Създателят на вселени

Той скочи от черупката и едва не се подхлъзна на мократа скала. Ипсевас извика:

— Лоша поличба, приятелю!

Улф се обърна, усмихна се и извика в отговор:

— Не вярвам в поличби, суеверни ми гръцки приятелю! Сбогом!

Започна да се катери и спря да погледне надолу едва след час. Голямото бяло тяло на хистоихтиса се бе превърнало в тънка бледа нишка, а Ипсевас представляваше само една черна точка върху надлъжната му ос. Макар да знаеше, че не може да бъде видян, той помаха с ръка на Ипсевас и възобнови катеренето.

След още един час лазене по скалите той се измъкна от ждрелото на фиорда и стъпи на широка каменна пътека, изсечена върху лицето на стената. Излезе отново под ярката слънчева светлина. Планината изглеждаше все така висока, а пътят продължаваше да бъде труден. Все пак не беше по-труден, макар че това едва ли беше повод за ликуване. Ръцете и коленете му бяха ожулени и кървяха, а енергичното изкачване го бе изморило. Реши да нощува тук, но после размисли. Трябваше да се възползва и от последната минутка светлина.

И пак се запита дали бе прав Ипсевас, като смяташе че гуорлите са поели по този маршрут. Сам Ипсевас бе заявил, че вълните са издълбали и други проходи в планината, далече от това място. Внимателно бе следил за някакви следи от гуорлите, но до този момент не бе забелязал нищо. Това, разбира се, не означаваше непременно, че те бяха тръгнали по друг път… ако тази назъбена почти вертикална плоскост можеше да се нарече „път“.

Не след дълго той стигна до едно от многото дървета, впили корени в пукнатините на самата скала. Зад извитите му сиви клони и пъстрите зеленикаво-кафяви листа имаше натрошени орехи и огризки от плодове. Пресни! Някой бе спирал тук да обядва, при това не чак толкова отдавна. Гледката го импулсира. На всичко отгоре, по черупките на орехите бе останало достатъчно, за да заглуши воплите на стомаха си, а остатъците от плодовете съдържаха достатъчно влага, за да разкваси пресъхналата си уста.

Шест дни се катери и шест нощи почива. Имаше живот по този перпендикуляр: ниски дръвчета и големи храсти растяха по корнизите, подаваха се от пещерите и напираха от пукнатините. Имаше много и разнообразни птици, както и малки животни. Те се хранеха с плодовете на храстите, с орехи и едно с друго. Научи се да убива птици с камъни и да яде месото им сурово. Намери кремък и си направи от него груб, но остър нож. С помощта на ножа изработи късо копие с дървена дръжка и заострено парче кремък за острие. Отслабна, но придоби голяма издръжливост, а на дланите, ходилата и коленете му се появиха мазоли. Брадата му порасна.

Сутринта на седмия ден погледна от пътеката надолу и прецени, че се намира на поне дванайсет хиляди стъпки над морето. Въздухът обаче не бе станал нито по-рядък, нито по-студен в сравнение с деня, когато бе започнал изкачването. Морето, което бе поне двеста мили широко, се простираше в краката му като широка река. Някъде в далечината се намираше краят на света — Градината, от която бе тръгнал по следите на Хризеис и гуорлите. Оттук ивицата земя се виждаше тясна като мустак на котка. А зад нея имаше само зелено небе.

По обед на осмия ден той се натъкна на змия, хранеща се с тялото на мъртъв гуорл. Дълга над четиридесет стъпки, тя бе покрита с черни лъскави петна и с алени шестолъчки. Ходилата, подредени от двете страни на тялото — макар и без крака над тях, изглеждаха объркващо човешки. Челюстите бяха въоръжени с три редици остри зъби.

Улф я атакува смело, защото видя, че в средата на тялото има забит нож и от раната все още се стича кръв. Змията изсъска, размота пръстените си и започна да се оттегля. Улф я прободе няколко пъти и тя се хвърли срещу него. Това му даде възможност да забие върха на кремъчното си копие в едно от големите застинали зелени очи. Змията яростно изсъска и се изправи, ритайки с многобройните си ходила, всяко с по пет пръста. Улф издърпа копието от окървавеното око и го заби в незащитеното бяло петно под челюстта на змията. Кремъкът потъна дълбоко, змията се дръпна толкова енергично, че изтръгна копието от ръцете му. Но това беше всичко — влечугото падна странично, тежко задиша и след малко спря да се извива.

Над него се разнесе писък и над главата му се спусна сянка. Улф беше чувал вече този писък. Направи кълбо встрани и се претърколи по пътеката. Попадна на пукнатина, вмъкна се в нея и се обърна да види кой се бе опитал да го изплаши. Гледката му бе позната — огромен орел с широки криле, зелено тяло, червена глава и жълта човка. Беше кацнал върху змията и късаше от тялото късове месо с остър като зъбите клюн. Между отделните хапки вдигаше яростен поглед към Улф, който се опитваше да се набута колкото може по-дълбоко в пукнатината.

Улф нямаше избор — трябваше да остане тук, докато птицата напълни стомаха си. И понеже това отне остатъка от деня, а орелът не се отдели от двата трупа и през нощта, Улф изгладня и ожадня. На сутринта притеснението му се смени с раздразнение. Орелът стоеше край двата трупа, обгърнал тялото си с криле, а главата му клюмаше. Улф реши, че ако е заспал, моментът да избяга е именно сега. Излезе от пукнатината и с мъка раздвижи вдървените си мускули. В същия миг орелът рязко вдигна глава, полуразпери криле и изпищя към него. Улф отстъпи обратно в пукнатината.

Настана обед, но птицата не показваше никакви намерения да отлети. Хапна малко и с мъка се въздържаше да не заспи. От време на време се уригваше. Слънчевите лъчи безмилостно се забиваха в орела и двете тела. Всичко смърдеше. Улф започна да се отчайва. По всичко изглеждаше, че орелът щеше да остане тук, докато не изкълвеше до кости змията и гуорла. Но още преди това, той — Улф, щеше да бъде полумъртъв от глад и жажда.

Излезе от пукнатината и взе копието в ръка. Беше паднало, докато птицата бе дърпала насам-натам плътта, в която се бе забило. Махна заплашително към орела, който яростно го изгледа, изсъска и пак изпищя нападателно. Улф изрева в отговор и бавно отстъпи. Птицата се приближи с къси бавни крачки, като леко се клатеше. Улф спря, изрева отново и неочаквано скочи към орела. Изненадан, той отскочи назад и предупредително изпищя.

Улф отстъпи предпазливо и този път орелът не го последва. Едва когато завоят на пътеката се изпречи между двамата, Улф поднови катеренето. Този път внимаваше винаги да разполага с място, където да отскочи, ако птицата все пак решеше да го преследва. Това обаче не се случи. Явно орелът бе искал само да защити храната, която смяташе, че е негова.

На следващия ден предобед той се натъкна на втори гуорл. Кракът му бе смазан и той седеше опрял гръб на едно малко дърво. Размахваше нож срещу дузина червени, дългокраки и приличащи на диви свине зверове с копита на планински кози. Те сновяха пред осакатения гуорл и грухтяха. През кратки интервали някое от животните опитваше лъжлива атака и спираше на няколко стъпки извън обсега на ножа.

Улф се изкатери на една канара и започна да хвърля камъни по хищниците. Миг по-късно вече съжаляваше, че е привлякъл вниманието им към себе си. Зверовете се изкатериха върху огромната скала сякаш по стълба. Само енергичното размахване на копието ги накара да скочат обратно на пътеката долу. Кремъкът не можеше да ги нарани сериозно през тези жилави кожи, но болката беше достатъчна, за да ги държи на разстояние.

Квичейки, те скочиха на каменистата пътека, но в следващия миг отново се опитаха да се изкатерят при него. Остри като на глиган зъби се стрелкаха непосредствено до краката му. С мъка удържаше на атаката им, когато изненадващо разбра, че всички са долу и той е сам на канарата. Отпусна копието, вдигна парче скала два пъти колкото главата си и със сила го запрати надолу върху гърба на един от хищниците. Звярът изврещя и се опита да се измъкне само на предните си крака, но глутницата се събра зад гърба му и го заръфа за парализираните крайници. Когато раненото животно се извърна, за да се защити, един от събратята му заби зъби в гърлото му. В следващия миг тялото му бе разкъсано на парчета.

Улф вдигна копието си, спусна се от другата страна на канарата и се приближи до гуорла. Държеше под око зверовете, но те само вдигнаха муцуни, за да се убедят, че не ги заплашва с нищо и подновиха ръфането на топлия труп.

Гуорлът предупредително изръмжа към Улф и приготви ножа си. Улф спря достатъчно далече, за да може да избегне ножа, ако бъде запратен към него. Видя, че под коляното на гуорла стърчи края на счупена кост. Очите под ниското чело на съществото бяха замъглени.

Улф се изненада. Беше си представял, че веднага ще убие всеки гуорл, мярнал се пред погледа му, а сега установяваше, че му се иска да поговори с този. Толкова самотен се бе почувствал през последните дни и нощи, че се радваше на възможността да поговори дори с това отвратително същество.

— Мога ли някак да ти помогна? — попита го той на гръцки.

Гуорлът произнесе няколко срички с дълбокия си гърлен изговор и вдигна ножа. Улф се отправи към него, но скочи настрани в мига, в който ножът изсвистя покрай главата му. Върна се да го вземе, после се приближи плътно до него и отново му заговори. Съществото дрезгаво му отговори с отслабнал глас. Улф се наведе да повтори въпроса си и в същия миг гуорлът изплю в лицето му топка слюнка.

Това отприщи бента на страха и омразата. Той заби ножа в дебелата шия, гуорлът ритна конвулсивно с крака няколко пъти и умря. Улф избърса ножа в гъстата му козина и разтвори кожената торбичка, окачена на колана му. В нея имаше малко сушено месо, сушени плодове, някакъв тъмен и твърд хляб и манерка с пареща течност. Нямаше начин да разбере от какво животно е месото, но моментът бе неподходящ за капризи. Хлябът обаче постави неочакван проблем: той беше толкова твърд, че бе невъзможно да хапе от него, но след навлажняване със слюнка се оказа, че има приятен леко солен вкус.

Улф продължи да се катери. Минаха дни и нощи без никакви следи от гуорлите. Въздухът си оставаше плътен и топъл както при морето, макар да смяташе, че се бе изкачил на поне трийсет хиляди стъпки. Морето под него изглеждаше като сребрист колан на кръста на света.

Същата нощ се събуди от докосването на хиляди малки космати лапички по тялото си. Започна да се бори, но разбра, че ръцете, макар и малки, бяха твърде силни. Част от тях го държаха здраво, докато други свързваха крайниците му с въже, което изглеждаше като изплетено от трева. Малко по-късно го вдигнаха на ръце и го изнесоха на каменната площадка пред пещерата, в която бе влязъл да спи. Лунната светлина освети няколко десетки двукраки създания, всяко високо към две и половина стъпки. Бяха покрити с гладка сива козина, приличаха на мишки, но около шиите си имаха бели яки. Личицата им бяха черни, сплескани и напомняха лицата на прилепи. Ушите бяха несъразмерно големи, с остри върхове.

Без нито звук те го пренесоха през площадката до друга пукнатина, която се оказа отвор към голяма пещера, дълга трийсет и висока двайсет стъпки. Лунните лъчи я осветяваха през дупка в тавана и разкриха за очите му онова, което носът му вече беше доловил: купчина кости, по някои от които се виждаше изгнило месо.

Похитителите му го поставиха в седнало положение и се отдалечиха в един от ъглите на залата. Започнаха да говорят или по-скоро да цвъртят помежду си. Един от тях се приближи до Улф, изгледа го за миг и коленичи до гърлото му. В следващата секунда вече бе забил ситните си, но много остри зъби. Към него се присъединиха и другите и след малко той усети зъбите им по цялото си тяло.

Всичко това се развиваше в абсолютна тишина. Дори Улф не издаде звук, ако се изключеше тежкото му дишане, докато се извиваше. Болката от убожданията на зъбите започна да отминава, може би защото ухапванията вкарваха слаб анестетик в кръвта му.

Започна да се унася. Въпреки волята си, постепенно спря да се бори. В тялото му плъзна някаква приятна безчувственост. Не можеше да разбере какъв бе смисълът да се бори за живота си — колко по-добре би било да умре по приятен начин. Имаше нещо благородно в това да отдаде тялото си на тези малки създания, за да напълнят те стомасите си и да бъдат щастливи поне няколко дни.

Пещерата неочаквано се освети. Мекото сияние му помогна да види, че прилепите отскачат от него, втурват се към дъното на пещерата и се скупчват там. Светлината стана по-силна и той разбра, че източникът е факла от борина. Зад нея пристъпваше старец, който се приближи и се наведе над него. Имаше дълга бяла брада, хлътнала уста, изкривен остър нос, очни орбити от масивна кост и рунтави вежди. Мръсна бяла роба покриваше съсухреното му тяло. Ръка с изпъкнали вени държеше жезъл, на върха на който бе поставен сапфир, голям колкото юмрука на Улф и шлифован в образа на харпия.

Улф се опита да проговори, но съумя само да измучи нещо неразбираемо, сякаш се свестяваше от упойката след дълга операция. Старецът направи жест с жезъла и няколко от джуджетата-прилепи се отделиха от групичката в дъното. Те дотичаха странично, без да отделят изплашения поглед на скосените си очи от белобрадия старец. Бързо развързаха Улф. Той съумя да се изправи на крака, но беше толкова замаян, че старецът трябваше да го подкрепи, за да излязат от пещерата.

Старецът проговори на микенско наречие:

— Скоро ще се почувстваш по-добре. Отровата не трае дълго.

— Кой си ти? Къде ме отвеждаш?

— Далече от опасността — отвърна старецът. Улф се замисли над загадъчния отговор. Когато приближиха входа на друга пещера, тялото и съзнанието му функционираха отново както трябва. Двамата минаха през поредица от сложно свързани зали, които постепенно ги извеждаха нагоре. Извървяха около две мили и едва тогава старецът спря пред пещера със желязна врата. Подаде факлата на Улф, дръпна вратата към себе си и го покани с жест. Улф се озова в голяма крипта, ярко осветена от факли. Вратата се затвори с тежък кънтящ звук зад гърба му и той чу щракването на резе.

