Създателят на вселени

От другата страна на вратата се дочу едва доловим звук от тромпет. Седемте тихи ноти се разнесоха сякаш от далеч, като безплътна сянка на сребърен дух, ако, разбира се, сенките биха могли да бъдат изградени от звук.

Робърт Улф съзнаваше много добре, че зад плъзгащата се врата не би могло да има нито рог, нито човек, който да го надува. Защото само преди минутка лично бе надникнал в помещението на дрешника. И естествено не бе видял нищо друго освен циментов под, гладки бели шпакловани стени, закачалки за дрехи, лавица и електрическа крушка.

Но все пак беше дочул тръбния звук слабичък, долитащ сякаш от другия край на света. Беше сам. Наоколо нямаше никой, за да се убеди в реалността на онова, което сам знаеше, че не би могло да съществува. Стаята, в която се намираше, представляваше едно крайно невероятно място за подобно изживяване. Но той самият не беше точно човекът, с когото това не би могло да се случи. Напоследък го спохождаха странни сънища. Не по-малко странни мисли и образи се стрелкаха в съзнанието му денем мимолетни, но живи и дори смайващи; нежелани, неочаквани и неумолими.Това го безпокоеше. Струваше му се крайно несправедливо да се чувства заплашен от нервно разстройство точно сега, когато най-сетне му предстоеше да се пенсионира. И понеже това можеше да му се случи, както би могло да се случи на всекиго, единственото разумно решение би било да отиде на лекар. Но нещо му пречеше да постъпи така, както логиката диктуваше. И затова изчакваше, без да каже на никого другиго и най-малко на жена си.И ето че стоеше в стаята за отдих на един нов дом от комплекса Хохокам, вперил поглед към вратата на дрешника. Ако пак чуеше рога, щеше да плъзне вратата встрани, за да се убеди, че вътре няма нищо. След което, убеден, че източникът на звука е в болния му мозък, щеше да забрави за намерението си да купи тази къща. Щеше да остане глух за истеричните възражения на жена си и първо щеше да посети домашния си лекар, а после и психиатър.Робърт! Не стоя ли там долу достатъчно? Качи се тук! Искам да говоря с теб и с мистър Бресон! извика жена му.

— Минутка, мила, обади се той.

Но тя отново извика, този път толкова отблизо, че той дори се обърна. Бренда Улф стоеше в началото на стълбището, което водеше към тази стая за отмора. Беше на неговата възраст — шейсет и шест. Едновремешната красота бе скрита от стоманеносивата коса, бе погребана под слоя тлъстина, под покритите с руж и пудра бръчки, зад дебелите стъкла на очилата. Гледката го накара да примижи, точно както примижаваше всеки път, когато се поглеждаше в огледалото и виждаше там собствената си плешива глава, дълбоките линии от носа към устата, сбръчканата кожа около червените очи. Това ли беше проблемът му? Наистина ли се бе оказал неспособен да се адаптира към неизбежното, както другите, независимо дали им харесва или не? А може би не физическото погрозняване, неговото и на съпругата му, го отвращаваше, а осъзнаването, че двамата с нея не бяха съумели да реализират младежките си мечти. Нямаше никакъв начин да се избяга на пилата на времето по кожата, но трябваше да признае, че поне му бе даден шансът да живее толкова дълго. И затова не можеше да се оправдае, че е бил заварен неподготвен психически. Не би могъл да обвини света за това, което бе постигнал. Единствено той си беше виновен и поне притежаваше мъжеството да признае този факт. Не гледаше осъдително на вселената и по-точно на онази част от нея, която представляваше жена му. Не пищеше, не ръмжеше и не хленчеше като Бренда.

А имаше толкова много случаи, когато бе толкова лесно да захленчи или да се разридае. Колко бяха хората, които не можеха нищо да си спомнят за живота си до двайсетата година? Той поне мислеше, че става дума тъкмо за тези години, защото семейство Улф, което го бе осиновило, твърдеше, че е изглеждал на тази възраст. Старият Улф го открил да броди сред възвишенията на Кентъки близо до границата с Индиана. Не знаел нито кой е, нито как е попаднал там. Не само Кентъки, а и Съединените американски щати не означаваха нищо смислено за него, както и английският език.

Така че семейство Улф го бе прибрало при себе си и бе уведомило за това шерифа. Официалното разследване на случая не бе съумяло да го идентифицира. В друго време подобна история щеше да прикове вниманието на цялата нация, но сега тя се бе изправила на война срещу Кайзера и имаше по-сериозни грижи от съдбата на един младеж. Робърт, кръстен така на името на покойния син на семейство Улф, се хвана да помага във фермата. Беше започнал да ходи и на училище, защото нямаше никакви спомени за каквото и да е образование.

Но по-лошо от липсата на най-елементарни познания беше невежеството му как следва да се държи. Безброй пъти или бе поставял в неловко положение, или направо бе оскърбявал околните. Цената бе гневната и понякога жестока реакция на местните жители планинци, което поне му бе помогнало бързо да се научи. Това, заедно с готовността му да работи, без да се жали, а не на последно място и благодарение на голямата му сила, влизаща в действие, когато трябваше да се защити, му бяха спечелили хорското уважение.

В невероятно кратък срок, сякаш само си бе припомнял забравени неща, той бе успял да завърши прогимназия и гимназия. И макар официално образованието му да бе продължило много по-кратко от необходимия минимум, той бе издържал с лекота приемните изпити в университета. Там бе започнала продължилата през целия му живот любов към класическите езици. Любимият му език се оказа гръцкият-той докосваше някаква струнка в душата му и с него Робърт се чувстваше най-уверен.

След защитата на доктората си в Чикагския университет той бе преподавал в най-различни университети по източното крайбрежие и из Средния запад. Беше се оженил за Бренда-чудесно момиче с прекрасна душа. Или поне така му се бе сторило в началото. По-късно се бе отърсил от илюзиите си, оставайки все пак умерено щастлив.

Но загадката на амнезията му и неизвестността на произхода го измъчваха. В продължение на дълго време бе забравил за това, но сега в навечерието на пенсионирането му…

— Робърт, изрече Бренда на висок глас, веднага ела при мен! Мистър Бресон е зает човек.

— Сигурен съм, че сред клиентите на мистър Бресон има много, които биха желали да огледат това, което им се предлага, без да бъдат пришпорвани — отговори той с мек глас. Освен ако вече си решила, че тази къща не те интересува.

Бренда яростно го изгледа, възмутено се обърна и се отдалечи клатушкайки се. Той въздъхна понеже знаеше, че по-късно тя щеше да си върне, задето я е бе направил да изглежда смешна в очите на посредника.

Отново се обърна към затворената врата на дрешника. Смееше ли да я отвори? Беше абсурдно да стои така, замръзнал от нерешителност. Но не можеше да помръдне. И все пак трепна, когато отново чу, този път още по-силно, късата мелодия от седем ноти на рога, разнесла се зад някаква солидна преграда.

Сърцето му лудо заблъска в гърдите. Насили се да пристъпи напред, да сложи ръка върху прореза в дървената плоскост и да тласне вратата настрани. Тихото изтрополяване на ролките заглуши рога.

Белите гипсови панели на стената бяха изчезнали. Бяха се превърнали в проход към една сцена, която беше невъзможно да си въобрази, макар да бе очевидно, че е рожба на съзнанието му.

Слънчеви лъчи нахлуваха през отвора, който беше достатъчно широк, за да го пропусне през себе си, ако се наведеше. Растителност, която донякъде приличаше на дървета, но не земни дървета, частично блокираше гледката. През клоните се виждаше светлозелено небе. Той свали поглед върху сцената на земята под дърветата. Шест-седем изтръгнати от кошмарите му същества бяха наобиколили основата на огромна канара. Тя беше от червеникав, прошарен с кварцови зърна минерал и формата й донякъде напомняше на приклекнала огромна жаба. Повечето от съществата бяха обърнали с гръб към него безформените си, покрити с черна козина тела, но едно бе застанало в профил, който се врязваше във фона на зеленото небе. Главата му бе груба, човекоподобна, а изражението на лицето му бе злобно. Навсякъде по тялото, и по лицето и главата, имаше възлести издутини, създаващи впечатлението, че съществото не се е оформило изцяло, сякаш неговият Създател бе забравил да го изглади. Двата къси крака приличаха на задните крака на куче. То протягаше дългите си ръце към млад мъж, застанал изправен върху плоската горна част на канарата.

Човекът носеше само кожена набедрена препаска и бе обут в мокасини. Беше висок, мускулест и широкоплещест, кожата му бе загоряла от слънцето, дългата му черна коса хвърляше червеникав бронзов отблясък, лицето му бе със силни черти и изглеждаше като издялано от камък, имаше висока горна устна. В ръката си държеше инструмента, произвел нотите, които Улф бе чул.

Мъжът срита обратно едно от безформените същества, опитващо да се изкатери при него. После вдигна сребърния рог към устните си, за да изсвири с него пак, но в същия миг видя от другата страна на отвора Улф. Усмихна му се широко, блесвайки с ослепително белите си зъби. И извика:

— Е, най-сетне се появи!

Улф не помръдна. Успя само да си помисли: „Ето че накрая се побърках! Не стигат звуковите халюцинации, ами сега и зрителни! И какво следва да направя сега? Да хукна крещейки или спокойно да се отдалеча и да кажа на Бренда, че се налага да отида на лекар незабавно? Веднага! Без да чакам и без да давам обяснения. Млъкни, Бренда, аз си тръгвам!“

Той отстъпи крачка назад. Отворът започваше да се затваря и белите стени възвръщаха материалността си. Или може би лудостта му го напускаше.

— Ето! — извика младежът върху канарата. — Дръж!

И му хвърли рога. Превъртайки се във въздуха и отразявайки със сребристата си повърхност пробилите през листата слънчеви лъчи, рогът полетя право към отвора. Малко преди стените да се затворят, той влетя и удари Улф през коленете.

Улф извика, защото болезненото съприкосновение беше напълно реално. Свиващият се тесен процеп му позволи да зърне за последен път червенокосия мъж, който вдигна ръка, свил палец и показалец в универсалното пожелание за успех под формата на буквата „О“. Младежът се ухили и извика:

— Успех! Надявам се скоро да се видим! Аз съм Кикаха!

Като око бавно затварящо се преди да заспи, отворът в стената изчезваше. Образът притъмня и контурите на предметите започнаха да се размиват. Но Улф още можеше да вижда достатъчно добре и точно в този миг някакво момиче подаде глава зад ствола на едно от дърветата.

Очите й бяха нечовешки големи, но пропорционални на лицето. Очите на котка. Устните й бяха пълни и аленочервени, а кожата й бе златистокафява. Гъстата вълниста коса с окраската на тигър падаше свободно покрай едната страна на лицето й, а няколко черни кичура почти докосваха земята, докато тя надничаше иззад дървото.

В същия миг стените станаха непрозрачно бели като изцъкления поглед на мъртвец. Всичко си беше както преди с изключение на болката в колената и осезаемата материалност на рога, който лежеше подпрян на глезена му.

Улф го взе и го разгледа на слабата светлина в стаята. Макар и смаян, вече не мислеше, че е луд. Беше надзърнал в една друга вселена и беше получил нещо от нея, макар да му бе напълно неизвестно нито защо, а още по-малко как точно.

Рогът беше дълъг малко под два и половина фута и тежеше по-малко от четвърт фунт. Формата му бе като на рог от африкански бизон с изключение на отвора, където той рязко се разширяваше. Мундщукът беше от някакъв мек златист материал. Нямаше клапи, но когато го завъртя в ръцете си, Улф видя седем малки бутончета в къса редичка. На половин инч дълбочина в мундщука се виждаше мрежа от сребристи нишки. Когато вдигна рога под определен ъгъл спрямо светлината на лампата, той видя, че мрежата сякаш отиваше в дълбочина на рога. И докато се опитваше да види повече подробности, погледът му попадна на нещо, което му се бе изплъзнало при първия оглед: един непонятен йероглиф бе гравиран по средата на дължината му. Символът не приличаше на нищо, което бе виждал преди, а той бе експерт по всякакви видове писмо: с букви, йероглифи или пиктограми.

— Робърт! — възмутено извика жена му.

— Веднага се качвам, скъпа! — той остави рога в десния преден ъгъл на дрешника и затвори вратата. Алтернативата бе да се появи с рога в ръце. Но ако направеше това, трябваше да има готови отговори на въпросите на жена му и мистър Бресон. А тъй като не бе влязъл в къщата с рога, значи не можеше да заяви, че е негов. Бресон несъмнено щеше да поиска да задържи инструмента, намерен в собственост на неговата агенция.

Улф се измъчваше от агонията на неизвестността. Как би могъл да изнесе рога от къщата? Какво би попречило на Бресон да доведе други клиенти, дори още днес, които щяха да видят рога в мига, когато отвореха вратата на дрешника? И щяха да съобщят на Бресон за находката си.

Той се изкачи по стълбището и влезе в голямата дневна. Бренда още беше гневна. Бресон, топчесто очилато човече на около трийсет и пет години, изглеждаше неспокоен, макар да се усмихваше.

— Е, хареса ли ви? — поинтересува се той.

— Страхотна е — отговори Улф.

— Напомня ми за онази къща, в която съм израсъл.

— И на мен ми харесва — съгласи се Бресон.

— Произхождам от Средния запад. Напълно ви разбирам, ако не сте склонен да живеете в къща от типа ранчо. Не че ги предлагам. Аз самият живея в такава.

Улф отиде до прозореца и погледна навън. Следобедното майско слънце сияеше от синьото небе на Аризона. Поляната пред дома бе засадена преди три седмици с бермудска трева, прясна като целия жилищен комплекс Хохокам.

— Почти всички къщи са на нивото на земята — обясни Бресон.

— Копането в тази скалиста почва струва много, но тези домове не са скъпи. Имам предвид в сравнение с онова, което получавате за парите си.

Улф си мислеше: „Ако не бяха издълбали скалата, за да построят стаята за отдих, какво ли щеше да види мъжът от другата страна, когато отворът се разтвореше? Дали щеше да види само скала и щеше ли това да му попречи да се освободи от онзи рог? Несъмнено!“

— Сигурно сте чели защо ни се наложи да закъснеем с откриването на този комплекс — продължаваше Бресон.

