2.

Бен Луис се бе настанил удобно в любимия си бар в Манаус, Бразилия, с бутилка от любимото си уиски на масата и с любимата си сервитьорка на коленете. Животът минаваше през скапани и готини периоди, а Бен си мислеше, че в момента му е страшно гот. Колко му трябва на един мъж да се размекне — хубаво уиски и дашна жена. Всъщност една част от него не омекваше никога, откакто бе влязъл в пубертета. Затова сладката Тереза си падаше по него. Тя беше руса и говореше лош португалски с американски акцент, тъй че сигурно името й беше Тирийз, ала това нямаше значение. Важното беше, че тя скоро свършваше работа и щеше да го заведе в стаята си, за да прекара следващите час-два под него. Да, да, душата му направо се размекваше.

Барманът Кристъс й викна да си размърда задника. Тя първом се нацупи, сетне се усмихна и силно целуна Бен по устните.

— Само още половин час, скъпи. Ще издържиш ли?

Бен повдигна тъмните си вежди.

— Разбира се. Има за какво да чакам.

В смеха й прозвуча топъл женски копнеж.

— Идвам! — обърна се тя към Кристъс, който се бе намръщил и отново я викаше.

Когато Тереза стана от скута му, Бен я шляпна по задника, удобно се облегна назад и отпи от уискито. Като всички предпазливи мъже, седеше с гръб към стената. Тъмният, тесен, опушен бар бе любимо място на всички американци. По някакъв тайнствен начин хората успяваха да намерят себеподобни във всяка страна, във всеки град, както морето подкопава брега на точно определено място. Бразилия беше страшно далеч от Алабама, където Бен бе израсъл, ала тук се чувствуваше като у дома си. Барът беше пълен с препатили, очукани от живота мъже, но по една или друга причина те не изпитваха нужда да вардят гърбовете си. Бен харесваше странната сбирщина в заведението на Кристъс: водачи, лодкари, наемници. Мнозина смятаха бара за скитническа дупка, може би някога е бил нещо такова, може би пак щеше да бъде, но всъщност той бе приятно тъмно местенце, където можеш да се скриеш от жегата и да пийнеш по чашка с някоя сродна душа.

Бен предполагаше, че ще бъде в безопасност и на бара: в заведението нямаше човек, който би желал да го пречука, а и Кристъс щеше да пази гърба му. Но всъщност той не седеше с гръб към стената, защото очакваше нож или куршум, макар че неведнъж бе минавал на косъм от смъртта. Бен искаше да следи всичко, което ставаше пред очите му и всеки новодошъл. Винаги беше нащрек. По природа беше наблюдателен и предпазлив; тези качества неведнъж бяха спасявали живота му. А точно сега не беше моментът да скъсва с дългогодишните си навици.

Той веднага забеляза двамата мъже, които влязоха в бара и се спряха пред вратата, за да привикнат очите им към мрака, преди да си изберат място. Това, което видя, изобщо не му хареса. Единия не бе виждал никога през живота си, но другия познаваше по лице и име и беше чувал доста неща за него — все лоши. Стивън Кейтс беше изпечен мошеник, лишен от всякакви морални принципи и скрупули, — човек, който се интересува единствено от собствения си задник. Пътищата им не се бяха пресичали никога, но навикът на Бен да си вре носа навсякъде и да разпитва му бе помогнал да си създаде доста добра представа за Стивън Кейтс. Обаче нещо не пасваше: Кейтс действаше в Щатите, кой вятър го бе довял в Бразилия?

Двамината тръгнаха към бара. Кейтс се наведе към Кристъс и му заговори тихо. Якият барман мълчаливо сви рамене. Добрият стар Кристъс мълчеше като риба, ако някой му се стореше съмнителен — това бе още една от причините, поради които барът му бе толкова популярен.

Кейтс каза още нещо и този път Кристъс изгрухтя нещо в отговор. Двамата мъже се посъветваха помежду си, сетне кимнаха на бармана и се запътиха към една от масите.

След няколко минута Тереза бавно се приближи към масата на Бен.

— Ония копелдаци питаха за тебе — прошепна тя, навеждайки се да забърше масата, която не се нуждаеше от почистване.

Бен се наслади на гледката. С нетърпение очакваше мига, в който Тереза ще си съблече блузата и той ще получи неограничен достъп до пищните й гърди.

