Предговор

Статия от Никълъс Ро в „Гардиън“

Събота, 3 юни 2000


През 1979-а, малко след издаването на „Пътеводителя на галактическия стопаджия“, Дъглас Адамс бил поканен да даде автографи на една малка сбирка на фантасти в Сохо. По пътя за там бил забавен от някаква улична демонстрация. „Имаше задръстване и тълпи от хора“ — спомня си той. Едва когато си пробил път през тях Адамс осъзнал, че тълпата се е събрала заради него. На следващия ден издателят му се обадил, за да му каже, че е стигнал първото място в класацията на бестселърите на неделния лондонски „Таймс“ и че животът му се е променил завинаги. „Беше все едно да те хвърлят с хеликоптер на Еверест“ — казва той — „или да стигнеш до оргазъм без предварителна подготовка“.

„Пътеводителят“ вече беше станал култово радиошоу и съществуваше както в телевизионен, така и в театрален вариант. Впоследствие той прерасна в още четири книги със световен тираж от 14 милиона копия. Имаше плочи и компютърни игри, а сега, след двайсет години холивудско протакане, имаме всички шансове „Пътеводителят“ да се превърне във филм.

Всичко започва на Земята с благовъзпитания и невзрачен Артър Дент, който се опитва да попречи на общинския съвет да събори къщата му, за да изгради магистрала. След това историята се пренася в космоса, когато неговият приятел Форд Префект — някои виждат в него Вергилий на Дентовия „Ад“ — се разкрива като представител на една планета близо до Бетелгейзе и информира Артър, че самата Земя ще бъде унищожена, за да отвори място на нова хиперкосмическа магистрала. Те се качват на стоп на един вогонски космически кораб и започват да използват „Пътеводителя“ — доволно надеждно хранилище на цялото знание за живота, вселената и всичко останало.

Изобретателността на Адамс и характерният му междугалактически хумор оказват широко културно влияние. Фразата „пътеводител на стопаджията“ много бързо се превръща в нарицателно и за кратко време се навъждат много книжни и телевизионни имитации. Неговата вавилонска рибка — онази, която се слага в ухото и превежда всякаква реч на собствения ти език — бе заимствана като име на програма за преводи в една от търсачките в Интернет. Той умножи успеха си с още романи, както и с телевизионна програма, книга и диск за застрашените от изчезване видове. Основа уебсайта H2G2, който наскоро прегърна идеята да затвори пълния цикъл на „Пътеводителя“, като предложи услуга, обещаваща действителна информация за живота вселената и всичко останало чрез мобилния ви телефон.

По-голямата част от богатството си той сякаш харчеше по страстта си към съвременните технологии, но изобщо не беше някакъв откачен маниак на тема научна фантастика. Беше спокоен, общителен и едър мъж, висок два метра. Всъщност, излъчването му беше по-скоро като на онези момчета от английските държавни училища, които през седемдесетте години станаха рок-звезди; веднъж свири на китара заедно с приятелите си от Пинк Флойд на сцената на Ърлс Корт. С умиление си спомням, как вместо да вади от портфейла снимка на дъщеря си, отваряше мощния си лаптоп и след известно ровене във файловете, на екрана се появяваше петгодишната Поли Адамс, изпълняваща парче на друг негов приятел, Джон Клийс.

Животът му се беше превърнал в: пари, известни приятели и хубави играчки. Ако се вгледаме в голите факти от неговата биография — частно начално училище, Кеймбридж, Би Би Си — едва ли ще се изненадаме. Но животът му не е бил праволинейно пътешествие по добре отъпкани коловози.

