Състезанието

10.

Айзък Бел дръпна браунинга от кобура под мишницата си и хукна към летателните машини. Устремът му разпръсна механиците, вторачени в останките зад него. В дъното на коридора, който му отвориха, той видя крехкият гръб на Джозефина. Арчи Абът я прикриваше с тялото си, а пред него шестима вандорнски детективи се биеха с настъпваща вълна бандити с вериги, бухалки и размахани юмруци.

Зад нападателите бе паркиран тъмнозелен камион за доставки на „Дабълдей, Пейдж и ко“. Черните му врати зееха отворени. Отвътре изскочи Хари Фрост с пистолет в едната ръка и нож в другата.

Един от детективите на „Ван Дорн“ вдигна пистолета си. В същия миг размахана колоездачна верига го изтръгна от ръката му и остави кървави белези по нея. Последва удар с бухалка, който прати детектива на земята. На тревата се озова още един детектив. Останалите четирима се опитваха да удържат фронта, но съпротивата им очевидно отслабваше. Пътят на Фрост към Джозефина бе открит. Хари Фрост се втурна напред със скоростта и силата на озверял носорог.

Бел стреля. Оръжието беше много точно, но детективът спринтираше, затова се прицели в тялото на Фрост, а не в главата му. Улучи. Куршумът проби палтото на Фрост, но Хари дори не забави крачка и насочи собствения си пистолет към Арчи.

Бел бе достатъчно близо, за да види, че Фрост ще стреля с „Уебли-Фосбъри“. Фрост бе известен с вкуса си към жестокостите и Бел не се съмняваше, че пистолетът е зареден с кухи патрони .455-и калибър.

Арчи не помръдваше, насочил своя пистолет към Фрост. Беше малък „Маузер“, 6.35-милиметров, експериментален модел, който собствениците на германската фабрика му бяха подарили по време на медения му месец. Бел предупреди приятеля си, че това оръжие е твърде леко, за да разчита човек на него, но Арчи му отвърна с усмивка:

— Спомен от медения месец е, а и не ми мачка костюма.

Без да мръдне от мястото си Арчи позволи на Фрост да намали разстоянието и бързо стреля три пъти. Скоростта, теглото и инерцията на Фрост обаче бяха по-силни от три шестмилиметрови куршума. Добрият мерник на Арчи успя да рани Фрост фатално, но огромният мъж щеше да предизвика касапница, преди да загине. Бел се прицели в главата на Фрост. В този момент Арчи застана на пътя му.

Напълно хладнокръвен, червенокосият детектив вдигна пистолета, за да довърши Фрост между очите. Преди обаче да стреля, друг нападател изби оръжието от ръката му с верига.

Айзък Бел мръдна вляво и стреля над рамото на Арчи. Нямаше съмнение, че отново уцели Фрост. Ала червендалестият великан успя да стреля от упор в Абът.

Уеблито изтрещя като топ.

Арчи залитна, почти вдигнат във въздуха от кухия куршум в гърдите си. Краката му се подкосиха. Фрост прибра револвера в джоба си и премести ножа в дясната си ръка, приковал горящия си от ярост поглед в Джозефина.

Докато падаше, Арчи нанесе мощно ляво кроше на Фрост.

Бел знаеше, че в това кроше тежко раненият му приятел е вложил последните си сили. Арчи уцели Фрост право в челюстта с такава сила, че костта изхрущя. Фрост се опули от изненада. Ножът падна от отворените му пръсти.

Бел почти го бе настигнал. Не можеше да стреля — Джозефина му пречеше.

Фрост се завъртя и побягна.

Бел понечи да го догони. Но докато прескачаше тялото на падналия си приятел, зърна кървава пяна да се надига от палтото му. Без колебание, той приклекна до него.

— Лекар! — извика той. — Бързо! Лекар!

Бел разряза палтото и ризата на Арчи с острия си нож. От раната продължаваше да излиза въздух. Бел се огледа. Хората зяпаха. Ала у лицето на един човек се четеше самообладание и желание да помогне.

— Джозефина! — Подаде й ножа. — Бързо! Отрежи ми парче плат от някое крило. Ето толкова голямо. Лекар! — продължи да вика Бел. — Мърдайте, бе, хора! Намерете лекар!

След секунди Джозефина се върна с точно отрязано квадратно парче жълт плат.

Айзък го притисна върху раната и закрепи с длани три от ъглите върху кожата на Арчи. Докато той дишаше, въздухът излизаше от раната, но Бел не му позволяваше да влиза отново оттам.

— Джозефина!

— Тук съм!

— Трябва ни още плат, за да завържем това.

Тя бързи свали пилотския си гащеризон, а после и блузата си и без колебание я разряза на ивици.

— Помогни ми да ги прекараме под него.

Бел обърна Арчи на една страна, а Джозефина се зае да подпъхва лентите под него. Бел завързва двата края.

— Вземи онези платнища и го завий да се стопли. Лекар!

Най-сетне се появи някакъв лекар. Стовари чантата си на земята, клекна до Арчи и опипа пулса му.

— Добра работа — каза той, докато оглеждаше кръпката. — Лекар ли сте?

— Виждал съм как се прави — отвърна кратко Бел. На собствения ми гръден кош, би добавил. Беше на двадесет и две и тогава на неговото място беше Джо Ван Дорн, който се опитваше с отработени движения да спаси живота на ученика си, докато по бакенбардите му течаха сълзи.

— Какво го е простреляло така? — попита лекарят.

— Кух куршум .455-и калибър.

Лекарят спря работа си за миг.

— Приятел ли ти е?

— Най-добрият ми приятел.

Лекарят поклати глава.

— Съжалявам, синко! Ненапразно ги наричат куршуми — убийци.

— Трябва ни линейка.

— На път е. На английския летец, който се разби, няма да му трябва.

След минути Арчи беше качен в линейката и пътуваше към болницата, под грижите на двама лекари. Междувременно детективите на „Ван Дорн“ успяха да се прегрупират и да оформят кордон около Джозефина.

Хари Фрост обаче бе изчезнал.

Бел бързо организира издирването на Фрост. Първото нещо, което направи, бе да нареди да се претърси всяка болница в района.

— Уцелен е поне три пъти — каза той, — може би и четири. А и Арчи му строши челюстта.

— Хванахме двама от техните, Айзък. Бруклински бабаити. Познах единия, работи за Род Суийтс, опиумния крал. Какво да ги правим?

— Вижте какво можете да изкопчите от тях, преди да ги дадете на ченгетата.

Бел не се съмняваше, че Арчи е омаял местните полицаи още щом е пристигнал. Беше обичайна практика да се сближават и да разберат на кого могат да разчитат да им помогне в извънреден случай.

— Вече пеят. Фрост им платил по сто на човек. Дал им парите предварително, за да могат да ги скрият при приятелките си, ако ги хванем.

— Добре. Едва ли знаят нещо повече за Фрост. Но вижте дали все пак няма да научите още нещо. После ще ги предадем на полицаите. Кажете им, че „Ван Дорн“ ще повдигне обвинение, за да ги оставят в ареста.

Бел отиде да види Джозефина, за да разбере как е след случилото се и да се увери, че охраната е увеличена, докато не заловят Фрост.

— Добре ли сте?

— Ще летя.

— Сега?

— Летенето ми прояснява главата.

— Не трябва ли да смените плата с дупката?

— Не отрязах плат от важна част.

Бел забърза към катастрофиралия самолет на Едисън Сидни Мартин. Странно беше съвпадението на катастрофата, отвлякла вниманието на всички, и нападението над Джозефина. Всъщност, едва ли са съвпаднали случайно. Бел беше сигурен, че Фрост така е планирал нещата.

Отдалеч се виждаше, че фарманът се е ударил с носа в земята. Фюзелажът му стърчеше право нагоре като надгробен паметник на клетия Едисън Сидни Мартин, който — ако подозренията на Бел са верни — бе жертва на убийство, а не на инцидент. Съпругата на баронета стоеше до биплана. Висок мъж с каска на летец я бе прегърнал през раменете, за да я успокои. Пушеше. Приведе се леко към нея и прошепна нещо в ухото й. Тя се засмя.

Бел ги заобиколи. Мъжът беше Едисън Сидни Мартин! Беше бял като платно, а от една превръзка над лявото му око се процеждаше кръв. Не бе прегърнал Аби, а се подпираше на нея, но стоеше на собствените си крака.

Бел го погледна удивено, после смазания самолет, а след това отново летеца и попита:

— Кой караше?

Сър Едисън Сидни Мартин се засмя.

— Боя се, че сам преживях цялото приключение.

— Цяло чудо е!

— Рамката поема голяма част от удара — цялото това дърво и бамбук се деформират малко като възглавница, ако ме разбирате. Пилотът има добър шанс да оцелее, ако не падне и не си строши костите, и ако не го затисне двигателят. Е и с много късмет, нали така?

— Съжалявам, че отпаднахте от състезанието.

— Не съм. Но веднага ми трябва друга машина.

Бел хвърли поглед към жена му, която подписваше чековете, и се зачуди дали тя ще допусне съпругът й да лети отново. Аби се усмихна и каза:

— Няколко мозъци от Ню Хейвън експериментират с нещо като „безглав“ къртис. Изглежда многообещаващ.

— Имат лиценз от Бреже, които в момента конструират великолепна машина.

— Какво се случи с тази? — попита Бел. — Защо падна?

— Чух силен трясък. После жиците изпищяха покрай главата ми. Явно някоя част от конструкцията не е издържала.

— А защо?

— Не знам. Никой никога не е попадал на слаба конструкция при фарманите. — Баронетът сви рамене. — Моите хора го оглеждат. Но това е част от играта, нали така? Случват се подобни неща.

— Понякога — отвърна Бел, още по-убеден, че злополуката не е никаква злополука.

Детективът пристъпи по-близо до останките, където Лайънъл Ръгс, главният механик на фармана, отделяше оцелелите части.

— Намерихте ли повредената жица? — попита той.

— Че то почти не са останали неповредени части — отвърна Ръгс. — Толкова здраво се е ударил, че са останали само трески.

— Искам да кажа, скъсала се е жицата и е предизвикала катастрофата. Баронетът каза, че това е предизвикало катастрофата.

— Опънал съм ги там — посочи механикът. — Засега нито една скъсана не виждам. Това е рьоблингова жица. Същата, от която са направени кабелите на бруклинския мост. На практика са неунищожими.

Бел отиде да погледне сам. Едно момче на не повече от четиринадесет донесе още жици. Сложи ги при останалите и се загледа в едно парче. Бел го стрелна с очи и попита:

— Какво има там, синко?

— Нищо.

Бел извади лъскав сребърен долар от джоба си.

— Гледаш, като че ли нещо ти е направило впечатление. Ето!

Момчето улови монетата.

— Благодаря, сър.

— Защо не го покажеш на шефа си?

Момчето довлачи жицата при главния механик.

— Вижте това, господин Ръгс.

— Остави я при другите, момко!

— Но, сър… Вижте.

Лайънъл Ръгс си сложи очилата и вдигна края жицата срещу светлината.

— Да му се не види… Мамичката му, проклет да съм, да му се не види!

Тогава дотича и Димитри Платов. Поклати глава, когато видя останките от фармана. После забеляза Едисън Сидни Мартин, който палеше нова цигара.

— Оцеляваш? Е, късмет!

Бел попита и него:

— Какво ще кажете за това, господин Платов?

Платов взе болтовете и ги заобръща с нарастващо объркване.

— Е, странно! Много странно е!

— Защо е странно?

— Е, алуминий!

Главният механик Ръгс избухна:

— Какво, да го вземат всички дяволи, е правел алуминий на нашата машина?

— Какво искате да кажете? — попита Бел.

Платов отвърне:

— Е нещо, което да го няма. Е… как викате… слабо звено.

— Този винт в края на жицата е от алуминий! — беснееше Ръгс. — Трябва да е от стомана! Тези жици издържат на тонове напрежение, когато машината се движи рязко. Болтът трябва да е поне толкова силен, колкото жицата. Иначе, както казва господин Платов, е слабо звено.

— А откъде се е взел? — попита Бел.

— Виждал съм да използват подобни болтове, но не бих допуснал, че са сложили и на наши машини!

Бел се обърна към руснака.

— Виждал ли сте да използват такива болтове по подобен начин?

— Алуминият е лек. На скоби, на рамки — да. Но за болт? Само глупаци. — Руснакът върна болта на Лайънъл Ръгс, а обичайно веселото му лице бе необичайно строго. — Който направил, да го гръмнат!

— Лично ще натисна спусъка, ако открия копелето! — отвърна механикът.

11.

Айзък Бел се отправи към вагона склад, в чийто ъгъл Арчи беше устроил временен щаб. Разгледа докладите на детективите от „Ван Дорн“, както и телеграфните и телефонните новини. Въпреки раните си, Хари Фрост още не беше заловен.

Или по-точно — колкото и да не искаше Бел да го признае — Хари Фрост беше изчезнал.

Всички болници бяха предупредени да внимават за него и да ги информират, ако се появи. До момента нямаше информация от нито една. Фрост може би умираше в някоя канавка или вече бе мъртъв. Може би се криеше из фермите около пистата или пък беше стигнал до Бруклин, където гангстерите щяха да го приютят срещу заплащане и да му осигурят санитари и лекари. А можеше да е избягал към земеделските окръзи Насау или Съфък, или на север, към обширните ловни полета на Лонг Айлънд, където американските големци насъскваха хрътки срещу дивеча.