— Искат да те наемат за водач — продължи тя с усмивка на лицето, защото много добре знаеше какви мисли му минават през главата. Сви рамене, така че блузата й се смъкна още по-надолу и откри почти напълно бюста й.

— Не ми трябва бачкане — отсече той.

— А какво ти трябва, скъпи? — измърка тя.

В очите му гореше бавен, изпепеляващ огън.

— Два-три часа чукане ще ми бъдат добре дошли — призна си той.

Тя потръпна и бързо облиза устни с котешкото си езиче. Ей затова му харесваше Тереза: акълът й беше като на кокошка, но беше добродушна и страстна, винаги готова за леглото. Усещаше, че вече е страшно възбудена, както и той между другото — стоманено твърдият му член напираше под панталона. На Тереза постоянно й се искаше, както и на него. Щом той не й беше под ръка, си хващаше някой друг. Който и да е. Сладката Тереза не беше капризна по отношение на мъжете, стига само инструментите им да бяха в ред.

Със сияещо от удоволствие лице тя полетя към бара.

Бен впи поглед в Кейтс и другия мъж. Жива истина си беше, че точно сега нямаше нужда от бачкане. Разполагаше с доста солидна сума в банката, а живееше скромно. Е, ако искаш да се правиш на баровец, ще трябва да се бръкнеш доста дълбоко, но Бен се задоволяваше с малко — кльопачка, креват, хубаво уиски и много секс — това му стигаше да е щастлив.

Щастлив ли? Как пък не!

Проклетата страст към приключенията, която го лашкаше от една дяволска дупка към друга, отново пламтеше в гърдите му. Щом хитрец и измамник като Стивън Кейтс се беше навил да обикаля амазонската джунгла, сигурно залогът беше доста висок. Амазонка не бе обикновена река и експедициите в джунглата нямаха нищо общо с разходка в парка. Бен беше чувал, че Кейтс обикновено пуска други да свършат черната работа; след това излиза на сцената и обира трудно спечелената плячка.

Работата беше дебела, щом Кейтс беше решил лично да участва.

Бен се изправи и небрежно тръгна към тяхната маса, като взе и бутилката уиски със себе си. Доближи я до устните си и отпи малко, като задържа течността в устата си за да се наслади изцяло на вкуса й. Страхотно уиски!

Кейтс го гледаше високомерно и презрително. Бен повдигна едната си вежда и небрежно подметна:

— Аз съм Луис. Чух, че ме търсите.

Едва не се изсмя на глас, когато видя как се измени изразът на Кейтс. Добре знаеше каква славна гледка представлява: небръснат, с мръсни, омачкани дрехи, гушнал бутилката до гърдите си, сякаш никога не я е пускал. По дяволите, не беше се обръснал, дрехите му бяха мърляви и не гореше от желание да се раздели с къркането точно сега. Току-що беше пристигнал от едно адски гадно пътешествие по реката, а бръсненето и къпането можеха да почакат, докато иде при Тереза, защото на нея й харесваше да се веселят в банята. Уискито беше супер; от месеци наред не бе вкусвал алкохол, а ако оставеше шишето на масата, някой копелдак щеше да му го свие. Беше си платил къркането, така че не можеше да го зареже на произвола на съдбата.

Другият мъж впери жаден поглед в него.

— Бен Луис?

— М-да.

Мъжът беше прехвърлил тридесетте, може и да беше по-възрастен, ала момчешките черти прикриваха възрастта му, въпреки че разгулният живот бе оставил белезите си. Бен го прецени веднага: безделник, който вечно се жалва, че е извадил лош късмет в живота вместо да размърда мързеливия си задник да направи нещо. Такъв тип бе способен да обере кварталната бакалия, но не чакай от него да си намери свястна работа. Бен също не си падаше по осемчасовия работен ден, но поне печелеше хляба си със собствени усилия, а не на гърба на някой друг.

— Чухме, че сте най-подходящият водач за експедицията, която сме планирали и бихме искали да ви наемем — рече непознатият мъж.

— Ами… — измърмори Бен, придърпа един стол и го яхна. — Вярно си е, че съм най-добрият, но не съм напълно сигурен дали съм свободен. Току-що пристигам от едно адски гадно пътуване и не бих имал нищо против да помързелувам малко.

Стивън Кейтс сякаш бе преодолял погнусата си от Бен: вероятно си мислеше, че на човек, току-що завърнал се от експедиция в джунглата, е простено да бъде мръсен и небръснат.

