Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

[Бел. Ред: Представената тук версия на „Сьомгата на съмнението“ е събрана от няколкото версии на това недовършено произведение. Моля, прочетете бележките на редактора в началото на книгата, за да разберете как беше събрана тази книга. На следващата страница сложих факса на Дъглас до дългогодишния му лондонски редактор, в който той описва общата схема на романа и ни дава някаква представа накъде е можела да се развие историята. ]

Факс

До: Сю Фрийстоун

От: Дъглас Адамс

Относно: Описание на „Сьомгата на съмнението“

Дърк Джентли, нает от личност, която никога не е виждал, да извърши работа, която така и не става ясна, започва произволно да следи разни хора. Разследването му го отвежда в Лос Анджелис, през носоглътката на един носорог, в далечното бъдеще, доминирано от брокери на недвижими имоти и тежко въоръжени кенгуру. Майтапи, задушена риба и спешни характеристики на сложни системи оформят фона на най-озадачаващия и необясним случай на Дърк Джентли.

Глава 1

РАНО ПОВЕЧЕТО СУТРИНИ Дейв се изкачваше на това самотно място на хълма и оставяше малки дарове в оброчището на Свети Клайв, патронът на брокерите на недвижими имоти. Днес беше донесъл, поне доколкото вникваше в предназначението му, част от уред за почистване на басейни, някакво голямо, пластмасово, смучещо, омароподобно нещо.

Той остави внимателно нещото на земята и се изправи, за да се оцени резултата.

Оброчището всъщност представляваше купчина камъни, заобиколени от неща, които се изкопаваха от време на време. Имаше едно дистанционно управление за гаражна врата, нещо, което приличаше на част от сокоизстисквачка, както и един малък флуоресциращ жабок Кермит.

Утринните пътешествия до оброчището му доставяха удоволствие, но освен това му даваха възможност да остане насаме и да обмисля разни работи. Цялото място беше тръгнало като нещо, из което да броди сам, но след това се беше разраснало по-бързо от очакванията му и сега му трябваше място, на което да се маха и да мисли за разни работи. А понякога и да се притеснява. Когато се притеснеше, започваше да се подхилва, а когато се притеснеше наистина сериозно, започваше да си тананика мотиви от песни на „Карпентърс“, докато притеснението не изчезнеше.

Но днес не възнамеряваше да се притеснява. Днес възнамеряваше да се забавлява. Той свали брезентовата раница от раменете си и я остави за малко на земята.

От тази височина гледката беше зашеметяваща. Пищни гори заобикаляха отвсякъде ДейвЛанд, гори с изключително богатство и разнообразие, преливащи от живот и цветове. През нея се виеше река Дейв, която врязваше меандрите си в хълма, преди петстотин мили по-нататък да се влее в необятния океан, който доскоро беше наричал океан Дейв, но в пристъп на умерена скромност вече беше преименувал на океан Карен. Винаги беше смятал, че Тих е много тъпо име. Беше плавал по него. Изобщо не беше тих. Беше поправил тази грешка.

Самата ДейвЛанд вече представляваше едно доста внушително дело. Наистина изумително, като си помислеше човек. Той прокара пръсти през провисналата си коса и се загледа в нея, потискайки едно много, много малко изхилване.

ДейвЛанд покриваше без усилие близо деветдесет акра от хълма и новите й израстъци вече бяха плъзнали по съседните хълмове. Красиви къщи. Много по-красиви, отколкото неговият измислен Свети Клайв би продал и дори разбрал. Никакви боклуци на полу-нива в стил ранчо с дупки за разговори, които биха накарали и мозъчен инвалид по-скоро да се самоубие, отколкото да провежда разговори в тях. Къщите на Дейв бяха нещо съвършено различно.

Освен всичко останало те бяха интелигентни къщи. Прости неща, като например това, че гледаха накъдето трябваше. Имаха стъкло, където трябваше, камък, където трябваше, вода, където трябваше, растения, където трябваше, така че въздухът да се движи през тях както трябва и да е топло там, където ти се иска и студено, където ти се иска. Елементарна физика. Повечето архитекти не разбираха и бъкел от физика, беше решил Дейв. Разбираха само от глупости. В къщите на Дейв призмите и влакната провеждаха светлината до където ти се искаше. Топлообменниците вземаха топлината от храната в хладилника и я даваха на храната във фурната. Елементарно. Хората влизаха в къщите на Дейв и казваха: „Ей! Много спретнато! А защо другите не строят такива?“ Отговорът? Защото са тъпи.

А телефоните. Дейв беше дал на тукашните хора много по-спретнати, по-умни и изобщо много по-страхотни телефони, от всякога. Сега искаха и телевизия, което Дейв смяташе за доста тъпо в общ план и за монументално тъпо предвид обстоятелствата; но от своя страна проблемът се беше оказал доста интересен и Дейв, разбира се, го беше разрешил. Но Дейв беше разрешил толкова много проблеми, че без да иска беше създал нов. ДейвЛанд вече наброяваше почти хиляда души население, което го правеше донякъде отговорен. Не беше очаквал да бъде отговорен.

Той изскубна наръч висока трева и го размаха с раздразнение. Светлината на ранното слънце озаряваше Къщата на Дейв. Къщата на Дейв без съмнение беше най-голямата и най-елегантна сграда в, ами, в света. Тя обграждаше билото на хълма отсреща с елегантни плавни стени от бял камък и акри стъклена облицовка. Самото било беше оформено като японска градина. От върха му се спускаха потоци и минаваха през къщата.

Точно под къщата на Дейв, на същия склон на хълма и в същия охраняван квартал (не можеше да повярва, че все още се налагаше да има неща като охранявани квартали; а вече четиридесет — четиридесет — от деветстотин и няколкото жители на ДейвЛанд бяха адвокати) се намираше Пътят на Ноздрата.

Пътят на Ноздрата сигурно беше най-умното нещо, познато изобщо на Дейв. Дори той, на когото повечето неща, които повечето хора смятаха за доста умни, се виждаха доста тъпи, смяташе че е доста умно. Той беше единствената причина всичко това да е тук и беше единственото, което караше Дейв да си тананика стари песни на „Карпентърс“, освен може би адвокатите.

Слънцето вече обливаше ДейвЛанд с брилянтните си лъчи. Дейв трябваше да признае, че беше доста спретната, но освен това трябваше да признае, че ДейвЛанд му харесваше повече, когато си беше неговото забавно и глупаво място, където идваше, защото само той беше толкова умен, че да стигне дотук. Но едното беше довело до другото, а сега и до всичко това. И ето го, само двайсет и пет годишен, а вече се чувстваше почти на трийсет.

Както и да е. Днес щеше да се забавлява. Той вдигна брезентовата раница и я нахлузи отново на раменете си. Сам щеше да припадне. Адвокатите щяха да побеснеят. Много добре. Той се обърна и започна да се изкачва по хълма. Хълмът се наричаше Върхът на Света и беше наречен така в чест на една песен на „Карпентърс“. Едно от най-великите неща, като притежаваш собствен свят, е, че можеш да си харесваш „Карпентърс“ колкото си искаш.

Хълмът ставаше все по-скалист и чукарест и на Дейв му се наложи да излази няколко скали, за да се добере до целта си.

След двайсетина минути се беше разгорещил доста и малко се потеше, но беше стигнал до върха или поне до последната сравнително плоска част, една солидна и дълбоко вкопана скална плоча, върху която седна и тръсна раницата. Постоя малко, за да успокои дишането си и започна да я разопакова. Извади алуминиевите пръти, извади оранжевите върви, извади малките пурпурни кевларени плочки.

След около десет минути монтаж нещото беше готово — огромно подобие на насекомо с ефирни криле. Кевларените плочки привързани към прътите на рамката бяха учудващо малки и странно оформени. Дейв беше преценил, че повечето материя използвана в конвенционалните глайдери беше излишна и се беше отървал от нея.

Огледа систематично сглобената рамка и удовлетворено установи, че тя беше каквато трябва, а именно достойна за Дейв.

Огледа се нервно, но само за миг. Така или иначе щеше да го направи и затова беше тъпо да се изнервя. Той вдигна внимателно глайдера и го отнесе до ръба на скалата, откъдето се виждаше цялата ДейвЛанд. Отбеляза доволно, че макар глайдерът да приличаше ужасно на сушилня за копринени бикини, беше много стегнат и се налагаше да го придвижва с усилие във въздуха.

От тук до Къщата на Дейв беше близо миля хоризонтално и неколкостотин фута по вертикалата. Виждаше проблясващия на слънцето голям син басейн, спретнато сгушен в японската градина на върна на Хълма на Дейв. Разстоянието и посоката на слънцето не му позволяваха да види всички подробности, но беше сигурен, че Сам ще го чака там, до басейна. Прецени, че ще го направи доста спретнато. Погледна си часовника. Беше малко след осем, а той беше уговорил срещата за осем. Сам щеше да е там.

Сам смяташе, че повечето планове и схеми на Дейв са безразсъдни, откачени, безотговорни, понякога граничещи с чиста тъпота. Кацането в басейна не беше в стила на тъпаците. Стискаше ли му на Дейв да се пробва?

Той провери посоката на вятъра, прекрачи лекотоварното седло, пристегна каишите, закрепи го към глайдера, прекара ръцете си през двата клупа, хвана се за основните пръти и беше готов.

Оставаше му само да се оттласне в пространството.

Олеле. Добре. Хайде.

Без паника, без тъпи изпълнения. Той се хвърли напред с леко сърце и се понесе в празното пространство. Въздухът го подхвана незабавно с една грубичка плесница. Той се вкопчи в рамката, след което се опита да се поотпусне, след което се поотпусна още малко и потърси правилния баланс, което беше лесно, но по-трудното беше да го задържи. Намери го. Беше в небето. Летеше. Беше като птица.

Ей, това му харесваше. Празното пространство му подейства като шок, но приятен шок, като плувния басейн сутрин. И освен това пространството не беше празно. Беше като да падаш върху огромни невидими възглавници с пръсти, които те мушкаха и дърпаха, рошеха ти косата, мачкаха ти тениската. След като мозъкът му свикна с необятното открито пространство наоколо, Дейв се почувства като играчка увиснала в края на огромна хвърчаща конструкция описваща плавен завой над ДейвУърлд. Описа широка дъга първо надясно, а след това измести леко тежестта си и зави леко наляво, но продължаваше да се чувства като дъга в дъгата, като колело в колелото. Светът, неговият свят, се обърна бавно под него, зелен, разкошен, пищен и ослепителен.

Бяха изминали към 1.2 милиона години от изчезването на човешката раса и през това време светът наистина беше надигнал глава. В геологически измерения това време беше само един миг, но силите на еволюцията изведнъж бяха получили тонове пространство, в което да си играят, огромни дупки, които да запълват и всичко беше започнало да се развива с бесни темпове. Всички говореха за спасяването на света — е, Дейв го беше сторил. Сега светът беше страхотен. Цялото място беше наистина спретнато. ДейвУърлд. Уха.

Вече се носеше доста плавно, без да се бори с въздуха. Обаче го завладяваше чувството, че кацането в собствения му басейн можеше да се окаже малко по-трудно, отколкото беше очаквал. Но той харесваше нещата точно такива — малко по-трудни, отколкото е очаквал.

Осъзна, че беше възможно кацането да е дори много трудно. Едно беше да се рее комфортно на високото, да следва теченията и да се спуска плавно надолу, а съвсем друго беше да управлява конструкцията като хората. Когато се опита да завие прекалено рязко, деликатната конструкция край него започваше да се тресе и да дрънчи по един доста тревожен начин.

Глава 2

— НЕ ИЗДИРВАМ КОТКИ — каза Дърк Джентли.

Тонът му беше рязък. Имаше чувството, че му е дошло времето да приключва с този свят. Не разполагаше с никакви доказателства в подкрепа на този възглед, просто чувстваше, че е време. Освен това страдаше от киселини, но това нямаше абсолютно нищо общо.

Жената — как й беше името? Мелинда някоя си. Беше го записал на някакво парче хартия, но го беше затрил, вероятно под купчината неотворени банкови извлечения в другия край на бюрото — стоеше пред бюрото му с възмутено повдигната лява вежда.

— В обявата ви се казва…

— Обявата е остаряла — отсече Дърк. — Не издирвам котки. — Той я отпрати с жест и се престори на много зает с някакви документи.

— А тогава какво правите? — продължи да упорства тя.

Дърк вдигна рязко глава. Тази жена му беше станала неприятна още с влизането си. Не само че го беше заварила напълно неподготвен, ами освен това беше дразнещо красива. Не обичаше красиви жени. Разстройваха го, с грацията си, с чара си, с категоричната си хубост, както и с пълното си нежелани да излизат на вечеря с него. Можеше да се обзаложи, от мига в който тази Мелинда влезе в стаята, че тя няма да излезе с него на вечеря, ако ще да е последния мъж на земята и ако ще да имаше розов кадилак кабрио, поради което реши да атакува пръв. Щом нямаше да излезе на вечеря с него, нямаше да излезе на вечеря с него по неговите правила.

— Не е ваша работа — отсече. Коремът му изкъркори болезнено.

Тя повдигна и другата си вежда.

— Уговорката, която направихме, в лош момент ли ви завари?

„Да“ — помисли си Дърк, но не го каза. Месецът беше един от най-отвратителните в живота му. Бизнесът беше намалял, но не просто намалял. Там, където преди църцореше, отначало беше започнало да капе, след което беше пресъхнало напълно. Нищо. Никой. Никаква работа изобщо, ако не се броеше смахнатата бабичка, която беше дошла с едно куче, чието име не можела да си спомни. Каза, че си била ударила главата и била забравила името на кучето и сега то не идвало, когато го викала. Можел ли той, ако обича, да открие името му? Друг път щяла да попита съпруга си, само че той наскоро бил умрял, докато скачал с бънджи, което било много неразумно за неговата възраст, само че бил седемдесетия му рожден ден, и той заявил, че ще направи точно това, което иска, пък ако ще и да го убие, което естествено и станало, и въпреки че тя направила опит да се свърже с него посредством медиум, единственото послание, което получила, било, че не вярвал в разни спиритуални простотии, че всичко било скапана измама, което според нея било много невъзпитано и определено доста конфузно за медиума. И така нататък.

Беше приел работата. Ето докъде беше стигнал.

Но той, разбира се не спомена нито дума от всичко това. Просто изгледа Мелиндата с леден поглед и каза:

— Това е една уважаваща себе си кантора за частни разследвания. Аз…

— Уважаваща себе си — каза тя — или уважавана?

— Какво искате да кажете? — Дърк обикновено успяваше да измисли доста по-резки отговори, но, както жената каза, беше го заварила в лош момент. След уикенда посветен на усилията да открие името на кучето, вчера не се беше случило абсолютно нищо, освен онова, което го беше вбесило и го беше накарало да се чуди дали не полудява.

