Състезанието

34.

На Хари Фрост му се стори, че чува нещо от изток. Не видя нищо, наподобяващо светлина на локомотив. Въпреки това приклекна и притисна ухо до студената стомана на релсата, за да е сигурен. Не вибрираше.

Дейв Мейхю се беше прегърбил над телеграфната си пластина, с която подслушваше диспечерите. Преди малко съобщиха странната новина, че няколко самолета излетели от Форт Уърт в тъмното. Прясната невяста Джозефина била сред тях.

— Този път — закле се Фрост с тон, който смрази дори нагледалия се на какво ли не Мейхю, — ще й дам сватбен подарък, който ще помни до края на краткия си живот.

Хари от час вече наблюдаваше небето на изток с надежда да зърне силуета на самолета на Джозефина на фона на зората. Засега нищо. Още бе тъмно като във въглищна мина. Ала сега бе сигурен, че е чува ръмжене на двигател.

Обърна се вляво и се провикна в мрака:

— Чувате ли ме?

— Да, господин Фрост!

Обърна се надясно и повтори въпроса си.

— Да, господин Фрост!

— Готови!

Изчака хората му да отвърнат със същото.

Чу характерното прищракване, когато от двете му страни махнаха затворите на колтовете, за да заредят първите куршуми.

На всяка картечница имаше по трима души, до коленете във водата след вечерните бури — един стрелец по средата, един отляво, който придържаше патрондаша, а отдясно имаше човек с бинокъл, който да коригира целта. Майк Стотс стоеше близо до Фрост, за да тича с указания до стрелците, в случай, че не чуват добре заповедите му.

Шумът се усили — звук на измъчена машина. Тогава Фрост дочу трясъкът не на един, а на два двигателя.

Сигурно летят много близо един до друг, помисли си той. Твърде близо. Нещо не беше наред. Ненадейно осъзна, че чува двата лошо синхронизирани двигателя на Стив Стивънс. Той водеше.

— Не стреляйте! Не е тя! Не стреляйте!

Бипланът ги подмина, летейки ниско над земята, за да може пилотът да вижда релсите. Джозефина щеше да стори същото и щеше да е лесна мишена.

След десет минути Фрост чу следващата машина.

Определено самолет. Джозефина или Айзък Бел?

Приближаваше бързо. Имаше секунди да реши. Бел обикновено летеше зад нея.

— Готови!

— Готови, господин Фрост!

— Готови, господин Фрост!

Стрелецът вляво извика развълнуван:

— Ето я, идва!

— Чакайте… Чакайте!

— Ето я, ето я! — завикаха и мъжете вдясно.

— Чакайте!!!

Ненадейно Фрост дочу специфичното глухо пърпорене на ротационен двигател.

— Това е „Гном“! Не е тя! „Гном“ е! Изпреварил я е.

Спрете! Не стреляйте!

Беше късно. Превъзбудените картечари удавиха виковете му в трясъка на автоматичната стрелба, подавайки лентите с патрони толкова бързо, колкото им позволяваше стрелбата на оръжията. Плюейки на земята гилзи и парчета плат, оръжията стреляха към приближаващата машина с по четиристотин куршума в минута.

Айзък Бел видя проблясъците на дулата на картечниците, разположени на двеста метра една от друга, на юг и на север от релсите. Нямаше как стрелците да го виждат, заслепени от огъня на собствените си оръжия. Въпреки това стреляха точно, целейки се натам, откъдето се чуваше двигателят му. Стреляха оглушително, спираха, за да се ослушат и стреляха отново.

Летящото олово пищеше покрай „Орела“.

Бел изключи двигателя, плъзна се тихо надолу и отново го включи. Картечниците се ориентираха бързо и подновиха стрелбата. Едрокалибрените амуниции разклащаха подпорните греди на крилете зад него. Рулят също понесе щети, както и кормилната ръчка.

Бел завъртя „Орела“ на сто и осемдесет градуса и се върна откъдето беше дошъл. С лице на изток, към Форт Уърт, той зърна сивкавото начало на зората.

Острият му взор различи на небето, на няколко километра от него, малка точка. Джозефина приближаваше със сто километра в час. Разполагаше с две минути да обезвреди картечниците, преди тя да се вреже в облаците от олово. Бел имаше една-единствена пушка „Ремингтън“. Единствената му надежда бе да създаде хаос сред нападателите.

Отново изключи двигателя, наклони едното крило и се плъзна тихо вдясно. Включи двигателя. Южната картечница затрака, проследявайки шума от двигателя. Така разкри и собствената си позиция. Бел се насочи към проблясъците на дулото, спусна се ниско и започна да стреля. Изключи двигателя и премина покрай картечницата. На няколко десетки метра от нея, той отново включи двигателя, върна се с рев и се понесе напреки на релсите, точно над двете оръжия.

И двете откриха смъртоносна вълна от огън. Бел се сниши над по-близката картечница. Видя тримата мъже и картечницата, качена на лафет, който въртяха умело, докато той преминаваше над тях.

Бел се спусна под потока куршуми, толкова ниско, че виждаше отразения блясък на огъня по релсите. Хари Фрост стреляше с пушка по ярките изпарения на двигателя. Бел се спусна почти до земята, на практика обръсна главата на Фрост и стреля по северните картечари, като така привлече вниманието и огъня им. Ако бяха продължили още малко, въздушно охлажданият колт щеше да изгори. Бел успя да зърне цевта — бе нажежена до червено. Ала те спряха ненадейно и се разпръснаха, за да спасят живота си, когато един залп от южните стрелци попадна в тяхното картечно гнездо. Бел ги беше подмамил да се прицелят в позицията на своите хора, докато се опитват да го уцелят отзад.

Секунда по-късно, южната картечница експлодира, заради подпалена кутия с амуниции.

Бел направи още един рязък завой с „Орела“ и изстреля последните си куршуми към мястото, откъдето проблясваше дулото на пушката на Фрост. Нямаше много големи шансове да го уцели в мътната светлина, докато прелита над него, но се надяваше поне да го накара да потърси прикритие.

Фрост не помръдна.

Стоеше изправен и стреляше, докато не свършиха патроните му.

След това скочи от релсите в коритото на потока и с изненадваща пъргавина изтича до картечницата, чиито стрелци я бяха изоставили. Докато Джозефина преминаваше ниско над него, той завъртя лафета на тежката машина и изстреля дълъг откос по нея. Бел се спусна право към него. Ремингтънът беше празен. Извади пистолета и откри огън толкова бързо, колкото можеше да натиска спусъка. Обграден от летящи гилзи, Хари Фрост стреля, докато лентата с амуниции не заяде.

Джозефина свали едното си крило. То се наклони към земята, почти докосвайки релсите и Бел изтръпна от страх, че е ранена или че приборите й за управление са повредени и че ще катастрофира. Със свито сърце той я наблюдава няколко секунди, но след това ужасът му се превърна в удивление, когато монопланът й стабилизира крилото, застана хоризонтално и се заизкачва в небето.

Айзък Бел се придържаше близо до Джозефина през целия път до Абилийн, където се пресичаха три железопътни маршрута. Джозефина се приземи нескопосано и почти се завъртя на сто и осемдесет градуса пред гарата за товарни влакове. Бел се приземи наблизо.

Намери я прегърбена над приборите за управление, стиснала едната си ръка. Един куршум й бе направил дълбока драскотина. Роклята й бе изцапана с кръв и масло. Устните й трепереха.

— Почти изгубих контрол…

— Толкова съжалявам! Не успях да го спра.

— Казах ти, че е лукав като хищно животно. Никой не може да го спре.

Бел превърза кървящата рана с кърпичка. Бяха дотичали малки момчета и възрастни мъже с бради като от Гражданската война. И младите, и старите зяпаха ококорени самолетите в прахта.

— Момчета, тичайте — извика Бел, — повикайте лекар!

Джозефина се поизправи, но не направи опит да слезе от самолета. Цялото й тяло сякаш се беше вцепенило от усилието да лети в това състояние. Изглеждаше напълно изтощена. Бел я прегърна.

— Поплачи си — рече й нежно той. — На никого няма да кажа.

— Машината ми е наред — отвърна тя със слаб, безучастен глас. — Но ми съсипа роклята. Защо плача? Дори не ми пука за глупавата рокля. Чакай! — Тя се огледа паникьосана. — Къде е Стив Стивънс?

Лекарят дотича с медицинската си чанта.

— Да сте виждал бял биплан с много дебел пилот? — попита Джозефина.

— Току-що отлетя, госпожо, пое към Одеса. Каза, че се надява да стигне до Ел Пасо след няколко дни. Нека да ви помогнем да слезете.

— Трябва ми гориво и масло.

— Трябва ви истинска превръзка, карболова киселина и поне седмица на легло.

— Гледайте! — каза Джозефина. Вдигна окървавената си ръка и отвори и затвори юмрук. — Движа ръката си, виждате ли?

— Виждам, че нямате счупени кости — отвърна лекарят. — Но сте преживяла силен шок.

Айзък Бел не пропусна стиснатата й челюст и войнствения блясък в очите й. Повика момчетата и подхвърли на всяко от тях по една петдоларова монета.

— Намерете масло и бензин за летящата машина на Джозефина. Бензин и рициново масло за моята. Веднага!

— Не може да лети в това състояние! — възнегодува лекарят.

— Закърпете я! — каза Бел на лекаря.

— Сериозно ли мислите, че ще лети до Ел Пасо така?

— Не — каза Айзък Бел. — Ще лети до Сан Франциско.

35.