— Мисля, че пътуването ще бъде доста изгодно за вас, г-н Луис.

Г-н Луис? Много отдавна никой не бе наричал Бен „господин“, така че той стреснато се обърна да види да не би някой да стои зад него.

— Наричайте ме просто Луис. Точно в този момент цената ми е доста висока. Уморен съм и горя от желание да прекарам следващите няколко седмици в удобно легло. — Истинско легло, стоплено от жена.

— Десет хиляди долара — предложи Кейтс.

— За колко време? — попита Бен.

Кейтс сви рамене.

— Не знаем точно. Става дума за археологическа експедиция.

Работата му се видя доста съмнителна. Едва ли Кейтс щеше да се навие да участва в нещо толкова възвишено. Може би това беше само прикритие. Историята го заинтригува.

— Ако ми кажете къде искате да отидете, ще мога да преценя продължителността на пътуването.

Другият мъж измъкна една карта на Бразилия и я разпъна на масата. Тя не беше подробна — май беше откъсната от някоя енциклопедия. Мъжът забоде пръст в една точка доста далеч на север от долината на Амазонка.

— Тук някъде. И ние не знаем точно.

Бен погледна към картата изпод полуспуснатите си клепачи и дръпна още една глътка уиски. О, какво блаженство! Благословената течност затопли вътрешностите му. Приятният ефект от алкохола го възпря да не се изсмее на глас, защото цялата ситуация изведнъж му се стори страшно нелепа. Тези идиоти размахваха под носа му някаква си ученическа карта и отгоре на това си нямаха хабер къде искат да отидат!

— Този район все още не е изследван. Никога не съм навлизал в тези територии, а не познавам и човек, който да го е правил.

— Няма ли да можете да се справите? — попита непознатият с неприкрито разочарование в гласа

— Как няма да успея, дявол да го вземе — изсумтя Бен. — Всъщност вие кои сте?

— Аз съм Рик Шърууд, а това е Стивън Кейтс

Значи оня тип използваше истинското си име. Явно си мислеше, че в тоя район никой не го познава. Следователно се чувстваше в безопасност.

— Добре, Шърууд и Кейтс, аз мога да ви отведа до там. Кракът ми не е стъпвал по онези места, но знам да се оправям в джунглата, така че всъщност е все едно, че няма да знам къде съм, след като и вие не знаете къде отивате. Само че десет бона са пари за семки. За тая сума няма да успеете да наемете нито един човек, който си разбира от работата. Става дума за два, а може би и три месеца в ада. Цената ми е два бона на седмица, като вие поемате всички разходи по храната и другите покупки. Ще ви струвам грубо казано между двайсет и двайсет пет бона, освен това ще ви трябват още десет бона за екипировка. Все още ли горите от желание да осъществите „археологическата си експедиция“?

Двамата мъже си размениха многозначителни погледи. Май не бяха доловили подигравателната интонация, с която Бен бе изрекъл последните думи.

— Няма проблем — тихо изрече Кейтс.

Любопитството на Бен надхвърли всякакви граници. На Кейтс не му мигна окото, което означаваше, че тая работа можеше да му донесе страшно много мангизи, пред които тридесет и петте хиляди долара са капка в морето. Освен това този изпечен бандит едва ли гореше от желание името му да бъде упоменато в някоя археологическа студия. Вероятно искаше да плячкоса археологическия обект, ако там изобщо имаше нещо подобно, в което Бен дълбоко се съмняваше. Джунглата заличаваше всяка следа от човешко присъствие, веднага щом хората я напуснеха. Но докато не разбереше за какво всъщност става дума, се налагаше да приеме, че в онзи затънтен район може би се намира някакъв археологически обект, тъй като беше убеден до мозъка на костите си, че там няма нищо друго. Какво би могло да бъде толкова ценно, че да подмами долен тип като Кейтс лично да се юрне към Бразилия? За джунглата се разправяха какви ли не фантазии за загубени или скрити съкровища, ала според Бен нито една от тях не отговаряше на истината. Всички търсеха скрити съкровища, но досега не бе открито нищо, освен няколко потънали кораба. Хората обаче явно бяха склонни да вярват в подобни измишльотини, макар и да нямаше никакви доказателства, но Бен не принадлежеше към онзи тип мъже, които са готови да потрошат сума ти пари, за да намерят въображаемо гърне със злато.

