* * *

Когато отново се събуди, камионът беше спрял. Сънливите му очи се свиха от дразнеща, ярка светлина — червено и оранжево, зелено и синьо, а зад тях — ослепително златно-жълто.

Той надигна глава, като премигваше, и различи светлините на неоновите реклами, окачени на един масивен стълб: ДВАЙСЕТ ВИДА СЛАДОЛЕД, ХИЖИ ПОД НАЕМ, БЪРЗА ЗАКУСКА. Златните лъчи идваха от прожектори над работната площ на една бензиностанция. Зад камиона на дебеланкото се бяха наредили три тира. Ремаркето на един от тях беше изработено от лъскава неръждаема стомана и беше много красива гледка под светлините.

— Събуди ли се, хлапе?

— Ъ… здрасти! Да.

— Мислим да похапнем. Хайде.

Хорти сковано се изправи на колене и каза:

— Нямам никакви пари.

— Много важно — каза дебеланкото. — Хайде.

Той подхвана Хорти здраво под мишницата, за да му помогне да слезе. Някакъв джубокс надвикваше стържещия звук на бензинова помпа, а сгурията под краката им скърцаше приятно.

— Как се казваш? — попита Хорти.

— Викат ми Хавана — отвърна дебеланкото. — Никога не съм ходил там. Заради пурите е.

— Аз се казвам Хорти Блует.

— Ще променим това.

Шофьорът и двете момичета ги чакаха при вратата на някакъв ресторант. Хорти едва успя да им хвърли един поглед и те вкупом влязоха вътре и се наредиха на една дълга маса. Хорти седна между шофьора и среброкосото момиче. Другото, онова с тъмнокосите плитки, се настани на следващото място, а Хавана, дебеланкото, седна най-накрая.

Хорти огледа първо шофьора — в един и същ напрегнат миг той поглеждаше, пулеше се и извръщаше очи. Провисналата кожа на шофьора действително беше сивозелена, суха, отпусната и грапава. Торбичките под очите му бяха червени и изглеждаха като обгорени, а провисналата му долна устна разкриваше дълги бели долни резци. Китките му имаха същата отпусната, сивкаво-зелена кожа отгоре, макар че пръстите му бяха нормални. Бяха дълги и с идеален маникюр.

— Това е Солум (Б.пр.: Непреводима игра на думи — solum /от лат./ означава трансформираната почва или материя, която покрива „оригиналната“ материя. / В геологията — първични и вторични утаечни или др. пластове. / Също така според английското произношение се получава частична омонимия със solemn — сериозен, тържествен, и solus — самотен.) — Хавана се беше надвесил напред над масата и говореше през двете момичета. — Той е Човекът-Алигатор и най-грозното човешко същество в плен.

Той сигурно беше прочел мисълта на Хорти, че Солум може да се обиди от това определение, понеже добави:

— Той е глух. Не знае какво става.

— Аз съм Бъни (Б.пр.: bunny /англ./ — зайче.) — обади се момичето до него. Тя беше пълничка — не дебела като Хавана, а закръглена — като обемист, опънат балон. Кожата и имаше цвят на плът и кръв — цялата розова, без нито следа от жълто. Косата и беше бяла като памук, но лъскава, а очите и — удивително рубинено-червени, като на белите зайци. Имаше изключително тънък гласец и направо свръхзвуков кикот, който в момента беше пуснала в действие. Както бяха седнали, главите им се намираха на еднаква височина, но в действителност тя едва му стигаше до рамото. Тялото и беше несъразмерно единствено поради факта, че имаше дълъг торс и къси крака. — А това е Зена.

Хорти насочи поглед право към нея и преглътна. Тя беше най-красивото малко произведение на изкуството, което бе виждал през живота си. Тъмната и коса блестеше, блестяха и очите и, а главата и бе изваяна с нежност и съвършенство, гладка от слепоочията до бузите и заоблена към брадичката. Кожата и притежаваше онази наситена, свежа руменина, подобна на розовите нюанси помежду венчелистчетата на розите. Червилото и беше тъмно, почти кафеникаво-червено. То, заедно с тъмния и тен, караха очите и да изглеждат като два бели фара. Носеше рокля с широка яка, оголваща част от раменете и, и деколте, което стигаше почти до кръста и. Това деколте беше поводът Хорти за пръв път да се замисли, че тези деца — Хавана, Бъни и Зена — всъщност въобще не са деца. Бъни беше по момичешки, бебешки закръглена, както би могло да бъде дори едно четиригодишно момиченце — или момченце. Зена обаче имаше гърди — истински, стегнати, плътни, обособени гърди. Той погледна тях и после трите дребни физиономии, като че ли лицата, които бе видял преди, бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили нови. Начетеното, самоуверено говорене на Хавана и пурите му бяха белезите за неговата зряла възраст, а албиноската Бъни положително щеше всеки момент да покаже такива признаци.

