Състезанието

17.

Надпреварата започна и Айзък Бел качи самолета си на около триста метра над Белмонт парк, за да следи за евентуални неприятности. Този следобед ветровете бяха коварни — два пъти отменяха стартовия топовен изстрел заради тях — и макар да бе новак, Бел споделяше любовта на пилотите към летенето нависоко. Джозефина Джоузеф, Джо Мъд, лейтенант Чет Бас, автомобилният състезател Били Томас, фермерът на памук Стив Стивънс и Рене Шевалие — всички предпочитаха височините по причини, формулирани много точно от баронет Едисън Сидни Мартин: „Като падаш отвисоко, имаш време да се спреш. Иначе земята е твърде близо.“

Височината даваше на Бел поразителна гледка към състезателната писта на Белмонт парк. Яркозелената вътрешна част на пистата бе осеяна със самолети във всякакви цветове. Групички механици, които се отличаваха по жилетките и белите ризи, се суетяха около тях, местеха кабели, настройваха двигатели, пълнеха резервоарите и радиаторите. Петдесет хиляди зрители, размахали кърпички, се бяха събрали по трибуните.

Добре че включи задръстванията в плановете си. Над жп парка се издигаха облаци от въглищен дим. Помощните композиции вече се изчакваха една друга, за да поемат към състезателната писта Емпайър сити в Йонкърс. Релсите сякаш бяха оживели от върволицата пълзящи влакове — бавни и тромави като шествие от циркови слонове. Композициите се надпреварваха за позиции при стрелките, инженерите надуваха свирки, спирачите се суетяха, диспечерите викаха, а кондукторите си скубеха косите. Този изпълнен с шумове и дим балет щеше да се играе всяка сутрин, когато летците поемаха към следващата спирка по трасето. Вагонът на Бел вече беше в Йонкърс.

Композицията с временния щаб тръгна още в полунощ, придружена от два шестместни автомобила „Томас Флайър“.

Покривите на всеки товарен вагон и всеки локомотив бяха изрисувани с цветовете и имената на състезателите. От въздуха пилотът можеше с един поглед да разбере дали локомотивът и вагоните под него са на неговия влак, на противниковия или са просто обикновен товарен влак.

Жълтата върволица на „Джозефина спешъл“ се дърпаше от бърз локомотив „Атлантик 4-4-2“ с големи колелета. Подобният на палат личен вагон на Престън Уайтуей беше закачен най-отзад и разделен от личния вагон на Джозефина от хангарния вагон, ресторантския вагон, спалните на механиците, вестникарите и детективите, както и от вагона за коли с ролс-ройса на Уайтуей. Влакът на Джозефина беше пръв. Бел се бе погрижил за това, като им нареди да тръгнат преди зазоряване и да не взимат вагона с втория набор инструменти. Ако всичко се развие по план, „Джозефина спешъл“ щеше да чака в Йонкърс при приземяването й.

Бел се надяваше нейното приземяване да е първото за деня, след като необмислено бе поставил още хиляда долара в парфюмираната длан на Джони Мъсто.

На петнадесет километра на запад, точно в посоката на пъплещите влакове, детективът виждаше смога на Ню Йорк сити да оцветява небето в синьо. Небостъргачите на Уолстрийт стърчаха над смога и бележеха мястото, където долен Манхатън се сливаше с пристанището и разделяше водите, от които Хари Фрост щеше да нападне.

По Ийст ривър, Ъпър бей и река Хъдсън, в три бързи лодки чакаха нюйоркските агенти на „Ван Дорн“, водени от Хари Уорън и Еди Тобин. Благодарение на щедри парични поощрения, пристанищният патрул на нюйоркската полиция щеше да ги подкрепи, ако се наложи.

Бел съзнаваше болезнено, че е почти невъзможно да контролира пръснатите навсякъде агенти. Ако следеше операцията от земята, можеше да дава заповеди и да получава доклади по телефона, по телеграфа или по автомобилни куриери. Много щеше да му помогне някое радио „Маркони“, като тези, чрез които американският флот се свързваше с бойните кораби. Само че една безжична телеграфна машина тежеше много повече от „Американския орел“ и изискваше изключително силен електрически източник, тъй че трябваше да разчита на съобразителността и предприемчивостта на детективите на земята и във водата.

Топовният изстрел даде началото на надпреварата. Айзък Бел не го чу през рева на двигателя, но видя белият облак дим от дулото на оръдието.

Преди старта състезателите теглиха клечки, за да определят стартовите позиции. Пръв по тревата се понесе плантаторът Стив Стивънс. Огромният му бял биплан бе захранван от две осемцилиндрови антоанети, подобни на двигателя на Джозефина, ала по-големи. Димитри Платов ги бе монтирал, шегувайки се с другите механици, че високото им съотношение на мощност към тегло почти компенсира тонажа на южняка. На Стивънс му трябваха почти двеста метра, за да се отдели от земята.

Клатушкайки се, докато правеше завой, самолетът заобиколи стартовия пилон, където времето му за отлитане бе записано от Уейнър. Когато обаче пое на запад, на Бел му се стори, че самолетът се движи изненадващо бързо.

Лейтенантът от армията Чет Бас се издигна почти веднага след това в оранжевия си „Райт 1909 милитъри флайър“. Джо Мъд ги последва с биплана си. Мигове след като Мъд заобиколи началния пилон, сър Едисън Сидни Мартин го подмина в синия си безглав пушър. Машините излитаха една след друга, времето им бе засичано, и самолетите поемаха към Статуята на свободата.

Джозефина бе изтеглила най-късата клечка. Издигна се последна, след едва осемдесет метра се спусна опасно близо до земята, когато зави покрай пилона и се изстреля на запад като от прашка. Бел полетя над и зад нея, благодарейки мислено на Анди Моузър, че е настроил собствения му двигател толкова добре, че може да поддържа скоростта на мощния двигател „Антоанета“ на Джозефина.

Осъзна сложността на задачата си в мига, в който откритите полета на Насау се смениха с покривите на силно застроения Бруклин. Виждаше на километри навсякъде, но нищичко не виждаше добре. Ако Хари Фрост стреля, скрит зад някой комин, кафез или простор, Бел щеше да разбере за нападението, едва когато куршумът пробие машината на Джозефина.

Или неговата собствена, мрачно помисли Бел. Двата самолета наистина си приличаха много. Джозефина постоянно менеше курса си заради въздушните течения и резките повеи. Ако Фрост се окажеше внезапно на четиристотин метра встрани от целта си, същите предмети, които го скриваха, щяха да скриват и нея. Ето защо най-вероятно бе, той да нападне от водата.

Бел видя проблясването на вода под себе си десетина минути, след като Джозефина излетя.

Ню Йорк бе насечен от притоци и заливчета, задръстени от влекачи и фериботи, пълни със зрители, шлепове, параходи, димящи товарни кораби, рибарски лодки, корабчета за стриди, гребни лодки, моторни лодки и помощни кораби. Бруклинският мост свързваше Бруклин и Манхатън над Ийст ривър. Към корабостроителницата на Американския флот се движеше бял боен кораб, обграден от малки влекачи. Други кораби, боядисани в камуфлажно сиво, бяха закотвени на кея. Монтираха им модерни решетъчни мачти.

Бруклин опираше в канала Бътърмилк. От другата страна на този тесен проток се намираше Гавернърс айлънд. Една бързоходна лодка патрулираше насред протока, а на палубата й се виждаше бяла буква „В“ от плат — „Ван Дорн“. Оттатък Гавернърс айлънд имаше открити води почти километър и половина преди да се стигне до Статуята на свободата.

Огромната медно зелена статуя бе висока сто метра и се издигаше на гранитен пиедестал върху старото звездовидно укрепление на миниатюрния Бедлоус Айлънд. Бел забеляза и вторият маркиран кораб на агенцията край Бедлоус. Прокрадваше се край фериботите и шлеповете, дооборудвани със седалки за зрители, и частните яхти, пълни с хора, размахващи шапки и кърпички.

Белият биплан на Стив Стивънс вече заобикаляше междинната точка и чезнеше далеч на север по река Хъдсън. Следваше го автомобилният състезател Били Томас със зеления си „Къртис Пушър“. Зад него се движеха още трима: червеният биплан на Джо Мъд тъкмо завиваше зад високата статуя, заедно с още двама други летци. Липсваше синият пушър на Едисън Сидни Мартин и Бел знаеше, че Джозефина сигурно се притеснява — англичанинът има такава преднина, че сигурно вече пие чай в Йонкърс.

Бел свали лявата си ръка от ръчката и хвана бинокъла, висящ на врата му. Огледа водите за малки корабчета, като това, което се предполагаше, че е наел Фрост. На север забеляза няколко влекача и два огромни ферибота, оставящи големи дири. Бел погледна пред тях и видя потъващ яркосин самолет. Самолетът на сър Едисън Сидни Мартин. Фюзелажът и долната част на крилото вече бяха под водата. „Орелът“ залитна като автомобил, поел към канавка. Бел пусна бинокъла, за да използва и двете си ръце. Когато овладя машината, отново пусна ръчката и погледна през бинокъла. Англичанинът беше коленичил на щръкналото нагоре крило на пушъра. Очилата му бяха накриво и шлемът му го нямаше, ала някак бе успял да запали цигара. Поздрави първия влекач, който мина край него с махване на ръка.

В този момент Бел попадна на въздушна яма и му се наложи да използва и двете си ръце, за да овладее машината. Теченията ставаха все по-бурни и го клатушкаха свирепо. Предположи, че се е натъкнал на точката, в която противоположни ветрове от реките и залива се сблъскват. Независимо от причината, силните течения изпитваха сериозно моноплана му и дизайна на крилете на Ди Векио.

Ненадейно машината се наклони рязко, зави надясно и започна да пада.

18.

Бел реагира инстинктивно. Бързо и решително се опита да неутрализира завоя с руля. Докато го въртеше, дръпна ръчката, за да вдигне носа. Нищо не се случи. „Американския орел“ се килна още по-рязко.

Инстинктите бяха предали Бел. Витлото на самолета сочеше към празното небе, а корабите в пристанището ненадейно се оказаха точно под дясното му рамо. И след това, преди да прецени къде греши, всичко се завъртя лудешки ред очите му.

Бел зърна размазано жълто петно. За секунда то стана огромно. Машината на Джозефина! Той профуча покрай нея като експресен влак. Разминаха се само на няколко метра. За миг си представи реакцията на Джо Ван Дорн, ако главният детектив, който трябва да пази Летящата любима на Америка, се сблъска с нея пред милиони зрители.

Скорост! Спомни си първият отговор на Джозефина, когато й зададе въпрос за летателна техника: „Скоростта ти е приятел. Скоростта прави въздуха силен.“

Бел върна руля в неутрална позиция, спря да натиска към себе си контролната ръчка и я избута напред. Тогава, колкото можеше по-внимателно, сякаш успокояваше уплашен кон, той наклони ръчката, вдигна алетонът на лявото крило и сниши този отдясно.

„Американския орел“ се изправи, спря да пада странично, свали носа и ускори.

Бел преодоля кризата за секунди. Теченията още го побутваха, но самолетът вече не падаше като скала. Скорост, помисли си отново Бел, докато машината се успокояваше. Лесно е да го знаеш, когато летиш гладко, трудно е да си го спомниш в напечени моменти.

Завихрянето на речни и морски ветрове, което почти го уби, се оказа доста коварно. То породи втори бесен въртоп, по-свиреп от първия, който този път обаче създаде затруднения на Джозефина.

Бел осъзна, че е извадил късмет. Онези ветрове всъщност почти го бяха подминали. С пълната си сила те сега се стовариха върху машината на Джозефина, толкова тежко, че я превъртяха. Самолетът застана на една страна и след миг падаше неконтролируемо с носа нагоре.

Докато машината на Джозефина падаше покрай него, парче от лявото й крило се отчупи.

Отломъкът, оплетен в жиците на крилото, известно време падаше заедно със самолета. Беше алетон. После се освободи от жиците и отлетя като листо на вятъра. Ако самият Бел не бе изпитал ветровете, би решил, че Хари Фрост е отстрелял частта с едрокалибрена пушка. Но това не беше дело на злонамерено нападение, а на безмилостната майка природа. Ефектът бе също толкова смъртоносен.

Джозефина не се поколеба. Скорост!

Бел видя как се хвърля напред с цялата тежест на дребната си фигура, за да избута ръчката напред. Опитваше се да свали носа, за да започне да пада с витлото напред, а не странично и нагоре. В същото време наклони оставащия й алетон срещу посоката на въртенето си.

Бел напрегна всеки свой мускул, сякаш можеше само със силата на волята си да помогне на машината й да се изправи. Но изглежда, че въпреки хладнокръвието, куража, мълниеносните й рефлекси и огромния й опит, силата на вятъра и критичната загуба на алетон, щяха да я пратят във водите на пристанището.

От височината на Бел лицата на хората по корабите край Статуята на свободата приличаха на голямо бледо петно. Зрители от десетки лодки гледаха към падащия самолет. Чуха се ужасени викове.

Бел натисна прекъсвача и спря двигателя. Спусна рязко надолу и подмина машината на Джозефина под остър ъгъл, опитвайки се да не изостава. Импулсът му да й помогне бе колкото дързък, толкова и безсмислен. Вятърът в укрепващите жици премина в писък, когато „Орелът“ увеличи скоростта си.

Тридесетина метра над водата самолета на Джозефина рязко се наклони в завой, който щеше да я блъсне в пиедестала на Статуята на свободата. Самолетът й се изравни със земята и пое по вятъра, който идваше от юг. Сниши се още и с клатушкане се насочи наляво.

Опитва се да се приземи, с неочаквана надежда си помисли Бел. Като че ли се целеше в малка морава под каменните стени на звездовидното укрепление.

Тясното място не изглеждаше по-голямо от зеленчукова градина, едва шестдесет метра дълго и широко колкото крилете на моноплана й. Но докато Бел отново се връщаше в хоризонтално положение и палеше двигателя, видя, че не й е нужно повече. Колелетата срещнаха земята в началото на моравата, а монопланът отскочи, тръгна напред и спря на половин метър от водата.

Джозефина излезе от пилотската кабина. С ръце на хълбоците тя разгледа крилото, от което се бе отчупил алетонът. След това зае позата на огромната зелена статуя над нея — вдигна дясната си ръка и махна на тълпите зрители от корабите. Бледата вълна поразени от ужас лице се превърна в пърхане на хиляди кърпички, с които хората приветстваха смелостта и късмета й.

Когато Айзък Бел видя маркиран с „В“ параходен катер на „Ван Дорн“ да бърза към Бедлоус, самият той зави покрай носа на Статуята на свободата и пое по река Хъдсън със сто километра в час. Природата му бе помогнала с тези ветрове и той не би пропилял подобен подарък. Джозефина бе на земята в безопасност и скоро щеше да е под закрилата на въоръжени детективи, а ако Хари Фрост се спотайва някъде напред, самолетът на Бел щеше да е единственият жълт самолет, в който да се цели убиецът.

Детективът не чака дълго.

Четири минути по-късно, на шест километра по-нагоре над обгърнатата от дим река, покрай главата му изсвистя куршум от мощна далекобойна пушка.

19.

Последва втори куршум. Третият се заби във фюзелажа на „Орела“ точно зад Айзък Бел и разтърси задната част на седалката му. Четвъртият простърга по върха на триъгълната греда над едното крило. Бяха тежки куршуми тип „Марлин“, от четиридесет и пети до седемдесети калибър, предположи Бел, любимите на Фрост. Петият изстрел разтресе руля му толкова силно, че разклати контролната ръчка. Стрелбата идваше някъде иззад него. Явно беше преминал над позицията на Фрост и вече се отдалечаваше от обсега му.

Бел направи много тесен обратен завой с „Американския орел“ и се върна отново там, претърсвайки гъмжащата река за лодката, от която се стреля. Когато стрелбата започна, летеше точно в средата на Хъдсън, между острова Манхатън и Ню Джърси. Бе твърде далеч и от двата бряга, за да може Фрост да стреля толкова точно. Лодката трябваше да е точно под Бел, някъде в мътната река, скрита сред другите плавателни съдове.

Бел забеляза корабче с къс, широк и плитък корпус да се провира между една платформа, понесла половин товарен влак, и тримачтова шхуна с цял облак платна. Реши да погледне отблизо. Беше корабче за стриди, което се движеше с необичайно голяма скорост. От бензиновия двигател се носеха сини изпарения, а зад корабчето се къдреше широка диря. Кормчията се беше привел над кормилото в задната част. Мачтата бе прибрана на палубата. До нея бе легнал едър мъж, с размерите на Хари Фрост, който сякаш бе паднал. Ала когато самолетът на Бел настигна корабчето, видя проблясъка на слънцето по цевта на дълга пушка.

Бел хвана контролната ръчка с лявата ръка, извади с дясната пистолета и натисна ръчката напред. Ако Хари Фрост се чудеше защо жълтият моноплан на жена му се е върнал, щеше да преживее най-голямата изненада в живота си.

„Орелът“ се спусна към корабчето. Бел подпря браунинга си на корпуса на самолета, хвана легналата фигура на мерника си и стреля три пъти. Един от куршумите пръсна трески по палубата, а друг направи дълбок улей в мачтата. Самолетът поднесе встрани сред въздушните течения и третият изстрел попадна далеч от целта.

„Орелът“ мина толкова близо над корабчето, че Бел чу гърленият отговор на пушката на Фрост, също три изстрела, толкова бързи, че пробиха три дупки съвсем близо една до друга в крилото на метър от рамото на Бел и разкъсаха плата като гюллета. До тук с изненадата от двата еднакви жълти самолета.

— И да стреляш можеш — промърмори Бел. — Признавам ти го!

Бел подмина корабчето като светкавица. Когато отново обърна „Орела“ и пое обратно, видя, че плавателният съд е поел с висока скорост към Уийхоукън.

Отгоре се виждаше огромна плетеница от железопътни релси, които започваха от кейовете и ги свързваха с депата. Виждаше се и огромно заграждение за добитък и селскостопански животни. Хиляди от тях бяха разтоварвани от влаковете, идващи от запад, и товарени на корабчета за животни, които щяха да ги прекарат през реката, към кланиците на Манхатън.

Бел се понесе след корабчето и стреля отново и отново. Но на такава малка височина самолетът подскачаше и се плъзгаше по ниските ветрове, така че детективът не можеше да насочи оръжието си добре, а Хари Фрост, прицелвайки се от стабилната платформа на корабчето, успя да изпрати срещу Бел изумително точна градушка от олово. На крилото се появи още една дупка, а един куршум облиза бузата му.

Следващият изстрел улучи една укрепваща жица. Тя се скъса шумно, освобождавайки тонове напрежение.

Бел затаи дъх, очаквайки цялото крило да се строши. Резките завои щяха да увеличат напрежението. Само че трябваше да завие, при това бързо, за да може да направи още един набег срещу корабчето, преди то да стигне до кейовете. Ако Хари Фрост стигне до брега, има огромен шанс да избяга. Бел отново полетя след корабчето, като не спираше да стреля с почти безполезния си пистолет. Закле се, че ако се измъкне жив, ще нареди на механиците си да сложат стойка за оръжие в „Американския орел“.

Кормчията на Фрост насочи корабчето към кей, където от едната страна бе закотвена шхуна с гафел на мачтата, а от другата сто и десетметров нитратен клипер разтоварваше гуано. Плаващите съдове скриваха кея зад гора от мачти. За Бел беше невъзможно да стреля по Фрост, камо ли да опита да се приземи.

Корабчето спря до една стълба. Фрост се покатери бързо и ловко, като гризли на дърво. Щом стъпи на кея, известно време гледа как Бел кръжи отгоре. После му махна победоносно за довиждане и се спусна към брега. Двама едри мъже с шапки с увиснала периферия му препречиха пътя — детективи от някоя железопътна компания. Фрост ги събори с по една ръка, без дори да забави ход.

Очите на Бел трескаво затърсиха място за кацане из промишлената зона. Нямаше морави никъде, разбира се. Железопътната зона беше пълна с товарни влакове, а огражденията за животни бяха натъпкани с добитък. Бел избра единствената възможност. Водейки битка със страничния вятър и надявайки се на осемдесет метра открито пространство, той се опита да се приземи на кея, успореден на този, по който се измъкна Фрост. За щастие, един локомотив задърпа няколко товарни вагона към депото. Само че на негово място се появиха няколко хамали с ръчни колички, както и впряг коне, мъкнещи товарен фургон.

Шумът от двигателя на Бел уплаши конете. Животните се заковаха на място, а когато видяха яркожълтия моноплан да се спуска от небето, заотстъпваха назад. Хамалите се хвърлиха към най-близките прикрития.

Кеят беше двадесет и пет метра широк, а крилете на „Американския орел“ — дванадесет. Бел го приземи точно между две железопътни релси, върху гладката дървена платформа на кея. Колелетата на гумени ремъци поеха първоначалния удар, който ги изтласка нагоре към летвите, за които бяха закрепени. Те пък подействаха като спирачки. Ала дъските на кея бяха по-гладки от тревата и „Орелът“ се плъзна напред като скиор. Не губеше почти никаква скорост, докато не се сблъска с една ръчна количка. Тя се оплете във витлото на самолета и той сякаш се заби в земята. Триметровите перки от орехово дърво се строшиха като кибритени клечки.

Бел скочи от самолета и без да губи време, смени пълнителя на пистолета. Корабите по кея на Фрост пречеха на детектива да вижда беглеца. Бел бе стигнал почти до брега, когато отново зърна Хари Фрост. Тичаше с пълна сила към загражденията за животни.

Още един железопътен полицай направи грешка да му се изпречи на пътя. Фрост го събори и извади револвера от колана на полицая. Негов колега извика на Фрост и извади собственото си оръжие. Фрост спря, бавно се прицели и повали мъжа с един изстрел. Не продължи да бяга. Обърна се бавно сякаш предизвикваше някой да дойде да го спре.

Бел беше стотина метра зад него. Стрелбата с пистолет бе невъзможно трудна оттам, дори с модифицирания му браунинг. Бел се засили с дългите си крака. От седемдесет и пет метра той се прицели в главата на Фрост, предполагайки, че онзи носи куршумоустойчивата си жилетка. Все още бе много далеч. Бел подпря пистолета на лявата си ръка, издиша и плавно натисна спусъка. Възнагради го вик на болка.

Ръката на Фрост притисна ухото му. Викът премина в яростен животински рев и Фрост изпразни револвера на ченгето срещу Бел. Докато наоколо му свистяха куршуми, Бел стреля отново. Фрост хвърли празното оръжие и затича към огражденията за животни. Ококорени добичета се отдръпнаха по-далеч от него. Фрост прескочи оградата и се приземи сред тях. Изплашените животни се скупчиха в другия ъгъл. Едно от говедата падна върху оградата и събори част от нея.

Животните се скупчиха около образувалия се отвор, натискът им събори останалата част от ограждението и те се разбягаха във всички посоки. Само след секунди между Фрост и Бел вече имаше стотици кастрирани бичета. Фрост се буташе край тях, крещеше им и стреляше с пистолет, който извади от палтото си.

Бел беше обграден от тичащи животни и блъскащи се рога. Опита се да си освободи място, като стреля във въздуха. Но полуделите от страх животни не спираха натиска си върху него. Детективът се подхлъзна на мазния от тор кей. Едната му пета политна във въздуха и той почти падна. Ако паднеше, животните щяха да го прегазят. Огромно биче с петно на главата се носеше към него — тексаско дългорого, лесно го разпозна благодарение на дългите годините, прекарани на Запад. Тази порода обикновено беше по-миролюбива, отколкото изглеждаше, ала това биче изблъскваше по-дребните от себе си като кегли за боулинг.

Бел прибра пистолета, за да освободи ръцете си. Видя, че няма какво да губи, а ако рискува, ще си спаси кожата, така че скочи с мълниеносна скорост, хвана бичето с двете ръце за рогата, преметна се над главата му и скочи върху гърба му. Стисна го между краката си с всичка сила, сграбчи рошавата козина между рогата в непоколебим юмрук, свали пилотския си шлем и го размаха като укротител на диви коне.

Уплашеното биче се завъртя паникьосано, изблъска останалите, прескочи една полусрутена част от ограждението и с тропот се върна обратно в него. Бел се изтърколи и с олюляване се изправи на крака. Хари Фрост не се виждаше никъде.

Бел заоглежда наоколо с надежда да види смачканото тяло на Фрост. Знаеше, че собственото му оцеляване беше резултат на изключителен късмет и не вярваше и Фрост да е извадил същия. Само че не откри нито тяло, нито дори изпуснато оръжие, скъсано палто или смачкана шапка. Сякаш убиецът се бе изпарил.

Бел продължи да го търси, докато гледачите на добитъка в паника се опитваха да съберат разпръсналите се животни. Каменните отвеси на Палисейдс хвърляха все по-дълги сенки, когато детективът се натъкна на малка тухлена постройка, на няколко сантиметра под нивото на кея. Беше кръг от тухли и хоросан, почти два метра в диаметър, отчасти покрит от дебел чугунен диск. Клекна за да го огледа. Релефно бяха отлети цифрите 1877.

Дойде един от гледачите на добитък.

— Какво е това? — попита Бел.

— Стар похлупак на гърловина.

— Виждам. Какво похлупва?

— Стар канал, предполагам. Няколко са наоколо. По тях се оттича мръсотията на животните… Ама кой може да го е преместил? Сигурно тежи тон!

— Един силен мъж — отвърна замислено Бел. Взря се в мрака под него. Имаше шахта, облицована с тухли. — До реката ли стига?

— Стигаше. Сега сигурно спира под някой кей.