— Докато копаехме основите, открихме предишния град на хохокамите.

— Хохоками ли? — попита недоверчиво мисис Улф.

— Че кои пък са те?

— Много от хората, дошли в Аризона, не са чували за тях — охотно обясни Бресон. — Но не е възможно да живееш дълго във Финикс и да не се сблъскаш с много слухове за тях. Това са индианците, живели преди много време в Слънчевата долина Мисля, че са се заселили по тези места преди 1200 години. Копали са напоителни канали, издигали са градове, развили са цивилизация. В един момент с тях нещо се случило, но какво, никой не знае. Просто изчезнали от лицето на земята преди неколкостотин години. Някои археолози твърдят, че индианците папаго и пима са техните наследници.

Мисис Улф изсумтя и каза:

— Виждала съм ги. Не ми изглеждат способни на нещо повече от това, да построят кирпичените си колиби в резерватите.

Улф се обърна и възрази с неочаквано ожесточение:

— И днешните маи не изглеждат като хора, които някога са могли да построят своите храмове или да стигнат до концепцията за нулата. Но са го направили.

Бренда ахна възмутено. Бресон се усмихна още по-механично:

— Както и да е, трябваше да преустановим копането, докато археолозите не свършиха. Спряха ни за цели три месеца и не можехме да направим нищо, понеже щатските закони ни връзваха ръцете. Така или иначе, за вас това може да се окаже добре. Защото ако не се бяхме забавили, тези домове може би щяха вече да са разпродадени. Всяко зло за добро, нали знаете.

Той широко се усмихна и премести погледа си от единия върху другия.

Улф изчака малко, пое дълбоко дъх, защото знаеше какво ще последва от страна на Бренда, и каза:

— Вземаме я. Искам веднага да подпишем документите.

— Робърт! — извика Бренда.

— Ти дори не ме попита!

— Съжалявам, скъпа, но вече реших.

— Е, добре, но аз не съм решила!

— Хайде, хайде, приятели, нека не избързваме — намеси се Бресон с отчаяна усмивка на лицето.

— Помислете, обсъдете. Дори да се появи някой и да купи точно този дом, което, между другото, може да стане още днес, защото тези къщи се продават като топъл хляб, е, има още много подобни.

— Аз искам точно тази.

— Робърт, ти да не си се побъркал? — изви Бренда.

— Никога преди не си се държал така.

— До днес ти отстъпвах почти във всичко — каза той.

— Само и само да бъдеш щастлива. Сега обаче ти ще трябва да отстъпиш. Не искам кой знае колко. Освен това не каза ли сутринта, че искаш къща от този тип и че комплексът Хохокам е единственото, което ни е по възможностите? Така че, искам да подпишем предварителния договор още сега. Ще напиша чек за капарото.

— Но аз няма да го подпиша, Робърт.

— Защо не се приберете и не обсъдите покупката у дома на спокойствие? — предложи Бресон.

— Обадете ми се веднага щом стигнете до някакво решение.

— Моят подпис няма ли да бъде достатъчен? — попита Улф.

С измъчено подобие на усмивка Бресон отговори:

— Съжалявам, мисис Улф също трябва да подпише.

Бренда триумфално се усмихна.

— Обещайте ми, че няма да я показвате на никого — настоя Улф.

— Поне до утре. Ако се опасявате да не загубите потенциален купувач, веднага ще ви изплатя капарото.

— О, това не е необходимо, и Бресон се отправи към вратата с бързина, издаваща желанието му да се измъкне от неудобната ситуация.

— Няма да я показвам на никого, преди да се чуем с вас утре сутринта.

Никой от двамата не проговори по обратния път към Сендс мотел в Темп. Бренда седеше вдървено и гледаше право пред себе си през предното стъкло на колата. Улф я поглеждаше от време на време и забеляза, че носът й се е издължил, а устните й са станали още по-тънки, така че ако продължаваше в този дух, съвсем скоро тя щеше да заприлича на дебел папагал.

Дори когато накрая избухнеше, неспособна повече да се сдържа, тя щеше да звучи като дебел папагал. И от устата й щеше да се излее все същият уморен, но все така енергичен словесен порой от укори и заплахи. Тя щеше да го упрекне за това, че не й е обръщал внимание през всичките тези години и щеше да му припомни за бог знае кой път поред, че не си вдига носа от книгите, че се упражнява да стреля с лък, че тренира фехтовка или практикува алпинизъм — все спортове, които тя не би могла дори да помисли да упражнява, та макар и само заради артрита си. Щеше да му дърдори за годините нещастен живот, а по-точно за годините, които тя твърдеше, че били нещастни и накрая щеше да се разтресе в горчиво ридание.

Защо, по дяволите, беше останал с нея? Знаеше само, че на младини горещо я бе обичал и че обвиненията й не са съвсем лишени от основание. И странно, мисълта за възможна раздяла му причиняваше болка, болка по-голяма дори и от болката да остане до нея.

И все пак той имаше някакви основания да очаква, че е в правото си да пожъне плодовете на своя труд като професор по английски и класически езици. Сега, когато най-сетне разполагаше с достатъчно пари и време, можеше да обърне повече внимание на онези неща, които бе загърбил досега. Установявайки се в Аризона като база, той би могъл и да пътува. Но дали щеше да бъде така? Бренда нямаше да откаже да пътува с него, не, тя дори би настояла да го придружава. Но нямаше да крие скуката си и това щеше да отрови живота му. И едва ли можеше да я обвини за това, тъй като интересите й не съвпадаха с неговите. Означаваше ли всичко това, че той трябваше да се откаже от нещата, които придаваха смисъл на неговия живот, само и само тя да бъде щастлива? Още повече, че така или иначе, тя нямаше намерение да се почувства щастлива.

Точно както бе очаквал, езикът й се развърза след вечеря. Слушаше я, опита се спокойно да й възрази, да изтъкне липсата на логика в аргументите й, да посочи несправедливостта и неоснователността на нападките й.Беше напълно безполезно. Както винаги досега, тя свърши разплакана и заплашваща да го остави, или да се самоубие.Но както никога досега, този път той не отстъпи.

— Искам онази къща и желая да се наслаждавам на живота по начина, по който съм си го представял — каза той твърдо.

— И толкова.

След което облече палтото си и се отправи към вратата.

— Ще се върна късно. Може би.

Тя изпищя и захвърли по него пепелника. Той се отдръпна, пепелникът отскочи от вратата, отлющвайки малка треска. Слава Богу, поне не го последва навън, за да направи сцена пред другите, както бе постъпвала преди.

Нощта се бе спуснала, но луната още не бе изгряла и единствената светлина навън идваше от прозорците на мотела, от уличното осветление и от многобройните фарове на колите, носещи се по Апачи булевард. Той изведе колата на булеварда, потегли на изток и след малко зави на юг. Няколко минути по-късно караше по пътя за комплекса Хохокам. Мисълта за това, което смяташе да направи, го караше да се изпотява със студена пот. За първи път в живота си той сериозно възнамеряваше да извърши престъпление.

Комплекс Хохокам беше ярко осветен и оглушително озвучен от говорителите на системата за съобщения. Хаосът се усилваше от крясъците на децата, играещи по улиците, докато родителите им разглеждаха домовете.

Той продължи, без да спира, мина през Меса, направи обратен завой, връщайки се през Темп и надолу към Ван Бурен в посока към самия център на Финикс. Зави на север, после на изток и накрая се озова в Скотсдейл. Тук спря за час и половина в малка таверна. Спря да пие едва след четири чаши „VAT 69“. Не искаше повече, не, страх го бе да пие повече, за да не оплеска нещо в задачата, която му престоеше.

Когато отново се озова в Хохокам, светлините бяха изгаснали и над пустинята пак се беше спуснала тишина. Той паркира колата си зад къщата, която беше посетил следобеда. С един удар на облечения в ръкавица десен юмрук разби стъклото на прозореца, през който бе решил да стигне до стаята за отдих.

Когато влезе в нея, беше задъхан и сърцето му биеше сякаш бе тичал в продължение на няколко пресечки. Макар и изплашен, не можа да се сдържи и се усмихна сам на себе си. Като човек, който живееше от въображението си, той често се беше виждал в ролята на крадец взломаджия, е, не от обикновените, а примерно в „Рафълз“1. Едва сега можеше да разбере, че респектът му пред закона никога нямаше да му позволи да стане не само велик, а дори и дребен престъпник. Съвестта му го гризеше дори за такава дреболия като настоящата, акт, на който той смяташе, че има пълно право. А мисълта, че може да го заловят на местопрестъплението, едва не го накара да се откаже от рога. След целия си спокоен и почтен живот всичко можеше да рухне, ако го откриеха. Заслужаваше ли си?

Реши, че си заслужава. Отстъпеше ли сега, цял живот щеше да се пита от какво се бе отказал. Предстоеше му уникално приключение, такова, каквото никой друг не бе изживявал. Ако се проявеше като страхливец сега, по-добре направо да се застреляше, защото нито щеше да понесе загубата на рога, нито щеше да намери покой, че бе проявил такава нерешителност.

В стаята беше тъмно и се наложи да се придвижва към дрешника опипом. Когато пръстите му опряха в плъзгащата се врата, той бутна встрани лявото крило, същото, което бе избутал днес следобед. Направи го бавно и предпазливо, за да избегне всякакъв шум, след което замръзна неподвижно и се ослуша какво става навън.

Когато вратата се отвори напълно, той взе рога и отстъпи няколко крачки. Сложи мундщука на устните си и тихо духна в него. Мощният звук, който се изтръгна, така го изненада, че направо изпусна рога. Затърси го слепешката с ръце по пода и го намери в самия ъгъл на стаята.

Този път се престраши и духна силно. Чу се втори тон, но не по-силен от първия. Нещо в рога, може би сребърната паяжина в наустника, регулираше нивото на децибелите. Остана няколко минути застинал с почти опрян на устните му рог. Ясно беше, че седемте малки бутончета от долната страна задаваха различните хармоници. Беше невъзможно да определи отделните комбинации, без да експериментира и по този начин да привлече нечие внимание.

После сви рамене и промърмори:

„И какво от това?“

Духна отново, този път натискайки най-близкото до него бутонче. Седемте тона, които се изтръгнаха, бяха същите, които бе чул, но в друг ред.

И едновременно със заглъхването на звука някъде в далечината отвън се разнесе вик. Улф изруга, вдигна пак рога до устата си и натисна бутоните в реда, който се надяваше, че ще отвори вратата на Сезам.

В същия миг някой светна с фенерче през разбития прозорец и подмина нататък. Улф отново изсвири. Лъчът пак се появи на прозореца. И се разнесоха нови викове. Отчаян, Улф започна да опитва различни комбинации на бутоните. Третият опит като че ли повтори кратката мелодия, която бе чул.

Човекът отвън мушна ръката с фенерчето през прозореца. Чу се плътен глас, който изръмжа:

— Ей, ти вътре, я излизай веднага! Излез или започвам да стрелям!

Но на стената се беше появила призрачно зелена светлина, която сякаш разтопи дупка в нея. Лунни лъчи нахлуха през дупката. Дърветата и канарата се виждаха само като силуети на фона на сребристозеленикав глобус в небето.

Не можеше да се бави. Сигурно би се колебал, ако не го бяха забелязали, но сегашната ситуация просто не му оставяше избор. Другият свят може би предлагаше несигурност и опасности, но този тук определено го заплашваше с безчестие и позор. Затова в мига, в който нощният пазач повтори заплахата си, Улф изостави и него, и своя свят зад гърба си. Трябваше да се наведе и да вдигне крак високо, за да се промъкне през затварящия се отвор. Когато се обърна от другата страна, за да хвърли един последен поглед, видя, че дупката е с размерите на корабен илюминатор. Няколко секунди по-късно от нея нямаше и следа. Улф седна на тревата, за да успокои дишането си. Помисли си колко иронично би било, ако възбудата се окаже прекалено силна за шейсет и шест годишното му сърце. Умрял при пристигане. Те — които и да бяха тези „те“ — щяха да го погребат и да напишат на надгробната му плоча: Неизвестен землянин.

Почувства се по-добре. Намери сили дори да се позасмее, докато се изправяше на крака. Въздухът беше приятен за дишане, а температурата някъде към двайсетина градуса. Носът му долавяше някакви странни и много приятни аромати. Около него се разнасяше — дано наистина беше само това — чуруликането на птички. Някъде в далечината се чу ниско изръмжаване, но той не се изплаши. Беше сигурен, без никакви логични основания за подобна сигурност, че това са разбиващите се вълни на прибой. Луната беше пълна и огромна — два и половина пъти по-голяма от земната.

Небето беше загубило зеленикавия си оттенък и сега — ако се изключеше лунната светлина — си беше черно точно както нощното небе на света, който току-що бе напуснал. Огромно количество големи звезди се движеха със скорост и в посоки, които го замайваха и объркваха. Една от звездите се стрелна към него, ставайки все по-голяма и по-голяма, все по-ярка и по-ярка и в мига, преди да го удари, се понесе на няколко стъпки над главата му. Оранжево-жълтеникавото сияние от задната част му помогна да зърне за миг четири големи елипсовидни крила, клатещи се костеливи крака и силуета на глава със стърчащи от нея пипалца.

Беше нещо като светулка, само че с размах на крилете поне десет стъпки.

Улф се загледа в преместването, разширяването и свиването на тези живи съзвездия, докато не свикна с тях. Не знаеше в коя посока да потегли, но шумът на прибоя му помогна да вземе решение. Бреговата линия определено можеше да послужи като отправна точка, независимо дали щеше да потегли в някаква посока. Придвижваше се бавно и предпазливо с чести спирания, за да се ослуша и да огледа сенките наоколо.

Някакво същество с огромен гръден кош изсумтя наблизо. Улф мигновено се просна на тревата под сянката на близкия храст и се опита да не диша. Разнесе се някакво изшумуляване. Изпука клон. Улф надигна глава, за да се вгледа в осветената от луната поляна пред себе си. Огромно туловище — тъмно, космато и изправено на двата си крака се протътри на няколко метра от него.