Бел телефонира до офиса в Ню Йорк. Поръча да изпратят още агенти от Манхатън, както и да държат под око влаковете, метростанциите и фериботите.

Разпрати и помощник-детективи по болниците, със строги указания да не се намесват, а само да звънят за помощ, ако забележат Фрост. Щом направи всичко по силите си да затегне пръстена около Хари Фрост, Бел остави десетина детективи със заповеди да не се отделят от Джозефина и отпраши към болница „Насау“ в Минеола, където откараха Арчи.

Прекрасната съпруга на Арчи, Лилиан, млада русокоса жена на деветнадесет, стоеше пред операционната с дълга наметка, покрита с прах от пътя от Ню Йорк. Изключително светлите й сини очи бяха сухи и гледаха съсредоточено, ала лицето й беше застинало в ужасена маска.

Бел я прегърна. Той запозна Лилиан и Арчи. Усещаше, че духовитата единствена дъщеря на овдовял железопътен магнат ще донесе радост в живота на приятеля му. Оказа се прав — двамата млади се обожаваха. После убеди закостенелия й баща да види Арчи като този, който е, а не като още един ловец на наследства. Ти промени живота ми, каза му Арчи в деня на сватбата. Всъщност Бел още години преди това промени живота на Арчи, като му предложи да стане детектив във „Ван Дорн“. Защо ли му трябваше?

От операционната излезе един хирург с мрачен вид. Като видя, че Бел е прегърнал Лилиан, като че ли му олекна — щеше да му е по-лесно да й каже тежката новина с приятел до нея.

— Лекарят е тук — прошепна Бел.

Лилиан се обърна трескаво към хирурга:

— Кажете ми!

Лекарят се поколеба. За Айзък Бел, Лилиан Осгуд бе сестричката, която никога не бе имал. Забравяше колко е красива и колко им е трудно на повечето мъже да разговарят с нея спокойно. В този ужасен миг на Бел му се стори, че лекарят не смееше да продума, за да не я разплаче.

— Кажете ми! — повтори тя и хвана лекаря за ръката. Това сякаш му даде кураж да продължи.

— Съжалявам, госпожо Абът. Куршумът е нанесъл много поражения, разминал се е на косъм със сърцето и е строшил две ребра.

Като че ли в сърцето на Бел зейна бездна.

— Мъртъв ли е?

— Не… Още не.

— Безнадеждно ли е? — попита Лилиан.

— Щеше ми се да можех…

Бел прегърна още по-здраво момичето, което започна да се отпуска в ръцете му.

— Нищо ли не може да се направи? — попита той.

— Не… не и аз.

— А друг? — настоя Бел.

Лекарят въздъхна дълбоко.

— Само един човек би могъл да опита да направи нещо… Нюланд-Новики… В Бурските войни16 е разработил нови методи за операция на огнестрелни рани. За съжаление, доктор Нюланд-Новики…

— Доведете го! — извика Лилиан.

— Далеч е. На лекции в Чикаго.

Айзък Бел и Лилиан Осгуд се спогледаха с надежда.

Докторът продължи:

— Но дори Нюланд-Новики да се качи на влака навреме, съпругът ви не би преживял осемнадесетте часа, за които хирургът ще пристигне. Деветнадесет, от тук до Лонг Айлънд. Не можем да го преместим в Ню Йорк.

— Колко му остава?

— Дванадесет-четиринадесет часа, най-много.

— Къде има телефон? — попита Бел.

Докторът ги поведе към телефонната централа на болницата.

— Слава Богу, татко е вкъщи! — възкликна Лилиан, а на оператора рече: — Ню Йорк. Мъри Хил, четири, четири, четири!

Свързаха ги с имението на Осгуд Хенеси на Парк Авеню. Икономът извика мистър Осгуд.

— Татко! Слушай ме! Простреляха Арчи… Да, тежко е. В Чикаго има един хирург. Трябва ми тук след дванайсет часа.

Лекарят поклати глава и каза на Бел:

— „Туентиът сенчъри“ и „Бродуей лимитед“ са най-бързите железници в страната. И двете отнемат по осемнадесет часа. Какъв влак би могъл да ги изпревари?

Айзък Бел си позволи да се усмихне с надежда.

— Специален, по релси, освободени от движение от жп магнат, който обича дъщеря си.

— Противниците на комисар Бейкър го наричат мекушав — изсумтя Осгуд Хенеси по адрес на новоназначения комисар на Ню Йорк. — Според мен той е чудесен човек.

Пред гара Гранд Сентръл ревяха двигателите на шест коли на пътна полиция и един мотоциклет, който управлението изпробваше, за да реши дали да сформира мотоциклетен отряд или не. Сред тях ръмжеше лимузината на Хенеси, в която седяха Хенеси и дъщеря му, готови заедно с ескорта да отпрашат с пълна скорост през Манхатънския мост към окръг Насау.

Улиците тъмнееха, а на изток небето бе порозовяло от зората.

— Ето ги! — възкликна Лилиан и погледна баща си.

От гарата изтича Айзък Бел, хванал за лакътя младия Нюланд-Новики, който гледаше да не изостава.

Завиха сирени, засвистяха гуми и след секунди лимузината фучеше по Парк Авеню. Лилиан подаде на лекаря последната телеграма от болницата. Той я зачете и закима.

— Пациентът е силен. Това винаги помага.

В Белмонт парк същата розова зора се отразяваше в лъскавата стоманена релса, по която Димитри Платов щеше да прави последния тест на революционния си термодвигател. Светлеещото небе подкани мъжа под релсата да работи по-бързо. Ако останеше още дълго, ранобудните щяха да го видят да охлабва болтове с гаечен ключ. От вагоните от другата страна на трибуните вече се носеше миризмата на пържен бекон — най-ранобудните си приготвяха закуска.

Механиците щяха да се появят всеки момент. Саботажът обаче беше бавна работа. Преди да започне да отвинтва всяка гайка, трябваше да я покрие с масло, за да не скърца. После трябваше да го забърше, за да не забележат по-наблюдателните, че нещо не е наред по време на последните наземни проби, преди да монтират двигателя върху биплана на Стив Стивънс.

Саботьорът щеше вече да е приключил, ако не бяха детективите — телохранители на Джозефина Джоузеф, които редовно обхождаха полето. Тихи и непредсказуеми, те все се появяваха отнякъде и светеха с фенерчета, след което изчезваха също толкова внезапно.

Той трябваше непрестанно да е нащрек кога и откъде ще дойдат.

Мъжът охлаби свързващата част между две части на релсата и постави клечки в освободеното място. Ако някой изпробваше релсата, щеше да изглежда стегната. Ала когато термодвигателят я подложеше на огромен натиск, релсата щеше да се отвори. Ефектът щеше да е подобен на влак, сменящ коловоза — само че тук друг коловоз нямаше и чудодейният двигател на Платов щеше да изхвърчи във въздуха като гюлле. И Бог да помага на всеки, който се озове на пътя му.

12.

— Хари Фрост не е мъртъв — каза Айзък Бел.

— Според всички очевидци — възрази Джоузеф Ван Дорн — ти си го прострелял два пъти, а клетият Арчи — три. Носи повече олово от тенекеджия.

— Но не достатъчно, за да го убие.

— Нищичко не сме разбрали за него. В никоя болница не са го виждали. Никой лекар не е съобщил за пациент със счупена челюст и необясними прострелни рани.

— Незаконните лекари взимат пари, за да не съобщават за подобни неща.

— Нито пък имаме доказателства, че са го забелязали редови граждани.

— Получихме много съобщения — възрази Бел.

— Нито едно не се потвърди.

— Това не значи, че е мъртъв.

— Поне е вън от играта.

— Не бих се обзаложил.

Джоузеф Ван Дорн тресна с юмрук по бюрото си.

— Слушай сега, Айзък! Говорили сме много пъти за това. Щеше да е прекрасно, ако Хари Фрост не беше мъртъв. Щеше да е добре за бизнеса. Престън Уайтуей щеше все така да ни плаща куп пари за охраната на нашата Летяща любима. Сега с радост ще ни плати, за да открием трупа на Фрост. Но нямам очи да му искам хонорар за десетина агенти на денонощна работа.

— Няма труп — настоя Бел.

Шефът му го попита:

— Какви доказателства имаш, че не е мъртъв?

Бел скочи от стола и закрачи из апартамента в хотел „Никърбокър“, в който се разполагаше Ван Дорн, когато бе в Ню Йорк.

— Сър — обърна се той към него с формален тон, — по-опитен сте от мен.

— Доста по-опитен.

— Затова знаете, че така наречените предчувствия на добър детектив не са за подценяване.

— Още малко и ще ме убедиш, че съществува шесто чувство — отвърна саркастично Ван Дорн.

— Няма нужда да ви убеждавам — сопна му се Бел, — защото с опита зад гърба си знаете по-добре от мен, че предчувствията и шестото чувство са едно и също.

И двете идват от неща, които сме видели, ала още не ги осъзнаваме.

— А имаш ли представа какво си видял, та да получиш това предчувствие?

— Сарказмът е право на висшестоящия, сър — отвърна Бел. — Може би съм видял колко пъргаво се движи Фрост, сър. Или че по лицето му пролича болка, само когато Арчи го удари, сър, но не и когато стреляхме по него, сър.

— Ще спреш ли да ми викаш „сър“? Моля те!

— Да, сър — ухили се Бел.

— Ама днес си във вихъра си, а?

— Просто се радвам, че Арчи има шанс. Доктор Нюланд-Новики каза, че е най-важно първото денонощие, а той го преживя.

— Кога може да го посетя? — попита Ван Дорн.

— Засега позволяват само на Лилиан. Дори майката на Арчи трябва да чака в коридора. Другата причина да се радвам, е, че Мариан пристига от Сан Франциско. Уайтуей я е наел да снима надпреварата.

Ван Дорн помълча за малко, обмисляйки разговора им. Когато отново продума, бе със сериозен тон.

— Вярно е това, което казваш за предчувствията — или ако не, то поне опитните детективи биха се съгласили с теб.

— Неосъзнатите наблюдения са интригуващ феномен.

— Но… — Ван Дорн вдигна пръст, за да подчертае думите си — опитните детективи също така са съгласни, че предчувствията и шестото чувство са печелили пари за букмейкърите още от първото конно надбягване в историята. Тази сутрин на своя глава си удвоил залога си за безопасността на Джозефина, като си привикал някои от най-добрите ми хора, а те и бездруго трудно покриват цялата страна.

— Уолт Хетфийлд от Тексас — заизрежда смело Бел, без да се извинява, — Еди Едуардс от Канзас сити, Артър Къртис от Денвър, Джеймс Дашууд от Сан Франциско.

— Не бих поставил Дашууд в подобна компания.

— В Калифорния работих с хлапето — каза Бел. — Каквото му липсва в опита, той компенсира с неуморност. А е и най-добрият стрелец с пистолет в цялата агенция. Щеше да отвори на Хари Фрост трето око на челото.

— И тъй да е, прехвърлянето на хора от място на място ми струва пари. Да не говорим за опасността настоящите им случаи да се провалят.

— Преди да ги повикам, говорих с директорите на местните офиси.

— Трябваше да говориш с мен. Още сега мога да ти кажа, че връщам Уолт Тексасеца обратно в Тексас, за да довърши случая с влаковия обир в Сан Антоун, а Артър Къртис ще го изпратя в Европа, за да отвори берлинското ни бюро. Арчи Абът беше намерил добри местни кадри там. Артър Къртис ще ги ръководи, защото говори немски.

— И на мен са ми нужни най-добрите, Джо. Занимавам се с четири неща едновременно: пазя Джозефина, пазя надпреварата, гоня Фрост и разследвам случая с Марко Челере.

— По последното доказателствата също сочат едно — мъртъв е.

— И там също липсва едно нещо — труп.

— Снощи размених няколко телеграми с Престън Уайтуей. Ще се задоволи или с едното, или с другото — с Челере, за да осъдим Фрост, или с Фрост, за да го погребем.

— Бих избрал смъртта на Фрост — каза Бел. — Тогава Джозефина ще е в безопасност и бих могъл да търся Челере на спокойствие.

— Защо ти е, ако Фрост е мъртъв?

— Не обичам убийства без убити. Нещо не е наред.

— Друго предчувствие?

— Ти обичаш ли убийства без убити, Джо?

— Не. Прав си. Нещо не е наред.

Някой плахо почука на вратата.

— Влез! — излая Ван Дорн.

Един помощник-детектив се вмъкна — носеше телеграма за Айзък Бел.

Бел я прочете с мрачно изражение и каза на помощника, който стоеше на пръсти, готов да тръгне:

— Прати им телеграма. Кажи им, че искам много добро обяснение защо плакатите на Фрост са пристигнали толкова бавно в тази банка.

Помощникът изтича навън, а Ван Дорн попита какво става.

— Фрост не е мъртъв.

— Пак предчувствие?

— Току-що е изтеглил десет хиляди долара от клон на Първа национална банка в Синсинати. Малко след това офисът ни там най-после е успял да разпространи плакатите, които отпечатахме за банките. Докато управителят ни се обади, Фрост си тръгнал.

— Тези плакати имаха малък шанс за успех, но го постигнаха. Браво, че заложи на тях — похвали го Ван Дорн.

