4.

Тази вечер Джилиън се прибра рано в стаята си. Рик и Кейтс пиеха във фоайето на хотела. Напрежението лазеше по нервите й: нямаше доверие нито на Кейтс, нито на водача, но приятелят на брат й финансираше експедицията, така че се налагаше да се съобразява с него. Изкушението да се откаже нарастваше с всяка измината минута, ала вече бе стигнала твърде далеч и й се искаше все пак да продължи. Тръгнеха ли веднъж, щеше да бъде прекалено късно да се откаже и щеше да може да се съсредоточи единствено върху задачата си — откриването на Каменния град.

Почувства истинско облекчение, че най-сетне ще остане сама; докато отключваше вратата на стаята си, усети как лицето й се отпуска — вече нямаше нужда да крие реакциите си, да обмисля грижливо всяка дума и да владее израза на лицето си. Просто нямаше друг избор.

Запали осветлението и се обърна да заключи вратата.

— Не си прави труда да залостваш вратата — изрече дълбок мъжки глас. — Освен ако не искаш да прекараме нощта заедно.

Тя подскочи, извъртя се и се приготви да удари натрапника с чантата си. В този миг разбра кой беше нахлул неканен в стаята й: Бен Луис! Странно как разпозна гласа му, макар че го бе срещнала само веднъж. Той се надигна от стола и бавно тръгна към нея; загорялото му лице сияеше в ослепителна усмивка.

— Здрасти, сладурче! Възнамеряваш да ми нанесеш побой с чанта, така ли?

Дълбокият глас прозвуча приятелски топло. Джилиън срещна присмехулните му сини очи и усети как я разтърсва гореща ярост; без капка колебание тя се засили като централен нападател и стовари чантата върху главата му. Бен отстъпи настрани към стената с лице, изразяващо пълно недоумение.

— Така ви се пада, задето ме уплашихте! — изсъска тя и се подготви за повторна атака. — Какво правите тук всъщност? — Бам! — Защо сте нахлули в стаята ми? — Бам!

Бен протегна ръка, за да предпази лицето си и следващият удар го улучи в ребрата. Той изскимтя и се втурна към нея, но не можа да предотврати третия удар, който Джилиън стовари в гърдите му. Ръката му се стрелна бързо като змия, хвана каишката и дръпна рязко чантата, повличайки и Джилиън с нея. Притисна я към себе си, с дясната си ръка държеше чантата, а лявата бе обвита около талията й като стоманено въже.

— Боже мой! — учудено възкликна Бен. — Ама ти си имала черен колан в побоя с чанти, а аз да не знам. Тръгнал съм да се грижа за безопасността ти, но май аз ще имам нужда от защита.

Забележките му изобщо не се сториха смешни на Джилиън. Тя опря двете си ръце в гърдите му и започна силно да го блъска. Той не се помръдна. Стената от мускули под ръцете й бе твърда като камък.

— Пуснете ме! — изсъска младата жена.

Той се ухили с нескрито удоволствие, топлият му дъх разроши косъмчетата по слепоочието й.

— Хайде, хайде! — гальовно я укори Бен.

— Не ми викайте „хайде, хайде“!

— Какво искаш да ти направя?

Джилиън си пое дълбоко дъх и се помъчи да овладее гнева си. Рядко й се случваше да избухва, но това не означаваше, че е лишена от чувства и безразлична.

— Ако не ме пуснете веднага, ще ви ухапя, и то силно! — отчетливо изрече тя.

Ръката около кръста й разхлаби желязната хватка, а Бен погледна надолу към нея и невъзмутимо се ухили.

— Е, ако бяхме голи, нямаше да имам нищо против да ме ухапеш, но при тези обстоятелства бих предпочел да се лиша от това удоволствие.

Тя се отдръпна и оправи дрехите си, сетне прокара ръка по косите си, търсейки някой непослушен кичур. За най-голямо нейно учудване, облеклото и прическата й не бяха мръднали.

