18.

Дните и нощите следваха обичайния си ход, макар че думата „обичаен“ едва ли можеше да изрази нещо толкова необикновено. Вървяха по цял ден и се хранеха в движение. Бен почти не я докосваше през деня, но тя го разбираше, защото също се чувстваше много подтисната: сутрин с нежелание напускаше палатката, а вечер се опитваше да забрави надвисналата опасност, отдавайки се изцяло на ласките му.

Понякога, обезумяла от удоволствие, забравяше коя е и къде е. Всичките безочливи, нагли забележки, с които Бен я бе дразнил и ядосвал през последните седмици, излязоха истина. Издръжливостта му в леглото бе невероятна, той не познаваше значението на думата „задръжки“, защото не притежаваше такива. В зависимост от настроението си, я любеше грубо, притискаше я с цялата си тежест към земята и се смееше на опитите й да му се възпротиви; яздеше я в бърз, неумолим ритъм, а тя трепереше от възбуда и оргазмите й следваха един след друг. Понякога той бе игрив като голям котарак. Като тигър, стаил силата си. Тогава се изтягаше по гръб като паша и я оставяше да се забавлява с него, както си иска.

Бен беше невероятен любовник. Преди често изглеждаше вбесен и ядосан, защото тя непрекъснато го отблъскваше. Сега и тя се питаше как е могла да му устои толкова дълго. Обясняваше си го единствено с обстоятелството, че не е знаела какво изпуска. Всеки път, щом погледнеше високото му стройно тяло и насмешливите сини очи, изпитваше такъв прилив на чувства, че й идеше да съблече дрехите си и да се хвърли в краката му. Бен сигурно щеше да нададе победен вой и да се метне върху нея.

Двамата се въздържаха, защото знаеха, че ще разполагат с достатъчно време да утолят жаждата си, щом достигнат безопасно място. Джилиън с нетърпение очакваше да се завърнат в Манаус, защото искаше да обвини Дутра в убийството на Рик. Не знаеше дали ще могат да отправят обвинение срещу Кейтс, макар че той бе стрелял по Бен; не знаеше и дали бразилските власти ще обърнат достатъчно внимание на обвинение, отправено от един американски гражданин към друг. Случаят с Дутра обаче бе съвсем различен, защото полицията отдавна се опитваше да го пипне. Кейтс и Дутра може би щяха да потънат вдън земя, но въпреки всичко Джилиън бе твърдо решена да ги предаде на закона.

Често гърлото й се свиваше, когато се сетеше за Рик. Искаше да се върне, за да погребе тялото му, но Бен веднъж й каза, че джунглата вече се е погрижила за него. Може би Кейтс и Дутра бяха хвърлили телата на убитите в някоя пропаст, за да унищожат всички доказателства.

Тя се примири с мисълта, че единственото, което може да направи, е да уведоми властите за извършените убийства.

Не искаше да планира бъдещето. Беше открила Каменния град, но не разполагаше с никакви доказателства. Всичките й бележки и снимки бяха останали там. Не искаше да мисли за това, защото вайкането и съжалението нямаше да й помогнат, но с всеки изминат ден невъзвратимостта на загубата й се струваше все по-голяма.

Не съществуваше възможност да се върне пак в Каменния град. Знаеше, че колегите щяха да й повярват и сега, колкото и преди. Не разполагаше с достатъчно пари, за да организира нова експедиция — нали затова бе тръгнала с Рик и Кейтс. Можеше да помоли Бен за помощ, но не й се искаше. Той едва ли беше богат: откъде един авантюрист като него ще има пари. Дори и да разполагаше с необходимите средства, едва ли щеше да се съгласи да ги изхарчи за подобно нещо. Даже и правителството да ги възнаградеше за откритието, сумата едва ли щеше да покрие разходите по експедицията. Беше се провалила и трябваше да се примири с поражението.

Не й оставаше нищо друго, освен да се качи на самолета и да се прибере у дома. Може би Бен щеше да я целуне за сбогом и да я потупа по задника, а може би нямаше дори да дойде да я изпрати. Мъж като него можеше да притежава всички жени на света, откъде-накъде щеше да й отдаде цялото си внимание. Сега бяха заедно и той изгаряше от страст, но щом се върнеха в Манаус, всичко щеше да се промени. Нямаме право да го упреква: още от пръв поглед бе прозряла истинската му природа. Не биваше да му се сърди, тъй като той не би могъл да се промени.

