Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

Франк Вандала

Компютърът Макинтош се появи преди пет години и също от толкова имам майстори в къщи. Наскоро някой ме попита какво правят там и аз обясних, че се опитвам да събера кураж да им задам същия въпрос.

Нещата се усложняват доста от факта, че един от тях е електротехник наречен Франк Вандала. Приятелите му, ако има такива, и ако не са в болница, го наричат Франк, а аз го наричам Франк Вандала, защото всеки път, когато трябва да постави някоя част от инсталацията, си пробива път през всичко, което му се изпречи — мазилка, дървения, канализация, телефонни кабели, мебели и дори части от инсталацията, които сам е поставил при предишните си набези. Сигурен съм, че е много добър електротехник, макар да не е толкова добър като човек. Но аз се отклоних доста от мисълта си и съвсем изгубих нишката, защото Франк току-що прекъсна електричеството, а аз от известно време не бях запаметявал файла. И така, докъде бях стигнал? А, да.

Когато купих къщата, тя беше пълна развалина в буквалния смисъл на думата. Не чак такава развалина както след посещенията на Франк, но все пак беше една празна черупка, в която трябваше да се изградят стени, подове, канализация и други такива. Когато трябва да се построят стени, идва специалист (поне така ми казаха — аз самият не съм чак толкова убеден, но по принцип трябва да е специалист) зидар, който ги строи. Ако ми трябват паркет, стълби, рафтове и други такива, идва дърводелец, който си подсвирва някакъв жизнерадостен дърводелски напев и си свършва работата. След това идва водопроводчик и така нататък. В един момент се появява Франк Вандала, за да сложи някоя друга жица, след което дърводелецът, водопроводчикът и всички останали трябва да идват отново и да извършват основни ремонти. Ще оставя темата за Франк, защото той не е част от аналогията, която с бавни и елегантни стъпки се опитвам да изградя. Само че той в момента ми се е набил в съзнанието и ми е трудно да не нервнича, защото е в къщата. И така, забравете Франк. Вие сте щастливци. Защото можете.

Та, мисълта ми е следната. Къщата съществува. Изграждането на тази къща е цел на цялото съществуване. Ако искам вътре да се направи нещо, вдигам телефона (с предположението, че Франк не е минал през линията, докато се е опитвал да стигне до някой ключ за лампа), и някой идва и свършва работата.

Ако искам да ми се монтират още шкафове, не е необходимо да правя следното: не е необходимо да разглобявам къщата на съставните й части, да я пренасям до Бирмингам, където е дърводелецът, да я сглобявам отново по начин понятен за дърводелеца, след което той да работи по нея и накрая цялата къща да се сглоби отново, да се докара в Айлингтън и да се сглоби така, че да функционира като къща, в която мога да живея.

Защо тогава трябва да правя това в компютъра си? Нека го кажа малко по-разбираемо. Защо, когато имам някакъв документ в текстообработваща програма и поискам да направя с него нещо друго, трябва на практика да разглобя документа и да го пренеса в друга текстообработваща програма, която за разлика от първата има функцията, която ми трябва? (Защо просто не използвам втората текстообработваща програма ли? Ами защото няма други функции, които първата има, естествено.) Или пък ако искам да вкарам картина в документа, защо трябва да отивам в съвършено друга програма и да правя картинката там, след което да минавам през парализиращи мозъка процедури, за да открия, че по някакви причини текстообработващата програма, която използвам, не приема графични изображения в точно този формат или твърди, че ги приема, но когато поискам същото от нея, спира да работи или блокира целия компютър. Накрая се налага да пействам всички части в Пейджмейкъра, който след това неясно защо отказва да ги разпечата. Знам, че Мултифайндърът улесни значително тази задача, но всъщност това е просто еквивалентът на улесняването на пътя до Бирмингам, ако разбирате какво имам предвид.

Не ща да знам за PICT файлове. Не ща да знам за TIFF файлове. (И не знам. От тях ме хващат дяволите.) Не ща да знам в какъв формат трябва да кажа на Макрайт II да ми запамети работата, за да може Нисус да я прочете и да запише отгоре й някой от нескончаемите си макроси. Аз съм Мак юзър, за бога. Трябва да е лесно.

Мак започна като една прекрасно семпла и елегантна идея (С толкова малко памет никой друг нямаше да може да направи нищо) и е време тази степен на простота да бъде пренесена в далеч, далеч по-мощната и комплексна система, в която се превърна Мак.

Искам да мога да правя следното:

1. Да включа машината.

2. Да работя.

3. Да се позабавлявам, след като съм свършил достатъчно 2, което не става често, но това е друга тема.

Като казвам „работя“ имам предвид да започна да пиша и ако ми се прииска да нарисувам нещо, да го нарисувам. Или да сваля нещо от скенера на екран или да пратя нещо от екрана си на някой друг. Или да накарам моя Мак да изсвири мотива, който току-що съм написал на екрана със синтезатора. Или, е, списъкът очевидно е безкраен. А ако ми потрябва определен инструмент за някоя по-сложна задача, просто да го поискам. Като казвам „просто“, имам предвид точно това. Не трябва да ми се налага да оставям онова, което работя, освен ако действително не съм го свършил (де късмет де, биха казали издателите ми) и не искам да се занимавам с нещо съвършено различно.

Говоря, че е време програмите да умрат. Нямам предвид преждевременните им „смърти“, когато блокират. Имам предвид просто да се отървем от тях. И достъпът до нужните инструменти трябва да е толкова елементарен като пействането на бутон в Хиперкартата.

А! Хиперкартата!

Знам, че не е модно да се говори така, защото според много хора Хиперкартата просто не е достатъчно мощна, за да се върши в нея нещо полезно. В крайна сметка тя е първият опит на една идея в детска възраст. Списъкът на нещата, които не можете да правите с нея е почти толкова дълъг, колкото списъкът на макросите на Нисус.) Кой са тези неща ли? Самият акт на сваляне на менюто на макросите кара осветлението на цял северен Лондон да помръква.) Но идеята е сензационно добра и аз искрено бих се радвал да видя нещо подобно като цялостна работна среда на Мак. Нужна ви е изчислителната мощ на Ексел? Пействайте. Трябва ви анимация? Пействайте в Дайректър. Не ви харесва как работи Дайректър? (Сигурно не сте в ред. Той е брилянтен.) Пействайте каквото ви трябва в другите инструменти за анимация.

И дори го пренапишете.

Ако обектно ориентираният код е написан като хората, това не трябва да е по-трудно, отколкото писане на Хиперток. (Добре, де. Не можете да пишете Хиперток. Значи трябва да е по-лесно за писане отколкото е Хиперток. Просто кликнете върху нещата, които ви трябват.) Не бива да се оставяме на тиранията на програмистите, които и грам понятие нямат за това как работят нормалните хора и трябва да можем просто да избираме нещата, които ни харесват и да ги пействаме.

Казах няколко приказки по адрес на електротехниците. Сега искам да кажа няколко за килерите. По точно за един килер. Това е килерът в ъгъла на кабинета ми, в който аз не смея да влизам, защото знам, че ако вляза, ще изляза чак привечер и ще изляза от него като тъжен и огорчен човек, който е водил битка с едно злобно и черно змиевидно чудовище и я е изгубил. Злобното черно змиевидно чудовище е една висока метър купчина кабели, която ми се подиграва и тормози мислите ми. Подиграва ми се, защото знае, че който и кабел да ми е нужен в момента, за да свържа един мистериозен уред към друг мистериозен уред, аз няма да го открия в оплетените му черва, и ме тормози, защото знам, че е право.

Мразя кабели. Те също ме мразят, защото знаят, че един ден просто ще се реша да вляза в килера с огнехвъргачка и ще се отърва от тях. Дотогава те са твърдо решени да изстискат от мен и последната капка раздразнение и нещастие, която им е по силите. Нямаме нужда от тези гадове. Не би трябвало да имаме нужда от тези гадове.

Да вземем за пример настоящата ми ситуация. За да се спася от Франк Вандала, прехвърлих този материал на преносимия си Мак (Знам, знам, мразите ме. Вижте. Някой ден всички ще имат такива. Те ще свалят цените, вярвайте ми. Или по-скоро, вярвайте не на мен, а на Епъл. Да, разбирам какво искате да кажете. Много моля, може ли да се върна на предишната си мисъл?) и взех допълнителни предпазни мерки като го оставих в къщата на един приятел, която е изцяло електрически изолирана от всички пъклени намерения на Франк.

Като се прибера у дома със завършения разказ, мога или да го копирам на дискета, ако разбира се намеря такава под купчината полунедовършени глави на бюрото си, след което да я сложа в големия си Мак и да разпечатам разказа (отново при условие, че Франк не е минал през Епълток мрежата ми с флекса си). Или мога да се опитам да се преборя с чудовището в килера и да намеря друг Епълток щепсел някъде из търбуха му. Или мога да пропълзя под бюрото си и да разкача Епълтока от големия Мак и да го свържа към преносимия. Или… схващате картината, това е просто абсурд. На Дикенс не му се е налагало да лази под бюрото си и да се бори с щепсели. Само погледнете метража на продукцията му на рафта и ще разберете, че изобщо не му се е налагало да се бори с щепсели.

Единственото, което искам, е да печатам от портативния. (Горкото мъниче.) Всъщност, това не е единственото, което искам. Искам да мога от време на време да прехвърлям адресната си книга и записите от дневника си от единия компютър на другия. И всичките си полунедовършени глави. И всичко останало, с което се занимавам, която именно е причината полунедовършените ми глави да са полунедовършени. С други думи, искам информацията от преносимия ми компютър да излиза на екрана на големия. Не искам да водя битки с чудовища по килерите и не искам да се главоболя с разни TOPS, всеки път, когато прехвърлям информация. Ще ви кажа какво точно искам да правя, когато прехвърлям нещо от единия компютър на другия.

Искам да внеса преносимия в стаята с големия.

Дрън. И готово. Всичко е на екрана на големия.

Това са инфрачервени мечти. Или микровълнови мечти. Изобщо не ме интересува, както не ме интересуват никакви PICT и TIFF, и RTF, и SYLK и всякакви други акроними, които просто казват: „Проблемът е сложен, затова ще го решим сложно“.

Нека да заявя категорично. Обожавам моя Макинтош или по-скоро семейството от маниакално трупани през годините компютри Макинтош. Обожавам го от момента, когато го видях за пръв път през 1983-а в един от офисите на „Инфоком“ в Бостън. Онова, което през цялото време ме очароваше и хипнотизираше, беше кредото, залегнало в основата на неговия дизайн, а именно: „Никой проблем не е толкова сложен, че да не му намерим съвсем просто решение, ако го погледнем откъдето трябва.“ Или, ако трябва да го кажа по друг начин, „Бъдещето на компютрите е простотата“. Затова двете ми най-големи желания за 1990-а са дизайнерите на системите Макинтош да се върнат към това бъдеще и Франк Вандала да се махне от къщата ми.

Списание „Мак Юзър“, 1989

Конструирайте го и ние ще дойдем

Помня първия път, когато видях персонален компютър. Беше в „Ласки“ на Тотенъм Корт Роуд и компютърът беше „Комодор Пи И Ти“. Формата му беше като на голяма пирамида, на чийто връх имаше екранче с размерите на блокче шоколад. Аз го обикалях очарован известно време. Но не разбрах нищо. Дори да ставаше въпрос за живота ми, нямаше да се сетя с какво би могъл да ми бъде полезен в живота или в работата един компютър. Усетих обаче първите съвсем леки намеци за чувството, което щеше да придаде съвършено ново значение на фразата „свободни пари“.

Причината да не видя с какво би могъл да ми е полезен беше, че имах съвсем ограничена представа какво всъщност представлява компютърът — както и всички останали. Мислех го за нещо като усъвършенствана изчислителна машина. И известно време „персоналните“ компютри (подвеждащ термин, прилаган за почти всяка машина) се употребяваха точно за това — за супермощни изчислителни машини с множество функции.

След това, когато усъвършенствахме умението си да боравим с числа посредством тези машини, се зачудихме какво ще стане, ако заместим числата с нещо друго, като например буквите от азбуката.

Бинго! Изключителен, революционен пробив! Осъзнахме, че когато сме мислили компютъра за сметачна машина, сме били слепи като къртици. Той бил нещо много по-вълнуващо. Той бил пишеща машина!

Затова започнахме да го развиваме като супер пишеща машина. С дълъг и все по-неразбираем списък от функции. Тези, които ползват Майкрософт Уърд разбират за какво говоря.

Следващият пробив настъпи, когато накарахме летящите с главоломна скорост в тези машини числа да означават елементи от картини на графичния дисплей. Пиксели.

Аха! Помислихме си. Нещото се оказа нещо много по-вълнуващо от пишеща машина. То е телевизор! С пишеща машина отпред!

А сега си имаме Уърлд Уайд Уеб (единственото познато ми нещо, чието съкращение — дабъл ю, дабъл ю, дабъл ю — се произнася три пъти по-дълго от несъкратената му форма), която е още един вълнуващ нов модел. Тя е брошура. Огромна, пееща, танцуваща, подскачаща, бибипкаща, изпълнена с мигащи картинки брошура.

Разбира се, компютърът не е нито едно от тези неща. Това са досега познатите ни неща от реалния свят, които моделирахме в компютъра, за да можем да използваме проклетата машина.

Което ни казва нещо интересно.

Компютърът всъщност е моделиращо устройство.

Щом веднъж проумеем този факт, трябва да проумеем и, че с него можем да моделираме всичко. Не само нещата, които сме свикнали да правим в реалния свят, а и нещата, които реалният свят всъщност не ни позволява да правим.

Какво не ни позволява да правим една брошура?

