Сърце за продан

Двадесет и пета глава

Морган пристъпи към изпълнението на плана си да заминат за Ню Орлиънс почти веднага, след като той се оформи в главата му. Четиридесет и осем часа по-късно той се качи с Леони на борда на един кораб, който се спускаше по течението на Мисисипи.

Личфилд, Мърси и Сол ги придружаваха, но Морган енергично се бе противопоставил на идването на Джъстин с тях.

— Вашият син ще се чувства много по-добре тук — заяви той. — Впрочем, като се вземат предвид обстоятелствата, за предпочитане е да не става свидетел на конфликтите, които могат да възникнат помежду ни. Струва ми се, че трябва да го разберете.

Въпреки страха си да остави сина си сам, Леони отстъпи. Морган имаше право. За самия Джъстин бе по-добре да остане в Малкия Боньор.

След последния им спор Морган се държеше студено. Като че бе се Скрил зад непреодолима бариера. Бе учтив, но ледената любезност засилваше объркването на Леони. Тя се измъчваше не само от рязката смяна на поведението му, но и от неговите обвинения, явно той мислеше, че тя иска да го измами. В гласа му кънтеше такава искреност, че Леони се стъписа. Хрумна й мисълта, че може би от време на време той получава пристъпи на загубване на паметта. По какъв друг начин да обясни тези резки обрати в поведението му: Веднъж той искаше бракът им да бъде действителен, а в следващия момент заявяваше грубо, че тя е само коварна мошеничка. Леони отчаяно се опитваше да намери някакво логично обяснение на неговите несвързани действия, но практичният й ум винаги стигаше до извода, че той се преструва на жертва, за да я обърка и обезоръжи. Несъмнено бе избрал тази тактика, за да не възстанови зестрата й.

След като веднъж стигна до тази мисъл, Леони упорито се залови за нея и се затвори в черупката си. И стана нетърпелива почти колкото Морган да тръгнат към Ню Орлиънс, за да докаже най-после, че не е лесна плячка.

Госпожа Добсън бе изпратила още рокли и многобройни аксесоари, необходими за всяка изискана дама — пантофки от сатен, боти от шевро, шапки, воалетки, парфюми… Ноел й предостави куфари и сандъци и Леони тръгна на път с изряден гардероб.

При пристигането им в Ню Орлиънс Морган намери апартамент в приятна страноприемница южно от града.

Той бе толкова нетърпелив да я заведе в града, че Леони едва успя да се освежи и преоблече.

Морган бе натоварил на кораба каретата си и впряг породисти коне, така че да разполага със собствен транспорт и да не се налага да губят време в търсене на наемни кабриолети за превоз. Той побърза да качи Леони в каретата и след няколко минути те се отправиха към катедралата „Сент-Луи“ на улица „Шартр“.

Леони мълчаливо се взираше в мътните води на Мисисипи. Джъстин ужасно й липсваше. „Какво ли прави сега? — питаше се тя. — Щастлив ли е с Ивет и останалите?“ Тя горещо се надяваше, че той няма да страда много от отсъствието й.

Гневът бе животворно чувство. Той й позволяваше да посрещне всяко събитие, без да отстъпи пред чувствата и увлеченията на сърцето си. За нещастие гневът, който й вдъхваше Морган, никога не траеше дълго. След ден-два много по-силни чувства го изместваха и оставяха Леони беззащитна и изцяло зависима от зова на собственото си сърце.

Душевното състояние на Морган също беше така объркано. Той се проклинаше, че е предприел това пътуване. Както казваше старата поговорка, по-добре е да не дърпаш дявола за опашката.

„Магаре глупаво! — повтаряше си той. — Трябваше ти да отидеш докрай, нали? Вместо да благодариш на небесата, че са я пратили при теб… По дяволите всички доводи!“ — Тези размисли се въртяха в главата му от мига, в който реши да замине за Ню Орлиънс. Времето не бе намалило ни най-малко чувството за извършена несправедливост, което го гризеше. Той искаше истината и въпреки това се страхуваше от нея. Малката вещица бе заложила капана си ловко и той никога нямаше да успее да се измъкне. Това заключение го изваждаше от равновесие.

Те пристигнаха до катедралата „Сент-Луи“, без да са разменили и дума. Морган завърза конете за един стълб и с намръщеното изражение, което не слизаше от лицето му, помогна на Леони да слезе.

Влязоха заедно в катедралата. Кръглите колони, които се изправяха от двете страни, и стъклописите бяха в испански стил. Вътрешността на катедралата бе прохладна и навяваше спокойствие.

Когато се приближаваше към олтара до Морган, Леони изпита странно усещане. Тук тя се бе омъжила за него преди шест години. Тук бе кръстен нейният син. Докато съпрузите изричаха обета си, дядо й стоеше близо до олтара. Леони усети как цялото й озлобление към двамата мъже като че ли лумва под пепелта. „Беше толкова отдавна, че ми се струва, че това е станало с някой друг, в някакъв друг живот.“

Кръщенето на Джъстин бе горчив и сладък спомен. Какъв възмутен писък бе надал, когато отец Антоан поръси малката му главица със светена вода! Този ден Леони бе отчаяна. Дядо й бе починал. Нямаше пари. Ивет и прислугата зависеха изцяло от нея и мъничкото същество, което се извиваше в ръцете й, също можеше да разчита само на нея. На седемнадесет години тя се озова сама срещу един враждебен и ужасяващ свят.

Морган усети как тя потръпна. Реши, че е изнервена, стисна леко лакътя й и прошепна.

— Няма да ви удуша… каквото и да открием…

Леони презрително го изгледа.

— Няма какво да крия — заяви тя. — Аз ви казах истината и тук вие няма да откриете нищо, което може да ме изненада.

— Странно! — присмя се Морган. — Предчувствах, че ще произнесете точно тези думи. Като взема предвид обстоятелствата, мога искрено да ви поздравя за смелостта!

Напълно несъвместимо със светостта на мястото, където се намираха, Леони изруга, но при вида на високата фигура, която се появи на прага на една врата, се сепна. Обърна глава към Морган и го помоли.

— Моля ви, не бъде не зъл с мен пред отец Антоан. Той няма да разбере…

— Нямам намерение да обявявам публично нашите разногласия — отговори Морган, който не бе във възторг от отредената му роля на чудовище.

Отец Антоан позна Леони и тръгна към тях с явно удоволствие.

— Леони, скъпо дете! — възкликна той. — Каква приятна изненада! Но как успяхте да се върнете? Научих, че сте напуснала замъка Сент-Андре, за да се преселите в Начес при съпруга си. Какъв вятър ви довя отново в Ню Орлиънс?

Леони срамежливо посочи Морган и отговори смутено.

— Моят… съпруг, отче. Той искаше отново да види катедралата и да погледне регистъра, където е вписана нашата сватба.

— Колко странно! — каза свещеникът. — Някой си Джейсън Савидж скоро мина оттук и също помоли за това. Имате ли някакви съмнения относно валидността на брака си, господине? Уверявам ви, че всичко е напълно законно… Ако си спомняте, самият аз извърших бракосъчетанието.

Морган напрегнато се взираше в спокойното и ведро лице на свещеника и изведнъж попита.

— И аз ли съм мъжът, за който я омъжихте?

Отец Антоан се обърка за момент.

— Но разбира се, господине. Познавам Леони от раждането й и въпреки че ви видях само в деня на сватбата, помня ви много добре. Каква красива двойка бяхте! Бях щастлив, че бъдещето й е осигурено.

Морган усещаше, че здравият разум започва да му изневерява, но макар че му беше трудно, настоя.

— Сигурен ли сте, че точно аз съм този мъж? Наистина ли ме познавате?

Едновременно обиден и смутен, свещеникът внимателно разгледа намръщеното лице на Морган.

— Да — заяви той най-накрая. — Както току-що ви казах, виждал съм ви само веднъж. И признавам, че не бих ви познал, ако ви срещна на улицата. Но когато ви гледам до Леони, отлично си спомням за вас. Точно вие сте човекът, който се ожени за нея… освен, естествено, ако нямате брат-близнак, който също се казва Морган Слейд.

Морган пребледня. Истината внезапно блесна в съзнанието му. Неясното предчувствие, че ключът към загадката се крие в неговото пътуване до Ню Орлиънс през 1799 година и убедеността, че зад тази измама стои някой друг мъж — тези различни елементи дойдоха на мястото си.

— Ашли! — и Морган подсвирна с такава омраза, че отец Антоан отстъпи, а Леони остана с отворена уста.

Морган стисна юмруци, забравил за тяхното присъствие. Проклинаше се, като си спомняше хилядите пъти, когато братовчед му бе използвал изключителната им прилика и бе подправял подписа му. „Трябваше веднага да се сетя, веднага, щом видях проклетите документи!“ — беснееше вътрешно той. Случаят със сервитьорката, която Ашли бе прелъстил, представяйки се за него, и другият, с фалшифицираните полици, изплуваха в съзнанието му. Той избухна.

— Как съм могъл да бъда толкова сляп! Пусто да остане, по дяволите!

Светотатствените думи отекнаха в тишината на катедралата. Свещеникът подскочи.

— Млади човече, забравяте, че сте в Божия дом! — възмути се той. — Не хулете тук името му!

Морган обърна главата си към него. Погледът му блуждаеше.

— Извинете ме, отче. Думите ви направо ме поразиха… Припомниха ми факт, който сам никога нямаше да се сетя… но сбърках, като изругах. Съжалявам и мога само да ви помоля да ми простите.

— Разбира се, прощавам ви, сине — отговори свещеникът. — Щастлив съм, че можах да ви помогна. Имате ли други въпроси към мен?

Морган въздъхна. Хиляди въпроси се блъскаха в главата му, но отец Антоан не можеше да им даде отговор. Бе очевидно, че Леони не е лъгала за сватбата. Във всеки случай тя не бе способна на такава лъжа. Но знаеше ли какво е замислил Ашли? Бе ли се подготвила за тази отвратителна комедия? Морган трябваше да разплете обърканите конци на загадката, преди да вземе решение. Видя, че свещеникът очаква думите му и сведе глава.

— Да, благодаря ви, отче… Не мога да ви обясня до каква степен ми помогна нашият разговор.

Той се обърна към стъписаната Леони и нежно хвана ръката й, като учтиво добави.

— Не искам да злоупотребявам повече с времето ви, отче. Ще ви оставим на нашите занимания, нали, скъпа?

Леони недоволно кимна с глава.

Морган почти извлече Леони от катедралата, нетърпелив да сложи в ред мислите си. Обвиняваше се, че не е заподозрял по-рано какво всъщност се е случило. „Само да се бях сетил за писмото относно пристигането на Ашли в Ню Орлиънс, и веднага щях да намеря обяснението!“

Той не искаше да сподели веднага с Леони своите открития. Впрочем и не бе напълно убеден в нейната невинност. Силно се изкушаваше да й разкрие истината, но моментът не бе подходящ.

Тя сигурно щеше да прояви повече готовност да го удари, отколкото да отвърне на целувките му. Освен това ако тя бе невинна и той споделеше с нея изводите си относно Ашли, тя щеше да реши, че той е измислил някакъв нов план, за да отложи възстановяването на зестрата й.

— Леони — каза той най-после. — Ще дам всички необходими разпореждания за изплащането на зестрата ви. Ще се срещна възможно най-бързо с адвоката си в Ню Орлиънс и до края на седмицата ще получите парите си.

Вместо да се поздрави с победата, Леони се почувства странно ограбена — като че ли бяха свалили бронята й. Тя се опита да си втълпи, че тази неочаквана капитулация я изпълва с радост, но напротив — усещаше само някаква болезнена пустота. След като Морган върнеше зестрата й, тя нямаше да има никакво основание, за да остане при него. „Никакво!“ — повтаряше си тя, като сдържаше сълзите, които, напираха в очите й. Споразумението, което бяха сключили относно техния брак, подчертаваше изрично това.

— Но сега вие си спомнихте за нашата сватба? — попита тя, изплашена от поредната промяна в настроението му.

Морган разсъждаваше. Трябваше ли да продължи комедията? Рано или късно щеше да се наложи да й обясни как стоят нещата. Така че бе по-добре да разкрие истината възможно най-рано. Но изпитваше погнуса да й разказва за Ашли, още повече че недоверието на Леони към него бе все така силно. Отблъскваше го и мисълта да й втълпява, че си спомня за случай, който не е преживял.

— Не, не точно — отговори той, без да я погледне.

Леони подозрително го изгледа.

— Но пред отец Антоан почти признахте, че си спомняте всичко.

— Знам, че сватбата се е състояла — сухо заяви той. — Но не си спомням нищо от предшестващите я събития. Можете ли да ми повторите какво се е случило? Страхувам се, че не съм обърнал достатъчно внимание на някои подробности.

Леони въздъхна, като не знаеше как да приеме последните му думи. Тя отново разказа историята си — от момента, когато дядо й бе решил да я омъжи.

— Чак след смъртта на дядо нашият семеен лекар ми каза, че той е знаел, че дните му са преброени. Ето защо толкова е бързал да осигури бъдещето ми. Когато дядо заговори за брак, аз побеснях. После той ми съобщи, че вие сте съпругът, когото ми е избрал. Каза, че ви е срещнал при губернатора Гайозо и сте уточнили всичко. С изключение на въпроса за зестрата…

Леони започна да трепери при спомена за този ден. Когато Клод й бе казал за Морган Слейд… когато през нощта бе отишла в къщата на губернатора… Морган забеляза вълнението й и като знаеше, че Ашли може да бъде най-проклетият грубиян, постави ръката си върху нейната.

— Аз не ви обичах — продължи Леони. — Смятах, че е несправедливо да взимате моята зестра, която можеше… и още може да спаси дома ми… А вие още през първата брачна нощ нарушихте думата си. Опитахте се да се възползвате от мен…

Яростна ревност разкъса Морган и той стисна зъби.

— И… успях ли? — попита той със затаен дъх.

Леони се усмихна.

— Не, не успяхте. Задържах ви на разстояние с пистолета на дядо. Бяхте полудял от яд! Наистина ли не си спомняте?

Морган усети как огромна тежест се смъква от плещите му — отговорът доказваше, че тя не може да бъде съучастничка на Ашли. Той поклати глава.

— Не, нищо не помня.

Разговорът секна и всеки потъна в собствените си мисли. Но в тишината помежду им вече нямаше враждебност.

Леони не можеше да си обясни внезапната промяна на Морган относно въпроса за зестрата й. Тя желаеше толкова силно тези пари, от толкова дълго време, че остана изумена от констатацията — щеше да се откаже от тях с радост, само ако Морган й признаеше, че я обича и желае да я задържи до себе си. За нещастие това едва ли бе възможно. Първо, той никога не бе държал да се жени, така че едва ли би променил мнението си, само защото се бе уверил, че тя е негова законна съпруга.

Морган бе погълнат от собствените си размисли. Той се опитваше да предвиди последствията, които постъпките на Ашли можеха да повлекат, но бе толкова щастлив от доказателството за невинността на Леони, че не успяваше да се съсредоточи. От самото начало тя бе казвала истината, поне такава, каквато беше според нея. Морган изпитваше такава радост, че едва сдържаше желанието да се смее, да вика и да сподели възторга си с целия свят.

Внезапно съвестта му го загриза. Та той я бе обвинявал в най-гнусни престъпления.

Дори когато Леони разбереше, че и двамата са станали жертва на едно нищожество, щеше ли да успее да намери в сърцето си основания да му прости? Можеше ли да се научи да го обича?

Двадесет и шеста глава

Морган помогна на Леони да слезе от каретата и я придружи до апартамента. Страноприемницата — дълго двуетажно здание — някога бе използвана като хотел. Тесните прозорци бяха защитени с черни капаци, а стените бяха боядисани в бяло. Широка външна тераса обикаляше фасадата.

Морган и Леони бяха наели приятен апартамент на втория етаж. Двете просторни спални бяха разделени от стая, която съдържателката помпозно наричаше „салон“. Съдейки по собствените си разбирания, Морган се изкушаваше да повярва, че мястото е било предназначено за тоалетна стая, но тъй като по-голямата част от апартаментите не притежаваха такъв „салон“, той се примири.

— Надявам се, че апартаментът ви харесва? — каза той на Леони.

Вглъбена в мислите си, Леони не бе обърнала никакво внимание на обстановката. Но кимна разсеяно.

— Много е приятен — учтиво отговори.

„Какви глупости! — горчиво си каза тя. — Произнасям учтиви фрази, когато умирам от желание да изкрещя, че го обичам. Какво значение има къде сме… стига и той да ме обича!“

Морган забеляза тъгата, която забулваше лицето й, и внезапно запита, като се заблуди за причината.

— Джъстин много ви липсва, нали? Несъмнено затова изглеждате толкова унила?

— Да, ужасно ми липсва — призна Леони с многозначителна усмивка. — Ще останем ли още дълго тук?

Объркващ въпрос! Морган още не можеше да се опомни от посещението при отец Антоан и бе неспособен да подреди мислите си. Трябваше да премисли още много подробност, а с изключение на това, че бе изяснил за себе си невинността на Леони, дори не бе започнал.

— Не знам — промърмори той. — Може да се наложи да останем няколко седмици…

Той спря, като внезапно осъзна до каква степен Леони се отвращава при възможността да се завърне в Малкия Боньор. Къщата бе изпълнила своята задача но отношение на Морган. В действителност той никога не бе възнамерявал да се установява в Начес и се бе настанил в Малкия Боньор, само за да осъществи плана си как да прекрати това, което тогава беше убеден, че е разиграване на комедия. В никакъв случай не смяташе да прекара там останалата част от живота си. А Таузент Оукс… Гримаса разкриви лицето му — Не! Таузент Оукс принадлежеше на миналото и цялата прелест на имението бе угаснала заедно с любовта към Стефани.

— Къде желаете да живеете? — попита тревожно той.

Леони усети как сърцето й се свива. Всичките й надежди се стопиха. Несъмнено той смяташе да се отърве от нея веднага, след като върне зестрата й, дори може би още по-рано. Тя събра цялата си смелост, усмихна се насила и отговори.

— Винаги съм имала намерение да живея в замъка Сент-Андре.

