Сънуващи кристали

Хванаха малкия да върши нещо отвратително навън, скрит под седалките на училищния стадион, и го изгониха. Домът му се намираше на отсрещната страна на улицата, срещу училището. По това време той беше осемгодишен. Правеше го отдавна.

Жалко беше, все пак. Той беше хубаво дете, хубаво и на външен вид, макар и не чак нещо особено. Беше симпатичен на някои от учителите и останалите деца и антипатичен на други, но всички се нахвърляха върху него, когато им се удадеше случай. Казваше се Хорти — Хортън, тоест — Блует. Когато стигна до къщи, естественият ход на нещата беше предизвикал появата на известен брой драскотини по него.

Той отвори вратата по най-тихия възможен начин, но те го чуха и го завлякоха право в центъра на хола. Той остана да стърчи там — целият пламнал, забил поглед в земята, с кечърска ръкавица (Б.пр.: В бейзбола — кечър, от англ. catcher, е играчът в защита, който стои зад нападателя и хваща топката в случай, че той я изпусне.) и учебници в ръце и смъкнат до глезена чорап. За осемгодишен той беше добър кечър. Той започна:

— Аз…

— Знаем — каза Армънд Блует. Армънд представляваше един едрококалест екземпляр с тънки мустачки и студени влажни очи. Той се плесна с длани по челото и после вдигна ръце нагоре.

— Господи, момче, какво за бога те е подтикнало към тази толкова гнусна постъпка?

Армънд Блует не беше религиозен човек, но винаги говореше по този начин, когато се плесваше с длани по челото — което той правеше доста често.

Хорти не отговори. Г-жа Блует, чието малко име беше Тонта, въздъхна и поиска едно уиски със сода. Тя не пушеше и съответно, когато не и достигаха думи, имаше нужда от някакъв заместител на вглъбеното запалване на цигара, с което пушачът си издействаше така необходимата пауза. Тя изпадаше в недостиг на думи толкова рядко, че изразходваше бутилка уиски за цели шест седмици. Тя и Армънд не бяха родители на Хортън. Родителите на Хортън бяха на горния етаж (???), но семейство Блует не знаеха това. На Хортън бе позволено да се обръща към Армънд и Тонта на малко име.

— Бих ли могъл да зная — ледено каза Армънд — преди колко време си придобил този отвратителен навик? Или може би става дума за някакъв експеримент?

Хорти знаеше, че няма да му се размине леко. На лицето на Армънд се мъдреше същата навъсена физиономия, както когато опитваше някое вино и го намираше неочаквано добро.

— Аз не го правя често — каза Хорти и зачака.

— Дано Господ се смили над нас за великодушието, което проявихме, като приютихме тази малка свиня — рече Армънд, като отново се плесна с длани по челото. Хорти си отдъхна. Това поне мина. Армънд го казваше всеки път, когато беше ядосан. Той излезе да забърка на Тонта уискито със сода.

— Защо го направи, Хорти? — Гласът на Тонта звучеше по-нежно единствено защото гласните и струни бяха по-нежно изваяни от тези на съпруга и. Лицето и излъчваше същата неумолима студенина.

— Ами, аз… просто така ми дойде, предполагам. — Хорти остави учебниците и кечърската си ръкавица долу на табуретката.

Тонта извърна лице от него и произведе някакъв нечленоразделен звук, силно напомнящ за повръщане. Армънд се върна в стаята с пееща чаша в ръка. (???)

— Никога през живота си не съм чувал такова нещо — презрително каза той. — Предполагам, че цялото училище знае?

— Сигурно.

— Децата? Също и учителите, без съмнение. Ама разбира се. Някой каза ли ти нещо?

— Само д-р Пел. — Това беше директорът. — Той каза… каза, че могат да…

— По-високо!

Хорти вече бе изпитал това веднъж. Защо, защо трябваше отново да минава през цялата процедура?

— Той каза, че училището може да мине и без г-гадни диваци.