— Щеше да е повече от „браво“, ако някой си беше свършил работата добре в Синсинати.

— Все мисля да разчистя там. Това решава нещата. Казаха ли нещо за раните на Фрост?

— Не. — Бел се изправи. — Джо, ще те помоля лично да контролираш отряда на Джозефина, докато се върна.

— Къде отиваш?

— Масачузетс, източно от Олбъни.

— Какво ще търсиш там?

— Младият Дашууд се натъкна на интересна следа. Бях поискал да проучи историята на Марко Челере. Фрост не е бил единственият, който е искал да го убие.

Ван Дорн го погледна изненадано.

— Когато човек е цел на повече от един убиец, съм заинтригуван. Кой?

— Побъркана италианка, Даниела ди Векио, намушкала Челере, крещейки „Ладро! Ладро!“ На италиански това значи крадец.

— А знаем ли защо е побесняла?

— Нямаме представа. Затворили я в частен приют за душевноболни. Ще отида да видя какво мога да науча от нея.

— Едно предупреждение, Айзък. Хората от тези частни лудници може да не са сговорчиви. Такава власт получават над пациентите си, че се превръщат в малки наполеоновци — иронично, защото много от пациентите им се мислят за Наполеон.

— Ще помоля Грейди за помощ.

— Гледай да се върнеш, преди да започне надпреварата. На младите повече ви отива да търчите подир летящи машини от градче на градче и да спите навън. А за Джозефина не се тревожи. Ще я наглеждам лично.

Бел хвана експресният „Емпайър стейт“ до Олбъни. Щом излезе от гарата, нае мощен „Форд К“, и пое с пълна скорост на изток през черни пътища сред слабо населения район на северозападен Масачузетс. Теренът бе хълмист и гъсти горички отделяха отдалечените една от друга ферми. На два пъти спря, за да пита за посоката. Втория път го упъти скръбен на вид млад шофьор на камион, който сменяше спукана гума. На каросерията имаше разглобен самолет със сгънати криле.

— Частен приют за душевноболни „Райдър“?

Момчето безмълвно повтори името.

— Знаете ли къде е? — настоя Бел, след като не получи отговор.

— Мисля, че да. Оттатък хълма. Ще го видиш от върха.

Униформата на младежа — каскет, жилетка, папийонка и навити ръкави — подсказваше, че е самолетен механик.

— Накъде карате този самолет?

— Наникъде! — отвърна механикът с трагична категоричност и отказа Бел от по-нататъшни въпроси.

Детективът стигна до възвишението. Долу, в сенките на тясна долина, се издигаше масивна тъмночервена сграда. Отчаянието, което се излъчваше от нея, се подсилваше от множеството зъбери и кули. Прозорците бяха малки, а когато Бел се приближи, видя, че имат дебели решетки като на затвор. Районът около приюта бе обграден от стени със същия безрадостен цвят. Бел спря автомобила пред масивна желязна порта. Слезе и натисна звънеца. След дълго чакане се появи един намусен пазач с къса палка на колана.

— Аз съм Айзък Бел. Имам среща с доктор Райдър.

— Не може да я вкараш — рече пазачът и посочи колата.

Бел паркира форда до алеята. Пазачът го пусна през портата.

— Не отговарям какво може да стане с тази кола тук — каза пазачът самодоволно. — Не всички откачалки са вътре.

Бел се приближи и му се усмихна студено.

— Смятай автомобила за най-важната си отговорност, докато се върна!

— Какво?

— Ако нещо се случи с колата, ще ти го изкарам през носа. Вярваш ли ми? Добре. Води ме при доктор Райдър.

Собственикът на приюта бе спретнат, дребен и безупречно облечен мъж около четиридесетте. На Бел му се стори суетен и прекалено доволен от пълния контрол върху живота на стотиците пациенти. Бел се зарадва, че обърна внимание на думите на Ван Дорн за малките наполеоновци.

— Не знам дали би било удобно да посетите госпожица Ди Векио този следобед — започна доктор Райдър.

— Проведохме разговор тази сутрин — напомни му Бел. — Съгласихте се да се срещна с нея.

— Душевното състояние на психично болния пациент невинаги се съобразява с графика на външните лица. Среща сега би могла да повлияе смущаващо и на двама ви.

— Нямам нищо против да рискувам — каза Бел.

— А пациентката дали би искала да рискува?

Бел изгледа лекаря.

— Името Андрю Рубенов говори ли ви нещо?

— Звучи еврейско.

— Такова е — с опасен блясък в очите отвърна Бел. Не понасяше фанатизма и смяташе да приземи малко самодоволния Райдър. — Евреин, при това чудесен. Великолепен пианист.

— Боя се, че не съм срещал, хм, господина.

— Господин Рубенов е банкер. Стар приятел на баща ми. На практика ми е чичо.

— Нямаме банкер с това име. Сега, ако ме извините…

— Не съм изненадан, че не познавате господин Рубенов. Клиентите му са в нови сфери на бизнеса: производство на автомобили, кино… Ала от сантиментални подбуди той позволява на холдингите си да контролират някои по-малки, по-конвенционални банки и дори от време на време да купят някоя нова. Всъщност, чичо Андрю ме помоли да посетя една такава от негово име. Мисля, че се казва Първа фермерска банка на Питсбърг.

Доктор Райдър пребледня.

Бел продължи:

— Момчетата по проучванията в агенцията ни редовно откриват какви ли не неща. Първа фермерска банка на Питсбърг държи ипотеката ви, доктор Райдър, чиито условия позволяват на банката да си поиска обратно заема, ако цената на заложената собственост падне — както и се случва при повечето частни приюти за душевноболни, включително и вашия, понеже новите държавни институции привличат все повече пациенти. Ще се срещна с госпожица Ди Векио в чиста, просторна и добре осветена стая. Личните ви покои, които — доколкото разбирам — са на най-горния етаж на тази кула, ще свършат идеална работа.

Даниела ди Векио накара Бел да ахне. Тя влезе в удобния апартамент на Райдър плашливо и на пръсти — разбираемо, помисли Бел — ала и с любопитство. Даниела бе изключително красива жена — висока и с издължени крайници. Беше облечена във вехта бяла рокля. Имаше дълга тъмна коса и огромни черни очи.

Бел махна шапката си и направи знак на отговорничката да ги остави и да затвори вратата. После подаде ръка на италианката.

— Госпожице Ди Векио, благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Аз съм Айзък Бел.

Говореше й тихо и спокойно — жената бе тук, осъдена за намушкване с нож. Очите й, които допреди това шареха из стаята — по стените, мебелите, картините, книгите, килимите — се спряха върху него.

— Кой си ти? — въпреки италианския акцент, английският й бе брилянтен.

— Аз съм частен детектив. Разследвам стрелбата по Марко Челере.

— Ладро!

— Да. Защо го наричате крадец?

— Защото открадна — отвърна тя простичко. Погледът й се стрелна към прозореца и по начина, по който лицето й се озари, Бел разбра, че много отдавна не е била навън и сигурно дори отдалеч не е виждала тучни треви и синева.

— Защо не се преместим до прозореца? — предложи Бел и бавно направи няколко крачки натам.

Тя предпазливо го последва, плашлива като улична котка, ала и закопняла да усети ветреца, който издуваше пердетата. Бел застана така, че да може да я спре, ако опита да скочи през прозореца.

— Можете ли да ми кажете какво ви открадна Марко Челере?

— Мъртъв ли е от онази стрелба?

— Вероятно.

— Хубаво — отвърна тя и се прекръсти.

— Защо направихте това?

— Радвам се, че е умрял. Но се радвам, че не го убих аз. Това е работа на Бог.

Бел се съмняваше, че Бог е възложил на Хари Фрост да изпълни волята му — реши да рискува с нов въпрос към лабилната Ди Векио.

— Ала се опитахте да го убиете, нали?

— И се провалих. — Тя погледна Бел право в лицето. — Разполагах с месеци да мисля. Мисля, че част от душата ми не искаше да го убива. Не помня всичко от онзи ден, но си спомням, че ножът не улучи врата му и само поряза ръката му. Ето… — Тя очерта с два пръста мълния по вътрешната страна на ръката на Бел. — Доволна бях. Но не знам дали защото пуснах кръв, или защото не го убих.

— Какво открадна Марко?

— Трудът на баща ми.

— Какъв труд?

— Баща ми беше… аероплано червелоне… Как му се казва?… Мозък. Гений!

— Баща ви е изобретявал самолети?

— Да! Белла моноплано. Нарече го „Акуила“. На американски това значи „орел“. Когато докара своя „Акуила“ в Америка, толкова се гордееше, че е тук, че го кръсти „Американски орел“.

Речта й се забързваше с всяка следваща дума. Марко Челере работел за баща й в Италия като механик и му помагал да строи самолетите.

— В Италия, преди да си направи името кратко.

— Марко си е сменил името? Какво е било преди?

— Престоджакомо.

— Престоджакомо — повтори с усилие Бел звуците, които се изтърколиха от езика й. Помоли я да му продиктува как се пише името и го записа в бележника си.

— Когато Марко дойде, каза, че на американците им било дълго. Но това беше лъжа. Всеки знаеше, че Престоджакомо е ладро. Тук новото му име значи просто „бърз“. Никой не знае какъв беше.

— Какво е откраднал от баща ви?

— Нови методи за укрепване на крилото и контрол на въртенето — изстреля Ди Векио.

— Може ли да обясните какво имате предвид с „контрол на въртенето“? — попита Бел, за да изпита яснотата на мисълта й.

Тя започна да жестикулира и дългите й грациозни ръце заприличаха на криле.

— Когато аероплано се наклони насам, кондуторе — пилотът — променя формата на крилото, за да го завърти натам и после пак право.

Бел, като си спомни първия си разговор с Джозефина, попита:

— А баща ви случайно да е изобретил нещо, наречено алетони?

— Да! Си! Си! Това ти обяснявам. Алетони!

— Малки крила.

— Моят баща — каза тя и се тупна гордо по гърдите — моят прекрасен баба̀. Вместо да се изкриви цялото крило, се местят само малки части от него. Много по-добре е така.

Бел й подаде бележника си, както и писалката си.

— Можете ли да ми покажете?

Даниела скицира един моноплан и нарисува подвижни части в задния край на крилете. Много приличаше на жълтата машина, с която летеше Джозефина.

— Алетони, това ли е откраднал Марко Челере от баща ви?

— Не само. Открадна и сила.

— Не разбирам.

— Баща ми разбра как се държат крилете, за да ги направи силни.

Насред поредната лавина от английски, осеян с италиански и допълнен с още една скица, Даниела обясни, че монопланите често се разбиват, когато крилото им внезапно се скърши насред полет, за разлика от бипланите, чиито двойни криле били по-здрави. Бел кимна. На вътрешното поле в Белмонт парк често бе чувал същото. Бипланите бяха по-силни — една от причините всички така да се шокират, когато фармана на Едисън Сидни Мартин се строши. Според Даниела Ди Векио, Марко Челере предположил, че слабостта на монопланите не идва от „летателните“ опорни жици под крилото, а от „приземителните“ над него.

— Марко тества своя моноплано с чували пясък, за да направи както при летене — как му викате?

— Да симулира?

— Си. Да симулира натоварването при полет. Баща ми каза, че статичният тест е твърде опростен. Марко приемаше, че крилете не се движат. Приемаше, че натоварването върху тях не се мени. Но те се движат! Не виждате ли, господин Бел? Силата на вятъра и натоварването от маневрите на машината — карико динамик — атакуват крилете от много посоки и не само ги притискат, а и ги усукват. Глупавите тестове на Марко не включваха това — рече тя презрително. — Крилете му бяха твърде неподвижни. Той е меканико, не артиста!

Жената подаде рисунките си на Бел.

На тях още повече личеше приликата с машината, която Джозефина бе убедила Уайтуей да откупи от кредиторите на Марко.

— Опасен ли е монопланът на Марко? — попита той.

— Онзи, който той направи в Сан Франциско? Би бил, ако чертежите не бяха всъщност на баща ми.

Бел продължи:

— Чух слухове, че монопланът, който Марко продал на италианската армия, се е счупил.

— Си! — възкликна гневно тя. — От него тръгнаха бедите. Скованият му моноплано, който тества с чувалите пясък в Италия, се разби.

— Но защо баща ви не е продал своя моноплано „Орел“ на италианската армия, ако е бил по-добър от този на Марко?

— Марко съсипа пазара. Отрови умовете на генералите, настрои ги срещу всички моноплано. Фабриката за моноплано на баща ми фалира.

— Интересно — рече Бел, следейки реакцията й. — И така, и баща ви, и Марко е трябвало да напуснат Италия.

— Марко избяга! — отвърна тя предизвикателно. — Отнесе чертежа на баща ми в Сан Франциско, където продаваше машини на онази богаташка Джозефина.

Баща ми емигрира в Ню Йорк. Надяваше се да продаде своя Акуила моноплано там. Банкерите от Уолстрийт щяха да инвестират в нова фабрика. Преди да успее да ги убеди, италианските кредитори му отнеха всичко в Италия. Беше разорен. Самоуби се с газ в евтина хотелска стая в Сан Франциско.

— Сан Франциско? Нали е дошъл в Ню Йорк?