Известно време Морган прехвърли тази мисъл в главата си. Сведенията, които бе събрал за замъка, никак не бяха окуражителни. Все пак плантацията някога е била плодородна и цветуща. Защо да не стане отново, особено ако той успее да възстанови пропилените хектари. Ако вложеше собствените си пари в имението на Леони, той не виждаше защо това ново семейно огнище да не им донесе щастие. Още повече се съмняваше, че упоритостта на Леони ще я склони да се установи другаде.

— Отлично, след като това е вашето желание — каза той спокойно.

Леони горчиво вирна брадичка.

— Разбира се, че това е моето желание — с покруса заяви тя. — Спомнете си, че дойдох в Начес, само за да спася Сент-Андре.

— Наистина — съгласи се Морган. — Но след като сте решила така, трябва да извикаме Джъстин и останалите. Ще им е необходимо известно време, за да стегнат багажа и да се приготвят за път. Когато пристигнат тук, ние със сигурност ще сме уредили нещата помежду си.

— Вие ли ще изпратите писмото или искате аз да го направя? — попита Леони.

— Аз ще се заема. Ще поверя писмото на Сол, вместо да го изпращам по пощата, ако това няма да ви причини неудобство.

— Както решите — студено каза Леони, като забиваше нокти в дланите си, за да не избухне в сълзи.

Морган се запита защо тя е толкова необичайно послушна. Усещаше, че е изнервена и отчаяна. Бе нормално да е ядосана — нали самият той считаше, че с нея са се отнесли несправедливо. Тъжно отбеляза, че щеше да му е много трудно, докато я убеди в собствената си невинност… или спечели доверието й. Мисълта за Ашли взривяваше безсилната му ярост. Той проклинаше съдбата, която бе поставила тази отрепка на пътя им. Морган побърза да обещае с надеждата, че думите му ще предизвикат усмивката на Леони.

— Джъстин скоро ще е тук. Незабавно ще дам всички необходими нареждания.

Погледна часовника си и добави.

— Този следобед имам още много работа. Ако няма да скучаете много, ще ви оставя за няколко часа.

Леони поклати глава. Тя имаше нужда от малко спокойствие… и от време да обмисли бъдещето си, в което да няма място за Морган Слейд.

Морган кимна и бързо излезе, за да потърси Личфилд. Намери го зает с разопаковането на багажа и му разказа последните новини.

— Ашли разбира се — каза Личфилд, без да се изненада. — Непростимо е, че не се сетихме за него. Казахте ли на мадам?

Морган вдигна рамене.

— Мислите ли наистина, че тя ще ми повярва, ако заявя: „В действителност вие сте се омъжила за моя братовчед, който е присвоил името ми?“ Ще ме сметне за луд и от нейна гледна точка ще е права.

Личфилд поклати глава.

— Да, разбирам проблема — каза той, като грижливо окачи една риза на закачалката.

Помисли няколко минути, докато Морган потопи перото в мастилницата и започна да съчинява писмото до Доминик.

— Но ако Ашли се е оженил за нея под вашето име, като е подправил вашия подпис, тя чия жена е — ваша или негова? — спокойно се осведоми камериерът.

— Моя! — кресна Морган, без да обмисли въпроса. — В крайна сметка… считам… Не знам… но няма значение. Леони ще бъде моя жена!

След няколко минути писмото бе на път за Боньор. Морган отново тръгна към града, като бързаше да получи отговор на въпроса, поставен от Личфилд.

Първо се отби в имението Бове, но за нещастие преди два дни Джейсън бе заминал за Тер дю Кьор.

Тогава Морган се отправи към кантората на Рамей.

— „Рамей и Джардин“, които винаги бяха водили спорните дела на семейство Слейд в Ню Орлиънс. Морган се настани удобно, прие чаша коняк и разказа на Леон Рамей измамата на Ашли. Когато свърши разказа си, той погледна адвоката в очите и попита учтиво.

— Сега знаете какво се е случило по всяка вероятност… можете ли да ми кажете дали Леони е моя жена или не?

Продължителна тишина се възцари в стаята. Леон Рамей се взираше в някаква точка в пространството, после зърна разтревоженото лице на Морган и благоволи да проговори.

— Може да е присвоил вашата самоличност, може да се е оженил за нея под вашето име, като е измамил дядото и внучката… но законно неин съпруг е Ашли Слейд.

Остър спазъм сви сърцето на Морган, който едва сдържа вика, надигащ се в гърдите му. Помъчи се да запази самообладание и попита.

— Може ли бракът да бъде разтрогнат? Доколкото знам, той никога не е консумиран. Тя не е виждала това нищожество шест години.

Известно време Рамей обмисляше този въпрос, после ненадейно попита.

— А детето? Наистина ли сте убеден, че бракът не е консумиран?

— Напълно — заяви Морган. — Самата Леони ми каза. Но не иска да говори за бащата на сина си. А ако той е Ашли… тя няма никакво основание да отрича — напротив.

Рамей се облегна назад.

— Детето усложнява нещата — промълви замислено гой. — Все пак мисля, че може да намерим решение на този проблем. Но да се спрем на първия въпрос. Като се вземат предвид обстоятелствата, няма да е трудно да се разтрогне брака. Но процедурата отнема доста време. И ще бъде невъзможно да скрием безчестието на братовчед ви. Естествено, в такива случаи жената понася всички последствия. Можете ли да понесете името ви да се носи навсякъде? Не, приятелю, колкото и да се дуелирате, пак няма да спрете злите езици.

— Какво предлагате тогава? — попита Морган.

— Засега ви съветвам да оставите нещата така. Кажете й истината, ако искате, но не споделяйте с никого друг. Ако нещата останат между нас, може би ще успеем да се измъкнем от неудобното положение с минимални неприятности за всички. С ваше позволение ще поговоря с отец Антоан, за да разбера дали е възможно да се започне процедура пред църквата. С изключение на нас, ще информираме само него за това присвояване на личност.

Морган призна уместността на съветите му и наведе глава. Но яростта бушуваше в душата му. Не. Ашли нямаше да вземе Леони. Той щеше да го убие… бавно и с удоволствие…

— Оставям нещата във ваши ръце — каза Морган, преди да се сбогува с Леон Рамей. — Ако ви потрябвам, изпратете ми съобщение или в страноприемницата на госпожа Брос, или в замъка Сент-Андре.

След това Морган посети своя търговски посредник. Тъй като по-голяма част от продукцията на Боньор се изпращаше от пристанището на Ню Орлиънс, семейство Слейд бе много известно в търговските среди.

Господин Лефор бе на около петдесет години, суров и прагматичен. Бе убеден, че най-големият син на Матю Слейд не може да го учуди с нищо. Наистина човек можеше да очаква всичко от един джентълмен, който доброволно прекарва две години от живота си сред диваците. Но въпреки това, когато Морган му нареди да прехвърли голяма сума злато от неговата сметка в сметка на името на жена му, той се ококори.

— Но… но, господин Слейд! Не е ли малко прибързано! Нямам право да ви казвам какво да правите с парите си, но имам право да ви посъветвам, че не е разумно да се доверява подобна сума на една жена?

Морган тъжно се усмихна. Представи си какви усилия е коствала на Леони издръжката на малкото й домочадие през всички тези години на сурова борба с мизерията…

— Повярвайте ми, господине — заяви той. — Тази млада дама е напълно способна да ръководи собствените си дела.

Лефор недоверчиво вдигна рамене.

— Много добре, господине. Мога ли да направя нещо друго за вас?

Морган се замисли за момент. Той можеше просто да остави Леони. Тя щеше да използва парите, за да се издължи на Морис дьо Ла Фонтен, но нещо в него се противеше на тази възможност.

Морган изпитваше силен стремеж да поправи несправедливостта на съдбата, да извърши нещо, което да докаже на Леони, че не всички мъже са безскрупулни негодници и каза.

— Някой си Морис дьо Ла Фонтен притежава ипотека за собствеността на моята съпруга — замъка Сент-Андре. Или по-точно за това, което е останало от него. Искам незабавно да откупя ипотеката.

Лефор си представи всички пари, които се изплъзваха от мъдрото му управление и нервно започна да мести документите по бюрото си.

— Искате да кажете — освен прехвърлянето на сумата в сметката на името на съпругата ви?

— Точно така. Покритието достатъчно ли е?

— Разбира се, че не ви липсват средства, господине.

— В такъв случай няма да срещнете затруднения при двете операции, нали?

— Всичко ще бъде готово след няколко часа — сухо заяви Лефор.

— Толкова бързо?

Лефор се усмихна с израз на превъзходство.

— Клод Сент-Андре бе мой клиент, както и семейство дьо Ла Фонтен. Морис дьо Ла Фонтен дойде при мен в началото на месеца заради ипотеката Сент-Андре. Искаше да продаде имението възможно най-бързо, но досега не успя да намери купувач. Така че ще бъде много доволен, че съм уредил работата.

— Ясно. Изглежда този дьо Ла Фонтен не е много склонен да почака парите си.

— Моля? Страхувам се, че не разбрах.

— Ла Фонтен е обещал на жена ми, че ще й даде едномесечна отсрочка, за да може тя да откупи собствеността си. Тя мислеше, че той ще почака до първи юли.

Лефор се почувства неловко.

— Господин Морис не прилича на баща си.

Морган сметна, че това си е чисто извъртане, но запази този извод за себе си.

— Няма значение — каза. — Важното е да получа възможно най-рано полицата.

Лефор кимна.

— Утре следобед тя ще бъде ваша. Знам, че господин дьо Ла Фонтен е в града и ще изпратя един от сътрудниците си да го уведоми за сделката. Ще имам нужда единствено от подписа ви за окончателното оформяне на документите. Това ли е всичко за днес? — разтревожено добави посредникът.

Морган сдържа усмивката си, като си представи каква физиономия ще направи бедният Лефор при новото му изискване. И наистина лицето на посредника се издължи, като чу намеренията му.

Няколко минути по-късно Морган излезе от кантората на Лефор, но с приближаването му към страноприемницата усмивката му се стопяваше. Въпреки взетите мерки нищо на практика не се бе променило. Леони бе все още съпруга на Ашли и ако Морган се помъчеше да и обясни положението, тя със сигурност нямаше да му повярва. Впрочем самият той трудно се ориентираше в този лабиринт. „Само ако се бях сетил по-рано за пътуването на Ашли до Ню Орлиънс. Поне нямаше да стигам до крайности.“ Резултатът щеше да бъде същият, но цялото семейство Слейд щеше да застане зад Леони срещу Ашли, а недоверието, което отравяше отношенията им, никога нямаше да се породи.

Морган въздъхна, после по лицето му се мярна бегла усмивка. При спомена за сгушената в прегръдките му Леони, той не можеше да съжалява за всичко, случило се в Начес. Знаеше, че дори ако не бяха живели заедно в Малкия Боньор, той щеше да се влюби в нея.

В този момент Ашли ругаеше неудобството на каютата, която си бе избрал. При тръгването тя не му бе направила впечатление на необитаема, но след цял месец в открито море и още две седмици път пред него, той бе в отвратително настроение. Дори мисълта за богатството, което щеше да грабне, като се върне в Европа с жена си, не успяваше да го разведри. Той проклинаше времето, морето, кораба и се взираше в хоризонта, като една понасяше пътуването.

„Дано открия без особен труд малката кучка! Ами ако е побягнала с някой скитник?“ О, не! Бе невъзможно тя да се е закопала в старата плантация с надеждата, че той ще сдържи думата си и ще пристигне да върне зестрата й. След като се бе опитала да го изиграе. „Каква глупачка!“

Той си представи за миг, че в крайна сметка тя е успяла да срещне истинския Морган. Избухна в смях, като си представи смущението и объркването, причинени от появата й. И ако не изпитваше такава належаща нужда от собствените си съпружески права, самият той би уредил подобен сблъсък, само и само да постави Морган натясно.

Морган се измъчваше. На няколко пъти се бе опитал да заговори, но студенината на Леони всеки път спираше думите на върха на езика му. Той не й се сърдеше. „Достатъчно зле се отнасях с нея — мислеше си той, като се приготвяше за лягане. — Утре всичко ще се оправи. Ще се държа така, както трябваше още от самото начало!“

Леони не смяташе, че утрешният ден може да й донесе особена радост. Наистина на вечеря Морган се бе държал прекрасно, но мисълта за предстоящата раздяла я вцепеняваше от болка и тя не пожела да се присъедини към опитите му за сдобряване. След като той бе решил да я изостави, тя предпочиташе да ускори сбогуването.

На следващия ден Леони се събуди изморена и отчаяна. Облече се с усилие. Мечтаеше единствено да остане сама, за да даде пълна свобода на сълзите си. Но тя бе боец: така че се насили да се усмихне и се присъедини към Морган на двора.

Утрото бе слънчево, по ясното небе нямаше никакъв знак, предвестник на дъжда, който щеше да се изсипе по-късно.

През лятото госпожа Брос сервираше закуската във вътрешния двор, застлан с плочки. Масите и столовете бяха наредени под сянката на огромен дъб, а многобройни цветя весело растяха навсякъде. По стената от едната страна на къщата се спускаха бледолилави глицинии, розови камелии гордо изправяха главичките си, а червеният здравец танцуваше под ласките на бриза, който раздвижваше задрямалия въздух.

Но Леони нямаше очи за красотата наоколо. Тя мислеше единствено как да приключи въпроса със зестрата си. А след това Морган нямаше да има нищо общо със Сент-Андре. Тя щеше да се оправи сама. Както преди той да започне да си играе с живота й. Щеше да започне отново. Сама. Това бе всичко.

Леони едва бе седнала и, без да обръща внимание на болката, която раздираше сърцето й, заговори.

— Мисля, че е време да изясним всичко между нас. Вече знаете, че не съм излъгала за сватбата и зестрата… Така че… след като уредите с банкера си финансовия въпрос, ние нямаме никакъв повод да продължаваме нашите отношения.

Морган дълго време не откъсна погледа си от нея след тези думи. Намираше, че е прелестна в елегантната муселинена рокля с цвят на кайсия, но са засегна, че тя говори толкова безразлично за тяхната раздяла.

— Толкова ли е необходимо да се изясняваме веднага? — попита сухо той. — Самият аз не бързам да взимам решение, което ще промени сегашното положение на нещата.

Леони се обърка и заекна.

— Но… снощи… нали снощи ми намекнахте, че искате да се махна от живота ви възможно най-бързо?

— Аз? — изумен възкликна Морган, който не си спомняше, да е правил и най-малкия намек за възможна раздяла. — Не знам какво съм могъл да заявя снощи, Леони, но днес бих искал двамата да започнем отначало. Знам, че отношенията ни са обтегнати, но искате ли да сключим мир? През това време ще оставим миналото зад гърба си и ще погледнем към бъдещето. Моля ви само за примирие, Леони! Ще проявите ли великодушие да ми го дадете?

Леони се колебаеше, разкъсвана от борбата между сърцето, което бе готово да отстъпи, и разума, който яростно се противопоставяше на всякакъв вид компромис. Сърцето победи. Тя сведе глава и промълви.

— Така да бъде. Да опитаме. Ще видим какво ще се получи.

Двадесет и седма глава

Примирието започна обещаващо. Тъй като заплахата от раздяла не се задаваше на хоризонта и като че ли се мяркаше надежда за нормализиране на техния брак, Леони изведнъж реши, че денят е прекрасен.

Морган обмисляше възможността да й разкрие ролята, която Ашли бе изиграл в техния живот. „Не, още не — помисли си той, като забеляза срамежливата усмивка, която се появи на лицето на Леони. — Не искам да казвам нищо, което може да засенчи това прелестно личице; нищо, което може да запали недоверчивите искри в погледа й…“

Прекараха прекрасен ден, като безцелно бродеха по улиците на Ню Орлиънс, зяпаха витрините и весело бърбореха. Седнаха до реката да похапнат, като съзерцаваха тъмните води на Мисисипи, която стремглаво се спускаше към морето. Леони се облегна на ствола на един дъб и с удоволствие схруска захаросан бадем. За пръв път в живота си тя съзираше в бъдещето възможност за щастие вместо дългата изнурителна борба за оцеляване.

Морган бе влюбен до уши, но нищо не доказваше, че Леони ще приеме благосклонно чувствата му, особено след като чуе за интригата на Ашли. При мисълта, че тя не е негова законна жена, той изпитваше неясна тревога, като че ли ужасна заплаха тегнеше над главите им.

Въпреки всички препятствия, които можеше да им постави бъдещето, Морган реши да се наслади на прелестта на този ден. Вечерта той целуна целомъдрено учудената Леони по устните, като очакваше утрешния ден с непоклатим оптимизъм.

Дълго се въртя сам в леглото, но сега знаеше, че тя е невинна и не можеше да я принуждава да понася страстта му. Впрочем нали бе съпруга на Ашли?

Следващият ден се очертаваше също толкова приятен, както предишния. Те закусиха във вътрешния двор, но този път Леони сияеше. Роклята от бял муселин й стоеше очарователно. Морган я целуна по бузата и прошепна шеговито.

— Надявам се, че спахте добре в такова огромно легло. Много исках да дойда при вас…

Леони се изчерви. Искаше да отговори в същия тон, но предпочете да се престори, че не е чула забележката.

— Имате ли някакви планове за днес? — попита тя.

Морган се замисли. Ако не възникнеха някакви усложнения, днес той трябваше да получи договора за ипотеката.

— Трябва да отида до града преди обяда — отговори. — След това съм на ваше разположение. Имате ли нещо предвид?

— Да. Искам да видя Сент-Андре. На четири часа път е, но ако тръгнем по-рано…

— Няма значение. Допивам кафето си и тръгвам. През това време помолете съдържателката да ни приготви нещо за хапване. Можем да тръгнем след час.

След двадесет минути Морган седеше в кантората на Лефор.

— Видяхте ли дьо Ла Фонтен? — попита той. — Получихте ли договора?

— Да, господине, без никакви трудности. Ла Фонтен е страстен комарджия, но е лош играч. Само като чу, че ипотеката ще бъде платена в брой, и дотича при мен.

Морган вдигна рамене. Проблемите на Морис дьо Ла Фонтен изобщо не го вълнуваха.

— Къде е?

— Ето, господине, съпругата ви трябва да е доволна.

Морган хвърли поглед към документа.

