13.

Събуди се от шума на отварящия се цип на палатката и се опита да стане, но веднага замръзна на мястото си от болката в рамото.

— Неудачна идея — промърмори тя.

Най-напред се подаде главата на Бен; след това се вмъкна цялото му тяло. В ръката си държеше димяща чаша кафе. Сложи я внимателно долу, вдигна отново ципа на палатката, за да се скрият от любопитните погледи и чак тогава се обърна към нея. Сините му очи внимателно изследваха лицето й, като търсеха признаци на болка или умора. Тъй като беше спала много дълбоко, тя реши, че изглежда сънена, но в никакъв случай уморена. Изглежда, че и той си помисли същото, защото лицето му се отпусна.

— Как се чувстваш, скъпа?

— Ако не се движа, добре — прозина се тя.

Той се поколеба за момент:

— Мисля, че ще трябва да останем тук един ден и да си починем.

— Ти трябва да вземеш решение. Ще направим това, което ни кажеш. Но аз съм напълно в състояние да вървя, макар че не мога в момента да си нося раницата. — Тя погледна към кафето. — Твое ли е или си го донесъл за мене?

— И двете — пъхна загорялата си ръка зад гърба й и я повдигна така, че да седне, с такава лекота, като че ли тя беше дете. Тя грабна чаршафа и го тикна под мишниците си, за да покрие гърдите си, а той се ухили. — Снощи това не те тревожеше — каза й той и сложи металното канче в дясната й ръка.

Тя отпи внимателно от вдигащата пара течност.

— Разбира се, че ме тревожеше, но не можех да направя нищо.

Той разтри голия й гръб, като силните му пръсти приискаха мускулите и прогонваха болката и вдървеността от тях. Тя затвори очи в екстаз и тихо замърка.

— Мм, точно там — промърмори тя.

— По-добре си, отколкото си мислех — каза той. — Може би се дължи на добрата ти форма. — Взе канчето от ръката й, отпи от него и й го върна. — Сега да видим как е рамото.

Изглеждаше почти по същия начин, както и миналата вечер, подуто и натъртено, но тя можеше да си движи ръката малко повече.

— Мисля, че ще бъда добре, ако го превържем — каза тя. — Но ми дай още малко аспирин заради възпалението. Никога не съм предполагала, че изместеното рамо може да е такъв проблем. Мислех си, че само го връщаш на мястото му и всичко е наред.

— Не съвсем — каза той сухо.

— Разбрах вече. Помогни ми да се облека и ще тръгнем.

— Определено си спомням да казваш, че аз съм този, който ще реши дали ще продължим днес или не.

— Май че имаш халюцинации.

— Сигурно. Никога не си била толкова мила.

Докато й говореше, той решително дръпна чаршафа от тялото й. Триумфална усмивка цъфна на лицето му, докато я гледаше, но започна бавно да изчезва и изразът на лицето му постепенно се превърна в самовглъбеност. Започна да милва гърдите й много внимателно. Те бяха приятно хладни от утринния въздух, но под неговия допир бързо се затоплиха.

— Никога ли не мислиш за нещо друго? — попита тя нацупено, за да скрие реакцията си, която не можеше да потисне. Искаше й се да се отпусне назад и да остави тези горещи ръце да я милват навсякъде.

— Разбира се, че мисля и за други неща. — Гласът му беше далечен, а погледът му не се откъсваше от гърдите й. — Мисля си какъв ли би бил вкусът ти.

— Бен! — Възмутеният й вик беше тъничък и бързо се превърна в тишина. Тя потрепери и цялата й сила като че ли се изцеди от нея, когато горещите му устни плътно обхванаха болезнено чувствителното връхче на гърдата й. Тя се облегна върху ръката му, която я подкрепяше и затвори очи, докато като че ли електрически искри преминаваха от зърното, през цялата и гърда чак до слабините й. Топлината му я обграждаше, мъжката миризма на тялото му я накара да зарови лицето си във врата му и да остави мъжката му сила да я обгърне. Езикът му силно притисна връхчето към вътрешността на устата му и канчето с кафе падна от ръката й. Тя заби пръстите в гърба му и заскимтя от удоволствие.

— По дяволите! — Откъсна се той от нея със замъглен поглед и влажна и чувствена уста. — Не исках да правя това.

И се наведе към другата й гърда, като я обхвана с ръка и поднесе към изгладнялата си уста, тъй като не можеше да устои на изкушението да погали и нея.