Два дни по-късно Джозефина кръжеше над един от кварталите на Ел Пасо, докато Айзък Бел оглеждаше покривите с бинокъл в търсене на въоръжения Хари Фрост. Монопланът й бе повел в състезанието при прехода от Пекос, както и в предния преход от Мидланд до Пекос.

Земята под тях гъмжеше от десетхилядната тълпа от жители на Ел Пасо, дошли да поздравят Джозефина, подобаващо подготвени от сензационни вестникарски заглавия като: „Иде булката!“

Улиците и площадите гъмжаха от хора, по прозорците и покривите на шестетажни сгради висяха гроздове от зяпачи. Поучен от опита си с Форт Уърт, Бел поиска от Уайтуей да премести кацането на място, по-лесно за охраняване железопътното депо до Рио Гранде. Като видя огромните тълпи под себе си, се зарадва, че го направи.

Джозефина още правеше шоу за тълпата, когато бипланът на Стив Стивънс се показа от изток, следван от червения самолет на Джо Мъд. Тя направи още едно кръгче, завърши маневрата с няколко спираловидни лупинга, които изтръгнаха изумени възклицания от тълпата, и се приземи.

Бел се приземи до нея.

Състезателите бяха срещнали силни насрещни ветрове и влаковете им отдавна ги чакаха. Помощниците празнуваха. Бяха оставили Тексас зад себе си и финишът вече се виждаше.

На юг, оттатък реката, екзотичното Мексико трептеше в маранята. Но погледите им привличаше западът — Ню Мексико, Аризона и най-накрая Калифорния на брега на Тихия океан.

Още не бяха стигнали, разбира се, но все пак поредицата сини планински вериги хвана погледа на Бел.

Те сочеха към Континенталния вододел. За да успеят да прелетят дори над ниските части на Скалистите планини, машините трябваше да се изкачат на почти километър и половина височина.

Чакаха го телеграми. Една от тях повдигна духа му.

Арчи се бе възстановил достатъчно, за да може да пътува на запад с Лилиан на специалния влак на Осгуд Хенеси, за да види края на състезанието. Бел написа отговор, че трябва да понатиснат адвокатите, които се опитват да освободят Даниела Ди Векио, за да може да дойде с тях и да види как машината на баща й е прекосила континента, пазейки състезанието — ако разбира се преди това не се разбиеше или Хари Фрост не го свалеше, помисли си той мрачно.

Дългата телеграма на „Отдела по проучванията“ съдържаше не особено приятни новини.

„Платов несрещнат, невидян, непознат“, беше започнал Грейди Форър, признавайки, че не е успял да открие нищо за руския изобретател, освен докладите от Белмонт парк. Грейди беше добавил нещо, което само задълбочаваше мистерията:

Айзък Бел отиде да потърси Платов.

Намери Джеймс Дашууд, който наблюдаваше руснака. Момчето се взираше в задния край на спомагателния влак на Стив Стивънс. Изглеждаше объркан и сведе смутено глава, когато видя шефа си да върви към него.

— Предполагам — строго каза Айзък Бел, — че си изгубил Платов.

— Не само него. Целият му вагон работилница го няма.

Вагонът бе последният от влака на Стивънс. Наистина го нямаше.

— Не е потеглил сам.

— Не, сър. Момчетата ми казаха, че като се събудили тази сутрин, бил откачен и го нямало.

Бел огледа коловоза, на който стоеше влакът на Стивънс. Релсите бяха леко наклонени надолу. Разкачен, вагонът на Платов би потеглил по инерция.

— Не може да е стигнал далеч.

Ала в задния край на депото бе преместена една жп стрелка, така че коловозът бе свързан с разклонение, което се губеше сред купища фабрики и складове по реката.

— Отиди да намериш някоя вагонетка, Джеймс.

Почти веднага Дашууд се върна с вагонетка. Бел скочи на нея и двамата поеха по коловоза. С помощта на Бел скоро се движеха почти с тридесет километра в час. След един завой видяха пред себе си дим. Складовете криеха източника.

— По-бързо!

Подминаха един цех за обработка на кожа и смрадлива кланица и видяха, че димът идва от вагона работилница на Платов, който беше спрян в мантинелата в края на релсите. От прозорците, вратите и шлюза на покрива изригваха пламъци. За секундите, които бяха нужни на Бел и Дашууд да стигнат до него, целият вагон бе напълно обгърнат в пламъци.

— Горкият господин Платов — извика Дашууд. — Всичките му инструменти… Боже, надявам се да не е вътре.

— Горкият господин Платов — повтори мрачно Бел.

Вагон, пълен с масло и бензин гореше мощно и изгаряше бързо.

— Добре, че вагонът не е бил на влака на Стивънс — каза Дашууд.

— Много добре — съгласи се Бел.

— На какво мирише?

— Някой окаяник се пече, боя се.

— Господин Платов?

— Че кой друг?

Пожарни коли, дърпани от коне, затрополиха през релсите. Пожарникарите разгънаха маркучите си до реката и задействаха парната помпа. Мощни водни струи се забиха в пламъците, но без особен ефект. Огънят бързо погълна дървените стени, покрива и пода на вагона, докато накрая остана само купчина пепел, натрупана между стоманената товарна платформа и железните колела. Когато пожарът угасна, пожарникарите намериха обгорелите останки на човешко тяло. Обувките и дрехите му се бяха превърнали във въглени.

Бел се разтърси из влажната пепел.

Нещо проблесна в периферното му зрение. Извади от пепелта едно трисантиметрово квадратно парче стъкло в месингов обков. Още беше топло. Обърна го в дланта си. Два от ръбовете на месинга бяха вдлъбнати. Показа го на Дашууд.

— Инженерна линийка на Фабер-Кастел… или поне каквото е останало от нея.

— Ето го и Стив Стивънс.

Напористият памуков плантатор се дотътри до тях, постави ръце на кръста и се загледа мрачно в пепелта.

— И ако това не бие всичко друго! Някакъв профсъюзен социалист ме настига. Всеки ревлив глупак в страната е за Джозефина, щото е момиче. А сега най-добрият ми механик се опекъл! Кой ще ми поправя машината от тук нататък?

Бел предложи:

— Защо не попитате механиците, на които Димитри помагаше?

— Това е най-тъпата идея, дето съм чувал. Дори оня проклет рускинин не можеше да ми синхронизира двигателите, а никой друго не може да ми поправя машината като него. Знаеше я отгоре до долу. Без него ще съм късметлия ако успея да прекося Ню Мексико.

— Не е тъпа идея — включи се Джозефина.

Бел я забеляза да идва към тях на колело, което беше намерила отнякъде.

Стреснатият дебелак се извърна рязко.

— Ти пък отде се взе? Откога ни слушаш?

— Откогато казахте, че хората искат да спечеля, защото съм момиче.

— Ами, проклет да съм, ама е вярно, и вие го знаете.

Джозефина се взря в тлеещата развалина от вагона на Платов.

— Но Айзък е прав. Когато Димитри вече… го няма… ще ви е нужна помощ.

— Ще се оправя. Недейте ме отписва, задето съм загубил един механик.

Джозефина поклати глава.

— Господин Стивънс, имам уши. Чувам как двигателите ви разнебитват машината ви, всеки път когато полетите. Искате ли да погледна какво се случва с нея?

— Ами, не знам…

Бел го прекъсна.

— Ще помоля Анди Моузър също да помогне.

— В случай, че се страхувате да не саботирам машината ви, докато не гледате — ухили се Джозефина.

— Не съм казвал такова нещо!

— Мислехте си го.

— Нека с Анди ви помогнем — усмивката й стана още по-широка и го подкачи отново. — Айзък ще каже на Анди да ме гледа като ястреб, за да не счупя нещо „случайно“.

— Добре, де, добре. Няма лошо да погледнете.

Джозефина се метна на колелото и пое обратно към депото.

— Скачайте — каза Бел на Стивънс и задвижи вагонетката.

Стивънс мълча, докато не подминаха кланицата и фабриките. Тогава каза:

— Оценявам, че ще ми помагате, Бел.

— Оценявайте Джозефина.

— Изненада ме.

— Мисля, че и двамата започвате да осъзнавате, че всички сте заедно.

— Звучите като оня глупак с червения самолет.

— Мъд също е заедно с вас.

— Проклет профсъюзник!

Но и най-добрите намерения не можеха да надвият щетите от почти пет хиляди километра полети. Джозефина и Анди се мъчиха с двигателите на Стивънс цял следобед, преди да се признаят за победени.

Джозефина дръпна Бел настрани и заговори нервно:

— Съмнявам се, че Стивънс ще ме послуша, но може би ще се съгласи с Анди.

— За какво да се съгласи?

— Машината никога няма да стигне до Сан Франциско. Ако се опита да я насили, ще умре.

Бел даде знак на Анди да се приближи. Анди му каза:

— Най-доброто, което успях, беше да ги синхронизирам за няколко минути. После пак полудяха. Но дори да можехме да ги синхронизираме, вече не би имало значение. Ужасно изхабени са. Няма да успее да се прехвърли през планините.

— Кажи му го.

— А не бихте ли дошъл с мен, господин Бел? В случай, че се ядоса.

Бел стоя до Анди, докато обясняваше положението на Стив Стивънс.

Стивънс стоеше с ръце на хълбоците, а лицето му моравееше от яд.

Анди каза:

— Много съжалявам, господин Стивънс. Но ви казвам истината. Тези двигатели ще ви убият.