Просто трябваше да му се радва, докогато може. Мъж като Бен се среща веднъж в живота. Подобна страстна натура профучава като тайфун и помита всичко подире си. Животът й не бе сив и скучен, ала откакто бе срещнала Бен, имаше усещането, че седи върху бълващ лава вулкан. Беше невероятно интересно и вълнуващо, само че колко дълго щеше да трае?

Когато се завърнеше към действителността, трябваше да реши с какво да се заеме. Нямаше никакви шансове за напредък във фондацията „Фрост“, а и не можеше да забрави обидния начин, по който се бяха отнесли към нея. Нямаше намерение да изоставя археологията, защото бе влюбена в нея. Може би щеше да си потърси преподавателско място в някой университет, макар че това не я привличаше. Предпочиташе действието. Ала всичко това принадлежеше на бъдещето; все още се намираха с Бен в джунглата и от всички страни ги грозяха опасности.

На петия ден тътенът на гръмотевиците застави Бен да спре и да повдигне глава.

— Май днес потопът ще се излее точно върху нас — заяви той. — Да потърсим някое открито местенце и да вземем по един душ. Ще опънем палатката и ще струпаме дрехите си вътре, за да не се намокрят.

Джилиън сбърчи нос.

— Какво като се намокрят? — Всяка сутрин, докато се обличаше, изтръпваше от погнуса, защото дрехите им бяха ужасно мръсни. На няколко пъти бе имала възможност да изпере бельото си, иначе кошмарът щеше да бъде пълен.

Той я изгледа с познатия присмехулен поглед.

— Утре или най-късно вдругиден ще стигнем до лодките. Тогава ще можеш да опереш дрехите. Представи си само как лежим голи на палубата, докато дрехите ни съхнат.

— И твоите дрехи ли ще трябва да пера? — невинно попита тя.

Той я измери с поглед, изпълнен с надежда, сетне въздъхна тежко.

— Мисля, че не.

Намериха открито местенце, където едно паднало дърво бе разкъсало гъстия растителен покров. Дървото щеше бързо да се разложи и нови растения щяха да запълнят пролуката, ала засега слънцето и дъждът свободно преминаваха през нея.

Бен опъна палатката, сетна разчисти избуялите филизи. Тътенът на гръмотевиците неумолимо приближаваше, а през пролуката започна да навява хладен ветрец. Обитателите на горския свят надаваха тревожни крясъци и сновяха в търсене на убежище.

Бен и Джилиън се съблякоха, скриха дрехите си в палатката и излязоха на откритото място, точно когато закапаха първите тежки дъждовни капки. Те забарабаниха по кожата на Джилиън учудващо силно и тя подскочи от изненада. В следващия миг небесата се разтвориха и потопът се изля върху главите им. Плътната дъждовна завеса ги обгърна.

Сякаш се намираха под водопад. Дъждът шибаше тялото й, кожата й тръпнеше. Джилиън повдигна главата си нагоре и стисна клепачи, усещайки как водните струи мият косата й. О, как жадуваше за едно парче сапун! Това бе най-освежаващият дъжд на света, плющящ и силен. Зърната на гърдите й настръхнаха от хладните водни струи.

Овладя я усещане за невероятна свобода, за покоряваща красота. Бе изпитала нещо подобно, когато наблюдаваше как Бен се къпе под водопада като съвършен античен бог. Стоеше гола насред най-голямата дъждовна гора в света и жизнената сила на необятната джунгла се изливаше от небесата върху й. Вятърът извиваше стволовете на дърветата; блесна светкавица, след нея отекна и гърмът, пое го ехото. Вършеха нещо опасно: всички обитатели на джунглата се бяха скрили от проливния дъжд. Беше страшно възбуждащо, идеше й да крещи от радост. Тя протегна ръцете си нагоре, за да почувства дъжда с всеки сантиметър от тялото си. Помисли си, че никоя баня на света, дори и най-луксозната, не можеше да се сравни с тази.

