Сърце за продан

Осма глава

Гробището на семейство Сент-Андре бе разположено в една сенчеста част от имението, на около петстотин метра от къщата. Всеки път, когато Леони посещаваше това място, сърцето й се изпълваше със спокойствие и носталгия. В малкото гробище царуваше вечността — то като че ли бе съществувало винаги и щеше да съществува винаги, дори когато споменът за неговите обитатели изчезне напълно от паметта на живите.

Леони усети как спокойствието на мястото прониква в нея и се огледа наоколо. Там долу, йод мраморния ангел с разперени криле, почиваше прадядо й, дошъл от Франция. До него — съпругата му. Отляво имаше три малки гробчета — на техните деца, починали в ранна възраст. Гробницата на нейните родители бе украсена с два ангела, които плачеха, а тази на баба й — с обелиск от бял мрамор… Всички гробове бяха стари, освен един… този на дядо й, който вече носеше следите на отминалите пет години.

Леони бавно се приближи до надгробния паметник на Клод и постави до него клончето орлови нокти, което бе донесла.

Клон почина внезапно през октомври хиляда седемстотин деветдесет и девета и Леони често навестяваше гроба му. Откакто почиваше във вечното си жилище, той бе станал неин довереник — разказваше му всичко, което й се бе случило, и споделяше с него част от затрудненията си.

Короните на големите дъбове, които растяха наоколо, образуваха чадър от листа, а розите, които обвиваха ниската бяла ограда, изпълваха въздуха с аромата си. Несъзнателно Леони откъсна една и я постави на гроба на Клод.

— Днес Джъстин навършва пет годинки, дядо — прошепна тя. — Щяхте да се гордеете с него. Той е истински Сент-Андре — горд и упорит. Знае какво иска.

Клод не бе поживял достатъчно, за да види правнука си, роден в годината след смъртта му.

Леони дълго се бе бунтувала срещу мисълта, че носи детето на един непознат. Защо само тя трябваше да понася последствията от една нощ, която би искала да изтрие от страниците на живота си без значение какво би й коствало това? През първите месеци от бременността си тя мислеше, че ще полудее. Но колкото повече растеше детето под гръдта й, толкова повече яростта й утихваше. И когато най-накрая го пое в ръцете си, сърцето й се изпълни с такава силна любов, че тя се уплаши да не се пръсне.

Сватбата на Леони беше минала почти незабелязана в Ню Орлиънс. Семейство Сент-Андре вече не посещаваше приемите на висшето общество, така че само техните най-близки съседи бяха в течение на събитието. Смъртта на Клод, застигнало го малко след завръщането им в замъка, сложи край на всички коментари.

След смъртта на дядо си Леони преживя труден период. Тя се бореше да запази къщата и заобикалящите я земи. За да покрие част от дълговете на дядо си, бе принудена да продаде всичко останало — къщата в Ню Орлиънс, плодородните земи на плантацията, дори и каретата, и последния жребец от конюшните.

Но това не бе достатъчно. Някои от кредиторите проявиха щедрост и изгориха полиците. Други не бяха толкова снизходителни и със сумата от продажбите Леони се бе издължила на най-нетърпеливите.

За нещастие остана да се покрие още един значителен дълг. Леони вече считаше, че ще се озове на улицата, напълно разорена, когато един от старите приятели на Клод й се притече на помощ. Етиен дьо Ла Фонтен бе техният най-близък съсед. Той предложи да изплати всички останали дългове, като за гаранция щеше да „Приеме имението“. Леони с благодарност се съгласи. Сделката не бе изгодна за Етиен, защото сумата от дълговете на дядо й многократно превишаваше стойността на замъка и земята.

Джъстин, Ивет, Леони и половин дузината роби, упорито увиснали на врата й, живееха ден за ден следващите години. Претрепваха се от работа, за да използват максимално земята, изхранваха се с продуктите от нея и продаваха реколтата от захарна тръстика, за да купуват стоки от първа необходимост, които не можеха да осигурят със собствения си труд — сол, подправки, платове, обувки. Но все някак преживяваха. Само че миналия месец господин дьо Ла Фонтен почина и неговият наследник, Морис, изиска или незабавното погасяване на полицата, или гаранцията — с други думи замъка и земята.

Не можеше да става и дума за изплащане на задължението. Следователно всички трябваше да напуснат имението преди петнадесети май. Морис дьо Ла Фонтен не им даде и ден отсрочка.

Леони никога не бе изпадала в такова критично положение. Замъкът Сент-Андре бе нейното домашно огнище, нейното убежище, нейната крепост. А след няколко седмици тази част от самото й същество щеше да бъде изтръгната.

Тя стисна вече смачканата роза и помисли със злоба, че ако господин Слейд бе възстановил зестрата й според договора, всичко щеше да се уреди.

Разбира се той бе спазил останалата част от поетите задължения, тъй като повече не се появи. Леони все още се радваше, че е законно омъжена — поне никой не можеше да смята Джъстин за извънбрачно дете.

Леони бе мислила върху възможността да се обърне към съпруга си, но гордостта й и недоверието, което изпитваше към господин Слейд, винаги я бяха възспирали. Би предпочела да умре, отколкото да помоли за помощта му. Но той й дължеше зестрата и обстоятелствата я принуждаваха да му я поиска.

Само да можеше да намери някакъв друг начин за изхранване на семейството си… Но нямаше такъв. Бродериите на Ивет не носеха много пари. А самата Леони не можеше да прави нищо друго, освен да управлява плантация. Господин Морис бе намекнал двусмислено, че може да прояви отстъпчивост, като тя се покаже благосклонна към него. Леони категорично бе отхвърлила предложението. Не, всички те заминаваха за Начес и там тя щеше да изиска възстановяването на зестрата си, както бе залегнало в сключения договор.

Песента на присмехулник изпълни влажния априлски въздух. Леони рязко вдигна глава и се усмихна, когато забеляза малкия музикант сред клоните. Веселите му грели я изпълниха с бодрост. Тя щеше да успее!

Стана, хвърли последен поглед към гробовете и прошепна, като махна с ръка за сбогом.

— Прощавайте всички, които спите тук… Може би някой ден ще се върна…

Тя излезе от гробището и тръгна по очертаната от дъбовете алея, която водеше към замъка. Тъкмо се заизкачва по стъпалата, когато едно миниатюрно торнадо се втурна към нея, изпълвайки въздуха с крясъци.

— Мамо, мамо, елате бързо. Котката току-що роди. Четири! Намерих ги.

Лицето на Леони просветна, когато видя Джъстин.

— Много добре — каза весело тя, — ще ги вземем с нас.

Джъстин бе красиво петгодишно дете, доста едро за възрастта си. Косите му бяха черни, брадичката волева, а нослето — добре очертано. Леони се питаше често дали прилича на баща си. Той беше ли красив? Във всеки случай бе й се сторил едър. Явно Джъстин бе наследил от него долната част на лицето, защото нито устните, нито твърдо очертаната брадичка й напомняха за семейните черти на Сент-Андре.

Тя никога не мислеше за изнасилването, което изживя. И все пак понякога си задаваше въпроси за мъжа, който я бе направил жена и майка. Какъв човек бе той? Добър или жесток? Толкова подъл като Морган Слейд, или щедър и чувствителен като стария господин дьо Ла Фонтен? Дали ако запознанството им бе станало при други обстоятелства, той щеше да я плени? И ако през тази фатална нощ тя не бе отишла в къщата на губернатора — кой знае! — може би щяха да се влюбят един в друг? Тогава Джъстин би имал истински баща, а не само един законен документ.

Леони усети погледа на Джъстин върху себе си и се усмихна. Тя не можеше повече да проклина тази прословута нощ, но бе стаила спомена за нея толкова дълбоко в съзнанието си, че имаше чувството, че е заченала Джъстин сама, без чужда намеса. Той бе неин син и принадлежеше единствено на нея.

Джъстин нетърпеливо я теглеше за ръката. Колко си приличаха! Той винаги бързаше, винаги бе в движение. Повлече я към конюшните, които бяха полуразрушени, за да се възхитят заедно на котката майка и на новородените котенца.

Ако някой наблюдаваше как тичат заедно, би помислил, че са брат и сестра. Леони не изглеждаше двадесет и две годишна — с тези медноруси коси, развявани от вятъра, с това гъвкаво тяло и боси крака. Само по-внимателният оглед би открил разликата, която съществуваше между Леони от хиляда седемстотин деветдесет и девета година и тази хиляда осемстотин и пета.

Преди пет или шест години Леони бе още дете, но сега бе пораснала. Наистина талията й си оставаше все така тънка и гъвкава, но гърдите й се бяха налели и когато вървеше, леко полюляваше ханша си. А най-вече се бе променило лицето й. Детските черти бяха изчезнали. С една дума девойката бе станала жена.

В огромните зелени очи се таеше някаква присмехулна мъдрост, а в дъното на зениците й играеха иронични пламъчета. Извивката на чувствените й устни пораждаше непреодолими страстни помисли.

На тази възраст Леони представляваше странна смесица от невинност и циничност. Бе преживяла последиците на похотта, бе родила дете и въпреки това бе водила живот на монахиня. Отношенията й с мъжете до този момент не й бяха създали особено високо мнение за силния пол. Дядо й бе егоист, пропилял богатството си на комар. Съпругът, за когото насила я бе омъжил, със сигурност беше мошеник. Самата тя бе изнасилена от един непознат. Съвсем естествено беше да стане мнителна към мъжете. Дори щедростта на Етиен дьо Ла Фонтен бледнееше пред поведението на неговия син.

След смъртта на Клод Леони бе поела задълженията на глава на семейството. Тя вземаше решенията, тя даваше нарежданията, тя се стремеше да осигурява прехраната на цялото домочадие.

Когато дядо й почина, Леони освободи робите. Бе се въоръжила със смелост, защото смяташе, че те всички ще си тръгнат и ще я оставят да посреща мрачното бъдеще сама с Ивет. Но въпреки че всички с нетърпение грабнаха документите, с които ставаха свободни хора, никой не изяви желание да напусне замъка Сент-Андре. Животът продължи както преди. А Мами заяви.

— Какво ще правим другаде? Ние тук сме си у дома.

Доводът бе неопровержим. И тъй като Леони отчаяно се нуждаеше от тях, не настоя! Дори когато се видя принудена да тръгне за Начес, Мами и всички останали решиха да я последват. Всички те бяха едно семейство.

— Не може да скитате съвсем сама по пътищата — възмутено завика Мами. — Ако дядо ви знаеше, че ви оставяме да вършите подобни глупости, щеше живи да ни одере. Ние сме едно семейство, а семействата винаги остават заедно!

В крайна сметка три седмици по-късно — една ясна майска сутрин на хиляда осемстотин и пета година — Леони, Джъстин, Ивет, Мами и останалите се отправиха на път за Начес в две стари каруци, теглени от четири мулета. Котката и нейните малки бяха настанени в кошница в краката на Джъстин. Интересът, който детето проявяваше към котенцата, разсейваше отчасти тъгата й от напускането на родния дом.

Леони не се обърна назад. Цялото й същество бе устремено на север. Тя се кълнеше в сърцето си, че господин Слейд ще върне зестрата й, както бе обещал. В противен случай щеше да направи живота му толкова непоносим, че да проклина горчиво деня, в който я е срещнал.

В този момент Морган спокойно пиеше сутрешното си кафе на терасата на Боньор. Чудеше се защо се е върнал. „Нищо не се е променило — казваше си той. — Полята избуяват, после реколтата узрява… Татко все повече побелява, а мама продължава да се закръгля… Животът все така си тече…“

Мислите му бяха пораженчески, но с течение на годините Морган не бе намерил спокойствие. Той не можеше да се задържи дълго на едно място, неуморно диреше нови хоризонти. И понякога изпитваше същата необходимост да се завърне в бащиния дом. А след известно време пожелаваше страстно да се запилее отново нанякъде. Ноел никога не пропускаше да отбележи, че ако Морган създаде ново семейно огнище, ще осмисли живота си и ще го направи по-интересен. „Може би ако майка ми не ми натякваше непрестанно, в крайна сметка щях да се съглася с доводите й“ — помисли си той.

Първия път, когато замина в желанието си да открие нещо, което не можеше да определи, между него и родителите му се проведе бурен разговор. Спорът бе сериозен, защото до този момент Морган бе примерен син. Разбира се той си живееше живота, следвайки собствените си схващания, но никога не бе наскърбявал сериозно родителите си… До деня, в който си втълпи, че иска да отиде с Филип Нолън в испански Тексас10.

Погледът на Морган бе прикован в чашата. Той преценяваше промените, настъпили в света от това време. Испанската част от Луизиана бе дадена на Франция, после на Съединените Щати11. Президентът Джеферсън12 встъпваше във втория си мандат. А миналото лято вицепрезидентът Адам Бър бе убил на дуел основателят на федералната партия Александър Хамилтън13. В Европа Наполеон14 се бе провъзгласил за император и войната бушуваше на всички фронтове. Французите побеждаваха в сухопътните битки, но англичаните оставаха господари на моретата.

За момент Морган си представи, че се записва в британската армия. Войнишкият живот можеше да уталожи жаждата му към рискове и приключения. Но като си спомни как се бе измъкнал на косъм от Европа в началото на годината, той бързо отхвърли тази идея. Дали престоят му на стария континент бе по-опасно приключение от експедицията през зимата на хиляда и осемстотна година? Едва ли. Нолън бе пристигнал от испански Тексас през ноември предната година и за известно време изглеждаше склонен да се задоми. Сватбата му с Фани Линтот бе предизвикала сензация в Начес. Семейство Линтот бе богато и известно с почтеността си. Но нито младата жена, нито детето, което носеше, успяха да задържат Филип. И независимо че получи разрешение да се върне в Тексас, той прекоси Сабина, за да навлезе в забранените територии начело на малоброен отряд.

Морган го придружаваше, а бягството към поредното приключение се дължеше на мрачното му настроение. Нолън и малката му група прекосиха откритата територия отвън Трините, където установиха бивака си и започнаха да ловят мустанги. В началото всичко вървеше добре. И ако Морган си задаваше въпроса колко време испанците ще оставят заниманията им ненаказани, то пазеше тези размисли за себе си. В крайна сметка той се отегчи от всекидневното препускане и лов на диви коне и напусна отряда, като последва племе команчи, дошли да разменят конете си срещу донесените от Нолън стоки.

Морган остана с команчите две години, живееше като тях, участваше в техния лов и техните битки. Този опит го кали. При завръщането си в Начес узна, че Нолън е бил убит от испанците преди една година. Беше обхванат от закъснели угризения. Само ако бе останал с Нолън…

Тъй като в Начес нямаше нищо вълнуващо, Морган се възползва от Амиенския мирен договор15 и замина за Европа. През май стъпи на английския бряг. Няколко дни след пристигането му войната между Англия и Франция пламна отново.

Морган не можеше да остане безучастен и да изтърпи множеството празноглави млади господа и кандидатки за женитба, които посещаваха дома на Тревелиън. Затова посети чичото на Джейсън Савидж, дук Роксбъри, с надеждата, че чрез него ще получи някакво поръчение.

В младежките си години Морган многократно бе срещал дука, но продължаваше да бъде нащрек в негово присъствие. Бе напълно съгласен с Джейсън, който твърдеше, че чичо му изобщо не е толкова заспал, колкото изглежда, въпреки унесения му поглед. Във всеки случай точно сега тяхното общо мнение за него се потвърди. Дукът повери на Морган задачата да пренася сведенията на английските шпиони, които работеха във Франция. Бе натоварен и с разузнавателна дейност, която да извършва при необходимост. Морган бе напълно подходящ за подобна задача той говореше безупречно френски, а вероятно майка му имаше и роднини във Франция, които можеха да му предоставят ценни сведения. Със сигурност животът му щеше да бъде много по-вълнуващ, отколкото в армията. В това отношение дукът не го бе подвел. Но опасните му занимания внезапно се прекратиха в деня, когато откри, че братовчед му Ашли работи в Англия на страната на Наполеон. Един френски офицер се обърна към Морган, наричайки го Ашли, и го запита дали има нещо ново, което да предаде на императора. Тогава Морган реши, че приликата с братовчеда Ашли му е скроила гаден номер. Побърза да изпрати съобщение на Роксбъри, в което го предупреждаваше, че ще направи опит да се измъкне от Франция, преди недоразумението да се изясни. В действителност рискът да го заловят и екзекутират бе огромен. И Морган успя да се качи на борда на корсарското корабче, което го бе довело до Франция, преследван по петите от отряд драгуни.

След като се размина на косъм със смъртта, Морган се успокои за известно време. Въпреки че самата мисъл за брак го отвращаваше по същия начин както и преди, този ден той сериозно се замисли дали такова решение няма да му помогне да намери душевен покой.

Но нито съпругата на Нолън, нито детето му бяха попречили Филип да се изправи срещу съдбата си. Това разсъждение го отрезви.

Тази вечер в Боньор бе поканено семейство Маршъл. Мелин да Маршъл бе очарователно синеоко създание. Ноел Слейд често подмяташе името й, особено когато повдигаше въпроса за брак. Плантацията на семейство Маршъл граничеше с Боньор, Мелинда бе богата наследница и бе очевидно, че е отлична партия.

Морган тайно оглеждаше младото момиче, което седеше срещу него. Лицето, оградено от руси къдрици, бе красиво, но в прелестната и главица нямаше и капка мозък. Разговорът се свеждаше до възхитени погледи и възторжени възклицания. Гледката бе приятна за окото и мнозина мъже биха се задоволили с това. За нещастие нейните гримаси само го дразнеха. Но наистина ли бе необходимо една съпруга да има мозък в главата си? Пъргавият ум и интелигентността бяха качествата, с които навремето Стефани бе пленила Морган и, по дяволите, докъде доведе всичко това?

Мелинда срамежливо му се усмихна. В отговор Морган също разтегли устните си в някакво подобие на усмивка. Но с крайчеца на окото си зърна съучастническото намигане, което си размениха родителите му. Очевидно си бяха навили на пръста да го оженят. Той погледна отново Мелинда, откри страстните устни, снежнобелите рамене, кожата с цвят на праскова. „В крайна сметка защо не? — реши той. — Ами да, защо пък не?“

Девета глава

Ако Морган можеше да зърне отнякъде Мелинда три часа по-късно, той със сигурност би отхвърлил всякаква мисъл за брак с нея. В прегръдките на Гейлорд Истън тя едва осъзнаваше въздействието, което упражняваше върху младия мъж. В действителност съзнанието й самодоволно бе ангажирано със събитията от вечерта.

Гейлорд Истън бе красиво момче с пламенни кафяви очи. Погледът му често предизвикваше съперничество между младите жени в околността. Бе най-малкият син на достатъчно богат плантатор и винаги бе глезен от родителите, си, които не му отказваха нищо. Но този път баща му бе заявил непреклонно, че Гейлррд трябва да се замисли за бъдещето си. Бе склонен да му предостави месечна издръжка, за да не се чувства лишен от нищо, но при условие че Гейлорд престане да тича нагоре-надолу и се захване за работа. Считаше, че е крайно време синът му да се заеме сериозно с малкото имение, което бе получил при пълнолетието си. Наистина ли Гейлорд вярваше, че баща му ще търпи да не върши нищо цял живот? Гейлорд трябваше да научи какво означава един ден, изпълнен с истински труд. Без ставане по обяд, без конни състезания, без гуляи. Търсенето на лесни удоволствия бе свършило.

Гейлорд изслуша тази реч с ужас. Само от мисълта за работа му се повдигаше, независимо че тежкият труд се състоеше в надзираване на дузината роби, които станаха негова собственост заедно с имението. Той веднага се впусна в трескаво издирване на някакъв начин, чрез който да напълни джобовете си. И красивите му тъмни очи се спряха на Мелинда Маршъл по неизброими причини. Той отдавна й се възхищаваше, а перспективата за една тлъста зестра издигаше още повече младото момиче в очите му.

Гейлорд бе започнал пресметливото си ухажване преди няколко месеца. Но след известно време допусна грешката да се влюби лудо в Мелинда. До завръщането на Морган Слейд Гейлорд бе убеден, че е покорил капризното сърце на младото момиче. Но появата на Морган нанесе жесток удар на всичките му надежди. През последните седмици той трябваше да овладява нетърпението и раздразнението си, наблюдавайки как обектът на неговата любов се прекланя послушно пред заръките на родителите си, а сърцето му се изпълваше с ярост и ревност.

Ако Гейлорд не се бе увлякъл по Мелинда, той би се задоволил с избора на всяка друга наследница. Единственият проблем бе да реши точно коя да бъде, но Мелинда — тя бе омагьосала. Яростта не го заслепяваше до такава степен, че да не разбира положението — родителите на младата девойка желаеха да я омъжат за Морган Слейд, който бе много по-богат от него. А и Гейлорд имаше репутацията на сприхав и невъздържан младеж, така че повечето родители гледаха на възможната му кандидатура с недоверие. Естествено никой не знаеше, че отношенията, които Гейлорд и Мелинда поддържаха, са нарушили границите на допустимото. Тази среднощна среща не бе първата. А когато се виждаха нощем, Гейлорд не се задоволяваше с целувки, нито дори с погалване на нежната закръглена шия на възлюбената си. Приемаше нейното съгласие при тези интимни занимания за положителен знак. Но ако Мелинда приемаше ласките му, то всеки път, когато той предлагаше да отиде и да помоли баща й за ръката й, тя се двоумеше.

Нещастието на младия Истън се състоеше в това, че Мелинда само изпробваше над него властта си над мъжките сърца. И въпреки че отначало тези тайни срещи я възбуждаха, след появяването на Морган пламенните любовни обяснения на Гейлорд бяха започнали да я дразнят.