— Надявам се — каза той без особен ентусиазъм. Със сигурност Лефор не проумя как жена му може да го укори, че се е намесил в нейните дела.

— Поздравявам ви за експедитивността — добави Морган. — Надявам се, че и другите операции ще бъдат толкова успешни.

— Прехвърлянето на парите ще се осъществи тази сутрин. А колкото до другата работа — вече се свързах със сегашния собственик на земята и той е съгласен да продава… Особено на цената, която предлагате…

Морган пъхна документа в джоба си и се сбогува.

Леони го очакваше с малка плетена кошничка в ръка. И след пет минути те бяха на път към замъка Сент-Андре.

По пътя Леони свенливо понита.

— Свършихте ли работата си?

— Да, сигурно ще сте доволна от резултата.

— Защото излизането ви тази сутрин е свързано със зестрата ми? — попита тя с последни останки от недоверие.

— Ами надявам се, че утре ще възстановя зестрата ви. Но във всички случаи ще получите потвърждение за прехвърлянето на сумата във вашата сметка.

— Наистина ли? — възкликна Леони, като се радваше, но не смееше да повярва.

— Но да, разбира се. Господин Лефор ме увери, че утре банковата операция ще бъде осъществена.

— Господин Лефор ли е вашият търговски посредник? — попита Леони.

Морган кимна утвърдително.

— Колко странно! — каза тя. — Знаете ли, че той се занимаваше и с делата на дядо ми?

— Вчера ми каза.

Леони поклати глава.

— Колко е малък светът! — отбеляза тя.

Замълчаха. В главата на Леони бушуваха противоречиви мисли. Най-после тя щеше да откупи ипотеката на замъка Сент-Андре. И така да осъществи мечтата си да го запази за Джъстин. И все пак нещо я тревожеше. Имаше ли право да подхранва мечтата за спасяване на плантацията? Преди няколко дни бе мислила, че ако наистина. Мо_рган пожелае да нормализират отношенията си, зестрата й може да представлява наследството на Джъстин. Но сега отново я измъчваха съмнения.

Тя изчисли наум какво ще й остане, когато освободи ипотеката. В действителност нямаше да е много, едва щеше да стигне за издръжката на малкото й семейство. „Пак съм в капан — въздъхна тя. — Ще бъде глупаво да похарча тези пари, за да спася плантацията и може би някой ден Джъстин дори няма да ми бъде благодарен. И все пак… Ако той се влюби в имението така, както аз самата го обичам…“

Тя въздъхна отново. Как можеше да вземе решение вместо едно петгодишно дете?

От друга страна Морган за момента бе очарователен, но нищо не й гарантираше, че той отново няма да се промени. Тя се страхуваше от обичайните резки обрати в поведението му.

Морган я наблюдаваше с крайчеца на окото си, учуден от липсата на ентусиазъм.

— Не мислите, че съм направил всичко необходимо, за да върна зестрата ви, така ли? — попита той. — Наистина не съм ви дал досега основания да ми вярвате, Леони, но ви давам думата си, че утре ще получите парите си.

— О, вярвам ви — възкликна тя. — По-точно, не съм си и помислила, че може да ме излъжете.

Морган оцени хитростта й.

— Не лъжа, малка магьоснице, но ако ми вярвате, защо тогава сте толкова умислена? Струва ми се, че държахте на зестрата си повече от всичко на света…

— Вярно е… само че преди да тръгна за Начес всичко изглеждаше толкова просто. Имах нужда от тези пари, за да спася собствеността си и бях решила да ги получа на всяка цена. Щях да се издължа на господин дьо Ла Фонтен, а след това Джъстин, аз и останалите щяхме да продължим живота си както преди. Но нищо не стана така, както си мислех…

— Съжалявате ли? — попита нежно Морган.

— Не знам — призна чистосърдечно тя.

— Искате ли да оставим настрана проблемите поне днес? — предложи той. — И да изживеем мига такъв, какъвто е.

Леони наведе глава. Морган бе прав. Часът не бе подходящ за решения. Тя щеше да види отново любимия си дом, придружена от мъжа, когото обожаваше. Не искаше да мисли за нищо друго, за да може да изживее изцяло радостта си.

Когато Морган тръгна по пътя, който водеше към замъка, бе почти два часът. Колкото повече наближаваха плантацията, толкова нетърпението на Леони нарастваше. С детски възторг тя показваше на Морган познатите й ориентири — едва мяркащите се през завесата от зеленина съседски къщи, малкото блато, в което ловеше риба, изгнилите останки от кейовете, издигащи се от мътните води на Мисисипи.

Леони не потърси оправдание нито за окаяното състояние на кейовете, нито за коловозите, които бяха издълбали пътя. По този начин тя не даде на Морган и най-малката възможност да критикува, а и той внимаваше особено много да не подметне някоя неуместна забележка. Леони му показваше забележителностите на имението си с гордост и радост, които го забавляваха и разнежваха едновременно.

Само от бегъл поглед към кейовете Морган разбра, че единственото разрешение е те да се съборят до основи и на тяхно място да се издигнат нови. Що се отнася до пътя, той бе истинско бедствие. Морган реши още утре да наеме група кантонери, които да го поправят, за да бъде проходим.

И чак когато наближиха замъка, Леони започна да показва признаци на неудобство.

— Ние не можехме да отделим и цент за поддръжката на къщата. Повече от двадесет години — каза тя, като в гласа й странно се преплитаха смущение и високомерие. — Не го забравяйте!

Това бе единственото обяснение, което тя благоволи да даде на Морган, за да избегне каквато и да е забележка относно развалините. Но докато се подготвяше да посрещне реакцията на Морган при вида на крепостните стени, ноктите й потъваха в дланите.

Пътят рязко свърши и замъкът Сент-Андре изплува в златистата светлина на слънцето. Сърцето на Леони подскочи чак в гърлото й и очите и се напълниха със сълзи. За нея това бе най-красивата къща на света въпреки щетите, нанесени от годините. Тя се опияняваше от всеки детайл, който засилваше очарованието на сградата — големите двойни врати, подсилени със сводове, островърхият покрив, украсен с фигури на седнали кучета, перилата от ковано желязо, изящната извивка на стълбището, оформено като конска подкова. Какво значение имаше, че липсваха капаци на прозорците, че боята се беше олющила, че улуците са изкривени или че бурените са завладели всичко. Това бе нейният дом и тя се бе борила прекалено дълго, за да го спаси. Обичаше го страстно, за да се изплаши от тези дреболии. Как дори за миг бе могла да си помисли да го пожертва? После Леони преглътна мъчително. Ако трябваше да направи своя избор между Сент-Андре и Морган, нямаше да се колебае дълго. Наистина обичаше замъка, но Морган бе любовта в нейния живот. Без него нищо друго нямаше особено значение.

Морган спря конете пред входа и разгледа фасадата. Лицето му бе замислено. Видя олющената боя, рухналото стълбище, счупените перила, откачените капаци на прозорците и цялостната разруха на имението. За миг се изкуши да се обърне и да пришпори конете обратно към Ню Орлиънс.

Но Морган разбираше, че подобна постъпка завинаги ще унищожи крехките отношения с малкото гордо създание, което стоеше до него. Той се вгледа по-внимателно в старата сграда. И чак тогава замъкът започна да упражнява върху него изключителното си въздействие. Морган забеляза изящната архитектура, красотата на дървените колони, които поддържаха горния етаж. Преди години къщата сигурно е била прелестна. Прилепените към основната сгради павилиони, украсени с колони, не нарушаваха чистотата на линиите. После Морган плъзна поглед към величествения естествен декор — огромни дъбове, от които се спускаха завеси мъх; кедри с устремени към небето корони; магнолии, покри ги с разцъфнали цветове… И тогава прецени, че мястото крие огромни възможности.

Докато той откриваше прелестите на имението, изпитваше странното усещане на някакъв вид завръщане в бащиния дом. Като че ли неговите странствания го бяха водили към тази едничка цел… Към една единствена жена… Силата на завладяващото го усещане за пълнота го смути. Все едно къщата подръпна някаква струна, скрита в дълбините на душата му, и пробуди мечтите, които той мислеше, че е погребал завинаги… дори бляновете за щастие…

Леони не можеше да чака повече и агресивно попита.

— Е, какво мислите?

Съзнанието на Морган до такава степен бе завладяно от полузабравени копнежи, че той се стресна и приглушено отговори.

— Мисля, че всичко е прекрасно… или че по-точно ще бъде прекрасно…

Лицето на Леони грейна.

— Наистина ли, господине? — весело възкликна тя.

Лукава светлинка озари очите му и той прошепна нежно.

— Пак ли забравихте, че се казвам Морган?

Леони се изчерви, но не пожела да изостави темата.

— Нали е красив?

— Много! — потвърди Морган, без да сваля погледа си от нея.

— Елате! Ще ви покажа всичко — каза тя и скочи на земята, без да изчака помощта му.

Морган завърза конете и я последва.

— Ето хамбарите — обясни тя. — Тук са конюшните… Там долу е градината, а по-далеч…

Те единодушно оставиха разглеждането на къщата за най-накрая. Морган внимателно започна да изкачва продънените стъпала и лекомислено отбеляза.

— Истинско чудо е, че не сте си счупила врата по проклетото стълбище.

Леони рязко се извърна към него, погледна го и възрази.

— Кажете — ако не ми бяхте взел зестрата, дали къщата щеше да е в такова състояние! — приличаше на тигрица, която брани малките си. — Вината е изцяло ваша!

— Но вие ще ми простите, нали? — попита пленително Морган.

Леони разтърси гривата си.

— Може би да, може би не… А натам е…

Някакво необяснимо блаженство, бе завладяло и двамата. Сърцето на Леони щеше да изскочи от радост. Тя никога не си бе представяла, че Морган Слейд някой ден ще стъпи в замъка Сент-Андре, нито пък че тя ще бъде щастлива, показвайки му имението… и още по-малко, че ще се осмели да му отправя закачки… Но точно този ден нищо не изглеждаше невъзможно — дори нейната мечта за споделена любов…

Докато Морган разглеждаше къщата отвън, Леони не го изпускаше от ъгъла на окото си. Мислеше си за неведомите пътища на съдбата. Преди по-малко от шест седмици тя мразеше дори името му, а сега — напук на всякакъв здрав разум — тя пламенно го обичаше и единствено желаеше да прекара останалата част от живота си с него.

Преди да замине за Начес, Леони грижливо бе заключила всичко, но Морган намери една врата, която не бе здраво залостена. И му бяха необходими само няколко минути да я отвори.

— Надявам се, че няма да ме обвините в нахълтване в дома ви с взлом — пошегува се той.

Леони весело се разсмя и се мушна пред него. Не стояха дълго в къщата, защото въздухът бе пропит с неприятната миризма на застояло, но Морган успя да си създаде някаква представа за разположението. Той излезе на терасата и попита.

— Има ли приземен етаж? Хамбари и складове към плантацията?

— Да. Морис дьо Ла Фонтен ми позволи да складирам там някои мебели и вещи, коитб не можем да пазим тук, докато откупя къщата… или докато той я продаде…

— Какво великодушие! — изсъска Морган и стисна устни.

— Това вече няма значение. Като получа зестрата си, ще се разбера с него.

Морган хвана брадичката й и впери поглед в очите й.

— Въобще не си въобразявайте подобно нещо, скъпа — твърдо заяви той. — Аз ще се заема с този Ла Фонтен…

— О! Но… — започна Леони.

Но Морган постави длан върху устните й и продължи с нетърпящ възражение тон.

— Вие вече не сте сама, Леони! Оставете ме да се оправя с Ла Фонтен. Не искам да подценявам възможностите ви, но мисля, че мога да уредя нещата по-добре, отколкото вие ще успеете. Във всеки случай поне няма да се опита да ме съблазни…

Леони стреснато повдигна глава.

— Откъде знаете, че се е опитал да ме прелъсти? — попита тя.

Морган вдигна рамене.

— Господин Лефор ми намекна, че господин Морис не е джентълмен като баща си.

— Май сте прекалил с интереса си към личния ми живот. Как посмяхте, Морган Слейд!

— Спомнете си, че до вчера не знаех нищо за проклетата сватба. Така че имах всички основания да предполагам, че сте измамничка, която се опитва да измъкне парите ми. Следователно бе логично да проуча повече неща за вас.

Леони стоеше нерешително. Тя обаче беше принудена да се съгласи с мотивите му и ако бе на негово място, вероятно би постъпила по същия начин.

— Може би имате право — призна тя. — Но никога не е приятно да узнаеш, че непознати си позволяват да ровичкат из миналото ти.

— А има ли във вашето минало нещо, което няма да понесе ярката слънчева светлина? — попита Морган, като внимателно наблюдаваше лицето й. — Ако не съм могъл да упражнявам съпружеските си права и преди шест години, можете ли да ми обясните как се е случило така, че се появихте в Начес с дете? И започнахте да ми приписвате бащинство за него.

Двадесет и осма глава

Леони замръзна. Наведе глава и каза заинатено.

— Не искам да говоря за това.

Морган не сваляше погледа си от нея. Въпросът не бе зададен единствено от любопитство. Просто той смяташе, че колкото повече знае, толкова по-лесно ще избегне неприятностите при скандала, а положението му в тази ситуация бе изключително деликатно. Той не бе неин съпруг, както тя вярваше; и въпреки това той дори не се опита да й го обясни. Май в крайна сметка не струваше повече от Ашли. Морган не се осмели да й разкрие истината, но за да успее да й помогне да се измъкне от противната каша, забъркана от Ашли, той трябваше наистина да знае колкото е възможно повече.

Морган видя как лицето й пребледня и пожела да остави темата. Но изведнъж реши да изясни нещата завинаги.

— В началото вие ми заявихте, че Джъстин е мой син, нали? Тъй като тогава имах впечатлението, че вие говорите само лъжи, аз се престорих, че вярвам на историята. Но повече не искам да се преструвам. Вие носите моето име и от това следва, че официално аз съм отговорен за Джъстин. Струва ми се, че при тези обстоятелства имам право да знам произхода му, нали?

Морган съжаляваше, че изопачава истината, но трябваше да узнае всичко. Леони се вкопчи в перилата с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Тя разбираше, че искането му е справедливо. Той бе признал Джъстин и ако бе съгласен да продължи да прикрива падението й, се налагаше тя да даде отговор на въпроса му.

Леони затвори очи. Бе пазила тайната си толкова дълго, че дори самата не знаеше дали ще може да разкаже каквото и да било. А и още не смееше напълно да му се довери.

Морган разбираше упоритото й нежелание да говори за очевидно болезнения епизод и реши да й помогне.

— Морис ли бе? Той ли ви изнасили?

Леони стъписано го погледна. Морган разбра, че е сбъркал в предположението си, но настоя.

— Явно в живота ви не е имало друг мъж. И тъй като сметнах, че зачеването на Джъстин е мъчителен спомен за вас, бе нормално… да си помисля за изнасилване… и за Морис…

Леони нервно се разсмя.

— Вие сте много проницателен — каза тя, като премина от смях към сълзи. — Наистина бе изнасилване, но не Морис… Никога!… Случи се на едно място, където аз не трябваше да се намирам, един мъж, един непознат, ме помисли за това… за това, което не бях. И ме изнасили. Бе прекалено едър и силен… не успях да се защитя. И после… после… избягах. Така че, разбирате ли, бащата на Джъстин може да е всеки… Ако вие се срамувате от нас… Ако ви отвращавам… Ако не ни искате в живота си…

Дълго сдържаните сълзи бликнаха. Морган нежно я прегърна. Леони зарови глава в рамото му и усети как той ласкаво гали косите й.

— Ш-шт, тихо, малка магьоснице! — промълви той в ухото й. Наистина ли мислите, че вие може да ме отвращавате? За мен е чест, че сте при мен — и вие, и Джъстин!

Той спря, като търсеше думите, които можеха да я успокоят.

— Леони… Всичко се е случило толкова отдавна. Не трябва да се самонаказвате за нещо, на което не сте могла да попречите. Имате прекрасно дете… Няма значение кой е баща му… И ако ми позволите, бих искал аз да заема мястото на този непознат. Ще бъда щастлив да считам Джъстин за свой син.

Погледите на двамата се срещнаха, като всеки очакваше реакцията на другия. Леони не откри в очите на Морган и капчица отвращение, никаква присъда, и усети как ледената буца, която стягаше гърдите й, се стопява.

— Не ви ли ужасявам? — заекна тя.

— Напротив! Ако пипна този подъл тип, ще го убия със собствените си ръце!

Леони почувства как огромна тежест се смъкна от плещите й. Бремето на срама, който толкова дълго бе носила, внезапно изчезна.

— Вие сте много великодушен — прошепна тя, като гласът й леко трепереше. — Много по-великодушен, отколкото дори съм мечтала… Много съм ви признателна… не можете да си представите колко…

Морган подскочи, жегнат в сърцето.

— Не желая вашата благодарност… — изръмжа той.

— Но аз съм ви признателна — повтори Леони. — Вие можехте да се държите грубо с Джъстин, а напротив — бяхте толкова добър… Нормално е да ви изкажа благодарността си.

— Ами добре, нали го направихте — каза разочарован Морган. — Да не говорим повече.

Той съжали за сухите си думи, но благодарността бе последното чувство, което би желал тя да изпитва към него. Чувстваше се наранен. Запита се дали не е сбъркал, като откупи полицата от дьо Ла Фонтен. Тя още повече щеше да се мисли за негова длъжница. Той искаше любов, а не признателност.

— Достатъчно говорихме за това — започна той. — Ще ми покажете ли плантацията?

Леони му показа различните отличителни знаци, които бележеха границите на имението. Бе объркана от студенината му. Продължаваха да вървят мълчаливо. Морган учтиво й помагаше при преодоляването на препятствията, които се изпречваха по пътя им — паднали дървета, счупени клони, гъсти храсталаци, срутени огради…

Морган застана на края на блатото и се загледа в Мисисипи, която влачеше мътните си води в далечината.

— Тук ли е границата? — попита.

— Да — каза Леони, която гледаше тъжно плодородните земи, които се простираха от другата страна на блатото. — Някога притежавахме цялата земя около замъка, но след смъртта на дядо се наложи да продадем почти всичко. За нещастие без земята плантацията едва може да се издържа.

— Очевидно.

