Сърце за продан

Осемнадесета глава

Доминик настоя Личфилд да придружи брат му до Батон Руж. Той не знаеше защо Гейлорд е заминал там и се опасяваше да не би Морган да се озове срещу някой от съучастниците в заговора, може би дори срещу най-важния от тях. В такъв случай бе необходимо да има със себе си някой, способен да се притече на помощ.

Морган бързаше по две причини. От една страна, бе нетърпелив да узнае истината, а, от друга, страхуваше се Леони да не се изплъзне от наблюдението на Доминик и да не изчезне също така бързо, както се бе появила. Бе уредил никой да не е в течение на плана му преди заминаването, за да няма време Леони да предупреди Истън. Естествено истинската причина за ненадейното му пътуване остана в тайна. Доминик заяви, че Морган е решил да се премести с новото си семейство в имението Таузънт Оукс и е заминал да провери дали къщата е в достатъчно добро състояние, за да приюти младата му съпруга. Матю и Ноел приеха новината с неудоволствие, но не казаха нищо.

Леони отначало онемя от смайване, посяе беззвучно попита.

— Искате да кажете, че той вече е заминал? За Батон Руж?

Доминик се поклони с иронична усмивка.

— Но да, мадам. Искаше да ви уведоми лично, но корабът вдигна котва на зазоряване и той бе сигурен, не ще проявите разбиране.

Леони овладя раздразнението си, пое си дълбоко дъх и попита.

— И кога ще се върне?

— Не зная. Зависи колко време ще му отнемат приготовленията на Таузънт Оукс… Може би седмица, може би месец…

Тук Леони не издържа и избухна.

— Един месец! Това вече е много! Той не може да отсъства толкова дълго.

Тя направо изстина при мисълта, че Морган няма да се върне преди месец. Всичките й надежди да си възвърне замъка Сент-Андре рухваха.

Доминик забеляза отчаянието, което се изписа върху лицето й и изпита неудобство.

— Нещо не е наред? — подметна той.

Леони обаче вече се бе овладяла. Тя се изправи гордо. За нищо на света нямаше да сподели тревогата си с някой от проклетото семейство Слейд.

— Всичко е наред. Какво ви дава основание да мислите противното?

Доминик се обърка и се запъна.

— Не знам… изглеждате… притеснена…

Леони отново избухна, неуспяла да сдържи гнева си.

— И какво от това? Какво значение има това за вас? Какво ви бърка, че аз ще загубя къщата си, защото брат ви е непочтен човек? Никога не съм искала да бъда негова жена, никога! Не дойдох в Начес, за да заемам мястото на законна съпруга. Исках единствено това, което ми дължи. И дори не го искам за себе си. Искам да спася родния си дом! Къщата, която моят прадядо е построил сред блатата. Къщата, в която е роден дядо ми, където е роден баща ми, където сме родени ние — аз и моят син! Нашата къща! Можете ли да разберете какво е това? Замъкът Сент-Андре ми е по-скъп, отколкото Боньор — на вашето семейство. Трябва да се издължа до първи юли, за да не го загубя, а сега вашият брат ми отне и последната възможност да го откупя! Защото избяга като страхливец и отказа да възстанови зестрата ми…

Тя се засрами от избухването си, сълзите й бяха готови да рукнат, затова се завъртя на пети и напусна стаята.

— Олеле, Боже! — промърмори Доминик. — Питам се дали Морган е в течение…

Естествено Морган бе дочул нещичко от прислугата, но крайната дата въобще не бе привлякла вниманието му. А и вероятно би сметнал вълнуващата изповед на Леони за поредния ход от плана за неговото изнудване.

Пътуването премина без инциденти. При други обстоятелства Морган дори би му се наслаждавал. Но с ужас установи, че отсъствието на Леони ни най-малко не намалява въздействието й върху него. Тя се промъкваше във всичките му мисли като изкусителен демон. Струваше му се, че дребничката й фигура танцува на всеки завой на бурната Мисисипи, а звънкият и като сребърна камбанка смях отеква в ушите му. Образът й го преследваше най-настойчиво през нощите. Той рязко се събуждаше с чувството, че тя е в прегръдките му. Усещането бе толкова реално, че му бяха необходими няколко секунди, докато осъзнае, че е сънувал. И когато отново заспиваше, в главата му кънтеше съшият съблазнителен смях.

Морган откри, че Леони не е единствената, която му липсва. Джъстин също изпълваше мислите му. Той бе започнал да свиква с проявите на привързаност, които детето му засвидетелстваше, с техните сутрешни разходки на кон или пеша. Джъстин бе толкова обаятелен, че Морган усещаше първите кълнове на онази всеотдайна обич, с която бе обожавал Филип.

„За по-малко от седмица те ме превзеха“ — повтаряше си ядосано той. Животът му се свърза с техния, а нощните му видения доказваха до каква степен Леони бе покорила сърцето му.

Поне в Батон Руж щеше да получи сведенията, които можеха да дадат ключа към загадката и да му позволят да прекрати този прословут брак. Трябваше да провери дали истинският автор на цялата комедия е Гейлорд Истън. Морган отказваше да повярва, че той е и баща на Джъстин. Съжаляваше, че го е изгонил толкова грубо, без да изслуша обясненията му.

Батон Руж бе едно от първите френски поселища В Луизиана, но навремето градчето бе част от Западна Флорида. Под испанско владичество той бе оживено пристанище, разположено на левия бряг на Мисисипи. Морган бързо откри приличен хотел и купи два коня за обратния път. Натовари Личфилд със задачата да разопакова багажа им и започна да издирва младия Гейлорд.

Скоро научи, че някакво семейство на име Истън живее на няколко мили северно от Батон Руж. От събраните сведения направи заключението, че Гейлорд сигурно гостува при тях.

Въпреки нетърпението си на другата сутрин Морган посети Майкъл Истън чак към десет. Посрещна го домакинът — петдесетина годишен мъж, жизнерадостен веселяк.

— Племенника ми ли търсите? — попита той. — Надявам се да успеете да го отклоните от пътя, по който е тръгнал. Откакто пристигна, само оплаква някаква Мелинда и дави мъката си в най-доброто ми уиски. Казва, че ако може да върне нещата назад, ще я остави да се омъжи за женен мъж. Никога не бил си представял, че тя можела да го упрекне за развалянето на такъв годеж. Лично аз считам, че е прав, и не разбирам защо тази Мелинда му се сърди… На практика той я е спасил да не направи грандиозна глупост.

— Съмнявам се дали някой може да спре Мелинда да върши глупости — каза Морган.

Майкъл Йстън вдигна вежди.

— Виж ти — измърмори той. — В такъв случай не е толкова чудно. Ще откриете Гейлорд в ергенския павилион.

Морган се сбогуваме Майкъл. Любопитството му беше разпалено. Ако можеше да се вярва на приказките на чичото, Гейлорд изживяваше любовно отчаяние и сигурно умът му не бе зает с кроежи и заговори с Леони.

Морган влезе в отдалечения от основната постройка павилион и намери Гейлорд на горния етаж.

Младият Истън се бе проснал в един кожен фотьойл. Главата му клюмаше, очите му бяха зачервени. Брадата му бе набола, а в ръката си едва крепеше чаша уиски. Когато видя Морган на прага, той изпусна чашата, която се пръсна на парчета.

— Вие! — възкликна той, изненадан и възмутен едновременно. — Не ви ли е достатъчно, че отнехте любовта на живота ми? Трябва ли още да идвате тук и да ми се подигравате? Мелинда не иска дори една дума да ми каже. И знаете ли защо? Защото я спасих от вас и сега тя ме ненавижда! Напразно я умолявах да ми прости, напразно обяснявах, че единственият ми стремеж бе да я защитя — не пожела да чуе и дума! Когато срещнах жена ви в страноприемницата, не повярвах на късмета си! Бях толкова превъзбуден, че мислех само как да изтръгна Мелинда от ноктите ви. Каква идиотщина! Срещата с вашата жена бе най-лошото нещо, което ме е сполетявало. Проклинам деня, в който я видях!

Морган Дълго мълча. С огромно облекчение установи, че Гейлорд няма никакви сходни черти с Джъстин. От друга страна той мислеше, че трябва да се е побъркал, представяйки си тази нещастна отрепка способна да състави дяволския план, който целеше да отмъкне част от богатството му. Бе очевидно, че Гейлорд страда съвсем искрено, че не може да си прости прибързаното завеждане на Леони при семейство Маршъл на бала. Но все пак бе възможно и да се преструва. Морган реши да изясни този въпрос.

— Разбирам вашето озлобление към мен — каза той, — но бих искал да ми обясните как открихте толкова навреме Леони? От известно време този въпрос доста ме тормози.

След като получи няколко остри и кратки отговора, Морган се увери — щом Гейлорд бе идиот, способен да изпадне в отчаяние заради една глупава гъска, която не заслужаваше и намек за съжаление, то неговата връзка с Леони явно се дължеше единствено на случайността.

Приключил задачата си, той тръгна обратно още същия ден, но бе удовлетворен само отчасти. Бе сигурен, че Гейлорд няма пръст в заговора срещу него, но мисълта, че друг мъж дърпа конците, непрекъснато глождеше съзнанието му.

Следователно отново бе дошъл в изходната точка — обременен с лъжкиня, която твърдеше, че е негова жена.

Морган и Личфилд пристигнаха в Малкия Боньор около полунощ в средата на юни. Къщата бе потънала в мрак. Без да вдигат шум, за да не събудят обитателите й, те свалиха седлата от изморените и запотени коне и ги разтриха. Можеха да се доберат до стаята на Морган, без да разбере заспалият дом, но Личфилд се спъна в нещо и изпусна куфара, който носеше.

— Малкият Джъстин е забравил дървеното си конче в антрето — измърмори с упрек той.

Ако в отсъствието на Морган Личфилд поемеше управлението на къщата, подобен неприятен инцидент би бил изключен. Морган се готвеше да го подкачи по този повод, когато вратата на кабинета му рязко се отвори. Появи се Доминик с пистолет в едната ръка и със свещник в другата.

— Горе ръцете! — извика той. — Още една крачка и сте мъртви!

— Дом! — възкликна Морган. — Какво, по дяволите, правиш тук, в този час?

Доминик позна гласа на брат си и свали оръжието.

— А, ти ли си? — каза той и облекчен въздъхна.

— Кой смяташ, че може да е по това време?

— Крадци! Докато те нямаше, много къщи в околността бяха ограбени и мама се притесни, че в Малкия Боньор няма мъж. А нали знаеш, че когато мама се обезпокои, веднага взема мерки, които могат да я успокоят.

Морган се усмихна с разбиране.

— Ясно! Но защо не си легнал? Все пак има стаи, които са по-удобни от моя кабинет.

— Да, разбира се… Обаче когато мама реши, че в къщата е необходим мъж, Леони пък сметна, че не й трябва. След заминаването ти хвърчат искри във въздуха от напрежение. Леони е независима и упорита. Заяви на мама, че е живяла пет години без никаква мъжка защита и не вижда защо сега трябва да се съобразява с някой, който със сигурност не стреля по-добре от нея. Мама се засегна, гарантирам ти. Отгатна, че Леони се съмнява в качествата ми на стрелец и няколко минути се опасявах, че ще се впуснат в ръкопашен бой.

Морган си представи сценката и избухна в смях.

— И какво стана после? — попита той. Личфилд изпревари отговора на Доминик.

— Ако господата желаят да продължат разговора си в хола, на светлината на някоя свещ, моля да ме извинят. Аз ще ида да прекарам нощта на по-удобно място — заяви той.

— Моля ви, Личфилд, можете да се оттеглите — каза Морган истински развеселен. — Ще ви видя утре сутринта… естествено ако нямате други планове.

Личфилд хвърли на господаря си красноречив поглед и излезе, без да добави нищо.

— Прав е — призна Морган. — Ще ни бъде по-удобно в кабинета.

— След вас, господине — каза Доминик иронично. След няколко минути те вече седяха в кабинета. Бяха си налели по чаша уиски и Морган разказа на брат си за резултатите от пътуването и срещата с Гейлорд. Настани се по-удобно в мекия кожен фотьойл, въздъхна с облекчение и заяви.

— Божичко! Колко е хубаво да си у дома!

— Я виж! — грейна Доминик. — Ето нещо ново! Мислиш ли наистина, че може да ти е зле у дома?

Морган смръщи вежди.

— Не знам. Единствено усещам, че съм щастлив тук… Щастлив съм и че малката лъжкиня — моята скъпа съпруга — не се е изпарила, докато ме е нямало.

— Не мисля, че има възможност да избяга — отбеляза Доминик. — Готов съм да се обзаложа, че щеше да си замине въпреки всичките ми усилия да я задържа, но явно е дала и последния си цент, за да стигне дотук.

Морган отпи глътка от уискито си.

— Откъде знаеш, че е изхарчила всичките си пари за това пътуване? — усъмни се той. — Сигурен ли си, че всички идват от Ню Орлиънс? Това все пак е нейно твърдение.

— Морган, може би ще решиш, че съм непостоянен, но понякога вярвам на историята й, или поне на част от нея. Всичко е толкова объркано, че знам какво да мисля… Ти твърдиш, че не си се женил за нея и аз съм сигурен в това. Но от друга страна вярвам, че за някои неща тя казва истината…

— Например?

— Ами например за тази стара занемарена плантация. Обърна ли по-специално внимание на дрехите и на ръцете й, преди да тръгнеш?

Морган се помъчи да си спомни тоалетите на Леони. Те явно бяха износени и тя не ги сменяше често.

— Пфу! — възрази той. — Дрехите не са важни. Тя е прекалено обиграна, за да облече нещо друго освен стари парцали… Особено ако държи да е убедителна. Колкото до ръцете — не, не съм обърнал внимание… Обикновено не се интересувам от женските ръце… Има толкова по-интересни…

— Добре. Обикновено и аз не забелязвам ръцете им. Но този път постъпих различно. И ако си бе направил труда да се вгледаш в нейните, преди да предприемеш това пътуване, щеше да установиш, че кожата им е ужасно загрубяла. Сигурен съм. Сега вече мазолите не се виждат толкова ясно, но преди бе по-лесно да направиш извода, че тя е работила на полето. Между другото, когато татко говореше за посевите и нивите, тя не изпитваше досада и следеше с интерес думите му. Никоя от жените, които познавам, включително и мама, няма понятие от земеделие. А Леони разбира! Дори даде на татко някои идеи за редуване на културите, които го заинтересуваха. Разбирам, че е измамничка, но мисля, че наистина е, правила това, което казва.

Морган продължително се замисли, преди да отговори.

— И все пак не можеш да отречеш, че единствената й цел са парите?

— Аз не го отричам! Но не съм сигурен, че се стреми към тях от алчност. Когато й съобщих, че може би ще се върнеш след месец, тя наистина се изплаши. Не защото ти не си й дал пари, а защото няма да ги получи навреме, за да спаси замъка си Сент-Андре.

