите му следяха всяка промяна в изражението на Хорти. — Солум, стари приятелю, нашето момче Хорти е малко повече нащрек, отколкото е необходимо. Мислех си дали няма да е добре да го пообработиш малко. С ръба на ръката ти отстрани по врата му, точно в основата на черепа. Както съм ти показвал. Ти знаеш.

Солум дебнешком се приближи до Хорти. Постави едната си ръка на рамото му, а с другата внимателно се прицели. Ръката на рамото му от време на време леко го стисваше и отпускаше. Солум беше вперил пламтящия си поглед в очите на Хорти. Хорти наблюдаваше Човекоядеца. Знаеше, че основният удар ще дойде оттам.

Ръката на Солум се стовари върху врата му. Частича от секундата след това психичната мълния на Монетър се разби в защитната стена на Хорти. Хорти усети лека изненада — Солум не го бе ударил с пълна сила. Той бързо вдигна поглед. Солум, обърнат с гръб към Човекоядеца, докосна челото си и неспокойно мърдаше устни. Хорти сви мислено рамене. Нямаше време за безцелни главоблъсканици… той чу Зена да хленчи.

— Запречваш гледката ми, Солум! — Солум неохотно се отмести. — Пак ще имаш възможност да го удариш — каза Човекоядецът, после отвори чекмеджето пред себе си и извади два предмета. — Хорти, знаеш ли какво е това?

Хорти изсумтя и кимна. Бяха очите на Боклучко. Човекоядецът изцъка с език.

— Ако ги размажа, ти ще умреш. Знаеш това, нали?

— Тогава май няма да съм ти от голяма полза, а?

— Точно така. Просто исках да те осведомя, че са ми подръка. — Той тържествено запали една малка спиртна горелка. — Няма нужда да ги унищожавам. Еднокристалните същества реагират чудесно на огън. Ти би трябвало да си двойно по-отзивчив. — Гласът му рязко се промени. — О, Хорти, момчето ми, скъпото ми момче, не ме принуждавай да си играя с теб така.

— Да ме проиграеш — изскърца със зъби Хорти.

— Удари го пак, Солум. — Сега гласът режеше като нож.

Солум го фрасна. Хорти зърна за миг хищното лице на Армънд — връхченто на езика му се показваше между влажните му устни. Този път ударът беше по-силен и въпреки това далеч по-слаб, отколкото очакваше — и напрактика по-слаб, отколкото изглеждаше. Хорти престорено отметна глава от удара и тежко се отпусна със затворени очи. Човекоядецът този път не изстреля нито една от стрелите си, очевидно в опит да накара Хорти да изразходи ответните си снаряди, а той да запази своите.

— Прекалено силно, идиот такъв!

Кей изхленчи откъм ъгъла:

— О, спрете, спрете…

— А. — Столът на Човекоядеца изскърца, докато той се обръщаше. — Госпожице Халоуел! Какво може да направи за вас този младеж? Дай я насам, Блует.

Съдията се подчини. После каза с похотлива усмивка:

— Остави малко и за мен, Пиер.

— Ще направя това, което аз реша! — сопна му се Човескоядецът.

— Добре, добре — уплаши се съдията и се върна в своя ъгъл.

Кей стоеше пред бюрото изправена, но разтреперана.

— Ще отговаряте пред полицията за това — избухна тя.

— Съдията ще се погрижи за полицията. Седни, скъпа моя. — Когато тя не помръдна от мястото си, той и изрева:

— Сядай долу! — Тя преглътна и седна на стола откъм края на дългото бюро. Той се протегна, улови китката и и я дръпна към себе си. — Съдията ми разказа, че обичаш да си режеш пръстите.

— Не знам за какво гг-говорите. Пуснете м…

Междувременно Солум бе коленичил до Хорти, клатеше глава и му биеше шамари. Хорти, напълно в съзнание, търпеливо понасяше това. Кей изпищя.

— Тук си имаме един чудесен шумен панаир — усмихна се Човекоядецът. — Няма никаква полза от това, госпожице Халоуел. — Той извади от чекмеджето огромни, тежки ножици. Тя отново изпищя. Той ги остави на бюрото, взе горелката и леко прекара пламъка през кристалите, които трептяха на светлината пред него. Поради някакъв невероятен късмет — или може би заради нещо по-висше — точно в този миг Хорти погледна през притворените си мигли. Когато бледият пламък опърли кристалите, той отметна глава назад, изкриви лицето си…

Ала той направи това нарочно. Не бе усетил никаква болка.


Той погледна към Зена. Лицето и имаше напрегнато изражение, цялата и душа бликаше от него, опитвайки се да му каже нещо…

Той разкри съзнанието си за него. Човекоядецът го видя, че е отворил очи и запрати към него още един от своите зловещи импулси. Хорти едва успя да затръшне вратата на мозъка си навреме. Част от импулса проникна в него и го разсърси из основи.

Той за пръв път напълно осъзна своята грешка, осъзна как всеки път се проваля в опитите си да направи нещата ясни и разбираеми за себе си. Той направи яростно усилие. Зена се опитваше да му каже нещо. Ако успееше да открадне една единствена секунда, за да получи съобщението и… ала той бе загубен, ако понесеше втори такъв удар като предишния. Имаше още нещо, нещо, свързано със… Солум! Знаците, които му даваше ръката на рамото му, пламналите очи, в които кипеше нещо неизказано…

— Удари го пак, Солум. — Човекоядецът вдигна ножиците. Кей отново изпищя.