Морган отправи поглед към полята от другата страна на мочурището, засети със захарна тръстика. Трябваше да й съобщи, че е откупил полицата. Нямаше как другояче да постъпи. „Любов може да се роди и от признателност“ — каза си горчиво той, но не искаше такъв вид любов. Но как да допусне тя да похарчи цялата си зестра, за да спаси замъка си, след като той имаше достатъчно пари да го направи, без да се лишава от нищо? Тя бе страдала много заради Ашли и Морган не искаше Леони да изгуби независимостта, която тези пари можеха да й дадат. С тях тя щеше да си позволи прищевки, за които копнее сърцето на всяка жена и които Леони би си позволила ако не е трябвало да се бори за покрива над главата си. А искаше да й помогне.

Морган много добре знаеше, че не може да отлага това сведение до безкрайност. Реши и извади от джоба си документа, подписан от Морис дьо Ла Фонтен.

— Имам нещо за вас — каза той, като че ли между другото. — Можете да го приемете като залог за моята искреност.

Леоди с любопитство взе документа и го прочете, с нарастващо удивление.

— Как е възможно! — прошепна тя. — Господи, как сте се сдобил с това?

— Ами много просто — нехайно отговори Морган. — Видях се с господин Лефор и му наредих да откупи ипотеката.

— Искате да кажете, че сте платил задължението вместо да ми върнете зестрата? — попита още по-объркана Леони.

Морган разбираше, че се впуска в опасно начинание и обясни, като внимателно подбираше думите си.

— Не съвсем. Задължението е изплатено, ипотеката на замъка е освободена, а вие ще получите зестрата си.

Въпреки радостта, която изпита, когато узна, че Сент-Андре е спасен, Леони се подразни от властния начин, по който Морган бе поел нещата в свои ръце. Тя никога не бе разчитала той да уреди дълговете и. Бе искала само зестрата си и не знаеше как да приеме щедрия му подарък. Във всеки случай гордостта й въставаше срещу милостинята под каквато и да е форма.

— Но ако задължението е покрито, аз нямам нужда от зестрата си — каза тя надменно.

— Глупости — сряза я Морган. — Аз ви дължа замъка, както и зестрата, малка глупачке. Ако Аш… ако аз преди шест години не бях взел парите ви, вие нямаше да натрупате дългове. Така че имате право на тези пари, които аз съм използвал през цялото това време…

Леони съвсем не беше съгласна да се отнасят с нея като с глупачка и се заинати.

— Ние никога не сме се договаряли за това. Не виждам защо сега повдигате този въпрос.

— А аз пък виждам много добре. Може би без да искам, съм свършил доста несръчно работата. Като ваш съпруг желая да откупя замъка и искам вие да получите зестрата си… Не разбирате ли? Ще приемете ли този залог за промяната в мен, това доказателство, че не съм нищожеството, за което ме мислите?

Леони се двоумеше. Искаше да повярва на думите му, да приеме щедростта му като доказателство за чувствата му към нея, но недоверието и гордостта й бяха твърде упорити. В крайна сметка тя щеше да победи недоверието, но гордостта нямаше толкова лесно да се признае за победена. Защо той поемаше нейните дългове?

Впрочем тя оценяваше великодушието му, но това не бе причина да го приеме. Щедрият дар я трогна, но Леони се опияни от щастие при мисълта какви загриженост проявява той към нея.

— Не искам да ви обиждам — каза тя с извинителна усмивка. — Но не мога да приема подобен подарък… Няма да е… прилично… Моля ви, разберете ме.

Морган изпита бясно желание да я хване и да я разтърси, докато тя склони, но същевременно бе развълнуван от достойнството в поведението й. Той вдигна рамене.

— Както решите, скъпа. Ако не желаете, не мога да ни принудя, но наистина е жалко, знаете ли, много жалко…

Недоверието на Леони отново се събуди и тя вирна глава.

— И защо? — попита. Морган дълбоко въздъхна.

— Ами, виждате ли… надявах се, че ще можем да станем… съдружници… Случи се така, че купих всичките земи, принадлежали на имението. Беше ми интересно отново да ги събера в една единствена плантация. Но в крайна сметка, след като не сте съгласна, толкова по-зле… Да оставим тази тема…

Очите на Леони се разшириха от недоумение и тя преглътна мъчително. Сграбчи реверите на сакото му.

— В… всичко? — заекна тя. — Вие сте купил всичко?

— Всичко! — потвърди Морган с лукава усмивка.

Леони занемя. Наистина тя бе хранила тайната надежда, че един ден ще възстанови цялата си собственост. И въпреки че осъзнаваше каква химера е всъщност мечтата и, пак не се отказваше от нея. А сега мисълта, че това се е сбъднало, спираше дъха й.

Тя отново преглътна и внезапно избухна в ридания. Нещо в нея се бе пречупило.

Морган напълно се обърка и се изплаши от бурната й реакция. Прегърна нежно Леони и прошепна с молба в гласа.

— Не плачете, съкровище… Исках само да ви доставя радост… и удовлетворение… Мислех, че ще ви направя щастлива…

— Аз съм щастлива — едва произнесе Леони, като криеше главата си в гърдите му. — Само… само че… аз не… очаквах такова чудо…

— Бъдещето ще ни донесе много такива чудеса. — Той не успя да се сдържи, наведе се към нея и страстно впи устни в нейните.

Целувката продължи дълго, едновременно нежна и страстна. Всеки усещаше как собственото му желание го залива, а силата му скоро става непоносима. Бавно, с усилие, Морган откъсна устните си от нейните и прошепна с треперещ глас.

— Ако продължа да ви целувам, не отговарям повече, за постъпките си.

— И какво от това? Нали съм ваша жена?

Морган се отдръпна. Сянка премина по лицето му.

— Късно е — каза той. — Мисля, че е време да тръгваме. Имаме доста път…

Те се качиха в каретата и няколко минути по-късно замъкът се изгуби от погледа им.

Морган бе доволен от следобеда, въпреки че на драго сърце би забравил нейната невинна забележка относно връзката им. Когато тя заяви, че е негова жена, сърцето му се сви. Той не бе посмял да й каже за Ашли, но поне тя знаеше, че проблемите на замъка, както и всички полици, са уредени. Спомни си изражението на лицето й и се усмихна. После се сети, че тя няма да престане да спори за подробностите около освобождаването на ипотеката и въздъхна.

Морган не се излъга. Когато Леони се посъвзе, веднага постави този въпрос. Той я остави да изкаже възраженията си, но остана непреклонен в отказа си да задържи зестрата и срещу ипотеката на замъка.

Денят бе изпълнен с толкова вълнения и перипетии, че щом Леони зърна страноприемницата, изведнъж усети умора. Едва минаваше десет часа, но тя мечтаеше само да си легне. И не възрази, когато Морган я посъветва да върви право в леглото. Дори фактът, че той само нежно целуна устните й, не наруши безтегловността, в която плуваше. И четвърт час, след като пожела на Морган лека нощ, тя дълбоко спеше, а сънищата й бяха изпълнени с образа на нейния прекрасен съпруг и щастието, което ги очакваше.

Морган не гледаше на бъдещето в такива розови тонове. За да не се вглъбява в мислите за заплахата, която представляваше Ашли, той излезе на верандата, запали пура и докато пушеше, преценяваше какви жестоки номера може да му скрои съдбата.

Само при мисълта за Ашли пурата загорча на Морган и той я хвърли надалеч. Укоряваше се за собственото си двуличие, че отново не се осмели да разкаже на Леони отвратителната истина.

След като обикаля в кръг известно време, Морган реши да се качи в стаята си, но с отварянето на вратата почувства нечие присъствие.

Спря на прага, като се мъчеше да прониже с поглед мрака и търсеше причината за това странно усещане, което пробягваше по гръбнака му — и което не бе изпитвал след бягството си от френските брегове. Проклинаше се, че не е проявил елементарна предпазливост да вземе оръжие и отчаяно се опитваше да установи източника на тревогата си.

В ъгъла на стаята проблесна пламъче и един приятелски глас заяви.

— Влизай, Морган, и ако си въоръжен, за Бога, не стреляй. Нямам никакво желание да бъда убит хладнокръвно от най-близкия си приятел.

Морган нервно се разсмя. Побърза да запали лампата, поставена на нощното шкафче и насочи светлината към посетителя, който небрежно се протягаше във фотьойла.

— Брет Денджърмонд! — възкликна той полуядосан-полуразвеселен. — Имаш късмет, че не бях въоръжен. Но какво правиш тук, по дяволите?

— Търся си приключения — отговори Брет и дръпна от пурата си. — На каква друга причина може да се дължи присъствието ми?

— От теб може да се очаква всичко — изръмжа Морган.

Брет вдигна рамене.

— Да-а-а… Не може да се каже, че бракът е повлиял особено благотворно на характера ти — отбеляза той.

— А, значи знаеш?

— Прочетеното би било много странно — с всичките слухове, които се носят за теб из Начес… Впрочем, преди да тръгна за Ню Орлиънс, минах през Боньор. Тъй като се разминахме на бала, даден в чест на Бър, поне исках да те намеря у вас, но Доминик ми каза за внезапното ти заминаване.

— И ти разказа за сватбата ми?

— Каза ми достатъчно, за да си задам въпроса дали не си мръднал?

Морган се усмихна. Брет и той бяха отрасли заедно и знаеха почти всичко един за друг. Години наред бяха споделяли горчивите си възгледи по отношение на жените, но ако след нахлуването на Леони в живота му Морган се бе променил, то Брет оставаше заклет женомразец. Морган не можеше да го упрекне, тъй като приятелят му бе преживял няколко доста обезсърчителни истории. И се зае да му обясни необикновената ситуация.

— Леони не е коварната интригантка, за каквато я мислех… Ашли е присвоил моята самоличност и се е оженил за нея под моето име. Писах на Доминик, но явно когато сте се срещнали, писмото ми още не е пристигнало.

Брет подсвирна от изненада. Забеляза страданието, което сгърчваше лицето на приятеля му, и незабавно попита.

— Искаш ли да го намеря… и да го убия?

Морган замръзна. Във въпроса на Брет нямаше нищо необикновено. Това бе някакъв изход, но не му харесваше. И поклати глава.

— Не… Честна дума, Брет!

— Добре де, но ако срещна Ашли по пътя си, не се надявай, че ще се престоря, че не го забелязвам.

— Не искам да го убиваш, Брет!

— Хубаво… Да предположим обаче, че се наложи…

— Не си търси претекст, моля те.

— Ясно.

— И като изключим приключенията, какво те води тук? — запита Морган, за да смени темата.

— Господин Бър — отговори Брет. — Съмнявам се в него и искам да знам какво е замислил. Така че…

— Само Бър ли? — прекъсна го Морган. Брет му хвърли съучастнически поглед.

— Бър и Уилкинсън — призна той. — Това е възможно най-неуместното съдружие. Ето защо гъделичка любопитството ми. Впрочем ти май беше в Ню Орлиънс, когато губернаторът Гайозо почина, нали?

— Точно така.

— И Уилкинсън също е бил там. Знаеш ли, с течение на годините дочух много истории за тази смърт.

Безразличният вид на Брет не успя да заблуди Морган.

— И искаш да знаеш дали съм забелязал нещо странно? — понита.

Брет се престори на учуден.

— Какво те навежда на подобна мисъл?

Морган вдигна рамене и му разказа спомените си от тази нощ.

— Признавам — бях изненадан от появяването на Уилкинсън — добави той, — и навремето мислех, че присъствието му не е случайно. Но нищо не затвърди това впечатление. Какво си чул?

— Не много. И за момента се задоволявам да проверявам различни версии. Все пак няколко от слугите на губернатора подметнаха, че Гайозо не е умрял от треска. От друга страна, научих от няколко испански офицери, че Гайозо се е усъмнил в Уилкинсън за някаква история, за която никой не иска да продума. Но ми се стори, че те подозират, че губернаторът не е починал от естествена смърт.

— Глупости! — възрази Морган. — Гайозо умря внезапно. Но не можеш да обвиниш Уилкинсън, че го е убил!

— А защо не? Особено ако Гайозо не е бил доволен от него. Не допускай грешката да подценяваш нашия забележителен генерал, Морган. Може да ти прилича на глупав самохвалко, но е опасен като настъпена очиларка. Опитай се да си припомниш.

Морган прехапа устни. Нали някога и той бе мислил същото?

— Никой не успя да докаже, че Уилкинсън работи за испанците — каза той след дълъг размисъл. — Но ако предположим, че го е правел…

— И че Гайозо е открил двойната му игра… — добави Брет.

Морган сви вежди.

— И пак не разбирам какво общо има това с Бър?

— Може да няма нищо общо, но научих за съществуването на някаква карта, начертана от Филип Нолън. Карта, с помощта на която е можело въоръжен отряд да нахлуе в испанска територия. Уилкинсън бе шеф на Нолън и се носеше слух, че не поддържа с испанците само приятелски отношения… Което впрочем не му попречи да ги предаде без никакви угризения на съвестта. Като добавим, че Арон Бър — изпадналият в немилост ангел — си търси царство… Той има много по-голяма власт от Уилкинсън и съществуват много възможности, особено след като малкият Бър се появи в Ню Орлиънс, където интригите са ежедневие.

— Наистина ди мислиш, че Уилкинсън е убил Гайозо, притежава картата на Нолън и с Бър замислят да нахлуят в испанска територия? — попита недоверчиво Морган.

Поговориха още известно време, след което Брет остави чашата с коняк и стана.

— Време е да си лягам — заяви той. — Но преди да тръгна, ще се видим. Несъмнено ще имам някакви нови сведения и може би това ще ти помогне да решиш проблемите с любимата си.

— Може би, но не разчитай прекалено на това.

Двадесет и девета глава

След като Брет си тръгна, Морган отново се замисли за разговора им. Уилкинсън ли бе убил Гайозо? И неговата склонност към интригите ли го подтикваше да се присъедини към Бър? Морган прехвърляше тези въпроси в главата си, но те все така оставаха без отговор. Впрочем ако някой можеше да разбули загадката, това бе Брет.

На следващия ден първата работа на Морган бе да си купи пистолет, който не се забелязваше под дрехите, и кама, която можеше лесно да се плъзне в ботуш. Когато снощи бе усетил чуждо присъствие в стаята си, бе разбрал колко е беззащитен. А предпазните мерки никога не са излишни.

През следващите две седмици Морган бе подложен на истински танталови мъки. Той вече нямаше никакви основания да изпитва недоверие към Леони и с всеки ден се влюбваше все повече в нея. Но фактът, че законно тя е съпруга на Ашли, го довеждаше до отчаяние. Хиляди пъти той бе готов да й каже истината, но всеки път нещо му попречваше. Понякога това бе неговото собствено нежелание да заличи радостта и доверието, които грееха в очите й; друг път някой се намесваше точно в момента, когато той щеше да започне мъчителното обяснение. И Морган приемаше това отлагане с някаква смес от яд и облекчение.

Въпреки застрашителната сянка на Ашли, той изживя моменти на безкрайна радост до Леони. Полека-лека те започнаха да се сближават и колкото повече Морган опознаваше душевността на Леони, толкова повече растеше любовта му към нея. И независимо, че цялото му същество копнееше да я грабне в прегръдките си, той се насилваше да спи отделно. Потискаше страстта си, не защото тя бе съпруга на братовчед му, а защото имаше чувството, че ще злоупотреби с неведението й относно горчивата истина.

За щастие през целия ден бе зает и не му оставаше много време да се задълбочава върху това положение, след като всички въпроси с освобождаването на ипотеката на замъка и покупката на земите бяха уредени, нищо не пречеше да започнат възстановяването на старата плантация. Използването на зестрата на Леони бе предмет на оживен спор. Морган бе непреклонен. Той хвана Леони за раменете и грубо я разтърси.

— Омръзна ми до смърт тази препирня за пари! — викна той. — За Бога, Леони, трябва ли да живеем в мизерия, само защото вие няма с какво да купите всичко необходимо, за да направим замъка обитаем? Аз съм богат, по дяволите! Трябва ли да се примиря с коловозите по пътя, срутените стени и изгризаните от мишки матраци само защото вие нямате средства да ги поправите? Аз пък имам проклетите пари, дявол да го вземе!

Бе груб, но успя. Леони му хвърли ядосан поглед и отстъпи.

— Много добре. След като виждате нещата по този начин, няма да споря повече.

Морган видя нещастното й изражение и омекна. Хвана брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

— Не бива да се караме за пари, скъпа. Всичко, което притежаваме, е и на двамата. Няма значение кой плаща, стига да можем да платим…

Леони не успя да устои на убедеността му и промърмори.

— Така е, няма значение… и аз… съжалявам, че бях такова глупава.

Морган се усмихна и нежно я притегли в прегръдките си.

— Не глупава, скъпа, а прелестна.

Когато тази пречка бе отстранена, нещата започнаха да се развиват с шеметна бързина. Морган нае цяла армия работници, за да оправят старото имение. Първо бе подобрен пътят. Коловозите и огромните дупки скоро бяха само спомен. Гъстата джунгла пред къщата бе разчистена и изкоренена, а градинарите я превърнаха в английска градина с добре оформени тревни площи и цветни лехи. Огънатите бариери отново гордо се изправиха и скоро цялата ограда бе поправена и боядисана в бяло.

Самата къща не се нуждаеше от основен ремонт. Трябваше да се сменят капаците на прозорците, перилата и продънените стъпала на външното стълбище. Къщата придоби весел вид, като че ли усещаше, че отново ще възвърне предишното си великолепие.

След първото си посещение в замъка Сент-Андре Леони и Морган останаха още няколко дни в страноприемницата на госпожа Брос, защото в града бе по-удобно да избират материали, тъкани, дърво, тапети и тапицерии, необходими за вътрешния ремонт на къщата. Трябваше да се смени част от мебелировката, да се купят килими, завеси, картини. Леони не знаеше какво по-напред да гледа от прекрасните неща пред очите й. Търговците бързо схванаха, че господин Слейд е изключително богат и купува само първокласни стоки.

Когато няколко стаи бяха готови за живеене, Морган и Леони се преместиха в замъка. Леони живееше като насън. Всеки ден й поднасяше прекрасна изненада. Единствените облаци, които помрачаваха хоризонта, бяха предизвикани от отсъствието на Джъстин и особеното естество на отношенията й с Морган.