То неочаквано спря и сърцето на Улф се преобърна. Размърда глава напред-назад и даде възможност на Улф да разгледа горилоподобния му профил. Но не беше горила или по-точно казано, не беше земна горила. Козината му не беше равномерно черна: широки черни и тесни бели ивици се редуваха на зигзаг по тялото и краката му. Ръцете бяха много по-къси от тези на земния му двойник, а краката бяха не само по-дълги, но и по-прави. Най-голямата разлика обаче бе в челото, защото въпреки тежките кости над очите то бе сравнително високо.

Горилата промърмори нещо, което не прозвуча като животински рев, а по-скоро като поредица от ясно модулирани срички. Оказа се, че не е сама. Отразена от гола чиста кожа зеленикава светлина проблесна от другата страна на Улф. Това беше жена, която вървеше заедно с чудовището и чийто рамене бяха скрити под огромната му дясна ръка.

Улф не можеше да види лицето — но зърна достатъчно, за да разбере, че тя има дълги стройни крака, добре оформен ханш, чудесни ръце и дълга черна коса. Запита се дали бе толкова красива и отпред.

Тя каза нещо на горилата с глас, който прозвуча като сребърна камбанка. Горилата отговори. После двамата излязоха от осветеното място и потънаха в тъмнината на джунглата.

Улф не стана веднага просто защото силно трепереше.

Накрая се изправи на крака и продължи да си пробива път сред храсталаците, които все пак не бяха така гъсти както в земна джунгла. И наистина, храстите бяха през доста големи интервали. Ако обстановката не бе така екзотична, той просто не би възприел флората наоколо като джунгла. Беше по-скоро парк — имаше и мека, ниска трева, която изглеждаше като неотдавна окосена.

Стресна се само след няколко крачки, когато някакво животно изгрухтя и изтича точно пред него. Зърна за миг разклонени като на елен червеникави рога, белезникав нос, огромни бледи очи и пъстро тяло. То с трясък си проби път покрай него и изчезна, но само след секунди той долови стъпки зад гърба си. Обърна се и видя същото създание на няколко крачки от себе си. Когато разбра, че е разкрито, то бавно скъси разделящото ги разстояние и мушна влажен нос в протегнатата му ръка. После измърка и се опита да се отърка странично в него. И понеже тежеше към четвърт тон, съумя да го избута настрана.

Улф се облегна върху едрото тяло, разтри го между големите чашковидни уши, почеса го по носа и леко го плесна по ребрата. Еленът го близна няколко пъти с дългия си мокър език, който беше леко грапав като език на лъв. Надеждите му, че тези ласки скоро ще му омръзнат се сбъднаха. Животното го остави също така неочаквано, както се бе сприятелило с него.

След като си замина, той се почувства по-малко застрашен. И наистина, щеше ли едно животно да се държи толкова приятелски с един истински непознат, ако се страхуваше от някакви хищници или ловци?

Шумът на прибоя се засилваше. Десетина минути по-късно той се озова на края на плажа. Сви се в сенките на извисяващите се над главата му дървета и насочи вниманието си към обления в лунна светлина плаж. Пясъкът беше бял и както можа да се убеди от изсипващите се между пръстите му песъчинки, бе много фин. Плажната ивица се простираше в двете посоки, докъдето му стигаше погледа, а ширината между гората и морето бе към двеста метра. И в двете посоки, на известно разстояние от него, се виждаха запалени огньове, край които се движеха силуетите на мъже и жени. Виковете и смеха им, макар и приглушени от дистанцията, подсилваха впечатлението му, че става дума за човешки същества.

Погледът му се прехвърли на непосредствено заобикалящата го част от плажа. На около триста метра, почти във водата, се виждаха две същества. Гледката го накара да поеме сепнато дъх и да замре.

Не го шокираше това, с което те се занимаваха, а по-скоро конструкцията на телата им. От кръста нагоре мъжът и жената приличаха във всичко на хората, но там където трябваше да имат крака, телата им се преливаха в перки.

Не можеше да устои на любопитството си. Скри рога в нещо като леха от по-висока трева и се прокрадна по края на джунглата. Когато се озова директно срещу двамата, спря, за да ги наблюдава. И тъй като мъжът и жената сега лежаха един до друг и си говореха, позата им позволяваше да ги изучи подробно. Убеди се, че те по никакъв начин не биха могли да го последват на сушата, както и че не притежаваха оръжие. Смяташе да се приближи до тях. Кой знае, те дори можеха да се окажат приятелски настроени.

Когато се доближи на двайсетина метра, отново спря да ги разгледа. Ако ставаше дума за тритони, то те и на половината не приличаха на риби. Опашката, с която завършваха, беше, за разлика от рибешката, в хоризонталната равнина. А и по нея не се виждаха никакви люспи. Гладка кафява кожа покриваше телата от горе до долу.

Той се изкашля. Те вдигнаха глави, мъжът извика, а жената изпищя. С недоловимо бързо за човешкото око движение те се изправиха на опашките си, отскочиха на тях високо във въздуха и се гмурнаха сред вълните. Лунната светлина му даде възможност за миг да зърне една тъмна глава, която се надигна от водата и после една опашка, която плесна във въздуха.

Прибоят стоварваше вълните си върху белия пясък. Луната светеше зелена и огромна. Морският бриз погали изпотеното му лице и продължи към джунглата, за да я разхлади. Няколко странни крясъка отекнаха в тъмнината зад гърба му, а в далечината се разнасяше шумът на хорска гълчава…

Неусетно за себе си той се замисли. В речта на двете същества, които беше изплашил с присъствието си, бе доловил нещо познато. Същото се отнасяше и до звуците, издадени от зебрилата (така бе нарекъл за себе си горилоподобното същество) и неговата спътница. Не бе разпознал никакви отделни думи, но звуците, интонацията, с която бяха произнесени, бяха събудили някакъв смътен спомен в паметта му. Определено не ставаше дума за език, който бе изучавал преди. Но дали бе някой от живите езици на Земята и беше ли го чувал на запис или във филм?

Една могъща ръка се отпусна върху рамото му, вдигна го във въздуха и го завъртя в обратна посока. Напомнящата на готическо видение муцуна и вдлъбнатите очи на зебрилата се доближиха на сантиметри до лицето му и той усети остър дъх на алкохол в ноздрите си. Чудовището проговори нещо и иззад храстите се появи жената. Тя бавно пристъпи и ако моментът беше по-подходящ, той би затаил дъх при вида на великолепното тяло и прекрасното лице. За нещастие в момента дъхът му беше спрял по съвсем друга причина. Гигантската маймуна би могла да го запрати в морето по-бързо и с по-голяма лекота, отколкото се бяха гмурнали онези полухора-полуриби преди малко. Но огромната ръка би могла също да го стисне и да раздроби костите му на каша.

Жената проговори нещо и зебрилата отговори. Едва сега Улф успя да разбере няколко думи. Езикът им беше сроден на микенския — гръцки от епохата преди Омир.

Не започна веднага да говори и да ги убеждава, че е безобиден и че намеренията му са мирни. Първо, защото беше толкова изумен, че не можеше да мисли ясно и, второ, знанието му на гръцкия от онзи период беше ограничено, макар и езикът да беше близък до еолийско-йонийския на слепия бард.

След малка пауза успя да измърмори няколко фрази ни в клин, ни в ръкав, без да се притеснява дали смисълът, който вложи в тях, щеше да бъде правилно разбран, защото искаше само да им покаже, че няма зли намерения. Когато го чу, зебрилата изсумтя, каза нещо на девойката и свали Улф обратно на пясъка. Той въздъхна облекчено и изкриви лице от болката в рамото. Огромната ръка на чудовището беше страхотно силна. Но като се изключеха размерите и окосмяването, беше си досущ като човешка.

Жената го дръпна за ризата. На лицето беше изписана на лека погнуса. По-късно щеше да разбере, че се е отвращавала от него в този момент. Тя никога преди не бе виждала стари, дебели мъже. А и дрехите му я озадачаваха. Продължаваше да дърпа ризата му. И за да не я принуждава да нареди на зебрилата да свърши тази работа, той сам я съблече. Тя я разгледа с любопитство, помириса я, каза „Уф!“ и направи някакъв жест.

Макар че би предпочел да не я беше разбрал и да изпитваше крайно нежелание да се подчини, той реши, че просто няма избор. Съблече всичките си дрехи и зачака следващите заповеди. Жената остро се изсмя, зебрилата излая и се удари по бедрото с ръка, от което се разнесе звук като при удар на брадва в дънер. Двамата с жената се прегърнаха през кръста и залени в истеричен смях се отдалечиха, залитайки по плажа.

Вбесен, унизен, засрамен, но също и благодарен, че се бе отървал, без да му се случи нищо лошо, Улф обу обратно панталоните си. Взе в ръка бельото си, чорапите и обувките и закрачи през пясъка обратно към джунглата. Изрови рога от мястото, където го бе скрил, и седна, чудейки се какво да прави оттук нататък. Накрая заспа.

Събуди се сутринта с болки в мускулите, гладен и жаден.

На плажа кипеше активност. В допълнение към тритоните от снощи по пясъка подскачаха напред-назад няколко големи тюлени с оранжева кожа и гонеха някакви кехлибарени топки, подхвърляни им от тритоните. Мъж, с къса козя опашка и извити рога на челото, бягаше на късите си космати крака, преследван от жена, приличаща твърде много на онази, която бе видял в компанията на зебрилата. Тази обаче имаше жълта коса. Накрая рогатият се извърна и скочи върху нея, събаряйки я със смях в пясъка. Това, което последва, показа, че тези създания, подобно на Адам и Ева, нямат представа какво е това грях.

Гледката беше повече от интересна, но когато една от сирените на плажа започна да се храни, това го заинтригува много повече. В едната си ръка тя държеше голям овален жълт плод, а в другата някаква полусфера, приличаща на черупката на кокосов орех. Партньорката на рогатия клекна край огъня на няколко метра от него и поднесе над жаравата риба, набучена на пръчка. Ароматът, който се разнесе, накара стомахът и червата му да се обадят недоволно.

Най-належащо беше да пие нещо. И понеже единствената видима в околността вода беше океанът, той се отправи към него по пясъка.

Посрещнаха го както можеше да се очаква — с изненада, резервирано и с известна доза безпокойство. Всички спряха своите занимания и се вторачиха в него. Когато се приближаваше до някои от тях, реакцията бе провиснала от изумление долна челюст и крачка назад с широко отворени очи. Някои от мъжете не отстъпиха, но изглеждаха готови да се изпарят, ако им кажеше „Бау!“. Не че изпитваше и най-малко желание да ги предизвиква, понеже и най-дребният от тях беше с мускули, които не оставяха никаква надежда на отпуснатото му старо тяло.

Улф навлезе във водата до кръста и я опита. Беше видял вече, че другите я пият и се надяваше, че организмът му ще я понесе. Водата беше чиста, прясна и имаше някакъв екзотичен вкус. Пи колкото можа и се почувства така, сякаш му бяха прелели свежа младежка кръв. Излезе от океана и прекоси обратно плажа в посока към джунглата. Останалите подхванаха заниманията си и макар да го наблюдаваха открито, не се осмелиха да му кажат нищо. Той им се усмихна, но веднага спря, виждайки, че това ги стряска. Захвана се да търси храна и скоро намери плодове като онези, които сирената ядеше. Жълтият плод имаше вкус на праскова, а месото на приличащия на кокосов орех плод беше като крехко говеждо, примесено със счукани на ситно ядки.

Когато свърши, се почувства заситен. Липсваше му само лулата. Но, изглежда, в този рай нямаше тютюн.

Следващите няколко дни той прекара в джунглата с редки излизания до океана. Местните крайбрежни жители свикнаха с него и дори започнаха да се присмиват, когато се появеше рано сутрин. Един ден няколко мъже и жени го нападнаха и смеейки се оглушително, му свалиха дрехите. Той подгони жената, която му отмъкна панталоните, но тя бързо се скри в джунглата. Когато се показа отново, ръцете бяха празни. Вече можеше да говори езика им дотолкова, че ако произнесеше фразата достатъчно бавно, имаше шанс да го разберат. С течение на годините преподавателска и изследователска работа беше натрупал богат гръцки речник и сега му оставаше само да изглади интонацията и да запомни няколкото нови за него думи.

— Защо направи това? — попита той прекрасната черноока нимфа.

— Исках да видя какво криеш под тези отвратителни парцали. Гол си грозен, но с тези неща върху теб си направо непоносим.

— Неприличен? — попита той, но тя не разбра думата.

Той сви рамене и се замисли. Явно се налагаше да се държи като останалите в тези райски градини. Температурата денем и нощем се променяше само с няколко градуса, нямаше никакъв проблем да си набави разнообразна храна, не се налагаше да работи, да плаща наем, да говори за политика, нямаше национални или расови вражди, не бе подложен на никакво напрежение освен лесна за премахване сексуална неудовлетвореност.

Нощем спеше на куп трева в хралупата на едно голямо дърво. Беше само една от хилядите подобни хралупи, защото се оказа, че те са нещо характерно за определен вид дървета. Сутрин не се излежаваше до късно. От няколко дни ставаше рано и наблюдаваше пристигането на слънцето. „Пристигане“ беше по-правилна дума от изгряване, защото слънцето определено не изгряваше. От другата страна на морето се издигаше огромен планински масив — толкова голям, че краят му не се виждаше. Слънцето винаги излизаше иззад планината и когато се появеше, вече беше високо в небето. След това преминаваше право през зеленото небе, но не залязваше, а се скриваше, завивайки зад другия край на планината.

Час по-късно се появяваше луната. Тя също излизаше иззад планината, също минаваше по небето и също се скриваше пак зад планината. През нощ се изсипваше проливен дъжд, който продължаваше към един час. Тогава Улф се събуждаше, защото въздухът ставаше малко по-хладен. Той се напъхваше по-дълбоко в листата, потръпваше и се опитваше да заспи.

