Сърце за продан

Първа глава

Къщата приличаше на приятна възрастна дама — познала превратностите на съдбата, но все така очарователна. Бе разположена на големия завой на Мисисипи, южно от Ню Орлиънс, и изяществото й не бе изчезнало с годините.

Някога за нея се полагаха ревностни грижи. Но след смъртта на единствения си син Дамиен господин Клод Сент-Андре напълно изгуби интерес към плантацията и изостави замъка на произвола на времето.

Дори в апогея на своето великолепие къщата не бе величествена, но притежаваше все същото кокетно очарование, което, въпреки плачевния й външен вид, веднага привличаше вниманието. Сградата бе построена от тухли, покрити с цимент, през хиляда седемстотин и шестдесета година, още докато Луизиана бе френска колония. Състоеше се от килер, складове и хамбар, докато горният етаж с широките си тераси, които се подпираха на дървени колони, служеше за всекидневна на семейството.

Красиво външно стълбище във форма на конска подкова водеше към втория етаж. На заден план, под терасите, се намираше входът за каретите. Двойните стъклени врати бяха подсилени с капаци от кипарис, които представляваха допълнителна предпазна мярка през късата зима или срещу евентуални урагани.

Запуснатостта бе сложила отпечатъка си навсякъде. Боята се лющеше от стените. Липсваха капаци на прозорците. Повечето стъпала бяха продънени. В дървения парапет, който обезопасяваше терасите, зееха широки пукнатини. Но младата Леони Сент-Андре — наследницата на цялата тази протрита елегантност — не даваше пет нари. Тя обичаше къщата с всичките й недостатъци. Там бе родена, там бе и отраснала. Замъкът Сент-Андре бе нейният дом и тя дори не си представяше, че може да живее другаде.

Отгоре на всичко през лятото на хиляда седемстотин деветдесет и девета година перспективите пред нейното любимо имение изглеждаха доста мрачни и никой не съзнаваше това по-добре от нея — тя водеше счетоводните книги от тринадесетгодишна. Управителят на плантацията бе напуснал, тъй като дълговете от комар на дядо й поглъщаха всички приходи, които земята можеше да донесе. Робите го бяха последвали… И така — без работна ръка индиговите полета оставаха необработваеми, без индиго нямаше откъде да дойдат пари, а без пари…

„Само ако дядо спре да залага!“ — представи си тя. Биха могли да изплатят полиците, които той бе подписал почти навсякъде в Ню Орлиънс, и да се видят с малко пари. Погледът й се зарея над завесата от зеленина към бурната Мисисипи. Тя притвори очи, заслепена от слънчев лъч. „Господи — каза си, — на всяка цена трябва да измисля нещо!“

Леони бе на шестнадесет години. И поне в класическия смисъл на определението не бе хубава. С бадемовите си зелени очи, златиста кожа, кървавочервени чувствени устни и медноруси коси, които се спускаха като водопад по раменете й, тя приличаше на полудива котка, приела човешки облик с помощта на вълшебна пръчица.

Бе дребничка и изглеждаше по-крехка, отколкото бе в действителност. Но въпреки безформената памучна рокля очертанията на младите й гърди ясно се открояваха, а по тънките китки и глезени можеше да се отгатне гъвкавостта на тялото, скрито под дрехата.

Босите й крака и избелялата рокля свидетелстваха, че Леони малко се интересува от изискванията на модата. Единственото украшение, което носеше, бе златно кръстче — спомен от майка й. Затова тя много държеше на него. А дрехите служеха само за прикриване на голотата и тя не им придаваше никакво значение. Впрочем това бе много разумно, като се има предвид финансовото положение на семейството й.

В друг случай тя не би изпаднала в ярост, но снощи, след едно от продължителните си пребивавания в Ню Орлиънс, дядо й небрежно я уведоми, че парите, с които тя възнамеряваше да закупи продукти от първа необходимост, са останали на игралната маса. И още по-зле — че Клод е подписал нови полици за изплащане.

А не винаги е било така. Самата Леони не си спомняше нищо от времето, когато дядо й не пропилявал всичките им пари на комар. Но робите от къщата — готвачката Мами, надзирателят на несъществуващия персонал Ейбрахам и нейната собствена камериерка Мърси — често й бяха разказвали за годините, когато Клод Сент-Андре добре се грижел за плантацията си и не проявявал скъперничество към поддръжката на къщата. Те й бяха описвали големите приеми, които той давал и на които се стичало цялото висше общество в Ню Орлиънс. По тези времена конюшните били пълни с прекрасни породисти коне. Но всичко се променило след ужасното наводнение през 1785 година, когато развилнялата се Мисисипи разбива старателно построените диги и излязла от коритото си, разрушавайки всичко по пътя си. По чудо къщата оцеляла, но една тераса се сгромолясала и родителите на Леони, заедно с баба й, били погълнати от бушуващите води. След тази трагедия Клод Сент-Андре започнал да пие и да играе комар, без да го е грижа за двегодишната му внучка.

В детството си Леони не бе страдала от това безразличие. Напротив. Освободена от ограниченията, които обикновено се налагат на девойка от нейната среда, тя бе израснала като диво създание. И се чувстваше по-удобно сред блатата и мочурищата, отколкото в изящните покои, които би трябвало да краси. Грижите на Клод за внучката му се бяха ограничили с това да бъде нахранена, облечена и да получи елементарно образование — не повече. За какво да й пълни главата с глупости? В необходимия момент той щеше да й намери подходящ съпруг, а кой трезвомислещ мъж би пожелал учена съпруга?

Но въпреки че живееше като истинска дивачка, Леони жадуваше за знания. След като възприе всичко, на което английската й учителка госпожа Уайтфилд можеше да я научи, умът й продължаваше да търси още. Но възможностите на госпожа Уайтфилд бяха ограничени и настъпи часът, когато тя с огорчение трябваше да признае, че не може да даде нищо повече на своята ученичка. За нещастие на Клод дори не му мина през ум да наеме някой, който би могъл да донесе на Леони познанията, за които така копнееше.

Госпожа Уайтфилд отпътува скоро след заминаването на управителя и Леони се чувстваше нещастна седмици наред. Тя бе загубила не само учителката, но и много близка приятелка — нещо, което дядо й бе напълно неспособен да разбере.

Между Леони и дядо й се бяха установили странни отношения. Седемдесет и седем годишният Клод Сент-Андре имаше напълно установени навици и не правеше никакво усилие да ги промени. Цялото му същество излъчваше надменност и въпреки че острите му черти бяха белязани от порока, той все пак бе още привлекателен. Имаше сребриста коса, а под гъстите и извити вежди очите му цинично се взираха в света. През целия си живот той бе живял с убеждението, че всичките му прищевки трябва да бъдат задоволявани незабавно. Затова неприятно се изненадваше от непредвидимите реакции на Леони. Когато тя бе поела в ръцете си счетоводните книги, той се бе възмутил. Но тя го бе изгледала замислено и бе попитала.

— Ако аз не се заема, дядо, кой ще го направи? Вие ли?

Това бе сложило край на спора, тъй като Клод се ужасяваше от мисълта да върши писарска работа, повече подходяща за хората от простолюдието. За щастие Леони нямаше толкова високо мнение за своята особа, независимо че притежаваше порядъчно количество от гордостта на рода Сент-Андре. Но бе много по-практична от дядо си.

Изпитание като воденето на счетоводните книги не бе нито първото, нито щеше да бъде последното за нея. Когато преди година Клод бе взел решение да продаде робите, работещи на полето, Леони бе побесняла.

— Не! — бе изкрещяла тя. — Нямате право да ги продадете. През целия си живот те са били тук. Наши са. Как можете да разбиете по този начин цялото им съществуване?

Този повик към най-благородните човешки чувства не бе постигнал никакъв ефект. Така че Леони бе опитала по друг начин.

— И като си заминат, как ще обработваме земята? — студено бе попитала тя.

Клод бе останал глух и към този довод. По липса на друга възможност Леони бе ударила на молба.

— В името на Бога… Умолявам ви… Не ги продавайте! Те са част от Сент-Андре толкова, колкото и ние!

Виждайки как Клод пренебрежително вдига рамене, тя бе продължила.

— Зная, че индигото не се продава добре, но можем да изчакаме още една година, само една. Нека да опитаме със захарна тръстика. Господин дьо Бар казва, че в най-скоро време тръстиката ще е търсен продукт на пазара. Да опитаме!

Клод бе вбесен, че едно четиринадесетгодишно момиченце се осмелява да му дава съвети относно ръководенето на неговата плантация и бе продал всички роби с изключение на тези от къщата. Леони бе наблюдавала заминаването им със сълзи на очи.

Спомняйки си този случай, Леони усети как гневът й нараства и за момент заприлича на подивяла котка. После зърна навън крехък силует, приличащ много на нейния, и лицето й се проясни.

— Хей, Ивет! Здравей! — извика тя и размаха ръка. Ивет спря.

— Добър ден, Леони! — отговори тя. — Къде беше? Дядо ти пита за теб.

— Защо винаги казваш твоя дядо? Той е и твой. — Усмивката на Ивет изчезна и тя извърна погледа си.

— Стига, Леони — промълви тя.

— Ти си ми сестра и няма никакво значение коя е била майка ти. Тя е мъртва, както и баща ни. Но ние — аз и ти — сме живи. Слушай, Ивет, трябва да му се противопоставиш. Зная, че той никога няма да те признае, но не трябва да се страхуваш от него. Коравосърдечен е и крещи много, ала плаши само гаргите. Но докато ти се сливаш със стените всеки път, когато се появи, той ще ти се подиграва безмилостно. Така че някой ден го наречи „дядо“ и ще видиш как ще се стъписа. След това няма да бъде толкова раздразнителен и повече няма да те хока — обещавам ти!

Ивет тъжно се усмихна:

— Аз не съм като теб, Леони. Никога не бих могла.

— Толкова по-зле — измърмори отегчено Леони. Тя хвана полусестра си за ръка и я придружи до курника.

Двете бяха еднакви на ръст, имаха една и съща тънка и гъвкава фигура. Но докато Леони с нейната лъвска грива никога нямаше да бъде пример за класическа красота, то Ивет — с черните коси, събрани на кок, с кадифените очи, с прекрасно очертаните устни и кожа с цвят на праскова — бе самото съвършенство.

На пръв поглед всеки непознат би помислил, че Ивет е господарката на къщата. И въпреки че муселинената й рокля бе също толкова износена като тази на Леони, тя се плъзгаше грациозно по очертанията на тялото й, а черните й обувки бяха грижливо лъснати. А Леони — с непокорните коси, небрежно скроените дрехи и босите крака — можеше лесно да бъде сметната за дъщеря на някой беден земевладелец. Което впрочем изобщо не я притесняваше. Тя знаеше коя е.

След като събраха яйцата, двете млади момичета тръгнаха обратно към къщата. На слънчевата светлина меднорусата грива на Леони блестеше във всички оттенъци на меда.

Преди да влязат в къщата, Леони попита с грейнали от предварително удоволствие очи.

— Искаш ли да ме придружиш следобед, Ивет? Отивам да ловя речни раци. Не е нужно да ги пипаш — добави тя, като видя гримасата на погнуса върху лицето на Ивет, — дори и стръвта. Кажи ми, че ще дойдеш!

Ивет се поколеба, тъй като искаше да достави удоволствие на Леони, но така ненавиждаше да се плъзга по тъмните и загадъчни води на блатата с пирогата, която Леони управляваше без усилие с помощта на дълга върлина.

— Наистина нямам никакво желание — каза тя най-после.

Леони вдигна рамене, без да се сърди. Приятелството, което свързваше двете млади момичета, на пръв поглед заблуждаваше, че те са били заедно открай време. Но бе точно обратното. Бяха се запознали едва миналата година при доста особени обстоятелства.

Майката на Ивет — Моник — усетила, че краят й е близък и писала на Клод, за да го помоли да се погрижи за дъщерята на своя син. Никога и за нищо тя не се бе обръщала към него и Клод никога не бе се замислял за метиската — любовница на Дамиен, нито за нейното дете. Но тогава, доведена до полуда от мисълта, че ще остави Ивет без защита, Моник бе пречупила гордостта си и се бе обърнала към господин Сент-Андре.

Ако при получаването на писмото Клод се намираше в замъка, цялата история щеше да спре дотук. Но за щастие той току-що бе заминал за Ню Орлиънс и писмото бе предадено на Леони.

Обикновено Леони не отваряше кореспонденцията на дядо си и я препращаше по някой прислужник в обичайния му хотел в Ню Орлиънс. Но почеркът върху плика странно привлече вниманието й. Тя се подвоуми, постави писмото при останалата поща за препращане, след което — без да разбира защо — промени намерението си и като си пое дълбоко дъх, го грабна и разкъса плика.

Като научил че има полусестра, която скоро ще остане сираче и ще бъде погълната от мизерията, Леони реагира светкавично. Без да се посъветва с никого и без да губи време в разсъждения за последиците от действията си, тя тръгна веднага за Ню Орлиънс, придружена от двама слуги.

Замъкът Сент-Андре беше на половин ден път от Ню Орлиънс. Към края на следобеда Леони вече нетърпеливо чукаше по вратата на намиращата се под крепостната стена на града бяла къщичка, в която живееха Ивет и майка й. Леони се бе въздържала и не бе потърсила дядо си, защо знаеше как щеше да постъпи той, ако е в течение на нейните намерения.

Моник бе отлагала до последния момент изпращането на писмото. Бе починала преди два дни, така че Леони бе посрещната от едно отчаяно дете, което отказваше да повярва на нещастието си.

Преди да разбере какво точно се случва с нея, Ивет бе грабната и настанена в каретата заедно с нищожния си багаж от един меднорус ураган, заявил незабавно, че е нейна сестра.

Ивет знаеше, че Дамиен Сент-Андре е неин баща, но нямаше представа, че майка й се е обърнала към семейството му с молба за помощ и закрила. А дори да знаеше, тя никога не би си представила, че господарката на замъка ще дойде и ще я отвлече по този начин — без никакво предупреждение. От този момент между двете сестри се бе създала неразрушима връзка.

Слугите, придружаващи малката си необуздана господарка, изобщо не одобриха нейните своеволия. В замъка Мами изказа сериозните си опасения, но Леони решително отхвърли всички въпроси и възражения. Тя се изправи пред черната великанка, сложи юмруци на кръста си и заяви твърдо, като в очите й блестяха мълнии.

— Отсега нататък Ивет ще бъде моя компаньонка. Самата аз я избрах. Тя е сираче от много добро семейство. Винаги е живяла в Луизиана и ти можеш да видиш, че прилича на дама повече от мен.

Мами вдигна очи към небето и заекна.

— Разбира се, но ти, ти си истински дявол.

— Именно — прошепна очарователно Леони. — Ето защо ми трябва пример. Ивет ще бъде идеалният модел.

Мами отстъпи, но не спря да мърмори за мрачните си предчувствия относно реакцията на господин Клод.

Когато два месеца по-късно Клод се завърна, сблъсъкът бе изключително бурен. Но Леони бе толкова щастлива, че има приятелка на своята възраст, че трябваше да минат през трупа й, за да я разделят от протежето й.

Отначало Клод бе приятно изненадан, почти доволен, че Леони си е намерила компаньонка, която — както по всичко личеше — бе отлично възпитана. Самият той трябваше да се сети за това! И чак след като се осведоми за произхода на Ивет, научи истината.

Най-напред Леони възнамеряваше да скрие от дядо си фактите. Положението можеше да бъде много неудобно за Ивет. Защо тогава да казва всичко? Само че прямото й същество се отвращаваше от лъжата и тя открито разказа цялата история.

— Внучко, как можа? — изкрещя Клод. — Едно копеле с робска кръв във вените! Нямаш никакъв срам! Не би трябвало дори да си в течение на този вид неща, камо ли да се свързваш с подобно същество!

Чертите на Леони замръзнаха и с цялото ледено високомерие на Сент-Андре тя възрази.

— Така! Трябва да отхвърля собствената си сестра! Това ли искате? Наистина, дядо, не мислех, че сте толкова глупав!

Клод стана тъмночервен от яд, а в погледа му просветнаха опасни искри.

— По дяволите! Как смееш да ми говориш с този тон! Трябва да те набия с камшика!

Леони вирна презрително брадичка:

— На ваше място не бих постъпила така — процеди тя заплашително.

Клод внимателно я изгледа. Тази Леони! И тъй като бе слаб човек, който предпочиташе спокойствието на каквато и да е цена, той се задоволи с вдигане на рамене.

— Добре — въздъхна той, — но не ме моли да призная това създание. Ще изтърпя присъствието й, но нищо повече. Ясно ли е?

Лицето на Леони засия и с внезапен порив, стъписал и двамата, тя се хвърли на врата на Клод.

Съвестта на Клод закрещя какъв жалък лъжец е. И като протегна ръка, той нежно отметна една непокорна медноруса къдрица.

— Каква мошеничка си, момиченце, а аз пък съм стар нехранимайко. Може би добре си подхождаме все пак!

Леони енергично закима в знак на съгласие и през целия останал престой в замъка Клод се бе държал относително сговорчиво. Тогава за пръв път той си каза, че наближава моментът да помисли за бъдещето на Леони. Но страстта към хазарта отново се оказа по-силна от тегобата на отговорностите и той отново тръгна за Ню Орлиънс, като остави на Леони грижите по управлението на плантацията.

Тази сутрин перспективите за бъдещето изглеждаха изключително мрачни. Леони реши, че дядо й ще бъде принуден да продаде част от земята, а това щеше да бъде краят на имението Сент-Андре. Тя прехвърляше в главата си тази мисъл, когато се отправи към стаята на дядо си.

Клод седеше в огромното легло с балдахин, заобиколено с тъмночервени завеси и обмисляше същата възможност. Облегнат на куп възглавници, той спокойно отпиваше от черното кафе, но самообладанието му бе само външно.

Дните му бяха преброени. Лекарят му го бе съобщил по време на последния престой в Ню Орлиънс. И изправен пред угрозата на скорошната смърт, Клод проумя, че е крайно време да се погрижи за участта на Леони. Нямаше много време пред себе си, за да отлага повече.