Що се отнася до отсъствието на Джъстин, въпросът скоро щеше да бъде уреден. Той вече бе на път с останалите. А що се отнасяше до близостта с Морган, там нещата стояха другояче. Леони не успяваше да разбере какво не е наред. Той харчеше парите си за плантацията, без да си прави сметка. Бе възстановил зестрата й, както бе обещал. Държеше се толкова внимателно, колкото всяка жена можеше само да мечтае. И все пак Леони усещаше някаква преграда между тях. Морган бе много сдържан, което разпалваше любопитството й, също както и усилията му да поддържа платоничните им интимни отношения. Със сигурност не му липсваше желание, защото Леони непрекъснато усещаше върху себе си погледа му, който не можеше да я заблуди. Но тогава, след като я желаеше, защо не й го докажеше?

Тя се изчерви неволно при мисълта, че ако Морган дойде в спалнята й, тя няма да му откаже нищо. Тялото й жадуваше за неговото. През дългите безсънни нощи Леони до болка копнееше да усети допира на неговата кожа до своята и трябваше да допусне, че желанието й към него е много по-силно, отколкото се осмеляваше да признае.

Въпреки че никога не правеха и най-малкия намек за любов, на Леони й се искаше да вярва, че той се влюбва в нея. „Никой мъж не може да бъде толкова щедър, толкова благосклонен, толкова внимателен, без да бъде влюбен!“ — повтаряше си тя, без да знае точно дали констатира някакъв факт или се опитва да убеди самата себе си. Относно собствените си чувства тя не хранеше никакви съмнения: обичаше го… Но дали и той я обичаше?

На дванадесети юли Джъстин пристигна с Доминик, Робърт, Ивет и останалите предани слуги от Сент-Андре. Като видя безкрайната върволица каруци, която ги следваше, Морган се изплаши дали пък цялото му семейство не е решило да ги посети.

След около час, когато вълненията от срещата отшумяха, Морган хвана Доминик за яката и го дръпна в една стая.

— Поправи ме, ако бъркам, но ми се струва, че те бях помолил да пътуваш с минимален багаж…

Доминик направи гримаса и се усмихна виновно.

— Опитах, Морган, но знаеш нашите…

Морган кимна.

— Да, разбира се… Как можах да забравя, че мама има мания да трупа купища ненужни неща? Но какво може да има във всичките тези каруци?

— Ами… тя спомена нещо за останалата част от гардероба на Леони… Естествено, всички вещи на Джъстин… И още… Още какво? Ами, да! Порцеланови сервизи, сребърни прибори, спално бельо, кърпи, покривки, завивки и така нататък.

Морган въздъхна полуразвеселен, полуядосан.

— Значи съм снабден с всичко необходимо за глава на семейство!

Доминик се усмихна с престорено съчувствие, но внезапно лицето му стана сериозно.

— Научи ли нещо ново? — попита той. — Държах си езика зад зъбите, но ми костваше доста усилия. Как, по дяволите, не се сетихме, че Ашли точно това лято бе в Ню Орлиънс! Каза ли на Леони?

— Не — призна смутено Морган. — Досега никога не съм постъпвал като страхливец, Дом, но те уверявам, че предпочитам да се изправя сам и без оръжие срещу отряд индианци, отколкото да й обясня как стоят нещата… Все пак се налага… и колкото по-рано, толкова по-добре!

Доминик се съгласи с брат си, но докато Морган го развеждаше из имението, изоставиха тази тема. Въпреки всичко въпросът за Ашли не можеше да бъде напълно забравен и вечерта, когато си лягаше, Морган реши, че не е възможно да отлага повече, ако иска да запази самоуважението си.

А пристигането на семейството никак не улесняваше признанията. Двамата му братя или Джъстин винаги бяха по петите му. Прислужници или работници се мотаеха навсякъде и къщата приличаше на разбуден кошер. Трябваше да стане чудо, за да успее Морган да се усамоти за миг с Леони, без да се появи някой.

И чак към края на следобеда Морган съзря благоприятния случай. И под предлог, че се нуждае от мнението на Леони за поправянето на пътя, успя да я извлече навън.

Вървяха няколко минути мълчаливо. Леони видя, че Морган е загрижен. Тя усещаше, че нещо сериозно се е случило и не се стърпя.

— Имате неприятности, нали? — попита. — Не искате да говорим за пътя…

— Да — каза Морган. — Това бе само повод да останем сами.

— Какво има?

Морган сви юмруци, но не отговори. Въздъхна дълбоко и я поведе към малкото гробище на семейство Сент-Андре. Спря пред бялата ограда около мястото и се облегна на вратичката. Леони предчувстваше, че ще чуе нещо ужасно, нещо, което ще разбие всичките й надежди.

Морган се луташе из ада, като разсеяно местеше погледа си от гроб на гроб. При звука на гласа й се стресна.

— Става въпрос за нещо, което трябваше да ви кажа веднага, след като посетихме отец Антоан — прошепна той. Но постъпих като страхливец и отлагах, колкото можех повече…

Леони усети някаква ледена мантия да се спуска върху раменете й. Отчаяно се опитваше да отгатне естеството на заплахата, която приближаваше към тях. Щом Морган се възприемаше като страхливец, това сигурно бе истинска катастрофа.

— Не мога да си представя, че можете да проявите малодушие — възрази тя. — Горделив и надменен може би, но със сигурност не сте страхлив!

— Благодаря за добрите думи, мадам — подметна Морган с унила усмивка, която веднага се стопи.

Истината се изправяше пред нето с цялата си жестокост. Той прегърна Леони и я притисна към гърдите си.

— Ще е по-лесно, ако започна с някои сведения за моето семейство. По бащина линия имаме роднини в Англия. Трябва да уточня, че всички Слейд си приличат и в някои случаи тази прилика е направо поразителна.

— Разбирам — каза Леони. — Без дори да ви познава, човек веднага ще се досети, че Доминик и Робърт са ваши братя. Приликата просто се набива в очи. Същото се отнася и до Александър и Касандър.

Леони се чувстваше толкова уютно в прегръдката му, че забрави печалното място, където се намираха. Любовта се надигна в сърцето й и тя несъзнателно се притисна към Морган.

Без да си дават сметка, те представляваха много романтична гледка. Морган бе облегнал брадичка върху главата на Леони, чието гъвкаво тяло се притискаше до неговото. Бледожълтата рокля падаше на гънки около краката им. На заден план гробището добавяше последните щрихи към картината. Аленочервените рози, които растяха покрай оградата, изпълваха въздуха с тръпчив аромат, а завесите мъх, които се спускаха от дъбовете, образуваха нещо като усамотена беседка около двете неподвижни фигури.

Но мъжът, който препускаше към тях, не оцени романтиката на тази картина. Напротив — при вида на прегърнатата двойка той потръпна от ярост и озлобление. Дръпна рязко юздите, защото се нуждаеше от време, за да прецени нежелания обрат, който бяха взели събитията.

Нито Леони, нито Морган забелязаха присъствието му. Двамата до такава степен бяха погълнати от единението си, че не се интересуваха от околния свят. Конникът приближи безшумно, за да подслуша разговора им.

Морган продължи с усилие на волята.

— Наистина ние имаме сходни черти… Но в Англия един наш братовчед — Ашли — прилича удивително на мен. Хора, които не ни познават, често ни бъркат един с друг.

Морган вдигна глава, хвана брадичката на Леони и впери очи в нейните.

— Ашли определено е най-закоравелият лъжец на света… Не преувеличавам. Споменете за него пред когото и да е от семейството ми, и всички ще потвърдят тази преценка. Понякога се е случвало той да се представя за мен, винаги в ущърб на репутацията ми…

Леони направи усилие да се съсредоточи и попита, като подбираше думите си.

— И е направил нещо, което може да ни навреди?

— Да, може да се каже, че неговите постъпки ни създадоха ред неприятности. Леони, когато вие се появихте в Начес, за мен бяхте напълно непознат човек. Заклевам се, че не излъгах, когато заявих, че никога не съм ви виждал.

Леони с ужас се втренчи в него. Някаква буца заседна в гърлото й и сърцето й замря. Това някакво ново извъртане ли бе? Но защо тогава бе върнал зестрата й? И неговият братовчед Ашли ли?… Разумът й отказваше да продължи тази мисъл. Леони преглътна мъчително и беззвучно попита.

— Ще уточните ли какво се опитвате да ми подскажете?

И тогава се появи конникът. Подигравателният му смях наруши уединението им.

— Каква очарователна сценка! — прихна той. — Пристигам от Франция с мисълта да открия жена си и какво намирам? Моят почитаем братовчед, зает да ме опозорява пред нея? Без да броя непростимите волности, които се е осмелил да си позволи!

Странно спокойствие завладя Морган, който бавно извърна глава и каза небрежно.

— Здравей, Ашли. Очаквах да се появиш. Чакалите винаги се връщат, за да докопат нещо.

Лицето на Ашли потъмня.

— Струва ми се, че ролите ни този път са разменени — подигра се той. — Никога не бих повярвал, че ти ще се задоволиш с нещо, останало след мен!

Морган дълго не откъсна очите си от лицето на братовчед си и стоманените искри в тях накараха Ашли да отстъпи. Морган подигравателно се усмихна.

— Ще постъпиш разумно, ако изчезнеш — каза студено той. — Освен ако държиш да те убия тук и сега!

При тези думи Леони, която не откъсваше ужасения си поглед от Ашли, неволно потръпна. Тя като че ли бе пренесена в някакъв кошмар. Очите й бяха приковани в мъжа, който толкова приличаше на Морган, и изведнъж, тя разбра какво точно се е случило преди шест години. Истината проблесна в съзнанието й, след като чу провлачения и омразен глас на Ашли Слейд.

Леони тръгна към него, като внимателно го разглеждаше. Откри безводно отпуснатата долна челюст, тънките стиснати устни, жестокото изражение на лицето — толкова черти, които липсваха в енергичното лице на Морган.

— Познавам ви — прошепна тя едва доловимо. — Аз ви познах. Вие се представихте за Морган Слейд.

Ашли изкриви лицето си в усмивка.

— Грешка, скъпа! Никога не съм твърдял, че съм братовчед си… Дядо ви реши, че аз съм Морган. И аз се ожених за вас… Вие сте моя съпруга!

Леони погледна Морган с няма молба.

— Но… ако той се е оженил за мен под ваше име — запъна се тя. — Ако аз съм мислила, че сте вие… бракът валиден ли е?

— Не знам дали Морган е проверил тази подробност — намеси се Ашли, — но аз се поинтересувах за нея, преди да тръгна от Франция. И въпреки че законът не дава пълна яснота по въпроса, бракът е валиден. Аз съм вашият съпруг и като такъв съм господар на личността и богатството ви!

Леони подскочи.

— Никога! — изсъска тя с разширени от страх очи. — Вие сте чудовище!

— Мръсна малка кучка! — изрева Адили. — Ще видим дали ще бъдете толкова горделива, когато ви заведа във Франция!

— Във Франция ли? — противопостави се Леони. — И какво ви кара да вярвате, че ще дойда с вас във Франция?

— Мисля, че за несметно богатство ще дойдете — отговори Ашли. — Какво ще кажете за титлата графиня? Защото точно такава ще станете във Франция и при това ще получите огромните имения, принадлежали на вашето семейство. Ето защо ще ме последвате! Това е причината да дойда и да ви търся в тази загубена страна!

Морган бе започнал да се промъква към него, но думите на Ашли го заковаха на място. Леони графиня?

Леони стоеше с ококорени очи и отворена уста, като не успяваше да си представи как е възможно Ашли да е толкова глупав. Да си въобрази, че тя ще го последва където и да било?

Поведението й заблуди Ашли.

— А, очевидно сте слисана! — каза той многозначително. — Богатство, скъпа! И то ще бъде наше, когато се озовем във Франция!

Леони дълбоко си пое дъх и очите й засвяткаха.

— Гнусно нищожество! — извика тя. — Вие откраднахте едно богатство от дядо ми! Излъгахте ме! И се надявате, че аз ще ви помогна да забогатеете? Разсмивате ме! Моят дом е тук и въобще не ме интересува какво, мога да получа във Франция.

Ашли не можеше да повярва, че тя остава безразлична към съблазънта на парите. Тъпа малка гъска! Да изпусне такова богатство? А, нямаше да стане: той щеше да й попречи. Ашли се наведе и сграбчи Леони за ръката.

— Ще видим! — скръцна със зъби той. — Идвате с мен! И никой няма да ми попречи да сложа ръка на тези пари!

В момента, когато Ашли хвана Леони, Морган извади пистолета си.

— Пусни я, Ашли! — сухо заповяда той. — Веднага я пусни или си мъртъв!

Ашли стисна зъби и за миг се подвоуми. Премести погледа си от Леони към Морган, после отново погледна Леони. Очевидно преценяваше шансовете си.

Морган пристъпи няколко крачки.

— На твое място не бих се опитвал — учтиво го посъветва той. — Знаеш, че съм добър стрелец и от това разстояние със сигурност ще те улуча. А изпитвам огромно желание да те убия, Ашли. Твоята смърт ще реши доста проблеми. Мога да не устоя на изкушението.

Ашли пусна ръкава на Леони. Стисна устни, омраза замъгли погледа му и той изръмжа.

— Добре, този път печелиш… но ще се върна. Не забравяй, че тя е моя жена и законът е на моя страна.

— Точно това ще проверим — възрази Морган. — На твое място не бих се позовавал на закона… Ще бъдеш подведен под отговорност за фалшификация и присвояване на самоличност. Страхувам се, че правосъдието на Ню Орлиънс ще погледне с лошо око на всичко, което се опиташ да предприемеш относно правата си върху Леони.

Задъхвайки се от ярост. Ашли изкрещя.

— Мислиш си, че ще ме накараш да се откажа, нали? Забрави това! Не съм казал последната си дума! Ще те победя…

Той заби шпори в хълбоците на коня и препусна с всички сили.

Тридесета глава

Ашли бе отправил своите закани от чисто самохвалство. Но докато се връщаше към Ню Орлиънс, той кроеше планове за отмъщение. Дори да допуснеше, че бъде обвинен в присвояване на самоличност, това не променяше факта, че е женен за тази глупачка. И точно това трябваше да му послужи като оръжие срещу братовчед му.

Когато пристигна в страноприемницата на брега на морето, където бе отседнал. Ашли небрежно метна юздите на наетия кон на ленивия прислужник и се качи в стаята си, за да помисли върху положението. Никога не си бе представял, че Леони ще устои на примамката за несметно богатство. Но не бе предвидил и че ще се озове срещу Морган.

Присъствието на неговия братовчед го изненада неприятно, но той бързо се съвзе. Морган бе проблем наистина, но Ашли се интересуваше от жената. И ако братовчедът му създаваше сериозни пречки, Ашли просто щеше да го убие.

Сипа си чаша уиски и се замисли за следващия си ход. Бе абсолютно наложително Леони да го придружи във Франция, но Ашли си даде сметка, че ще бъде много по-трудно да я убеди, отколкото си бе мислил първоначално. След като повдигна настроението си с няколко чаши уиски, той успя да си втълпи, че ако Морган е спечелил първата битка, това не означава, че ще спечели и войната.

Ключът към всичко бе Леони. Със закъснение Ашли осъзнаваше, че е подходил неправилно към нея. Трябваше да започне с поднасянето на извинения за измамата и да премине към съжаления за поведението си. Някаква сърцераздирателна история щеше да събуди съчувствието и, после щеше да я плени с чара си и бързо да я отведе със себе си.

Присъствието на Морган предизвикваше противоречиви чувства. От една страна, Ашли предпочиташе да го види на друго място — нещата щяха да бъдат толкова прости! Но от друга, той възнамеряваше да използва случая и да си отмъсти на човека, който постоянно се изпречваше на пътя му.

Ашли с усилие изтика мислите за мъст на заден план и се съсредоточи върху Леони. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че значимостта на очакващото ги във Франция богатство му дава съществено предимство. Никой не отказва такова огромно наследство!

Преди да си легне, Ашли реши, че на всяка цена трябва отново да се види с Леони… насаме. Когато тя проумееше, че ще получи огромно имение, със сигурност щеше да промени поведението си. Впрочем той умееше да бъде убедителен… И ако тя не го последва доброволно, тогава щеше да я отвлече насила.

Решението задоволи Ашли и отново мислите му се насочиха към Морган. Припомни си какво бе видял този следобед и лицето му се изкриви от злобна усмивка. Гледката как неговият скъп братовчед, обикновено толкова самоуверен, се чудеше как да обясни положението на Леони, му бе доставило огромно удоволствие. Господи! Би платил скъпо, за да присъства на първата им среща.

Със сигурност щеше да е по-добре за него, ако те не бяха се срещнали. Интересът, който Морган засвидетелстваше на Леони, в първия момент му се стори незначителен. Но след това Ашли си припомни лицето на братовчед си, докато насочваше пистолета към него и несъмнената нежност, която се излъчваше от прегърнатата двойка пред малкото гробище. Бе ли възможно неговият почтен братовчед да се е влюбил? В неговата собствена жена? Каква идилия! Очевидно Морган тъкмо бе започнал да й разкрива истината и също толкова сигурно той бе използвал своите измислени съпружески права, за да преспи с нея. „Когато тя узнае, че Морган я е излъгал, ще му извади очите — блажено реши Ашли. — Залагам си, главата!“

Предвиждането на Ашли бе правилно. Веднага след неговото тръгване Леони като лъвица се обърна към Морган.

— Добре се забавлявахте, нали? — извика тя с чувството, че сърцето й е предадено.

Мисълта, че презряното същество, което току-що се бе скрило от погледа й е нейният истински съпруг, бе непоносима. Но Леони още по-трудно можеше да приеме, че Морган е премълчавал този факт. Бе разтърсена от погнусата, която Ашли Слейд пораждаше у нея, но се ужасяваше от пропастта, която внезапно зейна между нея и Морган. Страхът и страданието измъчваха сърцето й и тя реши да си го изкара на Морган, като се опита да го нарани толкова, колкото той я бе унизил. И нападна.