— Марко го примами там, обеща му пари за изобретенията му. Но всъщност искаше само баща ми да му поправи машините. Умря сам. Без свещеник дори. Затова се опитах да убия Марко Челере. — Даниела скръсти елегантно ръце и се взря в Бел. — Гневна съм. Не луда.

— Виждам — отвърна детективът.

— Но съм затворена с лудите.

— Добре ли се отнасят с вас?

Тя сви рамене. Попипа роклята с дългите си пръсти. Тя бе посивяла и избледняла от много пране.

— Когато съм ядосана, ме заключват сама.

— Ще дръпна доктор Райдър, за да си поприказваме.

Смяташе да го сграбчи за яката и да притисне лицето му в стената.

— Нямам пари за адвокати. Нямам пари за „медицински експерти“, за да убедят съда, че не съм болна.

— Може ли да попитам защо баща ви не е успял да намери други купувачи за самолета си?

— Моноплано на баща ми е толкова по-добър, толкова нов, че е донякъде още… как казвате… иннато.

— Бурен.

— Темпераментен?

— Да. Още неовладян.

— Опасна ли е машината на баща ви?

— Да я наречем „интересна“? — отвърна с усмивка Даниела ди Векио. И в този миг, помисли си Бел, все едно бяха на хиляди километри от Масачузетс и флиртуваха в някоя римска гостна.

— Къде се намира? — попита той.

Тъмноокият взор на италианката се зарея покрай Бел, през прозореца и се спря върху хълма в далечината. Тя се усмихна широко.

— Там.

Бел завъртя глава. Какво си фантазира тя?

Камионът със спуканата гума бе стигнал до хребета.

— Едно момче — обясни тя. — Много мило момче. Обича ме.

— Какво прави с машината на баща ви?

— Баща ми я докара от Италия. Кредиторите му не могат да я докоснат тук. Това е наследството му. Моето наследство. Това момче помагаше на баща ми в Америка. Той е ечеленте меканико!

— Но не и артиста? — попита Бел, изпитвайки с усмивка реакцията й. Не можеше да е напълно сигурен, но тя му се струваше не по-луда от него самия.

— Творците са редки, господин Бел. Сигурна съм, че го знаете. Писа ми, че ще идва. Помислих, че си фантазира. — Тя скочи на крака и махна през прозореца, но механикът едва ли я виждаше. Бел й подаде крайчето на бялото перде.

— Използвайте това. Може би ще ви види.

Тя го стори, ала младежът не даде знак да е видял, вероятно вторачен без посока в десетките зарешетени прозорци.

Тя се отпусна на кушетката.

— Още си фантазира. Как може да си представи, че мога просто да си изляза от тук?

— Как се казва? — попита Бел.

— Анди. Анди Моузър. Баща ми много го харесваше.

Една изключителна идея проблесна в главата на Айзък Бел. Той попита:

— Колко е бърз монопланът на баща ви?

— Много бърз. Татко вярваше, че само скоростта може да надвие силата на вятъра. По-бързите аероплано са по-безопасни в лошо време, казваше той.

— По-бърз от деветдесет километра в час?

— Татко се надяваше на сто и десет.

— Госпожице Ди Векио, имам предложение за вас.

13.

— Господин Моузър, ситуацията ви е на път да се подобри значително — каза Айзък Бел на скръбния механик, който печеше наденичка на огън, запален на безопасно разстояние от разглобения „Американски орел“.

— Откъде знаете името ми?

— Прочетете това.

Бел постави в мазната длан на Моузър плик от фина хартия, който бе задигнал от бюрото на доктор Райдър.

— Отворете го!

Анди Моузър плъзна пръст под печата, отвори листа, покрит с елегантен флорентински курсив и бавно зачете, движейки устните си.

Айзък Бел се възползва от възможността да помогне на италианската красавица, а и помогна на себе си да реши неприятният проблем, за който бе предупредил Арчи. Участниците в надпреварата за купа „Уайтуей“ така нарастваха, че спомагателните вагони не можеха да си намерят място на релсите. Щеше да е изключително трудно да не изостават от самолета на Джозефина, за да я пазят, дори с помощта на автомобилните патрули, които предложи Арчи.

Ами ако Бел заеме „висока позиция“? Със собствен самолет ще може да следи надпреварата отвътре. Щеше да наблюдава Джозефина от въздуха и предварително да разположи мъже при релсите и панаирните поляни или състезателни писти, на които щяха да кацат летците.

Даниела ди Векио имаше нужда от пари, за да докаже, че мястото й не е в „Райдър“.

Айзък Бел имаше нужда от бърз самолет. Купи нейния.

— Даниела пише, че трябва да дойда с вас, господин Бел.

— И да носиш самолета ми — допълни Бел ухилен.

Разглобена на части, машината приличаше на водно конче в клетка.

— И да ви науча да го управлявате?

— Още щом те настаня в първокласен вагон.

— Но аз самият не знам как се пилотира. Аз съм само механик.

— Нямай грижи за това. Само се погрижи да работи и ми покажи пулта. Колко ще ти отнеме да го сглобиш?

— Един ден с добър помощник. Карал ли сте някога летяща машина?

— Карам „Локомобил“ със скорост сто и петдесет километра в час. Карал съм състезателен мотоциклет „В-Туин Индиън“, локомотив и стоманена турбинна яхта, строена от самия сър Чарлз Алджернън Парсънс. Мисля, че ще схвана бързо.

— Локомотивите и стоманените яхти не се отделят от земята, господин Бел.

— Затова толкова много искам да пробвам! Довършѝ си обяда и махнѝ на Даниела за довиждане. Гледа от четиринадесетия прозорец отляво на втория етаж. Не може да маха иззад решетките, но те вижда.

Моузър тъжно впери поглед в сградата.

— Ужасно ми е да я изоставям така, но пише, че ще й помогнете.

— Не се тревожи, ще я измъкнем. Междувременно доктор Райдър обеща, че отношението към нея ще се подобри значително. Камионът ти може ли да стигне до Олбъни?

— Да, сър.

— Ще те изпреваря и ще наема влак. Ще те чакам в железопътното депо на Олбъни, готов да поемем към Белмонт парк. Там ще имаме готови механици, за да започнеш да сглобяваш „Американски орел“, още щом пристигнеш.

— Белмонт парк? Да не мислите да включите „Американски орел“ в презконтиненталната надпревара?

— Не — засмя се Бел. — Но ще ми помогне да държа под око Джозефина Джоузеф.

Анди Моузър се опули.

— Познавате Летящата любима?!

— Аз съм частен детектив. Съпругът на Джозефина се опитва да я убие. „Американски орел“ ще ми помогне да й спася живота.

Бел нае влак в Олбъни за превозване на самолета, а после изпрати телеграма до Дашууд, за да му каже, че истинското име на Марко Челере е Марко Престоджакомо. Имаше вероятност още да се е казвал така, когато е пристигнал в Сан Франциско и Бел се надяваше новата информация да ускори необичайно бавния напредък на Дашууд по въпроса.

— Няма да губя летателно време, за да гледам как Платов демонстрира термодвигателя си — рече Джозефина на Бел. — Едва ли ще работи. А и да работи, онзи ужасен Стив Стивънс е твърде дебел, за да кара самолет, дори самолет на Марко.

— Самолет на Марко? Какво имаш предвид?

— Самолетът на Стивънс е предназначен за тежки товари, може да носи няколко души.

Бел каза:

— Не знаех, че Марко има още един самолет в надпреварата.

— Стив Стивънс го откупи от кредиторите. Късметлия. Само този самолет може да го носи. Плати с двайсет процента повече от обичайното. Горкият Марко не получи нищо, разбира се.

Бел я придружи до моноплана й. Вандорнските механици завъртяха перката и когато синият дим от двигателя побеля, самолетът пое вихрено по полето и се издигна за поредната си тренировка на дълго разстояние.

Бел гледаше, докато самолетът на Джозефина се превърна в жълта точка. Беше спокоен, че скоро ще може да лети до нея. „Орела“ пристигна късно предната нощ със специален четиривагонен влак. Анди Моузър и хората от „Ван Дорн“ вече пренасяха частите му от жп депото до полето.

Сега остава само да се научи да го управлява, преди да започне състезанието. Или поне толкова, че да може да лети и да се учи в движение, докато следва Джозефина из страната. Докато стигнат в Сан Франциско, щеше да е усвоил добре уменията и първото, което щеше да стори, бе да повози Мариан Морган. Двигателят на „Орела“, според Анди, имаше предостатъчно мощност за още един пътник. Мариан може дори да вземе кинокамера. И нямаше ли това приключение да е страхотен сватбен подарък?

Джозефина изчезна към източния хоризонт.

— Добре, момчета — каза той на колегите си, — стойте и чакайте Джозефина да се върне. Не се отделяйте от нея. Ако ви трябвам, ще съм при термодвигателя.

— Смяташ ли, че Фрост ще опита ново нападение тук? Знае, че вече сме готови.

— И преди ни е изненадвал. Стойте близо до Джозефина. Ще се върна, преди да се приземи.

Бел прекоси полето до стометровата релса, на която Платов смяташе да направи последния тест на термодвигателя, преди да го монтират на биплана на Стив Стивънс.

Огромният плантатор седеше на една маса, която възрастните му прислужници бяха отрупали със салфетки и сребърни прибори, и се мръщеше нетърпеливо. Платов и главният механик на Стивънс настройваха двигателя — механикът беше при клапите, а Платов се взираше в метъра си. Стивънс изкарваше напрежението си на прислужниците си. Кафето му било студено. Кифличките му били стари и малко. Покорните възрастни мъже, обслужващи плантатора, изглеждаха ужасени.

Арогантният поглед на Стивънс падна върху белия костюм на Бел.

— Не може да нямате южняшка кръв, сър — рече той със звучен южняшки акцент. — Не ми е попадал погледът върху янки, който така добре да носи чисто бялата премяна на Стария Юг.

— Баща ми прекара известно време там.

— И ви е научил да се обличате като джентълмен. Правилно ли предполагам, че е купувал памук за фабриките в Ню Инглънд?

— Беше разузнавач в армията на Съюза и освобождаваше роби по заповед на президента Линкълн.

— Готов, господа! — викна Димитри Платов. Къдравите бакенбарди на руския изобретател трептяха, а тъмните му очи блестяха.

— Термодвигател готов!

Стивънс погледна главния си механик.

— Така ли е, Джъд?

Джъд промърмори:

— Повече от това няма накъде, господин Стивънс.

— Крайно време беше! Писна ми да седя и да чакам… Сега пък къде отиваш?

Джъд вървеше покрай релсата с бейзболна бухалка в ръка.

— Трябва да ударя ключа за изключване, когато двигателят наближи края на релсата.

— И тъй ли ще спираш двигателя, когато го качите на самолета ми?! Всички ще ми се наредите отпред с бейзболни бухалки?

— Без тревоги! — извика Платов. — В машината, автоматичен ключ. Това само тест. Виждаш? — Посочи опряния на релсата термодвигател. — Голям ключ.

Само докосни с бухалка, когато премине двигателят.

— Добре, започвайте, гръм да ви удари! Останалите ще стигнат до Мисисипи, докато излетя.

Джъд премина тичешком последните шестдесетина метра и се разположи в единия край на релсата.

— И старт! — извика Платов.

Термодвигателят се задвижи с нисък вой, който премина в цепещ въздуха писък. Бел покри уши, а двигателят се затресе със страшна мощ. Нищо чудно, че механиците уважаваха Платов. Стоманената кутия, изобретена от него, бе по-малка от сандък за пътуване, а сякаш съдържаше силата на модерен локомотив.

Платов дръпна пускателната ръчка и закопчалките, които удържаха двигателя, се отвориха.

Термодвигателят се изстреля по релсата.

Бел не можеше да повярва на очите си. В един миг машината трополеше до него, а в следващия стигна до Джъд. Наистина развиваше феноменална скорост.

И тогава се отвориха вратите на ада. Точно когато Джъд се канеше да удари прекъсвача с бухалката, термодвигателят излезе от релсата. Премина през главния механик, сякаш бе хартиена мишена, хвърли назад останките му, прелетя стотина метра и се вряза право в чисто новия „Ню Хейвън Къртис“ на сър Едисън Сидни Мартин, след което отнесе опашката на един „Блерио“, и накрая се стовари в камион на синдиката Вандербилт.

Миг след това двигателят избухна и потопи камиона в пламъци.

Бел изтича до поваления Джъд, но нямаше начин да му помогне. Докато другите тичаха към унищожения самолет и горящия камион, Бел разгледа релсата, от която се откъсна двигателят.

Платов кършеше ръце.

— Толкова добро беше преди това. Толкова добро! О, клетникът! Вижте!

Стив Стивънс се дотътри.

— И туй ако не е чудо невиждано! Уби главния ми механик и нямам двигател за машината си. Как ще се състезавам сега?

Платов плачеше. Стискаше гъстите си черни кичури и се биеше в гърдите.

— Какво ужасно нещо сторих. Жена имал ли?

— Че коя ще се омъжи за Джъд?

— Е ужасно, ужасно!

Айзък Бел се надигна изпод релсата, избута Стивънс и постави ръка на рамото на Платов.

— Не бих се обвинявал на ваше място, господин Платов.

— Съм аз. Аз командвам. Машина моя. Грешка моя. Убих човек.

— Не сте искал. Нито пък изключителната ви машина. Някой й е помогнал.