Отново Солум се надвеси над него и отново ръката тайно, настойчиво стисна рамото му. Хорти погледна зеления мъж право в очите и се разкри за съобщението, което напираше там.

ПОПИТАЙ КРИСТАЛИТЕ. Попитай кристалите как се убива едно от техните създания на сънищата. Разбери от кристалите.

— Какво чакаш, Солум?

Кей изпищя, после пак. Хорти затвори очите и съзнанието си. Кристалите… не онези на масата. А… а… всички кристали, които живеят в… в…

Тежката ръка на Солум се стовари върху врата му. Той я остави да го отведе надолу, надолу и все надолу в непрогледното царство, пълно със структурни, вибриращи усещания. Попаднал там, Хорти остави съзнанието си бясно да обикаля и разпитва. Пренебрегнаха го напълно, царствено. Но от друга страна там нямаше стражи срещу него. Това, което той искаше да знае, бе там — трябваше само да го разбере. Никой нямаше да му помогне, но и никой нямаше да му попречи.

Тогава той осъзна, че светът на кристалите не е по-възвишен или благороден от нормалния. Беше просто… различен. Тези независими абстрактни индивидуалности със собствено его — това бяха кристалите, които следваха своите вкусове, живееха по своя напълно чужд на хората начин на живот и разсъждаваха по логика и с ценностни системи, непонятни за едно човешко същество.

Той бе способен да ги разбере само донякъде, тъй като мозъкът му беше необременен от улегнали схващания и идеи, но в същото време и прекалено добре оформен по човешките стандарти, за да може да потъне докрай в мисленето на тези невероятни същества. Той разбра почти веднага, че теорията на Монетър за сънищата на кристалите е и вярна, и невярна, подобно на удобната теория, че около атомното ядро обикалят блуждаещи частици. Теорията беше вярна в елементарните примери. Създаването на живи същества бе функция с предназначение, ала това предназначение никога не би могло да бъде обяснено според човешките стандарти. Хорти бе убеден в едно — тази функция не бе от абсолютно никакво значение за кристалите. Те я изпълняваха, но тя им служеше горе-долу толкова, колкото апендиксът служи на човека. А съдбата на създанията им ги вълнуваше, колкото един човек се интересува от съдбата на точно определена молекула въглероден двуокис, издишана от него.

И все пак, фабриката за живот беше пред Хорти. Предназначението той не разбираше, но можеше да схване „производствения процес“. Докато неговият еидетичен, попиващ всичко мозък го изучаваше, той научи… неща. Две неща. Едното се отнасяше до очите на Боклучко, а другото…

То беше нещо за правене. Беше като да спреш търкаляща се по склона кръгла скала, като сам дотъркаляш друга, същата като нея, и блокираш пътя и с нея. Беше като да повдигнеш четковия държач на електродвигател за постоянен ток, или като да срежеш сухожилията на задните крака на кон, докато тича. Беше нещо, което се правеше със съзнанието, с огромно усилие, нещо, което казваше едно специфично „Стоп!“ на една специфична форма на живот.

Когато разбра това, той се оттегли, незабелязан — или игнориран — от странните присъствия около него. Той отвори на светлината. Появи се в другия свят и за пръв път искрено се учуди. Вратът го болеше от удара, който ръката на Солум му бе нанесла. Тя все още извършваше отскачащото от врата му движение. Същият писък, започнал, когато той се потопи в мрака, достигна бездиханния си завършек, когато той изплува от мрака. Погледът на Бъни беше все така втренчен и упоен изпод същото бавно намигане на очите и. Зена все така клечеше със същото измъчено съсредоточено изражение върху заостреното и лице.

Човекът изпрати стрелата си. Хорти я отби и този път се изсмя.


Пиер Монетър се изправи. Лицето му беше потъмняло от гняв. Китката на Кей се изплъзна от ръката му. Кей се хвърли към вратата, ала Армънд Блует препречи пътя и. Тя се сниши, втурна се към ъгъла на Зена и разплакана се свлече долу.

Хорти вече знаеше какво да направи — беше научил едно нещо. Той го провери в съзнанието си и веднага разбра, че то не е нещо, което може да се направи просто така. Изискваше се да събере умствени сили, да им придаде форма, да се прицели, да дръпне спусъка. Той се вглъби в съзнанието си и се хвана на работа.

— Не трябваше да ми се смееш — дрезгаво каза Човекоядецът. Той грабна двата кристала и ги пусна в един метален пепелник, после взе горелката и старателно нагласи пламъка.

Хорти работеше. И все пак част от съзнанието му не беше заета със задачата му. Можеш да убиваш кристалните създания, казваше му тя. Човекоядеца — да, но… това, което ще направиш, е голямо нещо. Може да убие и други… какви други? Мопет? Двуглавата змия? Гогол? Солум?

Солум — грозният, уродливият, поробеният Солум, който в последния момент се бе обърнал срещу Човекоядеца и бе помогнал на него. Той му бе предал съобщението на Зена, а то беше неговата собствена смъртна присъда.

Хорти вдигна поглед към зеления човек, който се оттегляше назад. Съобщението все така напираше в огнените му очи — той не знаеше, че Хорти още преди няколко секунди го е прочел и вече работи по въпроса. Бедното, измамено, осакатено създание…

Ала съобщението действително беше на Зена. Зена винаги бе насочвала и ръководила действията му. Фактът, че бе нейно, означаваше, че тя е взела предвид цената на всичко това и е взела решение. Може би така бе по-добре. Може би Солум щеше по някакъв необясним начин да се наслади на спокойствие, с което животът никога не му бе дарил.