— Да го спаси ли? Мислех, че имението вече е загубено… Или е променила версията?

— По-скоро ми се струва, че изложи по-подробно фактите. Изглежда е сключила сделка с един от старите си съседи — заем срещу имението. След смъртта му неговият наследник е изискал погасяване на дълга й. Освен замъка тя не притежава нищо и тази стара постройка й е скъпа. Питам се как бих реагирал аз, ако Боньор попадне в ръцете на чужд човек…

— Няма доказателства, че тя казва истината. Дом…

— Не твърдя, че тя не се опитва да измъкне пари от теб — отговори Доминик. — Просто съществува вероятността тя да не е толкова алчна, колкото изглежда на пръв поглед.

— Може и да си прав — съгласи се Морган. — Възможно е историята да е вярна наполовина. Ето защо е толкова трудно да я хвана в явно противоречие и да докажа, че лъже.

— Но ако приемем, че не всичките й думи са лъжа, то нашата задача ще се опрости, нали? Поне ще можем да започнем отнякъде.

— По дяволите! Нямам представа! Може би да, може би не. Ще замина за Ню Орлиънс. Той е в началото на цялата история и там трябва да се търси разрешението на загадката. И без това тъна в неяснота. На практика разкарването до Батон Руж бе безсмислено…

Вратата на кабинета се отвори. Личфилд влезе и постави между тях огромен поднос със сандвичи. Морган го погледна с признателност.

— Личфилд, казвал ли съм ви някога, че бих продал и последния си жребец, но няма да ви оставя да ме напуснете?

— Често, господине! Но само когато сте здравата нарязан…

Той излезе с достойнство, а зад гърба му се разнесе невъздържаният смях на двамата братя.

— Разбирам защо толкова го превъзнасяш — най-после продума Доминик. — Но лично мен ме плаши.

— Въпрос на навик! — заяви Морган. — Във всеки случай наистина не мога да се лиша от него. Но още не си ми казал защо спиш в кабинета ми?

Деветнадесета глава

— Тъкмо бях започнал да ти разказвам… Така… Мама искаше да се преместя тук заради крадците — започна Доминик. — Само че Леони беше против. И за да задоволя прищевките и на двете, аз се промъквах тук, когато всички са легнали, и дремех до сутринта, преди да се прибера в Боньор. Между другото съм страшно доволен, че се върна. Започвах да не си доспивам. Впрочем Леони скоро щеше да открие тактиката ми и тогава не бих дал много за кожата си…

— Искаш да кажеш, че тя не знае? — учуди се Доминик.

— Нямам представа. Вмъквах се крадешком в къщата и внимавах да не вдигам шум. Но когато Леони ме погледне по-особено, имам чувството, че знае, и премълчава, за да не влиза в открита война с мама.

— Толкова ли е сериозно?

— Е, не чак толкова. Май след няколко спречквания и двете разбраха, че оръжията им са равностойни. Мама не иска да признае, но всъщност много харесва Леони. А Леони е толкова затворена в себе си, че е трудно да отгатнеш какво се върти в главата й. В момента изпитва такова недоверие към всички нас, че отказва да ни харесва.

— Защо пък да не ви вярва?

— Мисли си, че те прикриваме. Ако положението не бе толкова сериозно, щях да се забавлявам като луд. Леони определено е най-добрата артистка, която съм виждал. И ако не те познавах толкова добре, щях да се закълна, че говори истината.

— Във всички случаи аз казвам истината — подчерта Морган. — Никога не съм се женил за нея и Джъстин не е мой син. Определено няма да отстъпя на изнудването!

— Може би ще ти се наложи. Тя се обърна към съдията.

— Моля?! — извика Морган.

— Да! Татко се опита да я разубеди и всички се заловихме да променим плановете й, но усилията бяха напразни… В понеделник тя се качи на гърба на едно от мулетата си, слезе в града и отиде при съдията Денджърмонд. Връчи му документите и заяви, че държи справедливостта да възтържествува…

— Отиде в града на муле? — повтори Морган недоверчиво.

— Точно така. Много е горда! Обяви, че има собствено средство да отиде до града и няма нужда от помощта на семейство Слейд. Повтори, че иска единствено зестрата си. И не дава пет пари за всичко останало.

Морган сви вежди.

— Татко говори ли със съдията? — загрижено попита той.

— Да, още същия ден. Каза, че ако ти не можеш да докажеш, че документите са подправени и тя е решила да те гони до дупка — ще бъдеш принуден да платиш. През това време той ще се опита да проточи нещата. За щастие Денджърмонд е семеен приятел…

— А Леони знае ли?

— Още не, но ти повтарям, че е умна. Скоро ще се досети, че съдията е на наша страна и се мъчим да печелим време.

— Тя е прекалено умна! — побесня Морган. — А! И е отишла при съдията! Не се спира пред нищо!

— Какво ще правиш?

— От векове мъжете страдат от алчни съпруги, Дом, но започва да ми писва…

— Да не вземеш да я нараниш?

— Може и да се сдържа, но точно сега с удоволствие бих й извил врата.

— Не мисля, че ще ти е много лесно.

— Прав си. Макар че мисълта страшно ме изкушава, няма да правя глупости и да й позволя да ме изкара от равновесие.

След кратко мълчание Доминик поде.

— Тя е решила, че не ни дължи нищо. И като прие няколко подаръка за Джъстин, уточни, че не желае синът й да бъде разглезван. Следователно не трябва да получава нищо повече.

Морган слушаше, вперил поглед в чашата.

— Със сигурност не това е поведението, което се очаква от една измамничка — промърмори той.

— Точно това се мъча да ти обясня — въздъхна Доминик. — Наистина тя иска проклетата си зестра, но нищо повече. По дяволите! Има на разположение карета и половин дузина коне, които мързелуват в конюшните… Но не! Мадам взема мулето си и слиза в града!

— Това поведение може би е част от играта. Като се придържа единствено към претенциите за зестрата, тя само затвърждава позициите си. Така и ти започваш да й вярваш. Освен това се държи като изискана дама и придава още повече тежест на историята си.

— Не бих погледнал нещата от този ъгъл — замислено промълви Доминик.

— Помисли! Ако тя приема всичко, което й се предложи, ще изглежда меркантилна. И това ще бъде доказателството, че тя е мошеничка, която е решила да ме изнудва. А като отказва подаръците и всичко останало, тя сваля от себе си всякакво подозрение. Самият ти не се ли възхити от достойнството и гордостта й!

Доминик се смути. Думите на брат му не му харесаха. И все пак логиката им го порази.

Разговорът секна. Доминик се върна в Боньор, а Морган се качи в спалнята си. Личфилд бе минал оттам — за това свидетелстваха запалената свещ на тоалетната масичка, каната с гореща вода, поставена до легена, синият брокатен халат, метнат на леглото и подносът с чаша и бутилка коняк на нощното шкафче.

Морган свали прашните си дрехи, направи вечерния си тоалет и се пъхна между чаршафите с доволна въздишка.

Но въпреки умората сънят не го навести. Моменти от разговора с Доминик се връщаха в ума му. Той бе убеден в правилността на собствените си заключения и отказваше да допусне и най-малкото съмнение към тях. Със сигурност Леони бе измамничка. Но той се хващаше, че търси оправдания за постъпката й. Това го вбесяваше.

Фактът, че тя се е обърнала към съдията, го разтърси. Той никога не си бе представял, че може да стигне толкова далеч. Във всеки случай нейната постъпка бе доказателство — тя и съучастниците й бяха сигурни, че твърденията им са неоспорими.

Морган се въртеше, без да успее да заспи. Най-накрая стана, сипа си коняк, приближи се до прозореца и се загледа навън.

Отлежалото бренди скоро вля успокоение във вените му, но този път умората прогони съня му. Морган прехвърляше за хиляден път всички факти. Но когато приключи с изброяването им, не бе напреднал и крачка. Усещаше, че част от мозайката остава скрита в сянка — някакъв инцидент, станал преди шест години, който би му помогнал да реши проблема.

Когато най-после отново си легна, Морган бе убеден в едно. Конците се дърпаха от мъж. Причината за това убеждение бе съществуването на Джъстин… Може би Леони бе способна да фалшифицира подписа му… Но някакъв вътрешен глас му повтаряше, че имитаторът е мъж. Но тогава къде, по дяволите, се криеше той?

Срещата между този човек и Морган нямаше да закъснее.

Когато Морган си задаваше този въпрос, на борда на един френски кораб братовчед му прекосяваше Атлантическия океан на път за Ню Орлиънс. Ашли бе предприел това пътуване с единственото намерение да открие младата жена, за която се бе оженил преди шест години под името Морган.

Сдобряването с баща му — барон дьо Тривелиън — не бе продължило дълго. Седмица след завръщането си той нарани прекрасния жребец — гордостта на бащините му конюшни. После се сби жестоко с брат си Майлс, който едва не ослепя от ударите му. Баронът му прости, но само три месеца по-късно Ашли безскрупулно прелъсти годеницата на Майлс. Това бе капката, която преля чашата на търпението. Баронът завинаги се отрече от най-големия си син.

Ашли остана дълго време в Лондон. Живееше нашироко, пилеейки зестрата на Леони, без да прави сметка за парите. А когато парите свършиха, той откри, че баща му не само бе затворил вратите за него, но и не възнамеряваше да изплати задълженията му… Нито да го издържа.

Ашли успя да се крие няколко месеца от кредиторите си и дори опита да прикотка късмета си, като мамеше на карти. Но в крайна сметка се оказа изправен пред две възможности — или бягство, или затвор.

Той сметна, че един брак но сметка ще реши всичките му неприятности и започна трескаво да издирва богата наследница. За негово нещастие репутацията му го изпреварваше и всички наследнички биваха бързо отдалечавани всеки път, когато елегантният му силует се появяваше на хоризонта. Ашли стигна до заключението, че не в Англия трябва да търси щастливата си съдба.

Звездата на Наполеон изгряваше на небосклона. Ашли реши, че една нация, която търпи това корсиканско парвеню да заема най-високите постове, предоставя безкрайни възможности за всеки. Последствията от този извод бяха, че през лятото на хиляда осемстотин и първа година — две години след фалшивия брак с Леони — Ашли стъпи на френския бряг.

Конфликтът, който изправяше Англия и Франция една срещу друга, затрудняваше преминаването на Ламанша. Но разговорът с лодкаря, който нелегално превозваше пътници от единия до другия бряг — някой си Гарет Пенрин — се оказа благоприятен. Едновременно контрабандист и шпионин на заплата при французите, Пенрин беше с благороднически произход — историята на семейството му и неговата собствена бяха доста сходни с тези на неговия пътник. Преди края на пътуването Ашли реши да се посвети на ново житейско поприще.

Гарет го запозна с човека, който ръководеше разузнаването — Жозеф Фуше, министър на полицията. След множество срещи с този пресметлив и умен мъж, Ашли прие да стане информатор. И шест седмици по-късно той се завърна в Англия, преобразен до неузнаваемост.

Вместо да се впусне отново в скандалния живот, Ашли действаше дискретно. Хвалеше се, че е спечелил парите си във Франция. И съвсем неочаквано прояви интерес към военните. Печелеше уважение, като се сприятеляваше с елита на английската армия и в продължение на дълго време показваше изключителна ловкост в новото си амплоа. Предоставяше сведения от стратегическо значение на Гарет, който пък ги предаваше на Франция.

Амиенският мирен договор, подписан през пролетта на хиляда осемстотин и втора година, преустанови доходните му занимания. След свалянето на Фуше от длъжността му, Ашли реши да отиде и да провери на място дали източникът му на доходи е пресъхнал.

В Париж разбра, че пред него се очертава бляскаво бъдеще, защото Наполеон е в течение на услугите, които англичанинът е извършвал в полза на Франция.

Красив, елегантен и привлекателен. Ашли успя да спечели благоразположението на императора. Продължи да осведомява френското правителство за плановете на англичаните, които се възползваха от сключения мир и нахлуха във Франция.

През май хиляда осемстотин и трета враждебните действия се възобновиха за голяма радост на Ашли. Той се завърна в Англия с пълни джобове. Съдбата отново му се бе усмихнала. Радваше се на благосклонността на Наполеон, разполагаше с достатъчно количество злато и с перспективата да спечели още повече.

Мисълта, че предава собствената си родина, въобще не го притесняваше. Той посещаваше старите си познати и продължаваше да бъде приеман във висшето общество. Играеше комар и ухажваше момичетата, както винаги, но вече не се молеше на барона да изплаща задълженията му. Накратко, той живееше, както бе живял винаги. Единствената разлика бе, че от време на време предаваше поверителни сведения на французите.

Пътуването на Морган до Англия би могло да преустанови безметежното му съществуване, ако случаят ги бе сблъскал един с друг. За щастие, докато Морган бе в Лондон, Ашли се намираше в Париж, а когато се върна в Англия, Морган бе тръгнал за Франция. Както Морган се бе изплъзнал от правосъдието на драгуните, които го преследваха, така три седмици по-късно Ашли трябваше да се спасява от митничари, изпратени да го арестуват по време на една нелегална среща с контрабандиста Гарет. Митничарите също не успяха да заловят своята жертва и през пролетта на хиляда осемстотин и пета година Ашли отново се озова във Франция. Но този път вратите на Англия бяха затворени за него.

Той веднага се яви при Фуше, който отново бе получил високия си пост, и му предложи услугите си за разкриването на английски шпиони, работещи във Франция. Както винаги, Фуше цинично прие услугите му.

Вероятно някой ден Ашли щеше да престане да бъде полезен и би завършил живота си с нож между ребрата, но две щастливи събития ненадейно промениха съдбата му.

Първото стана случайно. Един ден Ашли следеше английски информатор в долината на Лоара и разбра, че въпросният мъж посещава приятели, които притежават имение, сгушено между хълмовете. Ашли разпита за собствениците му. И тогава мисълта да присвои законно цяло богатство се загнезди в ума му. Той научи, че имението се казва Сент-Андре и това име събуди спомените му. По-задълбоченото проучване разкри, че всички представители на този род са загинали по време на терора18. Но една старица смътно си спомняше, че последният представител на един по-млад клон от рода се преселил в Луизиана.

В опитите си да привлече остатъците от благородниците и да върне емигрантите, които бяха потърсили убежище в Англия, Наполеон бе върнал на притежателите им собствеността на голям брой имения, конфискувани през терора. Може би великият мъж би постъпил по този начин и за избягалите в Америка благородници, особено ако ставаше въпрос за съпругата на мъж, дал толкова доказателства за своята преданост към нова Франция на Наполеон.

Ашли забрави за шпионина, който следеше, и започна да разпитва жителите на малкото съседно селце до замъка, за да провери дали неговите предположения са правилни. Една стара семейна библия му даде необходимото доказателство.