— Разликата е съществена — продължи Мелиндата. — Като разликата между нещо, което се надува и нещо, което всъщност е надуто. Между нещо, което е не се чупи и нещо, което наистина издържа едно добро мятане към стената.

— Моля? — каза Дърк.

— Искам да кажа, че колкото и кантората ви да уважава себе си, ако беше наистина уважавана, сигурно щяхте да можете да си позволите килим, малко боя по стените, а навярно и още един стол, в който да сядат клиентите ви.

Дърк нямаше представа какво се беше случило с другия стол в офиса, но определено не смяташе да си признава.

— Не ви трябва стол — каза той. — Боя се, че присъствието ви тук се държи на недоразумение. Нямаме какво да разискваме. Приятен ден, драга госпожо, няма да търся изчезналата ви котка.

— Не съм казала, че котката ми е изчезнала.

— Моля? Съвсем ясно…

— Казах, че е нещо като изчезнала. Изчезна наполовина.

Дърк я погледна тъпо. Освен че изглеждаше извънредно добре по един рус и тополски начин, беше добре облечена по един „Не ме интересува какво нося, грабвам какъвто парцал ми попадне.“ начин, който разчита на изключителното внимание какво се оставя из гардероба. Очевидно беше доста умна, вероятно имаше доста добра работа, като например шеф на голяма текстилна или телекомуникационна компания, въпреки че очевидно беше само на трийсет и две. С други думи, беше точно личност, която не си губеше котките и определено не би отърчала в някоя мизерна частна детективска агенция, ако го направеше. Догади му се без никакво усилие.

— Говорете по-смислено, ако обичате — тросна се. — Времето ми е ценно.

— О така ли? Колко ценно?

Тя огледа подигравателно кантората му. Налагаше се да признае, че видът й беше окаян, но проклет да беше, ако й позволеше да се държи така. Това, че времето му имаше нещо общо с нуждата от работа и нуждата от пари, изобщо не беше причина който и да е да си въобразява, че е на разположение на всяка добре изглеждаща жена, която влезеше в офиса и предложеше заплащане за услугите му. Почувства се унизен.

— Не говоря за размера на възнаграждението си, макар да ви уверявам, че е внушителен. Мислех си просто за времето, което ми отнемате. Време, което никога няма да протече отново.

Той се наведе целенасочено.

— Знаете, времето е ограничена цялост. До експлозията на слънцето остават само някакви си четири милиарда години. Знам, че засега изглеждат много, но и те ще минат бързо, ако ги пилеем в глупави празнословия.

— Празнословия ли! Говорим за половината ми котка!

— Госпожо, не знам защо употребявате множествено число, но…

— Вижте какво. Първо изслушайте подробностите по случая и тогава, ако искате, не ги приемайте, защото, самата аз признавам, са малко странни. Но аз си уговорих среща с вас въз основа на онова, което пишеше в обявата ви, по-точно онази част, че намирате изгубени котки, и ако ми откажете с единствения мотив, че не намирате изгубени котки, ще ви припомня, че съществува такова нещо като Закона за търговските обяви. Не помня точно какво гласеше, но залагам пет лири, че гласеше, че не можете да направите точно това.

Дърк въздъхна. Взе един молив и подбутна една купчина хартия към себе си.

— Добре — каза той. — Ще запиша подробностите по случая.

— Благодаря.

— След което ще го откажа.

— Това си е ваша работа.

— Опитвам се да ви кажа — каза Дърк, — че не е. И така. Как се казва котката?

— Поривисти.

— Поривисти.

— Да. Галено от Поривисти ветрове.

Дърк я погледна.

— Няма да питам — каза той.

— Ще ви се иска да сте попитал.

— Аз ще преценя.

Тя сви рамене.

— Мъжка? — каза Дърк. — Женска?

— Мъжка.

— Възраст?

— Четири години.

— Описание.

— Ами, хм. Малко е сложно.

— Какво му е сложното? Какъв е, черен? Бял? Риж? Сивокафяв?

— А, сиамец.

— Добре. — Дърк записа „сиамец“. — И кога го видяхте за последно?

— Преди около три минути.

Дърк остави молива и я погледна.

— Всъщност, май станаха четири — добави тя.

— Я да видя дали ви разбирам правилно — каза Дърк. — Казвате, че сте изгубили котарака си, ъъ, „Поривисти“, докато сте стояли тук и сте разговаряли с мен?

— Не. Изгубих го — по-скоро го изгубих наполовина — преди две седмици. Но вие ме попитахте кога съм го видяла за последно и това беше преди да вляза в офиса ви. Проверих да видя дали е добре. Беше добре. Е, горе-долу добре. Ако наричате това добре.

— И… ъъ, къде точно се намираше той, когато проверихте да видите дали е добре?

— В кошницата си. Да го донеса ли? Той е отвън.

Тя излезе от стаята и се върна с една плетена котешка кошница среден размер. Остави я на бюрото на Дърк. Съдържанието й измяука тихо. Тя затвори вратата на офиса.

Дърк се намръщи.

— Извинете ме, но нещо не схващам — каза той и я погледна иззад кошницата. — Кажете ми къде точно греша. Стори ми се, че искахте от мен да упражня професионалните си умения и да потърся, и ако е възможно, да намеря и да ви върна котка…

— Да.

— … която е при вас в котешката си кошница?

— Ами, вярно е, но донякъде.

— Докъде.

— Погледнете сам.

Тя издърпа металната пръчка, която затваряше капака, бръкна в кошницата, извади котарака и го остави на бюрото на Дърк, до кошницата.

Дърк го погледна.

Той — Поривисти — погледна Дърк.

Сиамските котки гледат хората по един особено презрителен начин. Чувството е познато на всеки, който се е натъквал на кралицата, докато е чоплила зъбите си.

Поривисти погледна Дърк и очевидно го намери достоен за порицание. Обърна се, прозя се, почеса се, прокара лапа по мустаците си, облиза едно местенце, където козината се беше разрошила, след което рипна от бюрото и заразглежда внимателно цепките в паркета, които намери за далеч по-интересни от Дърк.

Дърк зяпаше Поривисти и не можеше да обели и дума.

Поривисти донякъде изглеждаше точно като нормален сиамски котарак. Донякъде. Мястото, докъдето Поривисти изглеждаше като нормален сиамски котарак, беше кръстът му, който беше белязан с тясна мъглява сива ивица.

— А задната част? — попита Дърк.

— Е онова, което искам да потърсите.

— Зад сивата мъглява ивица нямаше нищо. Тялото на котарака просто свършваше по средата. Всичко приблизително след деветото ребро, ами, отсъстваше.

Най-странното беше, че котаракът изобщо не изглеждаше засегнат. Това не означаваше, че се беше научил да живее с трагичния си недъг или че куражлийски търсеше положителните страни на ситуацията. Беше чисто и просто незасегнат. Явно не му пукаше. Освен че не му пукаше за нормалните изисквания на биологията, котаракът навлизаше и в явно противоречие със законите на физиката. Движеше се, скачаше, крачеше, сядаше точно така, сякаш задната му част си беше на мястото.

— Не е невидима — каза Мелинда и взе неохотно котарака. — Изобщо я няма. — Тя прокара ръката си през празното пространство, където трябваше да бъдат задните му части. Котаракът се задърпа в прегръдката й, измяука сърдито, след което скочи на земята и се отдалечи обидено.

— Боже, боже — каза Дърк и подпря брадичката си с пръсти. — Странно.

— Ще поемете ли случая.

— Не. — Дърк бутна настрани купчината хартия. — Съжалявам, но просто не се занимавам с такива неща. Ако има нещо, което да желая по-малко от търсенето на една котка, то е да търся половин котка. Представете си, че имам лошия късмет да я намеря. И какво? Как да я залепя? Съжалявам, но приключих с котките и определено приключих с всичко, което намирисва на свръхестествено или паранормално Аз съм рационално същество и… извинете ме.

Телефонът иззвъня. Дърк го вдигна. Въздъхна. Беше Тор, древният норвежки бог на гръмотевиците. Дърк моментално разбра, че е той от продължителното знаменателно мълчание и раздразненото гърлено ръмжене, последвани от странни долитащи отдалеч крясъци. Тор не се оправяше много добре с телефоните.

Имаше навика да застава на три метра от тях и да им крещи божествени команди. Това обикновено помагаше, що се отнасяше до свързването, но правеше действителния разговор доволно невъзможен.

Тор се беше преместил да живее при една американка, позната на Дърк, и от странните исландски прокламации отекващи в слушалката Дърк разбра, че следобед трябва да се отбие на чай.

Дърк каза, че, да, знаел, и че щял да дойде към пет и че нямал търпение да се види с него; но Тор, естествено, не чу нищо от мястото, където беше застанал и се ядоса и крещя много.

На Дърк накрая му се наложи да се откаже и да затвори колебливо телефона с надеждата, че Тор няма да нанесе големи поражения в малкия апартамент на Кейт. Доколкото знаеше, тя беше успяла да го убеди в пристъпите си на ярост да троши пакети чипс, вместо истински канапета и мотоциклети, но нещата понякога малко се изплъзваха от контрол, когато той не успяваше да вникне в онова, което ставаше.

Дърк се почувства угнетен. Вдигна поглед. А, да.

— Не — каза. — Вървете си. Повече не мога да се разправям с такива неща.

— Но, господин Джентли, чух, че имате известна репутация в тази област.

— И точно от нея искам да се отърва. Затова, моля ви, вървете си и си отнесете половинчатата фелина.

— Е, щом така искате…

Тя взе котешката кошница и излезе без да бърза. Половината котка също се изнесе демонстративно без да бърза.

Дърк поседя малко зад бюрото си, в продължение на минута-две се опита да приведе мислите си в ред, докато се чудеше защо беше в толкова лоша форма днес. Погледна през прозореца и видя извънредно привлекателната си и интригуваща клиентка, която беше прогонил така само заради отвратителното си настроение. Тя изглеждаше особено великолепна и привлекателна, докато пресичаше улицата, за да хване едно черно лондонско такси.

Той изтича до прозореца и го отвори със замах. Провеси се навън.

— Предполагам, че в такъв случай и дума не може да става за вечеря? — изкрещя.

Глава 3

БОЯ СЕ, ЧЕ ТОКУ-ЩО ИЗПУСНА ТОР — каза Кейт Шлехтър. — Изпадна във внезапен пристъп на скандинавска ярост, не разбрах за какво точно.

Тя махна безпомощно в посока на нащърбената дупка в прозореца, който гледаше към „Примроуз хил“. — Сигурно е отишъл пак в зоологическата градина да гледа лосовете. Ще се появи след няколко часа, преливащ от бира и разкаяние и ще носи голямо стъкло, което няма да стане. И това отново ще го разстрои и ще счупи нещо друго.

— Боя се, че не успяхме да се разберем както трябва по телефона — каза Дърк. — Но не нещо не мога да с оправям с него.

— Не можеш — каза Кейт. — Той е един нещастен бог. Това не е неговият свят. И няма и да бъде.

— И какво смяташ да правиш?

— О, имам доста работа. Само ликвидирането на щетите ми стига.

Дърк нямаше това предвид, но осъзнаваше, че тя го знае и затова не настоя повече. Тя и без това избра точно този момент да отиде в кухнята да донесе чая. Той се отпусна в едно позастаряло кресло и огледа малкия апартамент. Забеляза на бюрото на Кейт цяла купчина от книги за скандинавската митология, от които стърчаха листчета и изписани картончета. Кейт явно даваше всичко от себе си, за да се справи със ситуацията. Но една книга вкопана на десетина сантиметра в стената, очевидно захвърлена там от свръхестествена сила, даваше някаква представа от трудностите, с които се бореше Кейт.

— Изобщо не смей да питаш — каза тя, когато се върна с чая. — По-добре ми кажи какво става с теб.

— Днес следобед направих нещо — каза той, докато разбъркваше бледия блудкав чай, при което внезапно си припомни, че, разбира се, американците нямаха никаква представа как се прави чай — адски тъпо.

— И на мен ми се стори, че си малко мрачен.

— Това е по-скоро причината, отколкото следствието. Седмицата беше отвратителна, имах киселини и предполагам, че съм бил…

— Не ми казвай. Срещнал си някоя привлекателна и желана жена и си се държал с нея невероятно надменно и грубо.

Дърк я зяпна.

— Откъде знаеш? — сепна се той.

— Защото непрекъснато се държиш така. И с мен се държа така.

— Не съм! — възмути се Дърк.

— Си!

— Не, не, не.

— Уверявам те, ти…

— Стой — прекъсна я Дърк. — Сега си спомням. Хмм. Интересно. И ти твърдиш, че го правя непрекъснато?

— Е, не съвсем непрекъснато. От време на време ти се налага да спиш.

— Но ти твърдиш, че като цяло се държа грубо и надменно с привлекателните жени?

Той се измъкна с усилие от креслото и зарови в джоба си за тефтера.

— Не съм искала да го приемаш толкова на сериозно, всъщност, това не е значителен… е, сега като си мисля, предполагам, че това не е толкова значителен дефект на характера. Какво правиш?

— А, само си записвам. Това му е странното на професията на частния детектив — непрекъснато откриваш разни дреболии за другите, които никой не знае, а след това откриваш, че всички знаят за теб разни работи, дето ти не ги знаеш. Например, знаеш ли, че походката ми била странна? Нещо като наперено клатушкане, така ми я описа някой.

— Естествено, че знам. Всеки, който те познава, знае.

— Освен мен, явно — каза Дърк. — А сега, след като знам, се опитвам да се уловя, докато минавам покрай витрините на магазините. Но не се получава. Виждам само как съм застинал с единия крак във въздуха зинал като риба на сухо. Както и да е, правя си списъче, към което сега добавям: „Държа се грубо и надменно с привлекателни жени.“

Дърк се изправи и се взира секунда-две в забележката.

— Знаеш ли — произнесе замислено, — това обяснява удивително голям брой неща.

— О, я стига — каза Кейт. — Прекалено буквално го приемаш. Просто съм забелязала че когато не се чувстваш добре или когато нещо не си във форма, си склонен да се отбраняваш, и тогава… и това ли записваш?

— Естествено. Полезно е. Накрая може да заведа квалифицирано разследване срещу себе си. Особено като се има предвид с какво се занимавам.

— Няма ли работа?

— Не — отвърна мрачно Дърк.

Кейт се опита да го изгледа проницателно, но той зяпаше през прозореца.

— Фактът, че нямаш работа свързан ли е по някакъв начин с факта, че се държиш изключително грубо към привлекателните жени?

— Все така ми се случва — измърмори Дърк почти на себе си.

— Не ми казвай. Искала е да потърсиш изгубената й котка.

— А, не — каза Дърк. — Даже и това не беше. Отминаха времената, когато трябваше да търся цели котки.

— Какво искаш да кажеш?

Дърк описа котката.

— Виждаш ли с какво трябва да се задоволявам? — добави.