Дъглас Ноел Адамс се ражда в Кеймбридж през 1952 г. Една от любимите му шеги беше, че в Кеймбридж е имало ДНК девет месеца преди Крик и Уотсън да направят откритието си1. Майка му Джанет била медицинска сестра в болницата „Адънбрук“, а баща му Кристофър бил учител, който впоследствие завършил второ висше по теология, станал стажант-офицер, а накрая и консултант по мениджмънт, което според Адамс било „много, много ексцентричен ход“. „Всички, които познаваха баща ми, щяха да ви кажат, че мениджмънтът не беше неговата стихия.“

Семейството било доста затруднено материално и шест месеца след раждането на Дъглас напуснало Кеймбридж, за да живее в най-различни квартири в предградията на Източен Лондон. Когато Адамс бил на пет години, родителите му се развели. „Удивителен е начинът, по който децата възприемат живота си като нормален“ — казва той. „Но, разбира се, беше много трудно. Родителите ми се разведоха, когато подобна постъпка не беше никак обичайна, както е сега, а честно казано имам съвсем бегли спомени от живота си преди да навърша пет години. Изобщо не смятам, че беше хубаво, в никакъв случай.“

След развода Дъглас и по-малката му сестра отишли с майка им в Брентуд, Есекс, където тя отворила пансион за болни животни. Уикендите прекарвал при вече сравнително заможния си баща и тези посещения се превърнали в източник на объркване и напрежение. Положението се усложнило още повече, когато родителите му се оженили повторно и се появили няколко нови братя и сестри. Адамс казва, че макар на някакво ниво да възприемал нещата като нормални, „вследствие от това се държал необичайно“ и си се спомня като нервно и донякъде странно дете. Отначало учителите му го смятали за леко глуповат, но в края на началното училище в Брентуд, вече го имали за необикновено умен.

Следвоенният списък на възпитаниците на училището е забележително пъстър: модният дизайнер Харди Еймис; низвергнатият историк Дейвид Ървинг; телевизионният говорител Ноел Едмъндс; държавният секретар Джак Строу; и редакторът от лондонския „Таймс“ Питър Стодард са учили там преди Адамс, докато комиците Гриф Рис Джоунс и Кийт Алън са завършили няколко години след него. Четирима възпитаници на училището — двама лейбъристи и двама консерватори — са членове на настоящата Камара на представителите. Колкото и да ни се струва нелепо на фона на днешния ярък имидж на Кийт Алън, навремето именно Адамс помагал на седемгодишния Алън с уроците му по пиано.

Когато Адамс бил тринайсетгодишен, майка му се омъжила повторно и семейството се преместило в Дорсет, а Дъглас отишъл в интернат. Преживяването му подействало изключително благотворно. „Когато свършвах училище в четири следобед, винаги завиждах на момчетата от интерната“ — казва той. „Те явно се забавляваха и аз всъщност бях много щастлив, че отивам в интернат. Част от мен много обичаше да си представя, че съм бунтар и различен. Но много по-вярно би било да се каже, че ми харесваше да имам допир до една приятна и уютна институция. Няма нищо по-добро от известни ограничения, срещу които да риташ почти безнаказано.“

Адамс твърди, че качеството на обучението му се е дължало на няколко „много свестни, отговорни, вманиачени в работата си харизматични личности“. На едно неотдавнашно парти в Лондон той се конфронтира с Джак Строу по повод явната антипатия на лейбъристите към държавните училища, въз основа, че тяхното не беше навредило и на двама им.

Директорът на училището Франк Халфорд си спомня Адамс като „много висок“, още тогава, и много популярен. „За края на годината написа сценарий за постановка в училищния театър, точно когато по телевизията тръгнал сериалът «Доктор Кой». Нарече я «Доктор Който».“ Доста години по-късно Адамс пише сценарии за „Доктор Кой“. Той описва Халфорд като вдъхновен учител, който продължава да му помага. „Веднъж ми писа максимална оценка за един разказ, което бе единственият случай в дългата му учителска кариера. Дори сега, когато душата ми изпадне в своите мрачни нощи и си мисля, че повече не мога да го правя, онова, което ме крепи, не е фактът, че съм писал бестселъри или че съм взел голям аванс. Крепи ме фактът, че Франк Халфорд ми писа най-високата оценка и аз все още трябва да я заслужа на едно фундаментално ниво.“