Бел бързо купи едно фенерче от железопътното ченге и се върна. Насочи го надолу в шахтата, прегърби се под ниския таван и закрачи. Тунелът вървеше напред с лек наклон. Миришеше на тор и десетилетна влага. И както бе предположил гледачът на добитък, след почти четиристотин метра една дебела вертикална греда препречваше пътя. Съдейки по парчетата натрошена тухла около нея, Бел предположи, че са я забили, без да знаят за тези стари отходни канали.

Високият детектив се шмугна покрай нея и тръгна към звуците на течаща вода. Можеше да помирише реката. Тухлите станаха хлъзгави, а фенерчето осветяваше ивици плесен, сякаш реката ги мокреше по два пъти дневно, когато се надигаше. Подмина още една греда и внезапно стигна до изхода на канала. Преди брегът да бъде изкуствено удължен, тази част е била в реката. В краката му струи солена и сладка вода се спускаха към морето. Отгоре зърна гъста мрежа от греди и подпори — корема на кея. Бел стъпи на последното тухлено ръбче и се огледа.

— Какво те забави? — чу се отнякъде.

Айзък Бел имаше частица от секундата, за да насочи светлината към брадясалото, окървавено лице, преди Хари Фрост да стовари юмрука си върху него.

20.

Бел имаше зад гърба си четири години колежански бокс и десет години като агент на „Ван Дорн“, включително разследване на територията на Аризона, дегизиран като странстващ боец, а после като дървосекач. Реагира на нападението, като влезе в удара.

Мисълта му сякаш се завъртя в турбина. Хванаха го неподготвен. Ако падне в краката на Фрост, е мъртъв. Единственият му шанс е да е сигурен, че Фрост не може да продължи атаката си.

Фрост много му помогна, защото ударът му изхвърли Бел в река Хъдсън.

Течението се движеше бързо към морето.

Айзък Бел бе почти в безсъзнание, с наранена челюст и пулсираща глава. Видя как Фрост лази по тясната кална издатина, която отливът бе открил по брега под кейовете. Той заобикаляше подпорите на кея и се опитваше да не изостава от течението. Търчеше като куче, което иска да скочи след топката, но го е страх да не се удави.

Течението блъскаше Бел в подпори, скрити от водата. Той се хвана за една от тях. Детективът и убиецът бяха разделени от не повече от пет метра.

— Фрост! — извика Бел, стискайки хлъзгавото дърво. — Предай се!

За изненада на Бел, Хари Фрост се разсмя.

Бел очакваше да изреве някоя проклятия, но вместо това убиецът се смееше. Не беше и маниакален смях.

С почти весел тон, Фрост каза:

— Върви по дяволите!

— Всичко приключи! — извика Бел. — Не можеш да се измъкнеш от нас.

Фрост отново се засмя.

— Няма да ме спипате, преди да спипам Джозефина.

— С нищо няма да ти помогне да убиеш клетата си съпруга, Хари. Предай се!

Фрост спря да се смее.

— Клетата ми жена? — По окървавеното му лице премина тръпка. — Клетата ми жена?! — Той възкликна яростно: — Нямаш представа какви ги вършеха!

— Кой? Какво искаш да кажеш?

Фрост го зяпна оттатък прииждащата вълна.

— Не знаеш нищо — рече той с горчивина и сви рамене като канари. Преди изражението му отново да се скове в маска, той се поусмихна странно. — Хей, гледай ти. — Хари Фрост се наведе и загреба кал. Изправи се: държеше браунинга на Бел. — Изпуснал си го, когато се метна в реката и ми избяга. Дръж! — Хвърли пистолета в лицето на Бел.

Бел го улови в движение. Нагласи в дланта си дръжката и спусна предпазителя.

— Ръцете! Вдигни ръцете!

Хари Фрост се обърна с гръб към детектива и закрачи във водата, нагоре по течението.

— Вдигни ръцете!

— Не ме е страх от теб — надсмя му се Фрост през рамо. — Ти си нищо! Не можеш и един удар да понесеш. Избяга!

— Спри на място!

— Ако нямаш смелостта да понесеш още един удар, със сигурност нямаш силата да ме застреляш в гръб.

Бел се прицели в краката на Фрост, за да го забави, докато излезе от водата и да го спипа. Ала студът го бе сковал. Главата му се маеше от удара. С усилие на волята той стабилизира дулото, обхвана хубаво спусъка с показалец, за да не пропусне.

Пистолетът му тежеше.

— Нямаш волята да натиснеш спусъка — подхвърли Фрост.

Оръжието странно натежаваше в ръцете му. Съзнание ли губеше? Не! Просто оръжието му бе необичайно тежко. Защо Фрост му го подхвърли, вместо да го застреля? Бел свали пръст от спусъка, върна предпазителя на мястото му, обърна оръжието и огледа дулото. Беше натъпкано с кал.

Фрост го беше пристиснал в калта, преди да го вдигне, за да се взриви дулото в ръката на Бел. Типичен Хари Фрост! Подобно на изкривените подкови през прозорците на жертвите му, осакатената ръка на главния следовател на „Ван Дорн“, щеше да е предупреждение за всеки от агенцията — не заставайте на пътя на Хари Фрост.

Бел потопи пистолета във водата и го размърда, за да отмие калта. Ако имаше късмет, щеше да успее да стреля веднъж-дваж. Когато обаче се огледа за целта си, Хари Фрост се бе стопил в сенките.

— Фрост! — извика детективът, но му отвърна само смях изпод един отдалечен кей.

— Къде е Джозефина? — извика Бел в телефона, който откри в административната сграда до огражденията за животни.

— Добре ли си, Айзък? — попита Джоузеф Ван Дорн.

— Къде е Джозефина?

— На Бедлоус Айлънд, поправя си самолета. А ти къде си?

— Кой я наблюдава?

— Шестима от най-добрите ми детективи и двайсет и седем журналисти. Да не говорим за господин Престън Уайтуей, който кръжи на яхтата си и свети с прожектори, за да може годеницата ти да снима филм. Добре ли си?

— Идеално, стига да си взема ново витло, нови укрепващи жици за крилото и една „Ремингтън“ с автоматично презареждане.

— Изпратих съобщение на Мариан, че си добре. Къде си, Айзък?

— При кошарите за животни в Уийхоукън. Фрост се измъкна.

— Става му навик — хладно отбеляза шефът му. — Поожули ли го поне?

— Отнесох му едното ухо.

— Добро начало.

— Но това не го спря.

— Накъде се е запътил?

— Не знам — призна Бел. Главата го болеше и усещаше челюстта си, сякаш бе дъвкал трънлив плет.

— Дали ще опита отново?

— Увери ме, че няма да се спре, докато не я убие.

— Говорили сте? — Тонът на Ван Дорн подсказваше на Айзък, че ако може да види шефа си през телефона, нямаше да пропусне вдигнатите му вежди.

— За кратко.

— Как е с главата?

Айзък Бел не спираше да мисли по този въпрос, откакто се бе добрал до брега.

— Хари Фрост не е луд — каза той. — По някакъв странен начин дори се наслаждава на това, което прави. Както предупредих и Уайтуей в Сан Франциско, Фрост знае, че не му остават повече карти. Няма да се спре, докато не подпали казиното.

Джоузеф Ван Дорн рече:

— И все пак, нещата, на които е готов, за да отмъсти за мнимата изневяра на жена си, влизат в определението „луд“ за повечето хора.

— Нека те питам нещо, Джо. Защо според теб Фрост не е убил Джозефина, докато са били още заедно?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо Фрост е застрелял Марко?

— За да сложи край на аферата, надявайки се, че тя ще се върне при него?

— Да. С изключение на едно. След като е убил Марко… ако го е убил…

— Убил го е! — прекъсна го Ван Дорн. — Говорихме за това.

— След като е убил, или се е опитал да убие Марко — повтори Бел с равен тон, — защо сега Фрост се опитва да убие Джозефина?

— Или е луд, или просто е полудял от ревност. На всички е известен с нрава си.

— А защо първо не е убил Джозефина?

— Искаш от мен да ти дам смислени причини защо един луд убива в реда, в който е избрал да убива?

— Знаеш ли какво ми каза?

— Не съм бил там, когато ти е избягал, Айзък — рече саркастично Ван Дорн.

Бел твърде много се беше вглъбил в размишленията си, за да обърне внимание на подкачането.

— Хари Фрост ми каза „Нямаш представа какви ги вършеха.“

— Какви са ги вършели? Марко и Джозефина са щели да избягат заедно, това са вършели — или поне това си е мислел Фрост.

— Не, не звучеше, сякаш има предвид само това. Подсказваше, че двамата са правили нещо друго срещу него. Сякаш бе открил някакво предателство, по-лошо от изневяра.

— Какво?

— Не знам. Но започвам да си мисля, че се борим с нещо, по-сложно от това, с което първоначално се заехме.

— Заехме се да пазим Джозефина — отвърна твърдо Ван Дорн. — Засега тази задача е достатъчно сложна не за една, ами за две детективски агенции.

Ако в теорията ти има нещо вярно, ще трябва да повикаме трета.

— Изпрати ми един „Ремингтън“ с автоматично презареждане.

Ван Дорн изпрати помощник-детектив с ферибота за Уийхоукън. Момчето бе натоварено с пушка и сухи дрехи за Бел. Час по-късно пристигна Анди Моузър с инструменти, укрепващи жици и лъскаво ново витло, завързано за решетката на колата.

— Добре, че сте богат, господин Бел. Това струваше сто кинта.

— Да се хващаме на работа. Искам до утре машината отново да може да лети. Вече махнах скъсаните жици.

Анди Моузър подсвирна.

— Еха! Никога не съм виждал скъсана рьоблингова жица.

— Хари Фрост й помогна.

— Изумително е, че крилото не е паднало.

Бел каза:

— Машината се оказа издръжлива. Тези жици, ето тук, и онези там поеха товара на скъсаните.

— Винаги съм казвал, че господин Ди Векио ги правеше така, че да летят дълго време.

Замениха витлото и скъсаните жици и закърпиха дупките от куршумите на Фрост по плата на крилото. След това Бел отряза тридесетина сантиметра от приклада на пушката, а Анди импровизира въртящо се гнездо за стрелба, като обеща, когато се върне в работилницата си в хангарния вагон, да монтира нещо за постоянно, „с лимит на въртенето, за да не си простреляш собствените перки, без да искаш“. Когато Хари Фрост посмееше да стреля отново по самолета, щеше да разбере, че на „Орела“ са му пораснали нокти.

21.

На шест километра надолу по течението, в основата на Статуята на свободата, Джозефина се опитваше да поправи самолета си. Ослепена от прожекторите по параходната яхта на Уайтуей, тя се давеше от въглищен дим и понасяше слабоумните въпроси на репортери, докато с детективите механици от „Ван Дорн“ се мъчеха да оправят осакатеното крило на машината. Щетите обаче бяха отвъд уменията им и скромния набор инструменти, с който разполагаха. Младата жена вече губеше надежда, когато получи помощ от последния човек, от когото бе очаквала.

Димитри Платов скочи от катера на Пристанищния патрул, ръкува се с полицаите, позволили му да се вози с тях, и махна на Джозефина с дърводелския си метър. Всички твърдяха, че хубавият руснак е най-добрият механик в състезанието, а никога не се бе доближавал до машината й, нито пък й бе предлагал услугите си. Бе почти сигурна каква е причината.

— Какво правите тук? — попита тя.

Той наклони сламената си шапка.

— Платов е на помощ.

— Стив Стивънс не се ли страхува, че ще го победя, ако ми помогнете?

— Стив Стивънс яде победителско ядене в Йонкърс — отвърна Платов и под мустака му блеснаха бели зъби. — Платов сам шеф.

— Не ми трябва помощ, а спасение, господин Платов. Щетите са много по-тежки, отколкото си мислех.

— Поправяме ги, не се бой — рече Платов.

— Не знам. Ето, тази втулка… хей, бихте ли светнали с онези фенери?

Вандорнците веднага се подчиниха и преместиха електрическите фенери, които бяха включили към динамото на Статуята.

— Виждате ли? Втулката, която крепи щифта за алетона, не е достатъчно силна. Нито пък е добре закрепена за рамката. На другото крило изглежда още по-зле. Чист късмет е, че и то не се счупи.

Платов опипа с пръсти втулката, като ветеринар теле и се обърна към най-близкия механик.

— Моля, вие донесе втората торба инструменти от лодката?

Вандорнецът забърза към дока.

Платов се обърна към другия детектив.

— Моля, вие донесе още фенери.

Джозефина каза:

— Не мога да повярвам на очите си. Що за аматьорски замисъл. Мъжът, построил машината, явно не е разбирал какви натоварвания ще понесе тази част.

Димитри Платов погледна Джозефина от упор и пристъпи току до нея.

Тя се стресна. До този момент, не се бе приближавала до него на повече от двадесет метра и никога не бе забелязвала колко е къдрава косата му, как бакенбардите покриват бузите, брадичката и устните му, и колко ярко искряха очите му. Почувства се привлечена от този поглед. Имаше нещо странно познато у него.

— Лош замисъл? — попита той с английски без никакъв акцент. — Ще го приема за лична обида.

Джозефина зяпна удивена. Покри уста с мазната си ръкавица и остави петно по бузата си. Гласът на Марко Челере — този, който бе използвал, само докато са сами — съвсем слаб италиански акцент, докато изговаряше британските фрази, научени, докато е бил помощник на бирмингамски шлосер.

— Марко! — прошепна тя. — О, моя Марко, ти си жив!

Той й смигна едва доловимо.

— Да разпръсна ли зрителите? — промълви той.

Тя кимна, още скрила уста с ръкавицата си.

Марко повиши тон, обръщайки се към хората от „Ван Дорн“ с познатия си руски акцент.

— Господинчовци, идеята е, че много готвач прави супата лоша. Нека Платов сам е гений, който поправя машината на Джозефина Летящата.

Детективите се спогледаха.

— Джозефина ще ми е помощничка — добави Платов.

Детективите изглеждаха смутени. Подозираха ли нещо, запита се Джозефина. Слава богу, че Айзък не е тук. Веднага щеше да забележи шока по лицето й.

Тези по-млади и неопитни момчета все пак виждаха, че нещо не е съвсем наред, но дали бяха достатъчно наблюдателни, за да поставят под въпрос механика майстор, познат на всички като „лудия руснак“ Платов?

— Няма проблем — каза Джозефина. — Ще му помагам.

Ръководителят на вандорнците кимна в съгласие. В края на краищата, тя беше по-добър механик от всички тях. Те се върнаха обратно при въжетата, които използваха за заграждения срещу прииждащите журналисти.

— Ще сме тук, ако ти трябваме, Джозефина.

Марко каза:

— Подавай на Платов френски ключ, Джозефина.

Тя затършува за инструмента. Не можеше да повярва на очите си. Ала се чувстваше, сякаш се будеше от кошмара, започнал няколко дни след сватбата й, когато стана свидетел на това как Хари Фрост пребива човек с юмруци и ритници почти до смърт, задето й се бил усмихнал. Съпругът й не я бе наранявал, но още тогава разбра, че някой ден ще го стори — внезапно и без предупреждение. Плащаше страховита цена за самолетите си. Беше постоянно на нокти, дори когато Хари хвалеше страстта й към летенето и й купуваше машини. Но това беше до миналата есен, когато започна да подозира Марко.

Хари действа светкавично. Първо я изключи от завещанието си. След това изрева в лицето й, че ще я убие, ако посмее да поиска развод. И когато я хвана здраво в капана си, отказа да плати дълговете на Марко и да откупи машината, която им бе нужна, за да се състезава Джозефина за купата „Уайтуей“. Когато Хари покани Марко на лов, тя очакваше най-лошото.

Сигурна беше, че това е уловка, за да изведе Марко в гората и да го убие под алибито „ловна злополука“.

Ала Марко имаше план да спаси и себе си, и Джозефина, и да се намеси в състезанието — блестящ план да фалшифицира собственото си убийство и да накисне Хари.

Той повреди телескопичния мерник на ловната пушка на Фрост и се разположи така, че да скочи на тясна издатина точно под ръба на скалата, когато Хари стреля. Джозефина щеше да премине оттам, за да види стрелбата, а Хари Фрост щеше да избяга. Марко щеше да се престори на мъртъв, тялото му — отнесено от течението на Норт Ривър. Жестокият съпруг на Джозефина щеше завинаги да остане в лудницата, където му е мястото. А Джозефина щеше да е свободна да омае Престън Уайтуей, богатия вестникар от Сан Франциско, за да спонсорира участието й с нов моноплан на Челере. По-късно, след като Хари се озове зад решетките, Марко щеше да се появи от горите на Адирондак, сякаш е загубил паметта си за всичко, освен че е бил ранен от Хари Фрост.

Ала нещата много се объркаха. Хари все пак уцели Марко — Джозефина видя със собствените си очи как италианеца пада от скалата, а Хари избяга.

Джозефина страшно се уплаши за живота на Марко и се чувстваше виновна за плана, който от дистанцията на времето вече й се струваше твърде несигурен. Искаше й се Марко да не я беше склонил. Точно както съжаляваше, че изпълнява плана им да позволи на Уайтуей да спонсорира участието й в състезанието. Просто никога не й бе хрумвало, че богатият, хубав вестникарски магнат ще се влюби в мъжкарана, израсла във ферма.

Някои жени биха казали, че възможността да му стане съпруга е шанс, който тя не заслужава, но тя не искаше този шанс. Обичаше Марко и скърбеше за него. И сега, ненадейно, неочаквано се оказа, че той е добре — беше като закъснял коледен подарък.

— Марко? — прошепна тя. — Марко? Какво се случи?

— Какво се случи ли? — промълви той тихо, докато продължаваше да оглежда крилото на моноплана. — Съпругът ти пропусна, но не толкова, колкото очаквахме. Проклетите му едрокалибрени патрони почти ми отнесоха главата.

— Знаех си, че трябваше да сложим халосни. Повредата на мерника беше твърде рискована.

— Хари Фрост е твърде умен за халосни. Вече ти го казах. Откатът щеше да е по-слаб, звукът — също. Трябваше да е истински куршум. Но подцених лукавството му. Само след един изстрел явно е разбрал, че нещо не е наред с мерника. Компенсира още на втория опит. И изведнъж летях надолу.

— Видях!

— Убедителен ли бях? — попита Марко с още едно смигване.

— Мислех, че си мъртъв… О, скъпи мой! — тя едва се сдържаше да не му се хвърли на врата.

Мустаците му помръднаха от усмивка.

— Аз също си мислех така. Паднах на издатината, както трябваше, но пък загубих съзнание. Когато се събудих, се беше стъмнило. Замръзвах. Ужасно ме болеше главата. Не можех да движа ръката си. Знаех само, че съм жив и че по някакво чудо Хари не ме бе открил, за да ме довърши.

— Защото знаеше, че съм видяла всичко. Избяга.

— Както бяхме планирали.

— Само че не трябваше да умираш. Не трябваше да те ранява.

Марко сви рамене.

— Подробности. Планът все пак проработи. Горе-долу. Хари избяга. За съжаление, се престарава — отдавна трябваше да са го заловили или убили. Но имаш чудесен аероплано за състезанието, отново по план.

— Ами ти, Марко?

Марко сякаш не я чу и продължи:

— Ще спечелиш най-голямото състезание в света.

— Да го спечеля? Вече изоставам с ден, а то едва започна.

— Ще спечелиш! Ще се погрижа да спечелиш. Не се тревожи! Никой няма да те изпревари.

Звучи толкова убеден, помисли си тя. Откъде може да е толкова сигурен?

— Ами ти, Марко?

Отново той сякаш не чу въпроса й, а вметна:

— И имаш обожател.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички в Белмонт парк твърдят, че Престън Уайтуей се е влюбил в теб.

— Това е абсурдно! Просто си е паднал по мен.

— Анулирал е брака ти.

— Не съм го молила. Просто го е направил.

— Трябваше да го омаеш, за да ти купи самолет. Но когато питаш „Ами ти, Марко?“, мисля, че ти вече си отговорила на въпроса си.

— Как така?

— В твоя план май няма място за Марко.

— Нямам план. Просто исках самолета ти, както бяхме решили!

— Получила си повече, отколкото бяхме решили.

Горещи сълзи премрежиха погледа на Джозефина.

— Марко, не вярваш, че бих предпочела Уайтуей пред теб, нали?

— Как да те виня? Мислила си, че съм мъртъв. Той е богат, а аз съм беден майстор на самолети.

— Никой не би могъл да те замени! — възропта тя. — А сега, когато си тук, можем…

— Какво? — с отчаяние попита той. — Да сме заедно? Колко още ще ти позволи Уайтуей да караш моя моноплано, ако те види с мен?

— Затова ли си се престорил на мъртъв?

— Престорих се по няколко важни причини. Бях лошо ранен. Ако бях останал в Норт Ривър, Хари щеше да ме убие в болничното легло.

— Но как…

— Качих се на товарен влак за Канада. Едно гостоприемно семейство фермери ме прибра и се грижи за мен цяла зима. Когато разбрах, че си с Уайтуей, вече в състезанието, а Хари те преследва, реших да се присъединя дегизиран и да наглеждам всичко, преди да изляза от гората като Марко.

— А кога ще го направиш?

— След като спечелиш.

— Защо чак тогава?

— Току-що ти казах. Уайтуей ще те ревнува от мен, както те ревнуваше и Хари. Може би не с такава злоба, но достатъчно, за да спре да те финансира и да ти отнеме самолета. Все пак е негов, нали? Или го е приписал на теб?

— Не. Негов е.

— Жалко, че не си поискала да е на твое име.

Тя увеси нос.

— Не зная как бих могла. Той и бездруго плаща за всичко, дори за дрехите ми.

— Богатите често са сърдечни, но никога щедри.

— Не знам как мога да те гледам и да се преструвам, че не си ти.

— Съсредоточавай се върху косматата ми дегизировка.

— Но очите ти, устните ти… — представи си го, както бе преди, лъскавата му черна коса, високо чело, елегантен мустак, дълбоките тъмни очи.

— Не можем да си позволим да мислим за устни, докато не спечелиш! — заяви той. — Карай самолета ми. Спечели състезанието! И не забравяй, Джозефина, че след това Летящата любима на Америка ще е жена с купища пари. А Марко, изобретателят на спечелилата машина, ще е уреден с договор за стотици самолети от италианската армия.

— А ти как се чувстваш, когато ме гледаш отдалеч?

— Как ли? Както още от първия път, когато те видях. Сякаш океан от щастие изпълва сърцето ми. Хайде сега да поправим машината!

Айзък Бел опита да заспи, увит с одеяло под моноплана си, но мислите му не се отделяха от странните думи на Хари Фрост. Ненадейно той седна, прикован от съвсем различна и още по-странна мисъл. През деня бе поразен от издръжливостта на самолета си и благодарен, задето му е спаси живота, още преди Анди Моузър да отбележи, че Ди Векио ги е строил, за да летят дълго време.

Бел се обу и изтича до кабинката за пращане и получаване на съобщения на железницата, където имаше телеграф. Необичайната сила на „Американския орел“ идваше от многобройните укрепващи елементи и дублиращи се връзки в контролния пулт на самолета. Създателят му не само бе използвал най-добрите материали, но бе предвидил повреди в структурата и се бе подсигурил.

Подобен изобретател не му приличаше на човек, който би се самоубил след фалита си. Подобен мъж, мислеше Бел, щеше да надмогне провала. За него фалитът би бил просто временна пречка.

— От „Ван Дорн“ съм — каза Бел на диспечера от Централната нюйоркска железница. Имаше разрешение от собственика, но диспечерът така или иначе с огромна радост прие да помогне на човек от надпреварата.

— Да, сър — каза мъжът. — Какво мога да направя за вас?

— Искам да изпратя телеграфно съобщение.

Диспечерът постави пръст на вилката.

— На кого?

— Джеймс Дашууд. Агенция „Ван Дорн“, Сан Франциско.

— Съобщението?

Диспечерът набра на морзов код думите на Бел:

22.

— Гледай как лети!

С пълна газ и двигател, издаващ високочестотно ръмжене, подобно на късащо се платно, жълтият моноплан на Джозефина очерта права линия в небето над Уийхоукън, Ню Джърси, докато слънцето изгряваше.

— Завърти!

Айзък Бел вече беше в пилотската кабина на „Орела“, след като научи, че Димитри Платов и механиците от „Ван Дорн“ са работили цяла нощ, за да заменят повредения алетон и изкривените му от вятъра крепящи елементи. Джозефина току-що бе излетяла от Бедлоус Айлънд.

За да е готов за действие възможно най-скоро, Бел разположи „Орела“ в началото на кея, където предния ден се приземи. Собственият му двигател вече бе загрял и готов за летене. Запърпори след първото завъртане на витлото.

— Клинове!

Издърпаха клиновете изпод колелетата и монопланът тръгна. Анди и помощникът му тичаха до крилете, за да ги крепят, докато Бел набираше скорост върху гладките дъски между железопътните релсите и накрая се издигна след Джозефина.

Не се отделяше от нея, докато летяха над река Хъдсън, като не изпускаше от очи корабите и лодките, търсейки следи от Хари Фрост и междувременно упражняваше летенето с една ръка на контролната ръчка, докато с другата въртеше пушката. След около двадесет километра двата самолета свиха към вътрешността на щата Ню Йорк, където градчето Йонкърс бълваше дим в небето.

Макар Бел да следваше самолета на Джозефина, той се опитваше да следи и картата на състезанието, на която бяха отбелязани ориентири. Бе завързал парчето хартия за бедрото си и сега направи черта, водеща до състезателната писта Емпайър сити, която вече се виждаше на няколко километра от брега, до огромен кален ров, където парни багери копаеха нов резервоар за Ню Йорк сити.