— Няма да ви казвам неговото име — рече Хавана. — Той смята да придобие ново, като за отсега нататък. Нали така, хлапе?

— Ами — започна Хорти, който все още се бореше с предизвиканата от тези хора необикновена промяна на стойностното им положение в неговото съзнание. — Ами, сигурно.

— Готин е — каза Бъни. — Знаеш ли това, хлапе? — Тя се изкикоти с нейния почти недоловим за слуха смях. — Ти си готин.

Хорти откри, че отново се е загледал в гърдите на Зена и бузите му пламнаха.

— Не се закачай с него — каза Зена.

Тя за пръв път проговори… Един от най-ранните спомени на Хорти беше един папур, който беше видял на брега на една крайморска рекичка. По онова време той беше съвсем малък, едва проходил, и тъмнокафявият цилиндър на папура, крепящ се на сухото си, жълто стъбло, му се беше сторил твърдо и крехко нещо. Без да го откъсва, той беше прокарал пръсти надолу по цялата му дължина и фактът, че се бе оказало не изсъхнало дърво, а кадифе, бе шокиращо откритие за него. Сега, когато чу гласа на Зена за пръв път, той изпита такъв шок.

При тях се домъкна готвачът — младеж с бледо лице, уморена усмивка и весели бръчици около очите и носа. Той явно не бе изненадан при вида на джуджетата и страшния зеленокож Солум.

— Здрасти, Хавана. Да не би да се установявате тук, а, момчета?

— Чак след около шест седмици. Тръгнали сме за Елтънвил. Ще издоим Щатския Панаир и се връщаме. Отиваме с цял куп реквизит и декори. Един сандвич със сирене за очарователната личност там. Какво ще обичате, дами?

— Бъркани яйца върху препечен ръжен хляб — каза Бъни.

Зена рече:

— Изпържи малко бекон, докато почти прегори…

— …и го нарежи върху малко фъстъчено масло, намазано на пълнозърнест хляб. Спомням си, принцесо — ухили се готвачът. — А ти, Хавана?

— Пържола. За теб също, а? — попита той Хорти. — Не, той не може да си я нареже. Счукано говеждо филе, и ще те застрелям, ако го панираш. С грах и пюре.

Готвачът направи кръгче с палеца и показалеца си и отиде да изпълни поръчката.

Хорти плахо попита:

— Вие от някой цирк ли сте?

— Панаир — отвърна Хавана.

Зена се усмихна на изражението му. Това му замая главата.

— Панаир. (Б.пр.: Тук става въпрос за по-старото значение на понятието, т.е. пътуващо увеселително шоу, което включва странични атракции, въртележки, състезания, игри и т.н.) Нали знаеш. Боли ли те ръката?

— Не много.

— Това е нетърпимо — избухна Хавана. — Трябва да го видите. — Той протегна дясната си ръка към пръстите на неговата лява и направи движение, като че ли трошеше бисквити. — Човек.

— Ще оправим това. Как ще ти викаме? — попита Бъни.

— Дайте първо да решим какво ще прави той — обади се Хавана. — Човекоядецът трябва да остане доволен.

— Относно онези мравки — каза Бъни, — можеш ли да ядеш и плужеци, скакалци и такива разни? — Тя го попита направо, и този път не се изкиска.

— Не! — Гласът на Хорти прозвуча едновременно с този на Хавана:

— Вече го питах. Това отпада, Бъни. Човекоядецът и без това не обича да използва главояди.

Бъни каза със съжаление в гласа:

— В никой панаир досега не е имало джудже-главояд. Щеше да бъде голям номер.

— Какво значи главояд? — попита Хорти.

— Той иска да знае какво е главояд.

гълтач поглъщател гадинар чревоугадник твароугодник

— Нищо особено приятно — каза Зена. — Това е човек, който яде всякакви гадни неща и откъсва със зъби главите на живи пилета и зайци.

— Не мисля, че имам желание да правя такива неща.