— Мога да си представя как се е чувствал — самодоволно се обади Тонта.

— Ами другите деца? Нещо казаха ли ти?

— Хеки ми донесе малко червеи. А Джими ме нарече Лепкав Език. (Б.пр. Мравоядите имат лепкави и дълги езици.) — А Кей Халоуел се беше разсмяла, но той не спомена това.

— Лепкав Език. Не е зле, при това, за едно хлапе. Мравояд. — За пореден път една ръка плесна едно чело. — Боже мой, какво ще правя, ако г-н Андерсън ме поздрави със „Здрасти, Лепкав Език!“ в понеделник сутринта? Това ще се разчуе из целия град, това е сигурно, както е сигурно, че Бог е създал ябълката. — Той фиксира Хорти с наточените, влажни остриета на втренчения си поглед. — А може би ти възнамеряваш да усвоиш яденето на буболечки като професия?

— Не бяха буболечки — неуверено и с усет към детайлите отбеляза Хорти. — Бяха мравки. От дребничките, кафявите.

Тонта се задави с уискито си.

— Спести ни подробностите.

— Боже мой — отново започна Армънд, — какво ли ще стане от него, като порасне? — Той спомена две възможности. Хорти разбра само едната. Втората накара дори начетената Тонта да подскочи. — Махай се оттук.

Хорти се отправи към стълбите, докато Армънд ожесточено нанасяше поражения на пода около Тонта.

— Аз съм дотук — беснееше той. — Този път чашата преля. Този пикльо е символ на поражение за мен от мига, в който си спрях погледа на мърлявата му физиономия. Този дом е прекалено малък — Хортън!

— Ъ.

— Ела тук и си вземи боклуците с теб. Не желая нищо да ми напомня за присъствието ти в тази къща.

Хорти бавно се върна, като внимаваше да стои извън обсега на Армънд, вдигна учебниците си и кечърската ръкавица, изпусна един несесер — при което се чу поредното Армъндъво „Боже мой!“, — вдигна го, насмалко не изпусна ръкавицата и най-накрая избяга нагоре по стълбите.

— Осиновителите биват наказвани — каза Армънд — заради греховете на осиновителите, даже и при трийсет и четвъртия повод за раздразнение. (???) С какво съм заслужил всичко това?

Като се взираше в чашата си, Тонта разклати питието си, свила одобрително устни. Преди години тя изразяваше несъгласията си с Армънд. След това настъпи време, когато тя не беше съгласна и си мълчеше. Всичко това се бе оказало твърде изтощително. Сега тя се стараеше да демонстрира одобрение и го оставяше да я погълне колкото може по-дълбоко. Така животът беше толкова по-безметежен.

Веднъж озовал се в стаята си, Хорти се отпусна на ръба на леглото, като дори не остави учебниците си. Не затвори вратата, понеже такава липсваше, благодарение на убедеността на Армънд, че усамотението е вредно за момчетата. Не запали лампата, тъй като познаваше всичко в стаята, виждаше го със затворени очи. То беше достатъчно малко. Легло, скрин, килерче с пукнато, въртящо се овално огледало. Детско бюро, на практика играчка, за която той отдавна бе пораснал. В шкафа имаше три калъфа за дрехи, натъпкани до пръсване с неупотребявани дрехи на Тонта, които не оставяха почти никакво място за неговите.

Неговите…

В действителност нищо от това не беше негово. Ако съществуваше по-малка стая от тази, щяха да го натикат в нея. На този етаж имаше две спални за гости и една на горния, а те почти никога нямаха гости. Дрехите, които носеше, не бяха негови — бяха отстъпки в името на нещо, което Армънд наричаше „моето положение в този град“. А иначе и парцали щяха да свършат работа.