Но с всяка следваща нощ това му се отдаваше все по-трудно. Мислеше за своя свят, за работата си, за забавленията… за жена си. Какво ли правеше Бренда в този момент? Без съмнение скърбеше за него. Макар много пъти да се бе проявявала като язвителна, хаплива и недоволна, тя го обичаше. Изчезването му сигурно я бе шокирало и представляваше тежка загуба за нея. И все пак тя щеше да бъде добре. Винаги бе настоявала застраховката му за живот да бъде по-голяма, отколкото той можеше да си позволи — колко пъти това бе ставало повод за кавги помежду им. Но Улф се сети, че тя нямаше да получи и цент от застраховката още дълго време, защото от компанията щяха да поискат доказателства, че е умрял. Както и да е, дори да се наложеше да изчака необходимия срок, за да бъде обявен за мъртъв, тя щеше да живее от социалната си осигуровка. Което би означавало драстично смъкване на стандарта на живот, макар да бе напълно достатъчно, за да живее без проблеми.

Той определено не смяташе да се връща. Беше възвърнал младостта си. Макар да се хранеше доста добре, сваляше килограми, а и мускулите му ставаха все по-силни и по-твърди. Усещаше, че краката му пружинират, а в душата му се бе върнало онова радостно чувство, което бе изчезнало в началото на двайсетте му години. На седмата сутрин потри с ръка темето си и усети, че му е набола коса. На десетата сутрин се събуди с болка във венците. Разтри подпухналата плът и се запита дали не се разболява от нещо. Беше започнал да забравя, че съществуват болести, защото се чувстваше изключително добре, а и не бе видял досега нито един болен сред обитателите на крайбрежието.

Венците продължиха да го болят още една седмица, а междувременно той откри за себе си естествено ферментирала течност в един плод, приличащ на голям орех. Плодовете растяха на гроздове близко до върхарите на тънко дърво с къси, чупливи, бледоморави клони и оформени като лула жълти листа. Когато разкъсваше с остър камък жилавата им кожа, от вътре се разнасяше аромат на плодов пунш. Вкусът бе като на джин с тоник, подправен с малко черешов битер, а въздействието беше като от здрава глътка текила. Течността спираше донякъде болката във венците и притъпяваше раздразнението му от нея.

Девет дни след първия пристъп усети десет малки бели и твърди зъба да си пробиват път в челюстта му. Израстването на естествената тъкан започна да изтласква златните пломби на останалите му зъби. Плешивото му допреди няколко дни теме вече беше добре покрито с гъста черна четина.

И това не беше всичко. Плуването, бягането и катеренето бяха стопили тлъстините по тялото му. Подутите вени по крайниците му се бяха прибрали обратно. Можеше дълго да тича, без да се задъхва и да се чувства като че ли сърцето му ще се пръсне. Всичко това го опияняваше, но не до такава степен, че да не се пита как бе възможно.

Разпита няколко от местните жители за тяхната младост. Всички му отговориха по един и същи начин: „Такава е волята на Повелителя!“

Първо реши, че имат предвид Създателя и това му се стори странно. Защото, доколкото ги бе опознал, тези хора нямаха религия. Поне отсъстваше организираният подход, ритуалите, символите.

— Кой е Повелителя? — попита той. Допускаше, че превежда по неправилен начин тяхната дума „уанакс“ или че тя има малко по-различно значение от това, което Омир бе използвал.

Ипсевас, зебрилата, най-интелигентното същество от всички, които бе срещнал до момента, му отговори:

— Той живее на върха на света, отвъд Океанос — и посочи през морето, нагоре към планинския масив от другата страна. — Повелителя живее в красив и непревземаем дворец на върха на света. Той е сътворил този свят, той е създал и нас самите. В миналото обичаше да слиза и да се весели заедно с нас. Ние правехме каквото поискаше и играехме с него. Но ни беше страх. Защото ако го подразним с нещо или се разгневи, той може да ни убие. Или да направи нещо още по-лошо.

Улф се усмихна и кимна. Да, значи Ипсевас и останалите, подобно на земните жители, не разполагаха с рационално обяснение за произхода и естеството на своя свят. Но крайбрежните жители притежаваха нещо, което липсваше на Земята. Единомислие. Всички, които попита, му отговориха по същия начин като зебрилата.

— Такава е волята на Повелителя. Той е сътворил този свят и той ни е създал.

— Откъде знаеш? — не се примиряваше Улф. Не че очакваше отговор, по-различен от този, който бе получавал на Земята. Но този път го изненадаха.

— О — отговори Пайява сирената, — самият Повелител ни го каза. Освен това и майка ми го каза. А тя със сигурност е знаела. Защото Повелителя е направил тялото и тя помни това, макар да е било преди много, много време.

— Така ли? — проточи Улф, питайки се дали не си правят някакъв майтап с него и разбирайки, че ако е така, то ще му бъде много трудно да отвърне по същия начин. — А къде е тогава майка ти? Бих искал да говоря с нея.

Пайява махна с ръка на запад.

— Някъде там.

„Някъде“ можеше да означава няколко хиляди мили, защото той нямаше ни най-малка представа докъде се простира тази плажна ивица.

— Не съм я виждала отдавна — допълни Пайява.

— От колко време? — попита Улф.

Пайява намръщи прекрасните си вежди и нацупи устни. Плачат да бъдат нацелувани, помисли си Улф. А това тяло! Завръщането на младостта му беше съпроводено и с определен сексуален глад.

Пайява го погледна, усмихна се и каза:

— Ти май показваш интерес към мен, а?

Той се изчерви и щеше да си тръгне веднага, ако не искаше отговор на въпроса си.

— От колко години не си виждала майка си? — настоя той.

Но Пайява не можеше да му отговори. Думата „години“ отсъстваше от речника.

Улф примирено сви рамене и бързо си тръгна, за да се скрие сред ярко оцветените листа на дърветата в джунглата. Тя извика след него, първо игриво, после гневно, когато стана ясно, че той няма да се обърне. И завърши с няколко унищожителни забележки за това, какво представлява той в сравнение с останалите мъже. Не възрази — това би било под достойнството му, а и в думите имаше истина. Макар тялото му бързо да възвръщаше младостта и силата си, то все още изоставаше в сравнение с перфектните мъже навсякъде около него.

Забрани си да мисли за тези неща и опита да се концентрира върху разказа на Пайява. Ако можеше да намери майка или поне някой от нейните връстници, може би щеше да научи повече за Повелителя. Но вярваше в истинността на думите — макар че на Земята биха прозвучали направо невероятно. Тези хора просто не лъжеха. Дори измислицата им беше непозната. Подобна прямота имаше своите предимства, но също така означаваше, че те имат ограничено въображение и са лишени от остроумие или изобщо от чувство за хумор. Смееха се честно, но за очевидни неща и дреболии. Палячовщините бяха върха на комедията за тях, както и грубите шеги.

Изруга се наум, защото имаше проблеми с концентрацията върху онова, което искаше да обмисли. И тези проблеми ставаха все по-сериозни и по-сериозни. Та, за какво бе мислил, преди да се разсее заради непригодността си да се адаптира към местното общество? А, да. За майката на Пайява! Някои от по-възрастните биха могли да го просветят… ако ги намереше. И как би могъл да ги разпознае, след като всички изглеждаха на една възраст? Имаше съвсем малко младежи, може би трима, сред стотиците, с които се бе срещал досега. Нещо повече, дори сред многото животни и птици (някои от които твърде странни на външен вид) само към половин дузина не бяха зрели екземпляри.

Но макар ражданията да бяха редки, равновесието се запазваше поради липсата на смърт. Бе видял три мъртви животни — две, убити при нещастни случаи и едно по време на схватка заради женска. Но дори и това можеше да си причисли към нещастните случаи, защото победеният мъжкар — антилопа с цвят на лимон — се бе обърнал, за да избяга и си бе счупил врата, докато прескачаше дънера на паднало дърво.

На тялото на мъртвото животно не бе дадено да изгние и да се вмирише. Няколко вездесъщи твари, които приличаха на двукраки лисици с бели носове, провиснали като на басет уши и маймунски лапички, изядоха трупа за по-малко от час. Лисиците бродеха из джунглата и почистваха всичко — плодове, орехи, трупове. Изглежда им допадаше вкусът на гнило, защото бяха готови да пренебрегнат здравия плод пред натъртения. Но те не внасяха дисонанс в тази симфония на красота и живот. Дори в градината на рая имаше нужда от боклукчии.

Улф често се заглеждаше през синия Океанос към гигантската планина, за която бе научил, че се казва Таяфаяуд. Кой знае, може би Повелителя наистина живееше там. И може би си струваше да пресече морето и да се изкачи по тези страховити склонове, разчитайки да разкрие някои мистерии на тази вселена. Но колкото по-усърдно се опитваше да прецени височината на Таяфаяуд, толкова по-малко му харесваше идеята. Черните скали се издигаха нагоре и нагоре, а очите се насълзяваха и главата се замайваше. Никой не би могъл да живее на върха, защото там нямаше да може да диша.

Един ден Робърт Улф извади сребърния рог от скривалището му в хралупата на едно дърво. После се отправи през гората към канарата, от която мъжът, назовал се Кикаха, му бе хвърлил рога. Кикаха и странните същества бяха изчезнали сякаш никога не ги бе имало и нито един от хората, с които бе разговарял, не ги беше виждал или чувал за тях. Смяташе да се върне в своя свят и да опита още веднъж. И ако след време преценеше, че неговите предимства превъзхождат тези на Райската градина, щеше да остане там. Или пък щеше да пътува между двата свята и да получава най-доброто от всеки. Като се умореше от единия, щеше да си дава почивка на другия.

По пътя се отби при Еликопсис, която го покани да пийнат и да поговорят. Еликопсис, чието име означаваше „светлооката“, беше великолепна дриада2 с пищно тяло. Тя беше най-близка до понятието „нормален“ от всички, с които се бе запознал до момента. С тъмновиолетовата си коса и с подходящо облекло на Земята тя щеше да привлече същото внимание, с което се обкръжават само фантастично красивите жени.

В допълнение на това тя бе една от малкото, с които можеше да се проведе смислен разговор. Тя не смяташе, че разговорът — това значи да бърбориш несвързани неща или безпричинно да се смееш високо и да не обръщаш внимание на онези, с които уж разговаряш. Улф с отвращение бе открил, че повечето от крайбрежните жители, както и обитателите на гората, бяха монологисти, независимо от общителността им или от вниманието, с което изглеждаше, че разговарят.

Еликопсис беше по-различна, може би защото не се чувстваше член нито на едната общност, нито на другата. В този свят край морето местните жители, които не разполагаха с технологията дори на австралийските аборигени (и не се нуждаеха от нея), бяха развили сложни социални взаимоотношения. Всяка група разполагаше с определена територия на брега и в гората, която бе разпределена на повече и по-малко престижни участъци. Всеки можеше да говори с часове (и обичаше да уточнява с най-големи подробности) своите хоризонтални или вертикални позиции спрямо всеки останал член на групата, която обикновено наброяваше трийсетина души. Те можеха и бяха готови да цитират в най-големи подробности споровете, сдобряванията, личните пороци и добродетели, атлетическите умения или липсата на такива, ловкостта в множество детински прости игри и дори сексуалните способности на всеки.

Еликопсис притежаваше чувство за хумор, светло като очите — но също и известна чувствителност. Днес тя го привлече и с още нещо — стъклено огледало, поставено в златен обръч, инкрустиран с диаманти. Това бе един от малкото изработени предмети, които бе виждал.

— Къде намери това? — попита я той.

— О-о, даде ми го Повелителя — отговори Еликопсис. — Преди много време аз бях една от любимките му. Винаги когато слезеше от върха на планината и дойдеше при нас, той прекарваше много време с мен. Хризеис и аз бяхме двете, които обичаше най-много. Ще повярваш ли, че другите още ни мразят заради това? Това е причината да съм толкова самотна… не че общуването с другите ми дава кой знае колко.

— И как изглежда Повелителя?

— От шията надолу той много прилича на всеки висок добре сложен мъж, като теб например — засмя се тя.

Тя го прегърна и започна да го целува по бузата, бавно премествайки устни към ухото му.

— А лицето му? — интересуваше се Улф.

— Не знам. Чувствах го, но не можех да го видя. Някакво излъчване ме заслепяваше. Когато се приближаваше до мен, трябваше да затворя очи — толкова бе ярко.

Тя затвори устните му със своите и след малко той забрави всичките си въпроси. Но когато тя остана да лежи до него полузаспала върху меката трева, той взе огледалото и се погледна в него. И сърцето му запя от радост. Изглеждаше на двайсет и пет години. Знаеше за промяната, но едва сега осъзна какво точно се бе случило.

— Ако се върна на Земята, ще се състаря ли със същата скорост, с което възвърнах младостта си тук? — Той стана и се замисли. После допълни: — Защо се самозалъгвам? Няма да се върна.

— Ако си тръгваш — обади се Еликопсис в просъница, — потърси Хризеис. Нещо трябва да се е случило — тя бяга от всеки, който опита да се приближи до нея. Дори аз — нейната приятелка — не мога да се приближа. Случило се е нещо ужасно, нещо, за което тя не иска да разговаря. Ще я обикнеш. Тя не е като другите. Тя е като мен.

— Добре — разсеяно обеща Улф, — ще я намеря.

И тръгна. Макар да се бе отказал да мине през вратата, през която бе дошъл, той искаше да поекспериментира с рога. Може би имаше и други проходи. А възможно бе рогът да отваря врати навсякъде, където бъдеше използван.

Дървото, под което се спря, беше един от многобройните рогове на изобилието. Беше високо над двеста стъпки, дебело поне трийсет, имаше гладка, мазна на пипане азурно синя кора, а клоните му бяха дебели колкото бедрото му и дълги към шейсет стъпки. По тях нямаше разклонения и листа. В края на всеки клон се виждаше твърд цвят, дълъг към осем стъпки и оформен точно като рог на изобилието.

От всеки цвят се стичаше непрекъсната тънка шоколадова на цвят струя. Продуктът имаше вкуса на мед и едва доловимия аромат на тютюн — странна комбинация, която особено му допадаше. Всеки обитател на гората ядеше от това.

Улф изсвири с рога под дървото. Не се появи никакъв проход. Опита отново на стотина метра по-нататък, но без резултат. Значи, заключи той, рогът действа само в определени зони, а може би дори и само в района на онази приличаща на клекнала жаба канара.