Кейт го гледаше втренчено.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

— Половин котка?

— Да. Само задната половина.

— Не каза ли предната половина…

— Не предната си беше на мястото. Точно така. Тя искаше да й намеря задната половина. — Той се зазяпа в Лондон иззад ръба на вдигнатата си порцеланова чаша за чай.

Кейт го изгледа подозрително.

— Това не е ли… — каза тя… много, много, много странно?

Дърк се обърна и я погледна.

— Бих казал — заяви той, — че това е най-странното и необичайно явление, което съм виждал през живота си, изпълнен със странни и необичайни явления. За жалост — добави той и пак се обърна, — не бях в настроение да се заема с него.

— Какво имаш предвид?

— Имах киселини. Винаги съм в сприхав, когато имам киселини.

— И само затова си…

— Не е само затова. Освен другото, изгубих парчето хартия.

— Какво парче хартия.

— На което записах данните й. Издърпах го изпод купчина банкови извлечения.

— Които никога не отваряш.

Дърк се намръщи и отвори отново тефтера си.

— Никога… не отварям… банковите… извлечения — записа умислено. — И когато дойде — продължи, след като прибра тефтера в джоба си, — не я очаквах и затова не контролирах ситуацията. Което означаваше, че…

Той измъкна пак тефтера и записа нещо.

— Какво се сети да запишеш? — попита Кейт.

— Болестни отклонения на тема контрол — обясни Дърк. — Първият ми инстинкт беше да я накарам да седне, след което да се престоря, че довършвам някаква работа, за да мога през това време да се овладея.

— И?

— Погледнах и видях, че няма стол. Един бог знае къде е отишъл. Което означаваше, че тя трябваше да стърчи над мен. А аз мразя. Точно тогава станах наистина неприятен. Той отвори тефтера и го прелисти. — Странно съвпадение на привидно незначителни събития, не мислиш ли?

— Какво имаш предвид?

— Ами, ето ти възможно най-необикновения случай. Една красива, интелигентна и очевидно заможна жена идва и предлага да ми плати, за да разследвам явление, което предизвиква по най-фундаментален начин всичките ни знания по физика и биология, и аз… я отпращам. Изумително. При обичайни обстоятелства трябва да ме заковеш за пода, за да не се нахвърля на този случай. Освен ако — добави замислено и размаха бавно тефтера си във въздуха — освен ако някой не ме познава прекалено добре.

— Какво намекваш?

— Ами, не знам. Цялата последователност от незначителни препятствия би била напълно невидима, ако не беше едно нещо. След като най-накрая намерих хартията, на която бях записал данните й, телефонът липсваше. Долната част на парчето беше откъсната. И няма да ми е лесно да я намеря.

— Защо не звъннеш на телефонни услуги. Как се казва?

— Безнадеждно е. Смит. Чакай, на теб не ти ли се струва странно, че точно тази част на листа се оказа откъсната?

— Не, ако трябва да съм честна, не. Хората непрекъснато късат хартийки. Виждам, че си в настроение да изфабрикуваш някаква мащабна конспирация за огъване на времето и пространството от цялата работа, но подозирам, че е възможно да си откъснал крайчеца, за да си почистиш ушите с него.

— И ти щеше да се разтревожиш за времето и пространството, ако беше видяла тази котка.

— Може би просто трябва да си почистиш контактните лещи.

— Не нося контактни лещи.

— Може би е време да започнеш.

Дърк въздъхна.

— Предполагам, че въображението ми от време на време прекалява — каза той. — Напоследък наистина нямам много работа. Толкова не върви, че изпаднах дотам да гледам дали са ми написали правилно номера в жълтите страници и да се обаждам на себе си, за да видя дали телефонът работи. Кейт…?

— Кажи, Дърк?

— Нали ще ми кажеш, ако си помислиш, че съм луд или нещо такова?

— За това са приятелите.

— Така ли? — учуди се Дърк. — За това ли са? Знаеш ли, често съм се чудил. Причината да те моля за това е, че когато позвъних на себе си…

— Да?

— Вдигнах телефона.

— Дърк, приятелю — каза Кейт, — имаш нужда от почивка.

— Напоследък не правя друго, освен да почивам. — изръмжа Дърк.

— Значи имаш нужда да правиш нещо.

— Да — каза Дърк. Но какво?

Кейт въздъхна.

— Не мога да ти кажа какво да правиш, Дърк. Никой не може, освен самият ти. Ти никога не вярваш на нищо, освен ако не си стигнал сам до него.

— Хммм — каза Дърк и пак отвори тефтера. — Това вече е интересно.

Глава 4

— ДЖОШ — изрече един глас с шведско-ирландски акцент. Дърк не му обърна внимание. Разтовари малката торба с покупки в отвратително обезобразената си кухня. Покупките се състояха основно от замразена пица, затова отидоха основно в малката камера на хладилника, която беше пълна основно с бели вкочанени неща, които той вече се боеше да направи опит да идентифицира.

— Джуд — изрече шведско-ирландският глас.

— Донт мейк ит бед — изтананика си Дърк. Включи радиото за новините в шест. Само кофти неща. Замърсяване, бедствия, граждански войни, глад и т.н., а накрая като бонус, спекулации дали земята ще бъде ударена от огромна комета или не.

— Джулиан — произнесе тенекиено шведско-ирландският глас. Дърк поклати глава. Определено не.

Подробности около кометната история: мненията относно какво точно щяло да стане, покривали целия спектър. Някои власти казвали, че щяла да удари Шеридан, Уайоминг, на седемнайсети юни. Учените от НАСА твърдели, че щяла да изгори в горните слоеве на атмосферата и нямало да стигне до повърхността на земята. Екип от индийски астрономи казал, че щяла изобщо да се размине със земята с няколко милиона мили, след което щяла да се забие в слънцето. Британските власти заявили, че щяло да стане това, което казвали американските власти.

— Джулио — каза гласът. Никаква реакция.

Дърк пропусна следващото, което каза радиото, защото предната стена на кухнята започна да плющи. Предната му стена напоследък беше от големи платна дебел полиетилен, заради един инцидент отпреди няколко седмици, когато в миг на радикално излитане — поведение каквото съседите на Дърк биха били щастливи да видят — един изтребител „Торнадо“ беше отнесъл предната стена на къщата, след което се беше понесъл с вой към Финсбъри.

Естествено, всичко си имаше съвсем логично обяснение и на Дърк му беше писнало да го дава. Причината в коридора на Дърк да има изтребител „Торнадо“ беше, че той не знаеше, че това е изтребител „Торнадо“. Естествено, че не знаеше, че това е изтребител „Торнадо“. Според него това беше един голям и злонравен орел, когото беше затворил в коридора, както би го направил всеки друг, за да се предпази от постоянното му злобно връхлитане. Това, че големият изтребител „Торнадо“ беше приел за известно време формата на орел, се дължеше на злощастната му среща във въздуха с бога на гръмотевиците Тор, от митологията, и…

Тук настъпваше онзи момент от историята, в който на Дърк му се налагаше да положи известни усилия, за да задържи вниманието на аудиторията, което, дори да успееше, биваше подложено на по-нататъшни изпитания от обяснението, че Тор е съжалил за поведението си и е решил да оправи нещата, като възвърне нормалната форма на изтребителя. За жалост божественото съзнание на Тор трябва да е било заето с възвишени или поне с други неща, и той не беше помислил, както би го сторил всеки обикновен смъртен, да провери дали моментът е подходящ. Просто беше заповядал да стане и то беше станало, бум.

Опустошение.

А и дяволски застрахователен проблем. Заинтересованата застрахователна компания беше заявила, че по всички разумни стандарти, това е Божие дело. Но Дърк беше възразил, дело на кой бог? По конституция Великобритания беше монотеистична държава и поради това всяко „Божие дело“, дефинирано като такова в официален документ, трябваше да се отнася до онзи англиканец на стъклените витражи, а не до някакъв политеистичен норвежки главорез. И така нататък.

Междувременно къщата на Дърк — поначало не особено страхотно място — беше накичена със скелета и увита в полиетилен, и Дърк нямаше представа кога ще може да я ремонтира. Ако застрахователната компания не платеше, което изглеждаше все по-вероятно в светлината на предприетата през последните години стратегия на застрахователните компании само да рекламират услугите си вместо в действителност да ги осигуряват — На Дърк щеше да му се наложи да… ами, още не знаеше. Нямаше пари. Поне нямаше собствени пари. Имаше малко пари на банката, но нямаше представа колко.

— Джъстин — пропя гласецът. Ответна реакция не последва.

Дърк тръсна неотворените банкови извлечения на масата в кухнята и ги загледа ненавистно. За миг му се стори, че пликовете вибрират леко и че дори цялото пространство и време се усукват бавно около тях и биват засмукани от техния хоризонт на събитията, но навярно си въобразяваше.

— Карл. — Нищо. — Каръл. Кейт. — Нищо. Нищо.

Дърк си направи кафе като мина по обиколния маршрут в кухнята си, за да избегне прекалената близост с банковите извлечения на масата. Погледната от определен ъгъл, цялата структура на живота му като възрастен можеше да се разглежда като способи за избягване на отварянето на банковите му извлечения. Нечии други банкови извлечения — това вече беше друга работа. Рядко изпитваше такова щастие, както когато четеше нечие чуждо банково извлечение: винаги ги намираше за богати на краски и описания, особено когато ги отваряше на пара. Перспективата обаче да отвори собствените си банкови извлечения, изопваше нервите му до крайност.

— Кийт — изрече гласът носово, обнадеждено. Нищо.

— Келвин. — Не.

Дърк си наля кафето толкова бавно, колкото беше способен, защото осъзна, че времето най-накрая е настъпило. Трябваше да отвори пликовете и да научи най-лошото. Взе най-големия нож, който намери и пристъпи заплашително към тях.

— Кендал. — Тишина.

В крайна сметка го направи почти нехайно, с едно садистично порване. Всъщност, достави му удоволствие и дори го накара да се чувства светски порочен. След няколко секунди четирите плика — финансовата му история през последните четири месеца — бяха отворени. Дърк положи съдържанието им пред себе си.

— Кендрик. — Нищо.

— Кенеди. — Тенекиеният гласец започваше да му лази по нервите. Хвърли един поглед към ъгъла на стаята. Две скръбни очи го погледнаха в безмълвно озадачение.

Дърк най-накрая погледна числото в дъното на последния лист и му се зави свят. Дъхът му секна. Масата започна да се клати и танцува. Стори му се, че усеща ръцете на съдбата да масажират раменете му. Представяше си, че е зле, всъщност през последните няколко седмици си беше представял и други неща освен това колко може да е зле, но даже в най-неприятните си представи не си беше представял, че е чак толкова зле.

Костеливи пръсти стиснаха гърлото му. Нямаше, нямаше как да е направил 22 000 лири овърдрафт. Той отблъсна стола си от кухненската маса и известно време стоя така и трепери. 22 000 лири…

Думата „Кенет“ се понесе закачливо из стаята.

Докато размишляваше трескаво над разходите от миналите няколко седмици, за които се сещаше — зле обмислена риза тук, безразсъдна кифла там, див уикенд на остров Уайт — осъзна, че трябва да е прав. Не можеше да е похарчил 22 000 лири над лимита.

Пое си дълбоко въздух и погледна числата още веднъж.

Ето го. 22 347.43 лири.

Трябваше да е някаква грешка. Някаква ужасна, ужасна грешка. Имаше разбира се шанс той да я е направил и докато се взираше разтреперан в листа, осъзна, съвсем внезапно, че я е направил.

Търсеше отрицателно число и затова беше предположил, че онова, което вижда е такова. Всъщност сметката беше 22 347.43. В графа „кредит“.

Кредит…

Никога не беше виждал такова нещо. Дори не знаеше на какво прилича. Не го беше познал. Бавно, внимателно, сякаш цифрите можеха да изпаднат от страницата и да се загубят на пода, той запрелиства страниците една по една, за да разбере откъде за бога бяха дошли всички тези пари. „Кени“, „Кентингърн“ и „Кермит“ се изнизаха нечути.

Веднага стана ясно, че парите пристигаха на редовни вноски, веднъж седмично. Седем вноски — дотук. Последната беше дошла по предишния петък, откогато беше най-прясното извлечение. Странното беше, че макар вноските да бяха редовни, сумите не бяха еднакви, всяка седмица бяха подобни, но не съвсем еднакви. Плащането от миналия петък беше 3 267.34 лири. От по-предишния четвъртък (всичките бяха дошли в края на седмицата, три в четвъртък и четири в петък) беше 3 230.57 лири. По-предишната седмица — 3 319.14 лири и така нататък.

Дърк стана и си по дълбоко въздух. Какво ставаше, дявол да го вземе? Стори му се, че целият свят се върти много бавно, поне доколкото можеше да прецени, в посока обратна на часовниковата стрелка. Това му навя смътния спомен, че последния път, когато беше пил текила, светът се беше въртял бавно в посока на часовниковата стрелка. Ето от какво имаше нужда, ако трябваше да разсъждава трезво. Той зарови трескаво шкафа пълен с прашни празни на девет десети бутилки с полузабравени ромове и уискита и я откри. Половин бутилка мескал. Наля си един пръст на дъното на чаена чаша и побърза да се върне при извлеченията, внезапно паникьосан, че числата може да са изчезнали, докато е тършувал.

Още бяха там. Неравни големи суми изплащани на равни интервали. Отново му се зави свят. Какви бяха тези пари? Лихви начислени на погрешна сметка? Едва ли. Поради простата причина, че лихва от над 3 000 лири седмично представляваше лихвата на два или три милиона лири и не беше нещо, което собственикът на такава сума пари би допуснал да се прехвърли в погрешна сметка, още повече седем седмици подред. Той сръбна от мескала. Той помарширува из устата му, размахвайки юмруци, след което започна да налага мозъка му.

Осъзна, че не мисли рационално. Проблемът беше в това, че извлеченията бяха неговите собствени, а той беше свикнал да чете чуждите. И тъй като бяха неговите собствени, беше напълно възможно просто да звънне в банката и да попита. Само че банката вече беше затворила. А имаше и ужасното чувство, че ако им се обадеше, отговорът щеше да бъде: „Олеле, съжаляваме, грешна сметка. Благодарим ви, че ни посочихте грешката. Колко глупаво от наша страна да си въобразим, че тези пари може да са ваши.“ Беше очевидно, че трябваше да разбере откъде бяха дошли, преди да звънне в банката. Всъщност, трябваше да ги изтегли от банката, преди да попита. Вероятно трябваше да се чупи във Фиджи или някъде там, преди да попита. Освен ако — ами ако парите продължаха да идват?

След като пренасочи вниманието си към книжата, осъзна още нещо, което щеше да му хрумне моментално, ако не беше толкова шашнат. До всяка операция, естествено, имаше код. Целта на кода беше да му каже каква е била операцията. Той погледна кодовете. Лесна работа. Всички плащания бяха стигнали до сметката му посредством международен превод.