Първото нещо, което му направи впечатление, бе задушаващата миризма. В следващия миг към него се приближиха два червеноглави орела със зелени тела. Единият му заповяда да върви напред с глас на гигантски папагал. Улф се подчини, забелязвайки в същия миг, че прилепите му бяха взели ножа. Не че оръжието би му помогнало с нещо. Пещерата гъмжеше от птици, всяка от които се извисяваше над главата му.

До едната стена имаше две клетки, изработени от тънки железни пръчки. В едната имаше групичка от шест гуорли. В другата стоеше висок добре сложен младеж с набедрена препаска от еленова кожа. Той се усмихна на Улф и каза:

— Успя, значи! Колко си променен!

И едва тогава Улф разпозна червеникавата коса, високата горна устна и набразденото, но весело лице — това беше мъжът, който, заобиколен върху онази канара от гуорлите, му бе хвърлил рога. Същият, който се бе нарекъл Кикаха.

Улф нямаше време да отговори, защото единият от орлите отвори вратата на клетката, използвайки крака си с ловкостта на ръка. Силният му твърд клюн го бутна в клетката и вратата щракна зад него.

— И така, ето те тук — въздъхна Кикаха с плътен баритон. — Въпросът е какво да правим сега. Защото престоят ни тук може да се окаже кратък и неприятен.

Улф погледна през решетките и видя, че в скалата е издялан трон, в който седи жена. По-точно полужена, защото имаше криле вместо ръце и долната половина на тялото беше като на птица. Краката обаче бяха много по-дебели в сравнение с тези на обикновените земни орли. Защото трябва да издържат на много по-голяма тежест, помисли Улф и разбра, че пред него е поредното животно, създадено в експерименталната лаборатория на Повелителя. Очевидно това бе Подарж, за която му бе разказвал Ипсевас.

От кръста нагоре тя бе жена, каквато малко мъже се имали удоволствието да видят. Кожата бе бяла като млечен опал, гърдите бяха перфектни, гърлото представляваше разкошна бяла колона, косата бе дълга, черна и права и падаше от двете страни на едно лице, по-красиво дори от това на Хризеис — признание, което той не бе смятал за възможно някой да изтръгне точно от него.

Но в тази красота имаше нещо ужасяващо — долавяше се следа от някаква лудост. Погледът гореше с пламъка в очите на вързан сокол, измъчван повече, отколкото е бил способен да понесе.

Улф с мъка откъсна очи от нейните и разгледа пещерата.

— Къде е Хризеис? — прошепна той.

— Коя? — прошепна в отговор Кикаха.

Улф му я описа с няколко къси изречения и разказа какво се бе случило с него.

— Никога не съм я виждал — поклати глава Кикаха.

— Ами тези гуорли?

— Бяха в два отряда. Вероятно другите са хванали Хризеис и са взели рога. Не се безпокой за тях. Ако не съумеем да я убедим да ни пусне, с нас е свършено. И то по най-отвратителен начин.

Улф попита кой е старецът. Кикаха му обясни, че той някога е бил любовник на Подарж. Бил абориген — един от онези, докарани в тази вселена малко след като Повелителя я е създал. Харпията го държала сега за онази работа, която все пак изисквала използването на човешки ръце. Старецът излязъл да спаси Улф от прилепите по заповед на Подарж, чиито посестрими явно отдавна бяха докладвали за появата му в нейните владения.

Подарж неспокойно се размърда в трона си и разгъна криле. Те се затвориха пред нея с рязък звук като ехо от гръмотевица в далечината.

— Вие там! — извика тя. — Спрете да шепнете! Кикаха, какво би казал в своя защита, преди да насъскам сестрите си по теб?

— С риск да стана досаден, мога само да повторя същото, което казах и преди! — отговори с висок глас Кикаха. — Аз съм също толкова голям враг на Повелителя, колкото си и ти. Той ме мрази и би ме убил! Знае, че аз му откраднах рога и че представлявам заплаха за него. Очите му обикалят четирите нива на света и летят нагоре-надолу из планините, за да ме открият. И…

— Къде е този рог, който казваш, че си откраднал от Повелителя? Защо не го виждам сега у теб? Струва ми се, че само лъжеш, за да спасиш безполезния си живот.

— Казах ти, че отворих проход към съседния свят и го хвърлих там на човека, който се появи пред прохода. Ето го сега пред теб.

Подарж изви глава по същия начин, по който би го сторил орел и изгледа Улф.

— Не виждам рог. Виждам само жилаво парче месо, скрило се зад черната си брада!

— Той ми разказа, че друга банда гуорли му е откраднала рога — обясни Кикаха. — Преследвал ги, за да си го върне, когато прилепите го пленили, а ти така великодушно си го освободила. Пусни ни, прекрасна Подарж, и ние ще си върнем рога. А с него ще можем да се изправим срещу Повелителя. Той може да бъде победен! Може да е могъщ, но не е всемогъщ! Защото ако беше, отдавна щеше да ни е открил и да си е върнал рога!

Подарж се изправи, разтърси крилете си и слезе по стъпалата на подиума, върху който се намираше трона — за да се приближи до клетката. Не се клатушкаше, както правят ходещите птици, но вървеше малко вдървено.

— Бих искала да ви повярвам — каза тя малко по-тихо, но с не по-малка страст. — Само да можех! Чаках години, векове… хилядолетия, чаках толкова дълго, че чак сърцето ме заболява, като си помисля за всичкото това време! Ако можех да повярвам, че най-сетне оръжията, с които бих могла да му отмъстя, са попаднали в ръцете ми…

Тя ги изгледа, поднесе крилете си напред и каза:

— Вижте ги! Моите ръце. Но аз нямам ръце… нямам и тялото, което едно време ми принадлежеше. Този… — и тя избухна в толкова яростна ругатня, че Улф се сви. Не от думите, а от гнева, граничещ с божественост или с безумие — гняв, от който кръвта му изстина.

— Ако Повелителя може да бъде съборен — а аз вярвам, че това е възможно, — ти отново ще получиш своето човешко тяло — обади се Кикаха, след като се убеди, че тя е приключила.

Тя дишаше тежко, опитвайки се да обуздае разкъсващите я чувства и се загледа в тях с нескривана жажда за кръв. Улф почувства, че всичко е загубено, но следващите думи показаха, че тази жажда не е насочена към тях.

— Носят се слухове, че старият Повелител отдавна го няма. Изпратих една от сестрите си да провери и тя се върна със странен разказ. Каза, че там се бил настанил нов Повелител, но не била сигурна дали това не бил старият в ново тяло. Изпратих я обратно при Повелителя, който отхвърли молбата ми да ми върне моето тяло. Така че няма значение дали е старият, или е нов. Той е също така зъл и омразен като стария, ако не е действително същият. Но аз трябва да знам със сигурност!… Първо, който и да е сега Повелителя, той трябва да умре. Едва след това ще се интересувам дали е в ново тяло, или не е. И ако се окаже, че старият Повелител е напуснал тази вселена, аз ще го последвам, където и да е отишъл, и ще го открия!

— Не можеш да направиш това без рога — заяви Кикаха. — Само той може да отваря проходи без приемно устройство в другия свят.

— Какво ли бих могла да загубя? — реторично попита Подарж. — Ако лъжете и ми измените, така или иначе ще ви намеря, и преследването дори може да ми достави удоволствие. А ако сте сериозни в намеренията си… е, тогава ще видим какво ще правим.

Тя каза няколко думи на орлицата до нея и тя отвори вратата на клетката. Кикаха и Улф последваха харпията през пещерата до голяма маса, край която имаше столове. Едва сега Улф установи, че тази подземна крипта всъщност е съкровищница — тук бяха складирани богатства, достойни за цял един свят. Виждаха се огромни сандъци, натъпкани с искрящи скъпоценни камъни, перлени огърлици, златни и сребърни бокали с най-различни форми и размери, малки статуетки от слонова кост и от някакво блестящо твърдо черно дърво. Имаше забележителни рисунки, брони и оръжия от всякакъв вид с изключение на огнестрелни; бяха струпани небрежно, където падне.

Подарж им нареди да седнат върху столове от ковано желязо с извити лъвски крака. Направи знак с крило и от сенките излезе млад мъж. Той носеше златен поднос, върху който бяха поставени три изсечени от планински кристал чаши. Бяха във формата на риби, скачащи от водата с широко отворена кръгла уста, през която бе налято гъсто тъмночервено вино.

— Един от любовниците — прошепна Кикаха в отговор на любопитния поглед, с който Улф изгледа красивия рус младеж. — Орлите са го домъкнали тук от нивото, известно като Драхеланд3 или Тевтония. Бедният нещастник! И все пак съдбата му е по-добра пред възможността да бъде изяден жив от посестримите — така поне му е останала илюзията, че някога ще може да избяга оттук.

Кикаха отпи и доволно пое дъх при вкуса на живителната течност. Улф почувства виното да се размърдва като живо в стомаха му. Подарж притисна чашата между върховете на крилете си и я поднесе към устните си.

— За смъртта и вечното проклятие на Повелителя! За вашия успех!

Двамата отново отпиха. Подарж остави чашата си на масата и погали Улф по лицето с крайчетата на перата на едното крило.

— Разкажи ми историята на твоя живот.

Разказът на Улф продължи дълго. Той вкусваше от тънките резенчета печено месо на познатите му кози-прасета и пиеше от виното. Главата му започна да се замайва, но той говореше и говореше, спирайки само когато Подарж пожелаваше да уточни някоя подробност. Факлите бяха подменени с нови, а той продължаваше да разказва.

Събуди се и веднага се разсъни. Слънчеви лъчи проникваха през съседната пещера, осветявайки празната чаша и масата, върху която бе положил главата си. До него стоеше Кикаха и се усмихваше.

— Да тръгваме — каза той. — Подарж държи да потеглим рано. Изгаря от желание да си отмъсти. Аз пък смятам, че е разумно да се изпарим оттук, преди да е променила решението си. Дори не можеш да си представиш какъв късмет извадихме. Ние сме единствените затворници, на които някога е дарявала свобода.

Улф седна изправен и простена от болката в плещите и врата си. Главата му беше замаяна и малко тежка, но той бе оживявал и след по-тежки случаи на махмурлък.

— Какво правихте, след като заспах? — поинтересува се той.

— Платих сметката — усмихна се широко Кикаха. — Но не беше лошо, дори съвсем не беше лошо. Малко необичайно в началото, но аз лесно се нагаждам.

Те напуснаха пещерата, влязоха в следващата и от нея се озоваха на широка каменна площадка, стърчаща на входа в скалата. Улф хвърли един последен поглед и видя няколко орли, застанали като зелени монолити на входа на вътрешната пещера. Блесна бяла кожа, прошумоляха черни криле и Подарж мина с вдървената си походка пред своята гвардия.

— Хайде — подкани го Кикаха, — Подарж и сестрите са гладни. Не я видя, когато се опитваше да накара един от гуорлите да я моли за милост. За едно нещо им свалям шапка: те нито хленчеха, нито плачеха. Просто плюеха върху нея.

Улф подскочи, когато от отвора на пещерата се разнесе сърцераздирателен писък. Кикаха го хвана за ръката и го дръпна след себе си. От клюновете на орлите се откъснаха нови страховити писъци, смесени с викове на ужасени същества, които изпитват смъртоносна болка.

— Можехме да бъдем на тяхното място — подхвърли Кикаха, — ако не бяхме успели да изтъргуваме живота си.

Започнаха да се изкачват и когато падна нощта, се намираха три хиляди стъпки по-високо. Кикаха развърза кожената торба, която бе носил на рамо, и започна да вади от нея най-различни неща. Сред тях имаше плоска кутия кибрит. Той запали огън. Последваха месо, хляб и малка бутилка радамантийско вино. Торбата и съдържанието бяха дар от Подарж.

— Остават ни около четири дни катерене, докато стигнем следващото ниво — сподели младежът. — А след това ни очаква фантастичният свят на Америка от времето на индианците,

Улф започна да задава въпроси, но Кикаха му каза, че първо трябва да му обясни физическата структура на планетата. Улф го изслуша внимателно и когато Кикаха свърши, той не прихна да се смее. Защото разказът на Кикаха обясняваше много неща, които вече му бяха направили впечатление. Желанието на Улф да разбере как Кикаха — очевидно земен жител — бе съумял да попадне тук, се провали. Младежът се оплака, че умира за сън, че е прекарал изтощителна нощ, и заспа моментално.

Улф остана буден известно време, загледан в гаснещия огън. Беше видял много неща за кратко време, но основното тепърва му предстоеше. Разбира се, при положение, че съумееше да оживее. Крясък на орел отекна отдолу — той се издигаше покрай безкрайно високата каменна стена.

Запита се какво ли прави Хризеис тази нощ. Беше ли още жива и какво я очакваше? Къде беше рогът? Кикаха каза, че ако искат да успеят, трябва да намерят рога. Без него ги чакаше провал.

Потънал в мисли, той постепенно заспа.

Четири дни по-късно, точно когато слънцето беше на средата на пътя си около планетата, те се прехвърлиха през ръба. Пред очите им се простираше планина, спускаща се зад хоризонта поне 160 мили по-нататък. От двете страни, може би на по около стотина мили от тях, се издигаха планински масиви — достатъчно високи, за да предизвикат сравнение с Хималаите. Но дори те бяха като мишки пред Абхархплунта, която доминираше в центъра на това ниво на планетата. Според Кикаха, Абхархплунта отстоеше на хиляда и петстотин мили от периферията, макар да изглеждаше на не повече от петдесет мили от тях. Височината не бе по-малка от тази на планината, която току-що бяха изкатерили.

— Надявам се, че сега вече схващаш идеята — обади се Кикаха. — Този свят не е сферичен. По-скоро представлява планетарен вариант на Вавилонската кула. Поредица замайващо високи колони, всяка от които по-малка от намиращите се под нея. И на самия връх на тази невъобразимо висока кула се издига дворецът на Повелителя. Както можеш да видиш, предстои ни дълъг път… Но какъв живот само, а?! Какви моменти съм преживявал! Ако Повелителя ме порази в този момент, няма да възроптая. Макар че като човек, разбира се, би ме огорчило да свърша в разцвета на силите си! Защото повярвай, приятелю, аз наистина съм в разцвета си!