И в същия миг той зърна главата на момичето, което се бе подало иззад дървото първия път, когато бе надникнал през дупката в стената. Сигурно беше тя: същата глава със сърцевидна форма, същите огромни очи, същите пълни устни и същите тигроподобни кичури черна и кестенява коса.

Той я поздрави, но тя избяга. Тялото беше превъзходно: краката бяха най-дългите, които някога бе виждал. На всичко отгоре тя беше по-слаба от твърде заоблените и пълногърди жени на този свят.

Улф изтича след нея. Момичето хвърли поглед назад през рамо, изпищя отчаяно и продължи да бяга. Това едва не го накара да спре, защото се натъкваше за първи път на подобна реакция. Беше свикнал на първоначална резервираност, но не и на паника и ужас.

Момичето спря едва когато повече не можеше да се движи. Хълцайки задъхано, тя се облегна на покрита с мъх скала непосредствено до малък водопад. Беше застанала сред високи до глезена жълти цветя с формата на въпросителен знак. Някаква птица с очи на сова, остри пера и дълги прегъващи се напред крака, премигна към тях. И нададе крясък, който прозвуча като „уии-уии-уии“.

Улф се усмихна и бавно се приближи:

— Не се плаши от мен. Няма да ти сторя нищо лошо. Просто исках да поговорим.

Момичето посочи с треперещ пръст към рога и развълнувано попита:

— Откъде взе това?

— Получих го от един мъж на име Кикаха. Ти също го видя. Познаваш ли го?

Огромните очи на момичето бяха тъмнозелени. Той си помисли, че това са най-красивите очи, които някога бе виждал. Независимо… а може би именно заради котешките зеници.

Тя поклати глава отрицателно:

— Не, не го познавам. Видях го за първи път, когато онези… — тя преглътна с труд, пребледня и за миг изглеждаше така, като че ли ще повърне — неща го заградиха върху канарата. И после видях как го смъкнаха от нея и го откараха някъде.

— О, значи не са го свършили? — попита Улф. Не каза „убит“ или „мъртъв“, защото тези думи бяха табу тук.

— Не. Може би тези твари са имали намерение да му сторят нещо още по-ужасно от това, да го… свършат.

— А защо искаше да избягаш от мен? — поиска да разбере Улф. — Нали аз не съм едно от онези неща.

— Аз… аз не мога да говоря за това.

Улф се замисли за нежеланието да говори за неприятни неща. Тези хора толкова рядко се натъкваха на отблъскващи или опасни неща в живота си, че направо бяха неспособни да ги посрещнат с достойнство. Те просто бяха свръхпрограмирани да живеят безметежно и красиво.

— Не ме е грижа дали искаш, или не искаш да говориш за това — каза той. — Трябва да говориш. Важно е.

Тя извърна лице настрани.

— Няма.

— Накъде заминаха?

— Кои?

— Онези чудовища. И Кикаха.

— Чух го да ги нарича „гуорли“ — започна тя. — Никога не бях чувала тази дума. Те… гуорлите… трябва да са дошли от друго място — тя посочи нагоре и към морето. — Сигурно са от планината. Някъде там, от високото.

Изведнъж тя се обърна и се приближи до него. Обърна огромните си очи към него и той не можа да не се възхити на изящните черти, на гладката и нежна кожа.

— Да се махнем! — проплака тя. — Далече! Онези неща са още тук. Част от тях може и да са отвели Кикаха, но не всички си тръгнаха! Видях две преди няколко дни. Криеха се в хралупата на едно дърво. Очите им блестят като на животните, но миришат ужасно като мухлясал плод.

После сложи ръка върху рога.

— Мисля, че търсят това!

— А аз свирих с него преди малко — каза замислено Улф. — И ако са били наблизо, значи са ме чули!

Той се огледа. Стори му се, че зад един храст на стотина метра от тях нещо проблясва.

Загледа се в храста по-внимателно и след малко видя, че клоните му се размърдват и пропускат през себе си слънчев лъч. Хвана девойката за тънката ръка и каза:

— Да тръгваме! Но ще вървим така, сякаш нищо не сме видели. Дръж се естествено.

Тя го дръпна за ръката и попита:

— Какво има?

— Само не изпадай в истерия. Мисля, че видях нещо зад един храст. Може да ми се е сторило, но може и да е гуорл. Не гледай натам! Ще ни издадеш!

Но думите му прозвучаха твърде късно, защото тя рязко обърна глава нататък. После ахна и се притисна до него.

— Те… те…!

Той погледна в посоката, в която сочеше показалецът и видя две тъмни тантурести фигури да изникват иззад храста. Носеха по едно дълго, широко и извито острие от стомана в ръката си. Те размахаха ножовете и изреваха нещо с дрезгави гласове. Тъмните им космати тела не бяха покрити с никакви дрехи, но около кръстовете им имаше широки колани с ножници, от които стърчаха дръжките на други ножове.

— Без паника! — нареди Улф. — Не мисля, че са способни да тичат бързо с тези къси и криви крака. Искам да ми го кажеш едно добро място, където бихме могли да се скрием от тях — някъде, където не биха могли да ни последват.

— От другата страна на морето — каза тя с треперлив глас. — Не мисля, че ще ни намерят, ако вземем голям аванс. Можем да тръгнем с хистоихтис.

Тя говореше за едно от големите мекотели, с които изобилстваше морето. Телата им бяха покрити с тънки като хартия, но яки черупки, оформени като корпуса на състезателна яхта. Тъничък, но здрав, издължен хрущял излизаше вертикално от гърба на всяко от тези същества и на тази хрущялна мачта израстваше триъгълно платно от плът, толкова тънко, че беше прозрачно. Ъгълът на платното се контролираше от мускулите. Когато нямаше вятър, животното изхвърляше реактивна водна струя, която му позволяваше да се движи и при затишие. Тритони и сирени, както и другите разумни същества, населяващи плажната ивица, често яхваха морските създания и ги насочваха чрез лек натиск по оголените им нервни центрове.

— Мислиш ли, че гуорлите ще трябва да използват лодка? — попита той. — Ако е така, ще им бъде малко трудно, освен ако сами не си направят такава. Не си спомням да съм виждал плавателни съдове тук.

Улф често поглеждаше през рамо. Гуорлите ги следваха малко по-бързо, а телата им се клатеха като на пияни матроси. Двамата с момичето стигнаха до поток, широк към седемдесет стъпки. Оказа се, че в най-дълбоката си част, водата стига до кръста им. Беше хладна, без да е леденостудена, прозрачна и в нея се стрелкаха сребристите тела на непознати видове риба. Когато излязоха на отсрещния бряг, се скриха зад ствола на едно от дърветата с „роговете на изобилието“. Девойката настояваше да продължат, но той възрази:

— Искам да видя как ще се справят, като стигнат средата на потока.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра тя.

Той не отговори. Скри рога зад дървото и се огледа за камък. Избра един с размер колкото главата му, кръгъл и достатъчно грапав, за да го държи в едната си ръка. Опита на тежест един от падналите „рогове“. Макар и голям, той беше кух и тежеше не повече от двайсетина фунта. Двата гуорла вече се бяха добрали до срещуположния бряг. И тук се видя ахилесовата им пета: те сновяха напред-назад по брега, размахваха с безсилна ярост ножовете си и ръмжаха толкова силно на гърления си език, че Улф ги чуваше от своето скривалище. Накрая единият се престраши да топне широкото стъпало на крака си във водата. Незабавно го дръпна обратно, изтръска го както котка изтръсква мократа си лапа и каза нещо на другия гуорл. Той му отговори и веднага след това изрева.

Гуорлът с мокрия крак изрева на свой ред, но стъпи във водата и бавно започна да си проправя път в нея. Улф го наблюдаваше, отбелязвайки, че другият смята да се въздържи да влезе, докато колегата му не мине средата. Тогава взе „рогът на изобилието“ в едната си ръка и камъка в другата и изтича към потока. Момичето изпищя зад гърба му. Улф изруга наум, защото писъкът предупреди гуорла във водата, че той отива към него.

Гуорлът спря, както беше до кръста във водата, извика към Улф и размаха заплашително ножа си. Улф не виждаше смисъл от крясъци. Той изтича до самата вода, а гуорлът възобнови движението си към брега. Другият гуорл, който беше замръзнал на място при появата на Улф, сега скочи във водата на помощ на партньора си. Това влизаше в плана на Улф. Оставаше му само да се надява, че ще може да се справи с първия, преди вторият да премине средата.

Близкият гуорл хвърли ножа си, а Улф вдигна рога на изобилието пред себе си. Ножът издрънча в тънката му, но здрава черупка със сила, от която едва не го изпусна. Гуорлът протегна ръка за друг нож. Без да обръща внимание на забилия се нож, Улф продължи да тича. В мига, когато гуорлът замахна странично с втория нож, Улф пусна камъка, вдигна големия камбановиден рог и го нахлупи върху гуорла.

От вътрешността на рога се разнесе глух крясък. Улф го изпусна от ръцете си и видя как рогът и заклещеният в широкия му отвор гуорл се понасят надолу по течението. Улф изтича във водата, взе обратно камъка и сграбчи отплаващия гуорл за ритащия крак. Хвърли бърз поглед към другия противник и видя, че замахва с ножа си. Улф дръпна за дръжката забилия се в рога нож и се хвърли зад прикритието на черупката. Беше принуден да пусне дърпащия се космат крак на падналия гуорл, но поне съумя да отбягне летящия към него нож. Той прелетя над ръба на черупката и се заби до дръжката в калта на брега.

Междувременно гуорлът в рога успя най-сетне да освободи главата си, кашляйки задавено. Улф го удари с ножа странично, но острието се плъзна по едно от твърдите хрущялни буци по тялото му. Гуорлът възмутено изрева и се обърна към него. Улф заби с всичка сила ножа в корема му. Острието потъна до дръжката, а гуорлът падна във водата. Рогът отплува надолу, лишавайки Улф от прикритието, което така успешно бе използвал досега. Беше се лишил и от ножа си и разполагаше само с камъка в ръка. Другият гуорл приближаваше и държеше ножа напречно пред гърдите си. Явно не възнамеряваше да го хвърля. Което означаваше, че ще се приближи максимално до Улф.

Улф си наложи да изчака, докато съществото се озова на десетина стъпки от него. Беше клекнал във водата, така че бе потопен до гърдите и камъкът не се виждаше. Освен това беше го прехвърлил под водата от лявата си ръка в дясната. Можеше да разгледа лицето на гуорла отблизо. Имаше много ниско чело, масивен ръб от кост над близко разположените лимоненожълти очи, плътни рунтави вежди, плосък нос с една ноздра, тънки черни животински устни, издадена челюст, която придаваше на устата нещо жабешко, липсваше брадичка и имаше остри редки зъби на хищник. Главата, лицето и тялото бяха покрити с дълга, гъста, тъмна козина, която вонеше като мухлясъл плод. Вратът беше много як, раменете бяха полегати.

Улф беше изплашен от вида на създанието, но не отстъпи. Ако сега се обърнеше да избяга, това би означавало да намери края си с нож, забит в гърба.

Когато гуорлът, без да престава да ръмжи и да съска на гадния си език, се приближи на шест стъпки, Улф се изправи. Вдигна камъка, а гуорлът, разбирайки намеренията му, вдигна ножа, за да го хвърли. Камъкът полетя право напред и отскочи от някаква цицина на челото. Тварта залитна назад, изпусна ножа си и падна по гръб във водата. Улф закрачи през водата към него, бръкна за камъка, намери го и показа глава над повърхността точно навреме, за да се изправи очи в очи с гуорла. Макар изражението му да беше замаяно и погледът в очите му да бе кръстосан, той в никакъв случай не беше изваден от строя. А на всичко отгоре държеше в ръка друг нож.

Улф вдигна камъка високо и го стовари в центъра на черепа му. Чу се силно изпукване. Гуорлът отново падна назад, този път изчезна под водата и изплува едва след няколко метра, носейки се по лице.

Едва сега настъпи реакцията на това, което бе извършил. Осъзна, че сърцето му бие така силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите му; видя, че се тресе цял, усети, че неудържимо му се повдига. Но си спомни за ножа, останал забит в калта и отиде да го вземе.

Девойката все още беше зад дървото. Изглеждаше толкова ужасена, че не бе чудно, че не може да каже нищо. Улф взе рога, хвана момичето за ръката и енергично я разтърси.

— Хайде, ела на себе си! Помисли какъв късмет извади! Не те, а ти можеше да бъдеш мъртва в този момент!

Тя силно изви, след това се разрида. Изчака я да се наплаче и като видя, че се е освободила от мъката си, проговори:

— Аз дори не знам името ти.

Огромните очи бяха почервенели и лицето изглеждаше състарено. Но дори и в това състояние, помисли си той, едва ли имаше земна жена, която би могла да се сравни с нея. Красотата правеше току-що изживения ужас да изглежда като нещо незначително.

— Аз съм Хризеис — каза тя. И със странна смес от гордост и свенливост допълни: — Аз съм единствената жена, на която е позволено да носи това име. Повелителя забрани на другите да го използват.

— Отново Повелителя — изръмжа той. — Винаги все Повелителя. Кой, по дяволите, е той?

— Наистина ли не знаеш? — отговори тя, сякаш не можеше да му повярва.

— Наистина не знам — той замълча за миг и после повтори името — сякаш го опитваше на вкус: — Хризеис, казваш? Е, това име не е непознато на Земята, макар че в университета, в който преподавам, ще се намерят маса неграмотни, които едва ли са чували за него. Те знаят, че Омир е написал Илиадата и смятат това за напълно достатъчно. Хризеис — дъщерята на Хризис, служител в храма на Аполон. Заловена от гърците по време на обсадата на Троя и предадена на Агамемнон. Но Агамемнон бил принуден да я върне на баща заради чумата, изпратена от Аполон.

Хризеис запази мълчание толкова дълго, че Улф загуби търпение. Смяташе, че е крайно време да напуснат този район, но не беше уверен нито накъде да тръгнат, нито колко да вървят.

Леко намръщена, Хризеис проговори:

— Това беше много отдавна. Почти нищо не помня. Всичко ми се губи в главата.

— За какво става дума?

— За мен. За баща ми. За Агамемнон. За войната.

— Е, и? — той си мислеше, че би искал да стигнат в полите на планината. Там щеше да получи по-ясна представа какво точно трябваше да изкачи.