Библията бе оцеляла по чудо благодарение на камериера на граф дьо Сент-Андре. Той бе успял да спаси няколко предмета със сантиментална стойност, между които и тази библия, в деня, когато неговите господари бяха качени на ешафода. В нея бяха вписани имената на всички Сент-Андре, рождените им дати и датите на смъртта им в течение на последните сто години.

Краят на списъка привлече вниманието му — записките се отнасяха до емигриралото в Америка разклонение на рода. Когато погледът на Ашли се спря на листа, където бе написано името и рождената дата на Леони, сърцето му учестено заби.

Малката уличница бе последната издънка на рода Сент-Андре! И той се бе оженил за нея под името Морган. Но този факт не променяше другият, решаващ факт — че той е неин съпруг.

Той трябваше да получи библията, но старият прислужник, който бе склонил да му я покаже, категорично отказа да се раздели с нея. Ашли опита последователно молби, пари и заплахи, но напразно. Затова той чисто и просто я открадна.

След като се сдоби с безценната реликва, Ашли се поинтересува от семейството, което в момента обитаваше замъка Сент-Андре. Те трябваше да се преместят, за да не съществуват пречки, които можеха да се изправят срещу предявения от Леони иск да получи правото да влезе във владение на собствеността си.

На следващия ден шпионинът се отправи към Париж и Ашли бе принуден да го последва. Той заяви, че мисията му е несполучлива, което стана причина Фуше да се отнесе доста студено към него. Лошото му настроение се задълбочи, когато Ашли повдигна въпроса, който занимаваше в момента и ума, и сърцето му.

— И вие си представяте, че аз ще ви повярвам? На тази история със сватбата? — избухна той. — Впрочем, ако приемем, че наистина сте женен за тази Леони дьо Сент-Андре, смятате ли, че Наполеон ще ви даде имение, което вече е предоставил на някой друг? И най-вече на вас — един англичанин, който е предал отечеството си.

— Наполеон има високо мнение за мен — възрази Ашли. — И ако успея да докажа, че Леони дьо Сент-Андре е моя съпруга и законна наследница на замъка, защо да не й го върне? Той е върнал много имения на техни наследници.

— Но не и такива, които вече е раздал! Забравете тези глупости и се занимавайте с нашата работа. В противен случай мога ненадейно да открия, че вече нямам нужда от услугите ви!

Ашли настоя.

— Да предположим, че сегашните обитатели на замъка са шпиони, които работят за англичаните заедно със заподозрения, който следях?

Гримасата на Фуше трябваше да се приеме за усмивка.

— В този случай нещата стоят съвсем различно.

И точно тогава късметът за втори път споходи Ашли. Той откри, че семейство Клутие, което живееше в замъка Сент-Андре, е част от група съзаклятници, чиято цел е убийството на Наполен!

Ашли постави доказателствата на бюрото на Фуше и попита триумфално.

— И сега какво ще отговорите на иска на моята съпруга?

Фуше студеното изгледа.

— Е добре, господине, ако вие можете да доведете съпругата си тук, във Франция, и ни представите доказателство, че тя наистина е последната потомка на рода Сент-Андре, възможно е нашият славен император да склони да възстанови собствеността на рода и върху имението.

Ашли се поклони.

— Утре тръгвам за Америка — заяви той. — Когато се върна, ще ви покажа всичко, което искате: жената, брачното свидетелство и всички документи за нейния произход и самоличност.

И когато Морган се върна от Батон Руж, Ашли вече три седмици плаваше в открито море. Бе предприел това пътуване с единственото намерение да открие Леони и да я заведе във Франция. Обаче изведнъж си спомни, че има да урежда една сметка с братовчед си.

Двадесета глава

Когато разбра, че Морган се е върнал от Батон Руж, Леони изпита странно чувство на радост, която потисна незабавно, припомняйки си, че този човек е нейният най-заклет враг.

Дори когато видя Морган да държи Джъстин на ръце, Леони не се успокои. Гърлото й бе стегнато и тя едва успя да произнесе.

— Господине, добър… ден… После се съвзе и продължи. — Мърси ми съобщи, че сте се върнал. Надявам се, че пътуването е било приятно.

Морган се изненада, когато усети как при вида й сърцето му започна да бие по-бързо. Той не бе очаквал такава реакция от самия себе си.

Морган заспа късно. Радостта на Джъстин му попречи да си легне навреме и го развълнува. Когато детето научи за завръщането му, то се втурна в спалнята на Морган с убеждението, че ще бъде посрещнато сърдечно. Започна да скача върху широкото легло с такъв ентусиазъм, че Морган сдържа недоволството, което бе на устата му. Джъстин го прегърна силно и призна с обезоръжаваща искреност.

— Ох, татко, колко ми липсвахте!

Вълна от нежност заля Морган — толкова могъща, че той се изуми. В този момент престана да се съпротивлява, да си търси оправдания, за да запази дистанцията между тях.

Морган бе объркан. Съзнаваше, че е повлечен по нанадолните, от което се страхуваше. Бе на ръба да се влюби в тази изключителна дребничка жена.

— Не — отговори той, — пътуването изобщо не бе приятно. А би могло да бъде, ако вие бяхте дошли с мен — вие и нашият син.

Леони стъписано го изгледа. Преглътна нервно и побърза да каже.

— Джъстин всеки ден очакваше с нетърпение завръщането ви. Липсвахте му много.

— Наистина, татко — потвърди Джъстин, като увисна на врата на Морган.

Морган се усмихна на детето.

— Ти също ми липсваше — каза той. — А на вас, скъпа, тежеше ли ви отсъствието ми?

Леони отвори уста да отговори рязко и отрицателно, но не посмя. Под въпросителния поглед на Джъстин тя промърмори с леко дрезгав глас.

— Да.

Морган се възползва от предимството, което му даваше присъствието на детето, и подметна с подигравателна усмивка.

— Аз наистина се отегчавах без вас, скъпа. Не престанах да мисля и за двамата.

По очите на Леони ясно личеше, че тя не вярва и на една негова дума, но изглежда това също я смущаваше. Морган бе доволен от резултата и спря да я обърква.

— Джъстин и аз решихме да се разходим с новата карета, която е пристигнала, докато ме нямаше — каза той. — Ще ни доставите радост, ако и вие дойдете с нас. Дори помолих Мами да ни приготви лека закуска.

Леони отново отвори уста, за да откаже, но — както бе предвидил Морган — Джъстин отново наля масло в огъня.

— О, да! Мамо! Елате с нас… Кажете „да“! — замоли се той.

Какво можеше да направи Леони?

— Разбира се, синчето ми — отговори тя, като хвърли яростен поглед на Морган. — Разбира се, че ще дойда с вас.

Джъстин избухна в щастлив смях и пусна Морган.

— Ще кажа на Ейбрахъм да изкара каретата.

— Добре, дечко, тръгвай — позволи Морган. — Ние ще вървим след теб.

— Вие ли измислихте тази разходка? — попита Леони, веднага след като Джъстин изчезна.

— Естествено, скъпа — отговори Морган с ангелско изражение. — Не е ли нормално, че изпитвам необходимост след толкова дълго отсъствие да прекарам деня със семейството си?

— Видяхте ли Доминик тази нощ? — внезапно зададе въпроса си Леони. — Той каза ли ви, че съм ходила да говоря със съдията?

— Да, видях го. Значи вие сте знаела, че той прекарва нощите в къщата.

Леони вдигна рамене.

— Разбира се. Не съм глупачка. Но вие не ми отговорихте. Каза ли ви той, че съм била при съдията?

— Да, каза ми.

— И не се ли сърдите?

— Не се сърдя. По-точно — вбесен съм.

Леони се стресна от огромната разлика между съдържанието на думите му и тона, с които бяха изречени. Зачака обяснението му. Мълчанието на Морган я обърка още повече. Тя свенливо отбеляза.

— Не изглеждате вбесен.

Морган се усмихна и тя потръпна, когато почувства натежалия му поглед върху себе си. Искриците в сините му очи я разтревожиха. Извърна глава. Какво ли замисляше той?… Защо бе толкова… привлекателен? Изключително привлекателен, в действителност!

— Каква игра започвате? Какво се надявате да спечелите?

Лицето на Морган помръкна.

— Тези въпроси би трябвало да зададете на самата себе си — възрази той и стисна зъби. — Предупреждавам ви също да не се опитвате да хитрувате с мен!

Той едва бе произнесъл тези думи, когато майордомът отвори двойната врата на големия вестибюл, откъдето изскочи Джъстин. Очите му блестяха от щастие.

— Ето ви най-сетне — викна той. — Побързайте! Ейбрахъм казва, че конете са нетърпеливи и че не бива…

— Ейбръхам… или Джъстин? — попита Морган, като се смееше.

В първия миг Джъстин се слиса, но после лицето му се озари от широка усмивка.

— Исках да ви накарам да побързате — оправда се той.

След минути и тримата бяха настанени удобно в каретата. Джъстин седеше между Леони и Морган и дърдореше оживено, без прекъсване. Когато потокът въпроси и възклицания намаля, Леони бе възвърнала равновесието си и можа да се присъедини към разговора на двамата, като че ли съзнанието й не бе обременено с никакви грижи.

И все пак не можеше да се отърси от една мисъл — какво точно подготвя той?

Морган управляваше майсторски впряга. Бе в такова добро настроение, че взе Джъстин на коленете си и му даде да подържи юздите. Когато Морган сметна, че започват да криволичат повече, отколкото тяхната безопасност го изискваше, и реши да поеме юздите, детето не пожела да ги пусне.

— Скоро ще имаш собствен впряг, сине — каза Морган. — Но докато пораснеш, ще управляваш само когато ти разреша.

Заинатеното изражение на Джъстин напомни на Морган за майка му. Детето отвори уста, за да протестира, но Леони отвлече вниманието му.

— Виж, Джъстин! — възкликна тя. — Там има лисица!

Джъстин веднага забрави основанията си за протест и с любопитство проследи малката рижа лисица, която се шмугна в храсталака.

Леони се отпускаше все повече и повече, започваше да се усмихва и да изпитва удоволствие от разходката.

— На някое специално място ли отиваме? — попита тя.

— Имам нещо предвид — отговори нехайно Морган. Но първо ще обиколим Боньор. За щастие още е рано и горещината е поносима.

Той ги разведе из плантацията и Леони изслуша обясненията му с интерес. Въпреки че продължаваше да изпитва недоверие към Морган. Леони трябваше да признае, че той полага особени грижи да й се хареса.

— А сега къде отиваме? — поинтересува се тя, когато видя, че вместо да поеме обратния път към конюшните, Морган насочва каретата по тесен път, който се виеше покрай реката.

— Още не сме закусили. Знам едно много приятно местенце, където можем да похапнем. Сигурен съм, че и вие го знаете…

Разбира се Леони се досети. Спомени, които би искала да заличи, заляха съзнанието й, но прие ръката на Морган, протегната да й помогне при слизането от каретата.

Водопадът весело бълбукаше и огромният явор хвърляше сянката си върху тревния килим — също както в деня, когато се бяха любили. Леони почервеня от срам и прониза с поглед Морган, докато той разстилаше едно одеяло и поставяше върху него кошницата с провизиите.

Джъстин бе възхитен и се зае старателно да изследва околностите, без да се интересува от възрастните.

Известно време Леони остана близо до каретата. Морган се изтегна удобно под дървото с ръце под главата и я повика.

— Елате де! Джъстин е тук, така че не рискувате нищо. Впрочем, в момента съм гладен и макар че сте изключително съблазнителна жена, предпочитам да се нахраня пред другите наслади.

Леони приседна на одеялото, колкото бе възможно по-далеч от Морган, който тихо се разсмя.

Когато изядоха закуската, приготвена от Мами, Леони бе прекалено замаяна, за да започва спор. Изтегната като котка в края на одеялото, тя полагаше усилия да остане будна.

Джъстин лежеше пред Морган и вече бе потънал в сън… Морган наблюдаваше Леони, после протегна ръка и я придърпа към себе си.

— Спете, Леони — прошепна той успокоително. — Аз също имам намерение да дремна. Джъстин вече се унесе…

Леони постави главата си на гърдите на своя съпруг и се отпусна. Топлината, обилната закуска, монотонното жужене на насекомите — всичко я унасяше. Не изпитваше неприятно чувство при мисълта да си почива следобед, притисната до мъжа, който презираше толкова силно.

Два часа по-късно Леони отвори първа очи. Внимателно се освободи от прегръдката на Морган, за да не го събуди и коленичи до него.

Погледът й първо потърси спящия Джъстин, после се спря върху Морган. Обзе я някаква необичайна нежност. Чертите му бяха спокойни от съня, горчивата бръчка на челото се бе изличила, както и саркастичният израз, който вкаменяваше лицето му.

Леони спонтанно посегна и проследи с пръсти очертанията на устните му, дланта й лекичко погали бузата му.

Джъстин се размърда. Леони се приближи към него.

— Ш-шт! — прошепна тя. — Остави баща ти да си почине, върна се късно през нощта… Искаш ли да отидем до езерото?

Това беше в момента най-голямото желание на Джъстин. Отдалечиха се безшумно, за да не смутят съня на Морган. Свалиха обувките си, но докато Джъстин блажено цапаше, Леони си позволи само да потопи пръсти в прохладната вода.

Слънцето приличаше и тя с копнеж си представи как голото й тяло се гмурка в дълбините на езерото. Присъствието на Морган обаче я смущаваше. Но не задържа Джъстин. Позволи му да се съблече и той зацамбурка весело в плитките бистри води.

Щастливият смях на малкото момче събуди Морган.

Той премига, после забеляза Джъстин и Леони. По устните му се плъзна лека усмивка. Морган не можеше да откъсне възторжени очи от гледката, която представляваха майката и детето.

Погледна лицето и на Леони и от израза й Морган се досети, че при други обстоятелства тя не би се двоумила да се съблече и да сподели лудориите на сина си. Зърна босите й крака и се изкуши за миг да се присъедини към тях.

После се отказа от тази идея и се облегна на дървото. Задъвка стръкче трева и със свито сърце си спомни, че никога не е виждал собствения си син да играе толкова непринудено и безгрижно. Стефани никога не би му позволила. Но Леони не бе негова съпруга и Джъстин не бе негов син… Така че сравнението бе неуместно.

Известно време Морган мързеливо се чудеше как ли ще реагира Леони на плана му за останалата част от деня. Той не си служеше безогледно с Джъстин, за да й налага решенията си, но се възползваше от очевидната любов на Леони към сина й. Тя никога не би приела да отиде на разходка сама с него.

Планът постепенно се зараждаше в ума му. Идеята му хрумна, след като прочете една бележка от майка си, която го предупреждаваше, че на следващата вечер са поканени на прием в чест на Арон Бър.

Какво, по дяволите, щеше да прави бившият вицепрезидент в Начес? И защо майка му си въобразяваше, че Леони и Морган ще искат да присъстват на този бал?