Необикновената енергия се надигаше в него, като полиморфният му метаболизъм позволяваше на арсенала на съзнанието му да изпълни цялото му тяло. Той усещаше как опияняващата сила буквално изтича от пръстите на ръцете му, от прасците на краката му.

— Гъделичка ли, а? — изрева Човекоядецът и пламъкът облиза трептящите кристали. Хорти седеше неподвижно и чакаше. Той знаеше, че това нарастващо напрежение вече е извън неговия контрол и че ще се освободи, когато достигне критичната си точка. Той не отместваше втренчения си поглед от моравото от ярост лице.

— Чудя се — продължи Човекоядецът, — когато кристалите са два, кой кристал коя част създава. — Той свали пламъка по-надолу и като със скалпел „разряза“ единия кристал във формата на кръст. — Гъдели…

И тогава настъпи моментът. Даже Хорти не бе подготвен за него — онова, което бе разбрал от кристалите. То избухна и се отдели от него като огромна, смъртоносна вълна. Беше съвсем безшумно. Изригна гигантски фонтан от синя светлина, но само той можеше да я види, и когато отмина, той бе напълно ослепял. Той чу вечий гърлен вик, строполяване на нечие тяло. После по-бавно — колене, бедра, глава, друго тяло. След това той отстъпи пред болката, тъй като вътре в съзнанието му приличаше на земя след горски пожар — груба, обгорена и димяща, осеяна с горещи, умиращи пламъци.

Мракът бавно завладя всички кътчета на мозъка му, като тук-таме продължаваше да проблясва по някоя ослепителна болка. Зрението му започна да се възстановява. Той се облегна, почти припаднал от изтощение.

Солум бе паднал на пода от едната му страна. Кей Халоуел седеше опряна на стената, покрила лицето си с ръце. Зена се бе облегнала на нея, очите и бяха затворени. Бъни седеше на пода както и преди, с втренчен поглед, и едва-едва помръдваше. Армънд се бе проснал на земята близо до вратата. Старият глупак губи свяст като някоя префърцунена фуста, помисли си Хорти. Той погледна към бюрото.

Там стоеше Човекоядецът — пребледнял и треперещ, но изправен. Той каза:

— Изглежда си направил грешка.

Хорти просто се опули глупаво срещу него. Човекоядецът продължи:

— Човек би си помислил, че при твоите способности би трябвало да знаеш разликата между кристално и човешко същество.

Изобщо не се сетих да го проверя, безмълвно извика той. Ще се науча ли някога да се усъмнявам? Зена винаги се съмняваше вместо мен!

— Разочароваш ме. Аз винаги съм имал същия проблем. Макар че, процентът ми на познаване е доста висок — осем от десет. Въпреки това трябва да призная, че оня ме изненада. — Той небрежно посочи с палец към Армънд Блует. — Е, много важно. Още един случай на инфаркт на територията на панаира. Мъртвото дете на кристали изглежда досущ като мъртъв човек. Освен ако знаеш какво да търсиш. — Последва една от неговите обезпокоителни резки промени в тона:

— Ти се опита да ме убиеш… — Той се приближи към креслото на Хорти и погледна надолу към Солум. — Ще трябва да се науча да се оправям без стария Солум. Кофти работа. Той ми беше от голяма полза. — Той лениво подритна дългия труп, после изневиделица се завъртя и с всичка сила зашлеви Хорти по устата. — Ти ще вършиш два пъти повече от него и това ми харесва! — извика той. — Насън да те бутна, ще подскачаш да ми служиш! — Той потри ръце.

— О-о-о-х…

Това беше Кей. Беше се преместила малко. Главата на Зена беше в скута и. Тя разтриваше малките китки.

— Не си губи времето — разсеяно каза Човекоядецът. — Мъртва е.

Хорти го засърбяха ръцете, и по-специално израстъците на лявата му ръка. Тя е мъртва. Тя е мъртва.

Човекоядецът вдигна един от кристалите на бюрото си и го подхвърли, поглеждайки към Зена.

— Очарователно малко създание. Коварно змийче, разбира се, но красиво. Ще ми се да разбера къде е моделът, по който я е създал нейния кристал. Работа като всяка друга, беше казала тя. — Той разтри дланите си една в друга. — Но няма нищо общо с тази, която ни чака отсега нататък, а, Хорти? — Той седна и погали кристала. — Почини си, момче, почини си. Онова преди малко беше страхотен изстрел. ще ми се и аз да го науча тоя номер. Мислиш ли, че мога?… Може пък да оставя тая работа на теб. Както изглежда, май доста ти е поизцедило силичките.

Хорти напрегна мускулите си, без да се помръдне. Отново се вливаше сила в изнуреното му тяло. Не че това щеше да му е от особена полза… Даже и да станеше два пъти по-силен от обикновено, пак не би успял да се пребори с наркотика.

Тя е мъртва. Тя е мъртва. Имаше предвид Зена. Зена винаги бе желала да бъде истинско, живо, нормално човешко същество… е, всички особени хора искат това, но особената Зена го желаеше особено много, понеже тя не беше човек, съвсем не. Затова никога не му бе позволявала да чете мислите и. Тя не желаеше никой да знае. Толкова много искаше да бъде човек. Но тя е знаела. Трябва да е знаела, когато му бе изпратила съобщението чрез Солум. Знаела е, че това ще убие и нея. Тя беше повече човек от всяка жена, раждана някога на земята.