— Сигурно доста сте се подигравали с мен, когато дойдох да поискам зестрата си! Трябва да сте се забавлявали ужасно — вие и вашето семейство! И сега, когато се посмяхте до насита, решихте, че комедията е продължила достатъчно и извикахте моя… моя съпруг, за да ви отърве от мен!

Морган не се развълнува от избухването й. Той прибра пистолета и спокойно попита.

Наистина ли вярвате в това, което говорите, Леони? Наистина ли мислите, че аз и семейството ми сме се подиграли с вас? Можете ли дори за миг да си представите, че ние сме способни на подобна постъпка? Че сме знаели за действията на Ашли и не само сме му помагали, но отгоре на всичко сме се забавлявали за ваша сметка?

— Не знам на какво да вярвам — изхлипа Леони. — Всичко стана толкова внезапно…

Гласът й се прекърши и тя се обърна. Раменете й болезнено се разтърсиха.

Морган не можеше да понесе отчаянието й и се приближи към нея. Нежно я прегърна.

— Изслушайте ме, скъпа — започна пламенно той. — Бих дал живота си, за да ви спестя тези разкрития. Когато Ашли се появи, тъкмо се опитвах да ви обясня какво се е случило. Между другото, ако подозирах, че той е тръгнал насам, щях да се погрижа да сте предупредена. За Бога, можете ли да си представите, че ще допусна да сложи ръка на вас? Да ви отдели от мен?

— А защо не? — изплака Леони, като се ядосваше, че не успява да сдържи сълзите си. — Аз ви причиних достатъчно неприятности и скандали… Защо трябва да се интересувате какво ще стане с мен?

— Мислите ли, че мога да не се интересувам от прелестното създание, което се появи в живота ми и завладя сърцето ми?

Леони неспокойно го погледна. Тъмносините му очи откриваха цялата му душа и в тях тя не видя никакви неискрени проблясъци. Но не смееше да повярва в това, което изразяваше погледът му.

— Как… какво… иск… искате да кажете? — накъсано заговори тя.

Те дълго време се взираха в очите си, без да промълвят и дума. Чувството, което се отразяваше на лицето на Леони трогна Морган, който потръпна.

— Обичам ви, Леони — страстно каза той. — Обичам ви от мига, в който ви видях на бала на семейство Маршъл. Защо, според вас, ви поканих да живеете с мен в Малкия Боньор, въпреки че ви смятах за ловка измамничка?

Леони забрави Ашли, забрави за целия свят с изключение на Морган и прекрасната мечта, която се сбъдваше. Притисна се към него. Сладостна топлика се разля по вените й и прогони студа, който бе вледенил душата й. Като че ли цялото й същество се затопляше под ласките на Морган. Най-сетне тя знаеше, че той я обича и тази мисъл я изпълваше с щастие. Но въпреки това тя не успя да се сдържи и отбеляза лукаво.

— Вие не ме поканихте, вие ми заповядахте да живея с вас.

— Но нали ще ми простите? — усмихна се Морган и весели искри озариха тъмносините му очи. — А сега ще ми кажете това, което умирам от желание да чуя… Кажете ми, че споделяте чувствата ми… Признайте, че ме обичате, малка магьоснице!

Но Морган не дочака отговора й. Кораловите устни бяха много близо до неговите и той страстно я целуна. Леони пламенно отвърна на дивата, но нежна целувка, и ръцете й силно прегърнаха тялото му. Като че ли се страхуваше той да не избяга. Телата им се сляха. В един безкраен миг останалата част от света престана да съществува и те се гмурнаха в очарованието на своето прекрасно опиянение — любовта.

Когато най-после устните им се разделиха, Морган едва си поемаше дъх, а очите на Леони блестяха като въглени. Той отметна една къдрица, която падаше върху челото й.

— Обичате ме, нали? — попита. — Това не е илюзия на въображението ми?

Тя енергично поклати глава.

— О, не! Морган! Не е илюзия на въображението ви! — възкликна страстно Леони. — Да, обичам ви и бях толкова нещастна през цялото време. Питах се как мога да се влюбя в такова нищожество. Разумът ми твърдеше, че сте подъл човек, но сърцето… сърцето ми знаеше…

— Моето също — прошепна Морган. — Опитвах се да си втълпя, че сте наи-презряната жена на света, но не можех да намаля желанието си към вас… и любовта си…

За двамата това бе вълшебен момент. Всички недоразумения между тях отлетяха и те най-накрая можеха да говорят откровено. Прекрасният миг ги обгръщаше в мека светлина, която прогонваше сенките на мрачната реалност, която ги очакваше. Морган заведе Леони под един голям дъб и те седнаха на земята. Той се облегна на дървото, а Леони сгуши глава в рамото му и докато си приказваха, тя си играеше с копчетата на сакото му. Само когато устните им се откриваха, шепотът на гласовете им замираше. Сплотени от силата на своята любов, те си размениха всички обещания, които безброй влюбени си бяха разменяли преди тях… Убедени, че никой на този свят не може да обича толкова дълбоко, толкова страстно и толкова искрено, както се обичаха те… както щяха винаги да се обичат…

За нещастие реалността нахлу в съзнанието им и ги изтръгна от този вълшебен свят.

— При други обстоятелства веднага бих ви помолил да се омъжите за мен, но нещата не са нормални… — започна Морган.

Той нежно отпусна Леони, която полегна върху тревата и се надвеси над нея.

— Ще се омъжите ли за мен, след като уредим всички проблеми? — попита той тревожно.

Леони се опита да прикрие страха, който внезапно я завладя и пламенно прошепна.

— Необходимо ли е да ми задавате този въпрос? Аз съм ваша, Морган… И винаги ще бъда ваша, каквото и да направи гнусният ви братовчед…

— За щастие можем да предвидим постъпките му. Особено след като и двамата знаем истината. Заедно ще се измъкнем от тази каша.

И тогава Морган й обясни какво му е казал господин Рамей.

— Значи сте бил толкова сигурен в мен? — попита Леони малко смутено.

Той я изгледа така, че тя потрепери от главата да петите.

— Не, не мога да кажа, че съм бил напълно сигурен във вас — призна той, — но знаех, че никоя жена няма да се съгласи да бъде омъжена за човек, който толкова безочливо я е излъгал.

Леони извърна погледа си.

— Вашето семейство знае ли как стоят нещата? — обезпокои се тя.

Морган поклати глава, доволен че може да я успокои поне в това отношение.

— Не. Опитах се да крия истината възможно най-дълго. Единствено Доминик е в течение, но той няма да каже нищо. Бъдете спокойна. Когато всичко свърши, ние ще се оженим тайно и всички ще продължат да вярват, че сме го направили преди шест години.

При мисълта, че Морган не я е избрал доброволно за своя съпруга, Леони изпита ужасен срам.

— Вие не сте длъжен, Морган… — заекна тя. — Постъпките на Ашли не ви… задължават с нищо…

— Но сърцето ми ме задължава — възрази живо Морган. — Аз ви обичам, Леони. Няма ли да проумеете това? Няма значение какво се е случило преди. Важно е това, което е сега. Че се намерихме. Няма да ви оставя да избягате.

Той отново впи устни в нейните и страстта на целувката им изтри всичко — освен тяхната споделена любов.

Час преди спускането на нощта двамата се прибраха, хванати за ръка. Морган тръгна да търси Доминик, за да го уведоми за пристигането на Ашли в Луизиана.

— Ние трябва непрекъснато да бдим над Леони и Джъстин — каза той в заключение. — Ашли няма да се спре пред нищо. Може и да отвлече някой от тях.

След вечеря Леони се усамоти в стария хамбар, за да подреди мислите, си. Тя се покатери по стълбата и се настани в ароматното сено. Под нея великолепните коне на Морган неспокойно пръхтяха във временните боксове. Тя впери поглед в небето през една от цепнатините в поправения наполовина покрив и престана да чува шумовете на света около нея. Мислите и поеха към дъното на бездната, в която Ашли я бе запокитил преди шест години.

След като видя днес двамата братовчеди един до друг, Леони вече знаеше защо дядо й и самата тя се бяха заблудили. Всеки, който не ги познаваше добре, не можеше да ги различи от пръв поглед… Тя потръпна, като си спомни мрачния поглед, който Ашли й бе отправил, преди да се обърне. „Никога няма да бъда жена на тази отрепка!“ — закле се тя.

Увереността, че Морган я обича, стопляше сърцето й и прогонваше някои от сенките, които я измъчваха. Но дори тази любов не можеше да я успокои изцяло. Тя бе съпруга на Ашли и независимо че Морган я бе убеждавал, че бракът може да бъде разтрогнат, тя изпитваше страх от бъдещето. Естествено трябваше да победи и гордостта си…

При мисълта за добротата и великодушието, които Морган й бе засвидетелствал, тя се изчерви от неудобство. Той не дължеше нищо — нито на нея, нито на Джъстин — а им бе дал всичко: своето време, своето име, своето внимание, своите пари. Да приеме щедростта на съпруга си бе едно, а да използва благородството на един мъж, който има всички основания да се счита за наранен, бе съвсем друго. Леони жестоко се упрекваше и изстена от болка и яд. Легна по корем и зарови лицето си в сеното.

Морган, който бе влязъл в конюшнята, чу стона. Безшумно се изкачи по стълбата и когато очите му привикнаха с тъмнината, различи очертанията на свитата в сеното фигура. Приближи се.

— Не плачете, скъпа — прошепна той, като нежно постави ръка върху рамото й. — Късате сърцето ми.

Леони бе обзета от мрачните си мисли до такава степен, че не чу стъпките му и докосването я стресна.

— Какво правите тук? — подскочи тя, като сдържа изхлипването си. — Как ме открихте?

Без да се обезсърчи от този студен прием, Морган коленичи до нея.

— Проследих ви — призна той. — Вие избягахте толкова бързо след вечеря, че…

— Не съм избягала! — прекъсна го възмутено тя.

— Да кажем тогава, че излязохте с маршова стъпка! — каза той шеговито.

Тя го погледна нерешително.

— Подигравате ли ми се?

Морган погали бузата й.

— Забранено ли е? — попита. — Струва ми се, че след този следобед мога да си позволя закачки. Един бъдещ съпруг все пак има някакви права, нали?

Леони уморено се усмихна и постави ръка на гърдите му.

— Ако питате мен, то вие имате всички права! — заяви тя.

Морган я погледна със затаен дъх. Изведнъж всяка възможност за делови разговор се стопи. Той се надвеси над нея и дрезгаво прошепна.

— Всички ли? Дори правото да ви докосвам така? — И ръката му нежно погали гръдта й. — И да ви целувам по този начин?

Леони полуотвори устните си, за да отвърне на нежната и страстна целувка. Несъзнателно тялото й се изви и се притисна към него. Той бе мъжът на нейния живот и тя не можеше да му откаже нищо… Искаше огънят на тяхната страст да прогони демоните, да изгори всичко, свързано с Ашли, и да остане само блестящият и чист пламък на тяхната любов.

За първи път между тях бяха заличени недоверието и съмнението. Ръцете и телата им се преоткриваха. Всеки се стремеше единствено да достави наслада на другия и несъзнателно се опитваше да прогони злокобната сянка на Ашли със силата на своята страст.

Леони бе на седмото небе, убедена в чувствата на Морган към нея. Тя не направи никакво усилие да сдържи сладострастието, което я заливаше. Нетърпеливите й ръце премахваха разделящите ги дрехи. Тя копнееше да усети допира на голата плът на Морган до своята, да му докаже любовта, която разтърсваше всяка фибра от съществото й.

Страстният повик на Леони отключи цялото желание на Морган, сдържано със седмици. С глух стон той разкопча и свали роклята й, като трепереше от нетърпение.

Когато най-сетне притисна голото тяло на Леони към себе си, от гърдите му се откъсна въздишка на удовлетворение. Бляскавите коси на Леони покриваха раменете й, а златистата кожа искреше под ласките на лунния лъч, който се прокрадваше през пукнатината в покрива. Морган не спираше да й се възхищава. Не можеше да откъсне устни от нейните, а ръцете му с неизказана нежност изследваха тялото й. И скоро неговите собствени дрехи се оказаха непоносима преграда. Той пусна Леони, за да се съблече. Но тя не успя да понесе дори за миг отделянето му и докато той събуваше ботушите си, тя се притисна към мускулестия му гръб — като сирена, излъчваща чувственост.

— Ако продължавате в тоя дух, ще ви обладая така, както съм… без да се събувам… като хусар!

Опиянена от любов, Леони се отпусна назад и промълви закачливо.

— Но може би господинът не ме желае достатъчно!

Морган я погледна и огънят в очите му изпепели всичките съмнения, които тя би могла да храни в това отношение. Той побърза да се освободи и от последните си дрехи.

Пое Леони в прегръдките си и я притисна към себе си с невъздържана страст, но в милувките му нямаше грубост. Езикът му жадно опитваше вкуса на устните и, пръстите му галеха връхчетата на гърдите й, които настръхнаха от допира. Чак тогава ръката му се спусна надолу, изкачи се по продължение на бедрата и спря между тях. Цялото тяло на Леони потръпна. Тя не можеше да остане безучастна и страстно отвръщаше на ласките му. С връхчетата на пръстите си проследи очертанията на твърдите му мускули. Притискаше се към него, за да усети по-плътно докосването на кожата му до нейната й да изживее пълноценни блаженството на мига.

Внезапно Морган усети ръката й, която се спусна надолу към слабините му. Потръпна целият. Устните му покриха отново нейните, а цялото му същество се устреми към нея, за да й достави удоволствието, което той изпитваше.

Въпреки силата на тяхната страст, двамата се вкопчваха един в друг с някакво отчаяние, като че ли се страхуваха, че вкусват от тази наслада за последен път. Морган нежно изучаваше с устни и език цялото й тяло. Езикът му бавно следваше извивките на гърдите й, на корема, на ханша и се доближаваше до центъра на опияненото й от възбуда същество. Почти инстинктивно Леони разтвори бедра в безмълвна покана да прави с нея всичко, което му харесва. Цялата изгаряше. Искаше да се отдаде напълно, но той не й позволи и езикът му продължи интимното си изследване. Когато тя почувства как първият спазъм разтърсва тялото й, пръстите й дълбоко се впиха в черните коси на Морган и тя изстена необуздано. Повдигаше се нагоре и нагоре, докато в нея избухна ураган и тя се отпусна с блажена въздишка върху гребена на някакво непоносимо напрежение, което редуваше горещи със студени вълни. И чак тогава Морган я покри с тялото си и разтвори краката й с коленете си, за да проникне в нея. Когато започна да се движи, езикът му повтаряше в устата й движенията на тялото му. Морган удължи блаженството, колкото можа, и когато тя отново се сгърчи в екстаз, той също се отпусна и се присъедини към насладата й.

Тази вечер не можеха и да помислят да спят в отделни спални. Цялата нощ телата им се сливаха в трескав и възторжен ритъм. А в почивките те лежаха в мрака прегърнати и се заричаха, че нищо и никога няма да ги раздели.

Морган повдигна темата за Ашли чак призори.

— Леони, той спомена за някакво богатство… ако то наистина съществува, както ми се струва, ако съдя по присъствието му тук, смятате ли да предявите иск към него?

Леони уморено се сгуши в него и след кратък размисъл отвърна.

— Не! Франция и всичко там е много далече от моите интереси. Когато моят прадядо е пристигнал тук, той е обърнал гръб на своето отечество и Америка е станала неговата нова родина. И това е единствената родина, която аз познавам… Нямам никакви претенции към каквито и да е богатства, които бих получила във Франция… Всичко, което желая, е тук — моят дом, моят син и… вас!

Морган силно я притисна към себе си и отново и отново и доказа силата на своята любов.

Тридесет и първа глава

На зазоряване Ашли се събуди и след час вече бе на път към Сент-Андре. В единадесет часа той стигна до пътя, който водеше към плантацията, но вместо да завие по него, насочи коня си през гората. Пътят бе по-труден, но също го изведе до мястото, откъдето можеше да наблюдава замъка. Ашли завърза коня за ниския клон на един дъб и се промъкна към къщата.

Настани се така, че да наблюдава необезпокояван действията на обитателите на Сент-Андре. Още нямаше точен план, но твърдото му решение бе да се срещне насаме с Леони и да я съблазни с богатството, което я очаква във Франция.

Освен от Леони той се интересуваше още от един човек. И когато след около час Ашли забеляза Морган да излиза от къщата, лицето му просветна. Най-после удобният случай му се усмихна. Леони бе сама и той щеше да има време да я вразуми, преди да се е върнал Морган.

Ашли изчака няколко минути, докато се убеди, че братовчед му няма да се появи ненадейно и бързо се отправи към замъка. Изкачи стълбите и влезе в къщата.

Навсякъде работеха прислужници, но Ашли правилно бе предположил, че ще го вземат за Морган.

Той изкриви лице в любезна усмивка и прекоси няколко стаи. За голяма радост откри Леони сама в малък салон, който се намираше в дъното на къщата. Тя разглеждаше мостри от тъкани. Когато Ашли влезе, Леони вдигна глава и без да забележи, че пред нея не стои Морган, попита.

— Какво предпочитате за стените на трапезарията? Яркозелено или пепел от рози? Не мога да реша сама…

Ашли внимателно затвори вратата зад гърба си. Плъзна погледа си по Леони, която седеше на нисък, тапициран с кадифе диван. Муселинената рокля с цвят на кайсия падаше грациозно около краката й.

— Каква прекрасна домакиня сте, скъпа! — каза той присмехулно.

Леони се вцепени, като позна омразния глас. Тя рязко скочи и ядосано възкликна.

— Вие! Какво правите тук! Морган ще ви убие, ако ви завари!

— Но няма да ме завари! Проявих достатъчно предпазливост и изчаках той да излезе и да освободи мястото за мен. Бъдете сигурна, че когато се върне, аз ще бъда далече!

Леони бе извън кожата си и яростта изместваше страха й. Освен това знаеше, че само един неин вик ще накара прислугата да й се притече на помощ. Затова изгледа високомерно Ашли, без да се опитва да прикрие презрението, което изпитваше към него.

— Какво искате? — попита пренебрежително тя. — Тук за вас няма нищо.

Ашли бе прекалено горд с проникването си в къщата, за да се държи по-дипломатично и прихна.

— Как да няма! Ами жена ми?

Когато видя как Леони стисна юмруците си, той побърза да’продължи.