Морган скъса бележката. Беше раздразнен. Арон Бър бе последната му грижа. Леони и Джъстин изцяло изпълваха ума му. Когато отиде да поздрави майка си, Морган смяташе да поговори с нея за тях, но Ноел гр изпревари.

— Никога не съм осъждала жена ти — започна тя. — Впрочем, дори не съм си позволила и да правя преценки, но ако не си установил, че Леони има само три рокли, считам за свое задължение да ти обърна внимание. Намекнах на Леони, че след като е твоя съпруга, не трябва да изпитва неудобство и трябва да си поръча няколко нови тоалета. Уверявам те, че нито една от думите ми не можеше да я засегне. Нали ми вярваш?

Морган започна да я успокоява.

— Знам колко сте внимателна, мамо. И така, нейният отказ ви попречи и вие се отказахте от идеята си?

— Не. Помолих Мърси да ми даде мерките на Леони и поръчах на госпожа Добсън пълен летен гардероб… Също за Ивет и за малкия.

— Ясно. И сега аз трябва да доведа идеята ви докрай…

— Ами, виждаш ли… Повечето от роклите вече са готови за проба…

— И вие искате аз да я заведа при модистката?

— Да, Морган, ако можеш да се намесиш…

— Добре — въздъхна Морган. — Още не знам как ще го постигна, но тя ще посети госпожа Добсън. Кога?

— В три часа, ако успееш да го уредиш.

— Разбрахме се — в три.

Докато разговаряше с майка си, нещата му се струваха прости, но сега не бе толкова самоуверен. Погледна часовника си, на чиято верижка все така висеше златното златно кръстче ни забеляза, че почти не му остава време до определения за проба час. Бе убеден, че тя ще протестира, но може би… благодарение присъствието на Джъстин…

Морган стана и се приближи толкова безшумно, че Леони не чу стъпките му. Прегърна я през кръста и целуна шията й.

Лерни подскочи, вбесена, че сърцето й предателски се разби. Морган прошепна в ухото й.

— М-мм! Следващия път, когато дойдем тук, ще оставим Джъстин у дома…

Леони за миг онемя. Една част от съществото й копнееше да отстъпи, но друга отхвърляше подобна мисъл, като обвиняваше Морган, че си играе с чувствата й.

— Не мога да оценя подобна забележка — каза тя най-после — Ако си въобразявате, че това, което се случи тук, ще се повтори — жестоко се лъжете!

— Така ли?

Хвана ръката й и я принуди да се обърне към него. Тя го погледна решително. Срещна развеселените му, дръзки очи и това съвсем не й хареса.

— Да, точно така — потвърди тя. — Ние се договорихме, че нашият брак няма да бъде истински. И това споразумение е подкрепено с вашия подпис… Ако употребите сила, ще потърся съдействието на правосъдието и за това!

— Хайде де! Вие наистина споменахте такова нещо. Трябва да ми покажете това споразумение тези дни… настоявам. Страхувам се, че слабата ми памет отново ми изневерява.

— Късата памет е много удобно извинение, господине! И често прибягвате до нея.

— Нали?

— Подигравайте се, но няма да ви е толкова весело, когато съдията Денджърмонд ви задължи да възстановите зестрата ми.

— Е, значи й за двамата не остава друго, освен да изчакаме…

Леони щеше да продължи, но Джъстин излезе в този момент от водата. Тя се зае да го подсуши и да го облече. Разговорът спря дотук.

Качиха се в каретата. Леони стоеше скована, с вперен поглед право пред себе си. Не се отпусна, дори когато видя къщата в далечината.

Но когато забеляза, че Морган отминава къщата, без дори да задържи препускащите коне, тя се завъртя нервно на седалката.

— Нова изненада ли? — запита.

— Не съвсем — отговори Морган, без да изпуска пътя от очи. — Едно неизбежно посещение е по-точното определение.

— И при кого е това „неизбежно посещение“? — високомерно подметна Леони.

— При шивачката, представете си…

Двадесет и първа глава

Леони настръхнала замълча. В каретата настъпи такава заплашителна тишина, че дори Джъстин я усети. Той въпросително погледна майка си.

— Притеснявате ли се от нещо, мамо? Не искате ли да дойдете с нас при шивачката?

— Разбира се, че не, миличък — отговори Леони, като с усилие овладя гласа си. — Просто баща ти трябваше да ме уведоми предварително…

— Щях да го направя — прекъсна я Морган, — но ако ви бях казал, щяхте да намерите някакво извинение и да откажете.

— Защо, мамо? — попита Джъстин. — Не харесвате ли шивачката?

— Не, не, скъпи, шивачката ми е много симпатична — отговори Леони. — Само че имах други планове за този следобед.

— Нещо по-интересно ли, мамо? — настоя Джъстин.

Леони нервно се размърда, но отново се овладя.

— Вече не си спомням — промърмори уклончиво тя.

— Е, тогава ще дойдете с нас — заяви доволно Джъстин.

Морган сдържа смеха си. Леони го изгледа вбесена, но трябваше да се овладее. Останалата част от пътя премина спокойно.

Госпожа Добсън живееше в покрайнините на града. Къщата й бе малка и кокетна, с бяла ограда, по която пълзеше зеленина.

Морган завърза конете и помогна на Леони да слезе. Той усещаше раздразнението й и стисна устни, за да прикрие усмивката си. Очевидно малката госпожа не обичаше да бъде насилвана и да й налагат чужда воля.

— Госпожа Добсън е много приятна жена — прошепна той в ухото и. — Не трябва да се страхувате от нея.

Леони упорито отбягна погледа му и дори веселото бърборене на Джъстин, не успя да намали ожесточението й. Детето подскачаше около Морган, без да си дава сметка за искрите, които прехвърчаха между възрастните.

Като осъдена на смърт Леони се остави да я въведат в салона на госпожа Добсън. Стаята бе приятна, с широки прозорци, пъстроцветни памучни завеси и плътен вълнен син килим на пода. Приятен аромат на смола се разнасяше от паркета, а мебелите от дъб бяха лъснати до блясък.

Госпожа Добсън — приветлива вдовица, майка на четири дъщери — ги посрещна сърдечно. Тя професионално огледа тънката фигурка на Леони и гъвкавото телце на детето.

— Струва ми се, че някои дрехи ще са ви но мярка, без да са необходими поправки — доволно констатира тя.

Когато видя, че Джъстин разглежда стаята с вида на палавник, готов да направи някаква беля, тя побърза да добави.

— Може би трябва да започнем с пробите на малкия господин. Вашата свекърва поръча само най-необходимото. През това време разгледайте тези модели, за да изберете какво би ви подхождало.

Леони се вцепени. Едва изчака Джъстин и госпожа Добсън да излязат от салона и рязко се извъртя към Морган.

— Как си позволявате! — изсъска тя. — Как смеете да заговорничите с майка си зад гърба ми? Ние не искаме вашата милостиня! Господи! За какъв се мислите — вие и вашето семейство — че си позволявате да решавате вместо мен?

Морган замислено я наблюдаваше. Ако тя се преструваше, играта й бе забележителна.

— Защо един подарък от няколко рокли ви обижда до такава степен? Аз съм богат, а както вие сама признахте, единствената причина, която ви е довела тук, са парите. Защо ме упреквате, че харча една безкрайно малка част от своите пари за вас?

— Няма да приема от вас нищо, с изключение на това, което законно ми принадлежи!

— Защо тогава не разгледате дрехите като част от моя дълг към вас?

— Дрехи ли! И вие смятате, че аз ще прахосвам зестрата си за парцали?

— А за какво имате намерение да я изхарчите?

— Тази сума е определена изцяло за замъка Сент-Андре — отговори Леонй.

— А, да… родовото имение! — присмя се Морган. — Наистина е непростимо от моя страна, че забравих.

— Вие сте отвратителен! Проклинам деня, в който се запознах с вас!

Тук вече Морган кипна. Сграбчи китката й и я придърпа към себе си.

— Не го проклинате повече от мен! — изръмжа той. Тя бе дяволски съблазнителна. Той забрави всякаква предпазливост, отметна назад главата й и жадно впи устни в нейните. Не можеше да устои на силната страст, която се надигна в него при допира до това желано тяло, завладяло сънищата му.

Въздействието на тази целувка върху Леони бе също така могъщо. Тя се опита да се бори срещу собственото си желание. Но несъзнателно се притисна към мъжа и когато той сключи ръцете си около нея, въздъхна блажено. Устните й отговориха на целувката на Морган. Гръдта й се надигаше и горещи вълни заливаха тялото й. Чувствената й природа се събуди като най-после пуснато на свобода диво животно. Пръстите й потънаха в черните му коси и Леони инстинктивно раздвижи ханша си, като се притискаше към слабините му, щастлива от усещането, че и той е напрегнат също толкова, както и тя.

Но след известно време разумът й се върна и тя с усилие изтласка от съзнанието си насладата от неговите ласки. Рязко се изтръгна от прегръдката му и отстъпи няколко крачки.

— Нямате право да ме докосвате! — изкрещя тя, като все още се задъхваше. — Обещал сте! Няма да ви разреша повече да се приближите до мен. Само опитайте отново! Ще съжалявате, че сте ме докоснал дори с пръст!

Морган замръзна. Обхваналата го страст бавно се оттегляше.

— Малка уличница! — процеди през зъби той. — Влиза ли в плановете ви да ме дразните и да се подигравате с мен? Трябва ли да лазя в краката ви, за да докажа страстта си? Това ли е следващият ви ход? Пазете се! Тази игра не може да остане ненаказана! Ние не винаги ще бъдем сред хора. Заклевам се, че няма да ви оставя да пазите това, което така щедро предлагате!

Леони пребледня от възмущение.

— Веднага ме отведете в Малкия Боньор — заповяда тя. — Не искам да оставам тук. Не искам роклите, които вие купувате!

Морган стисна зъби.

— Не! — сухо заяви той. — Спомнете си, че сте моя жена и сте длъжна да се обличате както подобава.

— Толкова ли сте зависим от хорското мнение?

— Не, изобщо не се интересувам от него! Но вие се опитвате да превърнете ограниченията на вашия гардероб в предимство. А влагате прекалено много усилия в нещо, което е безполезно. Ще пробвате роклите, които госпожа Добсън е ушила, и ще изберем още!

Тъй като Леони направи опит да протестира, той добави с ледено учтив тон.

— Ако откажете, ще ви завлека в пробната и ще ви съблека със собствените си ръце.

Леони се почувства победена, но се опита да придаде спокойно изражение на лицето си, което обаче не можеше да излъже никого, и се поклони.

— Добре, ще отстъпя пред насилието. Ако по този начин искате да успокоите съвестта си, това си е ваша работа!

Леони отчаяно търсеше причина, за да критикува изработеното от госпожа Добсън. Но за нещастие не успя да открие никакъв недостатък. Всичко бе прекрасно, а Леони бе прекалено женствена, за да не оцени малките чудеса, излезли изпод ръцете на шивачката.

Ноел бе поръчала само две бални рокли. Едната бе от златистожълта коприна и с нея Леони приличаше на кралица. Другата бе от зелен сатен и подчертаваше цвета на очите й. Всекидневните рокли още не бяха готови, но госпожа Добсън обеща, че ще се постарае да завърши няколко от тях за другия ден. Уговориха се да ги изпрати в Малкия Боньор заедно със златистожълтата рокля, която трябваше малко да се скъси.

— Ще ми е необходимо още малко време, за да довърша и зелената рокля — добави госпожа Добсън. — Не мога да я направя преди сряда заедно с останалите. Това късно ли е?

Леони беше във възторг от чудесата, които бяха разстлани пред очите й, и не отговори.

— Чудесно! — каза Морган вместо нея.

Леони направи опит да устои на примамливата прелест на тоалетите, които госпожа Добсън предлагаше, но преди всичко тя беше жена. Стоеше като гладно хлапе пред витрината на сладкарски магазин и с поглед изяждаше муселините, дантелите и украшенията, като приемаше всички предложения на шивачката. Оставаше да изберат и обувки. Госпожа Добсън внимателно измери малкото краче на Леони и пое задължението да изпрати да пробва няколко чифта, за да може Леони да направи своя избор.

Леони премери всичко, но внимателният поглед на Морган, впит през цялото време в нея, разваляше удоволствието. За щастие присъствието на Джъстин крепеше настроението й. Въпреки че започваше да скучае, неговият ентусиазъм към балната златистожълта рокля бе почти толкова бурен, както и на майка му.

— О, мамо! Колко сте красива! — извика детето. — Нали, татко?

Морган, който не отделяше очите си от Леони, отговори дрезгаво.

— Да, синко, красива е! Невероятно красива!

Изречението не бе продиктувано от правилата на доброто възпитание. Леони наистина бе прелестна. Роклята се спускаше по тялото й, като очертаваше прекрасно оформените гърди, кръшния кръст и женствения ханш, а цветът само засилваше златистите точици в очите й и блясъка на спуснатите коси.

Морган затаи дъх, желаеше я почти до болка… и изобщо не се интересуваше каква игра е замислила.

Лицето на Леони изразяваше изненада, примесена с удоволствие. Удоволствие от прекрасната, елегантна рокля. Тя дори забрави присъствието на Морган. Очевидно беше щастлива и Морган усети, че е готов да й купи стотици и стотици рокли, само и само да вижда сияйното й лице. Едва след миг Морган вътрешно се подигра със себе си…

Обратния път към Малкия Боньор изминаха почти в мълчание. Самият Джъстин не бе склонен да бърбори. Морган бе потънал в мислите си. Сиря пред къщата, свали Леони и Джъстин и отиде да прибере каретата. Детето тръгна към кухнята, за да вечеря и Леони потърси убежище в летния павилион. Искаше да проясни съзнанието си.

Тя се сви на кълбо в едно кресло и се загледа във спускащите се като водопад преплетени глицинии. Помъчи се да проумее поведението на Морган. „Той пак се е променил — каза си Леони. — Преди заминаването му за Батон Руж се държеше толкова противно, а сега… той е толкова… толкова… предразполагащ…“

Потънала в размисъл, тя откъсна цвят бледолилава глициния и несъзнателно започна да къса листчетата му. Защо не бе побеснял от посещението й при съдията Денджърмонд? И защо тя го намираше толкова привлекателен?

„Ето че намесвам чувствата в работата — призна си тя. — Няма да допусна тази грешка в бъдещите си отношения със Слейд!“

Решението възвърна част от увереността на Леони и тя бавно се отправи към къщата, като си повтаряше как е длъжна да се държи занапред с Морган Слейд.

Прибра се в стаята си, след като мина през стаята на Джъстин, който се бе разположил като малък принц. Поръча да й приготвят банята и чак когато се отпусна в сапунената вода, Леони осъзна, че трябва да преустанови тези семейни събирания на храна около масата и това подобие на съпружеско щастие. Отсега нататък щеше да отказва да участва в тази странна комедия.

Рязко изскочи от водата, ухаеща на рози, отказа помощта на Мърси и спокойно заяви.