Стивънс ревна:

— Момче, няма да се върна в Мисисипи с подвита опашка! Връщам се с купата „Уайтуей“ или не се връщам изобщо. — Погледна Бел. — Хайде, кажете си.

Мислите ме за луд.

— Мисля — каза Бел, — че има разлика между смелостта и глупостта.

— И сега ще ми кажете каква е разликата?

— Не бих го направил за другиго — каза Бел.

— Да сте бил някога дебел, като малък или след това?

— Не, не ми се е случвало.

— И добре, че не е — Стивънс се позасмя отчаяно. — Не се забравя… Дебел съм цял живот. Дебел мъж, дебел хлапак… — Отиде до биплана си, прокара пухкава длан по плата на едното му крило и погали една от перките. — Татко ми казваше, че никой никога няма да обикне дебелак. Оказа се напълно прав… — Стивънс преглътна с усилие. — Знам, че като се върна у дома, все така няма да ме обичат. Но ще ме уважават, и още как.

36.

Джозефина се уплаши от планинския въздух. Беше рядък, особено в най-горещата част от деня, не беше толкова силен, колкото беше свикнала, дори когато летеше много бързо. Наблюдаваше барометъра и почти не вярваше на очите си, докато кръжеше сред най-синьото небе, което беше виждала, опитвайки се да набере височина над малкото градче Деминг в Ню Мексико. Импровизираният й алтиметър като че ли беше блокирал. Почука силно по него, но той не помръдваше. Като погледна надолу към централната гара и ресторанта, разположени между двата паралелни маршрута „Атчинсън, Топека & Санта Фе“ и „Садърн пасифик“, установи, че не изглеждат по-малки отпреди. Май машината й наистина се издига толкова бавно, колкото показва инструментът.

Стив Стивънс и Джо Мъд летяха далеч под нея. Тя поне имаше опит в такава среда, беше летяла в планините на Адирондак. Макар че, честно казано, това не й помагаше особено, когато напречните течения над Дивия Запад сграбчваха крилете й, ветровете ритаха като мулета и като че ли нямаха търпение да я свалят по-надолу. Погледна през рамо. „Орела“ на Айзък я следваше вярно, подскачайки като на ластик.

Успя някак да се добере до хиляда метра, отказа се да се издига още и пое към Лордсбърг с надежда височината да й е достатъчна, за да премине над планините. Следваше релсите на „Садърн пасифик“ и скоро настигна експресния влак, който тръгна от Деминг половин час преди нея. Локомотивът плюеше дим право нагоре, докато пухтеше по стръмното нагорнище. Теренът се издигаше и тя трябваше да стори същото.

Ненадейно мрачни мисли за Марко отвлякоха вниманието й.

Не се боеше, че е загинал, дегизиран като Платов. Още във Форт Уърт я предупреди, че ще „изчезне“.

Но в мига, в който се появи, под каквато и да е самоличност, първият й въпрос щеше да е кой загина на негово място? Въпросът беше ужасен. Не се сещаше за отговор, който би приела. Слава богу, сега бе твърде заета с опитите да прелети над Континенталния вододел, така че трябваше да загърби тези мисли.

Пред себе си видя как релсите се провират в проход между два планински върха. Въпреки, че небето бе ясно, в прохода се бяха събрали куп облаци. Сякаш някой беше натъпкал памук между планините и беше направил железопътен проход през него. Трябваше да се издигне още по-високо, за да мине над облаците. Ако влезе сред тях, щеше да се изгуби. Няма да има представа къде се намират върховете, преди да се блъсне в някой от тях.

Но колкото и да се опитваше да манипулира елеватора и алетоните, колкото и да се стараеше да активизира измъчения си двигател „Антоанета“, в края на краищата се озова сред студени мъгли. На моменти бяха така гъсти, че не виждаше перките си. За миг изтъняха. Видя къде са върховете, коригира курса и се подготви за следващото ослепяване. През целия път трябваше да полага усилия, за да лети монопланът колкото се може по-високо.

Мъглите отново изтъняха. Осъзна, че е завила вдясно, без да се усети. Бързо смени курса. Облаците се сгъстиха за пореден път. Ала в същото време долови нещо, което правеше въздуха по-плътен.

Внезапно бе над всичко, над прохода, над облаците, дори над върховете и небето пак бе онова невиждано преди синьо.

— Добро момиче, Елзи!

За един момент, си помисли, че вижда Тихия океан.

Ала той все още беше на повече от хиляда километра.

Погледна зад себе си. Айзък Бел се намираше над нея и тя се закле пред себе си, че с първите долари от наградата си ще си купи ротационен двигател „Гном“.

Малко по-назад, здравият червен биплан на Джо Мъд летеше в кръг, докато търпеливо набираше височина, преди да преодолее прохода. Стив Стивънс се издигна над Мъд, подмина го и пое право към прохода с мощта на двата си двигателя. Гмурна се в облаците успоредно с релсите. Джозефина няколко пъти погледна през рамо, за да види кога ще излезе. Ала вместо бял биплан, от купа облаци изригна яркочервено огнено цвете. През рева на двигателя си тя не чу експлозия и й отне няколко секунди да осъзнае какво се е случило. Дъхът й секна. Стив Стивънс се бе разбил в планината. Бипланът му гореше — той беше мъртъв.

Две мисли преминаха през главата й и я смразиха.

Двумоторният самолет на Стивънс — огромната, мощна машина на Марко — бе извън състезанието, така че единствената й конкуренция сега беше бавният Джо Мъд. Отврати се от начина си на мислене — не просто бе егоистично и дребнаво, но Джозефина вече разбираше, че колкото и да й бе неприятен Стивънс, той беше част от малката им летяща дружина.

Втората й ужасна мисъл беше по-трудно поносима. Сър Едисън Сидни Мартин сигурно щеше да спечели, ако Марко не беше повредил неговия „Къртис-Пушър“.

Същата вечер в Уилкокс, Аризона, когато спря в Лордсбърг, за да зареди бензин и масло, Джозефина подочу как Мариан каза на Айзък Бел:

— Уайтуей е доволен като лисица в кокошарник.

— Получи каквото искаше — отговори Айзък. — Оспорвана надпревара между дръзката Летяща любима на Америка и профсъюзник на бавен самолет.

Кошмарът на Юстъс Уийд се сбъдна в Тюсон. Състезанието спря заради яростна пясъчна буря, която почти зари машините. След като ги изкопаха и почистиха, Анди Моузър даде свободен следобед на Юстъс. На масата за билярд момчето попадна на индианец, който се опита да му вземе парите в една игра. Индианецът беше добър, дори много, и на Юстъс му отне почти цял следобед, за да спечели парите на съперника си и на приятелите му, които залагаха, че техния човек ще спечели срещу хлапето от Чикаго. Когато Юстъс излезе от игралната зала за вечеря, индианецът го нарече „Хлапе Чикаго“. Младежът се чувстваше на седмото небе, докато един мъж на тротоара не му подвикна:

— Ти си, хлапе!

— Какво искате да кажете?

— Още ли е у теб това, което ти дадохме в Чикаго?

— Какво?

— Да не си го изгубил?

— Не.

— Дай да го видя.

Юстъс неохотно извади малката кожена торбичка.

Онзи извади тръбичката, провери запушалките и я върна на Юстъс.

— Ще се свържем пак… скоро.

Уийд каза:

— Осъзнавате ли какво ще направи това с една летяща машина?

— Ти ми кажи.

— Не е като да ти откаже двигателят на колата. Той ще е в небето.

— Има логика, нали е самолет.

— Вода в бензина ще спре двигателя на мига. Ако стане на голяма височина, може и да успее да планира безмоторно. Може и да не успее. Но ако двигателят му спре, докато е по-ниско, машината му ще се разбие и той ще умре.

— Осъзнаваш ли какво ще се случи с Дейзи Рамзи, ако не направиш каквото ти кажем?

Юстъс Уийд не можеше да срещне погледа на другия. Сведе поглед.

— Да…

— Именно!

Юстъс Уийд не продума.

— Схващаш ли?

— Да…

37.

Уолт „Тексасеца“ Хетфийлд се появи внезапно в една гръмотевична сутрин в Юма, Аризона. Градчето се намираше на брега на наскоро преградената река Колорадо. Оттатък широките води беше Калифорния. Състезателите нямаха търпение да стигнат до Палм Спрингс до стъмване. В Калифорния беше сезонът на бурите и местните посъветваха участниците да изчакат няколко часа, за да намалее рискът от мълнии и проливни дъждове. Машините бездействаха под платнищата си, а спомагателните влакове бяха паркирани в депото.

— Господин Ван Дорн знае ли, че си тук? — попита Бел, познавайки навиците на тексасеца да действа на своя глава.

— Шефът ми нареди да избързам дотук и лично да докладвам.

— Имаш нещо за Фрост ли?

Уолт повдигна шапката си и я намести на главата си.

— Намерихме колата му малко извън Тюсон. Как е стигнал дотам, нямам никаква представа. Но нито от него, нито от хората му нямаше и следа. Подозирам, че са хванали някой влак. Вчера разбрах, че са пътували със стил, резервирали си най-луксозното купе в „Лимитед“.

— Накъде?

— Калифорния.

— Защо тогава те е изпратил тук Ван Дорн?

Уолт се ухили и разкри ослепително бели зъби насред обветрено лице.

— Защото е най-умният избор. Айзък, синко, чакай да видиш кого съм довел.

— Искам да видя само двама души: Хари Фрост или Марко Челере, върнал се от мъртвите.

— Мамка му! Все си с една крачка напред. Как разбра?

— Какво съм разбрал?

