Сънуващи кристали

Пристигнаха в панаира малко преди изгрев слънце, през онази част от утрото, когато далечните хълмове точно бяха започнали да се отделят от бледнеещото небе.

За Хорти всичко беше вълнуващо и тайнствено. Не само, че беше срещнал тези хора — предстояха му още вълнуващи и тайнствени неща, начинът, по който да ги предизвика, играта, която да играе, репликите, които никога не бива да забравя. А сега, по изгрев слънце, самият панаир. Широката мъглива улица, покрита с талаш, излъчваше едва доловимо сияние помежду редовете сергии и рекламни платформи. На едно място червена неонова лампа превръщаше настъпващата зора в призрачни, безредни лъчи светлина, на друго се извисяваше костеливият силует на една от въртележките, с жадно устремени нагоре железни пръсти. Имаше звуци — сънливи, тревожни, далечни звуци. Навред миришеше на влажна пръст, пуканки, пот и ухайни екзотични торове.

Камионът се провря зад западната редица сергии по централната алея и спря до една дълга къща-фургон с врати от двата края.

— У дома — прозя се Бъни. Този път Хорти се возеше отпред с момичетата, а Хавана се беше свил в каросерията. — Ти слизай. Тичай, бързо. Направо в онзи вход. Човекоядецът спи, а друг никой няма да те види. Когато излезеш оттук, ще си съвсем друг. Тогава ще отидем да ти излекуват ръката.

Хорти застана на стъпалото на кабината, огледа се, после се стрелна към вратата на фургона и се вмъкна вътре. Там беше тъмно. Той застана на безопасно разстояние от вратата и изчака Зена да влезе, да я затвори и да дръпне завесите на прозорчетата, преди да запали лампата.

Светлината му се стори много ярка. Хорти се бе озовал в малка квадратна стаичка. Имаше по една тясна кушетка до две от стените, компактна кухничка в един ъгъл и нещо като тоалетна в срещуположния.

— Така — каза Зена, — сега си съблечи дрехите.

— Всичките ли?

— Разбира се, че всичките. — Тя видя сконфузената му физиономия и се засмя. — Слушай, дечко. Ще ти кажа нещо за нас, малките хора. Ъм… на колко години беше, казваш?

— Почти на девет.

— Е, ще се опитам. Обикновените възрастни хора много внимават да не се виждат, когато са без дрехи. Разбираемо или не, те са такива, тъй като жените и мъжете много се различават, когато пораснат. Повече от момчетата и момичетата. Е, джуджетата в повечето отношения си остават като децата цял живот, с изключение може би на няколко години. Тъй че мнозина от нас не си усложняват живота с неща от този род. Колкото за нас двамата, и ние можем още сега да се разберем, че това е без значение. На първо място, никой освен нас с Бъни и Хавана не знае, че ти си момче. На второ, тази стаичка просто е прекалено тясна за двама души, които се навеждат, свиват и крият един от друг заради нещо, което не е от значение. Разбираш ли?

— Май да.

Тя му помогна да си свали дрехите и той започна старателното си обучение как да бъде външно жена.

— Кажи ми, Хорти — започна тя, докато ровеше в едно подредено чекмедже, за да му намери дрехи. — Какво е това в кесията?

— Боклучко. Той е човече в кутия. Имам предвид, беше такъв. Армънд го смаза — вече ти казах. После човекът в камиона го смаза още повече.

— Може ли да го видя?

Докато се бореше с чифт нейни чорапогащи, той кимна към едната кушетка.

— Давай.

Тя извади съдраните парчета папие-маше.

— Две от тях! — избухна тя. Обърна се към Хорти и го изгледа така, все едно той беше станал яркочервен, или пък му бяха поникнали заешки уши.

— Две! — възкликна тя отново. — Мислех, че съм видяла само едно там в ресторанта. Наистина ли са твои? И двете?

— Това са очите на Боклучко — обясни той.

— Откъде се появи Боклучко?

— Получих го, преди да ме осиновят. Един полицай ме е намерил, когато съм бил бебе. Настанили са ме в Дом. Там ми дадоха Боклучко. Аз май никога не съм имал приятели.

— И Боклучко остана с теб — виж, нека да ти помогна — Боклучко оттогава е с теб?

