Клайв Къслър, Джъстин СкотСъстезанието

Пролог

Чикаго

1899

Един висок пияница танцуваше сам в нощта. Всъщност той по-скоро се клатушкаше около канавката и припяваше песента на Стивън Фостър, която членовете на Лигата срещу баровете1 обичаха тъй много. Мелодията бе скръбна, напомняше плача на шотландски гайди, а топлият баритон на пияницата преливаше от искрено съжаление за неспазените обещания.

„О! Другари мои, не ми пълнете чаша

да удави в течен пламък моята душа.“

Мъжът имаше буйни златни коси и красив, силен профил. Бе извънредно млад — на не повече от двадесет — и това правеше гледката още по-тъжна. Ръцете и краката му се подаваха от възкъсите ръкави и крачоли, по които бяха полепнали сламки, навярно от мястото, където бе спал за последно. Дрехите му приличаха на църковно подаяние или на откраднати от някой простор. Ленената му якичка беше накривена, от ризата липсваше един ръкавел, а въпреки студа нямаше шапка. Изглежда единственото ценно нещо, което не бе продал, за да си купи пиене, бяха направените по поръчка ботуши от телешка кожа.

Младият мъж се блъсна в една улична лампа и май забрави текста на песента. Той продължи да си свирука прочувствената мелодия и с несигурна валсова стъпка се отдръпна от пътя на една погребална кола от ония, които карат анонимни мъртъвци до общинските гробища. Колата отби встрани. Кочияшът слезе, свит от студа, върза конете за близкия стълб и с енергична стъпка се насочи към един от многото барове, от чиито врати се лееше жълта светлина по улицата.

Пияният младеж се люшна към черната кола и се хвана здраво за нея.

Изгледа бара. Дали тук щяха да го посрещнат топло, или щяха да го изхвърлят? Той потупа празните си джобове и унило сви рамене. Внезапно погледът му попадна на вестникарското депо на ъгъла, където тъкмо доставяха сутрешните чикагски вестници.

Дали не може за няколко цента да им помогне да ги разтоварят? Мъжът изпъчи гърди и пое с бавна валсова стъпка към депото.

„И млад аз чувствах напора на стремления неопетнени.

Ала зрелите години уязвиха гордостта,

с която майка и баща откърмиха сина си.“

Вестникарчетата на опашката за вестници бяха все хлапета на по около дванадесет години, огрубели от годините, прекарани на улицата. Видът на приближаващия мъж предизвика буря от подигравки. Внезапно едно от хлапетата срещна странно нежните му виолетово-сини очи и викна към приятелите си:

— Хей, стига толкова!

— Бладря, синко. Ка’с казваш? — изломоти младият мъж.

— Уоли Лафлин.

— Ти си добра душа, Уоли Лафлин. Не свършвай като мен.

— КАЗАХ ВИ ДА СЕ ОТЪРВЕТЕ ОТ ПИЯНДУРА! — ядоса се Хари Фрост, исполин с груба челюст и безмилостни очи. Той бе обкрачил един сандък с динамит „Вулкан“ в погребалната карета. В краката му клечаха двама бивши боксьори от уестсайдската му банда и наблюдаваха вестникарското депо през дупки в стената, чакайки собственикът да се навечеря.

— Изгоних го, ама пак се върна!

— Откарайте го в онази уличка! Не искам да го виждам отново, освен на носилка!

— Ама той е само някакъв пияндур, господин Фрост.

— Така ли? Ами ако онзи от депото е наел детективи да го пазят?

— Луд ли си? Никакъв детектив не е този.

Юмрукът на Хари Фрост се изстреля с мощта на ковашки чук. Мъжът се стовари на една страна и притисна с ръце гърдите си. Допреди миг бе клечал до шефа си, а сега се мъчеше да си поеме дъх и усещаше как ребрата му престъргват в агония.

— Счупи ми ребрата! — изпухтя той.

Зачервен, самият Фрост едва си поемаше дъх от бяс.

— Не съм луд!

— Не си знаете силата, господин Фрост — започна другият боксьор. — Можехте да го убиете.

— Ако исках, щях да го ударя по-силно. Отървете се от този пияница!

Боксьорът се измъкна от задната част на каретата, затвори вратата зад себе си и разбута сънените вестникарчета.

— Ей, ти! — извика той след пияницата, който не го чу и сви в страничната уличка, като му спести усилието да го влачи дотам с викове и блъскане. Биячът се спусна след него и извади изпод палтото си палка.