Когато отново вдигна глава, очите му бяха изпълнени със силно неудобство. Много внимателно протегна десния си крак и се намести. Разтреперана, Джилиън се отдръпна.

— Така ти се пада — каза тя слабо.

— Знам. — Все още не се контролираше напълно и затова си пое дълбоко дъх. — Както ти казах, не исках това да става. Не беше честно и за двама ни.

Познаваше го достатъчно добре, за да разбере, че сигурно си мислеше, че цялата й съпротива вече е останала в миналото, че е готова за него, стига само рамото й да заздравее достатъчно, че да могат да се любят. Тъй като той си беше Бен, според него сигурно това трябваше да се случи утре вечер. Унесено тя се втренчи в кафето, което беше разляла, кафява локвичка върху найлоновия под на палатката и се зачуди защо ли просто да не продължат и тя да му се отдаде. Искаше го, искаше него, по дяволите. Не искаше обикновен секс, а се съмняваше, че Бен може да й предложи нещо друго. Не беше типът мъж, с когото една жена може да планира бъдещето си. Той предлагаше разгорещен секс, добро прекарване, но след като станеше и обуеше панталоните си, щеше да си отиде. И така, въпреки самодоволния му вид, битката трябваше да продължи. Не можеше да си позволи да сложи оръжие.

— Помогни ми да си облека фланелката — помоли го с треперещ глас.

— Днес можеш да минеш и без фланелка. Никой няма да разбере, а и ще ти бъде по-лесно да се съблечеш довечера.

— Спя с бельото си, така че това няма да е проблем. Просто превържи рамото ми пак, след като облека фанелката, а отгоре ми облечи ризата. Ако все още мислиш, че ръката ми трябва да е обездвижена, можеш да я превържеш към мене върху ризата ми, както направи вчера. По този начин няма да има нужда да разбинтоваме рамото ми довечера, за да мога да се съблека. Освен това трябва да мога да се облека утре сутринта.

Той не помръдна, но изразът на лицето му внезапно стана опасен, след като разбра какво точно искаше да му каже. Имаше усещането, че е като мъжко животно на ръба на жестокостта, което едвам се сдържа. Само инстинктивното й чувство, че Бен не би я наранил, я спря да не се свие от страх.

— Не можеш повече да ме отблъскваш. — Гласът му беше нисък и метален. — Това, което става между нас, няма да изчезне току-така.

Тя го погледна в лицето и видя силата на възбудата му в изсечените, опънати черти на лицето му.

— Не е необходимо да стоя вечно настрани от тебе — малко тъжно каза тя. — Само докато се върнем в Манаус. Тогава ще изчезна от твоя живот и вече няма да има значение.

Той се изсмя отсечено, като този звук беше напълно лишен от хумор.

— Връщането ни в Манаус няма да те предпази от мене, скъпа. Ти си моя и ще трябва да го признаеш, независимо от това колко дълго ще трябва да те преследвам.

— Това ти подсказва твоето его. Веднага щом се върнем, някоя друга жена ще улови окото ти. Някоя, която няма да възразява срещу краткотрайна връзка.

— По дяволите! Никак не си лесна — измърмори той. Като че ли искаше да каже още нещо, но се отказа и извади чиста фанелка от раницата й. Ръцете му бяха толкова нежни, колкото и преди, докато й помагаше да я облече. След това превърза стегнато рамото й и привърши обличането й така ефективно, като че ли беше дете. След това, за нейно учудване, коленичи зад нея и среса косата й, като я върза на обичайната конска опашка. Свърши, като я целуна по врата. — Така. Готова ли си за закуска?

Готова беше, макар че я беше извадил от равновесие с нежните си грижи. Не искаше той да е нежен. Искаше да е онзи Бен Луис, с когото беше свикнала — безсрамен, напорист и безразсъден. И смел, добави тя мислено, за да бъде справедливо. Впечатляващо способен. Опасен. Безцеремонен.

За първи път се почуди дали щеше да е достатъчно силна, за да му устои; дали въпросът не беше кога, а не дали ще се случи. Правеше нещо толкова глупаво, че не можеше да повярва, че това е тя. Влюбваше се в него.