— Да. Трябваше.

— Защо трябваше?

— Как се закопчава това?

Зена възпря импулсивното си желание да го заклещи в един ъгъл и да го държи там, докато не извлече от него информацията.

— Относно Боклучко — търпеливо каза тя.

— А. Ами, просто трябваше той да е близо до мен. Не, не близо до мен. Можех да се отдалеча на голямо разстояние, стига Боклучко да е добре. Имам предвид, стига да си остава мой. В смисъл, че можех да не го виждам даже цяла година и всичко бе наред, но ако някой го преместеше, аз разбирах, и ако някой го наранеше, мен също ме болеше. Разбираш ли?

— Повярвай ми, разбирам — каза Зена за негова изненада. Хорти отново почувства онова сладко радостно усещане. Тези хора като че ли така добре разбираха всичко.

Хорти каза:

— Мислех си, че всеки си има нещо такова. Нещо, заради което ще се разболее, ако го загуби. Дори никога не съм се сещал да попитам някого за такова нещо. А после Армънд започна да се заяжда с мен заради Боклучко. Имаше навика да скрива Боклучко, за да ме ядоса. Веднъж го беше сложил в един боклучийски камион. Толкова ми призля, че трябваше да викат лекар. Не спирах да крещя за Бокулучко, докато докторът не каза на Армънд, че ако не ми върне тоя Боклучко, ще умра. Каза, че било фик-нещо си. Сация.

— Фиксация. (Б.пр.: Частично спиране на емоционалното развитие; болезнено съсредоточаване върху нещо /псих./) Знам каква е обичайната практика — усмихна се Зена.

— Армънд, той беше луд, но трябваше да го направи. Тъй че в крайна сметка му писна да ми прави номера с Боклучко. Сложи го на последния рафт в килерчето и съвсем забрави за него.

— Изглеждаш като същинска принцеса от приказките — възторжено каза Зена. Тя сложи ръце на раменете му и го погледна сериозно в очите. — Слушай, Хорти. Това е много важно. Става въпрос за Човекоядеца. След малко ще се срещнеш с него, а на мен ми се налага да му разкажа една лъжа — една опашата лъжа. А ти трябва да ми помогнеш. Той просто трябва да ни повярва, иначе няма да можеш да останеш с нас.

— Аз имам страшно добра памет — с готовност каза Хорти. — Мога да запомня всичко, което поискам. Само ми кажи.

— Добре. — Тя затвори очи за момент, като мислеше усилено. — Аз бях сираче — започна тя след малко. — Отидох да живея с моята леля Джо. След като разбрах, че ще остана джудже, избягах с един панаир. Бях там няколко години, после ме видя Човекоядецът и аз дойдох да работя за него. Така… — тя облиза устните си. — Леля Джо се омъжи повторно и роди две деца. Първото умря, а второто си ти. Когато откри, че и ти си джудже, тя започна да се отнася много зле с теб. Затова ти избяга. Известно време работи в един летен театър. Един от сценичните работници — дърводелецът — те хареса. Снощи те хвана, заведе те в склада за дърва и ти стори нещо ужасно — толкова ужасно, че даже не можеш да говориш за това. Разбираш ли? Ако те попита нещо за това, просто се разплачи. Запомни ли всичко?

— Разбира се — небрежно отвърна Хорти. — Кое е моето легло?

Зена се намръщи.

— Миличък, това е ужасно важно. Трябва да запомниш абсолютно всяка моя дума.

— О, запомних — рече Хорти и за нейно явно изумление той издекламира всичко, което тя бе казала, дума по дума.

— Божичко! — възкликна тя и го целуна. Той се изчерви. — Ти определено си схватлив ученик! Това е чудесно. Добре тогава. Ти си на деветнайсет години и се казваш Хортънс. (Това е в случай, че един ден чуеш някой да казва „Хорти“ и Човекоядецът те види да се оглеждаш.) Но всички ти викат Дечко. Става ли?

— Деветнайсет и Хортънс и Дечко. Ъ-хъ.

— Добре. Голяма работа си, слънчице. Съжалявам, че те натоварвам с толкова много неща наведнъж! Сега, това да си остане само между нас. Първо, ти никога, ама никога не бива да позволяваш на Човекоядеца да разбере за Боклучко. Ще му намерим място тук и не искам повече никога да говориш за него, освен когато си само с мен. Обещаваш ли?