— Искам парите предварително — отсече Бен.

— Не става, приятелче — ревна Шърууд и скочи от стола.

Кейтс не каза нищо, само се намръщи многозначително. Бен отново надигна бутилката.

— Никога не се опитвам да преметна клиентите си — бавно рече той. — Иначе кой ще дойде при мен? Обаче обратното ми се е случвало неведнъж. Горчивият опит ме научи да си прибирам мангизите предварително. Иначе не играя.

— Има и други водачи, Луис.

— Не се и съмнявам. Но аз съм най-добрият. Ваша работа е дали ще изгниете в джунглата или ще се приберете у дома живи и здрави. Както вече ви казах, току-що се завърнах от тежко пътуване и няма да е зле да си дам малко почивка.

Бен много добре знаеше, че не казва истината, но блъфът си беше част от играта. Ако тези глупаци не знаеха правилата, това си беше лично техен проблем. В областта имаше доста индианци, които знаеха много повече за живота в джунглата от него, ала в същото време те представляваха огромна опасност. Във вътрешността на страната живееха индиански племена, които не бяха виждали бял човек; в редица райони никога не бе стъпвал човешки крак. Никой не знаеше какво има там. Никой не се бе върнал оттам, за да го опише. Отгоре на всичко онзи район гъмжеше от ловци на човешки глави.

— Разпитайте тоя-оня — небрежно подметна той, изправяйки се на крака. — Аз не се нуждая от бачкане, но вие имате страшна нужда от много добър водач.

Колко странно — хората винаги оценяваха по-високо онова, което им се струваше недостъпно. Точно както предположи, привидното му безразличие към предложението им внуши, че той наистина е най-добрият водач.

— Ей, какво се забърза? Наемаме те! — каза Кейтс.

— Чудесно — безгрижно заяви Бен. — Кога тръгваме?

— Час по-скоро.

Той въздъхна. По дяволите. Надяваше се да си почине няколко дни, но двайсет и петте бона не бяха за подценяване.

— Добре — рече Уилсън и хвърли един поглед към часовника си. Три и половина. — Ще ви чакам тук в седем часа, за да обсъдим всички подробности. — През това време щеше да се изкъпе и да се позабавлява с Тереза.

— Можем да поговорим и сега — предложи Шърууд.

— Вие можете, ама аз не. Ще се срещнем в седем часа. — Бен потърси с поглед Тереза, която начаса се прилепи до него. — Дай ми ключа — прошепна той и я помилва по врата. — Ще се окъпя и ще те чакам в леглото.

Лицето й грейна и тя измъкна ключа от джоба си.

— Добре, ама нали щяхме да се веселим във ваната?

— Имам неотложна работа, скъпа. По-добре първо да се окъпя, така ще ни остане повече време за леглото.

— Тогава върви! — Тя му намигна и го целуна.

Бен бавно напусна бара, усещайки трите чифта очи, впити в гърба му. Интересуваха го само женските. О, тези малки сладурани, само да знаеха как подлудяват мъжете, целият свят щеше да се преобърне с главата надолу. Може би заради това природата бе надарила мъжете с едър ръст и яки мускули, за да им даде повече шансове в борбата с нежния пол.

* * *

Рик възложи на Джилиън да намери сигурно място за багажа им; сетне двамата с Кейтс тръгнаха да търсят водач за експедицията. Тя се зарадва, че й дадоха малко свобода, тъй като искаше да се погрижи за някои неща без тяхно знание. Първо потърси управителя на хотела, който не остана във възторг от молбата й да пази багажа им в склада си. Не след дълго обаче склони, тъй като личните им вещи не бяха много, а и Джилиън му предплати за два месеца. От краткия им разговор, проведен на смесица от португалски и английски, тя остана с впечатление, че управителят не одобрява намерението й да тръгва на подобна рискована експедиция.

— Доста мъже не се връщат от джунглата, сеньора — предупреди я той. Беше типичен южняшки тип — нисък, трътлест, с права черна коса и големи черни очи. — Гъсталакът ги поглъща и край… Ни вест, ни кост…

Джилиън не пожела да разсее предположението му, че е омъжена, защото щеше да го накара да се почувства неудобно, а на нея й беше все едно. Не беше трудно да се помисли, че е съпруга на Рик, а не негова сестра. Изобщо не си приличаха, единственият им общ белег беше кестенявата коса. Управителят беше приятен мъж, изведнъж и се прииска да го потупа по рамото, за да го успокои.

