Състезанието

1.

Планините Адирондак, горен Ню Йорк

1909

Госпожа Джозефина Джоузеф Фрост — дребничка, розовобуза млада жена, с нрав на мъжкарана, със силни ръце на фермерско момиче и живи лешникови очи — летеше със своя биплан „Челере Туин Пушър“ на около триста метра над тъмните гористи хълмове на имението на съпруга си в Адирондак. Джозефина седеше на нисък плетен стол в откритата кабина, защитена от студените пориви на вятъра с подплатено палто и бричове, кожена каска и вълнен шал, ръкавици, очила и ботуши. Зад нея моторът бръмчеше равномерно, прекъсван от тропота на веригите, задвижващи витлата.

Летящата й машина имаше лека рамка от дърво и бамбук, съединени с тел и покрити с плат. Цялото устройство тежеше по-малко от половин тон, но бе по-издръжливо, отколкото изглеждаше. Недостатъчно издръжливо обаче за мощните въздушни течения, които прииждаха от скалите и клисурите отдолу.

Стълбовете въздух биха я прекатурили, ако им позволеше.

Дупките в небето биха я погълнали цялата.

Един порив на вятъра подхвана машината отзад и открадна въздуха от крилете й.

Бипланът започна да пада като камък. Джозефина се ухили от ухо до ухо.

Тя натисна стабилизатора надолу. Машината ускори към земята и Джозефина усети как въздуха отново я подема и я връща в хоризонтално положение.

— Браво, Елзи!

Летящите машини стояха във въздуха, избутвайки въздух надолу. Разбра го още първия път, когато излетя. Въздухът бе силен, а скоростта го правеше още по-силен. И колкото по-добра беше машината, толкова повече на Джозефина й се искаше да лети. Това й бе третата „Елзи“, но нямаше да й е последната.

Хората се възхищаваха на смелостта й да лети, но тя не разбираше защо. Във въздуха просто се чувстваше на мястото си, повече, отколкото на земята, където нещата невинаги се развиваха според очакванията й.

Тук горе винаги знаеше какво да прави. А най-хубавото беше, че знаеше какво ще се случи, когато го направи.

Погледът й шареше по сините планини на хоризонта, от време на време хвърляше по едно око на анероидния барометър, който показваше височината, увиснал на едното крило, към масломера между коленете й и към земята, търсейки открити места, където да кацне, ако моторът й откаже. Бе пришила към ръкава си малък дамски часовник, за да следи времето и да знае колко бензин й остава. Калъфът с картите и компаса, който обикновено бе завързан за коляното й, този път остана в къщата. Родена и отрасла сред тези планини, Джозефина се ориентираше по езерата, железопътните релси и река Норт.

Пред нея се виеше тъмното й ждрело, толкова дълбоко и стръмно, че сякаш гневен великан бе разцепил планината със секира, а в дъното му блещукаше реката. Сред дърветата край ждрелото се отвори златиста поляна, първата по-голяма, откакто Джозефина излетя.

Под нея се мярна нещо малко и червено, като червен гребен на земята — ловната шапка на Марко Челере, италианския изобретател, които строеше летящите й машини. Марко седеше на една скала с пушка на гърба и дебнеше за мечки. От другата страна на поляната, при дърветата, Джозефина забеляза исполинския силует на съпруга си.

Хари Фрост вдигна пушката и я насочи към Марко. Джозефина чу изстрела, по-силен от рева на мотора и тракането на вериги зад себе си.

Хари Фрост имаше странното усещане, че е пропуснал италианеца.

Бе опитен ловец на едър дивеч. Откакто се пенсионира неприлично богат, бе стрелял по елени и муфлони в Монтана, по лъвове в Африка и слонове в Родезия — и сега можеше да се закълне, че се е прицелил твърде високо. Въпреки това мургавото гадже на жена му се гърчеше на ръба на скалата, улучен, но не мъртъв.

Фрост вкара нов четиридесет и петкалибров патрон в своята „Марлин 1895“ и погледна през мерника. Ненавиждаше вида на Марко Челере — мазна черна коса, пригладена с брилянтин, високо чело като на водевилен Юлий Цезар, дебели вежди, хлътнали тъмни очи, зализан мустак, завъртян по върховете като свинска опашка — и тъкмо натискаше с наслада спусъка, когато над главата му нещо изтрополи. Звучеше като вършачката във фермата при Дома за криминално луди в Матауан, където враговете му го изпратиха, когато застреля шофьора си в кънтри клуба.

Онази лудница бе по-лоша и от най-ужасните сиропиталища в спомените му. Могъщи политици и скъпоплатени адвокати си присвоиха заслугите за освобождаването му. Но това не бе нищо повече от справедливост. Шофьорът му ухажваше първата му съпруга.

Невероятно, но сега се случваше същото и с втората. Виждаше го изписано по лицата им, винаги когато Джозефина го тормозеше за още пари, за да плаща за поредното изобретение на Марко. Сега го умоляваше да откупи последната летяща машина на италианеца от кредиторите му, за да може тя да спечели въздушната надпревара от Атлантика до Тихия океан, а заедно с нея и купата „Уайтуей“ и петдесет хиляди долара.

Нямаше ли да е страхотно? Девойката летец и гаджето й изобретател щяха да станат известни. Престън Уайтуей — навирилият нос, роден със сребърна лъжица в устата вестникарски магнат от Сан Франсиско, спонсор на състезанието — щеше да ги направи звезди и да продаде петдесет милиона вестника. Тъпият съпруг щеше също да стане известен — прочут рогоносец, дебел и стар, посмешище за всички, които го презираха.

Хари Фрост беше богат, един от най-богатите хора в Америка и беше спечелил всеки долар сам-самичък. Но още не беше стар. Едва бе прехвърлил четиридесетте. Не, не беше стар. И нито един от онези, които твърдяха, че е дебел, а не мускулест, не го бяха виждали да убива кон с един удар — номер, с който се прочу на младини и който отскоро превърна в ритуал за рождените си дни.

За разлика от измамата с шофьора, този път нямаше да го хванат. Нямаше да си позволи повече изблици на гняв. И затова планира всичко до последната подробност. Искаше да се наслади на отмъщението студено, да подходи към него като към работа. Припомни си уменията си на измамник, за да привлече Челере на лов за мечки. Мечките не говореха. В тези гори няма да има свидетели.

Убеден, че е стрелял по-високо, отколкото се е прицелил, Фрост свали мерника леко и повтори изстрела.

Джозефина видя Челере да се катурва от скалата.

— Марко!

Трополенето в черепа на Хари Фрост се усили. Докато се взираше над дългата цев на пушката в прекрасното празно място, където допреди малко бе Марко Челере, той внезапно осъзна, че звукът не е спомен от фермата, а истински като оловния куршум, хвърлил съблазнителя на жена му в клисурата. Хари погледна нагоре. Джозефина летеше над него с проклетия си биплан. Беше го видяла.

Фрост имаше още три патрона в пълнителя. Вдигна пушката.

Не искаше да убива и нея. Без Марко тя щеше да остане с него. Само че го видя. Щяха да го затворят отново в лудницата. Вторият път нямаше да се измъкне толкова лесно. Нямаше да е честно. Не той беше предателят, а тя.

Фрост вдигна пушката и стреля два пъти.

Не прецени скоростта й. Поне единият изстрел я подмина. Оставаше му само един патрон — той събра мислите си, успокои нервите си и проследи биплана с цевта точно като фазан.

Право в целта!

Със сигурност уцели. Летящата машина се заклатушка и направи широк, непохватен завой. Хари зачака да падне. Бипланът обаче продължи да завива, олюлявайки се в посока на лагера. Машината летеше твърде високо и беше извън обсега на пистолет, но Фрост все пак извади един от колана си. Подпря цевта на ръката си и го изпразни. Оцъклен от ярост, той извади от ръкава си малокалибрен пистолет. Изстреля двата му патрона безплодно и потърси ловния си нож, за да извади сърцето на жена си, след като се разбие в дърветата.

Трополенето заглъхваше, а Хари не можеше да стори нищо повече, освен да гледа безпомощно как невярната съпруга се скрива зад дърветата, далеч от справедливия му гняв.

Поне се отърва от любовника й.

Хари Фрост прекоси с тежка стъпка поляната, надявайки се да зърне върху скалите размазаното тяло на Челере. На половината път обаче се закова на място, посечен от ужасна мисъл. Лудницата! Трябва да бяга — сега!

Джозефина се бореше с всички сили да поведе машината към земята.

Хари я уцели два пъти. С единия куршум одраска бензиновия резервоар зад нея. Вторият нанесе по-големи щети — блокира връзката между ръчката за управление и жицата, която контролираше формата на крилете. Неспособна да ги изкриви, така че машината да завие с вираж, Джозефина можеше да разчита единствено на руля на опашката. Ала завой без вираж беше като да летиш с безмоторен самолет преди братя Райт да изобретят крилете с променяща се форма — ужасно трудно и като нищо бипланът можеше да се плъзне в смъртоносен свредел към земята. Стиснала устни, тя направляваше руля като скалпел на хирург и внимателно насичаше напиращия вятър. Майка й, истеричка, неспособна да се справи и с най-простото нещо, я обвиняваше, че има ледена вода във вените си. А дали ледената вода не е от полза, когато си в саката летяща машина, майко?

Джозефина бавно върна биплана в курса.

Когато вятърът задуха отзад, й замириса на бензин. Огледа се — от резервоара капеше. Куршумът на Хари го беше пробил.

Кое щеше да се случи първо, зачуди се хладнокръвно тя. Дали бензинът щеше да изтече и моторът да спре, преди да се приземи на ливадата на Хари? Или искрите от мотора и веригите щяха да подпалят горивото? При тези обстоятелства огънят бе смъртоносен.

Аеролакът, който укрепваше и изолираше плата на крилете, бе запалим като барут.

Единственото открито място по-наблизо бе една поляна. Ако се приземи там, Хари ще я убие. Значи няма избор. Трябва да се приземи в лагера, ако й стигне бензинът.

— Хайде, Елзи! Върни ни у дома!

Под нея гората малко по малко се приближаваше.

Въздушните течения клатеха машината й. Неспособна да изкриви крилете, за да се противопоставят на натиска, тя се опита да я овладее само с хоризонталните стабилизатори и руля.

Най-сетне зърна езерото до лагера на Хари.

Точно когато се приближи достатъчно, за да види главната сграда и мандрите, моторът й се закашля, давейки се с последните бензинови пари. Витлата спряха да се въртят. Бипланът се смълча — само вятърът свистеше през жиците на рамката.

Джозефина се принуди да планира безмоторно чак до поляната.

Витлата, които допреди малко я движеха напред във въздуха, сега я дърпаха назад със съпротивлението си.

Само след няколко мига щеше да е твърде бавна, за да остане във въздуха.

Тя посегна зад себе си и дръпна жицата, която отваряше компресорната клапа на мотора, за да могат буталата да се движат свободно и витлата да се завъртят отново. Разликата се усети незабавно. Самолетът сякаш олекна.

Вече ясно се виждаше пасбището. Пълно с крави и насечено от огради, то не предлагаше място за безопасно приземяване. Ето я и къщата, пищно дървено имение, а зад нея — наклонената окосена ливада, от която излетя. Ала първо трябва да премине над къщата, а губеше височина много бързо. Проправи си рисковано път покрай комините, прелетя съвсем ниско над покрива и после завъртя руля напречно на вятъра, като внимаваше да не предизвика завъртане.

На около три метра над тревата осъзна, че се движи твърде бързо. Между крилете се понесе въздух, а земята сякаш я придържаше над себе си. Бипланът отказваше да се приземи. Пред нея бързо се приближаваше стена от дървета.

Бензинът, попил в аеролака, се запали.

Бипланът й оставяше огнена диря, а Джозефина не можеше да помръдне крилете, за да се приземи. Тя посегна назад и дръпна компресорния кабел. Клапата се затвори и витлата спряха. Блъснаха се във въздушното съпротивление като два юмрука и колелата на машината се удариха в тревата.

Горящият биплан се плъзна петдесетина метра напред. Докато забавяше ход, огънят върху него се разпростря по ливадата. Джозефина усети пламъците отзад върху шлема си и скочи. Падна и се хвърли по корем, за да позволи на машината да продължи покрай нея, после скочи на крака и се затича по-далеч от горящата машина.

Икономът на имението дотича паникьосан. Следваха го градинарят, готвачът и охраната на Хари.

— Госпожо Фрост! Добре ли сте?

Джозефина не можеше да откъсне очи от стълба пламъци и дим. Прекрасната машина на Марко гореше като погребална клада. Горкият Марко! Хладнокръвието, което й бе помогнало да оцелее, чезнеше бързо и устните й затрепериха. Самолетът сякаш гореше под вода. Тя осъзна, че се тресе и плаче. Не знаеше дали плаче за Марко, или за себе си.

— Госпожо Фрост! — повтори икономът. — Добре ли сте?

Досега не бе стигала дотам — почти да загине в самолет.

Опита се да извади кърпичката от ръкава си. Не успя.

Трябваше да махне ръкавицата. Когато го стори, видя, че кожата й е смъртнобледа, като че ли кръвта й бе изтекла. Всичко беше различно. Сега знаеше какво е страх.

— Госпожо Фрост?

Всички я гледаха втренчено. Сякаш бе загинала в катастрофата и пред тях стоеше дух.

— Добре съм.

— Мога ли с нещо да ви помогна, госпожо Фрост?

Умът й буксуваше. Трябва да направи нещо.

Притисна кърпичката към лицето си. Хиляди мъже и жени се бяха научили да летят, след като Уилбър Райт спечели купата „Мишлен“ във Франция, най-голямото летателно отличие — и до този момент Джозефина Джоузеф Фрост никога не се бе съмнявала, че може да лети поне толкова бързо и далеч, колкото и най-добрите от тях. Сега щеше да събира смелост всеки път, когато се качва на самолет. Е, пак бе по-добре от това да седи само на земята.

Тя избърса сълзите и издуха носа си.

— Да — каза тя. — Отиди до града, моля те, и кажи на офицер Ходж, че господин Фрост току-що застреля господин Челере.

Икономът запелтечи:

— К-к-какво?

Тя го погледна студено. Колко можеше да е изненадан, че съпругът й е убил някого? Отново.

— Сигурна ли сте, госпожо Фрост?

— Дали съм сигурна? Да, видях го със собствените си очи.

Колебанието по лицето на иконома зловещо й припомни, че Хари плаща заплатата му, че плаща за всичко и госпожа Фрост сега не може да разчита на никого, освен на себе си.

Охраната му не изглеждаше изненадана. Унилите им физиономии казваха „Отиде ни прехраната“.

Икономът очевидно също вече преодоляваше шока, питайки я, сякаш току-що си е поръчала студен чай:

— Нещо друго, госпожо Фрост?

— Направете каквото ви помолих — рече тя, докато наблюдаваше огъня. Гласът й потреперваше. — Кажи на полицията, че съпругът ми уби господин Челере.

— Да, госпожо — отвърна икономът с равен тон.

Джозефина обърна гръб на огъня. При все това, нямаше нужда да поглежда в огледалото, за да знае, че в този миг очите й са пълни със страх. Сама и уязвима. Марко Челере е мъртъв, а съпругът й е луд убиец. Няма към кого да се обърне. После в главата й се оформи спасителна мисъл — Престън Уайтуей.

Да, той ще я защити.

— Още нещо — добави тя, докато икономът се отдалечаваше. — Изпрати телеграма на господин Престън Уайтуей от „Сан Франциско Инкуайър“, че ще го посетя следващата седмица.

2.

Айзък Бел, главен следовател в детективска агенция „Ван Дорн“, се носеше с рев по улица „Маркет“ в Сан Франциско в червен като пожарникарска кола състезателен автомобил „Локомобил“ с широк ауспух за максимална мощност. Бел бе висок мъж на тридесет години с гъсти златисти мустаци, на цвят точно като старателно сресаната му коса. Белият му костюм бе безупречен, елегантно допълнен от шапка с широка периферия. Тялото му бе стройно и жилаво като конопена връв.

Докато караше, току-що старателно лъснатите му ботуши почти не докосваха педала на спирачките, печално известен с неефективността си аксесоар на локомобилите. Дългите му ръце и пръсти прескачаха ловко между газта и смяната на скоростите. Очите му, обикновено тъмновиолетови, сега черни, гледаха съсредоточено изпод вежди. Въпреки непоколебимото изражение и стиснатата челюст, на лицето му цъфтеше усмивка на неподправено удоволствие, докато караше бясно, изпреварвайки трамваи, камиони, карети, мотоциклети и по-бавни автомобили.

На пътническата седалка, тапицирана с червена кожа, седеше шефът на Бел, Джоузеф ван Дорн.

Основателят на детективската агенция с дейност в цялата страна бе едър и червено мустакат и бе известен като бич за престъпниците по целия континент. Той обаче пребледня, когато Бел насочи колата към смаляващото се място между един камион за въглища и един „Буик“, пренасящ метални туби керосин и нафта.

— Всъщност ще пристигнем навреме — отбеляза Ван Дорн. — Даже ще подраним малко.

Айзък Бел като че ли не го чу.

С облекчение Ван Дорн видя целта им да се извисява над околните здания — дванадесететажната сграда на „Сан Франциско Инкуайър“ на Престън Уайтуей, главен офис на вестникарската му империя.

— Гледай, гледай! — надвика двигателя Ван Дорн.