Хммм.

Това обясняваше и разликата в сумите. Международни обменни курсове. Ако една и съща сума чуждестранна валута се прехвърляше всяка седмица, сумата щеше да е различна заради промените в курса. Това обясняваше и защо не пристигаха в един и същи ден от седмицата. Въпреки че компютърните международни трансфери на пари отнемаха по-малко от секунда, банките обичаха да си придават важност и парите оставаха да се въртят известно време в системите им.

Но от коя държава идваха плащанията?

— Кевин — каза шведско-ирландския глас. — Киера.

— О, млъкни най-после! — извика внезапно Дърк.

Това провокира реакция. Малкият бордер-териер, който лежеше озадачено в кошницата си в ъгъла на стаята, вдигна въодушевен поглед и джафна радостно. Съществото не беше реагирало изобщо на имената, които възстаричкият компютър на масата до него рецитираше от файла с имена на бебета, но очевидно се зарадва като чу да млъква и явно искаше още.

— Кимбърли — каза компютърът. Нищо. Кучето без име изглеждаше разочаровано.

— Кърби.

— Кърк. — Кучето се намести мудно в кошницата си от стари вестници и си възвърна предишната нещастно объркана поза.

Стари вестници. Точно те му трябваха на Дърк.

След няколко часа разполагаше с отговора, или поне с нещо като отговор. Нищо достатъчно смислено, но достатъчно, за да вдъхне на Дърк един окуражаващ порив на въодушевление: беше успял да нареди част от мозайката. Колко голяма, не знаеше. Нямаше представа и за големината на цялата мозайка. Никаква представа.

Беше събрал представителни броеве от вестниците през последните седмици изпод кучето, изпод дивана, изпод леглото си, из банята и, най-съдбоносният момент, беше си осигурил два влажни, но съдбоносни броя „Файненшъл Таймс“ от един дърт скитник в замяна на одеяло, малко сайдер и книгата „Произходът на осъзнаването в срива на двукамерното съзнание“. Странно искане, помисли си, докато се връщаше от миниатюрното подобие на парк, но не по-странно от неговото. Това непрекъснато му напомняше колко изумително различно място е светът, погледнат само един метър по-отляво.

С помощта на числата от вестника успя да състави карта на движенията на всяка от основните световни валути за последните няколко седмици и да ги сравни с колебанията в сумите постъпващи ежеседмично в сметката му. Отговорът изскочи незабавно. Щатски долари. Пет хиляди, ако трябваш да е точен. Ако 5 000 долара се прехвърляха всяка седмица от САЩ във Великобритания, сумите щяха малко или много да съвпадат с онези в сметката му. Еврика. Време за празничен набег над хладилника.

Дърк се настани на пода пред телевизора с три резена студена пица и кутия бира, пусна и радиото, както и един диск на Зи Зи Топ. Имаше нужда да помисли.

Някой му плащаше по 5 000 долара на седмица и го правеше от седем седмици насам. Новината беше зашеметяваща. Той дъвчеше пицата и размишляваше. Не само това, плащаше му някой в Америка. Отхапа още едно парче богато на сирене, пеперони, пикантна телешка кайма, аншоа и яйце. Не беше стоял много в Америка и не познаваше там никого — всъщност, не познаваше никого на тази земя — който така щедро да му бута неизработени пари.

Още една мисъл го връхлетя, но тя не беше свързана с парите. Песента на Зи Зи Топ за вечерянето пред телевизора го накара за миг да се замисли за пицата си и той я погледна с внезапно озадачение. Сирене, пеперони, пикантна телешка кайма, аншоа и яйце. Нищо чудно, че днес му бяха излезли киселини. Другите три парчета съставляваха закуската му. Това беше комбинация, към която той, може би единствен в света, беше пристрастен, и от която преди няколко месеца се беше отрекъл завинаги, защото стомахът му повече не можеше да се бори с нея. Не беше се поколебал обаче ровейки тази сутрин из хладилника, тъй като тя беше тъкмо нещото, което човек би желал да намери в хладилника си. Не беше му хрумнало да се запита кой я е оставил там. Но не беше той.

Бавно, с отвращение, той извади полусдъвканото парче от устата си. Не вярваше във феята на пиците.

Изхвърли наядената пица и огледа внимателно двата останали резена. В тях нямаше нищо необичайно или подозрително. Беше същата пица, която поръчваше най-редовно, преди да се принуди да се откаже. Позвъни в местната пицария и попита дали някой друг освен него е купувал пица с точно такъв пълнеж.

— А, ти си оня дето си поръчваше gastricciana, нали? — каза шефът на пицарията.

— Какво?

— Така й викаме. Не, приятел, никой друг не си е поръчвал тази чудесна комбинация, повярвай ми.

Дърк почувства някакво неудовлетворение от определени аспекти на разговора, но не задълба. Остави замислено слушалката. Имаше усещането, че става нещо странно и не знаеше какво.

— Никой не знае нищо.

Думите приковаха вниманието му и той погледна към телевизора. Някакъв жизнерадостен калифорниец с хавайска риза, която при нужда би могла да послужи като флаг за бедствие, стоеше под яркото слънце и отговаряше на въпроси, разбра бързо Дърк, за приближаващия метеор. Наричаше метеора Тудъл Пип.

— Тудъл Пип ли? — питаше интервюиращият го кореспондент на Би Би Си в Калифорния.

— Да. Наричаме го Тудъл Пип, защото спокойно можете да кажете сбогом на всичко, което ще удари.

Калифорниецът се ухили.

— Значи, казвате, че ще удари?

— Казвам, че не знам. Никой не знае.

— Да, ама учените от НАСА казват…

— НАСА — отвърна мило калифорниецът — говори глупости. Нищо не знаят. Щом ние не знаем, те сто процента няма как да знаят. Тук в Симиларити Енджинс разполагаме с най мощните паралелни компютри на земята и затова като казвам, че не знам, знам какво говоря. Ние знаем, че не знаем, и знаем защо не знаем. В НАСА и това не знаят.

Следващата тема в новините беше пак от Калифорния и беше за някаква лобистка група на име Зелени изстрели, която привличаше доста подкрепа. Тя смяташе, и мнението й допадаше на дрипавите души на много американци, че светът е способен да се грижи за себе си много по-добре, отколкото го правим ние, така че нямало смисъл да си даваме толкова зор да обуздаваме естественото си поведение. „Да не ти пука“ беше техният лозунг, цитиращ заглавието на популярната песен. „Бъди щастлив.“

„Големи парещи ташаци“, помисли си Дърк, цитирайки друга.

— Учените в Австралия — говореше някой по радиото — се опитват да научат кенгурата да говорят.

Дърк реши, че има неотложна нужда от добър нощен сън.

На сутринта нещата изведнъж му се сториха прекрасно ясни и елементарни. Не знаеше нито един отговор, но знаеше какво да прави. Няколкото телефонни разговора с банката бяха потвърдили, че установяването на източника на парите би било неимоверно трудна задача, отчасти защото тази работа си беше сложна поначало, отчасти защото бързо стана ясно, че който и да му превеждаше парите, си беше дал труда да си покрие следите, но най-вече защото служителят от отдела по международните трансфери имаше сцепено небце.

Животът беше твърде кратък, времето твърде хубаво, а светът твърде пълен с интересни и вълнуващи капани. Дърк щеше да вдигне платната.

Животът, както обичаше да си повтаря, приличаше на океан. Можеш да го прекосиш като моторница, а можеш и да следваш ветровете и теченията — с други думи, да вдигнеш платната. Имаше вятъра: някой му плащаше. Предполагаше се, че този някой му плаща да върши нещо, но какво, беше пропуснал да каже. Е, това беше право на клиента. Но Дърк чувстваше, че трябва отговори с нещо на този щедър копнеж да му се плаща. Но какво? Е, той беше частен детектив, а онова, което правеха частните детективи, когато им се плащаше, беше основно да следят хора.

Значи, много просто. Дърк щеше да следи някого.

Което означаваше, че сега трябва да намери подходящо течение: някого за следене. Ами, ето го прозорецът на офиса, зад който се щураше целият свят — или поне няколко души. Щеше да си избере един. Стана му горещо от въодушевление, че разследването му най-накрая е в ход или поне щеше да влезе в ход веднага щом следващата персона — не, не следващата персона… петата следваща персона се покажеше иззад ъгъла от другата страна на улицата.

Остана незабавно доволен от себе си, задето беше решил да отдели малко време за мисловна подготовка. Почти незабавно иззад ъгъла излезе номер едно, някаква жена с фигура като спален чувал, с номера две и три, които биваха влачени против желанието им от двете й страни — децата й, на които тя се караше и мърмореше на всяка крачка. Дърк изпусна въздишка на облекчение, че не се налагаше да е тя.

Остана до прозореца, притихнал в очакване. Следващите няколко минути иззад ъгъла не излезе никой. Огромната жена тиранично вкара двете си деца в магазина за вестници и списания отсреща, въпреки хленченията им, че искали да се приберат в къщи и да гледат телевизия. След минута-две ги изкара тиранично навън, въпреки хленченията им, че искали сладолед и комикс със съдия Дред.

Тя ги повлече по-нататък и сцената утихна.

Сцената беше във формата на триъгълник, заради ъгъла под който се сблъскваха двете улици. Дърк наскоро се беше преместил в нов офис — нов за него, не другото; всъщност сградата беше стара и разнебитена и стоеше права по-скоро по навик, отколкото от някаква присъщ структурен интегритет — и го харесваше много повече от предишния си, който беше на километри отвсякъде. В стария си офис щеше поне една седмица да чака петима души да излязат иззад ъгъла.

Номер четири се появи. Номер четири беше пощальонът с количката си. Челото на Дърк се покри със ситни капчици пот, защото осъзна в каква ужасна посока можеше да го отведе планът му.

И ето го и номер пет.

Номер пет почти изскочи пред погледа му. Наближаваше трийсетте, височък, с рижа коса и черно кожено авиаторско яке. След като излезе иззад ъгъла, спря и остана така за миг. Огледа се сякаш очакваше да види някого. Дърк понечи да потегли, когато иззад ъгъла изведнъж се появи номер шест.

Номер шест беше съвсем различен обект: доста апетитна дама в джинси, с къса гъста черна коса. Дърк се наруга и се зачуди дали тайно не бе имал предвид шест вместо пет. Но не. Начинанието си беше начинание и някой му плащаше много пари. Дължеше на който и да плащаше парите придържане към каквото и да е споразумение, каквото не бяха сключили. Номер пет продължаваше все така да се тутка на ъгъла и Дърк побърза да слезе и да започне следенето.

Когато отвори разнебитената предна врата, бе посрещнат от номер четири, пощальонът с количката, който му подаде един малък наръч писма. Дърк ги пъхна в джоба си и побърза да излезе на улицата и на пролетното слънце.

От доста време не беше следил никого и откри, че си беше изгубил сръчността. Зае се с преследването на обекта с такъв ентусиазъм, че изведнъж осъзна, че с тази крачка ще го подмине много скоро. Направи го, изчака няколко конфузни секунди, обърна се и тръгна на обратно, при което директно се блъсна в обекта. Дърк толкова се смути от откритието, че всъщност се е сблъскал съвсем физически с персоната, която трябваше да следи незабелязано, че за да замаже всякакво подозрение, се хвърли в един автобус и отпътува към Роузбъри авеню.

Началото не беше обнадеждаващо. Той постоя няколко секунди в автобуса напълно потресен от собствената си некадърност. И за това му плащаха по 5 000 долара седмично. Е, в определен смисъл. Даде си сметка, че хората го гледат малко странно. Но не и поне приблизително толкова странно, напомни си, колкото биха го гледали, ако имаха и най-малката представа какви ги върши всъщност.

Той се завъртя в седалката и огледа улицата с присвити очи, докато се чудеше какъв и бил един следващ подходящ ход. При нормални обстоятелства, когато следиш някого, е проблем, ако той неочаквано скочи в някой автобус, но проблемът беше малко по-голям, ако самият ти неочаквано скочиш в автобус. Вероятно щеше да е най-добре, ако слезеше от автобуса и направеше опит да възобнови преследването, въпреки че понятие си нямаше как, по дяволите, щеше да остане незабелязан при това положение. Изчака следващата спирка, скочи от автобуса и тръгна обратно към Роузбъри авеню. Не беше изминал голямо разстояние, когато видя обекта да крачи по улицата в неговата посока. Отбеляза, че си е избрал забележително услужлив и сътрудничещ обект, и по-добър отколкото заслужаваше. Време беше да се стегне и да действа малко по-благоразумно. Беше стигнал почти до вратата на едно кафене и затова хлътна вътре. Щеше да стои пред бара и да се преструва, че оглежда сандвичите, докато усети, че обектът го е подминал.

Обектът не го подмина. Обектът влезе и застана зад него пред бара. Дърк така се паникьоса, че си поръча сандвич с риба-тон и руло със сладка царевица, която мразеше, и капучино, което изобщо не вървеше с рибата, след което седна припряно на една от малките маси. Щеше му се да се зарови във вестника си, но нямаше такъв, поради което се наложи да го замести с пощата. Започна да я разглежда съсредоточено. Най-различни брошури от обичайния абсурден и идиотски свръхоптимистичен вид. Най-различни циркулярни писма от странния вид, получаван от частните детективи — каталози пълни с миниатюрни електронни джаджи, предназначени за противодействие една на друга; реклами на любопитни класове фотоленти и революционни нови типове пластмасови ленти. Дърк изобщо нямаше намерение да се занимава с тях, въпреки че се спря за малко на една брошура за издадената наскоро книга за техники на следене за напреднали. Прегледа я по диагонал и я хвърли на пода.

Последният плик беше поредното банково извлечение. Банката му отдавна беше придобила навика да му ги изпраща всяка седмица, ей така за всеки случай. Или още не се бяха адаптирали към бляскавата му нова платежоспособност, или й нямаха доверие. Той отвори извлечението, все още полуневярващ.

Да.

Поредните 3 253.29 лири. Миналия петък. Невероятно. Необяснимо. Но бяха там.

Имаше обаче и още нещо странно. Отне му секунда или две, за да го забележи, защото хвърляше по половин опитно професионално око на обекта си, който си купуваше кафе и поничка и плащаше от една пачка банкноти по двайсет лири.

Последният ред от извлечението отбелязваше теглене в брой с дебитната му карта: 500 лири. Вчера. Извлечението явно беше изпратено в края на вчерашния работен ден и съдържаше най-последна информация. Всичко това беше отлично и ефикасно и прекрасно свидетелство за ефективността на съвременните компютърни технологии, разбира се, но беше факт, че Дърк не беше изтеглял 500 лири вчера, нито пък който и да е друг ден, в този ред на мисли. Сигурно му бяха откраднали картата. По дяволите. Той зарови разтревожено в портфейла си.

Не. Картата му си беше на мястото. В безопасност.