— Аз съм Хризеис — каза тя. — Онази, за която говориш. Но ти звучиш като човек току-що дошъл от Земята. О, моля те кажи ми, истина ли е?

Той въздъхна. Тези хора можеше и да не лъжат, но нямаше нищо, което би им попречило да вярват, че историите, които разказват, са истински. Беше чувал толкова много небивалици, че му бе напълно ясно колко зле информирани са и колко лесно се изкушават да реконструират миналото, както им е изгодно. И правеха това напълно невинно, разбира се.

— Не бих искал да разрушавам твоя малък измислен свят — каза той примирително, — но онази Хризеис, ако изобщо е съществувала, е умряла преди поне 3000 години. И освен това тя е била човешко същество. Не е имала пъстра коса и очи с котешки зеници.

— Аз също… тогава. Но Повелителя ме отвлече, доведе ме в тази вселена и промени тялото ми. Точно както е отвлякъл и другите и ги е променил или е вложил мозъка им в телата, които сам е създал.

Тя направи жест нагоре и към морето:

— Той сега живее там и напоследък не го виждаме много често. Някой разказват, че е изчезнал преди много време и сега мястото му е заето от друг Повелител.

— Да се махаме оттук — каза той. — Ще говорим за тези неща по-късно.

Бяха изминали само четвърт миля, когато Хризеис му направи знак да се скрие заедно с нея зад един разклонен храст със златни листа и тъмновиолетови клони. Той приклекна до нея и разтвори леко клоните, за да види какво я бе обезпокоило. На няколко метра от тях стоеше мъж с космати крака и извити рога на челото. На нисък клон, точно на нивото на очите на мъжа, беше кацнал грамаден гарван. Размерите му бяха като на златен орел, а челото му бе високо. Черепът му изглеждаше достатъчно голям, за да побере мозъка на фокстериер.

Улф не се изненада от големината на гарвана, защото вече бе срещал животни с необичайни размери. И все пак беше шокиран да чуе, че птицата и човекът разговарят.

— Окото на Повелителя — прошепна Хризеис. И посочи с пръст към гарвана. — Това е един от шпионите на Повелителя. Тя летят по света, наблюдават какво става и му отнасят новините.

Улф се сети за думите на Хризеис, че Повелителя слагал мозъците на хора в тела, създадени от самия него. Попита я, за да се убеди, че е разбрал правилно, но тя отговори:

— Да, но аз не знам със сигурност дали той е слагал човешки мозък в главата на гарван. Може би е отглеждал малки мозъци по модела на по-големите човешки и после е обучавал гарваните си. Но, разбира се, може и да е използвал само малка част от човешки мозък.

За нещастие, колкото и да напрягаха слух, можаха да доловят само откъслечни фрази. Изтекоха няколко минути. Гарванът изграчи довиждане на изопачен, но разбираем гръцки и излетя от клона. Тялото му пропадна надолу, но могъщите му криле махнаха няколко пъти и го издигнаха във въздуха, преди да е докоснал земята. Минута по-късно той вече беше изчезнал зад гъстите листа на дърветата. След малко Улф успя за миг да го зърне през пролука сред листата. Гигантската птица бавно набираше височина в посока към планината отвъд морето.

Едва сега забеляза, че Хризеис трепери.

— Какво толкова страшно би могъл да каже гарванът на Повелителя? — попита той.

— Изплашена съм не толкова за себе си, колкото за теб. Ако Повелителя открие, че си тук, той ще иска да те убие. Защото той не понася неканени гости в своя свят.

Тя сложи ръка върху рога и отново потръпна.

— Знам, че Кикаха ти го даде и знам, че не е твоя вината, че го имаш. Но Повелителя може и да не знае, че ти си невинен. Или, дори да знае, това може да му е все едно. Но със сигурност би бил много ядосан, ако помисли, че имаш нещо общо с кражбата му. И ще ти стори ужасни неща… наистина е по-добре сам да се свършиш, отколкото да дадеш възможност на Повелителя да сложи ръка върху теб.

— Кикаха е откраднал рога? Откъде знаеш това?

— О, повярвай ми, знам. Той принадлежи на Повелителя. И Кикаха сигурно го е откраднал, защото Повелителя никога не би го дал на друг.

— Объркан съм — призна Улф. — Но може би ще изясним тези неща някой ден. Това, което ме вълнува в този момент, е къде се намира Кикаха.

Хризеис посочи към планината и обясни:

— Гуорлите го отведоха натам. Но преди да го направят…

Тя покри лице с ръцете си и през пръстите покапаха сълзи.

— Сториха ли му нещо? — неспокойно попита Улф.

— Не — поклати глава тя. — Не, те сториха нещо на… на…

Улф свали ръцете от лицето.

— Ако не можеш да ми кажеш, поне ми покажи.

— Не мога. Това е толкова… ужасно. Ще повърна.

— Покажи ми все пак.

— Ще те заведа там. Но не ме карай отново да… я… поглеждам.

Тя тръгна и той я последва. От време на време спираха, но той нежно я убеждаваше отново да вървят. Изминаха половин миля на зигзаг и тя отново спря. Пред тях се виждаше малка горичка от дребни храсти, израсли на височина колкото Улф. Едрите, оформени като слонска глава листа, се бяха преплели. Бяха светлозелени с дебели червени жилки и връхчетата им бяха с ръждивочервеникав оттенък.

— Тя е там — обясни Хризеис. — Видях един гуорл да я отнася в храстите. Последвах ги… и… — тя не можа да каже нито дума повече.

С нож в ръката Улф разтвори клоните на храстите. Озова се в естествено оформила се поляна. Върху късата зелена трева в центъра на поляната лежаха разпръснатите кости на женско тяло. Костите бяха вече сиви и напълно лишени от плът по тях, но малките следи от зъби издаваха, че тук се бяха потрудили познатите му двукраки лисици боклукджии.

Не беше ужасен, но си представи какво бе изпитала Хризеис. Сигурно бе станала свидетел на част от случилото се — най-вероятно изнасилване, последвано от жестоко убийство. И без съмнение, бе реагирала както всеки друг от обитателите на Райската градина. Смъртта беше нещо ужасно в този свят, където от незапомнени времена тя се бе превърнала в табу и дори думата за нея бе изчезнала от езика. Тук имаха място само приятни мисли и постъпки, и всичко останало просто трябваше да бъде игнорирано.

Върна се при Хризеис, която го гледаше с огромните си очи. Искаше му се да каже, че там на поляната няма нищо.

— Сега там има само кости, които отдавна не страдат — каза той.

— Гуорлите ще платят за това! — извика тя с неочаквана ярост. — Повелителя не позволява създанията му да страдат! Тази Градина е негова и нашествениците ще бъдат наказани!

— Чудесно — обади се той. — Вече си мислех, че си се парализирала от шока. Мрази гуорлите колкото искаш — те напълно го заслужават. А ти трябва да се отърсиш от спомена.

Тя изпищя, хвърли се върху него и го заудря по гърдите с малките си юмручета. После се разрида и той я прегърна. Вдигна лицето към своето и я целуна. Тя отвърна на целувката му със страст, макар сълзите още да се стичаха по бузите.

След малко тя проговори:

— Изтичах до брега да кажа на моите хора какво съм видяла. Но те не искаха да ме чуят. Обърнаха ми гръб и се престориха, че не ме чуват. Продължих да се опитвам да ги накарам да ме изслушат, но Овисандрос — онзи с рогата, който разговаряше с гарвана — ме удари с юмрук и ми каза да се махам. А после никой от тях не искаше да има нищо общо с мен. А аз… аз… имах нужда от приятели и любов.

— Е, човек не може да спечелиш много приятели или любов, като разказва на хората неща, които те не искат да слушат — въздъхна Улф. — Нито тук, нито на Земята. Но ти имаш мен, Хризеис, а аз имам теб. И мисля, че започвам да се влюбвам в теб, макар да си давам сметка, че това може да е само реакция на самотата или просто да се дължи на най-фантастичната женска красота в една жена, която някога съм виждал. Както и на младостта ми.

Той седна и посочи към планината:

— Ако приемем, че гуорлите са нашественици тук, то откъде тогава са дошли? Защо им е необходим рогът? Защо са отвели Кикаха със себе си? И кой е Кикаха?

— Той също дойде оттам. Мисля, че е землянин.

— Какво искаш да кажеш с това „землянин“? Нали каза, че самата ти си от Земята.

— Исках да кажа, че той е новодошъл. Не знам. Просто имам чувството, че е така.

Улф стана и помогна да се изправи.

— Тогава да вървим да го намерим.

Хризеис ахна и сложила ръка на гърдите си, отстъпи от него.

— Не!

— Хризеис, аз бих останал тук с теб и вероятно бих бил много щастлив. Поне за известно време. Но винаги бих се питал какви са тези истории за Повелителя и какво се е случило с Кикаха. Зърнах го само за миг, но мисля, че този човек много ми допадна. Освен това той не ми хвърли рога само защото точно аз се оказах в този момент там. Имам чувството, че той имаше много основателна причина да го направи и искам да разбера защо! Не мога да си почивам, докато той е в ръцете на тези твари, гуорлите.

Той дръпна ръката от гърдите и я целуна.

— Мисля, че е крайно време да разбереш, че този рай не е съвсем Рая. Не можеш да останеш вечно тук като невинно дете.

Тя поклати глава:

— Но аз не бих могла да ти помогна с нищо. Само ще ти преча. Ако напусна… аз… аз… просто ще свърша.

— Е, ще се наложи да усвоиш и нов речник — каза той. — „Смърт“ ще бъде една от многото думи, които ще се научиш да произнасяш, без да се колебаеш и без да потръпваш. И ще станеш по-добра. Защото отказът да произнесеш думата, не означава, че това, което тя символизира, няма да се случи и ти много добре разбираш, че е така. Костите на приятелката ти са си там, независимо дали можеш, или не можеш да разговаряш за тях.

— Това е отвратително!

— Истината често е такава.

Той се извърна от нея и се отправи към брега. След стотина метра спря и погледна назад. Тя току-що се бе затичала след него. Изчака я, взе я в ръцете си, целуна я и каза:

— Може и да ти бъде трудно, Хризеис, но няма да ти е скучно и няма да се наложи да се напиваш, за да можеш да изтърпиш живота.

— Надявам се да е така — прошепна тя. — Но ме е страх.

— И мен, но трябва да вървим.

Той я хвана за ръката и двамата тръгнаха един до друг към разбиващите се вълни на прибоя. Изминаха не повече от стотина метра, когато Улф видя първия гуорл. Той пристъпи иззад едно дърво и като че ли се изненада не по-малко от тях. После извика, измъкна ножа си, и се обърна с нов вик към останалите зад себе си. Само след секунди пред тях се събраха седмина, въоръжени с дълги извити ножове.

Улф и Хризеис имаха петдесетина метра аванс. Без да изпуска ръката на Хризеис и с рога в другата ръка, Робърт Улф се втурна да бяга с всичка сила.

— Не знам! — извика тя с отчаяние в гласа. — Можем да се скрием в някоя хралупа, но ако ни открият, ще останем без никаква възможност за спасение.

Продължиха да тичат. От време на време той поглеждаше назад през рамо: макар храсталаците да бяха гъсти, винаги можеше да види поне един-двама от гуорлите по петите им.

— Онази канара! — извика той. — Тя е точно пред нас. Ще избягаме по този начин!

Изведнъж разбра колко много не му се искаше да се връща в родния свят. Макар това да означаваше възможност за бягство и временно скривалище, той просто не искаше да се връща. Перспективата да остане завинаги там и никога да не може да се върне тук беше толкова ужасяваща, че той почти реши да не надува рога. Но трябваше да го направи. Къде другаде би могъл да избяга?

След няколко секунди инициативата да решава му бе отнета. Докато двамата с Хризеис приближаваха канарата, той зърна няколко тъмни фигури сгушени в основата. Те се изправиха и се превърнаха в гуорли с святкащи ножове и дълги блестящи кучешки зъби.

Улф и момичето рязко извиха, а тримата край канарата се присъединиха към общата потеря. Те се оказаха по-близко до бегълците — на не повече от двайсетина метра от тях.

— Не се ли сещаш за някое място? — задъхано попита той.

— Там, зад ската — отговори му тя. — Това е единственото място, където може би няма да могат да ни последват. Слизала съм по склона на планината… има пещери. Но е опасно.

Той не каза нищо, стараейки се да не загуби ритъма на дишането си. Краката му бяха натежали, а дробовете и гърлото му горяха. Хризеис изглеждаше в по-добра форма от него: тя тичаше леко, дългите крака неуморно сновяха и дишаше тежко, но не мъчително.

— Още две минути и сме там — успокои го тя.

Двете минути му се сториха безкрайно дълги, но всеки път когато помисляше да спре, поглеждаше зад гърба си и това му вдъхваше нови сили. Гуорлите бяха поизостанали, но не ги бяха изпуснали от поглед. Клатеха се на късите си криви крака с израз на упорита решимост на грубите си лица.

— Може би, ако им дадеш рога — предложи Хризеис, — те ще си отидат. Все ми се струва, че искат рога, а не нас.

— Ще го направя, ако не ми остава нищо друго — задъхано отговори Улф. — Но само като последен шанс.

Изведнъж се оказа, че тичат нагоре по стръмен склон. Сега вече краката му започнаха да се подгъват, но по някакво чудо му дойде второто дишане и той усети, че би могъл да продължи още малко. След малко се озоваха на билото, в непосредствена близост до косия перваз на голяма скала.

Хризеис го спря. Тръгна пред него към перваза, спря там, погледна надолу и му направи знак да се приближи. Когато застана до нея, той също погледна надолу. И усети стомаха си да се свива на топка.

Те стояха върху огромна черна и блестяща скала. Тя се спускаше отвесно в продължение на няколко мили. После… после не се виждаше нищо.

Нищо, освен зелено небе.

— Това… да не е… краят на света? — изуми се той.

Хризеис не му отговори нищо. Тя леко изтича напред, погледна през ръба на скалата и продължи нататък, спирайки през кратки интервали да разгледа по-подробно.

— Още шейсет метра — обясни тя. — Зад онези дървета, които са израсли до самия ръб.