Адамс явно от самото начало успява да превърне писането си в пари. Продава няколко кратки, „почти хайку-разкази“ на „Игъл“ и получава за тях десет шилинга. „Тогава десет шилинга стигаха едва ли не за яхта“ — смее се той. Но истинската му любов била музиката. Научил се да свири на китара, подражавайки акорд по акорд на Пол Саймън в един от първите му албуми. После събрал внушителна колекция от електрически китари за левичари, но признава: „сърцето ми всъщност беше в плен на фолка. Дори когато се качих на сцената с «Пинк Флойд», изсвирих един много прост китарен мотив от «Брейн Демидж» в стил «фингър-прикинг».“

Адамс израства през шейсетте и „Битълс посяха в съзнанието ми семе, което го взриви. На всеки девет месеца излизаше нов албум, който бележеше разтърсващ напредък в сравнение с предишното им развитие. Бяхме толкова вманиачени, че когато излезе «Пени Лейн» и още не я бяхме чули по радиото, само дето не набихме момчето, което я беше чувало, за да ни я изтананика. Сега хората питат дали «Оейзис» са добри колкото «Битълс». Аз мисля, че не са добри дори колкото «Рътълс».“

Друго ключово влияние е Монти Пайтън. След като през петдесетте е слушал една тяхна комедия по радиото, той описва като „просветление“ момента, когато открива, че хуморът е един от начините за себеизява на интелигентите хора… „който същевременно е много, много наивен“.

Логичната му следваща стъпка е да постъпи в университета „Кеймбридж“ — „защото исках да се присъединя към голямото добрутро. Исках да стана писател и сценарист като Пайтъните. Всъщност исках да бъда Джон Клийс и ми отне доста време да осъзная, че мястото вече е заето.“

В университета много скоро се отказва от театъра — „На мен просто не можеше да се разчита“ — и започва да пише, както признава самият той, скечове в стил „Пайтън“. Спомня си един за някакъв железничар, който бил наказан, затова че оставил всички стрелки отворени в южния район, за да докаже гледната си точка за екзистенциализма; както и друг за трудностите при организирането на годишното събрание на „Параноичната общност на Кроули“.

Художественият администратор Мери Алън, работила в Съвета по изкуствата и в Кралската опера, е негова състудентка от Кеймбридж и негова дългогодишна приятелка. Поставяла е негови сценарии и си го спомня: „изпъкваше винаги, дори сред група от много талантливи хора. Работите на Дъглас винаги бяха необикновени и индивидуални. Трябваше да си подходящ за тях и те трябваше да са подходящи за теб. Дори в кратките си скечове създаваше причудливи светове.“

Адамс казва „Изпитвах известна вина, че чета литература. Смятах, че трябва да направя нещо полезно и стимулиращо. Но въпреки че мрънках, не пропусках нито една възможност да не правя нищо.“ Дори есетата му са пълни с шеги. „Ако тогава знаех, колкото знам сега, щях да се занимавам с биология или зоология. Тогава нямах представа колко са интересни тези науки, но сега мисля, че са най-интересните науки на света.“

Друг негов състудент е адвокатът и водещ на телевизионно предаване Клайв Андерсън. Секретарят по културата Крис Смит е бил председател на студентското сдружение. Адамс често подгрявал дебатите, но не защото го вълнувала политиката. „Просто търсех къде да пробутвам лафовете си. Сега ми е много странно, когато виждам всички тези фигури разхвърляни из обществения ландшафт. Състудентите ми постигнаха значителен успех в живота, което явно ме изнервя.“