Улф не можа да се сдържи и се усмихна на младежа. Той изглеждаше толкова весел и жизнен, сякаш беше оживяла бронзова статуя, преизпълнена от щастие, че е бил вдъхнат живот.

— Окей! — извика Кикаха. — Първото, което трябва да направим, е да ти намерим по-подходящи дрехи! Голотата може да е уместна на долното ниво, но не и тук. Трябва да носиш поне набедрена препаска и перо в косата, иначе местните жители ще те презират. А презрението тук се материализира в робство или смърт.

Той тръгна по периферията и Улф го последва.

— Забележи колко зелена и пищна е тревата и колко високо е избуяла — почти до коленете ни, Боб. Какви пасбища за добитъка, а? Но не забравяй, че тя е достатъчно висока, за да скрие и онези, които се хранят с тревопасните. Така че, внимавай! Пумата, вълкът, петнистото куче и гигантската невестулка дебнат в тревата. Тук е и Felix Atrox, когото аз наричам лъв-злодей. Едно време е бродел из равнините в северната част на американския югозапад, но е изчезнал от лицето на земята преди около 10000 години. Тук обаче си е съвсем жив и е с една трета по-голям от африканския лъв и два пъти по-гаден от него… Ей, виж! Мамути!

Улф искаше да спре и да погледа огромните сиви животни, които минаваха на четвърт миля от тях, но Кикаха настоя да продължат.

— Има още много и ще дойде момент, когато ще съжалиш, че ги има. По-добре гледай в тревата. И ако забележиш да се поклаща в посока обратна на вятъра, веднага ми кажи!

Продължиха в бърз ход още около две мили. Минаха покрай стадо диви коне. Жребците изцвилиха и препуснаха към тях, за да проучат какви са, после отстъпиха и заплашително заудряха с копита, докато двамата не се отдалечиха. Бяха великолепни животни — високи, стройни, черни, червени или на бели и черни петна.

— Това не са ти индианските понита — обърна му внимание Кикаха. — Струва ми се, че Повелителя е внасял тук само най-качествените породи.

Малко по-късно Кикаха спря пред куп камъни.

— Моят белег — обясни той и тръгна перпендикулярно на периферията от каменната грамада. След една миля стигнаха до високо дърво. Младежът скочи леко, улови се за най-долния клон и ловко започна да се катери. По средата на ствола той бръкна в малка хралупа и извади от нея голяма торба. Когато слезе, Кикаха извади от торбата два лъка, два колчана стрели, препаска от еленова кожа и кожен колан с ножница, от която стърчеше дръжката на нож.

Улф се препаса, пристегна се с колана и взе лък и колчан със стрели.

— Знаеш ли как да ги използваш? — попита Кикаха.

— Не съм спирал да се упражнявам цял живот.

— Добре. Ще имаш много възможности да провериш уменията си. Сега да вървим. Нямаш представа какъв път ни чака.

И двамата се затичаха във вълчи тръст — сто крачки бягане, сто ходене. Кикаха посочи към планините отдясно на тях.

— Ето там живее моето племе хровакас — хората-мечки. На осемдесет мили оттук. Когато стигнем там, ще можем да се отпуснем и да се подготвим за дългото пътешествие, което ни предстои.

— Ти не ми приличаш на индианец — подметна Улф.

— И ти, приятелю, не приличаш на шейсет и шест годишен старец. Но така стоят нещата. Окей. Отлагах моя разказ, защото исках най-напред да чуя твоя. Тази нощ ще говоря.

Този ден не разговаряха много. Улф възклицаваше винаги, когато край тях се появяха животни. Имаше огромни стада бизони — тъмни, космати, брадати и много, много по-големи от земните им събратя. Имаше и други стада с коне и нещо, което приличаше на първообраза на камилата. Видяха още мамути и малко след това семейство величествено пристъпващи степни мастодонти. Глутница от шест вълци ги съпроводи за известно време на разстояние стотина метра. На височина стигаха до рамото на Улф.

Кикаха забеляза безпокойството му, засмя се и обясни:

— Няма да ни атакуват, освен ако не са гладни. А това не е много вероятно при толкова дивеч наоколо. Проявяват най-обикновено любопитство.

След малко гигантските вълци кривнаха встрани, сплашиха стадо антилопи на ивици в една горичка и увеличиха скорост след тях.

— Ето, това е Северна Америка, каквато е била много, много време, преди да се появи белият човек — обясни Кикаха. — Свежа, просторна, изобилстваща с животни и подслонила само едно две племена, бродещи на воля.

Ято от стотина крякащи патици прелетя над главите им. Някъде от зеленото небе се стрелна ястреб, заби се в ятото и то остана с една патица по-малко.

— Щастливите Ловни Полета! — извика Кикаха. — Които понякога не са толкова щастливи.

Няколко часа преди слънцето да заобиколи планината, те спряха край малко езеро. Кикаха избра дърво, на което щяха да построят платформа.

— Ще спим тук тази нощ и ще се редуваме на смени. Единственото животно, което би могло да ни нападне на дървото, е гигантската невестулка, но и тя ни е предостатъчна. По-лошото е, че могат да минат бойни отряди.

Кикаха се отдалечи с лък в ръката и след петнайсет минути се върна с голям черен заек. Улф беше наклал огън с малко дим и на него изпекоха заека. Докато се хранеха, Кикаха се зае да обясни топографията на тази необикновена страна.

— Всичко може да се каже против Повелителя, но при създаването на този свят той е свършил добра работа. Вземи например това ниво: Америндия, Америка на индианците. То не е плоско: има серия леки полегати възвишения, всяко дълго към сто и шейсет мили. Това дава възможност на водата да се стече, да има реки и потоци, да се образуват езера. Никъде на планетата няма сняг — не би и могло да има при липсата на сезони. Но вали всеки ден и облаците идват отнякъде.

Свършиха със заека и покриха огъня. Улф пое първата смяна. Кикаха говори през цялото време, а когато дойде неговият ред да дежури, Улф остана да го слуша.

В началото, преди много време — повече от 20000 години — Повелителите обитавали вселена, паралелна на тази, в която се намира Земята. Тогава тяхната раса не била известна като Повелителите. Не били много на брой — само оцелелите от продължила с хилядолетия война с друга раса. Наброявали може би към десетина хиляди.

— Но това, което не им достигало в количество, напълно компенсирали с качество — обясни Кикаха. — Имали наука и технология, в сравнение с които нашите, земните, изглеждали като мъдростта на тасманските аборигени. Можели да конструират частни вселени. И ги правели… В началото всяка вселена била само нещо като игрище — провинциален клуб за малки групи. Но след време — защото независимо от почти божествената си мощ, това били хора — те започнали да враждуват. Оказало се, че чувството за собственост и при тях било толкова силно, колкото на Земята. Започнали борби. Предполагам, че е имало нещастни случаи и самоубийства. На всичко отгоре самотата и изолацията на Повелителите ги направили мегаломани, което е напълно естествено, като си помислиш, че всеки от тях е играел ролята на малък бог и започвал да се вживява в нея… И за да опиша с няколко думи последвалата хилядолетна епоха, ще кажа, че Повелителя, създал точно тази конкретна вселена, в крайна сметка останал сам. Името му било Джадауин и край него нямало нито един от неговата раса. Не е имал и нужда. Защо да дели този свят с равен на него, когато би могъл да бъде Зевс с милион Европи и с най-красивите Леди?… Населил своя свят със същества, похитени от другите вселени, главно тази на Земята. Други създал в лабораториите на двореца си, построен на върха на най-горното ниво. Можел да създава същества с приказна красота или екзотични чудовища… Единственият проблем идвал от това, че Повелителите не се задоволявали да управляват само собствените си вселени. Започнали да бленуват за световете на другите. Съоръжили собствеността си с непроницаеми прегради и създали непобедими защити. Битката се превърнала в смъртоносна игра. Това развитие на нещата също е обяснимо, като се има предвид, че скуката станала враг, който Повелителите не можели така лесно да прогонят. Когато си почти всемогъщ, когато твоите творения са твърде прости и слаби, за да поддържат интереса ти вечно, каква друга тръпка ти остава, освен да рискуваш своето безсмъртие срещу друг безсмъртен?

— И как се намеси ти във всичко това? — прекъсна го Улф.

— Аз ли? На Земята се казвах Пол Янус Финеган. Второто ми име е моминската фамилия на майка ми. Както знаеш, то също е името на бога на вратите, на старата и нова година, богът с двете лица, едното от които гледа напред. — Кикаха се засмя:

— Янус, колко подходящо име, а? Аз принадлежа на два свята и минах през вратата между тях. Не че съм се връщал на Земята или някога бих искал да го направя. Изживях приключения и се издигнах до положение, което никога не бих могъл да завоювам на онзи скапан стар глобус! Кикаха не е единственото ми име. Освен това аз съм царят на това ниво и уважавана личност по другите нива. Ти скоро сам ще се убедиш в това.

Улф вече беше започнал да си задава някои въпроси за този човек. Кикаха така ловко се измъкваше от преките отговори, че сигурно имаше някаква самоличност, за която не искаше да разговаря.

— Знам какво си мислиш, но не си вярвай — предупреди го Кикаха. — Аз съм хитрец, но с теб се опитвам да бъда прям. Между другото, знаеш ли как спечелих името си сред хората-мечки? На техния език „кикаха“ е митологично същество, нещо като полубожествен мошеник. Като например Стария койот от равнините Нанабожо в Оджибуей или Уакджункага от Уинебаго. Някой ден ще ти разкажа как спечелих това име и как станах вожд на хроваките. Но сега имам да ти казвам по-важни неща.

През 1941, на двайсет и три години, Пол Финеган се записал като доброволец а американската кавалерия, защото обожавал конете. След известно време се озовал в танк. Пресякъл Рейн заедно с Осма армия. Един ден, след като взел участие в превземането на малко градче, открил необикновен предмет сред руините на местния музей. Това бил полумесец от сребрист метал, толкова твърд, че нито чукът оставял следа по него, нито ацетиленовата горелка можела да го разтопи.

— Разпитах някои от местните жители. Всичко, което успях да науча, бе, че предметът се намирал в експозицията на местния музей отдавна. Някакъв професор по химия поекспериментирал с него и се опитал да заинтересува Мюнхенския университет, но не успял… Взех го с мен след войната, заедно с други бойни сувенири, разбира се. Върнах се в университета в Индиана. Баща ми беше оставил достатъчно пари, за да изкарам поне няколко години, така че имах малък апартамент, разполагах със спортна кола и така нататък… Един мой приятел беше репортер. Разказах му за полумесеца, за странните му свойства и необикновения му химически състав. Той написа очерк и го публикува във Вашингтон. Не бих казал, че учените се втурнаха да го изследват… всъщност те просто не искаха да имат нищо общо с него… Но три дни по-късно един човек, който се представи като мистър Ванакс, ме посети в апартамента ми. Взех го за холандец поради името му и чуждия му акцент. Искаше да види полумесеца. Реших да му доставя това удоволствие. Той страшно се възбуди въпреки старанието си да не се издаде. Каза ми, че иска да го купи. Попитах го колко е готов да предложи и той заяви, че може да даде десет хиляди долара, но не повече. „Ама, разбира се, че ще дадеш повече, казах аз, — защото, ако не дадеш, няма да постигнеш нищо“. „Двайсет хиляди?“ — попита Ванакс. „Нека добавим още малко“ — предложих аз. „Трийсет хиляди?“

Финеган решил да рискува. Попитал Ванакс ще плати ли $100000. Ванакс почервенял страхотно и се надул като „крастава жаба“, както се изрази Финеган-Кикаха. Но отговорил, че ще намери сумата до двайсет и четири часа.

— И тогава разбрах, че съм се натъкнал на нещо ценно — съобщи Кикаха на Улф. — Въпросът беше само „какво“? И също така, защо този тип Ванакс така отчаяно се стремеше да го има за себе си. Що за побъркан бе този човек? Никой със здрав разум, никой нормален, не би се хванал толкова бързо на стръвта. Трябваше да бъде по-сдържан.

— Как изглеждаше Ванакс? — попита Улф.

— О, беше едър, към шейсет и пет, но добре съхранен. Имаше орлов нос и орлови очи. Беше облечен в старомоден, но скъп костюм. Излъчваше някаква властност, но се опитваше да се сдържа и полагаше видими усилия да бъде възприеман като добър човек. Не му се отдаваше много добре — просто му личеше, че не е свикнал да му се възразява. „Направи ги 300000 и е твой!“, казах аз. Изобщо не допусках, че е възможно да се съгласи. Мислех си, че ще побеснее и ще излети във въздуха. Защото не смятах да продавам полумесеца, дори да ми предложеше милион.

Ванакс, макар и нервиран, казал, че ще плати 300000, но Финеган трябвало да му даде още двайсет и четири часа.

— Тогава го попитах: „Защо толкова искаш полумесеца и какво може да се направи с него“. „Нищо, извика ми той, освен да ме доиш, нещастен търгаш, жалък земен… червей!“. „Махай се оттук, преди да съм те изхвърлил. Или преди да съм извикал полицията“, казах му аз.

Ванакс се разкрещял на чужд език. Финеган влязъл в спалнята си и излязъл с автоматик 45-и калибър. Ванакс не можел да знае, че пистолетът не е зареден. Тръгнал си и не спрял да ругае и да си бърбори, докато не стигнал до чакащия го „Ролс Ройс“.

Същата нощ Финеган имал проблеми със заспиването. Успяло да го унесе едва след два часа призори и даже и след това продължавал да се стряска. По време на едно от събужданията доловил шум в стаята зад вратата. Тихо станал от леглото и взел вече заредения пистолет изпод възглавницата. По пътя към вратата на спалнята взел от масичката и фенерчето си.

Лъчът осветил Ванакс изправен в центъра на дневната. Сребърният полумесец бил в ръцете му.