Хорти кимна с широко отворени очи:

— Ъхъ.

— Добре. И още нещо, също толкова важно. Човекоядецът ще излекува ръката ти. Не се тревожи — той е добър доктор. Аз обаче искам, ако можеш и без той да те забележи, да събаряш към мен всяко парченце стар бинт, всяко късче памук, който той използва. Не искам нито капка твоя кръв да остане във фургона му, разбираш ли? Нито капчица. Аз ще му предложа да измия вместо него — той ще се зарадва, той мрази да прави това — и ти ще ми помогнеш, колкото можеш. Ясно ли е?

Хорти обеща. Точно тогава на вратата потропаха Бъни и Хавана. Хорти излезе пръв, като държеше болната си ръка зад гърба. Те го нарекоха Зена и Зена със смях излезе и направи пирует, докато те се кискаха на Хорти. Хавана изпусна пурата си и каза:

— Хей.

— Зен, той е красив! — извика Бъни.

Зена вдигна малкия си показалец:

— Тя е красива, и да не сте посмели да забравите това.

— Чувствам се адски особено — каза Хорти и повдигна полата си.

— Откъде, за бога, дойде тази коса?

— Малко плитки от перука. Харесват ли ви?

— Ами роклята?

— Купих си я и така и не я облякох — каза Зена. — Няма да пасне на увеличението на бюста ми… Хайде, деца. Да отидем да събудим Човекоядеца.

Те тръгнаха между фургоните.

— Ходи с по-малки стъпки — каза Зена. — Така е по-добре. Помниш ли всичко?

— О, разбира се.

— Добро… добро момиче, Дечко. И ако те попита нещо и ти не знаеш, просто се усмихни. Или се разплачи. Аз съм с теб.

Един дълъг сребрист фургон беше паркиран до палатка, на която бе закачен ярко оцветен плакат на мъж с цилиндър. Той имаше дълги заострени мустаци и от очите му излизаха зигзагообразни светкавици. Отдолу с пламтящи букви бе изписана легендата:

— Името му не е Мефистофел — каза Бъни. — Казва се Монетър. Бил е доктор, преди да стане панаирджия. Всички го наричат Човекоядеца. Той няма нищо против.

Хавана почука на вратата.

— Хей, Човекоядецо! Цял следобед ли смяташ да спиш?

— Уволнен си — изръмжа един глас от сребристия фургон.

— Добре — небрежно каза Хавана. — Хайде излез и виж какво имаме.

— Не и ако ми искаш чек за това — отвърна сънливият глас. Отвътре се чу раздвижване. Бъни избута Хорти близо до вратата и махна на Зена да се скрие. Зена се прилепи до стената на фургона.

Вратата се отвори. Мъжът, който застана на прага, беше висок, мъртвешки блед, с хлътнали бузи и издължена, синкава челюст. На слабата утринна светлина очите му изглеждаха просто като дълбоки една педя черни хлътини в главата му.

— Какво има?

Бъни посочи към Хорти.

— Човекоядецо, кой е това?

— Кой е това? — Той се вгледа. — Зена, разбира се. Добро утро, Зена — тонът му изведнъж стана вежлив.

— Добро утро — разсмя се Зена и се появи с танцова стъпка иззад вратата.

Човекоядецът втренчено загледа ту Зена, ту Хорти.

— Ох, горката ми банкова сметка — рече той. — Сестри. И ако не я взема на работа, ти ще напуснеш. И Хавана и Бъни ще напуснат.

— Направо ни четеш мислите — каза Хавана и смушка с лакът Хорти.

— Как се казваш, малка сестричке?

— Татко ми ме нарече Хортънс — издекламира Хорти, — но всички ми викат Дечко.

— Не ги обвинявам — меко каза Човекоядецът. — Ще ти кажа сега какво мисля, Дечко. Мисля, че лъжеш. Омитай се оттук, а ако на вас, останалите, това не ви харесва, можете да си тръгнете с нея. Ако в единайсет тази сутрин не видя никого от вас на централната алея, ще знам какво сте решили. — Той затвори вратата леко, но категорично.