Ами, нейната основна цел е да убеждава хората да купуват онова, което продавате и поради това е възможно най-лъскава и изкушаваща и казва на хората само онова, което вие искате те да знаят. Вие не можете да разпитвате брошурата. Повечето корпоративни сайтове са като брошури. Да вземем например сайта на БМВ. Той е великолепен и зашеметяващ, и не отговаря на въпроси. Там няма да намерите мнения на притежатели на БМВ, недостатъците на даден модел или липсата на такива, надеждността му, разходите по него, поведението му на мокър път и други такива. С други думи, всичко което всъщност бихте искали да знаете. Можете да изпратите имейл, но в сайта няма да се появят нито вашият въпрос, нито техният отговор — нито който и да е отговор. Естествено има много сайтове, където хората обменят точно такава информация и те са само на няколко кликвания разстояние, но вие няма да намерите и думичка за тях в сайта на БМВ. Всъщност, ако ви е нужна сериозна и полезна информация за колите БМВ, последното място, където ще я откриете, е www.bmw.com. Това е брошура.

Същото е и при Британските авиолинии. В сайта им пише всичко за полетите на Британските авиолинии с изключение на това кой още лети по същите маршрути. И затова, ако искате да видите какъв друг избор имате, трябва да отидете в някой от многото други сайтове, където ще ви кажат. Което е лошо за Британските авиолинии, защото не получават информация нито какво сте искали, нито защо сте предпочели конкуренцията. А тъй като тази информация е изключително ценна, те изпращат при хората анкетьори с анкетни листове, въпреки факта, че никой не казва истината на анкетьорите.

Досега с тази задача се справят идеално хората от Амазон. В техния сайт е пълно с информация на потребители. Колкото е повече информацията, толкова са повече посещенията на сайта, а колкото повече са посещенията, толкова повече информация се генерира и толкова повече книги продава Амазон. Разбира се, те не се боят от открити дискусии, защото за разлика от БМВ не отговарят за продукта, който продават. На БМВ и на Британските авиолинии ще им е нужно доста време и доста смелост, за да осъзнаят, че са част от обществото, на което продават.

Но дори в Амазон са схванали само част от картината. Подобно на магазините в реалния свят, те регистрират само действителните си продажби. А какво става с продажбите, които не са осъществили и не знаят, че не са осъществили, защото не са ги осъществили! Наскоро влязох в Амазон, защото исках да си поръчам на DVD филма на Дзефирели „Ромео и Жулиета“. Оказа се, че няма такова DVD. Можех да си го купя на видеокасета, но на мен не ми трябваше видеокасета. И така цялата транзакция остана нулева. Никъде не се записва, че съм влязъл в сайта, за да купя нещо и че нещото, което съм искал да купя го е нямало. За мен остава само възможността да избирам (или да не избирам) от наличните заглавия, без да мога да кажа какво искам. Писах им и познайте какво стана — вече мога. Умна постъпка. Сега имат възможност да предоставят на студията информация за действителното търсене. И въз основа на друго мое предложение — не съвсем безкористно — ще провеждат постоянна анкета кои книги читателите биха желал и да видят филмирани. Това е информация, която дотогава никой не можеше да събере.

Нека обаче направим още една крачка напред. Колко често ви се е случвало да разглеждате някоя брошура или каталог и да си мислите: „Защо някой не напише книга за…“ или „Само да бяха направили велосипед с…“. Или „Защо някой не направи отвертка с…“ или „Защо не го правят в синьо?“ Брошурата не може да ви даде отговор, но Мрежата може.

Какво е онова, което много бихте искали да имате, ако някой се беше сетил да го произведе? Моля, изпращайте предложения на www.h2g2.com.

„Индепендънт он Сънди“

Ноември 1999

Открих следните правила относно нашите реакции на техническия напредък:

1. Всяко нещо, което е съществувало в момента на раждането ви, е нормално и обичайно, и е просто част от света.

2. Всяко нещо изобретено между петнайсет и трийсет и пет годишната ви възраст е ново и вълнуващо, и революционно, и вие можете да направите кариера в тази област.

3. Всяко нещо изобретено след трийсет и пет годишната ви възраст е в разрез с естествения ход на нещата.

Интервю за „Американски атеист“

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Господин Адамс, окачествяват ви като „радикален атеист“. Това определение точно ли е?

ДНА: Да. Използвам термина „радикален“ в най-широк смисъл, просто, за да подчертая думата „атеист“. Когато се определям само като атеист, се намират хора, които казват: „Да нямате предвид агностик?“. Налага се да обяснявам, че наистина имам предвид „атеист“. Наистина не вярвам, че съществува бог — всъщност убеден съм, че няма бог (разликата е тънка). Не виждам и най-малкото доказателство за съществуването на бог. Затова ми е по-лесно да казвам, че съм радикален атеист, просто за да обознача, че имам точно това предвид, че съм мислил доста по въпроса и че държа на мнението си. Интересно колко много хора се изненадват, когато се сблъскат с толкова твърдо мнение. В Англия се лутаме между съмнителен вял англиканизъм и съмнителен вял агностицизъм — и двата, според мен, израз на желанието да не се размишлява много-много за нещата.

Другото, което ми казват, е: „Добре де, не е ли по-добре човек да си остане агностик, ей така за всеки случай?“. За мен това е признак на такава глупост и посредственост, че обикновено прекратявам разговора. (Ако се окаже, че съм бил абсолютно неправ и че всъщност има бог, и ако се окаже още, че това угодническо-праведно кръстосване на пръстите зад гърба го впечатлява, то аз така или иначе не бих почитал този бог.)

Други питат откъде съм толкова сигурен. Не била ли вярата, че няма бог също толкова ирационална, арогантна и т. н., колкото вярата, че има бог? На което аз отговарям с не поради няколко причини. Първо, аз не вярвам, че няма бог. Не виждам какво общо има това с вярата. Мога да вярвам или да не вярвам на четиригодишната си дъщеря като ми казва, че свинщината на пода не е нейно дело. Вярвам в правосъдието и в честната игра (въпреки че не знам точно как ги постигаме, освен че непрекъснато се опитваме, колкото и малки да са шансовете). Освен това вярвам, че Англия трябва да приеме единната европейска валута. Нямам никаква подготовка като икономист и не мога да споря с икономистите, но и малкото, което разбирам, подкрепено от интуицията, ми говори, че това е правилният курс. Възможно е да греша и го знам. За мен това са основателни поводи за употреба на думата „вярвам“. Но освен това мисля, че тази дума трябва да отговаря за доста вреди като броня защитаваща ирационалните схващания от основателни въпроси. Затова, аз не вярвам, че няма бог. Убеден съм, че няма бог, което е съвършено различна позиция и ме отвежда до втората ми причина.

Не приемам модното гледище, че всяко мнение автоматично заслужава толкова уважение, както и всички останали. Моето мнение е, че луната се състои от скали. Ако някой ми каже: „Че ти не си бил там. Не си я видял с очите си и затова моето мнение, че тя е от норвежко сирене с дупки, е също толкова валидно.“ — тогава аз дори няма да споря с него. Има едно нещо, наречено тежест на доказателството и в случая с бог, както и в случая със състава на луната, тежестта на доказателствата се промени радикално. Някога бог е бил най-доброто обяснение, с което сме разполагали, но сега имаме много по-добри обяснения. Бог вече не само не е обяснение на нищо, но сам се превърна в нещо, нуждаещо се от непосилни обяснения. Затова не смятам убеждението че няма бог за толкова ирационално и арогантно като убеждението, че има бог. Не мисля дори, че може да става въпрос за някаква равнопоставеност.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Откога сте невярващ и какво ви доведе до това осъзнаване.

ДНА: Историята е доста банална. Като младеж бях ревностен християнин. Така бях възпитан. Всъщност работех на доброволни начала в училищния параклис. И един ден, когато бях на осемнайсет години, си вървях по улицата, чух някакъв странстващ евангелист и най-добросъвестно се спрях да го слушам. По някое време ме осени прозрението, че той говори пълни глупости и че няма да е лошо да размисля над този факт.

Мисля, че трябва да поясня. Когато казвам, че съм осъзнал, че той е говорил глупости, имам предвид следното. За всичките години, през които съм изучавал история, физика, латински, математика, научих (по трудния начин) нещо за законите на спора, законите на доказателството, законите на логиката и т. н. Всъщност, тъкмо бяхме учили как да забелязваме различните типове погрешни логически изводи и изведнъж ми стана ясно, че тези закони очевидно не се отнасяха за религиозните въпроси. В часовете по религиозно обучение от нас се искаше да слушаме почтително доводи, които, ако бяха изказани например в подкрепа на причината да бъде отменен Законът за облагане на вноса на зърно, щяха да бъдат осмени като глупави и инфантилни, а по отношение на логиката и доказателствата щяха да бъдат тотално погрешни. Защо така?

Е, в науката история, колкото и разбирането за събитията, причината и следствието, да са въпрос на интерпретация и колкото и интерпретацията да е въпрос на лично мнение, тези мнения и интерпретации неизменно са подложени на унищожителен кръстосан огън от аргументи и контра аргументи, а онези, които оцеляват биват подложени на нови фактически и логически предизвикателства от всяко следващо поколение историци — и така нататък. Не всички мнения са равностойни. Някои са далеч по-жизнеспособни, по-съвършени и по-подкрепени от логиката и аргументите от други.

И така, аз вече познавах и (боя се) приемах мнението, че законите на физиката са неприложими спрямо религията, тъй като тя боравеше с различни типове „истини“. (Сега смятам, че това е глупаво, но както и да е…) Онова, което ме изуми обаче беше осъзнаването, че аргументите в полза на религиозните идеи бяха толкова жалки и глупави в сравнение със солидните аргументи на нещо толкова спорно и субективно като историята. Всъщност те бяха смущаващо инфантилни. Те никога не се подлагаха на директните предизвикателства, които са нормална процедура във всяка друга област на интелектуалните стремежи изобщо. Защо така? Защото не издържаха на предизвикателствата. Затова станах агностик. И размишлявах, размишлявах и размишлявах. Но просто не разполагах с достатъчно храна за размисъл, поради което не стигнах до никакъв извод. Идеята за бог ми се струваше извънредно съмнителна, но не бях натрупал толкова знания, че да си изградя работещ модел или обяснение за, ами за живота, вселената и всичко останало, с който да заменя концепцията за бог. Но не се отказах и продължих да чета и да размишлявам. Когато станах на трийсет и няколко години се сблъсках с еволюционната биология най-вече под формата на книгите на Ричард Докинс „Себичният ген“, а след това и „Слепият наблюдател“ и нещата изведнъж си дойдоха на мястото (мисля, че при второто прочитане на „Себичният ген“). Концепцията притежаваше такава изумителна простота и въпреки това обясняваше безкрайната сложност на живота. В сравнение с благоговението, което тази книга предизвика в мен, благоговението, с което други говореха за религиозните си просветления, ми изглеждаше, честно казано, глупаво. Винаги ще предпочета благоговението от разбирането пред това от невежеството.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: В речта си пред вашите почитатели намеквате за атеизма си („… това беше един от малкото пъти, когато всъщност вярвах в бог“). Вашите почитатели, приятели и колеги наясно ли са с вашия атеизъм? Много ли са атеистите в кръга от вашите приятели и колеги?

ДНА: Въпросът ви донякъде ме озадачава и аз мисля, че в случая става въпрос за културни различия. В Англия атеизмът не е сензация. Налице е просто един лек дискомфорт, когато някой изразява категорично мнение, вместо по-приемливата неангажираща вялост — а оттам и предпочитанията към агностицизма пред атеизма. Според мен обаче преходът от агностицизъм към атеизъм изисква далеч повече интелектуални усилия, отколкото повечето хора са склонни да положат. Но атеизмът не е сензация. Голяма част от познатите и приятелите ми са учени, а в тези кръгове атеизмът е норма. Предполагам, че повечето от останалите ми познати са агностици и може би една малка част от тях са атеисти. Ако трябва да потърся сред приятелите, роднините и колегите си хора, които вярват в бог, ще ги потърся най-вероятно сред по-възрастните и (ако трябва да съм съвсем откровен) сред по-малко образованите. Има едно или две изключения (по навик щях да кажа „почетни изключения“, но в случая не го мисля).

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Случвало ли ви се е ваши почитатели, приятели или колеги да се опитат да ви „спасят“ от атеизма?

ДНА: Абсолютно никога. Този тип фундаментализъм просто не съществува в Англия. Е, може да не съм съвсем прав. Но и аз (в случая смятам да бъда страшно арогантен) просто гледам да не общувам с подобни хора, както гледам да не общувам с хора, които по цял ден гледат сериали или четат „Нешънъл Инкуайърър“9. Каква е тяхната реакция? Не ме интересува.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Атеизмът създавал ли ви е пречки в работата (анти-атеизъм) и как сте се справяли? Колко пъти ви се е случвало.

ДНА: Изобщо не ми се е случвало. Идеята е немислима.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: В книгите ви има някои снизходителни пасажи относно бог и религията („… две хиляди години след като някакъв човек беше прикован на едно дърво“). Как повлия атеизмът на творчеството ви? Къде (при кои герои и ситуации) са изразени най-силно личните ви религиозни схващания?

ДНА: Религията винаги ме е очаровала. (Това е съвсем различно от вярата в нея!) Влиянието й върху човешките дела е неизмеримо. Що е религията? Какво символизира? Защо сме я измислили? Накъде върви? Докъде ще стигне? Обичам да се ровя в тези неща. През годините съм мислил толкова много за религията, че очарованието ми от нея няма как да не се е пренесло в творчеството ми.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Какво ще предадете на атеистичните си почитатели?

ДНА: Здравейте! Как сте?

Из „Американски атеист 37“, бр. 1

(интервюто е взето от Дейвид Силвърман

Какви са предимствата на общуването с почитателите чрез имейли?

По-бързо е, по-лесно е и не се налага да лижеш.

Предсказване на бъдещето

Предсказването на бъдещето е игра на „Тука има — тука нема“. Но напоследък все по-често играем на тази игра, защото светът се променя толкова бързо, а на нас ни трябва някаква представа за бъдещето, понеже ще ни се наложи да живеем в него, най-вероятно още следващата седмица.