— Тогава видях втория полумесец на пода. Ванакс явно го беше донесъл със себе си. Улових го в момента, когато се опитваше да сглоби пълен кръг от двата полумесеца. Не знаех защо го прави, но разбрах в следващия момент… Казах му да вдигне ръце. Подчини се, но вдигна и крак, за да стъпи с него в кръга. Заповядах му да не помръдва, защото иначе ще го застрелям. Но той въпреки това сложи единия си крак в кръга. Стрелях. Прицелих се над главата му и куршумът се заби в ъгъла на стаята. Исках само да го сплаша, надявайки се, че в това състояние ще започне за говори. И успях — той толкова се стресна, че отскочи назад… Прекосих стаята, приближавайки се към него, а той отстъпваше, докато гърбът му не се опря във вратата. Бърбореше като луд, заплашваше ме в един момент и ми предлагаше половин милион в следващия. Смятах да го натикам във вратата и да забия дулото на пистолета в корема му. Тогава наистина щеше да се разприказва. Но докато се приближавах към него през стаята, сам стъпих в кръга. Той видя какво ще стане и ми изкрещя да не го правя. Беше много късно. Апартаментът изчезна, а аз се озовах в този свят, все още в кръга, макар и не точно същия. И то в двореца на Повелителя, на върха на света.

Кикаха разказа, че изпаднал в шок. Но бил страстен читател на фантастика още от началните класове в основното училище. Идеята за паралелните вселени и средствата за транспорт между тях вече му била известна. Съзнанието му било подготвено да възприема подобни концепции. Нещо повече, той наполовина вярвал в тях. Така че бил в състояние да понесе шока, да се огъне и да се изправи отново. Бил едновременно и изплашен, и възбуден, и крайно любопитен.

— Съобразих какво бе попречило на Ванакс да ме последва през прохода. Двата полумесеца, поставени един в друг, образуваха „верига“. Но не се задействаха преди някое човешко същество да стъпи в полето, което създаваха. След това единият полумесец оставаше на Земята, а другият се прехвърляше в тази вселена, където се свързваше с очакващия го тук полумесец. С други думи, за да се образува „верига“, бяха необходими три полумесеца — един в света, където искаш да отидеш и два в този, от който тръгваш. Стъпваш в кръга, единият от полумесеците се прехвърля към единичния в съседната вселена, а другият остава в света, който си напуснал… Ванакс сигурно беше дошъл на Земята с помощта на тези полумесеци. И не би могъл да го направи, освен ако на Земята вече не е имало такъв полумесец. Някой, и може би ние никога няма да разберем кой, беше загубил един полумесец на Земята. А може и да е бил откраднат от някой, който не е подозирал за истинската му стойност. Както и да е, той сигурно го бе търсил от много време и когато попаднал на онази статия за полумесеца, намерен от мен в Германия, разбрал веднага за какво става дума. Разговорите с мен му разкрили, че аз мога и да не му го продам. Затова влязъл в апартамента ми със своя полумесец. И беше готов да стъпи в кръга, ако не му бях попречил… Вероятно е бил заседнал на Земята, без шанс да се измъкне, ако не намери друг полумесец. Не знам, може би на Земята има и други. Дори не е задължително точно този, който намерих в Германия, да е загубеният.

Финеган бродил из двореца много дълго. Бил огромен, неописуемо красив, екзотичен и пълен със съкровища и различни предмети. Имало и лаборатории или по-точно биореактори. Финеган видял странни същества, бавно добиващи форма в огромни прозрачни цилиндри. Имало и голям брой пултове за управление с най-различни средства за въздействане върху процесите, но той нямал представа как действа всичко това. Символите под бутоните и превключвателите му били непознати.

— Имах късмет. Онова място бе пълно с клопки и капани, предназначени или да заловят неканения гост, или да го убият. Но те не бяха включени. Не ме питай защо, тъй като не знам, точно както не знам, защо не срещнах никой друг. Но за мен това бе добре дошло.

Финеган излязъл от двореца, за да разгледа изящната градина, която го заобикаляла. Така стигнал до края на монолита, върху който били дворецът и градината.

— Вече си видял достатъчно, за да си представиш какво почувствах, когато погледнах през ръба. Самият монолит сигурно беше висок не по-малко от трийсет хиляди стъпки. Под него се намира нивото, което Повелителя е нарекъл Атлантида. Не знам дали земният мит за Атлантида се основава на тази Атлантида или Повелителя е взел името от легендата… Под Атлантида се намира нивото Драхеланд. После Америндия. Обхванах всичко с един поглед, точно както можеш да видиш едната страна на Земята от ракета. Без подробности, разбира се, само големи облаци, огромни езера, морета и очертанията на континенти. Освен това голяма част от всяко по-долно ниво беше скрита от това над него… Но можах да схвана, че този свят е организиран като Вавилонската кула, макар да не разбирах в онзи момент какво точно гледам. Беше толкова неочаквано и чуждо за мен, че бе немислимо да го осъзная.

Финеган обаче могъл да осъзнае, че се намира в критична ситуация. Не разполагал със средство да напусне върха на този свят, освен да опита да се върне не Земята с помощта на полумесеците. За разлика от страничните стени на другите монолити, стените на този били гладки като билярдна топка. А не искал да се спасява с полумесеците, защото знаел, че Ванакс със сигурност ще го очаква.

Макар да не бил застрашен от гладна смърт — около него имало храна и вода за години наред, — той не можел и не искал да остава там. Страхувал се от завръщането на собственика, който можел да се окаже с неприятен темперамент. Защото в двореца имало места, от които Кикаха се почувствал неспокоен.

— И тогава се появиха гуорлите — разказваше Кикаха. — Предполагам… не, знам — че те нахлуха от друга вселена с помощта на устройство, подобно на онова, което отвори вратата за мен. Тогава не знаех, не можех да знам нито защо са в двореца, нито как се бяха озовали там. Но бях доволен, че съм пристигнал преди тях. Ако бях попаднал в ръцете им…! По-късно установих, че са агенти на друг от Повелителите. Изпратени от него със задачата да откраднат рога. Трябва да ти кажа, че бях видял рога по време на обиколките ми из двореца и дори го бях надувал. Но не знаех как да натисна бутоните, за да проработи. Дори не знаех истинското му предназначение… Та значи гуорлите нахлуха в двореца. Бяха към стотина. За щастие, видях ги пръв. А те веднага се опитаха да дадат изблик на страстта си към убиване и това им докара неприятности. Опитаха да убият някои от Очите на Повелителя — онези грамадни като орли гарвани, накацали из градината. На мен те не ми бяха обърнали никакво внимание, вероятно приемайки ме за гост, а може би защото не им се бях сторил опасен… Та, гуорлите се опитаха да прережат гърлото на един от гарваните и тогава те ги нападнаха. Гуорлите отстъпиха в двореца, а големите птици ги последваха дори там. Навсякъде се разхвърчаха кървави пера и парчета козина, а подът в онази част на двореца бе покрит с трупове и от двете страни. По време на битката забелязах, че някакъв гуорл излиза от една стая с рога в ръка. Тръгна по коридорите, сякаш търсеше нещо конкретно.

Финеган последвал гуорла в друга стая, която имала размерите колкото на два хангара за дирижабли. В нея имало плувен басейн и известен брой интригуващи, но загадъчни устройства. На мраморен пиедестал бил поставен огромен златен модел на планетата. На всяко от нивата имало вградени по няколко скъпоценни камъка. По-късно Финеган щял да разбере, че диамантите, рубините и сапфирите били подредени така, че да образуват символи. Те от своя страна обозначавали резонансните точки.

— Резонансни точки?

— Да. Символите представляват мнемонични съкращения на комбинациите ноти, които трябва да се изсвирят, за да се отворят в определени места проходи. Някои проходи са към други вселени, но има и такива, които служат просто за връзка между нивата на този свят. Те позволяват на Повелителя да преминава мигновено от ниво към ниво. Към символите има и малки модели на особените характеристики на резонансните точки по различните нива.

Гуорлът с рога вероятно бил обучен от изпратилия го Повелител да разчита тези символи. Той сигурно трябвало да изпита рога, за да бъде сигурен господарят му, че получава каквото иска. Той изсвирил няколко ноти към басейна и водата се разделила, за да разкрие къс суха земя с аленочервени дървета и зелено небе.

— Замисълът на законния Повелител бил да отива в нивото на Атлантида през басейна. Тогава, разбира се, не знаех къде извежда този проход. Но видях в него единствения си шанс да се измъкна от капана на този дворец и се възползвах от него. Приближих се зад гуорла, дръпнах рога от ръцете му и го блъснах в басейна — не в прохода, а във водата… Убеден съм, че никога не си чувал подобно квичене и крясъци. Всичкият им страх е събран в ужаса им от водата. Гуорлът потъна, после изплува, давейки се и викайки, и съумя да се хване за ръба на прохода. Проходите имат страни, осезаеми, макар и променящи се… В същия миг чух викове зад гърба си. Дузина гуорли с големи окървавени ножове влизаха в залата. Скочих в дупката, която бе започнала да се затваря. Беше станала толкова малка, че одрах кожата на коленете си, когато прелитах през нея. Но минах все пак и дупката се затвори. И отсече двете китки на гуорла, който се бе измъкнал от водата и бе понечил да ме последва. Рогът беше в ръцете ми и аз бях извън обсега им поне за известно време.

Кикаха доволно се ухили, припомняйки си онзи миг. Улф попита:

— Повелителя, който е изпратил гуорлите като авангард, е сегашният Повелител, така ли? Кой е той?

— Аруор. А изчезналият Повелител е Джадауин. Вероятно той е човекът, нарекъл се Ванакс. Аруор зае мястото му и оттогава се опитва да ме намери и да вземе рога.

Кикаха описа в общи черти какво му се бе случило, след като се озовал в Атлантида. През двайсетте години оттогава досега (земни години) беше живял ту на едно, ту на друго ниво и винаги под прикритие. Защото както гуорлите, така и гарваните, които сега служеха на господаря Аруор, не бяха спирали да го търсят. Имало и дълги периоди, по две до три години, през които Кикаха бил оставян на мира.

— Почакай малко — възкликна Улф. — Щом проходите между нивата са били затворени, как тогава се успели гуорлите да слязат по монолита, за да те преследват?

Кикаха също не бе успял да си отговори задоволително на този въпрос. Обаче, когато гуорлите го бяха пленили в нивото на Градината, той ги бе подпитал. Макар и сопнато, те му отговорили на някои въпроси. Оказа се, че се били спуснали на нивото на Атлантида вързани с въжета.

— От трийсет хиляди стъпки височина? — недоверчиво попита Улф.

— Ами да, защо не? Дворецът представлява един вълшебен склад с много помещения. Ако ме бяха оставили да го разгледам по-подробно и аз щях да намеря въжетата. Както и да е, гуорлите ми казаха, че били предупредени от Повелителя Аруор да не ме убиват. Дори ако това означава да ме изпуснат от ръцете си. Искал да ми даде възможността да изпитам насладата от серия изтънчени мъчения. Гуорлите споменаха, че той работел върху нови висши техники, доразвивайки междувременно и някои от добре известните методи. Можеш да си представиш каква пот ме е обливала, докато пътувахме нагоре.

След като го пленили в Градината, Кикаха бил откаран през Океанос до полите на планината. Когато започнали да се катерят, един гарван-Око ги спрял. Занесъл новината за залавянето му на Господаря Аруор, който го изпратил обратно с нови заповеди. Гуорлите трябвало да се разделят на две групи. Едната щяла да продължи с Кикаха. Другата получила задача да се върне не периферията на Градината. Ако човекът, който сега притежавал рога, се опитал да се върне през прохода, който се отварял с него, трябвало да бъде заловен. А рогът да бъдел върнат на Повелителя.

Кикаха продължи:

— Мисля, че Аруор иска и теб. Вероятно е пропуснал изрично да нареди това на гуорлите чрез гарвана. Или е предположил, че така или иначе ще те откарат при него, забравяйки, че те възприемат нещата буквално и са лишени от грам въображение… Не знам защо гуорлите са пленили Хризеис. Може би смятат да я предложат като откуп на Повелителя. Те знаят колко недоволен е той от тях, защото ги накарах дълго да ме преследват и понякога ги правех за смях. Сигурно са искали да го предразположат, предавайки му за използване шедьовъра на предишния Повелител.

— В такъв случай сегашният Повелител не може да пътува между нивата, използвайки резонансните точки? — попита Улф.

— Не и без рога. Освен това предполагам, че точно в този миг го облива студена пот. Защото нищо не може да попречи на гуорлите да използват рога, за да отидат в друга вселена и предадат рога на друг Повелител — нищо, освен невежеството им относно точното местоположение на резонансните точки. Но ако те случайно се натъкнат дори само на една от тях… Както и да е, те не го използваха, когато бяхме при канарата, така че може би няма да го използват и другаде. Може да са зли, но не са особено умни.

— Щом Повелителите са такива всемогъщи същества, владеещи супернаука, защото тогава Аруор не използва самолети, за да пътува?

Кикаха дълго се смя. После отговори:

— Това е иронията. Виждаш ли, Повелителите са наследници на наука и на мощ, превъзхождащи всичко въобразимо на Земята. Но учените и техниците отдавна са мъртви. Тези, останали живи, знаят само как да задействат различните устройства, но са абсолютно неспособни както да обяснят принципите, заложени в тях, така и да ги поправят… Хилядолетната битка за власт донесла смъртта на мнозина и сега са останали само няколко. Те, въпреки огромната мощ под техен контрол, са абсолютни невежи. И освен това са сибарити, мегаломани, параноици и каквото още ти хрумне. И всичко останало, освен учени… Напълно е възможно Аруор да е някой лишен от собственост Повелител. В такъв случай е трябвало да се крие, за да оцелее и е успял да се намърда тук само защото по някаква причина Джадауин е трябвало за известно време да напусне този свят. Дошъл с празни ръце, нямал достъп до нищо друго освен мощта, предоставяна му от двореца, а и едва ли е знаел как да подчини на контрола си всичко. Така че сега може и да е отбелязал една точка в тази свръхигра на музикални вселени, но все още е в неизгодна ситуация.

Кикаха заспа. Улф продължи да се взира в тъмнината на нощта, защото беше дежурен. Разказът не му се бе сторил невероятен, но мислеше, че в него има неща, съшити с бели конци. Кикаха трябваше да обясни още много. А оставаше и проблемът с Хризеис. Представи си лицето — от чиято красота изпитваше болка, огромните котешки очи. Къде беше Хризеис? Какво я очакваше и щеше ли някога да я види отново?