След университета Адамс получава възможност да работи с един от своите герои. Членът на Монти Пайтън, Греъм Чапман е впечатлен от някои негови скечове и се свързва с него. Адамс се среща с него и за свое голямо удоволствие получава покана да помогне с някакъв сценарий, който Чапман е трябвало да довърши същия следобед. „В крайна сметка работихме заедно почти година. Най-вече разни проекти за телевизионни сериали, които така и не стигнаха по-далеч от пилотната серия. По онова време Чапман пиеше по две бутилки джин на ден, което явно пречеше донякъде на работата.“ Но Адамс вярва в огромния му талант. „Имаше дарба за работа в екипи и му беше нужна дисциплината на другите хора, която да впрегне в работа неговия талант. Силата му беше в това да намира в цялата смес по някоя дреболия, която да преобърне всичко с главата надолу.“

След раздялата с Чапман, кариерата на Адамс изпада в сериозен застой. Продължава да пише скечове, но те не му носят никакви пари. „Оказа се, че не съм страхотен майстор на скечове. Изобщо не можех да пиша по поръчка или по зададена тема. Но от време на време имах много добри попадения в областта на идиотщините.“

Джефри Пъркинс, шеф на хумористичния отдел на телевизия Би Би Си е продуцентът на радио варианта на „Пътеводителя“. Ето спомените му за първата среща с Адамс, докато редактирал някакво предаване. „Един член от екипа се заяждаше с него и след това Дъглас се спъна в някакъв стол. Когато се сблъскахме следващия път, се опитваше да пише скечове за предаването «Краят на седмицата», което по онова време се смяташе за нещо като полигон за начинаещи писатели. Дъглас беше един от тези писатели, който се провали с чест. Там се толерираха хора с трийсетсекунден изказ, а Дъглас не беше способен да напише изречение, което да продължи по-малко от трийсет секунди.“

След като мечтата му да стане писател увяхва, Адамс започва да си изкарва прехраната с най-странни дейности, като например чистач в птицеферма и бодигард на шейха на Катар. „Мисля, че онези от охранителната фирма бяха изпаднали в отчаяние. Постъпих на тази работа по една обява в «Ивнинг Стандарт».“ Гриф Рис Джоунс също работил известно време в тази фирма по препоръка на Адамс. Адамс си спомня, че нощните смени и висенето пред хотелски апартаменти го потискало. „Все си мислех, че нещата не са такива, каквито съм си ги представял.“ По Коледа отишъл на гости на майка си и останал там цялата следваща година.

Семейството му доста се притеснявало за него и макар че изпращал по някой друг скеч за разни радио предавания, самият той признава, че самочувствието му било доста окаяно. Дори след като преуспял и забогатял, тази негова склонност към липса на увереност не го напуснала. „Имам отвратителни периоди, когато ми липсва всякаква увереност. Просто не вярвам, че ще се справя и не ме разколебават никакви доказателства за обратното. Започнах да посещавам психотерапевт, но по някое време осъзнах, че приличам на фермер, който се оплаква от времето. Времето не зависи от теб, ти трябва да се нагодиш към него.“ И помогнал ли му този подход? „Не съм сигурен.“ — свива рамене той.

„Пътеводителят“ бил последното хвърляне на заровете, но ретроспекцията показва, че моментът е бил възможно най-подходящият. „Междузвездните войни“ са изкарали фантастиката на мода, а от Монти Пайтън е останал изводът, че макар скечовете да са изключени като възможност, има шанс за реализация в същия хумористичен дух. Членът на Пайтън, Тери Джоунс прослушва лентите преди предаването и си спомня, че е бил удивен от „интелектуалния подход и силните концептуални идеи“ на Адамс. „Имаш чувството, че писанията му са родени от критиката на живота, както би казал Матю Арнолд. Имат морална основа и критическа основа, зад които стои едно могъщо съзнание. Джон Клийс, например, също има могъщо съзнание, но той е по-логичен и по-аналитичен.“ Джефри Пъркинс е съгласен с това мнение, но си спомня, че зад проекта нямало почти никакъв строен план.