Огромен жълтеникав рекламен банер покриваше най-горния етаж и с еднометрови букви оповестяваше, че вестниците на Уайтуей са спонсори на:

— Страхотно предизвикателство — извика в отговор Бел, без да отлепя поглед от претъпканата улица.

Летящите машини пленяваха Айзък Бел. Следеше вманиачено развитието в тази сфера и планираше сам да си купи самолет. В последните две години десетки подобрения направиха самолетите по-бързи и по-силни. Появиха се „Райт флайър 3“, „Джун бъг“, „Силвър дарт“ с рамка от бамбук, огромните френски „Воазин“ и „Антоанета“, задвижвани от осемцилиндрови двигатели на състезателни лодки, малкият „Демоазел“ на Сантос Дюмонт, „Блерио“, успял да прекоси Ламанша, здравият „Къртис пушър“, както и „Райт“-ът на военния сигнален корпус, „Фарман 3“ и укрепеният с тел моноплан „Челере“.

Ако въобще бе възможно да прелетиш през цялата страна — а това бе голямо ако — купата на Уайтуей щеше да бъде спечелена поравно от уменията и здравите нерви на летците и от това доколко изобретателите са подобрили силата на двигателите и са оформили крилете, за да могат самолетите да маневрират по-успешно и да се изкачват по-високо.

Победителят трябваше да изминава по около двеста километра на ден — почти два часа във въздуха.

Всеки ден, загубен заради ветрове, бури, мъгли, произшествия и поправки, щеше да увеличи драстично дневните летателни часове.

— Вестниците на Уайтуей твърдят, че купата е от масивно злато — каза през смях Ван Дорн. — Хм, може би затова ни е извикал. Страх го е, че някой ще я задигне.

— Миналата година вестниците му твърдяха, че Япония ще потопи Великата бяла флотилия2 — отбеляза сухо Бел. — Някак успяха да стигнат до Хемптън Роудс. А, ето го и Уайтуей!

Русолявият магнат караше малък жълт открит ролс-ройс към единственото място за паркиране, останало пред сградата.

— Май Уайтуей ще го заеме — рече Ван Дорн.

Бел натисна здраво газта. Големият локомобил пое напред и изпревари ролс-ройса. После Бел натисна немощните спирачки, смени на по-ниска предавка и с димящи гуми сви право на мястото за паркиране.

— Хей! — Уайтуей размаха юмрук. — Това е моето място!

Беше едър мъж, бивша футболна звезда, започнал вече да наддава. Арогантно килнатата му глава издаваше, че още изглежда добре, заслужава всичко, което му се понрави, и е достатъчно силен, за да настоява да го получи.

Айзък Бел скочи от колата и протегна силна ръка, усмихнат приятелски.

— О, Бел, ти ли си бил. Това е моето място!

— Здрасти, Престън! Мина време. Когато казах на Мариан, че ще се видим с теб, тя ме помоли да ти пратя поздрави.

Намръщената физиономия на Уайтуей изчезна лека-полека. Мариан Морган беше годеницата на Бел — прекрасна жена, работеща в киноиндустрията. Преди време тя бе работила за Уайтуей като ръководител на проекта му „Пикчър уърлд“ — прожекции на филмирани новинарски събития във водевилните театри и кина.

— Кажи на Мариан, че разчитам да заснеме страхотни неща от въздушната ми надпревара.

— Убеден съм, че няма търпение да го направи. Това е Джоузеф ван Дорн.

Вестникарският магнат и основателят на най-голямата детективска агенция в страната се огледаха преценяващо, докато се ръкуваха. Ван Дорн посочи нагоре.

— Тъкмо се любувахме на банера ви. Сигурно ще е много интересно.

— Затова ви се обадих. Заповядайте в кабинета ми. — Неколцина униформени портиери му отдадоха чест като на адмирал. Уайтуей щракна с пръсти. Двамина се спуснаха навън, за да паркират ролс-ройса.

В преддверието Уайтуей получи още приветствия. Към най-високия етаж ги откара позлатен панорамен асансьор, а там ги чакаше тълпа редактори и секретарки с готови моливи и бележници. Уайтуей започна да раздава заповеди, като изпрати част от хората по спешни задачи. Други се спуснаха зад него, дращейки бързо по листовете си, докато той диктуваше края на редакторската колонка на следобедния брой.

— „Инкуайърър“ порицава окаяното състояние на американската авиация. Европейците завземат все по-голяма територия за себе си в небето, докато ние плесенясваме на земята, удавени в прахта на нововъведенията. Само че „Инкуайърър“ никога не порицава отстрани, „Инкуайърър действа! Каним всеки смел американски авиатор, мъж или жена, да понесат знамето ни нависоко в Голямата въздушна надпревара на Уайтуей, от Атлантика до Тихия океан и да прекосят Америка за петдесет дни!“ Да се отпечата! А сега… — той извади изрезка от вестник от палтото си и зачете на глас: — „Смелият навигатор свали носещите си повърхности, за да поздрави зрителите, преди хоризонталният му рул и въртящото се спираловидно витло да повдигнат към небесата по-тежкият от въздуха аероплан на аеронавта.“ Кой е написал това?

— Аз, сър.

— Уволнен си!

Едри мъжаги от отдела по смяна на кадрите съпроводиха клетника до стълбището.

— „Инкуайърър“ говори на обикновения човек, не на инженера. Запишете следното: на страниците на „Инкуайърър“ ще има само „летящи машини“ и „самолети“, които се „карат“, „управляват“ или с тях се „лети“ от „пилоти“, „авиатори“, „авиаторки“ или „хора птици“. Без „навигатори“, които пускат котвата на „Луситания“, нито „аеронавти“, които звучат като някакви типове от гръцки мит. С вас може да знаем какво са носещи повърхности и хоризонтални рулове, но средният човек си иска крилете, както и руловете, с които се завива. Иска спираловидните витла да са перки. Чудесно знае, че ако някоя летяща машина не е по-тежка от въздуха, то тя не е самолет, а балон. И скоро ще иска това превзето „аероплан“ да стане „самолет“. Хващайте се на работа!

По преценката на Айзък Бел кабинетът на Уайтуей посрамваше „тронната зала“ на Джоузеф ван Дорн във Вашингтон.

Уайтуей седна зад бюрото си и обяви:

— Господа, първи научавате, че реших да спонсорирам свой участник в Голямата въздушна надпревара над САЩ „Уайтуей, от Атлантика до Тихия океан“, за купата „Уайтуей“ и петдесет хиляди долара награда. — Той направи драматична пауза. — Името й — да, господа, името й — е Джозефина Джоузеф.

Айзък Бел и Джоузеф ван Дорн се спогледаха, а Уайтуей изтълкува това като знак за изумление, а не за потвърждение на сигурни очаквания.

— Зная какво си мислите, господа: или съм много смел, задето подкрепям едно момиче, или съм много глупав. Нито едно от двете! Няма причина едно момиче да не може да спечели подобна надпревара. За да управляваш летяща машина, ти е нужно повече хладнокръвие, отколкото мускули, а тя е хладнокръвна като цял полк мъже.

Айзък Бел попита:

— Имате предвид Джозефина Джоузеф Фрост, нали?

— Няма да използваме името на съпруга й — отвърна рязко Уайтуей. — Причината ще ви шокира до дъното на душите.

— Джозефина Джоузеф Фрост ли? — включи се Ван Дорн. — Момичето, по чийто самолет съпругът й стреля миналата есен?

— Откъде сте разбрали? — наежи се Уайтуей. — Не сме писали за него.

— В нашия бранш — отвърна спокойно Ван Дорн — научаваме тези неща преди вас.

— Защо не писахте за него? — попита Бел.

— Защото публицистите ми рекламират Джозефина, за да вдигнат интереса към състезанието. Поръчах им песен „Ела, Джозефина, в моята летяща машина“. Ще залепят снимката й на листовете с музиката от песента, на едисонови цилиндри3, на ролки за пиано4, списания и плакати, за да се вълнуват хората от резултата.

— Мисля си, че така и така ще се вълнуват.

— Ако не водиш масата за ръка, тя се отегчава бързо — отвърна подигравателно Уайтуей. — Това, което най-сигурно би грабнало вниманието на тълпата, е половината мъже в надпреварата да се разбият, преди да стигнат Чикаго.

Бел и Ван Дорн се спогледаха и Ван Дорн неодобрително рече:

— Да смятаме ли, че казвате това поверително?

— Подобно естествено отсяване ще остави само най-добрите авиатори срещу смелата мъжкарана Джозефина — обясни Уайтуей без грам свян. — Читателите винаги подкрепят участника с малки шансове. Елате! Ще ви покажа за какво говоря.

Следван от все по-многоброен антураж редактори, писачи, адвокати и мениджъри, Престън Уайтуей поведе детективите два етажа по-долу, към художествения отдел — високо помещение, осветено от прозорци със северно изложение и натъпкано с художници, надвесени над скицници, в които рисуваха събитията от деня.

Бел преброи двадесет души по петите на издателя, някои с моливи или химикалки, всички — с паника в погледа. Художниците приведоха глави и заработиха по-бързо. Уайтуей щракна с пръсти. Двама от тях изтичаха до него, понесли макети на обложките за партитурите с „Ела, Джозефина, в моята летяща машина“.

— Какво имате? — попита шефът им.

Показаха скица на момиче в самолет, летящ над поле с крави и единият тихо смотолеви:

— Летящото фермерско момиче.

— Не!

Смутени, художниците вдигнаха втората рисунка.

На нея имаше момиче в работен комбинезон, с коса, натъпкана в нещо подобно на каскет на таксиметров шофьор.

— Мъжкараната във въздуха.

— Не! За бога, не! Как си изкарвате заплатите тук?

— Но, господин Уайтуей, казахте, че читателите харесват фермерски момичета и мъжкарани.

— Казах, че е момиче! Читателите харесват момичета. Нарисувайте я по-хубава! Джозефина е прекрасна!

На Айзък Бел му дожаля за художниците, които изглеждаха готови да се хвърлят през прозореца, и се намеси:

— Защо не я накарате да изглежда като нечия любима?

— Сетих се! — провикна се Уайтуей. Разпери ръце и впери изцъклени очи в тавана, сякаш виждаше през него, чак до слънцето. — „Летящата любима на Америка.“

Художниците се опулиха. Внимателно погледнаха писачите, редакторите и мениджърите, а те на свой ред погледнаха Уайтуей.

— Какво мислите за това, а? — попита предизвикателно Уайтуей.

Бел тихо се обърна към Ван Дорн с думите:

— Виждал съм по-спокойни хора насред престрелки.

Ван Дорн отвърна:

— Не се тревожи, ще пишем идеята ти на сметката му.

Един дързък възрастен редактор, почти пенсионер, най-сетне се обади:

— Много добре, сър. Много, много добре!

Уайтуей засия.

— „Летящата любима на Америка“! — извика отговорният редактор и останалите подеха възгласа.

— Нарисувайте го! Сложете я на самолет. Направете я хубава — не, прекрасна!

Детективите се усмихнаха скрито. На Айзък Бел и Джоузеф ван Дорн им се струваше, че Уайтуей изпитва нещо повече от гордост към своята участничка.

Щом се върнаха в кабинета лицето на издателя доби угрижен вид.

— Предполагам, че може да отгатнете какво искам от вас.

— Можем — отговори Ван Дорн. — Но ще е по-добре да го чуем от вас.

— Преди това — прекъсна ги Бел, обръщайки се към единствения член на групичката патета, следващи Уайтуей, останал в кабинета и седнал на един стол в далечния ъгъл, — може ли да попитам кой сте вие, господине?

Мъжът бе облечен с кафяв костюм и жилетка, под която се подаваше твърда, висока яка и папийонка. Косата му бе зализана като лъскав шлем. Когато Бел му зададе въпроса, мъжът замига. Уайтуей отговори вместо него.

— Това е Уейнър от счетоводство. Той е упълномощен от Американското аеронавтско общество да бди за правилата на надпреварата. ААО официално ще дадат одобрението си за нея. Ще го виждате често. Уейнър ще следи времето на всеки състезател и ще разрешава разногласия. Преценката му е окончателна. Дори аз нямам право да я променям.

— И сте сигурен, че може да присъства на този разговор?

— Аз му плащам и му осигурявам дома, в който живее семейството му.

— Тогава ще говорим открито — рече Ван Дорн. — Добре дошъл, господин Уейнър. Ще чуем защо господин Уайтуей иска да ангажира агенцията ми.

— Закрила — каза Уайтуей. — Искам да пазите Джозефина от съпруга й. Преди Хари Фрост да стреля по нея, е убил Марко Челере, изобретателят на самолетите й, в пристъп на бясна ревност. Свирепият луд бяга от закона и се боя, че я следи. Тя е единственият свидетел на престъплението му.

— Мълви се за това убийство, да — рече Айзък Бел. — Но никой не е виждал трупа на Челере, а областният прокурор не е повдигнал обвинение.

— Намерете го тогава! — светкавично отвърна Уайтуей. — Обвиненията могат да се повдигнат всеки миг. Джозефина е видяла мъжа си да застрелва Челере. Защо, мислите, е побягнал Фрост? Ван Дорн, искам агенцията ви да разследва изчезването на Марко Челере и да намери доказателства за обвинение, с което онзи селски прокурор да затвори Хари Фрост завинаги. Или да го обеси… Направете каквото е нужно и по дяволите разходите! Направете всичко възможно, за да защитите момичето от онзи луд.

— Де да беше луд — рече Ван Дорн.

— Какво искате да кажете?

— Хари Фрост е най-опасният престъпник на свобода, когото познавам.

— Не! — възрази Уайтуей. — Хари Фрост беше първокласен бизнесмен, преди да изгуби ума си.

Айзък Бел изгледа студено вестникарския магнат.

— Може би не си наясно как започна бизнеса си господин Фрост.

— Наясно съм с успеха му. Когато поех вестниците от баща си, Фрост беше най-големият вестникарски дистрибутор в страната. Когато се пенсионира — само на тридесет и пет, нека ви обърна внимание на това — той контролираше всяка будка на всяка гара в тази страна. Колкото и жесток да е бил с Джозефина, Фрост изгради континенталната си верига невероятно успешно. Честно казано, бих му се възхищавал като на бизнесмен, ако не се бе опитал да убие съпругата си.

— По-скоро бих се възхищавал на вълк с бяс — контрира го мрачно Айзък Бел. — Хари Фрост е безжалостен тиранин. Изгради „континенталната си верига“, както я наричаш, като уби всичките си конкуренти.

— Продължавам да твърдя, че беше чудесен бизнесмен, преди да се побърка. Вместо да живее от натрупаното си богатство, когато се пенсионира, той инвестира в стомана, железопътни линии и зърнените закуски „Постум“. С богатство като неговото би се гордял дори Дж. П. Моргън5.

Бузите на Джоузеф ван Дорн така пламнаха, че внезапно станаха почервени от мустаците му. В острия му отговор обичайно слабата ирландска напевност в гласа му избуя в акцент като на дъблински морски капитан:

— Дж. П. Моргън е бил обвиняван в много неща, сър, и дори всички да бяха верни, нямаше да се гордее с богатството на Хари Фрост. Фрост притежава управленческите умения на генерал Грант, силата на мечка гризли и скрупулите на Нечестивия.

Айзък Бел го каза просто:

— Знаем как работи Фрост. Агенция „Ван Дорн“ се сблъска с него преди десетина години.

— Айзък, преди десет години си бил в гимназията.

— Не беше тъй — намеси се Ван Дорн. — Айзък тъкмо се беше записал като помощник в агенцията и ужасната истина е, че Фрост надви и двама ни. Когато пушекът се разнесе, той контролираше всяка будка в радиус от осемстотин километра от Чикаго, а тези от клиентите ни, които не бяха фалирали, бяха мъртви. Той постави кървавите основи на империята си под носовете ни и после се разпростря на изток и запад. Той е олицетворение на коварството. Не успяхме да изградим нито едно достатъчно добро обвинение срещу него.

Уайтуей видя възможност да спазари услугите на Ван Дорн и Бел за по-малко пари.

— Да не би да съм се предоверил на прочутото ви мото? „Никога не се предаваме. Никога.“ Дали да не потърся някой по-добър?

Айзък Бел и Джоузеф ван Дорн се изправиха и нахлупиха шапките си.

— Приятен ден, сър — каза Ван Дорн. — Надпреварата ви ще покрие целия континент, тъй че ви препоръчвам да потърсите друга агенция с обхват като моята.

— Чакайте! Чакайте! Не прибързвайте така. Аз просто…

— Признахме си как ни е унижил Фрост, за да ви предупредим да не го подценявате. Хари Фрост е луд като шапкар6 и буен като дългорого добиче, но за разлика от повечето луди, е студен и пресметлив.

Бел допълни:

— Единствените му възможности са лудницата или бесилото, затова той няма какво да губи. Това го прави още по-опасен. И за миг не си помисляйте, че ще се задоволи само да нарани Джозефина. Тя е вашият представител в надпреварата и той ще се опита да провали цялото начинание.

— Един-единствен човек? Какво би могъл да стори? Особено пък беглец като него.

— Фрост е организирал банди престъпници във всеки град в тази страна — крадци, подпалвачи, биячи за разтурване на стачки, както и убийци.

— Нямам нищо против биячите на стачкуващи — заяви твърдо Уайтуей. — Някой трябва да вкарва ред сред работната ръка.

— Ще имате нещо против, когато започнат да пребиват механиците на летците ви — продължи непоколебимо Бел. — Вътрешните части на хиподрумите и карнавалните поляни, където нощем ще се приземяват самолетите, са любимо място на комарджиите. Комарджиите ще се обзалагат за надпреварата ти. Залаганията привличат престъпници. Фрост знае къде да ги открие, а те ще се радват, че ги е открил.