Странно, но индустрията, която е основният двигател на тези невероятно бързи промени — компютърната индустрия — се оказа доволно слаба в предсказването на бъдещето. Има две конкретни неща, които тя не успя да предскаже: първото е раждането на Интернет, която за удивително кратко време се превърна в основен смисъл на съществуването на цялата компютърна индустрия; а второто е фактът, че векът има край.

Затова, докато стоим на прага на новото хилядолетие и надничаме към лъскавото каменно лице на промените, които ни чакат, така както маймуните на Кубрик зяпаха големия черен монолит, каква надежда храним изобщо, че можем да предскажем онова, което ни очаква? Молекулярни компютри, квантови компютри — можем ли изобщо да се осмелим да кажем нещо за тях? Не бяхме прави за влаковете, не бяхме прави за телефоните, не бяхме прави за… е, за обемистия списък от нещата, за които не сме били прави, можете да потърсите книгата озаглавена „Така казват експертите“ от Кристофър Сърф и Виктор Наваски.

Там са изложени в сбит вид авторитетни предсказания от миналото, които са се оказали ужасно погрешни и това обикновено е ставало ясно веднага. Знаете за какво говоря. На 17-и октомври 1929 г. Ървинг Фишър, професор по икономика в Йейл заявява, че „борсите за ценни книжа са достигнали едно очевидно стабилно високо равнище“. След това идва изказването на един служител на звукозаписната компания „Дека“ през 1962 г. по адрес на „Битълс“: „Не харесваме звученето им. Китарните групи са отживелица“ и така нататък. А, ето още едно: „Бил Клинтън няма шанс срещу нито един републиканец, стига последният да не точи лиги на подиума“, цитат от „Уолстрийт Джърнъл“ от 1995 г. Книгата е доста дебела и ще ви достави много весели часове в тоалетната.

Странното е, че предсказването на бъдещето продължава да ни убягва. Усмихваме се снизходително на твърдението на лорд Келвин през 1897 г., че радиото няма бъдеще. Далеч по-изненадващо е обаче да прочетем, че през 1977 г. президентът на корпорацията „Диджитъл Екуипмънт“ Кен Олсен заявява: „Не виждам никаква причина някой да държи компютър в къщи“. Дори Бил Гейтс, който именно доказа колко ужасно неправ е бил Олсен, е известен с изказването си, че не може да си представи за какво му е на някой повече от 640к компютърна памет. Опитайте се да пуснете Уърд на десет пъти повече памет.

Би било интересно да следим отблизо предсказанията и да видим дали ще успеем да забележим абсолютните шампиони още в стадия им на невинни зародиши. Забелязах един такъв наскоро, като прочетох едно изявление от февруари на господин Уейн Люик, вицепрезидент на американската телефонна компания „Ю Ес Уест“. Аргументът му беше против разгръщането на високоскоростните безжични комуникации и гласеше следното: „Съгласен съм, че можете да ги използвате в колата си, докато карате с деветдесет километра в час, но не смятам, че това ще стане масова практика.“ Само наблюдавайте какво ще стане. Това твърдение ще се върне при него като бумеранг. Сателитна навигация. Безжичен Интернет. В момента, в който започнем да картографираме физическото местоположение в общото информационно пространство, ще настъпи поредният бум на приложенията в Интернет.

Поне такова е моето предсказание. Разбира се, възможно е да съм ужасно неправ. В прекрасната си книга „часовникът на дългото сега“ Стюарт Бранд предлага да създадем архив с десет хиляди годишна давност на обществените предсказания и спорове, но не по-малко интересно би било да видим развитието на нещата в по-кратък план. В края на всяка година медиите са пълни с предсказания за онова, което ни очаква през следващата година. Естествено, само след два дни всички те са забравени и никой не се сеща да ги провери. Затова приканвам читателите да изпращат собствените си предсказания — или други, с които са се сблъскали по медиите — за онова, което ще се случи през следващите пет години, както и за точния момент, когато ще се случи. Ще стъпим ли на Марс? Ще постигнем ли мир в Ирландия и в Близкия изток? Ще се спука ли балонът на електронната търговия?

Ние ще ги сложим в Мрежата, където ще останат през всичките пет години, за да ги сравняваме с действителността. Предсказването на бъдещето е игра на „Тука има — тука нема“, но всяка игра се усъвършенства, когато резултатът се записва.

„Индепендънт он Сънди“

Ноември 1999

Напоследък се роди едно ново поколение от умни офис столове, което изпрати в миналото разните копчета и ръчки за нагласяне на стола. Всичките ни познати пружини и лостове са си на мястото, но столът се приспособява към стойката и движенията ви автоматично, без вашето участие. Ето ви по този случай едно предсказание: Когато се сдобием и с подобен софтуер, светът ще стане едно много по-добро и по-щастливо място.

Компютърчето, което можеше

Моята любима информация е, че Брануел Бронте, братът на Емили и Шарлот е умрял прав, облегнат на полицата над камината, за да докаже, че може да се направи.

Всъщност излъгах. Най-любимата ми информация е фактът, че младите ленивци са толкова нескопосани и мързеливи, че много често вместо за клон се хващат за собствените си крайници и падат от дърветата. Както и да е, това няма връзка, с онова, което ме занимава в момента, защото касае ленивците, докато информацията за Брануел Бронте засяга писателите и усещането, че смъртта наближава, и вършенето на неща с единствената цел да докажеш, че могат да бъдат извършени, и всички тези неща са толкова присъщи на настоящото ми положение, че откровено казано направо се плаша.

Аз съм писател и усещам приближаването на смъртта, както бихте го усетили и вие, ако току-що бяхте кацнали в Гранд Рапидс, Мичиган в някакъв безбожен утринен час, за да откриете, че в близките три часа няма да можете да влезете в хотелската си стая. Всъщност, даже самото кацане в Гранд Рапидс, Мичиган е достатъчно. Ако сте жител на Гранд Рапидс, Мичиган, моля приемете, че се шегувам. Всеки друг обаче ще разбере, че изобщо не се шегувам.

Той като нямам какво друго да правя, в момента стоя и се подпирам на една полица на камина. Е, нещо като полица на камина. Всъщност не знам на какво се подпирам. Изработено е от месинг и някаква пластмаса и архитектът сигурно го е начертал след някоя тежка вечер по кръчмите. По този повод се сещам за друга моя любима информация: по Транс-Сибирската железопътна магистрала има завой във формата на вдлъбнатина, защото когато царят (не знам кой цар, защото не съм си в кабинета у дома, а се подпирам на нещо безобразно грозно в Мичиган и наоколо няма книги) издал декрет за строежа на Транс-Сибирската железопътна магистрала, начертал пътя й на картата с линия. Линията била нащърбена по средата.

Пиша този материал подпрян на някакво безименно архитектурно недоразумение и не го пиша на своя Мак. Бих го писал, но батерията на ПауърБука току-що свърши (интересна идея, да кръстиш нещо на неговия най-голям недостатък; в това отношение прилича много на Гренландия10. Имам кабел, но не мога да го включа никъде. Много умно, че са се сетили да сложат универсален трансформатор, само че няма универсален щепсел. Има голям, недодялан трикрак британски щепсел, което означава, че сте напълно и безвъзвратно загубени, ако до напускането на летище Хийтроу не сте се сетили да си купите адаптер.

Вън от Британия не можете да си купите адаптер за британски щепсел. Знам го със сигурност. Направих такъв опит, когато за пръв път се сблъсках с проблема със стария си преносим Мак. (Няма да пускам шеги по адрес на Маковете. Епъл свърши достатъчно работа в това отношение. По дяволите. Току-що казах, че няма да го правя.) В крайна сметка се наложи да си купя щатски захранващ кабел. Или по-скоро се опитах да си купя. Не можах. Продавали се само с новите компютри. Влачих се насам-натам с един мъртъв Мак в продължение на десет дни и от време на време ядях сандвичите си върху него, защото беше малко по-лек от портативна маса. (По, дяволите, пак го направих.)

С ПауърБука обаче нямам такъв проблем. Не съм пълен глупак. Този път си донесох адаптер. Но все пак съм глупав, защото адаптерът е в куфара ми, който току-що дадох на пиколото, за да го отнесе, докато чакам три часа да ми оправят стаята.

И какво тогава правя? Пиша на ръка ли? Сигурно се шегувате След десет години работа с компютър вече дори не мога да пиша на ръка. Знам, че би трябвало да мога: предполага се, че писането на ръка е от онези неща, като например яденето с пръчици: веднъж като го усвоиш и го можеш цял живот. Работата е в това, че имам много повече опит в боравенето с пръчици, отколкото с химикалки и, затова, не пиша на ръка. Не говоря и в някой от онези ужасни малки диктофони, които най-безмилостно продължават да записват, докато ти отчаяно се опитваш да измислиш какво да кажеш. Натискането на бутона им за изключване е действието, което включва обратно мисълта.

Не. В момента седя в едно кресло и пиша на един нов джобен компютър Псион Серия 3а. Купих го от безмитния магазин на Хийтроу, ей така от келешлък и трябва да отбележа, че е добър. Работи.

Може ли само да кажа нещо за безмитните магазини, преди да продължа да говоря за Псиона? Не е това, че стоките в безмитните магазини са по-евтини. По-евтини са. Безкрайно малко по-евтини. Ако пазарувате в тях спестявате съвсем малко пари. Естествено, след това можете да се разделите с доста крупна сума във вид на глоби, ако не осъзнаете, че всичко закупено от безмитните магазини на връщане се декларира на митницата. Стоките са наистина безмитни, само ако възнамерявате да прекарате останалата част от живота си на борда на самолет. И какво се получава, когато пазарувате от безмитен магазин на цена съвсем малко по-ниска от обичайната? Става това, че повечето пари спестени от митото отиват в джобовете на безмитните магазини, а не да речем за здравеопазване (или за ядрени подводници „Трайдънт“). И така, защо си купих Псиона от безмитния магазин? Защото съм пълен идиот, затова.

Както и да е. Ъпдейт на статуса. Намериха ми стая. Извадих адаптера от куфара. ПауърБукът се зарежда. Все още не пиша на него обаче, защото съм във ваната. Значи все още използвам Псиона. Никога досега не съм писал във ваната. Хартията се мокри и разлигавя, химикалките не пишат като ги вдигнеш нагоре, пишещите машини ти ръбят на шкембето, а ако ви хрумне да използвате ПауърБук във ваната, значи ПауърБукът едва ли е ваш.

Мисълта ми беше, че може да се направи. На джобния компютър наистина може да се пише, нещо, което до този момент не знаех. Опитвал съм се да пиша на Шарп Уизард, но беше невъзможно, защото клавиатурата му беше подредена по азбучен ред, което е умряла работа. Решението да се конструира азбучна клавиатура е пълно недоразумение. Предполагам, че идеята е била следната: не всички познават QWERTY клавиатурата (много е странно да напишеш QWERTY като дума; пробвайте и ще разберете какво имам предвид), но всички познават азбуката. Вярно е, но в случая няма никакво значение. Хората познават азбуката като едномерен низ от символи, а не като двумерен масив, поради което при всички случаи ще търсите буквите и ще ругаете. Защо тогава да не ползваме QWERTY, за да е удобна поне на онези, които я знаят?

Опитвал съм да пиша и на по-голям Шарп Уизард 8200, който има QWERTY, но няма форматиране на текста. Представяте ли си? Даже Еч-а-Скеч има форматиране.

Другият проблем с джобните компютри, разбира се, е в това, че клавишите са прекалено малки за пръстите. Костелив проблем. Нерешим. Ако машинката е достатъчно малка, че да влиза в джоба ви, тя е твърде малка, за да пишете на нея. Е, аз намерих решението. Простете ми, ако вече го знаете, възможно е да съм последният човек на земята, който се е сетил. Както и да е, решението е следното: хващате компютърчето с две ръце и пишете с палците. Сериозно. Става. Отначало е малко несвойствено и пръстите може да ви заболят, но се свиква учудващо бързо. Аз вече постигнах към хиляда думи.

Това повдига някои интересни въпроси. (Е, интересни за мен. Вие може да сте на друго мнение.) Какво става с интелигентния интерфейс за въвеждане на данни? Аз съм също толкова безкрайно радостен, колкото и всички останали, от перспективите за въвеждане на информация с глас или с химикалка, но вие знаете и аз знам, и всеки, който се е борил с Кери Тайпист знае, че в практиката нещата рядко работят толкова гладко както на теория, или поне още не работят толкова гладко. Повечето време прекарано в борба с недоизпипани технологии просто не си струва за крайния потребител, колкото и да е забавно за идиоти като нас. Много е далеч денят, когато ще можеш да кажеш: „Отвори отсек 2, Хал“ и да си сигурен, че Хал е разбрал, че искаш да бъдеш изстрелян в стратосферата на Юпитер. А аз подозирам, че ще мине много време, преди да мога да диктувам материал като този и резултатът да е разбираем, да не говорим за читаем. Сигурно сте чували стария скеч, в който секретарката записва абсолютно всичко, което казва шефът й, включително репликите „Това не го записвай“ или „задраскай последното изречение.“ Струва ми се, че трябва да преодолеем доста „секретарски“ мъки, преди да накараме машината да заработи гладко. Колкото до въвеждането на данни с химикалка, вече споменах, че десетте години работа с компютър до такава степен са влошили почерка ми, че дори аз не го разбирам, а какво остава за компютъра. Да обяснявам ли иронията на ситуацията? Не.

Затова, поне за момента разполагаме само с клавиатурата като интерфейс за въвеждане на данни, и поне за момента въвеждането на данни от клавиатурата означава QWERTY. Но QWERTY клавиатурата, каквато я познаваме е била създадена, за да забавя ударите на клавишите, които иначе са засядали един в друг. Тя е умишлено неефективна. Но всички опити да бъде заменена с нещо по-ефективно, като например Dvorak клавиатурата, са безуспешни. Хората вече познават QWERTY клавиатурата и не желаят някой да им налага промяна. Dvorak или каквото и да е там друго може да са по-добри, но QWERTY е, или поне доскоро беше, достатъчно добра. Принципът „Ако работи, не го поправяй“ е много разумен и си остава такъв, въпреки факта, че самият аз цял живот го нарушавам най-робски.