Сега ще се раздвижа, реши той.

— Ще останеш да седиш там без храна и вода, докато се разложиш — приветливо каза Човекоядецът. — Или поне докато отслабнеш толкова, че да ме пуснеш да вляза в тая твоя дебела глава, за да ти избия от нея всичките тъпи идеи, че можеш сам да си бъдеш господар. Ти принадлежиш на мен — и тримата сте мои. — Той нежно погали двата кристала.

— Стой си на мястото! — изръмжа той на Кей Халоуел, която беше тръгнала да се изправя. Изплашена и покрусена, тя отново се свлее на пода. Монетър стана, отиде при нея и се надвеси отгоре и. — Така, да видим какво да те правим теб. Хм.

Хорти затвори очи и съсредоточи цялата си нарастваща енергия в мисленето. Какъв наркотик беше използвал Монетър? Положително един от кокаините — монокаин, бензокаин… Той усещаше, че скоро ще му се завие свят — първият признак за бъдещото прилошаване. Кой наркотик можеше да произведе точно този ефект и освен това да причини точно такъв размер на отравяне? В дъното на съзнанието му се запрелистваха страниците на фармацевтичен справочник.

Мисли!

Такъв ефект можеха да предизвикат десетки лекарства. Ала Монетър със сигурност би избрал някое, което да му свърши наведнъж всичко, което иска — а той искаше нещо повече от обездвижване — искаше психична стимулация.

Ето го! Доброто старо средство — кокаин-хлороводород. Противоотрова… епинефрин.

(Б.пр.: Хормон, отделян от надбъбречната жлеза, който стимулира сърцето, увеличава кръвната захар, мускулната сила и издържливостта. Наречен „адреналин“ през 1901 г. от Дж. Такамин, американски химик, който пръв го е изолирал.)

Сега трябва да се превърна в аптека, мрачно си помисли той. Епинефрин…

Адреналин! Близко до ума — и много лесно за набавяне при тези обстоятелства. Трябваше само да си отвори очите и да погледне Човекоядеца. Устните му презрително се свиха. Световъртежът изчезна. Сърцето му се разтуптя. Той контролираше ритъма. Усещаше как тялото му преминава в ускорен режим на работа. Стъпалата му изтръпнаха почти непоносимо.

— Ти също можеш да бъдеш случай на инфаркт — замислено говореше на Кей Човекоядецът. — Мъничко курари… (Б.пр.: Черно смолисто отровно вещество, извличано от соковете на някои южноамерикански растения, което някои индиански племена са намазвали стрелите си. Когато попадне в кръвообращението, предизвиква парализа на двигателната система.) не. Съдията стига за днес.

Като не изпускаше от очи гърба на Монетър, Хорти раздвижи китките си и притисна лактите си в двете страни на тялото си, докато гръдните му мускули не изпращяха. Той опита да се изправи, после отново, ала все се свличаше на стола. Тогава Свободата и Омразата се съюзиха, за да ускорят възвръщането на силата в тялото му. Той стана, свил юмрюци, като се стараеше да не диша шумно.

— Е, ще се отървем все някак от теб — каза Човекоядеца, върна се на бюрото си и продължи да говори през рамо на уплашеното момиче. — И то скоро… ъ! — Бе се озовал лице в лице с Хорти.

Ръката на Човекоядеца се плъзна встрани и захлупи кристалите.

— Не се приближавай и на милиметър повече — изръмжа той, — или ще ги размажа. Ще се разплуеш на пода като чувал с изгнили картофи. Не мърдай.

— Зена наистина ли е мъртва?

— По-мъртва не може да бъде, синко. Съжалявам. Искам да кажа, съжалявам, че стана така бързо. Тя заслужаваше по-изтънчено отношение. Не мърдай! — Той стисна кристалите в едната си ръка, все едно бяха орехи за чупене. — По-добре си се върни на удобното местенце. — Погледите им се срещнаха и се задържаха така. Един път, после втори път Човекоядецът запрати към Хорти бодлите на омразата си. Хорти не трепна. — Чудесна защита — възхити се Човекоядецът. — А сега отивай и си сядай на мястото! — Той затегна хватката си около кристалите.

Хорти каза:

— Знам метод за убиване и на хора. — Той направи крачка напред.

Човекоядецът се дръпна назад. Хорти заобиколи бюрото и се приближи още повече.

— Изпроси си го! — изпъшка Човекоядецът и стисна кокалестата си ръка. Чу се слабо, но отчетливо изпращяване.

— Викам му „Метод на Хавана“ — дрезгаво каза Хорти, — на името на един мой приятел.

Човекоядецът беше опрял гръб на стената. Лицето му бе пепеляво, а очите — широко отворени. Той ужасено изгледа здравия кристал в ръката си — когато орехите се притиснат един в друг, се чупи само единият — изпищя като птица, пусна кристала на пода и го смаза под краката си. Тогава Хорти улови главата му с две ръце. Изви я настрани. Свлякоха се на земята. Хорти възседна гърдите на Човекоядеца, сграбчи отново главата му и отново я изви, този път с всичка сила. Чу се изпукване, все едно някой беше строшил пет килограма спагети наведнъж, и Човекоядецът се отпусна.