Изведнъж Бен се озова до нея. Възбуденият му стон заглуши тътена на гръмотевиците. Той я обгърна толкова плътно с ръце, че тя не можеше да си поеме дъх и я повдигна, впивайки устни в нейните. Със затворени очи тя се вкопчи в раменете му, забивайки нокти в гладката му, хладна кожа. Голите им тела в миг се затоплиха от докосването.

Бен обхвана таза й и я повдигна по-високо. Тя инстинктивно обви бедрата си около кръста му. Той жадно пое с устни зърното на гърдата й и езикът му се застрелка в бесни кръгове около него. Джилиън извика, обезумяла от възбуда. Кръвта кипеше в жилите й.

Той започна бавно да я спуска върху твърдия си пенис. Докосна нежната й плът и тя изстена, отваряйки широко очи. Погледът й потъна в неговия. Дъждът се стичаше по лицата им, по телата им. По черните му мигли бяха накацали водни капчици, зениците му бяха разширени, а синьото на ирисите му бе станало кобалтово като океана.

— Погледни надолу — дрезгаво прошепна той. — Виж как влиза.

Трепереща от почти болезнено желание, Джилиън сведе поглед надолу. Издутата главичка пулсираше, тъмночервена от възбуда. Дебели, синкави вени се виеха по твърдия член. Бен я притисна надолу и главата проникна във влажния отвор. Често бе изпитвала това усещане през последните няколко дни, но то отново и отново я разтърсваше. Топлината му я изгаряше. Тя постепенно слизаше по-надолу, членът му я разпъваше до краен предел, изпълваше я изцяло. Усещаше как главата му докосва входа на утробата й. Наблюдаваше как възбудената му плът прониква в нея, усещаше го вътре в себе си. След миг я заля вълната на оргазма. Бен притисна към себе си конвулсивно гърчещото се тяло на Джилиън и прошепна:

— Искам да го почувствам отново.

След това хвана здраво ханша й и започна бързо да го движи нагоре-надолу. Беше разкрачил широко крака, за да пази равновесие. Усещането беше невероятно, той стисна зъби и отметна глава назад. Всеки път, щом членът му проникнеше в меката й плът, цялото му тяло потръпваше от удоволствие. Пороят продължаваше да се излива върху тях.

Джилиън се вкопчи в него. Започна да стене, защото всеки тласък усилваше сладката агония.

— Моля те — почти беззвучно шепнеха устните й. — Моля те!

— Не още, скъпа — простена той. — Не още. Толкова е хубаво!

Цялото й тяло гореше в огън, въпреки че въздухът бе свеж и прохладен. Тя се бореше с него, опитваше се да го отблъсне, защото не издържаше повече, но беше безсилна срещу желязната сила на това мускулесто тяло. Бен триумфално се усмихна.

Слънцето проби през облаците и окъпа полянката в светлина, макар че все още ръмеше. Сякаш се намираха във вътрешността на огромен диамант. Тя го целуваше страстно и притискаше тялото си към него.

Пръстите му потънаха в цепката на закръгления й задник. Той изруга, усещайки, че неизбежната кулминация наближава. Още няколко неистови тласъка и Джилиън извика със сетни сили. Пулсиращите й вътрешни мускули го обхванаха здраво, той отметна назад глава и с дивашки вик изля семето си в дълбините й.

Краката му трепереха. Имаше чувството, че всеки момент ще се стовари на земята. Джилиън висеше неподвижно в ръцете му, главата й бе склонена на рамото му, а краката й все още обгръщаха кръста му. Слънчевата светлина бе ослепителна. Бурята премина и дъждът спря: единственият звук, който нарушаваше възцарилата се тишина бе ромоленето на капките, стичащи се по листата.

След минута Джилиън прошепна:

— От нас излиза пара.

От цялата гора излизаше пара, влагата на облаци се издигаше към небосвода. Бели струйки се кълбяха около разгорещените им тела. Той все още я държеше в обятията си, а тя се чувстваше безкрайно щастлива.