— Мелинда, не чу и дума от това, което ти казах — промърмори с упрек Гейлорд.

— Напротив, чух те — тихо отговори тя, — но какво променят думите? Господин Слейд утре ще се срещне с баща ми. И ако поиска ръката ми, аз не смятам да откажа.

— Само се чуй, Мелинда! — отчаяно възкликна Гейлорд.

Бяха се скрили в розовата градина зад ъгъла на къщата на семейство Маршъл и гласът на Гейлорд отекна в спокойния нощен въздух.

— Тихо, моля те! — прошепна Мелинда. — Някой може да ни чуе!

Гейлорд хвърли поглед към величествената бяла къща, чиито огромни подпорни колони се открояваха на лунната светлина. Никакъв звук не нарушаваше тишината. Той зашепна дрезгаво.

— Не можеш да се омъжиш за него. Разреши ми първо аз да поговоря с баща ти.

Мелинда вдигна към него очите си, изпълнени с упрек.

— Значи искаш да бъда нещастна?

— Не, разбира се — възрази той.

— Можеш ли да ме заведеш в Париж? Имаш ли възможност да ми осигуриш такава красива къща като Боньор?

— Засега не, но…

— Или искаш да ме затвориш в тази отвратителна барака? На педята земя, която притежаваш?

Гейлорд се смути и извърна очи. Той не си бе представял, че ще живеят там. Мислеше, че с парите на господин Маршъл те ще си купят много по-изискана къща, но все пак не можеше да сподели с нея помислите си.

— Не, но… — започна той.

— А с господин Слейд аз ще пътувам, ще имам купища красиви тоалети. Ще разполагам с всичко, което си пожелая. Ще имам също и бебета… и най-прекрасната къща в страната. Можеш ли да ми предложиш тези неща?

— Не, но…

— Тогава как можеш да твърдиш, че ме обичаш и че искаш да ме направиш щастлива?

— Мелинда, аз те обичам. И вярвах, че и ти ме обичаш. Как могат тези пошли материални облаги да компенсират нашата раздяла?

Мелинда въздъхна.

— Не зная, Гейлорд… Знам единствено, че родителите ми искат да се омъжа за господин Слейд и че той може да ми даде всичко, което ще ме направи щастлива. Разбира се, ти ще ми липсваш и когато нощем си спомням твоите целувки, ще плача… Но по-добре ще бъде, ако се омъжа за господин Слейд.

— Мелинда — изрева той, — ти изобщо ли не разбираш, че те обичам?

— Добре. Ако ме обичаш, ще искаш аз да съм щастлива, нали? Следователно трябва да си доволен, когато се омъжа за господин Слейд. Не мога да понасям бедността.

Гейлор бе сразен от доводите й. Проследи с поглед, в който се смесваха любов, тъга и ярост, как тя се отдалечава. Обърна се. Сърцето му бе сломено и той се замисли за тази шега на съдбата. Жената, която обичаше, искаше да се омъжи за друг заради неговото богатство. Нали самият той бе започнал да я ухажва заради парите на баща й? Всичко на този свят се връщаше. Мелинда не му остави дори утехата, че е против този брак. Тя съвсем ясно му даде да разбере, че подобна възможност направо я очарова.

Момичето съвсем не беше толкова пресметливо, колкото изглеждаше след този разговор. За сметка на това Морган бе направил верен извод — тя нямаше и капка мозък. Ума й си бе останал на нивото на десетгодишно разлигавено дете и се стремеше единствено към собствените си удоволствия. В нея нямаше лицемерие. Гейлорд й харесваше и на драго сърце би се омъжила за него — ако бе богат. Но Мелинда изключително държеше на удобствата си. И ако в началото бе привлечена от тъмните очи на Гейлорд, то сега я съблазняваше не по-малко синия поглед на Морган. Тя си легна и заспа с чиста съвест, без изобщо да съзнава каква рана бе нанесла на честолюбието и сърцето на влюбения в нея младеж. Сънищата й бяха изпълнени с привлекателния образ на Морган.

На следващата сутрин за нейно огромно задоволство господин Слейд посети баща й. А след обяда Мелинда прие предложението на Морган в същата градина, където разби всички надежди на Гейлорд. Изглеждаше прелестна, осветена от златистата слънчева светлина. Украсената с дантела синя рокля подчертаваше изваяните черти на лицето й. При мисълта колко приятен може да бъде животът с това послушно и непретенциозно дете, Морган се усмихна. И прогони от съзнанието си другата мисъл, която го навестяваше — че подобно съжителство може да бъде и изключително скучно.

Двете семейства сияеха от щастие. Годежът бе отпразнуван в тесен кръг още същата вечер. Определиха сватбата за началото на август. Морган с очевидно равнодушие слушаше разговора, който се въртеше единствено около подробностите за церемонията. Едва сдържаше прозявките си и след вечеря помоли сътрапезниците си да го извинят и излезе.

Бавно обиколи бялата тераса на къщата. Погледът му се рееше над добре поддържаните градини на семейство Маршъл, но умът му блуждаеше далеч и той не забелязваше мързеливото очарование на нощта. Внезапно изпита остра носталгия по безкрайните прерии на Тексас, брулени от ветровете. Взря се в кръглата луна. „Светлината на команчите — помисли той със съжаление. — Защо ли винаги копнея да съм някъде другаде!“

С времето болката от смъртта на Филип бе позатихнала. Но презрението на Морган към жените, които вечно просеха внимание, не бе намаляло. Докосна леко с пръсти малкото златно кръстче, което от толкова години висеше на верижката на часовника му. То непрекъснато му напомняше, че жените са продажни. И за първи път от толкова време той си спомни за проститутката, която бе обладал през нощта при губернатора на Ню Орлиънс. Дали тя бе все така съблазнителна? Или времето и начинът на живот, който бе принудена да води, бяха опустошили красотата й? Тази мисъл го разстрои — споменът за изпитаните усещания, когато тя бе в прегръдките му, бе прекалено жив. Несъмнено това се дължене на тайнствеността на непознатата. Ореолът на загадъчност около нея човъркаше любопитството му. Той не виждаше друга причина. Несъмнено би се освободил от натрапчивия спомен, ако някога разкриеше тайната й. Впрочем, кой знае? Би могъл да направи от нея почтена жена. Защо не? Тя бе дошла при него непокътната — не можеше да храни съмнения относно нейната невинност. Бе млада, прекалено млада, и той би могъл да я оформи според желанията си. Морган горчиво се усмихна. Да, точно това трябваше да направи — да се ожени за девствена проститутка и да я заведе в Начес.

Разсъжденията му бяха прекъснати от буйния смях в стаята. Той дръпна за последен път от пурата си и се накани да влезе в къщата, но изведнъж се спря. Небрежно облегнат на една колона, стоеше по-малкият му брат и го наблюдаваше.

— Доста време те гледам — каза Доминик. — Проклет да съм, ако изглеждаш като човек, който не може да си намери място от щастие. Повече приличаш на осъден на смърт.

Морган се усмихна.

— Не си ли прекалил с анализите?

— Не. Независимо от продължителните ти отсъствия, аз те познавам. И отлично виждам, че настроението ти в този момент далеч не е блестящо… И се чудя защо?

Доминик бе двадесет и три годишен. Лицето му не бе красиво, но сивите очи и вечно присмехулната усмивка го одухотворяваха. Той бавно тръгна към брат си и застана до него.

— Нещото, което ме интересува най-много, е: защо от всички красавици в околността ти се спря на тази тъпа гъска?

Очите на Морган весело светнаха и той спокойно отговори.

— Преди всичко, защото тя няма да има никакви изисквания към мен. Ще й правя по едно дете през две-три години. Ще й купувам тоалети, ще я водя в Париж от време на време и тя ще бъде напълно удовлетворена.

Доминик смръщи вежди. Изражението на лицето на Морган, както и интонацията на гласа му, го притесняваха. Той впери поглед във върховете на идеално лъснатите си обувки и каза неуверено.

— Чуй ме, Морган, колебая се малко дали имам право да ти задам този въпрос, но… Сигурен ли си, че не правиш някоя глупост?

Морган уморено вдигна рамене.

— Един Бог знае! Но се изморих да бродя като евреите из пустинята. Бракът е някакъв начин да прекратя безцелното си живуркане.

Доминик замълча за миг, после промърмори нерешително.

— Знаеш ли, че преди твоето появяване Гейлорд Истън пламенно ухажваше Мелинда?

Морган го погледна под око. Извади от джоба си друга пура, отдели доста време да я запали и попита равнодушно.

— Най-малкият син на Лойд Истън ли?

Ъхъ. Точно той. Според клюките, които се носят в града, Гейлорд искал да се ожени за богата жена и хвърлил око на Мелинда. Някои дори твърдят, че тя с удоволствие посрещала задявките му.

— Какво искаш да ми кажеш, Дом? — попита с безразличие Морган.

— Аз ли? Разбира се, нищо! Просто мислех, че това сведение може да те заинтересува… Въпреки всичко Гейлорд няма какво да ти направи. Той не се ползва с добро име, но се обзалагам, че няма да преживее лесно годежа на Мелинда.

Доминик се върна в къщата, като остави брат си замислен. Морган не бе ревнив по природа и не би обърнал внимание на някакво старо увлечение. Но явно Доминик бе сметнал за необходимо да го предупреди. А той не надаваше ухо за клюките. Така че Морган бе принуден да обърне внимание на думите му. Дали Мелинда не бе влюбена в Истън, а родителите й я принуждаваха да сключи по-изгоден брак?

В дните преди официалното обявяване на годежа Морган неколкократно се опита да открие отговора на този въпрос. Но на всички негови намеци Мелинда отвръщаше неизменно с пленителна усмивка и сменяше темата на разговора. Тя настояваше да я заведе в Париж, когато „тази ужасна война“ свърши. Морган започваше да се чуди дали наистина бракът е разрешението, което ще прекрати мъките му.

Предположенията на Доминик се оказаха правилни. Гейлорд разказваше на всеки, който му обърнеше внимание и пожелаваше да го изслуша, че Морган е завладял сърцето на Мелинда по нечестен начин. И ако неголямата част от слушателите му го подканваха да остави тази тема, то имаше и такива, които подклаждаха настървението му. Морган се разкъсваше между желанието да приеме нещата откъм смешната им страна и изкушението да даде на буйния младеж урока, който си просеше. Напрежението достигна връхната си точка два дни преди големия прием в чест на годениците.

Морган искаше да се измъкне от отегчителните приготовления за празненството и се скри в една страноприемница, сгушена зад малкото възвишение в покрайнините на града. Мястото не бе особено изискано, но Морган харесваше непретенциозната обстановка и добрата кухня.

Страноприемницата се намираше на края на пътя до Начес и бе посещавана от многобройните пътници. В нея винаги цареше трескаво оживление. Голямата зала с масивни греди, тесни прозорци и миризма на бира и печено месо напомняше атмосферата на английските или френските кабарета. Морган забеляза няколко души от града, но повечето клиенти му бяха непознати. Той се настани на една по-усамотена маса и се зае да поразгледа посетителите. Поръча си бърбън, запали пура и се огледа. Набитото му око се плъзгаше по пътниците, търговците и младите нехранимайковци, които предпочитаха дружеската атмосфера на страноприемницата пред изискаността на първокласните заведения в града.

Тъкмо отпиваше уискито си, когато в помещението нахълта Гейлорд, придружен от двама младежи. Несигурната му походка ясно показваеше, че е доста пиян.

Морган изруга през зъби. Гейлорд определено бе последният човек, когото би искал да срещне тази вечер. Досега Морган бе успял да избегне спречкването, но ако се съдеше по състоянието на Гейлорд, сблъсъкът бе неминуем, стига младият самохвалко да забележеше присъствието му.

Отначало Гейлорд не го видя — над залата се стелеше димна завеса. Той седна на маса в дъното на салона, с гръб към Морган, който за миг сметна, че ще остане незабелязан. А и Гейлорд изглеждаше особено зает да дави мъката си в алкохол и поглъщаше чаша след чаша.

За нещастие един от двамата му другари видя Морган. Той се приведе към Гейлорд и прошепна нещо в ухото му. Истън рязко се извърна и скочи на крака.

Морган бързо прецени положението и стигна до извода, че е най-разумно да приеме предизвикателството, за да избегне проливането на кръв. В качеството си на обиден той трябваше да избира оръжието, времето и мястото на дуела. И ако късметът не му изневереше, можеше да превърне трагедията в комедия.

Гейлорд се приближаваше към него, като залиташе. Постави ръце на плота на масата и извика.

— Нищожество! Негодник! — езикът му едва се обръщаше в устата.

Морган спокойно отпи от питието си. Не откъсваше нагледа си от налятото с кръв лице на противника си и отговори съвсем равнодушно.

— Я виж! И защо?

Гейлорд се обърка и запелтечи.

— Ами… защо… защото…

Той бе пиян-залян, в мислите му цареше истински хаос, но бе твърдо убеден, че сериозно е обидил съперника си. Защо тогава той не реагираше? Предположи, че не се е изразил достатъчно ясно и измърмори несвързан о.

— Вие ми… отнехте сърцето на… дамата, която обичам… Вие сте най-големият подлец!

Морган въздъхна. Какво да прави с това глупаво момче? Не считаше достойнството си за засегнато, но не можеше да остави някакъв пияница да крещи името на Мелинда на обществено място.

— Ако аз съм нищожество и негодник, вие какъв сте? Вие? Безмозъчен самохвалко или просто нещастен идиот?

Отговорът бе груб и произведе желания ефект. Гейлорд залитна, сякаш бе получил плесница, и почервеня.

— Няма да позволя да ме обиждате. Изпратете ми секундантите си.

Морган се облегна на стола, изтръска пепелта от пурата си и небрежно отговори.

— О, не мисля, че секундантите могат да уредят въпроса.

— По дяволите, не! — кресна Гейлорд.

— Тогава мога ли да ви предложа нещо?

Гейлорд кимна утвърдително.

— В качеството си на обиден имам право да избера оръжието, времето и мястото… Защо не тук и сега?

— Тук? В страноприемницата? — изумен попита Гейлорд.

— Може би не точно в салона — отговори Морган и очите му подигравателно блеснаха. — Градината отстрани ще свърши отлична работа. Какво мислите?

— Съгласен съм. Изберете вашето оръжие — каза Гейлорд, който започваше да изтрезнява пред опасността на един предстоящ дуел.

— Юмруци — тихо заяви Морган.

— Юмруци? — невярващо повтори Гейлорд. — Ама какъв сте вие? Простак! Един джентълмен не се бие с юмруци.

— Вие твърдите, че аз не съм джентълмен.

Гейлорд преглътна, като проклинаше количеството уиски, благодарение на което бе се оплел в такова неудобно положение. Не можеше да отстъпи. Пое си дълбоко дъх и направи опит да се изрепчи.

— Отлично! Не мога да очаквам друго от човек като вас.

Морган бе изключително търпелив и до известна степен изпитваше съжаление към отблъснатия влюбен младеж. Едно разбито сърце не се утешава лесно, но той вече започваше да се дразни и затова предупреди противника си.

— Още една дума и ще бъда принуден да ви убия вместо да ви дам урока, който заслужавате.

Изглежда Гейлорд не смяташе да задълбочава караницата. След няколко минути двамата мъже излязоха, последвани от приятелите на Гейлорд. Навън бе тъмно, но прозорците на страноприемницата достатъчно осветяваха избраното място. Един от младежите се приближи към Морган.

Ако желаете, мога да стана ваш секундант, господине — каза той учтиво. — Името ми е Бланшар, Евън Бланшар.

Много мило от ваша страна — отвърна Морган. — И сега, след като и тази дребна подробност е спазена, можем да започваме.

Гейлорд притеснено подръпна вратовръзката си и попита.

— Какво по-точно предлагате?

Морган бързо огледа терена — мястото бе равно и нямаше предмети, които да им пречат.

— Ето какво — ще се бием с юмруци тук — обясни той. — Бланшар и другият ви приятел ще ни бъдат свидетели и секунданти. Първият, който пусне кръв на противника си, ще се счита за удовлетворен. Това достатъчно ли е?

Гейлорд мълчаливо потвърди. Изумлението му преминаваше и той вече си възвръщаше самоувереността.

— Известно е колко съм ловък в ръцете — каза той с нотка на превъзходство. — А вие сте поне десет години по-възрастен, господине. Наистина ли държите на физическа разправа от този вид?

Морган сдържа подигравателния си смях и отговори, без да помръдва.

— Мисля, че ще се справя. Не се тревожете за мен. — Ако този млад идиот считаше, че той е твърде стар — на тридесет и три години! — то бързо щеше да проумее грешката си. Последните години бе водил живот, изпълнен с опасности и не му липсваха нито опит, нито упражнения.

Двамата противници си приличаха. Морган бе малко по-висок, но Гейлорд бе по-широкоплещест. Напрегнато мълчание съпровождаше приготовленията им. Морган спокойно свали сакото и часовника си, на който все така висеше малкото златно кръстче. Той подаде предметите на Бланшар и започна грижливо да развръзва стегнатата си вратовръзка.

Жестовете на Морган бяха сигурни и премерени, докато Гейлорд извършваше същите движения припряно и рязко. Гневът му нарастваше и когато бяха готови да започнат борбата, той преля. Гейлорд се изпъчи срещу врага си и заяви заплашително.

— Няма да се ожените за Мелинда. Тя ми даде сърцето си и вие няма да ми го отнемете.

Морган се подразни. Изкушението да отговори, че може да си задържи Мелинда, бе прекалено силно. Ако отначало Морган бе изпитвал и най-малкото желание да се ожени за младото момиче, то бръщолевенията, глупостите и лекомислията, родени от безмозъчната й глава, го бяха изтрили. Само че бе почтен човек и не можеше да върне назад думите си. Но горчиво се разкайваше за своето предложение.

— Позволете ми да ви припомня, че младата дама, чието име произнасяте под път и над път, прие предложението ми и ще се омъжи за мен — студено отбеляза той.

Гейлорд скръцна със зъби.

— Но тя няма да се омъжи за вас — повтори той. — Можете да смятате, че засега сте победител. Но ще видите кой в крайна сметка ще стане неин съпруг.

Морган вдигна рамене.

— Ако свършихте речта си, може би ще благоволите да започнем — предложи той.

— О да, за Бога, да!

Борбата бе неравна още от началото. Силите на Гейлорд се удесеторяваха от справедливия според него гняв. Но и така той нямаше шанс срещу съперник със стоманени мускули и светкавични рефлекси. Юмруците на Морган бяха като боздугани и въпреки че младежът успя да улучи странично лицето му, противникът му сложи край на необикновения дуел с прав удар в челюстта. Гейлорд загуби равновесие и зари нос в прахта. По брадата му се стичаше кръв.

— Мисля, че съм виновен за първата капка кръв — констатира сухо Морган.

Погледът на Гейлорд бе убийствен.

— Въпреки това вие няма да се ожените за Мелинда — промълви той. — Ще направя всичко, за да ви спра.

Морган се усмихна със съжаление. Чудеше се дали някога и той е бил толкова млад, толкова страстен. После чертите му се вкамениха. Да! Той също бе познал тази сляпа любов — до деня, когато една невярна жена разби сърцето му. Морган облече сакото си, което възхитеният Бланшар почтително му подаде.

— В такъв случай ще бъда нащрек — отговори той, без да се притегни.

Гейлорд се надигна, избърса стичащата се от устата му кръв и го погледна с омраза.

— Мислите, че само си приказвам — изсъска той, — но ще ви попреча. Ще намеря някакъв начин, ще видите!

Десета глава

Изглеждаше, че денят на приема ще бъде слънчев. Морган стоеше пред прозореца и наблюдаваше безоблачното небе, което със сигурност не бе в унисон с чувствата му. Смешният дуел му бе дал повод за сериозни размишления и той бе убеден, че никога не е изпитвал и най-мимолетното желание да се жени за Мелинда. Не, дори нейното съблазнително тяло не го привличаше. И несъмнено не заслужаваше досадата, която щеше да изпитва, прикован към жена, чиито единствени стремежи са да притежава красиви тоалети и да ражда бебета… при положение, че това не се отрази на тънката й талия.

„Луда глава си ти, Гейлорд, но ако можеш да откриеш някакъв начин, за да спечелиш избраницата на сърцето си, аз ще те благословя. И при нужда, ще ти помогна!“

Леони и малкият й експорт пристигнаха в Начес същия ден. Бе започнало да се свечерява и трябваше да намерят някакво място да прекарат нощта, тъй като Леони не знаеше къде да търси своя съпруг. Тя се опитваше да спестява дори от жалката сума, която бе отделила с цената на ужасни икономии, така че премина покрай страноприемниците в изисканите квартали, без да спре. В края на краищата попадна на Царската страноприемница.

Пътуването бе минало без произшествия, но бе изморило всички. Никой от членовете на малката група не бе ходил по-далеч от Ню Орлиънс и дори простият факт, че преспаха много нощи под открито небе в непознати области, постави на изпитание силите им.

Когато се добраха до Начес, облекчението им бе видимо. Лицето на Мами светеше от радост, че са пристигнали на определеното място живи и здрави и тя твърдо заяви.

— Това е последният път, когато излизам от къщи.

Единственият отговор на Леони бе бегла усмивка. Беше прекалено изтощена, за да влиза в пререкания. В момента единственото й желание беше да се изкъпе и да заспи в истинско легло.

Всички бяха настанени. А след като се изкъпа, Леони възвърна цялата си енергичност и реши незабавно да потърси господин Слейд. Щеше да започне издирването си, като попита съдържателя на страноприемницата дали го познава. И ако се окаже, че го познава, щеше да тръгне веднага на път.