Бел видя състезателни коне да правят сутрешни разгревки, подтичвайки по пистата, ала вътрешното поле бе празно. В железопътния парк се мъдреше само дългият жълт хангарен вагона на Джозефина. Когато Бел се приземи след нея, научи, че всички други самолети вече са поели към Олбъни.

Докато механиците наливаха бензин, масло и вода в резервоара на Джозефина и бензин и рициново масло в този на Бел, те им съобщиха, че Стив Стивънс е постигнал най-добро време от Белмонт парк до Йонкърс с биплана си с два двигателя „Антоанета“ — но памуковият плантатор бил бесен на Платов, че е помогнал на Джозефина да поправи самолета си.

— Тази е идеята — имитираха приятелски руснака, — че всеки човеци се състезават заедно.

— И господин Стивънс извика на горкия Димитри — продължиха с имитациите механиците, този път на тежкия южняшки акцент на Стивънс: — „Ти, социалист неден!“

Бел забеляза, че Джозефина не се присъединява към всеобщия смях. Лицето й бе изопнато от напрежение. Навярно бе много разстроена, че е изостанала толкова назад още в началото на състезанието. Обикновено любезна и усмихната, сега тя подвикваше на механиците да не се мотаят, докато правеха допълнителни поправки на повреденото крило.

— Не се тревожи — каза внимателно Бел, — ще ги настигнеш.

Детективът даде знак на един от вандорнците да се приближи.

— Имате ли представа защо алетонът е паднал от крилото?

— Попаднала е на малко въздушно завихряне.

— Знам. Възможно ли е шарнирът да е бил повреден предварително?

— Саботаж? Първо това проверих, господин Бел. Но машината никога не е оставала без наблюдение, докато е на земята. Господин Абът беше пределно ясен. Бдим като соколи. В Белмонт спахме до самолета. Будувахме на смени.

Анди и помощникът му пристигнаха с кола от Ню Джърси, преди да приключат с работата си механиците на Джозефина. Вкараха колата във вагона на „Американския орел“ и Бел изпрати влака напред.

Стана обед, преди Джозефина да успее да излети. Тя направи кръг над трибуните, за да може заместникът на Уейнър да запише кога е тръгнала.

След това се издигна на триста и петдесет метра и пое на север. Айзък Бел летеше малко над нея, на четиристотин метра. Според картата му до карнавалната поляна на Алтамонт в Олбъни имаше над двеста километра. Маршрутът бе лесен за следване — Централната нюйоркска железница повтаряше контура на реката на изток, докато над град Хъдсън с нея не се сляха няколко по-къси железопътни линии от изток. При този объркващ възел, разпоредителите в състезанието бяха отбелязали с големи стрелки от плат релсите, по които да се водят летците.

Двата моноплана продължиха на север без произшествия и настигнаха влака на Бел, който пък се бавеше, за да може да ги дочака преди спирката си. Огнярят в котелното вкара още малко въглища, за да не изостава влака от тях.

Ненадейно на петнадесет километра от Олбъни Джозефина премина в рязко безмоторно спускане.

Айзък я последва в дълга поредица от низходящи лупинги и още бе високо, когато тя се приземи на прясно окосена ливада до селцето Касълтън на Хъдсън. През бинокъла Бел видя причината за приземяването й. От двигателя й изригваше пара. Нещо се бе случило с водното му охлаждане.

Бел се върна над релсите. Прелетя ниско над собствения си влак и показа на хората си откъде е дошъл, след което забеляза и влака на Джозефина, който ги настигна. Спусна се пред локомотива и зави в посоката, където се приземи Джозефина. Влакът спря в следващия страничен коловоз, точно до този на агентите от „Ван Дорн“. Спирачите наскачаха и заразмахваха червени флагове зад влака, а отпред натиснаха ръчка, така че жълтият влак да отбие.

Бел кацна при Джозефина и й каза, че помощта е на път. Помощта пристигна с две коли. Едната бе ролс-ройсът на Престън Уайтуей с двама детективи механици, които се заеха незабавно с машината на Джозефина, а другата кола беше „Томас Флайър“, модел 35, на която се возеше Анди Моузър. Той възстанови запасите от бензин и рициново масло на „Орела“ и настрои двигателя му. Проблемът на Джозефина се оказа по-сериозен от скъсан маркуч за вода. Цялата водна помпа беше повредена. Флайърът пое обратно към влака, за да вземе нужната част.

— Господин Бел — каза Анди, — ще им отнеме поне два часа.

— Така изглежда.

— Може ли да ви поискам услуга?

— Разбира се — каза Бел и вече бъркаше в джоба си, мислейки, че Анди ще му поиска заем. — Какво ти трябва?

— Вземете ме със себе си.

— В небето? — Объркан попита Бел, защото Анди се ужасяваше от височини и никога не бе искал да лети.

— Анди, сигурен ли си?

— Не съзнавате ли къде сме?

— На петнайсетина километра от Олбъни.

— На трийсет километра западно от Даниела. Чудех се дали не бихме могли да прелетим над „Райдър“ и да помахате с криле. Може би Даниела ще ни види.

— Това е най-малкото, което бихме могли да сторим. Завърти перките и скачай. Ще преминем много близо.

Бел не се изненада, че Анди има карта. Болният от любов механик дори бе отбелязал с червено сърце приюта за душевноболни. Намериха железопътна линия, която могат да следват от въздуха до най-близкия град и излетяха. Анди се бе наместил зад Бел и гледаше картата.

Самолетът се носеше със сто километра в час и подкрепян от западен вятър, след по-малко от двадесет минути видяха мрачната тъмночервена сграда. Обиколиха я няколко пъти. Зад всеки зарешетен прозорец се показа пациент. Все една от тях трябваше да е Даниела.

Летящите машини бяха стряскаща гледка за хората извън големите градове, които никога не бяха виждали подобно нещо. Коридорите вероятно гъмжаха от пациенти, сестри и пазачи и всички зяпаха и възклицаваха. Специфичният звук на двигателя на „Орела“ със сигурност щеше да е достатъчен на Даниела, за да разбере, че е машината на баща й, дори да не може да го види.

Лицето на горкия Анди изразяваше смесица от радост и тъга, вълнение и неудовлетвореност.

— Сигурен съм, че го чува! — извика Бел.

Анди кимна — знаеше, че Бел се опитва да го утеши.

Бел се спусна още и направи малък кръг над кулата с покоите на Райдър, където бе разговарял с Даниела.

Погледна часовника, който висеше на носещата крилете греда. Предостатъчно време и гориво. Защо да не уцели два заека с един куршум — да облекчи малко душата на момчето зад себе си и да разпита Даниела за смъртта на баща й.

Зад стените моравата бе обширна. Айзък лесно приземи „Орела“. Няколко пазача изтичаха, за да разберат какво става. Появи се и доктор Райдър, който ги поздрави с усмивка, зад която се криеше явно неудоволствие да ги види.

— Впечатляващо пристигане, господин Бел.

— Дойдохме на посещение на госпожица Ди Векио.

— Разбира се, господин Бел. Ще й трябва малко време да се приготви.

— Изведете я навън. Мисля, че ще й хареса свежият въздух.

— Както желаете. Ще я доведа скоро.

Анди гледаше зданието и малките му зарешетени прозорчета.

— Онзи мъж не ви харесва — отбеляза той.

— Не, не ме харесва.

— Но ви се подчинява.

— Няма избор. Знае, че познавам банкера му. А и знае, че ако падне и косъм от главата на Даниела, ще му направя лицето плоско.

Бел веднага забеляза, че бялата рокля, с която излезе Даниела, е чисто нова. Веднага след това разбра, че за нея Анди Моузър е малко братче, а не потенциален любовник. Бел се отдръпна, за да могат да се видят на спокойствие. Анди нямаше представа какво да каже.

Бел му помогна:

— Анди, защо не покажеш на Даниела какво си направил с машината на баща й?

Анди ентусиазирано се зае със задачата, а Даниела обикаляше заедно с него около самолета, охкаше, ахкаше и галеше плата.

— Много подобрения — обяви тя накрая. — Още ли е своенравен, господин Бел?

— Анди го е превърнал в агънце — каза Бел. — Повече от веднъж този самолет ми спасява живота.

— Не знаех, че вече знаете да летите.

— Още се учи — мрачно отбеляза Анди.

— Баща ви е построил чудесна машина — каза Бел. — Изключително силна. Онзи ден една укрепваща жица се повреди и останалите успяха да компенсират напрежението.

— Еластико! — възкликна Даниела.

— А баща ви беше ли еластико като самолета си? — внимателно попита Бел.

Големите й очи се озариха от щастливи спомени.

— Като биля. Индийска гумена топка. Римбалцаре! Направо отскачаше.

— Шокирахте ли се, когато разбрахте как е умрял?

— Че се е самоубил? Не. Ако опъваш един ластик твърде много и твърде често, той ще се разкъса. Човек се разкъсва, когато твърде много неща се объркат. Но преди беше римбалцаре. Джозефина моноплана на Челере ли пилотира в състезанието?

— Да.

— Как се справя?

— Изостава с цяло денонощие.

— Брава! — Даниела се усмихна.

— Изненадах се да науча, че Марко има още една машина в състезанието. Голям биплан с два двигателя.

Даниела се подсмихна подигравателно:

— Откъде мислите, че е откраднал и него?

— От баща ви?

— Не. Марко открадна биплана от един блестящ студент, с когото се сприятели в Париж на техническото изложение по аеронавтика и автомобилен дизайн.

— Как се е казвал?

— Сикорски.

— Руснак?

— Отчасти руснак, отчасти поляк.

— Познавала ли сте го?

— Баща ми изнесе лекция на изложението. Познавахме всички.

— А познавате ли Димитри Платов?

— Не.

— А баща ви?

— Никога не съм чувала това име.

Бел се зачуди дали да й зададе още един въпрос. Какво още можеше да научи за самоубийството на баща й, което да си струва болката, която този въпрос би й причинил? Или да разчита на Джеймс Дашууд да изрови нещо от Сан Франциско? Анди го изненада, като пристъпи близо до него и промърмори през стиснати устни:

— Стига! Остави я на мира!

— Даниела? — започна детективът.

— Да, господин Бел?

— Марко Челере е убедил Джозефина, че той е изобретил самолета.

Ноздрите й се разшириха, а очите й проблеснаха гневно.

— Крадец!

— Чудя се не бихте ли могла да ми дадете… аргументи, за да я убедя в противното?

— Какво я интересува нея?

— Усещам безпокойство у нея. Съмнение…

— Какво значение би имало, дори да я убедите?

— Душата й е честна.

— И много амбициозна, както знаете.

— Не бих вярвал на всичко от вестниците. Конкурентите на Престън Уайтуей едва наскоро започнаха да подкрепят начинанието му.

Даниела направи яден жест към стената.

— Никакви вестници не чета тук. Казват, че вестниците ще ни объркат.

— А откъде знаете, че Джозефина е амбициозна?

— Марко ми каза.

— Кога?

— Фукаше се, точно преди да го намушкам. Казваше, че била амбициозна, но той бил още по-амбициозен.

— Още по-амбициозен? Тя иска само да лети. А какво иска той? Пари?

— Власт! Марко не се интересуваше от пари. Искаше да е принц, крал! — Тя тръсна глава и избухна в гневен смях: — Крал на жабите!

— А какво има в машината на Джозефина, което би могло да е изобретение само на баща ви?

— Защо ви интересува?

— Карам самолет, създаден от баща ви. Разбрах доста неща за гения на баща ви и за уменията му, може би дори за мечтите му. Не мисля, че трябва да му бъдат откраднати, особено след като самият той не може да ги защитава. Може ли да ми дадете нещо, с което аз да го защитя?

Даниела затвори очи и сбърчи чело.

— Разбирам — каза тя. — Нека помисля… Вижте, вашият моноплано… той е от по-късно. След като Марко направи копието си. Марко е като попивателна. Помни всичко, което види, но никога не ражда собствени идеи. Затова моноплано на Марко няма подобренията, които баща ми е поставил в твоя.

— Какво например? Какво е подобрил? Какво е променил?

— Алетони.

— Но те изглеждат еднакво. Сравних ги.

— Погледни пак. По-отблизо.

— Какво да погледна.

— Кардине. Как го казвате? Ос. Шарнир! Виж как алетоните са свързани със самолета ти. После погледни тези на Джозефина.

Бел видя стреснатото лице на Анди Моузър.

— Какво има, Анди?

— Момчетата казваха, че алетоните й били много халтаво закрепени. Щифтовете били твърде малки. Затова алетонът се е откачил.

Бел закима.

— Благодаря ви, Даниела — рече той, доволен от посещението. — Трябва да вървим. Добре ли се отнасят с вас?

— По-добре, грация. И имам адвокат. — Тя се обърна към Анди и му се усмихна ослепително. — Благодаря, че ме посети, Анди! — Анди я сграбчи в прегръдка и я стисна здраво. Даниела завъртя очи и каза: — Анди, когато някоя дама ти подаде ръка, по-добре да целунеш ръката.

Бел рече:

— Анди, приготви машината за излитане. Ще съм там след минутка. — Изчака Анди да се отдалечи и се обърна към Даниела. — Трябва да ви попитам нещо.

— Какво?

— Била ли сте някога влюбена в Марко Челере?

— В Марко ли? — Тя се засмя. — Шегувате се!

— Никога не съм го срещал и…

— Бих обикнала морски таралеж, преди да обикна Марко Челере. Отровен морски таралеж. Нямате представа колко е коварен. Лъжите за него са като въздуха. Сплетничи, преструва се, краде. Той е труфаторе.

— Какво е труфаторе?

— Имбролионе.

— А това какво е?

— Импосторе! Дефраудаторе!

— Професионален мошеник — отгатна Бел.

— Какво е това? — попита тя.

— Човек, който си играе с доверието на хората. Крадец, който се преструва, че ти е приятел.

— Да! Това е Марко Челере. Крадец, който се преструва, че ти е приятел.

Пъргавият ум на Бел заработи на висока скорост.

Убит крадец с изчезнало тяло беше един тип загадка. Убит професионален измамник с изчезнало тяло беше съвсем друго. Особено, след като Хари Фрост му изкрещя, огорчен: „Не знаеш какви ги вършеха.“

Нито пък ти, Хари Фрост, мислеше си Бел. Не и докато не си опитал да убиеш Марко Челере. Затова не си убил първо Джозефина. Не си искал да я убиваш изобщо. Това извратено щение се е появило едва по-късно, когато си научил нещо, което ти се е сторило още по-лошо от изневярата.

Бел сякаш имаше криле. Посещението си струваше и още как. Макар още да не знаеше какво са кроили Марко и Джозефина, беше сигурен, че Хари Фрост знае. А на глас каза:

— Джозефина ми каза, че сте ридала, задето Марко ви е откраднал сърцето.

Не се изненада от отговора на Даниела.

— Сигурно Марко й е разказал тази лъжа. Никога не съм срещала момичето.

Даниела помогна на Бел и Анди да избутат „Орела“ до далечния край на моравата и да го обърнат по посока на вятъра. Даниела стискаше една от дъските, за които бяха прикрепени колелата на машината, а Анди завъртя витлото, след което бързо изтича в кабината. Даниела беше силна, забеляза Бел и знаеше какво да се прави със самолет.

Детективът прелетя над стената на приюта и последва железопътните релси до пресечката с маршрута на Централната нюйоркска железница, след което пое към гарата на Касълтън на Хъдсън. Когато премина високо над главната улица, видя впрягове от бели коне, дърпащи пожарни коли, а на слънцето блестяха инструментите на спретнат духов оркестър.

Духовият оркестър на пожарната се движеше напред по улицата и водеше цяла тълпа към ливадата, където поправяха машината на Джозефина. Подминаха едно тухлено училище, чиито врати се отвориха широко и оттам се изляха стотици деца, за да се присъединят към парада. Явно хората са чули новината, осъзна Бел. Целият град бе излязъл да посрещне момичето — хората нямаше да се поберат на полето.

Бел ускори към целта, бързо се приземи и изтича да предупреди детективите си.

— Целият град пристига при Джозефина. Пуснали са децата от училище. Ще сме тук цяла нощ, ако не тръгнем веднага.

23.

Джозефина се засуети.

— Бързо, бързо! — викаше тя на механиците си.

— Ще те закарам до пътя — каза Бел. — Поговори им. Нека те видят, за да не задръстят полето.

— Не — каза тя. — Не искат да видят мен, искат да пипнат машината. Видях какво е миналата година в Калифорния. Децата си пишеха имената по крилете и бодяха с моливи плата.

— И родителите им ще са с тях.

— Родителите бяха още по-зле. Късаха части за сувенири.

— Ще им препреча пътя — каза Бел.

Той изпрати ролс-ройса и флайъра да пресекат пътя на парада — временно решение, защото развълнуваната тълпа просто щеше да ги заобиколи. Премести „Орела“ си напред, за да отвлече вниманието на хората.

Момченца, избързали пред парада, прескочиха браздата, която делеше пътя от ливадата. Бел разбра, че няма как да спре децата, които нямаха понятие от опасностите на въртящите се перки.

Когато изглеждаше, че ще препречат пътя на Джозефина, всички вдигнаха глави.

Бел чу рев, който трудно можеше да се обърка — шестцилиндров „Къртис“. Баронет Едисън Сидни Мартин премина над тях с яркосиния си самолет, който Бел видя за последно във водите на нюйоркското пристанище.

— Този мъж — възкликна Анди — има девет живота!

Джозефина пусна гаечния ключ и скочи на своя „Челере“.

Момчетата се заковаха на място и зяпнаха небето.

Двата жълти моноплана на земята им се бяха стрували олицетворение на великолепието. Ала гледката на летяща машина, която лети, бе още по-забележителна.

— Завърти! — извика Джозефина.

Двигателят нададе вой. Механиците, крепящи крилете, обърнаха самолета по посока на вятъра, Джозефина набра скорост и се издигна в небето. Беше само на косъм от парада по посрещането.

На панаирната ливада Алтамонт в Олбъни се носеше упорита мълва за саботаж. Механиците на полето обсъждаха дали крилете на пушъра на сър Едисън Сидни Мартин са били умишлено отслабени. Бел отиде да потърси англичанина. Намери го, заедно със съпругата му Аби на прием в една жълта палатка, опъната до частния вагон на Престън Уайтуей.

Вестникарският магнат спря Бел и му прошепна нервно:

— Не ми харесват тези слухове. Колкото и странно да изглежда, май се борим и с втори лунатик, а не само с Хари Фрост. Искам да разследваш дали има убиец сред нас, или Фрост просто си го изкарва на всички.

— Вече започнах работа по въпроса — каза Бел.

— Искам постоянна информация по въпроса, Бел! Постоянна!

Бел се огледа, за да потърси нещо, с което да откачи Уайтуей от себе си.

— Кой е онзи привлекателен французин, който говори с Джозефина?

— Французин? Какъв французин?

— Онзи, атрактивния.

Уайтуей стремително си проправи път през гостите, за да застане собственически до Джозефина и да изгледа изпод вежди Рене Шевалиер, пилотът на блериото, който успя да я разсмее, въпреки несгодите й.

Бел се приближи до Едисън Сидни Мартин, поздрави го, задето отново е оцелял, и попита как така безглавият му пушър е паднал във водата.

— Едно от момчетата ми твърди, че открил дупка, издълбана в опорната греда на крилото. Гредата се пречупила, а после и самото крило не издържало.

— Саботаж?

— Глупости!

— Защо да са глупости?

— Смятам, че е била дупка, оставена от чеп в гредата, а някой конструктор я е подбрал, без да му мисли.

Макар че никога не биха си признали.

— Може ли да погледна?

— Боя се, че отплава, преди да извадят самолета от водата. Докато натоварим машината на шлепа, загубихме няколко парчета.

Бел намери механика, работещ по самолета на англичанина — беше американец от компания „Къртис“, който се подсмихна пренебрежително, когато чу теорията за чепа.

— Ако не е било това — попита Бел, — възможно ли е някой да е пробил дупката, без да иска и да я е покрил, за да скрие грешката си?

— Не!

— Защо не?

— Никой конструктор не би поел този риск. Биха си признали и биха платили от собствения си джоб, за да не пострада името им. Вижте, господин Бел, ако дърводелец прави къща и без да иска пробие дупка в някоя дъска, ще я запуши, ще боядиса отгоре и никой няма да разбере. Но подпорна греда на крило на самолет е съвсем друга работа. Всички знаем, че ако нещо там се счупи, машината полита като камък.

— Както и се е случило.

— Като нищо можеше да е убийство. Англичанинът има луд късмет, че изплава цял.

— Защо според теб настоява, че е било дупка от чеп?

— Баронетът е като девственица в бардак. Не може да си представи, че някой ще го нарани, за да спечели състезанието, както и не може да си представи, че някой ще иска да спечели заради парите. Все казва „победата е достатъчна награда“, освен когато не казва „самото състезание е наградата“. Момчетата направо откачат, като го чуят. Той, един вид, е над тия неща с титлата си и богатата си жена. Само че изобщо не е честно спрямо господин Къртис. Глен Хамънд Къртис никога не би позволил от фабриката му да излезе половинчат продукт.

— Пушърът бил ли е наблюдаван през нощта преди началото на състезанието?

— Да, заедно с всички останали в Белмонт парк. Само вашата пилотка имаше собствени пазачи, но чувам, че е заради ненормалния й съпруг.

— Тогава, ако нито дупка от чеп, нито греда, пробита по погрешка, биха излезли от фабриките „Къртис“, как смяташ, че се е озовала дупката там?

— Саботаж! — заяви категорично механикът. — Както казват всички. Някой е направил дупка, където няма да я видим. Където я е скривал я платът, я някоя сглобка. И с фармана му се случи, нали? А и вижте какво стана с двигателя на Платов. Всичко това беше саботаж, нали?

— Беше — съгласи се Бел.

— Само дето нещо не виждам връзката между тях и лудия съпруг на Джозефина. А вие виждате ли, господин Бел?

Бел подаде два долара на механика.

— Ето, купи на момчетата по нещо за пиене.

— Не и докато не стигнем Сан Франциско. Отсега нататък ще спим трезви като краставички под пушъра. По един от нас ще будува по цяла нощ.

Бел се замисли върху смущаващия факт, че от трите саботажа само един можеше да се свърже пряко с Хари Фрост. Три саботажа, откакто състезателите се бяха събрали на Белмонт парк. Сър Едисън Сидни Мартин два пъти, а веднъж Платов и горкия механик Джъд.

Първата катастрофа на баронета бе очевидна част от плана на Хари Фрост. Но как да уличи Фрост във второто нападение на англичанина? Какво би спечелил той от това? А от дерайлиралият двигател на Платов? Нима Фрост се бе прицелил в цялото състезание? На този етап в това нямаше логика. Фрост бе твърде целеустремен, за да разпилява така силите си. Той със сигурност би се концентрирал само върху убийството на жена си, което само по себе си щеше да опетни необратимо състезанието на Престън Уайтуей.

Но защо някой, който не работи за Фрост, би унищожил двигателя на Платов? И защо бе предизвикана катастрофата на пушъра?

Най-вероятният отговор беше един: за да бъде елиминиран силен състезател.

Кой би се облагодетелствал? В ума на Бел се въртяха три възможности, две вероятни и една странна, но не и възможна. Саботьорът може би беше участник — един от летците — и елиминираше най-силните си съперници. Или комарджия, опитващ се да промени залозите, като се отърве от фаворитите. Или, странно, но възможно — самият спонсор на състезанието в опит да привлече внимание към него.

Най-вероятно бе да е участник. Петдесет хиляди долара беше огромна награда, повече пари, отколкото човек може да спечели на обикновена работа за цял живот.

От друга страна, парите, заложени в течение на надпреварата, щяха да са многократно повече от тези при конно надбягване. Хората от занаята, като Джони Мъсто, можеха да ги приберат за себе си.

И накрая оставаше самият Престън Уайтуей. Бел не можеше да не си спомни думите му, че най-хубавото, което би се случило на надпреварата, би било някой от мъжете участници да се разбие, преди да достигне Чикаго.

— Естествен подбор на състезателите — бе казал той със студен тон, — ще го превърне в сблъсък само между най-добрите летци срещу смелата мъжкарана Джозефина.

Може би вариантът беше твърде неправдоподобен. Ала дали бе под достойнството на Престън Уайтуей да стори нещо такова, за да продава вестници? Истината, фактите и моралът не го бяха спрели да започне война с Япония заради Големия бял флот. Нито пък го бяха спрели да не използва потапянето на бойния кораб „Мейн“, за да подпали Испано-американската война.

Джозефина Джоузеф изостана още повече по време на отсечката Олбъни-Сиракюз, след като набързо поправеният алетон заяде и трябваше да заменят цялата му рамка. След това изгуби още половин ден между Сиракюз и Бъфало, когато гръмна един от цилиндрите на двигателя й.

Айзък Бел я успокои, че не е единственият участник с проблеми. Вече три самолета бяха извън състезанието. Един голям „Воазин“ се бе оплел фатално в оградата на пасбище, а един бърз „Амброаз Гупи“ биплан се разглоби, когато неочаквано течение го запрати в горичка малко преди полето, където се бе опитал да се приземи. Солидният Рене Шевалиер пък падна в изкуствения канал Иъри в Пенсилвания и блериото му ставаше вече само за подпалки, а той почти се удави в плитките води, неспособен да се крепи на двата си счупени крака.

Джозефина, която бе станала доста въздържана, откакто напуснаха Белмонт парк, го изненада приятно с една от ярките си усмивки.

— Благодаря ти за подкрепата, Айзък. Сигурно трябва да се благодаря, че още не съм си строшила нищо.