Той се изправи и това го подсети за купчината вещи, които все още стискаше в ръце. Той ги остави на леглото. Ръкавицата си беше негова, все пак. Беше я купил за седемдесет и пет цента от магазина на Армията на Спасението. Изкара парите, като киснеше на пазара Демпълдорф и разнасяше багажите на хората, по десет цента на пренасяне. Беше си помислил, че Армънд ще бъде доволен — той все говореше за находчивост и способност да се изкарват пари. Ала той бе забранил на Хорти да прави това отново. „Боже мой! Хората ще си помислят, че сме бедняци!“ Така че ръкавицата беше всичко, което той имаше като придобивка от цялата работа.

Всичко, което той имаше на този свят — освен, разбира се, Боклучко.

През полуотворената врата на килерчето той надникна към най-горния рафт и безразборно нахвърляните върху него коледни лампички за елха (коледната елха се слагаше отвън пред къщата, където можеха да я видят съседите — никога вътре), стари гирлянди, абажур… и Боклучко.

Той измъкна прекалено големия стол от прекалено малкото бюро и го пренесе — ако го беше затътрил, Армънд щеше да се втурне да изкачва по две стъпала наведнъж, за да види с какво се занимава и ако се окаже забавно, да го забрани — и внимателно го постави на прага на килерчето. Като се качи на него, той заопипва зад вехториите по рафта, докато откри твърдото квадратно тяло на Боклучко. Измъкна го оттам — един пъстро изрисуван и зле издялан дървен куб — и го занесе до бюрото.

Боклучко беше от играчките, които са така добре познати и толкова износени, че не е необходимо да ги виждаш или докосваш често, за да се убедиш, че съществуват. Хорти беше подхвърлено дете — намерено в парк през една късна есенна вечер, увит само с едно детско одеалце. Беше се сдобил с Боклучко, докато се намираше в Дома и когато Армънд го беше избрал за осиновяване (по време на предизборната кампания на Армънд за градски съветник, където той се провали, но смяташе, че ще извлече дивиденти, ако се знае, че той е осиновил „един беден малък бездомник“). Боклучко беше част от сделката.

Хорти внимателно постави Боклучко на бюрото и натисна едно винтче отстрани. Боклучко изскочи от кутията — отначало диво, после колебливо като ръждясала пружина и накрая предизвикателно — едно човече на пружина, беглец, принадлежащ на едно по-благородно време. Той беше Пънч (Б.пр.: Пънч, Полишинел, кукла с гърбица и дълъг крив нос от куклената комедия „Punch and Judy“), с нащърбен гърбав нос, който почти докосваше острата му, издадена нагоре брадичка. В „ямата“ помежду им се разливаше многозначителна усмивка.

Ала цялата индивидуалност на Боклучко — и всичко ценно у него за Хорти — се криеше в очите му. Те като че ли бяха издялани, или отляти, грубо шлифовани, от някакво оловно стъкло, което им придаваше особен, цялостен блясък, дори и в най-мрачната стая. Хорти винаги бе вярвал, че тези очи притежават свое собствено излъчване, макар и никога да не можеше да бъде съвсем сигурен в това.

Той прошепна:

— Здравей, Боклучко.

Пружиненото човече кимна с достойнство, а Хорти протегна ръка и хвана гладката му брадичка.

— Боклучко, хайде да се махнем оттук. Никой не ни иска. Може би няма да си намерим нищо за ядене и може би ще ни е студено, но ех… Помисли за това, Боклучко. Да не ни е страх, когато чуем неговия ключ в ключалката, и никога да не седим на вечеря, като той задава въпроси, докато се наложи да излъжем, и… и всякакви такива неща.

Не беше нужно да обяснява на Боклучко положението.

Той пусна брадичката и ухилената глава се залюля напред-назад, а после бавно и замислено се отпусна.

— Не биваше да правят така заради мравките — сподели Хорти. — Никого не съм мъкнал с мен да гледа. Сам си избягах. Ама оня смрадливец Хеки, той ме проследил. А после се измъкнал, изпортил ме на г-жа Картър и я довел. Не биваше да постъпва така, не съм ли прав, Боклучко? — Той потупа гърбавия нос от едната страна и човечето поклати глава в знак на съгласие. — Мразя доносниците.