— Хайде, хайде, скъпа! Не се инатете толкова. Знам, че не започнахме много добре, но навремето нямах особен избор.

С най-пленителната си усмивка той се приближи няколко крачки, но Леони веднага отстъпи.

— Признавам, че не бях примерен съпруг, но ако решите да ми предоставите възможност, ще поправя грешките си по отношение на вас.

— О! Искате да кажете, че сте дошъл да върнете зестрата ми?

Ашли се намръщи. Изкашля се, за да спечели време.

— Не точно — отговори. — Зестрата ви, скъпа, е дреболия в сравнение с богатството, което мога да ви осигуря във Франция. Елате с мен и ще ви покажа един свят на разкош и власт, който не можете дори да си представите.

— Какво можете да ми осигурите? — възрази сухо Леони. — Нали богатството беше мое?

Ашли присви очи и зловеща светлинна се прокрадна през миглите му.

— Наистина богатството е ваше, но аз ви трябвам, за да го получите. Познавам влиятелни хора. И съм близък съветник на Наполеон. Когато пристигнем във Франция, той просто ще издаде заповед и богатството на Сент-Андре ще бъде върнато на неговата законна наследница.

— Разбирам… — замислено промърмори Леони. — Естествено, че без мен вие никога няма да сложите ръка върху него, нали? Започвам да проумявам защо след толкова години се сетихте за жена си.

Ашли изостави опитите си да я съблазни и премина към заплахи.

— Не се опитвайте да ми, играете номера, скъпа. Аз искам това богатство и вие ще ме последвате във Франция, за да предявите иск към него. Това е вашето задължение като съпруга!

Леони избухна в смях.

— Мое задължение ли? — възкликна. — Я да поговорим за вашите! Вие ме изоставихте, нали? Съгласна съм, че се договорихме да не изискваме нищо един от друг. Но аз сключих това споразумение с Морган Слейд, а не с вас. Вие сте най-долнопробен измамник и няма да си мръдна пръста, за да ви помогна да получите каквото и да е.

— Не мисля, че схващате добре положението — изръмжа Ашли. — Аз не съм човек, който ще се откаже от целта, скъпа! Наистина ви излъгах, но това не променя факта, че съм ваш съпруг и че сте прелюбодействала с моя братовчед. Чудя се какво ли ще си помислят почтените хора в Ню Орлиънс. Морган поддържа доста контакти в града, защото майка му произхожда от почтено и известно в околността семейство. Представете си какви слухове ще плъзнат за вашата история. Естествено Морган ще си навлече неодобрението на всички… Но на мъжа винаги се прощава. Докато вие, скъпа, вие ще изгубите всякакво уважение.

Стрелата улучи право в целта. Леони си даваше сметка как всички врати ще се затворят под носа й, ако истината излезе на бял свят, но не искаше Ашли да се възползва от безпокойството й.

— Хайде, вървете да разпространявате клюки! — заяви тя. — Това няма да ви донесе богатството на Сент-Андре.

Ашли потъна в продължителен размисъл.

— Наистина — съгласи се той най-после. — Но има и друго решение. Идвате с мен във Франция, получавате богатството и се развеждаме. Никой няма да узнае нищо. Оставяте ми всичко и си заминавате съвсем безпрепятствено.

Леони презрително изсъска срещу него.

— Вие сте луд! А отгоре на всичко и глупав, след като си представяте, че ще повярвам и на една ваша дума!

Лицето на Ашли се разкриви от ярост и той протегна ръка, за да хване Леони за рамото, но точно в този момент Джъстин се втурна в стаята.

Детето не осъзнаваше какво напрежение цари между двамата възрастни и се хвърли на врата на майка си.

— А! Мамо, ето ви! — възкликна то. — Търсих ви навсякъде… Елате да видите новото седло, което татко ми купи! То е червено и много красиво. Хайде!

Леони леко разроши косите му.

— Не сега, Джъстин — прошепна тя. — След малко, съкровище.

Ашли смаяно гледаше детето. Приготви се да направи някаква забележка, но Джъстин го изпревари. Той се усмихна на мъжа, който толкова приличаше на Морган, и нададе изненадан вик.

— Татко! Как успяхте да пристигнете преди мен?

— Татко ли? — скръцна със зъби Ашли. — А, сега разбирам защо дядо ви толкова припираше да ви задоми. Пусто да остане! Само като си помисля, че се хванах в най-стария капан на света!

Джъстин замръзна на място, но след миг отстъпи назад.

— Вие не сте моят татко — каза той. — Приличате на него, но не сте моят татко. Кой сте вие?

— Това не те интересува, сополанко — отговори Ашли. — И вие се осмелявате да ме наричате измамник! — обърна се той към Леони. — За каква се мислите, че стоварвате върху вашия съпруг бащинството на това копеле? Трябва да сте танцували от радост — и вие, и дядо ви, когато попаднах в мрежата, предназначена за Морган!

Джъстин се притискаше към майка си.

— Махайте се! — викна той. — Вие сте зъл!

Леони повтори след сина си, като се задъхваше от гняв.

— Излезте оттук, Ашли! Няма да повтарям и ви забранявам да сипете обиди върху сина ми!

— Вие не можете да ми забраните нищо! — озъби се срещу нея Ашли с омраза. — Не и след всичко, което знам за вас. Ще си държа езика по отношение на малкото копеленце… при условие, че дойдете във Франция с мен!

— Никога — повтори Леони. — И ако веднага не напуснете къщата ми, ще наредя да ви изхвърлят!

Ашли безочливо тръгна към нея. Леони и Джъстин го разкъсваха с очи. Той ги измери от главата до петите.

— И кой е бащата? — понита ненадейно.

Презрителният поглед на Леони го извади от равновесие. Тази малка уличница не само се противопоставяше на плановете му, но бе го измамила с помощта на дядо си. Той успя да сдържи яростта си и я зашлеви с всичка сила.

— Курва! — кресна той.

Това бе грешка. И той не закъсня да се убеди в това. Джъстин с всичка сила впи зъби в бедрото му, а Леони се нахвърли върху него и издра лицето му. Ашли изрева от болка и отскочи назад. Но той бе допуснал още една, по-голяма грешка, защото бе сигурен, че Морган е излязъл от замъка. В действителност го бе сбъркал с Доминик. А Морган бе отишъл само да види конете и се бе върнал няколко минути след Джъстин. И бе отворил вратата точно в момента, когато Ашли разпитваше Леони за самоличността на бащата на детето. Когато ръката на Ашли се стовари върху лицето на Леони, той вече прекосяваше стаята. Впрочем Ашли нямаше време да се съвземе, защото юмрукът на Морган го удари право в лицето.

Силата на удара го зашемети и Ашли се строполи на пода. Изтри кръвта, която шурна от носа му, вдигна глава и видя над себе си неумолимото лице на Морган.

Всичко стана толкова бързо, че Леони едва осъзна присъствието на Морган, който спокойно каза.

— Изведете Джъстин, Леони. Имам да уредя още някои подробности с братовчед си.

Леони незабавно се подчини, бутна Джъстин пред себе си и хукна да търси Доминик или Робърт.

Морган клекна до прострения на земята Ашли. Извади от ботуша си камата и опря острието в гърлото на братовчед си.

— Не мърдай! — заповяда заплашително той. Ашли добре познаваше Морган и въпреки всичките си пороци, не бе страхливец, но сега се подчини на заповедта му.

— Няма да ме убиеш — заяви спокойно гой. — Не и хладнокръвно, братовчеде. Така че искаш ли да уредим работата като мъже?

Морган зловещо се усмихна.

— Изкушавам се, Ашли — прошепна той и прекара острието по шията му. — Знаеш ли, живях няколко години при команчите… Те ми показаха всичко, което може да се прави с нож. Ако поискам, мога да те одера жив от глава до пети, но няма да го направя… просто ще ми бъде неприятно да изцапам пода на бъдещия си кабинет с твоята кръв…

Ашли затаи дъх й за първи път в очите му се мярна ужас. Морган забеляза животинския му страх и натисна острието.

— Трябва да ти прережа гърлото — започна отново той. — И ако докоснеш и косъм от главата на Леони, точно това ще направя.

Той говореше толкова убедено, че Ашли потрепери.

Морган впери погледа си в неговия, изправи се и заповяда.

— Ставай!

Ашли не изчака да му повтарят. Скочи и започна да оправя дрехите си с резки движения.

— Това не променя нищо — прокле той. — Тя все още е моя жена.

— Да — съгласи се Морган, — но ти няма да се противопоставиш на развод. Сега се връщаш в Ню Орлиънс и оставяш Леони на мира!

— След тези думи Морган небрежно пъхна камата в ботуша си, запали пура и продължи.

— Ти не си глупак. Така че се качвай на първия кораб, който заминава нанякъде. И ми посочи някоя банка в Англия… Ще ти прехвърля значителна сума…

— А ако не съм съгласен!

— Ще те убия!

Ашли пребледня и стисна юмруци, но премълча. Лицето му се сгърчи от злоба и той се втурна навън точно в мига когато Леони влизаше с Робърт.

— Какво прави той тук? — извика Робърт.

После внезапно истината озари съзнанието му и той възкликна със затаен дъх.

— Значи това било!

— Да, Боб, това — каза Морган. — Влизай и, ако обичаш, затвори вратата.

Морган предпочиташе Робърт да остане в неведение, но бе сигурен, че той ще запази тайната. Когато Доминик се върна, тримата братя започнаха да обмислят план за защита. За да избегнат всякаква опасност от повторно проникване на Ашли в къщата, решиха да предупредят прислугата за един измамник, който може да се опита да навреди на Леони или на Джъстин, за да си отмъсти на Морган. От своя страна Леони обясни на Джъстин, че ако види „злия“, които я бе ударил тази сутрин, веднага да избяга.

Морган бе доволен от деня. Бе взел всички предпазни мерки, за да осигури защитата на семейството си и се надяваше, че Ашли ще прояви малко здрав разум и ще преглътне поражението си. Наистина той бе алчен, но държеше на кожата си и заплахата за живота му трябваше да е достатъчна причина да напусне Ню Орлиънс. Ашли винаги бе отстъпвал, когато делата му излизаха на бял свят. Морган предполагаше, че и в този случай той ще постъпи така.

Ашли бе запазил място на един пътнически кораб, който в края на седмицата заминаваше за Франция. И както Морган преценяваше, той не бе глупав. Поведението на неговия братовчед бе доста нападателно и той нямаше никакво желание да го предизвиква.

Ашли прекара част от деня в стаята си, като отчаяно търсеше някакъв начин да обърне положението в своя полза. Мисълта, че е победен още веднъж от своя ненавистен братовчед, бе непоносима. Дори обещаната сума, която Морган щеше да му прехвърли, не повдигаше Настроението му — особено като я сравнеше с богатството, което би получил, ако Леони се съгласеше да го придружи във Франция. Уличницата! Само да можеше да я застави да тръгне с него…

Внезапно той скочи. Детето, разбира се! Как не се бе сетил по-рано? Детето му осигуряваше послушанието на майката. Той си наля пълна чаша уиски и зла усмивка разкриви лицето му. Мястото вече бе запазено. А един малък пасажер нямаше да създаде никаква трудност. След отплаването на кораба щеше да се погрижи Леони да получи бележка, от която да й стане ясно какво трябва да направи, ако желае отново да види копелето си.

Трябваше обаче да действа много предпазливо. Нямаше смисъл да отвлича хлапето предварително. Така Морган щеше да има време да го открие. Но неговият скъп братовчед със сигурност нямаше да се появи на кея с изпращачите.

След три дни — в четвъртък — корабът трябваше да вдигне котва при вечерния отлив. Затова Ашли реши да отвлече Джъстин в четвъртък следобед, за да има време да се върне в Ню Орлиънс в определения час.

Ашли се спотайваше в храсталаците около замъка и от вторник наблюдаваше заниманията на неговите обитатели. Преди два дни бе донесъл провизии и голям чувал от страноприемницата. И в четвъртък сутринта бе готов да нанесе удара си.

Бе установил, че следобедите Джъстин играе на една малка полянка на няколко крачки от къщата. Ашли се скри в храстите съвсем близо до мястото. Конят бе завързан до него, готов за тръгване. Но детето още го нямаше и той нервно започна да се раздвижва в скривалището си.

Още един път прехвърли наум плана си и не откри нито едно слабо място. Въобще не подценяваше заплахата от непрекъснатото присъствие на един от братята Слейд и на младата черна прислужница до детето, но му се струваше лесно да се освободи от тях. Прислужницата нямаше да окаже никаква съпротива. А що се отнася до Слейд — един силен удар по главата — и щеше да го извади от строя. Когато тези препятствия бъдеха премахнати, Ашли щеше да хване детето… и на път към Франция! „Кой знае, може и да ги оставя живи — кучката и палето — при условие, че не ми създават никакви проблеми. В противен случай… Е, не виждам особено неудобство, ако изведнъж се окажа богат вдовец…“

Кристалният смях на Джъстин прекъсна хода на мислите му, Ашли се сви като гърмяща змия и впери поглед в малката фигурка, която се появи на няколко метра от него. Детето бе само…

Джъстин бе спал малко този следобед. Обикновено една прислужничка бдеше над съня му, но тя бе излязла, за да си налее чаша вода без изобщо да предположи, че момчето може да се събуди, докато я няма.

Джъстин стана, облече се и без да се обади на никого, изскочи навън, за да си поиграе на слънце.

Ашли се огледа — наоколо бе пусто. Той знаеше, че двама от братята не са в плантацията. Бе видял как Морган препусна към реката, а другият явно бе отишъл на лов. Следователно в къщата имаше само един Слейд, жените и прислугата. Ашли бавно се изправи, отмести клончетата, които замаскирваха дрехите му и скочи на седлото.

Напълно спокоен той поведе коня към малката полянка, където Джъстин се забавляваше, като мушкаше пръчка в изоставено от някаква животинка леговище. Детето чу тропота на копита, извърна глава и за няколко мига реши, че върху грамадния черен жребец е Морган.

Но това бе само за няколко мига. Когато видя жестоката усмивка на конника, малкото момче хукна да бяга, като крещеше с цяло гърло.

— Злият…

В същия момент прислужницата Джули се появи зад ъгъла на къщата. Тя впери очи в Джъстин, но не видя Ашли и се втурна към детето, за да го прибере вътре.

Ашли пришпори коня. Настигна момчето, наведе се и без усилие го метна пред себе си на седлото. После бързо направи полукръг и като минаваше пред изплашената Джули, изпъна крака си като пружина и я ритна с пета по главата. Тя се свлече със слаб стон на земята. Ездачът, конят и пленникът изчезнаха в гората, която се простираше, докъдето стигаше погледът.

Джули бе само зашеметена. След няколко секунди тя дойде в съзнание, скочи и се втурна към къщата, като вдигна всички под тревога.

Когато Леони и Робърт изскочиха на стълбите, една малка група вече ограждаше нещастното разплакано момиче.

— Това бе злият господар — хълцаше Джули. — Той ме събори на земята и грабна малкото ни момченце.

Робърт се вцепени, а Леони стана бяла като платно. Имаше чувството, че сърцето й престана да бие. Думите на Джули можеха да означават само едно — Ашли бе отвлякъл Джъстин.

Леони настръхна, обърна се към едно момче, което работеше в конюшните, и заповяда.

— Веднага оседлай коня ми! А ти, Сол, потърси Морган. Трябва да е при кейовете. Кажи му, че Ашли е отвлякъл Джъстин и че съм тръгнала след него. Джули, успокой се, и ми разкажи какво се случи. В каква посока тръгна мъжът?

Джули повтори разказа си.

— След това изчезна в гората по посока на блатата — завърши тя.

Леони тъкмо възсядаше сивата си кобила, без да обръща внимание на протестите на Робърт, когато бясно препускащият Темнет се появи.

— Какво става? — извика Морган разтревожено. — Сол ми каза, че някакъв луд е вдигнал страшна врява. Ашли ли?

— Той отвлече Джъстин! — изкрещя Леони, като кършеше отчаяно ръце.

Морган с усилие прикри страха, който смрази сърцето му, и изръмжа.

— В каква посока тръгнаха?

— Джули казва, че се е отправил към блатата.

Проклинайки себе си, че е подценил Ашли, Морган се обърна към Робърт.

— Намери Доминик. Той отиде на лов за катерици около Черното блато. И двамата тръгнете по следите ми.

Идвам с вас! — заяви Леони с тон, който не търпеше възражения.

Морган знаеше, че е безсмислено да я разубеждава и кимна примирено.

— Добре! — каза той и заби шпори в хълбоците на Темпет.

Жребецът подскочи напред, а кобилата на Леони го последва.

Веднага откриха следите на беглеца, защото при препускането конят бе направил видима просека между храстите, бе пречупил ниските клони, а копитата ясно се отпечатваха в меката пръст. Леони и Морган препускаха безмълвно, като всеки се бореше със собствените си страхове.

Леони бе ужасена. С усилия на волята тя не допускаше страхът да завладее съзнанието й, но той гризеше цялото й същество. Знаеше, че синът й е в ръцете на Ашли и че трябва да го открият незабавно, но извън тази мисъл съществуваше само една празнота, лишена от чувства и значение.

Леони се разкъсваше от инстинктивния страх на майката за живота на нейното дете. Докато Морган трябваше да посрещне не само опасенията си за съдбата на детето, което обичаше като собствен син, но и да се пребори с мъчителния спомен за смъртта на Филип. Неговият ужасен кошмар се сбъдваше и някакво мъчително предчувствие, че вече е виждал какво ще се случи, го преследваше през цялото време. На всеки завой, на всяка извивка по зловещия път той си припомняше как преди много години бе препускал, за да се притече на помощ на Филип. И някъде, в това отчаяно препускане, лицата на Филип и Джъстин се сливаха.

Гората като че ли се затваряше зад тях. Те навлизаха все по-навътре и по-навътре, а храстите от покрайнините отстъпваха пред мочурливата пръст. Лози и пълзящи растения обвиваха като змии клоните, папрати и дребни палми образуваха непроходим лабиринт, в който Морган и Леони потъваха. Колкото повече напредваха, толкова повече земята се превръщаше в тиня. Морган дръпна юздите и сви вежди.