Ако ви оставя за малко, ще се погрижиш ли за Джъстин? — попита тя Ивет.

— Да не би да си решила още тази вечер да започнеш издирванията?

— Да! Нямаме време за губене… С малкото пари, които ни остават, докога мислиш, че ще изкараме… Трябва да видя господин Слейд колкото е възможно по-рано.

Джъстин, който си играеше с котенцата, вдигна рязко глава.

— Отивате да се срещнете с моя татко? Искам да дойда с вас.

Леони прехапа устни. Присъствието на Джъстин щеше да създаде проблеми. Тя никога и с никого не бе споделила тайната за неговото раждане и всички бяха убедени, че детето е син на нейния съпруг. Естествено тя не бе сметнала за необходимо да разсейва заблужденията им. Джъстин бе израснал с мисълта, че господин Слейд е негов баща. И Леони изобщо не бе предвидила възможността за среща между нейния син и нейния съпруг. А сега такава заплаха съществуваше и Леони бе ужасена от мисълта, че истината ще излезе на бял свят. Не можеше да допусне Джъстин да носи епитета „копеле“. Още не знаеше как, но трябваше да уреди нещата така, че подобна среща да не се състои.

През брачната им нощ Слейд бе доста пиян. Ако той откриеше съществуването на Джъстин, може би Леони щеше да успее да го убеди, че детето е негово. И все пак не бе особено вероятно. Несъмнено той си спомняше пистолета, с който го бе заплашила, за да му попречи да я докосне. „Толкова по-зле, трябва да рискувам — реши тя. — Ще твърдя упорито, че Джъстин е негов син!“

Тя се наведе, за да целуне детето.

— Лека нощ, скъпи, да слушаш леля Ивет и да си легнеш, когато тя ти каже.

Джъстин направи гримаса, но тъй като бе послушно малко момче, не възрази.

— Добре мамо. Нали няма да се бавите много?

Леони честно му отговори.

— Не повече, отколкото е необходимо, но ти обещавам, че ще бързам.

Бе облякла една от роклите, купени от дядо й преди сватбата. Въпреки че беше с шестгодишна давност, роклята все още бе много елегантна. Леони считаше, че е прекалено деколтирана и за да се справи с този проблем, заметна раменете си с шала, купен от центъра на града. Закрепи го с брошката, останала от баба й.

Тоалетът й се допълваше от бяла копринена чантичка, осеяна със сребърни звезди. В нея сложи безценните документи, подписани от господин Слейд през месец юли хиляда седемстотин деветдесет и девета година. Докато слизаше по стълбището, което водеше към малката градина на страноприемницата, Леони не можеше да се освободи от тягостното предчувствие, че господин Слейд ще й създаде доста главоболия и няма да признае подписа си.

В същата тази градина, преди два дни, се бе състоял странният дуел между Морган и Гейлорд. Съдбата пожела в момента, когато Леони стъпи в градината, Гейлорд да излезе от страноприемницата, за да обмисли поражението си. Леони нерешително се сиря при вида на младия човек. Тъкмо понечи да се върне обратно, когато Гейлорд я забеляза.

Той не бе толкова пиян, че да не различи женски силует. Винаги галантен с жените, поздрави учтиво.

— Добър вечер, госпожо. Каква красива нощ, нали?

Леони отчасти се успокои и също така любезно отговори.

— Наистина, господине.

Френският й акцент привлече вниманието на Гейлорд и той се приближи към нея.

— Като че ли не сте от Начес.

— Не, господине. Току-що пристигнах със семейството си.

Провеждащата се през прозорците на страноприемницата светлина придаваше на Леони неземен вид. Бадемовите очи, чувствените устни и меднорусата коса накараха в този миг Гейлорд да се усъмни дали наистина Мелинда е най-красивото момиче на света.

— Искрено се надявам, че ще останете дълго в Начес — каза той с най-съблазнителната си усмивка. — Ще бъде ли много дръзко от моя страна, ако ви помоля да ме причислите към първите си приятели в града?

Леони нямаше особен опит в областта на флирта и вдигна рамене.

— Защо не? — отговори тя напълно бездушно. — Впрочем, познавате ли гражданите на Начес? — понита тя след кратък размисъл.

— Естествено. Винаги съм живял тук.

— Може би тогава можете да ми посочите жилището на Морган Слейд?

При тези думи Гейлорд замръзна и очарователната му усмивка се стопи. Той стисна юмруци и произнесе дрезгаво.

— А вие какво искате от Морган Слейд?

Леони сви вежди, учудена от грубостта му, и го изгледа високомерно.

— Не е ваша работа! Но ако държите да знаете — Морган Слейд е мой съпруг и аз трябва да го видя.

— Лъжете! — възкликна Гейлорд, ококорил очи от изумление. — Той не е женен.

Леони не се славеше със спокоен характер. Тя почервеня от яд.

— Смятам, че ме обиждате! — избухна тя — Как смеете да ме наричате лъжкиня!

Завъртя се рязко на пети, решена да се качи обратно и стаята, но Гейлорд вече се бе окопитил и съвсем не възнамеряваше да я остави да му се изплъзне. Той хвана ръката й и я принуди да се обърне към него.

— Само за минута! — извика той. — Трябва да поговорим.

Леони побесня. Този чужд човек се осмеляваше да я докосва! Зашлеви го с всичка сила.

Ейбръхам, когото Мами бе натоварила с поръчението да бди над младата господарка, се появи на ъгъла на страноприемницата. Леони никога не бе изпитвала такава радост при вида на добродушното му черно лице.

— Ейбръхам! — извика тя. — Идваш точно навреме. Този тип ме нападна.

— Не, не, почакайте — побърза да отрече Гейлорд. — Не исках да ви обидя. Държа много да поговорим… за… хм… вашия съпруг.

Леони се върна. Беше все още много ядосана, но любопитството й бе разпалено. Ейбръхам я последва, като не знаеше дали да отиде да търси помощ, или да остане при нея, за да я защити. Гейлорд бързо погледна към него.

Не искам да причиня нищо лошо на господарката ти — каза той. — Моля да извините прибързаното ми движение — добави той, този път към Леони, — но вие просто ме сащисахте…

— Аз съм ви сащисала, господине?

— Да. Напълно ли сте сигурна, че Морган Слейд е ваш съпруг?

Леони си пое дълбоко дъх. Трябваше да си даде време, за да не избухне отново. Как можеше този непознат тип да се усъмни в думите й? Тя пъхна ръка в чантичката си, извади брачното си свидетелство и го размаха пред очите му.

— Ето, господине!

Гейлорд се приближи към светлината, която се промъкваше през прозореца на страноприемницата, и прочете документа. Впери поглед в характерния подпис на Морган Слейд и ужасен възкликна.

— Какво чудовище! И моята бедна Мелинда щеше да стане съучастница в двуженство!

— Какви ги приказвате? — попита Леони. — Какво чудовище? Какво двуженство?

Гейлорд изпита съжаление към това прелестно малко създание… Как да й каже, че Морган Слейд я е изоставил и в този момент обявяват неговият годеж с друга жена!

— Страхувам се, че чудовището е вашият съпруг! — отговори той направо.

— А коя е тази Мелинда? И каква е точно историята с двуженството?

— Мелинда е жената, която обичам — обясни Гейлорд. — Вашият съпруг ми я отне. И в този момент обявяват техния годеж.

Леони знаеше, че Слейд не е почтен човек, но никога не си бе представяла, че е способен на такава върховна измама.

Леони и Гейлорд забравиха за кавгата си и препуснаха към града в наетия кабриолет. Гейлорд управляваше конете, а Ейбръхам се бе настанил на капрата до него.

Въпреки че в момента между Леони и господин Истън цареше пълно единодушие, тя изобщо не изпитваше доверие към прословутото джентълменство, за да се откаже от закрила.

Бе почти девет часа, когато кабриолетът се втурна но алеята, водеща към къщата на семейство Маршъл. Гейлорд трепереше от нетърпение и сърцето му ликуваше — неговата любима Мелинда нямаше никога да се омъжи за тази отрепка Морган Слейд. Той щеше да го обвини в многоженство.

Възмущението на Леони нарастваше пропорционално с изминатия път. И когато кабриолетът спря пред къщата, тя бе извън кожата си от бяс. Как Слейд можеше да се възползва от невинността на друго младо момиче? Или просто си му беше навик да се жени за доверчиви девойки заради парите, които те му носеха? Като се вземат предвид обстоятелствата, които бяха я довели в Начес, подобна мисъл бе много обезпокоителна. Но за момента Леони трябваше да изтръгне Мелинда Маршъл от ужасната съдба, която я дебнеше.

Нищо не можеше да отклони Леони от решението й — нито величествената къща, нито многобройните карети, нито шумът от разговорите и смеховете, които долитаха като ехо от отворените прозорци. Тя знаеше, че ще се озове в извънредно неудобно положение, но не изпитваше нито страх, нито срам. Стискайки чантичката, пазител на доказателството за низостта на Слейд, тя бързо изкачи стъпалата, следвана от Гейлорд.

Майордомът, в униформа от черен сатен, я изгледа презрително. Очевидно не одобри измачканите им дрехи, неподходящи за такъв грандиозен прием, и понита студено.

— Вашата покана, господине?

Гейлорд трепереше от напрежение и заекна.

— Нямаме, но… трябва на всяка цена да говоря с господин Маршъл. Въпросът е изключително спешен.

— Ако благоволите да ме осведомите за естеството на вашия случай — каза майордомът с пренебрежителен поглед, — ще видя дали господин Маршъл е склонен да ви приеме.

Леони беше по бързите процедури. Тя се мушна стремглаво отстрани на майордома, като подхвърли през рамо.

— Когато свършите с вашите официалности, ще бъде твърде късно!

Клетият човек направи безуспешен опит да я спре — но нищо не можеше да попречи на Леони да продължи напред. И докато той надаваше възмутени възгласи, Леони бързо прекоси огромния вестибюл в бяло и жълто и стигна до вратата на балната зала, следвана от Гейлорд.

Огромното помещение се къпеше в златиста светлина, разпръсвана от стотици свещи, поставени в кристални стъкла. Мъже и жени, облечени в коприна и сатен, танцуваха под звуците на нежна музика. Въздухът бе напоен с аромата на рози и жасмин. Лакеи в кадифени ливреи незабележимо разнасяха огромни подноси с разхладителни напитки.

Леони за миг се закова на прага, оглеждайки залата. Как да открие някой в тази тълпа? Но докато тя търсеше с очи Слейд, той я зърна.

Морган се отегчаваше до смърт през цялата вечер. И ако до този момент бе хранил някаква надежда, че животът с Мелинда няма да бъде чак толкова блудкав, колкото се опасяваше, то разходката, която току-що бяха направили, бе разбила всичките му илюзии. Мелинда бе гледка, която възбуждаше страстите в мъжките сърца. Но за нещастие не вълнуваше Морган. Как бе могъл да си въобрази, че бракът с тази гъска може да бъде каквото и да е решение?

По време на разходката Мелинда се оплакваше, че бушуващата в Европа война им пречи да прекарат медения си месец в Париж.

— Този отвратителен Наполеон! Разваля всичко! Само да свърши проклетата война! Толкова искам да видя Париж!

Морган не се съобрази с интелектуалните възможности на годеницата си и се пошегува.

— Може би трябва да му пиша, за да прекрати враждебните действия, докато трае сватбеното ни пътешествие.

Сините очи на Мелинда заблестяха от възторг.

— Наистина ли? Можете ли! — възкликна тя, опиянена от щастие. — Ще бъде прекрасно!

Морган я гледаща и не вярваше на ушите си — тя бе приела думите му за чиста истина. Той едва сдържа бясното желание да се изсмее и предложи да се върнат при гостите. Разкъсваше се между забавлението и отчаянието.

С напредването на вечерта той трябваше да се примири с фактите — в кукленската й главица нямаше нищо. И когато приближи часът за обявяването на годежа, той вече беше изтощенот бръщолевенето й, но проумя — не можеше да издържи и да прекара остатъка от дните си с Мелинда. Но как да развали годежа, без да предизвика скандал?

В действителност проблемът бе неразрешим. Отвращаваше се от мисълта да постави родителите на Мелинда и своите собствени в такова неудобно положение. Те не бяха виновни за празноглавието на Мелинда. „Трябва да измисля нещо, така че тя да вземе решение и да развали годежа. Ще се държа грубо!“

Морган на драго сърце би пристъпил незабавно към изпълнение на решението си. Но все пак не можеше да се държи дебелашки един час преди официалното обявяване на годежа. „И утре няма да е късно, за да се представя в неблагоприятна светлина!“ Той се усмихна, когато си представи физиономията на Мелинда. Щеше •да я уведоми, че е взел решение да живеят в едно забутано кътче, далеч от Начес. Само тази перспектива щеше да охлади възторга й.

Морган бе доволен от измисления изход. Той се отпусна и се приготви да изиграе достойно ролята си до края на вечерта. Разтегли устни в приветлива усмивка и се престори на зашеметен от щастие, както обстоятелствата очакваха от него.

Най-после господин Маршъл помоли за минута мълчание. Морган и Мелинда се отправиха към единия край на залата, заобиколени от щастливите си семейства. Музикантите оставиха инструментите си, жужашата зала постепенно затихна. Всички очакваха официалното обявяване на годежа. И в този миг Морган Слейд за първи път видя Леони Сент-Андре.

Защо не можеше да откъсне очите си от тази фигурка на прага на вратата?

Той стисна зъби, като се ядоса на самия себе си. Имаше ли някакво значение коя е тя? Трябваше да я избягва на всяка цена.

Всяка жена, способна от пръв поглед да събуди в душата му такъв ураган от чувства, бе изключително опасна. Но не можеше да откъсне очите си, устремен към нея с цялото си същество.

Привлечена като с магнит, Леони извърна глава към него. И докато техните погледи се кръстосваха, времето спря, всичко около тях изчезна. И тогава тя го позна — или помисли, че го е познала — човека, за когото се бе омъжила преди шест години. Тя се хвърли към него, побесняла като фурия.

Гейлорд стоеше зад нея, но като си представи неудобното положение, което сам бе създал, отстъпи назад. С напразно усилие да отложи сблъсъка, той се опита да задържи Леони за ръката.

Но Леони бе неудържима. Впусна се напред и нищо не можеше да я спре. Всички присъстващи започваха да си дават сметка, че предстои скандал. Морган не откъсваше погледа си от дребната фигурка, решила да си проправи път към него, и естествено, гостите обърнаха глави, за да видят какво е могло да привлече вниманието му до такава степен в подобен момент. Присъствието на Гейлорд вече бе събудило любопитни шушукания. Мелинда бе започнала да потропва с крак от нетърпение и заоглежда надменно Леони. „Колко е демоде“, помисли си тя в мига, когато младата жена се изправи пред Морган.

Гейлорд бе тръгнал след нея. Когато го видя, Морган усети, че ще се случи нещо неприятно. Какво ли бе измислил младият влюбен глупак? И каква бе ролята на това прелестно създание в неговите машинации?

Макар вниманието му да бе приковано в Леони, той ясно осъзнаваше какво става около него. Мелинда стискаше ръката му и впиваше ноктите си в дланта му, а господин Маршъл протестираше срещу подобна наглост — така да нахлуват в дома му! В залата настъпи напрегната тишина.

През това време Леони гледаше само мъжа, изправен срещу нея. Виждаше го за пръв път след шест години и се учудваше, че открива по-различен човек от подлия и безскрупулен тип, когото бе запомнила. Това безусловно бе същият Морган Слейд, с когото се бе запознала в Ню Орлиънс, но все пак не беше той. Бе нормално с течение на годините някои подробности да се изтрият от паметта й. Беше го виждала всичко на всичко три или четири пъти. Толкова вода бе изтекла оттогава… Самата Леони се бе променила много, защо пък времето да пощади него? Този мъж бе Морган Слейд — с две думи — истинска отрепка!

Внезапно тя атакува. Лицето й бе дори по-презрително от думите.

— Господине, явно пристигам точно навреме, за да ви попреча да осъществите гнусния си план. Не можех да си представя, че сте такова нищожество!

И без да си поеме дъх, тя се обърна към Мелинда, която наблюдаваше сцената, зяпнала от изненада.

— Госпожице, съжалявам за огорчението, което ви причинявам, но вие не можете да се омъжите за този човек. Един ден ще ми благодарите, че съм провалила замислите му.

Морган вътрешно й ръкопляскаше. Той прие всичко като умела постановка и искрено се възхити от артистичния й талант. Къде ли я бе открил Гейлорд? Щеше да прекрати този невероятен фарс, когато пожелаеше, но засега любопитството и смешната страна на ситуацията го подтикнаха да отложи намесата си.

Думите на Леони предизвикаха глух шепот в залата. Гостите се извърнаха към Морган, като очакваха реакцията му. Той обаче стоеше спокоен, очите му блестяха иронично и единственото затруднение, което изпитваше, беше да сдържа смеха си.

Мелинда прекъсна мълчанието. Тя се обърна към Гейлорд и изрече със сподавен от гняв глас.

— Как можа?… Провали моята прекрасна вечер. Мразя те, чуваш ли! Ненавиждам те!

Леони бе смаяна. Защо Мелинда се сърдеше на Гейлорд? Може би не бе разбрала нищо? Несъмнено трябваше да й разкаже за коварството на Слейд.

— Не е справедливо да се гневите на господин Истън, госпожице — сериозно каза Леони. — Той действаше само във ваш интерес. Не можете да се омъжите за господин Слейд. Той е мой…

— Я да мълчите! — прекъсна я Мелинда. — Първо не сте поканена, Гейлорд Истън също. Излезте незабавно и двамата. Чувате ли ме? Махайте се веднага!

— Мелинда, изслушай я! — замоли Гейлорд. — Тя ще направи изключително важно разкритие. — Чуй я!

— Не искам! — кресна Мелинда, тропна с крак и още по-силно стисна ръката на Морган. — Ще се омъжа за господин Слейд и нищо не може да ми попречи.

Гейлорд се извърна, отчаян от нейната упоритост. Изведнъж изгуби контрол над себе си и кресна.

— Тъпачка такава! Не можеш да се омъжиш за него… Той е вече женен! И това е жена му!

Единадесета глава

По лицата на всички присъстващи се изписа смайване.

Морган сметна, че шегата е преминала позволените граници и реши да я прекрати.

— Достатъчно, млади човече — сухо започна той. — Съчувствам на това, което смятате за любовна мъка, но вашето страдание не извинява тази комедия. Направете ни удоволствието да хванете малката си приятелка за ръка и да отидете да се правите на палячовци другаде.

Мелинда го изгледа с възхищение.

— Браво! Обожавам властните мъже! — извика тя.

В очите на Морган проблесна раздразнение, но само Леони забеляза това, защото внимателно го наблюдаваше. Какво безочие! Тя бе предвидила, че той ще откаже да върне зестрата й, но и през ум не й бе минавало, че той ще се престори, че не знае за съществуването й. Извън себе си от ярост, тя извади от чантичката брачното свидетелство и го хвърли в краката му.

— Не! Няма да си отидем — заяви тя. — Ще отречете ли подписа си, господине, ако посмеете!

Вече ядосан, Морган небрежно хвърли поглед на листа. При вида на подписа, поставен върху официалния документ, той сви вежди и презрително сви устни.

— Нима към всичките си дарби прибавяте и фалшификаторство — каза той на Гейлорд. — Номерът ви няма да мине. Сега си взимайте малката комедиантка и се махайте.

Матю Слейд, който до този момент стоеше мълчалив до сина си, попита спокойно.

— Мога ли да видя този лист?

Морган автоматично му го подаде.

Леони се обърна към мъжа, който държеше в ръка нейното брачно свидетелство.

— Господине, не зная кой сте, вие също не ме познавате, но аз не съм лъжкиня и комедиантка — искреността в гласа й бе очевидна. — Документът не е фалшив. Той е напълно законен. Аз съм омъжена за този човек. Оженихме се в Ню Орлиънс преди шест години. И, Бог ми е свидетел, това е самата истина.

Матю бе впечатлен от думите й и от документа. Но въпреки всичко не можеше да допусне, че Морган е способен на подобна низост. Бе трудно в момента да се установи истината. Той прочисти гърлото си и спокойно предложи.

— Може би ще е по-добре да поговорим за това някъде другаде, където е по-спокойно. Съжалявам — добави той, като се обърна към господин Маршъл, — но считам, че не можем да продължим празненството, докато не изясним тази история.

Отначало Морган се бе забавлявал от машинациите на Гейлорд, но вече не намираше в тях нищо смешно. Независимо че едно разваляне на годежа се покриваше с най-съкровеното му желание, той изобщо не хареса обрата, който вземаха събитията. Първо той знаеше, че не може да бъде съпруг на тази авантюристка. Второ, мисълта, че ще го сметнат за мерзавеца, който се жени за млади момичета всеки път, когато го завладеят някакви фантазии, дълбоко го отвращаваше. А идеята, че баща му може и за миг да повярва, че документът е редовен, го отчайваше. Колкото до зеленооката вещица, която претендираше, че му е жена… той изпитваше неистово желание да я удуши… или да я обладае…

Морган неохотно се съгласи с баща си и го последва в малкия зелен салон. Леони бе единствената жена, която присъстваше на разговора — госпожа Маршъл и госпожа Слейд бяха прекалено заети да утешават Мелинда, която бе изпаднала в нервна криза.

Балът изведнъж приключи. Гостите си тръгнаха, без да задоволят любопитството си, а злите езици веднага се развързаха. Това бе вечер, която нямаше скоро да бъде забравена.