— Напълно разбирам опасенията ви и ги споделям — рече тя. — Много добре знам какви изненади крие една експедиция в джунглата. Свикнала съм със сурови условия и изпитания, защото по професия съм археолог. Прекарала съм повече нощи в живота си в палатка, отколкото в меко легло. Освен това съм твърде предпазлива.

— Надявам се, че е така, сеньора — отвърна той. Тъмните му очи излъчваха дълбока загриженост. — Аз лично не бих тръгнал.

— Аз трябва да поема риска, но ви обещавам, че ще си отварям очите на четири.

Джилиън не лъжеше. Тъй като по-често й се бе налагало да работи в райони със сух и горещ климат, тя много добре съзнаваше какви трудности я очакват този път. Флората и фауната по поречието на Амазонка криеха смъртоносни опасности. Джилиън си бе направила всички необходими имунизации, разполагаше с широка гама от антибиотици и инсектициди, добре оборудвана аптечка за първа помощ, освен това можеше да шие рани и разкъсвания. Носеше си и тримесечен запас от противозачатъчни хапчета, които беше вкарала в Бразилия в шишенце от антихистаминов препарат.

Въпреки това тя не си правеше илюзии, че ще успее да се справи с всички опасности, които криеха дъждовните гори. Колкото и предпазлив да беше човек, винаги ставаха злополуки, хващаха се болести. Много опасно беше ухапването от змия. Аптечката на Джилиън съдържаше противозмийски серум, ала срещу някои видове отрови не съществуваше антидот. Не беше изключено и нападение на враждебни индианци, тъй като големи райони от Амазонския басейн все още не бяха изследвани и картографирани. Изобщо не се знаеше на какво ще налетят.

Джилиън набързо приключи разговора с управителя и напусна хотела с намерението да си купи оръжие. Предполагаше, че в Манаус това няма да е кой знае колко трудна задача — градът с широките авенюта и европейска атмосфера беше безмитно пристанище. Тук можеше да се намери абсолютно всичко, което се произвеждаше по света.

Добре, че живееше в Лос Анджелис, а не, да речем, в Сиатъл, защото бе свикнала на жега, но тук влажността на въздуха наистина бе ужасна. Като си помислиш, че бяха улучили зимния сезон — юни, юли и август, който бе по-сух и жегата не бе толкова силна. Джилиън подозираше, че „сух“ означава да вали не всеки ден, а през ден. Ако извадеха късмет, щеше да вали само по два пъти на ден, а не по три пъти. Тя се надяваше на първата възможност, но бе готова и за втората.

Отдалечи се от хотела, оглеждайки се внимателно наоколо. Преди да измине и двеста метра, успя да различи поне седем различни езика. Манаус беше невероятно красив град, огромно пристанище, разположено на хиляда и двеста мили във вътрешността на страната, блестящо и луксозно, тъй като тук спираха много големи туристически кораби. Вероятно затова по улиците се говореше на толкова много езици. Джилиън се чудеше как корабите навлизат свободно толкова навътре в сушата. Ала великата Амазонка е необикновена река, която на места е толкова дълбока, че под кила на плавателните съдове остават още сто и трийсет метра вода.

Рик все още й се сърдеше, задето настояваше да държи картата у себе си; обръщаше се към нея, само за да й даде нареждания, но от това решителността й ни най-малко не се стопи. Тази експедиция се провеждаше най-вече в името на баща й, както и заради нея самата, разбира се. Джилиън се чувстваше достатъчно силна, за да се пребори сама за мястото, което й се полагаше, но покойният професор Шърууд вече не можеше да измие калта от името си. Той завинаги щеше да се слави като налудничав идеалист, ако тя не успееше да докаже истинността на теорията му за анзарската цивилизация, а това значеше да не дава в ръцете на Рик никакви козове.

От сърце желаеше той изобщо да не бе разбрал нищо, но обстоятелствата се обърнаха срещу нея. Рик влезе в стаята секунди след като бе направила зашеметяващото откритие и тя не можа да прикрие възбудата си. Брат й веднага се втурна към разпилените по пода хартии, сграбчи картата и за пръв път в живота си направи правилно заключение, наричайки я „пътят към скритото съкровище“.