„Дъглас се включи с цял куп идеи, но нямаше никаква представа за цялостната история. Пишеше като Дикенс, по малко всяка седмица, без самият той да знае края на историята.“

Когато през 1978-а сериалът излиза в ефир, Адамс твърди, че е вложил в него девет месеца усилен труд и хиляда лири. „Имах чувството, че никога няма да си ги върна“ — и затова постъпва на работа като продуцент в Би Би Си, но напуска след шест месеца, защото пише едновременно втора част на сериала, роман, телевизионен сериал и сценарии за отделни епизоди от „Доктор Кой“. Въпреки огромното натоварване, вече си е изградил забележителна репутация на непишещ автор. „Обичам крайните срокове“ — признава той. — „Обичам да ги чувам как свистят покрай мен.“

Успехът само увеличава обхвата на фантазията му. Неговата редакторка Сю Фрийстоун бързо осъзнава, че за него писането е представление и затова разполага офиса си в неговата дневна. „Той има нужда от постоянна публика, която да откликва, но понякога това беше като бумеранг.“

„В началото на една негова книга имаше сцена, където се говореше за някакви чинии, в които имаше по един банан. Това явно беше много важно и аз го помолих да ми обясни защо. Той обаче обичаше да държи публиката в напрежение и затова каза, че разбера по-късно. В крайна сметка книгата свърши и аз отново го попитах какво беше това с бананите. Той ме изгледа с абсолютно недоумение. Беше забравил. После няколко пъти го питах дали не си е припомнил, но той явно не беше.“

Писателят и продуцент Джон Лойд е приятел и сътрудник на Адамс още отпреди „Пътеводителя“. Помни „агониите на нерешителност и паника“, в които изпадал Адамс, докато творял. „Бяхме на почивка на остров Корфу с още трима приятели, а той тъкмо привършваше една книга и наду главите на всички ни заради нея. Имаше отделна стая за писане, стая за спане, стая, където отиваше, когато не го хващаше сън и така нататък. Изобщо не му минаваше през ум, че и другите може да имат нужда от сън. Минаваше през живота като мозък с размерите на планета, но в повечето случаи сякаш живееше на друга такава. Той е най-добродушният човек, когото познавам, но когато изпадаше в паника и ужас, че няма да може да довърши книгата си, всичко останало изгубваше значение.“

Но колкото и да се точеше, работата му придоби извънредна популярност. Всичките му книги станаха бестселъри и американските му издатели му дадоха 2 милиона долара аванс. Той написа заедно с Джон Лойд един пародиен речник озаглавен „Значението на живв“, в който на добре познатите концепции, като например да се събудиш в четири следобед, когато не си свършил никаква работа, бях дадени имена на градове — за тази долнопробна депресия идеалният избор беше Фарнъм. В края на осемдесетте написа две детективски пародии за Дърк Джентли.

На фона на целия му непосредствен хумор, Сю Фрийстоун споделя, че е била искрено развълнувана от начина, по който някои негови читатели възприемали творчеството му. „В «Пътеводителя» трябва само да имаш хавлия и всичко ще е наред. Чух за някаква жена, която умираше в един приют и която смяташе, че всичко ще е наред, защото си беше взела хавлията. Беше възприела вселената на Дъглас и я беше вградила в своята. Дъглас страшно се притесни като разбра. Но за нея хавлията буквално се беше превърнала в символ на сигурността в пътуването към неизвестното.“

В творчеството му има сериозни теми. В героите на вторият му роман за Дърк Джентли лесно можем да открием паралел с хората без дом, отчуждени и неприети от обществото. „Въображението му има много повече измерения от интелигентността“ — казва Фрийстоун. „Социалната критика обикновено е скрита зад хумора, но ако имате желание да я откриете, тя е там.“

След този толкова усилен период Адамс умишлено натиска спирачките в средата на деветдесетте. „бях зациклил безнадеждно в средата на един роман и, колкото да звучи неблагодарно, договорите за много пари ме докарваха до гневни депресии.“