Бел нае трети механик — умело чикагско момче на име Юстъс Уийд, загубил работата си след катастрофата на воазина — за да поддържа „Орела“. Това даде на Анди време да проучи причините за всеки от трите нови инцидента, търсейки следи от саботаж. Като син на полицай, Анди събра доказателствата внимателно и докладва, че освен падането на Едисън Сидни Мартин повечето инциденти имат логично обяснение, несвързано със саботаж. Каза, че би могъл да направи изключение за Шевалиер, но не бе сигурен, тъй като ключовите части от машината бяха на дъното на канала Иъри.

Бел продължи с разпит на механиците. Кой е приближавал машината? Кой е влизал в хангарния им вагон? Някакви непознати? Никой не помнеше нищо нередно. Понякога механиците намираха какво да покажат на агентите от „Ван Дорн“ счупена опорна греда, смачкана тръба за гориво, изкривена укрепваща жица — а понякога нямаше нищо.

Престън Уайтуей не спираше да мели на главата на Бел, че „сред нас има убиец“. Бел не говореше много, защото още не можеше да се освободи от съмнението, че това може и да е Уайтуей — не точно убиец, а хладнокръвен саботьор, незачитащ живота на пилотите.

Участниците продължиха на запад, а катастрофите зачестиха. Летците правеха грешки или ставаха жертви на неочаквани пориви на вятъра. Някои машини се повреждаха, така че бавеха пилотите с часове. Здравият червен биплан на Джо Мъд пускаше толкова много масло, че цялата предна част на машината бе почерняла. Това почти го уби, когато маслото се подпали над Бъфало. Мъд имаше повече късмет от Чет Бас. Райт флайърът на Бас поднесе настрани, докато се приземяваше в Иъри, Пенсилвания, и го изхвърли на десет метра встрани от машината.

Бел се заслуша внимателно в разгорещените дискусии, които последваха. Бас щеше да изгуби два дни в болницата с мозъчно сътресение, което накара летците и механиците да обсъдят дали да не монтират колан, за да не падат пилотите от кабините. Един австрийски аристократ, който летеше с моноплан „Пискоф“ се присмя на „страхливата“ идея. Мнозина се съгласиха с него. Но Били Томас, шофьорът на състезателни коли, доказал смелостта си многократно по пистите, преди да се научи да кара туин пушъра на синдиката Вандербилт, обяви, че австриецът може да върви по дяволите и че ще си сложи колан.

В същия ден, когато го стори, един мощен порив захвърли пушъра му в железопътна семафорна мачта върху една сигнална кула. Самолетът рикошира в двайсетина телеграфни жици и се вряза през прозорците на втория етаж на сигналната кула.

Коланът на Били Томас го задържа в кабината на разрушената машина, но от спирачната сила коженият ремък така силно притисна тялото му, че разкъса няколко вътрешни органа. Били Томас бе вън от състезанието.

Разговорите същата нощ на панаирната ливада в Кливлънд се въртяха около идеята за еластични колани. Механиците се заеха с плътните гумени ленти, с които се прикрепваха колелетата на самолетите към конструкцията.

Австрийският аристократ още се присмиваше на идеята. На следващия ден вятърът рязко наклони неговия „Пискоф“ и той падна от моноплана си от четиристотин метра над Толедо, Охайо. На погребението му Едисън Сидни Мартин обяви, че съпругата му „бурно“ е настоявала да си сложи колан.

В самолетите на Джозефина и Бел пилотската седалка бе по-навътре във фюзелажа и шансът да изпаднат бе по-малък. Джозефина пренебрегна молбите на Престън Уайтуей да носи колан. Била оцеляла от катастрофа с горящ биплан и я било страх да не остане приклещена в кабината.

По идея на Мариан Айзък Бел нареди на Анди да прикрепи с гумени ленти един широк колан от мотоциклет. До една от гумените ленти бе поставен остър като бръснач ловджийски нож.

Никой не знаеше нищо за Хари Фрост, откакто бе избягал от Айзък Бел под кейовете на Уийхоукън.

Бел подозираше, че Фрост чака състезанието да стигне Чикаго. От там бе започнал яркия си възход към престъпните върхове. Никъде другаде на континента Фрост нямаше толкова много връзки с криминални банди и корумпирани политици, както там. Никъде другаде нямаше такава власт над полицията.

Само опитай, мрачно си помисли Бел. Агенция „Ван Дорн“ също бе създадена в Чикаго. И детективите й познаваха града като петте си пръста. В Гари, Индиана, състезанието бе спряно заради бури по бреговете на езерото, а синоптиците предвиждаха, че лошото време ще продължи поне няколко дни. Бел тръгна към Чикаго, за да разучи положението в града.

— Ако опита нещо тук, ще го надвием — закле се Бел на Джоузеф Ван Дорн, докато говореха по телефона.

Бел се намираше в чикагския офис на агенцията, а Ван Дорн — във Вашингтон. Шефът му му напомни да действа трезво.

Бел смени темата и заговори за саботажите. Ван Дорн го изслуша внимателно и отбеляза:

— Трудното при този тип разследване е, че летящите машини се разбиват лесно и без чужда помощ.

— Само че — отвърна Бел — в случаите на Едисън Сидни Мартин, Рене Шевалиер и дори Чет Бас се разбиват най-добрите. Само някой да се откъсне от останалите и нещо се обърква.

— Стив Стивънс още не се е разбил. В „Уошингтън пост“ пише, че засега той води.

— Джозефина го настига.

— Колко си заложил на нея?

— Достатъчно, за да си отворя собствена детективска агенция, ако спечеля.

Вестниците бяха започнали да обръщат внимание на факта, че летец, по-тежък от президента Тафт, лети по-бързо от два пъти по-леки мъже и три пъти по-леко момиче.

— Според вестника — позасмя се Ван Дорн, — конят победител май ще излезе бик.

Бел също беше чел.

„От Ню Йорк до Чикаго за седем дни?“, развълнувано питаше „Дилейн дилър“, преди времето да се намеси и да обуздае прекомерния оптимизъм. „Полет чудо! Възедрият памуков плантатор още води!“

— Трябва да признаеш Уайтуей — каза Ван Дорн. — Този Стивънс е същински П. Т. Барнъм18. Цялата страна говори за състезанието. Сега, когато другите вестници нямат избор, освен да го отразяват, започват да подкрепят свои си фаворити и да очернят конкурентите. Всеки има мнение. Журналистите от спортните страници казват, че Джозефина няма как да спечели, защото жените не били издръжливи.

— Букмейкърите са съгласни.

— Републиканските вестници казват, че работници не бива да се издигат над положението си, а още по-малко да се издигат в небето. Социалистическите вестници искат аристократите да си стоят на земята, защото въздухът принадлежал на всички. Всички се дивят на приятеля ти Едисън Сидни Мартин и го наричат „британската котка“, задето все оцелява от катастрофите.

— Както каза Уайтуей, публиката обича аутсайдерите.

— Ще взема влака — каза Ван Дорн. — Ще се видим в Чикаго. Междувременно, Айзък, имай едно наум: работата ни е да пазим Джозефина, със или без саботажите, за които говориш.

— Връщам се в Гари. Времето скоро би трябвало да се оправи.

Бел затвори телефона и се замисли. Макар да обеща да се занимава само с пряката си задача, не можеше да не обърна внимание на фактите, които показваха, че се случва нещо повече от атаките на Хари Фрост срещу Джозефина. Имаше и нещо друго, нещо може би по-голямо, по-сложно и по-страшно от разярен съпруг с влечение към убийство. Имаше още работа за вършене. Бел не само трябваше да спре Хари Фрост, но трябваше да разгадае и престъпление, за което не знаеше почти нищо.

24.

Айзък Бел прати телеграма на Дашууд в Сан Франциско, като му повтори нареждането си да се разрови в самоубийството на Ди Векио. Също така искаше да знае какво е правил Марко Челере, веднага след пристигането си от Италия.

Съобщението му хвана Дашууд в един от редките моменти, когато упоритият млад детектив нямаше спешен случай. Дашууд отвърна незабавно.

Айзък Бел прочете телеграмата два пъти.

— Преводач?

Джозефина му беше казала, че й е било трудно да си говори с Марко Челере. Не можела да разбере акцента му.

Госпожице Джозефина, помисли си с усмивка Бел. Какво сте намислила? Може би сте искала да разсеете подозренията в изневяра? Уверявала сте новия си благодателе Престън Уайтуей и суровата му майка, че сърцето ви е чисто? Или сте покривала Марко Челере?

Когато детектив Джеймс Дашууд чу началните трели на арията „Челесте Аида“ да се носят сред мъглите в залива на Сан Франциско, той се обърна към монахините, които водеше със себе си:

— Пристигат.

— Защо рибари ще пеят Верди? — попита игуменката, хванала здраво под ръка красивата млада послушница, която говореше италиански.

Дашууд ги бе завел на новия рибарски пристан, където ги обграждаше вода, която не се виждаше. Хладната влага се усукваше около тях и мокреше бузите им.

— Рибарите пеят, за да разпознаят лодките си в мъглата — отвърна слабият, младолик Дашууд. — Или поне така са ми казвали, макар че според мен си улесняват навигацията, като слушат ехото от брега.

Той лесно си бе намерил преводач. Сан Франциско беше пълен с италиански имигранти, напуснали бедната си пренаселена родина. Ала досега не бе успял да си намери такъв, с когото биха разговаряли затворените, уплашени рибари от Стария свят.

Учители, вносители на зехтин и сирене, дори един мъж от шоколадовата фабрика до пристана се сблъскаха със стена от мълчание. Този път, надяваше се Дашууд, щеше да е по-различно. Игуменката се бе съгласила да доведат момичето при рибарския пристан, за да превежда въпросите на детектива и отговорите на рибарите, но едва след като Дашууд бе представен от абата на богат крайбрежен манастир, с когото младият детектив се запозна по време на разследването на случая със Саботьора. Дашууд също така обеща да дари почти абсурдно голяма сума на женския манастир.

Пеенето се усили. Корабни сирени избумтяха в басов контрапункт, включиха се и свирки на шлепове, докато плавателните съдове внимателно си търсеха пътя към невидимото пристанище. Мъглата оредяваше и се сгъстяваше в носени от бриза парцали. Дългият черен корпус на четиримачтов кораб ненадейно се показа и също толкова внезапно изчезна. Подмина ги и висок параход, прозрачен като призрак, и също изчезна. После се показа зелена лодчица с триъгълно платно.

— Ето ги — каза Дашууд. — Пиетро и Джузепе.

— Кой е едноръкият? — попита игуменката.

— Джузепе. Откъснала му я акула. Или рибата дявол.

Красивата Мария се прекръсти. Дашууд й каза успокоително:

— Така наричат октопода.

Детективът толкова често бе посещавал рибарския пристан, че някои го смятаха за купувач на риба на едро. Джузепе обаче му се намръщи с досада. Когато погледът му попадна върху черните роби на монахините, той се прекръсти и побутна Пиетро, който се готвеше да усуче въже около един кнехт. Пиетро също се прекръсти.

Добро начало, помисли си Дашууд. Поне не го замерваха с рибешки глави както при предния му опит.

— Какво искате да ги пита Мария? — попита игуменката.

— Първо, истина ли е, че на улицата до квартирата си са чули спор между двама изобретатели на летящи машини?

— А ако са чули?

— О, със сигурност са чули. Но искам да ги убедим, че не им мисля злото и всъщност се опитвам да поправя една злина, която няма нищо общо с тях.

Игуменката — прагматична ирландка, която бе успяла да вдигне манастира на крака след неотдавнашното тежко земетресение и пожари и дори да приюти монахини като Мария, чиито манастири се бяха сринали, каза:

— Мария ще се измъчи да ги убеди дори в половината от всичко това, детектив Дашууд.

След три дни на силни ветрове и дъжд, участниците във въздушната надпревара на Уайтуей се издигнаха във въздуха от разкаляните полета на Гари, Индиана, с надеждата да стигнат оръжейната база на Илинойската национална гвардия в Чикаго, преди да започне нова буря. На скамейките, издигнати край широкия параден площад на базата, нетърпеливите зрители обаче бяха уведомени, че мълнии и гръмотевици отново са принудили летците да се приземят, този път в Хамънд.

За да успокои донякъде тълпата, петдесетчленният оркестър на Националната гвардия засвири модни шлагери. Местните пилоти полетяха с ранни модели на „Райт флайър“, за да ги забавляват, опитвайки се да пускат гипсови „бомби“ върху „боен кораб“, нарисуван насред площада с тебешир. Паважът бе осеян с парчета гипс, когато по мегафона най-сетне дойде съобщение, че небето над Хамънд се е прояснило и състезателите отново летят.

Час по-късно някой извика:

— Тук са!

Всички вдигнаха очи към небето.

Един по един самолетите заприиждаха. Водеше белият биплан на Стив Стивънс. Той обиколи стената на подобната на крепост база и после заподскача по паветата на площада, докато двете му витла вдигаха облак от гипсов прах. Отряд войници в официални униформи отдадоха чест, а почетна стража стреля във въздуха.

Двама мъже от охранителните служби на „Ван Дорн“, които пазеха покрива на базата, се бяха привели напред в стрелковите гнезда и гледаха небето.

Зад тях от надстройката над стълбището тихо се появи широкоплещест едър мъж, заобиколи един прозорец на покрива, още една надстройка, която скриваше асансьорния механизъм и се промъкна по-близо.

— Ако бях Хари Фрост — простърга гласът му, — вие, момченца, щяхте да сте мъртъвци.

Охранителите се обърнаха стреснато и видяха „самия него“, мрачния като буреносен облак господин Джоузеф ван Дорн.

— И психопатът щеше да може след това да убие дамата летец, за чиято охрана ни плащат толкова добре.

— Съжаляваме, господин Ван Дорн! — разкаяно увеси нос Майлаго.

Люис имаше оправдание.

— Мислехме, че Националната гвардия охранява собствените си стълбища.

— Неделните войничета от Националната гвардия — подигравателно изсумтя бесният Ван Дорн — идват от къщите на мамчетата си, за да защитават Чикаго от стачкуващи работници и нашественици от Канада. Не биха познали Хари Фрост, ако го срещнат. Нито пък ще могат да се справят с него. Затова сте тук!

— Да, сър, господин Ван Дорн — отвърнаха двамата младежи в хор.

— Имате ли плакати?

Двамата извадиха плакатите на Хари Фрост, с и без брада.

— А пистолети?

Отвориха палтата си и му показаха револверите си.

— Не се отпускайте! Наблюдавайте стълбите!

Долу на площада Марко Челере, маскиран като Димитри Платов, стоеше рамо до рамо с механиците, пристигнали по-рано с помощните влакове. Те наблюдаваха нервно небето за нови знаци на приближаваща буря.

Челере изръкопляска въодушевено, когато Стив Стивънс се приземи пръв — най-малко това се очакваше от Платов. Ала през цялото време, докато се усмихваше и пляскаше, си представяше флотилии от летящи машини, косящи войниците с картечници и сриващи базата с динамит от небето.

25.

Небесната касапница, за която бленуваше Марко Челере, щеше да има нужда от още несъздадени летящи машини. Тези небесни бойни кораби щяха да имат два или три, дори четири двигателя на огромни криле и да пренасят много бомби на дълги разстояния. По-малки и маневрени машини щяха да ги съпътстват и да ги пазят от контраатака.

Челере беше напълно наясно, че идеята му не е нова. Художници визионери, както и хладнокръвни воини отдавна си фантазираха за бързи въздушни кораби, способни да носят много пасажери или бомби. Но чуждите идеи бяха като въздух и вода за него. Той беше попивателна, както му изкрещя веднъж Даниела Ди Векио. Крадец и попивателна.

И какво, ако Димитри Платов, измисленият руски механик на самолети, майстор на части и конструктор на термодвигатели, бе неговото единствено оригинално творение? Италианската поговорка казваше: „Нуждата е майка на изобретателността“. Марко Челере имаше нужда да унищожи летящите машини на съперниците на Джозефина, за да може тя да спечели с неговата. И кой би свършил тази работа по-добре от добродушния, отзивчив Платов?

Челере наистина бе великолепен майстор на части, с необичаен талант да си представи готовия продукт, още преди да започне работа. Тази дарба го бе отличила от обикновените механици и шлосери, когато на дванадесет стана чирак в бирмингамска работилница — позиция, която баща му, сервитьор имигрант, му осигури, като съблазни съпругата на собственика. С парче метал на струга пред себе си, другите момчета виждаха… ами, парче метал. Но Марко можеше да види завършената част, още преди да започне да върти метала. Сякаш виждаше какво трябва да излезе наяве от безформената буца.

Освобождаването на тази форма бе просто — само трябваше да премахне излишъка.

Това важеше и в живота. Още в първия моноплан на Ди Векио той видя себе си, Марко Челере, който печели договор за военни самолети, с които Италия да победи архиврага си, Турция, и да спечели колониите на Османската империя в Северна Африка.

Скоро след като изкопираната от него машина се разби, той видя втория си шанс, стаен в луксозния влак, спрял в Сан Франциско за първата калифорнийска Авиационна среща. От там слязоха Хари Фрост и малката му невяста. Изумително богатата двойка — тежкият бомбардировач и маневреният му ескорт — по-богата от краля на Италия, му даде втора възможност да се опита да продаде военните машини на бъдещето.

Джозефина, отчаяно искаща да лети и закопняла за обич, бе прелъстена лесно. Изключително наблюдателна, решителна и смела във въздуха, на земята тя бе лесна плячка. Там решителността й се превръщаше в импулсивност и момичето изглеждаше странно неспособно да предвиди последствията от действията си.

И ето, че се появи и състезанието, където щеше да стане ясно, че неговите самолети са най-добри. Трябваше да бъдат! Беше копирал от най-добрия. Не се съмняваше, че с летателните си умения Джозефина ще спечели, подпомогната и от неговите умения като саботьор. Победата щеше да върне доверието на италианската армия у него. Щяха да забравят досегашните провали, а бойните му самолети ще унищожат Турция и ще спечелят северноафриканските колонии.

В далечината се появиха две жълти петънца: Джозефина и Айзък Бел точно зад нея, като овчар. Тълпата започна да скандира:

— Джозефина! Джозефина!

Уайтуей е гений, помисли си Челере. Тълпата наистина обичаше своята Летяща любима. Щом Джозефина спечелеше купата „Уайтуей“, целият свят щеше да знае името й. И всеки генерал щеше да знае с чия машина е спечелила славата си.

Ако Стив Стивънс успее да завърши състезанието, още по-добре — Челере щеше да продава и тежки бомбардировачи. Това обаче беше голямо „ако“. Неконтролируемите вибрации, породени от липсата на синхрон в двата двигателя, можеха да направят машината на парчета. Ако Стивънс се разбие, преди да финишира, Челере щеше да го отдаде на теглото на фермера, както и на слабите му пилотски умения. Трябваше да признае пред себе си, че младият Игор Сикорски би разрешил проблемът с вибрациите, но това не бе по силите на Челере.

А и вече бе твърдо късно да открадне идеите на руснака.

Ако само термодвигателят, който купи в Париж, бе проработил… но и това се оказа отвъд способностите му.

Мъжете от охранителните служби на „Ван Дорн“, които пазеха покрива на базата, старателно наглеждаха вратата към стълбището, както ги предупреди шефът им, макар че всеки възглас привличаше вниманието им към парадния площад и скамейките, както и към приземяващите се самолети.

Но сега и двамата лежаха в безсъзнание в краката на Хари Фрост, хванати неподготвени от юмруците му чукове, след като бе изскочил не от надстройката на стълбището, а от тази на асансьора, където се бе скрил още сутринта.

Фрост закрепи далекобойната си пушка на парапета и изчака търпеливо главата на Джозефина да изпълни кръгчето на телескопичния му мерник. Летеше право към него, готова да обиколи базата, както трябваше да направи според правилата. Виждаше я през размазаните очертания на свистящите перки. Нямаше да е толкова удовлетворяващо, колкото да я удуши, но вандорнците не му даваха възможност да се приближи. Така че трябваше да действа според ситуацията. А и мерникът правеше така, че сякаш стояха един срещу друг на масата за вечеря.

Още щом Айзък Бел видя набраздените камъни на парапета, той натисна рязко напред контролната ръчка и накара „Орела“ да се спусне. На онзи покрив самият той би устроил засада, ако бе на мястото на Фрост. Правилата изискваха Джозефина да прелети толкова близо, че Фрост можеше да я удари и с камък, ако иска.

Направлявайки машината си с дясната ръка, Бел завъртя с лявата ремингтъна. Видя стреснатото изражение на лицето на Джозефина, когато профуча покрай нея. Отпред на парапета проблесна стомана. Зад проблясъка огромният силует на Хари Фрост се прицелваше в жълтия самолет на Джозефина.

Тогава Фрост видя връхлитащия го „Американски орел“.

Завъртя цевта по посока на Бел и стреля. На покрива на базата можеше да е още по-точен, отколкото бе на корабчето. Двата куршума пробиха фюзелажа точно зад кабината и Бел осъзна, че само изключителната скорост на спускането му го е спасила.

Сега беше негов ред. Изчака витлото да спре да му пречи и натисна спусъка на ремингтъна. В лицето на Фрост полетяха каменни късчета, той изпусна пушката и падна назад.

Айзък Бел обърна „Орела“ рязко — твърде рязко — усети, че ще започне да се превърта, коригира движението, преди да изгуби контрол и отново атакува.

Фрост прескочи падналите детективи и се затича по покрива. Пушката му лежеше, където я бе изпуснал, а той притискаше ръка към окото си. Бел стреля два пъти. Единият куршум натроши стъклото на надстройката при асансьора. Другият закачи петата на Фрост.

Силата на 35-калибровия куршум събори едрия мъж.

Бел отново завъртя „Орела“, без да обръща внимание на писъка на вятър в опорните греди и зловещото скърцане, което се разнесе из контролната кабина.

Отново се спусна към сградата, за да довърши Фрост.

В другия край на покрива се отвори вратата на стълбищната надстройка. Показаха се войници с пушки и се подредиха ветрилообразно, тъй че Бел не можеше да стреля, без да рискува да уцели някой от тях. Фрост се скри зад асансьорната надстройка. Докато прелиташе, Бел видя убиеца да отваря вратата и да влиза.

Джозефина вече се беше приземила и имаше място за него. Той стори същото. Колелетата срещнаха паважа тежко, завъртяха самолета напреки и когато поднеслата опашка почти спря самолета, Бел скочи от него и изтича по предните стъпала на базата, като в движение извади пистолета си.

Почетна гвардия от войници в официални униформи му препречи пътя.

— „Ван Дорн“! — извика Бел на сержанта им. — В надстройката при асансьора има убиец. Последвайте ме!

Сержантът, ветеран от Морската пехота, обкичен с медали от Испано-американската война, затича веднага след детектива, като изкомандва хората си да го последват.

Вътрешността на оръжейната база беше огромно, подобно на катедрала място за упражнения, широко колкото цялото здание и на половината от дължината му. Касетъчният таван се издигаше до самия покрив. Бел се затича към шахтите на асансьора и стълбите. Вратите на асансьора бяха затворени, а медната стрелка, указваща къде се намира кабината, сочеше върха на шахтата.

— Двама да стоят тук! — нареди той. — Не го пускайте навън, ако кабината тръгне надолу. Останалите, след мен!

Той изкачи четирите етажа на бегом, следван от подрънкващите войници, стигна до покрива и пристъпи навън, точно когато Джо Мъд с рев обиколи сградата, на метри пред синия самолет на сър Едисън Сидни Мартин.

Бел изтича до надстройката на асансьора. Вратите бяха заключени.

— Стреляйте по ключалката.

Войниците погледнаха към сержанта си.

— Хайде! — нареди им той.

Шестимата мъже стреляха по три пъти във вратата. Когато се отвори, Бел се хвърли вътре с пистолет в ръка. Помещението по поддръжката бе празно. Той сведе поглед към решетестия под. Виждаше кабината, която още бе на върха на шахтата, точно под него. И тя беше празна.

Хари Фрост бе изчезнал.

— Къде е? — извика сержантът. — Не виждам никого. Сигурен ли сте, че сте го видял тук?

Айзък Бел посочи отворения капак в пода на кабината.

— Спуснал се е по кабела.

— Невъзможно. Няма как някой да се задържи за този намаслен кабел.

Бел скочи в кабината и погледна през отвора. С острия си взор забеляза две бразди в маслото, покрило стоманения кабел. Показа го на сержанта.

— Откъде, по дяволите, е намерил спирачно въже?

— Дошъл е подготвен — каза Бел, докато се прехвърляше от другата страна на кабината, за да поеме бегом по стълбите.

— Знаете ли кой е бил?

— Хари Фрост.

По лицето на стария войник пробягна страх.

— Преследваме Хари Фрост?

— Не се тревожете. Няма да стигне далеч.

— Чикаго е неговият град, господине.

— Както и нашият. А „Ван Дорн“ никога не се отказват.

26.

Същата вечер Айзък Бел паркира големия си „Пакард 30“ на един пистолетен изстрел разстояние от триетажното имение на улица „Диърборн“, в което се намираше клуб „Евърлей“, най-луксозния бордей в Чикаго. Нахлупи шофьорското кепе ниско над очите си и загледа след двама едри агенти на „Ван Дорн“, които изкачваха предните стълби. Не бяха от Чикаго и портиерите и управителите нямаше да ги разпознаят — носеха достатъчно скъпи дрехи, за да имат вид на клиенти, чието място бе там. Позвъниха. Тежката дъбова врата се отвори, въведоха детективите вътре и вратата се затвори зад тях.

Бел наблюдаваше тротоарите за полицаи и гангстери.

Движение до вирчето светлина на една от уличните лампи привлече вниманието му. Дребна фигура, младеж с омачкан костюм и бомбе се промъкна покрай светлината, без да навлиза в нея, а после прекоси тротоара, достатъчно близо, за да го разпознае Бел.

— Даш!

— Здравейте, господин Бел.