Уличката беше тясна, с високи слепи стени от двете страни. По нея с мъка би минала и ръчна количка. Пияницата се препъваше към някакъв праг в далечния край, където светеше фенер.

— Ей, ти!

Пияницата се обърна несигурно. На керосиновата светлина златната му коса заискри. Мъжът се усмихна плахо.

— Срещали ли сме се, господине? — попита той, сякаш с надежда за малко пари назаем.

— Ще се срещнем всеки момент!

Боксьорът замахна с палката си. Беше брутално оръжие, кожена торбичка, пълна със сачми. Те й придаваха гъвкавост, така че да се нагоди според целта си, да мачка плът и кости, така че благородният профил на младежа да заприлича на телешка кайма. Пияницата реагира много бързо. С крачка напред пресече траекторията на палката и вдигна боксьора във въздуха с точно и мощно дясно кроше.

Вратата се отвори.

— Браво, хлапе!

Двама частни детективи от агенция „Ван Дорн“ — леденоокият Мак Фултън и Уолтър Кисли в карирания си костюм — хванаха падналия за ръцете и го завлачиха вътре.

— Хари Фрост ли е в онази карета?

Боксьорът не отговори.

— В нокаут е — заключи Фултън, удари му силен шамар, но без особен резултат. — Млади Айзък, не си знаеш силата!

— Дотук с първия урок по разпит на младия ни следовател — каза Кисли.

— И кой е той? — попита Фултън.

Колегите им от агенция „Ван Дор“ ги наричаха Уебър и Фийлдс, по имената на известни водевилни комици.

— Да позволиш на заподозрения да остане в съзнание — отвърна Кисли.

— За да може — изрекоха едновременно — да отговори на въпросите ти.

Младши-детектив Айзък Бел увеси нос.

— Съжалявам, господин Кисли, господин Фултън! Не исках да го ударя толкова силно.

— Учим се, докато сме живи, хлапе. Затова господин Ван Дорн изпрати колежанче като теб на нас, дъртите невежи.

— С нашия достоен пример, надява се шефът, дори богато, свястно хлапе може да се превърне в блестящ детектив.

— Междувременно, какво ще кажеш да почукаме на онази карета, за да проверим вкъщи ли си е Хари Фрост?

Тримата мъже се отправиха към края на уличката.

На ъгъла двамата партньори извадиха тежки револвери.

— Стой назад, Айзък! Не е добре да се срещаш с Хари Фрост без пистолет.

— Какъвто не ти е разрешено да носиш.

— Купих си един малък — каза Бел.

— Много предприемчиво, но гледай шефът да не разбере.

— Така или иначе, стой назад. Малокалибрено оръжие няма да спре Хари Фрост.

Тримата свиха зад ъгъла и поеха по улицата. На светлината на лампата проблесна нож и преряза поводите на конете от каретата, а един едър силует изплющя по задниците им с камшика на кочияша. Животните побягнаха покрай каретите пред депото. Вестникарчетата се пръснаха във всички посоки, за да се спасят от трополящите копита и колелетата. Точно когато каретата стигна до депото, избухна с гръмотевичен рев и ярка светлина.

Айзък Бел пръв се окопити и се спусна към улицата.

Над депото се виеха пламъци. Останалите карети бяха преобърнати, а конете лежаха с изпотрошени крака.

Улицата бе осеяна със счупени стъкла и горяща хартия. Бел потърси с поглед вестникарчетата. Бяха се сгушили под касата на една врата, с побелели от ужас лица. На паважа имаше още три момчета. Безжизнени. Първото, до което приклекна, бе Уоли Лафлин.

Ела, Джозефина, в моята летяща машина
от Алфред Брайън и Фред Фишър

— О, да! Нека, скъпа, полетим!

— Къде, хлапе? — В небето, скъпа, на летяща машина.

Скачай, млада Джозефина!

Потегляме на кораба въздушен!

О, радост и вълнение невъобразимо.

— Къде, момче? — Към небесния таван!

О, хей, о, летим към небето тъй високо.

Ела, Джозефина, в моята летяща машина.

Издигни се, лети! Лети нависоко!

Пази равновесие като птичка на клонче.

Излита! Ето я, излита!

Нагоре, нагоре, по-високо лети…

О, майчице! Луната гори!

Ела, Джозефина, в моята летяща машина!

Летим и всичко поставяме на карта! Чао, чао!

Загрузка...