— Какво говориш, гръм да те удари? — попита Стивънс.

— Релсата се е счупила. Затова машината е изхвърчала.

— Това е релсата на Платов — провикна се Стивънс. — Отговорността е негова! Той я сложи там. Той е виновен, че се е счупила. Звъня на адвокатите си. Ще се съдим!

— Погледнете тази сглобка — каза Бел и поведе Платов натам, където се бяха разделили двете части на релсата. Платов приклекна до него и присви устни.

— Гайките отвинтовени! — гневно констатира той.

— Отвинтени? — извика Стивънс. — Защото не си ги стегнал… Какво правите, сър! — възкликна той и се отдръпна, когато Бел сложи пръсти под носа му.

— Помиришете това и мълчете.

— Масло. Е, и?

— За да се охлабят по-лесно гайките.

— Да не скърцат — каза Платов. — Да няма шум.

— Релсата е повредена нарочно — обясни Айзък Бел. — Гайките са охлабени достатъчно, за да се разпадне релсата под напрежение.

— Не! — каза Платов. — Проверявам релса всеки тест. Проверих тази сутрин.

— А, ето тогава защо са тези — каза Бел. Приклекна и взе няколко просмукани от масло клечки. — Така го е направил. Натъпкал ги е в освободеното място, за да не личи, когато сте изпробвал релсата. Но, разбира се, те са се счупили, когато релсата е започнала да вибрира. Много коварно!

— Мърда релсата. Термодвигател излита… но защо!

— Имате ли врагове, господин Платов?

— Платов харесва. Платов го харесват.

— Може би в Русия? — попита Бел.

— Не. Оставих приятели. Пращам пари вкъщи.

— Кой би направил нещо такова тогава? — попита Стив Стивънс.

Айзък Бел отвърна:

— Може би някой не е искал да спечелите надпреварата с невероятния двигател на господин Платов.

— Ще им покажа аз на тях! Платов, направи ми нов двигател!

— Невъзможно! Няма време. Съжалявам! Трябва да намерите обичаен бензинов двигател. Даже два, сложени на долните криле.

— Два! Че защо?

Платов разпери ръце, сякаш за да обхване мерките на туловището на Стивънс.

— За да вдигат тежкост. Равни са на термодвигател. Два двигателя, на ниските криле.

— И как да намеря два двигателя и кой ще ги сложи, когато Джъд умря, гръм да го удари!

— Помощниците на Джъд.

— Фермерчета, трактористчета. Биваше ги да правят каквото им каже Джъд, но не са истински механици! — Стивънс постави пухкави юмруци на хълбоците си и се огледа. — И това ако не е чудо невиждано. Ето, имам си машина. Имам си пари да си купя двигатели, но нямам хора да ги сложат. Ами ти, Платов? Да си търсиш работа?

— Не, благодаря. Имам да изработвам нов термодвигател.

— Ама съм те виждал да вършиш разни работи за пари. Плащам много, да знаеш.

— Термодвигателят ми пръв.

— Чуй какво ще ти кажа. Когато не работиш по летящата ми машина, може да си работиш по термодвигателя.

— А може ли твой влак да носи моя вагон с инструменти?

— Нямаш грижи. Ще се радвам инструментите ти да са ми подръка.

— И аз може прави части за други, за да имам пари за нов термодвигател?

— Стига моята машина да е на първо място. — Стивънс даде знак на прислугата си. — Том! Хей, Том! Донеси закуска на господин Платов. Най-добрите работници не трябва да стоят гладни.

Платов погледна Айзък Бел, сякаш за да го пита какво да прави.

— Изглежда се върнахте в надпреварата — каза Бел на руснака.

Джозефина се връщаше и Бел забърза към отвореното пространство, където щеше да кацне самолета й. Беше намръщен. Мислеше отново за съвпаденията.

Инцидентът с британеца и атаката на Фрост със сигурност бяха свързани.

Но каква е връзката сега? Нямаше атака. Джозефина се рееше в небето, а на земята Бел не забеляза нищо необичайно. Доколкото знаеше, Хари Фрост бе в Синсинати. Възможно беше да се е върнал в Ню Йорк. Но едва ли би избрал да атакува отново в Белмонт парк посред бял ден, особено след като Бел бе разпоредил вандорнци и местната полиция да проверяват съдържанието на всяка каросерия и кола на полето. Беше логично Фрост да чака по трасето на надпреварата и да нападне от засада.

Механиците от „Ван Дорн“ наблюдаваха спираловидното движение на моноплана на Джозефина, който се снишаваше с поредица от резки завои и стръмни спускания.

— Момчета, виждали ли сте нещо необичайно?

— Нищичко, господин Бел. Освен онзи побеснял термодвигател.

Дали саботажът не бе истинско съвпадение? Ами ако двигателят на Платов бе унищожен от саботьор, който не работи за Фрост? От някой независим саботьор? Защо? Хрумваше му един отговор: за да елиминират потенциално по-силен състезател.

— Казахте ли нещо, господин Бел?

Детективът повтори това, което току-що бе изръмжал през зъби на себе си.

— Мразя съвпаденията!

— Да, сър! Първото на което ме научиха, когато дойдох във „Ван Дорн“.

— Летящата ви машина е прекрасна! — възкликна Джозефина. — И се вижте, господин Бел! Радвате се като лятна птичка в черешово дърво.

Бел се бе усмихнал от ухо до ухо. Анди Моузър и механиците, които Бел нае да му помагат, затягаха летателните и приземителните жици на крилото. Оставаше още доста работа по опашката и по пулта, а и двигателят седеше пръснат на части, но с крилото, разперено през фюзелажа, машината вече приличаше на нещо, което може да лети.

— Трябва да призная, че досега не бях си купувал нещо, което да ми харесва толкова много.

Джозефина крачеше около машината и я оглеждаше с професионален поглед.

Бел я наблюдаваше внимателно, а после небрежно рече:

— Анди Моузър ми казва, че Ди Векио е лицензирал контролната система от Бреже.

— Видях.

— Тази кормилна ръчка се върти като при автомобил. Завърташ я наляво, за да завиеш. Ако пък едновременно я наклониш и завъртиш наляво, алетоните се преместват така, че да наклони лявото крило. Ако натиснеш ръчката, ще се спусне. Ако я дръпнеш, елеваторите го повдигат.

— Може да го карате само с една ръка, когато го овладеете — каза Джозефина.

А с другата мога да държа пистолет, в случай, че някой нападне Джозефина в самолета, помисли си Бел, а на глас каза:

— Точно като вашия.

— Това е най-модерният вариант.

— Би трябвало да е по-лесен за управление.

— Красавец сте си купил, господин Бел. Но ви предупреждавам, че няма да ви е лесно. Проблемът с бързото летене е в бързото приземяване. А и този двигател „Гном“ влошава нещата, защото нямате начин да убивате скоростта, като е при моя двигател „Антоанета“.

Макар приликите да бяха поразителни, Бел трябваше да признае, че що се отнася до френските им двигатели, монопланите на Челере и Ди Векио бяха напълно различни. Самолетът на Джозефина се захранваше от обикновен осемцилиндров двигател „Антоанета“ с водно охлаждане — мощен и лек двигател. Ди Векио бе монтирал на своето произведение революционен двигател „Гном Омега“ с въздушно охлаждане. С цилиндри, въртящи се около колянов вал, гномът предлагаше перфектна работа и по-добро охлаждане за сметка на по-голям разход на гориво, трудна поддръжка и примитивен карбуратор, който правеше невъзможно почти всичко останало, освен движение с пълна скорост.

— Може ли да ми дадете съвети как да забавям, за да се приземявам като вас?

Джозефина посочи строго ръчката.

— Преди да започнете да се правите на интересен, научете се да използвате прекъсвача.

Бел поклати глава. Ако го използва многократно, за да спира притока на ток към свещите, може да позабави двигателя.

— Анди Моузър ми каза да внимавам с този прекъсвач, за да не прогоря клапите.

— По-добре те да прегорят, отколкото вие, господин Бел — ухили се Джозефина. — Закрилникът ми, ми трябва жив. И не се тревожете, че така ще бавите двигателя, има предостатъчно инерция, за да продължи да се върти. — Лицето й посърна. — Съжалявам! Съжалявам, че казах, че ми трябвате жив. Как е Арчи?

— Държи се. Тази сутрин ме пуснаха да го видя. Беше отворил очи и мисля, че ме позна… Джозефина, трябва да ви попитам нещо.

— Какво?

— Вижте укрепващите жици.

— Да?

— Забелязвате ли как се свързват там, горе и долу на триъгълните греди?

— Разбира се!

— Забелязвате ли как триъгълниците на практика оформят леки стоманени подпори срещу надлъжно налягане? Върхът над крилото всъщност се издига от широката основа под него.

— Разбира се! Това го прави много силно.

— И виждате ли колко хитро е укрепено при шасито?

Джозефина клекна до Бел и разгледа силната диагонално укрепена подпорка, която свързваше тялото на самолета с колелетата.

— Системата е същата като на вашия „Челере“, нали? — попита Бел.

— Изглежда много подобна… — призна тя.

— Не съм виждал подобно нещо на друг моноплан. Трябва да ви попитам, възможно ли е Марко Челере, така да се каже, да е „заел“ нововъведението си от Ди Векио?

— Разбира се, че не! — отрече категорично Джозефина.

Бел забеляза, че обичайно жизнерадостното момиче като че ли се смути. Джозефина скочи на крака, усмивката й се стопи, а по бузите й изби руменина.

Подозираше или се страхуваше, че съмнението на Бел може да се окаже вярно?

— Или пък Марко го е копирал, без да го съзнава? — попита внимателно детективът.

— Не!

— Марко казвал ли ви е, че е работил за Ди Векио?

— Не!

Внезапно усмивката на Джозефина грейна отново.

Но бе някак самодоволна. Бел се почуди защо. Джозефина вече не бе напрегната и отново стоеше по обичайния си начин, готова всеки момент да поеме нанякъде.

— Марко никога ли не е споменавал, че е работил за Ди Векио?

— Ди Векио е работил за Марко — отвърна тя. Това обясняваше промяната в поведението й. — Но Марко трябвало да го уволни.

— Чух обратното.

— Чул сте лъжа.

— Може би не съм разбрал. Марко казвал ли ви е, че миналата година дъщерята на Ди Векио се опитала да го намушка?

— Онази луда почти го е убила. Оставила е ужасен белег на ръката му. Била е ревнива. Искала да се омъжи за него. Но Марко не искал. Всъщност, каза ми, че баща й я притискал да го стори, за да го върне на работа.

— Марко каза ли ви, че дъщерята на Ди Векио го е обвинила, че е крадец?

Джозефина въздъхна:

— Горката луда! Все приказвала как й е „откраднал сърцето“. Затова я затвориха. Всичко си е измислила.

— Разбирам — промърмори Бел.

— Марко не я е обичал. Никога! Мога да ви го гарантирам, господин Бел.

Айзък Бел мислеше трескаво. Не й вярваше, но за да може да я пази, тя трябва да му вярва.

— Джозефина — усмихна се топло той, — ти си много учтива млада дама, но ще работим заедно дълго. Не мислиш ли, че е време да ме наричаш Айзък?

— Както кажеш, Айзък, щом ти харесва повече. — Тя го изгледа, сякаш го вижда за пръв път. — Имаш ли си момиче, Айзък?

— Да, сгоден съм.

Тя му се усмихна закачливо.

— Коя е късметлийката?

— Госпожица Мариан Морган от Сан Франциско.

— О! Господин Уайтуей я спомена. Тя ще ни снима с кинокамери, нали?

— Да. Скоро ще пристигне.

— Както и господин Уайтуей.

Джозефина хвърли поглед към дамския часовник, който бе пришила към ръкава на пилотското си яке.

— Което ми напомня, че трябва да ида във вагона. Изпратил е дизайнер на рокли и шивачка с още един пилотски костюм, който трябвало да нося за пред репортерите. — Джозефина вдигна с копнеж очи към небето. То беше меко синьо — цветът на топлите, безветрени ранни следобеди, преди морските бризове да се понесат през Белмонт парк и да направят летенето опасно.

— Май би предпочела да летиш.

— Естествено, иска ли питане? Не ми трябва специален костюм. Видя ли онова бялото нещо, което трябваше да нося онзи ден? Не остана задълго бяло, особено след като вдигнахме капака на антоанетата. Не ми трябва нищо повече от това — каза Джозефина и показа износените си кожени ръкавици, вълненото яке, препасано с колан на кръста, и дългите си бричове за езда, натъпкани във високи обувки. — Сега господин Уайтуей иска да позирам в костюм от лилава коприна. А вечерите трябвало да нося дълги бели рокли и черни копринени ръкавици.

— Видях костюма от снощи. Много ти отиваше.

— Благодаря — рече тя с още една кокетна усмивка. — Но, Айзък, като летец на летец ти казвам, че нямах търпение да се преоблека и да помогна на момчетата да поправят машината. Не се оплаквам. Знам, че господин Уайтуей иска да привлека вниманието на хората към надпреварата.

Бел я изпрати до вагона.

— Не ти ли е казал да го наричаш Престън, а не господин Уайтуей?

— През цялото време ми го казва, но не искам да му създавам погрешно впечатление, като използвам малкото му име.