Хорти беше толкова сериозен, че трите джуджета избухнаха в пронизителен смях. Хорти ги погледна, един след друг, и разбра, че те се смеят със, а не на него, затова и той се засмя. Отново в него се надигна онова чувство за топлина и сърдечност. Тези хора правеха всичко толкова лесно и просто. Те като че ли разбираха, че той може да е малко по-различен от останалите хора и това да е в реда на нещата. Хавана очевидно им беше казал всичко за него и те бяха готови да му помогнат.

— Казах ви — рече Хавана, — той пее като ангел. Никога не съм слушал нещо подобно. Почакайте само да го чуете.

— Свириш ли на нещо? — попита Бъни. — Зена, можеш ли да го научиш да свири на китара?

— Не и с тази лява ръка — отбеляза Хавана.

— Стига! — извика Зена. — Вие всъщност кога решихте, че той ще работи с нас?

Хавана безпомощно отвори уста. Бъни започна:

— О… аз си помислих…

А Хорти закова поглед в Зена. Нима щяха в един и същи миг да му дадат всичко и да му го отнемат?

— О, дечко, не ме гледай така — каза Зена. — Ще ме разкъсаш с поглед… — Въпреки болката в душата си той отново докосна гласа и с върховете на пръстите си. Тя каза:

— Дете, за теб бих направила всичко на този свят. Само че… трябва да бъде нещо хубаво. Не знам дали това е хубаво.

— Разбира се, че е — изсмя се Хавана. — Ами къде ще яде? Кой ще го приюти? Слушай, след всичко, което е преживял, той заслужава да му се даде шанс. Какъв е проблемът, Зен? Човекоядецът ли?

— Мога да се оправя с Човекоядеца — каза тя. По някакъв начин Хорти усети, че в тези думи се крие причината, която караше останалите да очакват и да се съобразяват с решението на Зена. — Виж, Хавана — продължи тя, — в неговата възраст това, което му се случва, определя какъв ще стане той, когато порастне. За нас панаирът е чудесно място. Той е наш дом. Той е единственото място, където можем да бъдем истинските ние и да ни харесва. Но какво ще бъде той за него, като израства в него? Това не е живот, подходящ за едно дете.

— Говориш така, все едно в един панаир няма нищо друго, освен джуджета и уроди.

— В известен смисъл е така — промърмори тя. — Съжалявам — добави после. — Не биваше да казвам това. Нещо не мога да мисля ясно тази вечер. Има нещо… — Тя разтърси рамене. — Не знам. Но не смятам, че идеята е добра.

Бъни и Хавана се спогледаха. Хавана безпомощно вдигна рамене. И Хорти беше безпомощен. Очите му пареха и той каза:

— Ей.

— О, хлапе, недей.

— Хей! — излая Хавана. — Хванете го! Ще припадне!

Хорти изведнъж пребледня и лицето му се изкриви от болка. Зена стана и го подхвана с ръка.

— Лошо ли ти е, слънчице? Ръката ти ли?

Хорти задъхан поклати глава.

— Боклучко — прошепна той и изхриптя, все едно някой му беше стиснал гръкляна. Той посочи към вратата с превързаната си ръка. — Камиона — гласът му пресекваше. — Вътре… Боклучко… ох, камиона!

Джуджетата се спогледаха, после Хавана скочи от стола си, изтича до Солум и разтърси ръката му. Започна бързо да жестикулира, като посочи навън, завъртя въображаем волан и кимна към вратата.

С удивителна бързина едрият мъж се измъкна през вратата и изчезна. Останалите го последваха. Когато Хорти и джуджетата излязоха навън, Солум вече беше стигнал до камиона. Той подскочи като котка край кабината, хвърляйки бърз поглед вътре, и с още два скока се озова при каросерията и вътре в нея. Последваха няколко тъпи удара и Солум се появи с някакъв парцалив мъж, овесен на разноцветните му ръце. Крадецът се съпротивляваше, но когато златните лъчи осветиха лицето на Солум, той нададе такъв дрезгав вой, който сигурно се бе чул ясно на половин километър разстояние. Солум го хвърли на сгурията. Мъжът се приземи тежко по гръб и остана да лежи там изплашен до смърт, като се гърчеше и се бореше да вкара обратно въздух в застиналите си от ужас дробове.

Хавна захвърли угарката от пурата си и се спусна върху проснатата по очи фигура, грубо претърсвайки джобовете. Измърмори нещо нецензурно, после каза:

— Я вижте — новите ни супени лъжици и четири пудриери, и едно червило и… ах ти, малък кокошкарин! — изрева той на мъжа, който не беше едър, но все пак бе почти три пъти колкото него. Мъжът трепна, като че ли се канеше да събори Хавана от себе си. Солум начаса се надвеси над него и го фрасна по лицето с огромната си ръка. Мъжът отново изкрещя и този път наистина рязко се надигна и запрати Хавана във въздуха. Само че не за да се бие, а, разреван и треперещ от страх, да избяга от призрака Солум. Той потъна в мрака отвъд магистралата заедно със Солум, който го следваше по петите.