Замисли се. Не виждаше начин някой измамник да направи действително теглене в брой без действителната карта. Една ужасна мисъл го стисна с костеливите си пръсти за стомаха. Получаваше своите банкови извлечения, нали? Провери паникьосан. Да. Неговото име, неговият адрес, неговият номер на сметката. Миналата вечер беше проверил другите по няколко пъти. Определено бяха неговите извлечения. Само че финансовите операции не изглеждаха неговите, това беше.

Беше време да се съсредоточи върху настоящата работа. Вдигна глава. Обектът беше седнал през две маси, дъвчеше търпеливо кифлата си и зяпаше в пространството.

След минута или две стана, изтръска няколко трохи от коженото си яке, обърна се и тръгна към вратата. Спря за малко сякаш се чудеше накъде да тръгне, след което пое спокойно в предишната си посока. Дърк набута пощата в джоба си и го последва тихо.

Беше си избрал добър обект; осъзна го скоро. Рижата коса на мъжа сияеше като фар под лъчите на пролетното слънце и когато се случеше тълпата да го погълне, не минаваха и секунди преди Дърк да го съзре отново бродещ безцелно по улицата.

Дърк се зачуди с какво се занимаваше. Явно не беше кой знае какво — или поне днес не беше кой знае какво. Приятна разходка през Холбърн и Уест Енд. Час и половина размотаване в две книжарници (Дърк запомни заглавията, които прелисти обектът), спиране за (още едно) кафе в едно италианско кафене, за да прелисти новия брой на „Сцената“ (което навярно обясняваше защо разполагаше с толкова свободно време за размотаване из книжарници и италиански кафенета), последвано от продължителна неприпряна разходка из Риджънт парк, а след това през Камдън и обратно към Айлингтън — Дърк започна да си мисли, че следенето на хората наистина е приятна работа. Свеж въздух, физическо натоварване — към края на деня се чувстваше в толкова добро разположение на духа, че веднага щом прекрачи през входната врата — или, по-скоро през входния полиетилен — му стана пределно ясно, че името на кучето е Киркегор.

Глава 5

РЕШЕНИЯТА ПОЧНИ ВИНАГИ идват от най-неочакваната посока, което означава, че няма смисъл да гледаш в нея, защото няма да дойдат оттам.

Дърк беше изложил това си наблюдение пред много хора и същата вечер го изложи отново на Кейт, когато й се обади по телефона.

— Чакай малко, чакай малко, чакай малко каза тя, опитвайки се вклини някоя фраза в неговия монолог и да я развърти там. Да не би да искаш да ми кажеш…

— Казвам ти, че покойният съпруг на жената, дето беше забравила името на кучето си, е бил писател на биографии.

— Ама…

— И сигурно знаеш, че биографите често кръщават домашните си любимци на обектите на биографиите си.

— Не. Аз…

— Така има на кого да крещят като им дойде до гуша. Ровиш се с часове в нечие бельо и се измъчваш с теософски въпроси от областта на етиката или от каквато и да е област и понякога просто имаш нужда да изкрещиш „О, Киркегор, млъкни най-после, за бога.“ Оттам и кучето.

— Дър…

— Някои биографи използват за целта малки дървени орнаменти или саксийни цветя, но повечето предпочитат нещо, на което можеш да се накрещиш до насита. Обратна връзка, нали разбираш. По този повод, искаш ли да споделиш някакво свое наблюдение, или така ми се струва?

— Дърк, да не искаш да ми кажеш, че цял ден си следил човек, когото изобщо не познаваш?

— Абсолютно. И възнамерявам да сторя същото и утре. Ще се спотая пред вратата му бодър от ранни зори. Е, поне бодър. Няма нужда да ставам в ранни зори. Той е актьор.

— Може да те затворят за това!

— Рисковете на професията, Кейт. Плащат ми по 5 000 долара на седмица. Трябва да имам готовност за…

— Но не за да следиш абсолютен непознат!

— Който и да ме е наел, познава методите ми. Аз ги прилагам.

— Ама ти не знаеш нищо за този, който те е наел.

— Тъкмо обратното, знам много.

— Добре тогава, как се казва?

— Франк.

— Франк чий?

— Нямам представа. Виж какво, не знам дали се казва Франк. Името му — или името й — нямат нищо общо с цялата работа. А тя е, че има проблем. Проблемът е сериозен, иначе нямаше да ми плащат такива крупни суми, за да го разреша. И проблемът е неизказуем, иначе биха ми казали какъв е. Който и да е, знае кой съм, къде съм и най-точния начин да стигне до мен.

— Може в банката просто да са сгрешили. Знам, че не е много вероятно, но…

— Кейт, ти си мислиш, че говоря глупости, но не е така. Чуй ме. В миналото, когато са искали да мислят, хората са се взирали с часове в огъня. Или в морето. Безкрайният танц на формите и моделите стига по-надълбоко в съзнанието ни, отколкото разумът и логиката. Виж сега, логиката може да процедира само с предпоставките и предположенията, които вече сме направили, затова само обикаляме в кръг като колички по писта. Нужни са ни танцуващи форми, които да ни възвисят и понесат, но такива не се намират лесно напоследък. Не можеш да се взираш в радиатора. Не можеш да се взираш в морето. Е, можеш, но то е покрито с пластмасови бутилки и употребявани презервативи и само ще седиш и ще се ядосваш. Единственото, което ни остана за взиране е белият шум. Онова, което понякога наричаме информация, но което иначе е само мехурчета във въздуха.

— Но без логика…

— Логиката идва впоследствие С нея проследяваме повторно стъпките си. Тя е мъдрост след събитието. А преди събитието трябва да си много глупав.

— Аха. Значи това правиш.

— Да. Е, единият проблем вече се реши по този начин. Иначе не знам още колко време щеше да ми трябва, за да разбера, че този жалък пес се казва Киркегор. Беше чиста щастлива случайност, че моят обект хвана една биография на Киркегор, която, както открих, когато проверих по-късно, беше написана от човека, който впоследствие се беше хвърлил от някакъв кран с ластици на краката.

— Но двата случая нямат нищо общо един с друг.

— Споменавал ли съм, че вярвам във фундаменталната взаимосвързаност на всички неща? Мисля, че съм.

— Да.

— Поради което се налага да отида и да прегледам и другите книги, от които се интересуваше, преди да започна да се подготвям за утрешната си експедиция.

— …

— Чувам те как клатиш глава тъжно и недоумяващо. Не се притеснявай. Всичко излиза извън контрол по реда си.

— Щом казваш, Дърк. А, между другото, какво всъщност означава „неизказуем“?

— Не знам — отвърна лаконично Дърк — но смятам да разбера.

Глава 6

НА ДРУГАТА СУТРИН времето беше толкова отвратително, че дори не заслужаваше името си и затова Дърк реши да го нарича Стенли. Стенли не беше някакъв хубав проливен дъжд. В един прочистващ въздуха проливен дъжд нямаше нищо лошо. Стенли беше нещо, което един проливен дъжд не беше лошо да прочисти от въздуха. Стенли беше кален, досаден и потискащ, като огромна потна фигура, която се притиска до теб в метрото. Стенли не валеше, но от време на време плюеше хората през редките си зъби.

Дърк стоеше навън в Стенли.

Актьорът го караше да чака вече час и нещо и на Дърк му се щеше да се беше придържал към собственото си мнение, че актьорите спят до обед. Наместо което се беше изтъпанчил рано-рано в 8:30 пред апартамента на актьора, след което беше престоял един час под някакво дърво.

Вече ставаше почти час и половина. Имаше един кратък момент на въодушевление, когато пристигна някакъв куриер на мотоциклет и донесе малък пакет, но толкова. Дърк се спотайваше на двайсетина метра от вратата на актьора.

Случката с Пристигането на Моторизирания Куриер го изненада малко. Актьорът не изглеждаше от най-преуспелите. Повече приличаше на „онези дето ходят да чукат на хората по вратите“ етап от кариерата си, отколкото на „да му носят сценариите на крака“ етап.

Времето се влачеше. Дърк беше прочел малката си колекция от вестници два пъти и беше проверил съдържанието на портфейла и на джобовете си няколко пъти: обичайната колекция от визитки на хора, с които не помнеше да се е запознавал, неидентифицируеми телефонни номера върху хартиени огризки, кредитни карти, чекова книжка, паспортът му (изведнъж си спомни, че го беше оставил в друго сако, когато обектът му вчера се беше задържал по-дълго пред витрината на една туристическа агенция), четката му за зъби (никога не пътуваше без четката си за зъби, вследствие на което тя беше абсолютно неизползваема), и бележникът му.

Даже провери хороскопа си в единия вестник, същият, който се списваше от един негов дискредитиран приятел, подвизаващ се безскрупулно под името Великия Заганца. Първо погледна какво пишеше за другите зодиакални знаци, просто да разбере в какво настроение е бил ВЗ. Благосклонно, поне на пръв поглед. „Способността ви да предвиждате нещата отдалеч ще ви помогне да преодолеете незначителни трудности, когато Меркурий…“, „Изминалите седмици подложиха търпението ви на изпитание, но нови възможности ще се появят, когато слънцето…“, „Гледайте да не позволявате на околните да се възползват от добрината ви. Твърдата воля ще ви е особено нужна, когато…“ Отегчителни дрънканици. Зачете собствения си хороскоп. „Днес ще се запознаете с тритонен носорог на име Дезмънд.“

Дърк сгъна ядосано вестника и точно в този момент вратата ненадейно се отвори. Появи се актьорът с целенасочено изражение. Носеше куфарче, чанта с презрамка и палто. Нещо ставаше. Дърк си погледна часовника. Десет и три минути. Отбеляза го набързо в бележника си. Пулсът му се ускори.

По улицата се зададе такси. Актьорът му махна. По дяволите! Ама че елементарно. Сега щеше да му се измъкне. Актьорът се качи в таксито и потегли покрай Дърк. Дърк се обърна, за да го проследи и зърна как актьорът поглежда през задното стъкло. Дърк го изгледа безпомощно, след което огледа улицата отгоре додолу с напустата надежда, че…

Почти като по чудо на улицата се появи второ такси, което се насочи към него. Дърк вдигна ръка и таксито спря до него.

— Следвайте онова такси! — възкликна Дърк, скачайки на задната седалка.

— От двайсет години карам такси — каза таксиджията, докато се вливаше в уличното движение. — Досега не ми се е случвало някой наистина да ми го каже.

Дърк седеше на ръба на седалката си и наблюдаваше таксито отпред, което си пробиваше път в бавния агонизиращ хранопровод на лондонското движение.

— На вас може да не ви се струва кой знае какво, но все пак е интересно, нали?

— Какво? — каза Дърк.

— По телевизията някой като се качи на такси винаги казва „Следвай онова такси“, нали?

— Така ли? Не съм забелязал — каза Дърк.

— Е, няма и да забележите — каза таксиджията. — Вие не сте таксиджия. Всичко, което забелязваш, зависи от това кой си. Ако си таксиджия, като гледаш телевизия, ще забелязваш най-вече таксиджиите — продължи таксиджията. — Ще забелязваш какво се случва на таксиджиите. Разбирате ли?

— Ъъ, да — каза Дърк.

— Ама на телевизията не виждаш таксиджиите, нали? Виждаш само хората на задната седалка. Като че ли таксиджията не заслужава никакво внимание.

— Ъъ, предполагам — каза Дърк. — Мм, виждате ли още онова такси дето трябваше да го следим?

— А, да. Следвам го както трябва. Значи, показват таксиджията само като клиентът му каже нещо. И когато клиентът каже нещо на таксиджията в някоя драма, знаете ли какво е то? Винаги?

— Я да позная — каза Дърк. — „Следвай онова такси!“

— Точно това исках да кажа — продължи таксиджията. — Затова, ако трябва да се вярва на телевизията, ние таксиджиите само това правим — преследваме други таксиджии. Което ме навежда не безпогрешното заключение, че аз трябва да съм таксиджията, когото преследват всички останали таксиджии…

Дърк погледна през прозореца с надеждата да забележи друго такси, на което да се прехвърли.

— Вижте, аз не казвам, че точно така става, но нали разбирате какво може да си помисли човек? Силата на медиите, нали така?

— Имаше цял сериал — каза Дърк — за шофьори на такси. Доколкото си спомням, се казваше „Такси“.

А, да, ама аз не говоря за него — подразни се таксиджията. — Говоря за силата на медиите да изкривяват реалността. За това говоря. Искам да кажа, че когато се стигне до това, всички живеем в собствената си реалност, нали така, имам предвид когато се стигне до това.

— Ами, да, всъщност мисля, че сте прав — отвърна неохотно Дърк.

— Искам да кажа, вижте например ония кенгура, дето ги учат да говорят. И за какво си мислят, че ще си разговаряме? Какво ще им кажем тогава, а? „Е — как се отнасят с вас другите подскачащи?“, „О, добре, не се оплаквам. Торбата малко ме боли щото все е пълна с топчета от пух и кламери.“ Няма да стане. Тия кенгура имат мозък колкото орех. Живеят в различен свят, нали разбирате. Все едно да се опитваш да говориш на Джон Селуин Гъмър14. Разбирате ли какво имам предвид?

— Виждате ли таксито, което следваме?

— Ясно като бял ден. Може даже да стигнем преди него.

Дърк се намръщи.

— Къде да стигнем?

— На Хийтроу.

— Откъде, по дяволите, разбрахте, че отива на Хийтроу?

— Всеки таксиджия знае кога друг таксиджия отива на Хийтроу.

— Какво имате предвид?

— Трябва да се наблюдават подробностите. Е, някои неща са очевидни, като например това, че клиентът носи багаж. След това маршрутът. Това е лесно. Но, вие казвате, че той може просто да отива на гости у приятели в Хамърсмит. Аз обаче ще ви кажа само, че клиентът не се качи в таксито като човек, който отива при приятели в Хамърсмит. И така, накъде да гледаме? Е, точно тук трябва да си таксиджия, за да знаеш. Нормалният живот на таксиджията преминава в разни кратки курсове. Тази минута не знаеш къде ще бъдеш в следващата, какъв курс ще вземеш и как ще ти мине денят. Въртиш неуморно из града. Но ако вземеш клиент за Хийтроу, значи си на път. Добър солиден курс, добър солиден клиент, чакане на опашка час и нещо, след което добър солиден курс обратно до града. Захлебил си цялата сутрин. Караш по съвсем различен начин. Настроението ти е друго, вземаш завоите елегантно. На път си. Отиваш някъде. Викаме му „Полет до Хийтроу“. Всеки таксиджия ще го забележи.

— Хмм — каза Дърк. — Забележително.

— Онова, което забелязваш, зависи от онова, което си.

— А дали случайно не знаете на кой полет ще се качи? — попита Дърк.

— За какъв ме мислиш бе приятел — отвърна таксиджията, — за някакъв шибан частен детектив ли?