— Откъде, по дяволите, се появи?

— Господин Бронсън ми разреши да ви докладвам лично. Осигури ми безплатен превоз, само трябваше да охранявам експресния влак на Оувърленд експрес.

— Идваш точно навреме. Носиш ли си револвера?

Джеймс Дашууд извади един дългоцевен колт от кобура на рамото си.

— Ето го, господин Бел.

— Виждаш ли онези френски прозорци на балкона на третия етаж?

— Третият етаж, да.

— Онези стълби водят от балкона до покрива. Предпочитам да не се замесвам в публична престрелка с някого, който се опитва да избяга от стаята през онези прозорци. Виждаш ли облата дръжка?

Зрението на Дашууд бе достатъчно остро, за да може да фокусира едва видимата сред сенките петсантиметрова топка.

— Видях я.

— Ако помръдне, стреляй по нея.

Бел извади златния часовник от джоба си и проследи голямата стрелка с пръст.

— След двайсет секунди нашите хора ще почукат на вратата на онази стая.

След двадесет и три секунди дръжката се завъртя.

Дашууд, обучен от майка си — бивш стрелец в шоуто на Дивия Запад на Бъфало Бил — стреля веднъж.

Дръжката излетя от вратата.

— Скачай! — викна Бел. — Да чуем какво има да ни каже този приятел.

След няколко секунди агентите на „Ван Дорн“ излязоха от предната врата на бордея, крепейки помежду си един мъж, сякаш бе пиян и му помагаха да ходи. Бел премести пакарда до тях и те го вкараха на задната седалка.

— Осъзнавате ли кой съм аз? — фучеше той.

— Вие сте градски съветник Уилям Фоули, известен някога с прякора „Бил Бордея“, не толкова заради красивото си лице, колкото заради управленческите си умения в сферата на порока.

— Ще наредя да ви арестуват!

— Кандидатирал сте се за втори мандат с платформа, заклеймяваща бордеите.

— Съветникът носеше тези — каза единият детектив и показа на Бел два джобни пистолета, кама и кожена палка.

— Къде е Хари Фрост, Бил?

— Кой? — невинно се почуди Бил Фоули.

Като всеки успял чикагски престъпник, издигнал се до обществена длъжност, Фоули лесно разпознаваше детективите на „Ван Дорн“, особено когато седеше сред тях. Даваше му смелост знанието, че няма да го застрелят в някоя уличка или да го удавят в езерото Мичиган, за разлика от някои други организации в града.

— Хари Фрост? Никога не съм го чувал.

— Тази вечер харчеше парите му в най-скъпата къща за забавления в Чикаго. Пари, които ти е платил днес следобед, за да осребриш чек за пет хиляди долара.

Къде е той?

— Не ми остави адрес.

— Лошо за теб.

— Какво ще направите, ще ме предадете на шерифа? Който е чичо на жена ми?

— Както казах, шансовете ти за втори мандат зависят от това да се държиш прилично. Клиентът ни публикува вестници тук, които не би искал да те очернят, нали?

— Не ме е страх от вестниците на Уайтуей — подсмихна се Фоули. — Никой в Чикаго пет пари не дава за онова калифорнийско псенце, което…

Бел го прекъсна.

— Хората в Чикаго може и да потърпят още корумпираността ти, но определено ще теглят чертата, ако дори намекнем, че съветник Уилям Т. Фоули участва в заговор за убийството на госпожица Джозефина Джоузеф, Летящата любима на Америка.

Фоули облиза нервно устни.

— Къде — потрети Бел — е Хари Фрост?

— Напусна града.

— Съветник Фоули, не изпитвайте търпението ми.

— Не, не се шегувам! Тръгна си. Видях го!

— С кой влак?

— С автомобил.

— Какъв автомобил?

— „Томас Флайър“.

Бел се спогледа с Джеймс Дашууд. Флайърът беше здрава кола, с която лесно се прекосяваха пресечени местности, заради което и Бел я бе избрал за помощния си екип. Подобно превозно средство беше способно да се движи по лоши пътища и прерия, и дори по железопътни релси. Това щеше да направи Фрост изключително подвижен.

— В каква посока тръгна?

— На запад.

— Сейнт Луис?

Съветник Фоули сви рамене.

— По-скоро Канзас сити, накъдето продължава състезанието, ако е вярно това, което пише във вестниците.

— Сам ли е?

— Има си механик и шофьор.

Бел се спогледа отново с Даш. От Чикаго до Канзас сити имаше осемстотин километра и Фрост се беше подготвил за това.

— И двамата могат да стрелят — добави Фоули.

— Имена?

— Майк Стотс и Дейв Мейхю. Стотс кара. Мейхю е механикът. Работеше в телеграфната станция, докато не го хванаха да продава резултати от конни състезания на букмейкърите. Телеграфистите трябва да пазят това в тайна, знаете.

— Това, което не знам — рече Бел, мръщейки се, докато мислеше, — е защо изведнъж така се разприказвахте, съветник. Да не би да си измисляте в движение?

— Не! Знам само, че Хари няма да се връща. Направих му последна услуга.

— Откъде знаеш, че няма да се върне?

— Мислех, че никога няма да дочакам тоя ден, но вие го прогонихте.

Айзък Бел заведе Джеймс Дашууд в една закусвалня да хапнат и хлапето да му разкаже какво е открило в Сан Франциско.

— Последния път, когато ми прати телеграма, Даш, беше разбрал, че Челере и Ди Векио са били в Сан Франциско миналото лято. Челере пристигнал по-рано, работил като преводач, след което построил биплан, продал го на Хари Фрост, а последният изпратил машината в Адирондак и наел Челере да работи по самолетите на Джозефина в лагера им. И Челере, и Ди Векио избягали от Италия от кредиторите си. Ди Векио се самоубил. Какво още знаем сега?

— Спречкали са се.

Двама рибари имигранти от Италия, обясни Дашууд, чули дълго и гневно надвикване пред квартирата си. Ди Векио обвинил Марко Челере, че е откраднал идеята му за укрепване на крилете.

— Това вече го знам — каза Бел. — Челере пък казал, че е било обратното. Какво друго?

— Ди Векио започнал караницата, като се развикал на Челере, че е откраднал цялата машина. Челере отвърнал с въпрос — ако било вярно, защо италианската армия купила неговите машини, а не тези на Ди Векио?

— И какво отвърнал Ди Векио?

— Че Челере е отровил пазара.

Бел закима нетърпеливо. И това го бе научил от Даниела.

— Какво тогава?

— Започнал да вика на Челере да си държи ръцете по-далеч от дъщеря му. Името й е…

— Даниела, знам — прекъсна го Бел. — А какво общо има благоприличието на дъщеря му със сделката с италианската армия?

— Ди Векио извикал: „Намери си друга жена да ти върши мръсната работа.“

— Каква мръсна работа?

— Човекът използва дума, която преводачите ми много се затрудниха да преведат.

— Технически термин. Алетоне?

— Не технически термин. Момичето знаеше какво значи, но се боеше да го каже пред игуменката.

— Игуменката? — повтори Бел и фиксира протежето си със студен поглед. — Даш, какви си ги вършил?

— Бяха монахини.

— Монахини?

— Винаги сте ми казвал, че хората искат да говорят, само че трябва да ги предразположиш. Момичето беше единственият преводач от италиански, с когото рибарите пожелаха да говорят. Като започнаха, не можехме да ги спрем. Мисля, че беше, защото монахинята бе много красива.

Айзък Бел се пресегна през масата и потупа Дашууд по рамото.

— Браво на теб!

— Затова се забавих, защото ми отне дълго време да я намеря. Така или иначе, справяше се страхотно, докато онази дума не я спря. Умолявах ги, дори предложих да се моля с тях, и накрая тя ми прошепна: „Жиголо“.

— Ди Векио е обвинил Челере, че е жиголо? — Всъщност Бел не се изненада, спомняйки си как скоро след като Джозефина и Хари Фрост пристигнали в Сан Франциско, тя склонява съпруга си да й купи биплана на Челере.

— Споменаха ли нещо по-конкретно?

— Ди Векио казал, че Челере е убедил дъщерята на италианския генерал да накара баща си да купи биплана. От чутото, рибарите решили, че по-младият мъж не за пръв път се опитва да сключва сделки с помощта на жени.

— А Ди Векио обвинил ли е Челере, че взима пари от жени?

— Купил някакъв двигател на авиационно изложение в Париж. Като че ли жена му осигурила средствата. В Сан Франциско обаче отново бил разорен. Мисля, че сделката с армията се провалила.

— Да, машината се разбила, докато генералът летял с нея.

— А, значи затова Ди Векио не спирал да обвинява Челере, че им е продал лош самолет и така направил целия модел нерентабилен.

— А Ди Векио обвинил ли е Челере, че е опитвал номера с жиголото с Даниела?

— Затова го предупреждавал: „Не докосвай дъщеря ми!“

— Изглежда рибарите ти са се натъкнали на страхотен скандал.

— Не точно. Живеели са там.

Бел се вгледа в лицето на младия детектив.

— Много информация си намерил, Даш, може би достатъчно, за да си струва чакането. Случайно ли попадна на всичко това или си знаел къде да търсиш?

— Второто и затова нещата стават още по-интересни. Господин Бел, двамата изобретатели са се карали пред хотела, където е умрял Ди Векио. В нощта, когато е умрял.

27.

Айзък Бел прикова Дашууд с тежък поглед, като веднага започна да преценява възможността гневният спор да е завършил с убийство.

— Същата нощ?

— Същата нощ. В същата къща, където Ди Векио се самозадушил, като угасил пламъка на газена лампа и оставил газта включена.

— Убеден ли си, че се е самоубил?

— Проучих случая. Затова и дойдох, за да ви обясня на четири очи защо смятам това, което смятам.

— Продължавай — подкани го Бел.

— Вече разследвах самоубийството, както ми бяхте наредил, когато чух за скандала. Казахте ми, че истинската фамилия на Марко Челере е била Престоджакомо. Открих, че е отседнал там под това име. Все повтаряте, че мразите съвпаденията, затова допуснах, че има връзка. Говорих с патолога на Сан Франциско. Призна, че обикновено не си правят труда да проучват внимателно причините за смъртта на италиански имигранти. В града имало много от тях и повечето били доста затворени. Зачудих се, ами ако се престоря, че мъртвецът не е италианец, а американец? И ако се престоря, че не е беден, а печели по три хиляди долара на година, има къща, прислужници и готвач? Какви въпроси бих задал, ако такъв човек се задуши в хотелската си стая?

Бел скри гордата си усмивка и попита строго:

— Какво ще заключиш?

— Газта е чудесен начин да убиеш някого и да ти се размине.

— Откри ли следи, които да потвърждават подобна спекулация?

— Ди Векио имал голяма цицина на главата, каза ми нощният администратор на хотела, сякаш бил паднал от леглото, когато припаднал. Или се е събудил омаломощен, опитал да стане и паднал. Или го е ударил същият човек, който е включил газта. За нещастие никога няма да разберем.

— Вероятно няма — съгласи се Бел.

— Може ли да ви попитам нещо, господин Бел?

— Давай!

— Защо поискахте да разследвам самоубийството му?

— Управлявам последната летяща машина, която Ди Векио е построил. Не се държи като машина, която би построил самоубиец. Самолетът е необичайно здрав, сякаш създателят му е обожавал да прави самолети и е искал да продължи да ги прави. Но това е само странно усещане, не доказателство.

— Но когато прибавим странното усещане към странната цицина на главата на Ди Векио, съвпаденията започват да се натрупват, нали?

— По един странен начин — Бел се усмихна.

— Но както казвате, господин Бел, никога няма да разберем. Ди Векио е мъртъв, както и човекът, който вероятно го е убил.

— Може би… — замислено промърмори Бел. — Даш? Онзи двигател от Париж, който Челере купил с парите на жена. Каза „някакъв двигател“. Какво имаше предвид?

Дашууд се ухили.

— Това много обърка горките монахини. Направо започнаха да си говорят сами.

— Защо?

— Рибарите го нарекоха полпо. Това значи „октопод“.

— Че кой двигател е като октопод? — почуди се Бел.

— Някоя осемцилиндрова „Антоанета“, може би.

— Ами, наричат октопода още „риба дявол“. Само че това няма смисъл, когато опре до двигатели.

Бел попита:

— Какво стана, когато монахините се объркаха?

— Рибарите опитаха с друга дума. Каламаро.

— Какво е това? Сепия?

— Да, така я преведе Мария.

Мария беше красивата монахиня.

— Двигател като сепия или октопод? Доста са различни, всъщност: сепията е дълга и тясна с пипала отзад, а октоподът е тумбест, кръгъл и има осем пипала. Даш, искам да отидеш в библиотеката. Открий какво общо имат госпожа Сепия и господин Октопод.

Юстъс Уийд, роденият в Чикаго помощник на Анди Моузър, поиска от Анди да го освободи за вечерта, за да се сбогува с приятелката си, която живееше в Южната част.

— Върни се преди изгрев — каза му Анди. — Ако времето се задържи ясно, ще полетят към Пеория.

Юстъс обеща, че ще се върне навреме — знаеше, че ще спази това обещание, защото майката на Дейзи ще стои от другата страна на холната врата и ще слухти. Опасенията му, разбира се, се оказаха верни. В девет вечерта госпожа Рамзи се обади от другата стая:

— Дейзи? Пожелай приятна вечер на господин Уийд. Време е за лягане.

Юстъс и червенокосата хубавица Дейзи дълго време се гледаха, сигурни, че ще е по-подходящо време за лягане, когато майка й не е наблизо. Но майка й беше наблизо, затова Юстъс отвърна любезно:

— Лека нощ, госпожо Рамзи — и получи твърдо „Лека нощ“ през затворената врата. Юстъс неочаквано разбра, че госпожа Рамзи не е толкова коравосърдечна, колкото бе предположил. Прегърна Дейзи за истинска целувка за лека нощ.

— Кога ще се върнеш? — прошепна тя, когато устните им се разделиха, за да си поемат дъх.

— Състезанието ще продължи още три седмици, ако всичко мине добре. Може би четири. Надявам се да съм си вкъщи след месец.

— Толкова дълго! — изстена Дейзи. След това ненадейно попита: — Хубава ли е Джозефина?

С второто си мъдро осенение за вечерта, Юстъс отвърна:

— Не съм обръщал внимание.

Дейзи го целуна настойчиво и се притисна до него, докато майка й не извика през вратата:

— Лека нощ!

Юстъс се запрепъва надолу по стълбите на сградата. Главата му се маеше, а сърцето му преливаше от радост.

Двама здравеняци бяха застанали на тротоара, момчета от Западната част.

На Юстъс му се стори, че го чака схватка и че няма да я спечели. По-добре да избяга. Беше висок и слаб и вероятно можеше лесно да им се измъкне. Но преди да успее да помръдне, те се разделиха и застанаха от двете му страни. За негово изумление и внезапен ужас, отвориха по един сгъваем нож.

— Шефът иска да те види — каза единият. — Тихо ли ще дойдеш?

Юстъс кимна, без да откъсва очи от ножовете.

— За какво става дума?

— Ще разбереш.

Поведоха го през няколко пресечки до улица с барове. Там го въведоха в един от тях, слабо осветен и задимен. Прекосиха го и влязоха в задна стаичка, кабинета на собственика. Той беше мъж с бирен корем и бомбе, жилетка и вратовръзка. Седеше зад бюро, където нагрято от свещ клокочеше чугунено гърненце с парафин. Миришеше подобно на изгорелия рицин от изпаренията на двигателя „Гном“ на Айзък Бел.

До гърненцето имаше къса медна тръба, миниатюрна кана за вода с тясно гърло, кожена торба, малко по-дълбока от дългата тръба и дебела палка с гъвкава дръжка и ремък за увиване около китката.

— Затворете вратата!

Здравеняците го сториха и застанаха от двете й страни. Собственикът на бара направи знак на Юстъс да се приближи.

— Казваш се Юстъс Уийд. Момичето ти се казва Дейзи Рамзи. Хубавка. Искаш ли да остане такава?

— Какво ще…

Мъжът взе палката и остави тежкия край да се поклаща като махало.

— Или искаш да се върнеш след състезанието и да видиш мекица на мястото на лицето й?

Паникьосан, Юстъс реши, че са го сбъркали с някой. Мислеха си, че дължи пари от хазарт, което беше абсурдно, защото той не играеше хазарт, освен билярд, но пък бе твърде добър, за да го нарича „хазарт“.

В следващия миг осъзна, че не са го сбъркали с никой. Знаеха, че поддържа самолета на главния детектив от „Ван Дорн“. И знаеха за Дейзи.

Юстъс започна:

— Защо… — вероятно бе свързано с Хари Фрост, лудия, опитващ се да убие Джозефина.

Преди да успее да довърши въпроса си, собственикът го прекъсна със спокоен тон.

— Защо те заплашваме ли? Защото ще направиш нещо за нас. Ако го направиш, ще се върнеш в Чикаго и ще намериш Дейзи както си я оставил. Обещавам ти, че още тази нощ ще разпространим новината: ако някой даже й подсвирне на улицата, ще го довлекат, за да отговаря пред мен. Ако не направиш каквото искаме… ще те оставя да се досетиш сам. Всъщност няма нужда. Вече ти казах, нали? Разбираш ли?

— Какво искаш?

— Искам да ми кажеш, че разбираш, преди да продължим с това, което искаме.

Юстъс не виждаше друг изход, освен да каже:

— Разбирам.

— Разбираш ли, че ако отидеш при ченгетата, няма как да знаеш кои ченгета са наши ченгета.

Юстъс бе отраснал в Чикаго. Знаеше за ченгетата и гангстерите и знаеше старите истории за Хари Фрост. Кимна — разбираше. Собственикът на бара повдигна вежди и зачака, докато Юстъс не каза:

— Разбирам.

— Добре. Тогава с Дейзи ще живеете щастливи.

— Кога ще ми кажеш какво искате?

— Веднага. Виждаш ли гърненцето?

— Да.

— Виждаш ли какво къкри там?

— Мирише на парафин.

— Така е. Парафинов восък. Виждаш ли това? — Той вдигна десетсантиметровата медна тръба.

— Да.

— Знаеш ли какво е това?

— Медна тръба.

— Издухай пламъка на свещта.

Юстъс сбърчи чело, объркан. Мъжът срещу него каза:

— Наведи се и издухай пламъка, за да спре парафинът да къкри.

Юстъс се наведе, чудейки се какъв е този номер и дали нямаше да го ударят или да плиснат врящия восък в лицето му. Докато издухваше пламъка, космите по врата му настръхнаха. Никой не го удари. Никой не го заля с врящ восък.

— Добре. Сега ще го изчакаме да изстине.

Съдържателят на бара зачака в пълно мълчание. Биячите на вратата запристъпваха от крак на крак. От бара се дочу неясен разговор и груб смях.

— Вземи тръбата.

Юстъс я взе, повече любопитен, отколкото уплашен.

— Потопи единия край в парафина. Внимателно, да не си изгориш пръстите на гърнето. Още пари.

Юстъс потопи тръбата в парафина, който се сгъстяваше и втвърдяваше.

— Подръж я… — След шестдесет секунди мъжът каза: — Извади я. Добре. Сега в каната, за да я охладиш… Подръж я. Така, сега ще трябва да си бърз. Обърни я с празния край надолу, за да запуши парафинът горния край… Току-що направи запушалка. Виждаш ли.

— Да, този край е запушен.

— Сега вземи каната и излей водата от нея в тръбата. Внимателно, не ти трябва много. Около две лъжици, нали така?

— Да, така мисля — съгласи се Юстъс.

— Сега, дръж я права и не разливай. Потопи показалеца на другата си ръка във восъка… Не се тревожи, няма да се опариш. Ще те жегне малко, защото е топъл, но не пари.

Юстъс потопи пръст.

— Почти сме готови — каза съдържателят. — Гребни малко восък и запуши с него другия край.

Юстъс изпълни. Натъпка восъка в отвора и заглади краищата.

— Направи го пак, вкарай още малко, трябва да сме сигурни, че е водоустойчиво — напълно водоустойчиво. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Добре, обърни го. Да видим дали капе.

Юстъс леко го обърна и го задържа, като ученик, който показва, че е свършил работата за шест плюс.

Онзи срещу него взе тръбата от ръката му и я разтърси силно. Запушалките работеха. Не течеше вода. Пусна тръбата в торбата, стегна връзките и я подаде на Уийд.

— Гледай да не я държиш на топло, за да не се разтопи восъкът.

— Какво да правя с нея?

— Гледай никой да не я вижда, докато някой не дойде да ти каже къде да я оставиш. След това я сложи, където ти кажат.

Напълно озадачен, Юстъс Уийд претегли торбата в длан и попита:

— Това ли е всичко?

— Всичко? Името на твоето момиче е Дейзи Рамзи. — Ниският, тантурест собственик на бара взе палката и така силно удари с нея бюрото, че гърненцето подскочи. — Това вече е всичко.

— Разбирам — побърза да каже Юстъс, макар да не разбираше почти нищо. Като начало, защо беше цялото изпълнение с гърненцето, пръчката и водата. Защо просто не му подаде торбата с пръчката в нея?

Мъжът го изгледа сурово и се усмихна.

— Чудиш се защо е всичко това, нали? — Той посочи гърненцето.

— Да, сър.

— За да нямаш извинение, ако изгубиш каквото ти дадох. Вече можеш да направиш второ. Ти си механик на самолети, един от най-добрите. Можеш да направиш каквото си поискаш. За да може, когато някой ти каже къде да го поставиш, да го поставиш където ти каже? Ясно?

— Разбирам.

— Добре, изчезвай от тук! — Мъжът даде знак на биячите. — Ще те изпратят от квартала, без никой да те тормози. Сега си ценен, не искаме хората да се чудят защо си насинен. Обаче, да не забравиш, никой не бива да вижда тръбата с вода. Ако някой започне да пита, Чикаго ще загуби една хубава муцунка.

Биячите го изведоха през вратата. Собственикът се провикна на изпроводяк:

— Между другото, ако се чудиш какво е това и как ще работи, недей. А ако разбереш и не ти се понрави, помни нослето на Дейзи. И очите й.

Айзък Бел остави Дашууд в малко хотелче на една пресечка от „Палмър хаус“19, което даваше стаи с отстъпка на извънградски агенти от „Ван Дорн“. След това се върна в района на червените фенери и паркира на добре познатата улица, която не се бе променила особено за десет години. Край склада за вестници имаше камиони, вместо каруци, но улиците още бяха покрити с хлъзгави павета, а в порутените здания се помещаваха барове, бордеи, съмнителни квартири и заложни къщи.

На слабата светлина на редките улични лампи, той виждаше ъгъла, където се срещаха старата и новата стена, вдигната след взрива на Фрост. На прага спеше мъж — същият праг, където се бяха сгушили децата през онази вечер. От малка уличка излезе една проститутка.

Забеляза пакарда и приближи, изпълнена с надежда. Бел отвърна на усмивката й, погледна я в очите и й подаде десетдоларова банкнота.

— Прибери се. Почини си тази вечер.

Дори и за миг не бе повярвал, че „Ван Дорн“ са прогонили Хари Фрост от Чикаго. Престъпникът бе напуснал града по собствена воля и по собствени причини. На Бел му бе напълно ясно, че Хари Фрост е колкото непредсказуем, толкова и адаптивен. В онзи „Томас Флайър“ гангстерът щеше да контролира прериите на Средния Запад и огромната равнина оттатък Мисисипи, докато политици, банкери и бандити от чикагската му организация го прикриваха, пращаха му пари и изпълняваха заповедите му.

А това, че бе взел телеграфен работник в колата бе извратено гениален ход. Хари Фрост щеше да праща Дейв Мейхю да се катери по телеграфните стълбове да подслушва морзовия код и да му докладва за хода на състезанието. Направо дяволско, помисли си Бел.

Фрост бе организирал нещата така, че стотици хора да му помагат в издирването на Джозефина.

Един пияница се препъна иззад ъгъла, строши бутилката си в канавката и ревна с пълно гърло:

28.

Джеймс Дашууд настигна Айзък Бел на около триста километра на запад от Чикаго, в едно железопътно депо близо до панаирното поле на Пеория, край бреговете на река Илинойс. Беше гореща, влажна вечер — обичайна за Средния Запад, каза Бел на младия калифорниец, и във въздуха тегнеше миризмата на въглищен дим, пара, траверси, намазани с креозот, и пържената вечеря на механиците.

Помощните влакове бяха спрели непосредствено един до друг на съседни странични коловози, освободени специално за състезанието. Влакът на Бел беше най-близо до главния коловоз, с изключение на един златисто зеленикав, собственост на дървосекачески магнат, който бе инвестирал в синдиката Вандербилт. Той беше заявил, че няма причина да не продължи да следи състезанието отблизо, въпреки че самолетът на неговия кандидат се разби в една сигнална кула. Пилотът, Били Томас, извади късмет и сега се възстановяваше. Той е истински спортсмен и би настоял шоуто да продължи и без него, твърдеше магнатът.

Влакът на Джозефина бе от другата страна на този на Бел — изрично бе накарал машиниста си да се нареди до шестте жълти вагона. И двата влака бяха пуснали автомобилните си рампи, за да могат роудстърите да излязат, за да търсят части в железариите на Пеория и да разучат пътя напред. От вечерното парти, което Престън Уайтуей бе организирал, се носеха смях и звън на кристал. Дашууд намери Бел, взрян в едромащабни топографски карти на Илинойс и Мисури, които висяха от тавана на хангарния вагон.

— Какво намери, Даш?

— Намерих една книга по морска зоология, „Проучване на цефалоподите“. Сепията и октоподът са цефалоподи.

— Да, доколкото помня — каза Бел. — Какво общо имат?

— Тягата.