— За това — додаде Ван Дорн, — трябва да сте готови да се борите с Фрост на всяка спирка по маршрута.

— Това звучи скъпо — каза Уайтуей. — Ужасно скъпо!

Бел и Ван Дорн още бяха с шапките си. Бел посегна към вратата.

— Чакайте… Колко хора ще са нужни, за да покриете целия маршрут?

Айзък Бел каза:

— По пътя си на запад тази седмица направих някои изчисления. Това са над шест хиляди километра.

— Но как си изчислил маршрута? Още не съм го обявил.

Детективите отново се спогледаха с леки усмивки. Никой от „Ван Дорн“ не ходеше на среща, без да знае нуждите на потенциалния клиент. Това важеше с двойна сила за основателя на агенцията и за главния й детектив.

Бел каза:

— Маршрутът ви следва логика, обоснована от определени нужди: самолетите не могат да прелетят високи планински вериги като Апалачите или Скалистите планини, помагачите на участниците ще трябва да следват железопътните линии, а вестниците ви ще искат колкото е възможно повече хора да наблюдават. Затова се качих на „Туентиът сенчъри лимитед“7 от Ню Йорк до Чикаго, после поех по Водния маршрут покрай река Хъдсън, покрай канала Ери и езерото Ери. В Чикаго се прехвърлих на „Голдън стейт лимитед“ през Канзас, на юг към Тексас и прекосих Скалистите планини в най-ниската точка на Континенталния вододел, минах през Ню Мексико и Аризона, после през Калифорния до Лос Анджелис и през Централната калифорнийска долина към Сан Франциско.

Бел бе изминал пътя с експресни влакове под самоличността на застрахователен агент. Местни служители на „Ван Дорн“, уведомени по телеграфа, го бяха информирали за панаирните пространства и хиподруми, където е най-вероятно да се приземяват летците. Досиетата на различните комарджии, престъпници, информатори и полицаи бяха много интересно четиво и докато влакът му спре до ферибота в Оукланд мол, Айзък бе опреснил енциклопедичните си познания за американската престъпност.

Уейнър ненадейно проговори от стола си в ъгъла.

— Според правилата, за да завърши последната част от надпреварата, победителят първо трябва да прелети в кръг около тази сграда — офиса на „Сан Франциско Инкуайърър“, — преди да се приземи в Президио на терена на Сигналния армейски корпус.

— Охраната на толкова амбициозен маршрут ще е огромна работа — каза Ван Дорн строго, макар да се усмихваше. — Както ви посъветвах по-рано, ще ви е нужна агенция с офиси в цялата страна.

Айзък Бел свали шапката си и рече прямо:

— Вярваме, че надпреварата ти е важна, Престън. САЩ изостава много от Франция и Италия в летенето на дълги разстояния.

Уайтуей се съгласи.

— Италианците и французите лесно се вълнуват, затова имат склонност към подобни занимания.

— Флегматичните германци и британци също правят опити — отбеляза сухо Бел.

— В Европа се готви война — намеси се Ван Дорн — и армиите им предлагат огромни награди за авиаторски подвизи, от които после да се възползват на бойното поле.

— Между кралете войнолюбци и нас, миролюбивите американци, зее огромна бездна — заяви тържествено Уайтуей.

— Една прекрасна причина — рече Айзък Бел — „Летящата любима на Америка“ да извиси страната ни на още едно ниво над подвизите на братя Райт и въздушните храбреци, които кръжат над тълпите в слънчеви дни. И ако Джозефина прослави САЩ, ще осигури напредък и за чисто новото поле на авиацията.

Думите на Бел харесаха на Уайтуей и Ван Дорн погледна главния си детектив с възхищение. Ловко бе поласкал евентуалния им клиент. Но Айзък Бел вярваше в казаното. За да се превърнат самолетите в бърз и надежден начин на транспорт, пилотите трябваше да се справят с ветровете и времето из целия огромен американски континент.

— Хари Фрост не бива да проваля тази надпревара.

— Бъдещето на летенето е на карта. И, разбира се, животът на младата ти авиаторка.

— Добре! — предаде се Уайтуей. — Покрийте страната от бряг до бряг. По дяволите цената.

Ван Дорн му подаде ръка, за да сключат сделката.

— Заемаме се веднага.

— Има и още нещо — спря ги Уайтуей.

— Да?

— Екипът, който ще защитава Джозефина.

— Ще го изберем лично.

— Всички трябва да са женени.

— Разбира се — каза Ван Дорн. — Това е ясно.

Докато двамата детективи се носеха с рев по улица „Маркет“, развеселеният Ван Дорн се позасмя.

— Женени детективи?

— Май че Джозефина е заменила ревнив съпруг с ревнив спонсор.

Айзък Бел остави неизказана мисълта си за уж наивното фермерско момиче, което бързо се е прехвърлило от богатия съпруг, който е плащал за самолетите й, към богатия издател, който също плащаше за самолетите й. Очевидно бе целеустремена жена, която получава каквото поиска. Искаше да се срещне с нея час по-скоро.

Ван Дорн рече:

— Имам чувството, че Уайтуей предпочита Фрост на бесилото, а не зад решетките.

— Сещаш се, че майката на Уайтуей — доста твърдоглава жена между другото — пише статии за неморалността на развода, а синът й е длъжен да ги публикува в неделните си приложения. Ако Престън иска да се ожени за Джозефина, ще предпочете обесен, за да получи благословията на майка си, а това значи и наследството си.

— С удоволствие бих направил Джозефина вдовица — изръмжа Ван Дорн. — Това е най-малкото, което заслужава Хари Фрост. Но първо трябва да го заловим.

— Може ли да ти препоръчам да сложиш Арчи Абът за охрана на Джозефина? Няма по-щастливо женен детектив в цяла Америка.

— Би бил пълен глупак, ако не беше толкова щастлив — отвърна Ван Дорн. — Жена му е хем красавица, хем богата. Понякога се чудя защо изобщо работи за мен.

— Арчи е първокласен детектив. Защо да спира да работи това, което прави толкова добре?

— Добре, ще му възложа да води екипа.

Бел каза:

— Предполагам, че ще назначиш детективи, а не момчета от „Охранителни услуги“.

„Охранителни услуги“ беше клон от бизнеса на агенцията. Те предлагаха първокласни хотелски детективи, бодигардове, придружители и нощни пазачи. Но малцина от ОУ имаха духа, енергията, инициативността и уменията, за да се издигнат до същински детективи.

— Ще назнача толкова детективи, колкото мога — отвърна шефът. — Но нямам армия от детективи за подобна работа — не и докато разпращам много от най-добрите ни хора в чужбина, за да организират презокеанските ни клонове.

— В този случай ти препоръчвам да потърсиш детективи, които са работили като механици.

— Чудесно! Така ще могат да стоят близо до нея и да работят по летящата й машина…

— И ще можеш да ме пуснеш по петите на Фрост.

Ван Дорн не пропусна остротата в тона на Бел. Погледна го изпитателно. В профил, докато Бел маневрираше по улицата, острият му нос и стиснатата челюст изглеждаха като изсечени от стомана.

— Можеш ли да подходиш трезво?

— Разбира се!

— Последния път той те надви, Айзък?

Бел се усмихна студено.

— Надви мнозина по-опитни от мен. Включително и теб, Джо.

— Обещай да не забравяш това и ще ти дам задачата.

Бел пусна скоростния лост и посегна през резервоара на локомобила, за да сложи длан върху тази на шефа си.

— Имаш думата ми!

3.

— Нападна ме мечка — каза шерифът на Норт Ривър Джон Ходж, докато погледът на Айзък Бел обхождаше белязаното лице, безполезната му ръка и дървения му крак. — Бях водач, разхождах туристи за лов и риболов. След като се случи това с мечката, вече ставах само за полицейска работа.

— А мечката как се отърва? — попита Бел.

Шерифът се усмихна.

— Нощем през зимата се топля под кожата й. Радвам се, че попитахте — повечето хора дори не ме гледат в лицето. Добре дошли в Норт Кънтри, господин Бел. Какво мога да направя за вас?

— Според вас защо не открихте тялото на Марко Челере?

— По същата причина, поради която не откриваме никое тяло в клисурата. Пътят до долу е дълъг, реката е бърза и дълбока, а гладните животни са много — и във водата, и извън нея. Ако паднат в Норт, брой ги изчезнали завинаги.

— Изненадахте ли се, когато чухте, че Хари Фрост е застрелял Челере?

— Изненадах се.

— Защо? Знам, че и тук Фрост е бил познат с агресивния си нрав и то много преди да го затворят за убийството на шофьора му.

— Същата сутрин, когато икономът на госпожа Фрост съобщи за стрелбата, господин Фрост вече беше подал оплакване, че са откраднали пушката му.

— Дали е притежавал друга?

— Каза, че онази му била любимата.

— Дали не е подал фалшиво оплакване, за да не го заподозрете?

— Не знам.

— Открихте ли пушката?

— Намерили я няколко момчета, докато играели на релсите.

— Кога?

— Същия следобед.

— А дали Фрост не я пуснал там, когато е скочил на някой товарен влак?

— Никога не съм чувал богаташите да се возят по влаковете като бездомниците.

— Хари Фрост невинаги е бил богат — отвърна Бел. — На осем е избягал от сиропиталище в Канзас сити и с товарен влак е стигнал до Филаделфия. Така че умее това и насън.

— От тук минават много влакове… — провлече несигурно шерифът.

Бел смени темата.

— А какъв човек беше Марко Челере?

— Не знам.

— Никога ли не сте го виждал? Разбрах, че е пристигнал миналото лято.

— Стоеше си в лагера на Фрост и не се показваше много-много.

Бел погледна през прозореца към окаляната главна улица на градчето Норт Ривър. Бе топъл пролетен ден, но конските мухи хапеха, затова малцина се подаваха от къщите си. Настъпила бе „Калната седмица“, както я наричаше началникът на гарата — снеговете се топяха и превръщаха пръстта в кал до колене. Единственото, което несловоохотливият шериф беше казал, беше свързано с премеждията му с мечката. Сега Ходж мълчеше и Бел подозираше, че ако не измисли нещо, шерифът няма да продума повече.

— С изключение на съобщението от Джозефина Фрост — попита детективът, — какви доказателства имате за стрелбата.

— Челере е изчезнал. Господин Фрост — също.

— Но нямате преки доказателства?

Шериф Ходж отвори едно чекмедже, бръкна вътре и постави пет гилзи на бюрото.

— Намерих тези в края на поляната, точно където госпожа Фрост каза, че е видяла мъжа си да стреля.

— Може ли да ги огледам?

— Давайте.

Бел хвана с кърпичката си една от гилзите и я разгледа.

— 45–70.

— С такива стреля неговият „Марлин“.

— Защо не сте ги дал на областния прокурор?

— Не ми ги е поискал.

— А сетихте ли се да му ги споменете? — попита търпеливо Бел.

— Помислих, че с показаният на госпожа Фрост случаят му е готов.

— А има ли кой да ми покаже къде е станала стрелбата?

За изненада на Бел, Ходж скокна от стола и заобиколи бюрото, тропайки с дървения си крак.

— Ще ви заведа. По-добре да се отбием до магазина за малко евтини пури, за да отпъждаме конските мухи.

Шерифът на Норт Ривър и високият детектив поеха към планината с форда на Ходж. Изпод перифериите на шапките им се носеха облаци дим. Когато пътят свърши, Ходж прикачи дървен кръг към изкуствения си крак, за да не потъва в калта, и продължиха пеша. Около час се катереха по дивечови просеки, докато след една гъста групичка ели и брези не се откри широка поляна със сплъстена, покафеняла от зимата трева.

— Ей до това дърво намерих гилзите. Оттук е имал идеален прицел към ръба на клисурата, където госпожа Фрост е видяла да пада господин Челере.

Бел кимна. Скалата бе на сто и петдесет метра от дърветата. Лесен изстрел с „Марлин“, дори без телескопичен мерник.

— Какво мислите е правил Челере чак там? — попита детективът.

— Оглеждал е. Икономът ми каза, че излезли на лов за мечки.

— Значи, за да застане там, Челере е вярвал на Фрост?

— Хората говорят, че господин Фрост е купувал самолети за жена си. Челере му се е доверявал като на добър клиент.

— Намерихте ли пушката на Челере? — попита Бел.

— Не.

— А какво мислите й се е случило?

— Потънала е в реката.

— Същото се е случило и с бинокъла му?

— Ако е носил такъв.

Отидоха до ръба на клисурата. Айзък Бел го обходи, макар да знаеше, че няма шанс да види следи от нещо, случило се, преди да паднат зимните снегове. Близо до едно самотно дърво, впило корени в скалата, той забеляза тясна издатина точно под себе си. Подаваше се на два метра по-надолу и беше малко повече от метър широка. Падащо тяло щеше да се удари първо там, преди да падне в реката. Бел стисна оголените от ерозията корени и се надвеси. Огледа се. Нямаше ръждива пушка. Нямаше бинокъл. Погледна надолу. Водата се виждаше само като далечен проблясък.

Хвана се за дънера на дървото, за да се върне на поляната и напипа дупка в кората. Огледа я отблизо.

— Шериф Ходж? Може ли за момент ловния ви нож?

Ходж извади здравото острие от калъфа — ножът всъщност представляваше заострена метална пила.

— Какво намерихте там?

— Куршум, заседнал в дървото, струва ми се.

С ножа на шерифа Бел остърга кората около дупката. Отвори достатъчно голяма кухина, за да извади от там с пръсти — за да не го одраска с ножа си — меко парче олово.

— Това пък откъде се взе?

— Може би от пушката на Хари Фрост.

— Може би да, а може би не. Няма как да разберете.

— Може би има — отвърна Бел, спомняйки си един случай отпреди няколко години, при който прокурорът Оливър Уендел Холмс успя да намери съвпадение между куршум и пистолета, от който е бил изстрелян.

— У вас ли е пушката, която момчетата са намерили на релсите?

— В офиса ми. Щях да я върна на госпожа Фрост, но тя си замина, а господин Фрост — много преди нея, разбира се. На тези, които останаха там, не бих дал толкова добро оръжие.

Двамата мъже се върнаха в Норт Ривър. На депото в гарата Ходж помогна на Бел да намери бала памучен уплътнител за пренасяне на товари. Поставиха я в празния край на депото. Бел сложи визитката си в средата на балата и отброи с крачки сто и петдесет метра. След това зареди в марлина на Фрост два куршума като тези, с които е стрелял той, намери с телескопичния мерник визитката и стреля.

Куршумът мина над визитката и балата и издрънча в един стълб отзад.

Ходж погледна Бел със съжаление.

— Някак си представях, че детектив от „Ван Дорн“ ще разбира от огнестрелни оръжия. Искаш ли аз да стрелям?

— Мерникът е изместен.

— Случва се — колебливо се съгласи Ходж. — Понякога.

— Може да се е повредил, когато е пуснал пушката на релсите.

Бел забеляза следата, която куршумът остави в стълба и пресметна разстоянието оттам до целта. Извади гилзата и зареди отново, после натисна спусъка.

Визитката излетя от балата.

— Почваш да му хващаш цаката — рече Ходж. — Карай така и може да станеш доста добър стрелец, младеж.

Бел изчовърка куршума от балата и го зави в кърпичка, заедно с другия от дървото. Отиде до пощата и изпрати двата куршума в лабораторията на „Ван Дорн“ в Чикаго. Там щяха да ги изследват под микроскоп, за да разберат дали белезите от изстрелване по куршума от пробата съвпадат с тези от намерения в планината.

— Живее ли някой в лагера на Фрост сега? — попита след това той.

— Никой, с когото би искал да се срещнеш. Единственото, което още работи, е мандрата. Продават млякото в града. Готвач, прислужници, иконом, градинари, портиери — всички си заминаха с госпожа Фрост.

Бел нае един „Форд“ и се отправи към лагера на Фрост. Първо видя пристройката към портата, сложна конструкция от канари и плетеница от огромни дънери под стръмен покрив. Още при вида й на Бел му стана ясно какво представлява „лагерът“. Жителите на Адирондак бяха проявили или чувство за хумор, или маниеризъм — все едно да наречеш някоя разточителна вила „селска къща“.

Жилището на портиера — голямо, хубаво бунгало, бе встрани от входа. Бел извика, но никой не се показа. Детективът почука, но отново не последва отговор.

Бел се качи във форда, мина под каменната арка и пое по широка, покрита с натрошен чакъл алея, подравнена несравнимо по-добре от калния, надупчен път от града. Алеята се виеше километри през горички и възвишения, минаваше по извити мостове, украсени в стил „Изкуства и занаяти“8.

Бел измина осем километра в земите на Хари Фрост, преди да види езерото. Зад него се издигаше обширно имение от дървени трупи, камък и плочи. Край къщата имаше големи колиби и други постройки, а по-далеч се виждаха оборите и сградите на мандрата. Бел заобиколи езерото по алеята и мина покрай ковачница, барака за опушване, перално помещение и в края на една широка поляна, покрай самолетен хангар — голям, широк навес, от който се подаваха елеваторите на един биплан.

Айзък Бел спря форда под портика на главната постройка, изфорсира малко двигателя и отвори прекъсвача на бобината му. Мястото изглеждаше изоставено. Чуваха се само потракването на нагорещен метал и въздишката на хладния езерен бриз.