В каретата, с която се върна в замъка снощи, в порив на откровение той си бе признал, че само безгрижният му егоизъм бе причина за упадъка на имението.

Докато очите му се взираха в протрития персийски килим, той се чудеше как да осигури бъдещето на своята внучка.

Бракът бе единственият изход. И когато се спря на това решение, Клод не губи повече време с безплодни съжаления. Той веднага се впусна в издирване на подходящ за Леони съпруг. Никой от синовете на техните близки съседи не можеше да му свърши работа. Всички те знаеха, че семейство Сент-Андре е разорено. Трябваше да открие някой чужденец — за предпочитане богат и достатъчно благовъзпитан, за да не си го изкара на Леони, когато установи точното състояние на нейните финанси.

Клод нямаше намерение да мами евентуалния съпруг. В действителност без знанието на Леони, той бе успял да запази доста значителна сума в испански златни дублони, която трябваше да бъде зестрата на внучката му. Бе се надявал, че тя ще е по-голяма и че приходите от имението Сент-Андре ще я допълнят. Но случаят не бе такъв и отговорността за това бе изцяло негова. Все пак тази прекрасна юнска сутрин той реши, че парите могат да послужат за примамка. След сватбата… е, след това Леони трябваше да убеди съпруга си, че не е сключил толкова неизгодна сделка.

По своему Клод обичаше Леони и по свой начин той разглеждаше възможностите, за да й осигури някакъв вид закрила, когато напусне този свят. Във всички случаи бракът бе най-доброто решение, но щеше да бъде трудно да се намери подходящ съпруг. Пет хиляди испански дублона можеха да привлекат многобройни претенденти. Но гордостта на Клод никога нямаше да се примири с покупката на какъвто и да е съпруг — във вените му трябваше да тече благородна кръв. Бащата на Клод бе емигрирал в Ню Орлиънс, когато градът бе само поселище и бе най-малкият син на граф Сент-Андре, гилотиниран по време на Революцията1. Клод бе наследил титлата. Той бе последният мъжки потомък на един прочут някога род.

Не можеше да става и дума за завръщане във Франция, където това корсиканско подобие на генерал командваше армията и скоро щеше да поеме и управлението на страната2. Впрочем Клод бе прекалено стар и прекалено уморен, но ако Леони бе момче…

На този етан от разсъжденията му обектът на неговите мисли влезе и той се усмихна. Леони не бе момче, разбира се, но при какъвто и да е сблъсък на воля той би заложил на малката лъвица, която му бе внучка. Те се измериха подозрително с погледи. Клод се упрекваше за загубите, които бе претърпял на комар при губернатора Гайозо, а Леони се питаше защо дядо й я бе повикал. Никой от двамата не направи намек за парите, пропилени на игралната маса.

— Добре ли се забавлявахте, дядо? — поинтересува се учтиво, но равнодушно Леони. — Този път не останахте за дълго?

Клод поклати глава и я изгледа със смесени чувства, докато тя сядаше на края на леглото му с кръстосани по индиански крака. Трябваше да й направи остра забележка за босите крака и чорлавата глава, но се въздържа. След като тя не повдигаше въпрос за дълговете му от комар, той изпитваше неудобство да критикува външния й вид.

Известно време говориха общи приказки, но Леони ненавиждаше да губи времето си в безполезни разговори, дори с дядо си, така че рязко попита:

— Ивет ми каза, че искате да ме видите. Защо?

При името на Ивет Клод се навъси, но отговори безда губи време в предисловия.

— Реших да те омъжа.

Леони се вцепени. Очите й се присвиха.

— И за кого? — запита тя с тон, който накара Клод да се почувства неловко.

Той махна неопределено с ръка.

— Още не знам. Исках първо да поговоря с теб, преди да започна да търся подходящ съпруг.

Леони дълго го гледа, преди да отговори с престорено безразличие.

— Нямам желание да се омъжвам, дядо.

Видя, че Клод се готви да противоречи и добави:

— Не искам да се омъжвам. Не можете да ме принудите.

Клод избухна и я заплаши с треперещ от ярост глас.

— Ще се омъжиш за господина, когото аз избера или скъпоценното копеле, което имаш дързостта да наричаш своя сестра, ще бъде затворено в най-гнусния публичен дом в Ню Орлиънс.

Леони скочи на крака. Зелените й очи изстрелваха мълнии. Изостреното й личице се сгърчи от такъв безпомощен гняв, че дядо й потръпна. „Трябва, за нейно добро е — повтаряше си той. — Бъдещето й трябва да е осигурено, независимо дали тя иска или не!“

— Ще посмеете ли?

— Изобщо не се съмнявай — студено отговори той. Тя изпитателно го погледна. Добре го познаваше. Те се спречкваха, сключваха примирие и започваха войната отново. Но Леони се страхуваше, че ще загуби точно тази битка. Бе достатъчно разумна и знаеше, че няма да може до безкрайност да защитава Ивет, защото дядо й бе невероятно лукав, когато пожелаеше. И ако той твърдеше, че Ивет ще се озове в публичен дом, това не бяха празни заплахи. Леони осъзнаваше, че поне за момента няма друг избор и отстъпи.

— Добре, разбрахме се — запъна се глухо тя.

— Така — каза Клод. — В най-скоро време заминаваме за Ню Орлиънс, за да ти потърсим съпруг.

Леони го изгледа с необичайно покорно изражение и като взе порцелановата каничка, предложи с най-пленителния си глас.

— Още малко кафе?

И преди Клод да успее да отгатне намеренията й, тя изля цялото съдържание на каната върху елегантната бяла нощница на дядо си.

Клод избълва поредица ругатни, като заекваше от ярост. Но Леони вече се бе измъкнала от стаята с подигравателна усмивка.

Втора глава

Дори най-небрежният наблюдател би могъл да потвърди, без да се излъже, че разположеното на Мисисипи имение Боньор3 принадлежи на богат човек. От двете страни на широката алея, която водеше до величествената къща, се издигаха стара дъбове. Клоните им почти се допираха, а върховете им се протягаха към небето. Червеникавата пръст бе грижливо изравнена. Между масивните стволове, обрасли с мъх, зеленееха добре поддържани тревни площи. Всичко показваше, че собственикът отделя цяло богатство за поддръжката на парка си.

Алеята завършваше с кръгла площадка, оградена с магнолии. Зад нея се извисяваше резиденцията със своите мраморни колони, подсилени с малки арки в четирите ъгъла. Бледозелените стени приятно контрастираха на тъмнозелените капаци, предпазващи големите прозорци. От едната страна на къщата водопад бледо-лилави глицинии се спускаше от горния етаж до земята. От висотата на островърхия покрив до широките бели стъпала пред входа Боньор олицетворяваше самото изящество и съвършенство.

Вътрешността на къщата по нищо не отстъпваше на външния й вид. Всяка стая носеше отпечатъка на богатство и изящен вкус: ориенталски килими, мебели от скъпо дърво, гоблени. А Морган Слейд — наследникът на цялото това великолепие — като че ли не обръщаше внимание на заобикалящата го красота. Защото бе роден тук и бе прекарал в тази обстановка по голямата част от своите двадесет и седем години.

Тази сутрин, през юни хиляда седемстотин деветдесет и девета година, той четеше писмото на чичо си от Англия. Лека бръчка проряза гладкото му чело. Срещу него седеше по-малкият му брат Доминик, който забеляза гримасата му и попита:

— Неприятности ли, Морган? Войната не върви добре за Англия?

Скулестото лице на Морган се проясни.

— Не по-зле, отколкото можеше да се предвиди — отговори той. — Адмирал Нелсън е победител по море, но на суша нещата не вървят добре. Наполеон4 е заложил на изкуството си във внезапните нападения. Все пак чичо се надява, че Англия ще се измъкне. Възможността от нашествие за момента изглежда отдалечена.

— Тогава защо е това загрижено чело?

Морган въздъхна. Знаеше, че Доминик няма да го остави на мира с въпросите си, докато любопитството му не бъде задоволено.

— Според писмото на чичо е очевидно, че нашият забележителен братовчед Ашли му създава нови грижи.

Робърт, вторият от тримата братя, рязко вдигна глава. Също като Морган той бе учил в колежа Хароу в Англия и знаеше от какво естество са грижите, които Ашли би могъл да създаде. Затова попита с присъщото си спокойствие:

— Жени, хазарт, пиене… или и трите?

Морган избухна в смях и в сините му очи затанцуваха закачливи пламъчета:

— И трите! На всичко отгоре достойният ни братовчед вече не е в Англия и явно е слязъл по нашите брегове!

— Господи! Да не вземе да се домъкне тук! — възкликна Робърт, като се сети за скандалите, които Ашли предизвикваше навсякъде, където се появеше. — Въпреки всичко се надявах да прояви достатъчно здрав разум и да остави поне океан разстояние между вас двамата. Особено след като му даде този урок… Когато откри, че е подправил подписа ти и се е представил с името ти, за да съблазни момичето от страноприемницата, ти го заплаши, че ще му пръснеш мозъка, ако отново се изпречи на пътя ти. Всеки предпазлив човек би се вслушал в подобно предупреждение.

Морган вдигна рамене.

— Предпазливостта е последното нещо, което можеш да очакваш от Ашли. Но не се тревожи. Боб — той ще се озове на борда на първия кораб, отплаващ за Англия. Ще се погрижа за това, можеш да бъдеш сигурен. Впрочем за същото ме моли и чичо. Явно са се спречкали сериозно за дълговете му на комар и развратния му живот. Чичо го е изхвърлил… за пореден път. Сега се е успокоил и ме моли да го открия и да го изпратя обратно в родината.

Тримата млади мъже си размениха съучастнически погледи. Изпитваха еднакво съчувствие към чичо си, барон дьо Тривелиън — бащата на подлия им братовчед. Приликата между тримата братя бе поразителна — еднакви черни коси, наследени от майка им; същата енергична брадичка, каквато имаше баща им; дебели вежди; дълбоко хлътнали в орбитите очи. Но докато на двамата по-големи братя те бяха сини, тези на Доминик бяха стоманеносиви.

От пръв поглед най-забележителен бе Морган. Беше с по-блестящи очи, по-тъмен загар, по-издадени скули, по-извит нос, по-плътни устни. Робърт бе най-красивият. Той имаше толкова правилни черти, че една негова почитателно го бе сравнила с гръцки бог. Но вместо да го ласкаят, тези комплименти го смущаваха, защото бе свенлив и сдържан.

Доминик също бе изтънчен като братята си, но лицето му още пазеше сладникавостта на юношеството. Той никога нямаше да бъде толкова красив като Робърт. Но въпреки това усмивката му бе присмехулна, а в очите му блестяха дяволити пламъчета, което го правеше особено привлекателен за противоположния пол.

Освен тримата братя семейство Слейд включваше още двама сина-близнаци — Александър и Касандър и една дъщеря — Алисия, която бе омъжена за плантатор от Тенеси.

По всичко личеше, че съдбата често е била благосклонна към семейството. И все пак не ги бе пощадила. Преди три години деветнадесетгодишният Андре бе убит на дуел, а една година по-рано дванадесетгодишната Мария бе починала от малария. И най-накрая се стовари злополучният брак на Морган.

Тримата братя станаха като един, за да поздравят майка си, докато облеченият в бяло чернокож майордом преместваше към нея стол. Въпреки четиридесет и петте си години Ноел Слейд бе много красива жена. Наистина доста закръглена, но след осемте раждания това бе съвсем нормално. Тя бе олицетворение на креолската красота от Ню Орлиънс — копринена кожа, златист тен, кестеняви очи и усмихнато лице, обкръжено с къдрави, черни като абанос коси. Семейството бе всичко за нея. Ноел Слейд не би се поколебала да убие всеки, който би могъл да причини и най-малката неприятност на съпруга й или на някое от децата й. За щастие — или може би за нещастие — всичките й синове бяха наследили тези качества. Семейство Слейд бе изключително сплотено. И самохвалкото, принудил Андре да се дуелира, бързо получи заслуженото си. Двадесет и четири часа по-късно той се озова пред неумолимия Морган на същото място, където умря Андре. И не го напусна жив.

Ноел тъкмо започваше закуската си, когато главата на семейството влезе. Петдесет и четири годишен, Матю Слейд бе едър, пъргав мъж е кестеняви коси, в които се прокрадваха сребърни нишки.

Докато баща му бе зает с мазането на препечените филийки с масло, Доминик, който винаги бързаше да съобщи новините, изтърси:

— Ашли е в Америка, татко. И Морган ще го изпраща обратно с първия кораб, който заминава за Англия.

Ноел почервеня от гняв, когато чу името на Ашли.

— Тази свиня! — извика тя с учудваща пламенност. — Само да можеше някой да му пръсне мозъка… поне брат му ще го наследи!

Морган зловещо се усмихна:

— Ако го пожелаете, майко, аз съм на вашите услуги.

Думите му бяха учтиви, но в тона, с който бяха изречени, имаше нещо обезпокоително. Ноел изпитателно го погледна. Някога тя отгатваше и най-съкровените му мисли, споделяше мечтите му, защото въпреки силния си характер Морган бе нежно момче — особено с жените. Но след трагичната смърт на неговия брат той се бе променил до неузнаваемост.

След закуската Ноел се оттегли в малка стая, чиито прозорци гледаха към полята, засяти с памук. Мислите й се насочиха към най-големия й син.

„Той е толкова недоверчив, толкова коравосърдечен, така се отдалечи от нас — тъжно разсъждаваше тя. — Може да се каже, че е издигнал пред себе си бариера — да се пази от жените, дори и от мен“. Лицето й замръзна и придоби наистина жестоко изражение. „Тази Стефани! Бих я убила, ако не бе мъртва. Как можа да разбие така сърцето му, да го опозори, да отвлече детето му и да му вдъхне такова недоверие към всички жени!“

Тя си припомни деня, когато сияещият Морган бе дошъл да й съобщи, че Стефани дю Боаз е приела предложението му. Ноел бе посрещнала новината доста сдържано. Считаше, че и двамата са прекалено млади — Стефани бе на осемнадесет години, а Морган — двадесетгодишен. Ноел се опасяваше, че Стефани е пленена по-скоро от богатството на Морган, отколкото от личността му, Въпреки доброто си потекло семейство дьо Боаз бяха бедни, а всеки в Начес знаеше, че момичетата трябва да се омъжат за богат мъж. Стефани бе очарователна и в началото изглеждаше нежна и влюбена. Сигурно Морган бе запленен от ангелската й красота и огромните й зелени очи. Бе неспособен да й откаже каквото и да е.

Би трябвало младата двойка да бъде щастлива. Година след сватбата се роди хубаво момченце. Спомняйки си за внука си Филип, Ноел усети как гърлото й се свива. „Господи! Няма ли един ден страданието да отмине! — запита се тя. — Дали зад студената маска и Морган не страда така?“ Ноел бе убедена в това. Често бе забелязвала по лицето му пробягваща остра болка, която разкривяваше чертите му. Тогава тя се досещаше, че той мисли за сина си. Обожаваше детето. Колко пъти го бе виждала да захвърля всички условности на възрастните и да играе с Филип като хлапак…

В кой момент нещата бяха започнали да се променят? Отначало хоризонтът бе безоблачен. Стефани изглеждаше щастлива, а Морган плуваше в блаженство.

Тогава кога? Когато Морган реши да построи къща за младото си семейство? Тогава ли Стефани показа първите признаци на недоволство? Наистина тази година Морган я бе оставил в Боньор. Искаше да й спести неудобствата, породени от къща в строеж, на почти девствена земя, отдалечена от който и да е голям град и от светските удоволствия, с които бе свикнала.

Морган с гордост нарече терена от пет хиляди акра, подарени от баща му, Таузенд Оукс. Имението бе разположено на половината път от Начес на север и от Батон Руж да юг. И Морган бе решил да го направи толкова цветущо като Боньор. За младата си съпруга. Тогава ли започна всичко? Или Стефани се отдръпна от Морган, просто защото той отсъстваше, а Стивън Малинкур бе там?

Ноел стискаше юмруци и проклинаше деня, когато бе представила Стивън на снаха си. Но откъде би могло да й хрумне, че Стефани ще изостави Морган, който я обожаваше, заради един зестрогонец като Стивън Малинкур. И когато след тримесечно отсъствие Морган се върна, полудял от радост при мисълта, че ще види жена си и сина си, той намери само кратка, жестока бележка. Стефани пишеше, че е влюбена в Стивън и ще му върне Филии, когато Морган й даде развод и подходяща издръжка.

„Никога няма да забравя лицето му — помисли си Ноел и потръпна. — Никога!“ Чертите му се бяха вкаменили. Очите му бяха изгубили всякакъв блясък. Той се спусна да ги преследва — естествено не заради Стефани. Тя бе избрала своя път. А заради сина си. И тогава съдбата бе нанесла жестокия си удар.

В бягството си влюбените бяха поели на север, като тръгнаха по прословутия път за Начес, наричан от всички Дяволския гръб. Това бе опасен път, зад всеки камък се спотайваха бандити. И на един завой на този път Морган бе открил телата на Стефани, на Стивън и на сина си.

Ноел благодареше на Бога, че Морган не е бил сам, за да посрещне това жестоко изпитание. Той никога не бе продумал за този момент. Но от Брет Денджърмонд — приятел на Морган и Робърт от детинство — семейството бе научило за трагичния край на Стефани и Филип. По пътя разбойници ги бяха ограбили и убили хладнокръвно.

След тези преживявания Морган напълно се промени. Той не се отдръпна от семейството, но с любящия поглед на майка Ноел откриваше разликата. Неговата необичайна студенина, внезапните му отсъствия, коравосърдечността, с която приемаше благосклонността на жените, безнадеждната му саркастична усмивка винаги, когато се отвореше дума за брак или за млади момичета за задомяване.

Ноел не считаше, че той е изхвърлил напълно жените от живота си. Въпреки всичко той бе красиво и мъжествено момче и тя не би останала изненадана, ако научеше, че посещенията му при жени не са, меко казано, прилични. Но бе сигурна, че той не познава жена, способна да утеши смъртно раненото му сърце.

А в този момент Морган бе прекалено зает с опитите си да се отърве от Доминик, за да мисли и за жени.