— Нямам нужда от теб тази вечер. Ще вечерям в стаята си. Помоли Мами да ми приготви нещо и прати някой да донесе храната след час.

Мърси се ококори, но като видя заинатеното изражение на господарката си, вдигна рамене и се подчини.

Когато Морган слезе за вечеря, бе неприятно изненадан — в трапезарията откри само Ивет, Робърт и Доминик.

— Леони ще закъснее ли? — попита той.

— Леони няма да слезе гази вечер — отговори смутено Ивет. — Малко е неразположена.

— Ясно. Ами, след като жена ми не благоволява да ни дари с присъствието си, да сядаме на масата…

Морган седна и направи знак на братята си да последват примера му.

— Всъщност — подметна той, — обяснете ми защо по-често ви виждам у дома, вместо у вас?

Робърт пламна от смущение и се покашля, за да прочисти гърлото си, но Доминик безсрамно отговори.

— Виж, Морган, много ни липсваш. Идваме единствено, за да се насладим на компанията ти.

По изражението на Морган можеше да се отгатне, че той наистина се забавлява.

Няколко часа по-късно той стоеше до прозореца на спалнята си, взираше се в нощния мрак и изобщо не му бе до светски удоволствия.

Усещаше, че Леони му се сърди, защото бе използвал майчината й любов, за да осъществи своя план. Все пак и някои моменти от деня тя изглеждаше щастлива и дори — въпреки явното й нежелание да приеме тоалетите — не му бе направила впечатление на истински вбесена.

Тогава защо не бе слязла на вечеря? Защо се мусеше? Ами ако наистина не се чувства добре?

Той замислено погледна двойната врата, която разделяше спалнята на Леони от неговата — врата, която никога не бе отварял и чийто праг не бе прекрачвал… Но… ако тя е болна?… Не трябваше ли да се осведоми за здравето й? Морган решително се отправи към вратата и я отвори.

Мракът бе почти непрогледен. Тънкият лунен сърп едва очертаваше черните контури на мебелите. Той почака очите му да свикнат с тъмнината и се плъзна в стаята. Сребристият лъч на луната пропълзя към леглото. Морган крадешком се приближи и се взря в лицето, закрито с къдрици от червено злато. Старата памучна нощница се бе смъкнала на рамото и очертаваше едната й гърда.

Желание замая Морган, той почти се подаде на увличащата сила на това властно чувство. Но един въпрос надделя. Защо бе нахлула тя в живота му?

Готвеше се тихичко да се оттегли, когато Леони изстена насън. Инстинктивно той постави ръката си върху челото й и прошепна.

— Не се бойте, скъпа.

Звукът от гласа му я събуди. Тя впери поглед в тъмния силует, който се надвесваше над нея. Полузаспала, тя не го позна веднага и за секунда в съзнанието й нахлу спомена за ужасната нощ, когато бе загубила девствеността си. Несъзнателно Леони сви юмрука си и силно удари натрапника по лицето. Ударът сцепи устната му.

— Дявол да го вземе! — изруга през зъби Морган. Сграбчи китките й, за да й попречи да разкраси съвсем лицето му.

— Спокойно, лъвице! — изръмжа той, докато Леони отчаяно се бореше.

Тя го позна и веднага се укроти.

— Вие ли сте? — попита тя колебливо.

— Да, кой друг.

— Но какво правите тук? Боже мой, Джъстин… Нещо се е случило с Джъстин?

— Не, всичко е наред.

Тя усети топлината на ръцете му върху своите и рязко ги издърпа.

— Ами добре, щом като Джъстин няма нужда от мен, вие какво правите тук? — попита тя, готова за нападение.

— Дойдох да проверя дали не сте болна. Тъй като не слязохте за вечеря, аз се разтревожих…

— Наистина ли? — попита Леони, която не се бе сетила за тази възможност.

— М-мм… Имате ли свещ наоколо? Мразя да разговарям на тъмно.

Леони забрави своята неприязън към него и протегна ръка към свещника, поставен на нощното шкафче. И тогава видя устната му, която започваше да се подува.

— Боже мой! — възкликна.

Така и подозирах — примирено заяви Морган. — Ще знам поне, че не трябва да ви будя ненадейно занапред.

Леони изпитваше угризения, че му е причинила отново болка, когато той просто бе проявил внимание. Затова предложи.

— Оставете, аз ще се погрижа.

И преди той да успее да възрази, Леони скочи от леглото, грабна една кърпа и я потопи в каната с вода, която стоеше на тоалетката.

Коленичи пред леглото и започна да почиства кръвта, която сълзеше от наранената устна.

Морган мислеше за всичко друго, но не и за устната си. Тялото на Леони бе съвсем близо, лекият парфюм с ухание на рози гъделичкаше ноздрите му. Той усети сладостна болка да свива слабините му.

Чак когато Леони се отпусна на пода, седнала на пети, за да огледа резултата от усилията си, тя осъзна колко непристойна е позата й. Пламъкът на свещта хвърляше златиста сянка върху леглото, а Морган бе ужасно красив. Погледът й се спря на отворения му халат, който откриваше гърдите и тя несъзнателно предположи, че той няма нищо йод него. Опита се да не обръща внимание на странната жар, която обля корема й. А фактът, че самата тя бе почти гола, изведнъж я порази и тя твърдо заяви.

— Ами, мисля, че това е всичко, което мога да направя засега. Лека нощ!

Морган усещаше как кръвта се оттегля от главата му и прошепна дрезгаво.

— Искам да ви любя…

При тези думи Леони се разтрепери от главата до петите. Опита се да пробуди яростта, която бе убедена, че дреме в дъното на душата й и започна да си припомня всички причини, които налагаха да го изхвърли през вратата. За нещастие нищо не се задържаше в главата й с изключение на пламенното желание, което я тласкаше към него.

Един срещу друг, затаили дъх и без да помръдват, те дълго се гледаха в очите. Най-накрая Леони решително поклати глава и произнесе.

— Не! Не искам!

Морган не помръдна. Очите му все така не се откъсваха от нейните и той каза, като наблягаше на всяка дума.

— Страхувам се, че не ме разбрахте добре. Аз не искам разрешението ви да правя любов с вас. Просто заявих какво желая да направя… И какво ще направя!

Двадесет и втора глава

Думите му бяха посрещнати с мълчание, заредено с напрежението на гръмотевична буря, която всеки миг ще се разрази. Очите на Леони яростно искряха и тя скочи на крака.

— Не! Забранявам ви!

— Така ли?

Той я хвана за раменете и я притегли към себе си. Разкъсвана от ярост и отчаяние, Леони почувства как я увлича буен водовъртеж от страст.

Все пак реши да устои на атаката му, като си припомни всичките си решения от същия този следобед и се опита да го отблъсне… Но устните на Морган бяха прекалено убедителни. Нежно и неумолимо той събуждаше желанието й и я правеше беззащитна пред зова на собствената й плът. Полумъртва от срам, Леони призна, че копнее да се потопи в екстаза, който той вече и бе разкрил.

Жаждата на Морган бе още по-силна от нейната. Ръцете му трескаво изследваха гъвкавото стегнато тяло. Ако Леони бе продължила да се съпротивлява, може би той щеше да овладее мъжката си природа. Но чувствата, които изпитваше, явно намираха отклик у нея и докато той настойчиво завладяваше устните й, тя загуби битката, която водеше със самата себе си.

Леони несъзнателно повдигна ръце и ги обви около врата на Морган. Притисна се към него. Желанието й беше толкова неподправено и импулсивно, че тя дори не помисли за своите задръжки и своето недоверие. Останаха единствено устните му, които покриваха с целувки лицето й, и ръцете, които я влудяваха.

Леони се подчини на някакъв първичен инстинкт и плъзна ръката си към голата му гръд йод халата. Погали го. Усети гладката и стегната кожа. Пръстите й се плъзнаха по мускулите на гърдите му, после развързаха колана и се спуснаха надолу.

Дишането на Морган се накъса, въздухът не му стигаше и той учестено задиша. Опиянен от ласките и, той разкъса нощницата, изхлузи халата си и страстно я прегърна. Цялото същество на Леони трепереше от копнеж и наслада да бъде гола в ръцете му. Тялото й се напрегна, тя се изви и го обви с краката си.

Морган изпитваше непреодолимо желание да проникне в нея, но въздържаше пламенността си. Очакваше нетърпението й да се отдаде да се изравни с неговата страст да я притежава. Той леко се отдели от нея и я погледна. Погали гърдите й, плъзна длан към плоския корем, леко проследи извивката на ханша и после ръката му продължи, без видима припряност, към златистия триъгълник.

При този допир Леони потръпна. Изпита някакви непознати досега усещания между бедрата и със слаб стон изви кръста си. Морган откликна на този повик и пръстите му се спуснаха по-ниско. Започна да я гали, да обсебва нейната интимност, като изпитваше такова удоволствие, каквото й даряваше. Леони се отдаваше на ласките му без задръжки, цялото й чувствено същество бе отворено и тя отвръщаше жадно на целувките и докосванията му.

Чак тогава Морган позволи на желанието му да го увлече и проникна в нея. Телата им се сплетоха и се раздвижиха в ритъма на насладата. Той засили натиска и изцяло потъна в нея. Никога не бе достигал такава хармония с друга жена… след щастливите години на брака му със Стефани.

Горчива усмивка изкриви лицето му. Явно бе обречен да обича жени, за които лъжата беше нещо толкова естествено, както и дишането.

Той притисна силно Леони към себе си и устата му се впи в нейната. Тя открехна устни, но грубостта му я изненада. Като че ли желаеше да й причини болка. Тя се вцепени в ръцете му и опита да се изскубне от прегръдката му.

— Спрете! — задъха се тя. — Спрете, господине!

Странно, думата господине изтръгна Морган от мрачните му мисли. Той лъчезарно се усмихна, още по-силно я прегърна и попита.

— Скъпа, не ви ли се струва, че е време да престанете с този господин. Все пак е доста церемониално след всичко, което правим заедно!

Леони се изчерви и се помъчи да се отдели от него.

— О, не! — заяви Морган и я придърпа към себе си. — Произнесете името ми, Леони! Кажете: Морган.

Леони поклати глава.

— Хайде, кажете! — настоя нежно той.

Тя мълчаливо се заинати. Морган се разсмя и устните му зацелуваха гърдите й, а ръката му затанцува между бедрата й.

Леони бързо сграбчи безочливата ръка и заекна.

— …Морган.

Морган долови, че името му придобива ново звучене, което му хареса. Освободи ръката си и продължи настойчивата си атака, като промълви.

— Кажете: Морган, скъпи…

Зелените очи мятаха мълнии.

— Не! — задъха се тя.

— И защо? — престорено се учуди той. — Сега ще видим дали ще успея да променя мнението ви.

Той й отне всякаква възможност да му отговори, като покри устните й със своите. И, неспособен да устои на магнетичното й тяло, отново проникна в нея с цялата сила на своята страст. Леони бе замаяна, изтощена, блажено опиянена. Когато Морган най-накрая се отдръпна, тя потъна в някаква сладострастна омая. Знаеше само, че копнее да заспи… да заспи гола в прегръдките на Морган… И потъна в сън.

Морган не успя да заспи толкова бързо. Тялото му си почиваше, но съзнанието му трескаво работеше и мислите му не бяха радостни.

Той вече осъзнаваше, че е бил достатъчно луд, за да се влюби в Леони Сент-Андре, но тази констатация му костваше мъчителни усилия и остави горчив вкус в устата му. А мисълта, че действително би могъл да бъде неин съпруг, го вдъхновяваше още по-малко.

Той рязко отблъсна Леони и се надигна на лакът, за да я разгледа. Какъв ангелски вид имаше, докато спеше! Изправи се и стана от леглото.

Взе халата си, навлече го и след като хвърли последен поглед към Леони, се прибра в своята спалня.

Когато Морган най-сетне заспа, лицата на Леони и Стефани се смесиха в сънищата му. Още по-зле — неговият стар кошмар, който не го бе измъчвал от години, отново го навести. Морган препускаше в галоп по пътя за Начес и знаеше, че животът на сина му е в опасност. Но когато успяваше да стигне — както винаги — го очакваха безжизнените тела на съпругата и детето му. Той се приближаваше, искаше да ги види още веднъж, за да се убеди, че са те… но това бе лицето на Леони, а проснатото до нея дете бе Джъстин!

Морган мъчително изстена и се събуди, лепкав от пот, с бясно биещо сърце. Подчини се на някакъв внезапен импулс, стана и отново влезе в стаята на Леони. Когато видя, че тя все още продължава да спи дълбоко, въздъхна с облекчение и тръгна към стаята на Джъстин.

С трепереща ръка Морган погали черните къдрици, осъзнавайки нарастващата нежност, която изпитва към детето.

Върна се успокоен в стаята си и най-накрая заспа в мир със себе си.

Когато Леони се събуди, бе едновременно щастлива и разочарована, че е сама в широкото легло. Погали възглавницата, където бе лежал Морган. После побесня от този изблик на чувства и рязко дръпна ръката си.

Седна в леглото и дръпна шнура на звънеца изненадващо грубо. Разбиращият поглед, който Мърси хвърли към събраните завивки и разкъсаната нощница, само засили лошото й настроение.

Мърси лукаво се подсмихна и съучастнически попита.

— Мадам добре ли прекара нощта?

Леони й метна убийствен поглед и сухо нареди.

— Приготви ми банята, Мърси… и ми спести бръщолевенето си!

Мърси не се засегна от грубостта на Леони, безшумно се изкикоти и изчезна. Леони бе убедена, че малката й прислужничка няма да пропусне да раздрънка новината, докато надзирава приготвянето на банята и от все сърце я прати по дяволите.

Какво можеше да направи? Леони изкара отчаянието си на нещастната нощница, като я сви на топка и я засипа с юмручни удари. Това малко я разтовари и тя изчака банята си, като се чудеше какво ще й поднесе днешният ден. И най-вече — как да се държи в присъствието на съпруга си?

Тази нощ окончателно бе разрушила всички бариери, които тя можеше да изправи пред него. Леони допускаше, че се превръща в негова играчка и въпреки това бе влюбена в Морган до полуда. Гледаше на бъдещето със страх, в който се прокрадваше надежда и увереност за удоволствие. Спомни си ласките и целувките му и несъзнателно въздъхна — от страст и от срам.

Мърси се появи и съобщи, че ваната е готова. Когато Леони се потопи в топлата ароматна вода, се опита с усилие да заличи спомена от тази нощ.

Тя се изкъпа мълчаливо, като през цялото време се стремеше да избягва въпросителния поглед на Мърси. Позволи й да я разтрие и да изсуши косата й, без да продума.

Чак когато примирената Мърси й протегна роклята от жълт лен, Леони отвори уста.

— Поне ти ще си доволна — изръмжа Леони. — Господарят ми поръча рокли. Ще пристигнат днес. Най-после ще имаш възможност да избираш какво да облека за вечеря!