Айзък Бел почука на входната врата. Никой не се показа. Натисна дръжката. Вратата беше много тежка, но отключена.

— Ехо! — извика отново Бел. — Има ли някой?

Никой не отговори.

От фоайето се влизаше в огромна зала, осветена ярко от високи прозорци. Във всеки ъгъл имаше по едно седемметрово каменно огнище. По пода бяха застлани ръчно тъкани килими, виждаха се пръснати столове и кушетки. Мрачни европейски картини висяха в блестящи златни рамки. Подпорни греди се издигаха високо. Стените и таванът бяха облепени с брезова кора.

Детективът влизаше от една пищна стая в друга.

В гърдите му постепенно се надигаше яд. Самият той издънка на бостънски банкерски род, наследил от дядо си цяло състояние, Айзък Бел бе свикнал с привилегиите на богатството. Но този така наречен лагер е бил купен с пари, спечелени от страданието на невинни мъже, жени и деца. Хари Фрост бе извършил толкова много престъпления, докато градеше империята си, че би било трудно човек да ги изброи, но едно от тях се отличаваше с гадостта си — взривяването на чикагското депо за вестници. Фрост гръмна депото, за да се отърве от неудобен конкурент в бизнеса. Взривът уби три вестникарчета. Най-голямото бе едва на дванайсет години.

Стъпките на Бел отекнаха по празния коридор, който свършваше със стълбище, водещо надолу.

Долу имаше тежка дъбова врата, обкована с пирони. Бел разби ключалката и пред очите му се разкри огромна винарска изба, издълбана в камъка. Докато обикаляше между стойките, мерна бутилки от най-добрите реколти през последните двадесет години — няколко бутилки чудесно бордо от 69-а и 71-а, както и изключително редки екземпляри от „Лафит“ 1848 г., почти двадесет години преди барон Ротшилд да купи имението „Медок“. Фрост бе купил дори една дълга поредица „Шато д’Икем“ от реколта 1811-а — макар че, предвид ниското качество на картините горе, Бел подозираше, че някой лъжлив търговец на вино му е продал еквивалента на фалшиво платно от френската Академия по изобразително изкуство.

Бел се измъкна от избата. В една от стаите горе погледът му се закова върху сватбена снимка в рамка, сложена на масата.

Хари Фрост във фрак и цилиндър се мръщеше срещу фотоапарата. Скъпата кройка на дрехите не можеше да скрие размерите му, а цилиндърът го правеше още по-карикатурно и нелепо грамаден. Бел разгледа внимателно снимката. Всъщност Фрост не беше дебелакът, на който приличаше от пръв поглед. Имаше някаква стаена пъргавина в стойката му. Приличаше на човек, готов всеки миг да се хвърли в атака. Буен като дългорого добиче, така го бе описал Джо ван Дорн. И бърз като такова, отбеляза наум Бел, и също толкова силен.

До него Джозефина приличаше на дете. Под смелото изражение на младото й лице, прозираше и нещо друго — предчувствие за приключение, сякаш се хвърля в непознатото с надежда за успех.

Зад младоженците сковано бе подредено едно семейство, което приличаше на фермери, облечени за църква. Бел позна каменното огнище зад тях. Значи сватбата е била тук, в лагера, в тази обширна, ехтяща стая. Лицата на семейството зад младоженците си приличаха, вероятно бяха роднините на Джозефина.

Бел излезе. Обходи къщата и разгледа пристройките. Едно помещение за карети беше пригодено за стрелбище. Там зад стъклена витрина имаше цял арсенал пистолети и пушки. Зад други витрини се мъдреха мечове, саби, ками и ножове.

В гаража бяха паркирани скъпи автомобили — лимузина „Пакард“, „Палмър-Сингър“ модел 31, „Ланчиа торпедо“, а също и няколко мотоциклета. Тези машини се вписваха добре в представата на Бел за Фрост като неспокоен отшелник. Живял е като крал, но и като бандит. Лагерът бе не просто имение, но и скривалище и Фрост, като всички успешни престъпници, е бил готов за бързо бягство. Сякаш Хари Фрост е знаел, че въпреки властта и парите е само въпрос на време да извърши някое зверство, което да го превърне в беглец.

Бел погледна в ковачницата. Огнището й бе студено. В купчината метални отпадъци зърна изкривени подкови. Чикагската „визитка“ на Хари Фрост, спомни си Бел. Изкривяваше ги с голи ръце, за да знаят всички с какъв човек си имат работа. След това мутрите на Фрост трошаха прозорците на конкурентите му. Пияниците в кръчмите из Уест Сайт приемаха на доверие историята, че Фрост е убил с юмрук клайдсдейлски впрегатен кон.

Над изкривените подкови висеше опушена грамота, която Фрост бе получил за приноса си към някаква социална кауза.

Бел излезе на слънце, шепнейки си имената на вестникарчетата: Уоли Лафлин, Боби Керуак, Джоуи Ландсдаун. Погребението им се превърна в голямо събитие. Другарите им наеха катафалки и оплаквачки и платиха на писари да съчинят некролозите и съболезнователните писма. Уоли Лафлин, Боби Керуак, Джоуи Ландсдаун… все още деца. Свещениците обещаваха на майките им, че синовете им ще са блажени в Рая.

Бел влезе в хангара за лодки на брега на езерото. Вътре видя няколко баржи и канута, както и платноходка със свалена мачта. После прекоси широката поляна към самолетния хангар. В него имаше достатъчно части за няколко летателни машини. На биплана, който зърна още на идване, обаче му липсваха двигателят и витлата.

Внезапно откъм бараката за опушване се дочуха гласове.

Бел тръгна тихо натам, заобикаляйки ниската каменна постройка без прозорци, тъй че да остане скрит от говорещите. Спря. Монотонният глас звучеше като на човек най-малко на средна възраст. Мъжът почти не спираше, за да си поеме дъх. Бел веднага отбеляза акцентът и по-точно разлетите „а“-та на жител на Адирондак. Само че мъжът не беше от тук — не можеха да се сбъркат „д“-тата и съскащите „с“-та на Чикаго.

А това, за което говореше в момента, веднага го издаде откъде е точно — печално прочутия квартал Лийви, развъдник на престъпления и порок.

4.

— Ако искаш да направиш куп пари, си правиш бордей… Какво викаш? Не, бе, не, не! Не тук! Кои са ти клиентите тук? Кравите? Отиваш в Чикаго! В Уест Сайт. Купуваш си къща за шест хиляди. Водиш дърводелец да ти вдигне стени за няколкостотин кинта. Взимаш си десет момичета. Двайсет посещения на нощ. По долар на посещение — не щеш да си от евтините, за по петдесет цента — и даваш половината на момичетата. Изплащаш къщата за два месеца. От там нататък, три хиляди на месец. Печалба!

— Имам задачи да върша — рече втори глас, по-млад и по-муден.

Бел свали широкополата си шапка, за да надникне иззад ъгъла. Мъжът на средната възраст седеше на една бъчва с гръб към него. Държеше бутилка бира и носеше бомбе, риза и жилетка на гражданин. По-младият беше фермерче със сламена шапка. Държеше кофа и рало.

— И не забравяй, че ще продаваш алкохол и на посетителите, и на момичетата. Те винаги си профукват лесните пари. Искат морфин, кокаин, вино — взимаш си своето. Ако дойде някоя продавачка да им продава рокли, взимаш си своето.

— Трябва да вървя, господин Спилейн.

Фермерчето се затътри към мандрата, извън полезрението на Бел.

Когато Бел излезе иззад ъгъла и мъжът се завъртя с лице към него, детективът незабавно разпозна грубата физиономия от обявите за търсени престъпници.

— Сами Спилейн.

Спилейн го изгледа внимателно, опитвайки се да се сети с кого разговаря. Бяха минали десет години. Най-накрая Спилейн размаха пръст към Бел и заклати глава.

— Познавам те тебе.

— Какво правиш тук, Сами? Да не би Хари Фрост да държи старчески дом за мутри?

— Ти си скапан вандорнец, знам те аз.

— Как излезе от затвора?

Бледият тен на Сами подсказваше, че доскоро е бил там.

— Предсрочно ме пуснаха за добро поведение. А сега ще ти разплескам носа на хубавото личице.

— Не си ли старичък вече за тези неща, Сами?

— Така е — призна той. — Но старата ми дама Сейди ми даде две достойни синчета. Излезте, момчета! — провикна се той. — Да кажете здрасти на истински детектив от „Ван Дорн“. Забравил е да си доведе приятели.

Две по-млади и по-едри версии на Сами Спилейн се показаха на светло, прозявайки се и търкайки очи. Когато видяха Айзък Бел, те се спуснаха обратно вътре и се върнаха с дръжки от мотики, като заплашително тупкаха краищата им в дланите си. Бел не се съмняваше, че са учили занаята като биячи на стачкуващи. Баща им извади револвер „Смит и Уесън“ и го насочи към Бел.

— Какво мислиш за момчетата ми, детектив? — Спилейн се изсмя. — Крушите не падат по-далеч от дървото.

— Навсякъде бих ги познал — отвърна детективът, докато оглеждаше младежите. — Най-много си приличате по кривогледите свински очички. Но и от майка си са взели нещичко — сключените вежди. Сами, ти стигна ли до сватба със Сейди?

Обидите провокираха братята Спилейн да нападнат едновременно.

Момчетата занастъпваха и от двете страни. С отработени движения те вдигнаха дървените дръжки и прибраха лактите до телата си, за да не се откриват за атака. Разчитаха на движение от китките, за да трошат кости с дебелите си тояги.

Нападението им закри огневата линия на Сами.

Бел се обърна настрани. Когато Сами Спилейн успя да го види отново, бялата шапка на Айзък Бел падаше на тревата, а малкият му пистолет, скрит в дъното й, сочеше към лицето на бабаита. Сами понечи да насочи оръжието си към Бел, но детективът стреля пръв. Гангстерът изпусна пистолета и се строполи от бъчвата.

Изненадани, синовете му спряха настъплението си.

Баща им стискаше дясната си ръка и стенеше.

— Момчета — рече им Бел, — старецът ви реши да си почине. Защо не пуснете тояжките си, преди да ви се случи случка?

Синовете на Сами се разделиха и заобиколиха Бел от двете страни — на около четири метра един от друг и само на по два от самия него. Лесно можеха да го достигнат с тоягите си.

— Един изстрел ти остава, господин детектив — каза по-едрият. — Какво ще правиш?

Бел вдигна шапката си от земята, сложи я обратно на главата си и се прицели в мястото между тях.

— Мислех да гръмна брат ти в коляното, тъкмо ще може до края на живота си да се подпира на пръчката в ръката си. Но сега си мисля дали да не гръмна теб. — Дулото се местеше от единия към другия младеж, а след това отново застана между двамата.

— Ако гръмнеш него, ще се разправяш с мен — предупреди го дребният.

— И тук така — допълни по-едрият и с рязък смях добави: — Като в онези тройни престрелки, всеки за себе си. Който стреля пръв, губи. Само дето с брат ми сме от един отбор… Тате, добре ли си?

— Не, мамка му! — изстена Сами. — Простреля ме в ръката. Убийте го, преди да ти пръсне глупавата тиква! Скочете му и двамата. Сега!

Синовете на Сами Спилейн се втурнаха напред.

Бел повали по-едрия с втория си куршум и рязко се извъртя, така че тоягата на брат му изсвистя на сантиметри от лицето му. Инерцията на младия Спилейн наруши равновесието му и Бел го халоса по врата с пистолета, докато онзи се препъваше покрай него.

Детективът усети движение зад себе си.

Твърде късно. Сами Спилейн вече държеше тоягата на застреляния си син. Макар и още на земята, той успя да замахне силно.

Дървото уцели Бел в сгъвката на коляното. Почти не го заболя, но кракът му се подгъна, сякаш сухожилията се превърнаха в макарони. Детективът се строполи по гръб, толкова тежко, че дъхът му секна.

Като че ли цяла вечност Айзък Бел нито виждаше, нито дишаше, нито можеше да се движи. Покри го сянка. Примигна няколко пъти, за да разсее пелената пред очите си. Когато погледът му се избистри, видя, че по-дребният син на Спилейн го е обкрачил и е вдигнал тоягата си с две ръце над главата. Дебелото дърво криеше част от небето. Тялото на младежа се напрегна, за да вложи цялата си сила в удара.

Бел знаеше, че единствената му надежда е да извади автоматичния си пистолет от кобура на рамото, но все още не можеше да се движи. Тоягата щеше да размаже черепа му.

Ненадеен приток на адреналин му позволи да събере достатъчно сили, за да бръкне в палтото си. Ала щом установи, че може да се движи, Бел смени подхода и вместо да посегне към оръжието, той изрита младежа между краката. Твърдият връх на ботуша му улучи целта безпогрешно.

Младият Спилейн се вцепени и застина неподвижен като статуя. Ръцете му останаха във въздуха. Тоягата започна да се изплъзва от пръстите му и още преди да изтрополи на земята на два сантиметра от лицето на Бел, бабаитът се строполи с писъци.

Айзък Бел се изправи, отупа прахта от костюма си и настъпи дланта на Сами, който посягаше за падналия револвер.

— Дръж се прилично! Приключихме!

Бел провери другия син и видя, че не е засегнал артерия — щеше да живее. Онзи, когото бе изритал, пъхтеше на пресекулки. Гледаше мрачно ту баща си и брат си, ту към надвесения над тях детектив. Пое си дълбоко въздух и простена:

— Излезе ти късметът!

Айзък Бел разтвори палтото си и показа пистолет „Браунинг“ в кобура на мишницата си.

— Не, синко, на теб ти излезе късметът.

— Друг пистолет? Защо не го използва?

— Господин Ван Дорн е скръндза.

— Какво?

— Агенцията има стриктни правила срещу разхищението на куршуми по безполезни порове като вас. Също така се опитваме да оставим поне един пор в съзнание, за да го разпитаме. Къде е Хари Фрост?

— Че що да ти казвам?

— Ако ми кажеш, няма да те предам на полицията. Ако не ми кажеш, татенцето ти се връща в затвора за нападение с огнестрелно оръжие, а вие двамата — в Елмайра9 за нападение с тояги. И мога да се обзаложа, че нюйоркските и чикагските престъпници не се обичате много-много.

— Момчетата не знаят къде е Хари — изстена Сами Спилейн.

— Ти обаче знаеш.

— Хари се покри. Защо да ми казва къде е, щом не иска никой да го намери?

— На теб би ти казал — със старателно изиграно търпение отговори Бел, — за да можеш да му помагаш с пари, с оръжия, с колеги — биячи… Къде е?

— На Хари Фрост не му трябват пари от мен. И „колеги — биячи“ не му трябват.

— Човек не може да бяга без помощ.

— Не схващаш, господин детектив. Хари има пари във всяка банка в страната. Проследиш ли го до Ню Йорк, ще си вземе пари от Охайо. Проследиш ли го дотам, ще се ръкува с някой касиер в Калифорния.

Бел наблюдаваше ранения гангстер с присвити очи.

Спилейн описваше беглец, който прекрасно разбира колко голяма и разпокъсана е Америка. От онези модерни престъпници, които дори агенция от национален мащаб като „Ван Дорн“ трудно можеше да проследи през щатски граници и десетки юрисдикции. Отбеляза си наум да накара всички местни офиси на „Ван Дорн“ в страната да разпространят снимката на Фрост до всеки управител на банка на територията им. Начинанието си беше обречено — банките бяха десетки хиляди, но все пак можеха да опитат.

— Сигурно има дружки навсякъде, а?

— Не „дружки“ в смисъл на „приятели“. Но хора, които му дължат услуги. Как мислиш се добрах дотук след затвора? Хари търсеше хора за помощ, когато ще му е нужна. Търсеше ги непрестанно. Още от първото вестникарче, което набих — от първия път, когато заработих в търговския му отдел — винаги съм можел да разчитам на Хари Фрост.

— Ако знае, че ще му помагаш, трябва да ти е казал накъде е поел. Къде е той?

— Тате не знае, господине! — ревнаха в хор синовете на Сами.

— Господин Фрост го беше страх да не го хвърлят пак в лудницата.

— На никой не каза накъде ще ходи.

Айзък Бел разбираше, че няма да стигне доникъде така.

— Как избяга Фрост?

— Скочи на влак.

Релсите през градчето Норт Ривър се движеха и на север, и на юг. На север бе Канада. На юг — Саратога, Олбъни, Бостън, Чикаго или Ню Йорк.

— На юг — попита Бел — или на север?

— Север.

Значи на юг. А и с непрестанните реклами на Джозефина и участието й в надпреварата, на Фрост му стигаше да си купи вестник, за да я открие.

— Още един въпрос — каза Айзък Бел. — Ако пак ме излъжете, ще ви тикна и тримата в затвора. Къде е Марко Челере?

Сами Спилейн и синовете му се спогледаха объркани.

— Италианецът? Как така къде?

— Така. Къде?

— Мъртъв е.

— Сигурни ли сте?

— Защо, по дяволите, ще бяга иначе Хари?

Бел се зае с въпросите, на които трябваше да намери отговор, за да залови Хари Фрост, преди да е наранил Джозефина.

Докато чакаше влака за Олбъни, той прати телеграма на Грейди Форър, вандорнския човек по проучванията в Ню Йорк, за да му даде информация какво е правил Хари Фрост след ранното си пенсиониране на тридесет и пет. Поиска също така да прегледа стари вестници за сватбено обявление, което може да хвърли светлина как са се запознали и оженили Джозефина и Фрост.