Морган трябваше да е доволен. Вече не можеше и дума да става да се жени за Мелинда. Но той не понасяше да бъде принуждаван за каквото и да е. За нищо на света не би приел да бъде свързан със съпруга, която сам не е пожелал.

Положението бе мъчително и неловко. Леони усещаше това по-силно от останалите. Изправена пред нарастващата враждебност на мъжете, които я заобикаляха, тя започваше да губи самообладание. Не можеше да избяга по много причини. Знаеше, че казва истината, притежаваше договора, в който Морган обещаваше да възстанови зестрата й и бе забъркала в тази история прекалено много хора. Нямаше място за отстъпление.

Освен господин Маршъл, Морган и баща му, в зеления салон имаше още един мъж, който я пронизваше с очи, пълни с подозрение. Гейлорд вече бе склонен да отстъпи. Все пак какво знаеше за тази жена? Ами ако бе излъгала? И в стремежа си да уязви Слейд, той вероятно бе допуснал ужасна грешка. Гейлорд избърза.

— Х-м! Считам, че съм длъжен да обясня как се запознах с тази млада жена…

— Няма нужда — прекъсна го Морган. — Тя има език… и си служи доста умело с него, ако се съди от приказките й тази вечер. Убеден съм, че е в състояние сама да ни обясни всичко. Впрочем, не виждам никаква причина вие да присъствате на разговора ни. Изиграхте си ролята, така че отидете да видите какво става навън.

Другите се съгласиха с кимване и преди да успее да възрази, Гейлорд се озова на прага.

— Не очаквайте дамата — добави полуядосано, полуподигравателно Морган. — Аз ще се заема с нея.

Гейлорд не прояви настойчивост, прекалено доволен, че се е измъкнал от неловкото положение. Предаде на Ейбръхам да чака господарката си и се отдалечи припряно. Радваше се, че е осуетил сватбата на Мелинда, но едновременно с това се опасяваше, че се е забъркал в такава грандиозна каша, която можеше да му навлече повече неприятности, отколкото облаги. Съществуваше вероятността Мелинда никога да не му прости участието в тази интрига.

След излизането на Гейлорд Леони дълбоко въздъхна и започна с треперещ от вълнение глас.

— Господа, съжалявам, че се появих в такъв неподходящ момент, но нищо не може да промени фактите. В ръцете ви са доказателствата, че казвам истината. Това е подписът на господин Морган Слейд, който’се ожени за мен преди шест години в Ню Орлиънс.

Морган вдигна вежди.

— В такъв случай как е възможно аз да не си спомням нищо? — подигра се той.

Леони изживяваше един от най-трудните моменти в живота си. Тя знаеше, че говори истината, но бе обзета едновременно от гняв и страх. Бе изправена пред категоричня отказ на Слейд и пред очевидното недоверие на останалите господа в стаята. Морган явно щеше да поддържа версията, че никога не я е виждал. Следователно единственият й шанс бе да убеди останалите свидетели на сцената. Тя се обърна към Метю Слейд, очите й преливаха от молба.

— Господине, повярвайте ми. Нямам никаква причина да лъжа.

Матю се чувстваше ужасно. Погледът му бе прикован в документа. Бе виждал прекалено често подписа на сина си, за да не го познае. Младата жена, която стоеше пред него, приличаше на благородна дама и думите й звучаха искрено. Той замислено се взря в сина си. Възможно ли бе да се е оженил за това невинно момиче и да го е изоставил след това? Преди време той би си отговорил категорично, че никой от синовете му не е способен на подобна низост… но днес? След смъртта на Филип Морган толкова се бе променил! Би могъл да се ожени за това прелестно създание с пъклената цел по този начин да си отмъсти за злото, причинено му от Стефани. Матю не знаеше… Във всеки случай едно бе сигурно — документът изглеждаше законен… а младата жена искрена.

— Бихте ли ни разказала как се запознахте със сина ми и за събитията, които са довели до сватбата, за която говорите? — предложи той.

От учтивия глас на Матю Леони се почувства малко по-уверена и описа подробно фактите. Гласът й трепереше от вълнение.

След разказа й настъпи тишина. Внезапно Морган се намеси.

— Каква сърцераздирателна история! — присмя се той. — Но това са куп лъжи! Никога не съм се женил за това момиче. За Бога! — добави той, като погледна баща си, който очевидно се колебаеше. — Не съм се женил за нея дори пиян! Щях да си спомня!

— Но онова лято ти беше в Ню Орлиънс — подметна Доминик, като съсредоточено разглеждаше върховете на обувките си. И си играл на карти с Гайозо. Самият ти ми разказа. Нали навремето бе срещнал господин на име Сент-Андре?

— Как искаш да помня? — възрази Морган. — Оттогава са минали шест години. С изключение на внезапната смърт на Гайозо, по време на пребиваването ми там не се случи нищо забележително. Настаних се при Джейсън и уреждах всички дела от имението му Бове. Не съм се женил за никого, в името на Бога!

Съвсем ясно бе, че Леони и Морган са разменили местата си. Сега той стоеше на подсъдимата скамейка.

— Нали все пак не й вярвате? — възкликна той.

Но нито баща му, нито брат му отвориха уста, за да му отговарят. Тогава Морган се обърна към Леони.

— А защо се появявате сега? Ако съм се оженил за вас преди шест години, защо чакахте толкова време, за да се представите?

— Защото ние сключихме сделка, господине — отговори Леони. — Обещахме си да не изискваме нищо един от друг и след пет години вие да възстановите зестрата ми. Аз дойдох тук заради нея — не заради вас!

— А, разбирам! — прихна Морган. — Тъкмо се чудех дали в цялата тази история не става дума за пари. И колко ви дължа, красива вещице?

Леони се вцепени. По скулите й избиха червени петна.

— Да не сте посмял да ме наричате така! — заповяда тя. — Дължите ми моята зестра. Прочетете — добави тя и извади от чантичката си смачкан лист. — Ето обещанието, подписано от вашата ръка. В него е уточнено, че точно след пет години вие ще възстановите зестрата ми. Ще се осмелите ли да отречете?

Морган сграбчи документа. Подписът му предизвикателно се смееше най-отдолу.

— Господи! Каква безсрамна малка кучка! — възкликна той. — Бих искал да узная откъде и как Гейлорд ви изнамери толкова навреме… Освен ако не сте изчаквали подходящия момент, за да нанесете удара си.

Думите му засегнаха дълбоко Леони и тя се втурна към него с вдигната ръка. Звукът от плесницата отекна като изстрел. Морган инстинктивно реагира. Сграбчи китката й и изви ръката й, като я принуди тя да се наведе пред него.

— Никога не правете това отново — каза той заплашително, — или ще ви размажа физиономията.

— Морган! — ужасен извика Матю.

Враждебността, която проявяваха и двамата противници, беше толкова непримирима, че Матю се обърка. Той бе спокоен и учтив човек, който живееше с твърдото убеждение, че жените заслужават само внимание. Поведението на сина му надхвърляше всички очаквания.

Възмутеното възклицание на баща му накара Морган да се осъзнае. Той пусна Леони.

— Необходимо ли е да поднеса на тази дама извиненията си, татко? — присмя се той. — Тя ме обвинява в отвратителни злодеяния, отгоре на всичко ми удря шамар, а аз трябва да изтърпя всичко с усмивка. Не, по дяволите! Няма да стане!

До този момент господин Маршъл се бе задоволил с ролята на ням зрител въпреки нанесеното оскърбление. Но сега се намеси и гласът му възмутено звънна.

— Матю, не искам да ви наранявам, но след сцената, с която вашият син ни награди, не може да става и дума той да се ожени за моята кротка Мелинда. Дори ако се окаже, че тази млада жена е интригантка… нещо, в което се съмнявам… Никога в живота си не съм се чувствал толкова унизен… И каквото и да заявите, убеден съм, че за всичко е виновен синът ви. Щастлив съм, че тази вечер попречи дъщеря ми да встъпи в такъв срамен брак. Как можах да се заблудя толкова?

На Матю въобще не се понрави речта му.

— Не мога да изкажа колко съжалявам за този инцидент — сухо заяви той. — Но докато вината на Морган не бъде доказана, ще ви помоля да се въздържате от присъди.

— Много добре — Измърмори господин Маршъл, — но не знам как ще мога да държа главата си вдигната след такъв скандал. Бедната Мелинда! Няма да смее да се покаже пред никой от гостите, без да умре от срам… А да не броя всички провалени приготовления! Господи!

— Ако в това е въпросът, изпратете ми сметката — презрително подхвърли Матю. — Ще поема всички разходи. Нали точно това се опитвате да ми кажете? Убеден съм, че отдавнашното ни приятелство няма да ви попречи още утре да застанете срещу мен.

Господин Маршъл замръзна пред пренебрежителното изражение на Матю. Но после се усети, че човек, притежаващ имение като Боньор и съответното богатство заслужава известно уважение.

— Хайде, хайде — каза той помирително. — Всички сме изнервени. По-добре ще е да продължим този разговор утре, след като си починем.

Матю видя, че Морган е готов да възрази и побърза да се намеси.

— Отлична идея — започна той. — Утрото е по-мъдро от вечерта. Ще позвъните ли на прислугата да докара, каретата?

Леони се изплаши да не я забравят.

— А аз? Какво ще стане с мен? — попита тя. — Трябва ли да изчезна от живота ви, все едно че не съм се появявала?

Морган се приближи към нея и повдигна брадичката й.

— Вие, скъпа моя — каза той с подигравателна усмивка, — ще дойдете с нас в Боньор, естествено. Всички тези въпроси не могат да останат неизяснени, нали?

— Не, разбира се — отговори Леони и го изгледа високомерно.

Все така усмихнат, Морган поде с измамна благосклонност.

— Отлично. В такъв случай ще се качите в моята карета. Убеден съм, че по пътя ще открием много общи теми…

Леони усети как сърцето й бързо заби.

— Не е необходимо… — запъна се тя. — Наех стая в една страноприемница и ще прекарам нощта там.

— В никакъв случай! — възрази Морган с пресилена нежност. — Една дама, която има претенциите, че е моя съпруга, не може да прекарва нощите си в страноприемница.

Леони предпочиташе той да е груб. Учтивият джентълмен, чиито устни произнасяха любезности, докато очите му изразяваха точно обратното, направо си я плашеше. Той стоеше съвсем близо до нея и силата, излъчвана от мускулестото му тяло я ужасяваше. Не, за нищо на света тя нямаше да пътува с него нощем.

— Благодаря, господине, но предпочитам да се съобразявам най-напред със себе си — решително отсече тя. — Ако някой ми помогне да се прибера в страноприемницата, ще му бъда особено благодарна.

— Няма да съм аз! — присмя се Морган. — След шестгодишна раздяла не мога да понеса и секунда без вас!

— Скъпо дете, считам, че Морган е прав — намеси се Матю. — Трябва да останете в Боньор, докато изясним тази история. Това е най-доброто решение на проблема.

Леони се стъписа. Тя нямаше никакво намерение да нахълтва в живота на Слейд, а още по-малко да се настанява в къщата му и да претендира да бъде негова законна съпруга. Усещаше как Матю застава все повече и повече на нейна страна, но вместо това да я радва, я притесняваше. Той не бе човек, който ще позволи снаха му да прибере зестрата си и да изчезне. И ако се убедеше, че тя е действително съпруга на Морган, щеше да настоява да остане в Боньор като пълноправен член на семейството. А това Леони в никакъв случай не желаеше.

Тя не бе искала Морган преди шест години, не го искаше и сега — особено след всичко, което се случи тази вечер. Тя някак инстинктивно усещаше, че дори документът, с който той се бе отказал от съпружеските си права, нямаше да го спре, ако решеше да стане неин истински съпруг, не само по име.

Тя отчаяно търсеше някакъв изход. Морган, който внимателно я наблюдаваше, изтълкува погрешно колебанието й.

— Нещата май не се развиват според очакванията ви… — подигра й се той.

Леони му хвърли убийствен поглед.

— Не, не съвсем — призна тя. — Не бях предвидила, че ще се осмелите да твърдите, че никога не сте ме виждал.

Морган присви очи, но преди да успее да възрази, Леони се обърна към Матнз.

— Господине, не е необходимо да идвам у дома ви. Не съм сама. Освен прислугата, придружават ме и мои близки.

Леони се бе надявала, че ще успее да уреди въпроса за зестрата си и да изтрие Морган Слейд от съзнанието си, без той да разбере за съществуването на Джъстин. Но нищо не се развиваше според плана, който бе начертала. И ето че сега бе принудена да оповести подробности, които не желаеше да споделя с присъстващите.

— Виж ти! — учуди се Матю. — Мислех, че дядо ви е починал и нямате други близки.

— Да — подкрепи го Морган, като я хвана под ръка. Нали твърдяхте, че сте съвсем сама на този свят. Или забравихте някого? Може би любовника си?

Леони почервеня от гняв и рязко освободи ръката си.

— Нямам любовник — сухо заяви тя.

— Кой тогава? — попита тихо Морган.

— Имам сестра от друга майка — призна неохотно тя. — Израснахме заедно. Прислужват ни и две семейства освободени роби, които обаче не искат да ме напуснат.

Лицето на Матю просветна. Той се усмихна при мисълта че тя е придружена от компаньонка и стари слуги. Една авантюристка не пътува с подобно обкръжение.

— Не виждам с какво те биха ни пречили — каза той и погледна часовника си. — Часът е само десет и половина. Ако не губим повече време, след час всички ще сме в Боньор.

— Господине… — заекна Леони, — бих… не искам да идвам в Боньор. Вие още се съмнявате в това, което ви разказах тази вечер. Докато не изясним нещата, предпочитам да не приемам предложението ви.

Матю не можеше да се закълне, че тя казва истината. Но доказателствата бяха налице и той намираше историята й за достоверна, като се надяваше, че може да се намери и някакво логично обяснение.

— Разбирам вашето колебание, детето ми — каза той, — но продължавам да мисля, че е по-добре да дойдете в Боньор. Утре ще продължим разговора.

— Но — възкликна Леони, — вие не разбирате ли…

— Какво не разбира той? — прекъсна я Морган. — Че не сте възнамерявала да задълбавате толкова играта си? И че се интересувате единствено от парите, а не от топлината и сигурността на едно семейство?

— Не!

— Тогава защо се двоумите? Какво точно искате?

— Искам единствено зестрата си. Това, което обещахте да ми върнете… Нищо друго…

— Когато се натрапихте на семейството ми, е много лесно да твърдите подобно нещо. Наистина ли мислите, че един почтен човек като баща ми ще приеме такава сделка? Че ще допусне да ви платя и да ви оставя да си заминете? Ако плановете ви са били такива, направила сте си зле сметката!

— Морган има право, детето ми, въпреки че се изразява по ужасен начин. Не съм сигурен, че вие говорите истината. Но ако вашата история се окаже вярна, аз ще ви докажа, че освен името, нямам много общи неща с вашия съпруг.

Матю произнесе тези сурови думи и те изразяваха отвращение. Той никога не би си помислил, че някой от синовете му може да се отнесе така грубо с жена.

— Трябва да ми позволите да се погрижа за вас, докато всичко се изясни — каза той с уморена усмивка.

— Нали това е моя работа? — попита Морган. — Изглежда всички са убедени, че дамата е моя съпруга. Следователно аз съм човекът, който трябва да се погрижа за нея, нали?

— Щом не си го правил досега — допълни Матю.

Лицето на Морган стана тъмночервено. Той отлично знаеше, че няма вина, но чистата му съвест не беше достатъчна утеха. Като че ли всички бяха полудели. Думите на баща му го стъписаха. Той разбра, че е излишно да спори повече, пусна ръката на Леони и се отдалечи, като вдигна рамене в недоумение.

— Сега, когато и този въпрос е решен — поде отново Матю, — мисля, че трябва да тръгваме. Ще наредя придружителите на Леони да бъдат доведени в Боньор.

Леони мъчително преглътна. Жребият бе хвърлен. Тя не можеше да пази повече в тайна съществуването на Джъстин.

Пое си дълбоко въздух и заяви.

— Господине, не ви казах за още един човек.

— О! И за кого става въпрос? — попита Матю. Леони хвърли бърз поглед към Морган и със стегнато гърло прошепна.

— За нашия син.

Дванадесета глава

Морган подскочи като ухапан от змия.

— Какво?! — кресна той с ококорени очи. — Дете! За Бога, ако съм спал с вас, бих си спомнил! И дяволски добре знам, че не е така! До тази вечер никога не съм ви виждал. Внимавайте, може би убедихте баща ми, че сте моя жена, но няма да ме накарате да призная копелето на някой друг!

— Вземете си думите назад! Той е наш син и вие няма да го отхвърлите. Наричайте ме с всички думи, които ви хрумнат, но не ви разрешавам да стоварвате злобата си върху Джъстин.

Морган усети, че някакъв кошмар започва да се превръща в реалност. Овладя се с усилие.

— Каквото и да е вашето дете — каза той, — от когото и да е, то няма вина. Но едно е сигурно — не е мое!

Леони се изпъна в целия си дребен ръст.

— Ваше е! — твърдо каза тя. — Роди се почти девет месеца след деня на нашата сватба. Той е ваш син.

— Аз явно съм позабравил доста неща — присмя се Морган. — Нашата сватба, първата ни брачна нощ… Всичко! Какво пък толкова! Но как е възможно?

— Защото вие се интересувахте само от зестрата ми, а не от мен.

Матю се чувстваше все по-неловко и шумно прочисти гърлото си. Изглежда двамата противници бяха забравили, че не са сами в стаята, и Матю побърза да спре размяната на отровни думи. Новината за съществуването на Джъстин го изуми. Въпреки че детето допълнително щеше да усложни и без това заплетената история, то можеше да предостави и ключа към загадката. Дете, което носеше характерните за семейство Слейд черти, би било неопровержимото доказателство, което досега липсваше.

Нетърпелив да види детето, Матю заяви.

— Достатъчно говорихме. Хайде да потърсим сина ви и останалите. Ти, Морган, заведи майка си у дома. Леони, Доминик и аз ще отидем до страноприемницата.

Морган усети, че всякакво възражение ще бъде неуместно и с презрително присвити устни излезе от салона. Майка му чакаше в залата.

— Боя се, че сте осъдена да изтърпите присъствието на един презрян престъпник — каза той саркастично. — Да тръгваме, мамо, или може би не съм достоен да ви придружа?

— Стига, синко — сухо отсече Ноел. — Ще ми обясниш ли какво става? Истина ли е? Тази млада особа твоя жена ли е? И дали е майка на детето ти?

Само преди час Морган енергично би отрекъл всичко. Но след като усети недоверието на баща си, той не бе настроен да защитава своята невинност.

— Тя го твърди — отговори той, а в гласа му сякаш се долавяше някаква обреченост. — Има законни документи, които носят моя подпис, и всички обстоятелства говорят, че тя казва истината.

Обратният път към Боньор бе тягостен. Ноел искаше да вярва в невинността на сина си, но неговото враждебно поведение не улесняваше добрите й намерения. Морган бе изградил около себе си стена и на всичките й въпроси отговаряше със сарказъм. Иронията му предизвикваше бясното желание у Ноел да го напляска — така, както правеше преди години, когато беше хлапе.

В това време Матю правеше опити да предразположи Леони. Но тя оставаше все така сдържана и непристъпна. Доминик се държеше учтиво. Той преценяваше фактите и прехвърляше през ума си всичките „за“ и „против“.

Надявам се, че ще свикнете с нашето семейство — говореше Матю, — то е толкова голямо, че в началото може и да се обърквате…

— О, освен Доминик и Морган имате ли други деца? — попита Леони.

— Но да! След Морган е Робърт, после близнаците Александър и Касандър. Те бяха с нас тази вечер, но след вашето пристигане Робърт ги отведе. Ще се запознаете с тях утре. Имам и дъщеря, която е омъжена в Тенеси. Ако се окаже, че вие действително сте съпруга на Морган, вероятно ще я видите със семейството й още преди Коледа.

Когато пристигнаха в страноприемницата, Леони знаеше имената и възрастта на всички членове на семейство Слейд. При други обстоятелства пътуването би й се сторило приятно, но тя бе изтощена физически и психически. Пътят от замъка Сент-Андре до Начес бе дълъг и мъчителен и Леони не бе имала време да възстанови силите си, преди да попадне в тази непредвидена ситуация. Тя отговори искрено на въпросите, които й задаваха Матю и Доминик, но стоеше нащрек. Може би те се държаха приятелски с нея, за да я излъжат по-лесно след това.

Леони се страхуваше от посещението в Боньор, но не можеше да го избегне. Бе ръководила толкова дълго своя живот и този на малкото й обкръжение сама и се опасяваше, че семейство Слейд ще я погълне и задуши. Реши да поеме отново юздите, когато пристигнат в страноприемницата, но секундите минаваха и всяка от тях затвърждаваше убеждението й, че нещата бяха поети от Слейд. За нещастие Леони бе прекалено развълнувана от събитията тази нощ и не можеше да измисли никакъв начин за бягство. „Утре!“ — обеща си тя и прекрачи прага на страноприемницата.

Ивет все още не беше легнала. Матю и Доминик останаха без дъх пред сияйната й красота. Беше толкова очарователна и възпитана, че везните се наклониха в полза на Леони. Бе невъзможно тези две прелестни млади жени да са безскрупулни авантюристки. И ако Матю бе хранил и най-малкото съмнение относно произхода на Джъстин, то при вида на спящото дете, всички съмнения отпаднаха. Матю би познал един Слейд навсякъде. Джъстин бе копие на Морган на тази възраст.

Доминик бе последвал баща си, но тъй като не бе роден, когато Морган бе петгодишен, не бе поразен от приликата. Съгласи се, че малкото момче може да е син на брат му, но… Вдигна рамене. Какво ли знаеше той за децата?