Мърси се усмихна доволно и всичките й зъби блеснаха, но Леони не споделяше радостта й. Вече облечена и сресаната, тя се отправи към трапезарията със свито сърце. Но беше готова да срещне противника си. Още повече се вбесяваше от факта, че не бе направила никакво усилие, за да попречи на Морган Слейд при осъществяването на намеренията му.

„И ще го наричам господине“ — реши тя, като се сети за начина, по който я бе принудил да произнесе името му.

Но когато влезе в трапезарията, готова за битка, за нейно огромно разочарование стаята беше празна. Майордомът я осведоми, че господарят е наредил да занесат закуската в стаята му.

— А госпожица Ивет?

— Мисля, че госпожицата не е добре.

Леони веднага се разтревожи и хукна към стаята на Ивет, за да види какво й е. Ужаси се, когато я видя в леглото.

— Какво става, скъпа? — попита тя. — Не изглеждаш добре.

Ивет бе отпуснала глава на възглавниците, лицето й бе по-бледо от обикновено, но тя се насили и слабо се усмихна.

— Няма нищо — промълви тя. — Сигурно съм яла нещо, което не ми е понесло. До утре ще мине.

Леони не бе убедена. Тя постави ръката си на челото на сестра си и разтревожено я загледа. Знаеше, че Ивет е склонна да скрие истината, за да не й създава грижи.

— Заклеваш ли се, че не ме лъжеш?

— Разбира се, Леони. Просто съм малко неразположена. Утре ще съм на крак. Не се тревожи!

Леони седна на ръба на леглото да поговорят. Постепенно Леони се успокои и разказа за роклите, които Морган бе поръчал.

— Ще си ги разделим — добави тя. — Утре ще си избереш, които ти харесат.

Тя видя, че Ивет се двоуми и побърза да добави.

— Без възражения! Не ми казвай, че Слейд е мой съпруг и не е длъжен да те облича!

Ивет усети острите нотки в гласа на Леони и втренчено я погледна.

— Ти не желаеше той да ти купува каквото и да е, нали?

— Какво искам аз, няма значение — въздъхна Леони и отклони погледа си.

— Слушай — каза Ивет, — не искам да бъда нетактична, но не мога да не се интересувам дали си щастлива тук. Понякога намирам, че се държиш странно. Съжаляваш ли, че дойде и откри Слейд?

Леони се измъкна с някаква остроумна забележка. Но когато остави Ивет, нейният въпрос продължи да звучи в главата й. Съжаляваше ли, че е дошла при Морган Слейд? Трябваше да признае, че каквото и да й поднесеше той в бъдеще, тя за нищо на света не би се лишила от присъствието му.

Двадесет и трета глава

Дрехите пристигнаха следобед. Мърси онемя от възторг пред дантелените нощници, копринените халати и елегантните тоалети. Леони се помъчи да остане безразлична. Разкошната златистожълта вечерна рокля бе преметната на един фотьойл. Доставката включваше и други женски аксесоари, между които прозрачно бельо, което задържа вниманието на камериерката. Леони на драго сърце би я зашлевила заради лукавите погледи, които й хвърляше от време на време.

— Исусе! — за двадесети път възкликна Мърси. — Колко красива ще бъдете!

— Но ти въобще няма да бъдеш! — каза Леони, като я имитираше. — Ако не започнеш да подреждаш всичко това.

— Вие съвсем не сте в настроение — подметна Мърси с обидено изражение.

Леони се насили да й се усмихне. Все пак не трябваше да изкарва озлоблението си върху камериерката.

— Добре де, добре — промърмори тя. — Моля те само да започнеш да прибираш всички тези неща.

— Какво? Преди да съм ги разгледал? — възрази Морган, който стоеше на вратата, свързваща спалнята на Леони с неговата.

При звука от гласа му Леони се изплаши, че сърцето й ще се пръсне. Не го бе виждала цял ден и се чудеше дали той нарочно не я избягва. Не само че не бе благоволи да слезе на закуска, но и на обяд бе наредил да качат храната в стаята му.

Отначало Леони смяташе да отиде и да го нападне в убежището му, но споменът за последното й посещение там промени намеренията й. Бе обмислила претенциите си и бе подготвила укорите, които бе решила да му отправи. Сърдеше му се, че я поставя в такова зависимо положение.

Ожесточението й не изчезна ат неочакваното му появяване. Той наистина бе красив в тъмнозеления костюм. Изглежда се подиграваше с нея, като отлично съзнаваше реакциите, които провокираше.

Леони си пое дълбоко дъх и стисна несъзнателно юмруци.

— Остави ни, Мърси! — заповяда тя. — Трябва да поговоря с господин Слейд.

При думата господин Морган сви очи.

— Да, Мърси, остави ни — повтори той. — Трябва да науча жена си как се произнася името ми!

Леони се изчерви. Мърси отвори широко очи, остави леката като паяжина нощница и излезе.

Но когато останаха сами, Леони установи, че всички нападки, които бе подготвила толкова старателно, се стопяват в негово присъствие. Тя се бореше срещу зова на сърцето си и с огромно усилие успя да събуди вяло желание да го напада.

— Трябва да си изясним нещата, господине — започна тя с леден тон. — Това положение е недопустимо и е крайно време да го прекратим.

— Точно такова е и моето мнение — отговори Морган, като небрежно прекара ръката си по купчината бельо, което Мърси бе оставила върху едно от тапицираните с кадифе кресла.

Напълно объркана, Леони смаяно отвори очи, после се съвзе и недоверчиво попита.

— Искате да кажете, че сте склонен да възстановите зестрата ми?

Морган грижливо подбра думите и бавно отговори.

— Възможно е. Зависи какво ще ми дадете в замяна.

Леони смръщи вежди.

— Не ви разбирам. Аз вече ви дадох това, за което се споразумяхме — ръката си, искам да кажа.

— Но представете си, ме ви помоля да останете при мен с Джъстин?

Леони усети някакво странно стягане в слабините и с усилие се сдържа да ме изкрещи, че приема с радост. Но недоверието, което все още тлееше дълбоко в душата й, отново надигна глава. Не бе ли това поредната му хитрина? Не се ли опитваше да я обезоръжи, за да вземе надмощие?

Леони имаше причини да не се доверява на силния пол и поведението на Морган с нищо не й вдъхваше сигурност.

Но сърцето й бе глухо за всякакви доводи. Тя обичаше този мъж, който я объркваше, и повече от всичка на света копнееше да бъде негова жена. Практичната й природа и трезвият й разум обаче воюваха с мечтите на нейното опиянено сърце.

— Дайте ми време да помисля, господине — каза тя с потрепващ глас. — Задавате ми труден въпрос и не мога да ви дам веднага отговор.

Не това бе отговорът, който Морган очакваше. Леони видя как изражението му се променя.

— Виждам — студено подметна той, като същевременно изпитваше раздразнение и облекчение.

Той нямаше намерение да й предлага да сподели живота му и ако побесня срещу Леони, бе двойно по-ядосан на самия себе си.

През целия ден той отчаяно се бореше срещу влечението, което го тласкаше убеден, че не я обича, че това е илюзия, родена от сетивата му. Но като я видя, той си даде сметка, че само се е заблуждавал. Бе говорил, без да мисли — нещо, което повече нямаше да допусне. Поне това бе твърдото му решение. Отказът на Леони го нарани дълбоко и той се върна към предположението, че някъде се крие нейния; истински съпруг. Тази мисъл беше непоносима. Като осъзнаваше ревността, която гризеше сърцето му, Морган обърна гръб на Леони и се приближи до фотьойла, върху който беше преметната златистожълтата рокля.

— Ще я облечете ли за бала тази вечер? — попита внезапно той.

— Какъв бал? — попита Леони, объркана от смяна та на темата.

Морган сви вежди, но после се сети, че е забравил да я уведоми за поканата.

— Явно паметта ми продължава да ми прави номера — присмя се той. — Поканени сме на бала, организиран в чест на Арон Бър, нашия бивш вицепрезидент.

— Да, но… — започна Леони. Морган я прекъсна.

— Ще присъстваме, скъпа, и няма да приема никакви извинения. Крайно време е да направим първата си поява в обществото. Дори и само за да сложим край на клюките, не мислите ли?

— Пфу! Клюките въобще не ме интересуват! — възрази тя.

— Не става дума за вас, а за моето семейство, което трябваше да изтърпи злословията, а те не бяха малко. И мисля, че сте донякъде задължена към близките ми. Присъствието ни на този прием ще сложи край на хулите. Така че отиваме.

Леони го измери с поглед, но от начина, по който стискаше челюстите си, разбра, че моментът не е подходящ за възобновяване на враждебните действия. Подчини се с послушание, което явно противоречеше на израза на лицето й.

— Много добре, господине — каза тя небрежно. — Ще дойда на вашия проклет прием и ще бъда безупречна. Доволен ли сте?

Морган избухна в смях хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Мислех, че съм ви научил да произнасяте името ми тази нощ — каза той. — Забравихте ли или… имате нужда от още един урок?

Леони измънка някакъв отговор, но той затвори устата й с целувка. И не я пусна, докато не усети как тя отмалява в прегръдката му.

— Сега сетихте ли се? Или трябва да започвам с преподаването?

Леони знаеше какво ще последва, ако се заинати, и прошепна.

— …Морган…

— Жалко, че трябва да се оттегля — въздъхна той. — Но днес ме чакат някои неотложни задачи. Сега ще ви оставя да разглеждате съкровищата си, лъвице!

При тези думи Морган се завъртя на пети и излезе, като не даде време на Леони да се сети за някакъв хаплив отговор.

Тя тропна с крак, вбесена от безсилието си. Разкъсваше се между желанието да се противопостави на заповедта му и чувството, че ще бъде немислимо да не се съобрази със заплахата в погледа му.

Въпреки че се насилваше да изглежда безразлична, Леони бе иревъзбудена при мисълта, че ще присъства на първия си бал. Даде пълна свобода на Мърси, която бе възхитена, че най-после има възможност да разгърне способностите си. Когато камериерката постави и последния щрих към тоалета, тя хвана Леони за ръка и я завлече пред огледалото. Дъхът на Леони секна.

„Това аз ли съм?“ — попита се тя, като видя прелестната млада жена, която стъписано я гледаше. Мърси бе свършила отлично работата си. Меднорусите коси бяха вдигнати на тила и оттам се спускаха на масури около лицето. Фината пудра придаваше на кожата й въздушна прозрачност. Но никакъв грим не бе необходим, за да подсили ярката естествена червенина на устните й и искрящо зелените й очи. Роклята от златисто-жълта коприна се спускаше по тялото й и подчертаваше съвършенството на формите й. Леони никога не бе обличала толкова скъп тоалет. Към роклята имаше и чифт сатенени пантофки.

Допирът на почти въздушното бельо до кожата й пораждаше неизживявано досега сладостно усещане, а опияняващият парфюм с аромат на гардения разпръсваше ухание в цялата стая.

Трудно бе да не се възхити от собствения си образ. Леони изтича до стаята на Ивет, като се усмихваше щастливо. Застана пред нея, след като грациозно се завъртя.

— Ивет! Виж ме! Как ме намираш?

— Колко си красива, Леони! Със сигурност ще бъдеш кралица на бала.

Внезапно Леони се сети, че не й прилича да се забавлява и направи гримаса.

— Хм! Хич не ме интересува! Ще се сърдиш ли, че стоиш сама докато аз излизам?

— Съвсем не, разбира се. Ти си съпругата на господин Слейд. Аз съм само твоя компаньонка.

— Я не говори глупости! — сопна се Леони. — Ти също ще имаш красиви рокли — ще видиш! Обещавам ти.

— Не се съмнявам, скъпа. Джъстин видя ли те?

— Още не. Мислиш ли, че ще ме хареса така!

— Убедена съм.

Джъстин онемя от възхищение, но беше направо поразен от парфюма с мирис на гардения. Леони нежно целуна сина си, даде нареждания на гувернантката и се отправи към големия салон. Преди да влезе, част от радостта й се изпари. Нищо между нея и Слейд не се бе променило. Ама наистина нищо! И въпреки това тази мисъл не можа да изтрие изцяло удоволствието, което изпитваше от красотата си.

„Това е първият ми бал!“ — повтаряше си тя, като се опитваше да изхвърли Морган от мислите си.

Както по всичко личеше, той наистина искаше тя да бъде негова жена. Леони преживя всички мъки на този свят, за да не загуби самообладание и да не се хвърли в прегръдките на Морган, когато той влезе в салона.

Във вечерен костюм изглеждаше прекрасно. Мургавата му кожа рязко се открояваше на бялото дантелено жабо, което се диплеше под сакото от черно кадифе.

Леони проследи как той прекосява салона. Походката му бе гъвкава и тя несъзнателно го оприличи на опасна черна пантера.

— Тази вечер сте прекрасна — каза той с ласкателна усмивка.

Леони се смути и отговори, като не смееше да го погледне в очите.

— Вие също сте много красив, господине… Аз… искам да кажа… Морган — бързо се поправи тя.

— Добре, много добре… И тъй като не искам да ме мислите за скъперник, прескочих днес следобед до бижутера. Искате ли да ви покажа какво купих?

Леони кимна и смаяно впери очи в колието и обиците, обсипани с топази, които изскочиха от кожената кутия, подплатена със сатен.

— Реших, че ще отиват на роклята ви — нехайно подметна Морган. — Харесват ли ви?

Леони благоговейно съзерцаваше украшенията. Никога не бе притежавала подобно нещо. Стоеше онемяла от възхищение.

— Разкошни са! — най-накрая промълви тя.

Морган извади колието от кутийката, постави го на шията й и отстъпи няколко крачки, за да прецени постигнатия ефект.

— Точно както се надявах… съвършено допълнение към една очарователна млада дама…

Леони беше все още зашеметена от този неочакван подарък и с треперещи пръсти погали колието.

— Никога не съм виждала нещо по-изящно — промърмори тя повече на себе си.

„Ако играе комедия, ролята й е изпипана до съвършенство!“ — помисли си Морган. Тази вечер той бе бронирал сърцето си и изпитваше само ирония към колебанията си. На моменти бе сигурен, че я обича; на моменти я презираше, убеден, че тя е само ловка мошеничка. Подаръкът разкриваше променливото му душевно състояние. Той не възнамеряваше да купува бижутата, но после желанието да й достави удоволствие надделя. Поддаде се на този импулс с твърдото убеждение, че постъпката му е продиктувана единствено от каприза сам да си достави удоволствие, като прояви щедрост.

— Щастлив съм, че тези дрънкулки ви допадат — каза той с подчертано безразличие. — Може би ще открия към тях и подходяща брошка. Ако желаете, ще купя и нея.

Леони се изумяваше все повече и повече. Мъжът, за когото се бе омъжила в Ню Орлиънс, не й бе направил впечатление, че е особено щедър. Тя смутено го погледна.

— Не — каза. — Нямам нужда от подаръци. Дори не трябваше да приемам красивите рокли и тези прекрасни бижута.