След като Бел я изпроводи без неприятности до яркожълтия й вагон и я остави на грижите на дизайнера и на детективите от „Ван Дорн“, които пазеха вагона, той се отправи към импровизирания щаб. Там имаше апарат за изпращане на телеграми, свързан с частната система на агенцията.

— Нещо от Сан Франциско? — попита той агентът на смяна.

— Съжалявам, господин Бел. Още не.

— Приготви се да изпратиш нещо на Джеймс Дашууд.

Младежът посегна към бутона.

— Готов, сър.

— „Информация Челере и Престоджакомо нужна незабавно.“ — Бел направи пауза. Мненията на Джозефина Джоузеф Фрост и Даниела ди Векио за Марко Челере, така различни едно от друго, повдигнаха интересни въпроси за жертвата на убийството, чието тяло така и не бе намерено досега.

— Това ли е, сър? Да го изпращам ли?

— Продължи: „Каквато и да е информация по-добра от нищо.“ И добави отново „НЕЗАБАВНО“.

— Това ли е, сър?

— Всъщност, добави го още веднъж.

— Готово, сър. Да го изпращам ли?

Бел се замисли. Ако можеше да се обади по телефона, щеше да попита благонадеждния Дашууд защо не прави нищо по въпроса и го държи в напрежение, както и да подчертае колко е спешно.

— Добави още едно „Незабавно“!

14.

— Чух, че Братя Райт са основали летателно училище, господин Бел — провикна се Анди Моузър, когато Айзък Бел му нареди да завърти витлото на елегантната машина.

— Нямам време да ходя до Охайо. Надпреварата започва следващата седмица. А и колко от инструкторите са карали летящи машини повече от година? Повечето авиатори се учат сами, като Джозефина. Завърти!

Денят беше идеален за летене. В ранната утрин слънцето обливаше дърветата в парка Белмонт, а лек западен вятър шумолеше в листата им. Анди и механиците, които Бел нае да му помагат, избутаха „Орела“ далеч от другите механици на полето. Заклиниха колелетата и когато чуха заповедта на Бел към Анди, хванаха въжетата на клиновете и се приготвиха да поддържат крилете, докато машината излети.

Бел седеше зад крилете на мястото на пилота — главата, раменете и гръдният му кош бяха открити. Двигателят бе пред него — на най-безопасното място, както твърдеше Едисън Сидни Мартин. Там не можел да притисне пилота при катастрофа. Пред двигателя лъщеше почти триметрово витло с две перки от полирано орехово дърво — най-скъпото място в самолета, отбеляза Джо Мъд.

— Ако удариш носа, ще ти струва сто кинта да го смениш.

Бел помръдна кормилната ръчка, за да види как реагират крилете. При върховете им, на шест метра вляво и вдясно, хоризонталните стабилизатори се помръднаха нагоре и надолу. Бел плъзна поглед по стройния корпус, чиито подпори и обтяжки бяха покрити с опъната коприна и завъртя кормилната ръчка. Рулят се помръдна вляво и вдясно. Бел дръпна ръчката към себе си. Елероните на хоризонталния опашен кил се наклониха. На теория, когато го направи във въздуха, това трябваше да издигне самолета на по-голяма височина.

— Завърти!

— Стотици летци са загинали в катастрофи — напомни му Анди за трети път тази сутрин.

— Още повече катерачи загиват върху скалите. Завърти!

Моузър скръсти ръце. Той беше един от най-непреклонните хора, които Бел беше срещал. Бащата на Моузър се оказа полицай и самият Анди, като много полицаи, заставаше като стена срещу всичко, което не му се нрави. Тази особеност на характера му бе съчетана с непоколебима вяра в машините — познаваше ги, обичаше ги, кълнеше се в тях.

— Знам, че самолетът е готов да лети, защото сам го сглобих, защото го обиколихме и изпробвахме всяка подвижна част и всяка подпорна. Знам също, че двигателят е готов, защото сам отвинтих цилиндрите и настроих темпото и налягането. Само за едно не съм сигурен, дали самият господин Бел е готов.

Айзък Бел прикова скептичен поглед в твърде нервния си механик.

— Ако ще ми помагаш да пазя Джозефина, по-добре свиквай, че хората от „Ван Дорн“ нямат време за губене и работят бързо. Откакто дойдох в Белмонт парк, наблюдавам как излитат пилотите. Когато купих „Американски орел“, разпитах Джозефина Джоузеф и сър Едисън Сидни Мартин как се прави. Разпитах и Джо Мъд, който управлява „Освободителя“ си невероятно стабилно. Всички са съгласни, че тези инструменти за управление на „Бреже“ помагат човек да се научи бързо. И не на последно място — усмихна се Бел, — чел съм всеки брой на „Аеронавтика“ и „Полет“, откакто тези списания започнаха да излизат. Знам какво правя.

Усмивката на Бел угасна като пръснат с пушка прожектор. Очите му потъмняха.

— За-вър-ти!

— Да, сър!

Бел отвори бензиновата клапа, настрои въздушната клапа на празен ход и натисна прекъсвача.

— Контакт!

Анди стисна витлото с две ръце, напрегна дългия си гръб в мощно движение и отскочи назад, преди перките да го прережат на две. Двигателят захапа, изпуфтя и изригна бледосинкав дим. Бел го почака да загрее.

Машината постепенно стабилизира ритъма и той отвори клапата докрай. Димът се разсея. Очертанията на искрящите стоманени цилиндри и лъскавото витло се размазаха, когато двигателят ускори максимално с мощно „Пат! Пат! Пат!“ Бел никога не бе усещал толкова гладка работа на двигател. Въпреки хиляда и двестате си завъртания в минута, той работеше елегантно като турбина.

Бел погледна към Анди.

— Готов!

Анди кимна и даде знак на механиците да дръпнат клиновете и да се затичат, за да стабилизират крилете в случай на насрещен вятър. „Орелът“ се затъркаля, заподскача на пневматичните си гуми, свързани за дъските в дъното на шасито с гумени ремъци, и бързо набра скорост. Помагачите изостанаха. Бел усети, плавен, силен импулс, когато опашката се вдигна от земята. Имаше около стотина метра преди мантинелата на пистата. Можеше да натисне прекъсвача, за да забави двигателя и да потренира на полето или да дръпне кормилната ръчка и да види какво ще стане.

Айзък Бел избра второто.

Миг по-късно „Орелът“ спря да подскача. Тревата бе на метър и половина под него. За разлика от влаковете и автомобилите, които се тресяха все по-силно, колкото по-голямо беше ускорението, когато тази машина напусна земята, Бел имаше чувството, че се носи по спокойна река. Ала не се носеше, а летеше право към бялата дървена мантинела.

Почти не бе набрал височина. Колелетата му нямаше да се издигнат навреме. Бел дръпна отново кормилната ръчка. Твърде силно. Самолетът вдигна рязко нос. В следващия миг пред него като че ли се отвори бездна и „Орелът“ започна да пада.

Бел не за пръв път попадаше в критична ситуация и решението винаги беше едно.

Спри да мислиш.

Той отпусна леко ръчката. Нещо като че ли го бутна отдолу. Витлото захапа въздуха. Мантинелата вече беше на безопасно разстояние под колелетата му, а небето пред него изглеждаше огромно.

Внезапно отнякъде изникна тридесетметров пилон, един от маркерите на пистата по време на състезанията за най-добро време. Точно както предупредиха Анди и Джозефина, жироскопичната сила на въртящия се двигател бе повлякла самолета надясно. Бел дръпна ръчката наляво. „Орелът“ се завъртя и се понесе наляво. За момент машината успя да застане хоризонтално, но не беше задълго. Завъртя се отново настрани и Бел компенсира. Наложи се да го направи още няколко пъти, преди да закрепи самолета.

Летенето приличаше на плаването, осъзна той внезапно и всичко му стана ясно. Макар че трябваше да противодейства на двигателя, „Орелът“ щеше да върви накъдето Бел му каже. Вятърът и въздухът бяха на негова страна, но не биваше да забравя, че с витлото отпред, повечето вятър се произвежда от самия самолет.

Бел отново дръпна ръчката, за да издигне машината. Получи се. Изравни и повтори отново. Издигаше се на етапи, сякаш изкачва стълби. Всеки път, когато чувстваше самолета по-малко мощен го изравняваше и го издигаше отново, когато набереше скорост. Скоростта подсилва въздуха, спомни си той думите на Джозефина.

Под него Белмонт парк се смаляваше, сякаш го наблюдаваше през обратния край на бинокъл. Показаха се ферми и селца. Вляво мрачно синееше Атлантика. Дим и десетки съединяващи се железопътни релси сочеха към Ню Йорк.

Бел се изненада от една мисъл. Пусна ръчката с една ръка, за да извади джобния си часовник. Толкова се забавляваше, че загуби представа за времето, а това можеше да се окаже катастрофално в буквалния смисъл на думата. Анди Моузър беше налял достатъчно бензин и масло, за да лети около час. Сам-самичък насред небето, Айзък Бел се разсмя на глас. Имаше чувството, че е променил живота си завинаги и че може никога да не се върне на земята.

— Превръзката — каза сър Едисън Сидни Мартин, докато слагаше една на челото на Айзък Бел — тревожи жена ми по-малко от откритата рана. Предполагам, че същото ще важи и за годеницата ви.

— Само драскотина е — каза Бел. — Горката ми летяща машина пострада много повече.

— Само колелетата и дъските, към които бяха прикрепени — успокои го баронетът. — Шасито изглежда наред, макар че като че ли механикът ви не е съвсем на себе си.

Анди Моузър кръжеше край машината и викаше по помощника си.

Едисън Сидни Мартин отстъпи назад, за да разгледа работата си.

— Готово! Кървенето спря. Май ви е нужен повече кураж да се срещнете с годеницата си след инцидента, отколкото ви бе нужен, за да полетите. Бъдете смел, друже! Говорят, че госпожица Морган е изключителна жена.

Бел стигна с колата си до хотел „Гардън сити“, за да се срещне с Мариан, която трябваше да пристигне от Сан Франциско този следобед. Още щом влезе, разбра, че Мариан вече е тук. Господата във фоайето зяпаха иззад вестниците си, пиколата се бяха наредили като войничета, нетърпеливи да бъдат повикани, а домакинът на хотела лично наливаше чая на Мариан.

Бел се поспря, за да погледа високата фина руса жена, откраднала сърцето му. Тя още бе с дрехите от пътя — бледоморава плисирана пола до глезена и жилетка в същия цвят, както и блуза с висока яка и шапка с периферия. Очите й, зелени като коралов риф, бяха по-ярки от смарагдовия й годежен пръстен.

Бел я прегърна силно и я целуна.

— Никога не съм те виждал по-красива!

— Пак ли си се боксирал с някого? — попита тя и посочи превръзката.

— Не, първият ми урок по летене. Открих летателен феномен, наречен „приземителен ефект“. Приземяването на „Орела“ беше истинско предизвикателство.

Анди и помощникът му ще будуват цяла нощ, за да поправят колелата.

— А инструкторът ти как реагира?

Бел посви малко широките си плещи.

— Всъщност… Учех се сам.

Мариан повдигна една перфектно оформена вежда и го изгледа като жена, завършила първия випуск на Правната школа в Станфорд и работила с най-добрите банкери, преди да се посвети на киното и да преуспее там. Тя каза:

— Знам, че Орвил и Уилбър Райт са се учили по същия начин. Но, разбира се, самите те са изобретили машината, с която са летели.

— Няколко опитни летци ми даваха напътствия… Гледаш ме странно.

— Очите ти светят и си се ухилил до ушите, сякаш още летиш.

Айзък Бел се засмя.

— Май че да. Май че винаги ще летя. Макар че и страшно се радвам да те видя.

— Аз също, скъпи мой, изпитвам „любовен ефект“. Толкова дълго не сме се виждали.

Тя се изправи.

— Какво правиш?

— Ставам, за да те целуна отново.

След втората целувка тя рече:

— Детективът на хотела ще дойде да ни пита какво правим пред хората.

— Не се тревожи — засмя се Бел. — Съвсем наскоро хотелът сключи договор с охранителните служби на „Ван Дорн“. От тази сутрин детективът на хотела е наш човек.

— И така — каза тя, когато пак се настани на стола, — разкажи ми как си удари главата. И какъв е този „приземителен ефект“.

— Той ти пречи да се приземиш, защото между крилете на машината и земята се образува въздушна възглавница. Оказва се, че въздухът е по-силен, отколкото можеш да си представиш. По същество, машината не иска да спре да лети и някак трябва да я убедиш — както когато на някой кон му дърпаш юздата.

— Нещо като летящ кон — отбеляза Мариан.

— Явно ефектът е най-силен при монопланите, защото…

— Трябва да ми кажеш какво видя отгоре? — прекъсна го Мариан.

— Скоростта се усеща различно във въздуха. Земята не се размазва, както като гледаш от прозореца на влак или от моя локомобил. Сякаш течеше под мен, колкото по се издигах, толкова по-бавно.

— Колко високо летя?

— Достатъчно, за да видя река Хъдсън. Като я видях, разбрах, че трябва да стигна до нея.

Мариан ококори очи.

— Летял си чак до Хъдсън?!

Бел се засмя.

— Беше по-безопасно отколкото да летя над океана.

И него видях.

— Видял си Хъдсън и Атлантика едновременно! — дивеше се Мариан. — Тогава си видял и небостъргачите на Ню Йорк.

— Стърчащи колони сред дима.