Въпреки това смятам, че е възможно най-после да сме стигнали до точка, налагаща повторното изобретяване на клавиатурата. Джобните компютри са бъдещето. Епъл и Майкрософт, и всички останали изведнъж ще бъдат натоварени с търсене на персонални дигитални устройства и след тези няколко часа с Псион Серия 3а аз също ще се присъединя към това търсене. Страхотна технология и това е само началото на онзи критичен момент, когато нещо престава да бъде само забавна нова играчка и се превръща в нещо, което можеш да използваш сериозно в банята. Всички много отдавна сме наясно, че QWERTY не добра клавиатура. Според мен сме стигнали до онази важна точка, когато не е дори достатъчно добра. Точката, когато не е дори достатъчно добра. (Да, копирах и пействах!) Надявам се системните програмисти да не са се обезкуражили от неуспеха на Dvorak. Надявам се да изучават внимателно начина, по който хората слагат пръстите си върху клавишите на джобните компютри, и се надявам да преосмислят изцяло представите си за работата на клавиатурата. Бих бил много доволен, ако след писане палците ми не се схващаха и не ме боляха сухожилията. Доказах, че може да се направи, но подобно на Брануел Бронте не възнамерявам да повторя същия номер и утре.

Всички забелязваме нещата, които не работят. И не забелязваме другите, които работят. Забелязваме компютрите, не забелязваме химикалките. Забелязваме електронните книги, не забелязваме книгите.

Малките пишкоподобни неща

Мисля, че е време да се обяви война на малките пишкоподобни неща. Повечето от тях получих с пощата тази сутрин. Бях си поръчал драйв за нов оптичен диск от една щатска компания за пазаруване по пощата и, тъй като живея в непознатото и далечно място наречено „чужбина“, и, тъй като пътувам като гълъб, когато направих поръчката си, се заинтересувах живо дали ще има универсално захранващо устройство.

Универсалното захранващо устройство е същото, което ти позволява независимо в коя държава се намираш, дори да не знаеш в коя държава се намираш (проблемът е по-сериозен, отколкото сигурно ви изглежда) — просто да включите Мака си в контакта и той да заработи. Принципът се нарича Плъг-енд-Плей. Или поне Майкрософт го наричат така, защото още не са го постигнали. В света на Мак го познаваме толкова отдавна, че дори не сме се сещали да му дадем име. Напоследък повечето периферни устройства пристигат с универсално захранване — но не всички. И точно поради тази причина попитах.

— Да, има — каза Скот, асистентът по продажбите.

— Сигурен ли сте, че има универсално захранване?

— Да — повтори Скот. — Има универсално захранване.

— Напълно ли сте сигурен?

— Да.

Поръчката пристигна тази сутрин. Първото, което забелязах, беше, че няма универсално захранване. Наместо това имаше едно от онези пишкоподобни нещица. Напълнил съм цяла стая с малки пишкоподобни неща и не ща повече. Половината малки пишкоподобни неща, които притежавам, дори не знам за коя джаджа са предназначени. По-важно е, че не знам къде са малките пишкоподобни неща за половината джаджи, които притежавам. Още по-дразнещо е, че повечето малки пишкоподобни неща, включително това, което пристигна сутринта, са малки пишкоподобни неща работещи на 120 волта — американски стандарт, което означава, че са неизползваеми в Чужбина (код на държавата ЧЖ), но трябва да ги пазя, в случай че отнеса в щатите джаджата, на която пасват — в случай обаче, че зная на коя джаджа пасват.

Какви ги говоря, по дяволите, можете да попитате вие.

Малките пишкоподобни неща, за които говоря (и те в никакъв случай не са единственият вид населяващ света на микроелектрониката) са трансформатори изправители и адаптери, върху които трябва да стъпят портативните компютри и джобните компютри, и допълнителните драйвове, и касетофоните, и телефонните секретари, и тонколоните с отделно захранване и други ужасно необходими джаджи, за да бъде преобразувано 120 или 240 волтовото променливотоково напрежение в 6 волта постояннотоково. Или 4.5 волта постояннотоково. Или 9 волта постояннотоково. Или 12 волта постояннотоково. Или 500 милиампера. Или 300 милиампера. Или 1200 милиампера. Имат плюсови мъжки накрайници и минусови женски накрайници, освен ако не са от типа с минусови мъжки накрайници и плюсови женски накрайници. Ако съберете накуп всичките тези разновидности, ще стигнете до извода, че съществува една доста внушителна индустрия, която по мое лично мнение съществува с едничката цел да пълни килерите ми с малки пишкоподобни неща, които никога няма да мога да идентифицирам с положителност, освен ако не посветя няколко дни на джаджи-комбинаторика. Обичайният метод за намиране на малкото пишкоподобно нещо пасващо на определена джаджа е да излезеш и да си купиш ново, на цена, която по правило ти изкарва въздуха.

И кому е нужно това? Е, има една възможна теория, която твърди, че „Ксерокс“ всъщност се изхранва от продажбата на тонери, а „Сони“ от продажбата на малки пишкоподобни неща.

Друга възможна причина е чистата заслепяваща тъпота. Възможно ли е, как мислите? Настина, възможно ли е? Трудно ми е да си представя, че най-могъщите мозъци на планетата, подхранвани с най-добрата пица, която може да се купи, в един даден момент не са си помислили: „Абе няма ли да е по-лесно, ако стандартизираме постоянното напрежение?“ Тъй като не съм електроинженер, е възможно да искам невъзможното. Сигурно за да работи определен оптичен диск или дискмен, е задължително условие да черпи 600, а не 500 милиампера или отрицателния накрайник да е мъжки, а не женски и сигурно той ще вие или ще изгори, ако му се предостави нещо малко по-различно. Но храня силни подозрения, че ако заключите един проектант на хардуер за няколко дни в затворено помещение и го дразните с аромат на пица „Пеперони“, сигурно ще измисли как джаджата, която конструира (може това даже да е новата джаджа Про, за която съм чувал толкова хубави неща) да работи на стандартно ниско постояннотоково напрежение.

Всъщност, някакъв приблизителен стандарт съществува и сега, но той е доста странен. Вече много хора не пушат в колите си и контактът за запалката на арматурното табло захранва мобилен телефон, CD-плейър, факс или, ако изобщо може да се вярва на последните реклами по телевизията, джаджа за правене на разтворимо кафе. Тъй като първоначалното предназначение на контакта е било друго, размерът и положението му са неподходящи за целите, с които го използваме сега и затова може би е време да го приспособим към новото му предназначение.

Най-важното в това любопитно приспособяване е, че ни дава един възможен постояннотоков стандарт. Спорен, разбира се, но все пак трябва да сме благодарни, че е отнел един следобед на някой автомонтьор, а не цял живот на някой комитет по стандартизацията на компютърната индустрия. Ако се конструира нов малък щепсел и напрежението се запази, ще имаме нов стандарт.

Непосредственото предимство на подобен уред е нуждата от само един постояннотоков адаптер! Помислете си! Е, не точно един, може да са ви нужни десет, но те ще бъдат еднакви! Ще можете да си купувате по цяла кутия! Ще станат стока като, хм, щях да кажа електрическите крушки, но крушките се продават с безкрайно много мощности и цокли. Хубавото на постояннотоковия стандарт ще бъде, че ще е по-добър от крушките.

Освен че ще ни спести доста объркване и неудобства, новият стандарт ще даде тласък на появата на нови характеристики. Захранващи контакти на удобни места в колите. Постояннотокови контакти в домовете и офисите и, най-важното, постояннотокови контакти в облегалките на самолетните кресла…

Трябва да призная, че колкото и да обичам Пауърбука си, който върши 97.8 процента от онова, за което използвах тромавите настолни динозаври, съм се отказал да го ползвам в самолет. Да, да, знам, че съществуват какви ли не стратегии за пестене на батерията — режими на ниска мощност, RAM дискове, почивки на процесора и така нататък — но мисълта ми беше, че не мен не ми се занимава с тях. Ако искам да се ядосвам, мога съвсем спокойно да прочета брошурата на авиокомпанията. Но ако в облегалката на креслото ми имаше постояннотоково захранване, щях да свърша работа или поне да си дам вид, че го правя. Знам какво ще ми отговорят авиокомпаниите — „Да, но ако го направим, самолетите ни ще паднат“ — но това е дежурната им реплика. Знам, че се случва самолетите да падат, но, и точно в това е работата, не толкова често, колкото казват. Лично аз съм склонен да рискувам. Мисля, че в голямата война с малките пишкоподобни неща никоя жертва не е прекалено голяма.

МакЮзър, септември 1996

Ние се задушаваме от технологии, въпреки че онова, което искаме е просто работещи неща. Как да разпознаем технологията. Един добър признак е наличието на инструкция.

Какво имаме да губим?

Някои от най-революционните нови идеи са по-скоро плод на оттеглянето на нещо старо, отколкото на настъпването на нещо ново. Уокменът „Сони“ например не направи никакъв съществено нов принос към касетофона, а просто елиминира усилвателя и тонколоните, създавайки един съвършено нов начин на слушане на музика и една съвършено нова индустрия. Новата Хендикам на „Сони“ изостави напълно подвижния обектив въз основата на това, че функциите на подвижния обектив общо взето са да струва пари, да добавя пълнеж и да прави всеки аматьорски филм негледаем. (В този ред на мисли биха могли да помислят за видео, което само записва, а видеокомпаниите могат да помислят за филми записани на бърз ход. Чипът RISC работи на брилянтния жизнеутвърждаващ принцип на справяне с лесните задачи и оставяне на трудните за някой друг. (Знам, че нещата са малко по-сложни, но трябва да признаете, че идеята е дяволски привлекателна.) Доброто сухо мартини се забърква на брилянтния жизнеутвърждаващ принцип на изпускане на мартинито.

Предимствата са драстични и когато забележите, че можете да изпуснете част от проблема. Алгебрата например (а оттам и цялото компютърно програмиране) се базира на идеята, че можете да изпуснете всички гадни неподатливи на аритметични действия числа. Освен това мога да спомена и новите подобрени британски телефонни услуги. Преди няколко години настъпи една радикална промяна: когато наберете 192, чувате един неофициален дружелюбен глас, в повечето случаи — и това е основният момент — с шотландски акцент. Цялата операция е била изпипана и придвижена към Абърдийн, където има много неофициални дружелюбни лица, които не трябва да се компенсират за това, че живеят в Лондон. Някой умник в „Бритиш Телеком“ е забелязал, че местоположението е несъществено — проблемът с разстоянието просто се изпуска от модела (което обаче не е отразено в цените им). Лично аз мисля, че с малко повече кабел биха могли да преместят телефонните услуги на остров Света Елена или пък на Фолкландските острови, предоставяйки по този начин съвършено нови възможности за увеличаване на заетостта в области, които дотогава са се ограничавали с отглеждане на овце. По този повод Фолкландските острови могат да поемат и телефонните услуги на Аржентина, което ще даде храна за размисъл на външните министерства на двете държави.

Почти всичко, което правим в Мрежата засяга забелязването на неща, които вече можем да изпуснем и местоположението — или разстоянието — е едно от тях. Броденето из Мрежата е живот в свят, където всяка врата всъщност е научно-фантастичен уред, който ви пренася в съвършено различна част на света. Осъзнаването на всички последствия от този факт е трудно, както на първите кинооператори им е било трудно да осъзнаят последствията от факта, че могат да движат камерата. Какво още ще изпадне от модела?

През последните години най-редовно ме наобикалят изнервени издатели, продуценти и журналисти, и ме питат как ще промени според мен компютърът техните професии. Доста време повечето от тях очакваха отговор преведен грубо като „не много“. („Хората обичат миризмата на книгите, обичат пуканките, обичат да гледат предаванията по същото време като съседите си, обичат да притежават много книжни издания, които не ги интересуват“ и др.) Но отговорът на този въпрос не е лесен, защото моделът е погрешен. Това е същото като да обясниш на Амазонка, Мисисипи, Конго и Нил как ще ги промени идването на Атлантическия океан. Първото, което трябва да се проумее, е че тогава правилата за реките няма да важат.

Да помислим какво ще стане, когато издаването на едно списание вече не е река само по себе си, а е само течение в дигиталния океан. В Мрежата се появиха списания, но доколкото те са само определен брой свързани помежду си страници в свят на свързани помежду си страници, границите между „списание“ и „не-списание“, а всъщност и между „списание А“ и „списание Б“ са съвсем размити от гледна точка на браузъра. Какво остава, когато изхвърлим от модела представата за подвързани и продавани листа от лъскава преработена дървесина? Нещо полезно?

От гледна точка на читателите ползата е една и съща като при хартиеното списание: в него е събрана на едно място информацията, която ги интересува, в достъпна форма, с допълнителното предимство на непрекъсната връзка към други свързани с темите материали, което е невъзможно при хартиеното списание. Всичко е много добре.

Но какво да кажем за издателите? Какво ще продават те? Какво ще правят след като нямат купчинки лъскава хартия, срещу които хората да им дават банкноти? Е, всичко зависи от вида на бизнеса, в който смятат, че са. Бизнесът на „Ксерокс“ например е в продажбата на тонери. Цялата парлама, че развивали високотехнологични копирни машини и принтери е начин за създаване на широк пазар за тонери, откъдето именно идват печалбите им. Бизнесът на телевизионните компании не е да доставят телевизионни програми на публиката си, а да доставят публиката на рекламодателите си. (Точно затова Би Би Си се излъчва в такова шизофренно време — нейният бизнес е съвсем различен от този на конкурентите й.) А списанията си приличат: всяка действителна продажба на вестникарския щанд е отчасти опит за покриване на безумната цена за производството на проклетото нещо, но тя е и нещо много по-важно — солиден източник на информация. Пълният размер на тази информация е размерът на публиката, която издателят може да предостави на рекламодателите си.