В съзнанието на Хорти заваляха черни гирлянди. Той изпълзя встрани от проснатия труп и едва не блъсна лицето си във физиономията на Бъни. Очите и бяха отправени надолу и зад него, ала погледът и вече не бе празен и втренчен в пространството. Устните и бяха оголили зъбите и. Вратът и бе извит като дъга, с ясно изпъкнали жили. Нежната Бъни… тя гледаше мъртвия Монетър и се смееше.

Хорти лежеше неподвижно. Беше уморен, уморен… трудно му бе дори да диша. Той повдигна брадичката си, за да може въздухът да влиза по-лесно в гърлото му. Тази възглавница бе така мека, така топла… Коса, мека като пух покриваше лицето му и нежно милваше затворените му клепачи. Не възглавница — една мека ръка подпираше главата му. Благоуханен дъх пред устните му. Тя вече бе голяма — нормално човешко същество, нормално момиче, точно каквато винаги бе искала да бъде. Той целуна устните и.

— Зен. Голямата Зен — промърмори той.

— Кей. Аз съм Кей, миличък, скъпият ми, горкичкият ми храбрец…

Той отвори очи и я погледна. В този момент очите му бяха като на дете, пълни с умора и учудване.

— Зен?

— Всичко е наред. Всичко е наред вече — успокои го тя. — Аз съм Кей Халоуел. Всичко е наред.

— Кей. — Той се повдигна. Ето го Армънд Блует — мъртъв. Ето го Човекоядеца — мъртъв. Ето я… ето я… Той издаде дрезгав стон и неуверено се изправи на крака. Изтича до стената, вдигна Зена и внимателно я постави на масата. Остана много място… Хорти целуна косата и. Взе ръцете и в дланите си и два пъти тихичко я повика, все едно тя се криеше някъде наблизо и не искаше да се покаже, за да го подразни.

— Хорти…

Той не помръдна. Не се обърна към нея. Отговори му дрезгавият му глас:

— Кей… къде отиде Бъни?

— Отиде да поседи с Хавана. Хорти…

— Иди да постоиш малко при нея. Хайде. Хайде…

Тя се подвоуми, после излезе от фургона и побягна.


Някой изстена. Ала Хорти не го чу с ушите си. Беше някъде в главата му. Той вдигна очи нагоре. Там стоеше притихнал Солум. Риданието прозвуча отново в съзнанието на Хорти.

— Мислех, че си умрял — прошепна Хорти.

Аз мислех, че ти си мъртъв — дойде безмълвният, озадачен отговор. — Човекоядецът смаза кристалите ти.

— Те ме бяха завършили. Завършили са ме още отдавна, аз съм пораснал… цял… завършен, и съм такъв от единайсет-годишната си възраст. Разбрах това чак когато ти ме насочи да… да говоря с кристалите. Аз не знаех. Зена не знаеше. През всичките тези години тя… о, Зен, Зен! — След малко Хорти вдигна очи и погледна зеления мъж. — Ами ти?

Аз не съм кристален, Хорти. Аз съм човек. Случайно съм и рецептивен телепат. Ти ме удари много зле, точно в най-уязвимото ми място. Не обвинявам теб и Човекоядеца, че си помислихте, че съм мъртъв. Аз самият също направих тази грешка за малко. Но Зена…

Те дълго време останаха пред дребното, свито телце, всеки вглъбен в собствените си мисли.

Накрая отново заговориха:

— Какво ще правим със съдията?

Вече е тъмно навън. Ще го оставя край централната алея. Ще кажат, че е получил инфаркт.

— Ами Човекоядеца?

В блатото. Ще се погрижа за това след полунощ.

— Ти си голяма работа, Солум. Чувствам се някак… изгубен. Ако не беше ти, щях и да бъда такъв.

Не ми благодари. Аз нямам акъл за такова нещо. Тя го измисли. Зена. Тя ми каза точно какво да направя. Тя знаеше какво ще се случи. Знаеше и това, че съм човек. Знаеше всичко. Тя направи всичко.

— Даа. Така е, Солум… Ами момичето? Кей?

А. Не знам.

— Според мен ще е най-добре да се върне там, където работеше. В Елтънвил. Ще ми се да може да забрави цялата тази история.

Тя може…

— Тя… ами да, разбира се. Аз мога да направя това. Солум, тя…

Знам. Тя те обича, като човек. Тя си мисли, че си човек. Не разбира нищо от това, което се случи.

— Да. Аз… искам… Няма значение. Не, не искам. Тя не е… не е като мен. Солум, Зена… ме обичаше.

Да. О, да… Ами ти какво ще правиш?

— Аз ли? Нямам представа. Ще се махна оттук, предполагам. Ще свиря на китара някъде.

Какво би поискала тя от теб?

— Аз…

Човекоядецът стори много бели. Тя искаше да го спре. Е, той е спрян. Ала аз си мисля, че тя вероятно би те помолила да поправиш някои от грешките, направени от него. По целия маршрут на панаира, Хорти — антракс (Б.пр.: Заразна болест при диви и домашни животни, причинявана от бацил /Bacillus anthracis/ и може да се предава на хора. Наричана още синя пъпка, лоша пришка, сибирска язва.) в Кентъки, старо биле по пасищата в цял Уисконсин, южноафрикански усойници в Аризона, детски паралич и петнист тиф в Алеганските планини; (Б.пр.: Западната част от Апалачите.) че даже е разпространил мухи цеце във Флорида с помощта на сатанинските си кристали! Знам къде се намират някои от тези ужасии, но ти си способен да откриеш останалите дори по-добре, отколкото той щеше.