— Докарах Марко Челере.

— Жив?

— Че как иначе. Намериха ми го жп копоите, които познавам. От някакъв товарен влак скочил клошар, който разправял наляво и надясно, че е част от състезанието. Казал, че лично познава Джозефина и искал да види детективите от „Ван Дорн“, които я охраняват. Не е обявено във вестниците, затова му повярвали.

— Къде е той?

— В столовата. Умрял е от глад.

Айзък Бел влетя във вагон-ресторанта и видя опърпан непознат, който помиташе с една ръка яйца и бекон, а с другата тъпчеше хляб в устата си. Имаше мазна черна коса, разделена от червен белег от средата до върха на челото, както и друг на предмишницата си.

Очите му искряха трескаво.

— Вие ли сте Марко Челере?

— Това е името ми, сър — отвърна той с италиански акцент, малко по-силен от този на Даниела Ди Векио, макар и не толкова труден за разбиране, колкото Джозефина бе споделила на Бел.

— Къде бяхте?

Челере се усмихна.

— Иска ми се да можех да отговоря.

— Ще трябва да ми отговорите, преди да ви допусна на километър от Джозефина. Кой сте вие?

— Аз съм Марко Челере. Събудих се преди две седмици в Канада. Нямах представа кой съм и как съм се озовал там. Лека-полека паметта ми се върна. Първо капка по капка, после цял прилив. Първо си спомних самолетите си. После видях новина във вестника, за купата „Уайтуей“. В него прочетох, че там имам не една, а две машини, тежкият ми биплан и бързият ми моноплан. И всичко ми се върна.

— Къде в Канада?

— Във ферма. На юг от Монреал.

— А някаква представа как сте се озовал там?

— Честно казано, не знам. Хората, които ме спасили, ме намерили до жп линиите. Предположили, че съм стигнал с товарния влак.

— Какви хора?

— Едно мило семейство фермери. Грижеха се за мен цяла зима, докато започнах да си спомням.

Даниела бе нарекла този мъж измамник, той си беше сменил името от Престоджакомо на Челере, докато бягаше от миналото си, а Джеймс Дашууд подозираше, че е убил бащата на Даниела в Сан Франциско и го е накарал да изглежда като самоубийство. Бел не го жалеше с въпросите.

— А имате ли представа как сте получил амнезия?

— Знам точно как. — Челере прокара пръсти по белега на скалпа си. — Бях на лов с Хари Фрост. Той ме простреля.

— Какво ви води в Аризона?

— Дойдох да помогна на Джозефина да спечели състезанието с летящата ми машина. Може ли да я видя, моля?

Бел попита:

— Кога за последно четохте вестник?

— Миналата седмица в едно от депата в Канзас сити.

— Знаете ли, че тежкият ви биплан се разби?

— Не! Може ли да се поправи?

— Блъсна се в планина.

— Това е много неприятна новина. А пилотът?

— Както би могло да се очаква…

Челере остави вилицата.

— Това е ужасно. Толкова съжалявам! Надявам се да не е било по вина на машината.

— Машината беше похабена като всичко останали. Състезанието е дълго.

— Но е великолепно предизвикателство — отвърна Челере.

— Трябва също така да ви предупредя — каза Бел, наблюдавайки го внимателно, — че Джозефина се омъжи повторно.

Челере го изненада. Бел си мислеше, че италианецът ще се ядоса, че приятелката му се е омъжила. Вместо това той възкликна:

— Чудесно! Толкова се радвам за нея! А бракът й с Фрост?

— Анулиран.

— Добре. Така и трябваше. Беше ужасен съпруг. За кого се е омъжила?

— За Престън Уайтуей.

Челере плесна възторжено с ръце.

— А! Перфектно!

— Защо да е перфектно?

— Тя е състезател. Той е организатор на състезанието. Превъзходна партия. Нямам търпение да поздравя младоженеца и да пожелая щастие на Джозефина.

Бел хвърли поглед към Уолт, който слушаше от прага и попита италианския изобретател:

— Бихте ли искал първо да се пооправите? Ще ви намеря бръснач и чисти дрехи. В задната част на хангарния вагон.

— Грация! Благодаря ви! Сигурно на нищо не приличам.

Бел отново се спогледа с Уолт Тексасеца и отвърна с невесела усмивка:

— Приличате на човек, прекосил континента в товарен вагон.

Бел и Хетфийлд го поведоха към импровизираната баня и му дадоха кърпа и бръснач.

— Благодаря, благодаря! Може ли да ви помоля за още една услуга?

— Какво бихте искал?

— Дали не ви се намира малко брилянтин? — Прокара пръсти през мръсната си коса. — За да си пригладя косата.

— Ще намеря — каза Уолт.

— Благодаря, сър. А малко вакса за мустаци? Ще е чудесно отново да съм себе си.

— Човек, прекосил континента в товарен вагон? — повтори Уолт думите на Бел, докато се усмихваше несигурно.

Бел отвърна на усмивката му.

— А ти как мислиш?

— По-скоро се е возил на възглавниците — каза Хетфийлд, използвайки жаргона на скитниците за возене във втора класа. — Не ще да е използвал товарен вагон за повече от сто и петдесет километра.

— Точно така — рече Бел, който се бе возил на много товарни влакове в кариерата си на детектив. — Не е достатъчно мръсен.

— Може някоя самотна фермерка да му е дала да се изкъпе в коритото за вода на конете.

— Може.

Уолт си зави цигара, запали я, издиша син дим и отбеляза:

— Какво ли ще си помисли госпожица Джозефина?

Дали щеше да се съгласи да се ожени за Уайтуей, ако знаеше, че Челере е жив?

— Предполагам, че зависи какво са значели един за друг — отвърна Бел.

— Какво да го правим, шефе?

— Да видим какво си е наумил — отвърна Бел, чудейки се дали в чудотворното завръщане на Марко Челере не се корени гневното „Не знаете какви ги вършеха!“ на Хари Фрост.

Марко Челере излезе от хангарния вагон на Бел изкъпан, избръснат и зализан. Черната му коса блестеше, бузите му бяха гладки, а мустакът — засукан. Мустакът на Бел пък помръдна съвсем леко, когато се усмихна на Уолт. Наблюдателният тексасец бе забелязал, както и самият Бел, че бръснатите бузи на Челере са малко по-бледи от носа и брадичката му. Разликата беше почти незабележима, но те все пак внимаваха именно за подобни следи и те бяха налице — наскоро Челере бе имал брада.

Джозефина се удиви, когато научи за Челере. Каза, че е изгубила всякаква надежда да го види отново жив. Хвана го за ръката с думите:

— О, горкичкият! — когато чу историята му. Изглеждаше щастлива да го види, забеляза Бел, но бързо се върна към състезанието. — Марко, идваш в идеалния момент. Трябва ми помощ за самолета. Почти се разпада. Ще кажа на съпруга си да те включи в екипа ми.

— Няма нужда — галантно отвърна Челере. — Ще работя безплатно. Все пак е и в мой интерес машината ми да спечели състезанието.

— По-добре се хващайте на работа тогава — каза Бел. — Времето се оправя. Уейнър току-що обяви, че поемаме към Палм Спрингс.

Като знаеше, че Айзък Бел го наблюдава като ястреб, Марко Челере търпеливо изчака момента да поговори с Джозефина насаме. Гледаше да не се засичат на четири очи, докато тя не пристигне в Палм Спрингс. Едва на следващата сутрин, докато зареждаха машината й за краткия полет към Лос Анджелис, пое риска да я заговори. Бяха сами и наливаха бензин в резервоара й — механиците детективи помагаха на полицията да разчисти зяпачите от полето на машините.

Джозефина първа продума.

— Кой загина в пожара?

— Намерих едно тяло в района на бездомниците. Платов вече не съществува.

— Мъртъв ли беше вече човекът?

— Разбира се. Някакъв клет старец. Умират през цялото време. Ти какво си помисли?

— Не знам какво да си мисля.

— Може би семейният живот те обърква.

— Какво искаш да кажеш?

— Как е да си с Престън Уайтуей? — заяде се Марко.

— Отложих „медения месец“ за след състезанието. Знаеш това. Казах ти, че така ще направя.

Марко сви рамене.

— Това е като някаква опера-буфа.

— Не знам нищо за операта.

— Опера-буфа е комична опера. Малко като водевил.

— На мен не ми е смешно, Марко.

— А за мен си струва куршума.

— Какво? Защо?

— Просто… ако нещо се случи с Престън Уайтуей, ще наследиш империята му.

— Не искам империята му. Искам просто да летя и да спечеля състезанието. — Тя се взря в лицето му и добави: — И да съм с теб.

— Предполагам, че трябва да съм благодарен, че още чувстваш това.

— Какво ще се случи с Престън?

— О, сега господин Уайтуей е „Престън“?

— Не мога да наричам съпруга си „господин Уайтуей“.

— Така е, предполагам.

— Марко, какво има? Какво се опитваш да кажеш?

— Просто се чудя, ще продължаваш ли да ми помагаш?

— Разбира се… Какво имаше предвид, ако нещо се случи с Престън?

— Нещо като Хари Фрост, болния от ревност твой бивш съпруг, да убие новия ти съпруг.

— Какви ги говориш?

Марко се пресегна към нея и вдигна ръкава на блузата й, за да й покаже собствената й превързана ръка.

— Нищо, което да не знаеш за Фрост.

38.