По време на втората смяна на Улф нещо черно, дълго и бързо се шмугна под лунната светлина в откритото пространство между два храста. Улф заби една стрела в хищника, който изви пронизително и се изправи на задните си крака, издигайки се на височината на два коня. Улф постави втора стрела на тетивата и я изстреля в белия корем. Звярът все още не умираше, а продължаваше пронизително да пищи и да се тръшка в шубрака.

Кикаха, с нож в ръка, вече бе застанал до него.

— Имал си късмет — каза той. — Не винаги могат да се видят и докато се усетиш, са ти скочили на гърлото.

— Бих могъл със същия успех да използвам и карабина за лов на слонове — обади се Улф, — но не съм сигурен, че дори тя би могла да го повали. Между другото, защо гуорлите — а и индианците — не използват огнестрелно оръжие?

— То е стриктно забранено от Повелителя. Разбираш ли, Повелителя не обича някои неща. Той възнамерява да задържи населението на определена численост, на определено технологично ниво и с определени социални структури. Повелителя управлява една внимателно контролирана планета… Той например обича да е чисто. Сигурно вече си забелязал, че жителите край Океанос са лениви непукисти. Но не пропускат да почистят след себе си. Никъде никакъв боклук. Същото се отнася и до това ниво, до всяко ниво. Америндианците държат и на личната си хигиена, както драхеландерите и атлантите. Повелителя държи да е така и наказанието за неподчинение е смърт.

— А как налага правилата си? — попита Улф.

— Най-вече като ги прави част от обичаите на жителите. В началото поддържал тесен контакт със свещеници и лекари. После използвал религията — провъзгласявайки се за божество — за да формира и затвърди навиците на живот тук. Той харесва подредеността, ненавижда огнестрелното оръжие, както и всякакви устройства, основаващи се на висша технология. Може да е романтик… не знам. Но различните общества из този свят са конформистки и статични.

— И какво? Толкова ли е необходимо да има прогрес и толкова ли е лошо едно общество да е статично? Аз лично, макар и да не одобрявам арогантността на Повелителя, неговата жестокост и нехуманността му, одобрявам някои от нещата, които е направил. И с малки изключения харесвам този свят и го предпочитам много повече от Земята.

— Май и ти си романтик!

— Може би. Този свят е достатъчно реален и суров, както вече сам знаеш. Но той е свободен от мръсотия, от всякакви болести, от мухи, комари и въшки. Младостта продължава, докато си жив. Е, не е чак толкова лошо място за живот. Поне аз не го намирам за такова.

Улф беше застъпил последното си дежурство, когато слънцето излезе зад ъгъла на света. Светлинките на звездите потъмняха, а небето заприлича на зелено вино. Въздухът погали със студените си пръсти двамата мъже и продуха дробовете им със свежестта си. Те се протегнаха и слязоха от платформата, за да уловят нещо за закуска. По-късно, със стомаси пълни с печен заек и сочни плодове, те подновиха пътуването си.

Вечерта на третия ден, когато на слънцето му оставаше само една педя, преди да се скрие зад монолита, те все още бяха на равнината. Пред тях се издигаше възвишение, зад което, по думите на Кикаха, трябваше да се намира малка горичка. Едно от високите дървета в нея щеше да им даде подслон за нощувка.

Неочаквано, заобикаляйки хълма, към тях се понесе група от около четиридесет ездачи. Бяха с мургава кожа и носеха косите си на две плитки. Лицата им бяха боядисани на бели и червени ивици и черни пресечени черти. Над китките им бяха пристегнати малки кръгли щитове, а в ръцете си държаха копия или лъкове. Някои носеха мечи черепи вместо шлемове, други бяха втъкнали птичи пера в кепетата си или носеха малки шапчици, пищно украсени с дълги пера.

Съзирайки двамата мъже пред себе си, ездачите дружно изкрещяха и смушкаха конете си в галоп. Стоманените върхове на копията се спуснаха и насочиха напред. На лъковете бяха поставени стрели, а във въздуха се размахаха тежки стоманени секири и боздугани.

— Не отстъпвай! — нареди Кикаха. Той се усмихваше. — Това са хроваките, хората-мечки. Моето племе.

Той пристъпи напред и вдигна лъка с две ръце пред себе си. Извика нещо към нападателите на техния език, който бе изпъстрен с гърлени, синкопно звучащи звуци, необичайни паузи и носови съгласни, с рязко издигаща се и спадаща интонация.

Те го познаха и извикаха „АнгКунгавас ТреКикаха!“. Профучаха съвсем близко до тях, мушнаха с копията така, че едва не го пронизаха, изсвистяха със секирите и боздуганите на косъм от лицето му, а стрелите им се забиха пред краката му и дори между тях.

Улф беше удостоен със същото внимание, което понесе, без да мигне. Подобно на Кикаха, на лицето му бе застинала усмивка,но той не беше сигурен дали може да бъде възприета като безгрижна.

Хроваките извиха рязко конете си и атакуваха отново. Този път спряха миг преди да ги прегазят. Животните изцвилиха и се подчиниха, изправяйки се на задните си крака. Кикаха скочи и смъкна един младеж от коня му. Смеейки се лудешки, двамата се сборичкаха на земята, докато накрая Кикаха залепи плещите на младия хровак. После се изправи и представи загубилия на Улф.

— НгашуТангис — един от шуреите ми.

Двама америндианци скочиха от конете и поздравиха Кикаха с много прегръдки и възбудена реч. Кикаха им даде възможност да се поуспокоят и подхвана дълъг и сериозен разказ. Често сочеше с пръст към Улф. След петнайсетминутно изложение, прекъсвано от време на време от къс въпрос, той се обърна усмихнат към Улф:

— Имаме късмет. Поели са с намерение да нападнат племето ценаква, които живеят доста близо до Дърветата с Многото Сенки. Обясних им какво правим тук, без да казвам всичко, разбира се. Те не знаят, че сме тръгнали срещу самия Повелител и аз нямам намерение да им го признавам. Но знаят, че сме по следите на Хризеис и гуорлите, и че ти си мой приятел. Знаят също, че Подарж стои зад нас. Гледат на нея със страхопочитание и с удоволствие ще услужат, стига да могат… Имат много резервни коне, така че можеш да избираш. Единственото, което не ми харесва, е, че няма да посетиш селището на хората-мечки и не ще мога да ти представя двете си жени — Гуишоуей и Ангуанат. Но човек не може да има всичко.

Сменяйки конете на всеки половин час, двамата продължиха с бойния отряд, яздейки без почивки два дни. Улф се претри от седлото… или по-скоро от одеялото, което му служеше вместо седло. Но когато дойде третата сутрин, той беше в същата форма, както всеки от хората-мечки и можеше да остава върху коня по цял ден без чувството, че всеки мускул по тялото му, а дори и някои кости са се схванали.

На четвъртия ден отрядът беше задържан за четири часа. Стадо огромни брадати бизони прекоси пътя им: животните образуваха колона, широка две и дълга поне десет мили, а това бе преграда, която никой — човек или звяр — не би могъл да разкъса. Улф се раздразни, но другите не изглеждаха особено нещастни, защото както ездачи, така и коне имаха нужда от по-дълга почивка. В края на колоната се появиха стотина ездачи от племето шаникоца с очевидното намерение да забият копия и стрели в някой изостанал бизон. Хроваките изгаряха от желание да ги нападнат и да избият цялата група и само отрезвяващата реч на Кикаха ги възпря. Когато схватката се размина, Кикаха сподели с Улф, че според хората-мечки, всеки от тях бил равен поне на десет от всяко друго племе.

— Големи бойци са, но страдат от прекалено самочувствие и малко арогантност. Само да знаеш колко пъти ми се е налагало да ги разубеждавам от забъркване в ситуации, в които биха ги избили до крак!

Продължиха да яздят, но след час ги спря НгашуТангис — един от разузнавачите за този ден. Той буквално долетя на коня си, крещейки и жестикулирайки. Кикаха го разпита и после обясни на Улф:

— Една от посестримите на Подарж се намира на около две мили оттук. Кацнала е на някакво дърво и заповядала на НгашуТангис да ме заведе при нея. Не можела да дойде сама — била разкъсана доста зле от ято гарвани. Побързай!

Орлицата седеше на най-долния клон на самотно дърво. Засъхнала тъмночервена кръв покриваше зелените пера, а едното око беше изкълвано. Яростта в другото беше напълно достатъчна, за да държи хората-мечки на почтително разстояние. Те се обърна на микенски към Улф и Кикаха:

— Аз съм Аглая. Познавам те, Кикаха — Кикаха-хитреца. И теб съм виждала о, Улф, когато бе гост на великокрилата Подарж — моя сестра и кралица. Тя разпрати много от нас да търсим дриадата Хризеис, гуорлите и рога на Повелителя. Но само аз ги видях да влизат в Дърветата с Многото Сенки на другия край на равнината… Спуснах се над тях, надявайки се да ги изненадам и да завладея рога. Но те ме видяха и се събраха в стена от ножове, срещу която не можех да направя нищо друго, освен да се убия. Така че издигнах се нагоре, толкова високо, че те не можеха да ме виждат. Но аз, острооката, можех да виждам тях.

— Виждаш ли колко са арогантни, дори на смъртния си одър — тихо проговори на английски Кикаха. — И не без основание.

Орлицата изпи водата, предложена от Кикаха, и продължи:

— Когато падна нощта, те вдигнаха бивак в края на една горичка. Кацнах на дървото, под което, завита с еленова кожа, спеше дриадата. По кожата имаше засъхнала кръв — мисля от човека, който е бил убит от гуорлите. Бяха го заклали и възнамеряваха да го изпекат на огъня… Кацнах на земята от противоположната страна на дървото. Надявах да говоря с дриадата, мислех дори, че ще мога да помогна да избяга. Но гуорлът, който седеше до нея, чу пърхането на крилете ми. Погледна зад дървото и това беше грешката му, защото аз забих нокти в очите му. Той изпусна ножа и се опита да ме откъсне от лицето си. Успя, но голяма част от лицето му, както и двете му очи, останаха по ноктите ми. Тогава казах на дриадата да бяга, но тя се изправи, постелката падна от раменете и аз видях, че ръцете и краката бяха завързани… Скрих се в храстите, оставяйки гуорла да вие от болка. И да оплаква скорошната си смърт, защото събратята му едва ли биха поели бремето на един сляп воин. Избягах през гората в посока към равнината. Там можах да излетя отново. Полетях към гнездото на хората-мечки, за да ти съобщя новината о, Кикаха, и на теб о, Улф — любими на дриадата. Летях цяла нощ и цял ден… Но ято съгледвачи на Повелителя успяха да ме зърнат първи. Бяха пред и над мен, скрити в сиянието на слънцето. Гарванчетата се спуснаха отвесно и напълно ме изненадаха. Полетях надолу, повлечена от тежестта им, защото поне дузина от тях бяха забили ноктите си в тялото ми. Падах, преобръщайки се във въздуха и кървейки от острите им клюнове… Тогава аз, Аглая, сестра на Подарж, се изправих във въздуха и си възвърнах хладнокръвието. Сграбчих грачещите гарвани един след друг и започнах да отгризвам главите им, да откъсвам крилете и краката им. Избих дузина, но ме атакува останалата част от ятото. Бих се и с тях и резултатът бе същият… Те загиваха, но това приближаваше и моята гибел. И то само защото бяха наистина много.

Настана тишина. Тя ги гледаше с едното си око, но животът бързо я напускаше, оставяйки след себе си застиналата маска на смъртта. Хората-мечки стояха притихнали, дори конете спряха да пръхтят. Шепнещият над главите им вятър бе единственият шум.

Неочаквано Аглая продължи със слаб, но все така арогантно остър глас:

— Кажете на Подарж да не се срамува от мен. И обещай ми о, Кикаха — не ме залъгвай с лъжовни думи, — обещай ми, че Подарж ще научи.

— Обещавам ти о, Аглая — проговори Кикаха. — Сестрите ти ще дойдат и ще отнесат тялото ти далеч оттук, там, в зелените небеса, и ще го пуснат да се носи в пропастта — свободно в смъртта, както бе свободно в живота, докато не падне върху слънцето или не намери покой върху луната.

— Направи го, човеко — промълви тя.

Главата клюмна и тя падна напред. Но страховитите нокти бяха забити толкова дълбоко, че само се заклати напред-назад с главата надолу. Крилете се разтвориха и провиснаха, а връхчетата им докоснаха тревата.

Кикаха енергично започна да издава заповеди. Двама души бяха изпратени да намерят орли и да им съобщят за това, което Аглая бе научила и за смъртта. Той не спомена нищо за рога. Трябваше му известно време, за да накара двамата да научат наизуст краткото съобщение на микенски. След като реши, че резултатът е задоволителен, той ги изпрати. Отрядът се задържа още малко, докато премести тялото, така че да остане далече от апетитите на хищниците с изключение на пумата и лешоядите.

Беше необходимо да се отсече клона, в който тя се бе вкопчила и да се изтегли с въжета тялото на по-висок клон. Тук го привързаха в изправено положение с ремъци от сурова кожа.

— Това е — въздъхна Кикаха, когато свършиха работата. — Никое живо същество няма да посмее да се приближи до нея, докато изглежда жива. Всички се страхуват от орлите на Подарж.

Когато настъпи следобедът на шестия ден след трагичната среща с Аглая, отрядът спря до един извор. Конете най-сетне можеха да починат по-дълго и да напълнят стомасите си със сочната зелена трева. Кикаха и Улф клекнаха един до друг на върха на ниско хълмче и задъвкаха антилопско печено. Улф с любопитство разглеждаше малкото стадо мастодонти, които пасяха само на четиристотин метра от тях. Съвсем наблизо, скрит в тревата, дебнеше лъв с пъстра кожа. Беше 900-фунтов екземпляр на Felix Atrox. Той не скриваше апетитите си към едно от малките мастодонтчета.

Кикаха проговори:

— Гуорлите имаха невероятен късмет да минат през гората без загуби, още повече, че са го направили пеша. Оттук до Дърветата с Многото Сенки е територия на ценаквите и други племена. Както и на ХингГатаврит.

— Полуконете? — провери Улф дали бе разбрал правилно. За няколкото дни с хроваките той бе запомнил необикновено много думи и дори започваше да осмисля част от сложния им синтаксис.