— Изглеждаш чудесно — рече той, все още усмихнат. — Чиста и спретната. Външният ти вид е голяма заблуда! — разсмя се Бен.

Тя се обърна и отвори широко вратата.

— Веднага напуснете стаята ми!

Той мина покрай нея и стовари дланта си върху вратата, която хлопна глухо.

— Не още, сладурче. Трябва да си поговорим.

— Не мога да разбера защо трябва да разговарям насаме с вас.

Очите му проблеснаха от язвителния й тон, когато се наведе към нея. Дъхът му бе топъл и миришеше приятно на уиски.

— Махни се от вратата — прошепна Бен. — Кейтс и брат ти могат да се качат всеки момент, а аз не горя от желание да чуят какво си говорим. Стаите им до твоята ли са?

Джилиън мълчаливо го изучаваше, за първи път забеляза проницателността в сините му очи. Макар и да лъхаше на уиски, Бен бе напълно трезвен и се владееше до съвършенство. Освен това забележката му й подсказа, че той не се доверява на Кейтс и Рик, което говореше добре за него. Тя начаса разбра, че го е подценявала, но това не означаваше, че отсега нататък ще му вярва. Все пак реши да отговори на въпроса му:

— Не. Стаята на Рик е през две врати от моята, а на Кейтс — от другата страна на коридора.

— Добре. Но за всеки случай да пуснем телевизора и да се отдалечим от вратата.

Бен бързо включи апарата и скорострелен португалски изпълни стаята. Сетне се настани удобно на единствения стол в стаята, качи краката си, обути в ботуши, на леглото и ги кръстоса.

Джилиън се втурна и избута краката му на пода.

— Махнете ботушите си от леглото ми!

Остана с впечатление, че Луис ще се изхили отново, но наместо това той изрече „Да, госпожо“ с подозрително любезен тон.

Джилиън седна на леглото.

— За какво искате да разговаряме?

Той замълча за миг и тя прочете недвусмислен интерес в погледа му, който се местеше от нея към леглото. Не положи никакви усилия да го прикрие, сякаш не го интересуваше, че тя може да отгатне мислите му. Джилиън реши да си направи удоволствие, като изобщо не реагира.

Устните му потръпнаха в лека усмивка, докато скръсти ръце зад главата си. Тя не пропусна да отбележи каква хубава форма има устата му, голяма, добре очертана, с чувствено извита горна устна. Бен Луис приличаше на разпуснат хулиган, с разрошена коса и небръснато лице. Крачолите на лекия му панталон в защитен цвят бяха натъпкани в ожулени кафяви ботуши, а бялата му риза с петна от пот под мишниците висеше свободно над панталона. Още по-мръсна и лекьосана шапка бе поставена на малката масичка.

Ала Джилиън си припомни хладната пресметливост в погледа му и разбра какви будни сетива се крият зад небрежната маска на Бен Луис. Този мъж много добре знаеше какво върши.

Това, разбира се, не значеше, че тя ще му повярва отведнъж или първа ще започне разговора. Нямаше да успее да изкопчи от нея нищичко, преди да й разкаже онова, което знае.

Мълчаха няколко минути, но Бен изобщо не се притесни. В погледа му танцуваха дяволити искрици.

— Нали няма да се раздрънкаш, сладурче? — проточено я попита най-сетне.

— Трябва ли?

— Това би улеснило играта на ония. Така, сега да свалим картите.

— Първо вие — учтиво му предложи Джилиън.

Отново погледът му придоби онзи присмехулен блясък, но мрачна решителност бързо прогони лукавството от очите му.

— Стивън Кейтс е изпечен мошеник — без заобикалки рече той. — Засичал съм го няколко пъти в Щатите преди много години. Той не ме познава, но аз не изпускам от очи подобни типове. Кейтс е престъпник, който няма да тръгне по археологически експедиции, за да снима разкопките. Когато двамата с брат ти ми предложиха работата, предположих, че са замислили да оберат обекта, ако той наистина е там и ние успеем да го открием.