— Искам и аз да дойда с теб и ще взема и камерата си.

— Ще се влюбиш — отвърна Бел. — Видях гигантска есетра на дъното на реката.

— Кога излитаме? — попита нетърпеливо Мариан.

— Ами… хм… летенето е напълно безопасно, разбира се… Но с мен още не е.

Айзък Бел знаеше, че любимата му не отстъпва по целеустременост на Джозефина, затова не се изненада на въпроса на Мариан:

— Чудя се дали Престън Уайтуей би наел летец, който да ме повози?

— Нека се поупражня. До края на надпреварата ще съм му хванал цаката.

— Чудесно! Тогава ще полетим заедно над Сан Франциско. Не мога да чакам! Но нали ще внимаваш, докато се учиш?

— Обещавам!

— Не си позволявам да се тревожа за престрелки и схватки с нож, летенето обаче… е, как да кажа, различно… Не си в стихията си.

— Не задълго. Следващия път, когато видя, че вятърът се сменя, ще се приземя добре.

— Как можеш да прецениш посоката на вятъра, докато летиш? По флагче ли се ориентираш?

— Гледах кравите.

— Кравите!?

— Край парка има мандри и Джозефина ми каза, че кравите винаги пасат срещу вятъра. Като ветропоказатели са и лесно се виждат отгоре.

— На какво друго те научи Летящата любима на Америка?

— Да си държа очите отворени за места за кацане в случай на авария. Но да страня от яркозелени поляни. Твърде са мокри, за да се приземиш на тях. — Бел пропусна предупреждението на Джозефина да избягва резки движения, които биха смачкали крилете му. Нямаше намерение също така да спомене и сухото „Бих внимавал да не попадам в неконтролируеми въздуховъртежи с носа нагоре, ако бях на твое място, друже“ на Едисън Сидни Мартин или пък директните думи на Джо Мъд: „Не си вярвай много, докато не се научиш.“

Мариан прекъсна мислите му.

— По всичко и най-вече по хвалбите на Престън по неин адрес личи, че Джозефина е голям чешит.

— Определено! И ще ми е нужна цялата ти помощ, за да ми помогнеш да я разбера. Междувременно няма да възразя срещу още една целувка. Да кажа ли на детектива да вдигне барикада с китайски паравани и цветя в саксии?

— Имам по-добра идея. Досега камериерките сигурно са разопаковали багажа ми. Нека се отърва от тези дрехи и да се изкъпя. А ти може би ще се качиш, за да вечеряме заедно.

— Да поръчам ли шампанско?

— Вече поръчах — усмихна се Мариан.

— Наистина, скъпи, защо реши да не взимаш уроци по летене? — попита Мариан, когато вече се бяха качили в стаята й.

Изкъпана, свежа и в дълъг смарагдовозелен пеньоар, тя се бе излегнала на един шезлонг. Бел занесе чашите им и седна до нея.

— Няма време. Надпреварата започва следващата седмица, а междувременно трябва да разбера какво става с Хари Фрост и кой е саботьорът, който поврежда самолети.

— Мислех, че Арчи е застрелял Фрост.

— Три пъти го простреля с онзи малък немски пистолет, който настоява да носи навсякъде — Бел поклати ядосано глава. — И аз си мислех, че съм го прострелял. Ранен е, но не е вън от играта. Един банкер в Синсинати ни каза, че челюстта му е била подута и че завалвал речта си, но не приличал на човек с олово в себе си.

— Може би си пропуснал?

— Не и с моя браунинг. Той не пропуска никога! А и видях как Арчи го простреля от упор. Нямаше как да пропусне. Но Фрост е доста едър. Ако куршумите не са засегнали важни органи, кой знае… Загадката си е загадка засега.

Бел имаше навика да обсъжда случаите си с Мариан. Тя беше умна, образована и съобразителна жена и винаги откриваше нова и неочаквана гледна точка към случая.

— И като говорим за странни пропуски — продължи Бел, — самият Фрост е пропуснал един от изстрелите си по Марко Челере. Никой ловец не би направил подобна грешка. Открих, че телескопичният мерник на пушката му вероятно е бил повреден. Още една причина да искам да видя останките на Челере.

— А възможно ли е Хари Фрост да е бил брониран по време на атаката?

— Бронята не спира куршумите, затова рицарите са се пенсионирали — отвърна с усмивка Бел.

— А ризница от метални брънки?

— Интересна мисъл. С модерната подсилена стомана сигурно можеш да произведеш нещо достатъчно здраво. Един бог знае колко би тежало. Преди известно време пехотата тестваше така наречените куршумоустойчиви жилетки. Твърде тежки и горещи бяха… Много интересно, скъпа моя! Утре сутрин ще наредя на Грейди Форър да пусне момчетата по тази следа.

Мариан се протегна като котка.

— Имаш ли други загадки за разрешаване?

— Няколко.

— Например?

— Къде е тялото на Марко Челере?

— А други?

— Защо италианската дама, от която купих самолета, твърди, че Марко Челере е откраднал тайните на баща й, а Джозефина настоява на точно обратното — че бащата на госпожица Ди Векио е работил за Челере и съответно не е имал тайни за крадене?

— Каква е госпожица Ди Векио?

— Смущаващо привлекателна.

— Наистина ли?

— Толкова привлекателна всъщност, че ми е трудно да повярвам, че Марко Челере или който и да било мъж би й обърнал гръб.

— А ти как успя?

Бел докосна чашата си до нейната.

— Аз съм неуязвим!

— Сляп за красотата? — подразни го тя.

— Влюбен съм в Мариан Морган и в сърцето ми няма място за друга.

Мариан отвърна на усмивката му.

— Може би Марко е гледал към Джозефина.

— Тя е сладка като бонбон, но не е в класата на госпожица Ди Векио. Хубава е, жизнерадостна и кокетна, но е фермерско дете, а не фатална жена. Макар че може би носи подобен устрем в себе си. Не! По-скоро е влюбена в летенето — каза Бел — и е много умела в пилотирането. Някои мъже се чувстват привлечени от успели жени.

— Е, любовта е странно нещо, нали?

— Ако Марко и Джозефина въобще са били любовници. Арчи мисли, че е била влюбена в самолетите му. А както знаеш, Арчи има набито око за тези неща.

— А твоето око какво ти подсказва?

— Честно казано, не знам. Защитава пламенно Марко по въпроса кой на кого е откраднал изобретението, но това може нищо да не означава.

— А може би Джозефина защитава самолета си повече, отколкото хипотетичния си любовник?

— Възможно е — отвърна Бел. — А Марко пък е бил влюбен в момиче, което можело да си позволи да купи самолетите му.

— Всеки е получил каквото иска.

— С изключение на Хари Фрост — очите на Бел помръкнаха, а след това се изпълниха с гняв. — Горкият Арчи! Фрост ще си плати за ужасната болка, която му причини. Недоумявам как някой може да използва такива чудовищни амуниции!

Мариан го хвана за ръката.

— Говорих с Лилиан по телефона. Утре ще се видим в болницата.

— Как звучеше тя?

— Уморена, но и пълна с надежда. Горката! Това е кошмар — най-ужасният кошмар и за двете ни, но аз съм по-голяма от нея и те обичам по-отдавна, затова не се тревожа по същия начин. Лилиан ми призна, че откакто Арчи се върнал на работа след медения им месец, всеки ден се страхувала дали ще се върне жив и здрав. Скъпи, затова ли така рискуваш с летенето? Защото се тревожиш за Арчи или се опитваш да компенсираш за случилото се с него?

— Винаги съм искал да летя.

— Но дали сега не искаш по грешни причини? Айзък, знам, че никога не те товаря с тревогите си. Но летенето изглежда необикновено рисковано в този момент. Какво можеш да сториш от въздуха, ако Фрост стреля по нея?

— Да отвърна и да довърша Хари Фрост веднъж завинаги!

— Кой ще лети, докато стреляш?

— Мога да управлявам с една ръка… е, ако трябва да съм честен — призна той с горчива усмивка, — скоро ще мога да управлявам с една ръка. Днес се държах здраво и с двете.

Мариан протегна ръцете към него.

— Ще ми покажеш ли колко здраво си се държал?

15.

— Би ли ми дала съвет за онзи номер с бързото изравняване, точно преди да кацнеш? — попита Бел. Надпреварата започваше след три дни и той си бе насрочил тест за сертификат в Аеро клуба.

— Не го прави! — отвърна през смях Джозефина. — Това е най-добрият ми съвет. Упражнявай се с прекъсвача и не опитвай трикове, които машината ти не умее.

— Моите алетони са същите като твоите.

— Не са! — усмивката й се скри.

— Укреплението на крилата е същото.

— Подобно.

— Също толкова силно.

— Не бих разчитала на това — каза тя сериозно.

Темата винаги я изправяше на нокти, но Бел забеляза, че вече не повтаря предишното си твърдение, че бащата на Даниела е работил за Челере. Сякаш подозираше, че обратното е истината.

Бел внимателно продължи:

— Може би имаш предвид, че аз няма да мога да се справя.

Тя отново се усмихна, благодарна, че Бел е сменил темата.

— Ще можеш. Наблюдавам те и ти определено имаш талант.

— Радвам се да го чуя — каза Бел. — Не мога да изоставам от теб, ако ще те пазя.

Всъщност, охраната на Джозефина не се състоеше само от Бел и детективите. Стрелци от „Ван Дорн“ щяха да се сменят на покрива на помощния вагон. Два автомобила „Роудстър“ за пресечени местности стояха в готовност в един закрит вагон с рампа, за да последват Джозефина, ако се отклони от релсите. И всеки ден детективите щяха да заемат предварително местата си на следващата планирана спирка от трасето.

При хангара настана суетня.

Бел се приближи до Джозефина и извади браунинга си.

— Джозефина! Джозефина! Къде е тази жена?

— О, божичко! — простена тя. — Престън Уайтуей!

— Джозефина! Джозефина! — Уайтуей тръгна към тях. — Ето къде си! Добри новини! Страхотни новини!

Бел прибра оръжието си. Най-добрата новина, за която се сещаше, е Хари Фрост да е арестуван.

— Адвокатите ми — извика Уайтуей — убедиха съда да анулира брака ти с Хари Фрост, задето се е опитал да те убие!

— Да го анулират?

— Ти си свободна… свободна!

Айзък Бел реши, че се е задържал твърде дълго на срещата между двамата и се измъкна през вратата.

— Стоп! — чу острата заповед на Мариан.

Операторът й, прегърбен над голяма машина, подпряна на триножник, спря да върти ръчката, сякаш на ръката му ненадейно бе кацнал ястреб. Операторите на госпожица Морган добре знаеха, че господин Бел не иска да го снимат.

— Скъпи мой, колко се радвам да те видя!

Мариан изглеждаше прекрасно в работния си костюм, блуза шемизета и дълга пола, с вдигната коса, за да не й пречи, когато гледа през обектива.

Обясни му, че тя и хората й следват Престън Уайтуей цяла сутрин, за да снимат сцени за началото, което беше озаглавено: „Пристигането на спонсора!“

Бел я прегърна през кръста.

— Колко забавно. Може ли да обядваме?

— Не, трябва да заснема всичко това. — Мариан почти зашепна: — Джозефина как прие новината?

— Сякаш се опитваше да обуздае малко вълнението на Уайтуей от това, че е „Свободна! Свободна!“.

— Престън сигурно събира смелост да й поиска ръката.

— По всичко личи, че е така — съгласи се Бел. — Грее като клада, облечен е с нов костюм и лъщи, сякаш бръснарят е бил на косъм да остърже кожата му до дъно.

Мариан бе подготвила хората си и те вече въртяха ръчката на камерата, когато Престън Уайтуей поведе нюйоркските журналисти към голямата жълта палатка на Джозефина, обещавайки им, че ще обяви важна промяна в състезанието. Бел внимателно оглеждаше журналистите с помощта на Хари Уорън, нюйоркския специалист по бандите. Бел го помоли да поеме екипа в Белмонт парк на мястото на Арчи.

Уайтуей бе осъществил най-съкровеното си желание — другите вестници вече не можеха да пренебрегват надпреварата за купата „Уайтуей“.

Състезанието бе най-голямата новина в страната. Конкурентите му обаче не бяха много доволни от това развитие на нещата и въпросите на журналистите два дни преди началото бяха открито враждебни. Четиридесетима репортери се надвикваха, окуражавани от колегата на Бел Скъдър Смит, който твърдеше, че някога е бил истински репортер.

— Ако този детектив е пиян, колкото изглежда — каза Бел на Хари Уорън, — го отстрани за седмица и го лиши от заплата за един месец.

— Нищо му няма — увери го Хари. — Това е част от дегизировката.

— Каква дегизировка?

— Пиян репортер.

— Е, мен успешно ме заблуждава.

— Ще отречете ли, господин Уайтуей — нададе вой един репортер от „Телеграм“, — че изключително краткият маршрут от Белмонт парк до пистата Емпайър сити в Йонкърс е трик, за да я напълните с платежоспособни зрители от Ню Йорк?

— Не е ли вярно, че човек може да измине разстоянието и с безмоторен самолет? — извика мъж от „Трибюн“.

— Петнайсет километра, господин Уайтуей? — попитаха от „Таймс“. — Не можеха ли летците да вървят пеш?

— Или да карат велосипеди? — включи се детектив Смит.