Матю обаче бе сигурен. Той постоя неподвижно известно време, като съзерцаваше Джъстин, после се обърна към Леони и промълви нежно.

— Извинете ме, че се усъмних във вас, детето ми. Достатъчно е да погледна Джъстин, за да съм убеден в искреността ви.

Леони употреби цялата сила на волята си, за да прикрие изумлението си. Господин Слейд луд ли бе? Всеки можеше да види, че нейното красиво дете няма нищо общо със сина му. С този тип с орлов поглед и изсечени черти, който я бе нагрубявал цяла вечери Сигурно Матю Слейд е човек, който приема мечтите си за действителност. Тя измърмори нещо уклончиво. Но когато видя нежността, която се разливаше по лицето на Матю, съвестта й се обади. Леони не считаше, че е почтено да го заблуждава, че Джъстин е негов роден внук. Но на този етап вече бе невъзможно да заяви, че тя няма представа кой е истинският баща на детето.

Когато Мотю призна Джъстин за свой внук, Леони изпита облекчение. Но можеше ли да позволи този благороден мъж да се привърже към детето, след като тя изобщо нямаше намерение да остава в Начес? Трябваше ли да го заблуждава, че детето е негов внук, след като отлично знаеше, че това не е така? Струваше й се ужасно непочтено да мами Матю и най-вече да лъже Джъстин. Ами ако детето обикнеше Матю и Ноел, вярвайки че те са неговите баба и дядо. Щеше ли да е справедливо след това да го откъсне от семейство Слейд? В този момент Леони така страдаше заради сина си, че Морган и проблемите, които той създаваше, преминаха на заден план.

Когато се настани в каретата, която щеше да я отведе в Боньор, Леони трескаво прехвърли в ума си събитията от вечерта. И омразата, която бе изпитала към Морган, отново избухна. Той наистина е отрепка! Как дядо й бе могъл да се излъже до такава степен в него! Леони се питаше как и собствената й памет можеше да й погажда такива номера. Тя пазеше спомена за безволев отпуснат мъж. А нито мрачното лице на Морган, нито твърдите му изсечени черти изразяваха мекушавост.

Леони наистина го презираше. Но може би щеше да го сметне за привлекателен, ако не бе опознала истинската му същност. Когато той бе стиснал ръката й, нещо в нея бе откликнало при допира на стоманените му ръце. Това прозрение я разбунтува. Не, в никакъв случай не можеше да изпитва симпатия към такова чудовище! И възмутена от самата себе си, тя отхвърли тази невъзможна мисъл.

Ноел очакваше Леони и Ивет в обзаведения с вкус вестибюл и ги посрещна с ледена учтивост. Тя не можеше да забрави лесно, че тази млада особа е причинила сериозни неприятности на сина й. Дори и да казваше истината! В действителност Ноел просто не знаеше на какво да вярва. Морган не бе направил опит да отхвърли обвиненията на младата жена, но майка му го познаваше — когато се чувстваше наранен или обвинен несправедливо, нейният Морган се затваряше в себе си и отказваше да се защитава.

След Леони и Ивет се появи Матю с Джъстин на ръце. В отговор на мълчаливия въпрос на жена си, той простичко каза.

— Вижте сама.

Ноел се приближи и жадно впи поглед в заспалото дете. Усети, че сърцето й ще се пръсне. Пред очите й беше петгодишният Морган!

— Сигурно сте страшно изморена — обърна се тя към Леони. — Елате с мен — думите й прозвучаха по-приветливо. — Приготвих няколко стаи за вас. Нашият майордом ще настани слугите ви в помещенията за прислугата. Така че няма за какво да се безпокоите.

След няколко часа Леони спеше дълбоко в най-удобното легло, в което бе лягала през живота си. Ивет бе в съседната стая и бе настояла да вземе Джъстин при себе си.

— Сутринта ще стане рано. Ще го поема аз, защото ти имаш нужда от почивка — заяви тя.

Прекалено изтощена, за да започне да спори, Леони отстъпи. И се събуди чак по обяд, въпреки намерението си да стане в ранни зори.

Докато тя спеше, бяха се случили доста неща. Морган не бе губил времето си и бе обмислил план, който със сигурност нямаше да се хареса на Леони.

Докато тя беше спала непробудно, Морган не бе мигнал цялата нощ. Спалнята му бе доста отдалечена и вместо да заспи, той бе подклаждал озлоблението си към нея — заради безсрамните й лъжи. Бе настроен и срещу баща си, който бе попаднал в капана на прекрасните й очи. Никога не бе изпитвал такъв гняв, нито пък подобен смут. Знаеше, че е невинен, но тя бе успяла да убеди цялото му семейство в неговата вина.

Бесен, Морган не можеше да заспи. Стана и закрачи из стаята, като напразно се опитваше да се успокои. В края на краищата се облече и се отправи към конюшните. След няколко минути вече пришпорваше любимия си жребец Тампет.

Морган дори не оседла животното. Препусна като луд, като си припомняше своите приключения. Ездата му донесе успокоение. И когато на хоризонта проблеснаха първите лъчи на зората, той вече бе в състояние да погледне трезво на проблема, появил се с ненавременното втурване на Леони в живота му. Морган трябваше да победи малката интригантка на собствената й територия. Трябваше да измисли начин да използва срещу нея законните наглед документи, които притежаваше. Но как?

И каква бе ролята на Глейрод Истън в постановката? Може би той бе измислил всичко, а тя бе само маша в кроежите му. Морган се съмняваше в това. Леони Сент-Андре съвсем не приличаше на жена, готова да играе ролята на марионетка.

Ако тя се стремеше единствено към парите, щеше да е най-лесно да й даде исканата сума и да я пусне да си замине. Но точно това го отвращаваше. Той никога не се бе женил за тази уличница и нямаше да задоволи претенциите й. А и проблемът не можеше да бъде решен по този начин. Когато тя си отиде, той ще трябва да убеждава семейството си, че е една изпечена лъжкиня.

Че е играла театър само и само да измъкне парите му.

Не, скоро Леони трябваше да разбере, че Морган Слейд не е мечтаната лесна плячка. И до деня, в който ще получи доказателствата за нейната измама, той трябваше да държи нещата в свои ръце.

Внезапно Морган се озова на широка поляна, а в средата й се издигаше къща, представляваща Боньор, но в много по-малки размери. Морган рязко дръпна юздите, в главата му започваше да се избистря един план.

Преди три години Матю бе построил Малкия Боньор с надеждата, че тази отделена от голямото имение къща ще съблазни някой от синовете му да се задоми. Робърт бе на тридесет и една, Доминик на двадесет и три, а близнаците — седемнадесетгодишни. Матю бе оптимист и си представяше много къщи, пръснати из хилядите хектари на владенията му. И всяка подслоняваше многобройните семейства на синовете му. Малкия Боньор бе началото. За нещастие, до този момент никой не изяви желание да обитава елегантната малка къща. „Но… скоро…“ — реши Морган.

Тринадесета глава

Морган замислено гледаше къщата, която бе два пъти по-малка от Боньор. Архитектурата на двете сгради бе еднаква, но Малкия Боньор притежаваше свое собствено очарование.

Морган бавно обиколи малкото имение. Летният павилион бе разположен отдясно на централната постройка. Зад него течеше реката, която на това място се извиваше в естествен малък залив.

Той се върна обратно, спря и отново се огледа. „Приказна къща в една прелестна среда — помисли си той. — Дали ще се хареса на новата ми съпруга?“

Малкия Боньор му предлагаше някакво разрешение на проблема. Ако настанеше Леони в къщата, щеше да я изолира от семейството си. А това пък щеше да ограничи възможностите й да засилва влиянието си върху родителите му. Леони твърдеше, че е негова жена, явно всички й вярваха — защо тогава да не се престори, че отстъпва доброволно? Морган още не знаеше как да обясни енергичните си откази предишната вечер, но едно нещо бе сигурно: Леони Сент-Андре ще разбере, че тя не е единствената ловка лъжкиня! Впрочем, Морган нямаше избор. Докато той отричаше обвиненията й, тя печелеше съчувствието на близките му. Но ако той признаеше, че е победен, и престанеше да твърди, че не я е виждал, неговата очарователна женичка вероятно щеше да се обърка. Поне той разчиташе на това. Тя се интересуваше единствено от парите, а не от общественото положение на семейство Слейд, нито пък от съпруг, който няма да я остави на мира. А точно такъв отегчителен съпруг щеше да открие.

Така. Трябваше да я залъгва, докато направи бързо разследване коя е тя. Морган щеше да я признае за своя законна съпруга, което щеше да му осигури предимството на изненадата. Тогава тя трябваше да търси средства и начини, за да се спасява от собствения си капан.

Гневът на Морган се бе стопил. Скандалът вече го забавляваше. Следващата седмица гражданите на Начес щяха да намерят друга тема за разговори. И ненавременното появяване на съпругата на Морган Слейд на празненството по случай годежа му щеше да бъде причислено към събитията от миналото.

Морган се прибра в Боньор, когато къщата започваше да се пробужда. Джереми, конярът, дойде да го посрещне. Морган му хвърли юздите на коня, скочи на земята и се отправи към стаята си, като си подсвиркваше — за голяма изненада на слугите, които срещна по пътя си.

Когато се прибра в спалнята си, той повика личния си слуга, когото бе довел от Англия преди много години.

— Личфилд, моля, пригответе банята. Току-що яздих, а не мога да сляза на закуска, вмирисан на конюшня.

— Така и предположих, господине — каза Личфилд с упрек. — Ето защо си позволих да наредя преди малко да напълнят ведрата с топла вода. След минута банята ще е готова.

— Мога ли да узная как се досетихте?

— Разбира се, господине. Както знаете, аз лично познавам гардероба ви. След като установих какво от дрехите ви липсва, отидох до конюшнята. И тъй като един кон също липсваше, изводът бе лесен.

— Ясно. И сигурно вече сте приготвил облеклото ми за закуска?

— Естествено, господине. Дрехите са на леглото ви.

Слугите внесоха ведрата с гореща вода и ги изсипаха в медната вана, която също бе готова — донесена в тоалетната стая. Морган с наслада се потопи във водата. Започна енергично да се разтрива, като гледаше крадешком безизразното лице на Личфилд, който се преструваше, че подрежда стаята — взимаше някакъв предмет и отново го поставяше на същото място.

— Научихте ли новините? — попита Морган.

Личфилд преустанови „подреждането“ и се обърна към Морган. Служеше при него повече от десет години и двамата се разбираха отлично. Морган винаги се стремеше да шокира прислужника си с надеждата да види поне веднъж как той загубва превзетото си самообладание. Докато Личфилд се насилваше да приема неприличните шегички на господаря си, без лицето му да изразява нищо друго освен учтиво пренебрежение.

Личфилд беше на петдесетина години. Бе служил при дук Лийфорд — и не пропускаше да го изтъкне пред Морган при всеки удобен случай. Вършеше работата си с изтънчен професионализъм и дори бе благоволил да се заеме с изпълнението на някои поръчения, които Морган не можеше да повери на никой друг. Но всеки път, когато господарят му го молеше да извърши нещо извън преките му задължения, Личфилд се подчиняваше с недоволно изражение на накърнено достойнство.

Във външността му нямаше нищо забележително — бе среден на ръст и склонен към напълняване. Започваше да оплешивява — за беда точно над челото. Имаше кръгли очи, дълъг нос, малки уста със тънки устни — накратко: едно напълно безизразно лице, което бе много изразително. Или, както отбелязваше Доминик, Личфилд бе напълно способен да пресече млякото само с един поглед.

В този момент по лицето на Личфилд бе изписана дълбока погнуса.

— Би ми било трудно да не ги науча — каза той. — Всички шушукат.

— А вие вярвате ли на приказките им?

— Не — презрително отсече Личфилд.

— Ами в такъв случай, приятелю, сте единственият.

— Наистина ли, господине?

— Да, Личфилд. И скоро ще установите, че сте се излъгал. Май че ще се окажем със семейство на ръце… това ще рече не само съпругата ми, но… и очевидно моя син.

— Така ли? — рече с безразличие Личфилд.

— Да, точно така. Затова ще постъпите правилно, ако започнете да събирате багажа ми. Още тази вечер се преместваме в Малкия Боньор.

— Да, господине — каза Личфилд все така невъзмутимо. — Ще се погрижа всичко да е готово.

Доволен, че е пристъпил към изпълнението на плана си, Морган излезе от банята. След четвърт час той решително се отправи към стаята на Доминик, облечен в елегантен маслиненозелен костюм. Влезе, без да си направи труда да почука. Доминик още спеше. Морган рязко дръпна дебелите завеси и слънчевата светлина заля стаята.

Един лъч попадна на лицето на Доминик, който се обърна по корем, като изръмжа нещо. Морган не обърна никакво внимание на възмущението му. Хвана го през кръста и го обърна по гръб.

— Събуди се, братленце, трябваш ми…

Доминик отвори още сънените си очи.

— Морган, даваш ли си сметка колко е часът?

— Малко след осем, мисля…

Доминик изруга през зъби и понечи да завре глава под възглавницата, но Морган нямаше намерение да му позволи подобна волност.

— Дом, събуди се — настоя той. — Искам да ти задам няколко въпроса. За снощи. Бързам!

Доминик знаеше, че щом е решил, Морган няма да го остави да заспи отново, и се предаде. Разтърка очите си, прекара ръка през разчорлената си коса и примирено измърмори.

— Добре де! Какво искаш да ти кажа?

Морган седна на ръба на леглото.

— Искам да ми кажеш какво е мнението ти за… съпругата ми.

Доминик подозрително изгледа брат си.

— Защо? Какво си намислил? Какво смяташ да правиш?

— Нищо лошо, скъпи братко — невинно отговори Морган. — Ще призная, че е моя жена. Какво друго искаш да направя?

Доминик свъси вежди.

— Мислех, че никога не си я виждал. Във всеки случай трябва да я познаваш по-добре от мен, ако си се оженил за нея.

— Ако? Ти имаш ли съмнения?

— Историята й звучи убедително. И все пак ми е трудно да повярвам, че ти си постъпил така, както твърди тя. За момента не зная на кого да повярвам и подарявам на двама ви моето съмнение.

— Щедрият Доминик!

— Постави се на мое място. Тя притежава тези проклети документи, върху които се мъдри твоят подпис. И не е коя да е. Изискана е от горе до долу. Освен това татко мисли, че детето е одрало кожата ти… когато си бил на неговите години…

Морган вдигна рамене.

— Разбира се, щом си е втълпил, че ми е жена.

— Може би си прав в това отношение. Но как ще обясниш свидетелството за брак или обещанието за възстановяване на зестрата.

— Точно така. Какво друго знаеш за нея… освен че е толкова изискана?

— Нищо. Разбрах, че когато дядо й узнал от лекаря си, че не му остават много дни, уредил сватбата. Тя твърди, че той те е срещнал при Гайозо и си помислил, че ти ще си идеалният съпруг на внучката му. В действителност тя нямала никакво желание да се омъжва за теб… По един или друг начин била принудена… Но нали ти също бе там. Чу всичко, което чух и аз…

— Надявах се, че след като си тръгнал моята скъпа… съпруга е измислила още подробности, които би пропуснала в мое присъствие.

— Например?

— Например защо е чакала толкова години, преди да се представи. Защо не е дошла веднага след раждането на детето? Защо чак сега иска да заеме мястото на законна съпруга?

Доминик внимателно наблюдаваше брат си.

— Тя не иска да заема мястото на законна съпруга — бавно каза той. — Дори аз проумях това. Тя държи единствено да възстановиш зестрата, която си получил от дядо й. Според нея това е и единствената причина, която я е накарала да дойде.

— Пари? — промърмори Морган, като си придаде възможно най-простодушен вид. — Мислиш ли, че ако й платя, тя ще изчезне от живота ми толкова бързо, колкото се появи?… Цялата тази история ми понамирисва на изнудване, не мислиш ли?

— Виж, Морган, тя трябва да отгледа детето си. Ще загуби къщата си. Прояви малко човечност, по дяволите! Затънала е до шията, а тази зестра е единствената й надежда за спасение. Не, не мисля, че това е изнудване. Но започвам да си задавам някои въпроси по отношение на теб.

Морган стисна зъби.

— Благодаря ти, братко — студено заяви той. — Ето всичко, което исках да разбера. Чудно само как се съгласи да поговорим.

— Морган, аз… съжалявам — промълви смутен Доминик. — Положението е толкова заплетено, че се обърках. Никой не може да повярва, че ти си постъпил така, както тя твърди. И все пак доказателствата, които притежава, са неоспорими.

— Един подпис може да бъде подправен.

— Наистина, но самата Леони е убедителна. Освен това по онова време ти беше в Ню Орлиънс. Точно когато сватбата се е състояла.

— Добре. Значи нямам избор. Поздравления, Доминик!

— Какво ще правиш?

— Ще си призная всичко. Ако искаш да присъстваш на изповедта на гнусния измамник, побързай. Облечи се и се присъедини към семейството в трапезарията.

— Чакай! — извика Доминик.

Но Морган вече бе излязъл. Яростта му отново бе пламнала. Направи нечовешко усилие да се овладее, като се упрекваше за поведението си. „Ако започваш да гледаш отвисоко всеки, който си позволи и най-малката забележка, ще провалиш собствения си план!“ В никакъв случай не биваше да забравя ролята, която бе решил да играе. Един мъж, който бе успял да заблуди агентите на Наполеон, трябваше да бъде на висота пред тази уличница. Въпреки всичките си доводи, Морган изгуби няколко минути, преди да се овладее, за да се изправи пред останалите членове на семейството си. Излезе да се поразходи малко. Поемаше дълбоко въздуха, за да се изпълни със спокойствието на природата, което да угаси гнева в сърцето му.

Морган не бе човек, който лесно губи самообладание и обикновено бе безразличен към мнението на другите. Но сега си даваше сметка, че измяната на собственото му семейство дълбоко го наранява.

Направи отчаян опит за момент да забрави мисълта за отмъщение и да избистри съзнанието си. Когато най-после възвърна хладнокръвието си, той тръгна усмихнат към къщата. Но пред вратата на трапезарията се поколеба. Имаше ли друг изход? Със сигурност не. Колкото повече отричаше твърденията на Леони, толкова повече съюзници преминаваха в нейния лагер. А ако той се предадеше, тя щеше да бъде в ръцете му. Морган предварително се поздравяваше, когато си представяше физиономията на Леони, хваната в собствения си капан. Той блъсна вратата и с твърда крачка влезе в трапезарията, готов за сражението.

Още бе рано, а и след бурната нощ не всички се бяха събрали около масата. Само Матю и Робърт бяха станали. Морган се престори, че не забеляза внезапното мълчание, което посрещна появата му.

— Добър ден — каза той небрежно. — Надявам се, че сте спали добре въпреки снощния инцидент.

— Ти обаче явно достатъчно си отпочинал — промърмори Матю. Очите му, оградени с тъмни кръгове, свидетелстваха за безсънната нощ, която бе прекарал.

— В действителност не можах да мигна — призна Морган, като постави в чинията си парче бекон и порция бъркани яйца. — Само че сметнах, че една разходка на кон, последвана от гореща баня, прави чудеса и помага на мисълта… Трябва да опитате…

— Радвам се, че можеш да се възстановяваш толкова бързо — сухо каза Матю.

— Признавам, че появата на Леони доста ме изненада — започна Морган. — Но размислих и стигнах до извода, че една съпруга може да ми бъде само от полза. Така или иначе бях на път да се обвържа с Мелинда. Излиза, че не съм противник на бракосъчетанията.

Матю направо изгуби дар слово, а Робърт успя да се възмути.

— Как можеш да се шегуваш с толкова сериозни неща!

— Е, в крайна сметка сватбата не е погребение — възрази Морган.

— Не исках да кажа това…

— Знам какво си искал да кажеш, Боб — прекъсна го Морган.

Матю бе успял да се съвземе. Той се вгледа в лицето на сина си и твърдо попита.

— Значи признаваш, че Леони е казала истината? Признаваш, че тя е твоя съпруга и че твърдението ти, че никога не си я виждал, е лъжа?

— Признавам само, че тя притежава всички документи, които й дават основание да претендира, че има право да носи името на Морган Слейд като негова законна съпруга. След като тя желае да бъде моя жена… аз нямам никакви възражения.

Отговорът изобщо не бе задоволителен. Матю погледна Морган в очите и настоя.

— Леони твоя съпруга ли е? Да или не!

На лицето на Морган се изписа изненада.

— Но аз мислех, че всички са единодушни по този въпрос — вметна очарователно той.

— Стига глупости, Морган! Видях сина ти, видях документите с твоя подпис! Вярвам на Леони, но ми е трудно да Приема твоята вина и отговорност за престъпното ти поведение, довели до това положение. Няма ли да кажеш нещо в своя защита?

Морган играеше с лъжицата си. Отново го завладя изкушението да обяви, че е невинен. Но нямаше смисъл. Щеше да е по-разумно да се придържа към плана си.

— В своя защита мога да кажа само това: наистина я бях забравил… След толкова години считах, че бракът е анулиран. Не знаех за съществуването на детето.

— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Матю, като не изпускаше от поглед сина си.

— Доколкото си спомням, старият господин Сент-Андре ме хвана в момент, когато бях готов да направя всичко. И без да си дам сметка, се оказах оженен за това момиче. Чак в деня след церемонията установих докъде е стигнала глупостта ми. Тогава реших, че един дискретен развод ще бъде най-доброто решение. Срещнах се с един адвокат в Ню Орлиънс и му оставих инструкции, за да започне възможно най-рано процедурата около развода. Той трябваше да уведоми официално Леони, веднага след като получи всички законни документи. Явно е прибрал парите, които му оставих, и не е направил нищо…

Докато Морган обясняваше, лицето на Робърт се разведряваше. Когато брат му свърши, той се обърна към баща им.