Прати телеграма и на Арчи Абът в Белмонт парк, където състезателите се събираха на двукилометровата вътрешна част на една писта за конни надбягвания. Поиска Абът да попита Джозефина кога и как се е запознала с Марко Челере.

На гарата в Олбъни го чакаше отговорът на Арчи. Джозефина срещнала Челере миналата година в Сан Франциско, когато със съпруга й отишли на среща на авиаторите. Марко Челере наскоро бил имигрирал от Италия.

Кой точно бе този изобретател?

Бел прати задача и за Джеймс Дашууд, трудолюбив млад детектив от офиса им в Сан Франциско — да разучи какво е правил там Челере.

Любовници ли са били с авиаторката? Или Фрост е ревнувал без причина? Труден въпрос. Шериф Ходж му бе доверил, че семейство Фрост не общували на практика с никого в Норт Ривър. Никой в града не ги познавал като двойка. А Марко Челере бил аутсайдер — живеел в отдалечения лагер на Фрост и работел по самолета си. Бел трябваше сам да зададе деликатния въпрос на Джозефина.

Метрото на компания „Бързи превози Интерборо“10 откара Бел от гара Гранд сентръл до приземния вход на хотел „Никърбокър“, където се намираше нюйоркският офис на детективска агенция „Ван Дорн“. Бел откри Грейди Форър в подземния бар под главното преддверие. Форър не бе успял да намери вестникарски новини за сватбата на Фрост, но пък се бе добрал до няколко слуха. Джозефина била дъщеря на мандраджия от Адирондак — местно момиче от Норт Ривър, отраснало само на няколко километра от пищния лагер на Фрост. Несловоохотливият Ходж въобще не бе споменал това.

Бел се качи в офиса и му се обади.

— Момичето на Джо Джоузеф — отговори Джон Ходж. — Голяма мъжкарана, но хубава като картинка. И най-независимото хлапе, което съм виждал. Но добро хлапе. Мила.

— Знаете ли как са се запознали с Фрост?

— Не е нещо, в което бих си врял носа.

Колкото до заниманията на Хари Фрост като пенсионер, от отдела за проучвания му съобщиха, че е обиколил света, за да ловува едър дивеч. При това положение защо Хари Фрост бе пропуснал толкова лесна мишена като Челере? Бе стрелял пет пъти — последните три по самолета на Джозефина. Два пъти е улучил, по думите на самата Джозефина пред Ходж. Ако телескопичният мерник не е бил настроен добре и Фрост е пропуснал първия изстрел, е щял да забележи и да компенсира, дори ако е разчитал само на железните мерници. Много малко вероятно бе да е пропуснал два пъти, мислеше си Бел. Куршумът в дървото вероятно е бил първият, който Джозефина е видяла да ранява Челере, но не и да го убива. Значи вторият го е убил. Фрост е пропуснал третият по самолета й — разбираемо, ловците на едри животни нямат опит със стрелба по летящи мишени. Но отново бе компенсирал и последните два изстрела почти я бяха убили.

Два дни по-късно от лабораторията в Чикаго съобщиха, че по тестовия куршум на Бел има балистични следи, може би подобни на тези върху куршума от дървото, но последният бил в твърде лошо състояние, за да са сигурни. Отговорникът по оръжията в агенцията пък се съгласи с Бел, че куршумът в дървото може да е минал през тялото на човек, когото е убил. А може само да го е одраскал или пък изобщо да го е пропуснал. Което също бе причина да няма тяло.

5.

— Добре, че няма конни надбягвания — измърмори Хари Фрост на себе си. — Конете щяха да се задушат от дима.

Фрост никога не беше виждал толкова много влакове на гарата в Белмонт парк. Някога, когато бе един от многото пристигащи с частните си коли на чисто новата писта, мястото се препълваше, а тридесет десетвагонни влака докарваха зрители от града. Но онова гъмжило изобщо не можеше да се сравни със сегашното. Сякаш всеки летец в страната пристигаше с влак, с върволица от вагони, натоварени с части, вагон-ресторанти и спални вагони за механиците. Всеки вагон бе изрисуван и изписан с името на състезателя. В железопътния парк парни локомотиви изпускаха дим, по-малките локомотиви към гарата пък местеха вагони на странични коловози.

Електрическият влак, с който Фрост пристигна от Лонг Айлънд, замина от последния свободен перон.

Хари веднага видя влака на Джозефина.

Всичките шест вагона, дори вагона склад, бяха боядисани в жълто — цветът, който онази змия от Сан Франциско Уайтуей слагаше на всичко свое. На всичките шест вагона бе изписано „Джозефина“ с огромни червени букви, оформени като в книжките с проклетите ноти за проклетата й песен. Песента, написана по поръчка на Престън Уайтуей, бе обиколила страната като нашественическа армия. Където и да идеше, Хари Фрост не успяваше да избяга от песента — дрънчеше в баровете, долиташе от грамофоните, припяваха си я мъже и жени на улицата, блъскаше в черепа му като парен орган11.

И така щеше да се случи. Почервенял от ярост, Хари Фрост излезе от гарата. Не само, че Джозефина бе предала брачните им обети, не само, че Челере бе предал доверието, заради което Хари пръсна хиляди долари в изобретенията му, а и го превърнаха в беглец.

Хари тайно се бе съветвал с адвокати. Всеки един от тях го предупреждаваше, че ако се стигне до съд, второ обвинение в убийство би било катастрофално за него. Този път парите нямаше да му помогнат. Политическите му връзки — най-добрите, които можеха да се купят — щяха да се стопят, когато вестниците превърнеха делото му в медиен цирк.

Хари дори приклещи един съдия от Нюйоркския апелативен съд в апартамента на любовницата му, и тогава мъжът му каза в прав текст, че единственият шанс на Фрост да избегне бесилото, е да гние до живот в лудница.

Но никой не можеше да залови лесно Хари Фрост. Откакто го освободиха от Матауан, той живя като отшелник. Широката общественост не познаваше лицето му. „Кралят на вестникарските будки“ бе известен само в бизнес средите. Обикновените граждани изобщо нямаха представа как изглежда.

Освен това, сега самият той едва се познаваше в огледалото, помисли си Хари с усмивка, докато поглаждаше гъстата си брада и мустаци. Брадата го правеше поне двадесет години по-възрастен — бе пораснала изненадващо сивкава в сравнение с черната му коса, сред която едва се забелязваха сребристи нишки. Очилата с цветни стъкла, по европейски, му придаваха вид на немски професор, макар че със спортния си каскет можеше да мине и за ирландски писател.

Хари се притесняваше само, че размерите му могат да го издадат. Немският професор на средна възраст беше също толкова огромен, колкото и „Кралят на вестникарските будки“. Дори повече, защото тъмният му костюм беше по-скоро палатка от вълна, нарочно скроен така, за да скрива оръжията и „куршумоустойчивата“ жилетка. Нямаше намерение да позволи някой да му попречи да убие Джозефина, още по-малко пък да го затворят, затова че я е наказал заслужено. Сред огнестрелните си оръжия имаше един много точен браунинг, за да подсигури бягството си, както и джобен пистолет за всеки случай и мощен автоматичен револвер „Уебли-Фосбъри“. Беше отрязал десет сантиметра от дулото, за да го побере в джоба си, и го беше заредил с кухи експлодиращи куршуми убийци.

Един чикагски свещеник изработи куршумоустойчивата жилетка от няколко слоя коприна, специално изтъкана в Австрия. Фрост тайно инвестира в начинанието и притежаваше дялове в компанията, която щеше да продава жилетките. От армията ги отхвърлиха, защото били твърде тежки и топлели много.

Жилетката „Фрост“ тежеше петнадесет килограма, незначителни за човек с неговите размери и сила. Но определено пазеше много топло. По пътя от влака до изхода на гарата Хари вече бършеше пот от челото си. Въпреки това неудобство, жилетката си струваше, защото можеше да спре куршум от всеки модерен револвер и пистолет.

Хари бе разочарован, че трябваше да стреля по Марко Челере отдалеч, защото не можа да види предсмъртния страх на предателя. Не успя да види дори тялото му. Този път щеше да стреля отблизо и да изстиска последните капчици от живота на Джозефина със собствените си ръце.

Хари се смеси с тълпата, която се редеше за билети, и се остави потокът от хора да го завлачи до трибуната. Знаеше, че тя е тук, защото непрестанното жужене и бръмчене на моторите над главата му подсказваше, че пилотите днес се упражняват. Имаше лек вятър и десетина машини се носеха в небето. Джозефина бе или с тях, или някъде по пистата, за да настрои самолета, който Престън Уайтуей й беше купил.

Хари трябваше да признае, че организаторите си знаеха работата. С масираната рекламна кампания преди старта бяха убедили петдесет хиляди души да се стекат в окръг Насау и да платят по двадесет и пет цента на човек, за да гледат упражненията на летците. Авиаторите не се състезаваха покрай пилони, нито пък опитваха да поставят височинни рекорди, както обикновено правеха по панаирите с участие на самолети. Сега те просто въртяха кръгчета във въздуха. Ала трибуните бяха пълни с мъже и жени, които викаха като на истинско състезание. Фрост виждаше страхопочитанието по лицата им и от непрестанните „Оооо!“ и „Аааа!“ разбираше защо са платили по двадесет и пет цента за вход. Гледката на огромните машини, поддържани от невидими сили, наистина оставяше човека без дъх. Машините не бяха бързи като локомотиви или състезателни автомобили, но това нямаше значение, защото се носеха из синевата леки като птици, сякаш самите те част от небето.

Видя я!

Машината на Джозефина се спусна от небето като жълт меч. Човек не можеше да сбърка самолета й.

Този цвят бе запазена марка на лигльото Уайтуей, роден със сребърна лъжица в устата.

Хари Фрост бе придружавал жена си на много авиаторски сбирки, купувал й бе самолети и разгледа този с око на познавач. Беше впечатлен. Последното творение на италианеца беше страховита машина, толкова различна от последния, който Фрост й купи, колкото ястребът е различен от гугутката. Самолетът, по който Хари стреля, беше здрав биплан. Този беше моноплан, с едно цяло крило и дори след като замря на пистата, продължаваше да внушава бързина и подвижност.

Хари стисна челюсти, когато я зърна през бинокъла. Ето я — скача от кабината с онази широка усмивка, която пазеше за самолети, които наистина харесва.

Нямаше вид на човек, който оплаква гаджето си или чувства липсата на съпруга си. Под брадата лицето на Хари се наля с кръв. Време беше!

Грамадният мъж стана и пое надолу по стълбите на главната трибуна. Пазачът на входа към пистата го спря.

Хари му показа значката пропуск, която купи предната нощ от пияния отговорник по охраната на хиподрума и пазачът го пусна. Тръгна по пистата, ала само след няколко крачки се закова на място. Собственото му лице го зяпаше от плакат, закован за преградата.

Мислите на Фрост запрепускаха. Защо от „Ван Дорн“ го търсят? Какво ги интересува, че е убил Марко Челере? Какво по дяволите става!?

Собственото му лице му се мръщеше от плаката. Това беше един от обичайните плакати на „Ван Дорн“, които Фрост помнеше добре от дните си в Чикаго, когато частните детективи се шматката из града и се мъчеха да го спрат, като арестуваха хора, които работеха за него. След като не успяха, опитаха да намерят информатори. Неколцина мъртви информатора сложиха край и на това, спомни си Хари и изсумтя развеселено.

Никога не се предаваме? Никога?

Наистина ли? С мен се предадохте, приятелчета!

Хари отново се засмя, защото рисунката, която бяха скалъпили, приличаше доста на него, преди да си пусне брада. Фрост почти не съзнаваше, че като се смее така сам, привлича вниманието на хората към себе си. Никой обаче не можеше да свърже лицето му с това на плаката.

Ненадейно смехът му секна.

От перилата го зяпаше друго негово лице. Надписите бяха същите: Търси се! / Заподозрян за убийство/ Хари Форст/ Награда/ 5000 долара/ (Въоръжен и опасен — Не доближавайте!!!)/ Пратете телеграма или позвънете на/ Детективска агенция „Ван Дорн“/ „Никога не се предаваме. Никога“.

Само че този път рисунката показваше как би изглеждал с брада.

По гърба му пробяга студена тръпка. Художникът бе налучкал много сполучливо новия му вид. Не беше съвсем същия, а и нямаше очила, но въпреки това приличаше на него. Спря, за да разгледа плаката по-внимателно. Някакви хора се бутаха в него, но той грубо ги отблъсна. Никой не се опита да възроптае, предвид размерите му. Накрая той изправи гръб и бавно продължи. Реши, че е малко вероятно хората да свържат лицето на плаката с него. Не и в тази тълпа. А и хората, които знаеха името му, не биха посмели да го предадат.

Майната им на „Ван Дорн“!

Победи ги преди десет години, ще ги победи и сега.

Хари вървеше сред летящите машини и вдишваше познатите миризми на газолин, масло, гума, плат и подсилващ лак. Бавно си проправяше път към жълтия самолет. Щом стигна на десетина метра от него, той бръкна в джобовете си — с дясната ръка докосна рязания „Уебли“, а с лявата стисна дръжката на кама с пружинен механизъм, с която можеше да се отърве тихо от някой неочакван закрилник.

Джозефина стоеше с гръб към него, качена на някакъв сандък и забила глава в двигателя. Фрост приближи. Сърцето му блъскаше бясно. Лицето му гореше, а ръцете му се потяха. Стисна здраво оръжията.

Внезапно спря.

Механиците на Джозефина хич не му харесваха.

Скри се зад един биплан „Райт“ и ги заразглежда внимателно. Скоро подозренията му се потвърдиха.

Носеха типичните за механици жилетки, папийонки, ризи и каскети и бяха младоци, както би могло да се очаква от хора, вълнуващи се от самолети. Само че повече наблюдаваха тълпата, отколкото да обръщат внимание на самолета. Механиците бяха детективи от „Ван Дорн“!

Умът му отново превключи на високи обороти. Не само го търсеха с плакати, а и пазеха Джозефина. Защо?

Уайтуей! Няма кой друг! Сигурно му е излязло скъпо да купи самолета на италианеца толкова бързо, както и да подсигури влака по поддръжката. Но разходите щяха да му се възвърнат многократно с Джозефина за лице на надпреварата и главен герой на историите във вестниците му. Престън Уайтуей защитава инвестицията си.

А дали е само това?

Главата на Фрост сякаш щеше да експлодира.

Падаше ли си Уайтуей по нея?

Машините ревяха на земята и бръмчаха във въздуха. Навсякъде нещо се движеше — машини, пилоти, вандорнци. Трябва да се овладее! После ще се оправя с Уайтуей. Първо Джозефина!

Детективите край нея обаче със сигурност са запомнили лицето му от плакатите. Няма съмнение, че ще спрат всеки, който дори малко прилича на него.

Очите им се отклоняваха често към висок риж мъж наблизо, с широко скроен костюм и бомбе. Заподозрян ли е? Да не би да си мислеха, че Хари Фрост си е боядисал косата червена, свалил е тридесет килограма и е пораснал с пет сантиметра? Мъжът приличаше на конте от Пето авеню.

Ала на челото си имаше тънки белези, характерни за боксьор, а очите му шареха непрестанно, макар да се опитваше да го скрие.

Не е заподозрян, реши Фрост. Още един проклет „Ван Дорн“ — шефът им, ако се съди по това как го гледат останалите. Ненадейно Фрост позна контето — Арчибалд Ейнджъл Абът Четвърти. Нищо чудно, че не си бяха направили труда да го дегизират.

Арчибалд Ейнджъл Абът Четвърти беше твърде известен, за да работи под прикритие. От край време беше голяма работа във висшето общество — най-желаният ерген в Ню Йорк. След това вестниците го направиха още по-популярен, когато се ожени за дъщерята на железопътния магнат Озгуд Хенеси. Тя щеше да наследи всичко. Фрост се зачуди защо Абът не смени оръжията със стикове за голф.

Този въпрос прониза мозъка на Хари Фрост като мълния.

Арчибалд Абът беше направил правилния избор.

Пенсионирането беше за балами. Хари Фрост научи това твърде късно. Губеше усета си. Още от осемгодишен мечтаеше да не му се налага да работи, за да живее.

Накрая постигна мечтата си и какво получи в замяна?

Правеха го на маймуна. Някога щеше да се отърве от измамници като Джозефина и Марко за нула време.

Фрост отново докосна оръжията си. Джозефина още не надигаше глава от двигателя. Можеше да я стисне за гърлото, да й позволи да го види и след това да й изтръгне сърцето. Но ужасната истина беше, че не може да я доближи. Има твърде много детективи.

Не може да ги убие всички. Щяха да го надупчат, преди да се доближи до нея. Не се страхуваше да умре. Но проклет да е, ако загине напразно.

Трябва му помощ.

Хари забърза обратно към гарата и се качи на теснолинейката за Флатбуш. Щом пристигна, веднага се насочи към банка „Бруклин сейвингс“. Докато се бореше с немотията и скачаше от влак на влак като дете, просейки за храна и дребни, той се закле никога повече да не изнемогва за пари, независимо къде е. Докато се издигаше и влагаше печалбите си в акции, които му връщаха многократно повече, той вкара пари в банки навсякъде из континента.

Сега изтегли три хиляди долара от сметка, в която имаше двадесет. Управителят на банката му ги отброи лично в собствения си офис. След като Фрост ги взе, банкерът спокойно постави на бюрото си плакат като тези от пистата.

Плакатът беше предназначен специално за банкери.