— Боже Господи… и те мутилрат, болестите, змиите…

Е?

— Но за кого ще работя аз? Кой ще ръководи… Солум! Защо си зяпнал така Човекоядеца? Какво ти хрумна? Ти… мислиш, че аз…

Е?

— Той беше седем-осем сантиметра по-висок… дълги ръце… тясно лице… всъщност не виждам защо не, Солум. Известно време мога да се преструвам така — поне докато „Пиер Монетър“ уреди да предаде директорския стол „Сам Хортън“, за да се пенсионира. Солум, имаш акъл.

Не. Тя ми каза да ти предложа това в случай, че сам не се сетиш.

— Тя… О, Зен, Зен… Солум, ако нямаш нищо против, имам нужда да остана сам за малко.

Добре. Ще разкарам оттук тая мърша. Първо Блует. Просто ще го занеса до шатрата за Бърза помощ. Никой никога не задава въпроси на стария Солум.

Хорти погали косата на Зена. Погледът му разсеяно обиколи фургона и се спря на трупа на Човекоядеца. Изведнъж се сепна, отиде до него и го обърна с лице към пода.

— Не обичам да ме зяпат…

Той седна при бюрото, върху което лежеше тялото на Зена. Приближи стола докрай, скръсти ръце върху бюрото и облегна глава на тях. Не докосна Зена; беше извърнал лице от нея. Ала той бе със нея, близо, близо до нея. Тихичко и говореше, като използваше старите им любими изрази, точно все едно тя беше жива.

— Зен…?

— Боли ли те, Зен? Както изглеждаш, май те боли. Помниш ли за котенцето на килима, Зен? Обичахме да си го разказваме. Килимът е мек, нали, а котенцето забива нокти в него и се протя-а-а-га. Снишава предницата си и повдига задницата си, и се прозява, миеааооургх! А после килва надолу едното си рамо и направо се разлива по гръб на килима. И ако повдигнеш с пръст лапичката му, тя е толкова отпусната като пискюл и потъва обратно фюп! в мекия килим. И ако се замислиш за това, докато накрая го видиш, цялото, там, ако си представиш местенцето, където козината е леко разрошена, и за тънката розова ивичка, която се показва отстрани, тъй като котенцето е просто прекалено отпуснато, за да затвори устата си докрай — ами тогава, тогава просто не можеш да нараняваш никого повече.

— Хайде сега…

— Ти страдаше от това, че се различаваш от… от другите, нали, Зен? Чудя се дали знаеш колко много хора изпитват същото, някои повече, други по-малко. Особените хора, малките хора — те страдат повече от всички. А ти страдаше най-много от всички тях. Сега знам, сега вече знам защо така страстно мечтаеше да си голяма. Преструваше се, че си човек, и изпитваше човешка мъка, че не си голяма — и по този начин криеше от самата себе си, че всъщност изобщо не си човек. Затова положи такива усилия да ме направиш най-човешкия човек, който можа да си представиш. Понеже за да постигнеш такова нещо, е било нужно ти самата да си човек. Мисля, че ти си вярвала, искрено си вярвала, че си човек… до днес, когато вече нямаше друг изход, освен да погледнеш истината в очите.

— Тъй че ти го направи, и умря.

— Ти преливаш от музика, смях, сълзи и страст, като истинска жена. Ти споделяш, ти знаеш какво е да бъдеш с някого.

— Зена, Зена, един кристал е сънувал красив сън, когато те е създавал!

— Защо не е довършил съня?

— Защо не довършват онова, което започват? Защо само скици без картини, само акорди без мелодия, само пиеси, зарязани в кулминацията на второ действие?

— Почакай! Шшт, Зен! Не казвай нищо…

— А дали трябва от всяка скица да се роди картина? Трябва ли да композираш симфония от всяка тема? Почакай, Зен… хрумна ми велика мисъл…

— Тази мисъл идва право от теб. Помниш ли всичко, на което ме учеше — книгите, музиката, картините? Когато избягах от панаира, слушах Чайковски и Джанго Райнхарт (Б.пр.: Родом Жан Батист Райнхарт /1910-53/ — белгийски джаз-китарист.) — слушах „Том Джоунс“, „Намерениче“ и „1984“. И когато избягах, тези неща ме крепяха и ме караха да мечтая. Аз открих нови красоти. Сега слушам Барток (Б.пр.: Бела Барток /1881-1945/ — унгарски композитор.) и Джан-Карло Меноти (Б.пр.: Италиански оперен композитор /1911-/) — „Наука и Нормалност“ и „Градината на Плинк“. Разбираш ли мисълта ми, скъпа? Нови красоти… неща, за които преди не съм и сънувал.

— Зена, не знам какво място заема изкуството в живота на кристалите, но е сигурно — те имат изкуство. Когато са млади — в процеса на развитието си — те упражняват и усъвършенстват уменията си с копиране. А когато се чифтосват (ако това е чифтосване), създават нещо ново. Вместо да копират, те се заемат с някое живо същество и клетка по клетка го видоизменят, докато добие красотата на собствената им обща фантазия.

— Аз ще им покажа една нова красота. Ще им посоча една нова цел — нещо, за което не са и сънували преди.