Дни наред я тормозеше и се опитваше да изтръгне от нея точните координати, но Джилиън добре го познаваше — той си беше боклук, съсипваше всичко, каквото подхванеше. Вероятно щеше да продаде сведенията на някой мошеник, без изобщо да му пука за репутацията на баща им. Той нямаше намерение да повери находките в ръцете на опитни археолози, които щяха да ги каталогизират и после да предадат на бразилското правителство всички ценни предмети, както повеляваше законът. Джилиън положи много усилия, за да издейства средства за експедицията, беше готова да проси и да се моли, ала всичките й опити бяха посрещнати с насмешка и презрение. Сякаш отново чуваше подигравателното шушукане зад гърба си: дъщерята на откачения Шърууд не пада по-долу от него.

В края на краищата Рик изнамери отнякъде Стивън Кейтс, който пожела да финансира експедицията по известни само нему причини. Отначало двамата се опитаха да елиминират Джилиън, но тя настоя да участва лично, за да може да запази евентуалните находки от хищниците. За сетен път „светилата“ на археологията я поставиха в жалко и унизително положение. Ако бяха повярвали на баща й или на нея, в експедицията щяха да вземат участие опитни археолози, щяха да бъдат наети свестни водачи, а не хора от кол и въже, както възнамеряваха да направят Рик и Кейтс. Джилиън горчиво съжаляваше, че няма право на избор, ала трябваше да се примири с обстоятелствата. За разлика от баща си, г-ца Шърууд здраво бе стъпила на земята; човек трудно можеше да я измами. Беше запечатала местоположението на Каменния град в паметта си, така че онези двамата не можеха да минат без нея. Щателната й подготовка щеше да се увенчае със закупуването на оръжие.

Здравият разум й подсказваше, че трябва да прибегне до тази предохранителна мярка. Знаеше да борави с огнестрелно оръжие — професията й го изискваше. Змиите и хищниците се срещаха на всяка крачка. В този случай змиите май щяха да бъдат двукраки, но рискът беше неизбежен. Все пак Джилиън се надяваше дълбоко в себе си, че спътниците й няма да я убият или да я обрекат на сигурна смърт, зарязвайки я в джунглата. Рик не беше свестен човек, но все пак не беше убиец. Тя не познаваше добре Стивън Кейтс, но поне на пръв поглед й се струваше цивилизован. В случай, че преценката й се окажеше погрешна, тя щеше да бъде подготвена.

В такъв голям град не беше трудно да намериш оръжие, предполагаше Джилиън. Можеше да си донесе пистолет от Щатите, ала да прекараш оръжие през митницата бе доста по-трудно от някакви си противозачатъчни таблетки.

Тя бавно се приближи към редицата таксита, паркирани пред един хотел и започна да изучава лицата на шофьорите, стараейки се да не бие на очи. Искаше да избере някой по-очукан, макар че никой не изглеждаше кой знае колко преуспял. Спря се на един: небръснат, мърляв, с кръвясали очи, приближи се към колата му с усмивка и на лош португалски го помоли да я откара до пристанището.

Шофьорът не беше много приказлив. Джилиън изчака няколко минути, докато той ловко се провираше из задръстванията и невъзмутимо рече:

— Искам да си купя оръжие. Можете ли да ми помогнете?

Мъжът хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане.

— Какво оръжие, сеньора?

— Пистолет. Бих предпочела да е автоматичен, но може и… — Не знаеше как е „револвер“ на португалски, затова начерта окръжност с палеца си и каза думата на английски.

Очите му я изгледаха цинично и предпазливо.

— Ще ви откарам на едно място — бързо рече той. — Няма да ви чакам. Не искам повече да ви виждам, сеньора.

— Разбирам — каза тя и му намигна съучастнически. — Дали ще мога да си хвана друго такси?

Мъжът сви рамене.

— Навсякъде има таксита.

От думите му предположи, че може да хване такси, но може и да не хване. Ако се наложеше, щеше да си поръча кола от някоя телефонна кабина, въпреки че мисълта да се разкарва по улиците в тая жега и бе противна. Беше облечена в тънка памучна рокля и бе боса, ала сауната си е сауна, независимо от това дали си гол или облечен.

Шофьорът я откара в един доста западнал квартал на града. Тя му даде щедър бакшиш и бързо влезе в магазина, посочен от него, без да се обръща назад.