Предупреждаваше да се оглеждат за човек с описанието на Хари Фрост, който тегли големи суми. Фрост кимна отривисто в знак на благодарност за верността на банкера. И двамата знаеха, че така е редно. Ако преди време Фрост не беше покрил загубите на банкера в една неуспешна схема, включваща чужди спестявания, в момента мъжът щеше да търка наровете в Синг Синг12.

От там Хари взе тролей до брега. Отиде до един кей на Пенсилванската железница, където се разтоварваше добитък. Влекачи дърпаха шлепове по течението. От товарни вагони в кошари се местеха крави, овце и свине. Фрост пое към офиса на кея и влезе през врата, на която пишеше „Влизането забранено“.

Бандити, дегизирани като железопътни полицаи, се опитаха да го спрат. Фрост събори и двамата с дясната си длан и мина през втора врата в задната част на сградата. Озова се в обор. За стълбове, забити в земята, бяха завързани десетина крави с лесно разпознаваеми мексикански дамги.

При кравите имаше двама мъже. Единият седеше на маса, по която лежаха пръснати рога. Другият махаше рог от едно от завързаните животни, като го въртеше с ръце и така го отделяше от винт, вкаран в основата на рога. Род Суийтс, мъжът на масата, не позна Хари Фрост с брада и извади пистолет от джоба си.

— Недей! — предупреди го Фрост. — Аз съм!

Суийтс зяпна.

— Проклет да съм!

— Ще си, ако не оставиш този пистолет.

Суийтс бързо го прибра.

— Не ми казвай, че си започнал да се друсаш.

Рогата на кравите — отрязани в Мексико, издълбани и монтирани с винтове — бяха пълни с хонконгски опиум. По този начин всяка година Суийтс прекарваше до Ню Йорк стотици килограми суров опиум и управляваше огромна мрежа за производство и разпространение на морфин до хиляди лекари и аптекари.

За защита на подобно начинание бе нужна армия.

— Не се друсам — рече Фрост. — Искам да наема банда.

Хората на Род Суийтс не се интересуваха от това, че мрази Джозефина, задето го бе измамила, нито пък че мрази Престън Уайтуей, задето я е прелъстил. Интересуваха ги парите. А Хари имаше много пари.

Фрост за секунди се разбра със Суийтс и забърза към бара „Червената кука“, където обикновено висяха братята Джордж и Питър Джонас, специалисти по повреждане на спирачки и резервоари на камионите, разнасящи вестници. Пред убедителните пачки саботьорите се надпреварваха да му обясняват колко по-лесно е да повредиш самолет, отколкото автомобил.

— Цаката е в жиците, които ги държат — каза Джордж, а Питър довърши мисълта на брат си:

— Някоя жица сдава багажа, пада крило, пада и тя.

Хари Фрост бе прекарал много часове, наблюдавайки жена си по авиаторски срещи.

— Летците знаят това. Проверяват си жиците, всеки път, преди да излетят.

Братята се спогледаха набързо. Не знаеха много за летящи машини, но познаваха принципите на машините като цяло, а всъщност не бе нужно повече, за да счупиш някоя.

— Да, проверяват ги — рече Джордж. — Гледат дали са здрави, прави, държеливи.

— Тъй че, както казвате, господин Фрост — продължи Питър, — няма да се промъкнем с някой трион.

— Само че — каза Джордж — невинаги проверяват сглобките, които свързват жицата с крилото. — Хвърли поглед към брат си и Питър добави: — Ще издърпаме един от стоманените болтове.

— Ще го заменим с алуминиев. Изглежда по същия начин, но е по-слаб.

— Няма да разберат.

— Излитат.

— Правят някаква маневра.

— Болтът изхвърча.

— Крилото пада.

— Стават на летящи подпалки.

Фрост се върна във Фратбуш с тролея. Беше неочаквано спокоен.

Отново бе в действие. Толкова дълго бе мързелувал.

За пръв път от кошмара на изневярата се чувстваше изцелен, отново жив, макар и да се криеше. Важното беше, както винаги, да се движи бързо, преди да разберат какво прави, и никога да не прави, каквото очакват.

Взе влака до квартал Ямайка в Куинс. В едно бюро за коли под наем взе най-скъпата, която имаха — марка „Пиърс“. Пое покрай млечните ферми в окръг Насау, стигна до градчето Гардън сити и спря пред хотел „Гардън сити“. Сградата беше величествена. Преди Джозефина, преди шофьора и лудницата, тук се беше движил в компанията на Шуйлер, Астор и Вандербилт13.

От персонала не го познаха. Плати за голям апартамент на последния етаж и си поръча вечеря в стаята. Изпи бутилка вино с нея и заспа неспокойно, преследван от странни сънища.

Призори Хари се изправи стреснат в леглото, зашеметен от шума на вършачки. Сърцето му блъскаше, докато слушаше писъка на колелцата на количките със сутрешната каша, които пазачите бутаха по коридора. Лъжиците дрънчаха по металните паници… Шумовете на сиропиталището… Малко по малко Хари започна да се връща в реалността. Леглото беше меко, а стаята — тиха. Пред отворените прозорци белите завеси се издуваха от топъл ветрец. Нямаше решетки. Не беше в лудницата. Никой не го бе завлякъл обратно в сиропиталището. Хари Фрост се усмихна. Нямаше вършачки. Самолети, не вършачки. Това бяха сутрешните тренировки в Белмонт парк.

Закуси в леглото, на пет километра от хиподрума, където Джозефина и поредните й обожатели настройваха самолетите си за надпреварата.

6.

— Къде е Джозефина? — попита Айзък Бел детективите на пропуска към пистата.

— Във въздуха, господин Бел.

— А Арчи Абът?

— Там, при жълтата палатка, сър.

Бел стигна до Белмонт с взет назаем „Пиърс-Ароу“, за да разпита Джозефина за навиците на съпруга й и помощниците, към които би могъл да се обърне. Тя бе единственият човек, живял с него в годините му на отшелничество и дори може би имаше представа къде се укрива той.

Бел веднага отбеляза в ума си, че Уайтуей е избрал идеално място за начало на надпреварата. Вътрешната част на хиподрума Белмонт беше огромна. Пистата му бе най-дългата в страната — над два километра, а полето в средата бе с размерите на малка ферма. Почти двестате декара трева се виждаха идеално от трибуни, побиращи хиляди зрители. Имаше място за множество двестаметрови отсечки, в които машините да набират скорост и да се приземяват, както и за палатки, временни хангари, място за автомобили и камиони. Железопътният парк за поддържащите влакове беше от другата страна на трибуните.

Бел вдиша дълбоко вълнуващата смес от изгоряло масло, гума и газолин. Почувства се на мястото си. Миришеше като на събиране на спортни автомобили, но още по-наситено, заради лака, с който летците покриваха машините си, за да изолират материалите, опънати по рамките им. На земята гъмжеше от самолети и хора. За разлика от автомобилните събирания обаче, всички погледи бяха насочени към яркото синьо небе.

Във въздуха фучаха летящи машини, спускаха се и правеха завои — свободни като птици, но сто пъти по-големи. В небето се виждаше огромно разнообразие от самолети.

Някои бяха три пъти по-дълги от състезателен автомобил, а крилете им се простираха на повече от десет метра. Имаше и по-малки, които прелитаха насам-натам като водни кончета.

Шумовете също бяха вълнуващи. Всеки вид двигател имаше свой собствен звук.

Чуваше „Шляп! Шляп!“ от радиалния трицилиндров „Андзани“, резкият грохот на четирицилиндровия „Къртис и Райт“, гладкото гъргорене на великолепния „Антоанет“ V8, който Бел познаваше от състезателните лодки, както и нескончаемото „Пат! Пат! Пат!“ на ротативните френски „Гном Омега“, чиито седем цилиндъра нетипично се въртяха около централен колянов вал и бълваха дим от рициново масло, който миришеше на восък от свещи.

Бел откри Арчи при огромната палатка, също толкова яркожълта, колкото банера върху сградата на „Инкуайърър“. Двамата детективи се ръкуваха радушно. Арчи Абът бе почти толкова висок, колкото Айзък Бел, червенокос, с привлекателни сиви очи и ослепителна усмивка. Винаги бе гладко избръснат. Едва забележимите белези по високото му чело показваха, че има опит на ринга. Двамата бяха близки приятели още от колежа, когато Арчи се боксираше за Принстън, а Бел го нокаутира от името на Йейл.

Арчи добре се беше възползвал от времето си тук. Успял бе да се сприятели с всички участници и организатори. Детективите му — дегизирани като механици, репортери, продавачи на хотдог и захаросани пуканки, както и „официалните“ — в костюми и бомбета, изглеждаха запознати с територията си и бяха постоянно нащрек. Но Арчи не можа да добави нищо ново към информацията за Джозефина и Марко Челере, а и това, което знаеше, не бе нищо повече от спекулация.

— Били ли са любовници?

Арчи сви рамене.

— Не мога да ти кажа. Малко се натъжава, когато спомена името му. Но всъщност голямата й страст е летателната машина.

— Дали не се натъжава от липсата на уменията му?

— Не знам. Самата тя е механик магьосник. Може сама да разглоби машината и да я сглоби, ако се наложи. Каза ми, че там, където ще лети, няма да има механици.

— С интерес очаквам да я видя. Къде е тя?

Арчи вдигна пръст към небето.

— Там.

Двамата огледаха синевата. В небето маневрираха десетина самолета.

— Вероятно Уайтуей е боядисал машината й в жълто.

— Да. Като тази палатка е.

— Не я виждам.

— Тя не е с останалите. Лети сама.

— Откога я няма?

Арчи извади часовника си.

— От час и десет минути — обяви, явно недоволен, че няма и следа от младата жена, чиито живот и безопасност му бяха поверени.

Бел каза:

— Как, за бога, да я наблюдаваме, ако не я виждаме?

— Ако можеше да стане моето — отвърна Арчи, — щях да летя с нея. Но е против правилата. Ако състезателят има спътник, го дисквалифицират. Онзи Уейнър обясни, че няма да е честно спрямо останалите, защото спътникът може да помага.

— Трябва да измислим по-добър начин да я наглеждаме — отбеляза Бел. — Когато започне състезанието, за Фрост ще е още по-просто да я причака някъде по маршрута.

— Мисля да разпределя хора на покрива на поддържащия вагон с бинокли и пушки.

Бел поклати глава.

— Виждаш ли всички вагони в парка? Като нищо ще попаднеш в задръстване.

— Мислех и за няколко автомобилисти, които да се движат напред.

— Това ще помогне. Две коли, ако намеря кой да ги кара. Господин Ван Дорн вече се оплаква, че съм взел всички кадри на агенцията. Кой е на онзи самолет, зеления?

— Били Томас, автомобилният състезател. Наеха го Вандербилтови. Лети с „Къртис“. От синдиката Вандербилт купиха три, за да си избере най-бързия. По шест хиляди единия. Наистина искат да спечелят. Ето и французина Рене Шевалие.

— Шевалие, който управляваше онази машина през Ламанша.

Елегантният моноплан „Блерио“ вече бе хванал окото на Бел. Машината изглеждаше лека като водно конче. Крилата и вертикалните стабилизатори бяха свързани от четири надлъжника, фиксирани с напречници и кабелно обтягане. Шевалие седеше зад крилото, отчасти предпазен от нещо като кабинка, която го скриваше почти до гърдите. Включваше и изключваше ротативния си двигател „Гном“, за да забави, докато се приземява.

— Като приключа с тази задача, ще си купя и аз такъв.

— Завиждам ти — каза Арчи. — С удоволствие бих се пробвал да полетя.

— Хайде. Ще се учим заедно.

— Не мога. Друго е, когато си женен.

— За какво говориш? Лилиан няма да има нищо против. Тя кара състезателни коли. Сигурно и тя ще иска самолет.

— Нещата се променят — сериозно каза Арчи.

— Какво искаш да кажеш?

Арчи се огледа и понижи тон.

— Не искахме да кажем на никого, докато не сме сигурни, че всичко е наред. Но няма да се залавям с опасно хоби, когато май ще имаме деца.

Айзък сграбчи Арчи под мишниците и го вдигна от земята.

— Великолепно! Поздравления, Арчи!

— Благодаря! Можеш да ме пуснеш…

Хората зяпаха учудени. Не се виждаше често как един висок мъж вдига друг висок мъж и го тръска като кученце.

Айзък Бел не беше на себе си от радост.

— Чакай Мариан да чуе! Толкова ще се радва за теб. Как ще го кръстите?

— Ще видим първо какво е.

— Може да си вземеш самолет, когато тръгне на училище. Дотогава летенето ще е още по-безопасно.

Още един самолет наближаваше пистата.

— А чий е този син „Фарман“?

Фарманът, също френски самолет, беше биплан с едно витло, обърнато към опашката. Изглеждаше изключително стабилен и се спускаше сякаш по вода.

— На сър Едисън Сидни Мартин.

— Може да победи. Спечелил е всички английски надпревари и лети с най-добрите самолети.

— Беден като църковна мишка, макар че е баронет — отбеляза Арчи, — но пък си има богата съпруга.

Арчибалд Ейнджъл Абът Четвърти, чиито предшественици бяха сред първите управници на Ню Амстердам14, познаваше също толкова добре немската, френската и британската аристокрация, колкото и богатите нюйоркчани, благодарение на дългия си меден месец в Европа — одобрен официално от Джоузеф Ван Дорн, в замяна на информация за възможни клонове на агенцията отвъд океана. Той продължи:

— Бащата на жена му е богат лекар от Кънектикът. Тя му купува самолетите и се грижи за него. Той е много стеснителен. А като говорим за богати благодетели, ето го и момчето на чичо Сам15 — лейтенант Чет Бас. Управлява райта на Сигналния корпус на армията.

— Познавам Чет от училище. Когато отвори уста за бъдещето на въздушните бомбардировки, ще трябва да го застреляш, за да му я затвориш. Но, ако трябва да съм честен, има право. С постоянните приказки за война в Европа, офицери от армията непрестанно кръстосват по авиационни събирания.

— Онзи червеният също ли е райт? — удиви се Бел, объркан от странната смесица прилики и разлики. — Не, не е възможно! — възкликна той, докато самолетът се приближаваше. — Витлото сочи напред. Това е биплан трактор.

— Това е шампионът на работническата класа. Летецът е Джо Мъд. Започнал е с райт, но се блъснал в един дъб. Някакви профсъюзни работници решили да си вдигнат реномето, купили отломките и сглобили това от тях. Наричат го „Американския освободител“.

— Кои профсъюзи?

— Зидаро-мазаческият и каменоделският се обединили с Братството на локомотивните огняри. Хубава малка машина, предвид, че е скалъпена от каквото намерят. Уайтуей се опитва да им забрани да участват.

— Защо? — попита Бел.

— Ако работещите мъже имат излишни пари — започна да имитира Арчи приповдигнатия тон на Уайтуей, — трябва да помогнат на Лигата срещу баровете.

— Въздържание? Виждал съм Престън Уайтуей да пие алкохол като вода.

— Само че шампанско, а не бира. Пиенето е привилегия, според него, която трябва да имат само тези, които могат да си го позволят. А когато боядиса самолета на Джозефина в „уайтуейско жълто“, Джо Мъд и неговите момчета боядисаха своя в „революционно червено“.

Бел отново огледа небето.

— А къде е нашето момиче?

— Ще се върне — увери го Арчи, макар и той да се взираше неспокойно нагоре. — Скоро ще й свърши бензинът. Трябва да се върне.

Внезапно нещо изпищя.

Бел се огледа. Звукът можеше да събуди и спяща пожарникарска команда. Странно, но никой от механиците и летците не му обърна внимание. Звукът спря също толкова внезапно, колкото и бе започнал.

— Какво беше това?

— „Термодвигателят“ на Платов — отвърна Арчи. — Някакъв луд руснак. Изобретил нов вид самолетен двигател.

Бел и Арчи поеха покрай една тристаметрова релса, в чийто край се намираше странен механизъм. До него механици сглобяваха бял биплан.

— Ето го Платов.

Жени в дълги бели летни рокли и огромни широкополи шапки зяпаха като омагьосани наперения руски изобретател. Изпод сламената му шапка с яркочервена панделка се показваха ситни къдрици, които покриваха дори бузите му под формата на стегнати бакенбарди.

— Върви му с дамите, като че ли… — промърмори Бел.

Арчи обясни, че това са жените, приятелките и майките на съперниците му.

Платов енергично жестикулираше с инженерска сметачна линия и Бел не пропусна проблясъкът на луд учен в погледа му. Макар че руснакът изглеждаше не толкова опасен, колкото ексцентричен, особено като се има предвид, че обръща доста внимание на обожателките си.

— Търси си инвеститор — каза Арчи. — Надява се някой пилот да опита да лети с това. Засега никой не е готов да се откаже от витлата. Но може да му излезе късметът. Онзи дебелак в бяло е плантатор на памук от Мисисипи и има повече пари, отколкото мозък. Плаща, за да изпробват двигателя върху истински самолет. Господин Платов? Бихте ли дошъл, за да обясните на приятеля ми господин Бел как работи съоръжението ви.

Изобретателят докосна с устни няколко от ръкавиците на дамите край себе си, наклони шапката си и дойде при тях. Ръкува се с Бел, поклони се и чукна с пети.

— Димитри Платов. Идеята е, по-добра моторно мощна лет-машина. Платов демонстрира нея.

Бел се заслуша внимателно. „Термодвигателят“ използваше малък автомобилен мотор, за да захрани компресор. Компресорът впръскваше течен керосин през дюза, а искра подпалваше нестабилната течност и създаваше тяга.