Бел не можеше да не се възхити на умния начин, по който Уайтуей позволяваше на конкурентните репортери да се позабавляват, преди да им го върне тъпкано. Всъщност, подозираше, че Уайтуей е имал предвид тази промяна през цялото време, за да примами другите вестници в капана си.

— С удоволствие задоволявам очакванията ви за нова сензация, като обявявам промяна в последната минута. Първият кръг на състезанието до пистата Емпайър сити в Йонкърс ще включва прелитане на всичките тридесет километра от Белмонт парк до Статуята на свободата. Когато пристигнат при американския символ на свободата, летците, състезаващи се за златната купа „Уайтуей“, ще направят кръг около статуята, за да могат стотици хиляди да ги видят от бреговете на реката и от плавателните съдове за зрители. След това ще насочат машините си на север към Йонкърс, за общо шестдесет и пет километрова отсечка през първия ден на надпреварата. Тези смели пилоти ще се възползват от възможността да „огладят ръбовете“, докато пресичат два водни басейна — коварната река Ийст ривър и широкият залив Ъпър бей, след което ще поемат над широката Хъдсън, за да се приземят леко, с божия помощ, на вътрешното поле на Емпайър сити, извънредно удобно за тази цел… Благодаря, господа! Убеден съм, че редакторите ви с нетърпение очакват историите ви, за да пуснат първи извънредните броеве.

Е, вярно беше, че извънредните броеве на неговите вестници отдавна бяха в ръцете на всяко вестникарче в страната. Но репортерите вече търчаха към телефонните будки на пистата и ругаеха, че са ги измамили така и как редакторите щели да им го изкарат през носа.

— Мразя тази проклета статуя! — каза Хари Фрост на Джийн Уийкс.

Уийкс, опитен лодкар от Стейтън Айлънд, се подпираше на кормилния лост на корабчето си за скариди, привързано за калния бряг на Кил ван Кул. То беше дълго седем метра и широко почти три и не бе необичайно за вида си, но олющената боя и вехти палуби криеха бензинов двигател, който го правеше много по-бързо от останалите корабчета в законната търговия със скариди.

— Защо така, господине?

— Привлича чужденци. Имаме твърде много имигранти, не ни трябват повече мелези.

Джийн Уийкс, чието семейство бе емигрирало от Англия, преди още дедите на Фрост да стъпят на „Мейфлауър“17, остави лудият да се пени. Фрост му обеща цяла пачка, за да го прекара. Преди години Уийкс би взел парите и би го изхвърлил през борда. Или би опитал, призна той пред себе си. Лудият беше много едър тип, а издутините под палтото му едва ли бяха манерка и кутия с обяд. Ако искаше парите на лудия, трябваше да си ги заслужи, като му свърши работата.

— Къде казахте, че искате да отидете, господине?

Фрост разгърна един вестник, извънредно издание, и го разстла на покритата с изсъхнала сол пейка до кормилния лост. Докато мърмореше ругатни под носа си срещу бриза, който подръпваше хартията, той показа на Уийкс една карта от първия кръг на надпреварата за купата „Уайтуей“.

— Виж как ще обиколят тъпата статуя и ще тръгнат нагоре по реката.

— Мда.

Едрият тип беше отбелязал едно място на картата с Х.

— Искам да съм тук, а слънцето да е зад мен.

16.

— Има ли промяна в залозите за Джозефина? — Айзък Бел попита букмейкъра Джони Мъсто в нощта преди стартирането на надпреварата.

— Още са двайсет към едно, сър. Хиляда долара за Летящата любима ще ви спечелят двайсет хиляди.

— Вече заложих две хиляди.

— Така е, сър. И възхищавайки се на смелите ви спортни инстинкти, се чудя колко още бихте могли да спечелите с увеличението на първоначалната си инвестиция. Ако малката спечели, може да си купите роудстър и вила в провинцията, за да си го карате дотам.

Заобиколен от облаци одеколон и биячи със студени очи, които прибираха парите и наблюдаваха полицаите, Джони Мъсто вървеше по вътрешното поле и мънкаше:

— Залагайте, залагайте, господа, залагайте! Шансове? Кажете какви, ваши са. За всеки сто долара, ще спечелите петдесет, ако чисто новият „Къртис Пушър“ на сър Едисън Сидни какъв-беше-там пристигне пръв в Сан Франциско. Същото и за французчето Шевалие с неговото „Блерио“. Едно към две, господа, едно към две за Шевалие. Но ако Били Томас лети най-бързо за синдиката Вандербилт, за сто ще получите сто!

— Ами Джо Мъд? Какви са шансовете там? — попита един мъж с голяма пура.

Джони Мъсто се усмихна радостно. Мъж, благословен от съдбата, помисли си Бел.

— Самолетът на човека от народа ви дава рядък шанс за голяма печалба: три към едно. Триста за сто долара, заложени на Джо Мъд. Ама ако търсите питомното, сложете сто на сър Едисън-и-така-нататък и вземете петдесет кинта, за да заведете момичето си до Атлантик сити… Чакай! Какво е това? — Мъж с жилетка на механик и каскет му шепнеше в ухото. — Господа! Коефициентът на сър Едисън-и-така-нататък-какъв-беше-там се е сменил. Сто ще ви спечелят четиридесет.

— Че защо!? — нададе вик един от залагащите, разочарован, че евентуалната му печалба намалява.

— Шансовете му да победи останалите са се подобрили. Механиците му отрязали канарда от предната част на машината му. Решили, че не им трябва преден елеватор, имали си вече отзад. Сър Едисън-и-така-нататък ще лети с безглав самолет. Сега никой не може да го победи!

Същата нощ, саботьорът, предизвикал смъртоносния последен полет на термодвигателя, който уби Джъд и потрошил няколко самолета, нервно потъркваше лакът, докато наблюдаваше механиците на сър Едисън Сидни Мартин да правят последни настройки по новообезглавения къртис на англичанина. Без предния си елеватор машината изглеждаше много стегната.

Саботьорът го бе разгледал по-рано, докато го изпробваха на последните слънчеви лъчи, и се бе съгласил с всички на полето, които си знаеха работата, че къртисът лети много по-добре отпреди, а и като че ли по-бързо. Букмейкърите, които вече се бяха влюбили в шестцилиндровия двигател с деветдесет конски сили на компания „Къртис мотор“ — много благонадежден, според абсолютно всички — водеха вълната от хора, които не спираха да повтарят, че това е фаворитът в състезанието, особено в ръцете на шампион като английския баронет.

Най-после механиците сложиха покривало на машината, изключиха генератора, захранващ работните им прожектори, и вкупом поеха към койките си в жп парка. Като не спираше да се оглежда за вандорнски детективи, мъжът извади дърводелска скоба и свредел от чантата си и се захвана за работа.

— Изпитът ви за сертификат трябваше да е започнал преди пет минути, господин Бел.

Представителят на Аеро клуба чакаше до машината на Бел и нетърпеливо махна с бележника си. Бел скочи на пилотското място на „Американския орел“, хвърли шапката си на един от хората, които щяха да крепят крилото му и си сложи шлема и пилотските очила.

— Готов!

Забави се, защото с Анди преговаряха стратегията в последния момент. Анди и момчетата бяха подготвили моноплана на едно открито тревно пространство, бяха подгрели двигателя и бяха заклинили колелетата.

— За да получите пилотския си лиценз, господин Бел, трябва да се издигнете на тридесет метра и да преминете по маршрута, маркиран от пилоните. След това ще се изкачите на сто и петдесет метра и ще останете там десет минути. След това ще демонстрирате три метода на спускане: безопасно безмоторно спускане в поредица от кръгове, остро спираловидно спускане и леко, постепенно угасване на двигателя. Разбрахте ли?

Бел се ухили.

— Позволено ли е да продължа да се движа, докато съм на сто и петдесет метра за десет минути?

— Разбира се. Трябва да се движите. Иначе машината ще падне. Хайде, да ви видим! Нямам цял ден.

Но двигателят на Бел едва бе започнал да ускорява, когато пълния Грейди Форър, шефът на отдел „Проучвания“ във „Ван Дорн“, дотича през дима от рициново масло, викайки на Айзък да почака.

Бел изчака. Гномът спря ускорението си. Анди Моузър извади сандъка, с който Айзък се бе покачил на моноплана. Грейди се покачи и каза:

— Разбрах как Фрост е оцелял, след като с Арчи го простреляхте.

— Отлично! Как?

— Помниш ли как ти казах, че преди десет години един чикагски свещеник е изработил куршумоустойчива жилетка от няколко слоя особено стегната копринена тъкан, специално изтъкана в Австрия?

— Армията я отхвърли. Тежеше осемнайсет килограма и беше гореща като в ада.

— И все пак. Познай кой е инвестирал в тази жилетка?

— Чикаго… — Бел се досети. — Разбира се! Това е точно каквото Фрост би подкрепил. Да си куршумоустойчив е мечтата на престъпника.

— А човек с неговите размери може да носи подобна тежест.

— Значи единствената рана на Хари Фрост остава счупената от Арчи челюст.

— Следващия път — препоръча Грейди, — си носете топ.

Бел нареди на Грейди да предаде информацията на всички, работещи по случая. Ножове, револвери и други пистолети не могат да навредят на Фрост. Да си носят пушки. И да се целят в главата, за всеки случай.

— Добре, сър — каза Бел на човека от Аеро клуба. — Готов съм за изпита.

Анди посегна да завърти витлото. Бел докосна прекъсвача. Понечи да извика: „Контакт!“ — но вместо това каза:

— Чакай!

— Сега пък какво има? — възкликна изпитващият.

С крайчеца на окото си Бел зърна търчащ към него млад агент на „Ван Дорн“ от нюйоркския офис. Бел даде сигнал на Анди, който отново постави сандъка до самолета. Еди Тобин скочи на него и се приведе толкова близо до Бел, че само той можеше да чува.

— Май че са забелязали Хари Фрост в Сейнт Джордж.

Сейнт Джордж на Стейтън Айлънд беше курортно градче, където Кил ван Кул се срещаше с Ъпър бей. Там бяха издигнати великолепни хотели с прекрасна гледка към нюйоркското пристанище. Оживените брегове на Сейнт Джордж гъмжаха от фериботи, влекачи, шлепове за въглища, парни яхти, рибарски лодки и корабчета за стриди.

— Сигурни ли сте, че е бил Фрост?

— Знаете, че част от родата е в бизнеса със стриди.

— Знам — отвърна Бел, без да добави нищо.

За някои семейства от Стейтън Айлънд, бизнесът със стриди се простираше в дейности, които Пристанищния патрул на нюйоркската полиция наричаше пиратство. Малкият Еди беше сред най-честните хора на този свят и Бел би му поверил живота си. Но кръвта вода не става, заради което Еди Тобин бе необичайно добре информиран частен детектив, що се отнася до мътните води на нюйоркските морски канали.

— Някакъв тип, който много приличал на Хари Фрост — огромен, червендалест, със сива брада — размахвал пачка пари, за да наеме превоз.

— Що за превоз?

— Казал, че искал да е стабилен съд. Широк, като корабче за стриди и скариди. И бърз. По-бърз от пристанищния патрул.

— Намерил ли си е?

— Оттогава две от най-бързите корабчета са се покрили. И двете са на типове, които биха го направили за пари. Фрост, ако е бил той, е носил много.

Айзък Бел го тупна по рамото.

— Добра работа, Еди!

Лицето на помощник-детектива, белязано от брутален гангстерски побой, който почти го бе убил, се изкриви в усмивка. Очите му бяха невредими, макар едното да бе полускрито от отпуснат клепач, и сега светеха от гордост.

— Може ли да попитам какво мислите, че значи това, господин Бел?

— Първо, дано да е бил Фрост, а не някакъв бандит, опитващ се да изнесе нещо от някакъв кораб или да измъкне някое приятелче от затвора и да го откара на място с по-милостива юрисдикция. Ако е бил Хари Фрост, значи е търсел стабилно място, откъдето да стреля и след това да се измъкне бързо.

Бел извади дългите си крака от пилотската кабина на „Орела“ и скочи, приземявайки се като акробат на тревата.

— Анди! Бъди в готовност!

— Чакайте! — викна изпитващият. — Къде отивате, господин Бел? Дори не сме започнали изпита!

— Съжалявам! Трябва да довършим друг път.

— Но трябва да имате диплома, за да се включите в състезанието. Това са правилата.

— Аз изобщо не участвам в състезанието. Анди! Пребоядисай го в жълто.

— В жълто?

— Жълтото на Уайтуей. Същото като това на Джозефина. Кажи на момчетата й, че съм наредил да ти дадат колкото аеролак ти е нужен и да ти помогнат с боядисването. Искам го жълт до утре сутрин.

— Как ще ви различават хората? Машините ви и сега изглеждат почти еднакви. Много ще е объркващо.

— Това искам — каза Бел. — Няма да улеснявам задачата на Хари Фрост.

— Ами ако стреля по вас, мислейки ви за нея?

— Ако стреля, ще разкрие позицията си. И тогава ще е в ръцете ми.

— Ами ако ви уцели?

Бел не отвърна. Вече даваше напътствия на детективите си.

— Малкият Еди е открил страхотна следа. Разположете стрелци на лодки по Ийст ривър, Ъпър бей и Хъдсън, чак до Йонкърс. Този път Хари Фрост ще ни падне!