— Полуконете. Hoi Kentauroi. Кентаврите. Творения на Повелителя, така както е създал и останалите чудовища в този свят. Много са техните племена по равнините на Америндия. Някои говорят на скитски и сарматски, понеже Повелителя е използвал за тях част от генетичния материал, заимстван от древните обитатели на степите. Но има и други, които са възприели езиците на граничещите с тях човешки племена. Но всички са наследили племенната култура на Равнината… е, с малки изключения.

Бойният отряд излезе на Големия търговски път. Той се отличаваше от останалата част на равнината само по стълбовете, маркиращи го през интервали от около миля, върху които бяха набучени абаносови маски на бога на търговията Ишкетламу. Кикаха настоя да продължат в галоп и не се успокои, докато не оставиха пътя далече зад гърба си.

— Ако Големия търговски път стигаше до гората, вместо да върви успоредно на нея, щяхме да успеем — обясни той на Улф. — Докато сме на пътя, ние сме в безопасност. Пътят е свещен, дори дивите полуконе се съобразяват с това. Всички племена получават стоманените си оръжия, тъканите одеяла, украшенията, шоколада, хубавия тютюн и така нататък, от Тишкетмоак — единствения цивилизован народ на това ниво. Реших да минем бързо по пътя, защото ако се натъкнехме на търговски керван, не ни мърдаха няколко дни търговия, тъй като по никакъв начин не бих могъл да разубедя хроваките. Сигурно си забелязал, че нашите смелчаци носят на гърба си повече кожи, отколкото са им необходими. Просто така. Но сега всичко е наред.

Изминаха още шест дни без сянка от присъствието на вражески племена, освен видимите на разстояние палатки на Иренусоик в черно-червени ивици. Не видяха ничии воини, които да се осмелят да ги предизвикат, но Кикаха не се отпусна, докато не изминаха много мили по пътя си. На следващия ден равнината започна да се променя: високата до коленете светлозелена трева започна да се прошарва от ниска синкава трева. И не след дълго отрядът яздеше в хълмисто поле в синьо.

— По това се познават земите на полуконете — каза Кикаха. И изпрати разузнавачите на по-голямо разстояние от основната група.

— Не позволявай да те заловят жив — предупреди той Улф. — Особено полуконете. Някое човешко племе от равнините може да реши да те осинови, вместо да те умъртви, ако си ги впечатлил с куража си да пееш весело и да ги заплюваш в лицата, докато те пекат на слаб огън. Но полуконете не държат роби от хората. Те ще направят всичко необходимо да останеш жив със седмици наред и през цялото време да крещиш от болка.

На четвъртия ден след предупреждението на Кикаха те се изкачиха на ниско възвишение и видяха черна ивица пред тях.

— Дърветата, растящи по бреговете на река Уинкакно — обясни Кикаха. — Преполовихме пътя до Дърветата с Многото Сенки. Нека пришпорим конете и стигнем до реката колкото може по-бързо. Имам чувството, че до момента прекалено много ни върви.

Той замлъкна, когато видя слънчев отблясък на няколко мили пред тях. След това белият кон на Злия Нож — един от разузнавачите — изчезна в долчинката между хълмовете. Секунда по-късно на хълма зад него се появи тъмна маса.

— Полуконете! — изкрещя Кикаха. — Да тръгваме! Към реката! Имаме шанс да им се противопоставим сред дърветата по брега… ако стигнем до тях!

Целият отряд препусна в галоп. Улф се приведе върху своя кон — великолепен дорест жребец — окуражавайки го, макар че от това нямаше никаква нужда. Равнината се носеше под мощните му крака. Улф намери време да погледне надясно. Бялата кобила на Злия Нож се виждаше от време на време, когато се изкачваше на поредния хълм. Разузнавачът я насочваше под ъгъл спрямо посоката, в която препускаха неговите хора. На по-малко от четвърт миля зад него — и това разстояние се скъсяваше — беше ордата на полуконете. Бяха към сто и петдесет, а може би и повече.

Кикаха изравни своя жребец — златисто животно с бледа сребриста грива и опашка — с този на Улф.

— Когато ни настигнат — а те ще ни настигнат, — стой до мен! Ще организирам колона по двама — класическа маневра, използвана с успех многократно. По този начин всеки човек ще защитава партньора си отстрани!

Той намали ход, за да предаде заповедта на останалите. Улф насочи коня си зад тези на Рисови Лапи и Спящия Изправен, опитвайки се да се държи на едно и също разстояние от тях. Останалата част от отряда се бе разпръснала хаотично. Кикаха и съветникът му — Крака на паяк — се опитваха да внесат някакъв ред.

Не след дълго четиридесетте конници яздеха в неравна колона. Кикаха застигна Улф и през тропота на копитата и свистенето на вятъра извика:

— Тъпи са като таралежи! Искаха да се обърнат и да нападнат кентаврите! Мисля, че успях да ги вразумя!

Още двама от разузнавачите — Пияната Мечка и Твърде Много Жени — ги доближаваха отляво, за да се присъединят към тях. Кикаха им направи знак да се включат в края на колоната. Вместо това, двамата продължиха да захождат под 90 градуса и подминаха опашката.

— Глупаците ще спасяват Злия Нож… или поне така си мислят!

Двамата разузнавачи и Злия Нож наближаваха точката, в която курсовете им трябваше да се пресекат. Злия Нож бе само на четиристотин метра от основната група на хроваките, а полуконете го следваха на още неколкостотин метра по-назад. Преследвачите намаляваха разстоянието с всяка изминала секунда, носейки се със скорост, каквато никой кон, обременен с ездач, не би могъл да развие. И докато се приближаваха, Улф можеше все по-добре да види какво точно представляват.

Действително бяха кентаври, макар и не точно като онези по картините на земните художници. Което не бе изненада. Повелителя е трябвало да преклони глава пред някои физически реалности. Основната отлика се налагаше от необходимостта да се обезпечи приток на кислород. Голямата животинска част на кентавъра трябваше да диша — факт, игнориран от конвенционалните земни образи. Въздухът трябваше да достига не само до горната предна част, оформена във формата на човешки торс, но също и до долната конска част на тялото. Относително малките дробове в горната половина не можеха да отговорят на изискванията за снабдяване с кислород.

Нещо повече, стомахът на човешката половина би спрял подаването на храна към долната част. От друга страна, ако към много по-големите конски храносмилателни органи се прикрепеше малък човешки стомах, тревната диета щеше да бъде проблем. Човешките зъби бързо биха се износили от триенето в тревата.

Ето защо хибридните същества, които така бързо и заплашително наближаваха хората, не приличаха точно на митичните създания, послужили за първообраз. Муцуните и шиите бяха пропорционално по-големи, за да позволят вдишването на по-големи обеми въздух. На мястото на човешките бели дробове имаше приличащ на ковашки мях орган, които вкарваше под налягане въздух през подобния на гърло отвор в по-големите дробове на хипоидното тяло. А тези дробове бяха по-големи дори и от конските, защото значителната вертикална част на тялото повишаваше консумацията на кислород. Мястото за тези по-големи дробове бе направено чрез премахване на обемистите храносмилателни органи на тревопасно и подмяната им със значително по-малкия стомах на хищник. Кентавърът ядеше месо, включително плътта на своята америндианска жертва.

Конската част бе с размерите на земно индианско пони. Козината им бе червена, черна, бяла, паломино4 и петниста. Космите покриваха всичко освен лицето. То, от своя страна, бе два пъти по-голямо от нормалното човешко лице, широко, с високи скули и голям нос. Ако човек не се заглеждаше в детайлите, тези същества приличаха на земните индианци от равнините и в чертите им можеше да се долови по нещо от Седящия Бик и Лудия Кон5. По лицата им се виждаха цветовете на войната, а главите им бяха скрити под шапчици с пера и шлемове от кожа на бизон със забити в нея рога.

Оръжията бяха същите като на хроваките с една разлика — това беше така наречената бола: два кръгли камъка, вързани поотделно за края на ремък от нещавена кожа. И докато Улф се чудеше какво би предприел, ако хвърлят по него бола, той видя, че ги пускат в действие. Злия Нож, Пияната Мечка и Твърде Много Жени се бяха срещнали и се носеха един до друг на двайсетина метра пред преследвачите си. Пияната мечка дори се обърна и изстреля стрела, която се заби в издутия мях под човешкия гръден кош на един от полуконете. Полуконят рухна, преобърна се няколко пъти и остана да лежи неподвижно. Торсът му бе извит под ъгъл, който можеше да се получи само след счупване на гръбначния стълб. Малко странно, ако имаше предвид, че универсалната сглобка между кост и хрущял в мястото, където се съединяваха конското и човешко тяло, следваше да разреши максимална гъвкавост на торса.

Пияната мечка изкрещя и размаха лъка си. Първата жертва бе негова и подвигът му щеше да бъде прославян години наред в съвета на старейшините на племето хровакас.

Ако остане някой, който да им го разкаже, помисли си Улф.

В същия миг небето потъмня от голям брой въртящи се с огромна скорост бола. Подобно на откъснали се самолетни перки, те полетяха към хората. Камъкът на една удари Пияната мечка в главата и го изби от седлото, прекъсвайки победния му възглас. Друга бола се омота около задния крак на коня му и го събори на земята.

Едновременно с другите хроваки Улф изстреля стрела с лъка си. Не можа да разбере улучил ли е, защото беше трудно да се прицели добре от гърба на бясно галопиращ кон. Но четири стрели попаднаха където трябва и четири полуконя останаха на земята. Улф веднага изтегли втора стрела от колчана, забелязвайки в същия миг, че Твърде Много Жени и коня му също са на земята. От гърба на Твърде Много Жени стърчеше стрела.

В следващата секунда бе настигнат и Злия Нож. Вместо да го пронижат, полуконете се разделиха и застанаха от двете му страни.

— Не! — извика Улф. — Не им позволявай да го направят!

Злия Нож обаче не си бе спечелил името просто така. Полуконете може и да се бяха отказали от шанса да го убият, за да могат да го заловят жив за мъченията, но щяха да платят за тази си грешка. Той запрати дългия си нож от Тишкетмоак по конската половина на най-близкия до него полукон. Кентавърът се превъртя във въздуха. Злия Нож извади следващото острие от ножницата и макар в коня му да се бе забило копие, се хвърли върху кентавъра, който бе хвърлил копието.

Улф го мерна за миг под скупчените тела. Беше скочил на гърба на кентавъра, който едва не бе рухнал от силата на удара, но се бе задържал на крака и го бе понесъл. Злия Нож заби ножа си в задната част на човешкия торс. Копитата на кентавъра излетяха във въздуха, опашката му се стрелна над останалата част на групата, последвана от задницата.

Улф помисли, че това е краят на Злия Нож. Но не, по някакво чудо той отново се бе озовал на крака и изненадващо се хвърли на гърба на следващия кентавър. Този път той опря острието върху гърлото на врага си. Явно бе, че заплашва да пререже вените му, ако полуконят откажеше да го отведе в безопасност.

В този миг в гърба му се заби копие. Но той бе съумял да изпълни заплахата си и да пререже гърлото на полуконя, когото бе яхнал.

— Видях това! — извика Кикаха. — Какъв мъж само се оказа Злия Нож! След това, което направи, дори дивите полуконе няма да посмеят да се погаврят с тялото му! Те уважават враговете, които им се опрат, макар че, разбира се, ги изяждат накрая.

Следващият ход на ХингГатаврит бе да се залепят плътно за опашката на колоната хроваки. Те се разделиха на групи и увеличиха скоростта, за да се изравнят с групата от двете страни. Кикаха каза на Улф, че в началото полуконете няма да нападнат в тотална атака хроваките. Щели да се опитат да се позабавляват с враговете си и да дадат на все още неопитните младежи сред редиците си шанс да покажат умения и кураж.

Един полукон на черно-бели точки, втъкнал единствено ястребово перо в лентата на главата си, се откъсна от основната група от лявата им страна. Развъртайки бола с дясната си ръка и стиснал копие в лявата, той препусна под ъгъл към Кикаха. Камъните в края на ремъка се сляха в неясен кръг, който излетя от ръката му. Траекторията на полета им беше насочена надолу — към краката на вражеския кон.

Кикаха отскочи високо и заби върха на своето копие в болата. Ударът бе толкова точно премерен, че острието се заби в средата на ремъка. Кикаха вдигна копието си, а болата се завъртя около него, нави се до края на ремъка и спря. Значителна част от енергията бе поета от дългата дръжка на копието. Самото копие се бе извило в дъга отдясно на Кикаха и едва не бе ударило Улф, който залегна на гърба на коня си. Кикаха едва не загуби копието, което се плъзна в ръката му, понесено от инерцията на болата. Но той бе съумял да го задържи и сега раздруса болата в горния му край.

Обърканият полукон гневно раздруса юмрук и беше готов да атакува Кикаха с копието си. Но в същия миг от редиците на кентаврите се разнесоха викове на одобрение и възхищение. Един от вождовете препусна напред да възпре младежа. Каза му няколко думи и го отпрати засрамен обратно в групата. Вождът беше огромен дорест кентавър, на кепето му имаше много пера, а на ребрата му бяха изписани лентичките на бойни отличия.

— Атакуващия Лъв! — извика Кикаха на английски. — Решил е, че съм достоен за вниманието му!

Той извика нещо на езика на вожда и радостно се изкиска като видя, че тъмната му кожа потъмнява още повече. Атакуващия Лъв изрева нещо в отговор и препусна още по-бързо, за да се изравни с оскърбителя. Копието в дясната му ръка се стрелна към Кикаха, който контрира със своето. Дръжките им се удариха една в друга. Кикаха мигновено откачи от лявата си ръка малкия щит от мамутова кожа. Блокира следващото мушване на копието на вожда със своето и завъртя щита като диск. Той излетя и удари Атакуващия Лъв в долната част на десния преден крак.

Кентавърът се препъна, падна на предните си крака и се хлъзна по тревата. Опита се да се изправи, но разбра, че десният му преден крак е счупен. Яростен рев се разнесе откъм групата. Дузина вождове с шапчици се понесоха с наведени копия към Атакуващия Лъв. Той зачака смъртта си със скръстени ръце, както подобава на един велик воин, победен накрая.