* * *

Този ден той ги караше често да спират, за да може тя да си отдъхва, и в крайна сметка изминаха повече път, отколкото тя си беше представяла. Макар че китките и рамото й бяха наранени, тя не усещаше болка в тях, освен ако нещо не докоснеше насинените й места. Стегнатата превръзка предотвратяваше раздвижването на раменната става и даваше възможност на разтегнатите сухожилия да заздравеят. Тъй като не носеше раница, походът всъщност беше по-лесен за нея, отколкото преди нараняването й.

Вечерта, когато Бен махна бинта, който придържаше лявата й ръка привързана към тялото й, тя установи, че може да я движи без особена болка, тъй като превръзката на рамото й продължаваше да придържа ставата. Тя успя да се съблече сама, макар и бавно и внимателно, и след като изпи два аспирина, спа добре.

На следващия ден се чувстваше достатъчно добре, за да не привързва лявата си ръка и закрачи бързо непосредствено след Бен. Бяха толкова високо в планините, че задушаващата горещина не се чувстваше така силно и макар че все още се катереха и слизаха от разни стръмнини, тя успяваше да се движи без особени затруднения.

Тази сутрин бяха вървели само няколко часа, когато изведнъж се намериха в нещо като тропическа версия на речен каньон. Около тях се издигаха отвесно планини и макар че кодираните инструкции казваха, че трябва да вървят право на север, право на север би било възможно само ако имаха криле. Спряха и всички я погледнаха очакващо. Тя огледа възвисяващите се към небето планини. Тук-там виждаха оголени скали, но по-голямата част бяха покри с дървета и храсти, които превръщаха скалите в зелена стена. По земята се влачеха лиани, които бяха по-дебели от ръката й, а дивите орхидеи цъфтяха по-буйно от където и а е другаде.

— Може би трябва да видиш пак инструкциите — Бен пристъпи към нея и й подаде раницата.

Джилиън извади бележника си и декодира отново текста, но инструкциите си оставаха същите.

— Точно тук трябва да сме — каза тя озадачена.

— Не може да е така, освен ако не трябва да се катерим по лианите като маймуни.

— Гласи право на север — посочи безпомощно тя, — Право на север е нататък.

— По дяволите. — Той свали шапката си и избърса потта от челото си. — Някъде сме се отклонили от пътя.

— Невъзможно. Вчера следобед онзи белег си беше на мястото. Намираме се точно, където трябва. Знам това.

Той наклони глава назад и погледна нагоре:

— Тогава трябва да измислиш нещо друго, защото според мене, сме стигнали до задънена улица. Не че не го очаквах, но ако не промениш бързо мнението ми, ще се обърнем и ще тръгнем обратно.

— Какво искаш да кажеш с това ще тръгнем обратно? — Кейтс се беше приближил достатъчно близо, за да чуе какво си говорят и беше бесен.

— Не знаеш ли, че повечето експедиции като тази не стигат до никакъв резултат? — Бен беше язвителен. — То е като да търсиш нефт. Плащаш и поемаш риск.

— Но… беше съвсем сигурно, че тази експедиция ще бъде успешна! — Лицето на Кейтс изведнъж прие болезнен израз.

Бен изсумтя. Грубиянският звук изрази съвсем точно отношението към „сигурните неща“.

— Не можем да се връщаме — настоя Кейтс. — Трябва да намерим мястото.

Джилиън отиде настрани, за да разгледа отблизо отвесната каменна стена. Тръгна покрай нея, докато пътят й беше препречен от огромни морени, обрасли с гъста растителност. Тя се опита да се отърси от обхващащото я разочарование и да помисли. Професорът я беше научил винаги да премисля дадена ситуация, да преценява реалистично аргументите за и против. Това беше дисциплина, която винаги й отразяваше благотворно. Джилиън обмисли фактите. Пътят им беше блокиран. Не можеха да вървят нагоре, а ако следваха инструкциите, трябваше да направят точно това. Погледна нагоре, като изучаваше всяка пукнатина в скалите, всяко дърво и търсеше нещо необичайно, което можеше да й подскаже нещо.

Право на север. Въпреки всичко, трябваше да вървят право на север. А това беше… Тя се втренчи с пронизващ поглед в огромната морена пред себе си. Право на север беше право напред, а не право нагоре.

Наоколо се мотаеше Хорхе. Тя се обърна към него и попита любезно:

— Моля те, би ли ми отрязал една здрава пръчка?

— Разбира се.

Отряза една яка тояга с мачетето си. С няколко удара отстрани по-малките клонки и й я подаде със същата мрачна любезност.