Част от съзнанието й желаеше да задържи всичко, но друга част се съпротивляваше, защото считаше подаръците в една или друга степен за милостиня. Морган сви вежди. Бронята му започваше да се пропуква. „Тя непрекъснато се променя“ — помисли си той, като се разкъсваше между копнежа да я прегърне и желанието да я набие. Очевидният й стремеж да прави това, което счита за правилно, го разчувства. Неспособен да се сдържи, той тръсна глава, за да сложи в ред противоречивите си чувства и постави ръцете си върху раменете й.

— Не може ли да оставим настрана нашите противоречия тази вечер? — предложи той.

След дълъг размисъл Леони кимна утвърдително.

— Но само за тази вечер! — каза тя, решена да не му позволи да я победи.

— Разбрано, само тази вечер — потвърди Морган. — А сега да тръгваме, ако не искаме да пристигнем последни.

Балът бе организиран в Конкорд — имението на Стивън Минор. Като бивш губернатор на Начес той бе богат и влиятелен човек. Морган предчувстваше, че ги очаква събран каймакът на областта.

И не се излъга. Когато пристигнаха, къщата бе осветена. Пламъчетата на стотици свещи, поставени в кристални свещници, разпръсваха своята мека светлина по широката веранда, а от отворените прозорци долиташе жуженето на гласове, прекъсвано от време на време от изблици на смях.

Въпреки елегантния тоалет Леони бе ужасно притеснена. Тя бе сигурна, че ще срещне по-голямата част от хората, присъствали на годежния бал на Морган и Мелинда Маршъл, и бе доста изнервена. Това бе първият й контакт с висшето общество на Начес и бе естествено за една млада жена, която предпочиташе своята полуразрушена плантация пред най-величествената къща и се чувстваше по-удобно, когато е боса, да изпитва известна боязън.

Вероятно Морган забеляза смущението й, защото на прага на огромната зала той стисна ръката, поставена върху неговата, и прошепна.

— Никой няма да ви ухапе, малка магьоснице! А ако някой някога се опита да ви причини и най-малката неприятност, ще се разправя с мен! Повярвайте ми.

Ожесточението на Леони към семейство Слейд не бе отшумяло напълно, но начинът, по който те оформиха кръг около нея, дълбоко я развълнува. Те непрестанно внимаваха тя да не остане и за миг сама в компанията на любопитни и понякога недоброжелателни непознати. С изключение на близнаците на приема присъстваше цялото семейство. И ако Ноел за миг изчезваше с някоя от многобройните си приятелки, Леони откриваше веднага Морган, Матю, Робърт или Доминик до себе си. Кланът Слейд образуваше забележителен защитен пояс: така тя успя да се отпусне и да се наслади на първия си бал. Морган не я изпускаше от очи и за миг, а когато Матю танцуваше с нея, гордостта му направо се набиваше в очите. Доминик я забавляваше с постоянни хапливи забележки към различните гости. Робърт не бе толкова бъбрив, но и той вмяташе по нещо към коментарите на по-младия си брат.

Леони срещна Ноел пред вратата на балната зала. В началото се смрази, самолюбието й още бе наранено. Сърдеше се на майката на Морган за малкия номер, до който бе прибягнала, за да й поръча дрехи. Но Ноел незабавно бе помела всички облаци, които можеха да засенчат сърдечността на техните отношения.

— Ще ми простите ли, скъпа? Постъпих доста зле и ако не искате да ми проговорите, напълно ще ви разбера. Но вие сте толкова очарователна… и аз не можех да се примиря, че не желаете да подчертавате красотата си. Още ли ми се сърдите?

Но Леони вече не изпитваше никаква неприязън. Ноел се нагърби със задачата да я разведе сред гостите и да я представи.

Със сигурност семейство Слейд не би намерило по-удобен случай да въведе Леони в обществото на Начес. Тази вечер скандалът на годежния бал на Морган бе заличен от съзнанието на присъстващите.

Името Бър бе на всички уста. Тема на разговорите бе Арон Бър… Бър бе демон, Бър бе ангел, предател, патриот… и когато героят на деня се появи, Морган вече е любопитен да се запознае с него и да научи повече подробности за неговото странно пътуване но течението на Мисисипи.

Морган бе прекарал дълги години в прерията и не бе участвал в споровете, които разделяха страната по отношение на тази личност. Все пак Матю, Робърт и Доминик го ориентираха във фактите и в слуховете, които се носеха около вицепрезидента. Според Матю президентът Джеферсън подозирал, че Бър се е опитал да подправи резултатите от изборите през хиляда и осемстотна година в свой полза. Вследствие на тези нечестни машинации Бър бе загубил изцяло подкрепата на републиканската партия на Джеферсън. Тогава бе сключил споразумение с федералната партия, за да получи повече гласове от своя съперник и разликата между двамата кандидати наистина бе незначителна. В крайна сметка Камарата на представителите бе предпочела Джеферсън, а Бър бе избран за вицепрезидент. Но недоверието на Джеферсън към него не намаля и при втория си мандат той предпочете за своя екип Джордж Клинтън, като разгласи наляво и надясно, че Бър е в немилост.

Изборите не бяха единствената тема за разисквания. Полковник Бър притежаваше изкуството да сее слухове, където и да се появеше — хули, недомлъвки, спорове за етичните норми на поведение. Репутацията му на женкар бе широко известна, но никой не можеше да се усъмни в дълбочината на неговите чувства към единствената му дъщеря Теодора. Бър не се страхуваше и да се бие. Когато зетът на Александър Хамилтон го обвини в корупция, той го предизвика на дуел. А пет години по-късно — през хиляда осемстотин и четвърта — уби самия Александър Хамилтон, който си бе позволил да изрази съмнение в неговата почтеност.

Може би смъртта на Хамилтън — „светецът на федералистите“ — доведе до политическия му крах. Бър бе обявен за убиец, въпреки че всички правила при дуела бяха спазени. Някои твърдяха, че Джеферсън се е настървил срещу него. Други подозираха, че федералистите искат кожата му. Каквато и да бе истината, Бър бе изключително непопулярен на Изток по това време. В щатите Ню Йорк и Ню Джърси бе издадена заповед за неговото арестуване. А политическото му бъдеще…

Но ако Бър бе в немилост във Вашингтон, на запад от Апалачите нещата не стояха по този начин. При всички спирки по пътя му към Ню Орлиънс Бър бе посрещан като всеобщ любимец. Хората се тълпяха при неговото преминаване. Във всички градове се организираха паради, балове и приеми в негова чест. Всеки искаше да се запознае с тази загадъчна, буйна и обаятелна личност.

В Нашвил Бър бе отседнал при генерал Андрю Джексън. Но Морган се заинтересува преди всичко от срещата на Арон Бър с генерал Джеймс Уилкинсън във Форт Масак. Това бе станало точно преди пристигането му в Начес. Морган се питаше защо Уилкинсън, който дължеше високия си пост на президента Джеферсън, може да приема в същото време и човек, който явно е в немилост пред Вашингтон. „Странно — мислеше си гой, — най-вече като се вземе предвид склонността на Уилкинсън към заговори.“

Двадесет и четвърта глава

Морган не държеше чак толкова да бъде представен на Арон Бър, но също така и не се опита да отклони тази чест… още повече, че любопитството му бе разпалено от срещата Бър — Уилкинсън. Той бе убеден, че повечето от присъстващите са дошли на бала с едничката надежда да влязат във връзка с Арон Бър. Когато видя вълнението на тълпата при пристигането на почетния гост, Морган иронично се усмихна.

В Бър нямаше нищо внушително — сух, слаб, среден на ръст. Изобщо не правеше впечатление на човек, чието присъствие предизвиква такива брожения… Бе около петдесетгодишен, с мургава кожа и лешникови очи. Облеклото му бе много елегантно — панталон от черен сатен, сако от оловносиво кадифе и дантелена риза с жабо. Обноските му бяха отлични. Той се движеше в средата на почитателите си с непринудена грация, а Морган се учуди, че хората не изпитват подозрение към това лесно за постигане очарование.

По-голямата част от гостите вече бяха представени на Бър, така че треската от началото започваше да намалява. Тогава Морган се озова в полезрението му. Леони сви ръката си върху неговата.

— Смелост, момичето ми! — прошепна Морган в ухото й. — Това е просто един човек като всички останали.

— Не съм впечатлена от него, само съм малко изнервена, това е всичко…

Една малка група, която включваше Ноел, Матю, Робърт, полковник Осмън и Стивън Минор, ги разделяше от Бър. Морган бе доста близък с Минор, чиято сестра бе омъжена за неговия стар другар в приключенията — Филип Нолън. За сметка на това не познаваше Осмън, освен по физиономия, но твърдото и прямо ръкостискане, както и откритият му поглед, спечелиха веднага симпатията му.

— Щастлив съм да ви видя, Слейд — каза полковникът сърдечно. — А! Ето и очарователната снаха, която Робърт не спря да превъзнася — добави той, като галантно поздрави Леони. — За Бога, ако аз бях на ваше място и имах брат като Робърт, щях да ревнувам мъничко.

Морган се засмя. Той би отговорил с шега, но Бър, който разговаряше близо до тях с няколко от гостите, се намеси в разговора.

— А аз знам, че ако имах такава прелестна съпруга като младата госпожа Слейд, щях да ревнувам — каза той с възторжена усмивка.

Бър плъзна безсрамния си поглед по Леони и за голямо забавление на Морган тя се изчерви до корена на косите. Тъй като познаваше репутацията на Бър на развратник, Морган го погледна право в очите и отговори нехайно.

— Но аз съм ревнив, господа, и съм напълно способен да защитя честта си. За щастие съпругата ми е пример за добродетелност — добави той и плъзна ръката си около кръста на Леони. — И съм убеден, че тя никога няма да ми даде повод да се съмнявам в нея.

— А, госпожо, страхувам се, че сте се омъжила за деспот — каза Бър с нотка на съжаление в гласа. — Със сигурност съпругът ви няма да допусне и най-невинната закачка.

Леони не бе свикнала с подобен род шеги и бе малко стресната от неприличното възхищение, което й засвидетелства бившият вицепрезидент. Тя възкликна непринудено.

— О, господин Бър, никога няма да изневеря на съпруга си!

Бурен смях посрещна това изявление. Леони стана тъмночервена. Морган се приведе към нея и леко целуна слепоочието й.

— Благодаря, скъпа — прошепна той. — Много добре казано…

Когато разговорът се възобнови, Морган се измъкна и остави Леони под закрилата на майка си. Той излезе на верандата да подиша чист въздух и да изпуши една пура. След няколко минути към него се присъедини Стивън Минор.

— Какво мислите за Бър? — попита той.

Морган вдигна рамене.

— На практика почти нищо. Само се чудя какво замисля, особено като знам, че е прекарал няколко дни във форт Масак при нашия храбър генерал…

— А, да… нашият скъп приятел Уилкинсън…

— Кажете ми, има ли някой, който да не е ваш приятел? — попита Морган и гласът му прозвуча хем шеговито, хем малко заядливо.

Стивън впери поглед в крайчеца на пурата си, помисли известно време, след което заяви.

— Не мисля… Във всеки случай в момента не мога да посоча никого…

Минор не се хвалеше. Той бе пристигнал от родната си Пенсилвания съвсем млад и бе успял да стане влиятелна и уважавана личност в областта на Начес. Вече бе заемал високи постове при испанското владичество и когато Начес се присъедини към Америка, той стана неговият пръв американски губернатор. А това доказваше невероятните му способности на политик.

Независимо че гонеше петдесетте, той бе изключително привлекателен, винаги готов да се усмихне и при най-неудобните положения и да запази хладнокръвието си пред лицето на противника. Без да бъде в кръга на най-близките му приятели, Морган го харесваше и уважаваше: така че можеше свободно да разговаря с него.

— Мислите ли, че той наистина има намерение, както казва, да се настани около реката Вашита, северно от Орлиънс?

— Нямам представа.

Двамата мъже задържаха още няколко минути вниманието си върху бившия вицепрезидент, след което Стивън рязко смени темата.

— Трябва да ви изкажа възхищението си от вашата съпруга. Тя е очарователна… не както си я представях…

Морган изглеждаше заинтригуван.

— Клюките май са свършили добра работа?

— Разбира се, но след тази вечер коментарите ще секнат. Във всеки случаи вашата съпруга може да разчита на подкрепата на моето семейство. Ще се заемем със задачата да спрем злите езици, включително и този на Мелинда.

— Ако вземем предвид всичко, което се случи, мислех, че точно тя ще е последната, която би раздухвала тази история. За нея бе доста унизителна и би трябвало да не я разтръбява.

— Знае ли човек какво да очаква от момичета като Мелинда? Но не се тревожете за нея… Изглежда вече е хвърлила мрежите си на някой друг…

— Познавам ли го?

— Май че не. Ето — добави Стивън и извърна глава към залата. — Това едро момче в синьо, което говори с брат ви.

Морган зърна висок млад мъж, който разговаряше с Доминик.

— Кой е той? — попита.

— Адам Сент-Клер, англичанин. Пристигна в Начес преди няколко години. От добро семейство е. Имат великолепно имение наречено Бела Виста. Приятно момче. Сестра му Кетрин живя известно време у дома, а след раждането на сина си, се премести при съпруга си. А! В действителност сестрата на Адам е омъжена за вашия приятел Джейсън.

— Джейсън женен! — възкликна Морган. — И има син!

— Да, а ако вие двамата си пишехте по-редовно, вече щяхте да сте в течение. Както и да е… Младият Адам е шурей на Джейсън и е най-прекрасното момче на света.

— Знаете ли, изобщо не завиждам на младия Сент-Клер, особено с Мелинда по петите му… Сигурно ще сметнете, че съм много невъзпитан.

— Много! — каза Стивън, като се засмя. — Но в даденото положение може би сте разумен.

Те побъбриха още известно време, после Стивън стана със съжаление.

— За нещастие трябва да ви оставя — каза той. — Като добър домакин трябва да се присъединя към гостите. Щастлив съм, че поговорихме. Морган, и се надявам да ви виждам по-често сега, когато решихте да се задомите.

Морган предвиждаше, че бъдещето му няма да бъде толкова безоблачно, както мислеше домакинът, и сухо отговори.

— Не разчитайте прекалено на това, Стивън. Толкова години живях, търсейки приключения, че наистина не знам дали ще успея дълго да се задържа на едно място.

Стивън поклати глава.

— Брет Денджърмонд ми каза точно същите думи преди малко — измърмори той. — Вие, младите хора, никога не сте доволни. Винаги търсите нещо ново. Пак ще повторя това, което казах и на Брет: спомнете си Филип Нолън — той тръгна да търси приключения и…

При името Брет Денджърмонд Морган наостри уши.

— Брет е тук! — извика той. — Колко години не съм го виждал!