Казваше, че продължавал да се възприема като сценарист, който погрешка е станал романист. „Може да звучи абсурдно, но една част от мен се чувстваше едновременно измамена и измамник. Имаше го и порочният кръг на парите. Плащат ти много, но ти не си щастлив, затова веднага си купуваш с тях вещи, които не искаш или не ти трябват — за които са ти нужни още пари.“

Финансите му изпадат в пълен хаос в средата на осемдесетте, признава самият той. Не обсъжда подробностите, но казва, че ефектът е бил убийствен, макар всички да са го смятали за по-заможен, отколкото бил всъщност. Тази страна от животът на Адамс си личи дори в разликата между първия и втория радио сериал. В първия имам много шеги за кръчми и безпаричие. Във втория има повече шеги за скъпи ресторанти и счетоводители.

„Чувствах се като хамстер в колело“ — споделя той. — „Удоволствието не идва в нито една точка от цикъла. Когато на двайсет и пет години напишеш първата си книга, имаш двайсет и пет годишен опит, колкото и той да е незрял. Втората книга идва, след като си висял една година по книжарниците. Вдъхновението ти се изчерпва много бързо.“

Отговаря на изчерпването на вдъхновението с опит за „творческо сеитбообращение“. В частност надделява страстта му към технологиите, както и напъпващия интерес към опазването на околната среда. През 1990-а написва „Да видиш за последно“. „Книгата постигна най-малък финансов успех от всичките ми произведения, но ме изпълва с най-много гордост.“

Книгата била замислена, когато едно списание го командировало в Мадагаскар да открие един рядък вид лемур. Адамс очаквал, че посещението му ще е интересно, но то се превърнало в истинско откровение. Екологията го очаровала дотолкова, че той се заел да изучава еволюцията на видовете. „Напипах нишка от кълбо, което трябваше да разплета и след като я последвах открих неща, които ме очароваха.“ В края на имейлите му има линк, който препраща хората към фонда „Даян Фоси“, който финансира защитата на горилите и проекта „Спасете носорозите“. Адамс участва и в проекта „Човекоподобни маймуни“, който настоява за промяна в моралния статус на човекоподобните маймуни и за признаване на правото им на „живот, свобода и забрана на опити с човекоподобни маймуни“.

Адамс е един от основателите на екипа, който създаде сайта Comic Relief2, но никога не е бил фанатичен активист. На партитата, които даваше в къщата си в Айлингтън, свиреха легендарни рок-звезди — Гари Брукър от „Прокъл Харъм“ веднъж изпълни цялата „Уайтър Шейд оф Пейл“, включително незаписаните куплети — и присъстваха всевъзможни медийни величия и високотехнологични милиардери. И нещо не съвсем обичайно за ентусиазиран и почти заклет атеист като него — всяка Коледа даваше голямо празненство.

„Като малък бях убеден християнин. Обичах да пея в училищния хор и коледните песни винаги ме радваха.“ Той прибавя Бах към Битълс и към Монти Пайтън в пантеона на влиянията си, но как се връзва това с убедения му атеизъм? „Животът е пълен с разни неща, които по някакъв начин те променят или засягат. Фактът, че според мен Бах е грешил, не променя факта, че месата му в си-минор е един от най-великите върхове в човешкото творчество. Все още се вълнувам до сълзи като я слушам. Целият религиозен бизнес ми е безкрайно интересен. Но за мен е загадка, че иначе интелигентни хора го приемат на сериозно.“

Тази привързаност към традиционните структури, макар и не към традиционните убеждения, намира отражение във факта, че дъщеричката му Поли, която е родена през 1944 г., има четирима кръстници, но не в религиозния смисъл на думата. Една от тях е Мери Алън, която запознава Дъглас с бъдещата му съпруга, адвокатката Джейн Белсън. Алън разказва: „В началото на осемдесетте Дъглас изживяваше някаква творческа криза и ми звънеше всеки ден. Накрая го попитах дали не се чувства самотен. Явно беше и затова решихме, че му е нужна жена, с която да споделя огромния си апартамент. Тогава се появи Джейн.“ След няколко фалстарта през 1991-а двамата сключват брак и живеят в Айлингтън, до последната година, когато семейството се премества в Санта Барбара.