— Не мога да мръдна — прошепна Бен, заровил лице в мократа й коса. — Ако мръдна, ще падна.

Тя се изкикоти.

— Много смешно, няма що!

Той лениво я погали по задника.

— Е, аз ще гледам да падна върху теб.

Дишането им постепенно се успокои. На Джилиън й се доспа.

— Ако успея да се задържа на крака, ще можеш ли да слезеш?

— Може би.

— Какви са шансовете?

— Едно към едно.

— Имаш предвид че или ще можеш или няма да можеш?

— Точно така.

— Ако не успееш, ще трябва да направим още една серия.

Той сигурно можеше, но Джилиън не вярваше, че ще издържи. Не си спомняше да се е чувствала толкова преситена през живота си. Искаше да се сгуши някъде и да се наспи. Неохотно плъзна краката си надолу, разделяйки телата им.

Бен внимателно я постави на земята, като я придържаше, докато не се убеди, че тя може да се държи на краката си. За миг тя залитна към него; сетне плътно прегърнати се отправиха към палатката. Не искаше да се откъсва от нея дори за минута. Все още бе леко зашеметен от буйния прилив на страст; не му се вярваше, че са достигнали подобни невероятни висини на насладата.

Изсушиха се с ръце, доколкото можаха. Той разпъна носната си кърпичка под един храст, за да събере капките и я подаде на Джилиън да се избърше. Въздухът се загря и когато започнаха да се обличат, телата им бяха почти сухи.

Бен внезапно застина до нея.

— Не се плаши!

Пръстите й застинаха върху копчетата на ризата и тя повдигна разтревожено глава. На около три-четири метра от тях, скрити в буйната растителност, стояха няколко индианци и ги наблюдаваха с непроницаеми лица. Телата им бяха съвършено голи, само слабините им бяха покрити с препаски, в ръцете си държаха лъкове и стрели. Правите им коси стърчаха нагоре. Стояха неподвижно, вторачили черните си очи в тях.

— Това са яномами — тихо й обясни Бен.

— Враждебни ли са?

— Зависи колко и какви контакти са имали с бели хора. Обикновено не са враждебно настроени.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да разберем какво искат от нас. — Той нарочно гледаше да държи ръката си далеч от пистолета. Намираха се пред група ловци: стрелите им бяха подострени и намазани с отрова, вероятно цианид, а Бен не държеше да влиза в контакт с това вещество. Заговори с индианците на техния език. Вождът, достолепен мъж с побеляла коса, му отговори.

След няколко минути Джилиън забеляза, че мъжете се отпуснаха и усмивки замениха мрачния израз на лицата им. Сивокосият мъж каза нещо, плясна няколко пъти с ръце и всички се разсмяха.

Бен също се хилеше.

— Какво толкова смешно има? — попита Джилиън.

— О, нищо.

Отговорът му още повече усили подозрителността и любопитството й.

— Не, моля те, кажи ми.

— Той питаше защо сме правили пляс-пляс на дъжда, а не в смешната ни малка молока — това значи „къща“ на техния език.

Джилиън усети как лицето й пламва при мисълта, че няколко души са станали безмълвни свидетели на любовния им акт, но едновременно с това я напуши смях.

— Пляс-пляс ли? — тихо попита тя.

В очите на Бен горяха весели пламъчета.

— Да, много добре си разбрала за какво става дума. — Той плясна леко с ръце, пресъздавайки с поразяваща точност шляпането на мокри тела — Пляс-пляс.

Тя прикри устата си с ръце, но не можа да удържи смеха си. Индианците отново се разсмяха, присъединявайки се към нея.

Бен я изгледа самодоволно.

— Предполагам, че те също така са силно впечатлени от моето… присъствие, така да го наречем, и от техниката ми.

— Млъкни — изсъска тя, опитвайки се да овладее поривите на смеха. — Или ще направя пляс-пляс по лице-лице.

Лицето му грейна от възторг.

— О, Боже мой! — възкликна Бен. — Наистина ли ще го направиш?