Лично за мен рекламите в списанията са голям проблем. Ненавиждам ги. Те обезличават същинския текст, който обикновено се свежда до невзрачно сивкаво поточе, църцорещо през огромните бляскави страници с размери на билбордове, които се опитват да привлекат вниманието ви към неща, които не желаете; и първото, което трябва да направите, когато си купите списание, е да го изтръскате от разните купони, пакетчета, пликчета, компактдискове и безплатни лабрадорчета, които го правят дебело и твърдо като халваджийски тефтер. А пък когато сте го купили заради нещо, което наистина ви интересува, се оказва, че въпросната информация е била в миналия брой, който вие вече сте изхвърлили. Миналия месец си взех нова камера, като преди това закупих купища списания за камери, за да разгледам рекламите и отзивите за моделите, които ме интересуваха. Така че аз отхвърлям 99 процента от рекламите, които минават пред погледа ми, но понякога ги възприемам дотолкова, че да си купя стоката, която предлагат. Несъответствието е крещящо — нещо е узряло за изпадане от модела.

Ако влезете в някое онлайн списание (например ХотУайър, за него се сещам в момента), ще откриете няколко дискретни иконки на спонсора и изборът дали да кликнете върху тях е ваш. Ще видите рекламата само ако тя наистина ви интересува и тя ще ви предостави пълна и полезна информация за продукта. Естествено, за рекламодателя е много по-ценно да достигне до един заинтересован купувач, отколкото да раздразни деветдесет и деветима други. Нещо повече, рекламодателят получава удивително прецизна обратна връзка. Той знае колко души са избрали да погледнат неговата реклама и колко време са я гледали и оттам рекламата, която не интересува никого много бързо увяхва, докато другата, която привлича интерес, процъфтява. Рекламодателите плащат на списанието да слага техни линкове на популярни страници от списанието и — е, всички виждате, че се получава. Подходът е удивително ефективен, както са ми казвали хора със сериозно вдигнати вежди. Онова, което изпада от проблема, е представата, че рекламата трябва да бъде дразнеща и натрапчива.

Това е един модел на работа на онлайн списание, което, разбира се, е съвършено безплатно за читателите. Има и друг, който вероятно ще бъде осъществен веднага щом стане възможно виртуалното разплащане по Интернет и при него читателите ще заплащат минимални суми, за възможността да четат популярни Уеб-страници. Във всеки случай сумата ще е много по-малка от онази, която харчите за обикновените вестници и списания, защото няма да плащате за всички преработени на хартия дървета, за горивото на разпространителите и за заплатите на хората от маркетинга, чиято единствена работа е да ви убеждават колко са велики. Парите на читателя ще отиват право при автора със съответния процент за сайта и дърветата ще си останат в горите, петролът ще си остане в земята, а хората от маркетинга да останат вън от клуб „Гручо“ и да отстъпят мястото на бара на по-свестни от тях.

А защо всички пари да не отиват при автора, ви чувам да питате (а и аз бих задал същия въпрос)? Ами, може и да отиват, ако той няма нищо против да пише и да хвърля думите си в дигиталния океан в очакване някой да ги намери. Но подобно на истинските океани, в дигиталния също има течения, приливи и отливи и ролята на издателя скоро ще бъде са намира добър материал, който да насочва към тези течения, докато читателят ще се носи по вълните и ще търси онова, което го интересува, което и прави в момента. Разликата ще бъде в скоростта на реагиране на пазара или скоростта, с която се променят тези течения, и в начина на разпределение на властта и контрола към онези, които вършат нещо наистина полезно, вместо само да обядват по скъпи ресторанти.

Най-важното нещо, което ще отпадне от модела, е огромното количество мъртва дървесина.

„Уайърд“, великобританско издание, брой 1, 1995

Пътуване във времето

Пътуване във времето? Аз вярвам, че има хора, които най-редовно пътуват от бъдещето към миналото и се намесват ежедневно в работите ни. Доказателствата са навсякъде. Говоря за това, че всеки път когато поискаме обезщетение по някаква застраховка, откриваме, че по някакъв мистериозен начин точно събитието, поради което искаме обезщетение, вече е изключено от полицата.

Фурнаджийска лопата

Често ме питат дали не съм малко като фурнаджийска лопата. Преди двайсет години (помощ!) в „Пътеводител на галактическия стопаджия“ натрупах реноме като се шегувах с науката и технологиите: депресирани роботи, неуслужливи асансьори, врати с разточителен потребителски интерфейс (не можеше ли да се отварят просто с бутане?), и така нататък. Сега май съм един от най-големите адвокати на технологиите, както се вижда в последните серии на „Пътеводител на стопаджията във времето“ по Радио 4. (Заглавието не ми харесва особено, но събитията понякога се движат на собствен ход.)

Две неща:

Първо, чудя се дали напоследък хумористичните предавания не са малко в повече. Когато бях малък, се криех под одеялото, за да слушам едно радио, което бях купил на битака, и слушах в захлас „Онова, което не виждаме“, „Хенкок“, „Флотски майтапи“ и дори „Малкия Клитеро“, всичко, което ме караше да се смея. Беше като проливен дъжд и дъга в пустинята. След това дойде „Извинявам се, но ще го прочета отново“, а след още няколко години изгряха в пълната си слава и Монти Пайтън. Онова, което ме порази като гръм в Монти Пайтън, и изобщо не ме интересува дали мнението ми ще попадне в колонката на снобите, беше, че хуморът представляваше среда, в която извънредно интелигентните хора изразяваха неща, които не можеха да бъдат изразени по друг начин. Там в моето начално училище в дълбокия Есекс хуморът беше като фар. Интересно е, че Питоните изгряха тъкмо когато залязваха едни други катализатори на младежкото ми въображение — „Битълс“. В някакъв смисъл щафетата беше предадена. Мисля, че Джордж Харисън веднъж беше казал нещо подобно.

Сега обаче всички са хумористи, дори девойките от прогнозата за времето и говорителите по новините. Смеем се на всичко. Но интелигентността вече липсва, липсват изненадващият шок, учудването, прозрението, смеем се безмилостно и безсмислено. В пустинята вече не вали дъжд, само кал и суграшица навсякъде, спорадично осветявани от фотоапаратите на папараците.

Творческото въодушевление е отишло някъде другаде — в науката и технологията: нов поглед за нещата, нови разбирания за вселената, нови прозрения за живата материя, за човешката мисъл, за възприятията, за комуникациите. И това е вторият ми мотив.

Преди трийсет години слагахме начало на нови рок банди, а сега слагаме начало на начала и експериментираме с нови начини на комуникация помежду си и играем с информацията, която си обменяме. И когато една идея се провали, след нея веднага идва друга, по-добра и друга и друга така скоростно, както през шейсетте излизаха албумите на рок бандите.

Винаги има един определен момент, когато любовта изчезва, без значение към човек или към идея, или към кауза, дори да е нещо, за което сте се сетили години след самото събитие: дреболия, неуместна дума, фалшива нота, които означават, че нещата никога вече няма да са същите. При мен този момент настъпи, когато чух един сценичен хуморист, който направи следното наблюдение: „Ха, учените! Ами че те са пълни тъпанари! Нали ги знаете онези черни кутии, дето ги слагат в самолетите? Нали знаете, че са неунищожими? И че не се чупят? Защо тогава не правят самолетите от същия материал?“

Публиката изригна в кикот какви тъпанари били учените и как не виждали по-далеч от носа си. Не знам дали не изпадам в прекален педантизъм, но черните кутии на самолетите се правят от титан и ако самолетите се правеха от титан, а не от алуминий, щяха да бъдат толкова тежки, че нямаше да могат да се отлепят от земята. Задълбах се в смешката и се раздразних съвсем не на шега. Да предположим, че я беше казал Ерик Морекамбе11. Тогава щеше ли да е смешна? Едва ли, защото тогава публиката щеше да види, че Ерик е тъп — с други думи, общата култура на неговата публика обхващаше понятия като относителните тегла на титана и алуминия. Тази шега нямаше да постигне успех (ако смятате, че това е маниакално поведение, пробвайте да живеете с него), ако не разчиташе на съучастието между разказвача и публиката, които се присмиваха на хора, които знаят повече от тях. Тогава гърбът ми настръхна, а и в момента също. Почувствах се предаден от комедията по същия начин, по който гангста рапът ме накара да се почувствам предаден от рок музиката. Освен това се зачудих колко от моите собствени шеги са били, ами, просто невежи.

Обръщането ми към науката настъпи един ден през 1985-а, докато бродех из горите на остров Мадагаскар. Спътникът ми беше зоологът Марк Карвардайн (с когото впоследствие написахме заедно „Да видиш за последно“) и аз го попитах: „И какво им е толкова специалното на тропическите гори, че се говори толкова за тях?“

И той ми каза. Отне му около две минути. Обясни ми разликата между горите в умерения пояс и тропическите гори и защо във вторите гъмжи от всякакви форми на живот, но са същевременно толкова уязвими. Аз замълчах и осъзнах, че това малко количество ново познание току-що беше променило мирогледа ми. Бях получил нишка, която можех да следвам в обърканата плетеница на този изумително сложен свят. Следващите няколко години поглъщах ненаситно всички материали за еволюцията, които намерих, и осъзнах, че онова, което съм научил в училище изобщо не ме е подготвило за величествената наука, в която навлизах. Основното нещо в еволюцията е, че ако не беше променила коренно мозъците ни, ние нямаше да я разбираме.

След това за своя изненада открих, че еволюцията има много общо с друга област, към която интересът ми неотменно нарастваше — компютрите. В ентусиазма ми нямаше нищо възвишено и научно — страстта ми към всевъзможните машинарии е просто безсрамна. Общото е в противоречащия на интуицията факт, че сложните следствия възникват при многократни повторения на прости причини. При компютъра същото нещо се забелязва невероятно лесно. Каквито и сложни неща да върши компютърът — моделиране на въздушни турбуленции, моделиране на икономики или на начина, по който светлината играе в окото на въображаемия динозавър — всичко това е резултат от поредица елементарни кодове, започващи със събиране на едно и едно, проверка на резултата и отново. Да наблюдаваш как сложността разцъфтява от тази толкова първична простота, е едно от най-великите чудеса на нашата епоха, по-велико дори от това, че си видял човек да стъпва на луната.

Далеч по-трудно е да наблюдаваш този процес при еволюцията. Там периодите са толкова дълги и възприятията са толкова затруднени от факта, че наблюдаваме самите себе си, но изобретяването на компютъра за пръв път ни позволи да надникнем в този процес — както изобретяването на хидравличната помпа някога ни позволи да разберем механизма на сърцето и кръвообращението.

Ето защо е невъзможно да се отдели чистата наука от технологията: те се задвижват и стимулират взаимно. Затова, ако надникнете във вътрешността на последната софтуерна джаджа за прехвърляне на mp3 аудио файлове от един компютър на друг през цели континенти, и ако погледнете инфраструктурата, която я е породила и от която тя на свой ред е станала част, ще откриете, че тя е по своему също толкова интересна, колкото начинът на възпроизвеждане на клетките, начинът по който мисълта възниква в мозъка или начинът по който бръмбарът в горите край Амазонка храносмила плячката си. Всичко това е част от един и същ фундаментален процес и ние сме част от него, черпим творческата си енергия от него и аз бих бил щастлив всеки ден да се занимавам с него, вместо с комедианти, телевизия и футбол.

Октомври 2000

Дайте на хората анкетен лист и те ще започнат да лъжат. Един мой приятел веднъж беше провел някакво допитване в Мрежата. Каза, че информацията, която получил, за състоянието на този свят, била покъртителна. Знаете ли например, че 90 процента от хората са президенти на собствени компании и печелят повече от милион долара на година?

Има ли изкуствен Бог?

Първоначално тази среща беше обявена като дебат, защото донякъде се притеснявах. Не мислех, че ще имам време да се подготвя и освен това, като влязох в това пълно със светила помещение си помислих: „Какво мога да кажа аз, аматьорът?“ И затова реших да отида на варианта дебат. Но след като ви опознах през последните два дни, видях, че сте съвсем нормални хора! Бяха изложени толкова много идеи и на самия мен ми хрумнаха толкова много нови, докато разговарях с хората и слушах, че най-накрая реших, че мога да се изправя сам срещу себе си и да проведа дебат. Ще говоря известно време, през което се надявам да предизвикам спор, а защо не и замеряне със столове най-накрая.

Преди да се впусна в тезата, която искам да докажа, искам да ви предупредя, че от време на време имам склонност да се отнасям встрани, защото чутото днес ме наведе на доста мисли, затова ако случайно се отплесна… днес казах на някого, че имам четиригодишна дъщеря и че ми беше много, много интересно да наблюдавам лицето й през първите две-три седмици след раждането й с внезапното осъзнаване, което не би споходило никого от отминалите епохи — в нейно лице животът се рестартираше!

Искам да спомена още нещо, което няма никакво значение, но с което страшно се гордея — роден съм в Кеймбридж през 1952-а и инициалите ми са ДНА!12.

Тезата, която искам да развия тази вечер, предметът на дебата, който май няма да се осъществи, е донякъде шеговита (ще се изненадате като я чуете, но дайте все пак да видим докъде ще стигнем). Тя е „Има ли изкуствен Бог?“ сигурен съм, че повечето от присъстващите ще подкрепят този възглед, но като отявлен атеист не мога да не отбележа, че през вековете ролята на бога е оказала неимоверно дълбоко влияние върху човешката история. Интересно е да се разбере откъде е възникнала и какво означава тя в съвременния научен свят, в който така силно се надяваме, че живеем.