Дърк се отпусна в седалката и се загледа замислено през прозореца.

Глава 7

СИГУРНО ИМА такава болест, която кара хората да говорят така и името й сигурно е нещо от рода на Синдром на Самолетно Натъртване на Срички. Това е болестта, чиито симптоми се появяват към 3000-я метър и става все по и по-отчетлива, ако тази дума изобщо е подходяща за контекста, с набирането на височина, за да достигне абсолютния си пик от пълни глупости някъде на 12 000 метра. Тя кара иначе разумни хора да говорят неща като: „Капитанът изключи надписите за коланите“, сякаш може да го стори някой самозванец или пък това са най-важните сигнални надписи в самолета.

Другото, за което се сети Дърк, докато се наместваше в креслото си, беше любопитното съвпадение, че самолетът не само приличаше прахосмукачка отвън, а и вътрешността му миришеше на вътрешността на прахосмукачка.

Прие чашата шампанско от стюарда. Предположи, че повечето думи използвани от персонала на самолета, или по-скоро повечето изречения, в които ги подреждаха по навик, се използваха толкова отдавна, че вече бяха умрели. Странното ударение, което непрекъснато им слагаха стюардите беше като електрошок прилаган на изпаднал в клинична смърт пациент с инфаркт.

Добре.

Какъв странен и сложен час и половина. Дърк изобщо не беше сигурен, че нещо някъде не се беше объркало ужасно и сега, когато капитанът беше изключил надписите за коланите, се изкушаваше да се разходи из самолета и да потърси обекта. Но станалите пътници скоро нямаше да станат от креслата си, затова сигурно щеше да се наложи да се ограничи в следващия час и нещо. А може и повече. В крайна сметка полетът до Лос Анжелес беше цели единайсет часа.

Не беше очаквал днес да ходи до Чикаго и видът на обекта, който се насочваше право към чек-ин гишето за Чикаго в 13:30, го накара да залитне. Както и да е, решението си беше решение, затова след една кратка пауза, през която се увери, че обектът не е отишъл до гишето само да попита къде е магазинът за вратовръзки, Дърк се отправи с чисто сърце към гишето за продажба на билети и шляпна отгоре му дебитната си карта.

Замаян от бързината на взетото решение дори си взе билет за бизнес класа. Анонимният му работодател очевидно беше заможен човек, който нямаше да направи въпрос за някакви незначителни извънредни разходи. Ами ако обектът пътуваше в бизнес класата? Дърк нямаше да може да го държи под око от опашката на самолета. Възникна нещо почти като спор дали да не си вземе билет за първа класа, но не, призна неохотно пред себе си Дърк, не беше редно.

Но сега, вече час и половина след като самолетът беше излетял, Дърк започваше да се чуди. Като пътник от бизнес класа му беше отказан достъп до първата класа в носа на самолета, но можеше да ходи съвсем свободно навсякъде другаде, където пожелаеше. Беше ходил навсякъде другаде, където беше пожелал вече три пъти, беше наблюдавал тайно вратите на всички тоалетни и никъде не беше видял обекта си. Върна се в креслото си, за да обмисли ситуацията. Обектът или беше в първа класа, или не беше на самолета.

Първа класа? Беше изключил тази възможност поначало. Билетът струваше колкото неколкомесечния наем на апартамента на обекта. Но кой знае? Може да беше хванал окото на някой холивудски продуцент, който да го беше привикал за пробни снимки. Нямаше да му е трудно да се вмъкне в първа класа и да поогледа, но щеше да му е трудно да не привлече внимание.

Не беше на самолета? Дърк го беше видял да се запътва към гишето за проверка на паспортите, но в един момент обектът изведнъж се беше огледал и Дърк беше побързал да се скрие в книжарницата.

Няколко секунди по-късно, когато Дърк отново погледна, обектът беше минал паспортния контрол — поне така предположи Дърк. Беше се помотал един разумен интервал от време, беше си купил вестници и книги и сам беше минал паспортното гише, за да влезе в чакалнята за заминаващи.

Не се беше изненадал особено, когато не беше открил обекта в чакалнята за заминаващи: тя представляваше бляскав лабиринт от безсмислени магазини, кафенета и зали и Дърк си помисли, че няма да спечели нищо, ако тръгне да го търси из тях. Така или иначе всички пътници биваха насочвани в една и съща посока. Щяха да летят с един и същ самолет.

Ами ако не беше на същия самолет. Дърк застина в креслото си. Сега, като се връщаше назад, трябваше да признае пред себе си, че за последен път действително беше видял обекта преди дори да беше минал паспортния контрол, и че всичко останало се базираше на предположението, че обектът е направил онова, което той, Дърк, беше решил, че е направил. Сега осъзна, че въпросното предположение беше доста фриволно. По врата му пролази хлад от вентилационната уредба на самолета.

Вчера се беше качил неочаквано на автобус, докато преследваше някого. Днес без да иска се беше качил на самолет за Чикаго. Сложи ръка на челото си и се запита доколко всъщност го биваше като частен детектив.

Извика стюарда и си поръча чаша уиски, което изпи като животоспасяващо лекарство. След малко бръкна в найлоновата торба с книгите и вестниците. Трябваше да си убие по някакъв начин времето. Въздъхна. Извади от торбата нещо, което нямаше спомен да е пъхал там.

Беше пакет доставен по куриер, който някой вече беше отворил. На челото му бавно се заформи намръщена бръчка и той извади съдържанието на пакета. Вътре имаше книга. Той я обърна любопитно. Заглавието й беше „Техники на следене за напреднали“. Позна я. Вчера беше получил по пощата брошура за нея. Която беше смачкал и хвърлил на пода. Абсолютно същата брошура лежеше между страниците на книгата, разгъната и пригладена. Дърк я отвори с много лошо предчувствие. През средата й със странно познат почерк беше изписано „Приятно пътуване!“. Стюардът се наведе към него.

— Да ви донеса ли още едно питие, сър? — каза той.

Глава 8

СЛЪНЦЕТО ВИСЕШЕ НЕПОДВИЖНО високо над далечния Тихи океан. Денят беше ярък, небето синьо и безоблачно, а въздухът — ако харесвате мириса на изгорял килим — беше идеален. Лос Анджелис. Град, в който не съм бил никога.

Една кола, син кабриолет, елегантна и желана, излезе от западната част на Бевърли хилс и пое по, както аз го разбирам, грациозните извивки на Сънсет булевард. Всеки, който видеше тази кола щеше да я пожелае. Очевидно. Дизайнът й беше такъв, че да я пожелаеш. Ако се окажеше, че хората не я желаха твърде много, конструкторите й щяха да я проектират наново и наново, докато всички я пожелаеха. Светът е пълен с подобни неща, която именно е причината всички да са в непрекъснато състояние на желаене.

Шофьорът беше жена и то много красива. Имаше гъста тъмна къса коса, която вятърът рошеше, докато шофираше. Бих ви разказал как е облечена, но изобщо ме няма по дрехите и ако започна да ви разправям, че е била облечена в това на Армани, в онова на, как му беше името, Фархи, ви инстинктивно ще усетите, че си измислям, и тъй като си давате труд ада четете онова, което съм написал, възнамерявам да се отнасям към вас с уважение, дори от време на време съвсем приятелски и добронамерено да ви послъгвам. Затова ще кажа само, че дрехите й бяха точно такива, че да предизвикат луд възторг в някой който разбира от дрехи и освен това бяха сини. Невъзможно високите палми се свеждаха над нея, мълчаливи мексиканци се грижеха за невъзможно идеални морави.

Портите на Бел Еър се изнизаха отстрани — а зад тях и идеалните къщи потънали в идеални букети от храсти. Виждал съм същите къщи по телевизията и колкото и да съм скептик и сатирик, да съм чувствал, че искам една такава. За щастие, репликите, които си разменят обитателите на тези къщи ме разсмиват така, че чаят ми излиза през носа и така моментът отминава.

Елегантното синьо кабрио се носеше по пътя. Сега виждам, че на границата между Бел Еър и Брентуд има светофари и докато колата приближава към тях, те светват в червено. Колата спира. Жената тръсва косата си и наглася слънчевите си очила в огледалото за обратно виждане. През това време зърва някакво движение в огледалото, докато една дребна тъмнокоса фигура изниква тихо встрани от пътя и се промъква откъм задницата на колата. Само след секунда се появява до жената и насочва пистолет в лицето й. От пистолети разбирам още по-малко, отколкото от дрехи. Направо съм загубен в Лос Анджелис. Ще ми се смеят не само за безвкусното облекло, ами и за жалката ми неспособност да различа Магнум.38 от Валтер ППК и дори от малокалибрен пистолет, за бога. Знам обаче, че пистолетът също беше син, или поне синьочер, и че жената си изкара акъла, когато видя дулото на два сантиметра от лявото си око. Нападателят й даде да разбере, че моментът е страшно подходящ да освободи седалката и, не, да не изважда ключовете от стартера и дори да не се опитва да вземе дамската си чанта от дясната седалка, а само да е много точна, много спокойна, много бавна и просто да се омете от колата.

Жената се опита да бъде много точна, много спокойна, много бавна, но през цялото време й пречеше фактът, че трепереше неконтролируемо от страх, докато дулото на пистолета подскачаше пред лицето й като мушичка. Обаче се омете от колата. Излезе разтреперана на средата на пътя, а крадецът скочи на нейното място, изду триумфално газта, понесе се бясно по Сънсет булевард и изчезна зад завоя. Тя стоеше на едно място и се оглеждаше агонизиращо безпомощна и шокирана. Светът й изведнъж се беше преобърнал с главата надолу и сега тя изведнъж се съвсем неочаквано се беше превърнала в най-безпомощното човешко същество в Лос Анджелис — в пешеходец.

Опита се да махне на няколко коли, но те любезно я заобикаляха отдалеч. Една от тях беше открит мустанг с издуто докрай радио. Бих желал да кажа, че дънеше стари парчета и че точно в момента се разнасяше рефренът „Как се чувствааааш? Как се чувствааааш?“, но дори измислицата си има граници. Станцията наистина беше за стари парчета, но старото парче, което свиреше в момента, беше „Неделно момиче“ на „Блонди“, поради което не беше дори бегло подходящо, защото беше четвъртък. И какво можеше да стори тя?

Поредното идеално престъпление. Поредният идеален ден в Града на Ангелите. И само една дребна лъжа.

Простете ми.

Глава 9

АКО В АНГЛИЯ има по-грозна сграда то Рантинг Манър, то аз не съм я виждал. Сигурно се крие някъде и не се е изтъпанчила като Рантинг Манър на средата на сто акра парк. В миналото имението се е състояло от много повече стотици акри земя, които са били гордостта на графство Оксфорд, но поколенията сифилистична дебилност и крайна тъпота са го докарали до сегашното му жалко състояние — зле поддържана сбирщина от дървета, поля и морави покрити с резултатите от множество несполучили опити за изкарване на пари по какъвто способ му се е струвал на собственика, че е добър в един или друг момент: затънтен увеселителен парк, зоологическа градина, която някога е била пълна с животни и, най-скорошното, малка високотехнологична бизнес зона, обитавана понастоящем от една фалираща компания за компютърни игри, оставена на доизживяване от американската си компания майка и считана за единствената компания от този бранш в света, която работи на загуба. Под Рантинг Манър може да открият милиони барели нефт и пак е сигурно, че само след няколко години ще работи на загуба и ще наложи продажбата на семейния калай, за да се покрият загубите. Семейното сребро е отишло отдавна, разбира се, заедно с по-голямата част от самото семейство. Болестите, алкохолът, наркотиците, сексуалното слабоумие и зле поддържаните превозни средства заедно и поотделно са покосили толкова издънки на фамилията Рантинг, че са я свели почти до нула.

Колко история бихте желали? Още малко, може би. Самата Манър е построена през тринайсети век или поне части от нея са били построени тогава. Тези части са всичко, което е останало от първоначалния манастир, населяван в продължение на два века и нещо от някакъв благочестив орден на калиграфи и педерасти. След това Хенри VIII сложил лапите си върху него и го дал на един дворцов негодяй на име Джон Рантинг като отплата за някаква дворцова лоялност под формата на особено зрелищно злодейство. Той го сринал и го построил отново според вкуса си, който сигурно е бил доста добър, тъй като архитектите от епохата на Тюдорите са си разбирали от работата: масивни греди, красиви гипсови корнизи и прозорци с витражи, всичко, което днес ценим особено, но което потомците на Джон Рантинг за жалост не са ценили — и най-вече викторианският каучуков магнат сър Пърси Рантинг, който през шейсетте години на деветнайсети век събаря по-голямата част от замъка и го престроява на ловджийска хижа. Въпросните викториански „ловни хижи“ са се строяли, защото не е било прието супербогатите търговци от тази епоха да си размахват публично действителните пениси, поради което са си изкарвали ерекцията върху обширни области от хубавата и невинна английска провинция. Големи, набити, червендалести сгради с огромни бални зали, грандиозни ъглови стълбища, но и множество кули и зъбери, както се полага на един кондом за почивка и възстановяване.

От естетическа гледна точка деветнайсети век е истинско бедствие за Рантинг Манър, но след него нахлул с взлом двайсетият с всичките си архитектурни теории и двойна глазура. Основните пристройки от този период са: нещо като огромна нацистка зала за билярд от трийсетте, а през шейсетте вътрешен плувен басейн с оранжеви и лилави плочки, към които понастоящем са добавени най-различни туфи гъбички в разнообразни цветове.

Онова, което свързва тези три различни стила, е общата атмосфера на влага и разложение, както и усещането, че ако някой с достатъчно гражданска доблест подпали мястото, то ще си отиде доста преди пожарната да е пристигнала. Какво друго? А, да. В него има призраци.

Стига толкова за тази жалка сграда.

Към десет и половина вечерта, което значи приблизително по същото време, когато беше открадната колата на Сънсет булевард, една странична врата в оградата се отвори със скърцане. Големите железни порти на имението се заключваха нощем, но страничната врата обикновено оставаше незаключена. Репутацията на това отвратително и неприятно място обикновено беше достатъчна да го възпира евентуалните нашественици. Един стар надпис на главната порта гласеше ПАЗИ СЕ ОТ КУЧЕТО, а под него някой е надраскал „А защо е само от кучето?“

През страничната порта се промъкнаха фигурите съответно на голямо куче и на дребен мъж. И двамата куцаха забележимо. Кучето куцаше с предния си ляв крак, а мъжът с десния или, ако трябва да сме точни, не на десния, защото нямаше такъв. Той липсваше от коляното надолу. Вместо на него мъжът куцаше на един дървен крак, който беше с цели два сантиметра по-дълъг от левия му и не просто затрудняваше ходенето му, а го превръщаше в истинско изпитание.