И бързо се затича нататък, а той я последва отблизо. В същия миг един от гуорлите се измъкна от храсталаците по вътрешната страна на скалата. После се обърна, за да извика предупредително, очевидно информирайки спътниците си, че жертвите са открити. И без да ги чака, атакува.

Улф изтича срещу гуорла. Когато видя съществото да вдига ръката с ножа, той запрати рога към него. Това изненада противника му… а може би въртящият се във въздуха рог го заслепи за миг с отразен слънчев лъч. Каквато и да бе причината, моментното му разколебаване бе достатъчно, за да получи Улф предимство. Той се хвърли върху гуорла в мига, когато противникът му едновременно се наведе и вдигна ръка, за да улови летящия рог. Едрите космати пръсти обхванаха рога и от гърдите му се изтръгна радостен вик, но в този момент Улф се стовари върху него. Той мушна с ножа към изпъкналия корем, едновременно със замаха на гуорла — отдолу-нагоре. Двете остриета издрънчаха едно в друго.

Пропуснал да се възползва от изненадата, Улф искаше пак да побегне. Създанието очевидно имаше солиден опит в схватки с ножове. Улф, от своя страна, умееше да се фехтува и никога не беше занемарявал тренировките си. Но имаше огромна разлика между дуела с рапира и лишения от всякакви правила мръсен бой с ножове, и той знаеше за тази разлика. Обаче не можеше да отстъпи. Първо, гуорлът щеше да го повали с удар в гърба, преди да е направил и четири крачки и, второ, не можеше току-тъй да се раздели с рога, който гуорлът здраво стискаше в лявата си ръка.

Осъзнавайки, че Улф се намира в крайно тежка ситуация, гуорлът се усмихна. Горните му кучешки зъби блеснаха… дълги, влажни, жълти и остри. За какво му е на същество с такива зъби нож, мина през главата на Улф.

Нещо златистокафяво с развяна дълга грива на кичури с различен цвят се стрелна край Улф. Гуорлът изненадано разтвори широко очи и понечи да се обърне наляво. Острият край на дълъг клон, оголен от листата и частично от кората си, се заби в гърдите му. Другият край на пръта беше в ръцете на Хризеис. Тя тичаше с всичка сила, прихванала дългия прът като скачач на овчарски скок, но в мига преди удара беше наклонила предния му край и бе ударила тварта с достатъчно сила и скорост, за да го събори назад. Той изпусна рога, но не и ножа в другата си ръка.

Улф скочи напред и заби острието на своя нож между две изпъкнали цицини в дебелата шия на гуорла. В това място мускулите бяха особено еластични, но не чак толкова, че да се опрат на ножа. Проникването му в неподатливата плът престана едва когато острието прекъсна дихателната му тръба.

Улф подаде на Хризеис ножа на гуорла.

— Ето, вземи го!

Тя го прие, но сякаш беше в шок. Улф зашлеви един шамар и видя с облекчение, че погледът се прояснява.

— Справи се чудесно! — окуражи я той. — Кого би предпочела да видиш мъртъв, мен или него?

Той свали колана от трупа и го пристегна на кръста си. Сега вече разполагаше с три ножа. Постави в ножницата кървавия нож, пое рога в едната си ръка, хвана ръката на Хризеис с другата и двамата отново побягнаха. Зад гърбовете им се разнесе див вой — сигнал, че първият от преследващата ги група беше излязъл върху каменното било. Улф и Хризеис отново имаха аванс от около трийсетина метра, който успяха да задържат, когато стигнаха до групичката дръвчета, израснали върху скалата до самия перваз. Хризеис отново водеше. Тя легна по лице до ръба и се претърколи странично през него. Улф си позволи един бегъл поглед, преди слепешката да последва примера и видя малък корниз на около шест стъпки под ръба. Хризеис вече висеше на ръце от него. Отново се пусна, този път върху друг, много по-тесен корниз. Той от своя страна преминаваше в пътечка под ъгъл четиридесет и пет градуса, спускаща се по лицето на скалата. Можеха да я използват, ако се движеха странично по нея с лице към скалата, опрели ръце в нея, за да получат макар и минимален шанс да запазят равновесие.

Улф реши, че не може да рискува и се налага да използва и двете си ръце, затова пъхна рога под колана.

Над главите им отново се разнесе вой. Вдигна поглед и видя първия от гуорлите да скача на най-горния корниз. Обърна се отново към Хризеис и едва не падна в пропастта от изненада. Хризеис беше изчезнала.

Безкрайно бавно той извърна глава, за да погледне през рамо надолу. Очакваше да я види полетяла надолу край вертикалната стена в зеленикавата пропаст.

— Улф! — обади се тя. Видя главата да изниква сякаш от камъка. — Тук има пещера. Побързай!

Разтреперан и потен, той се плъзна по дяволската пътечка и след малко се озова в някаква дупка. Таванът на пещерата бе няколко стъпки над главата му, освен това той можеше да докосне едновременно стените от двете страни, като разпереше ръце. Тунелът водеше навътре в тъмнината.

— Докъде стига?

— Още малко. Но има и естествена шахта — пукнатина в самата скала — която води надолу. Излиза на дъното на света: по-надолу няма нищо освен въздух и небе.

— Това просто не може да го бъде — възрази той бавно. — Но изглежда може. Тази вселена е основана на съвсем други физически закони. Плоска планета с периферия! Изобщо не мога да разбера как действа тук гравитацията. Къде е центърът?

Тя сви рамене и каза:

— Може би Повелителя ми е казал преди много време. Забравила съм. Дори бях забравила, че ми каза, че Земята била кръгла.

Улф свали кожения колан, освободи ножниците от него и взе в ръка овален черен камък, тежък към десетина фунта. Вкара колана в токата и постави камъка в примката. Проби дупка с ножа, където трябваше, и затегна кожената примка. Разполагаше с ремък, за който бе завързан тежък камък.

— Застани зад мен и встрани — нареди той на Хризеис. — Ако пропусна някой от тях и ако той съумее да мине покрай мен, изблъскай го навън, докато го извадиш от равновесие. Внимавай да не излетиш сама през ръба. Мислиш ли, че ще се справиш?

Тя кимна, без да проговори. Беше очевидно, че в момента не може да каже нищо.

— Знам, че искам много от теб. Бих разбрал, ако не издържиш. Но мисля, че си изградена от якия древноелински материал. Хората тогава са били доста корави и не вярвам, че си загубила своята сила, дори в този убийствен псевдорай.

— Аз не бях ахейка — осмели се да проговори тя. — Бях сминтейка. Но донякъде си прав — не се чувствам толкова зле, колкото бих очаквала. Само дето…

— … на човек му трябва време, за да привикне — довърши вместо нея той. Почувства се малко по-уверен, защото бе очаквал съвсем друга реакция. Можеха и да се измъкнат, стига тя да не изпаднеше в истерична криза. Тогава щяха да станат жертва на гуорлите.

— Говорим за вълка, а той… — прошепна Улф, забелязвайки черни, космати и криви пръсти да опипват ръба на входа откъм външната му страна. Той замахна с ремъка и заби камъка върху ръката. Чу се рев на изненада и болка, последван от дългия затихващ вой на падащия в пропастта гуорл. Улф не изчака да се появи следващият. Приближи се до самия ръб колкото можеше по-навън и повторно замахна. Камъкът изсвистя и глухо се заби в нещо меко. Нов писък, който също заглъхна в нищото на зеленото небе.

— Трима по-малко, значи остават още седем! Ако, разбира се, не им дойдат на помощ.

И после продължи към Хризеис:

— Те може и да не съумеят да влязат тук. Но ще ни държат в обсада, докато не умрем от глад.

— А рогът?

— Сега вече няма да ни оставят дори ако им го дадем доброволно — засмя се той. — А аз нямам намерение да им го давам, по-скоро ще го хвърля навън.

Над входа се спусна някаква фигура. Гуорлът се залюля, увиснал на ръце, пусна се на крака и за миг залитна. После мигновено се хвърли напред, претърколи се като космата топка и веднага пак скочи на крака. Улф бе толкова изненадан, че не успя да реагира веднага. Не беше очаквал, че те ще могат да пропълзят над входа и да се спуснат оттам, защото скалата му се бе сторила безнадеждно гладка. Неясно как един от тях бе успял да го направи и сега вече бе вътре, разбира се, с нож в ръката.

Улф завъртя ремъка и го запрати към гуорла. В същия миг съществото хвърли ножа си по него и Улф се наведе, но това наруши прицела му. Камъкът прелетя над грозната космата глава, а хвърленият нож го одраска леко по рамото. Той скочи за собствения си нож, оставен на пода на пещерата и видя нова тъмна фигура да се спуска отгоре, а едновременно с нея трета да надниква зад ръба на входа.

Нещо го удари по главата. Очите му се размътиха, сетивата го изоставиха и коленете му се подгънаха.

Когато се събуди с болка в едното слепоочие, изпита нещо страшно. Имаше чувството, че плува с главата надолу над необятен полиран черен диск. Около врата му беше завързано въже, а ръцете му бяха пристегнати на гърба. Висеше с краката нагоре във въздуха, но примката на врата почти не му причиняваше неудобства.

Изпъвайки глава назад, можа да види, че въжето се губи нагоре в шахта в диска и му се стори че в далечния край на шахтата проблясва бледа светлина.

Простена и затвори очи, но не се сдържа и отново ги отвори. Светът изглеждаше, че се върти. Изведнъж нещо в главата му се намести и той моментално се преориентира. Разбра, че не виси извъртян, наопаки противно на всички закони на гравитацията. Просто висеше на въже, спуснато от дъното на планетата. Зеленото под него беше само небе.

Трябваше да съм се обесил досега, помисли той. Но нали няма гравитация, която да ме притегля надолу.

Ритна с крака и промени ориентацията на тялото си. Отворът на шахтата също се приближи. Главата му навлезе в нея, но нещо му пречеше. Движението му се забави; спря, сякаш някаква невидима пружина се бе натегнала над главата му и започна бавно да го изтласква обратно. Бавният му полет спря едва когато въжето се опъна докрай.

Явно дължеше всичко това на гуорлите. Бяха го ударили по главата и го бяха пуснали надолу в шахтата, макар да бе по-вероятно да го бяха свалили до дъното. Шахтата беше достатъчно тясна, за да може един човек да се спусне, опрял гръб и крака в стените. Подобно физическо упражнение сигурно би смъкнало кожата от гърба на човека, но жилавата козина на гуорлите сигурно бе им позволила да издържат едно подобно спускане и обратното изкачване без наранявания. След това сигурно бяха спуснали и въжето, бяха го завързали около врата му и го бяха изхвърлили през дупката в дъното на света.

Нямаше никакъв начин да се издигне сам. Съдено му бе да умре от глад. Тялото му щеше да се клати от ветровете в зелените небеса, докато въжето изгние. Но дори тогава той нямаше да падне, а щеше да се носи в сянката на диска. Гуорлите, които бе съборил от корниза, също бяха паднали, но инерцията, набрана по време на ускорението, ги бе отнесла кой знае къде.

Въпреки отчаянието от ситуацията, в която беше попаднал, мозъкът му не спираше да се занимава с гравитационното поле на тази плоска планета. Центърът му сигурно се намираше близо до самото дъно и ако това бе така, силата на привличане бе насочена нагоре през масата на планетата. От тази страна тя практически не се усещаше.

Какво ли бяха сторили гуорлите на Хризеис? Бяха ли я убили, както бяха убили приятелката ?

Знаеше обаче, че както и да бяха постъпили с нея, те съвсем съзнателно не я бяха „обесили“ заедно с него. Замисълът им предвиждаше част от агонията да включва пълно неведение относно съдбата. Докато живееше на края на това въже, той щеше да се пита какво ли се бе случило с нея. Щеше да си въобразява различни неща, повечето ужасни.

Установи, че откакто се е осъзнал, виси под известен ъгъл спрямо отвеса благодарение на постоянния вятър. Понеже тук нямаше гравитация, той не можеше да се клати като махало.

Макар през цялото време да се намираше в сянката на диска, различаваше движението на слънцето. Самото то бе невидимо, скрито зад диска, но светлината му се пречупваше от периферията на диска и това добре различимо просветляване се преместваше. Зеленото небе под слънцето също просветляваше, а неосветените участъци пред и зад него преливаха в по-тъмни оттенъци. След малко към светлите дири на слънцето се добавиха и не така ярките следи от луната.

Трябва да е към полунощ, помисли той. Ако гуорлите са я повели нанякъде, сигурно вече са навътре в морето. А ако са я измъчвали, тогава вече е мъртва. Надявам се да е мъртва, ако са причинили нещо лошо.

Изведнъж, както си висеше в здрача под дъното на света, той усети, че примката около гърлото му трепва. Клупът се затегна, макар и недостатъчно, за да го задуши, и той осъзна, че го теглят нагоре към шахтата. Изви глава, опитвайки се да види кой дърпа въжето, но очите му не успяха да пробият тъмнината, започваща от отвора на шахтата. Тялото му проби паяжината на гравитацията и той се оказа изтеглен от бездънната пропаст. Могъщи силни ръце го обхванаха и притиснаха до твърди, топли, черни гърди. Алкохолен дъх полъхна в лицето му. Твърди кожени устни одраскаха бузата му, докато създанието го притискаше все по-силно и по-силно, изкачвайки се в шахтата. Всяко преместване на краката бе последвано от шум на отъркваща се в стената козина. Тялото му за миг се раздруса, когато съществото се намести по-удобно и продължи изкачването си.

— Ипсевас? — попита Улф.

— Ипсевас — отвърна зебрилата. — Не говори сега. Искам да съхраня силите си. Недей да мислиш, че това е толкова лесно.

Улф се подчини, макар с труд да се въздържаше да попита какво бе станало с Хризеис. Когато стигнаха началото на шахтата, Ипсевас развърза въжето от врата му и го хвърли на пода на пещерата.

Едва сега посмя да попита:

— Къде е Хризеис?