— Ако от време на време и двамата се задържате на едно и също място, може би ще имате повече шанс да се срещнете. Не знам кой от двама ви е по-лош. Винаги сте на приливи и отливи. Сега вие поне имате съпруга, а това трябва малко да ви вразуми.

Морган се задоволи с усмивка. Той се поколеба дали да последва Стивън и да потърси Брет, но не помръдна. Изпуши пурата си и тъкмо се готвеше да запали нова, когато се отказа и реши, че вече е време да се приберат у дома.

Не му отне много време, докато открие Леони, която започваше да се чувства доста изморена. Бе възхитена от вечерта, но в два часа сутринта тя копнееше единствено за леглото си.

Пътуваха мълчаливо. Отначало размениха някои впечатления от приема, но после Леони се сви на седалката и след няколко минути заспа дълбоко?

Морган закара каретата право в конюшнята. Хвърли юздите на задрямалия Ейбръхам, вдигна Леони на ръце и я отнесе в къщата. Главата й се отпусна на рамото му и гъвкавото й тяло се притискаше до гърдите му. Дълбока нежност заля Морган и той пламенно си пожела тя да остане винаги така доверчива и щастлива, както тази нощ.

Той безшумно влезе и се отправи към спалнята на Леони. Знаеше, че тя ще се възпротиви бурно, ако направи опит да остане при нея. Ето защо я остави внимателно върху леглото и я повери на грижите на Мърси да я съблече.

Личфилд го очакваше.

— Наистина не мислех, че още сте буден — каза Морган, като потисна прозявката си.

— Как бих си позволил да си легна, преди да се върнете! — възмути се Личфилд. — Особено като знам, че за вас има писмо от Джейсън Савидж.

Личфилд изглеждаше обиден. Морган изведнъж се разсъни и скочи.

— Писмо от Джейсън? — извика той. — Къде е, за Бога!

Снизходителна усмивка се появи в ъгълчето на устата на Личфилд. Той отиде до масата, взе един сребърен поднос и го приближи към господаря си.

Морган му направи гримаса и нетърпеливо грабна плика.

— Джейсън започваше писмото си с изброяване на фактите, които Морган току-що бе научил от Стивън — сватбата му с Кетрин Тримейн Сент-Клер, раждането на сина му Никълъс и установяването му в едно от многобройните семейни имения Тер дю Кьор, разположено северно от територията на Орлиънс. Ето какво пишеше Джейсън.

Писмото на Джейсън не съдържаше нищо ново относно Леони. Морган бе разочарован, но не особено изненадан. Човекът, способен да измисли толкова хитър план, сигурно бе предвидил всичко. Но Морган бе хранил надеждата, че Джейсън ще открие някакво противоречие, което би му дало някаква насока.

Внезапно той си даде сметка за присъствието на Личфилд и високо заяви.

— Джейсън не ми съобщава нищо ново. Писмото му потвърждава по-голямата част от изявленията на Леони.

— Тогава какво ще правите, господарю? Ще й дадете ли парите?

— Мислих и за тази възможност — призна Морган, — но какъв ли тогава ще е следващият й ход?

— Може би трябва да се престорите, че сте готов да отстъпите?

— Може би, но се съмнявам, че малката вещица ще ми повярва, ако заявя изведнъж, че приемам. Доста енергично изразих мнението си но този въпрос и един толкова рязък завой в поведението ми няма да бъде правдоподобен.

— И тогава?

— Дявол да ме вземе, ако знам какво да правя! Тя ме води направо за носа… поне засега! Във всеки случай гази вечер няма да взимам никакви решения, така че можете да си лягате. Напълно съм способен да се съблека и да си легна сам!

Той дълго стоя в средата на стаята с поглед, вперен в писмото. В крайна сметка то не му донесе никакво решение и дори го обърка още повече.

„Въпреки всичко аз знам, че не съм се женил за нея!“ — повтаряше си като курдисан Морган.

А всичко доказваше противното. Морган започваше да се съмнява в себе си. Дали някоя вечер се бе напил до такава степен, че да не знае какво прави? Леони казваше ли истината? Може би той не си спомняше какво се е случило, защото е бил мъртвопиян? Това бе единственото обяснение, което му хрумваше, но то въобще не го удовлетворяваше. Той не си спомняше някога да се е напивал до такава стенен, че да не си дава сметка за действията си.

Внезапно изпита желание да види документа, за който бе споменала Леони и решително се отправи към вратата.

Леони още не бе легнала. Докато Мърси я преобличаше във великолепна нощница от жълта коприна, украсена с дантели, тя напълно се разсъни. Мърси току-що бе започнала да разресва косите й, когато Леони забеляза куп дрехи на фотьойла. Позна старата си рокля от жълт лен най-отгоре и смръщи вежди.

— Какво ще правиш с тези вехтории? — попита тя.

— Ще ги изгоря. Жените, които работят на полето, са по-добре облечени, отколкото бяхте вие. Сега имате всички тези красиви дрехи и няма защо да пазите дрипите.

Леони понечи да възрази, но после проумя, че е смешно да се инати. Вдигна рамене и промърмори примирено.

— Сигурно си права. Всичко ли е там?

О, не, м’дам. Оставих бледолилавата рокля и тази от розовата коприна… Още могат да се носят…

Леони изпитваше почти необяснима омраза към сватбената си рокля, така че бурно се възпротиви.

— Не и розовата! — извика тя. — Трябва да я изгориш с другите!

Тя изтича до гардероба и започна да рови из дрехите. Когато откри обекта на озлоблението си, сграбчи роклята и я хвърли върху купа обречени вехтории с доволна въздишка. Все едно вече виждаше как пламъците обгръщат роклята и това бе начинът да изличи всички страдания, които бракът й бе създал.

— Изгори я с другите! — заповяда тя. — Никога повече не искам да я видя!

И в този момент Морган влезе.

— Какво да изгори? — попита той. — И какво не желаете да виждате повече?

Леони рязко се обърна към него. Цялото й същество излъчваше недоверие. Тя грабна роклята от розова коприна и я завря под носа на Морган.

— Не си ли спомняте тази рокля? — попита тя.

И като видя стъписаното изражение на Морган, иронично добави.

— О! Не! Разбира се! Понякога дори ви се случва да забравите, че сте се оженил за мен. Така че как да се сетите за сватбената ми рокля? Каква глупачка съм!

Морган сви очи, после забеляза ококорената Мърси, която бе замръзнала на мястото си и й направи знак да излезе.

— Можеш да се оттеглиш, Мърси. Господарката ти няма нужда от теб.

Леони буйно се намеси.

— Не, остани, Мърси! Не съм свършила.

Мърси погледна решителното лице на Морган, после хвърли поглед към това на Леони, което бе изкривено от ярост. Сметна, че предпочита сблъсъка с Леони пред този с господин Слейд, направи лек поклон и бързо се измъкна от стаята.

Леони побесня от предателството на камериерката си и се изправи пред Морган, като тропаше с крак.

— Как смеете да давате заповеди на моите прислужници! Аз им казвам какво трябва да правят, не вие!

— Значи предпочитате камериерката ви да бъде свидетел на нашите пререкания?

Пръстите на Леони се сгърчиха върху роклята от розова коприна и тя се изчерви от смущение. Този човек никога ли не правеше грешки?

— Учудвам се, че проявявате такава дискретност! — подигра се тя. — Естествено, ако това не е с цел да ме унижите пред нея!

— Вие наистина мислите, че съм доста жалка личност — отговори Морган, без да повишава тон. — Един ден ще ми обясните какво съм направил, за да считате, че съм способен да изпитвам удоволствие да ви унижавам.

Леони мразеше да се защитава и затова предпочете да премине в настъпление.

— Какво искате? — изсъска тя. — И първо, какво правите тук?

Морган известно време съзерцаваше тънката й фигура в жълтата копринена нощница, после отговори.

— Бих могъл да кажа, че съм дошъл да ви любя…

Леони се вцепени и отстъпи.

— Но случаят не е такъв — добави Морган. — Просто исках да видя споразумението, което вие твърдите, че съм подписал. И клаузите, според които съм се отказал от правото да посещавам брачното ни ложе.

Леони пусна розовата рокля и разочаровано се отправи към нощното шкафче. Същевременно изпитваше облекчение, че той не настоява да я подчини на варварските си страсти. Леони отвори едно чекмедже, извади лист и го протегна към Морган. Питаше се как ли ще се почувства, ако той се съгласи стриктно да се придържа към въпросното споразумение.

Докато Морган се запознаваше със съдържанието на документа, в стаята настъпи напрегната тишина. Споразумението уточняваше, че бракът между Леони Сент-Андре и Морган Слейд, сключен на 26 юни 1799 година, е фиктивен и че съпругът се задължава никога да се упражнява съпружеските си нрава.

Морган продължително и внимателно разгледа небрежния подпис. Сам си призна, че е негов — или майсторски бе фалшифициран.

Той вдигна очи към Леони и студено се взря в нея.

— В краен случай мога да приема, че съм се оженил за вас мъртвопиян — каза той. — Но в такъв случай не бих подписал подобен документ.

Морган не й остави време за отговор, вдигна роклята и заповяда.

— Облечете я! Искам да видя как сте изглеждала в деня на нашата прословута сватба. Може би гледката ще отключи някое тайно кътче в паметта ми.

— Това е смешно! Не ви разбирам. Ние сме женени! Всички документи, които имам, го доказват…

— Не спряхте да повтаряте това. Но има нещо гнило. Аз не съм се женил за вас! Изморих се от тази игра, която продължава седмици. Време е да прекратим това положение. Сега обличайте проклетата рокля или самият аз ще ви съблека и ще ви я нахлузя!

Леони видя, че Морган е готов да осъществи заканата си, взе роклята и промърмори глухо.

— Ще излезете ли, за да се облека, без да понасям похотливите ви погледи?

— Побързайте, защото може и да не се задоволя само с гледане!

Леони му обърна гръб и нахлузи роклята, без да сваля нощницата си, която в този случай изпълни функцията на фуста. После се изправи пред Морган с блеснали очи.

— Ето, господине! Доволен ли сте?

Морган дълго я разглеждаше. Роклята й стоеше очарователно, подчертаваше тънката й талия и закръглеността на надигащите се гърди. Цветът засилваше блясъка на кожата и великолепната медноруса грива. Морган вдигна ръката си, в която държеше документа, и спокойно попита.

— След като съм подписал този проклет лист, ще ми обясните ли как така имам син?

Леони знаеше, че рано или късно този въпрос ще бъде зададен, но не бе подготвена да даде отговор. Хваната натясно, тя не успя да прикрие смущението си.

Морган й заприлича на тигър, който дебне жертвата си и всеки миг ще се нахвърли върху нея. И наистина той скочи към Леони, като я сграбчи за раменете.

— Джъстин не е мой син, нали? — изръмжа той. Изпитваше такава ярост, примесена с болка, като че ли тя наистина бе неговата невярна съпруга.

Гърлото на Леони пресъхна и тя мъчително произнесе.

— Чуйте ме… Никога не съм искала…

— Какво искахте тогава? — прекъсна я Морган. — Да ми тръснете на ръцете копеле?

При думата копеле Леони скочи като попарена и с всичка сила удари Морган през лицето.

— Няма да ви позволя да обиждате Джъстин! — задъха се тя. — И ако някога посмеете да го докоснете, ще ви убия!

Морган стоеше замаян от силата на удара и разтърси глава, за да проясни мислите си. Той осъзна, че е оставил чувствата да надделеят над разума и пусна Леони.

— Не трябваше да казвам тази дума — призна той и стисна зъби. — Извинете ме. Детето няма нищо общо с тази гнусна история.

— И аз не трябваше да ви заблуждавам, че Джъстин е ваш син… но… не исках хората да се отнасят към него с презрение. Излъгах заради него! Не заради себе си. За него! Разбирате ли?

Морган отлично разбираше. Той отхвърли с усилие надигащата се в сърцето му нежност и като се бореше срещу желанието да я грабне в прегръдките си, сухо отговори.

— Засега да оставим Джъстин. Но все пак искам да знам кой е неговият баща. Може би ще се съгласите да ми кажете. Нали аз поех отговорността за това дете? И е естествено да съм осведомен за произхода му, не мислите ли?

Леони извърна глава, почервеняла от срам. Как да сподели с него, че изобщо не познава бащата на Джъстин? Един непознат, който я бе изнасилил и за когото не знаеше абсолютно нищо… Тя се опита да проговори, но думите заседнаха в гърлото й. Сведе глава.

— Не мога… умолявам ви, не настоявайте… — помоли тя с едва доловим шепот.

Дори най-непроницателният човек би забелязал нейното отчаяние. А Морган съвсем не бе непроницателен. Изпитваше отвращение към тази сцена, така очевидно мъчителна за нея, затова каза.

— Много добре, ще говорим за това друг път. Но няма да мръдна от тази стая, докато не изясним нещата между нас двамата. Не съм подписвал нито споразумението за вашата зестра, нито тази смешна уговорка за съпружеските си права. Ако се бях запознал с вас и се бяхме оженили наистина, щях да ви доведа в Боньор. Никога нямаше да ви оставя в Ню Орлиънс и не бих ви позволил да ми приписвате бащинството на дете, което не е мое!

— Не разбирам — каза Леони. — Пак ли започвате да твърдите, че не сме женени? По този начин ли смятате да не изплатите зестрата ми? Като ме обвинявате в лъжа?

Морган сдържа ругатнята си. Той хвана отново Леони за раменете и я погледна право в очите.

— Вие сте забележителен боец, признавам — каза той тихо, но битката свърши, скъпа. Изморих се от номерата ви. Сега искам истината и ще я получа, дори ако трябва да я изтръгна от сърцето ви!

— Но аз ви казвам истината — извика Леони, като се бореше да се освободи.

Той засили натиска на ръцете си.

— Признавам, че сбърках, като ви признах за моя съпруга. Но ако си въобразявате, че ще ви оставя да продължавате тази игра, докато напълно омагьосате семейството ми, жестоко се лъжете! — Морган не можеше повече да се мята между рая и ада, както последните седмици. Той притегли Леони към себе си и повтори с отчаяние. — Господи, ще ми кажете ли истината? Ще признаете ли, че сте излъгала от „А“ до „Я“? Обещавам да не вя търся сметка, но, в името на Бога, да свършим с тази игра! Търпението ми се изчерпа, Леони. И трябва да ви предупредя, че не можете да ме дразните до безкрайност… А Бог знае, че вие не спряхте да ме предизвиквате…

— Вие наистина сте луд! — възкликна Леони. — Обвинявате ме в лъжа, а лъжецът сте вие! Впрочем не е трудно да докажа думите си. Попитайте който и да е от Ню Орлиънс! Пред очите ви е нашето брачно свидетелство и въпреки това се осмелявате да заявите, че аз лъжа!

— Отлично, скъпа — засия Морган. — Заминаваме за Ню Орлиънс. Там е започнал проклетият фарс и — заклевам се! — там ще се разиграе последното действие!