— Предай, че трябва да забавим! — каза Кикаха. Конете не биха могли да издържат на това темпо още дълго… дори сега на устата им вече излиза пяна. Може би ще можем да им спасим живота и да спечелим малко време, ако полуконете решат да кръстят в бой някои от младежите си. Ако не… е, тогава каква е разликата?

— Беше много интересно — обади се Улф. — Ако не се спасим, поне можем да кажем, че не ни е било скучно.

Кикаха се приближи до Улф на разстояние, което му позволи да го плесне по рамото.

— Ти си от моя тип! Радвам се, че се запознахме. Охо! Ето че идва един, който още не е кръстен! И май си е харесал Рисовите Лапи!

Рисовите Лапи — един от шуреите на Кикаха — яздеше начело на колоната хроваки точно пред Улф. Той изкрещя някаква обида към полуконя, който го атакуваше, развъртайки болата, и хвърли копието си. Полуконят забеляза летящото към него оръжие и освободи болата по-рано. Копието го прониза в рамото, но болата въпреки всичко полетя добре и се омота около Рисовите Лапи. Загубил съзнание от удара на единия от камъните, той падна от коня си.

Конете на Кикаха и Улф прескочиха едновременно тялото пред тях. Кикаха мигновено се наклони надясно и прободе Рисовите Лапи.

— Няма да им доставим удоволствието да те измъчват, Рисови Лапи! — извика Кикаха. — А ти ги накара да платят с живот за твоя живот.

Настъпи фазата на индивидуалните схватки. Отново и отново от основната група атакуваха младежи, за които това бе първият бой. Понякога печелеха хората, понякога кентаврите. В края на кошмарния половин час от четиридесетте хроваки бяха останали само двайсет и осем. Когато дойде ред на Улф, срещу него се изправи грамаден воин, въоръжен с бойна тояга, чийто връх бе обкован с железни шипове. Той носеше и малък кръгъл щит, с който се опита да повтори номера на Кикаха. Не успя, защото Улф отклони с върха на копието си летящия към него диск. Това наложи да разкрие защитата си за миг и кентавърът се възползва от тази възможност. Той се втурна в галоп, приближавайки толкова рязко, че Улф не успя да изтегли коня си назад, за да може да действа с копието.

Тоягата беше вдигната високо и от шиповете по върха се отразяваха слънчеви лъчи. Широкото боядисано лице бе разцъфнало в триумфална усмивка. Улф не разполагаше с време да се отклони, а ако опиташе да парира удара с ръка, това щеше да го направи инвалид. Без да мисли, той направи нещо, което изненада както кентавъра, така и него самия. Може би идеята дойде от подвига на Злия Нож. Той се хвърли от коня, гмурна се под тоягата и сграбчи полуконя с ръка през врата. Противникът му изграчи объркано. Двамата се стовариха на земята с удар, който ги остави без дъх.

Улф пръв скочи на крака, надявайки се, че Кикаха бе хванал юздите на коня му, така че да може да го възседне отново. Кикаха наистина го държеше, но не направи нищо, за да се приближи. Всъщност, както хроваките, така и полуконете бяха спрели.

— По бойните правила! — извика Кикаха. — Печели онзи, който пръв вземе тоягата.

Улф и кентавърът, който също се бе изправил на копита, се втурнаха към тоягата, която бе паднала на трийсетина стъпки зад тях. Четирите крака бяха прекалено много срещу два. Кентавърът стигна до тоягата поне десет стъпки пред него. Без да намалява ход, кентавърът наведе човешката си половина и вдигна тоягата. После забави и се извърна толкова бързо, че трябваше да вдигне предните си копита, за да запази равновесие.

Улф не бе забавил ход. Той скъси дистанцията до полуконя и го връхлетя в момента на изправянето му. Някакво копито се стрелна към него, но той го отбягна, стовари тялото си в торса на противника си, увлече го с инерцията си и двамата отново паднаха.

Въпреки удара, този път Улф удържа дясната си ръка през гърлото на кентавъра. Вкопчен по този начин, той не го пусна дори когато съществото пак се изправи на копита. Кентавърът беше изпуснал тоягата и сега се опитваше да надделее над човека с физическата си сила. Лицето му отново се изкриви в тържествуваща усмивка, защото Улф тежеше към седемстотин фунта по-малко. А гърдите и ръцете му бяха много по-яки от тези на Улф.

Улф запъна крака срещу напиращата маса на кентавъра и не отстъпи назад. Захватът около шията му се затегна и изведнъж полуконят установи, че не може да диша.

Тогава той се опита да извади ножа си, но Улф сграбчи китката му с другата си ръка и силно я изви. Китката изпука, кентавърът изкрещя от болка и изпусна ножа.

Рев на изненада се разнесе от редицата на наблюдаващите полуконе. Те не бяха виждали подобна сила в човешко същество досега.

Улф се напрегна, дръпна рязко и свали боричкащия се воин на колене. Левият му юмрук попадна под ребрата и потъна между тях. Полуконят изпусна въздуха си като спукан балон. Улф освободи захвата си, отстъпи крачка и нанесе удар с десния си юмрук в челюстта на полузамаяния си противник. Главата му отскочи назад и кентавърът падна. Преди да се върне в съзнание, черепът му бе разбит със собствената му бойна тояга.

Улф отново се качи на коня си и трите колони потеглиха в лек галоп. За миг полуконете не предприеха нищо срещу враговете си. Вождовете им обсъждаха какво да правят. Но какъвто и да бе планът им, те загубиха шансовете си да го осъществят в следващия момент.

Конницата мина през ниско възвишение и се спусна в широка долчинка. Естественото препятствие беше напълно достатъчно, за да скрие от тях стадото лъвове, които лежаха там. Двайсетте Felix Atrox явно бяха вечеряли снощи с протокамила и бяха твърде сънливи, за да обърнат по-сериозно внимание на шума от препускащи копита. Но когато досадниците се озоваха сред тях, големите котки скочиха в действие. Яростта им бе още по-страшна поради желанието им да защитят своите малки.

Улф и Кикаха се оказаха измежду късметлиите. Макар огромните сенки да скачаха във всички посоки, нито една не се насочи към тях. Само Улф за момент се оказа очи в очи с един от мъжкарите и това му позволи да разгледа в детайли ужасяващите подробности, радвайки се, че срещата приключи само с това. Котката беше с размерите на кон и макар да липсваше гривата на африканския лъв, нищо не липсваше по отношение на величественост и кръвожадност. Лъвът скочи покрай Улф и се хвърли върху най-близкия кентавър, който падна с писък на уста. Челюстите се затвориха около гърлото му и кентавърът умря. Но вместо да разкъса трупа, което би направил при нормални обстоятелства, лъвът скочи върху следващия полукон и го уби със същата лекота.

Настана хаос, в който се чуваше ръмженето на котките, цвиленето на конете, писъците на хора и кентаври. Всеки се спасяваше както може. Битката отпреди минути беше напълно забравена.

На Кикаха, Улф и няколкото хроваки, които бяха имали късмета да се отърват, им бяха необходими само трийсетина секунди, за да се измъкнат от долчинката. Не беше необходимо да смушкват конете си, а по-скоро трябваше да ги възпират, за да не паднат изтощени до смърт.

На значително разстояние зад гърба им оцелелите кентаври също излизаха в поток от оврага. Вместо да се втурнат след хроваките, те се отдалечиха на безопасна дистанция от лъвовете и спряха, за да огледат щетите. Загубите им не бяха особено големи — най-много една дузина жертви — но сблъсъкът сериозно ги бе разтърсил.

— Това ни е шансът! — извика Кикаха. — Ако не стигнем до дърветата преди да са ни настигнали, това ще бъде краят! Този път няма да има индивидуални битки. Сега ще ни атакуват с всичките си сили!

Гората, към която се стремяха, изглеждаше все така далечна. Улф не допускаше, че конят му, колкото и да бе великолепен, би могъл да се добере дотам. Козината му бе плувнала в пот и той дишаше тежко. Но продължаваше да се носи като една машина от прецизно закалени плът и дух, която може да спре само след като сърцето се пръсне.

Полуконете се носеха в галоп и бавно ги настигаха. След няколко минути бегълците щяха да се озоват в обсега на лъковете им. Няколко стрели изсвистяха във въздуха и се забиха в тревата. Кентаврите разбраха, че стрелите им са твърде неточни за тази скорост и неравния терен и спряха да стрелят.

Изведнъж Кикаха изкрещя радостно:

— Продължавайте така! — извика той. — И нека духът на АкджавДимис бъде с вас!

Улф не разбра за какво става дума, преди да вдигне поглед напред. Пред тях, полускрити във високата трева, се виждаха хиляди купчинки пръст. Пред тях клечаха същества, които приличаха на пъстри степни кучета.

В следващия момент хроваките нахлуха в тази колония, следвани по петите от полуконете. Викове на объркване се разнесоха във въздуха, когато коне и кентаври полетяха към земята, стъпили в дупките. Писъци на болка се изтръгваха от гърлата на съществата със счупени крака. Кентаврите зад първата редица се опитаха да спрат внезапно и се изправиха на задни крака, но тези зад тях ги връхлетяха. Само за една минута по границата на коварния участък се образува купчина ритащи и преплетени тела на четирикраки създания. Полуконете, които бяха имали късмета да пристигнат последни, бяха съумели да спрат и наблюдаваха изпадналите в беда техни събратя. После внимателно навлязоха сред тях и прекъснаха мъките им с копията си.

Хроваките, макар да знаеха какво се бе случило зад гърбовете им, не бяха останали да гледат. Продължиха напред, макар и с не такава бясна скорост. Бяха останали десет коня и дванайсет души. Жужащ Като Пчела и Високата Трева яздеха в двойка с тези, чиито коне не си бяха счупили краката.

Кикаха ги погледна и поклати глава. Улф се досещаше какви мисли го вълнуват. Трябваше да нареди на Жужащ Като Пчела и Високата Трева да слязат и продължат пеша. В противен случай не само те, но и приятелите им, които ги бяха качили при себе си, щяха да бъдат застигнати. Тогава Кикаха възкликна:

— По дяволите, не мога да ги изоставя! — и забави ход. Той размени няколко думи с двойките ездачи и върна коня си при Улф: — Ако това е тяхната съдба, такава е и нашата — каза той. — Но ти, Боб, не трябва да оставаш с нас. Твоята лоялност е в друга посока. Няма смисъл да се жертваш за нас и да загубиш Хризеис и рога си.

— Оставам — отговори простичко Улф.

Кикаха се засмя и го плесна по рамото:

— Надявах се, че ще можем да стигнем до гората, но няма да успеем. Ще ни застигнат, когато се изкачим на онзи голям хълм. Лошо! Защото гората остава само на четвърт миля пред нас.

Колонията на прерийните кучета остана зад гърбовете им също така неочаквано, както се бе появила. Хроваките смушкаха конете си отново в галоп. Минута по-късно кентаврите също напуснаха полето и също препуснаха с пълна скорост. Преследваните се понесоха нагоре по хълма и когато го изкачиха, спряха и образуваха кръг.

Улф посочи надолу през равнината към малък поток. Край него растеше гора, но не това бе предизвикало възбудата му. На самия бряг, полускрити сред дърветата, се виждаха бели палатки.

Кикаха се вгледа и каза:

— Това са ценаквите. Смъртни врагове на хората-мечки, но кой не е?

— Идват насам — съобщи очевидното Улф. — Часовите им са ги предупредили.

Той посочи неорганизираната група ездачи, която изскочи от горичката. Бяха с бели коне, носеха бели щитове, бяха украсени с бели пера.

Един от хроваките, като ги видя, подхвана на висока нота протяжна песен. Кикаха му извика. Улф вече достатъчно разбираше езика, за да схване, че му казва да замълчи. Не беше време за смъртна песен — това бе шансът им да измамят полуконете, а след това и ценаквите.

— Смятах да проведем последната битка тук — каза Кикаха. — Но не и сега. Понасяме се към ценаквите, завиваме преди да стигнем до тях и поемаме към гората край реката. Какво ще стане с нас зависи от това, дали враговете ни ще влязат в бой. Ако едната страна се откаже, тогава другите ще ни настигнат. Ако не… Да вървим!

Дюдюкайки оглушително, те забиха пети в ребрата на уморените си коне. Понесоха се надолу по хълма, точно срещу ценаквите. Улф погледна през рамо и се убеди, че полуконете също се спускат на скорост след тях. Кикаха извика, за да надвие тропота:

— Не мисля, че ще ги подминат просто така. Много жени ще оплакват мъжете си тази нощ, но те няма да са сред жените на хората-мечки!

Хроваките се намираха достатъчно близко, за да различат шарките по щитовете на воините ценакви. Бяха черни свастики — символ, който Улф не бе изненадан да срещне тук. Този кръст идваше от дълбокото минало и е бил широко разпространен в Европа. Познавали са го троянци, критяни, римляни, келти, норвежци, индийски будисти и брамини, китайци и навсякъде в предколумбийска Северна Америка. Още по-малко бе изненадан от факта, че атакуващите ги индианци са червенокоси. Кикаха бе казал, че ценаквите обичат да боядисват черните си кичури.

Все още неорганизирани, но вече постегнали редиците си, ценаквите насочиха напред върховете на копията си и нададоха бойния си вик — имитация на писъка на ястреб. Кикаха, който препускаше начело, вдигна ръка, задържа я така за миг и после рязко я спусна, сякаш отсичаше с брадва. Конят му полетя наляво, следван по петите от колоната хора-мечки, сякаш той бе главата, а останалите тялото на змията.

Кикаха бе изчакал до последния възможен миг. Преценката му за време бе безукорна. В мига, в който ценакви и кентаври се сблъскаха и подхванаха бой на живот и смърт, хроваките вече се изтегляха встрани. Стигнаха до горичката, забавиха ход, за да минат между дърветата и храсталаците, после пресякоха реката. Дори и сега Кикаха трябваше да влезе в спор с неколцина смелчаци. Те настояваха да се прокраднат обратно през реката и да нападнат палатките на ценаквите, докато те воюват с полуконете.

— Мен ако питаш — изказа мнението си Улф, — има смисъл да се забавим колкото да си вземем отпочинали коне. Жужащ Като Пчела и Високата Трева не могат да яздят все така по двама на кон.