— Благодаря за предложението. Дом — каза той, — но нямам нужда от помощта ти. Пътуването ми до Ню Орлиънс няма никаква връзка с пристигането на Ашли. Това е просто съвпадение.

— Но имаш твърдото намерение да му дадеш един урок, нали?

— Може би, но въпреки това нямам нужда от свидетел как съм действал според всички правила на изкуството.

— Знам, но искам да присъствам!

— Ужасен малък дивак!

— Не съм по-див от теб. Моля те, Морган, вземи ме с теб! Обещавам, че няма да ти преча. Знаеш, че съм много разумен за възрастта си. Татко казва, че се държа много добре. Вземи ме!

Морган се поколеба. Бе трудно да устои на молбите на Доминик, но когато се сети какви опасности крие град като Ню Орлиънс за толкова любознателно момче като младия му брат, той поклати глава:

— Следващия път, обещавам ти. Това пътуване е планирано от седмици и ти знаеш, че не отивам в Ню Орлиънс, за да се забавлявам. Три четвърти от времето ще се затворя с агентите по недвижими имоти. Вечер трябва да се разправям с испанските чиновници, за да уредя търговските договори… Ще се отегчаваш. А колкото до Ашли — това е работа, която ще ми отнеме само няколко минути. Какво ще правиш през останалото време?

— Ще си намеря някакво развлечение.

— Ето точно затова предпочитам да останеш тук — измърмори Морган под носа си. — Хайде да отидем да видим този прочут жребец, който съседът е обявил за продан.

Тъй като конете бяха голямата страст на Доминик, той побърза да последва по-големия си брат. Пътуването до Ню Орлиънс моментално излетя от главата му и те прекараха заедно цялата сутрин. За голяма радост на Доминик Морган реши да купи жребеца.

— Казвах ти, че за конюшните ти трябва такъв кон — радваше се Доминик.

До вечерта темата за Ню Орлиънс остана на заден план.

Бе късно. Повечето от членовете на семейството се бяха оттеглили. Морган и баща му се настаниха на верандата, за да изпушат последната си пура преди лягане. Внезапно Матю попита:

— Зная, че ще опиташ да сключиш търговско споразумение с испанците? Възнамеряваш ли да посетиш бившия ни губернатор Гайозо?

— Защо не? Той познава семейството ни и знае, че докато притежавам Таузенд Оукс, съм зависим от испанците. Приемали сме го в Боньор, докато беше губернатор на Начес. Няма да е така, сякаш го виждам за пръв път.

Матю дръпна дълбоко от пурата си, преди да подхвърли:

— Сега той е губернатор на Ню Орлиънс. Не смяташ ли, че ще опита да те подмами да шпионираш за Испания?

Възможно е, ако му дам да разбере, че имам известна склонност да приема. А случаят не е такъв. Аз не съм Уилкинсън, татко!

— В името на Бога, не говори по този начин! — измърмори Матю. — Зная, че се носят слухове за някои сделки между генерала и испанците, но никой не е могъл да го докаже. Ще направиш по-добре, ако си държиш езика зад зъбите. Иначе генерал Уилкинсън може да се почувства задължен да защити честта си, която толкова често провъзгласява за образец. Морган се усмихна.

— Не се страхувам от Уилкинсън, татко. Дори не мисля, че е човек, който би ми предложил дуел. Знае, че няма да проявя снизхождение, ще приема предизвикателството и ще го победя. Впрочем ако се понапъна малко, ще успея да докажа, че нашият генерал наистина е шпионин на служба у испанците. Забравяте, че Филип Нолън е от нашите приятели.

— Никога не съм харесвал това момче — не само заради отношенията му с Уилкинсън, но и за начина, по който си изкарва хляба. Да ловиш мустанги в испанска територия — какъв занаят!

— Все пак е десет пъти по-почтен от начина, по който Уилкинсън изкарва своя — сухо възрази Морган.

— Хм-м… може би си прав. Поне Гайозо е почтен човек. И е по-добре да имаш работа с него, отколкото с Уилкинсън.

— Точно така, само че вероятно Уилкинсън е по-отстъпчив. Нужно е единствено да му предложа достатъчно натъпкан плик и всичко ще бъде уредено. Докато при Гайозо този номер не винаги минава.

— Мислиш ли, че ще срещнеш трудности? Страшно се нуждаем от този кей, от складовете. Без тях ще имаме ужасно много проблеми.

Морган въздъхна, защото напълно осъзнаваше сериозността на нещата. Ню Орлиънс бе единственото пристанище за превоз на техните стоки. И ако испанците не им разрешаха да го използват, памукът им, индигото и кожите щяха да изгубят цялата си стойност. Подписаният в Сан Лоренцо през 1786 година договор между Испания и младите Американски Щати гарантираше на американците правото да използват Мисисипи три години. Но този период скоро щеше да изтече.

Заплахата, че испанците могат всеки момент да анулират договора, тревожеше всички — всяка сделка водеше до договаряне с чиновниците за място и бе направо кошмарна. Като че ли непрекъснато някаква нова ръка се протягаше, за да пъхне в джоба си шепа злато, преди да даде необходимото разрешение.

— Да можеше само да завладеем Ню Орлиънс — прошепна Морган. — Тогава всички пазарлъци ще се преустановят.

— Със същия успех можеш да си пожелаеш и луната — заяви Матю. — Испания не е съгласна да отстъпи и педя земя. Виж колко време бе необходимо на доновете, за да напуснат територията, която ни определиха в договора… Години…

Морган дръпна дълбоко от пурата си и хвърли фаса в медния пепелник.

— Несъмнено сте прав, татко. Но наистина, ако Ню Орлиънс бе наш, по-голямата част от проблемите ни щеше да бъде решена… И с тези добри пожелания отивам да си легна — добави Морган, като стана.

Матю се двоумеше, но изведнъж се осмели да зададе един въпрос, който тежеше на сърцето му:

— Морган, не ти ли се е случвало, когато ходиш в Ню Орлиънс, да се запознаеш с някое младо момиче, което да те заинтересува?

По лицето на Морган пробяга ирония, примесена с презрение.

— Ако искате да ме попитате за някое младо момиче за омъжване, татко, отговорът ми е не. По отношение на внуците ще ви се наложи да разчитате на останалата част от потомството си.

— Виж, Морган… — опита се да възрази Матю. Но Морган го прекъсна:

— Няма ли да е по-добре да оставим тази тема и да се разделим в добри отношения.

Матю благоразумно се отказа от по-нататъшен разговор. „Морган успява да бъде безпощаден!“ — каза си той полувъзхитен, полуядосан. И последва сина си в къщата.

Тази нощ Морган заспа много трудно. Думите на баща му пробудиха спомени, които той считаше за погребани в миналото. Обаче по всичко личеше, че не бяха — прелестното лице на Стефани споходи мислите му. Той стана и отиде до прозореца…

Лунните лъчи блещукаха със сребристо сияние по зелените листа на магнолиите, но Морган не забелязваше красотата на нощния пейзаж. Удари с юмрук стената. „Как така се оставих да ме заблуди една красива муцунка? — горчиво се питаше той. — Защо не проумях, че тя се стреми само към парите ми?“ Но докато той вече имаше сили да си припомни изневярата на съпругата си, при мисълта за смъртта на Филип го сграбчваше безутешна болка. Стефани бе голям човек, бе последвала своята собствена съдба, но синът му бе само пионка. Морган бе обожавал и двамата. Но любовта му към Стефани бе умряла в същия миг, когато бе прочел бележката й, като отстъпи място на студена ярост. „Уличница! — с омраза процеди през зъби той. — И татко си представя, че някоя жена ме чака в Ню Орлиънс. Ще изгоря в пламъците на ада, но втори път няма да се хвана в този капан, наречен любов. Никога повече няма да обичам… никога повече!“

Трета глава

Морган се стресна, беше в плен на толкова реален кошмар, че за момент не можа да осъзнае къде се намира. Огледа се наоколо и погледът му се сиря на поставения до стената скрин от акажу — несъмнено мебел с испански произход. Това заключение възвърна паметта му. Той се намираше в Ню Орлиънс, в дома на губернатора.

Снощи, веднага след пристигането си, Морган бе посетил Гайозо. Губернаторът го посрещна топло и след като научи, че той възнамерява да остане няколко седмици в града, настойчиво го помоли да приеме гостоприемството на дома му. Морган се опита учтиво да отклони поканата, но Гайозо прояви изключителна упоритост. И тъй като бе неразумно да настройва срещу себе си една от най-влиятелните личности в Луизиана, Морган най-накрая прие. Така или иначе имаше делови разговори с губернатора и фактът дали ще отседне при него, или другаде, не променяше нищо.

Морган знаеше, че не бива да излага веднага всички причини за пътуването си до Ню Орлиънс и реши да се възползва от щедрото гостоприемство на губернатора и неговото семейство, докато изчаква благоволението на Негово Височество да го изслуша. Гайозо никога не прибързваше. Той твърдо споделяше веруюто „manana“5

Мануел Гайозо де Лемос бе нисък, слаб мъж, на около петдесет години. Черните коси, кафявите очи и мургавата кожа говореха за испанския му произход. Той бе изключение сред своите съотечественици с това, че рядко се възползваше от властта, с която разполагаше, за извличане на лична изгода. Разбира се, действията му не винаги бяха безукорни, но притежаваше силно развито чувство за чест. Любовта му към божествената бутилка6 бе легендарна, но той носеше на пиене и оставаше всеки свой сътрапезник, решил да се състезава с него, паднал под масата. Това качество, прибавено към отсъствието на интерес за лично облагодетелстване, му бе спечелило симпатиите на населението на Начес, когато той бе губернатор на провинцията. Със своя чар, добросърдечие и щедрост Гайозо печелеше приятели без усилия и бе отличен домакин.

Вечерта бе забавна, сътрапезниците — приятни, а виното и храната — от най-добро качество. След вечерята Гайозо и Морган се извиниха на дамите и се оттеглиха, за да пийнат, да запалят по цигара и да поиграят в отделна стая, предназначена за тези занимания.

Към тях се бяха присъединили още няколко от гостите. Всички бяха непознати за Морган, но с маниери на джентълмени, особено един французин на име Сент-Андре. В началото господинът очарова Морган с интелекта си, но после започна да обръща чаша след чаша. Гледката как този старец се наливаше до безпаметност го отврати. Още повече се разочарова, когато видя как Гайозо приема една след друга полици от човек, който очевидно не си дава сметка какво върши.

Все пак поведението на Гайозо не беше особена изненада за Морган. Губернаторът бе странно съчетание от алчност и щедрост, така че някои от способите, които използваше, за да печели мари, не можеха да бъдат нито почтени, нито подходящи. Неспособен да остане свидетел на това как старецът съвсем явно се оставяше да го ограбят, Морган реши да прекрати нечестните занимания на Гайозо. Той заяви, че е време за сън и кротко убеди съвсем пияния Сент-Андре, че и той трябва да постъпи по същия начин, като му предложи да го придружи до дома му.

Сент-Андре бе поласкан, но отклони предложението и обясни, че както обикновено неговите собствени слуги го чакат и ще го отведат до дома му. Морган установи, че не може да направи за него нищо повече и отстъпи. Когато се прибра в стаята си, напълно забрави господин Сент-Андре.

Още с лягането Морган заспа дълбоко, но на зазоряване кошмарът отново го споходи. Откакто видя безжизненото тяло на сина си, проснато в праха на пътя за Начес. Морган бе преследван и измъчван винаги от същия сън. Сънуваше, че детето му е в опасност, препускаше с всички сили, за да му се притече на помощ. Но ужасен пристигаше всеки път, само за да види как някакъв непознат забива ножа си в гърлото на Филип и потъва в мрака на нощта. Както винаги, така и тази сутрин, Морган скачаше в леглото, сърцето му бясно биеше, тялото му плуваше в пот, а мислите му бяха напълно объркани.

Но ако Морган се стряскаше от неспокойни сънища, при Клод Сент-Андре нещата не стояха по този начин. Наистина главата му бумкаше като тъпан и устата му лепнеше, но той бе изпълнен с бодър оптимизъм. Бе намерил мъжа за Леони. Морган Слейд бе мечтаният съпруг — красив, богат, почтен.

Снощи Клод не бе толкова пиян, за да не проумее какви са причините, тласнали младия човек към това внезапно прекратяване на вечерта. Морган Слейд създаваше впечатлението, че е силно и решително момче, което със сигурност няма да търпи никакви глупости от страна на малка и упорита палавница като Леони. Старецът витаеше в небесата.

Бе очевидно, че подобен замисъл ще срещне доста затруднения, но Клод потисна тези предчувствия. Щеше да намери някакъв начин и да ги отстрани.

Когато Клод заяви на Леони, че й е намерил съпруг, тя прие новината доста зле — точно според очакванията му. Вече беше бясна, че е принудена да напусне замъка Сент-Андре и да пребивава в тяхната окаяна градска къща с единствената цел дядо й да я омъжи за първия приемлив мъж, който му се изпречи на пътя. В зелените й очи се отразяваше безпомощен гняв.

— И този господин Слейд прие ли? — попита тя със свито гърло.

Клод се поколеба. Не искаше тя да се досети, че той дори не е споменал подобно нещо пред въпросния млад човек.

— Но да — впусна се в обяснения той. — Снощи не успяхме да уточним всички подробности, но той е съгласен по принцип. Трябва да се срещнем пак тази вечер. Тогава ще поговорим за зестрата ти и ще определим датата на сватбата.

— Каква зестра? — Леони го прониза с поглед.

Клод съзнаваше, че рано или късно тя ще научи за съществуването на неговия златен резерв и отвърна прекалено небрежно.

— Една хубава зестра от пет хиляди златни дублона. С баща ти заделихме тая сума в деня на твоето раждане. Видя ли, малката ми, въпреки всичките си недостатъци успях да съхраня съкровището ти.

Леони подскочи от радост. Нейното безценно имение бе спасено.

— Но в такъв случай всичките ни проблеми са решени! — извика тя. — С тези пари можем да купим добитък, земеделски сечива и дори да наемем работна ръка, за да се засее земята. Чудесно е!

Тя се хвърли на врата на дядо си и силно го прегърна.

— Толкова се страхувах, че вие действително искате да ме омъжите — продължи тя, като се смееше с облекчение.

Клод се освободи от прегръдката й и побърза да разсее заблужденията й.

— Но аз наистина искам да се омъжиш, скъпа — уморено каза той. — Тези пари са твоята зестра и аз не искам да ги прахосвам, за да обработвам земя, която непрекъснато ще поглъща нови средства. Не! Те трябва да послужат за покупката на почтен съпруг, който ще се грижи за теб.

Леони не вярваше на ушите си. „Той е луд — каза си тя. — Трябва да е полудял. Това злато ще осигури спасението на плантацията. Защо да се пръска за нещо толкова непотребно като някакъв си съпруг?“ Тя преглътна мъчително. Потискаше в себе си желанието да изпадне в един от яростните си пристъпи, които Клод добре познаваше. Опита се да овладее гнева си с усилие, но бе невъзможно да сдържи напълно чувствата си, затова тропна с крак и възрази:

— Защо държите непременно да ме омъжите? Принуждавате ме да ви намразя за цял живот.

— За твое добро — обясни Клод. — Необходимо е някой да се грижи за теб. Аз съм прекалено стар и уморен, за да продължавам да изпълнявам това задължение.

— А аз изобщо не съм съгласна с тази работа — кресна тя. — Вие сте глупак!

Клод спокойно се усмихна.

— Може би си права, малката ми — отговори той, — но ти ще се омъжиш. Още тази вечер ще уредя всичко с господин Слейд.

Леони се убеди, че всякакъв по-нататъшен спор е безпредметен и се захвана със следващия, не по-малко взривоопасен проблем.

— Колко полици за дългове подписахте снощи? — попита тя със строго изражение. — Впрочем, къде срещнахте този господин? На игралната маса? Докато се наливахте ли? Толкова ли е долен, че може да ограбва парите на един пияница?

Лицето на Клод се вкамени.

— Млъкни, глупачке! Няма да позволя на собствената си внучка да ми нарежда какво да правя и какво не! Ясно ли е?

— Пфу! — запъна се Леони и презрително вирна брадичка. — Вие се разпореждате с моя живот, с моето бъдеще, а аз трябвало да си мълча! Все пак, дядо, животът си е мой, и аз ще се боря, за да го живея така, както искам. И вие бихте постъпил така на мое място.

Клод почувства справедливостта на забележките й, въпреки че не можеше да приеме една жена да взема решения относно своето бъдеще. Неохотно се съгласи.

— Наистина срещнах господин Слейд при губернатора Гайозо снощи, но той е почтен човек. Когато забеляза, че бях… че не бях в състояние да продължавам играта, той много тактично я прекрати. Загубих много, но благодарение на неговата намеса Гайозо спечели много по-малко, отколкото се надяваше. Трябва да бъдеш признателна на господин Слейд.

Леони повдигна вежди и пренебрежително подметна.

— Съмнявам се. Той вероятно е също толкова хитър, колкото Гайозо. Просто е искал да ви направи добро впечатление… Особено ако сте споменал за зестрата. Умолявам ви, дядо, забравете тези глупости. Използвайте парите за възстановяване на имението. Не ходете при губернатора тази вечер. Ще загубите отново. Колко време мислите, че ще приема подписа ви? Рано или късно ще се наложи да плащате. Знаете, че само от добро сърце приятелите ви приемат полици срещу дълговете ви — всички знаят, че сте неплатежоспособен. Какво ще правите, ако Гайозо поиска парите си? Може да го стори по всяко време, ако не тази седмица, то следващата… или другия месец.

Тя вдигна умолително очи към Клод и завърши пледоарията си.

— Дядо, не може да пренебрегвате плачевното ни финансово състояние и да продължавате да играете, като че ли разполагате с неизчерпаем източник на средства.

Думите й нараниха гордостта на Клод и той рязко реагира.

— Ако беше мъж, щях да те убия! — кресна той. — Как смееш да ми говориш за неща, които не знаеш! Подписът ми се приема навсякъде. Никой не поставя под съмнение думата на Сент-Андре! Ще ходя там, където ми харесва! Никой не може да ми заповяда какво да правя, а най-малко някаква шестнадесетгодишна хлапачка!