— И прави реактивност! Реактивност бута.

Бел забеляза, че шумният руснак се харесва на хората наоколо. Лошият му английски караше омазаните с грес механиците да смеят, но пък обсъждаха новия двигател с уважение. Също като автомобилните механици, и самолетните обичаха да човъркат из машините, за да ги направят по-мощни и по-бързи.

Ако работи, казваха те, термодвигателят има добър шанс да спечели, защото се справя с трите най-големи проблема на летателните машини — голямо тегло, недостатъчна мощност и вибрациите, които заплашваха да натрошат крехката арматура. Засега термодвигателят бе прикрепен към релса, по която неколкократно бе „летял“ с голяма скорост. Истинският тест щеше да дойде, когато го сложат на самолета на плантатора.

— Идеята е не бутала се тресат, не витла се чупят.

Механиците наоколо закимаха одобрително. Поне на теория двигателят на Платов трябваше да вози гладко като турбина, за разлика от бензиновите, от които на летеца можеха да му изпопадат зъбите. Дотича друг механик.

— Господин Платов! Господин Платов! Елате, моля ви, в нашия вагон склад.

Платов грабна една кожена торба и забърза след човека.

— Това пък какво беше? — попита Бел.

— Той е първокласен машиностроител — каза Арчи.

— Издържа се, като работи на свободна практика, майстори части. Вагоните складове си имат стругове, преси, точила и всичко необходимо. Ако им притрябва част, Платов може да я направи по-бързо, отколкото да я докарат от фабриката.

— Ето го и нашето момиче! — възкликна Бел.

— Най-после! — въздъхна с облекчение Арчи.

Бел не отлепваше поглед от жълтото петънце на хоризонта. То бързо се уголеми. По-скоро, отколкото Бел очакваше, петънцето се превърна в елегантен моноплан. Двигателят работеше впечатляващо безшумно.

Арчи каза:

— Това е този „Челере“, който Престън Уайтуей откупи от кредиторите на Марко.

— Пред последното произведение на Марко повечето от останалите самолети приличат на хвърчила — отбеляза Бел.

— Бърз е, спор няма — съгласи се Арчи. — Но твърдят, че не е толкова здраво сглобен, колкото бипланите. Мълви се, че затова фалирал Марко.

— Какво се мълви?

— В Италия Марко сключил договор с италианската армия за една от машините си, теглил голям заем, който щял да изплаща с хонорарите си от военния самолет, и имигрирал в Америка, където построил няколко обикновени биплани и ги продал на Фрост. Взел още един заем, за да построи този, с който тя лети сега. Само че в Италия от военния му самолет паднало едно крило и летецът генерал си счупил и двата крака.

Армията прекратила договора и Марко станал… както там се казва персона нон грата. Не знам дали е вярно, но всички механици са съгласни, че монопланите не са толкова силни, колкото бипланите.

— Но цялата сила на биплана е за сметка на скоростта.

— Може би, но летците и механиците, с които говорих, казват, че най-трудно ще е не да стигнеш пръв, а въобще да стигнеш до Сан Франциско. Ако търсиш само скорост, не би могъл да довършиш надпреварата.

Бел кимна.

— Да, автомобилът, който спечели автомобилното състезание от Ню Йорк до Париж, не беше най-бързият, но беше най-здрав. Да се надяваме, че Престън не е купил на клиентката ни летяща смърт.

— Предвид потокът от телеграми, които Уайтуей й изпраща всеки ден, може да се обзаложиш, че е поръчал да огледат машината от опашката до носа, преди да я купи. Не би рискувал живота й. Влюбен е!

— А какво мисли тя за Престън? — попита Бел.

Въпросът бе съвсем естествен. Ако някой изобщо има представа какво е отношението на Джозефина към Уайтуей, това е Арчи. Преди да стане най-щастливо жененият детектив в Америка, Арчибалд Ейнджъл Абът Четвърти се бе радвал на много години като най-желаният ерген в Ню Йорк.

— По мое мнение — каза той с усмивка на човек опитен в тези неща — Джозефина се възхищава много на самолета, който Престън й е купил.

— Никой никога не е обвинявал Престън Уайтуей в интелигентност, що се отнася до личния му живот.

— Едно време не линееше ли по Мариан?

— Без ни най-малка идея, че рискува живота и здравето си — каза мрачно Бел. — Точно това имам предвид.

Детективът пое по тревата към мястото, където кацаха машините. Докато Бел разговаряше с Платов, здравият червен биплан трактор на Джо Мъд беше излетял и сега се опитваше да кацне преди жълтия моноплан. Докато Джозефина кръжеше, за да му позволи да го стори, Мъд докосна тревата и след стотина метра спря.

Машината на Джозефина пое към земята под почти прав ъгъл и много по-бързо от Мъд. Толкова бързо, че сякаш самолетът бе останал без контрол и просто пада от небето.

7.

Всички разговори спряха.

Мъжете оставиха инструментите си и зяпнаха жълтия самолет.

Машината бе едва на метри от фаталния сблъсък, когато Джозефина дръпна някаква ръчка и в задната част на крилете й се вдигнаха малки капачета, както и хоризонталния стабилизатор на опашката й. Самолетът се изравни хоризонтално, забави, отскочи леко от тревата и също толкова леко спря.

Последва дълъг миг на слисано мълчание. После от единия край на пистата до другия механиците и летците засвириха, запляскаха и нададоха одобрителни възгласи — стана ясно, че се е приземила точно както е искала и е използвала умението си, за да се изплези дръзко на законите на гравитацията.

Когато от кабинката зад крилото се показа дребничка фигура в бяло, трибуните изригнаха в див рев на одобрение. Тя помаха на тълпата и се усмихна широко.

— Великолепно изпълнено! — възкликна Айзък Бел. — Престън Уайтуей може и да е идиот в личния си живот, но отдалеч разпознава победителите.

Бел закрачи към жълтата машина, изпреварвайки широките крачки на Арчи. Едър детектив, облечен като механик, препречи пътя му.

— А вие, господине, накъде?

— Аз съм главен детектив Айзък Бел.

Мъжът отстъпи назад, макар да не свали преценяващия си поглед от него.

— Извинете, не ви познах, господин Бел. Том Лагуардиа, от офиса в Сент Луис. Току-що ме назначиха тук. Видях ви да говорите с господин Абът. Трябваше да предположа, че няма проблем.

— И все пак направи, каквото трябва. Никога не предполагай нищо, когато има риск за живота на наш клиент. Ако спреш не когото трябва, винаги можеш да се извиниш. Но ако не спреш, когото трябва, не можеш да се извиниш на мъртвия клиент.

Арчи стигна до тях.

— Добра работа, Том! Гарантирам за него.

Бел вече вървеше към Джозефина. Тя се беше покачила на една напречна метална тръба, която свързваше колелата й, за да погледне в двигателя. Настройваше карбуратора с отвертка.

Бел каза:

— Онези придатки в задната част на крилете изглежда ви позволяват страхотен контрол.

Джозефина обърна към него живите си очи. Лешникови, отбеляза Бел наум. На слънце придобиваха топли зелени оттенъци, а на сянка сивееха. Джозефина отвърна:

— Казват се алетони. На италиански е. Значи „малки крилца“.

— Увеличиха площта на крилото ви и така забавиха спускането на самолета, нали?

Обръщайки се към карбуратора, тя отговори:

— Отразяват повече въздух.

— Алетоните по-добре ли работят от подвижните криле?

— Още не съм сигурна — отвърна Джозефина. — Невинаги правят каквото искам от тях. Понякога действат като спирачки и ме забавят, вместо да ме поддържат хоризонтално.

— Могат ли да бъдат настройвани?

— Изобретателят им е мъртъв. Трябва да ги разуча без неговата помощ. — Тя завъртя отвертката за последно, върна я в задния си джоб, скочи на земята и му подаде облечената си в ръкавица ръка.

— Аз съм Джозефина, между другото. А вие кой сте?

— Извинете, трябваше да се представя. Аз съм Айзък Бел. Главният детектив на „Ван Дорн“.

— Смелите ми закрилници — каза тя с открита и честна усмивка.

Толкова е дребничка, помисли Бел. Под метър и шейсет, с хубаво чипо носле. Погледът й издаваше повече зрялост, отколкото видът и гласът й, почти момичешки.

— Радвам се да се запознаем, господин Бел. Надявам се, че „главен детектив“ не значи, че уволнявате Арчи.

— Нищо подобно. Арчи отговаря за личната ви безопасност. Моята работа е да спра съпруга ви, преди да се приближи достатъчно, за да ви нарани.

Лицето й посърна и доби уплашен вид.

— Никога няма да го хванете, да знаете.

— Защо не?

— Твърде е лукав. Мисли като диво животно.

Бел се усмихна, за да я предразположи, защото му стана ясно, че Фрост я ужасява.

— Ще направим каквото е нужно, за да го спрем. Чудя се дали бихте могла да ми подскажете нещо за поведението му. Каквото и да било, стига да ми е от помощ да го открия.

— Мога да ви кажа само какво няма да ви е от помощ. Не знам нищо за другото.

— Кажете ми тогава какво няма да ни е от помощ.

— Хари е напълно непредсказуем. Никога не знаех какво да очаквам от него. Променя намеренията си за секунди. — Докато говореше, очите й се стрелкаха към мястото, където бипланът трактор на Джо Мъд отново излиташе, и Бел осъзна, че момичето оценява конкуренцията си със същото хладнокръвие, с което той би преценил противника си в улична схватка.

— Можете ли да ми кажете с кои приятели би се свързал?

— Никога не го видях с приятели. Не знам дали изобщо има такива. Беше саможив. Беше си самодостатъчен.

— Вчера в лагера ви се натъкнах на едни мъже от Чикаго. Останах с впечатлението, че живеят там.

— Бодигардове. Хари ги държеше за защита, но нямаше нищо общо с тях.

— Защита?

Тя направи гримаса.

— От „враговете“.

— Кои врагове?

— Попитах го. Веднъж. Той се разкрещя. Помислих, че ще ме убие. Никога не попитах втори път. Мисля, че са в главата му. Така де, нали е бил в лудница.

Бел внимателно смени темата.

— А да е взимал приятели със себе си на лов? С кои други хора ходеше?

— Наемаше водачи и носачи. Иначе — сам.

— Ходехте ли с него?

— Не, летях.

— Това разочароваше ли го?

— Не. Знаеше, че летя отпреди да се оженим. — Тя проследи с поглед един блерио, който профуча със сто километра в час покрай тях.

— Отпреди? А може ли да попитам как започнахте?

Лицето й се озари от широка усмивка.

— Избягах от вкъщи, натъпках косата си под една шапка и се престорих на момче.

Лесно й се е получило, помисли си Бел. Не изглеждаше над четиридесет и пет килограма. Тя продължи:

— Намерих си работа във фабрика за велосипеди в Скенектеди. Собственикът сглобяваше летящи машини през уикенда, а аз му помагах с двигателите. Разбирах от тях, защото помагах на баща си с машините във фермата. Един понеделник, вместо да отида на работа, се промъкнах на полето и летях.

— Без уроци?

— Че кой да ме учи? Тогава още нямаше школи. Повечето от нас са се научили сами.

— На колко сте била?

— На седемнайсет.

— И просто се качихте и полетяхте?

— Защо не? Разбирах как работи. Самолетът се издига, като избутва въздух надолу.

— И без обучение — каза Бел с усмивка, — доказахте и теоремата на Бернули, и ефекта на Вентури.

— Какво?

— Искам да кажа, че сте се научила да оформяте крилете, за да създадете над тях вакуум, който кара самолетът да се издига.

— Не! — Тя се засмя. — Не, господин Бел. Бернули и тем подобните са ми твърде засукани. Приятелят ми Марко Челере все ми мелеше на главата за Бернули. Но фактът е, че летящата машина се издига, като избутва въздух надолу. Като променяш формата на крилете просто отразяваш въздуха в противоположната посока на тази, която ти е нужна. Въздухът е чудесно нещо, господин Бел. Той е много по-силен, отколкото мислите. Една добра летателна машина като тази… — тя постави предано ръка отстрани на корпуса — … най-добрата от всички на Марко, тя кара въздухът да те носи.

Бел бе удивен от думите й. Харесваше младите хора и редовно взимаше под крилото си чираци детективи, но не можеше да си спомни някой на двадесет години да е звучал толкова ясно и убедено, колкото тази дъщеря на мандраджия от горите край река Норт.

— Никога не съм чувал толкова просто обяснение.

Но още нямаше нужната информация за привичките на съпруга й. Продължи да я разпитва, но остана с усещането, че тя не е знаела почти нищо за Хари Фрост, преди да се оженят, а след това е научила само да се страхува от него. Очите й не се отлепваха от другите самолети по тревата или в небето. Каквато и младежка обърканост и невежество да я бяха подлъгали към брак с Хари Фрост, уязвимото, наивно момиче се превръщаше в уверена жена във въздуха.

— А научихте ли още неща за самолетите от приятеля си Марко?

Джозефина въздъхна.

— Не разбирах италианския му, а той говореше много малко английски и все работеше по машините си. — Тя се пооживи. — Но ме научи на едно. Отне ми доста време да разбера какво ми казва, но накрая успях. Каза ми: „Една добра летателна машина трябва да лети — тя иска да лети.“ Не е ли чудесно?

— А вярно ли е? — попита Бел.

— Напълно! — Тя отново постави ръка върху самолета. — Извинете ме, господин Бел, ако нямате други въпроси, ще проверя колко иска да лети тази. Ще ми отнеме известно време да разбера със сигурност.

— Липсва ли ви Марко Челере?

Очите й не се насълзиха, както се случваше понякога според Арчи, но Джозефина призна, че изобретателят й липсва много.

— Беше мил и внимателен. Нищо общо със съпруга ми. Липсва ми, да.

— Тогава сигурно ви носи някаква утеха да летите с последната му машина.

— Благодарение на добрината и щедростта на господин Уайтуей. Той я откупи от кредиторите на Марко, сигурно знаете. — Джозефина хвърли кос поглед към Бел. — Много съм му задължена за това.

— Струва ми се, че ще му се отплатите, като се представите добре в надпреварата за купа „Уайтуей“.

— Трябва не просто да се представя добре. Трябва да спечеля купата „Уайтуей“. Нямам собствени пари. Напълно зависех от Хари, а сега — от господин Уайтуей.

— Сигурен съм, че ще ви е благодарен, ако спечелите състезанието.

— Не ако, господин Бел. — Тя прикова поглед към небето, където един „Блерио“ с белезникав цвят се издигаше, а когато обърна лице към детектива, той не можеше да каже какво има в очите й. — Ще спечеля, господин Бел! Но не за да му благодаря. Ще спечеля, защото ще дам всичко от себе си и защото Марко е построил най-добрия самолет.

По-късно, когато Айзък разказваше на Арчи за разговора с Джозефина, заяви на приятеля си:

— Ако залагах, щеше да е на нея.

— Ти залагаш! — напомни му Арчи.

— Така е, залагам.

— Белмонт парк гъмжи от безработни комарджии, които с удоволствие ще ти вземат парите. Реформаторите от Ню Йорк тъкмо прокараха закон, който забранява залаганията на конни надбягвания. Тази надпревара е манна небесна за букмейкърите.

— Какви шансове дават на Джозефина?

— Двайсет към едно.

— Двайсет? Шегуваш се. Човек може да спечели цяло състояние.

— Букмейкърите са преценили, че тя ще се изправи срещу най-добрите летци в Америка. Преценили са също, че европейците ще ни разкажат играта. Държат всички рекорди в подобни състезания.

Айзък Бел отиде да потърси букмейкър, който ще приеме залог от хиляда долара в полза на Джозефина.

Разбра, че само един приема толкова големи залози, и се упъти към Джони Мъсто, нисък и тантурест мъж на средна възраст, облечен с кариран костюм. Отблизо миришеше на скъп одеколон, какъвто Бел познаваше от бръснарницата на хотел „Плаза“. След забраната на конните надбягвания букмейкърските будки под трибуните бяха заменени от изложбена зала за коли, самолети и моторни лодки.

Мъсто се спотайваше току до нея, сред гората от стоманени подпори на трибуната. Говореше с най-чистия бруклински акцент, който Бел бе чувал извън някое водевилно представление.

— И кво? Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Мъсто, който можеше веднага да познае частен детектив, когато го види.

— Напълно — отвърна Айзък Бел. — Всъщност, щом питаш, нека ги направим две хиляди.

— Твое си е погребението. Но нали няма проблем първо да те питам нещо?

— Какво?

— Нагласени ли са нещата?

— Нагласени? Това не е конно надбягване.

— Знам, бе, знам, че не е. Ама е състезание. Нагласени ли са нещата?

— Не са, разбира се. Надпреварата е под надзора на Американското аеронавтско общество. Честни са колкото е дълъг летният ден.

— Да бе, да, ама ей онова момиче е на Хари Фрост жена му.

— Вече няма нищо общо с него.

— Вярно?

Бел долови подигравката в гласа на мъжа. Сякаш Мъсто знаеше някаква шега, която Бел не знае.

— Какво искаш да кажеш с това, Джони?

— Не била с Хари. Що се мотае той наоколо тогава?

— Какво?! — Бел стисна ръката на Мъсто толкова силно, че букмейкърът трепна.

— Вчера видях един, дето беше същият като него.

Бел пусна ръката му, но го прикова с поглед.

— Колко добре познаваш Фрост?