Бел се завъртя вихрено с лице към Дашууд.

— Разбира се! И двете се движат, като изтласкват вода в противоположна на движението посока.

— Сепията повече от октопода, който предпочита да ходи и да се приплъзва.

— Движат се реактивно.

— Но с какъв двигател биха ги сравнявали онези рибари.

— С термодвигателя на Платов. Той използваше думата „реактивно“. — Бел се замисли. — Значи рибарите са чули Ди Векио да обвинява Челере, че е жиголо, задето е взел пари от жена и е купил някакъв двигател по време на парижко изложение. Реактивен двигател. Звучи точно като термодвигателя на Платов.

Тежка ръка потропа по стената на вагона и на върха на рампата се появи обилно изпотен мъж.

— Главен детектив Бел? Аз съм Асбъри, контактът за централен Илинойс.

— Да, разбира се. Влез, Асбъри.

Мъжът бе пенсиониран полицай, който от време на време покриваше района на Пеория, обикновено в случай на банкови обири. Бел се ръкува с него, представи му детектив Дашууд от Сан Франциско и попита:

— Какво си намерил?

— Ами… — Асбъри обърса капките от лицето си с червена кърпичка, докато обмисляше отговора си. — Състезанието доведе много непознати в града. Но досега не съм видял някого с размерите на Хари Фрост.

— А някой хвана ли ти окото? — попита търпеливо Бел.

Колкото по на запад отиваха, толкова по-лаконични полицаи и детективи очакваше да среща, пред някои от които шериф Ходж от Норт Ривър би изглеждал като плямпало.

— Имаше един комарджия тежкар от Ню Йорк. Дойде с няколко здравеняци. Веднага ме надуши.

— Тумбест тип на средна възраст, с кариран костюм? Мирише на бръснарница.

— Същият. Мухите се рояха на парфюма му като прилепи по залез.

— Джони Мъсто, от Бруклин.

— Какво прави чак в Пеория?

— Едва ли е дошъл да се изкъпе в реката. Благодаря, Асбъри. Ако наминаваш през вагон-ресторанта на господин Уайтуей, кажи им, че съм поискал да ти направят нещо за вечеря… Даш, иди да понаобиколиш Мъсто. Ако имаме късмет, няма да разбере, че си от „Ван Дорн“. От другия край на страната си, все пак — добави Бел, макар че най-добрата дегизировка на Дашууд бе излъчването му на църковен хорист. — Дай ми револвера си. Ще забележи издутината под палтото ти.

Бел прибра дългоцевния „Колт“ в чекмеджето на бюрото си и извади изпод шапката си джобния си пистолет.

— Ето ти това.

— Няма проблем, господин Бел. — Дашууд се усмихна и направи рязко движение с китката си. Лъскав малък пистолет изскочи от ръкава право в дланта му.

Айзък Бел беше впечатлен.

— Браво, Даш! Хубав пистолет!

— Подарък за рождения ден.

— Сигурно от майка ти?

— Не, срещнах едно момиче, което играеше карти. Усвоих навика от баща й. И той играе карти.

Бел кимна, доволен, че от хористчето оставаше все по-малко.

— Върни се тук, когато приключиш с Мъсто — каза той и отиде да търси Димитри Платов.

Откри руснака да слиза с бавна крачка по рампата на хангарния вагон на Джо Мъд. Бършеше масло от пръстите си с потопена в бензин кърпа.

— Добър вечер, господин Платов.

— Добър вечер, господин Бел. Горещо у Пеория.

— Може ли да ви попитам дали сте продавал термодвигател в Париж?

Платов се усмихна.

— А аз питам вие питате защо?

— Научих, че един италианец, изобретател на летящи машини на име Престоджакомо, може да е купил някакъв „реактивен“ двигател в Париж.

— Не от мен.

— Може да го е купил под различно име. Може да се е нарекъл Челере.

— Пак не купува от мен.

— А срещал ли сте Престоджакомо?

— Не. Всъщност, никога не чувам за Престоджакомо.

— Направил е впечатление. Продал е биплан на италианската армия.

— Не съм познал италианци. Освен един.

— Марко Челере?

— Не познавам Челере.

— Но знаете кой е?

— Разбира се, италианецът, правещ машината на Джозефина и онази голямата, която поправям за Стив Стивънс.

Бел нарочно смени темата.

— Какво мислите за машината на Стивънс?

— Не би било честно да обсъждам.

— Защо?

— Работата ви е за Джозефина.

— Пазя я, не работя за нея. Просто ви питам за неща, които биха ми помогнали да я пазя по-добре.

— Не виждам какво общо имала машината на Стивънс с това.

Бел отново смени подхода и попита:

— А срещнахте ли друг руснак в Париж? Сикорски?

Бакенбардите на Платов се дръпнаха в огромна усмивка.

— Сънародник гений!

— Научих също така, че вибрациите са сериозен проблем при повече от един двигател. Може ли Сикорски да поиска двигателя ви за машините си?

— Може би някой ден. Ще ме извинявате ли, моля? Дългът дава зов.

— Разбира се. Извинете, че ви отнех от времето… О, господин Платов? Може ли да ви задам само още един въпрос?

— Да?

— Кой беше италианецът, когото познавахте в Париж?

— Професорът. Ди Векио. Голям ум. Не практичен, но големи идеи. Не можеше да направи реалност, но големи идеи.

— Моят моноплан е на Ди Векио и се справя страхотно — каза Бел, чудейки се защо Даниела му бе казала, че не познава Платов. — Бих го нарекъл реализирана идея.

Платов сви рамене.

— Познавахте ли Ди Векио добре?

— Никак дори. Само слушал съм лекция. — Ненадейно руснакът се огледа, сякаш за да е сигурен, че са сами и понижи тон заговорнически: — За биплана с два двигателя на Стивънс? Вие сте прав. Вибрациите на два двигателя разтърсват. Разтърсват на парчета. Извинете сега, моля.

Айзък Бел наблюдава известно време как руснакът се разхожда с важна крачка по полето, кланя се на дамите и целува ръцете им. Платов, помисли си детективът, по-голяма фурия си и от термодвигателя си.

И не можеше да повярва, че този човек така и не се е представил на красивата дъщеря на професор Ди Векио.

Бел продължи да разглежда топографските карти, за да си набележи места, където Фрост би могъл да атакува. Даш се върна и съобщи, че Джони Мъсто черпи наред репортерите.

— Не е незаконно — отбеляза Бел. — Букмейкърите живеят от информация. Като детективите.

— Да, господин Бел. Само че го последвах до железопътното депо и го видях да дава на същите репортери и пачки пари.

— Какво смяташ, че прави?

— Ако ги подкупва, не мога да разбера какво биха направили за него в замяна.

— Едва ли иска името си във вестниците — каза Бел.

— Какво иска тогава?

— Покажи ми къде е.

Даш посочи и каза:

— Близо до реката има един товарен вагон, където играят зарове. Мъсто събира залозите.

— Навъртай се наоколо, така че да чуваш, но не толкова близо, та да се сети, че сме заедно.

Бел подуши бруклинския комарджия, преди да го чуе — силен аромат на гардении надви по-грубите миризми на траверси и локомотивен дим. Тогава чу пресипналият шепот на Мъсто:

— Залагайте, господа! Залагайте!

Бел заобиколи самотния вагон, спрян в един тъмен ъгъл на депото.

Един бандит с очи като стъклени топчета побутна Мъсто.

— А, това ако не е един от най-добрите ми клиенти. Никога не е късно да увеличите инвестицията си, сър. Колко да добавим към трите ви хиляди за Джозефина? Трябва да ви предупредя обаче, шансовете й растат. Хаплата вече е с петнайсет към едно, някои хора забелязват, че настига Стивънс.

Усмивката на Бел беше по-дружелюбна от гласа му.

— Всъщност, чудя се дали комарджиите не се опитват да повлияят на състезанието.

— Кой, аз ли?

— Далеч сме от Бруклин, Джони. Какво правиш тук?

Мъсто възрази силно.

— Няма що да се бъркам. Победи, загуби, равни все ми е тая. Вие залагате, господин Бел. И сте, така, светски човек, ако ви преценявам вярно. Знаете, че букито никога не губи.

— Не е вярно — каза Бел. — Понякога губи.

Мъсто се спогледа изумен с бодигардовете си.

— Тъй ли? Кога това?

— Когато стане алчно.

— Какви ги говорите? Кой е алчен?

— Подкупваш репортери.

— Това са глупости. С какво могат тия драскачи да ми помогнат?

— Могат да похвалят някой самолет пред милиони залагащи читатели. С други думи, да изкривят залозите.

— Вярно ли? И кой самолет хваля?

— Този, който хвалиш от самото начало: безглавият пушър на Едисън Сидни Мартин.

— Това си е класна машина — възрази Мъсто. — Не й трябва помощ от Джони Мъсто.

— Но пък въпреки това получава много помощ от Джони Мъсто.

— Ей, не е като да преча на състезанието. Само давам информация. Обществено дело, така да се каже.

— Бих го нарекъл признание.

— Нищо не можете да докажете.

Усмивката на Айзък Бел изчезна. Детективът прикова със студен поглед букмейкъра.

— Мисля, че познаваш Хари Уорън.

— Хари Уорън? — Джони Мъсто поглади двойната си брадичка. — Хари Уорън? Хари Уорън… Чакай да помисля. А, да! Не е ли оня от вашите, дето шпионира нюйоркските банди?

— След два дни Хари Уорън трябва да ми прати телеграма, че се е видял с теб в офиса на „Ван Дорн“ в хотел „Никърбокър“ на Четиридесет и втора и Бродуей. Ако не го направи, ще те погна.

Бодигардовете на Мъсто изгледаха лошо детектива.

Бел не им обърна внимание.

— Джони, искам да го разгласиш: нямам проблем със залозите. Имам проблем с хора, които се опитват да ги изкривят.

— Аз не съм виновен за това, дето вършат другите.

— Разгласи го!

— А на вас какво ще ви помогне?

— Няма да могат да кажат, че не са били предупредени. Приятно пътуване до Ню Йорк.

Мъсто изглеждаше съсипан.

— Как ще се върна в Ню Йорк след два дни?

Айзък извади златния джобен часовник, отвори капака му и показа на Мъсто колко е часът.

— Тичай бързо и може да хванеш влака за мляко до Чикаго.

— Джони Мъсто никви влакове за мляко не взима.

— Когато стигнеш до Чикаго, може да се глезиш с „Туентиът сенчъри лимитед“.

— Ами състезанието?

— Два дни. Ню Йорк.

Букмейкърът и хората му тръгнаха, мърморейки възмутено.

Джеймс Дашууд излезе от мястото си за подслушване на тавана на вагона.

Бел му смигна.

— Един по-малко. Той обаче не е единственият надувко в голямата игра, който следва състезанието. Искам да наблюдаваш и останалите. Разрешавам ти да залагаш само толкова, колкото да се радват на присъствието ти.

— Мислите ли, че Мъсто ще се появи отново? — попита Даш.

— Не е глупав. За съжаление, вече е нанесъл вреда.

— Как така, господин Бел?

— Подкупените репортери вече са изпратили статиите си. Ако наистина има саботьор, който се опитва да обезвреди водачите, Мъсто току-що е направил Едисън Сидни Мартин негова основна цел.

29.

Илинойските гръмотевични бури отново се разразиха и разделиха състезанието на две. Изоставащите летци, тръгнали късно от Пеория заради механични проблеми или умора, кацнаха в Спрингфийлд. Лидерите Стив Стивънс и сър Едисън Сидни Мартин се опълчиха на черните облаци на западния хоризонт и продължиха напред с надеждата да достигнат състезателната писта в Колумбия, преди бурите да ги свалят от стотици метри височина.

Джозефина, точно между водачите и изоставащите, реши да продължи. Айзък Бел остана с нея, без да изпуска земята от поглед, търсейки следа от Хари Фрост.

Помощните влакове на водачите в началото се движеха паралелно със самолетите, а след това ускориха, за да ги посрещнат на пистата с платнени покривала, за да запазят машините от дъжда, както и с колчета и въжета, за да не ги издуха силния вятър.

Марко Челере играеше докрай ролята си на добрия и услужлив Платов, като наблюдаваше работата на огромната свита механици, помощници и прислуга на Стивънс. След това взе три дъждобрана и изтича да помогне на Джозефина и Бел, когато се появиха от небето, прорязвано от светкавици.

Двойката жълти моноплани спряха, секунди преди да започне проливният дъжд.

Челере хвърли един дъждобран на Джозефина и още един на Бел, който рече:

— Благодаря, Платов! — И извика към Джозефина: — Хайде, Джозефина, момчетата ще го вържат!

Той обгърна раменете й с дългата си ръка и я поведе, докато казваше на Платов:

— Представяш ли си да съобщя на господин Ван Дорн, че Летящата любима на Америка е покосена от мълния.

— Ще бъда помагащ тук, не се тревожите. — Платов сложи своя дъждобран. Огромни капки заудряха по прашната земя. За миг засъскаха, изпарявайки се в жегата. Малко след това небето почерня като през нощта и мразовит вятър запрати пелени от дъжд през вътрешното поле. Последните зрители затичаха към хотела до трибуните.

Хората на Бел — Анди Моузър и помагачите му — покриха „Орела“. Юстъс Уийд, новият механик от Бъфало, каза:

— Няма проблем, господин Платов, оправихме се.

Челере изтича да помогне на несръчните детективи механици на Джозефина да обезопасят и нейния самолет. Това му напомни колко бе влудяващо да не може да работи по машината й — по собствената си машина — за да може да лети на пълни обороти. Джозефина бе добра, но не чак толкова. Челере може и да беше труфаторе, измамник, но притежаваше едно гениално умение — на механик.

Челере изчака, докато машините бяха покрити и докато се увери, че Бел няма да се върне. Тогава изтича през дъжда към пушъра на Едисън Сидни Мартин. Престори се, че проверява здравината на въжетата, макар че едва ли някой го виждаше през пелената мрак и вода. Баронетът и механиците му се бяха скрили във влака си. Челере имаше възможност да свърши малко работа. Само че трябваше да работи бързо и да свърши нещо неочаквано.

Изтрещя гръм. Мълния удари покрива и по водосточните тръби за кратко се процеди зелен остатъчен пламък. Следващата мълния падна насред вътрешното поле и Марко Челере осъзна, че Бел разумно се е скрил от яростта на майката природа. Затича се към най-близкото прикритие, временна дървена барака, издигната, за да се снабдяват летящите машини с бензин, масло и вода.

Някой друг също се криеше там.

Твърде късно, за да се върне. Вътре седеше англичанинът Лайънъл Ръгс, главният механик на баронета и основната причина досега Челере да страни от безглавия пушър, с изключение на дупката, която проби в Белмонт парк.

— Какво правеше с машината на шефа?

— Проверявах въжета.

— Дълго време ги проверяваше.

Челере наведе глава, уж смутен.

— Добре, хванал ме. Гледах конкуренция.

— Гледаше или я работеше? — студено попита Ръгс.

— Работил? Какво да съм работил?

Лайънъл Ръгс пристъпи близо до него. Беше по-висок и по-едър от Челере. Загледа го изпитателно, а после се усмихна някак тъжно.

— Джими Бързия. Подозирах, че си ти зад тия къдрици.

Марко Челере знаеше, че няма смисъл да отрича. Ръгс го бе разпознал. Преди петнадесет години бяха работили заедно в една и съща работилница от четиринадесет до осемнадесетгодишна възраст. Дори споделяха една стая под стрехите на собственика. Челере винаги се бе страхувал, че рано или късно ще се сблъска с миналото си. Механиците в малкия нов свят на авиацията не бяха много. Джими Бързия беше английският му прякор, заигравка с фамилията му Престоджакомо, която англичаните толкова трудно произнасяха. Разпозна Ръгс отдавна и затова странеше от него. Сега двамата стояха лице в лице насред гръмотевичната буря.

— Какъв е този руски цирк? — попита Ръгс. — Сигурно са те хванали да крадеш нещо, като в Бирмингам. Едно е да оправяш дъщерята на дъртия — браво на теб — но да му крадеш дизайна за металообработващата машина, това беше подло. Старецът беше добър с нас.

Челере се озърна. Бяха сами. Около бараката беше пусто.

— Плановете на стареца не ставаха. Машината не проработи.

Ръгс поморавя.

— Естествено, че няма да проработи, открадна плановете му, преди да ги довърши… Ти беше, нали? Ти проби подпорната греда на крилото!

— Не.

— Не ти вярвам, Джими!

— Не ме интересува дали ми вярваш.

Лайънъл Ръгс се удари по гърдите.

— Мен ме интересува! Шефът е добър човек. Може да е аристократ, но е добър човек и заслужава да спечели. Не заслужава да умре в катастрофа, която малка сплетничеща гад като теб е предизвикала!

Марко Челере се огледа, за да е напълно сигурен, че са сами. Дъждът трополеше оглушително по тенекиения покрив. На два метра от бараката не се виждаше нищо.

— Забравяш, че правя инструменти.

— Как мога да забравя? На това ни научи старецът. Даде ни покрив над главите, закуска, обед и вечеря. Даде ни добър занаят. А ти му се отплати, като му открадна мечтата. И си я провалил, защото си твърде мързелив и нетърпелив дори за да я да сбъднеш вместо него.

Челере извади изпод дъждобрана си гъвкавата си линия.

— Знаеш ли какво е това?

— Линийката, която размахваш, докато се правиш на друг.

— Вярваш ли, че линийката ми е просто линийка?

— Виждал съм те да я вадиш. Какво й е специалното?

— Нека ти покажа.

Челере вдигна инструмента на слабата светлина от отворената врата на бараката. Ръгс проследи движението. Челере рязко запрати линийката като камшик напред. Ръгс изхълца и стисна гърлото си, за да удържи кръвта.

— Тази е бръснач, не е същата, която Димитри Платов размахва. Бръснач, за всеки случай. Е, сега, ти си случаят.

Ръгс се оцъкли. Пусна гърлото си и посегна към Челере. В ръцете му обаче не бяха останали сили и той падна, пръскайки кръв по италианеца.

Челере го наблюдаваше как умира в краката му.

Това бе едва второто му убийство и не бе по-лесно, макар и с добра цел. Ръцете му трепереха, а паниката се надигна, заплашвайки да превърне мозъка му в замръзнала буца, неспособна да мисли или да действа.

Трябваше да бяга. Нямаше къде да скрие тялото или да се отърве от него.

Дъждът щеше да спре и щяха да го хванат. Опита се да си представи какво би било да избяга. Дъждът щеше да отмие кръвта от дъждобрана му, но все пак щяха да го преследват. Погледна бръснача и ненадейно си представи как реже плат.

Бързо приклекна и сряза джобовете на Ръгс, като взе от тях монети и пачка пари, както и кожен портфейл. Натъпка ги в джобовете си, сряза жилетката на Ръгс и взе евтиния му джобен часовник. Огледа тялото, видя златния годежен пръстен на Ръгс и взе и него. После изтича под дъжда.

Нямаше време за саботаж. Ако по някакво чудо му се разминеше убийството, щеше да се върне и да опита отново.

На двеста километра от Колумбия, Илинойс, но още далеч от река Мисисипи, пътническият влак, движещ се на запад, забави и спря на един страничен коловоз. Марко Челере се молеше да спират за вода. В паническото си бягство той се бе надявал ирационално, че няма да го хванат, ако успее да се прехвърли оттатък Мисисипи. Молейки се да са отбили за вода, той притисна лице в прозореца и проточи врат, за да погледне водния резервоар. Защо спират толкова близо до следващия град?

Двама бизнесмени, седнали срещу него в луксозния вагон, като че ли го зяпаха. Реши да пътува така, защото му се струваше, че ще е по-безопасно да е в луксозен, а не в обикновен вагон. На закритите платформи, съединяващи вагоните, започна суетня. Челере очакваше да се покаже едър шериф с тенекиена звезда на палтото и пистолет в ръка.

Вместо това се показа вестникарче и, тичайки по пътеката между седалките, викаше:

— Идва голямото самолетно състезание!

Марко Челере купи един брой на „Анибал куриър пост“ и го прегледа със страх за новини за убийство и заподозрян, отговарящ на неговото описание.

Информацията за състезанието бе на първа страница. Престън Уайтуей, описан като „прозорлив, отворен към новото бизнесмен“, бе цитиран с думите:

Челере прегледа и кратките новини, несвързани с града, които местните репортери взимаха от телеграфната мрежа. Първата беше интервю с „изявен авиационен специалист“, който твърдеше, че безглавият пушър на Едисън Сидни Мартин е самолетът, с който трябва да се съобразяват останалите. „Най-здравият и най-бързият, а двигателят му се подобрява всеки ден“, твърдеше специалистът.

Сега, без Ръгс, ще се подобрява по-рядко, помисли си Челере. Но прочутият баронет нямаше да има проблеми да си наеме най-добрите механици. Пушърът си оставаше най-сериозната заплаха за първото място на Джозефина.

Челере се разрови още. Щатските запасняци се бяха активизирали. Сърцето му прескочи, но веднага разбра, че е заради стачка на работниците от анибалската фабрика за цимент. Работниците били подстрекавани от „чужденци“, от „италианци“, които пък търсели закрила от италианското консулство в Сейнт Луис. Слава Богу, че се правеше на руснак, помисли си той, само за да вдигне глава и да види как мрачните бизнесмени свалят вестниците си и го гледат с присвити очи. Не приличаше на италианец с дегизировката си, но нямаше съмнение, че най-много от всички пътници във вагона прилича на чужденец. Или може би вече бяха прочели новина за убийството, както и описание на бакенбардите му, къдравата му коса, линийката и сламената шапка с червена лента?

Мъжът, който седеше по-близо до него, се приведе напред.

— Хей, ти! — обърна се грубо той към него. — Ти… господине?

— На мен ли говорите, сър?

— Ти от стачкуващите ли си?

Челере претегли опасността от това да е чужд подстрекател и тази да е избягал убиец и предпочете втората.

— Аз бъда механик на самолети в състезанието Уайтуей.

Израженията им се промениха като небе, в което слънцето се показва иззад облак.

— Ти си в състезанието? Я дай лапа, приятел!

Меките им розови длани раздрусаха енергично ръката му.

— Кога ще стигнете до Анибал?

— Когато бурите се свършат. Дано няма да има урагани.

— Ей, ако си падаш по залаганията… на кого би заложил?

Челере вдигна вестника.

— Пишело, че пушърът на английския мъж най-добър.

— Да, и в Чикаго го прочетох. Ти обаче си в сърцето на нещата. Ами Джозефина? Малката още ли изостава?

Челере замръзна. Беше видял новина от телеграфа:

— Джозефина още ли изостава?

— Настига — измърмори Челере, четейки колкото може по-бързо:

Марко Челере дари бизнесмените с широка усмивка.

— Джозефина настига — повтори той.

Влакът шумно изтрополи по мост с железни трегери и небето изведнъж се разстла над широка водна повърхност.

— Ето я и Мисисипи — каза един от мъжете. — Четох, че летците носят коркови жилетки, когато летят над вода. Вярно ли е?

— Добро за изплаване — каза Челере, докато гледаше през трегерите прочутата река. Кафява и пълноводна от дъждовете, осеяна с белите връхчета на вълнички, тя течеше сърдито край Анибал, чиито къщички се редяха на отсрещния бряг.

— Мислех, че по-широка — отбеляза Челере.

— И това стига, само пробвай да я прекосиш без тоя мост. Ако искаш да видиш колко е широка наистина, слез под Сейнт Луис, там, където се среща с река Мисури.

Другият също се намеси:

— А ако искаш да я видиш много, много широка, колкото океана, иди там, където и река Охайо се влива в нея. Ей, господине, какво правиш тук, когато състезанието е в Илинойс?

Отново се втренчиха в него, подозирайки, че ги е измамил.

— Разузнавал маршрута — отвърна Челере, без да му мигне окото. — В Анибал слизам от влак и се връщам при състезание.

— Определено ти завиждам. Като гледам как се усмихваш, голям си щастливец, че си част от състезанието.

— Щастлив част да съм — отвърна Челере. — Много щастлив.

Добрите планове винаги го правеха щастлив. А току-що му бе хрумнал един страхотен план. Любезният, сърдечен, налудничав руснак Платов щеше драговолно да предложи услугите си на баронета и да помага на механиците му на мястото на клетия главен механик Ръгс.

Стив Стивънс щеше да се оплаква, но проклет да е дебелият глупак! Димитри Платов щеше да помага, да помага, докато веднъж завинаги не приключи работата по дяволския безглав пушър на Едисън Сидни Мартин.

30.

Айзък Бел каза:

— Юстъс, наблюдавам те от известно време и не ми изглеждаш щастлив. Домът ли ти липсва?

Приготвяха машината за излитане от Топека, Канзас. Хлапето от Чикаго наливаше бензин през слоеве тензух, за да филтрира водата, попаднала в горивото.

Така правеха всеки ден, преди да смесят бензина с рициновото масло, което смазваше двигателя на „Орела“.

— Не, сър, господин Бел — отговори бързо Уийд.

Ала по изражението на младежа Бел веднага разбра, че нещо не е наред.

— Да не ти липсва приятелката ти?

— Да, сър — изтърси той. — Много. Но… знаете как е.

— Знам, да — отвърна прямо Бел. — Често съм далеч от годеницата си. Имам късмет, че сега снима състезанието за господин Уайтуей, така че от време на време се засичаме. Как се казва момичето ти?

— Дейзи.

— Хубаво име. А фамилията?

— Рамзи.

— Дейзи Рамзи. Трудно за произнасяне… Чакай. Ако се ожените, ще е Дейзи Уийд20 — ухили се Бел и успя да предизвика бледа усмивка у момчето.

— О, да… Понякога се шегуваме с това — усмивката му повехна.