Хорти отиде до каросерията и плахо попита Хавана:

— Би ли потърсил моя багаж?

— Онази стара книжна кесия? Разбира се.

Хавана се качи в каросерията, след миг се появи отново с кесията и я подаде на Хорти.

Армънд беше стъпкал Боклучко особено старателно и вдъхновено — беше откъснал главата на човечето от останалата част, сплесквайки я така, че всичко, което Хорти успя да спаси, бе лицето. Сега обаче разрушението беше пълно.

— Ей — промълви Хорти. — Боклучко. Целият е смазан. — Той извади двете части на разполовеното грозно лице. Носът беше разбит на едър прах от папие-маше (Б.пр.: Papier-mache /фр./ — материал, направен от хартиена каша, примесена с клей, лепила и др., който лесно се моделира, докато е влажен и, след като изсъхне, става твърд и устойчив.), а лицето беше разцепено на две — едно голямо парче и едно малко. Във всяко от тях блестеше по едно око. — Хей — отново каза Хорти, като се опитваше с една ръка да ги съедини.

Хавана, зает да събира плячката, каза през рамо:

— Направо е срамота, хлапе. Той тип май се е опрял с коляно върху куклата ти, докато е ровил из нещата ни. — Той хвърли в кабината необичайната колекция от покупки, а Хорти отново опакова Боклучко. — Хайде да се връщаме вътре. Яденето сигурно ни чака.

— Ами Солум? — попита Хорти.

— Ще дойде.

Хорти внезапно осъзна, че тъмните очи на Зена са приковани в него. Той замалко да и заговори, не знаеше какво да каже, изчерви се от смущение и влезе в ресторанта. Този път Зена седна до него. Тя се пресегна през него, за да вземе солницата, и прошепна:

— Как разбра, че има някой в камиона?

Хорти остави кесията в скута си и забеляза, че тя я гледа.

— О — рече тя. А после бавно, със съвсем различен тон:

— Оо-о.

Той нямаше отговор за нейния въпрос, но изведнъж разбра, че такъв не му е нужен. Поне засега.

— Откъде разбра, че там има някой? — попита Хавана, зает с една бутилка кетчуп.

Хорти понечи да отговори, но Зена го прекъсна:

— Промених си решението — внезапно каза тя. — Смятам, че панаирът ще е повече от полза за хлапето, отколкото ще му навреди. По-добре така, отколкото да остане на улицата.

— Чудесно. — Хавана остави бутилката и засия. Бъни плесна с ръце:

— Браво, Зен! Знаех си, че ще видиш добрите страни.

Хавана прибави:

— Аз също. Аз… виждам и нещо друго. — Той посочи.

— Кафеварка? — глуповато предположи Бъни. — Тостер?

— Огледалото, глупачке. Ще погледнете ли? — Той се наклони съвсем близо до Хорти, сложи ръка на главата му и доближи лицата им със Зена едно до друго. Отраженията ги погледнаха — дребни лица, и двете мургави, и двете тъмнооки, овални, тъмнокоси. Ако Хорти беше с червило и плитки, физиономията му щеше да се отличава от тази на Зена. Но съвсем мъничко.

— Твоят отдавна изгубен брат! — ахна Бъни.

— Моята братовчедка — наистина имам предвид братовчедка — каза Зена. — Вижте, в моята част от фургона има две легла… стига си дърдорила, Бъни. Достатъчно съм голяма, за да му бъда майка и освен това… о, млъквай. Не. Това е идеалният начин. Човекоядецът никога не бива да узнае кой е той. Зависи от вас двамата.

— Ние нищо няма да кажем — рече Хавана.

Солум продължи да яде.

Хорти попита:

— Кой е Човекоядецът?

— Шефът — каза Бъни — Той преди е бил лекар. Ще ти излекува ръката.

Очите на Зена се взираха в нещо, което не беше в стаята.

— Той мрази хората — рече тя. — Всички хора.

Хорти се уплаши. За пръв път, откакто беше в компанията на тези странни хора, той усети, че би могло да съществува нещо, от което да го е страх. Зена докосна ръката му с разбиране:

— Не се страхувай. Омразата му няма да те нарани.

Загрузка...