— Виждате ли! — възкликна той с облекчение. — Знаех си, че Морган не може да бъде толкова виновен, колкото изглеждаше! Казвах ви, че със сигурност има някакво разумно обяснение.

— Наистина — подметна Матю, който не бе толкова склонен да приеме думите на най-големия си син.

Тази история с развода не му харесваше. Още повече, че в гласа на Морган звучаха нотки, които го караха да стои нащрек. Това безизразно излагане на фактите го смущаваше. Но какво още искаше? Морган да продължи да отрича очевидното?

— Ами зестрата? — попита той. — Защо не я върна?

— Ами, виждате ли, пак лошата ми памет — отговори с неудобство Морган. — Пет гадини са дълъг период и просто тази подробност ми е излязла от ума…

— Май доста неща са ти излезли от ума!

Морган не се смути от недоверчивия тон на баща си и неумолимо отговори.

— Знам. Много е неприятно, но сега, когато вече имам съпруга, всичко ще тръгне добре. Жените имат дарбата да ни припомнят това, което ние сме склонни да забравим, нали?

Матю отново внимателно се вгледа в Морган.

— А снощи? Защо твърдеше, че никога не си виждал Леони? И че въобще не знаеш за брака ви?

— Ами… обърках се — призна Морган. — И честно казано, бях забравил всичко, което се случи в Ню Орлиънс. Бях убеден, че разводът е свършена работа, че съм свободен. Чак тази нощ, след като дълго си блъсках главата, разбрах коя е Леони.

— Е, сега вече знаеш. И какво точно смяташ да правиш? — осведоми се Матю.

Ако положението не бе толкова сериозно, Морган би се забавлявал ужасно. Беше очевидно, че баща му не вярва и на думичка от обясненията му. Морган заяви, като в очите му проблесна ирония.

— Мислех си, че може би ще се установим в Малкия Боньор — аз и Леони…

Матю отпи от кафето и дълго изучава с поглед сина си. Не можеше да се освободи от неприятното чувство, че нещо в тази история понамирисваше.

— Ако по този начин искаш моето мнение, аз нямам никакви възражения — каза той най-накрая. — Но не вярвам, че Леони ще приеме.

— След като тя е моя съпруга, не мисля, че има особен избор, нали? — с ангелска усмивка отговори Морган.

Четиринадесета глава

Въоръжен с изтръгнатото от баща си съгласие, Морган остави Матю и Робърт да размишляват и незабавно се зае с приготовленията в Малкия Боньор.

За щастие Матю бе наредил къщата да бъде проветрявана и почиствана. Така че бе в отлично състояние. Трябваше само да се занесат някои допълнителни неща за домакинството — спално бельо, кухненски съдове и прибори и продукти — и щеше да бъде готова да посрещне обитателите си.

Личфилд вече опаковаше дрехите на господаря си.

Морган отиде да види прислугата на Леони. Ейбръхам, Мами и останалите се бяха заели с подреждането на багажа си в двете тухлени къщички, определени за тях.

Мами бе уточнила, че те са на служба при Леони, но са свободни негри. Но Морган умееше да бъде убедителен, когато пожелаеше, и Мами не се колеба дълго, преди да приеме да работи при новия господар. Другите последваха примера й. Разбира се Малкия Боньор не можеше да се сравнява със замъка Сент-Андре, но щяха да свикнат лека-полека.

Тази сутрин в Малкия Боньор цареше трескаво оживление, но Морган бе организирал добре работата. С дузината прислужници, които изпълняваха заповедите му, Малкия Боньор бързо се превръщаше в обитаема къща. В конюшните имаше коне, сред които и Тампет. Мами вилнееше из кухнята с помощта на две момичета. Черни дечица играеха пред редицата тухлени къщички. Малкия Боньор бръмчеше като кошер, а останалите прислужници на Морган бързаха да подреждат докарваните от имението вещи.

Когато се събуди, Леони с ужас научи, че новата й къща е готова и само очаква пристигането й. Естествено с Джъстин и Ивет. Джъстин обяви радостно новината.

— Мамо! Мамо! Събудете се. Отиваме да живеем в нова къща… С татко!

Сутринта Ивет бе успяла да го задържи в стаята си известно време, но Джъстин бе буйно момче и умираше от желание да проучи всичко наоколо. В началото той се задоволи само да разглежда през прозореца и да изследва многобройните входове и изходи, но това бързо му омръзна. Ивет вече се чудеше как да го забавлява, когато дойде поканата Джъстин да посети баба си и дядо си.

Ивет изпадна в паника. Понечи да се втурне в спалнята на Леони, за да я събуди, но след миг се овладя. Събра цялата си смелост, хвана Джъстин за ръка и последва слугата в малкия салон.

Срещата не се оказа толкова страшна, колкото си бе представяла. Матю и Ноел бяха сами в стаята. С Ивет се държаха любезно и учтиво, но цялото им внимание бе приковано в детето.

Джъстин, както всички деца, бе очарован, че е център на внимание. Баба му предложи да си вземе захаросани плодове, а дядо му го подхвърляше във въздуха. Определено бе много хубаво да си имаш баба и дядо.

От Матю разбраха, че ще се настанят в Малкия Боньор. Докато Ивет се безпокоеше как ще реагира на това Леони, Джъстин бе на седмото небе от възторг.

— Ще живеем с татко! — извика той. — И ще си имаме наша къща. И татко ще ми купи йони.

Матю отговори през смях.

— Това е нещо, което може да се уреди.

Сега, когато разглеждаше отново детето, последните му съмнения отлетяха. Той не вярваше изцяло на историята; която Морган бе разказал, но предпочиташе да мисли, че синът му е съгрешил от безразсъдство. Бе постъпил наистина непочтено, но все пак не бе нищожество, което съблазнява някое невинно младо момиче и го зарязва след това с дете на ръце.

Докато Ноел прие всичко за чиста монета. Да, Морган се бе държал зле, но той се бе опитал да поправи нещата. И не бе негова вината, ако адвокатът не е изпълнил указанията му. А нали и така бе по-добре? Ако представителят на закона бе свършил работата си, те нямаше да знаят за съществуването на Джъстин. Освен това, като се замислеше, Ноел намираше, че Леони е по-симпатична от Мелинда.

В крайна сметка всички изглеждаха доволни от обрата, който взеха събитията, дори ако някои продължаваха да се съмняват. Доминик например не вярваше изобщо на обясненията на брат си, но запази мнението си за себе си. А господин Маршъл пристигна в десет часа, за да се опита да възстанови разходите си и си тръгна вбесен, след като научи, че Морган е имал моментна загуба на паметта.

Яростта на господин Маршъл скоро бе забравена в суматохата около преместването и приготовленията в Малкия Боньор. Джъстин несъмнено бе най-развълнуван от всички. Той дърпаше нетърпеливо Ивет за ръката.

— По-бързо! Трябва да предупредим мама. Тя ще бъде толкова доволна…

Разбира се това предположение беше твърде далеч от истината. Леони не успя да схване веднага целия смисъл на пороя от думи, излязъл от устата на развълнувания й син. Тя току-що се бе събудила и започваше да се пита какво й готви днешният ден, когато Джъстин влетя в стаята като хала и се метна върху леглото.

Щастието, което изпитваше, когато държеше Джъстин в прегръдките си, накара Леони да забрави всичко останало. Детето стремглаво се хвърли върху нея и започна сутрешната битка с възглавници. Това бе техен всекидневен ритуал. Меднорусата разбъркана грива на Леони се пилееше по раменете й, зелените й очи блестяха от възбуда. Бе облякла старата памучна нощница, която се крепеше единствено на две презрамки и очертаваше ясно всички извивки на тялото й — безсрамно щръкналите гърди, тънкия кръст, стегнатия ханш. Леони седна на петите си и ловко избягна една възглавница, която Джъстин хвърли към главата й.

— Какво отношение към майка! — пошегува се тя. — Ще ти кажа аз… Ще те затворя в мазето, за да те накажа, но преди това ще те схрускам…

Джъстин скочи върху нея и увисна на врата й.

— О, мамо, обожавам ви! — възкликна той невъздържано.

— И аз те обичам — каза тя и го залюля в прегръдката си.

— А дали татко ще ни обича? И двамата? — попита детето, като в гласа му се прокрадваше тревога.

Леони се поколеба, като се чудеше какво да му отговори. Морган, който от известно време наблюдаваше от прага на вратата играта им, заяви вместо нея.

— Не виждам какво може да ми попречи.

Леони се стъписа. Цялата й радост се изпари. Морган стоеше облегнат на прага на вратата със скръстени на гърдите ръце. Той веднага забеляза промяната в настроението й. За миг прелестното създание, което толкова безгрижно играеше с детето си, се превърна в една изключително враждебна млада жена. Морган бе дошъл с намерението да съобщи на жена си, че тяхната нова къща ги очаква. Но гледката на играещата със сина си Леони го прикова на място. Той с болка си спомни, че Стефани не обичаше Филип да идва в стаята й и да я безпокои. Морган ги съзерцаваше с известна завист. Нещо се пробуди в дъното на душата му — някакво чувство, което той считаше, че е неспособен да изпита отново. И ако бе осъзнал зараждането му, той щеше да се бори с всички сили и да се въоръжи старателно против подобен вид слабост.

Джъстин широко отвори учудените си очи.

— Вие ли сте моят татко? — попита той и затаи дъх в очакване.

Ужасеният поглед на Леони и неговото собствено нежелание да наскърби момчето продиктуваха на Морган отговора.

— Така изглежда. Искаш ли да бъдеш мой син?

Джъстин не можеше да си даде сметка за напрежението, което искреше между двамата възрастни. Той наклони главата си настрани и рече предпазливо.

— Да, ако ми хареса.

Морган се усмихна и закачливо разроши непокорните коси на детето.

— Ами тогава ще опитаме ли?

Джъстин не бе срамежлив и тъй като не бе възпитан в недоверие към непознати, прие без да се колебае.

— О, да — каза той. — Никога не съм имал татко.

Каквото и да мислеше Морган за личността на майката, той не можа да устои на обаянието на Джъстин. Бе загубил Филип и въпреки че си бе наложил да потиска всякакви чувства, той не успя да прогони умилението, което изпита при вида на палавото малко момче с черни коси. Почти на възрастта на Филип.

Джъстин хареса този едър джентълмен и без да забелязва рязката студенина на майка си, чистосърдечно предложи.

— Искате ли да поиграете с нас? Ние тъкмо се сражавахме. Само че вашите възглавници са добре натъпкани, не като тези у дома.

Леони незабавно реагира.

— Не! — намеси се тя. — Татко ти има работа, а аз трябва да се облека.

Морган спокойно седна на леглото.

— Съвсем не! — възрази иронично той. — Ще бъда много щастлив, ако участвам във вашите забавления.

Леони прехапа устни.

— Не тази сутрин сухо каза тя.

Тя се надяваше, че нейният противен съпруг ще излезе от стаята и тя ще може да направи сутрешния си тоалет. Никога не бе обръщала особено внимание на тялото си, но погледът на Морган, който безсрамно я събличаше — а тя не беше кой знае колко облечена — ужасно я притесняваше.

Морган се наслаждаваше на смущението й, знаеше обаче, че присъствието на детето ще я принуди да го търпи. Той използва това предимство и се изтегна на леглото с ръце на тила.

— О, скъпа, протестирам! Защо ни отказвате това удоволствие — и на Джъстин, и на мен?

Леони изпита бясно желание да го удуши с възглавницата. Но Джъстин, който нямаше задръжките й, взе друга възглавница и я метна върху главата на Морган, който му я върна. Двамата се смееха. Разрази се шумна битка, но Джъстин не забеляза, че майка му се въздържа от участие в нея. Докато отбиваше нападенията на детето, Морган усети, че Леони се опитва всячески да избегне допир до него.

Очите му светнаха и той се приближи до Леони. Преди тя да успее да отгатне намерението му, той я хвана през кръста и я притисна към себе си. Надвеси се над нея и впи устни в нейните. Внезапно по тялото му пробяга вълна сладострастие.

Леони бе прекалено стъписана, за да реагира веднага. Преди да успее да се възпротиви, тя установи не само че тази целувка й е приятна, но усети и отклика на собственото си тяло. Ужасена, тя отблъсна Морган с всички сили.

Той веднага я освободи от прегръдката си. Леони се сви като уплашено животно. Гръдта й бурно се повдигаше, тя се задъхваше и едва произнесе.

— Нямате право!

— Защо не? — попита безочливо Морган. — Нали сте ми жена?

Отговорът на Леони бе заглушен от смеха на Джъстин, който се втурна към Морган, като крещеше.

— Хванах ви, татко! Победих!

Морган пренесе вниманието си към Джъстин.

— Виждам, юначе. Каква премия искаш?

Джъстин сбърчи чело.

Какво е това премия?

— Премията е награда за победителя. След като спечели, можеш да поискаш от мен всичко, което си пожелаеш.

Джъстин известно време замислено го гледаше, после нерешително каза.

— Пони?…

Морган се усмихна.

— Може да се уреди.

— Черно като гръмотевица?

— Гръмотевицата е звук, а не цвят.

— Но звукът е много черен.

Морган избухна в смях.

— Да, прав си, звукът е много черен…

— Веднага ли ще отидем при него?

— Не, не веднага. Първо трябва да се настаним в новата ни къща. Аз, ти и майка ти.

— Какво?! — задави се Леони.

— Ами да, нашата къща. Нали не сте си представяла, че ще живеем при родителите ми.

— Но това е някакво недоразумение. Ние нямаме намерение да оставаме тук. Дойдох единствено заради зестрата си. Договорихме се да не се намесваме в личния си живот…

— Но вие се намесихте в моя — прекъсна я Морган.

Леони се изчерви, забележката беше основателна, но преди да успее да каже нещо, Ивет влезе, за да потърси Джъстин. Когато видя мъжа, седнал на ръба на леглото с Джъстин на коленете си, тя смутено спря. Морган я погледна с любопитство.

На никой, дори на Доминик, не му мина през ума да предупреди Морган за сияйната красота на Ивет и той остана за миг зашеметен пред съвършенството на лицето й.

— Вси светии! — възкликна. — Коя сте вие?

Леони усети как сърцето й се свива. Тя никога не бе завиждала на Ивет за красотата й, но очевидното възхищение на Морган събуди у нея някакво чувство, което силно приличаше на завист. А мисълта, че нейният съпруг може да бъде привлечен от сестра й, изобщо не й се понрави.

— Това е моята компаньонка — Ивет Фурние.

— А, да, компаньонката — промърмори неопределено Морган.

Ако Леони бе съумяла да си придаде вид на млада жена в бедствено положение, Морган не бе очаквал да открие в нейната компаньонка неоспоримите признаци на изтънчеността. Това го смути. Той започваше да разбира защо баща му и Доминик се бяха заблудили от лъжите на Леони. „Тя не прави и една грешна стъпка!“ — помисли си той с раздразнение.

Джъстин, който бе все още в прегръдките му, усети незабележимата промяна, която се извършване в настроението на Морган. Той подръпна реверите на сакото му, за да привлече неговото внимание.

— Не ви ли харесва леля Ивет? — попита той. — Тя е много мила. След мама обичам най-много нея.

Морган веднага се овладя.

— Не виждам защо да не я харесвам, особено ако ти смяташ, че е толкова мила.

Джъстин скочи на земята и хвана Ивет за ръка. Затегли я към Морган.

— Елате да се запознаете с моя татко, лельо Ивет. Той ще ми подари пони.

Ивет се приближи малко смутена.

— Приятно ми е да се запознаем, господине — промълви тя.

Морган учтиво се поклони. Тя бе наистина прелестна, но той въпреки това предпочиташе малката зеленоока пантера.

— Е, добре, изглежда че ще съм в приятна компания. След всичките тези години ергенски живот това със сигурност ще е забавно.

Той откри със задоволство, че Леони стиска юмруци.

— Съжалявам, че трябва да ви оставя — започна той, — но ще бъда истински щастлив, чак когато ви видя в Малкия Боньор. До скоро.

Той се поклони отново, хвърли лукав поглед към Леони и излезе.

Морган едва бе напуснал стаята, когато Джъстин хукна към Леони.

— Побързайте, мамо! — замоли се той. — Толкова искам да видя новата ни къща… И да се убедя, че татко ще ми подари моето пони!

Леони се усмихна, но в душата й бушуваше ураган от чувства. Беше в капан. Не можеше да избегне пренасянето в новата къща на нейния съпруг, както не успя да отклони поканата за пристигането й в Боньор снощи.

Тя свали памучната си нощница, бързо се изми и навлече роклята, която носеше предишната вечер. Бе ужасно объркана.

Също като Джъстин, Ивен бе очарована от Морган. И докато Леони решеше непокорната си грива, те двамата не спряха да хвалят Слейд. А Леони не можеше да разсее заблудите им относно този тип. Това бе отчайващо.

И въпреки всичко тя изпитваше благодарност към Морган заради отношението му към Джъстин. Този Морган Слейд не реагираше така, както тя очакваше. Още по-зле — нейните собствени реакции я смайваха.

Мърси дойде да съобщи, че Морган ще изпрати някой да помогне при събирането на багажа им. Мърси не спря да венцеслави Морган — толкова красив… толкова добър… толкова щедър. Каква прекрасна къща бе Малкия Боньор! Как младата господарка ще бъде щастлива с такъв прекрасен съпруг! Леони скърцаше със зъби и трудно сдържаше думите, които пареха устните й.

Въпреки отново избухналия гняв, Леони не можеше да надвие любопитството си. Снощи Морган се бе защитавал, бе отричал енергично, че знае за нейното съществуване. А тази сутрин изглежда не само си бе спомнил, но и бе решил да се отнася с нея като с негова жена. А Морган Слейд, с когото се бе запознала в Ню Орлиънс, направо бе алергичен към брака, а и след пропуснатата първа брачна нощ Леони бе убедена, че той никога не би я избрал за съпруга. Освен ако този рязък обрат в поведението му не криеше планове за отмъщение.

Обезсърченият Морган бе потърсил убежище в стаята, която възнамеряваше да направи свой кабинет. Два огромни прозореца гледаха към гората, а други два — към градината. Дълъг кожен диван заемаше почти цялата стена, а между две библиотеки от акажу бе поставено голямо дъбово бюро. Един френски прозорец гледаше към вътрешния двор, където домакинът можеше да се поразходи, когато пожелае. На пода краката потъваха в дебел мек килим. Плътни завеси от ръждиво кадифе украсяваха прозорците. При всякакви други обстоятелства Морган би одобрил обзавеждането на кабинета.

Той седеше зад бюрото и си играеше с гъшето перо, като размишляваше върху всичко, което бе научил от сутринта. В действителност фактите бяха малко — със съжаление установи той. Всичко потвърждаваше историята на Леони. Явно тя не бе оставила нищо на случая и всеки от антуража й игреаше ролята си до съвършенство.

Още повече — всеки се бе въплътил в своя герой като във втора кожа. Докато Морган разпитваше прислугата, забеляза окаяното състояние на двете каруци и мулетата. Дрехите на негрите бяха чисти и спретнати, но протрити от носене. А що се отнася до нощницата на Леони — със сигурност нито една амбициозна мошеничка не би облякла нещо подобно. Джъстин също не бе облечен много по-добре от негрите. Единствено роклята на Ивет свидетелстваше за известен стремеж към елегантност, но бе ушита от евтин плат. Морган познаваше в детайли женските тоалети. Бе плащал прекалено много сметки при шивачките, за да не бъде в течение на тези тънкости.

Какъв извод тогава трябваше да направи от събраните сведения? Че малката му женичка бе подготвила старателно удара си? Че всички думи, които излизаха от устата й, бяха потвърждавани от нейните придружители? Е, сега бе напреднал доста — обременен с жена, която не желаеше, и с едно дете, което не бе негово.

Морган отлично разбираше защо родителите му бяха повярвали, че откриват прилика между детето и него. Но тези непокорни черни коси и тази волева брадичка не бяха изключително притежание на семейство Слейд. Много други мъже имаха подобни белези.

За момента бе необходимо той да изиграе добре картите, които държеше в ръцете си. А колкото до госпожа Леони — той щеше да отпусне примката засега, но щеше да бди и да затегне възела, когато тя изчерпеше номерата си.

През това време Морган реши да изпрати някого до Ню Орлиънс, за да проучи миналото й и как се бе сдобила с доказателствата за брака. Може би щеше да извади късмет и да открие някакъв малък пропуск в твърденията й, който да му позволи да я разобличи. А докато чакаше, той щеше да се възползва от всички права и предимства, които се полагат на един законен съпруг.

Петнадесета глава

Проточиха се пет дни. Пет мирни на пръв поглед дни, но под повърхността бушуваше вулкан.

Джъстин бе безкрайно щастлив. На следващия ден след настаняването им в Малкия Боньор той получи своето пони, „черно като гръмотевица“, и оттогава обожаваше Морган. Всичко, което Морган правеше, получаваше неговото пълно и абсолютно одобрение. И Морган не можеше да направи и крачка, без Джъстин да е по петите му.

Като гледаше как Джъстин подтичва в тръс след Морган, Леони жестоко се измъчваше, а недоверието, което изпитваше към Слейд, непрестанно нарастваше. Само те двамата знаеха истината за първата им брачна нощ и тя неведнъж си бе задавала въпроса защо той толкова лесно прие детето. И при това, като че ли го обичаше. Във всеки случай Морган нито веднъж не се опита да откаже на момчето да го придружи. Колко пъти Леони бе виждала как синът й тича след Морган и крещи: „Татко, татко, почакайте ме!“ И Морган спираше, вдигаше го на ръце и го качваше на раменете си. Понякога те отиваха на разходка с конете — Морган, яхнал нетърпеливия Тампет, и Джъстин — възседнал своето пони, наречено Тонер16.