Бел продължи:

— Ако нещо те тревожи, мога ли да ти помогна?

— Не, сър, благодаря, добре съм.

Еди Едуардс, беловласият началник на офиса в Канзас сити, внезапно цъфна до Бел и измърмори:

— Имаме неприятности.

Бел и възрастният мъж забързаха към помощния вагон.

Анди Моузър, който затягаше обтегачите на жиците, укрепващи крилото, погледна питащо момчето:

— Сигурен ли си, че си добре, Юстъс? Господин Бел наистина се притеснява за теб.

— Направо може да скове човек с този негов поглед.

— Просто го е грижи за теб.

Юстъс Уийд се надяваше Анди да е прав. Защото това, което Бел забеляза на лицето му, бе пребледняването от ужас в мига, в който се сети какво ще го накарат да прави с медната тръба с вода. Не спираше да се надява престъпниците, които заплашваха живота на Дейзи, да променят решението си. Никой не бе идвал при него, нито в Пеория, нито в Колумбия, нито в Анибал или Мисури. След Анибал, където състезателите прекосиха Мисисипи, Юстъс реши, че ще трябва да направи саботажа в Канзас сити. Това беше единственият истински град на картата след Чикаго и Юстъс очакваше пристигането им там със страх.

Ала не се случи нищо, нито там, нито пък когато състезателите достигнаха до южния край на река Мисури. Юстъс дори получи писмо от Дейзи, в което тя му пишеше с какво нетърпение го очаква. Тази сутрин, край река Канзас при Топека, докато подготвяше машината на господин Бел, ужасеният механик се надяваше целият кошмар просто да отмине, ала въпреки това не можеше да спре да мисли за него. И докато господин Бел го беше наблюдавал как прецежда бензина, преди да го смеси с маслото, Юстъс Уийд ненадейно осъзна, че човекът на Хари Фрост щеше да му нареди да пусне тръбата в резервоара на самолета.

Това беше колкото кошмарно, толкова и хитро. Двигателят на „Орела“ се смазваше от самото гориво. Нямаше резервоар за масло, нито картер, нито помпа, която да поддържа налягането на маслото — всъщност, нямаше масло. Рициновото масло в бензина вършеше тази работа, като смазваше буталата на всеки от цилиндрите. Смесваше се лесно, защото рициновото масло се разтваряше в бензин.

Като парафина. Парафиновият восък, който запушваше тръбата, щеше също да се разтвори след около час и тогава водата щеше да замърси горивото. Две лъжици вода в резервоара бяха повече от достатъчно да спрат работата на двигателя. Ако по това време самолетът летеше високо, Бел можеше и да успее да планира в безопасност. Но ако се случеше по време на излитане, приземяване или пък при завой ниско над земята, щеше да се разбие.

Айзък Бел слушаше дълбоко загрижен Еди Едуардс.

Не беше особено изненадан от зловещите новини, които Еди току-що бе получил от свой информатор в Американската армия. Някой бе извършил дързък набег срещу арсенала на форт Райли в Канзас.

— Потулили са го — обясни Еди, — защото не искали да се разчува, че престъпници са обрали оръжейния им склад.

— Какво са взели?

— Две картечници „Колт-Браунинг“ М1895 с патрондаш и въздушно охлаждане.

— Сигурно е бил Фрост — рече Бел и си представи как автоматичните оръжия обгръщат моноплана на Джозефина с буря от четиристотин и петдесет куршума в минута.

— Трябва да признаеш, че на Фрост от нищо не му пука. Измъкнал ги е изпод носа на армията.

— Как е влязъл? — попита Бел.

— По обичайния начин. Подкупил е отговорник.

— Трудно ми е да си представя как някой отговорник, колкото и да е нагъл, може да се надява, че няма да се забележи липсата на картечници.

— Фрост го е излъгал, че ще краде униформи. Казал, че ще ги продава в Мексико или нещо подобно. Някаква глупост, на която отговорникът се вързал. Мъжът пиел, както може да се предположи. Наложило му се набързо да изтрезнее във военния затвор, но така или иначе картечниците били изчезнали.

— Кога е станало това?

— Преди три дни.

Бел извади топографска карта на Канзас.

— Предостатъчно време, за да застане между нас и Уичита.

— Затова казах, че сме в беда. Макар че ми е интересно как ще побере две картечници в една кола. Още повече — как ще ги скрие. За една са нужни трима души. Заедно с платформите, на които стоят, картечниците тежат почти двеста килограма.

— Достатъчно е силен, за да използва едната сам. А и има двама помощници.

Бел проследи по картата железопътната линия, която щяха да следват състезателите до Уичита. След това проследи релсите, които се сливаха при Джънкшън сити, най-близкото градче до форт Райли.

— Ще прекара оръжията с влака, а после с някоя товарна кола или камион.

— Така че може да атакува, където и да било между Канзас и Калифорния.

Бел вече беше стигнал до същото заключение.

— Вече знаем, че не действа на дребно. Ще наеме още хора за втората картечница и ще ги разпредели от двете страни на релсите, по които ще се водим. Ще стрелят по нея от двете страни.

Бел сметна набързо няколко неща наум и добави мрачно:

— Ще започнат да стрелят по Джозефина на около километър и половина от нея. Ако някак успее да се размине с тях, ще завъртят картечниците и ще продължат. При нейните деветдесет километра в час ще имат възможност да стрелят по нея цели две минути.

Стив Стивънс размаха един брой на „Уичита Ийгъл“ точно под носа на Престън Уайтуей и ревна възмутено:

— Знаеш ли какво пишат?! Твоят „Сан Франциско Инкуайърър“ ме цитира с думите, че се радвам как оня откачен руснак помага на английския тип, защото всички сме заедно и сме били като едно голямо семейство.

— Да, прочетох го — спокойно отвърна Уайтуей. — Не звучи като вас.

— Точно тъй, не звучи като мен. Защо сте го писали?

— Ако бяхте чели внимателно, щяхте да видите, че репортерите ми цитират господин Платов, който предава думите ви, че Голямото презконтинентално състезание за купата „Уайтуей“ и петдесет хиляди долара е за всички и всички сме като голямо семейство.

— Не съм казвал такова нещо!

— Все едно сте. Вече всички вярват в това.

Стивънс ритна ядно. Коремът му подскочи, а лицето му почервеня.

— Ненормалният руснак, ще ми слага думи в устата… Не съм казвал…

— Какъв е проблемът? Всички смятат, че сте добър човек.

— Не ме е грижа добър ли съм или не! Искам да спечеля състезанието! И ей го Платов, с танцова стъпка ще ходи да помага на Едисън-Голямата-Работа-Сидни-Все-Тая, когато собствената ми машина ще се разпадне от друсане.

— Симпатизирам ви — каза Престън Уайтуей, като се радваше, че информаторите му се оказаха прави: фермерът може и да не успее да завърши състезанието. — Сега, сър, моля да ме извините, трябва да обърна внимание на собствения си самолет, който не се разпада, между впрочем и ще излети в способните ръце на Джозефина, която ще спечели състезанието.

— Тъй ли било? Чакайте да ви кажа нещо, господин Надувко Вестникарски, аз пък чувам, че на хората вече им дотяга от състезанието ви, защото толкова на запад може да го гледат само диви зайци, койоти и индианци.

Престън Уайтуей повдигна презрително вежда. Памуковият магнат беше много богат, но не колкото него.

— Четете още, господин Стивънс. Скоро новините ще изненадат дори вас и ще ококорят обикновените зрители.

Айзък Бел натисна прекъсвача на контролното табло, за да намали оборотите на двигателя. Анди Моузър така фино го бе настроил, че без да иска Айзък настигаше Джозефина, докато я следваше. Странно, но докато нейният „Челере“ непрестанно имаше нужда от поправки, неговият „Американски орел“ като че ли ставаше все по-устойчив. Анди все повтаряше, че бащата на Даниела е строял здрави самолети.

Летяха, като се ориентираха по железопътните релси. На шестстотин метра под тях златистата късна пшеница на Канзас изпълваше хоризонта от край до край. Из равната празна шир понякога се мярваше някоя ферма, насред обори и силози или редица от дървета по бреговете на поточета и реки. От прикритието на някое от тях Бел очакваше Фрост да открие огън по самолета на Джозефина. Затова я бе убедил да лети на около половин километър встрани от релсите, за да увеличи разстоянието между себе си и стрелците, както и да страни от дърветата. Ако Фрост опита да атакува, Бел й нареди да завие по-далеч от опасността — той щеше да се сниши в спираловидна траектория и да стреля с пушката си.

Двата самолета тъкмо преминаха над един железопътен възел, услужливо маркиран с голяма стрелка от бял плат, когато Бел усети движение зад себе си. Не се изненада да види настигащия ги сър Едисън Сидни Мартин.

Двигателят на баронета набираше все повече сили. Анди Моузър отдаваше това на „лудия руснак“. Бел не бе толкова сигурен. Един разговор с механиците на англичанина го убеди, че шестцилиндровият двигател е главният герой в представянето на самолета, не просто по-мощен, но и по-плавен от четирицилиндровите на останалите летци. Със сигурност не бяха готови да признаят на руснака нещо повече от това, че просто им помага.

— Вашият „Гном“, господин Бел, е може би единственият по-плавен двигател от този на баронета — заявиха механиците, — но пък е много труден за поддръжка. Добре, че си имате Анди Моузър за тази работа.

Пушърът подмина Бел, след това и Джозефина, като баронетът пътьом весело помаха и на двамата. Бел видя как Джозефина посяга да настрои нещо по резервоара с гравитационно подаване. Увеличи скоростта, но с цената на сивкав дим, който се запроцежда от двигателя й. Едисън Сидни Мартин продължи да напредва и вече бе на няколкостотин метра пред Джозефина, когато нещо тъмно ненадейно излетя назад от самолета му.

Все едно беше ударил птица.

Ала когато пушърът се заклатушка, Бел разбра, че е излетяла перката му.

Ненадейно останал без никаква мощност и принуден да планира, Едисън Сидни Мартин опита да свали елеватора. Преди обаче самолетът да успее да се спусне в контролирано безмоторно спускане, от опашката му също излетя едно парче. Последва го второ, трето, четвърто… Явно перката бе насякла опашката, преминавайки покрай нея.

Елеваторът на биплана се откърши. Вертикалната опашка и рулят го последваха. На триста метра над земята машината на баронета полетя надолу като камък.

31.

— На котката й свършиха животите.

— Не говори така! — Джозефина се завъртя ядосано към механика, изрекъл думите, които бяха на езика на всички, но никой не смееше да ги изрече на глас. Тя изтича при Аби, която ридаеше. Ала когато се опита да я прегърне, съпругата на баронета се отдръпна и застина като мраморна статуя.

Джозефина можеше да си мисли само за едно — обещанието на Марко: „Ще спечелиш! Ще се погрижа да спечелиш! Не се тревожи! Никой няма да те води.“

Какво е направил?

На брега на широк поток на тридесетина километра югозападно от Топека, се бяха събрали неколцина души. Джозефина и Айзък Бел, които се приземиха незабавно, както и Аби и всички механици, които видяха катастрофата от спомагателния влак. Самолетът, или каквото бе останало от него, се поклащаше в потока, уловен от подводни коренища.

Дали Марко е повредил машината, за да спечели тя, чудеше се Джозефина. Ето го там, в странната си дегизировка. Само тя знаеше кой е той наистина и само тя подозираше що за ужасия е извършил. Страхуваше се да го приближи и да попита.

Но трябва, помисли си Джозефина. Трябва да попитам! Ако подозрението й се окаже вярно, щеше да си признае всичко, всички лъжи дотук. Тя отиде при Марко. Италианецът размахваше линийката си и изглеждаше уплашен и объркан като останалите, но Джозефина, която вече му нямаше доверие, не знаеше дали не се преструва. Приближи се и рече тихо:

— Трябва да говорим!

— Ооо, горка Джозефина! — извика той в ролята на Платов. — Всичко видяла пред очи.

— Трябва да те питам нещо!

— Какво?

Преди да успее да продума каквото и да било, се чу силен писък. Пищеше Аби. Писъкът бе последван от радостен възглас. Джозефина се обърна към потока.

Всички гледаха надолу по течението. Баронет Едисън Сидни Мартин куцукаше по брега, подгизнал, целият в кал, и безплодно се опитваше да запали цигара.

Бел обясни на Анди Моузър, че е видял как пада перката на Едисън Сидни Мартин.

— Често ли се случва?

— Случва се — отвърна Анди.

— Каква може да е причината.

— Много неща… Пукнатина в главината, например.

— Но баронетът оглежда машината всеки път, преди да излети. Обикаля я и проверява всичко. Както правим всички. Механиците му също, както правиш и ти.

— Може да е ударил някой камък, докато е излитал.

— Щеше да усети.

— Щеше, ако се беше счупило витлото — отговори Анди. — Но ако главината е била ударена, точно в момента, когато е излитал, а моторът е ревял силно, може и да не е чул и да не е усетил нищо. Преди няколко месеца чух за едно витло, което станало чупливо, защото го съхранявали право. В едната от перките се просмукала влага.

— Неговото витло беше чисто ново и откакто е купено, всекидневно се употребява.

— Да, но все пак се пука.

— Затова го боядисаха в сребристо, за да си личат пукнатините.

При пушърите това беше обичайна процедура. Витлото на Бел не бе боядисано, защото беше точно пред него и яркият цвят би го заслепил.

— Знам, господин Бел. А и очевидно не е било достатъчно старо, за да загние. — Моузър вдигна глава към лицето на детектива. — Ако ме питате дали е било саботаж, ви казвам, че като нищо може да е било.

— Как? Как би го сторил, ако искаш витлото на някого да падне?

— Бих направил каквото мога, за да го разбалансирам. Когато витлото е разбалансирано, то вибрира. Вибрациите или ще го счупят, или ще разхлабят главината, а може и да откачат двигателя от рамката му.

— Само че не би искал да се клати толкова силно, защото човекът, когото се опитваш да убиеш, ще забележи и незабавно ще се приземи безмоторно.

— Прав сте — каза Анди. — Саботьорът наистина си знае добре работата.

Това обаче, трябваше да признае Айзък, важи за всеки механик в състезанието, може би с изключение на детективите механици на Джозефина. Друг факт, който не можеше да пренебрегне, беше, че Престън Уайтуей беше получил това, което си пожела така безсрамно в Сан Франциско. Трябваше да почака доста след Чикаго и почти през цял Канзас, но „естествената отсявка“ се случи и състезанието наистина вече противопоставяше най-добрите летци на смелата мъжкарана Джозефина.

Едисън Сидни Мартин вероятно бе най-добрият от всички — а неговото отстраняване чрез саботаж бе всичко друго, но не и естествено.

Постоянството на Джо Мъд се оказваше също сериозно предизвикателство, а Стив Стивънс, колкото и да бе неприятен, беше несъмнено дързък и бърз и не спираше, въпреки риска за машината му.

Бел нямаше как да знае каква ще е следващата цел на саботьора. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че работата му си остава все същата: да пази Джозефина от Хари.

Бел се питаше дали кражбата от форт Райли не е било сложно отвличане на вниманието, начин да приспят бдителността на закрилниците на Джозефина. С тези подозрения в главата, Бел устрои засада. Изчака да се стъмни — след тъжното сбогуване със семейство Едисън Сидни Мартин, чийто влак пое от малкото железопътно депо на Морис Каунти обратно към Чикаго, и се качи на покрива на частния вагон на Джозефина. Часове наред чакаше и наблюдаваше влаковете от другата страна на влака на Уайтуей, заслушан в хрущенето на чакъл под ботуши.

Нощта беше гореща. Странични и покривни прозорци и шлюзове бяха отворени. Неясни разговори и спорадичен смях се смесваха с пуфтенето на локомотивите. Горяха достатъчно огньове, за да осветява наоколо и да нагряват вода. Въпреки спокойствието, Бел извади браунинга си и го насочи към вратата през един покривен шлюз. Дочу сънливия глас на Джозефина от спалното й купе.

— Кой е?

— Престън.

— Господин Уайтуей, малко е късно.

— Трябва да говоря с теб, Джозефина.

Джозефина зашляпа боса към малката приемна. Носеше роба върху памучна пижама. Отвори вратата.

Уайтуей беше в безупречен костюм и копринена вратовръзка и се бе сресал на сияйни вълнисти кичури.

— Знай, че много съм мислил върху думите, които ще чуеш сега — започна той, крачейки нервно. — Странно… Сякаш езикът ми е на фльонга.

Джозефина се сгуши в един натруфен фотьойл, сви крака под себе си и го загледа предпазливо.

— Надявам се, че не си променяте решението — каза тя. — Справям се все по-добре. Времето ми се подобрява. Настигам лидерите. А и с горкия баронет извън състезанието, имам много по-добър шанс.

— Разбира се, че имаш!

— Джо Мъд не е толкова бърз. А Стив Стивънс не може да издържи на темпото ми.

— Ще спечелиш! Сигурен съм!

Джозефина се усмихна широко.

— Това е облекчение. Толкова нервен изглеждате, че си помислих дали няма да спрете подкрепата си… Но, какво искате да кажете тогава?

Уайтуей изпъна гръб, изпъчи се и изтърси:

— Омъжи се за мен!

— Моля?!

— Ще съм чудесен съпруг, ще си богата и ще можеш да летиш всеки ден, докато не родиш… Какво ще кажеш?

След дълго мълчание, Джозефина промълви:

— Не зная какво да кажа… Искам да кажа, много мило, че ми предлагате, но…

— Но какво? Какво би могло да е по-добре от това?

Джозефина пое дълбоко дъх и стана. Уайтуей понечи да я прегърне.

— И какво стана после? — прошепна Мариан, когато Бел й заразказва на закуска в огромния вагон-ресторант на влака какво бе дочул предната нощ. Огромните й зелени очи бяха тъй красиви, че Бел за миг си забрави мисълта.

— Съгласи ли се? — подсети го Мариан.

— Не.

— Добре. Престън е твърде самовлюбен, за да е добър съпруг. Ако е толкова мила, колкото я описват вестниците, заслужава повече.

— Виждала си се повече с нея, отколкото знаят читателите на тези вестници.

— Поздравявали сме се отдалеч. Но ми се струваше, че ще отговори „Може би“.

— Защо?

Мариан помисли.

— Прилича ми на човек, който получава каквото иска.

— Беше нещо като „Може би“. Каза, че трябва да си помисли.

— Вероятно няма с кого да говори за това. Ще я изслушам. И ще й предложа мнение, ако иска.

— Надявах се да го кажеш — усмихна се Бел. — Всъщност, надявах се да помислиш върху думите на Хари Фрост: че тя и Челере са крояли нещо.

Мариан хвърли поглед през прозореца. Силният вятър образуваше миниторнада от въглищен дим, пшенична плява и пепел сред влаковете.

— Днес няма да летим. Ще помисля веднага.

— Искам да съм като теб, когато порасна — усмихна се широко Джозефина и погледна Мариан.

Двете седяха на фотьойлите в приемната на Джозефина. Между тях се виждаха две недокоснати чаши кафе.

— Надявам се да не ти се струвам възрастна. А и ти вече си порасла. Караш самолет през целия континент.

— Не е същото. Искам да съм пряма като теб.

— Какво имаш предвид?

— Веднага ми каза как Айзък е чул предложението на Престън.

Мариан се усмихна:

— Казах ти също, че ми е много любопитно какво мислиш за предложението му.

— Не знам. Искам да кажа, защо ще иска да се жени за мен? — Джозефина внезапно се разсмя. — Аз съм просто едно глупаво момиче, което довчера е живяло във ферма.

— Мъжете са странни същества — отвърна Мариан с усмивка. — Повечето… Може би те обича.

— Не каза, че ме обича.

— Е, Престън невинаги се държи умно, но от друга страна е хубав.

— Предполагам.

— И много, много богат…

— Хари също беше богат.

— За разлика от Хари, Престън, въпреки недостатъците си, не е дивак.

— Да, но е едър колкото Хари.

— И продължава да расте — засмя се Мариан. — Ако не внимава, ще стане като президент Тафт.

— Или като Стив Стивънс.

И двете се разсмяха. Мариан я погледна внимателно, а после попита:

— А обмисляш ли изобщо предложението на Престън?

— Не! Не го обичам. Така де, знам, че ще ми купува самолети. Каза, че ще ми ги купува, поне докато не забременея. Тогава иска да спра да летя.

— Боже мили! — възкликна Мариан.

— Престън е по-глупав, отколкото мислех.

— Не мислиш, че трябва да се женя за него, нали?

Мариан рече:

— Не мога да ти кажа. Ти трябва да знаеш какво искаш и какво — не.

— Ако спечеля петдесетте хиляди, ще имам собствени пари и ще си купувам сама самолети.

— Скъпа, ако спечелиш състезанието, хората ще се надпреварват да ти подаряват самолети — засмя се Мариан.

— Наистина ли?

— Сигурна съм! Знаят, че останалите им клиенти ще купуват самолетите, с които ти летиш. Значи предложението на Престън няма нищо общо с възможността да летиш, нали?

— Само ако спечеля.

— Айзък казва, че не се съмняваш в това. А и той не се съмнява. Заложил е три хиляди долара на теб.

Джозефина кимна разсеяно и се загледа през прозореца на вагона. Вятърът разхлопа стъклото. Тя затвори очи и размърда устни, сякаш за да продума, ала след това ги стисна. Болезнено й се иска да проговори, помисли си Мариан. Като че ли предложението на Престън я бе накарало да мисли за неща, за които не искаше да мисли.

— Какво има? — попита Мариан. — Какво те тревожи?

Джозефина издиша рязко и я погледна умолително.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Не — отвърна Мариан, — не мога. Не и от Айзък.

Джозефина завъртя очи.

— Защо си толкова честна, Мариан?

— Така ми е по-лесно — отвърна Мариан. — Какво искаше да ми кажеш?

— Нищо… Когато видях как Хари застреля Марко, така се изненадах…

— Не се и съмнявам.

— Беше последното, което очаквах…

— И Тогава — призна Мариан пред Айзък, — направих грешка. Вместо да си мълча и да я изчакам да си довърши мисълта, казах някаква глупост като „Че коя жена би очаквала да види съпруга си да застрелва неин приятел?“ и Джозефина млъкна.

— Последното, което очаквала — замислено каза Бел, — значи е очаквала да се случи нещо. Сякаш е била „скроила“ нещо, както казваше и Хари Фрост… Ще се омъжи ли за Престън?

— Най-накрая заяви: „Не, в никакъв случай.“

— А ще промени ли решението си?

— Само ако се уплаши, че наистина може да загуби състезанието.

— Защото няма да спечели петдесетте хиляди долара, а Престън е богат?

— Трябваше да видиш как грейнаха очите й, когато й казах, че инвеститорите ще й подаряват самолети. Не мисля, че се е сещала за това. Не мисля, че умее да мисли в перспектива. Би направила всичко, за да продължи с летенето. Включително да се омъжи за Престън. Но ще го направи само заради машините. Не е от момичетата, които искат деца, бижута и къщи.

— Което ме подсеща — каза Айзък и прегърна Мариан, — кога ти ще се омъжиш за мен?

Мариан погледна смарагда на пръста си. Докосна златистия мустак на годеника си и го целуна.

— В мига, в които настоятелно поискаш да го направя. Знаеш, че бих направила всичко за теб. Но дотогава съм много щастлива и напълно доволна да съм твоя годеница.

Канзаския вятър не спря цял ден и цяла нощ, както и през цялата следваща сутрин.

Понеже никой не можеше да лети, Анди Моузър се възползва от внезапната почивка и разглоби двигателя на Бел. Почисти го, настрои го, направи някои подобрения и го сглоби отново.

Профсъюзните зидари, каменоделци, бояджии и пожарникари на Джо Мъд разпарчетосаха двигателя му, докато най-накрая успяха да открият спуканата медна тръба, от която течеше толкова много масло, че редовно превръщаше червения му самолет в черен.

Руснакът Димитри Платов и механиците на Стив Стивънс направиха поредния безплоден опит да синхронизират двата двигателя на биплана. За благодарност Стивънс ги нахока, че не са успели и ги заплаши, че ще ги глоби с по една заплата. Обикновено спокойният руснак се отдалечи гневно и отиде да помогне на Джозефина да махне корпуса на нейния двигател „Антоанета“ и да подмени едно хлабаво уплътнение.

Айзък Бел наблюдаваше внимателно двамата. Платов не спираше да й говори с нисък, напрегнат тон. Бел се запита дали тя не обсъжда предложението на Уайтуей с него — странно допускане, но разговорът им изглеждаше доста напрегнат. Няколко пъти се опита да се приближи, за да дочуе за какво става дума, но щом го видеха, двамата млъкваха.

— Защо така се навърта около теб детектив Бел? — попита Марко Челере и махна дружелюбно на Бел с линийката си.

— Пази ме.

— Не може да се страхува за безопасността ти в присъствието на любезния Платов.

— Съмнявам се, че се страхува от каквото и да било — отвърна Джозефина.

Челере започна да сваля уплътнителя от двигателя.

— Докачлива си днес, скъпа.

— Съжалявам! Мисля за много неща.

— За предложението на господин Уайтуей, като за начало?

— Какво мислиш? — попита тя намусено.

— Мисля, че трябва да се омъжиш за него.

— Марко!

— Говоря сериозно!

— Марко, това е отвратително. Как може да искаш да се омъжа за друг?

— Той е нещо повече от „друг“. Той е най-богатият вестникарски магнат в Америка. Той и парите му могат много да ти помогнат. Както и на мен.

— С какво ще ни помогне бракът?

— Ще го напуснеш, за да си с мен, когато настъпи моментът.

— Марко, прилошава ми, само като си помисля, че би искал да съм с него.