Размишлявах над това днес, когато в края на беседата си „Що е животът?“ Лари Йегър спомена нещо, което не знаех — една специална област наречена „разпознаване на почерк“. Хрумна ми следната странна мисъл: че опитът за проумяване на това какво е животът и какво не е, както и докъде се простират неговите граници, има интересна връзка с начина, по който разпознаваме почерка. Когато видим нещо, без значение дали под формата на буца лед от фризера или нещо друго, всички инстинктивно разбираме, дали то е живо или не. Но дефиницията на живота ни затруднява неимоверно. Спомням си как веднъж, преди много време, има нужда от дефиниция на живота заради някаква реч, която изнасях. Предположих, че има някакво просто определение и го потърсих в Интернет, но се удивих колко много определения съществуваха и колко беше подробно всяко едно от тях, за да включи „това“, но да изключи „онова“. Ако се замислите, едно множество, обхващащо мухата-винарка, Ричард Докинс и Големия Бариерен риф, представлява сбор от трудни сравними елементи. Когато се опитаме да намерим правилата или правилото, които са очевидни сами по себе си, задачата се оказва непосилна.

Да сравним това с процеса на разпознаване дали едно нещо е А, Б или В. Процесът е подобен, но същевременно съвсем различен, защото за определено нещо можете да кажете: „Не съм много сигурен дали се брои или не за живот, на ръба е, не мислите ли, възможно е да е много низша форма на нещо, което може да се нарече живот, може и да е живо, а може и да не е“. По повод на друго нещо, което е пример за дигитален живот можете да кажете: „А това брои ли се за живот?“ Ако трябва да перифразирам един от хората, които говориха преди мен: „Ще се размаже ли, ако го настъпим?“ Припомнете си спорната хипотеза на Гая; хората казват: „Планетата жива ли е?“, „Екосферата жива ли е или не?“ В крайна сметка всичко зависи от начина, по който се дефинират нещата.

Да направим сравнение с процеса на разпознаване на почерка. От вас се иска отговор на въпроса „Това А ли е или Б?“. Хората пишат буквите „а“ и „б“ по какви ли не начини; разлято, полегато и така нататък. Изказването „Ами, то е почти като «а», но има и нещо от «б»“ не върши работа, защото думата „аз“ може да се напише само по един начин. Буквата е или А или Б. Как преценявате? Когато извършвате разпознаване на почерка, вие се опитвате не да оцените относителната степен на „а“ или „б“ в буквата, а да определите намерението на този, който я е написал. В крайна сметка е съвсем ясно — А ли е или Б? — аха! „а“ е, защото пишещият е написал думата „аз“ и е съвсем ясно, че точно това е имал предвид. Затова, когато липсва съзнателно творчество, не може да се каже какво е животът, защото той зависи от набора определения обхванати от цялостната дефиниция Без бог, животът е въпрос на лично мнение.

Искам да се върна към някои други неща, за които стана въпрос днес. Останах очарован от лекцията на Лари (отново) за тавтологията, защото си спомням как навремето този аргумент ме зашемети и предизвика дотолкова, че не можах да отговоря нищо. Един човек ми каза: „Да, но цялата теория на еволюцията се базира на тавтология: Онова, което оцелява, оцелява.“ Това е тавтология и затова не означава нищо. Размишлявах известно време и накрая ми просветна, че тавтологията е нещо, което не означава нищо и че в нея не само не влиза никаква информация, но от нея не произтичат и никакви следствия. Затова е възможно да сме се натъкнали на окончателния отговор; животът е единственото нещо, единствената сила, вероятно най-могъщата, която познаваме, която не се нуждае нито от входяща информация, нито от каквато и да е външна подкрепа, той е доказателство сам по себе си, а оттам и тавтологичен, но винаги удивително могъщ в проявленията си. Едва ли има друго такова определение и затова аз го сложих в началото на една от книгите си. Сведох го до същината, до която стигнахме преди малко, а тя е: „Всичко, което се случва, се случва, всичко, което случвайки се, причинява случването на нещо друго, причинява случването на нещо друго и всичко, което случвайки се, причинява повторното случване на самото себе си, причинява повторното случване на самото себе си.“ Всъщност, последните две са излишни, защото произтичат от първото, което е доказателство само по себе си и не се нуждае от никакви други обяснения; всичко останало произлиза от него. Затова, аз смятам, че сме стигнали до една фундаментална и окончателна истина, срещу която няма какво да се възрази. Тя бе забелязана от човека, който каза, че е тавтология. Да, така е, но това е една уникална тавтология, защото не изисква входяща информация, но от нея следва безкрайно много информация. Затова според мен е възможно това да е първопричината за съществуването на всичко във вселената. Доста самоуверено твърдение, но пък ми се струва, че говоря пред доброжелателно настроена публика.

Откъде произлиза идеята за Бог? Е, аз мисля, че гледната ни точка по ужасно много теми е доста изкривена, но нека все пак се опитаме да видим откъде произлиза тази гледна точка. Представете си ранния човек. Както всичко останало ранният човек е еволюирало същество, което се намира в свят, който малко по малко започва да подчинява на волята си; започва да изработва оръдия на труда и с тяхна помощ променя околната среда. За да дадем пример за действията на човека сравнени с тези на другите животни, нека разгледаме възникването на нови видове, настъпващо, както знаем, когато малка група животни бъде отделена от стадото поради геоложки катаклизми, пренаселване на популацията, недостиг на храна или каквото и да е друго, и когато тази група се озове в нова и различна среда. Съвсем елементарен пример; да разгледаме група животни, които изведнъж попадат на място, където климатът е доста по-студен. Знаем, че само след няколко поколения гените отговарящи за образуването на дебела козина ще окажат въздействието си и не след дълго животните ще се сдобият с по-топла козина. Човекът, който изработва инструменти, няма нужда от това: той може да живее в изключително широк диапазон на условията, от тундрата до пустинята Гоби — та дори и в Ню Йорк — и причината е, че когато попадне в нова среда, не се налага да чака няколко поколения; когато се озове в студен климат и види животно, чиито гени са стимулирали образуването на топла козина, той си казва: „Сега ще му я взема“. Инструментите са му дали възможността да мисли с цел, да изработва неща и да приспособява света към себе си. Представете си сега един първобитен човек, който оглежда резултатите в края на един успешен ден, прекаран в изработване на инструменти. Той хвърля един поглед край себе си и вижда свят, който страшно му допада; зад него са планините с пещерите в тях — планините са страхотни, защото можеш да се покатериш и да се скриеш в пещерите от дъжда или от мечките; пред него е гората — в нея има орехи, горски плодове и вкусна храна; наблизо тече поточе пълно с вода — водата е вкусна за пиене, в нея може да се кара лодка и какво ли още не; ето го и братовчеда Ъг, който е убил мамут — мамутите са страхотни, защото можеш да ги ядеш, да носиш кожата им и да правиш от костите им оръжия, с които да хващаш други мамути. Светът наистина е страхотен, просто фантастичен. Но нашият първобитен човек разполага с време за мислене и си мисли: „Леле че интересен свят“, след което си задава един много коварен въпрос, въпрос напълно безсмислен и изначално погрешен, но единственият, който му хрумва, поради същността на личността му, същността на личността, в която е еволюирал и същността на личността, в която се е развил, благодарение на начина си на мислене. Майсторът на неща поглежда своя свят и казва: „Кой тогава е измайсторил всичко това?“ Кой го е измайсторил? — нали забелязвате защо въпросът е коварен? Първобитният човек си мисли: „Абе аз не познавам никой друг освен мен дето прави неща и този който е направил света трябва да е много по-голям от мен, много по-силен и задължително невидим, а понеже аз съм силен и майсторя разни неща, той сигурно е мъж.“ И така се ражда идеята за Бог. И понеже, когато изработваме неща, ние го правим с някаква цел, първобитният човек си задава въпроса: „Щом той го е направил, за какво го е направил?“ Сега щраква истинският капан, защото първобитният човек си мисли: „Този свят ми пасва страхотно. Имам си всичко, което ме подкрепя, изхранва и се грижи за мен; да, много ми пасва“, като стига до неизбежното заключение, че който и да го е направил, го е направил за него.

То е съвсем същото, като да си представим една локва, която сутринта се събужда и си мисли: „Интересен свят е моят — намирам се в интересна дупка — много ми е удобна, нали? Всъщност, пасва ми страхотно, сигурно някой я е изкопал специално за мен!“ Тази представа е толкова дълбоко вкоренена в съзнанието й, че, докато слънцето изгрява и въздухът се стопля, и локвата става все по-малка и по-малка, тя си остава трескаво вкопчена в идеята, че всичко ще се оправи, защото този свят е предназначен за нея, построен за нея; поради което моментът, в който се изпарява окончателно, я заварва доста изненадана. Според мен си струва да внимаваме за подобно развитие на нещата. Всички знаем, че в един бъдещ момент ще настъпи краят на вселената, а в един друг момент, значително по-рано, но не чак толкова, че да ни притиска, слънцето ще избухне. Според нас разполагаме с доста време, през което да се тревожим, но подобни разсъждения са доста опасни. Вижте каква истерия се надигна по повод първи януари 2000 — дайте да не се правим, че никой не ни е предупредил, че векът ще свърши! Смятам, че трябва да разполагаме с по-обширна перспектива за онова, което сме и онова, което правим тук, ако искаме да оцелеем в далечното бъдеще.

В нашия мироглед има някои особени моменти. Фактът, че живеем на дъното на дълбок гравитационен кладенец, на повърхността на обвита с газ планета обикаляща на 144 милиона километра от термоядрено огнено кълбо, и смятаме всичко това за нормално, очевидно е признак за степента на изкривяване на перспективата ни, но пък през интелектуалната си история сме направили много, за да коригираме постепенно някои от погрешните си представи. Любопитно е, че за това ни е помогнал много пясъкът, затова нека поговорим за четирите епохи на пясъка.

От пясъка се прави стъкло, от стъклото се правят лещи, а от лещите се правят телескопи. Когато великите ранни астрономи Коперник, Галилей и други обърнали телескопите си към небесата и открили, че вселената се различава съвършено от представите ни за нея и че вместо нашият свят да е по-голямата част от тази вселена с няколко светлинки обикалящи около него, той се оказал — и на тази представа й трябвало доста дълго време, за да бъде възприета — малко петънце, обикалящо около малко термоядрено кълбо, което било едно от милионите и милиони и милиони други, образуващи тази галактика и че галактиката била една от милионите и милиарди галактики формиращи вселената, след което пък се изправяме пред възможността да има милиарди вселени, която се оказала известен коректив на възгледа, че вселената си е наша.

Тази представа много ми харесва и, както днес разказвах на някого, напоследък много ми хареса книгата на Дейвид Дойч „Тъканта на реалността“, в която се разглежда квантовият модел на много вселени. В основата му е известната двойственост на светлината като вълна и частица — светлината не може да бъде измерена като вълна, когато се проявява като вълна и не може да бъде измерена като частица, когато се проявява като частица. Каква е причината? Дейвид Дойч посочва, че ако си представим нашата вселена като слой и че ако от двете й страни има безброй много други слоеве от вселени, това не само решава проблема, а той просто изчезва. При такива обстоятелства поведението на светлината е напълно обяснимо. Квантовата механика твърди, че е основана на принципа на поведението на вселената като част от множество вселени, но подлага на изпитание представите ни за вселената.

Това ни връща обратно към Галилео и Ватикана. Всъщност, онова, което Ватиканът казал на Галилео, било следното: „Ние не оспорваме данните, които си получил, оспорваме само тълкованието, което им даваш. Нямаме нищо против да твърдиш, че поведението на планетите прилича на въртене и че ние сме планета, която заедно с другите планети сякаш се върти около слънцето; нямаме нищо против да твърдиш, че това сякаш се случва, но не разрешаваме да твърдиш, че се случва, защото ние имаме монопол върху универсалната истина и освен това просто поставяш на изпитание личните ни представи.“ Според мен идеята за множество вселени поставя на изпитание представите ни точно по същия начин, но това сигурно е поредното изпитание, с което трябва да свикваме, както ни се е налагало неведнъж в миналото.

Другото следствие от подобен възглед за вселената е, че тя се оказва съставена почти изцяло, и много притеснително, от нищо. Накъдето и да погледнем, виждаме само едно нищо, изпъстрено с редки петънца от скали и светлина. Но въпреки това, наблюдавайки поведението на тези петънца в огромната пустош, ние сме се досетили за определени принципи и закони като закона за гравитацията и така нататък. И така, това е, ако можем да го наречем така, макроскопичният поглед към вселената, произлязъл от първата епоха на пясъка.

Следващата епоха на пясъка е микроскопичната. Сложихме пясъчните лещи в микроскопи и погледнахме към вселената от микроскопична гледна точка. Постепенно проумяхме, че на субатомно ниво солидният свят, в който живеем, също се състои, отново много притеснително, от почти нищо, и дори да намерим нещо, то се оказва не точно нещо, а само вероятността там да има нещо.

По един или друг начин тази вселена е дълбоко подвеждаща. Накъдето и да погледнем, виждаме неща, които са изключително тревожни и изключително неблагосклонни към чувството ни на идентичност — големи, яки, материални хора, които живеят във вселена съществуваща единствено заради нас — но случаят просто не е такъв. Понастоящем ние все още изследваме тези фундаментални принципи, изучаваме механизма на гравитацията, слабите и силните ядрени сили, естеството на материята, естеството на частиците и така нататък, но въпреки че сме разбрали тези фундаментални принципи, механизмът им продължава да ни убягва, защото математическата им обосновка е доста сложна. И сме склонни да възприемаме една изопачена представа за механизма на тези явления, защото само това ни остава. В никакъв случай не искам да омаловажавам постиженията на Нютон, защото той беше първият, който забеляза, че има принципи, които се различават от всичко, което всъщност сме си мислили, че виждаме около себе си. Неговият първи закон за движението, който гласи, че едно тяло остана в движение или в покой, докато не му въздейства външна сила, е нещо, което никой от нас, живеещите в гравитационния кладенец и в газовата обвивка, не е забелязал, защото всичко, което задвижим, рано или късно спира. Едва след много, много внимателно наблюдение и измерване и вникване в принципите под повърхността на видимия свят, той е стигнал до законите, които всички познаваме, но въпреки това тази представа за вселената все пак е изопачена от гледна точка на съвременната наука. Пак ще повторя, че не искам да омаловажавам постиженията му, защото, както всички знаем, те са абсолютно монументални, но те все пак не се вместват в представите ни.