Леони проследи с поглед дядо си, който излезе и тръшна вратата зад гърба си. Тя дълбоко въздъхна, разтърсвана от ярост и безсилие, и се строполи в креслото, чиято кадифена тапицерия бе отдавна протрита. Разсеяно поглади с ръка облегалките, а в главата й бушуваше ураган от чувства.

Същите признаци на запуснатост бяха белязали и салона, както и замъка Сент-Андре — килимите, тапетите, елегантната някога мебелировка… Всичко бе овехтяло, защото не беше поддържано. Само няколко от стаите на къщата бяха мебелирани. Клод бе разпродал обзавеждането на останалите. Но Леони харесваше най-много този салон. По стените се бяха запазили само очертанията на ценните картини, които някога ги бяха украсявали. Но дори сега кремавият килим, тапицираните с керемиденочервено кадифе фотьойли и завесите в същия цвят придаваха на салона уют.

„Колко е нелепо! — помисли си Леони. Очите й бяха вперени в някаква точка в пространството. — Дядо е такъв инат. Трябва незабавно да измисля нещо. Но най-напред — как да уредим въпроса с тези проклети полици, които са в ръцете на господин Гайозо?“

Тя съсредоточи мисълта си в тази насока. И откри, че положението е по-застрашително от всякога. Странно, възможният брак отстъпваше на заден план в съзнанието й. Засега най-важното бе да спаси замъка и да се докопа до полиците с дълговете на дядо й — нещо, което изглеждаше почти невъзможно. Само ако успееше да го спре, да не подписва нови или да прибере поне последните.

„Какво да правя, Господи? — питаше се трескаво тя. — Ами ако проследя дядо до губернатора тази вечер? А после? Идиотка, ще се осмелиш ли да молиш губернатора да не приема повече полици на Сент-Андре?“

Леони сви рамене. Не, това бе невъзможно. Не само че дядо й никога не би простил подобна постъпка, но и тя сама никога не би си позволила да го унижи по този начин.

„Поне дядо да се откаже от тази глупава идея да ме омъжва… парите, които ще пропилее за някакъв си съпруг, могат да се употребят много по-разумно. Достатъчно ще е да престане да играе комар и да наглежда плантацията.“ Въпреки занемарения си изглед къщата в града и терена около нея имаха стойност, така че можеха да се продадат. С парите от продажбата можеха да спечелят време, дори без да докосват зестрата й… а кой знае какво ще се случи след две или три години? Няколко години добра реколта и премерени икономии за известно време и щяха да бъдат спасени. Е, нямаше да са богати, нито пък щяха да живеят охолно, но поне щяха да запазят земите си и да подобрят условията, в които живееха. В крайна сметка всичко бе за предпочитане пред сегашното състояние на семейството.

Тя се замисли какъв интерес може да представлява този брак, който Клод се стремеше да й наложи. За какво щеше да послужи? Наистина за нищо — това си бе направо да хвърлиш парите на вятъра. „Ако дядо си въобразяваме ще се подчиня на прищевките му…“

Представи си церемонията — тя и този непознат господин Слейд пред олтара. Дядо, Ивет, семейството на Слейд и може би няколко сестри от манастира на урсулинките7. Леони тихичко се разсмя, когато си представи физиономиите им — щеше да се хвърли в краката на свещеника и да измоли право на убежище за себе си и за Ивет. „И ще го направя! — закле се тя. — Ако дядо ме принуди, ще го направя!“

След като разреши въпроса с омразния брак, Леони пренесе вниманието си към най-належащия проблем. Как да попречи на Клод да залага и как да вземе обратно вече подписаните полици.

Плахо почукване на вратата прекъсна хода на мислите й.

— Кой е? — попита тя.

Вратата леко се открехна и на прага се появи Ивет.

— Само аз. Дядо ти тръгна ли?

— Да, и още по-добре. Днес е направо невъзможен.

— Той винаги е невъзможен — каза Ивет с усмивка. Какво още е успял да стори?

Леони много внимаваше да не се изпусне за ултиматума на дядо си. Ивет бе толкова чувствителна, че ако разбереше как Клод я използва, за да изнудва Леони, незабавно щеше да се измъкне от полето на действие на Сент-Андре. „И какво ще прави? — убеждаваше се Леони. — Ще се намери точно в положението, което искам да й спестя. Не, Ивет не трябва да знае. Ще измисля нещо.“

Ивет бе придружила Леони и дядо й след мълчаливо споразумение между тях. Не си имаха никакво доверие, само че не можеха да я оставят в замъка без защита. За Клод Ивет бе коз, за Леони — съкровище. И двамата предпочитаха да им е под око. Ако дядо й предприемеше каквото и да е срещу сестра й, тук Леони би научила незабавно. Докато останеше ли Ивет в имението Сент-Андре, Клод би могъл да я отведе някъде без знанието на Леони.

Ивет седна срещу сестра си и загрижено попита.

— Какво има, Леони? Криеш нещо от мен. За какво се карахте този път?

— Както обикновено — за пари — живо отвърна Леони. — Не мога да го накарам да проумее, че ако престане да играе комар, положението няма да е толкова трагично.

— А той чу ли те?

Леони вдигна рамене.

— Изслуша ме. Но после изпадна в ужасно настроение. Все още си въобразява, че някой ден ще спечели.

В стаята за момент настъпи мъчителна тишина, но тъй като Леони никога не се предаваше за повече от няколко минути, тя рязко скочи на крака и весело поде.

— Ние сме глупачки. Седим тук и се вайкаме. А времето е прекрасно. Да излезем навън. Докато минаваме през кухнята, ще прелъжем Берта да ни даде лимонада и пралини8.

Няколко минути по-късно те седяха под сянката на старата смокиня, която растеше в покрития с плочки двор. Отпиваха от студената лимонада и хрускаха пралините, донесени от кухнята. Внезапно Леони се изправи.

— Тази вечер ще го проследя — заяви решително тя.

— Дядо си ли? — учуди се Ивет. — Но защо? Какво можеш да направиш?

— Още не знам — призна чистосърдечно Леони. — Но повече не мога да допускам да прави каквото си ще. Трябва да намеря някакъв начин, за да му попреча да пропилява и малкото пари, които са ни останали.

— Все пак не можеш да се превърнеш в негова сянка. Всичко може да ти се случи. Той посещава места, за които ти изобщо не бива да подозираш, че съществуват. Винаги тръгва през нощта. Не можеш да скиташ из улиците на Ню Орлиънс съвсем сама нощем. Опасно е. Все пак помисли до какво може да доведе тази безумна постъпка.

— Ще открия някакъв начин. Трябва? — повтори Леони с тон, който не търпеше възражение.

Четвърта глава

Ивет напразно се опитваше да я разубеди — Леони остана непреклонна. Като видя, че нищо не може да я откаже от плана й, Ивет се вбеси.

— Имаш същия характер като на дядо си — отчаяно извика тя. — Такъв инат си! Същата егоистка като него.

— Не — отговори Леони. — Толкова упорита — може би, но със сигурност не съм егоистка.

— Отлично! Прави, каквото щеш! — тросна се Ивет. — В крайна сметка това въобще не ме засяга.

Тя скочи и възмутено се завъртя на пети.

Леони си даваше сметка за опасностите, на които се излага, и не се сърдеше на Ивет за избухването. „Трябва да опитам — каза си тя. — Не можем да си позволим да трупаме още дългове.“

Тя смени роклята си. След като възнамеряваше да се крие в сенките на къщата на губернатора, един по-тъмен тоалет би бил по-подходящ. За нещастие избраната кафява рокля, както и по-голямата част от дрехите й, беше прекалено тясна. Леони имаше чувството, че ако си поеме дълбоко дъх, гърдите й ще изскочат от корсажа.

Младите момичета от Ню Орлиънс имаха навика да ходят боси по прашните улици на града. А когато пристигнеха на желаното място, прислугата измиваше краката им и те обуваха копринените си чорапи и сатенените пантофки, за да танцуват цяла нощ. Леони изобщо не смяташе да танцува, но сметна за благоразумно да тръгне боса, тъй като след силната буря предишната нощ улиците бяха покрити с кал.

Леони отгатна, че след разговора им дядо й ще отиде да удави гнева си в алкохол. Той точно така и постъпи.

Клод излезе няколко часа след залез слънце, облечен както винаги елегантно, но настроението му бе обезпокояващо. Конякът му даваше смелост. Дължеше пари на всички — доставчиците започваха да правят кисели физиономии, а дори преданият му шивач бе намекнал, че е по-добре да плати част от сметката си. Но тази вечер Клод беше изпълнен с увереност — скоро техните премеждия щяха да свършат. Леони го дебнеше зад завесите. Цялото същество на Клод излъчваше решителност.

Леони знаеше, че дядо й ще се отправи към къщата на губернатора на улица „Тулуза“, която бе близо до тяхната. От излизането на дядо й изтекоха няколко часа и тя реши да се измъкне навън. Изпитваше лек страх от тъмните улици. Единствено малките газови лампи, закачени на стълбовете по заповед на барон дьо Каронделе — предшественика на Гайозо — разпръсваха слаба светлина. За щастие кварталът бе изискан и се посещаваше от почтени хора. Така че Леони пристигна безпрепятствено до къщата на губернатора.

Леони не влезе през широката порта както Клод. Тя заобиколи къщата и потърси друг място да влезе. Шмугна се в конюшнята, промъкна се между неспокойните коне и стигна до врата, която извеждаше в малък двор.

Леони въздъхна с облекчение, когато пристигна благополучно. Несъзнателно стисна в шепа златното кръстче от майка си. Ами ако някой я откриеше в двора на губернатора да се спотайва като престъпник? Не, без пораженчески мисли! Тя се овладя и се отправи към къщата, като притичваше покрай стените.

Дворът на губернатора не бе обширен, сравнен с този на Сент-Андре, но за сметка на това сградата бе три пъти по-просторна от тяхната. Бе едноетажна и приличаше на удобна страноприемница, чиито многобройни врати излизаха на дълга тераса. Леони усети как гърлото й се свива. Как да намери стаята, в която дядо и играеше? И да допуснем, че я открие, какво да прави после?

Тя се колебаеше объркана. Дали да не се откаже? Да се върне у дома и да се признае за победена? Не, в никакъв случай. Нямаше да се откаже, без поне да е опитала нещо. Но какво? Ето това беше проблемът.

Леони продължи да напредва предпазливо. Спря се на ъгъла на къщата и се огледа. Нищо не се виждаше. Дотук всичко вървеше добре…

Внимателно се надигна към най-близкия прозорец и погледна в стаята — две жени се бяха разположили удобно и плетяха.

Третият прозорец беше на стаята, в която домакинът и неговите гости пушеха, пиеха и играеха карти. Сърцето на Леони се качи чак в гърлото, когато с поглед откри дядо си — седнал на маса от акажу, изцяло погълнат от играта. И въпреки че очакваше да види точно това, Леони не успя да сдържи възклицанието си.

Прозорецът бе отворен и един огромен мъж с черни коси, който седеше с гръб към Леони, вдигна рязко глава и попита:

— Чухте ли?

Останалите играчи наостриха уши, но след минута, която се стори безкрайна на Леони, Гайозо шеговито отвърна.

— Причуват ви се гласове, amigo9. Или може би искате да отвлечете вниманието ни от играта.

Мъжът се разсмя.

— Ще внимавам повече. Вие сте прекалено обиграни, за да използвам такива трикове.

Играта продължи. Леони се сви под перваза на прозореца. И сега какво да прави? Бе доста горда, че е успяла да намери дядо си в къщата на губернатора. Но вече трябваше да пристъпи към следващата точка от плана. Тя полекичка се надигна и хвърли поглед в стаята точно в момента, когато Клод подаваше на усмихнатия Гайозо лист хартия.

Когато забеляза нарастващата купчина полици пред губернатора, Леони бе обхваната от истински пристъп на бяс. Дядо й бе съвсем пиян. Тя виждаше Гайозо в профил и усмивката му й се стори зловеща. Изпита огромно желание да хвърли нещо по главата му.

Това си бе чист обирджилък. Тримата мъже, които играеха с дядо й, отлично съзнаваха, че той не е в състояние да залага трезво. И въпреки това му позволяваха да го прави. И колко от тези полици бяха подписани от неговата ръка? И най-вече как да ги вземе обратно? „Щом губернаторът ограбва дядо ми, аз пък ще ограбя него — реши тя. — Така е справедливо.“

След като откри решението на проблема си, тя зачака, стаена в сянката, играта да свърши. Тогава трябваше да намери мястото, където губернаторът прибираше полиците, после да влезе в къщата, бързо да ги грабне и да се скрие, без да я хванат. Призна си, че задачата не е лесна, но твърдо вярваше, че ще осъществи плана си докрай.

Минутите течаха бавно и тя започна да се бори с дрямката, която я унасяше. За да се разсъни, насочи мислите си в друга посока. Беше ли в стаята господин Слейд? Леони реши да рискува и погледна отново в стаята. Предположи, че едрият мъж срещу Гайозо не може да бъде определеният за съпруг от дядо й. Бе прекалено стар — поне четиридесетгодишен — и ужасно дебел! Може би тогава кандидат съпругът беше този, който седеше с гръб към нея?

Висок, широкоплещест, чернокос. Гласът му бе строг, но личеше, че е образован човек. Тя се замисли. Не, сигурно не бе той. Нали дядо й каза, че предишната вечер той е преустановил играта, защото Клод явно е бил толкова пиян, че да не може да играе повече. Докато този мъж сега го оставяше да залага.

Изводът на Леони бе напълно погрешен, защото четвъртият на масата бе именно Морган Слейд. Друг път той би направил всичко възможно, за да не може Гайозо да се облагодетелства от неадекватното състояние на Сент-Андре. Но тази вечер умът му бе ангажиран с друго. По-точно, мислите му кръжаха около дебеланкото с грубите черти, който Леони пренебрежително бе отхвърлила като възможен съпруг няколко минути преди това — генерал Джеймс Уилкинсън от армията на Съединените Щати.

Морган беше неприятно изненадан от посещението на Уилкинсън при губернатора. Той не знаеше, че генералът е в Ню Орлиънс, а ако беше предупреден, то със сигурност нямаше да приеме поканата на Гайозо. Генералът можеше и да има причина да поддържа отношения с губернатора, но Морган съвсем не държеше да го среща. Ненавиждаше го по хиляди причини. И ако понякога постъпките на Гайозо бяха нечисти, то всички действия на Уилкинсън излъчваха нетърпима воня.

Подозрителността на Морган само се засили от присъствието на Уилкинсън в къщата на губернатора и от близостта, която явно съществуваше между двамата мъже. Очевидно генералът замисляше нещо нередно, или може би инициаторът беше Гайозо? Морган не знаеше какво да мисли, но зад небрежно плъзгащия се поглед на сините му очи умът му преценяваше ситуацията, регистрираше всеки жест, всеки поглед, всяка казана дума, за да ги анализира след това.

Гайозо показа по всякакъв начин, че е изненадан от посещението на генерала. И все пак Морган не можеше да пренебрегне усещането си, че тази среща е уговорена предварително. Защо в такъв случай двамата мъже така се стараеха да се прикриват?

Въпреки присъствието на генерала вечерята бе приятна. Уилкинсън умееше да разказва забавно, а Сент-Андре — дори и пиян — бе приятен компаньон. Все пак Морган на драго сърце би се оттеглил още в полунощ, но нямаше как да се измъкне, без да обиди присъстващите. Тримата му събеседници бяха доста по-възрастни от него и между тях почти нямаше общи теми за разговор.

Съжаляваше, че не е отседнал при приятеля си Джейсън Савидж, чийто начин на живот му допадаше повече. Двамата бяха бивши възпитаници на колежа Хароу. Разликата във възрастта им бе само година и Морган със сигурност би се чувствал при него като у дома си. Още утре щеше да съчини някакво прилично извинение, да се сбогува с губернатора и да се отправи към плантацията на Джейсън, каквото всъщност беше и първоначалното му намерение.

Стенният часовник отброи два удара. Морган едва сдържа прозявката си и погледна със съжаление Сент-Андре, чиято глава се килкаше над картите.

Той рязко се изправи.

— Съжалявам, че съм първият, който напуска играта — каза той, — но ще отида да си легна. А ми сте струва, че господин Сент-Андре изпитва същата необходимост.

Като чу името си, Клод се сепна. Той изгледа младия мъж, като неразбиращо премигваше. В замъгления му от алкохола мозък се прокрадна неясната мисъл, че има да казва нещо изключително важно на този млад човек. Но какво? Не можеше да си спомни. Стана и се облегна на масата, за да не падне. Измърмори някакви благодарствени думи за прекрасната вечер, като си повтаряше, че утре непременно ще говори с господин Слейд. Единственото, което си спомняше, беше, че въпросът е важен.

Гайозо се усмихна по-приятелски от всякога и позвъни. Нареди на появилия се прислужник да уведоми слугите на господин Сент-Андре, че техният господар е готов да тръгват. Клод, както толкова често му се случваше, излезе, подкрепян от двама негри.

— Чудя се как търпите подобни личности, Мануел — подметна Уилкинсън след тръгването на Клод. — Все пак имате възможност да приемате по-почтени хора от този нещастник.

Гайозо се усмихна още по-широко.

— Може би, amigo, може би, но навремето господин Сент-Андре бе играч от висока класа и все още ми доставя удоволствие да го побеждавам на карти.

Той погали с ръка купчината полици и иронично добави.

— Все още му се случва да печели… но много рядко.

Уилкинсън кимна с разбиране, а Моргън потисна гримасата си на погнуса.

— Е добре, господа, пожелавам ви лека нощ — каза той учтиво. — Очарован съм, че ви срещнах, генерале, и се надявам, че ще се видим отново, докато съм в Ню Орлиънс.

— Със сигурност, момчето ми — отговори Уилкинсън. — Следващия път ще ми разкажете новините от Начес.

— Може би вечерта не бе особено забавна за вас — намеси се Гайозо, — но мога да уредя да наваксате това през останалата част от нощта — добави той и съучастнически му намигна. — Може би една хубава жена, която да стопли леглото ви…

Морган бързаше да остави двамата мъже, затова измърмори някакъв отговор, който не означаваше нито отказ, нито съгласие. Губернаторът избухна в смях.