Ивет и прислужниците от Сент-Андре бяха настанени в Малкия Боньор и като че смятаха да останат там завинаги. С всеки изминал ден Леони усещаше как те се отдалечават от нея. Имаше чувството, че всички са преминали в лагера на противника. Изглежда никой не мислеше за евентуално връщане в замъка Сент-Андре и самата Леони трябваше да признае, че нейното имение със сигурност бе загубено завинаги.

В интерес на истината, Леони не можеше да заяви, че е нещастна. Впрочем, не бе лесно да имаш тъжни мисли в тази приказна обстановка. И тъй като Морган не се насилваше да я ухажва, тя почти се бе оставила на удоволствията на живота… почти. За човек, израсъл в позлатената нищета на замъка Сент-Андре, контрастът с прекалената изтънченост на Малкия Боньор бе поразителен. Леони обитаваше просторен светъл апартамент, който включваше спалня, салон, тоалетна стая и веранда. Широки прозорци гледаха към парниците и градините. Тапетите бяха от розова коприна, подът бе покрит с мек килим в пастелни тонове, а завесите от кремаво кадифе на прозорците и остъклените врати бяха прекрасно съчетани с останалата цветова гама. Леглото бе с балдахин, цялото в дърворезба и заобиколено с пищни драперии от червен сатен.

Дори и да изпитваше наслада от живота в такава прекрасна обстановка, Леони нито за миг не забрави, че е в дома на Морган Слейд. И че с негови пари се плащаше на прислужниците й. И че неговите конюшни подслоняваха мулетата й. Тя съзнаваше, че трябва да напусне Малкия Боньор заедно с Джъстин, дори ако другите не пожелаят да я последват.

Леони изобщо не смееше да се замисли за усещанията, които пораждаше у нея Морган Слейд. Той бе прекалено силен, прекалено енергичен, прекалено мъжествен и прекалено привлекателен за млада жена, която бе живяла толкова години далеч от мъжете. Насилваше се да поклажда омразата, която бе изпитвала към него в Ню Орлиънс, но по-скорошните впечатления се наслагваха над спомените от миналото — усмивката му на закуска, изражението на очите му, приковани в нея. „Той е много любезен — помисли си тя. — Прекалено. Сигурно замисля нещо.“

Леони не се заблуждаваше. Морган я преследваше с упоритата настойчивост на ловец, който се сдържа да повали плячката си, за да удължи удоволствието от лова. Играеше си на котка и мишка. Още не знаеше кога точно играта ще престане да бъде игра. Бе се поколебал например една сутрин на закуска — докато наблюдаваше как Леони отчупва от хрускавите кроасани; и пак вечерта — когато бе чул сребърния й смях в отговор на една шега на Доминик. Морган не би могъл да определи точно в кой момент това се бе случило, но през тези пет дни той внезапно бе усетил онова властно чувство, което бе изпитал при появата й на бала. Това чувство пускаше корени и започваше да расте. Той си казваше, че щом като е принуден да я гледа всеки ден, е напълно естествено тя да е непрестанно в мислите му.

Въпреки всичко умът на Морган оставаше напълно бистър и той реши да напише писмото, чието съчиняване му отне толкова време. След много размисли той си каза, че вместо да изпраща някого в Ню Орлиънс, по-лесно е да се обърне към Джейсън Савидж. И да го помоли да се нагърби с проучването. След като изпрати писмото, той се почувства странно потиснат. Може би не искаше да узнае истината за Леони Сент-Андре. А не можеше да затвори очите си пред очевидното — Леони бе лъжкиня, която се бе впуснала в опасно приключение. Бе настъпил моментът тя да научи, че бракът, за който претендира, не се свежда до общо съжителство под един покрив.

Леони веднага усети промяната в поведението му. Но тъй като нейният привлекателен съпруг не се опитваше да й се налага, младата жена започна да се самозалъгва с илюзии. Може би той щеше да склони да изпълни клаузите на споразумението, което бе подписал — единственото, на което Леони можеше да разчита. И в този случай може би щеше да уважи и поетото задължение да възстанови зестрата й. Леони пламенно се молеше надеждите й да се сбъднат. Веднага след като получеше парите от зестрата си, тя щеше да се отправи към своя дом — с Джъстин и останалите. Тези, които успееше да измъкне от обаянието на Морган…

Заблудите й скоро се разпръснаха. Същия ден Леони и Джъстин отидоха сами край малкия естествен залив зад къщата. Щастливи че са заедно, те толкова се увлякоха в играта, че не забелязаха Морган, който ги наблюдаваше.

Леони бе вдигнала полата си. Капчици вода блещукаха като бисери по голите й крака, докато тя цапаше в плитчината с Джъстин. Меднорусите коси се спускаха свободно по раменете й. Морган мислеше, че никога не е виждал нещо по-пленително. Като че ли бе имал щастието да изненада някоя самодива. Несъзнателно той затаи дъх от страх, че и най-малкият шум ще прогони видението.

Мястото бе усамотено. Завеса от гъсто насадени дървета скриваше заливчето. Докато Морган съзерцаваше Леони, слънчев лъч пробяга по златисточервеникавите й коси и той остана поразен от почти осезаемата чувственост, която бликаше от цялото й същество. И внезапно почувства остра и прекрасна топлина, която заля слабините му. Единствено присъствието на Джъстин овладя порива му да пришпори Темпет към водата, да грабне Леони и да я притисне в прегръдките си. От сините очи на Морган струеше такава силна страст, но той не се опита да я прикрие, когато Леони усети погледа му и вдигна очи.

Конникът бе прекрасен. Гъстите черни коси се виеха около яката на небрежно отворената до кръста риза. Една упорита къдрица падаше на челото му. Краката му бяха боси — колко странно! — и той се насочваше към заливчето, като че ли възнамеряваше да скочи във водата, когато бе забелязал Леони и Джъстин. Чак когато видя надменното му изражение и изпълнения със страст поглед, Леони се сепна ужасена. Издърпа полага, която бе пъхнала в колана си, и бързо я пусна надолу.

— Търсехте ли ни, господине? — попита неловко тя.

„Господинът“ се усмихна. Въпреки претенциите й, че е негова съпруга, независимо че живееше под неговия покрив, Леони продължаваше да го нарича „господин“. Това бе нейният начин да поставя бариера помежду им. Морган реши, че ще си достави удоволствието да разруши тази преграда.

— Не точно — отговори той. — Тръгвай напред, Джъстин — добави той. — Искам да поговоря с майка ти.

Преди Леони да успее да задържи детето, то вече тичаше към къщата.

— Търсех единствено вас — уточни Морган, а очите му алчно искряха.

— Не! — викна Леони. — Няма да ме докосвате! Имам вашето писмено обещание!

— Така ли, сърце мое? — подигравателно каза Морган. — Ще ми го покажете някой ден, но не точно днес.

Леони събра полата си и хукна към гората бърза като кошута. И чак тогава осъзна своята грешка — вместо да тича към къщата, тя се отдалечаваше.

Копитата на Тампет кънтяха зад гърба й. До ушите й долиташе присмехулният смях на Морган, но тя продължаваше да тича с всички сили. Сърцето й бясно биеше, едва си поемаше дъх. Опита се да заблуди преследвача си, но не бе в състояние да се състезава с Морган и прекрасния му жребец. Изведнъж ездачът пришпори коня, който се впусна в галон, и когато настигна Леони, Морган се приведе, хвана я здраво и я метна пред себе си. Леони започна неистово да се съпротивлява.

— Не, господине! — викаше тя, като се задъхваше от гняв. — Казах не!

— Аз пък казвам да! — промърмори Морган и устните му заглушиха виковете й.

Леони напрегна всичките си сили, за да го отблъсне, но той засили натиска на устните си върху нейните и езикът му си позволи волности, които силно й напомниха за нощта, в която загуби девствеността си.

Обикновено Морган напълно контролираше и действията, и чувствата си, но сега не успя да сдържи прилива на страстно желание. И в някакво състояние на транс той направляваше Тампет все по-далеч от къщата, все по-навътре в гората.

Ездата възбуди силно както Морган, така и Леони. Мъжът усещаше могъщите мускули на жребеца, които се свиваха и отпускаха под него, и желаното тяло на Леони, притиснато до неговото. Гърдите й докосваха разголената му гръд, устните й изчезваха под неговите и Морган помисли, че ще полудее от нетърпение.

Усещанията на Леони бяха също толкова силни. Тя бе прималяла в прегръдката на мъжа, бе опиянена от неговите страстни целувки, но продължаваше да се съпротивлява. Макар да знаеше, че се защитава повече от самата себе си.

Устните на Морган дори за миг не се отделиха от нейните. Целувките му бяха толкова пламенни, че Леони изпадна в приятен водовъртеж. Блажена премала заливаше тялото й и вместо да го удари, тя изпитваше непреодолимо желание да зарови пръстите си в черните коси, да поеме лицето му между дланите си… Почти несъзнателно Леони открехна устни и отговори на целувките му.

Изминаха няколко мига, преди Морган да осъзнае, че жребецът е спрял по собствена инициатива. Вдигна глава и изненадано се огледа. Цялото му същество бе погълнато до такава степен от горещото тяло в ръцете му, че светът като че ли не съществуваше.

Гледката, която се разкри пред очите му, предизвика усмивката на Морган. Той се спусна от гърба на коня, без да отхлабва прегръдката си.

— Горичката на мадам очаква своята господарка — дрезгаво прошепна гой.

Погледът на Леони бе премрежен, като че ли се пробуждаше от някакъв сън. Пред очите й проблясваха кристалните води на реката, които подскачаха от камък на камък до малък водопад, но бе прекалено обсебена в собствените си преживявания, за да обръща внимание на природата. Осъзнаваше единствено, че се намира на полянка, оградена с дървета. А водопадът и рекичката я преобразяваха в райска градина.

Морган отново я стисна в прегръдките си и потърси устните й. Леони напълно забрави реалния свят. Нейният съпруг я прегръщаше — съпругът, който тя мислеше, че презира. И въпреки това в дъното на сърцето й нещо отчаяно се бореше да излезе на повърхността. Не бе омраза. Нещо много по-силно и по-трайно…

Морган вдигна Леони на ръце и я постави нежно до ствола на огромен явор, чиито клони образуваха естествен чадър над тях. Легна до нея и покри с целувки, копринената й кожа.

Роклята бе ненадеждна преграда. Морган припряно разголи раменете й и откри съвършенството на гърдите й. Пръстите му докоснаха розовите зърна, които отговориха на милувката му. Тогава той не можа да сдържи страстта си, надвеси се над нея и устните му поеха изкусителното розово връхче.

Всички сетива на Леони бяха разтърсени, тя се изви несъзнателно назад, все едно се предлагаше. Като че ли сънуваше, пренесена в света на чувствата, където Морган я бе отвлякъл.

Светът не съществуваше за Морган — само това прекрасно тяло, което толкова чувствено отговаряше на допира му. Той бързо свали ризата си и притисна голата си гръд към нейната. Леони изстена тихичко, търсейки ласките му, вдишвайки несъзнателно насладата, която той можеше да й достави. Цялата чувственост, която тлееше в страстната й природа и в тялото й, се събуждаше невъзвратимо и замъгляваше съзнанието й в трескаво опиянение.

Поведението на Леони надхвърляше всички очаквания на Морган. Тласкан от повелята на собствените си усещания, той свали дрехите й, освободи се от своите и голите им тела се долепиха.

— Няма значение коя си, какво можеш да ми причиниш — прошепна той, — желая те…

Думите му нямаха никакъв смисъл за Леони. Тя бе зашеметена от изригването на своята чувственост. В момента единствено значение имаха властните инстинкти на тялото й. Леони зарови пръстите си в гъстите черни коси на Морган, приближи лицето си до неговото и протегна устните си, жадна да вкуси отново пламенността на целувките му.

Морган не я разочарова. Ръката му бавно се спускаше от гърдите към корема й, към златистия триъгълник, който скриваше най-съкровената частица от нейното същество.

Леони се вцепени. Заля я блажена вълна, смесена с див ужас. Последния път, когато един мъж си бе позволил тези волности, тя бе изпитала остра болка. Изстена от страх и направи усилие да се освободи. Но Морган не възнамеряваше да спре дотук. Бе прекалено възбуден, за да се откаже. Помисли си само, че е прибързал и прошепна приглушено.

— Не се страхувай, Леони. Няма да ти причиня болка.

Несъзнателно Морган избра точните думи, които разпръснаха страха и. А и Леони бе пленница в прегръдката му и не бе възможно да се изтръгне оттам. Тя се отпусна.

Ласките му я изпълваха с някакво сладострастно очакване. Леони не усети как извиква, но това не бе достатъчно. Тя искаше все повече и несъзнателно ханшът й започна да се извива в някакъв вид танц, древен като света.

Морган умишлено се сдържаше, като се бореше срещу изкушението да я покори, да потъне в копринената пещ, която го очакваше. Това бе изтънчено мъчение, но все пак той отлагаше преднамерено сливането, за което копнееха телата и на двамата. Искаше тя да изживее най-напред блаженството, което ръцете му можеха да й дарят.

Нервите му бяха опънати до скъсване. Леони се виеше като лиана под милувките му. И когато тя помисли, че не може да издържа повече, усети нещо изключително, сякаш тялото й експлодира от наслада, и тя не успя да сдържи стенанието си.

Всичко, което ставаше с нея, я прикова неподвижно на тревата. Очите й бяха вперени в лицето на Морган.

Устните й бяха полуотворени, а изписаното върху лицето й блаженство събуди страстта на мъжа. Бе невъзможно да се сдържа повече. Той се плъзна върху нея и разтвори коленете й със своите. Когато навлезе дълбоко в нея, той обхвана с ръце кръста й, за да може да я притисне още по-плътно до тялото си. И телата им се сляха. Въпреки обърканите си усещания Леони отново почувства събуждането на сетивата си. Загубен в света на първичната си природа, Морган изпитваше необходимостта да освободи тъй дълго сдържаното удовлетворение, което го завладяваше със силата на приливна вълна. Когато Леони потръпна конвулсивно, той ускори движенията си и на свой ред се потопи в сладострастния екстаз.

Те лежаха един до друг на полянката. Времето бе спряло. Водите на рекичката блещукаха на слънчевата светлина, която се процеждаше между клоните. Леони се взираше в лицето на Морган — още зашеметена, все едно го виждаше за първи път.

И внезапно тя си даде сметка, че се е влюбила в своя съпруг.

Шестнадесета глава

Леони прекара останалата част от следобеда като в сън. Спомняше си смътно, че Морган я занесе до реката и я изкъпа в живителната вода. После й помогна да се облече, ръцете му бяха ласкави. Леони измина обратния път в транс. Седеше пред Морган на прекрасния жребец и усещаше ръката му около кръста си, устните му върху своите. Цялата случка приемаше нереални измерения.

По-късно тя се усамоти в стаята си и разгледа голото си тяло в огледалото. Учудваше се, че не открива никаква видима промяна, издаваща метаморфозата, която бе претърпяла в прегръдките на съпруга си. Тя вече бе познала мъжката страст, веднъж в живота си, и все пак не бе подготвена за изтънченото удоволствие, което й бе донесъл днешният ден. Ответът на собственото й тяло я смайваше дори повече от откритието, че е влюбена в Морган Слейд.

Меднорусите коси се спускаха на вълни по раменете й, а една дълга къдрица покриваше отчасти едната й гърда. При спомена, че устните на Морган бяха поемали връхчетата на гърдите й, Леони се изчерви. Тя свенливо ги погали и осъзна копринената мекота на кожата си. Попита се дали Морган би я пожелал отново и странна топлина заля слабините й. Откри, че единствено мисълта за Морган предизвиква бурна реакция: гореща вълна обля тялото й, а гърдите й се втвърдиха.

Внезапно тя се засрами от усещанията си и припряно навлече бледолилавата рокля, която носеше вечерта на годежния бал. Ограниченият й гардероб започваше да бие на очи. Средствата, с които прикриваше факта, че носи една и съща рокля всеки ден, не можеха да бъдат безкрайни. Ивет бе в същото положение. Колкото и, да сменяха шала или аксесоара, това не можеше да заблуждава дълго.

Леони никога не бе полагала особени грижи за облеклото си, но тази вечер, докато се приготвяше за вечерята, а и за срещата с Морган, тя горчиво съжаляваше, че няма никакъв елегантен тоалет. Нито една от всекидневните й рокли не бе подходяща, а никога не прояви желание да облече повторно сватбената си рокля. Ивет също не пожела да я приеме. И в резултат розовата копринена рокля висеше в дъното на гардероба.

Обикновено Мърси се опитваше да помага на Леони при обличането. Но тя винаги се бе оправяла сама, включително и с някои сложни подробности. Сега се забавляваше при мисълта, че разполага с камериерка, чиято единствена задача се свежда до проверката дали нейната господарка е облечена подобаващо. А като се вземе предвид съдържанието на гардероба й, Леони считаше подобно нещо за абсурдно. Като че ли имаше възможност да избира какво да облече за вечеря. Впрочем тази вечер тя дори не изчака Мърси и се облече без помощта й. Когато младата камериерка влезе, Леони разресваше косата си.

Мърси укорително изгледа бледолилавата рокля, но не попита, както обикновено, защо тя упорито пренебрегва роклята от розова коприна. Само обидено я упрекна, че не я е изчакала. И предрече най-големите бедствия за млади жени, които се инатят и не следват напътствията на преданите камериерки. Леони й се усмихна, изпрати й въздушна целувка и изскочи от тоалетната стая.

Часът за вечеря още не бе настъпил и Леони излезе на верандата. Замечтано впери поглед в тревата, подрязана неотдавна, и в добре поддържаната градина, на Малкия Боньор. Обхвана я внезапна носталгия. Пред очите й изплува паркът на замъка Сент-Андре, които приличаше на джунгла с избуелите бурени, сечищата и дърветата със сплетени клони. Малкия Боньор бе всичко, което една жена можеше да си пожелае, и все пак Леони често съжаляваше за своето западнало имение. Може би тачи вечер не случайно носталгията бе по-силна от всякога.

Замъкът Сент-Андре бе нейната крепостна стена срещу останалата част от света. В дните на лишения и несигурност той й бе дарил необходимите мир и утеха. А точно тази вечер тя би дала всичко, за да си бъде у дома, в обстановката на своето минало, за да си припомни коя е и какво я накара да предприеме пътуването до Начес.

Да, не бе от любов, нито от стремеж да сподели живота на семейство Слейд. Ден след ден тя се усещаше потисната и това чувство я безпокоеше почти толкова, колкото и увлечението й към Морган Слейд.

В съзнанието й се редуваха объркани мисли и безредни картини. Морган… Джъстин… замъкът Сент-Андре… нейната зестра… Как можа дори за миг да забрави истинската цел на своето пътуване?

Замъкът Сент-Андре бе нейното бащино огнище, наследството на Джъстин. Тази зестра бе възможността да възвърнат собствеността си, да придадат на тяхното имение предишното великолепие, да го превърнат в цветуща плантация, може би дори по-красива и от Боньор.

Но как ще успее да се освободи от мъжа, който започваше да означава толкова много за нея? Трябваше също да се съобразява и с чувствата на Джъстин — нарастващата обич, която детето засвидетелстваше на този, когото смяташе за свой баща. Леони започна да се измъчва от угризения… Никога не трябваше да лъже своя син.

Какво тогава може да направи? Тя никога не би приела да се отнасят с Джъстин като с копеле.

Леони се усещаше обезоръжена, откакто живееше под един покрив с Морган. Привързаността, която той показваше към сина й, изглеждаше искрена. Нейните слуги бяха напълно завладяни от личността му и дори Ивет му се възхищаваше. Леони също мислеше, че чарът му е неотразим. Харесваше игривото пламъче, което танцуваше в сините му очи, звънът на смеха му, когато си играеше с Джъстин и учтивостта, с която се отнасяше към всички.

Несъмнено той бе много различен от човека, за когото се бе омъжила и точно тази разлика я тревожеше. Този Морган й харесваше, може би дори започваше да се влюбва в него… А типът, с който се бе запознала в Ню Орлиънс, заслужаваше единствено презрението й.

Леони прие обяснението за неговия опит да отрече познанството им на бала. Но тази история с развода, която той съчини, подхранваше подозренията й. Дори при положение, че той бе повярвал, че е разведен, защо не бе върнал зестрата й? Тя се съмняваше, че в паметта му се е появило бяло петно. И защо той се бе съгласил да подслони в дома си не само детето, след като знаеше със сигурност, че не е негов баща, но и всички прислужници на Леони?

Бяха се договорили недвусмислено да не изискват нищо един от друг. И все пак всички бяха настанени в дома му и получаваха неговото щедро гостоприемство. А Морган Слейд от Ню Орлиънс никога не й бе правил впечатление на щедър човек.

Освен всички въпроси, които си задаваше, Леони особено се терзаеше от още една загадка: случката от този следобед наистина ли бе променила положението? Дали от обикновено споразумение техният брак се бе превърнал в свършен факт? А Джъстин! Рано или късно Морган щеше да потърси истината. А зестрата й? Трябваше ли да му я остави и да се примири с неговата издръжка?

Не, Леони прекалено дълго бе живяла според собствените си разбирания, за да успее да се откаже от своята независимост. Въпросът бе по-скоро принципен, отколкото финансов. Наистина, ако тя имаше деца от Морган, като техен баща той щеше да поеме осигуряването на бъдещето им. Но бъдещето на Джъстин бе нейно задължение.