Освен обектите като елементарни частици, сили, маси, столове, скали и така нататък, има и други, които са почти невидими за науката; почти невидими, защото науката не може да ни каже почти нищо за тях. Говоря за кучетата, котките, кравите и за нас самите. Ние, живите същества сме толкова далеч от областта на компетентност на науката, че дори не мислим за себе си като за обекти, които науката се предполага да познава.

Представям си как Нютон е седял и е извеждал законите за движението и е размишлявал над механизма над вселената и край него се е разхождала котка. Причината да нямаме никаква представа за функционирането на котката е, че от Нютон насам ние процедираме на много простия принцип, че в общи линии, за да разберем как функционира нещо, трябва да го разфасоваме на съставните му части. А ако се опитаме да разберем как функционира една котка като я разфасоваме на съставните й части, първото, което ще получим е една нефункционираща котка. Животът е едно ниво на сложност, което лежи почти извън обсега на зрението ни; той е толкова далеч от всичко, което смятаме, че разбираме, че мислим за него като за различен клас обекти, различен клас материя; „животът“, нещо мистериозно, е даден от Бог — и това е било единственото обяснение, с което сме разполагали. Бомбата избухва през 1859, когато Дарвин публикува „Произходът на видовете“. Минава дълго време преди наистина да го проумеем, защото твърденията му са не просто невероятни и унизителни за човешкия род, те са поредния шок за системата ни от убеждения, защото се оказва, че ние не само не сме центърът на вселената и не само сме направени от нищо, а сме родени от някаква слуз и сме станали такива каквито сме, след като сме минали през маймуните. Не звучи добре. Освен това нямахме възможност да проверим това твърдение на практика. В известен смисъл Дарвин беше като Нютон, защото беше първият, който извлече от очевидния ни свят едни принципи, които изобщо не бяха очевидни. На нас ни беше доста трудно да проумеем същността на явленията и не разполагахме с никакви ясни и очевидни примери от ежедневието за еволюцията. Проблемът стои и до ден днешен и когато някой, който не вярва в еволюцията, поиска пример, вие не можете да му го представите нагледно.

И така стигнахме до третата епоха на пясъка. В третата епоха на пясъка открихме, че от пясък може да се прави още нещо — силикон. Направихме силиконовия чип — и изведнъж пред нас се откри една вселена не от фундаментални частици и фундаментални сили, а липсващите парчета от картината на техния механизъм; силиконовият чип ни разкри процеса. Силиконовият чип ни позволи да пресмятаме изключително бързо и да моделираме — както се оказва — много, много прости процеси, които по смисъла на своята елементарност са аналог на живота; повторението, цикличността, разклоняването, обратната връзка, които лежат в сърцето на всичко, което прави компютърът и в сърцето на всичко, което се случва при еволюцията — и така изходното ниво на едно поколение става входно ниво на следващото. Сдобихме се с функциониращ модел — не от раз, разбира се, защото първите компютри бяха ужасно бавни и тромави — но постепенно изградихме функциониращ модел на онова, до което стигахме само чрез предположение и дедукция — и човек трябваше да е много умен и много проницателен, за да стигне до същността, която беше всякаква друга, но не и очевидна и всъщност противоречеше на интуицията — особено при такъв горд вид като нашия

Компютърът сложи началото на третата епоха в перспективата, защото ни позволи да надникнем в механизма на живота. Това е изключително важно, защото е ясно без доказателства, че животът и всички сложни форми на материята не се развиват низходящо, а възходящо и че е налице цяла граматика, позната вече на всеки, който се занимава с компютърно програмиране, която означава, че еволюцията не е изолирано явление, защото всеки запознат с механизма на компютърните програми, знае, че съвсем, съвсем прости повтарящи се кодове с елементарно линейно подреждане пораждат в компютъра невероятно сложни явления — а под невероятно сложни явления имам предвид както текстообработващите програми, така и „Тиера“ или „Кричърс“.

Помня как преди много, много години захванах да чета ръководство по програмиране. С компютрите се сблъсках за пръв път през 1983-а и исках да разбера малко повече за тях, поради което реших да се науча да програмирам. Купих си ръководство по „С“ и прочетох първите две или три глави, които ми отнеха близо седмица. В края на тази втора или трета глава се казваше „Поздравления, току-що написахте буквата «а» на екрана!“ Помислих си: „Я, сигурно съм объркал нещо, за толкова много работа. Ами сега какво ще стане, като поискам да напиша «б»?“ Процесът на програмирането, скоростта и начинът, по който изключителната простота поражда невероятно сложни резултати, поне в онзи момент не беше част от мозъчната ми граматика. Вече е — и все повече се превръща в мозъчната граматика на всички ни, защото сме свикнали с механизма на компютрите.

И изведнъж еволюцията престана да бъде най-големият проблем. Получи се нещо като следния сценарий: Един вторник някакъв човек бива забелязан да извършва криминално деяние на една улица в Лондон. Двама детективи разследват случая и се опитват да разберат какво е станало. Единият е от двайсети век, а другият, според чудните закони на научната фантастика, е от деветнайсети век. Проблемът е следният: Личността, забелязана ясно и идентифицирана на улицата в Лондон, същия следобед е била видяна от друг, не по-малко надежден свидетел, на улицата в Санта Фе. Възможно ли е? Детективът от деветнайсети век ще си го обясни единствено с някакво магическо изобретение. Детективът от двайсетия век сигурно няма да каже: „Взел е този и този полет на Британските авиолинии, а след това този и този полет на Юнайтед“ — възможно е да не разбере точно кой полет или кой маршрут, но това няма да е проблем. Той не го притеснява; детективът проста казва: „Стигнал е дотам със самолет. Не знам точно с кой самолет и уточнението може да отнеме време и усилия, но загадка няма.“ Ние сме свикнали с представата за реактивните самолети. Не знаем дали престъпникът е взел полет ВА 178 или UA 270, но знаем приблизително как е станало. Подозирам, че след като свикнем с компютрите и начина, по който моделират процеса на пораждане на невероятно сложни резултати от невероятно прости елементи, идеята, че животът е пораждащо се явление, ще ни се струва все по-приемлива и по-приемлива. Може да не знаем с абсолютна точност какви са били първите стъпки на живота на тази планета, но това вече не е загадка.

И така, до какво стигнахме — и макара че първата шокова вълна от това пристигане беше през 1859-а, всъщност пристигането на компютъра ни демонстрира по безспорен начин — „Има ли наистина вселена, която да не е проектирана отгоре надолу, а отдолу нагоре? Може ли сложността да възникне от долните нива на елементарността?“ Винаги ми се е струвало много странно, че представата за Бог като създател се е считала за достатъчно обяснение за сложността, която виждаме край себе си, защото тя просто не обяснява откъде е дошла тази сложност. Ако си представим един творец, това предполага творение и тогава всичко, което той пряко или косвено твори е на по-ниско ниво от самия творец и тогава ние трябва да се запитаме: „Кое е нивото над твореца?“ Има един любопитен модел на вселената, в който на дъното има костенурки, ние пък си имаме бог на върха. Решението не е най-доброто — за разлика от другото, което тръгва от дъното и почива на невероятно мощната тавтология, че „всичко, което се случва, се случва“ и която ни дава един много прост и могъщ отговор, който не се нуждае от никакви други обяснения.

Ето и най-интересното. Казах, че искам да попитам „Има ли изкуствен Бог?“ и натам искам да насоча въпроса защо идеята за Бог е толкова убедителна. Вече обясних откъде според мен произлиза тази илюзия; тя произлиза от невярната ни перспектива, защото не вземаме предвид факта, че сме развити същества, същества, които са се развили на определен терен, в определена околна среда, с определен набор от умения и възгледи за света, които много успешно са ни позволили да оцелеем и да процъфтим. Има обаче една друга, много по-силна идея, която искам да ви предложа, а тя е, че мястото на върха на пирамидата всъщност може да не е вакантно, само защото ние твърдим, че потокът не тече в тази посока.

Нека да обясня. В света, където живеем, ние създадохме всякакви неща; променихме света си по всевъзможни начини. Това е много, много ясно. Изградихме къщата, в която живеем, както и един куп сложни неща, като компютри и така нататък, но освен тях изградихме и един куп въображаеми понятия, които се оказаха невероятно жизнени. Затова не казваме „Идеята не струва, тъпа е — я дайте просто да се отървем от нея“. Ето едно друго въображаемо понятие — парите. Парите са напълно въображаемо понятие, но влиянието му в нашия свят е огромно; всички имаме портфейли, в които има банкноти, но какво могат тези банкноти? Вие не можете да ги отглеждате. Не можете да си ги сготвите, не можете да живеете в тях, не можете да направите нищо полезно с тях, освен да ги разменяте — и момента на размяната им се случват всички полезни неща, защото те са понятие, с което всички сме се условили да ползваме. Ние не се замисляме дали това е правилно или неправилно, дали е добро или лошо; но е факт, че ако парите изчезнат, цялата ни икономическа структура ще рухне, но пък ако изчезнем ние, парите също ще изчезнат. Парите нямат значение вън от нас; те са нещо, което сме създали и което е оказало огромно влияние върху света, защото всички сме се условили относно тяхната същност.

Много бих искал някой да напише книга за развитието на религията, защото според мен в нейното развитие могат да се открият всички еволюционни стратегии. Помислете си за оръжейната надпревара между два вида, обитаващи една и съща среда — например оръжейната надпревара между амазонската морска крава и тръстиката, с която тя се храни. Колкото повече тръстика изяжда морската крава, толкова повече силикати натрупва тръстиката в клетките си, за да атакува зъбите на кравата, но колкото повече силикати съдържа тръстиката, толкова по—здрави и големи стават зъбите на морската крава. Едната страна в оръжейната надпревара атакува, а другата контраатакува. Както сме установили след толкова хилядолетия еволюция и история, оръжейната надпревара е най-мощният двигател на развитието, което важи и за света на идеите.

Предполагам, ще се съгласите, че откриването научният подход и науката е най-мощната интелектуална идея, най-мощната съществуваща схема за мислене и изследване, разбиране и предизвикване на света около нас, а тя почива на предпоставката, че всяка съществуваща идея може да бъде атакувана и ако издържи атаката, значи оживява, за да продължи борбата, ако не, просто отмира. При религията нещата не стоят така; тя се базира на идеи, които наричаме свети, свещени или както и да е. Без значение дали я приемаме, ние дотолкова сме свикнали с тази представа, че ни е непривично да се замисляме какво означава всъщност, защото онова, което означава всъщност е: „Ето ви една идея или представа, за която не ви е позволено да казвате нищо лошо; просто не вие позволено. Защо не е позволено ли? Защото не може!“ Ако някой гласува за партия, която не подкрепяте, вие можете да спорите с него колкото искате; всеки приема подобен спор и никой не се обижда от него. Ако някой смята, че данъците трябва да се увеличат или намалят, всеки е свободен да спори по този въпрос, но ако някой каже: „В събота не бива даже да щракам ключа на лампата“, вие казвате „Добре, уважавам мнението ти“. Странното е, че дори в момента, когато го казвам, си мисля: „А дали тук няма някой ортодоксален евреин, който ще се обиди от думите ми?“, но когато говорех за данъците, не си помислих: „Дали няма тук някой с десни или леви политически и икономически възгледи.“ Помислих си само „Добре, става въпрос за различни възгледи“. Но когато казвам нещо, което засяга нечии (тук ще надигна глава и ще кажа „ирационални“) убеждения, тогава всички ставаме ужасно чувствителни и ужасно обидчиви и казваме: „Не, това мнение не подлежи на нападки; убеждението е ирационално, но ние въпреки това го уважаваме“.

Ако трябва да търсим аналог в животинския свят, в това отношение религията прилича на костенурка с непробиваемата й черупка или на отровна риба, която никой не смее да доближи — което е доста успешна стратегия за оцеляване. Когато си помислим за дадена идея, че е защитена от святост, какво означава това? Защо е напълно приемливо да се подкрепя една или друга партия, десни срещу леви, този икономически модел срещу другия, Макинтош срещу Уиндоус, но да не може да се подкрепя мнение за това как е започнала вселената и кой я е създал, защото това било свято? Какво означава това? Има ли друга причина да издигаме крепостна стена около религията, освен причината, че така сме свикнали? Няма друга причина, това е само поредната въображаема представа, която се е промъкнала и утвърдила в нашия свят, но след като колелото се е завъртяло, тя е станала много, много силна. И така, ние сме свикнали да не предизвикваме религиозните идеи, но когато Ричард ги предизвиква, вижте какво става! Всички побесняват, защото тези неща не бива да се изричат на глас. Но, ако погледнете рационално, няма никаква причина тези идеи да не бъдат същия предмет на дебати както всички други освен причината, че сме се условили да не го правим.