Тя използва пръчката, за да разрови храстите и да се увери, че в тях не се крият змии или други опасни същества.

Бен се приближи към нея с големи крачки.

— Почакай, Джилиън. Какво правиш?

— Само разглеждам — отвърна му тя, като се скри зад една огромна папрат.

— Ей, почакай, за бога! Ще разчистим наоколо, ако искаш.

След ярката слънчева светлина, й трябваше около минута, за да може да вижда в полумрака. Листата бяха гъсти и образуваха естествен таван над главата й. Една пеперуда кацна на листото до ръката й и сви трепкащите си крилца.

Морените бяха огромни и обвити с увивни растения. Тя протегна ръка и докосна хладната повърхност на едната от тях, която сигурно беше висока колкото къща на два етажа. Не можеше да се каже колко стари са тези монолити. Ако бяха паднали от върха на планината, тогава сигурно по-голямата им част беше под земята.

— Джилиън, казах ти да чакаш — Бен се появи до нея, като отметна настрани една лиана. Бяха напълно скрити от останалите, които бяха само на няколко крачки от тях, растителността беше толкова гъста, че дори гласовете им се чуваха приглушено.

Тя използва тоягата, за да разчисти пътя пред себе си, и когато нищо не я нападна и не скочи върху нея, направи още една крачка.

— Какво има? — попита я той, като я наблюдаваше внимателно.

— Хайде да си проправим път зад тази морена.

— Защо?

— Защото инструкциите не казват, че трябва да вървим нагоре — отвърна тя.

— Разбирам какво искаш да кажеш — повдигна вежди й. — Добре. Но аз ще вървя отпред.

Промуши се покрай нея едвам, поради близостта на огромните скали. Използва мачетето си, за да разчисти растителността и малките дръвчета, които запълваха цялото пространство и по този начин правеха мястото почти непроходимо. С всяка стъпка като че ли ставаше по-тъмно и скалите се надвесваха все повече и повече над тях. Бен спря, като всичките му мускули се стегнаха.

— Какво има?

— Не усещаш ли?

Тя замълча, докато се концентрираше. Какво да усети? Лек хладен ветрец… Ветрец? Тук, зад огромните морени?

— Откъде ли идва? — прошепна тя.

— От някъде точно пред мене — гласът му беше напрегнат. — Духа с пълна сила в лицето ми.

Отново размаха мачетето си, като разряза зелената стена, която му пречеше да види какво има по-нататък. Щом обърканите лиани и клони паднаха на земята, появи се тесен тъмен отвор. От него леко подухваше хладният ветрец.

— Да ме вземат дяволите! — Отстъпи той назад и се блъсна в нея.

— Можеш ли да видиш докъде стига?

— Скъпа, аз не мога да видя и на две стъпки в тази тъмнина. На това аз му викам тъмно.

Беше оставил раницата си, преди да се присъедини към нея, така че нямаше фенерче. Джилиън бързо се върна назад, където другите ги чакаха. Всички бяха малко разтревожени какво правят с Бен, но не бяха достатъчно любопитни, за да отидат сами и да видят какво става зад голямата скала. Докато вадеше фенерче от раницата си, Кейтс я попита:

— Намерихте ли нещо?

— Възможно е да има проход зад скалата — отвърна тя, — а може и да няма. Не можем да кажем още.

— Ще дойда с тебе — каза той.

Пробиха си път до мястото, където Бен ги чакаше. Кейтс непрекъснато поглеждаше притеснено нагоре, но не се върна. Когато стигнаха при Бен, Джилиън видя, че беше използвал времето, за да доразчисти растителността около отвора.

Кейтс облещи очи, когато видя тесния тъмен проход в планината. Мисълта да влезе вътре явно го плашеше.

Бен взе фенерчето и освети отвора. Проходът се разширяваше веднага от другата страна и той разбра каква добра защита представлява този тесен вход в скалата. Враговете трябваше да влизат един по един и можеха лесно да бъдат обезвреждани. Пътят по-нататък представляваше нещо като тунел, пробит в скалата, висок около 2.20 и широк 1.50 м. Не можеше да каже дали размерите му се променят по-нататък, защото след около 3 м тунелът завиваше рязко надясно.

— По дяволите! — изруга Кейтс. — Вътре сигурно има прилепи.

Бен насочи фенерчето към тавана. Освен паяжини, не видя нищо друго.