Адамс споделя, че този ход се оказал по-труден, отколкото очаквал. „Едва напоследък разбрах, колко е била против това преместване жена ми.“ После твърдял, че би препоръчал на всеки „на средна възраст да си вдигне чукалата и да отиде някъде другаде. Така преоткриваш живота си и започваш наново. Подмладяващо е.“

Ролята му в бизнеса по Интернет подхожда на чувството му за подмладяване. Длъжността му е шеф-фантаст. „Никога не съм си се представял в ролята на предсказуем писател на фантастика и никога не съм искал да бъда Артър Кларк. «Пътеводителят» беше разказваческият инструмент за абсорбиране на всички онези идеи, които хвърчаха като искри под колелетата и освен това се оказа много добра идея. Но той е в младенческа възраст“ — предупреждава Адамс. — „Намираме се само в басейна, а отвъд него има цял океан.“

Сред другите му проекти е един роман — осем години по-късно, а може и повече — проект за сценарий на филм за Дърк Джентли, уебсайтът H2G2 и една е-книга. „непрекъснато говорех за електронните книги и за това колко голямо значение ще имат за в бъдеше и изведнъж Стивън Кинг публикува такава книга. Почувствах се като пълен идиот, защото аз трябваше да съм първият.“

Филмовият проект се оказа „двайсетгодишен запек“ и Адамс оприличава процеса на работа в Холивуд на „печене на пържола, при което множество хора се изреждат да дишат отгоре й.“ Въпреки това проявява учудващ ентусиазъм към тази очевидно антична художествена форма.

„При новите и по-незрели технологии винаги има опасност да се главозамаеш от начините, по които можеш да ги управляваш, но за сметка на онова, което искаш да кажеш. Затова е полезно да работиш в среда, която не ти налага да решаваш тези проблеми, тъй като е по-улегнала среда.“

След този продължителен период на улягане, той мъдро забелязва, че повечето от тези нови проекти и идеи ще отпаднат. „Но вече няколко години не се занимавам с писане и усетих, че наистина имам нужда от промяна. Мислих доста и мислих творчески за толкова много несвързани с писането неща. Вместо празен, в момента се чувствам отново пълен.“


КРАТКА БИОГРАФИЯ: Дъглас Ноел Адамс

Роден на 11 март 1952 в Кеймбридж.

Образование: Начално училище в Брентън, Есекс; Колеж „Сен Джон“, Кеймбридж.

Женен за Джейн Белсън (дъщеря Поли, родена през 1994 г.)

Кариера: 1974–78 — автор на радио и телевизионни сценарии; 1978 радио продуцент в Би Би Си.

Сценарии: „Пътеводител на галактическия стопаджия“, 1978 и 1980 (радио), 1981 (ТВ).

Игри: „Пътеводител на галактическия стопаджия“, 1984; Бюрокрация 1987; Космически кораб „Титаник“, 1997.

Книги: „Пътеводител на галактическия стопаджия“, 1979; „Ресторант в края на вселената“, 1980; Животът вселената и всичко останало, 1982; „Значението на живв“ (с Джон Лойд), 1983; „Сбогом и благодаря за рибата“, 1984; „Холистична агенция Дърк Джентли“, 1987; „Дългият мрачен следобеден чай на душата“, 1988; „Да видиш за последно“, 1990; „По-дълбокото значение на живв“ (с Джон Лойд), 1990; „Почти безобидна“, 1992.

Загрузка...