Нощта беше спокойна. Луната беше изгряла, или поне половината от нея, но през повечето време беше закрита от облаци. Двете сенчести фигури закуцукаха синхронно към алеята, напомняйки отдалеч детска играчка с няколко разцентровани колела. Поеха по дългия път към къщата. Той криволичеше през имението и пътьом пресичаше някои от фалиращите му бизнес начинания.

Кучето скимтя и ръмжа известно време, докато господарят му не се наведе сковано, за да го пусне от каишката, след което то изджавка радостно, втурна се няколко крачки напред и продължи да куца пак синхронно, но на два метра пред господаря си. От врем на време се обръщаше да провери дали господарят му още е там, дали всичко е наред и дали нещо няма да изскочи отнякъде и да ги захапе.

По този начин изминаха бавно дългия завой. Мъжът се беше увил в дългото си тъмно палто, въпреки приятната нощна температура. След няколко минути оставиха от лявата си страна входа на зоопарка, който беше източил немалко от ограничените парични средства на имението. В него бяха останали съвсем малко животни: двойка козли, едно пиле и една капибара, най-големият гризач на земята. В момента зоопаркът се радваше и на едно специално гостуващо животно, приютено временно, докато ремонтираха нормалната му квартира в чатсфилдския зоопарк. Дезмънд — животното се казваше Дезмънд — беше тук само от две седмици, но, както се очакваше, присъствието му беше внесло доста смут в село Литъл Рантинг.

Мъжът и кучето подминаха входа на зоопарка, но след малко се спряха, обърнаха се и го погледнаха отново. Ниската дървена врата, която трябваше да е заключена по това време на нощта, зееше отворена. Кучето изскимтя и задуши земята, която изглеждаше леко набраздена и изровена. Мъжът докуцука до вратата и надникна в тъмнината от другата страна. Всички ниски постройки отвъд оградата тънеха в мрак с изключение на бараката на Рой Харисън, пазачът на Дезмънд от зоопарка в Чатсфилд. Нищо нередно. Никакъв шум. Никакво движение. Защо тогава беше отворена вратата? Сигурно не означаваше нищо. Повечето неща, както би ви казал мъжът, ако го попитахте, най-вероятно не означаваха нищо. Въпреки това той повика кучето с някаква едносрична команда и закуцука през вратата, като я затвори след себе си. Отправиха се с бавни и неравномерни крачки към единствения източник на светлина: временната обител на Рой Харисън.

Бараката изглеждаше тиха.

Мъжът почука рязко на вратата и се заслуша. Никакъв отговор. Почука още веднъж. Пак нищо. Отвори вратата. Не беше заключена, но и едва ли имаше причина да бъде. Влезе в тясното и тъмно антре и носът му долови странна миризма. Квартирите на пазачите на животни са именно мястото, където очакваш да откриеш пълен букет от странни миризми, но не точно тази сладникава и натрапчива. Хммф. Кучето изскимтя много тихо и много кратко.

В дясната страна на антрето имаше врата, която беше източникът както на видимата отвън светлина, така и на миризмата вътре. Все още нищо не помръдваше. Мъжът отвори предпазливо вратата.

В първия миг си помисли, че проснатата на кухненската маса фигура е мъртва, но след един непоносимо продължителен момент тя издаде звучно хъркане.

Кучето пак изскимтя и започна да души нервно пода. Кучето винаги изглеждаше странно нервно за размера си и непрекъснато поглеждаше господаря си, търсейки подкрепа от него. Всъщност, то си беше отвсякъде странно куче с неясна порода или породи. Беше голямо и черно, но козината му беше на туфи, тялото му беше мършаво и непохватно, а маниерите му бяха резки и тревожни, на границата на неврозата. Всеки път, когато спреше на едно място, повторният старт нерядко му причиняваше трудности, тъй като рядко си спомняше къде е оставило всеки крак. Изглеждаше сякаш му се е случило нещо особено гадно или пък предстои да му се случи.

Спящият пазач продължи да хърка. До него стърчеше колекция от празни бирени кутии, полупразна бутилка уиски и две чаши. В пепелника се въргаляха три фаса от цигари с марихуана, а на масата бяха разхвърляни скъсани цигари, пакет цигарена хартия и парче станиол свито по традиционния начин. Източникът на миризмата. Рой очевидно беше изкарал страхотна вечер с някой, след което този някой очевидно се беше омел. Посетителят се опита да разтърси леко рамото му, но нищо не се получи. Опита още веднъж, но този път пазачът бавно се изхлузи от масата и тупна на мръсния под. Кучето така се стресна, че хукна да се спасява зад дивана. За съжаление той беше по-малък и по-лек от него и затова се преобърна върху него. То изскимтя отново, задраска с нокти по линолеума и потърси убежище под масичката за кафе, която се строши. Тъй като възможните убежища се изчерпаха, кучето се сви в ъгъла и затрепери от страх.

Господарят му се задоволи с наблюдението, че Рой се намира само във временен химически дисбаланс, а не в реална опасност, успокои кучето си с няколко нежни думи и излезе от стаята. Двамата поеха по алеята към портата, излязоха на главния път и продължиха да куцат към замъка. По пътя имаше дълбоки следи.

Дезмънд изпадна във внезапно озадачение. В един момент цялата му обонятелна представа за света се разми и придоби странни характеристики. Някой святкаше с лампи наоколо, но това не му правеше впечатление. Лампите изобщо не го интересуваха. Свет-свет. И какво? Но това беше по-странно. Би казал, че халюцинира, само че не знаеше думата, а всъщност и никоя друга дума. Дори не знаеше, че се казва Дезмънд, но все пак, не това го тревожеше. Името беше само звук и нямаше нищо общо с плътната воня, която обозначаваше съществуването ти. Звукът не се стелеше из главата ти и не правеше ууумп като миризмата. Миризмата беше истинска, миризмата беше нещо, на което можеш да се довериш.

Поне досега. Но в този момент имаше усещането, че светът се оттегля заднишком на пръсти през главата му, и не можеше да не почувства, че поведението на света беше много тревожно.

Пое си дълбоко въздух и се опита да стабилизира огромната си фигура. Чувствителните мембрани на ноздрите му засмукаха милиарди ароматни молекулки. Е, не чак толкова ароматни. Миризмите им бяха противни и дребни — плоски, изветрели и горчиви миризми с възкисела нотка на нещо гадно, което гореше. Не големият и щедър мирис на горещ тревист въздух и еднодневен оборски тор, който населяваше фантазиите му, само тези презрени местни миризмички, които трябваше да го стабилизират и да го върнат на земята.

Не го направиха.

Хррфрааах! Сега в главата му имаше сякаш два различни и съвършено противоречиви свята. Грааарфх! Какво беше това. Къде беше изчезнал хоризонтът?

Ето това е. Ето затова светът сякаш се беше наклонил към темето му. Там, където преди това имаше съвсем нормален хоризонт, сега нямаше такъв. Вместо него имаше повече свят. Много повече. Просто продължаваше нататък и нататък, и нататък в странната и мъглива далечина. Дезмънд почувства как във вътрешността му се разклатиха големи и необясними страхове. Инстинктът му го подтикна да се втурне към нещо, но не можеше да се втурне към тревожната неизвестност. Едва не се подхлъзна.

Пак си пое дълбоко въздух. Премигна, бавно.

Хааарх! Новото парче свят изчезна! Къде? Къде отиде? Ето го пак! Стовари се на мястото си с трясък и Дезмънд отново залитна, но този път си възвърна равновесието малко по-бързо. Тъпи лампички. Свет свет свет. Тези нови парчета свят — какво представляваха? Той се наведе неуверено и остави ноздрата на съзнанието си да се рее над тях. Лампите започваха да го разсейват. Затвори очи, за да се съсредоточи, но новият свят изчезна! Отново! За миг се зачуди дали двете неща не бяха свързани, но намирането на логическа връзка между две неща не беше негова стихия. Остави нещата така. Когато отново отвори потъналите си в сбръчканата кожа очички, неземният нов свят се разположи бавно в съзнанието му. Дезмънд пак надникна в него.

Беше по-широк от този, с който беше свикнал, свят на пътеки и хълмове. Пътеките се раздвояваха, разклоняваха и потъваха в долините, а планините преминаваха във високи хълмове. На хоризонта се очертаваха масивни планински вериги и главозамайващи каньони обвити в омара. Дезмънд се изпълни със страхопочитание. Точно както логическите връзки между нещата не бяха негова стихия, така не беше и планинарството.

Най-равната и най-широка пътека лежеше точно пред него, но след като насочи вниманието си към нея, започнаха да се случват разни тревожни неща.

На пътеката имаше нещо проклето. Нещо голямо и проклето. Нещо по-голямо и по-проклето, като Дезмънд бе склонен да мисли, дори от самия Дезмънд. Той премигна и цялото това нещо много дразнещо изчезна за пореден път. Когато след секунда или две се материализира отново в ноздрата на съзнанието му, чувството за връхлитаща опасност се засили.

Това гръмотевица ли беше?

На Дезмънд гръмотевиците обикновено не му пречеха и почти не забелязваше светкавиците, но тази гръмотевица го разтревожи. Нямаше вихрушки от прах и тежки пориви на вятъра, само зловещи пукащи експлозии от чернота. Дезмънд се изплаши много. Огромното му туловище започна да се тресе и да трепери и той изведнъж се впусна в бяг. Странният нов свят се разтресе и изчезна. Дезмънд се носеше като тежкотоварен камион. Профуча през един рояк мъждукащи светлинки и внесе със себе си цял тон нещо, и той не разбра какво. То беше много шумно и святкащо, но Дезмънд се вряза право през него. Беше се измъкнал и се носеше като локомотив. Пътьом направи на трески някаква паянтова врата, а може и да беше стена, все тая. Прелетя през нощния въздух, набивайки огромните си крака в земята като чукове.

Нещата наоколо бягаха панически от него. Нещата крещяха. Появата му пораждаше далечни жални възклицания на тревога и униние, но Дезмънд не им обръщаше внимание. Просто искаше малко нощен въздух в дробовете си. Даже този застоял и вкиснат нощен въздух ставаше. Беше студен и нахлуваше в него и над него, докато се носеше. Под краката му кънтеше паваж, после някаква ограда се разлетя на парчета край врата му, а след това твърда и остра трева под думкащите му и риещи крака.

Наближи билото на един нисък хълм. Истински земен хълм, не някаква плашеща до смърт халюцинация. Просто хълм, заобиколен от други ниски и полегати хълмове. Небето беше безоблачно, но мъгливо и мрачно. Дезмънд не се интересуваше от звездите. Звездите не можеха да се подушат като хората, а тук дори не се и виждаха. Не го интересуваше, просто набираше добра скорост надолу по хълма, събуждаше разни заспали мускули и ги привеждаше в движение. Брааарррм! Тичай! Фучи! Давай! Блъскай! Бум! Някаква ограда отново се нахлузи на врата му и устремът му изведнъж се забави, и нещо го спъна. Мина през нещото като плуг. Изведнъж се озова в море от разбягващи се същества, които пищяха, докато тежкото му тяло се врязваше в тях. Въздухът беше изпълнен с крясъци и мучене и звънлив пукот. Около него се разнасяха озадачаващи миризми — талази мирис на изгоряло месо, упойващ полъх на нещо омайващо, бодежи от злостно сладникав мускус. Обърка се и се опита да се ориентира със зрението си. Нямаше голямо доверие на зрението си, то не му казваше кой знае колко. Просто разбираше кога нещата премигваха или се спотайваха или търчаха наоколо. Опита се да се съсредоточи върху пищящите и лутащи се фигури, но след това видя един голям светъл правоъгълник. Това беше нещо. Обърна се тежко и се понесе към него.

Бам!

От хълбока му течеше нещо неприятно и го сърбеше. Това не му харесваше. Нахлу в някакво огромно помещение и залитна зашеметен от задушаващата миризма, писъците и премигващата светлина. Вряза се в групичката шумни същества, които изреваха и изпищяха, след което рухнаха и се превърнаха в пихтия. Едно от тях полепна по него и Дезмънд трябваше да тръсне глава, за да го махне от себе си. Пред него се очертаваше още един правоъгълник от светлина и малко зад него земята проблясваше в бледосиньо. Дезмънд се втурна натам. Още един удар и поредният порой от остра и тревожна болка. Той се понесе още веднъж през глава към откритото пространство.

Светлината на земята представляваше някаква странна локва вода, в която плуваха пищящи същества. Досега не беше виждал вода да блести така. Отпред се появиха още премигващи светлини. Не им обърна внимание. Не обърна внимание дори на воя, който ги съпровождаше. Уиу-уиу, и какво от това? Но обърна внимание на внезапната остра миризма и на цветята от болка, които разцъфнаха по тялото му. Едно цвете беше поникнало на рамото му, и още едно. Движенията му станаха странни. Едно цвете поникна на хълбока му, което беше много странно и тревожна. Друго разцъфна на главата му и светът изведнъж се отдалечи и стана някак маловажен. Започна да реве. Дезмънд усети, че пристъпва ужасно бавно и малко по малко го обвиха талази топлина и сияйна синева.

Докато светът се отдалечаваше, чу някакъв задавен истеричен глас да издава звуци, които не му говореха нищо, но те бяха следните:

— Повикайте линейка! Повикайте полиция! Не от Малибу, повикайте лосанджелиската полиция! Кажете им да извикат хеликоптер! Имаме загинали и ранени! Кажете им… не знам как ще им го кажете, ама им кажете, че имаме и един мъртъв носорог в басейна!

Глава 10

ВЪПРЕКИ ЧЕ му беше неловко ясно, че на борда на самолета е само той, но не и обектът на следенето, и че е бил подлъган най-глупашки да се отдалечи на шест хиляди километра и няколко хиляди безценни лири, Дърк реше да направи една последна проверка. Застана на изхода на самолета, за да наблюдава слизащите на летище О̀Хеър пътници. Наблюдаваше толкова напрегнато, че едва не пропусна да чуе съобщението по уредбата на самолета, което обяви неговото име и го прикани да отиде до гишето за информация на авиокомпания.

— Господин Джентли? — попита бодро жената на гишето.

— Да… — отвърна уморено Дърк.

— Може ли да видя паспорта ви, сър?

Той го подаде. Продължи да стои на пети, предчувствайки неприятности.

— Билетът ви до Албукърки, сър.

— Билетът…?

— Билетът ви до Албукърки, сър.

— Билетът ми до…?

— Албукърки, сър.

— Албукърки?

— Албукърки, Ню Мексико, сър?

Дърк погледна билета, който му подаваха, като че ли беше изкуствено листо от ревен.

— Откъде дойде това? — настоя да научи. Взе го и огледа подробностите по полета.

Жената го удостои с широка авиолинейна усмивка.

— От този автомат, предполагам. Той печата билетите.

— А в компютъра ви какво пише?

— Пише само предплатен билет до Албукърки, Ню Мексико, който да се предаде на господин Дърк Джентли. Вие не очаквахте ли да пътувате днес до Албукърки, сър?