— Там е.

— Така казваш ти, сладурче, но трябва да ти е ясно, че едно е да знаеш, че е там, а съвсем друго е да го намериш. Дори и да знаеш точно къде отиваш, озовеш ли се в джунглата, пада голям майтап. Няма карти, няма опитни водачи, а уредите за ориентиране изобщо не работят под такъв дебел покрив от растителност.

— Мога да ви заведа до мястото.

— Може би. Ще видим. Отначало си мислех, че нямам нищо против да разбера какво толкова ценно има на онзи археологически обект, мислех си, че няма да ми е трудно да държа под око Кейтс и брат ти. Всъщност, смяташ ли, че брат ти иска да плячкоса находките?

Джилиън отдавна бе разбрала истинските мотиви на Рик.

— Вероятно.

— Дали е готов да те убие?

Дъхът й заседна в гърлото, когато чу тези думи, изречени на висок глас, защото, в интерес на истината, подобна мисъл я измъчваше от няколко дни.

— Не знам. Надявам се, че няма да го направи, но наистина не знам.

— Може би си мисли, че няма да ти стигнат силите, за да го обвиниш в престъпление, така че не го е грижа за тебе. С Кейтс обаче нещата стоят по-различно. Днес го проследих, нали съм си любопитно копеле. Той се срещна с един наемен убиец на име Рамон Дутра и го ангажира за експедицията. Както виждам нещата, Кейтс няма никакво желание ти, аз и брат ти да останем живи.

Все още можеше да се откаже. Мисълта сляпо се блъскаше в мозъка й. Още не беше късно да се откаже. Без нея експедицията нямаше да се състои, макар и да не си представяше как ще постъпи Кейтс, ако тя се оттегли, след като вече бе похарчил толкова много пари.

Но може би никога повече нямаше да й се отдаде шанс да намери Анзар, Каменния град и Сърцето на императрицата. Може би никога нямаше да може да провери теориите на баща си и да възстанови доброто му име, както и своето. Знаеше, че може да открие града. Разполагаше с карта и подробни кодирани инструкции. Шифъра бе научила наизуст. Дори и Кейтс да намереше картата, нямаше да може да я разчете.

Бен Луис я наблюдаваше съсредоточено. Тя сплете пръсти в скута си и се насили да го попита спокойно:

— Какво друго имате да ми кажете?

Водачът премигна.

— Хората, които обикновено наемам, са честни и работливи, ала нито един от тях няма да се съгласи да участва в експедиция заедно с Дутра. Ще трябва да наема други носачи, които няма да са работливи, кадърни, най-малко пък честни. Каквато и каша да забърка Кейтс, с моите хора бих могъл да го обезвредя, но при тези обстоятелства ситуацията става съвсем различна. Тъй като не можем да имаме доверие на брат ти, двамата ще бъдем сами срещу всички. Налага се да сключим примирие, сладурче, и ти трябва да ми помагаш.

— Как мога да ви имам доверие?

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха в подигравателна усмивка.

— Аз съм всичко, с което разполагаш. Вече изплюх камъчето, сега е твой ред. Какво, по дяволите, ще търсим в онзи пущинак?

— Един древен град.

Той я изгледа с недоумение, сетне отметна главата си назад и избухна в силен смях.

— Само не ми казвай, че си повярвала в някоя от онези приказки, които се носят из въздуха като цветен прашец. Ако слушаш какво разправят хората, в джунглата има хиляди древни градове. Мислиш си, че бреговете на Амазонка гъмжат от несметни съкровища и човешки кости, но не е така.

— Тази приказка е вярна.

— Откъде си толкова сигурна?

— Баща ми е открил града.

— Донесъл ли е някакви доказателства?

— Той загина по време на експедицията.

— Значи нямаш доказателства.

— Аз ще ги намеря. — В тона й прозвуча твърда решимост. — Ще докажа, че той е бил прав.