Хорти стана и отиде до вратата. Пусна щорите и ги застопори, после пусна вътрешното резе. Когато се върна при бюрото, той седна и претърси чекмеджетата. От дълбокото отляво измъкна една тежка махагонова кутия, отвори я с ключовете на Човекоядеца и извади таблите с кристали. С любопитство ги разгледа на светлината на настолната лампа. Пренебрегвайки етикетите, той изсипа всички кристали на една купчина до тялото на Зена, после опря лактите си помежду тях и облегна глава на ръцете си. Като се изключи настолната лампа, в стаята беше доста тъмно — през затъмнените кръгли прозорци на фургона се процеждаше съвсем малко светлина.

Хорти се наведе напред и целуна гладкия, изстинал лакът.

— Стой тук — прошепна той. — Веднага се връщам, скъпа.

Той наведе глава, затвори очи и остави съзнанието си да потъне в мрака. Усещането му, че присъства във фургона, постепенно се стопи и той се гмурна, оставайки един странник в тъмнината.

Зрението му отново бе заменено от друго сетиво и той за втори път долови Присъствия. Този път „групова“ атмосфера напълно липсваше, с изключение на една — не, на три доста отдалечени двойки. Всички останали бяха самотни, изолирани кристали, които нищо не споделяха помежду си — всеки следваше някаква своя тайнствена, сложна нишка на мислене… всъщност не мислене, а нещо подобно на него. Хорти съвсем ясно усещаше различията между кристалите. Един бе събрал в себе си величественост, достойнство и спокойствие. Втори излъчваше активност и горделивост, а трети пък ревностно криеше някаква особена, тайнствена, интригуваща идея, която го омайваше, макар и да знаеше, че никога няма да я разбере.

Най-странното обаче бе това, че той — един „чужденец“ — не беше чужд сред тях. Навсякъде по света когато един чужденец влезе в някой клуб, аудитория или пък басейн, в някаква степен му се демонстрира липсата му на принадлежност към съответната мини-общност. Хорти обаче не усещаше и следа от такова нещо. Нито пък се чувстваше приобщен. Нито пренебрегнат. Той знаеше, че те са го забелязали. Те знаеха, че той ги наблюдава — той го усещаше. Ала той бе сигурен, че дори и цяла вечност да остане там, никой няма да осъществи контакт с него. Нито пък ще опита го избегне.

И той изведнъж разбра. Всичко живо на земята произхожда и функционира по силата на една единствена команда: Оцелей! Човешкото съзнание не можеше да си представи друг фундамент на произхода на живота.

Кристалите също имаха такъв, но много по-различен.

Хорти почти успя да го схване, но не докрай. Това бе понятие, просто като „Оцелей!“ и едновременно с това толкова различно от всичко, което някога бе чул или прочел, че му се изплъзваше. Това засили увереността му, че неговото послание ще бъде сложно и заинтригуващо за тях.

Така че… той им заговори. Това, което каза, не може да се изрази с думи. Той не употреби думи — това, което искаше да каже, се изля наведнъж — едно описание, обширно като море и красиво като залез. Всяка мисъл, която дремеше в съзнанието му от двайсет години насам, неговите книги и музика, всичките му страхове, радости и загадки, както и всички негови подбуди — всички тези неща се съдържаха в това по-кратко от миг послание, което препускаше сред кристалите.


То разказваше за нейните идеални бели зъби и за музикалната и ерудиция. Разказваше за времето, когато бе изгонила Хъди, за изящната линия на профила и, за дълбокото, богато излъчване, което имаха очите и. Разказваше за тялото и и посочваше хиляда и един човешки стандарти, според които тя бе красива. Разказваше и за изразителните, звънки акорди на миниатюрната и китара, и за богатия и глас, и за опасността, пред която се бе изправила, за да защити вида, от който един кристал я бе лишил. Посланието я изобразяваше непристорено разкрита — припомняше как тя тайно си поплакваше от мъка, показваше победата на гръмкия и смях над страховете и… и разказваше за нейната болка и за нейната смърт.

Всичко това всъщност описваше човешкото начало. А заедно с фундамента на Оцеляването на човека вървеше една благородна етика: най-важната заповед е в полза на целия вид, след нея идва оцеляването на дадена общност. Най-маловажна от трите е оцеляването на отделния индивид. Всичко добро и всичко зло, всички морални правила, целият напредък — всичко се ръководи от тази йерархия. Да оцелееш за сметка на общността значи да изложиш целия вид на опасност. Защото оцеляването на общността за сметка на целия вид представлява явно самоубийство. Тук се коренят доброто и алчността, и това е изворът на справедливост за цялото човечество.

И пак се върна към момичето, външният човек. Тя бе дала живота си в името на един чужд, привилегирован вид, и бе направила това според най-благородната етика на този вид. Може би думите „справедливост“ и „милост“ са относителни понятия, ала нищо не може да промени факта, че нейната смърт, предпочетена пред правото и да оцелее, предполага едно трудно постижимо благородство.


Всичко това, обременено с тромави, непълни фрази, накратко описва единственото изречение, което представляваше посланието му.

Хорти зачака.

Нищо. Нито отговор, нито поздрав… просто нищо.


Той се върна. Усети бюрото под лактите си, лактите си върху бюрото. Надигна глава и премигна на светлината на лампата. Размърда краката си — не бяха схванати. Един ден трябваше да изследва аномалията във възприемането на времето в онази среда на чуждо мислене.

В този момент той осъзна, че се бе провалил.