* * *

Племето яномами любезно им предложи гостоприемството си и Бен реши, че ще е по-опасно да ги обидят, като им откажат, отколкото да приемат. Може би през това време Кейтс и Дутра щяха да ги изпреварят и да се доберат до лодките, но нямаше как. Индианците ги отведоха до молоката — общата къща, където живееха всички членове на племето. Тя представляваше просторна, кръгла тръстикова колиба, която бе незабележима отгоре. Това племе беше доста малко — състоеше се от петдесетина души. Бен й обясни, че племената на яномамите рядко надхвърля двеста души.

Всички излязоха да посрещнат гостите: голите кафяви дечица се кикотеха и се държаха за майките си; жените дръпнаха Джилиън от Бен, а него мъжете поведоха в съвсем друга посока.

— Какво да правя? — извика тя. Изгаряше от любопитство, ала бе и леко разтревожена.

Бен й хвърли един поглед през рамо и се ухили, както винаги.

— Усмихвай се и бъди мила!

— Страшно съм ти благодарна за съвета — измърмори тя, сетне реши да го последва и се усмихна на жените. Сред тях имаше представителки на всички възрасти: от беззъби, прегърбени старици до крехки девойки с току-що напъпили гърди. Всички жени бяха голи до кръста: всъщност никой в селото не носеше дреха, която да покрива горната част на тялото. Мъжете носеха навити препаски, завързани отзад, а жените — фусти, които се състояха от мънистени нанизи; задните им части бяха голи.

Джилиън не разбираше нито дума от езика им, но въздъхна от облекчение, когато научи, че неколцина от тях говореха малко португалски, така че все пак щяха да могат да общуват помежду си. Очевидно в момента приготвяха храната и Джилиън се настани до тях да ги наблюдава как работят. Изневиделица в ръцете й се появи някакво бебе, а двама други малчугани пълзяха в краката й.

Мъжете се завърнаха, всички бяха в много добро настроение. Бен й махна с ръка, ала остана при индианците по време на вечерята. Тя продължи да играе с бебето, докато ядеше риба, маниока и плодове. Маниоката е растение, чиито грудки са богат източник на въглехидрати и основна храна на индианците. Но също така е и богат източник на цианид, с който индианците мажат върховете на стрелите си. Човек трябва да знае как да приготвя маниоката, иначе лесно може да се отрови. Тъй като никой около нея не се стовари на земята, Джилиън реши да опита ястието. След вечеря Бен клекна до нея.

— Много ти отива това бебе — подметна той и погъделичка детето по крака.

Тя му се усмихна с най-прелестната си усмивка.

— Много се радвам, че мислиш така, защото хапчетата ми останаха в Каменния град. — Не си направи труда да му каже, че цикълът й бе към края си, така че вероятността за зачеване бе твърде малка. Мензисът й щеше да дойде всеки момент и тя се надяваше дотогава да стигнат до лодките.

За най-голямо нейно учудване Бен само я изгледа продължително, а не изпадна в паника, както бе предположила.

— Искаш да кажеш, че би могла да имаш дете от мен?

Усмивката напусна устните й и някаква вътрешна светлина осени лицето й, когато тя погледна първо към гукащото, ритащо същество в скута си, а сетне към Бен.

— Ще говорим за това, чак след като се случи.

Бен кимна и смени темата.

— Тази вечер ще преспим тук. Не бих искал да губим време, но индианците са много гостоприемни към нас и не ми се ще да ги обиждаме. Докато им гостуваме, сме в безопасност.

— Ами ако Кейтс и Дутра стигнат до лодките преди нас?

— Вождът каза, че утре ще ни отведе с още няколко воини до реката. Намираме се по-близо до нея, отколкото предполагах. Мисля, че лесно ще открием мястото, защото те сигурно са ни забелязали още при пристигането. Разказах им какво сме преживели и че сме преследвани от мъже, които искат да ни убият. Вождът Дата Даза обеща, че ще ни пазят, докато потеглим надолу по реката. Сетне ще се оправим и сами.

— Доколкото можем.

— Да-а. Но засега се налага да останем тук. За сметка на това ще можем да се измием с техния сапун и да си изперем дрехите.

— Какво ще облечем, докато дрехите съхнат? — попита тя.

В очите му грейнаха дяволитите пламъчета.

— Това, което обличат индианците.

Загрузка...