— Вие сте много тактичен, amigo — засия той. — Все пак мисля, че ще ви изпратя някакво развлечение за тази нощ…

Морган се сбогува и излезе, като се чудеше дали да се възползва от предложението на губернатора. Хм! Щеше да си помисли. Спеше му се. Най-вероятно бе жената, ако дойде, да го завари дълбоко заспал, но не бе напълно убеден в това.

В стаята, която Морган току-що бе напуснал, се възцари враждебна тишина. После Гайозо отпи глътка коняк и нападна.

— Е добре, amigo, сега сме сами и е време за сериозен разговор.

— Така ли смятате? — попита предпазливо Уилкинсън.

Учтивата усмивка на Гайозо се стопи и той удари с юмрук по масата, без да се старае да прикрие недоволството си.

— Отлично знаете това, amigo. Забравяте, че моята родина ви плаща за предоставяните сведения. А вие се опитахте да ни преметнете, като изпратихте вашето протеже Нолън да ни шпионира на собствената ни територия. Искам обяснение.

Шумът от стоварилия се върху масата юмрук стресна Леони, която придремваше на моменти. Тя подскочи и погледна в стаята. Когато установи, че при губернатора е останал само още един гост, тя въздъхна с облекчение. Бе проспала тръгването на дядо й и на другия играч. Потърси с очи скъпоценните полици и когато о зърна струпаната до губернатора купчина, сърцето й учестено заби. Възможно най-бързо трябваше да открие някакъв начин да се добере до тях и да ги задигне така, че да не я заловят.

Губернаторът и Уилкинсън бяха настръхнали един срещу друг. Гайозо бе тъмночервен от ярост и от огромното количество алкохол, погълнато вечерта. Той запита с леко заплитащ се език.

— Отричате ли, че Нолън ни шпионира по ваше поръчение. Ще се осмелите ли да отречете, че той не изследва страната, а състави карта на терена, която ще ви позволи да нахлуете там?

Гневен пламък озари погледа на Уилкинсън, но загасна толкова бързо, че Гайозо нямаше достатъчно време да го забележи. Генералът се подпря на стола и заяви с пресилена любезност.

— Вижте, Мануел, не можете да вярвате в подобно нещо. Аз съм предан приятел на Испания от толкова години. Защо да рискувам и да загубя златото, с което, вашето правителство щедро ми се отплаща. Помислете, драги.

Гайозо внимателно се взря в лицето на събеседника си. Наистина Уелкинсън бе верен съюзник на Испания. Бе предоставял безценни сведения за наличния състав на армията в американските фортове, които очертаваха граничната зона между Щатите и испанските територии. Бе давал правилни съвети за политиката към американците. Дори се бе опитал да отдели Кентъки от Съединените Щати, за да може Испания да го завладее. Да, Уилкинсън беше приятел. Но дали още бе такъв? Този въпрос си задаваше Гайозо.

— Вярно е, че сте помагал на моята стлана години наред — каза той, — но само защото това е било изключително във ваш интерес.

Уилкинсън се обиди.

— За какъв ме мислите. Гайозо? Аз имам само една честна дума и се заклех да служа на Испания. Как е възможно да ме подозирате?

Гласът на генерала звучеше искрено. Гайозо нерешително го загледа. Може би Уилкинсън бе невинен? Може би виновникът бе Нолън?

— Отричате ли, че Нолън ви е изпратил сведения, които могат да улеснят навлизането на значителни военни части в наша територия? — попита все така недоверчиво той. — Сведения, които биха били изключително полезни за една личност, която се интересува от покупката на големи пространства испанска земя?

Уилкинсън успя да скрие тревогата си. Той надяна маската на засегна невинност и патетично възкликна.

— Каква подлост! Кой се осмелява да мърси името ми с подобна лъжа! Честта ми е извън всякакво подозрение. И ще я защитя дори с цената на живота си. Коя е отрепката, посмяла да петни репутацията ми? Кажете ми името, Гайозо, и ще ви докажа кой е истинският виновник!

Уилкинсън бе забележителен артист. Сините му очи блестяха от възмущение, страните му бяха почервенели от гняв. Но изпълнението не впечатли Гайозо — той бе чувал същите приказки, но при други обстоятелства, и бе установил, че доблестният генерал лъже безсрамно.

Все така прилепена към стената, Леони се превръщаше в кълбо нерви. Разговорът достигаше до ушите й като приглушен шепот, освен когато някой от двамата мъже не повишеше глас. А и това, което си говореха, не я интересуваше. Тя вече си задаваше въпроса дали чакането й не е било напразно.

Преди да реши да изостави всичко, Леони погледна за последен път през прозореца и видя как Гайозо събира полиците от масата. Той отвори някаква врата и се скри от погледа й, последван от събеседника си. Леони бързо притича до следващия прозорец и с огромно облекчение видя, че Гайозо и безценните полици отново са пред очите й. Очевидно стаята, в която току-що бяха влезли мъжете, бе работният кабинет на Гайозо. Огромно бюро заемаше почти цялата отсрещна стена. Леони се помъчи да се ориентира в разположението на помещенията. Едната врата на кабинета водеше към игралната зала. Но до бюрото имаше още една врата, която сигурно водеше към терасата, която обикаляше цялата сграда.

Докато тя се оглеждаше, губернаторът постави полиците в ъгъла на бюрото и взе оттам лист, който подаде на генерала с презрителен жест.

— Отричате ли, че това е било предназначено за вас? — попита той, без да сваля очи от лицето на генерала.

Уилкинсън погледна за миг листа и небрежно го върна обратно върху полиците.

— Разбира се! Дори не зная за какво става въпрос. И считам, че вие, Гайозо, ми дължите обяснение — отговори той и премина в настъпление. — Аз съм предан приятел на Испания, а вие отправяте към мен отвратителни обвинения. Или трябва да ми докажете тяхната състоятелност, или да ми поднесете извиненията си.

Гайозо замръзна.

— Не ви дължа никакви извинения. Скоро задържахме пратеник на Нолън и открихме, че той предава сведения на някой в Съединените Щати.

Бе очевидно, че Гайозо под „някой“ имаше предвид Уилкинсън.

Генералът пребледня.

— И… вие мислите… че аз съм този… този, който получава сведенията? — запъна се той. — Не е вярно! Не мога да търпя повече тези намеци!

Гайозо умислено го наблюдаваше и попита меко.

— Сигурен ли сте, че не сте виждал картата, която ви показах преди малко?

— Може би това е работа на Нолън, но аз нямам нищо общо с нея — отговори Уилкинсън. — Впрочем, какво ви кара да смятате, че тя е предназначена за мен?

— Всичко, скъпи генерале. Всички знаят колко сте привързан към Нолън, независимо че от известно време твърдите точно обратното. А сега трябва да ви съобщя, че от три месеца имаме доверен човек сред хората на Нолън. От него научихме, че Нолън е правил измервания. И още нещо — че доста често говори за влиятелния си приятел генерал Уилкинсън. Дори разправя, че този приятел ще реши съдбата на испанските територии, простиращи се на запад от Сабина.

Уилкинсън изглеждаше готов да избухне всеки миг. Гръдният му кош така се изду, че копчетата на раираната му жилетка щяха да се отскубнат. Лицето му стана иурпурночервено и той произнесе с треперещ от сдържан гняв глас.

— Нали не вярвате на този куп лъжи, Мануел? Никога не съм чувал нещо по-невероятно. Такава глупост!

— Ще видим! — безизразно изрече Гайозо.

Доведен почти до лудост. Уилкинсън се облегна на бюрото на Гайозо и заяви.

— Заклевам се, че нямам нищо общо с тази история, Мануел. Трябва да ми повярвате!

— Наистина не знам на какво да вярвам — измърмори Гайозо. — Вие сте такъв двуличник!

Леони със задоволство забеляза, че разговорът е към своя край. „Добре! Сега, Боже мили — замоли се тя, — направи така, че губернаторът да остави полиците там, където са!“

Бог чу молбата й. Гайозо се отдалечи от бюрото и се отправи към вратата. Леони се сви на топка под перваза на прозореца. Гайозо спря на прага и се обърна към Уилкинсън.

— Ще обмисля отново всички факти, преди да изпратя доклада си на вицекраля — каза той, — но ви предупреждавам: за момента считам, че той няма да е благоприятен за вас.

Уилкинсън стоеше, облегнат на бюрото. Незабелязано прокрадна ръка към купчината полици, сграбчи картата и я пъхна в джоба си.

— Донесете ми чашата с коняк — нареди Гайозо. — На масата е… И ме последвайте. Може би ще ми обясните по-ясно защо трябва да ви вярвам.

Уилкинсън впери поглед в кехлибарената течност. После лицето му се разкриви от зловеща усмивка. Бръкна в джоба на сакото си и извади малко бяло пакетче. Погледна за миг към вратата, за да се увери, че Гайозо не го вижда. Изпразни светкавично съдържанието на пакетчето в чашата, взе я и бавно последва губернатора. Хм! Ще пише на вицекраля, ще съсипе репутацията му пред Испания! Е добре, скоро ще научи, че никой не може безнаказано да заплашва Уилкинсън.

Настъпилата тишина беше знак за Леони да се надигне. Стаята бе празна. Най-после бе настъпил и нейният час. Полиците, подписани от, дядо й тази вечер, бяха почти в ръцете й.

Сдържайки дишането си, тя се повдигна на перваза на полуотворения прозорец. Бутна рамката и скочи в кабинета. Тогава осъзна, че губернаторът и генералът продължаваха да спорят в съседната стая. Трябваше да мине през отворената врата, без да я забележат. Тя погледна към двамата мъже. Губернаторът се държеше странно. Чертите на лицето му бяха разкривена като че ли от ужасно страдание, но генералът не проявяваше никакво безпокойство.

Леони извърна очи от сцената, която се разиграваше в съседната стая, стисна палци и притича край вратата като сянка. С треперещи крака стигна до бюрото, сграбчи купчината полици и се сниши.

Тъкмо се готвеше да хукне обратно, потръпваща от възторг, когато замръзна от ужас при шума от стъпки, приближаващи се към вратата, която се намираше между нея и прозореца.

Обезумя. Затърси с поглед някакво скривалище. Паниката я завладя и тя бързо отвори вратата, която водеше към главния коридор.

Със свито гърло Леони тръгна по коридора, който й се стори безкраен. Вървеше покрай затворени врати, но не смееше да провери какво има зад тях. Шумът на отваряща се зад гърба й врата реши въпроса. Без да мисли, тя се вмъкна в най-близката стая. Божичко, дано е празна! — повтаряше си тя.

Пета глава

Стаята не беше празна, но Леони не знаеше това. Тя се облегна на вратата и зачака сърцето и да възстанови нормалния си ритъм.

Цареше пълен мрак. Леони въздъхна дълбоко и благодари на небето. Когато очите й привикнаха с тъмнината, тя различи очертанията на френски прозорец, през който би могла да се измъкне навън. И тъкмо се готвеше да се възползва от него, когато един мъжки глас я прикова на място.

— Тъкмо се питах, дали Гайозо не е забравил — измърмори Морган и протегна ръка, за да привлече Леони.

Когато Морган се прибра в стаята си, единственото му желание бе да потъне в сън. Съблече се и си легна, но дрямката му премина. Спомените за Стефани завладяха мислите му. Той отново виждаше присмехулната усмивка на яйцето й, страстното й тяло, после пред очите му изплува мъничкият труп на Филип.

Скочи като опарен от леглото и навлече червения си кадифен халат.

Гарафа с коняк бе поставена на малката масичка пред френския прозорец. Морган реши, че алкохолът ще му помогне да прогони мъчителните си видения и си наля конска доза.

Но сънят все така не идваше. Той пламенно закопня Гайозо да му изпрати обещаната млада дама, която да промени хода на мислите му. Жена бе причина за неговото нещастие, може би друга щеше да го дари с моментна забрава.

Той тъкмо бе оставил чашата и се готвеше да се облече отново, за да си потърси компания, когато Леони влезе в стаята му. В тъмнината гой различаваше само дребничкия й силует и очертанията на гърдите й. А това бе напълно достатъчно за душевното му състояние.

„И проститутките са полезни по своему“ — помисли си гой и тръгна към Леони. Тогава произнесе думите, които я вцепениха.

Леони не проумя техния смисъл. Само едно нещо бе от значение за нея — възможно най-бързо да изчезне от тази стая и от къщата на губернатора. Стисна чантичката с полиците до гърдите си и направи отчаян опит да изтича до прозореца.

— О, го-господине — заекна тя. — Вие… вие ме из-зпла-шихте… Сигурно съм сбъркала вратата… Аз… аз си отивам веднага…

Морган постави ръката си на рамото и и тя инстинктивно се дръпна назад. Той се засмя.

— Не бой се, малката. Няма да ти причинявам болка и ако Гайозо те е изпратил, можеш да си сигурна, че не си сбъркала стаята. Ще запаля свещта, за да видя с кого си имам работа.

— Недейте — продума Леони със свито гърло.

— Добре — съгласи се Морган. — Ако искаш да си тайнствена, нямам нищо против.

Леони преглътна.

— Благодаря ви, господине, а сега позволете ми да…

Искаше да му каже, че трябва да си върви, но Морган, който въобще не изпитваше необходимост да разговаря, впи устни в нейните. Тя бясно замята глава и възмутена възкликна.

— Но, господине, вие сте луд!

Ако съзнанието на Морган не бе замъглено от порядъчното количество коняк и ако Гайозо не му бе подхвърлил, че ще изпрати жена в стаята му, то неминуемо би усети, че въпросната дама се държи доста странно за проститутка. Но предвид обстоятелствата, Морган просто сметна, че тя се опитва да удължи удоволствието му. Сграбчи я в прегръдките си и прошепна.

— Достатъчно време загубихме. Остани тайнствена, щом искаш, но, за Бога, не се прави на света вода ненапита.

Морган не даде на Леони време за възражения. Той разтвори устните й с език, който жадно се стрелкаше в устата й. Изумена от страстта на тази целувка. Леони стоеше като парализирана. Не знаеше нищо за любовните игри и никога не бе докосвана толкова интимно от някой мъж. Докато постепенно завладяваше устните й, непознатият плъзна едната си ръка около кръста й, а с другата измъкна фуркетите, които придържаха меднорусата й грива. Прекрасните буйни коси се спуснаха като освободен водопад и Морган изостави за миг устата й, за да зарови лицето си в уханните къдрици.

— Каква прелест! — прошепна той, като галеше нежно шията й. — Господи, колко чудесно е, че Гайозо те изпрати. Ела, тази нощ ще вкусим всички удоволствия на любовта.

Леони не разбираше почти нищо от думите на този непознат мъж. Тя бе толкова ужасена, че способността й да мисли се изпари. Изобщо не можеше да реагира. Но когато усети, че стоманените ръце я повдигат, тя внезапно възвърна цялата си енергичност.

— Не, пуснете му! — кресна гневно тя. — Сигурно има някаква грешка.

— Грешка ще бъде, ако те пусна — каза Морган, като се смееше. — Не разбирам защо се инатиш и ми изнасяш това представление, но ако ти харесва — карай нататък.

Тъмнината скриваше чертите на лицата им. Леони усещаше, че мъжът е едър и мускулест, че кожата му е гладка и еластична, а гласът сериозен и издаваше образованост и интелект. Що се отнася до Морган, той си даваше сметка, че тя има разкошни коси и стегнато тяло, което до болка желаеше.

Той плъзна ръката си в деколтето на корсажа й и пръстите му нежно погалиха връхчетата на гръдта й. Леони трепна от отвращение. Допирът на мъжката ръка до гърдите й я разтърси.

— Боже мой! — задави се тя. — Какво ви прихваща!

Морган отдръпна ръката си от корсажа й и пипнешком потърси телените копчета на роклята й. И преди да успее да отгатне намеренията му, Леони бе напълно съблечена.

Всичко протичаше с такава бързина, че тя съвсем се обърка. Страхът, гневът, отвращението се смесваха с чувства, които никога не бе изпитваха. Тя реагира по типичния за нея начин — започна да се бори.

За нещастие страстното желание в нейния противник бе разпалено и той не се учуди на нейната съпротива. Бе изключително силен и юмручните удари, които се сипеха като градушка по раменете му, не можеха да го спрат. След миг червеният кадифен халат отлетя при купчината дрехи, които се въргаляха на пода.

Преживяването бе истинска травма за Леони. Никой не й бе намеквал дори за този вид отношения между мъжа и жената. Но кой да й каже? Готвачката на замъка Сент-Андре ли? Или дядо й? Тя разбира се имаше някаква бегла представа. Бе наблюдавала животните в храсталаците около блатата и бе присъствала при оплождането на добитъка в плантация. Но тези повърхностни впечатления не бяха достатъчни, за да я подготвят за това, което в момента непознатият вършеше с тялото й.

Тя чувстваше как устните на мъжа пробягват по нея, докато ръцете му ставаха все по-дръзки. Изглежда харесваше усилията, които Леони полагаше да се освободи. Той се притискаше към нея и тя със стъписване усети парче гореща плът, което се втвърдяваше до корема й. Въпреки водовъртежа от чувства и мисли, Леони изпита нещо странно. „Какво става?“ — запита се тя с усещане за безтегловност. Но изведнъж се вкамени от допира на ръката, която настойчиво се прокрадваше между бедрата й.

Морган бе прекрасен любовник. Когато пръстите му замилваха и изучаваха най-интимната част от нейното същество, Леони несъзнателно изстена от удоволствие. Той усети, че не може да изчаква повече. Коленете му раздалечиха нейните. Ръцете му я повдигнаха от кръста и той рязко проникна в нея.

Леони изпита раздираща болка, която отзвуча незабавно и отстъпи място на някакво, непознато усещане. Той завладяваше тялото й. Напълно съсипана, тя оставаше неподвижна. Бе толкова ужасена от всичко, което й се стоварваше на главата, че бе неспособна да се опълчи срещу непознатия, който току-що бе отнел нейната невинност.

Морган не се учуди, че жената не споделя удоволствието му. Повечето проститутки се задоволяваха с това да предоставят телата си на мъжете. Несъмнено и тази не правеше изключение. Но въпреки това тя бе по-различна и той се съмняваше, че може да е така продажна. Устните му страстно изпиваха нейните, докато ръцете му стискаха стегнатите й хълбоци.