Ипсевас с лекота се изтегли през ръба на отвора, обърна Улф по корем и се захвана да развързва възлите на китките му. Все още дишаше учестено след екскурзията през шахтата, но все пак каза:

— Гуорлите я отведоха до голяма лодка еднодръвка и отплаваха през морето към планината. Тя ме викаше, умоляваше ме да помогна. Тогава един гуорл я цапна и мисля, че тя падна в несвяст. Седях там пиян като самия Повелител и се забавлявах с Автоное, сещаш ли се — онази аковила с голямата уста. Но преди да загуби съзнание, Хризеис успя да ми извика, че висиш на въже през Дупката на Дъното на Света. Не разбирах какво ми говори, защото не съм идвал тук отдавна. Просто не ми се казва кога бях тук за последен път. Всъщност, май не помня. Много неща са ми като в мъгла, нали разбираш?

— Не, не разбирам — отговори Улф. Стана и разтри китките си. — Но ме е страх, че ако поседя по-дълго до теб и аз ще свърша в алкохолна мъгла.

— Мислех си да тръгна след нея — продължи Ипсевас. — Но гуорлите завъртяха онези ножове към мен и ме заплашиха, че ще ме убият. Наблюдавах ги да изтеглят лодката си изпод храстите и май тогава си казах, ами какво, по дяволите, чак толкова ще стане, като ме убият, а? Можех ли да допусна да ми се измъкнат, като ме заплашват и отвеждат бедната малка Хризеис неизвестно къде. Хризеис и аз бяхме приятели като малки, още в Троада, нали разбираш. Е, между нас така и не е имало нищо особено отдавна. Много отдавна. Изведнъж реших, че е минало много време, прииска ми се да изживея истинско приключение, да изпитам истинска тръпка… а и мразя онези отвратителни ръбести гадове… Хвърлих се след тях, но те вече бяха спуснали лодката във водата и бяха хвърлили Хризеис в нея. Огледах се за хистоихтис, смятайки да пробия лодката им с него. О, ако ми паднеха във водата, щях да ги оправя въпреки ножовете им. По това, как се държаха в лодката, ми стана ясно, че в морето не са така уверени. Съмнявам се, че могат да плуват.

— И аз се съмнявам — присъедини се към тази мисъл Улф.

— Оказа се обаче, че наоколо няма нито един хистоихтис, представяш ли си. А вятърът вече отнасяше лодката — на нея беше опънато голямо триъгълно платно. Върнах се при Автоное и започнах да пия отново. Трябва да съм забравил за теб, може би защото се опитвах да забравя за Хризеис. Бях сигурен, че ще се случи нещо лошо и не можех да понеса дори мисълта за това, така че бленувах да се напия до забрава. Но Автоное — Бог да благослови нещастния опиянчен мозък — ми припомни какво ми бе казала Хризеис за теб… Веднага потеглих, но ми трябваше известно време да се ориентирам, защото не можех да си спомня къде точно се намираха корнизите, по които се стигаше до пещерата. Бях готов да се откажа и да започна отново да пия, но нещо ме караше да вървя. Може би просто съм искал да направя най-сетне нещо добро през тази вечност, през която не направих нищо — нито добро, нито зло.

— Ако не беше дошъл, щях да вися там, докато умра от жажда. Добре… Хризеис има шанс, ако успея да я намеря. Така че тръгвам след нея. Искаш ли да дойдеш с мен?

Улф очакваше Ипсевас да каже „да“, макар и да не вярваше, че неговата целеустременост щеше да издържи пред перспективата да се пътува по море. Но му престоеше да се изненада.

Зебрилата се хвърли в морето, сграбчи един от плаващите хистоихтиси и го възседна. После ловко го насочи към брега, натискайки едрите нервни центрове — тъмноморави петна, лесно забележими върху голата кожа веднага зад коничната черупка, която образуваше носа на този необикновен плавателен съд.

Подчинявайки се на указанията на Ипсевас, Улф продължи да натиска в точката, която караше рибата-платно (това означаваше в буквален превод хистоихтис) да поддържа курс към брега. Зебрилата събра в ръцете си няколко товара плодове, орехи и се погрижи да осигури достатъчен запас от орехите с пунш в тях.

— Ще трябва да се храним и да пием, особено да пием — измърмори Ипсевас. — Плаването през Океанос до полите на планината може да се окаже дълго. Вече не си спомням колко беше.

Отплаваха почти веднага след като складираха запасите си в една от естествените вдлъбнатини в черупката на рибата-платно. Тънкото платно от хрущял подхвана вятъра и голямото мекотело започна да поема вода през устата си и да я изстрелва през клапата в задната си част.

— Гуорлите имат аванс — обади се Ипсевас, — но не биха могли да плават с нашата скорост. Няма да стигнат до отсрещния бряг много преди нас — той разчупи един пуншов орех и предложи напитката на Улф. Улф прие. Беше изтощен, но пренапрегнат. Имаше нужда от нещо, което да го събори и да му даде възможност да се наспи. Черупката предлагаше множество разнообразни извивки, през една от които можеше да влезе като в малка пещера до самото тяло на мекотелото. Сгуши се до голата му кожа, която беше топла. След малко заспа и последният му спомен бе за туловището на Ипсевас, приклекнал до нервните центрове. Той надигаше поредния пуншов орех над главата си и изливаше течното му съдържание право между горилоподобните си устни.

Когато се събуди, Улф установи, че слънцето току-що се бе появило иззад извивката на планината. Пълната луна (тя винаги беше пълна, понеже сянката на планетата никога не падаше върху нея) беше на път да се скрие зад другата страна на планината.

Освежен, но гладен, той хапна от плодовете и богатите на белтъчини орехи. Ипсевас му показа как да разнообразява диетата си с „кървавите ягоди“. Това бяха лъскави кафеникави на цвят топки, които растяха на гроздове по върховете на къси стебълца, изникнали от черупката. Всяка беше с размерите на бейзболна топка и имаше тънка, лесна за разкъсване кожа, от която се просмукваше течност с вида и вкуса на кръв. Месото вътре приличаше на сурово говеждо, примесено с малко скариди.

— Те окапват, щом узреят, и по-голямата част отива за рибите — обясни му Ипсевас. — Но някои биват изхвърляни на брега. Според мен са най-вкусни, когато се откъснат от стеблото.

Улф приклекна до Ипсевас. Между хапките успя да попита:

— Хистоихтисът е удобна работа. Просто да не повярваш колко удобна.

— Създадени са от Повелителя и са предназначени да доставят удоволствие на нас и на него — отговори простичко Ипсевас.

— Повелителя ли е създал тази вселена? — поинтересува се Улф, за когото подобни разговори вече не изглеждаха толкова абсурдни.

— За теб ще е най-добре, ако вярваш в това — каза Ипсевас и отпи поредната си глътка. — Защото, ако проявиш собствено мнение, Повелителя ще те свърши. Ако питаш мен, той и така няма да те остави жив за дълго. Не обича неканени гости. — Ипсевас надигна ореха и провъзгласи: — Пия за това, да му се изплъзнеш от погледа. И пия за внезапния край на Повелителя и за това, да бъде проклет.

Той пусна ореха и се хвърли върху Улф. Улф беше толкова изненадан, че не успя дори да опита да се защити. Той рухна в кухината, където бе спал, затиснат от тялото на Ипсевас.

— Тихо! — заповяда Ипсевас. — Свий се там, докато не ти кажа, че всичко е наред. Над нас лети Око на Повелителя.

Улф наистина се сви до твърдата черупка и се опита да се слее със сенките в кухината. Но не успя да се стърпи и надзърна с едно око, което му позволи да види преминаващата през тях сянка, последвана от самия гарван. Мрачната птица прелетя още веднъж над тях, зави и започна да планира, спускайки се към кърмата на рибата-платно.

— Проклятие! Не може да не ме види — прошепна Улф на себе си.

— Спокойно — обади се Ипсевас. — А-а-ах!

Чу се глух удар, плясък и писък, който накара Улф да трепне и да удари главата си в черупката. Успя да види гарвана да виси на два гигантски крака с нокти. Ако гарванът беше с размерите на орел, то убиецът, стоварил се върху него като светкавица от зеленото небе, изглеждаше в тази първа секунда на атаката си, огромен като скала. Зрението на Улф се избистри и той различи орел със светлозелено тяло, бледочервена глава и светложълт клюн. Беше поне шест пъти по-голям от гарвана, крилата му, с размах най-малко по трийсет стъпки всяко, мощно загребваха въздуха, опитвайки се да издигнат тялото над морето. Всеки размах на крилата издигаше тялото с няколко инча по-нагоре. Преди да се отдалечи, орелът обърна глава и Улф успя да надзърне в очите му. Те бяха като черни щитове, в които се отразяваха пламъците на смъртта. Улф потръпна — никога преди не бе виждал толкова откровена жажда за убиване.

— Имаш основания да трепериш — обади се Ипсевас. Беше напъхал ухилената си глава в кухината. — Това беше една от посестримите на Подарж. Подарж ненавижда Повелителя и би атакувала самия него, ако имаше този шанс, макар това да би означавало сигурния край. Тя знае, че не може да се добере до Повелителя, затова търси утеха, като нарежда на своите посестрими да убиват Очите на Повелителя. И те го правят, както сам можа да се убедиш.

Улф излезе от кухината и остана загледан в смаляващата се фигура на орела и неговата жертва.

— Коя е Подарж?

— Тя, подобно на мен, е едно от чудовищата на Повелителя. И също като мен едно време е живяла по егейските брегове… като прекрасна девойка. Било по времето на великия Приам, богоподобния Ахил и лукавия Одисей. Познавах ги добре: те щяха да се изплюят върху критянина Ипсевас — смел моряк и войник — ако можеха да ме видят сега. Но аз говорех за Подарж. Повелителя я докара в този свят, направи чудовищно тяло и напъха мозъка в него… Сега тя живее някъде там в пещера върху отвесната стена на планината. Ненавижда Повелителя, ненавижда и всяко нормално човешко същество, което би изяла, ако сестрите не се доберат до него преди нея. Но най-силно от всичко мрази Повелителя.

Това като че ли беше всичко, което Ипсевас знаеше за нея, с допълнението, че преди да бъде отвлечена от Повелителя, името не е било Подарж. Освен това той си спомни, че я познавал доста добре. Улф не се уморяваше да го разпитва, защото се интересуваше от нещата, които Ипсевас можеше да му разкаже за Агамемнон, Ахил, Одисей и другите герои от епоса на Омир. Той каза на зебрилата, че според историята Агамемнон действително е съществувал. Но как стои въпросът с Ахил и Одисей? И те ли са съществували?

— Разбира се — отговори веднага Ипсевас. Изсумтя възмутено и продължи: — Предполагам, че се интересуваш от онези времена. Аз обаче мога да ти кажа много малко. Това беше толкова отдавна. Мина толкова време в леност и бездействие. Дни?… Векове?… Хилядолетия?… само Повелителя знае точно. И колко алкохол се изля междувременно.

През останалата част от деня и в началото на нощта Улф се опита да изкопчи още нещо от Ипсевас, но резултатът беше нищожен. Ипсевас, комуто явно доскучаваше, изпи половината от своя запас от пуншовите орехи, докато накрая падна и захърка. Утрото се появи в зелено иззад планината. Улф се загледа във водите на морето, толкова чисти и прозрачни, че можеше да види стотици хиляди риби с невъобразими цветове и невероятни форми. Яркооранжев тюлен се издигна от дълбините, разтворил уста, в която сякаш гореше диамант. Моравочервен октопод заднешком се стрелна край тюлена. Някъде в дълбочината, на границата на видимостта, за миг се появи нещо необятно и веднага се гмурна обратно към дъното.

Не след дълго до ушите му достигна шумът на прибой, а след известно време успя да види бялата пяна на разбиващите се в основата на Таяфаяуд вълни. Планината, която отдалече изглеждаше перфектно гладка, сега се оказваше набраздена от пукнатини, навеси, корнизи и кули — една симфония на замръзнали каменни водопади. Таяфаяуд се издигаше нагоре и нагоре и сякаш се извиваше над света.

Улф започна да раздрусва Ипсевас, докато накрая, ръмжейки и мърморейки, зебрилата се изправи на крака. Премигна с червените си очи, почеса се, изкашля се и протегна ръка към първия за деня пуншов орех. Накрая, отзовавайки се на настойчивите молби на Улф, насочи рибата-платно по курс, успореден на основата на планината.

— Едно време познавах този район — каза той. — Дори обмислях как ще изкача планината, ще намеря Повелителя и ще опитам да го… — той спря, почеса се по главата, примижа и довърши: — Убия! Ето! Знаех, че ще си спомня думата. Но всичко беше безполезно. Нямах куража да опитам сам.

— Сега си с мен — напомни му Улф.

Ипсевас поклати глава и отново отпи.

— Сега не е тогава. Ако ти беше с мен тогава… Да-а, какъв е смисълът да си бърборим? Тогава ти даже не си бил роден. Дори твоят пра-пра-пра-пра-прадядо не е бил роден. Не, късно е вече.

И замълча, ангажиран с това, да насочи рибата-платно през отвор сред крайбрежните скали към вътрешността на планината. Огромното мекотело рязко изви, платното му се сви около костения израстък на мачтата, а тялото се изкачи по една голяма и гладка вълна. И почти веднага след това те се озоваха в спокойните води на тесен и тъмен фиорд със стръмни стени.

Ипсевас посочи серията груби первази.

— Тръгни по тях. Ще стигнеш далече. Не знам колко далече. Тогава се изморих, изплаших и поех обратно за Градината. Мислех, че никога повече няма да се върна тук.

Улф се опита да го разубеди. Каза, че страшно се нуждае от огромната сила на Ипсевас и че самата Хризеис има нужда от него. Но зебрилата поклати масивната си навъсена глава.

— Давам ти благословията си, ако може да ти свърши някаква работа.

— Аз пък ти благодаря за всичко, което направи — каза Улф, разбрал, че предстои да се разделят. — Ако не си бе направил труда да ме свалиш от онова въже, още щях да вися на него. Кой знае, може пак да се срещнем. Вече заедно с Хризеис.

— Повелителя е много могъщ — отвърна Ипсевас. — Мислиш ли, че имаш някакъв шанс срещу същество, което е в състояние да си прави частни вселени за собствено удоволствие?

— Имам шанс — отвърна Улф. — Докато мога да се бия, докато използвам хитрост и докато късметът не ме напусне.