Има една много интересна книга — не знам дали някой от тук присъстващите я е чел — нарича се „Човекът на земята“ от един антрополог от Кеймбридж на име Джон Ридър, в която той описва начина… ще се върна малко назад и ще ви разкажа за цялата книга. Тя представлява поредица от изследвания на различни култури по света, възникнали в сравнително изолирани области като острови или планински долини, поради което донякъде биха могли да бъдат разглеждани като неповлияни. При тях се вижда ясно степента, до която околната среда и обстоятелствата са въздействали на развитието им. Изследванията са много интересни. Онова, за което се сещам в момента, разглеждаше културата и икономиката на Бали, един малък гъсто населен остров, който се препитава основно с ориз. Оризът е изключително питателна храна и дава страшно големи добиви на относително малка площ, но е много трудоемък и изисква много прецизна координация между хората, особено като става въпрос за голямо население на малък остров, което трябва да подсигури реколтата. Всеки, който се запознае със селското стопанство на Бали, остава озадачен, защото то се управлява от религията. Религията доминира всеки аспект от обществото на Бали и определя съвсем, съвсем точно идентичността и статута на всеки член на това общество, както и ролята му в живота. Всичко се определя от църквата; там имат доста особен календар и доста особени обичаи и ритуали, които са съвсем точно определени и, което е много странно, са фантастично ефикасни по отношение на реколтата. През седемдесетте дошли външни за острова хора и забелязали, че отглеждането на ориза се подчинява на религиозния календар. Това им се сторило напълно безсмислено и те казали: „Я зарежете тия глупости, ние ще ви помогнем да изкарвате много повече добиви, въпреки че и сега се справяте добре. Вземете тези пестициди, вземете този календар и правете това, онова и другото“. Така и станало и през следващите две-три години добивът на ориз се повишил значително, но балансът хищник/жертва/вредител отишъл по дяволите. Оризовата реколта намаляла и жителите на Бали казали: „Гледайте си работата, ние се връщаме към религиозния календар!“ и всичко се оправило. Лесно е да се заяви, че е глупаво да се подчинява селското стопанство на нещо толкова ирационално и безсмислено като религията — и че хората трябва да разсъждават по-логично. По същия начин някой може да каже на нас, че културата и обществото ни функционират на основата на парите, които са фикция, поради което трябва да се отървем от тях и да си сътрудничим едни на други. Ние знаем, че няма да се получи!

Затова има смисъл в изграждането на мета-системи над нас, които да запълват пространството, което преди това сме били населили с целенасочения творец, създателя (въпреки че такъв няма), защото ние — нямам предвид тук присъстващите, а човекът като вид — създаваме и оформяме това понятие, след което започваме да се държим така, сякаш то съществува и тогава се случват какви ли не неща, които иначе не биха се случили.

Нека илюстрирам думите си. Това, което ще кажа е много спекулативно, защото изобщо не познавам материята, но го приемете по-скоро като мисловен експеримент, отколкото като реално обяснение на нещо. Ще говоря за фен шуи, за която не знам почти нищо, но за нея напоследък се говори доста по отношение на проектирането, изграждането, разположението и декорацията на сградите. Оказва се, че трябва да гледаме на сградата като на къща на дракон, който трябва да се чувства удобно в нея. И за да е щастлив драконът, тук трябва да се сложи аквариум със златна рибка, а там трябва да се сложи прозорец. Звучи като пълна глупост, защото всичко свързано с драконите е глупост — дракони не съществуват и затова всяка теория основана на поведението на драконите е глупост. Защо тези глупави хора си въобразяват, че драконите трябва да ви кажат как да подредите къщата си? Въпреки това на мен ми се струва, че ако пренебрегнете това обяснение, във фен шуи има нещо наистина интересно: всички знаем от личен опит, че някои от сградите, в които живеем, работим, пребиваваме или посещаваме, са по-удобни, по-приятни и по поносими за живот от други. Никой не е стигнал до някакво логично обяснение, но през последния век се появиха множество архитекти, които смятаха, че знаят за какво става въпрос, поради което се сдобихме с ужасната идея, че къщата е машина, в която живеем, сдобихме се и с Майс ван дер Рое и други като него, които издигнаха стъклени хамбари и други постройки със странна форма, които трябваше да подкрепят една или друга теория. Всички те са проектирани много внимателно, но въпреки това не са много приятни за живот. В тях беше претворена доста теория, но ако седнете и поработите с един архитект (минал съм през този стрес, както сигурно и мнозина от вас), за да постигнете функционалност на къщата, вие ще се опитате да приложите всичко, което знаете за светлината, ъглите, движението на хората, начина им на живот — както и един куп други неща, за които не знаете нищо, поради което те остават вън от задачата. Не знаете колко е важен или маловажен всеки фактор; опитвате се, макар и съвсем съвестно, да се догаждате за неща, от които нямате понятие, теориите са безброй, архитектурните и строителни практики също; вие не знаете какво да правите с всички тях. Сравнете това лутане с реакцията си, когато някой ви подхвърли топка. Можете да седите, да я наблюдавате и да си говорите, че тя се издига на седемнайсет градуса, да напишете уравнение, да го изчислите и седмица след като топката е профучала покрай вас да сте установили къде е и как е трябвало да я хванете. От друга страна можете просто да вдигнете ръка и да я уловите, защото на подсъзнателно ниво ние всички разполагаме с математическия апарат, който функционира и ни позволява да кажем: „Я, топка. Дръж!“

Онова, което казвам, е, че фен шуи и още куп други неща са съвсем същите като този проблем. Ние ги правим, защото знаем как, без да е необходимо да знаем какво правим. Ако се върнем на примера с къщата, се оказва, че вместо да изчисляваме ъгли и да се опитваме да приложим една или друга преходна архитектурна мода, можем да си зададем въпроса как би живял в тази къща един дракон. Ние сме свикнали да мислим с понятията на живите същества; живото същество може да е съставено от безкрайно много сложни променливи, които не познаваме, но ние знаем как живеят живите същества. Никога не сме виждали дракон, но всички имаме представа на какво прилича драконът, затова можем да кажем: „Ако един дракон мине оттук, ще се закачи на това място, ще му е тясно там, защото няма да види онова и, ако махне с опашка ще събори ей онази ваза.“ Подреждате обстановката така, че един дракон да е щастлив в нея и, я виж, изведнъж се сдобихме с място подходящо за живот и на други живи същества като например хора.

И така, моята теза е следната: колкото и научно грамотни да сме, не бива да забравяме, че измислиците, с които доскоро сме населявали света си, може да са имали функции, чиито основни компоненти си струва да бъдат разбрани и запазени, вместо да се изхвърля бебето заедно с водата; защото дори да не приемаме причините за съществуването им, те може да са съвсем основателни от гледна точка на практиката. Подозирам, че с напредъка си в областта на дигиталния и изкуствения живот ще се натъкваме на все повече неочаквани качества на привидно познати обекти и че това е съвсем точен паралел на обектите, които създаваме, за да ни информират и да улесняват живота ни. Затова твърдя, че макар да няма истински Бог, има изкуствен Бог, и че не е лошо да го имаме предвид. Това е моята теза в спора, а вие сте свободни да ме замеряте със столове!

Въпрос: Коя е четвъртата епоха на пясъка?

Нека за минута се върна малко назад, за да поговоря за начините, по които комуникираме. По традиция начините за комуникация между хората са няколко типа. Първият е един на един; когато говорим с друг човек или провеждаме разговор. Вторият е един на много, като това, което правя в момента или когато някой се изправи пред публика и изпее песен, или обяви, че трябва да тръгнем на война. Третият вид комуникация е много на един; разполагаме с неговата недодялана, тромава и неособено функционална форма наречена демокрация, но в по-примитивния вариант аз се изправям и казвам: „Добре, отиваме на война“, а друг ми изкрещява в отговор: „Не, няма!“ — и тогава имаме комуникация много на много в спор, който впоследствие става неконтролируем!

През този век (а и през предишния) моделът на комуникациите едно към едно беше телефонът, който предполагам, че всички познаваме. Комуникацията един на много също не липсваше — радио и телевизия, книгоиздаване, журналистика и какво ли още не. Информацията ни залива отвсякъде и в мишените й няма грам дискриминация. Любопитно е, но не се налага да се връщаме много назад в миналото, за да открием, че цялата информация, която е стигала до нас е имала връзка с нас, и затова всичко, което се е случвало, всяка новина, без значение дали се е случила с нас, в съседната къща, в съседното село, в границата на държавата или в границата на нашия хоризонт, се е случвала в нашия свят и ние сме реагирали, и светът е реагирал в отговор. Всичко ни е засягало по някакъв начин, като например ужасна катастрофа, при която е можело да се притечем на помощ. В наши дни поради плетеницата от комуникации един на много, ако в Индия катастрофира самолет, ние може силно да се разтревожим, но от нашата тревога няма никакъв ефект. Вече не сме способни да различаваме онова, което се е случило на другия край на света от другото, което се е случило на нашата улица. В съзнанието ни разликата между тях е толкова размита, че сме в състояние да се разтревожим много повече от съдбата на героинята от сапунена опера забъркана в Холивуд, отколкото от съдбата на собствената си сестра. Връзките помежду ни са изкривени и разкъсани, и не е никак изненадващо, че се чувстваме стресирани и отчуждени в света, защото светът ни влияе, но ние на него не. Комуникацията много на един я има, но не е кой знае какво, нито кой знае колко. По същността си нашите демократични системи са модели на тази комуникация и макара да не са съвършени, вървят към драстично подобрение.

Четвъртата комуникация обаче — много на много — се роди едва с появата на Интернет, която разбира се тече по фиброоптични кабели. Този тип комуникация формира четвъртата епоха на пясъка. Припомнете си онова, което казах преди малко за света, който не реагира спрямо нас, когато ние реагираме спрямо него; аз си спомням онзи първи момент преди няколко години, когато започнах да приемам Интернет на сериозно. Мрежата беше много, много глупаво нещо. В „Карнеги Мелън“ имало някакъв млад изследовател, който обичал „Доктор Пепър лайт“. През няколко етажа от него имало машина за безалкохолни напитки, откъдето той си взимал „Доктор Пепър“, но въпросната напитка често свършвала, поради което той се разкарвал напразно. Накрая се досетил: „Я, чакай, машината има чип, а аз имам компютър, а в сградата има мрежа, така че защо да не включа машината към мрежата и да проверявам от моя терминал дали има смисъл да слизам?“ И така той свързал машината за безалкохолни към локалната мрежа, но локалната мрежа била част от Интернет — и така в един момент целият свят знаел какво става с неговата машина за безалкохолни. Вярно, информацията може да не била жизненоважна, но пък се оказала ужасно любопитна; вече всички знаели какво става с тази машина. Настъпило развитие, защото чипът в машината не казвал само: „Резервоарът с «Доктор Пепър» е празен“, а споделял каква ли не информация като например „Има седем коли и три диетични коли, температурата, при която се съхраняват е такава и такава, заредени са на тази и тази дата“. Информацията била изобилна, но куриозното било друго: оказало се, че ако някой пусне монета в машината и не натисне бутона — тоест, машината е бременна — всеки, навсякъде по света, можел да се включи в машината и да я накара да изплюе кутийката! Представяте ли си как някой върви по коридора и, изведнъж, бам! — пада кутийка кока-кола! Каква е причината? Ами, очевидно някой е натиснал копчето от десет хиляди километра разстояние! Историята е страшно глупава, но много очарователна и за мен означаваше, че за пръв път в историята си човекът можеше да се пресегне през половината свят. Не беше толкова важно това, че някой се е пресегнал от десет хиляди километра и е пуснал кутийка кока-кола в един университетски коридор, важното беше, че това е първият изстрел във войната за разпространението на един съвършено нов начин на комуникиране. Затова смятам, че Интернет е четвъртата епоха на пясъка.

Импровизирана реч, изнесена пред „Дигитална флора и фауна“ — 2, Кеймбридж, септември 1998

Бисквитите

Това се случи с действителна личност и действителната личност съм аз. Бях на гарата. Беше април 1976-а в Кеймбридж, Великобритания. Бях подранил за влака. Не бях прочел правилно разписанието. Купих си вестник с кръстословица, кафе и кутия бисквити. Седнах на една маса. Много ви моля, представете си сцената. Много е важно да си я представите с всички подробности. Ето ги масата, вестникът, чашата с кафе и кутията с бисквити. Ето го и човекът от другата страна на масата, съвсем обикновен мъж с костюм и куфарче. Изобщо нямаше вид на човек, който ще извърши странна постъпка. Но той извърши следното: изведнъж се наведе напред, взе кутията с бисквити, отвори я, извади една бисквита и я изяде.

Ето това е нещо, с което, бих казал, британците се справят много трудно. В наследствеността, семейната среда и обучението ни няма нищо, което да ни научи как да се справим с някой, който посред бял ден ти яде бисквитите. Предполагам се досещате какво щеше да стане, ако това се беше случило в южен Лос Анжелес. Стрелба, хеликоптери, Си Ен Ен, знаете как става… Но в крайна сметка направих онова, което би направил всеки англичанин с неблагороден произход: игнорирах го. И се зачетох във вестника, отпих глътка кафе, опитах се да разбера нещо от статията, не разбрах нищо и си помислих: „Ами сега какво ще правя?“

В крайна сметка го измислих: „Нищо. Ще се наложи да го преглътна“ и с всичка сила се опитах да не забележа факта, че кутията вече е мистериозно отворена. Взех си една бисквита. Реших: „Това ще го постави на мястото му“. Но това не го постави на мястото му, защото само след секунда той го направи отново. Взе си още една бисквита. След като не го бях споменал първия път, сега повдигането на въпроса ми се стори още по трудно. „Извинете ме, нямаше как да не забележа…“ Искам да кажа, че не става.

Така изядохме целия пакет. Като казвам „целия“, имам предвид, че вътре имаше не повече от осем бисквити, но изяждането им продължи сякаш цял живот. Той вземаше една, аз вземах една, той вземаше една, аз вземах една. След като ги свършихме, той стана и си тръгна. Е, разменихме си многозначителни погледи и той си тръгна, а аз въздъхнах с облекчение и се успокоих.

Влакът ми пристигаше всеки момент и аз отместих недопитото си кафе, изправих се, събрах вестника и видях под него моите бисквити. Любимият ми момент от цялата история е, че през последния четвърт век из Англия броди един съвършено нормален човек, който може да ви разкаже съвсем същата история, само че без поантата накрая.

Из реч, произнесена пред „Ембедид Систъмс“, 2001