— Ашли май се е изгубил — подметна той. — Доста е криволичил…

По лицето на Леони се стичаше пот, очите й бяха широко отворени от стаения в тях ужас. Тя беззвучно попита.

— Ще успеем ли да го настигнем?

— Да, разбира се, че ще го настигнем — потвърди Морган. — Ако той продължи в тази посока, ще стигне до голямото мочурище, което със сигурност не може да прекоси на кон.

Морган откъсна парче от вратовръзката си и го закачи на едно клонче, което се поклащаше над главата му.

— Ето това ще насочи Робърт и Доминик по следите ни — добави той.

След това хвърли бегъл поглед към Леони и несъзнателно се възхити от самообладанието й. После огледа буйната растителност и се поколеба.

Не бе възможно да предвиди какво ще се случи, когато той и Ашли застанеха един срещу друг. Но Морган знаеше, че времето за разумно уреждане на разногласията между тях беше безвъзвратно изтекло. Познаваше бушуващата в гърдите си омраза, която щеше да вземе връх над самообладанието му. Самият Ашли бе прекрачил границите и беше действал като дивак. Когато те се срещнеха, нищо не можеше да попречи на проливането на кръв.

— Бих искал да изчакате братята ми тук — каза Морган, като не посмя да погледне Леони.

— Не! — викна тя. — Той държи сина ми, Морган…

— За Бога, Леони! Ашли може да бъде опасен… и… — Той не можеше да й заяви направо, че може би синът й е мъртъв или съществува риск да бъде убит пред очите им. С цялата сила на волята си Морган се опитваше да изхвърли тази мисъл от главата си, но тя бе свила гнездо в сърцето му и този път това не бе просто лош сън.

— Знам какво се опитвате да ми спестите — прошепна Леони, — но не е ли по-добре да го посрещнем заедно? Един ден ми казахте, че двамата можем да посрещнем всички удари на съдбата. Моля ви, нека останем двамата заедно и да се изправим срещу всичко, което може да ни дебне в края на този път… колкото и ужасно да е то…

Тридесет и втора глава

След двадесет минути те откриха коня на Ашли — окуцял и легнал в калта. На няколкостотин метра Ашли и Джъстин едва се крепяха на дълга и тясна ивица твърда земя, вдадена във водата.

Ашли бе свикнал с широките открити пространства на Англия и Франция и бе убеден, че всеки момент ще излезе от безкрайната джунгла, която го притискаше. Но колкото повече напредваше, толкова по-непроходима ставаше растителността и той започваше да се безпокои.

Присъствието на Джъстин само засилваше трудностите. Детето не спря да рита и да се съпротивлява, като крещеше с цяло гърло.

— Пуснете ме! Вие сте зъл! Мразя ви! Пуснете ме ви казвам!

Обърканият Ашли се изкуши да му извие врата, но тъй като първата му работа сега бе да се измъкне от това място, задоволи се да го удари жестоко и изръмжа.

— Затваряй си устата! Още една дума и ще те заколя!

Джъстин замълча за момент, но скоро започна да се извива като червей, за да се отскубне от хватката на своя похитител. Ашли грубо го разтърси, но не успя да го обездвижи.

Изгубил пътя, затруднен от съпротивата на малкото дяволче, обезсърчен, Ашли избълва ужасна псувня, когато конят му започна да накуцва.

— Сега моят татко ще ни настигне! — възкликна триумфално Джъстин. — И ще си ме прибере!

Ашли едва сдържа бясното желание да го удуши, скочи на земята и го бутна пред себе си.

Не стигнаха далеч. Напълно объркан, Ашли оглеждаше водната шир, която се разливаше пред тях, когато Джъстин извика, като пляскаше с ръце.

— Татко, мамо! Аз нали ви казах, че ще дойдат да ме вземат!

Лицето на Ашли се сгърчи от ярост и той рязко се обърна.

Ашли бе стигнал на зловещо място докъдето стигаше погледът зад него, се простираха блата; пред него се препречваше като стена страшният гъсталак. В далечината се виждаха покритите с мъх клони на рошковите, а стволовете на изсъхнали кипариси се отразяваха загадъчно в сиво-зелените води. По бреговете на блатото тръстиките преплитаха гъстите си редици. Въздухът бе тежък и пропит с влага.

През завесите провиснал мъх едва се процеждаше слаба светлина. На полупотопен дънер една костенурка се наслаждаваше на прокраднал се слънчев лъч. А недалеч от нея, все едно плуващ пън, един огромен алигатор пронизваше с мъничките си стъклени очи двете фигури, които се намираха в полезрението му.

Гласът на Джъстин отекна в ушите на Леони като божествен химн, а гледката на дребничкото гъвкаво телце я изпълни с неизказано щастие. Лицето й засия и тя понечи да пришпори коня, но Морган я задържа.

— Може би Ашли е въоръжен — каза той.

— Отгатна! — извика Ашли и извади малък пистолет, който приличаше на този на Морган.

Опря дулото в слепоочието на Джъстин и добави.

— Този път ми се струва, че предимството е мое, братовчеде. И ако благоволите и двамата да слезете от конете и да ми хвърлите юздите, ще ви освободя от присъствието си.

Морган остана неподвижен, но умът му трескаво преценяваше и веднага отхвърляше една след една различните възможности. Той видя, че Джъстин е жив и явно непокътнат, и изпита огромно облекчение. Но знаеше, че най-опасните мигове тепърва предстоят. Когато Ашли се сдобиеше с кон, ако те се съгласяха на искането му, той щеше да държи в ръка всички козове. Щеше да ги остави сред блатата и да избяга с Джъстин. Можеше също да убие Морган и след това да отвлече и майката, и детето. Във всеки случай Джъстин бе обречен. „Освен ако… освен ако не го накарам да изпусне този пистолет!“ — реши Морган.

— Не ме ли чу? — кресна нетърпеливо Ашли. — Казах ти да слезеш от коня и да ми хвърлиш юздите. Побързай! Или хлапето ще пострада!

Кошмарите от миналото и настоящето се сляха в ужасяваща картина. Морган усещаше как по гърба му се стича студена пот. И един смразяващ вик се надигаше от дъното на душата му. Той бе допуснал да убият собствения му син. И не можеше да приеме същата съдба да сполети и Джъстин. Ръцете му се сгърчиха върху юздите на Темпет, който нервно пристъпваше на място.

Леони вече се бе спуснала на земята, като не изпускаше Джъстин от очи. Морган разбираше, че няма време за губене. Виждаше само един изход, а този изход поставяше на карта живота на Джъстин. Но ако Ашли успееше да избяга с детето, то със сигурност щеше да умре. Внезапно Морган заби шпорите си в хълбоците на Темпет. Жребецът изцвили от болка, изправи се на задните си крака и се стрелна напред.

Изненадан, Ашли се озова пред заплахата да бъде смазан от коня, който се устремяваше към него. Той пусна детето и насочи пистолета към Темпет и стреля. Пропусна коня, но куршумът одраска слепоочието на Морган. Без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше от раната, Морган скочи и още нестъпил на земята, сграбчи Ашли за гърлото. Джъстин се вгурна към майка си.

Вкопчени в смъртна прегръдка, двамата мъже се търкулнаха в калта. Тъй като не можеше отново да зареди пистолета, Ашли хвърли ненужното оръжие и събра сили да се изтръгне от железните ръце, които го задушаваха.

Жаждата за мъст бе завладяла Морган до такава степен, че той нямаше да изпусне жертвата си, въпреки стичащата се от раната кръв, която го заслепяваше. Но куршумът сериозно го бе наранил, кръвта му изтичаше и той започна да губи сили.

Но и Ашли го забеляза. Той се напрегна и успя да постави дланите си под брадичката на противника. С рязко движение принуди Морган да го пусне. След това си пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си и стовари юмрука си върху главата на братовчед си.

На няколко крачки от тях Леони с ужас наблюдаваше двубоя им. Едната й ръка галеше главата на Джъстин, който бе заровил лице в полата й, а другата стискаше дебел клон, вдигнат от земята. Борбата бе прекалено яростна и протичаше много бързо, така че Леони не успяваше да издебне удобен случай и да удари Ашли, без да засегне Морган. Пръстите й стиснаха още по-здраво клона в очакване на подходящия момент.

Двамата мъже се биеха на живот и смърт. Ашли имаше известно предимство, защото не беше ранен, а Морган се зареждаше със сила от мисълта, че ако бъде победен, Леони и Джъстин ще попаднат в ръцете на братовчед му.

Тежкият влажен въздух затрудняваше дишането им и те се изтърколиха към края на блатото. Морган събра всички сили, които му оставаха, и блъсна Ашли в тъмнейте води. Изтръгнат от плясъка, големият алигатор мързеливо се плъзна към това, което го бе обезпокоило.

Гмуркането леко съживи Ашли и той се обърна. Водата стигаше до гърдите му. Бе ясно като бял ден, че Морган започва да се изтощава. Когато го погледна, той цапаше, залитайки в тинята. И ако Ашли успееше да се добере до него, щеше лесно да го удави.

— Никога няма да ме победиш от това разстояние, братовчеде! — извика той. — И ако се забавиш още малко, ще ти изтече кръвчицата. Така че побързай!

Морган се приближи на няколко крачки. Ашли безспорно бе прав — трябваше да приключи с него възможно най-бързо. Морган стисна юмруци и се опита да установи къде е точно противникът му във водата.

Ашли се отдалечи още малко и сега водата почти покриваше раменете му.

— Хайде де! — подигра се той. — Кой бе казал, че не си страхливец!

Морган му хвърли поглед, натежал от омраза. И тогава забеляза тъмните очертания на влечугото на около метър зад Ашли. И преди да успее да извика, за да го предупреди, алигаторът ускори лъкатушните си движения, разтвори огромните си челюсти и ги хлопна над ръката на Ашли — точно под рамото. Морган чу писъка на братовчед си и замръзна от ужас, докато хищникът с вълнообразни движения, но без да изпуска плячката си, завличаше жертвата все по-далеч и по-далеч, след което се потопи заедно с нея в бездънните черни води. Всичко стана като че за миг… За секунди водата бясно закипя, а почти веднага след това само няколко бразди раздвижваха повърхността. Нямаше дори следа от кръв, която да отбележи придвижването на влечугото и неговата плячка.

Обезумял, неспособен да откъсне очи от мястото, където изчезна братовчед му, Морган заотстъпва и изскочи от водата.

— Не бих отредил такава участ на никого! Дори на Ашли… — прошепна той потресен и се строполи в краката на Леони.

Когато Робърт и Доминик ги настигнаха след около час, Морган все още бе в безсъзнание. Не се свести и по време на бавния път обратно към плантацията. Но когато го изкъпаха, превързаха и сложиха в леглото, той отвори рязко очи и с ужас се огледа. След това видя Леони, която спокойно седеше до възглавницата му и въздъхна с облекчение.

— Страхувах се… — промълви той, — страхувах се, че Няма да бъдете тук… страхувах се, че щастливият край е бил само сън…

Леони с обич се усмихна.

— Не е сън, Морган. Сега всичко е наред…

Те не размениха и дума за смъртта на Ашли. Тя бе жестока и въпреки че Морган би му пожелал по-безболезнен край, той не можеше да оплаква братовчед си. Наистина предпочиташе да свърши с него по друг начин, за да освободи Леони, но след изчезването на Ашли, нищо не пречеше на сватбата им.

Ожениха се десет дни по-късно — на датата, която трябваше да отбележи шестата годишнина от сватбата им. Церемонията се състоя в най-тесен кръг. На любопитните обясниха, че просто искат да подновят обетите си.

И тази вечер, свита като котка до Морган, Леони прошепна замислено.

— Чудя се какво би станало, ако дядо се бе обърнал към вас, вместо да направи предложението на Ашли…

Морган я притисна до себе си.

— Щяхме да живеем заедно вече шест щастливи години, вместо едва от два месеца.

Леони проследи с пръст мускулите на гърдите му.

— Искате да кажете, че ако дядо ви бе предложил ръката ми, щяхте да приемете?

Морган леко целуна челото й.

— Точно така. Навремето последното нещо, за което мислех, бе да се женя. Но се познавам достатъчно и знам, че ако дядо ви бе повдигнал такъв въпрос, любопитството щеше да ме накара поне да се запозная с вас… А след като веднъж ви видя… знам, че щях да се съглася с всичко, за да ви имам. Бих се оженил за вас със или без тази проклета зестра.

Леони страстно се притисна към него.

— О, любов моя! Колко жалко, че той се е заблудил от приликата ви. Пропуснахме шест години любов!

Морган се надвеси над нея и техните пламенни чувства отново ги понесоха върху крилата на щастието.

Няколко дни по-късно Морган отново благодареше на небето, че го е дарило с всичко това. Леони бе негова съпруга, сърцето му приемаше Джъстин за негов син и около Морган всичко беше застанало на своето място.

Плантацията изискваше още много работа, но Морган бе напълно удовлетворен от постигнатия напредък. Той току-що бе разгледал плановете за пристрояване на две крила към всяка страна на къщата и като хвърли поглед към часовника си, забеляза, че часът за обяд наближава. Малкото златно кръстче все още висеше на верижката на часовника му и за миг привлече вниманието му. Мечтателна усмивка се мярна по устните му. „Какво животно бях навремето — помисли си той. — И колко съм щастлив сега, след като Леони и Джъстин са част от моя живот… са моят живот…“ Внезапно изпита желание да заличи всички спомени, които го подсещаха за безмилостното и цинично същество, което е бил. И той откачи кръстчето от верижката и го пъхна в джоба си. Сигурно такъв подарък щеше да зарадва някоя прислужница.

Морган събра плановете и тръгна да търси Леони. Откри я в един от складовете, където тя разпределяше различни предмети, струпвани години наред. На връхчето на носа й имаше черно петно, гъстите коси падаха по раменете й, а розовата рокля бе покрита с прах и сажди. В очите на Морган обаче тя бе по-красива от всякога.

— Много неща ли искате да запазите? — попита той. Леони въздъхна.

— Не, влагата е повредила и малкото вещи, които представляват някакъв интерес. За нещастие след смъртта на дядо бях принудена да продам всичко, което имаше каквато и да е стойност, за да платя дълговете.

Морган прехапа устни. Проклетият Ашли! Ако не бе той, Леони никога нямаше да бъде тласната до такава крайност. Той извърна глава, за да прикрие гнева, който се изписа по лицето му, и се отправи към един ъгъл, където бяха струпани столове. Най-отгоре върху купчината откри няколко картини, които се крепяха на магия. Свали една.

— Чии са тези портрети? — попита той закачливо. — На вашите славни предци?

Леони направи гримаса.

— Точно така — отговори. — Този в ръцете ви е на майка ми.

Морган полюбопитства да види жената, дала живот на любимата му, и дълго разглежда портрета. Позна меднорусите коси и зелените загадъчни очи, които го бяха пленили.

— Мога да дам да ги реставрират — предложи той. — И ще ги закачим в едно от новите крила.

— Това би било чудесно! — отвърна Леони с нотка печал. — Аз не помня майка си, но бих искала да запазя някакъв спомен от нея.

И с някакво почитание тя постави пръст върху малкото кръстче, което украсяваше гърдите на майка й.

— Баща ми го е поръчал специално за раждането ми. Това бе единственият спомен, който ми бе останал от нея…

Погледът на Морган се закова върху въпросния предмет. Внезапно стомахът му се сви, все едно някой го бе ударил. Впери очи в кръстчето и попита приглушено.

— Който бе останал! Значи сте го изгубила?

Лицето на Леони потъмня.

— Да — потвърди тя, — изгубих го… но това бе много отдавна и предпочитам да не си спомням…

Морган сграбчи ръката й и я принуди да се обърне към него. Той отчаяно се опитваше да възкреси спомена за тази нощ, в която една девствена проститутка бе влязла в стаята му в къщата на губернатора.

Леони забеляза бледността му и се разтревожи.

— Какво става, любов моя? — попита тя.

Морган мъчително преглътна.

— Къде и кога го загубихте? — произнесе той.

— Загубих го в дома на губернатора — призна Леони. — В нощта, когато Гайозо почина…

— Как? — настоя Морган, като грубо я разтърси.

Тя подозрително го изгледа.

— Исках да открадна полиците, които дядо ми бе подписал тази нощ. Изчаках всички да си тръгнат и тогава се промъкнах в къщата. Загубих се. Докато търсех да открия изход, влязох в някаква стая.

При спомена за случилото се в тази стая, кръвта се оттече от лицето й.

— Не искам да говоря за това — заинати се изведнъж. — Казах ви, че през нощта, когато бях изнасилена, се намирах на място, където не трябваше да бъда… Защо ме принуждавате да се връщам към този болезнен въпрос? Това събитие принадлежи на миналото… То е погребано, забравено! Няма никакво отношение към вас…

— Но не знам дали говорим за същата нощ… за нощта, когато вие изгубихте своята невинност, когато Джъстин е заченат — каза Морган с безкрайна нежност.

Леони ядосано се отскубна от ръцете му.

— Пфу! Сега това няма никакво значение.

Смехът на Джъстин, който си играеше навън, долетя до ушите им. Морган захласнато се заслуша в гласчето на своя син. Буца заседна в гърлото му, очите му се замъглиха от вълнение и той пресипнало каза.

— Аз също бях в дома на губернатора тази нощ. Знаехте ли?

Леони стъписано го погледна.

— Не, не знаех…

— Гайозо бе обещал да ми изпрати жена — прошепна Морган. — И когато в стаята ми влезе жена, предположих, че той я изпраща…

Леони замръзна, очите й се отвориха широко от изненада. Но Морган продължи, без да й даде време за отговор.

— Спомням си само, че косата й бе разкошна и че бе много млада… Чак след като избяга, разбрах, че е била девствена… Тя ми хвърли в лицето парите, които й предложих… — добави той прочувствено.

Леони бе пребледняла като платно. Сълзи на щастие пълнеха очите й.

— Това сте бил вие! — възкликна тя, но в гласа й преливаше повече щастие, отколкото укор.

Без да отговори, Морган извади малкото кръстче от джоба си и го пусна в протегнатата й длан.

— Мисля, че това е ваше — гласът му леко трепереше от вълнение.

Слънчев лъч освети кръстчето и то грейна със златиста светлина, която озаряваше и тяхното бъдеще.