На карнавалното поле Домингез, на юг от Лос Анджелис, бяха опънати разноцветни шатри, които гъмжаха от хора, част от двеста и петдесетте хиляди зрители, стекли се, за да наблюдават пристигането на двамата останали участници в надпреварата за купата „Уайтуей“ и да ги изпратят към Фрезно на следващата сутрин.

Юстъс Уийд се беше поболял от страх — скоро щяха да го накарат да замърси горивото на Айзък Бел. Нямаше никакво желание да ходи на карнавал. Господин Бел обаче настояваше, че непрестанната работа не е здравословна за него. Подкрепи препоръката си с пет долара пари за харчене и заповед Юстъс да не връща никакво ресто. Един приятел на господин Бел, младеж на възрастта на Юстъс на име Даш, който висеше наоколо и още от Илинойс залагаше пари на състезанието, изпрати Юстъс от депото и му обеща да се срещнат пак там и заедно да се върнат при спомагателния влак.

Юстъс спечели едно мече, като преобърна няколко празни бутилки от мляко с топка за бейзбол. Тъкмо обмисляше дали да го изпрати на Дейзи по пощата, или да й го даде лично — сякаш имаше шанс нещата да завършат добре, когато беззъбият викач от павилиона му подаде наградата и му каза:

— Ти си, Юстъс. Утре сутрин. Сложи я в резервоара на Бел, точно преди да излети.

— Ами ако ме види?

— Направи го, докато пълниш резервоара, за да не види.

— Но е умен, не можете да си представите колко е умен. Може да ме види.

Беззъбият старец потупа Юстъс по рамото и каза:

— Слушай, Юстъс. Не знам за какво е цялата работа и не искам да знам. Знам само, че хората, които ми казаха да ти предам това съобщение са много, много лоши. Така че те съветвам, който и да е този тип Бел, по-добре да не те види.

На панаира имаше виенско колело. Изглеждаше високо двайсет метра и Юстъс се зачуди дали ще оставят Дейзи на мира, ако се качи най-горе и се самоубие.

Точно тогава се показа Даш.

— Какво е станало? Да не си загуби всички пари? Изглеждаш зле.

— Добре съм.

— Ей, спечелил си мече.

— За момичето ми.

— Как се казва?

— Дейзи.

— Ако се ожените, ще се казва Дейзи Уийд — пошегува се Даш, сякаш бе първият, сетил се за това. След това попита дали Юстъс е гладен и настоя да му купи наденичка и бира, които в устата на уплашения младеж имаха вкус на дървени стърготини и оцет.

Двама мъже с обветрени лица и непроницаеми погледи чакаха Айзък Бел пред хангарния вагон на „Орела“. Носеха шапки с клюмнали периферии, ризи с мръсни яки и широки, охлабени вратовръзки, както и палта, издути от оръжия. Един от мъжете държеше ръката си в превръзка, забележимо по-нова и бяла от ризата му — такава бе и превръзката на челото на другаря му. Детективите механици на Джозефина ги наблюдаваха изкъсо, а двамината отвръщаха с изпъчени гърди и начумерени лица.

— Помните ли ни, господин Бел?

— Григс и Ботъмли. Все едно сте се били с локомотив.

— Така и се чувстваме — призна Григс.

Бел се здрависа с тях, като протегна лявата си ръка на Ботъмли, за да пази другата му ръка. След това се обърна към детективите механици:

— Няма проблеми, момчета, това са Том Григс и Ед Ботъмли, жп детективи от „Садърн пасифик“.

Вандорнците веднага добиха презрителни изражения — железопътната полиция беше дъното на детективското поприще, докато Бел не добави:

— Ако помните катастрофата при Глендейл, те двамата разплетоха случая. С новини ли идвате?

— Имахме предчувствие, че ти ще отговаряш за случая с Джозефина.

Бел кимна.

— Не е информация, която бих искал да прочета във вестника, но сте прави. А аз имам предчувствие, като ви гледам, че ще ми кажете как сте се натъкнали на Хари Фрост.

— Ед го гръмна право в шкембето — каза Григс. — И това дори не го забави.

— Носи бронирана жилетка.

— Чувал съм ги — каза Григс. — Не знаех, че работят.

— Вече знаем — поправи го Ботъмли.

— Къде се случи това?

— Бърбанк. Диспечерът ни писа, че някой обира автомобилен сервиз. Крадливата гнида тъкмо се качваше в камиона, когато стигнахме. Гнидата стреля. Ние отвърнахме. Приближи се, халоса ме по главата и уцели Том в ръката.

— Докато се опомним — довърши Ботъмли, — вече го нямаше. Намерихме камиона на следващата сутрин. Празен.

— Какво е откраднал?

— Пет двайсеткилограмови сандъка с динамит, няколко капсули и фитил — отвърна Григс.

— Не съм изненадан — отбеляза Бел. — Той обича динамит.

— Че как иначе. Обаче с Том си блъскаме главите по един въпрос — как ще взриви самолет?

— Утре сутрин състезанието продължава към Фрезно — отвърна Бел. — Ще се обадя на началника ви Уот, ще му кажа, че сме говорили и ще го помоля да вдигне на крак целия ви отдел, за да оглеждат мостовете и релсите за възможен саботаж.

— Самолетите не използват мостове.

— Спомагателните им влакове използват. И, да си остане между нас, но на този етап от състезанието, след шест хиляди километра, само механиците и резервните части в хангарните вагони държат тези машини във въздуха. А успяхте ли въобще да го раните?

— Мисля, че му закачих крака, докато падах. Няма да се изненадам, ако понакуцва.

— Добра работа — похвали ги Бел.

Юстъс Уийд реши, че щом така и така трябва да стори това ужасно нещо на Айзък Бел, може поне да го направи както трябва, за да не се случи нищо лошо на Дейзи заради някоя негова грешка. Щеше да е най-лошо да го хванат и отгоре на всичко да наранят Дейзи.

За да се успокои, си представи, че е обратно в Тюсон и играе билярд за пари със селяците в селския им бар. Едно знаеше със сигурност: ако искаш да спечелиш на билярд, трябва да си вярваш. В края на играта, печелеше този, който успееше да запази самообладание.

Младежът прибра медната тръба до китката на лявата си ръка и я държеше скрита, със същата ръка докато наливаше прецедената смес от бензин и рициново масло в резервоара на „Американския орел“, точно под носа на Айзък Бел. Така нямаше да изглежда подозрително, както ако я извади от джоба. Анди дойде да докладва, че машината е готова. Бел се обърна, за да поговори с него. Юстъс посегна към капачката на тубата с бензин, за да я затегне с дясната си ръка.

Бел каза:

— Анди, нека проверим отново контролната ръчка.

Юстъс постави лявата си ръка над отворения резервоар.

Палецът и показалецът на Айзък Бел стиснаха китката на младежа като стоманено менгеме.

— Юстъс. Трябва да ми обясниш!

Юстъс Уийд отвори уста, но не успя да продума. Очите му се наляха със сълзи.

Бел го наблюдаваше строго и когато заговори, гласът му бе леденостуден:

— Ще ти кажа какво се е случило. Ти ще кимаш. Разбираш ли?

Юстъс трепереше.

— Разбираш ли? — повтори Бел.

Юстъс кимна.

Бел пусна китката му, като същевременно взе тръбата, разтръска я замислено и я хвърли на Моузър, който само я погледна и се намръщи:

— Когато бензинът стопи восъка, съдържанието изтича. Какво е? Вода?

Уийд прехапа устна и кимна.

Бел извади бележник от палтото си.

— Познаваш ли този тип?

Юстъс Уийд премигна. На листа беше нарисувано лице.

— Съдържател на бар в Чикаго. Не знам името му.

— А този?

— Работеше за първия. Заведе ме при него.

— А този?

— Той е другият, който ме заведе.

— А този мъж?

Бел му показа рисунка на мъж със сурово изражение, по-страшен от останалите. Приличаше на боксьор, който никога не е губил.

— Не. Никога не съм го виждал.

— Този е детектив от „Ван Дорн“, който през последните две седмици живее срещу апартамента на госпожица Дейзи Рамзи и майка й. Съквартирант е на друг тип, по-едър от него. Когато единият трябва да излезе, другият пази. Когато Дейзи отива на работа в телефонната централа, детектив на „Ван Дорн“ наблюдава тротоара, а друг — телефонната централа. Разбираш ли какво ти казвам, Юстъс?

— Дейзи е в безопасност?

— Дейзи е в безопасност. Сега ми кажи всичко. Бързо!

— Откъде знаете името й?

— Попитах те как се казва още в Топека. Ти ми каза и така потвърди това, което вече открихме в Чикаго. Градът е наш.

— Но… не можете да я наблюдавате завинаги.

— Няма и нужда. — Бел отново му показа рисунките. — Тези двамата ще се върнат в затвора „Джолиет“, за да доизлежат заслужените си двайсетгодишни присъди. Съдържателят ще прекрати настоящия си бизнес и ще отвори малка галантерия в Сиатъл, където ще се премести заради крехкото си здраве.

В един отдалечен къс скотовъдна земя между Лос Анджелис и Фрезно, западната част от маршрута „Садърн пасифик“, който летците трябваше да следват, се пресичаше с релсите на линията „Атчинсън, Топека & Санта Фе“. На същото място се пресичаха и местните по-къси железопътни линии, които обслужваха производителите на стафиди и животновъдите от долината Сан Хоакин. Това кръстовище от релси, стрелки и прелези беше толкова объркващо, че диспечерите и кондукторите го наричаха „змийския танц“. Организационният екип на състезанието беше маркирал верния път с голяма платнена стрелка.