— Като че ли е правено от хора — каза той. — Няма прилепи, освен ако по-нататък не се стига до естествена пещера. — Повиши глас и извика — Пепе!

След тридесет секунди малкият индианец беше до тях. Погледна към отвора и тесните му черни очи се разшириха от тревога. Каза бързо нещо на родния си език на Бен.

— Не му харесва — преведе Бен.

— И аз самата не съм във възторг — каза Джилиън. Щом си помислеше, че ще трябва да влезе в пълната тъмнина на този проход, тръпки полазваха по гърба й.

Кейтс се изпоти, докато гледаше тъмния отвор.

Бен намигна на Джилиън:

— Не се безпокоя от прилепите, но не можем да кажем какво друго може да е вътре.

— Има само един начин да разберем — каза тя.

— Влез първа.

— Ти си този с фенерчето в ръка.

Бен извади пистолета си и го зареди:

— Предпочитам да държа това.

— Имаш и двете неща, затова тръгвай — каза тя нетърпеливо. — Аз ще бъда непосредствено зад тебе. Или пред тебе, ако наистина искаш да вляза първа.

— Ти оставаш тук — нареди той.

— Няма. Аз открих този проход и той си е мой.

— Моля? Аз имах мачете, аз прочистих растителността и аз бях този, който първи усети хладния въздух.

— Само защото ме избута и мина пред мене. Справях се много добре и без тебе.

Докато се джафкаха, Бен направи няколко стъпки навътре, а Джилиън го последва по петите. От вълнение сърцето й биеше лудо. Кейтс също ги последва, макар и неохотно.

— Казах ти да стоиш отвън — промърмори Бен на Джилиън.

— Е и?

Стигнаха до острия завой и го преминаха. До този момент от входа се процеждаше светлина, а сега внезапно бяха погълнати от пълен мрак, разкъсван само от слабия лъч на фенерчето. Тунелът не се промени. Височината и ширината му останаха приблизително същите. Джилиън прокара ръка по каменната стена и усети белезите, които говореха за човешки труд.

— Знам — каза Бен, като забеляза какво прави. — Правен е от хора.

Сигурно от жени, помисли си тя. Беше толкова развълнувана, че й се искаше да крещи от радост, просто за да се освободи от напрежението.

Продължиха още петдесетина метра, без да се спънат в някой капан или да паднат в яма, когато Бен нареди да спрат.

— Това е пътят — каза той. — Хайде да излезем оттук. Не минавам и крачка повече без въжета и предохранителни мерки. Този проход може да се вие с километри навътре. — Гласът му проехтя напред и назад по протежение на тунела и се върна към тях. Ефектът беше призрачен.

Кейтс наложи бързо темпо при обратния им път и би вървял още по-бързо, ако не трябваше да следва успокоителния лъч на фенерчето, който идваше отзад. Отново излязоха на дневна светлина и намериха всички останали да ги чакат около входа, като на лицата им бяха изписани в различна степен безпокойство и вълнение.

— Какво намерихте? — попита Рик. Той беше един от развълнуваните и едвам се удържаше да не заподскача.

— Нищо — отвърна Кейтс.

— Нищо? — лицето на Рик се издължи.

— Все още нищо — каза твърдо Джилиън. — Не стигнахме далече.

— Чуйте ме, всички — каза Бен. — Отстъпете малко назад. Наблъскали сме се тук като сардели. Хайде да излезем на по-широко и да обмислим какво да правим.

Това, което щяха да направят, беше просто. Беше го обмислил набързо, докато бяха в тунела. Ако случайно бяха намерили Каменния град, той не възнамеряваше да изостави Джилиън след себе си в ръцете на Кейтс или Дутра. Където отиваше той, идваше и тя. Не можеха да продължат с носилките, заради завоите, но не би имало проблеми да преминат по тунела с раници на гърба. Бързо свалиха товара и го преразпределиха, като раниците почти сгънаха мъжете на две. Надяваше се пътят им през тунела да не е дълъг.

Завърза всички с въжета един след друг по прост метод — просто прокара въжето през гайките за колана на всеки. Възникна проблем с Пепе и Еулохио, защото те не носеха колани, но Джилиън бързо го реши, като забоде по една голяма безопасна игла на дрехите им и прокара въжето през тях. Тя настоя да носи малка раничка, която провеси на дясното си рамо, за да помогне на останалите, доколкото може. Всички държаха фенерчета.