След половин час вече притежаваше автоматичен пистолет 38 калибър, лесен за почистване и поддръжка. Чантата й натежа от солидния запас муниции. Продавачът се държа съвсем нормално, изобщо не прояви любопитство. Не й бе трудно да предположи, че тя не е първата американка, която си купува оръжие от магазина му. Той дори й повика такси и й предложи да изчака, докато дойде колата.

Когато се прибра в хотела, Рик и Кейтс все още не бяха се завърнали, но тя не ги и очакваше толкова скоро. Брат й като нищо щеше да я остави сама цяла нощ, предполагайки, че ще я ядоса, но на нея изобщо не й пукаше. Не беше дошла тук да разглежда забележителностите на Манаус, пък и менюто на рум-сървиса й се стори доста прилично, така че спокойно можеше да прекара в хотела останалата част от деня. Мисълта, че ще може да си почине, й достави удоволствие.

Усмихнати и в добро настроение, Рик и Кейтс нахълтаха в стаята й в късния следобед. Лъхаха на алкохол, но не бяха пияни.

— Намерихме водач — възторжено заяви брат й — най-после се бе отърсил от вечната си намръщеност. — Имаме среща с него в седем часа, за да обсъдим всички подробности.

— В хотела ли? — Тук би било много удобно за нея.

— Не, в бара, дето кисне оня тип. Налага се и ти да дойдеш, защото разбираш повече от тия неща.

Джилиън въздъхна наум. Можеха да изберат по-подходящо място за разговор от някакъв си претъпкан бар, където сума ти хора можеха да ги подслушат.

— Кой е водачът? Май не споменахте името му.

— Луис — рече Кейтс. — Бен Луис. Всички казват, че е най-добрият. Мисля, че ще свърши работа. Ако зареже къркането, ще е о’кей.

Това прозвуча страхотно. Джилиън отново въздъхна.

— Американец ли е?

Рик сви рамене.

— Предполагам. Стори ми се, че има южняшки акцент.

Последната реплика нямаше нужда от коментар — произходът на водача беше пределно ясен.

— Роден е в Щатите — намеси си Кейтс, — но кой знае дали още се смята за американец? Мисля, че точната дума е екстрадиран. Никой не знае откога живее тук.

Достатъчно дълго, за да се сдобие с всички привички на местен жител, помисли си Джилиън. Мудност, безгрижие, лекомислие. В повечето страни от света липсват бясното темпо и експедитивността, характерни за Щатите и тя се бе научила да намалява скоростта, когато й се наложеше да пътува в чужбина. Беше участвала в разкопки в Африка сред хора, в чийто език не съществува дума за „време“; беше изключено да ги накараш да действуват по план и график. Или се адаптираш, или откачаш — щеше да й бъде интересно да разбере коя алтернатива е избрал г-н Луис.

— Тоя тип май ще иска да командва парада — раздразнен заяви Рик. — Ако и половината от онова, което се говори за него, е вярно, предполагам, че той ще си прави, каквото си иска.

Рик явно беше доста впечатлен от личността на Луис. Вкусовете на брат й не бяха се променили от пубертета му, така че тя реши да не прави прибързани преценки по думите му. Всеки надут и самодоволен побойник хвърляше Рик в оркестъра, затова Джилиън не хранеше кой знае какви надежди по отношение на водача им.

В шест и половина бе готова за излизане. Беше й пределно ясно, че брат й от все сърце копнееше тя да изглежда като руса сексбомба, която да зашемети онзи мъж с великолепните извивки на тялото си, ала дори и да си изрусеше косата, Джилиън не беше замесена от тестото на сексбомбите. Едно от основните изисквания е наличието на пищни форми, а тя хич ги нямаше. Между другото, това я радваше, защото винаги й се бе струвало, че разнасянето на чифт големи цици, превръщащи мъжете в олигавени идиоти, изисква доста големи усилия.

Тя беше стройна, стегната, приятна на вид, но в никакъв случай не бе страхотна красавица. Ако някой я попиташе коя е най-хубавата част от тялото й, тя би отговорила, че това е мозъкът й.

Тъй като беше ужасно горещо, Джилиън си облече рокля с презрамки — всъщност това беше единствената рокля, която си беше донесла. Освен полата и блузата, с които бе пътувала, гардеробът й се стоеше от здрави платнени панталони, ризи и ботуши.