— О, ето на! — рече Хорти.

— Всичко е наред — ухили се Хавана. — Той не говори сериозно. Уволнява всички почти всеки ден. Когато наистина реши да изгони някого, той му плаща. Хайде, Зен, иди го викни.

Зена забарабани с кокалчетата на пръстите си по алуминиевата врата.

— Господин Човекоядецо! — пропя тя.

— Изчислявам ви заплатите — долетя глас отвътре.

— О-оу — отбеляза Хавана.

— Моля те. Само за минутка — извика Зена.

Вратата отново се отвори. Едната ръка на Човекоядеца беше пълна с пари.

— Е?

Хорти чу как Бъни си мърмореше:

— Лъжи добре, Зен. Лъжи добре!

Зена кимна на Хорти. Той неуверено пристъпи напред.

— Дечко, покажи му ръката си.

Хорти протегна пострадалата си ръка. Зена разви една по една прашните, окървавени носни кърпи. Най-вътрешната беше здраво залепнала. Хорти изхленчи, когато Зена се зае с нея. И така се виждаше достатъчно добре за опитното око на Човекоядеца, че три от пръстите изобщо липсваха, а останалата част от ръката беше в лошо състояние.

— Как, за бога, си направила такова нещо, момиче? — изрева той. Хорти уплашено отстъпи назад.

— Дечко, я иди там при Хавана, а?

Хорти с облекчение се оттегли назад. Зена заговори бързо и тихо. Той долавяше само част от думите и. „Ужасен шок, Човекоядецо. Не и напомняй за това, никога… дърводелеца… и я завел в работилницата си… когато тя… и ръката и в менгемето.“

— Нищо чудно, че мразя хората — изръмжа Човекодецът. Той я попита нещо.

— Не — отвърна Зена. — Избягала е, но ръката и…

— Ела тук, Дечко — каза Човекоядеца. Лицето му заслужаваше да се види. Гласът му плющеше като камшик и като че ли излизаше през ноздрите му, които изведнъж се бяха превърнали от изваяни цепнатини в изути, кръгли дупки. Хорти пребледня.

Хавана леко го побутна.

— Върви, Дечко. Той не е луд. Жал му е за теб. Върви!

Хорти бавно се приближи и боязливо се качи на стъпалото.

— Влез тук вътре.

— Доскоро — извика Хавана. Двамата с Бъни се обърнаха. Докато вратата се затваряше зад него и Зена, Хорти погледна назад и видя Бъни и Хавана тържествено да си стискат ръцете.

— Седни там — каза Човекоядецът.

Отвътре фургонът беше изненадващо просторен. Срещу лицевата стена имаше легло с дръпната донякъде завеса. Имаше подредена кухничка, душ, сейф, голяма маса, шкафове и повече книги, отколкото човек изобщо можеше да си представи, че биха се побрали в такова помещение.

— Боли ли те? — промърмори Зена.

— Не много.

— Не се притеснявай за това — изръмжа Човекоядецът. Той сложи на масата спирт, памук и лекарство за подкожни инжекции. — Ще ти кажа какво ще направя. (Просто за да се различавам от другите доктори.) Ще блокирам нерва на цялата ти ръка. Когато ти забия иглата, ще те заболи, все едно те е ужилила пчела. После ще усещаш ръката си много особено, като че ли тя е балон, който се надува. След това ще я почистя тая ръка. Няма да боли.

Хорти му се усмихна. Имаше нещо у този човек, с неговите заплашителни промени на гласа и коварните му шеги, с неговата доброта и жестокия му ореол — имаше нещо, което силно привличаше момчето. Имаше доброта като тази на Кей — малката Кей, която не намери нищо лошо в това, че той яде мравки. Имаше и жестокост като на Армънд Блует. Ако не друго, Човекоядецът щеше да служи на Хорти за връзка с миналото — поне за известно време.

— Давайте — каза Хорти.

— Добро момиче.

Човекоядецът се хвана за работа. Зена наблюдаваше като омагьосана, като ловко отместваше неща, които му пречеха, стараеща се да направи всичко по-удобно за него. Той така се погълна от работата си, че дори да бе имал още някакви въпроси за „Дечко“, той ги забрави.

Зена изчисти всичко след това.