— Очаквах да се озова някъде, където не съм очаквал, но просто не очаквах това да е Албукърки.

— Звучи като отлично направление за вас, господин Джентли. Приятен полет.

Полетът беше приятен. Той седеше и размишляваше кротко над събитията от последните два дни, подреждаше ги в съзнанието си не по начин, който да означава нещо, а в малки масиви от предположения. Метеор тук, половин котка там, електронни нишки от невидими долари и неочаквани самолетни билети, които ги свързваха. Преди да кацне в Чикаго самочувствието му се беше скапало, но сега усещаше тръпката на вълнението. Беше се захванал с нещо или с някой, нещо, което беше открил по уникален начин и което го привличаше към себе си. Фактът, че все още нямаше представа за кого или за какво става дума, вече не го притесняваше. Беше там, беше го открил и то го беше открило. Беше напипал пулса му. Лицето и името му щяха да се появят, когато му дойдеше времето.

На летището в Албукърки постоя малко под огромните боядисани стълбове, заобиколен от мрачните втренчени очи на пиещите и каращи адвокати, надничащи от билбордовете им. Пое си дълбоко въздух. Беше спокоен, чувстваше се добре, чувстваше се способен да се срещне с дивите и необузданите невероятности лежащи на един атом разстояние под скучната повърхност на видимия свят, и да говори на техния език. Пое без да бърза към дългия ескалатор и бавно отплава надолу като невидим крал.

Неговият човек го чакаше.

Позна го моментално — другата неподвижна точка в суетата на летището. Едър, дебел, потен мъж в зле скроен черен костюм и физиономия като нераздигната маса. Стоеше на няколко метра от ескалатора и се взираше в него с инертно, но сложно изражение. Но Дърк беше готов да го забележи, защото иначе лесно би пропуснал табелата в ръцете му, на която пишеше Д. ДЖЕНТРИ.

Дърк се представи. Мъжът каза, че се казвал Джо и че щял да отиде да докара колата. И Дърк, твърде антиклиматично, почувства, че е така.

Колата се приближи до изхода, леко стар дълъг черен кадилак, проблясващ матово под лампите на летището. Дърк го огледа със задоволство, качи се на задната седалка и изръмжа облекчено.

— Клиентът каза, че ще ви хареса — обади се Джо от далечината на предната седалка, след което подкара бавно возилото и излезе на пътя към летището.

Дърк огледа износената тапицерия от синьо кадифе и лющещото се от прозорците тъмно фолио. Включи телевизора, но хване само бял шум, а астматичният климатик бълваше някаква мъгла, която в никакъв случай на беше за предпочитане пред топлия вечерен въздух на пустинята отвън.

Клиентът беше абсолютно прав.

— Клиентът — каза Дърк, докато голямото разбрицано нещо се носеше по тъмната магистрала към града. — Кой е точно клиентът?

— Един господин от Австралия, поне така звучеше — каза Джо. Гласът му беше доста висок и хленчещ.

— Австралиец? — изненада се Дърк.

— Да, сър. Австралия. Като вас.

Дърк се намръщи.

— Аз съм от Англия.

— Но сте австралиец, нали?

— Защо точно австралиец?

— Акцентът ви е австралийски.

— Не бих казал.

— Е, а къде е това?

— Кое? — попита Дърк.

— Нова Зеландия. Австралия е в Нова Зеландия, нали така?

— Е, не съвсем, но разбирам какво… е, щях да кажа, че разбирам какво имате предвид, но вече не съм толкова сигурен.

— От кой край на Нова Зеландия сте тогава?

— Всъщност, съм повече то Англия.

— Това в Нова Зеландия ли е?

— Само донякъде — каза Дърк.

Колата пое на север в посока Санта Фе. Луната обливаше високопланинската пустиня с вълшебните си лъчи. Нощният въздух беше кристално ясен.

— Идвали ли сте преди в Санта Фе? — носово попита Джо.

— Не — отвърна Дърк. Беше се отказал да води какъвто и да е смислен разговор с Джо и се чудеше дали не го бяха избрали умишлено, заради недостатъците му в тази област. Дърк умишлено се опитваше да потъне в мисли, но Джо продължаваше да го вади на повърхността.

— Хубаво място — каза Джо. — Прекрасно. Ако не го съсипят всички тези калифорнийски преселници. Викат му „калифорникация“. Ъ-хъ. И знаете ли как се казва?

— Калифорникация — рискува Дърк.

— Санта Фе — каза Джо. Всички холивудски типове се преместиха тук. Съсипаха я. Особено след земетресението. Чухте ли за земетресението?

— Всъщност да. Даваха го по новините. И то доста.

— Да, голямо земетресение беше. И сега всички калифорнийци се местят тук. В Санта Фе. Съсипаха я. Калифорнийци. И знаете ли как му викат?

Дърк усети как целият разговор прави обратен завой и връхлита отгоре му. Опита се да го отблъсне.

— Значи цял живот сте живял в Санта Фе, така ли? — попита мекушаво.

— А, да — отвърна Джо. — Е, почти цял живот. Вече една година. Струва ми се като цял живот.

— А преди това къде сте живял?

— В Калифорния — каза Джо. Преместих се тук като стреляха по сестра ми от някаква кола. При вас в Нова Зеландия стрелят по ли хората от колите?

— Не — каза Дърк. Доколкото знам в Нова Зеландия не стрелят по хората от колите. Даже и в Лондон не стрелят, а аз там живея. Ужасно съжалявам за сестра ви.

— Да. Стояла си на ъгъла на „Мелроуз“ и минали двама с нов мерцедес, от тия новите, нали ги знаете с двойния гланц, и пуф, стреляли по нея — мисля че беше 500 SEL. Тъмносин. Страхотен. Сигурно с го гепили на някой светофар. При вас в добрата стара Англия гепят ли коли по светофарите?

— Какво?

— Издебват те на някой светофар и ти вземат колата.

— Не, то благодаря, че попитахте. Имаме разни дето ти мият предното стъкло против волята ти, ама, ъъ…

— Джо излая презрително.

— Работата е в това — обясни Дърк, — че в Лондон човек определено може да се приближи до някоя кола и да я открадне, но после няма да може да се измъкне.

— А, някаква хитроумна машинка ли?

— Не, просто задръстването — каза Дърк. — Ами, ъъ… вашата сестра — попита нервно. — Сега добре ли е?

— Да бе да — изкрещя Джо. — Нали ако стреляш по някой с калашник и той е добре после ще си искаш парите. Ъхъ.

Дърк се опита да издаде някакви съчувстващи звуци, но те нещо не пожелаха да се оформят както трябва в гърлото му. Колата забави ход и той свали белещия се прозорец, за да погледа нощната пустиня.

Един пътен знак проблесна за кратко в светлината на предните фарове.

— Спри! — изкрещя внезапно Дърк.

Наведе се през прозореца на колата и се опита да погледне назад. Колата забави ход и спря. Лунната светлина очертаваше силуета на знака в далечината.

— Можеш ли да дадеш назад? — попита бързо Дърк.

— Това е магистрала — възрази Джо.

— Да, да — каза Дърк. — Отзад няма никой. Само неколкостотин метра.

Джо измърмори нещо, включи на задна и подкара бавно назад.

— В нова Зеландия сигурно така правите — изхленчи той.

— Как?

— Карате на заден ход.

— Не — каза Дърк. — Но знам какво си мислиш. Че точно като нас британците, и те карат от другата страна на пътя.

— А може и така да е по-безопасно — каза Джо. Всички да карат назад.

— Да. Много по-безопасно е. — Дърк скочи от колата в секундата, когато спря.

В светлината на предните фарове, на седем хиляди километра от порутения офис на Дърк в Клеркънуел, се жълтееше един квадратен знак, на който с големи букви пишеше ПОРИВИСТИ ВЕТРОВЕ, а отгоре с по-малки ОПАСНОСТ ОТ. Луната висеше високо горе.

— Джо! — извика Дърк на шофьора? — Това кой го е сложил тук?

— Какво? — попита Джо.

— Знака! — каза Дърк.

— Знака ли имате предвид? — попита Джо.

— Да! — извика Дърк. — Опасност от поривисти ветрове.

— Ами, предполагам, че щатската пътна полиция.

— Какво? — озадачи се отново Дърк.

— Пътната полиция на щата — отвърна малко смутено Джо. — Навсякъде има такива знаци.

— Опасност от поривисти ветрове ли? — попита Дърк. — Искаш да кажеш, че това е обикновен пътен знак ли?

— Ами да. Просто означава, че тук е малко по-ветровито. Нали разбирате, в пустинята има ветрове. И може малко да ви поиздухат. Особено тука.

Дърк премигна. Изведнъж се почувства доста глупаво. Беше си въобразил, доста фриволно, че някой специално в негова чест е изписал името на някаква разполовена котка на някакъв пътен знак в Ню Мексико. Това беше абсурдно. Въпросната котка очевидно беше кръстена на името на съвсем обикновен американски пътен знак. Параноята, напомни си той, е нормален страничен продукт на часовата разлика и уискито.

Върна се засрамено при колата. След това спря и се замисли. Отиде до прозореца на Джо и надникна вътре.

— Джо — каза той. — Ти намали скоростта тъкмо когато щяхме да минем край знака. Нарочно ли го направи? — Надяваше се да не е пак часовата разлика и уискито.

— А, не — отвърна Джо. — Намалих скоростта заради носорога.

Глава 11

— СИГУРНО Е ОТ ЧАСОВАТА РАЗЛИКА — каза Дърк. — За малко да си помисля, че каза „носорог“.

— Да — отвърна Джо с отвращение. — Преди малко го задържаха. Докато идвал от летището.

Дърк се опита да помисли, преди да каже нещо, което би му навлякло присмех. Сигурно ставаше въпрос за някакъв местен футболен отбор или рок банда на име „Носорог“. Сигурно. Идващи от летището? На път към Санта Фе? Трябваше да попита.

— Какъв точно носорог обсъждаме?

— Не знам. Хич не им разбирам на носорозите породите — каза Джо. — По ме бива по акцентите. Да беше акцент, да ви кажа точно какъв е, ама беше носорог и ще ви кажа само, че беше голям и сив, нали ги знаете, с рог. От Иркутск до онова място. Нали се сещате, Май Португалия или не знам какво.

— Да нямаш предвид Африка?

— Може и Африка да е?

— И казваш, че е на пътя пред нас, така ли?

— Да.

— Тръгвай тогава след него — каза Дърк. — Бързо.

Той се качи обратно в колата и Джо пое по магистралата. Дърк седна на ръба на седалката и занаднича през рамото на Джо. Колата ускори през пустинята. След малко в светлината на предните фарове се очерта силуетът на голям тъмнозелен камион. Влекач с ниска платформа, върху която беше привързан кафез.

— Значи се интересувате от носорози, така ли? — опита се да завърже разговор Джо.

— Не особено — каза Дърк. — Не и до тазсутрешния ми хороскоп.

— Тъй ли? Аз не им вярвам. Знаете ли в моя какво пишеше? Че трябва да се замисля сериозно над личните и финансовите си перспективи. Същото като вчера. Щото аз всеки ден само това правя, карам насам и натам. Значи сигурно означава нещо. А във вашия какво пишеше?

— Че ще се запозная с тритонен носорог на име Дезмънд.

— Предполагам, че в Нова Зеландия виждате други звезди — каза Джо. — Този сигурно е заместник. Така чух.

— Заместник?

— Да.

— На какво?

— На предишен носорог.

— Е, да, предполагам, че едва ли е бил заместник на електрическа крушка. Я ми кажи — какво стана с, ъъ, предишния носорог?

— Умря.

— Каква трагедия. Къде? В зоопарка ли?

— На едно парти.

— На парти?

— Да.

Дърк засмука замислено устната си. Когато се сетеше, обичаше да се придържа към следния принцип: да не задава въпрос, ако не е съвсем убеден, че отговорът ще му хареса. Засмука и другата си устна.

— Ще изляза да видя — каза и слезе от колата.

Големият тъмнозелен камион беше паркирал отстрани на пътя. Стените на кафеза бяха високи към метър и половина и огромният кафез беше покрит с плътен брезент, закрепен с въжета. Шофьорът се подпираше на отворената кабина и пушеше. Очевидно си въобразяваше, возенето на един тритонен носорог не е повод за обиди, но грешеше. Най-голямото количество обиди долиташе откъм шофьорите, които бяха принудени един по един да заобикалят камиона му.

— Копелета! — измърмори под нос шофьорът. Дърк се приближи с нехайна походка запали също подкупваща цигара. Опитваше се да ги откаже, но винаги държеше в джоба си един пакет с тактически цели.

— Знаеш ли какво мразя най-много? — каза Дърк на шофьора. — Гадните надписи в купетата, дето пише „Благодаря ви, че не пушите“. Нямам нищо против да пише „Моля, не пушете“, че даже и „Пушенето забранено“, ама не понасям това лицемерното „Благодаря ви, че не пушите“. Направо ти се прищява веднага да запалиш и да им кажеш „Няма нужда да ми благодарите, аз не възнамерявах да не пуша“.

Шофьорът се засмя.

— Надалеч ли караш дъртия? — попита Дърк с тон на изпечен доставчик на носорози, обменящ опит с друг. Огледа камиона с възхитен поглед.

— Само до Малибу — отвърна шофьорът. — Малко по нагоре в каньона Топанга.

Дърк цъкна с вид на разбирач и сякаш каза: „Какъв каньон Топанга бе, аз веднъж откарах цяло стадо диви животни до Кардиф с микробус. Ето на това му казвам аз проблем.“ — Дръпна яко от цигарата.

— Сигурно е било някакво парти — отбеляза.

— Парти ли? — попита шофьорът.

— Винаги съм казвал, че носорозите са кофти гости за всяко парти — каза Дърк. — Щом трябва, опитай, ама се дръж здраво. — Дърк смяташе, че задаването на директни въпроси прави хората подозрителни. Далеч по-полезно беше да говориш пълни глупости и да се оставяш да те поправят.

— Какво искаш да кажеш с това „парти“? — попита шофьорът.

— Партито, на което е присъствал другият носорог — каза Дърк и потупа странично носа си, — когато е умрял.

— Присъствал ли? — намръщи се шофьорът. — Не бих казал, че наистина е присъствал.

Дърк окуражаващо вдигна вежда.

— Спуснал се от хълмовете, строшил оградата, разбил прозорците на къщата, направил два кръга в стаята, ранил седемнайсет души, изнесъл се в градината и някой го застрелял, след което паднал в басейна, който бил пълен с голи сценаристи, и повлякъл със себе си и петдесет кила сос от авокадо и някаква полинезийска плодова салата.

Дърк си даде няколко секунди, за да осмисли информацията.

— А къщата чия е била? — попита.

— На някакви кинаджии. Казват, че миналата седмица им идвал на гости Брус Уилис. Не тая.

— Доста жестоко спрямо горкия носорог — отбеляза Дърк. — А сега и още един.