Кикаха сви рамене и издаде заповед. Нападението отне само пет минути. Хроваките прекосиха обратно реката, изскочиха от горичката и препуснаха с диви крясъци сред палатките. Жени и деца се разпищяха и се изпокриха кой където свари. Някои хроваки искаха не само коне, но и плячка. Кикаха им каза, че ще убие първия, когото хване да краде нещо друго освен лъкове и стрели. Но той самият се пресегна от коня си и дари с дълга целувка една хубава девойка, която отчаяно се съпротивляваше.

— Предай на вашите мъже, че бих те взел в леглото си, за да разбереш колко си нещастна с мъничките им пишки! — каза Кикаха. — Но ни предстоят по-важни дела! — И весело ухилен пусна момичето, което се скри в дома си. Той се забави колкото да се изпикае в котела за готвене в центъра на лагера — смъртна обида! — после нареди на хората си да потеглят.

След две седмици езда стигнаха границата на Дърветата с Многото Сенки. Тук Кикаха пространно се сбогува с хроваките. Всеки един от тях дойде при Улф и полагайки ръце на раменете му, произнесе прощална реч. Сега той беше един от тях. Когато се върнеше, щеше да си вземе къща и жена и щеше да излиза на лов и война с тях. За тях вече беше КвашингДа — Силния. Бе убил за тях, беше надвил полукон, щеше да получи малко мече, за да го отгледа като свое, щеше да бъде благословен от Повелителя, щеше да има свои синове и дъщери и така нататък.

Улф тържествено отговори, че не би могъл да мечтае за по-голяма чест от тази да стане един от хората-мечки. И го каза откровено.

Доста дни по-късно прекосиха Многото Сенки. И двамата загубиха конете си една вечер от нещо, което бе оставило четирипръсти следи, десет пъти по-големи от човешките. Това натъжи Улф и го ядоса, защото се бе привързал силно към своя кон. Искаше да тръгне след ВаГанасит и да отмъсти, но Кикаха ужасено вдигна ръце.

— Радвай се, че ти не си между отвлечените! — възкликна той. — ВаГанасит е покрит със силициеви люспи. Стрелите ти просто ще отскачат от него. Забрави за конете. Ако наистина искаш, някой ден ще се върнем и ще го подгоним. Тези същества могат да бъдат заловени и изпечени на огъня, което с удоволствие бих направил, но нека бъдем практични. Да тръгваме!

Когато стигнаха на другата страна на Многото Сенки, си построиха кану и потеглиха надолу по широката река, която минаваше през много малки и големи езера. Местността беше хълмиста и изпъстрена тук-там със скалисти възвишения. Напомняше на Улф за долчинките на Уисконсин.

— Чудесна земя, но тук живеят племената Чакопевачи и Енуадит.

Тринайсет дни по-късно изоставиха кануто, след като три пъти им се бе наложило да гребат до скъсване, за да избягат на преследващи ги лодки с воини. Движейки се предимно нощем, пресякоха верига от хълмове и се озоваха на брега на огромно езеро. Отново построиха кану и отново поеха по вода. След пет дни гребане стигнаха до основата на монолита Абхархплунта. Започнаха бавно да се изкачват. Опасностите, които ги дебнеха, им бяха познати от изкачването на първия монолит. Когато стигнаха върха му, бяха изразходвали запасите си от стрели и се бяха отървали само с по няколко рани.

— Сигурно сега разбираш защо трафикът между отделните нива е ограничен — каза Кикаха. — На първо място, Повелителя го забранява. Това обаче не би попречило на търсачите на приключения, както и на търговците, да опитат. Между периферията и Драхеланд има няколко хиляди мили джунгла и няколко големи плата. Река Гузирит е само на стотина мили оттук. Потегляме към нея. Трябва да намерим някой, който да ни вземе с лодка.

Направиха си достатъчно стрели. Улф уби някакво животно приличащо на тапир. Месото му миришеше малко необичайно, но напълни стомасите им. Изгаряше от нетърпение да потеглят и нерешителността на Кикаха го дразнеше.

Кикаха вдигна поглед към изумруденото небе и обясни:

— Надявах се някоя от посестримите на Подарж да ни открие и донесе новини. В края на краищата ние просто не знаем в коя посока са поели гуорлите. Те, разбира се, трябва да стигнат до планината, но пътищата са два. Могат да пътуват през цялото време през джунглата — маршрут, който не се слави като особено безопасен. Но могат също да вземат лодка надолу по течението на Гузирит. Това също крие известни опасности, особено за такива лесно забележими типове като гуорлите. А и Хризеис може да донесе много пари някому на пазара на роби.

— Не можем вечно да чакаме да се появи някой орел — възрази Улф.

— Не можем, но няма и да ни се наложи — съгласи се Кикаха. Той посочи с пръст нагоре и Улф видя някаква жълта прашинка. Тя изчезна, но миг по-късно отново се появи. Орелът пикираше надолу свил криле. Не след дълго, забавяйки падането си, птицата плавно се спусна и кацна наблизо.

Фти се представи и веднага съобщи, че носи добри вести. Беше открила гуорлите и момичето на име Хризеис само на четиристотин мили пред тях. Бяха се качили на търговска гемия и плаваха по Гузирит към Земята на Въоръжените.

— Видя ли рога? — попита Кикаха.

— Не — отговори Фти. — Но те без съмнение са го скрили в една от кожените торби, които носят със себе си. Откраднах една, надявайки се рогът да е в нея. Но възнаграждението за стрелата, която едва не прониза крилото ми, бе само торба, пълна с боклуци.

— Гуорлите имат ли лъкове? — изненада се Улф.

— Не. Хората от реката стреляха по мен.

Улф се поинтересува за гарваните и научи, че имало много. Явно Повелителя бе разпоредил на известен брой от съгледвачите си да следят гуорлите отблизо.

— Това не е добре — отбеляза Кикаха. — Ако ни открият, това може да означава само неприятности.

— Те не знаят как изглеждате — успокои ги Фти. — Скрих се, за да подслушам гарваните, докато разговаряха, макар душата ми да жадуваше да ги сграбча и разкъсам. Гуорлите се опитали да ви опишат на Очите на Повелителя. Гарваните търсят сега двама, които пътуват заедно — и двамата високи, единият чернокос, другият кестеняв. Но това е всичко, което знаят, а на подобно описание отговарят мнозина. И все пак гарваните ще търсят двама, които следват гуорлите.

— Ще си боядисам косата и ще си намерим хамшемитски дрехи — реши Кикаха.

Фти заяви, че трябва да тръгва. Оставила своя сестра да продължи наблюдението над гуорлите и била потеглила да докладва на Подарж, когато ги забелязала. Кикаха поблагодари и я помоли да предаде специалните им поздрави на Подарж. Гигантската птица излетя от периферията на това ниво, а двамата навлязоха в джунглата.

— Ще стъпваш леко и ще говориш тихо — предупреди Кикаха. — Тук има тигри. И не само че има, ами джунглата буквално гъмжи от тях. Навърта се също и острочовката. Това е безкрила птица, толкова голяма и свирепа, че дори сестрите на Подарж биха се държали настрана от нея. Веднъж наблюдавах схватка между два тигъра и една острочовка и ще ти кажа, че на тигрите им трябваше съвсем малко време, за да осъзнаят колко добра е идеята да се изпарят колкото може по-бързо.

Но въпреки предупрежденията на Кикаха те видяха малко животни, ако се изключеха пъстроцветните птици, маймуните и различни видове бръмбари с размерите на мишка и мустачки като рогца на главата. Кикаха охарактеризира бръмбарите с една-единствена дума „отровни“. Оттогава Улф внимаваше, когато лягаше да спи, наоколо да няма нито един бръмбар.

Преди да стигнат мястото, към което се бяха отправили, Кикаха потърси едно растение, което нарече губхараш. След еднодневно търсене намери няколко стръка, изчука стеблата им, свари ги и получи в тенджерката възчерна течност. Използва я, за да боядиса косата, брадата и кожата си от главата до краката.

— Ще обясня зелените си очи с това, че уж майка ми е робиня от Тевтония — каза той. — Ето. На теб също няма да ти навреди да изглеждаш малко по-мургав.

След известно време стигнаха до полуразрушен каменен град, основната забележителност на който бяха статуите на клекнали широкоусти идоли. Жителите бяха ниски, слаби и тъмни, заметнати с кафеникави пелерини и препасани с черни набедрени препаски. Мъже и жени ходеха с дълги коси, пригладени с масло, издоено от шарени кози, подскачащи от камък на камък и поскубващи тревичка в процепите между плочите. Този народ — кайдушанг — държеше кобри в малки клетки. Често ги изваждаха, за да им се порадват. Хората дъвчеха диз — растение, което правеше зъбите им черни, погледът им изгарящ, а движенията — забавени.

Кикаха започна да се пазари със старейшините на странен език — х’вайжум, жаргона на поречието. Съумя да изтъргува за дрехи единия бут от приличащото на хипопотам животно, което Улф бе убил. Двамата поставиха на главите си по един зелен и червен тюрбан, украсени с пера на киглибаш; облякоха широки бели ризи без ръкави, вмъкнаха се в тъмнолилави шалварести панталони, пристегнаха ги с пояси, които увиха няколко пъти около кръста си и обуха черни чехли с извити нагоре носове.

Въпреки замаяните си от диза мозъци, старейшините проведоха пазарлъка с вещина. Едва когато Кикаха извади малък сапфир от торбичката си — един от камъните, подарени му от Подарж, те се съгласиха да им продадат два ятагана, чиито ножници бяха украсени с полускъпоценни камъни.

— Надявам се скоро да се появи някой кораб — въздъхна Кикаха. — След като вече знаят, че имам камъни в себе си, те като нищо могат да се опитат да ни прережат гърлата. Съжалявам, Боб, но ще трябва да дежурим през нощта. Тези хора имат навика да изпращат змиите си да им вършат мръсната работа.

Същия ден един търговец се появи с каравелата си иззад завоя на реката. Като забеляза двамата мъже, застанали на прогнилия кей, размахващи белите си кърпички, капитанът заповяда да хвърлят котва и свалят платната.

Улф и Кикаха се качиха на малката лодка, изпратена да ги вземе на „Хрилкуз“. Корабът бе дълъг към четиридесет стъпки, нисък в средата, но с издигната предна и задна палуба, имаше едно минаващо по цялата дължина на кораба платно и кливер. Повечето от моряците бяха от прослойката на хамшемитите, известна като шибакуб. Говореха на език, за чиято фонология и структура Кикаха вече беше разказвал на Улф. А той беше сигурен, че става дума за архаична форма на семитския, изменена от местните наречия.

Капитанът, който се казваше Архюрел, ги поздрави вежливо. Той седеше кръстосал крака върху купчина възглавнички и отпиваше от малка чашка гъсто вино.

Кикаха се представи като Ишнакрубел и разказа внимателно подготвената история на пътуването им. Той и неговият спътник — човек, заклел се да не произнесе нито звук, докато не се върне при обичната си съпруга в далечната земя Шияшту — пътешествали из джунглата няколко години. Търсели митичния загубен град Зикуант.

Капитанът повдигна черните си рунтави вежди и поглади дългата си тъмнокестенява брада. Покани ги да седнат и ги помоли да приемат по чаша ахаштумско вино, докато описват преживелиците си. Очите на Кикаха проблеснаха, той се поусмихна и задълба в детайлите на своя разказ. Улф не го разбираше, но беше сигурен, че неговият приятел се опиянява от дългите си, богато украсени и наситени с приключения лъжи. Надяваше се Кикаха да не се увлече и да не предизвика подозрението на капитана.

Часовете се изнизваха, а вятърът надуваше платната. Каравелата се носеше надолу по течението. Един моряк, облечен само в аленочервена препаска, с бретон спуснат над очите, тихо свиреше на флейта. Поднесоха им храна в златни и сребърни подноси: печена маймуна, пълнена птица, твърд черен хляб и плодово желе. Улф намери хляба за прекалено силно подправен, но въпреки това го изяде.

Слънцето приближаваше онзи край на планината, зад който се скриваше. Капитанът стана. Отведе ги при малък олтар близо до руля, където бе поставен идол от зелен нефрит — Тартартар. Капитанът изпя молитва — основната молитва към Повелителя. После падна на колене пред по-малкия бог на своя народ и изказа почитта си пред него. Един моряк пръсна малко благовонно масло върху миниатюрния огън, тлеещ в малка празнина в скута на Тартартар. Когато пушекът се спусна над кораба, единоверците на капитана също се помолиха. Моряците с друго вероизповедание отправиха частните си молитви по-късно.

По-късно двамата легнаха в средата на кораба върху купчина кожи, дадени им от капитана.

— Нещо не ми харесва този приятел Архюрел — замислено проговори Кикаха. — Казах му, че не сме успели да намерим Зикуант, но че сме се натъкнали на малко съкровище. Нищо особено, но достатъчно, за да можем да живеем скромно без лишения, докато се приберем в Шияшту. Той не поиска да види камъните, макар да му казах, че ще му платя с малък рубин за превоза. Тези хора не обичат да бързат с преговорите — тук е обида да прибързваш с деловата част. Но алчността му може да надделее над гостоприемството, ако помисли, че може да спечели много само като ни пререже гърлата и изхвърли телата ни в реката.

Той поспря за миг. Крясъци на птици се разнасяха над реката. От време на време от тинята по бреговете или в самата река отекваше басовият рев на крокодил.

— Ако е решил да направи нещо, опетняващо честта му, ще го стори през следващите хиляда мили. Това е една сравнително безлюдна отсечка от реката — след нея градовете и поселищата следват доста нагъсто.

Когато на следващия следобед седнаха под навеса, опънат, за да им бъде по-приятно, Кикаха даде обещания рубин на капитана. Камъкът беше огромен и великолепно шлифован. С него Кикаха би могъл да купи от капитана каравелата му заедно с екипажа. Надяваше се, че Архюрел ще бъде предоволен от подаръка — след продажбата на такъв камък, самият той би могъл да не се главоболи за насъщния до края на живота си. След това Кикаха направи онова, което искаше да избегне, но знаеше, че не може. Той извади и останалите камъни: диаманти, сапфири, рубини, гранати, турмалини и топази. Архюрел се усмихна, облиза устни и си игра с камъните в продължение на цели три часа. Накрая се насили да ги върне на собственика им.