Дейв Мейхю, телеграфистът на Хари Фрост, слезе от стълба и прочете превода от морзовата азбука.

— Джозефина води с много. Джо Мъд имал трудности да излети. Сега е заседнал в едно памуково поле в Типтън.

— Къде е спомагателният й влак? — попита Фрост.

— Движи се точно под нея?

— Къде е Айзък Бел?

— Диспечерът от Туларе чул двигателят му да насича, когато прелетели над него. Оттогава никой не го е виждал. Последният диспечер казва, че видял Джозефина сама.

— Къде е спомагателният влак на Бел?

— На страничен коловоз на север от Туларе — сигурно там е паднал.

Хари Фрост извади джобния си часовник и погледна колко е часа. Беше паднал точно навреме.

— Вземи колата — каза той на Мейхю.

Ако имаха късмет, Бел щеше да е мъртъв. Но най-малкото вандорнецът вече не беше опасност за плана на Фрост да свали Джозефина и да взриви спомагателния влак на Уайтуей.

Фрост се обърна към Стотс:

— Премести стрелката.

Майк Стотс изтича на линията, сгъна стрелката и я разгъна на северозапад, по късия маршрут, който водеше към ронливите хълмове, обрамчващи долината на запад. След това натисна ръчката, с която щеше да отклони и влака на Джозефина натам.

Дейв Мейхю качи един чисто нов „Томас Флайър“ на късата линия.

Фрост и Стотс се присъединиха към него и тримата поеха на северозапад.

39.

Айзък Бел чуваше само вятъра през укрепващите жици на крилете, докато планираше безмоторно в плавни кръгове. Под него крави и бикове пасяха кротко, а ято бели пеликани летяха спокойно — доказателство, че е безшумен като кондор.

От далечния Тих океан се задаваше буря, която бързо преодоляваше крайбрежните планини. Сянката на машината му се показваше и чезнеше, докато разпокъсани облаци, току скриваха слънцето. Бел маневрираше така, че да не позволи на сянката си да падне върху флайъра, който се носеше по релсите и оставяше голяма прашна диря зад себе си.

Във флайъра имаше трима мъже. Бел беше твърде високо, за да ги разпознае дори с бинокъла. Ала огромният мъж, прегърбен на задната седалка, както и това, което тримата бяха сторили със стрелката, му подсказваше, че това са Хари Фрост и неговите бандити.

Забеляза дирята, петнадесет километра след като последва стрелката при „Змийския танц“. Незабавно изключи шумния „Гном“. Джозефина бе на земята в безопасност, на петдесет километра зад него, и беснееше заради забавянето, въпреки официалната пауза, която Уайтуей направи, за да даде възможност на Бел да залови Фрост.

Бел се върна към кръстопътя и запали отново гнома. Когато видя дългата жълта лента на спомагателния влак на Джозефина, той се спусна току над него, задържа се на няколко метра над хангарния вагон — от него стърчаха въоръжени с пушки детективи — отново се обърна и поведе влака след колата на Фрост, издигайки се само на двестатина метра над локомотива.

След десет минути си мислеше, че трябва да са настигнали колата, но релсите бяха празни, а дирята я нямаше. Отпред се появи широко пресъхнало корито на поток, лека вдлъбнатина в терена, а релсите завиха успоредно на подножията на планините по брега. Дълъг рамков мост пресичаше коритото.

Детективът хвана кормилната ръчка с една ръка, а с другата вдигна бинокъла. Решетката от дървени трупи предлагаше отлично прикритие за мъже с пушки. В сенките можеше да е скрита и колата им. Само че не видя нито тях, нито нея. Внезапно чу две резки експлозии — по-силни от рева на двигателя му. Знаеше, че не са изстрели. Не идваха и от рамковия мост, а от локомотива точно под него.

Големият черен локомотив „Атлантик“ изведнъж забави. От високите му колелета захвърчаха искри, когато машинистът наби спирачки. Силният гръм, осъзна Бел, беше от торпеда — детониращи се капсули от живачен фулминат, прикрепени за релсите с оловни ленти. Когато локомотивът бе преминал над тях, бяха експлодирали достатъчно силно, за да ги чуят машинистът и огнярят през рева на котела и гръмовния зов на парата.

Изпод спирачните челюсти на всеки вагон изригна бял дим — с много шум и скърцане влакът спря на средата на моста. Локомотивът изсвири пет пъти — сигналът спирачът да слезе от задния вагон, да изтича зад влака и с червено флагче да предупреди тези зад него, че превозното средство е спряло. През това време Бел подмина и влака, и моста.

Слънцето проблесна върху стъкло.

В същия миг Бел видя колата на Фрост, свряна в сянката на барака за поддръжка на релсите. Слънцето отново проблесна по телескопичния мерник. Преброи две пушки, подпрени на покрива, чиито дула плюеха огън.

Капанът беше блестящ — спряният влак за отвличане на вниманието, стабилната позиция за стрелба, пълната изненада. И Бел знаеше, че ако на самолета, на който бе изписано името на Джозефина, се намираше наистина тя, Фрост щеше да я убие с втората буря от куршуми, когато тя завиеше инстинктивно встрани. Така щеше да представлява по-голяма мишена.

Айзък Бел обаче се устреми право към бараката, в последния момент свърна рязко, за да не пречи витлото на прицела му, и изпразни пълнителя на ремингтъна си толкова бързо, че звуците от изстрелите се сляха.

Закръжи нагоре и назад, като видя, че е уцелил стрелците от двете страни на Фрост. Извади празния пълнител, сложи нов и пак се спусна.

Фрост не стреля по него. Бел се запита дали не е уцелил и Фрост, дали не го е ранил твърде тежко, за да се бие. Но не, Фрост тичаше към колата. Запали двигателя, скочи вътре и се качи на релсите. Тогава, за объркване на Бел, скочи обратно на земята и за миг приклекна до машината. После отново скочи на колата и я подкара към хълмовете.

Стрелбата бе започнала преди по-малко от десет минути. От хангарния вагон още скачаха детективи. Бел рязко наклони крило, за да подгони колата на Фрост. Ала опитът му с жестокостта на Хари Фрост го накара да се вгледа внимателно къде се беше навел Фрост.

Видя дим, тънка следа от бял дим.

Без да се колебае, Айзък Бел натисна прекъсвача, натисна ръчката напред и „Орела“ се устреми към релсите. Насред дима се виждаше червена огнена точка.

Хари беше приклекнал на релсите, за да запали фитила, който бе откраднал от магазина в Бърбанк, заедно с детонаторите и динамита.

Мостът е натъпкан с експлозиви, осъзна Бел. Планирал е двойно нападение: да свали Джозефина от небето и да взриви влака на Престън Уайтуей — и заедно с него всеки от агенция „Ван Дорн“ на борда.

Бел с мъка свали „Орела“ на земята и обкрачи релсите с летвите в основата на самолета. Приземи се толкова тежко, че машината отскочи и опита да се издигне отново. Щеше да е по-безопасно да увеличи мощността и отново да полети, но нямаше време за губене. Летвите се счупиха на траверсите. Насред летящи парчета дърво и металическо стържене, „Орела“ се плъзна по релсите. Бел скочи от него и се приземи на земята.

Димът се носеше пред него, набираше скорост и все повече приближаваше към моста. Бел се затича по-бързо, започна да го настига и бе само на метри от това да настъпи фитила, когато той се плъзна под ръба на пресъхналия поток и под рамката на моста, където не можеше да го достигне.

— Назад! — завика Бел, като се качи на моста. — По-далеч от моста!

Нямаше време за това. Видя машинистът да го зяпа от локомотива и детективите, които тичаха да му помогнат, без да съзнават опасността. Сред тях беше Дашууд.

— Даш! — извика той. — Под релсите има детонатор. Стреляй по него!

Бел слезе в коритото сред дървените летви под релсите. Видя детонатора, завързан сред трупите. Даш също реагира бързо — и той слезе, намести се сред летвите и забеляза огнената точка на двадесетина метра разстояние. Хванал се с една ръка за една от трупите, младият детектив извади дългоцевния си „Колт“, прицели се и стреля. Куршумът се заби в дървото. Фитилът още гореше. Даш стреля отново. Фитилът подскочи, но продължи да гори.

Бел вървеше под релсите, прескачайки от летва на летва. В сянката на локомотива видя пръчките динамит — десетки от тях, достатъчно за да унищожат моста, влака и всички на него. Даш стреля отново. Фитилът си гореше.

Бел скочи на една хоризонтална напречна дъска, извади браунинга от палтото си и стреля веднъж.

Пламъкът изчезна. Замени го струйка дим, която затрепери и изчезна, сякаш някой бе издухал свещ в края на приятна вечер.

Бел се върна на релсите и изтича до влака да даде заповеди.

Механиците от „Ван Дорн“ бяха добри, но все пак бяха градски детективи, почти безполезни насред нищото.

— Запалете флайъра на Уайтуей — нареди им той — и го извадете от вагона. Обезвредете динамита под моста. После ми поправете летвите на самолета, за да мога да излетя. Даш! Ти ще прикриваш момчетата, които работят по машината ми. Застреляй Фрост в главата, ако тази змия реши отново да атакува. — После даде знак на Даш да се приближи и му каза на ухо:

— Не пускай Челере близо до машината ми. О, между другото знам, че майка ти ти е дала този „Колт“. Но много ще оценя, ако ми позволиш да ти го сменя с един браунинг. Уолт! Ти идваш с мен!

Бел скочи зад кормилото на ролс-ройса на Престън Уайтуей. Уолт Хетфийлд се намести до него с два уинчестъра и те тръгнаха по релсите към подножието на крайбрежната планинска верига.