Вцепенението на Леони премина и тя се окопити. Отново започна да се бори. Бясно се извиваше, за да освободи устните си, мяташе глава наляво и надясно, но усилията й бяха напразни. После го засипа с юмручни удари, но пак не постигна нищо.

Най-накрая, с продължителен стон, Морган се освободи в тялото на жената. Страстта му бе утолена, но изпитваше странно неудовлетворение. Той се отдели от нея, като се питаше дали някога отново ще почувства блаженото задоволство, както през първите години на брака си. После стисна челюсти и вътрешно се прокле. По дяволите! Няма ли някога да изхвърли Стефани от мислите си!

Вбесен най-вече на себе си, той рязко й нареди.

— Върви си сега. Оставих ти злато на скрина до вратата. Вземи го.

Леони не изчака разрешението му. Тя вече трескаво ровеше за дрехите си и ги навлече, без да губи и минута. Стисна чантичката си, в която се намираха скъпоценните полици и се отправи към скрина. Взе една шепа монети и с див огън в зелените си очи се втурна към леглото.

— Дръжте си златото! — кресна тя и с всички сили запрати монетите в лицето му. — Нямате достатъчно пари, за да заплатите това, което ми причинихте!

После се завъртя, отвори френския прозорец и изчезна в нощта.

Морган побесня. Скочи от леглото и хукна към прозореца. Потърси с поглед жената, която му бе нанесла такава обида, но тя се бе стопила в мрака. Той тръсна глава и бавно се върна към леглото. Дали някой може да разбере жените, чудеше се заинтригуван той. Купчината злато, която бе оставил върху скрина, бе повече от достатъчна. Следователно тя не трябваше да се чувства неоценена. Защо тогава постъпи по този начин?

Машинално той запали свещта на нощното шкафче и огледа стаята. Нещо проблясна до хвърления на пода халат и привлече вниманието му. Той се наведе и видя, че това е златна верижка с изящно гравирано кръстче.

Спомни си за съпротивата на младата проститутка. Сигурно се бе изхлузило от врата й, докато се бореше с него — помисли си все така учуден той. Проституките нямат навика да отказват парите, които са спечелили, и обикновено не носят златни кръстчета. Странно, изпита любопитство той, как ли изглеждаше това създание, което за кратко бе споделило леглото му.

Готвеше се да духне свещта, когато погледът му се спря върху чаршафите. Ужасен, той разтвори широко очи при вида на няколкото издайнически капки кръв.

— По дяволите, девственица! — прокле той. — Не е чудно, че не взе парите.

Този Гайозо не беше нормален. Да изпраща на гостите си девствени момичета. А и тя — защо бе приела? Едва ли го е направила, само и само да хвърли златото в лицето му.

При мисълта с каква безпощадност я бе обладал, Морган изпита смътни угризения. Е, не се бе държал като оскотял от похот мъжкар, но ако беше предупреден, нямаше да бъде до такава степен погълнат от удовлетворяването на собствената си страст. Истината беше, че само ако знаеше, несъмнено нямаше да постъпи по този начин. В съзнанието му девствените момичета бяха тясно свързани с брака. Той не бе човек, който скита из страната в издирване на девственици, за да ги превръща в жени. Не, определено нямаше никаква склонност към девственици. Единствената, която бе притежавал до тази вечер, бе собствената му съпруга и този опит му бе напълно достатъчен.

Морган отново си легна и духна свещта със смътното чувство за вина. „Господи, колко доволен ще бъда, когато си тръгна оттук — помисли си той. — Утре отивам при Джейсън, но Гайозо ми дължи едно малко обяснение.“

На следващата сутрин Морган научи, че Гайозо на никого вече няма да може да обясни каквото и да е. Той бе умрял през нощта.

Смаян от неочакваната вест, Морган напълно забрави дебютантката проститутка. Той изказа своите съболезнования на вдовицата, стегна багажа си и се отправи незабавно към къщата на Джейсън. Оказа се, че не е в града, но Морган не се смути от такава дреболия. Знаеше, че ще го открие в плантацията му Бове. Нае карета, разпореди се багажът му да го следва и потегли.

Когато пристигна пред голямата бяла къща с колони, към Морган притича негърче и пое юздите на коня му.

— Господин Савидж в къщи ли е? — попита Морган и му хвърли монета.

Преди детето да успее да отговори, до Морган долетя глас.

— Страшен си! Избра най-дългия път, за да стигнеш дотук!

Джейсън стоеше на стълбището, което водеше към терасата. Морган кимна.

Знам, знам. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Допуснах грешката да посетя губернатора в деня на пристигането си и той настоя да му погостувам известно време. Тази нощ явно е пийнал повече, отколкото трябва, защото е мъртъв. Уверявам те, че новината наистина ме потресе.

— Какво? — възкликна Джейсън. — Невъзможно! Видях го миналата седмица.

— И все пак е истина — бавно потвърди Морган. — Снощи играх карти с него и той беше в чудесна форма. Нашият приятел Уилкинсън също беше там.

Джейсън сви вежди.

— Уилкинсън? Какво ли е замислил?

Морган вдигна рамене и смени темата.

— Ще ме поканиш ли да вляза, или възнамеряваш да ме държиш тук, докато пукна от жега? — попита той, като се преструваше на разтревожен.

Бурен смях посрещна думите му. Джейсън го сграбчи в прегръдката си и с обич заяви.

— Ах, приятелю! Колко се радвам да те видя! Добре ли са всички у вас?

Двамата много си приличаха. Бяха едри, леко мургави и изключително привлекателни, без обаче да бъдат образци на „класическа красота“. И двамата произхождаха от семейства на богати плантатори от Ню Орлиънс.

И все пак имаше неща, по които се различаваха. Джейсън бе единствен син и родителите му не се разбираха и живееха разделени. Антония, майка му — в Ню Орлиънс, а баща му Ги — в имението им Грийнууд във Виржиния. Джейсън също имаше роднини в Англия чичо му бе дук Роксбъри. С Морган се запознаха в Хароу и оттогава станаха приятели за цял живот.

Пътищата им рядко се пресичаха, тъй като всеки бе зает със собствените си дела, но всеки път, когато някой от тях се озоваваше в района на другия, от само себе си се разбираше, че ще отседне при него. Джейсън бе избегнал брачния капан. Твърдеше, че примерът на родителите му го е предпазил. Той бе запознал Морган с Нолън, така че бе неизбежно да повдигнат въпроса за протежето на Уилкинсън.

— Имаш ли вести от Нолън? — попита Морган, докато разговаряха.

— Не — отвърна Джейсън, — но това не означава нищо. Филип е много загадъчен и въпреки че искрено му се възхищавам, предпочитам да не съм в течение на тайните му.

Морган кимна. Това бе вярно. У Нолън имаше нещо, което държеше хората нащрек. Все пак Джейсън поддържаше приятелски отношения с него и тъй като Морган знаеше за съвместните им приключения, попита.

— Ти го придружаваше в една от първите му експедиции… Отнасяше се… за търговия с коне, струва ми се?

Странен израз засенчи лицето на Джейсън и той отговори.

— Да, бях на седемнадесет години. Помниш ли моя индиански приятел Кръвопиеца? Той дойде с нас, за да води преговорите с команчите. Мога да гарантирам, че никога не съм присъствал на нещо по-добро…

И през целия ден двамата не можаха да се наговорят.

Дядото на Джейсън, Арман, се присъедини към тях щом се свечери. Той сърдечно поздрави Морган с добре дошъл и шеговито попита дали още дълго време двамата приятели смятат да прекарат в уединение и да не го допускат до себе си.

Младите мъже запротестираха, като се смееха. Очертаваше се приятна вечер.

И чак преди да се мушне в леглото, Морган се сети за авантюрата с момичето с медноруси коси. Бе свалил сакото си и проверяваше съдържанието на джобовете си, когато пръстите му напипаха кръстчето, окачено на златна верижка.

Вериятно никога нямаше да има възможност да върне бижуто на собственичката му. Но въпреки това изпитваше някакво необяснимо нежелание да се раздели с него. „За спомен от една страстна нощ? — каза си той с цинична усмивка. — Защо пък не!“ И без да знае защо, той реши, че това украшение ще му бъде талисман. Във всички случаи то щеше да му напомня винаги, когато го погледнеше, че всички жени са коварни — дори и проститутките.

Леони откри, че кръстчето й е изчезнало, чак когато се прибра у дома. Промъкна се през вратата, оставена заради нея незаключена от Ивет, и инстинктивно посегна към гърдите си, за да докосне кръстчето. В жеста й имаше благодарност, толкова бе щастлива, че е пристигнала благополучно. И тогава забеляза, че го няма.

След всичко изживяно през нощта Леони посрещна като последен удар на съдбата загубата на единствения останал от майка й спомен. Тя никога не разбра дали се разплака за загубената си невинност или за изгубеното кръстче.

Пипнешком се отправи към стаята си, като се питаше дали тези прословути полици си заслужаваха всички страдания, които изтърпя заради тях.

Тя се хвърли на леглото сломена, че положените от нея усилия не струваха и пет кари. Със същия успех дядо й можеше да поднови заниманията си утре й да подписва други полици. За пръв път се замисли над мрачното бъдеще, което се очертаваше пред нея. Дядо й ги водеше право към разорението. На всичко отгоре щеше да я принуди да се омъжи за човек, когото никога не е виждала. Следователно това, което направи, нямаше никаква полза.

Тялото й бе като пулсираща рана, в устата й още витаеше жадният вкус на целувките на непознатия, между бедрата си усещаше огън и постоянна болка. Тя бавно свали роклята си и изстена при вида на петната кръв по кожата. Бе загубена! „И за какво? — прокле се тя, като гневът й нарастваше. — Заради дълговете на дядо от комар!“ Изгледа с омраза старата чантичка, в която бяха документите. „Каква глупост!“

Леони бе енергично момиче. Наистина отнемането на девствеността й щеше да остави дълбоки следи в душата й, но тя бързо възстанови самообладанието си. В действителност непознатият не се бе държал нито особено грубо, нито жестоко и против волята си тя трябваше да признае, че той не бе много наясно какво върши. От този извод ядът й не минаваше, но тя бе достатъчно откровена пред себе си, за да допусне, че отчасти носи отговорност за случилото се. Ако не се бе промъкнала като престъпник в къщата на губернатора, мъжът никога не би я взел за проститутката, която вероятно Гайозо бе обещал да му изпрати.

Нима бе възможно жените да предлагат телата си на напълно непознати мъже? На мъже, които никога не са виждали и които никога повече няма да видят? Леони потръпна при мисълта за чужденеца, който я бе притежавал тази нощ. Във всеки случай тя за нищо на света не желаеше да го срещне отново. Страните й поруменяха при мисълта, че може да се озове срещу мъжа, изучил толкова интимно тялото й.

Подраскване по вратата я накара да подскочи. Отиде и отвори. На прага се появи Ивет, облечена с дълга нощница. Лицето й бе бяло от притеснение.

— Ох, ето те най-сетне — прошепна тя. — Полудях от тревога.

Леони бързо хвърли поглед към спалнята на дядо си и дръпна Ивет в стаята.

— Току-що се прибрах — каза.

— Знам — промълви Ивет. — На всеки половин час идвах. Смятах да те чакам, но когато дядо ти се прибра, ми заповяда да си лягам. Взе ли полиците?

— Ама разбира се! — отговори Леони с престорено безгрижие. — Нямаше никакви трудности.

— Изглеждаш странна — Ивет я наблюдаваше с тревога и попита с напрегнат глас. — Заклеваш ли се, че всичко е наред?

— Прекалено много проблеми си създаваш — засия Леони. — Всичко е наред и съм доволна, че тази вечер не ни донесе още дългове.

— Колко пъти мислиш, че ще е възможно да постъпваш по този начин? Все пак не можеш да следиш дядо си всяка вечер. Този път си извадила късмет, но вероятно няма винаги да е така.

Леони сдържа горчивия си смях. Какъв късмет… Само ако Ивет знаеше!

Ивет й зададе още няколко въпроса и вече поуспокоена се прибра в стаята си. Леони изтощена се отпусна на леглото и щом главата й се допря до възглавницата, потъна в дълбок сън.

На другия ден се събуди чак по обяд. Бе възстановила почти изцяло природната си енергичност, независимо че още изживяваше снощните събития. Насили се да не мисли за времето, прекарано в прегръдките на непознатия. Стореното — сторено! Сви кафявата рокля на топка, раздра фустата и скри всичко в стара чанта, която хвърли в ямата за смет.

Започна да търси Ивет, а мислите й се въртяха около полиците, които все още стояха в чантичката. Какво да прави с тях? Трябваше ли да ги унищожи? Щеше да е по-разумно да не са сред вещите й, когато кражбата бъде разкрита.

Ивет забеляза промяната в поведението на сестра си. Но не можеше да проумее откъде идва. Имаше чувството, че нещо в Леони е изгаснало. Запита се дали й е казала всичко. Учудваше се, че Леони не тръби за победата си, защото обикновено, когато тя постигнеше набелязаната цел, триумфът й изобщо не можеше да се нарече скромен.

А Клод не забелязваше нищо, но това си бе в реда на нещата. Както обикновено мъчеше го главоболие, но то въобще не засилваше проницателността му. В крайна сметка към четири следобед той се почувства по-добре и реши да помоли господин Слейд за среща. Затова се отправи към къщата на губернатора, преди да е започнал отново да се налива. Новината за смъртта на Гайозо го разтърси, но трябваше да си признае, че вестта за заминаването на господин Слейд го опечали много повече. Осведоми се за адреса на въпросния господин, но прислужникът не го знаеше — господин Слейд бе изказал съболезнованията си на семейството и бе заминал, като бе взел и багажа си. Слугата не можеше да му каже нищо повече.

Клод си тръгна замаян. Господин Слейд бе толкова подходящ! Старецът се запъти към любимото си кафене на ъгъла на улиците „Рампарт“ и „Тулуза“ с намерение да удави разочарованието си с някоя и друга чашка, като тъжно поклащаше глава.

Не бе направил и стотина крачки, когато забеляза едър, чернокос млад мъж, който вървеше към улица Роял. Господин Слейд! Клод ускори крачка, после се спусна да го гони и успя да го настигне — точно преди той да влезе в едно от многобройните кафенета на улица „Роял“.

— Господин Слейд! — извика той. — Морган Слейд! Почакайте!

Младият мъж спря и погледна през рамо. Все едно че не го познаваше.

— Да? — учтиво запита Ашли Слейд, без изобщо да си направи труда да разкрие пред Клод, че не е Морган.

Сините му очи — същите като тези на братовчед му — определиха до пени цената на добре скроения костюм на възрастния джентълмен, явно аристократ, и той добави вече по-любезно.

— Какво мога да направя за вас?

Шеста глава

Клод дори за миг не се усъмни, че срещу него не е Морган Слейд. Ашли лесно можеше да бъде взет за братовчед си, особено от някой, който не ги познава добре. А за нещастие Клод бе виждал Морган всичко на всичко два пъти, при това пиян. Ашли реши да не разкрива самоличността си, докато не разбере дали това недоразумение няма да му донесе някаква изгода.

Пътуването му до Новия свят бе пълно разочарование. Той проклинаше глупавата прищявка, която го бе подтикнала да напусне Англия и да замине за Северноамериканския континент. Тук пари се печелеха само с работа. А Ашли се отвращаваше от всякаква работа. Той обикаляше граничните градчета, живееше на кредит, където можеше, или мамеше на карти, когато нямаше друг изход.

Считаше, че гневът на баща му се е изпарил и бе решил да се върне в Англия. Надяваше се обаче да намери пари за път и да се измъкне от едно положение, което ставаше все по-опасно.

Ашли умишлено не припарваше до Начес, защото знаеше, че чичо му и братовчедите му ще го прогонят като куче. Прекара няколко месеца в Батон Руж и оттам писа на баща си, че възнамерява да посети Ню Орлиънс. В действителност той се надяваше, че посочването на неговия адрес ще накара барона да му се притече по някакъв начин на помощ.

Ашли би могъл да остане завинаги в Батон Руж. Бе спечелил благоволението на една богата вдовица, която се оказа готова да го издържа. Но си навлече яростта на семейството й. Връзката предизвика скандал и близките на дамата решиха да я прекратят. Решен да защити удобното си съществуване, Ашли предизвика на дуел един от племенниците на вдовицата и го уби. Естествено това накара всички родственици на нещастната жертва да пожелаят главата на Ашли и той побърза да изчезне — естествено не, без да вземе със себе си значителна част от бижутата на завоеванието си.

Продаде накитите и получените пари му осигуриха малка отсрочка. Но златото изтичаше направо като пясък между пръстите на Ашли. И когато пристигна в Ню Орлиънс, авоарите му бяха сведени до нулата. Още повече, че неговите появявания и изчезвания от града нямаше да останат дълго време незабелязани от жадуващите отмъщение роднини.

Ашли винаги дебнеше някаква изгодна сделка и затова се въздържа да разкрие пред Клод самоличността си. Поне докато не разбереше дали може да извлече облага от заблуждението на стареца.

Двамата мъже седнаха на една маса и си поръчаха кафе, обилно разредено с ром и коняк. Клод трескаво търсеше тактичен повод, за да повдигне въпроса, който тежеше на сърцето му. Започна разговора с вестта за внезапната смърт на губернатора. Ашли го изслуша нащрек, но благодарение на няколко умело зададени въпроса той научи, че господин Сент-Андре е виждал братовчед му само два пъти и се поотпусна. Фактът, че Морган е в същия град, изобщо не го радваше. Но неговата склонност към интриги го тласкаше да се включи в играта. И Ашли ловко се вмъкна в кожата на братовчед си.

Светският разговор продължи известно време, след което Клод отпи глътка кафе, за да си вдъхне смелост, и започна.

— Господин Слейд, не ви заговорих на улицата само от учтивост… Бих искал да ви направя едно предложение…

Ашли веднага наостри уши. Ако от сделката можеше да се измъкнат някакви пари, тя безусловно бе от огромно значение.

— Да? — реши спокойно да изчака. — За какво се отнася?