Той нададе дрезгав, отчаян вик и протегна ръце към Зена. Тя лежеше — съвсем неподвижна, съвсем мъртва. Той я пипна — беше се вкочанила. Вкочаненна бе и кривата усмивка — резултат от пораженията, които Човекоядецът бе нанесъл на двигателните и центрове. Тя изглеждаше смела, печална и изпълнена с разкаяние. Очите на Хорти пареха.

— Изкопаваш дупка, нали така — скръбно каза той, — после пускаш това вътре и го зариваш. А после какво, по дяволите, ще правиш с остатъка от живота си?

Той усети нечие присъствие пред вратата. Извади носната си кърпа и избърса сълзите си. Очите му пак пареха. Той загаси настолната лампа и отиде до вратата. Солум.

Хорти излезе, затвори вратата зад себе си и седна на стъпалото пред входа.

Толкова ли е лошо?

— Май да — рече Хорти. — Аз… надявах се, че досега отдавна трябваше да се е оправила. — Той замълча за момент, после каза дрезгаво:

— Започни някакъв разговор, Солум.

Изгубили сме около една трета от нашите особени хора. Всички в диаметър шейсет метра от оня твой изстрел.

— Нека почиват в мир. — Той вдигна очи към огромния зелен мъж. — Казах го искрено, Солум. Не беше просто формално.

Знам.

Мълчание.

— Не съм се чувствал така, откакто ме изритаха от училище, понеже ядях мравки.

Защо си правил това?

— Питай кристалите ми. Докато работят по теб, предизвикват страхотен недостиг на мравчена киселина. Нямам представа защо. Не можех да не ги ям. — Той подуши. — Даже ги помирисвам. — Той се наведе и отново подуши. — Имаш ли кибрит?

Солум щракна запалка и му я подаде.

— Така си и мислех — рече Хорти. — Стъпил съм право в един мравуняк. — Той загреба малко от върха на мравуняка и го поръси на дланта си. — Черни мравки. Кафявите, дребните, те са много по-хубави. — Той бавно, почти неохотно изсипа съдържанието на дланта си, после изтупа праха от ръцете си.

Хайде да наминем към увеселителната шатра, Хорти.

— Да. — Той се изправи. Лицето му изразяваше нарастващо колебание. — Не, Солум. Ти отиди. Аз трябва да свърша нещо.

Солум тъжно поклати глава и се отдалечи. Хорти се върна във фургона и опипом стигна до задната стена, където Човекоядецът държеше лабораторните си пособия.

— Тук трябва да има малко — измърмори той и запали лампата. — Солна, сярна, азотна, оцетна… а, ето я. — Той свали от рафта бутилката с мравчена киселина и я отвори. Взе малко памук, напои го с киселина и го близна с език. — Добра е — измърмори той. — Я, какво е това сега? Пак ли ме хващат старите навици? — Той отново близна памука.

— Това мирише толкова хубаво! Какво е? Може ли да го опитам?

Хорти жестоко си прехапа езика и се завъртя около оста си.

Тя се появи на светлината, прозявайки се.

— Никога не съм си избирала по-идиотско място за спане… Хорти! Какво има? Ти… плачеш ли? — Попита Зена.

— Аз? Глупости — отвърна той. Взе я в обятията си и се разрева. Тя притисна главата му към себе си и подуши киселината.

По-късно, когато той се бе успокоил и когато тя се бе снабдила със собствен памук, тя попита:

— Какво става, Хорти?

— Много има да ти разправям — тихо каза той. — Предимно за едно малко момиче, което бе нежелана от никого странничка сред хората, докато не спаси една цяла страна. Тогава се образува своеобразен международен граждански комитет, който се погрижи тя да получи първия си паспорт, както и своя съпруг. Чудесен разказ е това. Наистина има художествена стойност…



Откъс от писмо:

„… в болницата и вече започвам да се оправям, Боби Бейби. Предполагам, че просто съм се прекършила под тежестта на плещите си. Не помня абсолютно нищо. Казаха ми, че една вечер съм излязла от магазина и са ме намерили да бродя по улиците четири дни по-късно. Нищо не ми се е случило, наистина нищо, Боб. Много е идиотско, като се замислиш — една дупка във времето и в живота ми. Само дето съм адски изтощена, като парцал.

Е, има и добри новини. Старият похотливец Блует е умрял от инфаркт в панаира.

Хартфорд ми пази работното място, независимо кога ще се върна на работа. И знаеш ли какво — помниш ли побърканата приказка за младия китарист, който ми зае три хиляди долара през онази ужасна вечер? Той е изпратил при Хартфорд съобщение за мен. Уведомява ме, че е наследил предприятие на стойност два милиона и ми опрощава дълга. Просто не знам какво да направя. Никой не знае нито къде е той, нито нищо за него. Напуснал е града завинаги. Една от съседките ми каза, че имал две малки дъщери. При всички положения, когато напускал квартирата си, с него били две малки момичета. Тъй че парите са в банката, а завещанието на татко е в кърпа вързано.

И така, не се тревожи. Особено пък за мен. Колкото до ония четири дена, те не са оставили никакви следи у мен. Е, една драскотина на бузата, но това е дребна работа. Вероятно са били добри дни. Понякога, когато се събуждам, добивам едно усещане — имам чувството, че направо мога да го пипна — нещо като полузабравен спомен, че обичам някого, който е бил много, много добър. Ама сигурно сама съм си го измислила. Сега ще ми се подиграваш…“

Загрузка...