— Или, че е умрял за тоя, дето духа.

— Ако искате, не тръгвайте, г-н Луис, но аз потеглям.

— И аз тръгвам. Тая работа събуди любопитството ми. Защо не ми разкажете за този изгубен древен град? Кой е той? Може би съм чувал за него.

— Възможно е — неохотно рече тя. — Чували ли сте някога за Анзар и за Каменния град?

Той се замисли, прехапа устни и започна да ги потупва с върховете на пръстите си. Погледът й следеше ръцете му, попиваше устните му… Сетне Джилиън се опомни, засрами се и погледна настрани. Дали не бе прибягнал до този жест, за да привлече вниманието й към устните си? Нищо чудно, нямаше нужда да го поглежда, за да се увери, че порочните искрици отново танцуват в очите му.

— Май не съм — отвърна той. — Искате ли да ми разкажете за него?

Тя бързо му предаде легендата за анзарите и за войнствената императрица, за сърцето, което пази гроба на любимия й. Бен я слушаше отегчено.

— Това не е всичко — рече тя. — Баща ми също беше археолог и обичаше да проверява достоверността на древните предания, за да задоволи любопитството си. Определил е всички останали като чиста проба митове, но не и легендата за Анзар.

— Какво толкова има в тази приказка, че е повярвал в нея?

За миг в погледа й проблесна гняв, но тя го потисна. Щом колегите на баща й не бяха му повярвали, как щеше да му повярва един чужд човек?

— Знаете ли откъде произлиза името на Амазонка? — попита го тя.

Бен сви рамене.

— От джунглата, предполагам.

— Не, джунглата носи името на реката.

— Ами откъде тогава?

— През 542 г. група испански завоеватели тръгнали да изследват реката. Тогава тя все още нямала име. Сред тях се намирал и един доминикански монах на име Гаспар де Карвахал, който записвал в дневника си всичко, на което се натъкнали. Голяма част от него съставляват типичните испански легенди за Америка: купища от злато и скъпоценности, които чакат да ги прибереш.

— Да, испанците не си поплювали, за да се докопат до златото. Погледни само как са унищожили цивилизацията на инките.

— Монахът разказва за блестящи бели градове и царски пътища, павирани с камъни, което отговаря на описанията на империята на инките, само че тя се е намирала доста по на запад. Твърде е възможно доминиканецът да е преразказвал вече чути истории. Обаче той споменава нещо, което твърде много се отличава от всичко останало. Карвахал пише, че срещнали племе от „руси войнствени жени, всяка една от които се биела за десетима мъже“.

— Чакай малко — прекъсна я Бен. — Искаш да ми кажеш, че те намерили амазонките и нарекли реката в тяхна чест.

— Точно така.

— Глупости!

— Дневникът на Карвахал е интересен и забавен, ала е пренебрегнат от историците. Други предания от различни извори хвърлили светлина върху въпроса и пробудили интереса на баща ми.

— Какви предания?

— Той сравнил пет варианта на легендата за Анзар от различни извори. Между тях не съществува никаква връзка, но отделните детайли се допълват като елементи от картинна мозайка. Една от легендите разказва за „безкръвни крилати демони“, но ги нарича и „дяволите от голямата вода“. Не се изисква голямо въображение да си представиш как бледите испанци слизат на брега от корабите си, чиито бели платна се развяват от вятъра като крила.

— Добре де, може и да има нещо в това, но ми се вижда твърде нагласено.

— „Каменният град под море от зеленина“ очевидно е град в джунглата, скрит под буйната растителност — и то толкова добре скрит, че испанците не са могли да го намерят.

— Всичко това е една интересна главоблъсканица, сладурче, но разполагаш ли с някакви сигурни доказателства? Струва ми се, че се опитваш да докажеш, че амазонките на монаха са въпросното анзарско племе.