Докато пътуваха с таксито през Манаус, тя се възхищаваше от красотата на града. Много съжаляваше, че няма възможност да го разгледа, но винаги ставаше така. Все не й оставаше достатъчно време за съвременните градове; миналото, древните селища, гробниците и разкопките бяха истинското й призвание. Тя искаше да възстанови миналото по отломките му, за да разбере как са живели някогашните хора, но също така, и за да проумее как човечеството е достигнало настоящия си етап на развитие. Според нея задачата на археологията бе да проследи пътя на хората от миналото към бъдещето и да открие как и защо са се променяли те през хилядолетията. Бе готова цял живот да се труди неуморно, за да даде своя скромен принос в разгадаването на тази най-голяма от всички тайни.

Заведението, в което я въведоха Рик и Кейтс, не беше шикозно, но не беше и вертеп. Джилиън смело прекрачи прага и забеляза, че мъжете, насядали на бара, се извърнаха, за да я изгледат изпод полуспуснатите си клепачи. Никога не би влязла сама в подобно заведение. Вътре царяха мрак и благословена прохлада, носеше се приглушеният шум от много гласове. Миризма на алкохол, цигари и пот кръжеше на вълма, разсичани от перките на двата вентилатора.

Рик и Кейтс я обградиха от двете страни и я поведоха към една маса до стената, където самотен, сякаш полузаспал мъж седеше пред отворена бутилка уиски. Клепачите му бяха полуспуснати, но Джилиън долови стоманени отблясъци в очите му. Щом се доближиха до масата, мъжът изрита един стол и й хвърли поглед, който си приличаше с погледите на останалите мъже, колкото акулата и пъстървата. Онези на бара може и да си бяха помислили това-онова по адрес на Джилиън, ала бяха запазили разсъжденията за себе си. Този тук вече я беше съблякъл и обладал, без да му пука от нейното мнение по въпроса.

— Здравейте, сладурчета — проточено ги приветства той. — Що не вземете да седнете при мен? — рече той и кимна към стола, който току-що беше изритал.

Джилиън не можа да определи цвета на очите му на слабата светлина, но във всеки случаи не бяха нито сини, нито зелени. Лицето му бе силно загоряло, но явно личеше, че е току-що обръснат. Косата му беше тъмна и доста дълга, покриваше яката на ризата му и стигаше почти до раменете. Дрехите му бяха чисти, ала смачкани и доста износени; изобщо приличаше на човек, на който не му пука с какво е облечен.

Без да й мигне окото, Джилиън небрежно придърпа един стол и се настани на масата. Не искаше да се издава, че нахалният му поглед я е притеснил.

— Аз съм Джилиън Шърууд — представи се тя с ледена интонация. Всъщност не можа да разбере защо му е било нужно да я гледа по онзи начин, след като Господ и всички, които имаха очи, добре виждаха, че тя не е нищо особено. Някои мъже обаче си правеха труда да свалят всяка жена, която попаднеше в полезрението им.

— Ама вие сте женени, така ли?

— Не, тя ми е сестра — отвърна Рик. — Това е Луис, нашият водач.

Бен я изгледа с повдигнати вежди.

— Сестра ли? Че какво, по дяволите, правите тук?

Веждите на Джилиън също се повдигнаха в отговор. Сигурно Рик и Кейтс му бяха казали някои неща за експедицията. Тя разсеяно отбеляза, че Рик е прав за южняшкия акцент и каза високо:

— Аз съм археолог.

Той я дари с приятна усмивка, която всъщност излъчваше презрение.

— Вие няма да участвате.

— Защо? — хладно попита Джилиън.

В погледа му за миг проблесна изненада, сякаш не бе очаквал тя да му възрази. Сетне Луис бавно отпи от уискито си и впи студените си очи в нея.

— Дяволски е опасно — отвърна той най-накрая.

Междувременно Рик и Кейтс също се бяха настанили на масата. Рик прочисти гърлото си и Бен го изгледа с питащи очи.

— Работата не е толкова проста — нерешително каза Шърууд.

— Не виждам нищо сложно. Не водя жени в джунглата. Край на спора.

— Това явно е и краят на нашето сътрудничество — прошепна Джилиън, съхранявайки ледено спокойствие. И преди се бе сблъсквала с подобни надути копелета, така че този нямаше да успее да я изкара извън нерви.

— О? — подигравателно възкликна Луис. — И как така изведнъж?

— Тя трябва да дойде с нас — намеси се Рик и навъсено изгледа сестра си. Бяха стигнали до болното му място. — Само тя знае къде отиваме.

Загрузка...