— Имаш предвид мен, няма съмнение — каза Армънд Блует откъм прага.

Хорти не се помръдна, а и сърцето му като че ли спря за един безкраен миг. Той остана полуприклекнал, полунаведен зад бюрото, без да се обръща към прага на липсващата врата.

— Какво правиш?

— Нищо.

Армънд го зашлеви през лицето. Хорти изхленчи веднъж и прехапа устната си. Армънд каза:

— Недей да лъжеш. Очевидно е, че правиш нещо. Говореше си сам — сигурен симптом за деградирало съзнание. Какво е това… а. О, да, бебешката играчка, която вървеше с теб. Твоето имущество. И тя е противно като теб. — Той я грабна от бюрото, пусна я на пода, избърса си ръката в панталоните и внимателно стъпи върху главата на Боклучко.

Хорти изпищя така, все едно неговата собствена глава беше под подметките на Армънд, и се хвърли към него. Атаката му беше толкова неочаквана, че мъжът не успя да запази равновесие. Той се строполи тежко и стремително върху рамката на кревата, опита да се задържи за нея с ръце, не уцели и падна на пода. За момент остана да седи там, като сумтеше и премигваше, а после малките му очички се свиха и се вторачиха в треперещия Хорти.

— Ммм-хм! — гласът на Армънд издаваше огромно задоволство. Той се изправи. — Ти трябва да бъдеш унищожен. — Той сграбчи Хорти за фанелката и го блъсна. Докато говореше, той го удряше по лицето, отляво и отдясно, отляво и отдясно, в ритъма на изреченията. — Убиец, ето това си ти. Смятах. Да те изпратя. Да учиш. Но това е опасно. Полицията. Ще се погрижи за теб. Те имат едно място. За малолетни престъпници. Мръсно нищожество. Изрод.

Той довлече разплаканото дете до другия край на стаята и го натика в килера.

— Тук няма да можеш да нараниш никого, докато дойде полицията — задъхано каза той и затръшна вратата. Три пръста от лявата ръка на Хорти попаднаха между пантите.

Нечовешкият, агонизиращ вик на момчето накара Армънд да отвори вратата отново.

— Викането няма да ти помогне. Ти… Божичко! Каква гадост. Предполагам, че сега трябва да извикам лекар. Нямат край, определено нямат край неприятностите, които създаваш. Тонта! — Той излезе и се втурна надолу по стълбите. — Тонта!

— Да, Пийчис.

— Това дяволско изчадие си натика ръката между пантите на вратата. Нарочно, за да се смилим над него. Кърви като заклано прасе. Знаеш ли какво направи? Той ме удари. Той ме нападна, Тонта! Присъствието му в тази къща е опасно!

— Горкичкото ми съкровище! Ранен ли си?

— Цяло чудо е, че съм още жив. Мисля да извикам полиция.

Аз по-добре да се кача горе, докато се обаждаш — каза Тонта и облиза устни.

Ала когато стигна до стаята, Хорти го нямаше там. За известно време след това откритие цареше голямо оживление. Първоначално Армънд искаше да залови Хорти, за да приложи върху него някои свои възпитателни идеи, но после постепенно го хвана страх какво можеха да си кажат хората, ако момчето разкажеше своята изопачена версия за инцидента. След това мина един ден, после седмица, месец и вече можеше спокойно да вдига поглед към небето и загадъчно да казва: „Бедното хлапе, вече е в сигурни ръце.“, а хората щяха да отговарят: „Разбирам…“. Все едно, всички знаеха, че Армънд не е истински баща на Хорти.

Ала Армънд Блует скъта грижливо една идея в далечните кътчета на съзнанието си. Тя беше за в бъдеще да се пази от всеки млад мъж с три липсващи пръста на лявата ръка.