— Татко се натъкнал на някаква забележка за „Картата на Каменния град“. Проследил източниците и попаднал на друга следа. Цели три години търсил картата, но най-сетне я открил. Тя датира от седемнадесети век, на нея не е посочено нито име на страна, нито дори на континент, но е доста подробна, с ориентири и указване на разстоянията.

Бен изсумтя недоверчиво.

— В джунглата не съществуват ориентири. Растителността поглъща всичко. Изразът „прахът става на прах“ намира истинското си значение тук; човешките следи се заличават буквално пред очите ти.

Джилиън не обърна никакво внимание на забележката му.

— Картата указва местоположението на Сърцето на императрицата и пътя, който води към него.

— Значи ти си мислиш, че Сърцето на императрицата е някакъв огромен скъпоценен камък, който през цялото време си е седял в джунглата, а картата ще те отведе при него.

— Точно така — уверено заяви тя. — Татко е разгадал маршрута и е дешифрирал инструкциите.

— Добре, да предположим, че откриеш това място; не мисля, че то съществува, но да речем, че е така. Как ще постъпиш после?

— Ще снимам и ще документирам всичко, после ще занеса доказателствата в Щатите. Наричаха баща ми „Шантавия Шърууд“; неговата репутация беше съсипана от тази теория, както и моята впоследствие. Искам да докажа, че той е бил прав. Не знам дали наистина съществува огромен скъпоценен камък, който пази някакъв гроб; искам просто да открия града и да докажа, че анзарите са съществували. Обичам професията си, г-н Луис, но докато не възвърна доброто име на баща си, ще бъда откачената дъщеря на „Шантавия Шърууд“.

— Наричай ме Бен — машинално й каза той, потривайки брадичката си, докато обмисляше ситуацията. — Дори и там да има някакъв древен град, как можеш да бъдеш сигурна, че той е принадлежал на анзарите? Ами ако Анзар не са били амазонки — честно да ти кажа, сладурче, изобщо не вярвам в амазонките — а най-обикновено изолирано индианско племе, измряло преди няколко века?

— Няма значение. Древният град си е древен град. — Тя полагаше усилия да изговаря думите отсечено. Провлечената му мелодична интонация беше заразителна. — Просто трябва да представя доказателства.

— Май искаш да хванеш дъгата.

Тя поклати глава.

— Баща ми е провел старателни проучвания. Той не беше ловец на съкровища, а на истината. Не го е интересувало дали митовете, които е разследвал, са измислица или истина; просто е искал да докаже или едното, или другото.

— Да, но Кейтс е тръгнал на лов за огромно съкровище от злато и скъпоценности. Всъщност той как разбра за цялата работа?

Джилиън се поколеба, сетне въздъхна.

— От Рик. Старите записки на татко бяха у него. Бях в апартамента му, когато ровейки из тетрадките, се натъкнах на информацията за Анзар. Признавам си, бях толкова възбудена, че не можах да го прикрия…

— Защо не съм бил там!

Джилиън не допусна небрежната забележка да я разсее.

— Рик ме попита какво съм открила и аз му изпях всичко като последна глупачка. Той грабна документите, но не можа да прочете инструкциите, тъй като те са кодирани. Тогава започна да ми се присмива и да ме пита откъде съм толкова сигурна, че ще намеря скритото съкровище, като не мога да прочета какво пише. Отвърнах му, че мога да прочета инструкциите, защото татко ми е казал кода, но отказах да му го дам.

— Обзалагам се, че в този момент положението е станало много напечено.

Тя се усмихна.

— Опитах се да пробудя интерес към проекта у някои мои колеги. Всички ми се изсмяха. Добре знаех какво си мислят за мен: че съм откачена като татко. Подобна експедиция изисква много пари, не можех да я организирам сама, не успях да открия и спонсор, фондацията, за която работя, е много голяма, но и оттам ми отказаха. Потупаха ме по рамото и ми казаха да си гледам работата. Бях толкова разочарована и отчаяна, че се обадих на Рик и му казах, че няма да има никаква експедиция. Не знам точно защо го потърсих, но си мислех, че тъй като той много обичаше татко, заслужава да му съобщя. Малко по-късно Рик изнамери отнякъде Кейтс и дойдохме тук.