След пет километра нанагорнище, обрасло с ниска растителност, откриха колата на Фрост насред релсите, с две гуми, спукани от хлабави железопътни пирони. Уолт Тексасеца забеляза дирята на Фрост, първо от разместени камъни от тичането надолу по насипа на жп линията, а след това от газенето през високата до колене трева.

Бел покриваше гъсталаците и скалните издатини отпред с уинчестъра си, докато Хетфийлд прескочи от следа в пясъка до изкривен стрък трева, а оттам — към счупена съчка. Самият Бел беше опитен следотърсач, но Уолт можеше да чете знаците като команчите, които го бяха отгледали.

Над хълмовете глухо протътна гръм, а в приближаващите облаци се залута светкавица. Вятърът в лицата им беше ту студен, ту горещ.

Някаква сойка подскочи от короната на един вечнозелен дъб на почти километър разстояние.

Разстоянието беше огромно за пушка, но Бел извика:

— Залегни!

От хълмовете проехтя изстрел. До него Уолт се свлече.

40.

Бел се хвърли вдясно в прикритието на една канара. Едрокалибрен куршум свирна на петнадесет сантиметра от бузата му. Вместо да застане зад канарата, Бел я подмина и се насочи към едно тясно сухо дере.

Затича нагоре, вперил очи напред, докато с периферното си зрение следеше да не настъпи нещо, което би издало звук. Дерето продължаваше вдясно — встрани от Фрост, и същевременно се изкачваше по стръмния наклон. Бел набра скорост. Километър и половина тичаше, колкото му държаха краката. Когато най-после спря, за да си поеме дъх, се намираше на една каменна тераса, стърчаща от хълма, от която можеше да наблюдава земята. Легна по корем и започна да се примъква, докато успя да види задната част на гъсталака, откъдето стреля Фрост.

На малко над половин километър от него, дъбовият лес покриваше около четири декара от хълмовете. Фрост можеше да е навсякъде там или вече да се е изкачил нагоре и да е на едно ниво с Бел. Ала Бел се надяваше, че другият мъж прави класическата грешка на ловеца като стои неподвижно или се придвижва на малко разстояние, за да устрои нова засада на целта си. Повечето животни бягаха от ловеца си. Някои, като пантерата или слонът, нападаха. Много малко от тях обаче устройваха своя собствена засада.

Бел избра пътя за нападението си надолу по едно плитко дере и покрай един храсталак. Отдръпна се малко от терасата, за да остане скрит. Беше тих и бърз — не искаше да даде на Фрост време да смени стратегията си. Когато дерето стана твърде плитко, за да скрие детектива, той допълзя до шубраците и продължи.

Ненадейно оловният небосклон беше пронизан от разклонена светкавица.

Затрополиха едри дъждовни капки.

Отново се изви вятър — ту горещ, ту студен.

Бел залитна. Ритна един камък, който се затъркаля шумно по склона.

Отекна изстрел — куршумът вдигна прахоляк на пет метра под него. Бел веднага вдигна още един камък и го хвърли далеч надясно, като така предизвика още един изстрел. Нека Фрост да се чуди кой камък е паднал сам и кой е бил хвърлен. Бел пак пое надолу.

Мястото, откъдето бе дошъл изстрелът, бе почти същото, което бе предвидил детективът. Фрост беше при дърветата, на по-малко от триста метра под Бел. Сега обаче и той знаеше, че трябва да се оглежда.

Без предупреждение, Фрост се хвърли в действие и се провря през ниската растителност, тичайки към прикритието на долчинка, която на Бел му приличаше на входа на малък каньон. Фрост куцаше, както беше предположил Том Григс, но все пак изминаваше разстоянието със стряскаща скорост за толкова едър мъж. Бел стреля веднъж по него и пропусна. Вкара нов патрон в уинчестъра и застана прав, за да се прицели по-добре, преценявайки ефекта от усилващия се вятър и над двестате метра, които ги деляха, стреля пак.

Фрост размаха ръце. Пушката му излетя във въздуха. Беше твърде далеч, за да чуе вик, но Бел мислеше, че го е наранил тежко, преди да види как Фрост си взима падналата пушка от земята и изчезва в каньона.

Айзък Бел се затича по склона, като скачаше по тревните могилки и прескачаше купчини шума и камъни. Загуби почва под краката си, падна, претърколи се и отново скокна на крака, продължавайки да тича с уинчестъра в ръка.

По-скоро усети, отколкото видя движение в началото на каньона и се хвърли на земята. Над главата на Бел профуча куршум от пистолет. Детективът прибра пушката към гърдите си, претърколи се и се изправи, стреляйки — смъртоносна последователност от изстрели, която изтика Фрост назад.

По някаква причина Фрост не използваше марлина си. Бел предположи, че вероятно някой от изстрелите му я е повредил и затова сега Фрост разчита на по-леките оръжия. Бел влезе в каньона — не по-широк от къща. Входът беше скрит от храсталаци. Бел премина през тръните. Пукотът на пистолетни изстрели разкри местоположението на Фрост. Беше приклекнал и стреляше с автоматичния си револвер „Уебли-Фосбъри“, с който почти уби Арчи. Беше твърде далеч от Бел и затова кухите куршуми попадаха много далеч от целта и пръскаха трески във въздуха.

Бел натисна спусъка на уинчестър, но изстрел не последва. Пушката беше празна.

Фрост се втурна напред като бизон, стреляйки. Бел за пръв път имаше възможност да го погледне отблизо. Едното му око се белееше, одраскано от скални отломъци, които ремингтънът на Бел бе пръснал в лицето му при престрелката в чикагския арсенал. Улученото от Бел ухо приличаше на сдъвкано. Челюстта му беше разкривена от удара на Арчи. Ала здравото му око гореше като пожар, докато тичаше неумолимо като локомотив.

Бел се подпря на коляно, извади от ботуша си нож и го хвърли силно. Острието попадна в предмишницата на Фрост и смъртоносният „Уебли-Фосбъри“ се изплъзна от пръстите му. Още преди оръжието да падне на земята, Фрост извади с лявата си ръка пистолет.

Бел измъкна бързо браунинга си и стреля два пъти. Изстрелите проехтяха почти едновременно. Жилетката на Фрост спря и двата куршума на Бел. Единият от изстрелите на Фрост одраска бузата на детектива, а вторият мина през ръкава му. Пистолетът на Фрост заяде и той извади собствения си браунинг, много по-опасен от безполезното му досегашно оръжие.

Бел се затича право към него и с един изстрел изби браунинга от ръката на Фрост. Фрост замахна с мощно ляво кроше и опръска Бел с кръв от ранената си предмишница.

Бел пое част от силата на удара с рамото си. Ала ударът на великана го разтърси и го отхвърли към едно от дърветата. Пред очите на детектива замержеляха звезди. Ръцете му натежаха като олово. Усети втория удар на Фрост, пое го и отвърна без да съзнава точно какво прави, като се целеше в счупената челюст на Фрост.

Юмрукът му намери целта и гигантът се олюля. Фрост изсумтя от болка. Ала въпреки болката се завъртя и нанесе такъв удар на Бел, че го събори на земята. Фрост взе повредената си пушка и я вдигна към небето като стоманена тояга. Бел извади пистолета си от шапката.

— Пусни я! — каза той. — Мъртъв си!

Фрост замахна.

Бел натисна спусъка.

Ослепителна светлина и експлозия от звук, петдесет пъти по-силна от пистолетен изстрел, запрати пушката на десет метра встрани. Фрост беше проснат по лице на земята. На два метра от него Бел остана на крака — ушите му пищяха, а той гледаше изумен падналия си враг. Във въздуха се носеше миризма на обгорена плът. Лицето на Фрост беше черно, брадата му бе опърлена, а ризата и панталоните тлееха. Ботушите му бяха останали без подметки.

Погледът на Фрост гаснеше. Дишаше на пресекулки през почернели устни. Ала гласът му още беше силен и пълен с презрение.

— Не ме уцели ти. Удари ме мълния.

— Така или иначе нямаше шанс. Мълнията просто те докопа първа.

Фрост изграчи грубо в опит да се засмее:

— Затова ли никога не се отказват вандорнците? Защото боговете ви помагат?

Бел наблюдаваше умиращия престъпник.

— Не ми трябваха боговете — рече тихо той. — Уоли Лафлин ми даваше сили.

— Кой по дяволите е тоя?

— Беше вестникарче. Уби него и двама негови приятели, когато взриви депото на улица „Диърборн“.

— Вестникарче?… О, да спомням си. — Фрост се разтрепери от болка и с мъка изрече поредната си подигравка. — Ще си говорим с него в ада. На колко е бил?

— На дванайсет.

— Дванайсет? — Фрост се отпусна назад. Гласът му глъхнеше. — Дванайсет беше велика възраст за мен. Бях изтърсак и всеки правеше с мен каквото си иска, но като започнах да раста и всичко ми потръгна. Спечелих първото си сбиване. Направих си първата банда. Убих първия си човек — беше на двайсет, голям мъж…

Ужасна пародия на усмивка разкриви устата му.

— Горкият малък Уоли — измърмори саркастично. — Кой знае какво е щяло да излезе от малкото копеленце?

— Превърна се в спомен — каза Айзък Бел.

— Как така?

— Имаше добра душа.

Бел се изправи и прибра оръжията си.

Хари Фрост подвикна след него. В гласа му се появиха нотки на страх.

— Да не ме оставиш да умра сам?