— Е, очаквам да отложите медения месец за след състезанието. Би могла да му кажеш, че не искаш да се разсейваш точно в този момент.

— Ами брачната нощ?

— Не се тревожи, ще измисля нещо.

Ветровете отслабнаха. От метеорологичната агенция съобщиха, че няколко часа времето ще е сравнително тихо. Късно следобед състезателите се вдигнаха като ято от поляната в Морис Каунти. Преди да се стъмни всички състезатели успяха да се приземят в Уичита, където Престън Уайтуей гордо се изправи пред ярките прожектори на Мариан Морган.

Операторите на Мариан въртяха две камери, като втората беше разход, който Уайтуей отказваше да поеме досега, въпреки че Мариан настояваше, че две камери биха създали две гледни точки и така повече хора щяха да искат да гледат филма. Едната камера снимаше издателя, а другата следеше реакциите на репортерите.

— Утре — обяви Уайтуей — ще е официален почивен ден. Няма да се брои към петдесет и петдневния лимит за завършване на състезанието. Утре ще организирам най-голямото празненство, което Канзас е виждал, за да отпразнувам годежа си с госпожица Джозефина Джоузеф, Летящата любима на Америка.

Мариан Морган потърси с очи Айзък из тълпата.

Двамата се спогледаха изумени, а детективът поклати глава невярващо.

Един кореспондент на „Сян Франциско инкуайърър“ бе получил нареждане да попита:

— Кога е сватбата, господин Уайтуей?

Другите подчинени на Уайтуей надигнаха гласове в хор, както им бе наредено:

— Трябва ли да чакаме да свърши състезанието?

— Джозефина иска точно обратното — провикна се сърдечно Уайтуей. — Прекрасната ми невяста специално пожела да се оженим възможно най-скоро и така ще сторим. Ще е сватба с размерите на Тексас! И ще бъде във великия град Форт Уърт, в Норт сайт колизеум, известен надлъж и нашир като „най-богатото на атракциони панаирно пространство в цялото западно полукълбо“. Ще се оженим, още щом състезанието стигне до Форт Уърт, Тексас.

Мариан се усмихна скришом на Бел и оформи думата „Безсрамник“.

„Пълен!“, ухили се Бел.

Но не можеше да се отрече, че когато ставаше дума за реклама на състезанието, Престън Уайтуей можеше да нажежи очакванията на публиката повече от П.Т. Барнъм и Марк Твен, взети заедно.

Но защо Джозефина е променила решението си? Времената й ставаха все по-добри, често задминаваше останалите. Самолетът й летеше отлично. Нямаше причина да не спечели състезанието.

32.

Това беше текстът на телеграмата, която Айзък Бел прати на следователите в Чикаго и Ню Йорк. Беше сигурен, че руският изобретател има нещо общо с решението на Джозефина да се омъжи за Уайтуей. Но защо — това му бе напълно неясно. Нещото, което го интересуваше най-много в момента, бе как Платов има власт да убеди Джозефина за нещо толкова лично и важно, колкото брака.

Бел не можеше да търпи подобна неизвестност за човек, който се разхожда спокойно край самолетите и бе приеман радушно във всеки спомагателен вагон от състезанието. Още повече, че Димитри Платов предложи да замести убития главен механик на Едисън Сидни Мартин, дни преди витлото на англичанина да се счупи и да го запрати в канзаския поток. А ако имаше механик в цялото състезание, който си знае работата перфектно, то това бе Платов.

Резултатите от разследването на детективите на „Ван Дорн“ пристигнаха два дни по-късно и напълно объркаха Бел.

Единствената информация за Платов се съдържаше в папките на „Ван Дорн“ с новини за купата „Уайтуей“ и приготовленията на Белмонт парк, както и на докладите на самия Бел. Също така, репортерите бяха описали — с различна точност — термодвигателя на Платов, но само в статии за инцидента с него, убил главния механик на Стив Стивънс.

Бел се замисли какво би могъл да значи тази липса на информация. Връзваше се с твърдението на Даниела Ди Векио, че никога не е срещала Платов на Международното изложение в Париж, както и че никога не е чувала името му.

Възможно ли е Платов никога да не е бил там? Но тогава, от кого Челере е купил така наречения си реактивен двигател?

Бел прати следното съобщение на „Отдела по проучванията“:

После се обади на Дашууд във вагона.

— Спираш с комарджиите. Наблюдавай Димитри Платов. Нека не разбира, но искам да се залепиш за него като сянка.

— За какво да внимавам?

— Има нещо в него, което ме притеснява — каза Бел. — Може и да е невинен, какъвто изглежда, но е имал възможността да саботира пушъра на англичанина.

— Дали не би могъл да е вътрешен човек на Хари Фрост? — попита Дашууд.

— Може да е кой ли не.

Айзък Бел потърси малцината агенти на Ван Дорн на Югозапад, до които можеше да се добере. Инструктира ги да охраняват сватбата на Джозефина. Когато детективите се появиха във Форт Уърт и рапортуваха във вагона на Бел, той им сподели стратегията си: „Искам да е невъзможно Хари Фрост да се приближи достатъчно, за да стори каквото и да било. Възползвайте се от всичките си контакти. Твърде сме малко, но ако съберем връзките си с хора на закона, железопътната полиция, информатори, комарджии и престъпници, които разследваме, може да опитаме да образуваме периметър, достатъчно широк, че да не могат картечниците на Фрост да достигнат Джозефина.“

Именно обсегът на картечниците бе основният проблем. Бяха смъртоносни на разстояние до километър и половина. Ала Фрост можеше да утрои заплахата, като вдигне дулата така, че куршумите да се сипят от горе на долу от разстояние над четири километра и половина.

— Няма да е толкова трудно, колкото ви го изкарвам — успокои той вандорнци. — Шерифът на Форт Уърт услужливо ще ни помогне, както и всичките му временни наместници, включително работници от ранчотата наоколо. Ще разпознаят непознатите лица. Ще имаме и жп копои на разположение, от линиите „Тексас & Пасифик“ и „Форт Уърт & Денвър“.

— Ами ако Хари Фрост реши да наеме свои местни хора? — попита един лосанджелиски детектив, току-що слязъл от влака, с кремаво бомбе и розова вратовръзка.

Бел каза:

— Какво би отговорил, Уолт? — и кимна към стария си приятел Уолт Хетфийлд Тексасеца, който беше пристигнал на кон.

Тънък като стоманена релса и много по-силен, бившият тексаски рейнджър примижа изпод периферията на шапката си.

— Нищо не му пречи на оня да събере гадовете от района — каза той. — Ама не може да ги вкара в града, полицаите ще ги познаят. Обаче, Айзък, това да видиш Хари Фрост не значи да го спреш. Като чета какви сте ги вършили двамата, май от нищо не го е страх. Ще превземе ада с кофа вода.

Бел поклати глава.

— Не разчитайте Фрост да действа прибързано. Няма да има безразсъдно нападение, нито последен отчаян щурм. Каза ми го в очите, не го е страх да умре. Но само след като убие Джозефина.

Когато разположи камерите и прожекторите си в колизеума Норт сайт, Марион Морган се присъедини към Айзък Бел в щаб-вагона на Ван Дорн. Бел й направи комплимент за новата й цепната пола за яздене, която тя беше намерил в магазин във Форт Уърт, обслужващ жените на богати фермери.

— Как изглежда теренът за сватбата? — попита той, понеже, докато организираше периметъра, не бе имал време да огледа колизеума.

Марион се засмя.

— Спомняш ли си как го описа Престън?

— „Най-изобилстващото с активност панаирно пространство в цялата Западна полусфера.“

— Пропуснал е една дума: „добитък“. В онзи изобилстващ от активността на говеда павилион провеждат Националния панаир на фуражистите и животновъдите. Джозефина така се смя, че й избиха сълзи.

— Тя е дъщеря на мандраджия.

— Каза: „Ще се омъжвам в обор“. Всъщност, сградата е много голяма. Обилно осветление за камерите ми. На покрива има прозорци, както и електричество за прожекторите ми. Ще се справя. А ти?

— Затвореното пространство е по-лесно за охраняване — каза Бел.

Когато най-после огледа терена, откри, че изборът наистина е добър. Имаше огромни жп депа за спомагателните влакове и за тези на гостите, както и лесно разглобяеми платформи, за да има място за самолети.

След хиляда и петстотин километра от Чикаго по ужасните пътища на запад, флайърът на Хари Фрост беше покрит със слой от пръст, прахоляк и окичен с въжета за мъкнене на товари, вериги, допълнително гориво и масло, както и неколкократно кърпени резервни гуми. Само че още се движеше идеално, а Фрост изпитваше свобода, която никога не бе имал на влак, дори на личния си. Както Джозефина все бърбореше за летенето във въздуха — на въздуха, както го наричаше тя, настоявайки, че той е почти твърд, — в или на, човек можеше да кара колата си, накъдето поиска.

На петдесет километра от Форт Уърт, град на кланици, скриващ небето с дима си, Фрост нареди да спрат на ниско възвишение. Огледа прерията, осеяна с храсталаци, с мощния си немски бинокъл, който си бе купил за африканските сафарита. На около два километра се намираше жп линията. На един отдалечен страничен коловоз сам стоеше товарен вагон. Някога коловозът бе обслужвал градче, унищожено от торнадо.

— Карай!

Майк Стотс, механикът на Фрост, запали двигателя на флайъра. Три часа и около четиридесет километра след това отново спряха. Фрост изпрати Стотс напред с мотоциклет, който бяха откраднали от Уичита Фолс.

Стотс трябваше да проучи територията и да установи контакт с хората на Фрост във Форт Уърт.

— Да искаш да отида с него? — попита Дейв Мейхю, специалистът по телеграфните съобщения.

— Стой тук.

Фрост винаги можеше да се сдобие с друг механик, но специалист по телеграфните съобщения, а и умел стрелец в добавка, се намираше изключително трудно. Стотс се върна по-скоро, отколкото Фрост очакваше.

— Какво става?

— Заграждения. Имат и конни патрули.

— Сигурен ли си, че не са били работници от някое ранчо?

— Не видях крави.

— А в града?

— Навсякъде полиция. Половината мъже носеха звезди на наместници. А повечето от останалите приличаха на детективи.

— Някакви жп копои?

— Около стотина.

Фрост се умълча и се замисли. Очевидно Айзък Бел действаше с представата, че картечниците „Колт“, откраднати от форт Райли, бяха у него.

Но имаше и други начини. Фрост изпрати Мейхю по един от телеграфните стълбове, за да изпрати съобщение на своя диспечер от „Тексас & Пасифик“, след което се отправи на запад, заобикаляйки Форт Уърт.

След като се стъмни, флайърът се изкачи по един от насипите край жп линията, и пое по релсите още по на запад. Нареди на механика да следи за фарове от локомотив. Двамата с телеграфиста гледаха напред. Пет пъти слизаха, за да направят път на влакове.

Късно на следващия ден, на половината от пътя до Абилийн, Хари Фрост наблюдаваше през бинокъла си един голям закрит фургон, теглена от шест мощни мулета, да спира до един товарен вагон, паркиран на страничен коловоз. Коловозът обслужваше огромно ранчо на петнадесет километра по-нататък. Притежаваше го инвестиционен тръст от Уолстрийт, където Фрост имаше собственически дял. Шестима стрелци, предрешени като каубои, яздеха до каруцата.

Слязоха, отвориха един катинар на вагона, след това и вратата му и свалиха тежки сандъци с надписи по тях: „Орачески пособия Холиън, Санди Хук, Кънектикът“. Натовариха ги във фургона.

Фрост обходи за пореден път безкрайните празни километри храсталак и треволяци с бинокъла си, проверявайки дали няма да се появи някой. До хоризонта се ширеше прерия, осеяна с кафяви петна мескитова трева. На запад се издигаха облаци или може би ниски хълмове. Забеляза, на петнадесетина километра на север, едно самотно източено здание, което можеше да е или вятърна мелница за изпомпване на вода, или сондажна кула за нефт. Релсите блестяха право на изток и на запад, а над тях на стълбовете беше опъната телеграфната жица.

Приключиха с натоварването на фургона. Той се затъркаля на запад по утъпкания черен път, успореден на релсите. Конниците се движеха до него. Колата на Фрост ги настигна на три километра от коловоза. Отблизо видът на конниците би накарал всеки офицер на реда да извади оръжията си — приличаха по-малко на кравари и повече на банкови обирджии. По ръцете си нямаха белези от работа по пасища. Носеха револвери в двойни кобури на хълбоците си, както и пушки, втъкнати в седлата. След като огледаха тримата мъже във флайъра, членовете на бандата очаквателно се обърнаха към високия мъж сред тях. Фрост вече го беше разпознал като предводителя им, с когото бяха общували чрез посредник, на когото Хари вярваше.

Той попита:

— Кои от вас са били в Испанската война?

Четирима мъже кимнаха.

— Стреляли ли сте с картечници „Колт“?

Отново кимнаха, като продължаваха да хвърлят погледи към лидера си.

— Последвайте ме. Намерил съм корито на пресъхнал поток, където можем да ги разположим.

Никой не помръдна.

— Хърбърт? — каза дружелюбно Фрост. — Приятелите ми в Чикаго ми казват, че си закоравял бандит. Хората ти те гледат, сякаш очакват от теб някаква мъдрост. За какво мислиш?

Хърбърт провлачено отвърна:

— Мислехме защо, вместо да гърмим по самолети, да не ти вземем парите сега, и колата, и картечниците, и ако не ни правиш проблеми, да ти дадем да скокнеш на влака за Чикаго. Така де, трима сте, пък ние сме шестима.

Хари Фрост стисна приклада на рязаната си пушка.

Бандитът безстрашно се взря в двойното дуло.

— Нещо не ми се нравят тия, дето се целят в мен. Особено с такава пушка.

— Не се целя във вас, г-н Хърбърт — отвърна Хари Фрост. — Издухвам ви главата от раменете.

Натисна двата спусъка. Пушката изтрещя като оръдие и ударната вълна от двадесетте сачми изхвърли Хърбърт от седлото. Нямаше ехо, само един-единствен гръм и цвиленето на уплашени коне.

Когато бандата на мъртвия успокои животните си, Стотс и Мейхю се целеха в тях с по два револвера, а Хари Фрост вече беше презаредил.

Лицето му беше мораво от гняв.

— Кой още?

Те разопаковаха картечниците, платформите им, кутиите с амуниции и лафетите им, с които щяха да ги придвижват под оскъдната сянка на храсталаците и ниските дръвчета край потока. Разглобиха и почистиха оръжията и ги качиха на двуколесните лафети.

Оръжията тежаха почти двеста килограма, заедно с кутиите амуниции. Като ругаеха размерите им, мъжете ги изтърколиха първо нагоре, а след това надолу по коритото на потока, което беше дълбоко и тясно, като военен изкоп. С издигнати дула, на двеста метра една от друга, картечниците контролираха пространството около релсите, които самолетите щяха да следват по пътя си към Абилийн.

За да са сигурни, че картечниците работят, вкараха патрондашите и изстреляха по петдесет куршума с всяка, убивайки няколко крави на близо километър разстояние.

Хари Фрост подаде на Стотс ловния си нож.

— Отиди да ни отрежеш по нещо за вечеря. Отрежи и за закуска. Ще поостанем.

Нареди на Мейхю да се изкатери по някой стълб и да подслуша телеграфа.

Телеграфистът опъна жица до земята, свърза я с една пластина за пращане и получаване на морзови съобщения, облегна се на стълба с пластината в скута си и запревежда съобщенията на железопътните диспечери. Няколко пъти предупреди останалите, че идва влак. Те се скриваха под подпорите на моста, докато влакът трополеше по него. По-голямата част от телеграфната активност беше за вместването на допълнителни влакове по гарите — личните влакове на богаташи и експресните локомотиви на вестниците, които щяха да отразяват сватбата във Форт Уърт.

33.

Айзък Бел се изненада, когато Престън Уайтуей поиска той да му кумува, докато не се сети, че единствените хора, с които магнатът прекарваше каквото и да било време бяха подчинените му, а отношението му към тях гарантираше, че никога няма да бъдат приятели.

— За мен ще е голямо удоволствие — каза Бел, доволен, че ще може да я пази лично, ако Хари Фрост някак успееше да се промъкне през периметъра. Не беше толкова доволен обаче, когато Джозефина поиска да Марион да й е кумица. Така годеницата му щеше да е пряко изложена на същия риск, на който беше изложена и младоженката. Марион обаче даде да се разбере, че няма да откаже на молбата на Джозефина, която бе на хиляди километри от семейството си, както и единствената жена в цялото състезание.

В отговор на запитванията на Джо Ван Дорн за „тази сватбена лудница“, Бел прати отговор:

Стотици гости и орди зрители се събраха във Форт Уърт на колите си, фургоните, каретите и конете си. От Чикаго, Ню Йорк, Лос Анджелис и Сан Франциско прииждаха претъпкани влакове. Севернотексаската превозваческа компания вкара в графика си допълнителни вагонетки от Далас. Взвод от тексаската запасна армия беше повикан, за да контролира тълпите и да пази самолетите. Още взводове дойдоха от градовете Тайлър и Тексаркана. Операторите на Марион Морган бяха почти стъпкани от купища вестникарски карикатуристи и фотографи, докато самият Уайтуей не им напомни, че не му харесва да гледа как бутат и блъскат скъпите му камери.

Самата церемония бе отложена от всяка възможна спънка.

Колизеумът Норт сайт, който Уайтуей бе обзавел с църковни пейки и олтар, докаран от Сейнт Луис, бе предвиден за добитък, така че хората се настаняваха много дълго време. След това небето помрачня от прииждаща лятна буря и всеки механик и летец в състезанието, включително булката, изтича на открито, за да върже и покрие самолета, за който отговаряше.

Гръм разтърси колизеума. От прерията се изви страховит вятър. Бипланът на Стив Стивънс се измъкна от крепящите го забити в земята клинове. Невястата, макар да бе известно, че презира памуковия фермер, поведе още една битка навън, за да спаси самолета му. Приковаха го здраво, но не и преди да започне проливният дъжд.

Шаферките на Джозефина я изсушиха — бяха събрана от кол и въже тълпа от възрастни дами от Форт Уърт, които бяха поискали да заместят далечното семейство на момичето. Заместникът на епископа от Сан Франциско — негово преосвещенство се извини с това, че е зает да набира средства за нова катедрала на „Ноб хил“, на мястото на сринатата от земетресението, — тъкмо бе събрал хората пред временно осветения олтар, когато колосален локомотив „Микадо 2-8-2“ разтресе пода, когато се намести в депото. С огромни огнища, свръхнагорещени бойлери и осем колелета, те обикновено дърпаха многобройни вагони със скорост от стотина километра в час. Този дърпаше един-единствен частен вагон, който спря точно до един улей за извеждане на добитък, който водеше право в сградата.

— Боже милостиви — прошепна Престън Уайтуей, — това е майка.

От частния вагон, обгърната в черна коприна от глава до пети и обкичила главата си с гарванови пера, се измъкна вдовицата Уайтуей.

Издателят се обърна умолително към главния детектив на Ван Дорн.

— Мислех, че е във Франция — прошепна той. — Бел, ти си ми кум. Трябва да направиш нещо. Моля те.

Детективът изправи рамене и закрачи към улея. Наследник на банкерско семейство от Бостън, възпитан в частно подготвително училище и образован в Йейл, на Айзък Бел никак не му бе чужда традицията кумът да спасява положението, било то намирайки загубен пръстен или обезвреждайки пияния младоженец. Но това бе толкова над възможностите му, колкото обуздаването на подивял носорог за някой каубой.

Предложи й ръката си и й се поклони елегантно.

— Най-после — поздрави неочакваната гостенка той, — церемонията може да започне.

— Кой сте вие?

— Аз съм Айзък Бел, кум на Престън и отдаден читател на колонката ви в неделните приложения.

— Ако сте я чел, знаете, че ненавиждам разводите.

— Джозефина също. Ако злощастният й брак не бе анулиран, както подобава, тя никога нямаше да се ожени повторно. Ето я и нея.

Джозефина вървеше с бърза стъпка от олтара.

Г-жа Уайтуей промърмори:

— По-смела е от сина ми. Вижте го, страхува се от собствената си майка.

— Той е ужасно смутен, г-жо. Мислел е, че сте във Франция.

— По-скоро се е надявал да съм там. Какво мислите за това момиче, г-н Бел?

— Възхищавам се на дързостта й.

Джозефина приближи със сърдечно изражение и протегна и двете си ръце.

— Толкова се радвам, че успяхте, г-жо Уайтуей. Собствената ми майка не успя и се чувствах сама, досега.

Г-жа Уайтуей огледа Джозефина от глава до пети.

— Не си гардже, не си и лебед — обяви тя. — Хубавка, но не красива, за щастие. Красотата разваля жената, завърта й главата… Коя е онази жена с шаферската рокля? Като че ли раздава заповеди на операторите да ме снимат.

— Това е годеницата ми — каза Бел, който вече се бе отместил от фокуса на камерите. — Г-ца Марион Морган.

— Е, може и да има изключения на това, което казах преди малко — отбеляза г-жа Уайтуей, леко развеселена. — Млада госпожице, обичате ли сина ми?

Момичето я погледна право в очите.

— Харесвам го.

— Защо?

— Защото довършва каквото започне.

— Едната хубава черта, която е наследил от съпруга ми. — Хвана Джозефина за ръката и каза: — Да се захващаме.

Двете поеха обратно към олтара.

Г-жа Уайтуей се настани на най-предната пейка, а заместникът на епископа повтори за трети път:

— Събрали сме се днес… — когато през прозорците в тавана над Джозефина и Престън небето позеленя.

— Торнадо! — закрещяха местните, които знаеха какво значи този странен цвят на небосклона.

Жителите на Форт Уърт забързаха към мазетата си, като побраха колкото гости можеха. Гостите, дошли с личните си вагони, се скриха там. Тези без мазета и влакове се изпокриха по баровете.

Ураганните ветрове се вихриха до късно след стъмване, ревейки като летящи влакове. Във въздуха летяха крави и временни навеси. Торнадата пожалиха града, но едва след полунощ благодарната тълпа помириса гозбите от сватбения пир и чу заветните думи: „Провъзгласявам ви за мъж и жена.“

Престън Уайтуей, зачервен от многобройните наздравици за младоженеца, целуна Джозефина по устните. Кумата Марион Моргън увери всички, които попитаха, че отблизо е видяла с очите си как невястата е отвърнала на целувката с желание.

По стотици маси се разнесе възгласът: „Да ядем!“

Уайтуей вдигна чашата си високо.

— Наздраве за прекрасната ми невяста. Летящата любима на Америка. Нека лети още по-бързо и по-високо в обятията ми и…

Следващите няколко думи бяха удавени от отличителното трополене на двете осемцилиндрови антоанети, които издигаха измъчения биплан на Стив Стивънс в нощния въздух.

Джозефина скочи от масата и хукна към мястото, където бяха паркирани самолетите. Бълвайки огън и от двата двигателя, машината на Стивънс премина над една ограда, над локомотива на госпожа Уайтуей и пое към редица телеграфни жици. Размина се с тях на сантиметри, олюля се над един обор и изчезна в нощта.

Марко Челере стоеше с клиновете на самолета в краката си и махаше с линийката на Платов.

— Казах ти, че ще измисля нещо за сватбената ти нощ.

— Къде отива?

— Абилийн.

— Този подъл, тлъст…

— Убедих го да тръгне сега, за да имаме време да работим върху двигателите.

— Как вижда накъде лети?

— Звезди, луна, отражение по лъскавите релси…

Джозефина повика механиците, за да налеят масло и бензин в машината и да я приготвят за излитане. Затича се към самолета, а Марко — след нея, като внимаваше да не настъпи диплите на роклята й, издута като бял облак около нея. Джозефина бързо свали платното от крилете и приклекна, за да освободи въжетата, които прикрепяха самолета към земята.

— Трябва да те предупредя… — прошепна той напрегнато.

— Какво? — Вече се беше справила с едното въже и развързваше другото.

— Ако нещо се случи с „Димитри Платов“, не се тревожи.

— Как така?… Побързайте, де! — извика тя на детективите механици, които сипваха кутии с масло и гориво в резервоара. — За какво говориш? Ти си Димитри Платов.

— Само че него го наблюдават детективите на Бел. Може да му се наложи внезапно да изчезне.

Джозефина привърши с последното въже, скочи на сандъка, от който се прехвърли в машината, за да поеме нагоре колкото е възможно по-бързо. Шлейфът на роклята й се заплете в една укрепваща жица.

— Нож! — извика тя на един механик. Той отвори острието на ножа си и сряза шлейфа на роклята й.

— Ще се върна. Не се тревожи — каза й Челере.

Джозефина натисна кормилната ръчка напред, след това назад и настрани, за да провери дали рулят, елеваторът и алетоните й се движат както трябва.

— Добре. Няма да се тревожа. Дръпни се от пътя ми… Контакт!

Джозефина излетя десет минути след Стивънс. Айзък Бел вече кръжеше над земята — беше инструктирал Анди Моузър да поддържа двигателя му загрят, а резервоарът — пълен. Отвисоко видя колизеумът „Норт сайт“ и цял Форт Уърт като мътно сияние, губещо се в море от мрак — обширните тексаски пасища.

Джозефина летеше на запад, следвайки релсите, които проблясваха на лунната светлина.

Детективът я следваше плътно, ориентирайки се по тънката огнена струйка на изгорелите газове от самолета й. Първите петнадесетина километра забавяше двигателя си, за да не я изпревари. Ала когато светлините на Форт Уърт изчезнаха напълно и зад него земята беше толкова мрачна, колкото и отпред, той впери очи в осветената в сребристо стомана, махна пръст от прекъсвач и остави „Орела“ да лети.