— Не се ли опитаха да изтръгнат от теб картата и инструкциите?

— Разбира се, че се опитаха — отвърна тя и го изгледа студено, показвайки му какъв голям успех са отбелязали брат й и Кейтс, сетне прехапа устни. — Не съм напълно сигурна, но си мисля, че някой беше ровил из апартамента ми.

— Вероятно Кейтс. Или нает от него човек. Той не обича сам да си върши работата. Намериха ли картата?

— Не. Никой няма да може да я намери.

— Не я ли носиш със себе си?

— Да не съм луда да мъкна из джунглата четиристотин годишна карта. Преписах само инструкциите, но, както вече казах, те са кодирани.

Бен измънка нещо под носа си.

— Моля? Казахте ли нещо?

— Казах, че сигурно се мислиш за Джеймс Бонд. Те не могат да разшифроват кода, ти не им го казваш, значи логично е да те вземат със себе си.

— Точно така. Те искат да ограбят древния град и няма да съобщят на никого за находката. В такъв случай доброто име на татко никога няма да бъде възстановено.

Внезапно безгрижният израз на лицето му изчезна, той се изправи и я погледна със стеснените си като цепки очи.

— Как възнамеряваш да ги спреш?

Тя сви рамене.

— Не знам точно. Купила съм си пистолет.

Бен изпсува грубо.

— И си мислиш, че с една играчка ще разрешиш проблемите си? Боже мой! Купила си пистолет! Някоя дрънкулка със седефена дръжка!

— Автоматичен пистолет 38 калибър.

— Знаеш ли поне как да си служиш с него?

— Знам. Аз съм археолог и съм работила на много диви места. Не излъгах, когато казах, че съм ловувала; налагало ми се и да сплашвам някои враждебно настроени същества, както четириноги, така и двуноги.

Бен подозрително погледна към чантата й.

— Не, не е тук — рече тя и му се усмихна. — И не се опитвайте да ме заблуждавате с подобни циркове. Вие сте го намерили, докато сте претърсвали стаята ми, значи знаете, че имам пистолет, знаете какъв модел е и къде се намира.

Той й се усмихна в отговор, без да отхвърля обвинението й. Разбира се, че бе претърсил стаята й.

— Имате хубаво бельо.

— Радвам се, че ви е харесало. Пробвахте ли го?

— Не. Само го мирисах.

Мръсник! Сигурно наистина го бе направил. Въображението й възстанови сцената и стомахът й се сви. Още се опитваше да се държи студено и бездушно с него, но й ставаше все по-трудно. Той беше порочен и безсрамен и излъчваше такава мъжка сила, че нервните й окончания потръпваха.

Той я наблюдаваше с лека усмивка; разширените й зеници не бяха убегнали от зоркия му поглед. Някои реакции не могат да бъдат скрити. Бен беше много доволен, че най-сетне бе успял да направи малка пролука в защитата й.

В момента обаче го вълнуваха по-важни теми от секса.

— Като имаме предвид опасността, която те грози — бавно изрече той, — защо не разшифроваш кода и не ме оставиш сам да намеря древния град, ако той наистина съществува?

Джилиън се изсмя в лицето му. Не й пукаше, че се държи невъзпитано. Скръсти ръце пред стомаха си и се скъса от смях.

— Май отговорът ти е „не“.

— Как можахте да го кажете с толкова сериозно лице? — попита го тя, все още разтърсвана от смях. — Помислихте си, че ще ви се доверя ли?

— Трябва да се научиш да ми вярваш — весело й заяви той. — Щом искаш да дойдеш, ще се наложи да спим в една палатка. Да, бързо ще се научиш да ми се доверяваш. Запомни, че никога няма да те изоставя, сладурче.

Загрузка...