Всички доказателства до момента сочеха, че човекът не е бил виждан от години на подобни публични събития.

Джони Мъсто се изпъчи гордо.

— Най-големите играчи идват при Джони Мъсто. Взимах залозите на господин Фрост, когато посещаваше Белмонт парк.

— Кога е било това?

— Де да знам. Преди четири години, май.

— Значи годината, когато хиподрумът е отворил?

— Да, май да. Повече ми се струва.

— Как изглеждаше той, Джони?

— Огромен тип, рамене като на бик. Пуснал си е брада, както на оня плакат там. — Кимна към плаката на „Ван Дорн“, където го бяха нарисували с брада. — Изглежда като на онази снимка? — Само дето му е пораснала цялата сива. Много по-дърт изглежда, отколкото преди.

— А защо тогава си сигурен, че е бил той?

— Мърмореше си, точно както преди. Блъскаше хора, все едно не са там. Ставаше целия червен без причина. Като суров бифтек червен. Точно както преди да го затворят при откачалниците.

— Ако си бил толкова сигурен, Джони, защо не го предаде, за да прибереш наградата? Пет хиляди долара са много пари, дори за букмейкъра, при когото залагат най-големите играчи.

Мъсто изгледа Бел невярващо.

— Господине, да си ходил на цирк?

— Цирк ли? За какво говориш?

— Питам, ходиш ли на цирк?

Бел реши да му угоди.

— Често. Като малък избягах от вкъщи, за да се присъединя към цирк.

— Слагал ли си си главата в устата на лъва?

— Стига, Джони! Ти си врял и кипял. Знаеш, че от „Ван Дорн“ пазим хората, които ни помагат.

— От Хари Фрост!? Не ме разсмивай!

8.

Над Белмонт парк се спусна нощ. Летците и механиците опънаха платнища върху самолетите си, за да пазят крилете от влага и завързаха машините за клинове от палатки, забити дълбоко в земята, в случай на силен вятър. След това тръгнаха към вагонния парк, за да си легнат. Някъде в далечината от една часовникова кула проехтяха единадесет удара.

На хиподрума всичко беше тихо. Изпод трибуната се показаха две сенки.

Братята Джонас бяха тръгнали от Бруклин с камион за лед и пристигнаха по светло, за да огледат терена. Сега, с луна и звезди, скрити от облаци, те вървяха смело в мрака. Пресякоха пистата и прескочиха вътрешното ограждение. Поеха към самолета на Джо Мъд, защото беше встрани от останалите и се виждаше лесно. Докато приближаваха обаче, чуха хъркане.

Забавиха ход и се промъкнаха по-близо. Двама механици с телосложение на въглищари спяха под крилете.

Джонас се отдръпнаха към далечния край, като гледаха да стоят по-далеч от моноплана на Джозефина, защото преди да се стъмни, бяха видели накацалите край него вандорнски детективи с пушки. Избраха си друга жертва, без да знаят, че е френският „Фарман“ на баронет сър Едисън Сидни Мартин.

Увериха се, че наблизо не спи никой, свалиха платнището от едното двойно крило, чийто силует се показа на фона на тъмното небе и разгледаха структурата му. Не разбираха много от летателни машини, но познаваха укрепваща конструкция, когато я видеха. Единствената разлика между това двойно крило и жп мост беше, че при моста конструкцията се състоеше от кръстосани стоманени прътове, а тук двете паралелни повърхности на крилото се крепяха на дървени пръти, свързани с диагонално опънати метални жици.

Когато разбраха какво дава устойчивост на крилото на фармана, братята Джонас се заеха да го отслабят. Опипом потърсиха обтегача, с който бяха опънати жиците между двете повърхности на крилото.

— Рьоблингова жица — прошепна Джордж. — Добре, че Фрост каза без триони. Щяхме да стържем по това цяла нощ.

Скрили в шепи светлината на едно фенерче, те огледаха обтегача. Около него бе увита метална нишка, за да не се разглоби от вибрациите. Внимателно премахнаха нишката, и завъртяха обтегача, за да охлабят рьоблинговата жица, и да извадят единия край от крилото. След това замениха стоманения болт с алуминиев.

Стегнаха обтегача, така че жицата отново да е опъната, върнаха подсигурителната метална нишка на мястото й и покриха крилото с платнището. Внимателно запомниха кой самолет са саботирали — Хари Фрост искаше да знае — провериха цвета на крилете с фенерчето, напуснаха хиподрума, намериха камиона и поеха към една ферма наблизо, където паркираха и заспаха. Час след това срещнаха Хари Фрост в Хемпстед, както се бяха разбрали, и му съобщиха коя машина са саботирали.

— Опишете я!

— Биплан. С една перка.

— Отпред или отзад?

— Отзад.

— Какъв цвят?

— Син.

Фрост им плати по сто долара — повече от една месечна заплата на умел механик, дори такъв с щедър шеф.

— Не е зле за една нощ — каза Джорджи Джонас на брат си по време на дългия път обратно към Бруклин.

Трябваше обаче да напълнят камиона за лед в отплата на шурея си, който им го даде за тази нощ. Претеглиха товара на един „мост“ по крайбрежието, контролиран от тръста на Американската компания за лед. Четири долара на тон.

— Какво ще кажеш за петдесет цента отстъпка? — попита Джордж.

— Независимите търговци не получават отстъпки.

Питър каза:

— Предполага се в един тон да има хиляда килограма. Защо в тона, за който платихме, има деветстотин?

— Това е лед. Топи се.

— Само че трябва да добавите няколко десетки допълнителни килограма, за да покриете това.

— Не и за независимите — каза продавачът. — Преместете камиона, препречване моста.

— Това не е честно.

— И какво ще направите по въпроса?

Взеха тролея до любимата си кръчма, като през смях си говореха как трябва да убедят Хари Фрост да реформира бизнеса с лед. Какъв рекет само. Тръстът на практика контролираше добива, преноса, съхранението, дистрибуцията и търговията с лед. Сигурно печелеха по десет милиона долара на година. Двамата Джонас се засмяха още по-силно. Хари Фрост щеше да го реформира, да. Като го превземе.

Беше прекрасна сутрин. С няколко бири и твърдо сварени яйца в коремите, братята решиха, че ще се върнат в Белмонт парк и ще видят как синият биплан пада от небето.

9.

Айзък Бел се вгледа в тълпата репортери. Бяха се спуснали към английския участник, сър Едисън Сидни Мартин, който чакаше механиците да налеят масло и бензин във фармана му. Журналистите се движеха из полето на група и това накара Бел да застане нащрек. Твърде лесно някой убиец можеше да се скрие сред тях.

Арчи беше наблизо и наглеждаше Джозефина, която поне този път не бе изчезнала в небето, а чакаше да й дойде реда в показната скоростна надпревара. На полето имаше необичайно много посетители — сякаш всеки човек и родата му до девето коляно се бяха сдобили с пропуск отнякъде, затова Арчи удвои охраната.

В този момент десетима вандорнци, четирима от тях предрешени като механици, бяха на ръка разстояние от Джозефина.

Бел установи със задоволство, че познава всички репортери. Засега само вестници на Уайтуей отразяваха надпреварата и така на Бел му бе по-лесно да ги следи. Когато и ако хората се ентусиазират достатъчно, беше му казал Престън, другите вестници щяха да са задължени да отразят събитието. Бел реши, че ще му мислят, като стигнат дотам. Междувременно Уайтуей се възползваше напълно от монопола си и репортерите му разказваха историята, точно както той я искаше. Американските летци бяха аутсайдерите претенденти, а най-големият от тях бе „Летящата любима на Америка“.

Един от репортерите от главния вестник „Инкуайърър“ водеше групичката и подвикна на Едисън Сидни Мартин:

— Ако английският шампион може да каже нещо на американските читатели, какво би било то?

— Нека най-добрият — мъж или жена, спечели.

Ръцете на летеца трепереха. Арчи явно беше прав.

Баронетът бе болезнено стеснителен. Като че ли разговор с няколко души го ужасяваше повече от летенето на километър над земята. Жена му Аби, красива брюнетка, стоеше до него и го подкрепяше, но все пак куражът му бе поразителен. Ръцете му трепереха, очите му се кокореха като на сърна пред фарове, но не отстъпваше.

Репортерът се престори на скептичен.

— Не може наистина да го мислите. Лондонските вестници тръбят пред целия свят, че се състезавате за Англия и за честта на Великобритания.

— Ние, британците, имаме нещо общо с американците в лицето на ентусиазираната си преса — отвърна баронетът. — Всъщност, бихте били прави, ако кажете, че съм наполовина американец, благодарение на огромното щастие да съм женен за прекрасната Аби. Не вярвам, че въздушната надпревара за купата „Уайтуей“ е боксов мач, където накрая остава само един. Всеки летец тук ще спечели от участието си. Ще добием познания как да строим по-добри летателни машини и как по-добре да ги управляваме.

Един мъж се представи като репортер от нюйоркско бизнес списание на Уайтуей и попита:

— Виждате ли бъдеще в гражданските полети?

— Дали хората ще плащат, за да летят? Бог знае кога ще видим „аеробуси“ с подобни възможности. Но само преди няколко минути видях едно търговско начинание, което може да ни послужи за добър урок. Докато прелитах над Гардън сити, на километър на север, и планирах надолу към Белмонт парк, забелязах една кола за превозване на стоки. Движеше се насам и работеше за издателската къща „Дабълдей, Пейдж и ко“. Как, ще ме попитате, съм видял за кого точно работи? Е, в допълнение към рекламните надписи отстрани, някой буден рекламен директор от щаба им в Гардън сити е погледнал към небето, пълно с летци от Белмонт парк, и е написал името на издателската къща и на покрива на автомобила, за да ни привлече вниманието.

Репортерите дращеха по бележниците си.

Баронетът добави:

— С мен успя. Може би част от бъдещето на полетите са легналите рекламни пана.

Айзък Бел се засмя заедно с всички останали. Дългото лице на Едисън Сидни Мартин се озари от облекчение, като на човек, пуснат предсрочно от затвора.

— Хей, Джозефина! — подвикна той.

Джозефина бързаше към жълтия си самолет, навела глава, надявайки се да се промъкне незабелязано.

Тя се спря, помаха на англичанина и след това приятелски подвикна на жена му:

— Здрасти, Аби!

— Ето, няма ли да ви е по-приятно да интервюирате хубава жена? — попита летецът.

Докато репортерите се обръщаха към Джозефина, той скочи във фармана си и извика напрегнато:

— Завърти го, Ръгс, бързичко!

Лайънъл Ръгс, главният му механик, завъртя перката. Двигателят захапа още от първия път и баронетът се издигна над тревата, а зад него се разстла син дим.

Айзък Бел закрачи бързо да препречи пътя на репортерите към Джозефина. Като нищо някой, който й мисли злото, можеше да сложи визитка на шапката си и да се присъедини незабелязан към групичката.

Арчи вече бе предвидил опасността. Преди да я достигнат журналистите, я обградиха детективи с тежки погледи.

— Браво! — Бел похвали Арчи.

— За това господин Ван Дорн ми плаща толкова добре — ухили се Арчи.

— Оня ден ме попита защо още работиш, след като си богат.

— И аз се чудя — отвърна Арчи. — Особено когато ме понижат до „висококласен“ бодигард.

— Специално поисках да си ти. Не си понижен.

— Не ме разбирай погрешно. Джозефина е страшна работа и се радвам, че я пазя. Но истината е, че това е работа за охранителните ни служби.

— Не, не е!

Бел се завъртя и застана пред стария си приятел.

— Не прави тази грешка, Арчи. Хари Фрост иска да я убие и в охранителните служби просто нямаме нито един, който може да го спре.

Арчи беше почти толкова висок, колкото Бел, със също толкова дълги крайници. Бел го беше победил в боксов мач отдавна, но бе единственият. Добрите обноски, чарът и благородният му маниер криеха твърдост, която Бел рядко срещаше сред мъже от неговата класа.

— Твърде надценяваш Фрост — отбеляза Абът.

— Виждал съм го в действие. Ти не си.

— Виждал си го в действие преди десет години, когато си бил хлапе. Вече не си. А Фрост е десет години по-възрастен.

— Искаш ли да те заменя? — попита студено Бел.

— Ако опиташ да ме уволниш, ще се обърна право към господин Ван Дорн.

Известно време двамата се гледаха мрачно. Мъжете наблизо отстъпиха, предполагайки, че ще се развихрят юмруци. Но приятелството им бе твърде искрено, за да се стигне до сбиване. Бел се засмя.

— Ако Ван Дорн ни хване пак да бием чела, ще ни уволни и двамата.

Арчи каза:

— Айзък, кълна ти се, никой няма да нарани Джозефина, докато я пазя! Ако някой опита, ще я защитавам с цената на живота си.

Айзък Бел се почувства по-сигурен, не толкова от думите на Арчи, колкото защото докато го казваше, приятелят му не сваляше очи от нея.

Пълен догоре, безукорно лакиран камион на „Дабълдей, Пейдж и ко“ спря в Белмонт парк. Шофьорът и помощникът му носеха униформени каскети с полирани козирки, в същия зелен цвят като камиона. Спряха при служебния вход на трибуната и разтовариха бали с „Уърлдс уърк“ и „Кънтри лайф“. След това обаче, вместо да напусне района, камионът зави по пътя, свързващ вагонния парк с мястото, където бяха самолетите, следвайки малка камионетка с отворена каросерия. Тя превозваше двигател „Райт“ от един вагон склад към летателната машина, за която бе предназначен.

Детективи на „Ван Дорн“ охраняваха входа към самолетите. Пуснаха камионетката с двигателя, но спряха този след него. Погледнаха двамата мъже в него.

— Къде мислите, че отивате?

Шофьорът се ухили.

— Сигурно няма да ми повярвате, ако ви кажа, че нося неща за четене на летците.

— Прав си, че няма да ти повярваме. Защо сте тук?

— Отзад носим двигател за „Освободителя“. Механиците тъкмо приключиха с него и ни помолиха да им помогнем.

— Къде е техният камион?

— Трябваше да си настроят трансмисията.

— Джо Мъд ми е шурей — намеси се помощникът. — Знаеше, че разнасяме списания. Стига шефът да не разбере, сме окей.

— Добре, минавайте. Знаете ли къде да го намерите?

— Ще го намерим.

Зеленият камион си проправи път по претъпканата морава. Шофьорът караше покрай самолети, механици, автомобили, други камиони, колички и велосипеди. Отзад в камиона бяха натъпкани, толкова нагъсто, че трябваше да стоят прави, десетима от бандата на Род Суийтс. С бомбета и костюми, изглеждаха много по различно от обичайните бабаити, които се грижеха за бизнеса с опиум и морфин. Стояха напрегнати и смълчани, като се надяваха дрехите им да им помогнат да изчезнат сред тълпата зрители, когато побоят приключи. Никой не искаше да се сблъсква с вандорнци, но авансът, който Хари Фрост бе платил, не можеше да бъде пренебрегнат. Вярно е, че и те щяха да получат по няколко удара. Някои може би щяха влязат зад решетките. Но който се измъкнеше, нямаше да работи месеци наред.

Хари Фрост стоеше с тях и наблюдаваше през дупчица в едната стена синия фарман на сър Едисън Сидни Мартин. Фрост беше странно спокоен. Планът му щеше да заработи.

Англичанинът фучеше през небето по елипсовиден маршрут, маркиран от пилони на километър и половина един от друг, опитвайки се да постави скоростен рекорд за биплани. Целият маршрут беше четири километра и половина. За да подобри рекорда, трябваше да направи двадесет обиколки за по-малко от час и за момента успяваше с майсторски завои да поддържа отлично време. Той обаче не знаеше, че всеки високоскоростен завой, на който подлагаше здравия фарман, може да му е последният. Когато се строшеше алуминиевият болт на братята Джонас, саботираните жици щяха да се откъснат от крилото и то щеше да се строши. В този фатален миг всеки поглед от трибуните и от вътрешното поле щеше да се вдигне към падащата машина.

Фрост бе виждал падащи самолети и преди. Трябваше им изненадващо много време да се врежат в земята от около двеста метра. За това време никой, дори хората на „Ван Дорн“, нямаше да види как от камиона излизат хора. А след това щеше да е твърде късно. Щяха да му проправят път като футболни защитници, а той щеше да се вреже право в Джозефина.

Айзък Бел се възхищаваше на майсторските завои на Едисън Сидни Мартин, когато — тридесет минути след началото на полета му, едно от крилата се откачи. Приличаше на фокус. Двигателят все така ревеше, бипланът летеше. Строшеното крило се раздели на две — горната и долната повърхност, които се крепяха заедно на жиците, поеха по самостоятелни пътища. Останалата част от самолета прелетя край тях рязко надолу.

Трибуните ахнаха. Хората скочиха на крака, кръвта се дръпна от лицата им, а очите им не помръдваха, вперени в небето. Механиците във вътрешното поле гледаха ужасени. Една женя изпищя — съпругата на сър Едисън Сидни Мартин. Самолетът падаше с носа надолу. Ненадейно машината започна да се върти. Огромният натиск разкъса платненото покритие, което полетя зад самолета като кичури дълга коса.

Сър Едисън Сидни Мартин се опитваше да овладее машината, но бе много късно за това. Самолетът се удари в земята със силен трясък. Чу се стенание от хиляди гърла.

Някой изпищя.

Съпругата на англичанина тичаше към останките от самолета, но не тя пищеше: беше притиснала уста с ръце.

Писъкът бе дошъл някъде иззад Бел.

Джозефина!