— Оставял си десетки да умират сами.

— Ами ако ти кажа нещо за Марко Челере?

Бел каза:

— Марко Челере се появи в Юма преди три дни, жив и здрав. Избягал си от единственото убийство, което не си извършил.

Фрост се надигна на един лакът и просъска:

— Знам, че е жив!

Заинтригуван, Бел приклекна над умиращия, като следеше ръцете му за скрит нож или друг пистолет, някъде из обгорелите му дрехи.

— Откъде?

— Марко Челере се появи в Белмонт парк преди шест седмици.

— Челере ми каза, че преди шест седмици е бил в Канада.

— Беше насред състезанието — каза Фрост със злобна усмивка. — Перчеше се насред полето, сякаш е негово. Проклети вандорнци, така и не се усетихте.

— Платов! — възкликна Бел. — Разбира се!

Марко Челере беше саботьорът, макар че щеше да е почти невъзможно да го докажат в съда.

— Малко късно го осъзнаваш, господин Детектив — подигра му се Фрост.

— Как се видяхте?

— Видя ме как една вечер се опитвам да се приближа до машината на Джозефина. Просто дойде при мен и ми предложи сделка.

— Бих си помисли, че ще го убиеш на място.

— Знаеш ли онази рязана пушка, която италианците наричат лупа? Беше я насочил към главата ми. И двете чукчета бяха дръпнати.

— Каква сделка?

— Да ти кажа ли? В името на малкия Уоли, може би? — отвърна подигравателно Фрост. — Да ти дам ли информацията, с която да хванеш Челере? Дали ако ти направя услуга, ще са по-милостиви с мен в ада?

— Не виждам да ти се очертава по-добра възможност от тази. Каква сделка?

— Ако убиех Джозефина след края на състезанието, Марко щеше да ме заведе на място, където да живея в охолство до края на дните си.

— И къде щеше да е този рай? — скептично попита Бел.

— Северна Африка, Либия. Турските колонии, които Италия ще спечели в Северна Африка. Каза, че щели да сме в пълна безопасност и да живеем като крале.

— Звучи като класически трик на измамник.

— Не. Челере си разбира от работата. Бил съм там, виждал съм го с очите си. Турците са на последни издихания, а Италия е толкова бедна и пренаселена, че нямат търпение да завземат колониите. Затова Челере се мъчеше да се превърне в галеник на италианската армия, като им осигури летящи машини. Но знае, че трябва да се докаже. Ще му купят самолетите, само ако Джозефина спечели.

— Защо не се съгласи?

Разкривеното лице на Фрост се скова от ярост.

— Казах ти, не съм балък! Ако всичко за Северна Африка се окажеше вярно, той нямаше да ми е партньор, а тъмничар. Все едно да съм обратно в сиропиталището.

— А защо не те застреля с лупата?

— Челере е като жонгльор, винаги държи по няколко топки във въздуха. Заложи на това, че ще я пазиш и се надяваше да променя решението си и че ще убия Уайтуей, когато му дойде времето.

— Какво време?

— Сватбата. Знаеше, че Уайтуей се е прицелил в Джозефина. Марко мислеше, че ще съм толкова бесен, че ще убия Уайтуей, а Джозефина ще наследи парите и ще се ожени за него. А след това, ако убия нея, Марко ще наследи всичко. — Едното здраво око се фиксира върху Бел. — Марко започна всичко това. Той й завъртя главата. И реших, че ще е най-сладкото ми отмъщение да видя как всичките топки на жонгльора падат на земята.

— Още една причина да я убиеш?

— Марко знаеше, че бипланът на Стивънс няма да издържи. Трябваше му Джозефина, за да докаже, че летящите му машини могат да са и бойни машини.

Бел поклати глава.

— Тя иска само да лети.

— Дадох й шанс, а тя се обърна срещу мен. Заслужава смърт! — прошепна Фрост.

— Умираш с омраза на уста.

Айзък Бел с огромно облекчение намери Уолт да седи в дъжда и да се държи за главата.

— Все едно Джон Филип Соуса21 свири на парен орган в главата ми.

Бел му помогна да стигне до ролс-ройса. Качи се и той и подкара към моста. Уолт ругаеше при всяка неравност по пътя. Механиците бяха поправили долната част на „Орела“. Бел настани Уолт удобно във влака.

След това полетя към Фрезно, последната спирка преди Сан Франциско. Жълтата машина на Джозефина и червеният самолет на Джо Мъд бяха вързани на петдесет метра един от друг на разкаляната ливада. Джо Мъд се подпираше на патерици и се шегуваше с механиците, работещи по колесника на машината.

— Тежко приземяване, а? — попита Бел.

Мъд сви рамене.

— Само крака ми. Машината е наред. Като цяло.

— Къде е Джозефина?

— Тя и Уайтуей са в хотела наблизо. Ако бях на твое място, щях да стоя по-далеч.

— Какво има?

— Бурничко е.

Бел повика детективите механици на Джозефина, които носеха инструменти и части за Марко Челере.

Той клатеше глава, докато оглеждаше двигателя й.

— Наблюдавайте Челере внимателно. Не го допускайте до машината на Джо Мъд.

— Ами ако понечи да избяга? — попита Дашууд.

— Няма. Никъде няма да ходи, докато има шанс Джозефина да спечели.

После тръгна към хотела. Престън Уайтуей беше наел целия втори етаж от двуетажната сграда. Бел ускори крачка нагоре по стълбите, когато чу издателя да вика, колкото му глас държи. Почука силно и влезе. Уайтуей стоеше над Джозефина, която се беше свила на един от столовете и гледаше в килима.

Уайтуей видя Бел и вместо да попита какво е станало с Хари Фрост, извика:

— Налей й малко ум в главата! Теб може да те послуша!

— Какво има?

— Жена ми отказва да довърши състезанието.

— Защо?

— Не иска да ми каже. Може би на теб ще ти каже. Къде, по дяволите, ми е влакът?

— Току-що го докараха в депото.

— Ще съм си в Сан Франциско за края на състезанието.

— Къде е Мариан?

— Отиде при камерите си. — Уайтуей понижи глас до шепот, който въпреки това можеше да се чуе в съседния окръг. — Виж дали можеш да й налееш ум в главата, отхвърля възможността на живота си.

Бел му кимна в отговор.

Докато Уайтуей излизаше от стаята, погледна Бел сякаш за пръв път.

— Изглеждаш, все едно си се борил с гризли.

— Трябва да видиш другия.

— Сипи си едно уиски.

— Така мисля да направя.

41.

— Искаш ли? — обърна се Бел към Джозефина.

— Не.

Бел си сипа една чаша, гаврътна я бързо, отново я напълни и отпи малка глътка.

— Джозефина, какво каза на Марко, когато е поискал да отидеш с него в Северна Африка?

Тя вдигна очи от килима, ококорена.

— Откъде знаеш това?

— Предложил е същото на Хари Фрост.

— На Хари? Защо?

— Марко е искал от Фрост да убие новия ти съпруг.

Погледът на Джозефина се изпразни.

— Марко е по-лош от Хари — прошепна тя.

— Бих казал, че са горе-долу наравно. Какво му отговори, Джозефина?

— Отказах му.

Бел я наблюдаваше внимателно, а после продължи:

— Сигурен съм, че Марко мисли, че ще си промениш решението, когато станеш богата вдовица.

— Никога… Престън в опасност ли е?

— Хари Фрост е мъртъв.

— Слава богу… Мислиш ли, че Марко ще има смелостта да убие Престън без помощта на Хари?

Вместо да й отговори, Бел каза:

— Знам защо се отказваш от състезанието.

— Не, не знаеш.

— Защото Марко Челере, маскиран като Димитри Платов, е саботирал най-добрите от другите машини.

Тя извърна поглед.

— Чудех се — прошепна тя. — Не просто се чудех, а и подозирах, но не го спрях. Загубата на състезанието ще е наказанието ми. Бях ужасна!

— Защото не го спря, или защото си се съгласила с плана да натопите Хари за убийство?

— Хари и това ли ти е казал?

Бел се усмихна.

— Не, сам разкрих тази част.

— Сега осъзнавам колко зъл беше планът. Още тогава го знаех, но Хари го заслужаваше.

— Защо позволи на Марко да те убеди да се омъжиш за Уайтуей?

— Бях твърде уморена, за да споря. Исках само да спечеля състезанието…

— Може би си си мислела, че щом може да анулират единия ти брак, може да анулират и втория.

— Разбира се, ако не сме имали меден месец. Кълна се, Айзък, нямах представа, че Марко планира да убие Престън! Горкият Престън, толкова е… Такъв глупак е, Айзък. Наистина ме обича.

Бел й се усмихна закачливо.

— Може би Престън си мисли, че когато се влюбваш в погрешните хора и не виждаш какво правят, не си ужасна, а просто недоглеждаш ситуацията, тъй като толкова много искаш да летиш? Може би затова не може да повярва, че няма да довършиш състезанието.

— Не заслужавам да спечеля… Ще арестувате ли Марко?

— Още не мога. Нямам достатъчно доказателства. А и го искам на свобода, за да работи по машината ти, в случай, че решиш да довършиш състезанието.

— Няма. Победителят трябва да спечели честно.

— С Джо Мъд сте рамо до рамо. Ще е добре за победителя и за летенето да се състезавате така до последния момент. В каквото и да си сгрешила, успя да прелетиш през целия континент. Защо не поспиш и не вземеш решение на бистра глава? Междувременно ще позволя на Марко да работи върху машината ти и през нощта.