С пистолета, стиснат здраво в дясната му ръка и с пушката, окачена така, че да може бързо да я сграбчи, Бен поведе обратно групата към тунела. Нямаше представа какво щяха да открият. Тунелът можеше и да е задънен или пък да е блокиран от свлечена земна маса. Всичко беше възможно.

Джилиън прехвърли фенерчето в лявата си ръка и тайно намести собствения си пистолет в раничката на рамото си, така че да може веднага да го измъкне.

Бен вървеше първи, веднага след него Джилиън, а зад нея Пепе. Пепе беше много нервен при подготовката им и тя предположи, че го безпокои близостта на тунела. По-безчувственият Еулохио не изглеждаше изплашен, а по-скоро заинтересуван.

Ехото отекваше много силно в ушите им, така че бързо свикнаха да шепнат.

Според Джилиън бяха изминали почти четвърт миля, когато тунелът рязко тръгна нагоре и започнаха да се изкачват по широки, плитки стъпала, които явно бяха издълбани в камъка. Наклонът не беше голям, но беше мъчителен за мъжете, тъй като носеха много допълнителен товар.

Въздухът стана още по-хладен и Джилиън потрепера. Светлината на фенерчето на Бен разкриваше още стъпала пред тях.

— Колко ли още трябва да вървим? — зачуди се тя на глас.

— Като имам предвид начина, по който криволичат и завиват, струва ми се, че още ще повървим. Но докато усещаме ветреца, не се безпокоя. Отнякъде влиза свеж въздух.

Безкрайната тъмнина ги изнервяше. Тя се чудеше как спелеолозите се научаваха не само да понасят усещането, че са заровени в земните недра и да понасят потискащата тъмнина, но и всъщност да изпитват удоволствие от нея. Това не беше за Джилиън.

Тунелът отново стана равен и Бен ги накара да спрат за малко, за да могат да си поемат дъх. След десет минути тръгнаха отново.

Джилиън беше отбелязала времето, когато влязоха в тунела. Обърна китката си така, че фенерчето да освети часовника й. Бяха изминали петдесет и четири минути и ако махнеше почивката, бяха вървели около четиридесет и пет минути. Ако ходът им беше по-бърз, за това време би трябвало да се изминали три мили, но дори и при по-бавния им ход, според нея бяха изминали поне две мили. Голям тунел беше. Някой доста се беше потрудил, за да го издълбае в сърцето на планината, но беше възможно също така природата да беше започнала това дело, а човекът — мъже или жени — просто да са разширили прохода, който вече е съществувал.

— Ето, пак се качваме — каза Бен, като тръгнаха нагоре по следващата серия от широки плитки стъпала. Всяко стъпало добавяше по не повече от 2,5–3 см към предишното, но стотиците от тях представляваха значителна височина, която те изкачиха с усилие.

След като минаха един завой, пред тях изведнъж проблесна светлина. Замъглена, едва различима, но светлина. Докато приближаваха към нея, видяха, че и изходът беше така обрасъл с дебели лиани и храсти, както и входът. Този отвор беше широк, колкото и тунела, но пак само един човек можеше да мине през него, защото трябваше да има място, за да си послужи и с мачетето. Бен свали раницата от гърба си и започна да сече със смъртоносното си, остро като бръснач оръжие, за да пробие пътя им извън тунела с животинска сила. Слънчевата светлина започна да навлиза все по-ярка.

И изведнъж отново бяха навън, като бутаха настрани големите листа, които ги удряха през лицата и режеха провисналите лиани. След тъмнината на тунела, трябваше да сложат ръка над очите си, докато свикнат със слънчевата светлина.

Това, което видяха, беше досущ като от другата страна на тунела.

— И сега какво? — попита разочаровани Рик. — Накъде ще отидем сега?

Джилиън се въртеше и оглеждаше. Бяха в нещо като чаша със скални стени. Обученото й око забелязваше детайл след детайл и гърдите й се изпълваха с едно все по-нарастващо чувство, така че й се струваше, че ще се пръсне. Улови погледа на Бен и разбра, че той е видял същите неща, но внезапно стана страшно сериозен, докато на нея й се искаше да скача във въздуха и да крещи от възторг.

— Не отиваме никъде — успя най-накрая да каже, като гласът й трепереше от напрежение. — Пристигнахме. Намерихме Каменния град.

Загрузка...