Клод се поколеба. Въпреки че Ашли изключително приличаше на Морган, той все пак не бе Морган, и Клод несъзнателно изпитваше неясни резерви към младия човек. Сега съзнанието му не бе замъглено от алкохолни изпарения и той го наблюдаваше с бистър ум, като започваше да се пита дали първите му впечатления са били правилни. Откриваше в него нещо, което не бе забелязал първия път… Погледът на този мъж бе твърд, пресметлив. Но Клод отхвърли тези налудничави мисли и заяви направо.

— Имам внучка, която искам да омъжа и бих се чувствал щастлив, ако се съгласите.

Ашли за малко не изруга от яд. Каква полза щеше да има от един брак? През последните години бе имал предостатъчно възможности да се ожени, и то за богати наследнички. Защо точно сега трябва да го прави?

Клод веднага предостави отговора на този въпрос. Впери очи в чашата с кафе и каза.

— Зестрата й е голяма и тя ще наследи хектари плодородна земя покрай реката след смъртта ми, която според моя лекар ще настъпи много скоро. Знам, че вие самият сте богат, но също така съм наясно — повечето мъже предпочитат съпругата им да донесе и нещо друго, освен себе си. Пет хиляди златни дублона достатъчни ли са?

Ашли си пое дълбоко дъх. Ликуваше вътрешно. „Пет хиляди златни дублона! О, небеса! Това се казва богатство! Но как да ги пипна, без да си слагам въжето около врата? Или по-скоро как може да ги вземе Морган?“

Умът му трескаво преценяваше ситуацията. За да спечели време, Ашли извади пура, запали я и дръпна няколко пъти с разсеян вид. Не желаеше да оставя впечатлението, че е прекалено заинтересуван от предложението, но и в никакъв случай не биваше да остави това неочаквано богатство да му се изплъзне.

— Трябва да помисля — каза той най-накрая. — Естествено всичко зависи от вашата внучка. Бих искал да имам представа за жената, която евентуално ще взема за съпруга.

Въпреки че разговорът се оказа изключително противен за Клод, при тези думи той въздъхна с облекчение и се впусна в подробно описание на Леони. Разбира се премълча действителното финансово състояние на семейство Сент-Андре, а се разпростря върху неизброимите качества на внучка си — нейната младост, красота и послушание. Последното твърдение бе безсрамна лъжа.

Ашли изпита любопитство против волята си. Но бе достатъчно разумен, за да си зададе въпроса — защо дядото бе метнал око на Морган? Ако наистина момичето притежаваше такава красота и богатство, претендентите за ръката й трябваше да се бият, за да я получат.

Но за момента Ашли остави този въпрос на заден план и се опита да установи до каква степен тази среща може да бъде полезна на него.

— Да предположим, че се договорим. Какви условия поставяте? Дължите ли на дълъг годежен период или имате повод да ускорите сватбата? И кога смятате да ми предадете зестрата?

Клод се смути. Нещо в тази история не му харесваше, но не можеше да определи точно какво. При предишните им срещи господин Слейд не бе проявил нито равнодушие, нито алчност. Клод започваше да подозира, че напълно се е излъгал в преценката си за младия мъж. През това време Ашли осъзна, че изпълнението на ролята му не е на висота и подметна с пленителна усмивка.

— Струва ми се, че разговорът ни е доста пошъл. Аз съвсем не съм такъв материалист. Но наистина до този момент никой дядо не ми е предлагал внучка си за съпруга.

Опасенията на Клод отчасти се разпръснаха.

— А пък аз никога не съм бил в агенция за сключване на бракове — отговори той. — Така че сме квит. Бих искал да бъда искрен с вас, господине. Ако сватбата може да се уреди още утре, аз съм готов и ще ви предам зестрата в деня, в който вземете Леони за съпруга.

Ашли не можа да се сдържи и подсвирна от изумление.

— Защо бързате толкова, господине? — попита той. Лицето на Клод се сгърчи и той сухо обясни.

— Дните ми са преброени. И след моята смърт Леони ще остане съвсем сама на този свят. Не бих искал да си отида, без да съм убеден, че бъдещето й е осигурено.

— Разбирам — подметна Ашли, но съзнанието му бе изцяло ангажирано да търси начин, по който да извлече най-голяма изгода от чутото. — Все пак ми е необходимо време да помисля. Свободата не се захвърля току така. Дайте ми малка отсрочка. Ще бъде ли удобно да ви посетя тази вечер?

Клод кимна. Не бе толкова въодушевен, колкото бе очаквал. Реакциите на господин Слейд въобще не се покриваха с представите му. „Трябва да съм остарял!“ — реши той. В действителност младият мъж бе красив, макар и с малко надменна красота. Тъмносините му очи озаряваха правилните черти на лицето му. Но Клод считаше, че когато играеха карти при губернатора, му се е видял по-симпатичен. Той се притесни от това, че вече не изпитва никакъв ентусиазъм и предложи.

— Ако имате възможност, наминете… да речем… в девет? В случай, че отговорът ви е… благоприятен, ще ви представя на внучката си.

Ашли се поклони, като се поздравяваше безгласно. „По дяволите, ако се справя както трябва, до края на седмицата златото ще е в джоба ми! — зарече се той. — А след това — здравей Англия!“

Двамата мъже се разделиха. Клод се върна у дома, а Ашли тръгна из града да събере сведения за Сент-Андре. Научи достатъчно, за да си обясни причините, накарали стареца да избере чужденец за съпруг на внучка си. Никой не изглеждаше склонен да се нагърби с дълговете, които Сент-Андре имаше из целия град и никой никога не бе чувал да се говори за пет хиляди златни дублона.

Когато Леони разбра, че същата, вечер ще се запознае с бъдещия си съпруг, тя се разкъса между желанието да потъне в сълзи и изкушението да изпадне в истерична криза. Денят не й бе донесъл утеха. А тялото и съзнанието й не бяха възстановени след преживяното през нощта. Вероятността да се изправи срещу евентуалния си съпруг, след като бе станала жертва на изнасилване, бе непоносима. В момент на умопомрачение си помисли да избяга, но бързо се опомни. Тя не бе жена, която ще престане да се бори. Щеше да застане пред този мъж и щеше да измисли някакъв начин, за да спаси всичко — и себе си, и Ивет, и дядо си въпреки волята му.

Леони разреши на Ивет да сплете косата й на плитки и да я вдигне на кок. После облече роклята в кайсиев цвят, която носеше вечерта, когато се скара с дядо си. Това беше единствената й що-годе елегантна дреха и подчертаваше достойнствата на гъвкавата й фигура. Обу бели сатенени пантофки, а Ивет закичи косите и с жасмин.

Когато се изправи пред огледалото в стаята си, Леони се изплези на отражението си.

— Пфу! Няма никакво значение как изглеждам! Господин Слейд се интересува единствено от моята зестра!

Нямаше нищо по-вярно от това твърдение. Но нито тя, нито Клод го знаеха. Зестрата привличаше Ашли така, както кръвта привлича акулите. След като стигна до извода, че ако зестрата съществува, тя ще бъде еднакво добре както в неговите ръце, така и в тези на Морган, Ашли се представи в дома на Сент-Андре точно в девет часа. Какво го засягаше, че Клод е натрупал планина от дългове? Когато измамата му бъде разкрита, той отдавна ще е в открито море. За сметка на това щеше да им остави Морган. И той ще трябва да урежда въпроса.

След като събра необходимите сведения за Сент-Андре, Ашли провери датите за отплаване на корабите, заминаващи за Англия. Научи, че „Аления ангел“ вдига котва следващия петък — точно след една седмица. Той възнамеряваше да бъде на борда му — със сандък, пълен със злато.

Ашли стриктно се придържаше към взетото решение. С други думи, показа се в най-благоприятната светлина. Подлъган от чара му, Клод забрави за всичките си опасения. Двамата водеха разговора в единствената стая на къщата, която можеше да мине за елегантна. Мътната светлина на свещите скриваше недостатъците й.

След обичайните встъпления Ашли обяви, че ако господин Сент-Андре е съгласен, за него ще бъде чест да предложи ръката си на внучката му в деня, който той посочи. Клод извади първокачествен коняк, който пазеше за специални случаи, за да отпразнуват важното събитие. Това се понрави и на двамата.

Но не и на Леони, която няколко минути по-късно влезе при тях. В очите й се таеше уплаха, но тя твърдо бе решена да не попадне в този капан.

Ашли остана с отворена уста, когато видя едно пленително създание в рокля с цвят на кайсия и с корона от огненочервени на светлината на свещите коси. Колко жалко, че нямаше да разполага с достатъчно време, за да я прелъсти! За момент си представи възможността да заведе бъдещата си съпруга в Англия, но почти веднага отхвърли тази идея. Осъзнаваше рисковете, които криеше подобно намерение. Досега бе проявил достатъчно непредпазливост и бе излишно да прави още глупости.

Леони го намрази от пръв поглед. Вече бе настроена против Ашли по простата причина, че я принуждават да се омъжи за него. За разлика от Клод тя веднага забеляза пороците, които бяха изписани на лицето му. Сините очи, които я преценяваха, не я привличаха. Плътните му устни не предизвикваха у нея желание да опита вкуса им. А след вчерашната нощ Леони никога нямаше да изпита необходимостта мъжки устни да покорят нейните. Бе напълно сигурна в това. Да, той бе красавец, но в Ашли нямаше нищо, заради което да пожелае да се омъжи за него.

Клод сияеше. Леони се владееше достатъчно добре, затова позволи на господин Слейд да вземе ръката и в своята и да я докосне с устни. Тогава Ашли погледна към Клод и попита с пресилена любезност.

— Може ли да задържа тази прелестна ръка, господине?

Въпреки сериозността на положението. Леони бързо притвори очи и прехапа устни, за да не избухне в смях.

Клод се усмихна на младия мъж и сърдечно отговори:

— Нищо не би ми доставило по-голяма радост, господин Слейд.

Ашли отново погледна Леони. Сините му очи я изучаваха със самочувствието на собственик, току-що придобил нова вещ.

— А вие, скъпа, ще ме приемете ли за съпруг? „Излишен въпрос — помисли си той. — Момичето ще постъпи така, както пожелае дядо й.“ Той вече усещаше тежестта на златото в ръката си. Естествено не очакваше директен отговор. Не се надяваше на повече от леко поруменяване, свенлив поглед и безмълвно кимване. Само че той изобщо не познаваше характера на младото момиче, изправено срещу него. Думите й го изненадаха неприятно.

Леони отказваше да се подчини без борба за съдбата си и отвърна студено.

— Не, защо искате да приема?

Ашли видимо се обърка, а Клод се разбесня.

— Леони! — изрева той. — Май си забравила разговора ни за Ивет?

Леони загуби малко от увереността си, но вдигна глава и отговори, без да се смути.

— Не, дядо, но преди да приема предложението на господин Слейд, искам да поговоря насаме с него. Имам това право, нали?

Двамата мъже явно се смутиха, но по съвсем различни причини. Клод знаеше, че Леони ще отстоява с нокти и зъби всяка своя крачка по пътя, който трябваше да я отведе пред олтара. А Ашли направо се вбеси. Как се осмелява това момиченце да се опитва да обърка плановете му? Той възнамеряваше да прибере парите от зестрата в джоба си и да си позволи удоволствието да изкара брачната нощ с невинната си съпруга, преди да замине. И бе неприятно изненадан при внезапно появилото се препятствие, което можеше да провали всичките му намерения.

Клод познаваше упоритостта на внучката си и неохотно склони.

— Добре — промърмори той. — Справедливо е да размениш няколко думи насаме с бъдещия си съпруг. Но не забравяй какво ти обещах. Знаеш, че ще го направя, ако тръгнеш против волята ми.

— Разбира се — каза Леони и се намръщи. — А сега бихте ли ни оставил сами?

Клок стисна юмруци, но отстъпи. Погледна почти извинително Ашли и прошепна.

— Понякога тя се инати, разбирате ли? Може би ще е по-добре, ако поговори няколко минути с вас насаме. Ще се върна след малко.

Леони нямаше ясна представа как да използва тези няколко минути, но поне по този начин печелеше известно време. Още хранеше надеждата, че ще намери начин да отблъсне Ашли и той да оттегли предложението си, затова го погледна право в очите.

— Господине, нямам намерение да ви обсъждам — започна тя, — но въобще не желая да се омъжвам за вас. Бихте ли казал на дядо ми, че не очаквате да се погодим. Умолявам ви. Това е изключително важно за мен…

Ашли замислено я наблюдаваше. Очевидно Леони не беше послушното създание, което дядо й бе описал. Съвсем ясно беше също така, че Клод я принуждава да му се подчини с някаква заплаха. Как можеше да извлече полза от тази ситуация? Любопитен да узнае повече, той неочаквано попита.

— Обичате ли друг мъж? Някой, когото дядо ви не одобрява?

По лицето на Леони плъзна усмивка.

— Не, господине. Просто не желая да се омъжвам. Разбирате ли?

Не, Ашли не разбираше. Но му олекна. Във всеки случай, ако тя казваше истината, нямаше опасност на сцената да се появи разгневеният съперник. На практика тя се отвращаваше единствено от мисълта за брак. Защо при тези условия да не сложи ръка на златото? И Ашли започна да излага собствената си гледна точка със спокоен глас.

— Няма да изисквам от вас нищо, скъпа. Животът ви няма да се промени. Ще носите моето име, а аз ще получа вашата зестра. Това ще бъде единствената промяна. Можете да останете в Луизиана, а аз ще прекарвам времето си в Начес. На практика това е сделка.

— Защо тогава вие искате да се ожените? — попита тя.

Ашли усети, че малко истина може да бъде полезна. Той пое риска и неохотно призна.

— Е добре, виждате ли, и аз не държа чак толкова да се женя.

— И в такъв случай защо правите това предложение? Вие също ли сте принуден да сключите брак? — прояви интерес тя, а в погледа й се мярна симпатия.

Ашли веднага се хвана за предоставената му възможност. Той заложи на чувството за съпричастност, което се изписа върху лицето й, и придоби смутен и едновременно умолителен вид.

— Отгатнахте, скъпа — прошепна той. — Баща ми прекрати издръжката ми. И докато не се върна в Начес със съпруга, ми отказва всякаква подкрепа.

— Но как нашият брак ще го удовлетвори, щом няма да живеем заедно?

Ашли осъзна, че е допуснал непростима грешка и се втурна да я поправи.

— В действителност не е наложително да ви представям на семейството си — обясни той. — Достатъчно е да съобщя за сватбата ни на баща си. Той никога не е поставял условието, че трябва да живея със съпругата си — добави той и намигна съучастнически. — Просто постави условието да си взема подходяща съпруга.

— И вие мислите, че аз съм подходяща? — сухо попита Леони.

— Защо не? Имате значителна зестра и… и сте красива — отвърна Ашли с лаком блясък в очите. — Трябва да ви призная, че откачало бях привлечен само от зестрата, но сега, когато имах възможност да оценя прелестите ви, вярвам…

— Пфу! — сряза го Леони. — Когато сте искрен, ми харесвате повече. Без празни приказки, ако обичате.

Ашли овладя с мъка желанието си да я шамароса. Малка уличница! За каква се мислеше! Но от страх да не изпусне плячката, той измърмори.

— Тогава какво предлагате вие?

Леони се поколеба. Една мисъл вече се избистряше в главата й. Тя трябваше да направи компромис, ако наистина господин Слейд мислеше това, което говореше. В крайна сметка Леони нямаше какво да загуби, а ако разиграе правилно картите си, можеше и да спечели…

— Господине, нито аз, нито вие искаме да се женим… Но по различни причини и двамата имаме интерес от сключването на този брак. Така ли е?

Ашли се зачуди какво е замислила Леони. Той кимна утвърдително и зачака.

— Предлагам ви сделка. Ще се оженим, както иска дядо ми… но това… ще бъде формален брак Трябва да ми обещаете, че няма да имате абсолютно никакви претенции към мен и че ще живеем разделени.

Ашли вдигна рамене. Защо не? След като получеше зестрата, той веднага щеше да си замине.

— Но разбира се, скъпа. Веднага след сватбата ще замина за Начес, за да уведомя баща си. Ще кажем на дядо ви, че тръгвам преди вас, за да се погрижа всичко да е готово при пристигането на съпругата ми и че ще се върна да ви взема възможно най-скоро. Какво ще кажете?

— Планът изглежда добър — съгласи се тя, — но има още нещо, което искам да уточним. Малко е неудобно…

Тя спря, пое си дълбоко дъх и започна да говори явно смутена.

— Един ден аз ще имам нужда от зестрата си. Не мисля, че е особено справедливо вие да я получите само срещу името си. Все пак сте богат и не се нуждаете от тези пари, както аз. Защо да ви подарявам моята зестра?

Ашли изобщо не хареса обрата, който вземаше разговорът, и свъси вежди.

— И какво по-точно предлагате? — попита той.

— Ето какво. Вие получавате зестрата ми като заем. Може да я задържите за определен период. Но ще ми я върнете, след като това време изтече. Честно е, нали? Няма да имам никакви изисквания към вас, а вие можете да разполагате с парите ми известно време.

Леони считаше, че предложението й е повече от щедро. Според нея той изобщо нямаше право да получава зестрата й, но признаваше, че Ашли й дава възможност да отхвърли заплахите на дядо й. Така че му дължеше някаква компенсация за неудобството. Разбира се той също бе облагодетелстван, но тя съзнаваше, че той има възможност да поиска ръката на много момичета и трябваше да предложи сделка, която да изглежда изключително привлекателна.

Ашли вътрешно умираше от смях. Каква глупачка! Ама тя наистина ли вярваше, че той ще възстанови парите?

Само че Леони не бе глупава. След като внимателно изгледа Ашли, тя добави с най-пленителния си тембър.

— Разбира се всички тези подробности ще бъдат уточнени в договор, който вие ще подпишете.

Ашли едва не се задави от изненада. Малката уличница имаше мозък! Би трябвало до този момент да е забелязал това. Ако не изпитваше такава належаща необходимост от нейното злато, той би я зарязал начаса с всичките й претенции. Но зестрата го привличаше като магнит! Той се овладя и учтиво отговори.

— Естествено. Всеки почтен човек би постъпил така.