Мисълта, че може да носи детето на Морган, я разнежи. Внезапно тя осъзна, че разсъждава върху възможността да живее в Начес като законна съпруга на Морган Слейд.

Леони реши да поговори с Морган за тази история със зестрата и да му обясни защо се нуждае от парите възможно най-рано. Съдбовната дата първи юли бе след по-малко от месец и Морис дьо Ла Фонтен със сигурност нямаше да отложи и с ден погасяването на дълга й.

Решението я задоволи. Леони предварително се опияни от удоволствието да види съпруга си, влезе в къщата и се отправи към трапезарията.

Робърт и Доминик им бяха дошли на гости и вечерта беше приятна. Въпреки оживения разговор между тримата братя погледът на Морган непрекъснато търсеше Леони, като привлечен от магнит. Той отново усещаше вкуса на устните й, мекотата на кожата й, топлината на тялото й… Но спомените му не бяха единствено чувствени. Виждаше пак как тя играе с Джъстин, с вдигнати поли, обляна от светлина. Започваше да се пита дали не забравя причините, които го накараха да подготви тази комедия.

Морган се смайваше как за по-малко от седмица Леони и нейният син се бяха настанили толкова естествено в живота му. С усилие си повтаряше, че под тези прелестни маски, предназначени да мамят хората, се води безпощаден дуел… и че те са заклети врагове.

Морган наум изброи всичките й злодеяния… Тя претендираше, че е негова жена, а той отлично знаеше, че това не е вярно. Тя изискваше възстановяването на една зестра, която той никога не бе получавал. Тя го товареше с едно дете, което не бе негово. „В действителност списъкът е внушителен“ — каза си той. Леони и Ивет напуснаха и оставиха мъжете да запалят пура и да си налеят коняк.

Тримата братя не се задържаха дълго на масата и скоро се присъединиха към двете млади жени в салона.

Мисълта, че някой друг е притежавал това младо, страстно тяло, бе истинско мъчение за Морган. Той се опита да я прогони, но въпреки усилията му от само себе си възникна въпросът — дали този друг не е основният инициатор на цялата постановка. Това разбира се бе мъж. Той бе съставил плана, направил фалшификациите, осъществил всички необходими проучвания, докато се убеди, че няма никакъв пропуск в инсценировката. Може би дядо й не бе мъртъв и самият той бе скроил заговора срещу Морган?

„Впрочем всички са съучастници — реши той. Всеизвестно е, че старите семейни слуги са до смърт предани. Ако те наистина са такива и се придържат към думите си, не е възможно да се опровергаят твърденията им.“

Морган бе почти сигурен, че е напипал истината. Леони никога не беше крила, че единственото й желание е да си получи зестрата. При такъв противен план много глупаци биха решили, че най-простото е да платят и да се отърват от момичето. Леони и нейният съучастник щяха да напълнят джобовете си и да се впуснат в издирването на следващата жертва.

Ами да, ясно като бял ден. Детето, прислугата и дори прелестната Ивет — всички бяха изпълнители в този план. Те се държаха толкова естествено, че на практика бе невъзможно да не им повярваш.

Несъмнено стратегията им е успявала в миналото… Но този път те нямаше да бъдат победителите… Не, не и този път!

Но Морган трябваше да се въоръжи с търпение, докато пристигне отговорът на Джейсън. Нямаше смисъл да разпитва прислугата. А тази малка уличница Леони бе прекалено ловка, за да направи и най-малката погрешна стъпка.

Тази нощ Морган дълго не успя да заспи. В един момент се бе изкушил да посети Леони в спалнята й, за да вкуси отново удоволствието от тялото й, но побърза да прогони тези мисли. Като че бе по-склонен да я удуши, отколкото да я люби.

Когато Леони проумя, че той няма да дойде при нея, в душата й забушуваха противоречиви чувства. От една страна, изпитваше облекчение, че няма да бъде изложена на опасността да се оплете в мрежата на техните отношения. Но, от друга, спомняше си пламенните целувки на Морган и усещаше призива на сетивата си.

Леони решително се съсредоточи върху въпроса за зестрата си и успя да прогони виденията. Заспа, докато обмисляше какъв разговор ще проведе с Морган сутринта. Може би тя умееше да заповядва на съзнанието си, но върху подсъзнанието си нямаше никаква власт. В съня си тя отново се озова на полянката с Морган. Събуди се със спомена за устните му, покрили нейните, и за ръцете му, които я притискаха към тялото му.

На сутринта Леони облече жълтата ленена рокля и реши да поговори с Морган възможно най-рано. Историята с нейните пари трябваше незабавно да се уреди. А и по всяка вероятност неговата реакция щеше да й помогне да изясни някои подозрителни несъответствия. Може би Леони бе достатъчно глупава, за да повярва, че е влюбена в Морган. Но се объркваше, защото усещаше, че под образа на прекрасен любовник и очарователен баща се крие съвсем друг човек.

Тя си спомняше понякога за недоверието, което бе изпитала към него в Ню Орлиънс и споменът бе прекалено настойчив, за да го пренебрегне.

Докато слизаше по стълбите, Леони проумя иронията на съдбата. Те се бяха споразумели да живеят разделени, а тя бе под неговия покрив в качеството на законна съпруга. Синът им не бе плод на техния съюз, но съпругът и го бе приел безпрекословно.

Начинът, по който Морган щеше да реши въпроса за зестрата, щеше да й подскаже какъв е в действителност този загадъчен мъж. Ако възстановеше парите според уговорката им, това щеше да бъде доказателство за неговата почтеност. В противен случай… е, добре, тя щеше да е наясно: той е точно такъв, за какъвто го бе сметнала от самото начало — негодник!

Седемнадесета глава

Матю бе помолил Морган да провери счетоводните книги и той тъкмо ги преглеждаше, когато Леони почука на вратата на кабинета.

Тя спря на прага, като се двоумеше дали да пристъпи в това считано за „царство“ на мъжете място. Дълго се гледаха, без някой от тях да промълви и дума. Въпреки че бе сама с този мъж, съумял да събуди чувствеността й, Леони се срамуваше много и забрави всички реплики, които бе подготвила. Изведнъж изпита съжаление. Не трябваше да го безпокои в кабинета му. Щеше да е по-разумно, ако бе започнала разговора в присъствието на трети човек или поне не в стая, която безусловно беше негова лична територия. Стори й се, че той е променен. Погледът му бе студен и горчива бръчка прорязваше челото му. Леони бе сигурна, че не и е забелязала снощи. Тя изведнъж се изчерви. Не, вчера на полянката лицето му определено не бе толкова сурово и неприветливо.

Морган забеляза изчервяването й и присви очи. Затвори с трясък счетоводния тефтер и остро попита.

— Да поговорите с мен ли искате?

— Да, господине — отговори тя несигурно. — Искам да уредим някои въпроси.

„Господи — помисли си тя, — държа се като пансионерка!“

— Не можем да продължаваме по този начин — добави тя по-твърдо.

Морган невъзмутимо изчакваше, като несъзнателно се възхити на прелестта й. Жълтата ленена рокля подчертаваше златистия тен на кожата й и червеникавото злато на косите й. Зелените очи, изпъстрени със златисти точици, гледаха умолително, но решително.

Появяването на Леони в личните му покои го смути, но след като изненадата премина, мислите, които бяха прогонили съня му, отново завладяха съзнанието му. Той изпитваше бясно желание да я разобличи заедно с виновника за цялата бъркотия. Под маската на непроницаемост той кипеше — беше бесен и срещу нея, и срещу себе си. Упрекваше се, че се е поддал на нагона и най-вече, че за втори път е омагьосан от чара на едно порочно създание. Тази мисъл му подейства като шепа сол върху открита рана.

Вчера той бе проявил достатъчно непредпазливост и не бе видял капана, който му бе заложила. Днес подушваше клопката и цяла сутрин се проклинаше, че е оставил тялото си да вземе връх над разума му. Печалният опит със Стефани почти се бе изличил от паметта му. Но сега бе нащрек и изобщо нямаше намерение да забравя, че тази вещица се стреми единствено към парите му.

Как щеше да поправи злото, което сам си бе причинил, признавайки я за своя жена? Той още не знаеше, но бе убеден, че ще намери някакъв начин рано или късно. През това време трябваше да се задоволи с радостта от мисълта, че с умишленото си попадане в мрежата на своите противници, е объркал плановете им.

Фактът, че Леони го преследва упорито и в кабинета му, го изпълни със странно чувство на удовлетворение. Встъплението й доказваше подозрението, че тя най-после щеше да говори откровено. И Морган едновременно се разкъсваше между желанието да си изясни положението и дразнещото усещане, че още не е готов да я зачертае от съществуването си.

Той безсрамно я съблече с поглед. Не, още не. Тя му дължеше нещо за всички беди, които му причини, и той смяташе да я накара да си плати, преди да се отърве от нея. Дори ако цялата история му излезеше скъпо, той държеше да получи нещо срещу парите си.

— Страхувам се, че не разбирам — каза той най-накрая. — Лично аз мисля, че нещата вървят прекрасно, особено като се сетя за вчера следобед.

Леони стана тъмночервена.

— Не дойдох да обсъждаме случилото се вчера — възрази тя. — Това бе грешка, давам си сметка. Грешка, която повече няма да се повтори. Гарантирам ви, господине.

— Но нали съм ваш съпруг, скъпа? — попита Морган нежно, но интонацията му съвсем не подхождаше на заплахата в очите му. — Все пак нали нямате намерение да ме лишите от съпружеските ми права?

Леони направи опит да сдържи гнева си. Тя прояви достатъчно глупост, въобразявайки си, че е влюбена в него. В действителност той бе толкова противен, както и в деня на сватбата им.

— Ето какво точно оправдава постъпката ми, господине — отговори тя, като гласът й трепереше от яд. — Никога не съм смятала да оставам тук като ваша законна съпруга. Дойдох в Начес единствено за да получа парите, които ми дължите… и за нищо друго!

— А, да, парите… разбира се — измърмори Морган. — Питах се кога ще се осмелите да подхванете тази тема.

Леони почувства как кръвта се оттегля от лицето й. Направи огромно усилие, за да се овладее, и отговори беззвучно.

— Ако считате, че злоупотребявам с вашето гостоприемство, повярвайте ми, че съжалявам. Но ще си позволя да ви припомня, че повдигнах този въпрос още с пристигането си в Начес.

— Точно така — съгласи се Морган и вътрешно отбеляза, че всичките му мрачни прогнози се сбъдват. — Колко глупаво от моя страна, че забравих. При това вашето искане бе достатъчно ясно.

Сега Морган бе сигурен, че е отгатнал намеренията им. Всяка дума на Леони го потвърждаваше. Те явно бяха решили да не губят повече време и да измъкнат възможно най-бързо определената сума. Чудеше се колко други мъже са били изнудени по този начин. Може би те също се бяха опитвали да се отърват и да ги хванат в собствения им капан. Не, едва ли. Но този път си имаха работа с достатъчно прозорлив и опитен конспиратор, който нямаше да играе по тяхната свирка, или поне не така, както очакваха.

— Да, господине, прекалено ясно — каза нетърпеливо Леони. — Нямам никаква друга причина, за да стоя тук. Спомнете си, че ние се споразумяхме да не се месим в живота си.

Морган не помръдна, но лицето му толкова красноречиво изразяваше презрението му, че Леони усети, че се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали — на техния сблъсък вечерта на бала. Всичко останало бе изчезнало. Случилото се вчера сякаш не бе станало. Тя дори помисли, че Морган ще възобнови твърдението си, че никога не се е женил за нея.

Но Морган нямаше подобно намерение. Той дори реши, че идеята да я признае за своя жена не бе толкова неподходяща. Така той принуждаваше малката интригантка да заеме последните си отбранителни позиции и я подканваше да свали картите си.

— Какво ще стане, ако аз върна зестрата ви? — попита той ненадейно.

— Ще си заминем незабавно — отговори Леони със свито гърло.

Това ли бе нейното най-съкровено желание? Все пак при мисълта, че никога повече няма да го види, Леони почувства, че отмалява.

— Аха — присмя се той. — На практика — делова сделка! Давам ви вашите пет хиляди златни дублона и вие изчезвате. Обетите, които произнесохте на сватбата, нямат никакво значение за вас, нали?

Леони гордо вдигна глава.

— Абсолютно никакво, господине. И никога не са имали! А навремето нямаха смисъл и за вас. Бяхте много склонен да приемете моите условия. Дори признахте, че също не държите на този брак. Това бе сделка, която сключихме за взаимна изгода, но досега от нея печелите само вие. И ако не ми върнете тези пари преди края на седмицата, ще бъда принудена да се обърна към правосъдието.

— Какво? — изрева Морган и стисна китката й. — Не прекрачвайте всички граници, мадам! Не ме предизвиквайте, за да не получите повече, отколкото желаете.

— Аз не искам нищо от вас — изстреля през зъби Леони и одраска ръката, която стискаше нейната като с клещи. — Искам единствено това, което ми дължите! И ще направя всичко възможно, за да го получа!

Докато тя се мъчеше да се освободи, Морган почувства горещото й тяло срещу своето и въпреки презрението, което изпитваше към нея почувства, че неговото тяло отговори незабавно. Тя бе почервеняла от ярост, но Морган сметна, че е по-привлекателна отвсякога.

— Всичко ли? — прошепна той. — И ще изтърпите дори прегръдките на вашия съпруг?

— Не! — извика Леони, като се извиваше, за да освободи ръката си. — Не съм проститутка, която можете да купите. Тези пари са мои и вие трябва да ми ги върнете. Длъжен сте!

— Може би ще ви ги върна… някой ден. Но първо искам да се уверя за какво точно плащам!

Съпротивата на Леони ставаше все по-яростна. Пламналият му поглед ясно говореше за намеренията му. Тя го удряше със свободната си ръка, но Морган определено бе решил да опита отново вкуса на устните й, преди да я пусне.

Свободната му ръка хвана меднорусата грива и прикова главата й. Устните му потърсиха нейните. При допира Леони потръпна с цялото си тяло, но цялата се стегна и отказа да отговори на целувката му.

— Отвори устни, отпусни се — промълви Морган. — Искам те цялата… Искам да те вкуся, да вдишвам от теб…

Устните му се плъзнаха по шията й и езикът му нежно погали вдлъбнатинката под ухото й. Морган усети, че Леони се задъхва и тази реакция, прибавена към желанието на собственото му тяло, разбунтува страстта му.

— Само преди миг бяхме готови да се разкъсаме — измърмори той. — А сега те държа в ръцете си и единствената ми мисъл е как да се слея с теб!

Леони започна да трепери. Думите, които той произнесе, извикаха в съзнанието й много ярки спомени, които сломиха съпротивата й. С въздишка тя се остави на ласките му.

Почукването на вратата като че ги отрезви, сякаш ги заля ледена вода. Леони замръзна в прегръдката на Морган, който изруга невъздържано, щом чу гласа на Доминик, който искаше разрешение да влезе.

— Брат ми пристига точно навреме! — подигра се той. — Още пет минути и би прекъснал много по-сериозно занимание!

Леони бе поруменяла от неудобство. Тя извърна очи и произнесе с накъсан глас.

— Това не променя нищо, господине. В момента не можем да поговорим, но трябва да уредим този въпрос възможно най-скоро.

— Не смятам, че нашето положение може да се уреди просто с един разговор — възрази Морган. — Затова приемете да останете моя съпруга още няколко седмици, скъпа!

Леони отвори уста, за да му възрази, но Доминик влезе и тя замълча. Изгледа с убийствен поглед Морган, бързо се отправи към вратата и изчезна.

Доминик замислено проследи излизането й, после се обърна към брат си.

— Доста време ти бе необходимо, преди да ме поканиш да вляза — отбеляза той. — Появата ми май не бе уместна?

— Я си затваряй устата! Не съм в настроение да откликна на хумора ти!

— Извинявай. Ще дойда пак, когато твое величество е по-благосклонно настроен.

Морган се засмя.

— Признавам, че настроението ми е отвратително — заяви той, — но ти нямаш нищо общо с това. Сбърках, като си го изкарах на теб. Съжалявам!

— Е, няма значение. Но ако моментът не е подходящ, мога да дойда по-късно.

— Съвсем не. Виж, ако беше дошъл пет минути по-късно, с удоволствие щях да те удуша!

— Чак да ме удушиш?

— Да! И така, какво мога да направя за теб?

— Нищо… или по-точно… Исках да поговоря с теб… по повод твоята сватба…

Морган вдигна едната си вежда.

— Я виж!

Доминик не издържа на въпросителния поглед на брат си и се загледа през остъклената врата, която водеше към вътрешния двор.

— Тези дни много разсъждавах — започна той. — Премислих всичко, което знам за теб и две неща ми избодоха очите…

Той спря, за да потърси думи. Морган го подкани да продължи.

— И какво ти избоде очите?

— Никога не съм чул от устата ти и най-дребната лъжа, нито дори полуистина. Тогава реших, че може би не си излъгал и вечерта на годежа ти, но от няколко дни със сигурност лъжеш… Не ме питай откъде знам, нито защо мисля сега, че не си се женил за Леони. Имам предчувствие, че подготвяш нещо, за да печелиш време или си имаш някаква друга причина.

— Е добре, Доминик, разкрит съм! — подметна Морган, като се преструваше на възхитен.

— Не хитрувай пред мен — изръмжа Доминик. — В началото успя да ме заблудиш. Но събитията се развиваха с такава бързина! След като изненадата премина обаче, прецених отново събитията и съм готов да се закълна в живота си, че преди онази вечер ти никога не си виждал Леони.

— И какво?

— Ами, дявол да го вземе, искам да ми простиш, че не ти повярвах! Държа също така да ти кажа, че каквато и игра да си започнал, аз съм на твоя страна. Един приятел винаги може да ти бъде от полза.

Морган дълго го гледа.

— Прав си — каза той най-накрая. — Един приятел може да бъде от полза. Бог знае, че ми е трудно да се преструвам на щастлив. Давам ти честната си дума, че никога не съм виждал Леони Сент-Андре преди Гейлорд Истън да я доведе. Разбира се никога не съм се женил за нея, нито пък съм баща на Джъстин.

— Но все някой трябва да е.

— Естествено.

— О, мисля, че започвам да добивам някаква представа за случилото се…

— А, да, ти имаш по-пъргав ум от мен. Аз чак тази нощ се сетих, че липсва късче от мозайката — бащата на Джъстин.

Доминик поклати глава. Морган сподели с него подозренията си и брат му сметна, че изводите му са достоверни. Двамата отхвърлиха вероятността Леони сама да е съчинила плана. Не, те бяха убедени, че в дъното на цялата история стои мъж. Може би Клод Сент-Андре бе все още жив, но този дяволски план по-скоро разкриваше почерка на някой по-млад мъж — любовник или сводник. Във всеки случай това бе страшно ловък тип, който бе измайсторил фалшивите документи и бе избрал за жертва Морган.

— Ако го открием, ще разбудим цялата загадка — каза Морган.

— Ивет и слугите една и съща история ли разказват? — попита Доминик.

— До един. Задавах въпроси на всички. Приложих всякакви хитрости, за да ги хвана в явно противоречие, без да събуждам подозренията им, но напразно. Реших, че са по-хитри от мен…

— Не разбирам защо я призна за своя жена, след като през цялото време си знаел, че не е?

Морган вдигна ръце към небето.

— Какво, за Бога, можех да направя? Леони размаха тези документи, на които се мъдри моят подпис и всички й повярваха. Отгоре на всичко родителите ми заявиха, че Джъстин ми е одрал кожата. Впрочем, ако си направиш труда и разгледаш добре малката ми женичка, ще разбереш без усилия защо не ми е чак толкова неприятно да се възползвам от съпружеските си права!

— Тази мисъл ми мина през главата! Признавам, че е дяволски съблазнителна. А сега какво ще нравим, за да се измъкнеш от тая каша?

— За момента нямам представа — призна Морган. — Писах на Джейсън. Надявам се, че той все ще открие някаква следа, която ще ми позволи да я разоблича. Имам чувството, че истината, каквато и да е тя, е скрита в Ню Орлиънс. Никога в живота си не съм бил пообъркан! Знам, че тя лъже. А като потвърдих историята й, попаднах в капан, по-лош и от този, който тя ми бе поставила. Единствената ми надежда е да открия този мъж — ако изобщо съществува, защото понякога си задавам и този въпрос — и да изтръгна от него истината.

— Ами ако това е Гейлорд Истън? — предположи Доминик.

— И за това съм мислил. Дом, но… Въпреки всичко е възможно. Гейлорд я доведе на бала и ако някой има причини да желае опропастяването ми, това е точно той.

— Но разбира се, че е той! — ентусиазирано заяви Доминик, чиито сиви очи блестяха от възбуда. — Може би Леони е негова любовница от години. Всички знаят, че той има нужда от пари. Сигурно я е крил някъде с детето. Защо той да не е мъжът, който стои зад тази история?

— Защото едва ли притежава толкова мозък, за да организира всичко. Но един разговор с въпросния млад човек май може да бъде полезен. Ти как мислиш?

— По дяволите, разбира се!

За нещастие, когато Морган посети семейство Истън, научи, че Гейлорд е заминал за Батон Руж и ще отсъства няколко месеца. А истината бе, че родителите му бяха побеснели от ролята на сина им на бала в дома на семейство Маршъл и му бяха заповядали да изчезне от околностите на Начес.

— Какво ще правим тогава? — попита Доминик.

— Ти ще останеш тук и ще внимаваш моята скъпа женичка да не изчезне ненадейно. А през това време аз ще отскоча до Батон Руж.