— Добре. Значи решено. Можем да уведомим дядо, че и двамата сме съгласни да се оженим. Оставям на вас грижата да потърсите нотариус, който да състави брачния договор… Но ако някоя от клаузите не отговаря точна на общото ни решение, господине, бъдете сигурен, че бракът няма да се състои… И искам да знаете, че аз винаги държа на думата си.

Ашли студено се поклони.

— Решено. Утре ще потърся нотариус.

Леони долови в гласа му нещо, което изобщо не й се хареса. Студеният поглед на сините му очи също не я привличаше. Внезапно изпита облекчение, че няма да сключи истински брак с господин Слейд. Тя изобщо не го харесваше, но той пък беше единствената й възможност да заобиколи решението на дядо си.

Когато Клод се върна в стаята, за негова огромна изненада Леони и господин Слейд бяха стигнали до съгласие. Усети как непосилна тежест се свлича от раменете му. Той настоя поводът да се отпразнува и дори Леони получи чашка шери.

Малко по-късно Ашли се извини и си тръгна, изпаднал във възторг от себе си. В действителност той можеше да приеме всичките й условия. Нали на документите щеше да фигурира името на Морган. И когато Леони се сетеше да търси зестрата си, той щеше да е в Англия. И никой нямаше да направи връзка между неговата личност и тази постъпка, на която той гледаше като на връхна точка в своите приключения. Е, не можеше да се залъгва — имаше и няколко препятствия, които трябваше да се преодолеят. Най-напред се налагаше да се увери, че едно неочаквано появяване на Морган няма да разруши прекрасния му план.

Беше очевидно, че братовчед му е някъде в околностите на Ню Орлиънс. Но също така беше ясно, че се е преместил, без да уведоми господин Сент-Андре. Какво щеше да стане, ако Морган и Клод се срещнат? Комарджия по душа, Ашли реши да поеме този риск. Впрочем би било интересно да наблюдава отнякъде как Морган ще се измъкне от подобна каша.

Най-големият проблем обаче беше самата сватба. Брачната церемония трябваше да стане най-късно в четвъртък. Трябваше да убеди господин Сент-Андре, че това внезапно избързване е наложително.

Договорът не го притесняваше ни най-малко. Би се подписал под всички искания на Леони по простата причина, че не възнамеряваше да сдържи обещанията си. Вече доста сполучливо имитираше подписа на Морган и трябваше само да поупражнява няколко часа фалшификаторския си талант.

Нерешен оставаше проблемът и за първата брачна нощ. Леони трябваше да се досети, че дядо й ще настоява младоженците да прекарат нощта заедно. Бе немислимо да се разделят веднага след брачния ритуал.

Леони също бе мислила по този въпрос. И когато господин Слейд пристигна в неделя вечерта, тя успя за момент да остане насаме с него и да му съобщи решението си. Ашли трябваше да заяви на дядо й, че желаят да прекарат първата си брачна нощ заедно, но в един от най-изисканите хотели на Ню Орлиънс. Естествено щяха да спят в различни стаи. Ашли се съгласи.

Като че ли съдбата му се усмихваше, защото самият господин Сент-Андре го освободи от най-сериозното му опасение.

Това бе годежната им вечер и Клод си легна късно, след като изпи огромно количество алкохол. На другата сутрин се събуди от жестока болка в областта на сърцето. Дишаше с мъка и като че ли предметите в стаята плуваха пред очите му. Той се ужаси от угрозата за скоропостижна смърт и реши да ускори събитията. Обясни на господин Слейд какво бе преживял и го замоли да разбере припряността му — искаше да види Леони омъжена, докато е още жив.

Ашли ликуваше. Нищо не можеше да му достави неголямо удоволствие. Той веднага предложи церемонията да се състои в четвъртък. Клод му бе безкрайно задължен за това.

Ашли лесно уреди съставянето на договор, съобразен с изискванията на Леони. Вечерта преди сватбата той й връчи документите, заверени и подписани съвсем законно.

Леони се успокои, защото до този момент не беше напълно сигурна, че господин Слейд ще удържи на обещанията си. Тя се задълбочи в съдържанието на документите и изведнъж пребледня от гняв.

Ашли бе състави договора, както се бяха уговорили. Но клаузата, отнасяща се до връщането на зестрата, изобщо не отговаряше на представата на Леони. Когато тя заяви, че той може да разполага с парите за известен период от време, тя имаше предвид една година, а не пет, както бе посочено в документа.

Той се оказа много коварен, мислеше си тя, изтегната в леглото, с вперен в тавана поглед. Сватбата вече бе определена за утрешния ден. Така че той бе убеден, че тя няма да провали всичко, само защото датата, на която трябваше да върне зестрата, не й харесва. Във всеки случай тази хитрост показваше, че Леони не може да му има никакво доверие и че той е способен и на най-голямата низост.

След като стигна до този извод, Леони стана и крадешком се вмъкна в кабинета на дядо си.

По-голямата част от мебелите бе продадена, ала огромното масивно бюро все още беше оцеляло. А във второто чекмедже се намираше кутията с двата пистолета за дуел. Леони не знаеше как се борави с подобен вид оръжие, но пък и господин Слейд не знаеше, че тя не знае. И ако случайно през брачната нощ му хрумнеше да изиска съпружеските си права, щеше да разбере с кого си има работа.

Тя пъхна единия пистолет в новата чантичка, която дядо й бе купил, и малко по-спокойна се върна в леглото си.

Клод не се бе ограничил само с покупката на чантичка. Той продаде единия от двата прекрасни жребци, макар че кръв капеше от сърцето му. Със сумата от продажбата подари на Леони три тоалета с необходимите аксесоари. Не можеше да я предаде на съпруга й без приличен чеиз. Но съвестта го терзаеше всеки път, когато се сетеше за плачевното състояние на замъка Сент-Андре. Е, господин Слейд бе богат човек. Той щеше да получи значителна зестра и най-вече щеше да се погрижи за Леони. Какво повече можеше да желае?

И наистина Ашли не виждаше към какво друго да се стреми. Господин Сент-Андре продължаваше да бъде убеден, че пред него стои Морган, който, слава Богу, до този момент не се бе появил.

И следобеда на 26 юли 1799 година Леони Сент-Андре бе свързана с брачните окови с мъж, който се представяше за Морган Слейд от Начес, Мисисипи. През това време истинският Морган Слейд и приятелят му Джейсън безгрижно ловяха сомове. А мислите на Морган бяха на светлинни години разстояние от братовчед му и стария френски джентълмен.

Седма глава

Церемонията се състоя в най-тесен кръг. От семейството на Слейд не присъстваше никой. Леони приличаше на фея в роклята от бледорозова коприна, а Ашли бе изключително елегантен в отлично скроения тъмносин костюм. Клод, Ивет и две монахини от манастира на урсулинките бяха единствените свидетели на събитието.

Ашли бе споделил с Клод, че незабавно ще замине за Начес, за да предупреди родителите си за пристигането на младоженката. Клод малко се обърка, защото не бе мислил върху възможността той да отведе съпругата си със себе си, но не направи никакво възражение.

Клод бе щастлив. Бе изпълнил дълга си към своята внучка. Вдигна многобройни тостове за младата двойка и се прибра. „Ето че стана! — каза си той със спокойно съвест. — Леони е в сигурни ръце.“

А Леони изобщо не беше в сигурни ръце. Вечеряха в наетия от Ашли апартамент. По разбираеми причини той не държеше да се мотае сред множеството богати и елегантни посетители на ресторанта. А и Леони не желаеше да я виждат. По време на вечерята Ашли алчно се заглеждаше в заоблените рамене на Леони. Меднорусите коси ограждаха дребното й личице с котешки очи, а гърдите й ясно се очертаваха и опъваха тънката розова коприна.

Все пак тя бе негова съпруга. Защо трябваше да се лишава от брачната нощ? Впрочем, той искаше да докаже на тази истинска малка мръсница, че е особено неблагоразумие да не се консумират правата, предвидени от закона. Когато останеха насаме в спалнята, нейният проклет договор нямаше да има по-голяма стойност от смачкан лист хартия.

Леони забеляза похотливите му погледи и потръпна. За щастие не му се бе доверила! Веднага след десерта и след няколко вяло разменени думи тя се изправи и се оттегли в стаята си.

Обстановката бе луксозна. Дебел килим в синьо и бежаво покриваше изцяло пода. Фотьойл, тапициран в розово, се издигаше като трон между две ниски масички от полиран дъб. Леглото бе с балдахин и бе заобиколено с прозрачна тънка мрежа против комари. Завесите на прозорците бяха пъстроцветни.

Леони огледа стаята с детински възторг. Никога не бе виждала по-красива стая. Прекара ръка по копринената покривка на леглото, сякаш в изблик на страст, после вдигна рамене. Утре щеше да се прибере в къщата им в Ню Орлиънс, а на следващия ден да се върне в замъка Сент-Андре.

Но сега единствено тази нощ имаше значение. Без да си прави труда да звъни на камериерката, която дядо й бе прикрепил към нея, Леони отиде до гардероба. Там откри новата нощница, която Клод настоятелно я посъветва да вземе. След като я облече, Леони се изправи пред огледалото и избухна в истеричен смях. Как е възможно човек да облече подобно нещо, за да си легне?

Бледозелената нощница бе ушита от толкова ефирна тъкан, че през нея прозираха розовите зърна на гърдите й и всички извивки на тялото й.

Леони реши, че ще се чувства много по-удобно в чаршафите и тръгна към леглото. В този момент вратата, която свързваше нейната стая с тази на Ашли, рязко се отвори и той се появи на прага.

За миг замръзна, зашеметен от съблазнителния вид на Леони в прозрачната нощница. Очите му светнаха. Почувства приятна топлина в слабините си. Прекара език по устните си, като че ли предварително вкусваше удоволствието, и пристъпи към нея.

Но Леони не бе сварена неподготвена. Без никакво колебание тя сграбчи чантичката и извади пистолета на дядо си. Насочи го към Ашли. Сърцето й биеше до пръсване, но тя успя да овладее треперенето си и студено заяви:

— Господине, ако имам добра памет, ние сключихме сделка, нали? Вие поехте задължението да нямате никакви претенции към мен. Надявам се, че смятате да удържите на думата си.

Разкривеното от ярост лице на Ашли не беше никак красива гледка. Но въпреки гнева си, той не бе чак толкова безразсъден, че да се опита да изнасили жена, която брани тялото си с пистолет. Рязко се обърна и изсъска през зъби.

— Малка мръсница! Ще ми платиш за това!

Леони се отпусна на леглото, цялото й тяло трепереше от изживяното напрежение. „Трябва да се науча да стрелям — реши тя, — а следващия път няма да блъфирам!“

На следващата сутрин, на закуска, Леони дари претенциозния си съпруг с върховно презрение. А Ашли не успяваше да прикрие поражението си. Никой и никога не го бе унижавал така, с изключение на братовчед му Морган. Той не можеше да се примири с факта, че някаква тъпа хлапачка го е победила на собствения му терен. Гневът му бе толкова силен, че поведението му граничеше с бруталност.

— Трябва да се издържим само още няколко часа — каза най-после Леони. — Мисля, че е разумно да се отнасяме учтиво един към друг. Изобщо не ми харесва простащината ви.

Ашли изруга през зъби, но последва съвета й. Докато не напуснеше пристанището на Ню Орлиънс, не биваше да поема повече рискове. И в резултат на това решение, по-късно, когато те пристигнаха в къщата на Сент-Андре, никой не се усъмни в истинската същност на техните чувства. Клод забеляза тъмновиолетовите кръгове под очите на Леони, но ги вписа в сметката на първата брачна нощ.

Ашли изигра съвършено ролята си. Той се усмихваше на младата жена с влюбен вид и се оплакваше от незабавното си заминаване за Начес. При сбогуване взе Леони в прегръдките си и прошепна злобно в ухото й.

— Дължите ми поне това!

И в същия миг впи устни в нейните, като умело вмъкна езика си в устата й.

Присъствието на дядо й застави Леони да понесе стоически тази целувка, но тя се закле, че той никога повече няма да има възможност да направи подобно нещо. Когато Ашли най-после я пусна, тя глухо промълви.

— Ако някога ви видя отново, то за вас това ще е за последен път!

Ашли се задоволи да се усмихне. Вкусът на устните й му бе харесал, така че още повече беснееше срещу несправедливото отнемане на съпружеските му права. По дяволите! Зестрата й му даваше възможност да си купи толкова жени, колкото му се прииска! За миг си представи физиономията на Морган, когато пред него се появеше Леони, за да поиска своята зестра. Ашли подтисна смеха си и се сбогува със семейство Сент-Андре. А когато нощта обгърна всичко, той удобно се разполагаше в каютата на борда на „Аления ангел“. И докато корабът бавно напускаше пристанището, Ашли щедро поливаше щастливата си звезда.

Същата вечер Леони с облекчение се оттегли в стаята си и заспа в мита, в който главата й докосна възглавницата. Последните двадесет и четири часа бяха мъчителни, но най-после изпитанията бяха свършили. Тя бе омъжена. Ивет бе в безопасност. Освен това в ръцете й бе безценният договор, който я защитаваше от собствения й съпруг. Единствената причина за безпокойство оставаше възстановяването на зестрата й. Господин Слейд бе доказал, че не е почтен човек. И въпреки поставения върху документа подпис, тя бе почти сигурна, че когато изтече определеното в договора време, тя ще бъде принудена да се бори за каузата си. Във всеки случай в този момент не желаеше да се задълбочава над проблеми, които можеха да възникнат само в бъдеще.

Клод също си подари тази нощ за почивка. И когато на следващата утрин Леони настоя да се завърнат в замъка Сент-Андре, той прие, без да направи никакво възражение. Усещаше смазваща умора и удоволствията, които предлагаше Ню Орлиънс, не го привличаха повече.

На другия ден всички поеха на път. Тъй като по-голямата част от креолските семейства избягваха града пред летните горещини, Клод — противно на навиците си — не изглеждаше нетърпелив да го посети отново. Смъртта на Гайозо го бе разтърсила. За първи път той трябваше да се примири с мисълта и за своя собствен край.

Освободен от демона на хазарта, той се интересуваше повече от плантацията. Леони бе безкрайно щастлива. Техните отношения поеха в нова посока и дядо й съжаляваше, че е съсипал досегашния им съвместен живот.

Понякога му правеше впечатление, че Леони никога не споменава за отсъстващия си съпруг, но не се тревожеше. „Сигурно още ми се сърди, че я принудих да се омъжи — казваше си той. — И още не е готова да признае, че той й харесва!“

Ако Леони се бе запознала с истинския Морган Слейд, тя несъмнено би решила, че той е наистина привлекателен. Поне такова бе мнението на младата жена, която танцуваше с него на бала, организиран от Арман Бове в чест на неговото заминаване за Начес. Заслепена от сините очи на Морган, чийто цвят се подсилваше от дългите черни мигли, Ракел Деймънд прошепна с най-пленителния си глас.

— Наистина ли се налага да заминете утре? Не можете ли да останете още малко?

— И да ви дам възможност съвсем да ме омагьосате, скъпа? — попита Морган с подигравателна усмивка.

Ракел се изчерви, не знаеше дали трябва да се разсмее или да тропне с крак. Заложи на шегата.

— Може би — възрази тя. — Никой не знае какво ще му поднесе бъдещето.

— Що се отнася до мен, съдбата ми е отредила да се върна в Начес… утре — заяви Морган, който не бе пленен от креолската й красота до такава степен, че да не може да се лиши от нея.

Няколко вечери бе използвал приятната й компания, но сега бързаше да си замине и изобщо нямаше намерение да си играе на влюбен.

Въпреки внезапната смърт на Гайозо пътуването на Морган бе плодотворно. Бе успял да получи разрешение за използване на складовете и кейовете, което бе изключително важно за плантацията им. Подкрепата на Савидж се оказа толкова полезна, колкото и златото, което незабелязано пускаше във всяка следваща испанска ръка.

По настояване на Джейсън той бе установил главната си квартира в Бове и посещаваше града само по работа. Престоят бе много приятен, но вече копнееше да зърне отново Боньор.

Няколко дни преди да отпътува, Морган си спомни за писмото от чичо си. След като претърси града, придружен от Джейсън, той научи, че в края на юли Ашли е заминал на борда на „Аления ангел“. Успокоен от наученото, Морган започна приготовленията за отпътуване.

На определената дата Джейсън забеляза на хоризонта признаците на приближаваща буря.

— Трябва да отложиш заминаването — посъветва го той.

— Не съм от захар — отговори Морган, като се смееше. — Няма да се разтопя от някаква си незначителна буря.

Той се метна на прекрасния жребец от конюшните на Бове и пое към Начес. Прикачено на верижката на часовника му, висеше малкото златно кръстче.

Морган често си задаваше въпроси за неговата собственичка, като проклинаше мрака, скрил чертите на лицето й. Ядосваше се, че тя бе изчезнала от живота му също толкова внезапно, както се бе и появила. Дразнеше се, че не може да заличи спомена за тази нощ. Изпадаше в отчаяние, че не може да разгадае какво я е подтикнало към този занаят. Би я отвел в Начес със себе си, ако бе узнал нещо за нея от прислугата на Гайозо.

След като тя бе решила да продава тялото си, защо той да не го купува? В негово лице тя би имала щедър покровител. Отделна къщичка, карета с добър впряг, елегантни тоалети, бижута, прислуга. Той би задоволявал всичките й капризи и под негова закрила тя щеше да бъде на сигурно място.

Или може би непознатата не търсеше сигурност. Морган наблюдаваше притъмняващото небе и се опита да не мисли за приближаващия ураган, но напразно. И час по-късно той отново се питаше къде е тя, какво прави и защо, по дяволите, бе хвърлила парите в лицето му.

Когато бурята се разрази, Леони имаше чувството, че и небесата плачат заедно с нея. От две седмици тя се опитваше да не обръща внимание на промените, които настъпваха в тялото й. Но когато и тази сутрин, както и всяка от доста време насам, тя се разтърси от мъчителни спазми на гадене, разбра, че нямаше повече място за залъгване. Очакваше дете… Дете, заченато в мрака от непознат мъж, чието лице дори не бе видяла.