Създателят на вселени

Абиру беше толкова изненадан и изплашен, че не можеше да проговори. А когато видя излизащата иззад храстите Хризеис, очите му щяха да изскочат. Преборвайки се със себе си, той си възвърна дар слово и започна да говори. В потвърждение на предположенията на Улф, той разказа, че тръгнал по следите на гуорлите с група наемници. На няколко мили оттук се натъкнал на тях. Или по-скоро те били виновни за това. Засадата, която му били устроили, завършила с избиването или осакатяването на една трета от хамшемитите, без гуорлите да дадат дори една жертва, защото бяха хвърляли ножовете си, скрити зад храстите или от дърветата.

Хамшемитите се разбягали кой накъдето види, надявайки се да се противопоставят успешно по-нататък по пътеката. А след това всички бяха нападнати от орда черни диваци.

— Които скоро ще дойдат тук за теб — допълни Улф. — А какво се случи с Кикаха и фунем Лаксфалк?

— Нищо не мога да кажа за Кикаха. Той не беше с гуорлите. Но еврейският рицар беше.

За миг Улф изпита страстното желание да убие Абиру. Но той не можеше да го направи просто така, а и имаше нужда от отговори на още няколко въпроса. Струваше му се, че в този човек има нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Потеглиха надолу по пътеката. Абиру протестираше, уверявайки го, че този път води към смъртта им, но Улф му нареди да си затваря устата. След няколко минути чуха виковете на биещи се мъже. Прекосиха плитък поток и се озоваха в основата на висок, стръмен хълм.

Хълмът беше толкова каменист, че го покриваше само рядка растителност. Отдолу нагоре се проточваше дългата линия на жертвите от схватката — убити или ранени гуорли, хамшемити, наемниците-шолкин и диваци. Близо до върха на хълма, опрели гръб в една канара, застанали под надвиснал над главите им каменен корниз, трима души отблъскваха напора на негрите. Това бяха един гуорл, един хамшемит и еврейският рицар. Точно когато Улф и Хризеис тръгнаха нагоре, хамшемитът падна пронизан от няколко копия едновременно. Улф каза на Хризеис да се връща. Вместо отговор тя извади една стрела от колчана, нагласи я върху тетивата и я изстреля. Един дивак в тила на атакуващата тълпа падна назад със стрела в гърба.

Улф се усмихна мрачно и извади собствения си лък. Двамата с Хризеис се целеха само в намиращите се най-отзад, надявайки се да убият известен брой, преди другите отпред да забележат какво става. Късметът им продължи до дванайсетия. Тогава един дивак случайно погледна назад и видя как воинът зад него пада убит. Той изкрещя и задърпа стоящите пред него. Те незабавно размахаха копия и се втурнаха надолу по хълма към двамата, оставяйки по-голямата част от ордата да се занимава с гуорла и евреина. Преди да стигнат в полите на хълма, паднаха четирима от тях.

Не след дълго още четирима се изтърколиха със стрели в гърдите си. Останалите шест загубиха част от настървеността си. Те спряха и хвърлиха копията си, но от това разстояние не можеха да засегнат Улф и Хризеис. Без да губят време, опирайки се на опита си, двамата убиха още четирима. Последните двама оцелели се разкрещяха като подивели и хукнаха нагоре към другарите си. След секунди единият падна пронизан в крака.

Гуорлът също бе намерил смъртта си. Фунем Лаксфалк се биеше сам срещу четиридесет. Той имаше леко предимство, защото позицията му не позволяваше да го атакуват повече от двама души едновременно. Издатините на каменната канара и барикадата от трупове пред него, пречеха на ордата да го прегази. Размахвайки кървавия си ятаган, фунем Лаксфалк пееше на висок глас някаква еврейска бойна песен.

Улф и Хризеис се скриха зад две скали и подновиха атаките си в тила. Пет жертви по-късно, те установиха, че колчаните им са празни.

— Издърпай стрели от труповете и ги използвай отново — нареди Улф. — Аз отивам да му помогна.

Той взе едно от многобройните копия, осеяли земята и се затича под ъгъл нагоре по хълма, надявайки се диваците да бъдат достатъчно ангажирани и да не го видят веднага. Когато се изкачи, видя двама диваци, покатерили се на канарата над главата на фунем Лаксфалк. Единственото, което ги спираше да скочат в тила му, бе издаденият прекалено напред каменен корниз. Затова те просто изчакваха момента, когато той щеше да излезе непредпазливо от защитата на прикритието си.

Улф хвърли копието и улучи единия от диваците. Той изкрещя и се хвърли с главата напред върху атакуващата орда. Другият се изправи и се извърна точно навреме за да получи ножа на Улф в корема си. Падна по гръб от канарата.

Улф вдигна един не много голям камък, сложи го върху друг по-голям и се покатери след него. После отново вдигна по-малкия камък, пристъпи към края на канарата, изрева и го хвърли в тълпата под себе си. Всички вдигнаха поглед навреме, за да видят летящия към тях къс скала. Той размаза поне трима и се изтърколи надолу по хълма. При тази гледка оцелелите се разбягаха с крясъци. Може би мислеха, че заедно с Улф са дошли и други. Или, понеже не бяха нищо повече от обикновени диваци, големите загуби ги бяха потресли. Както и да е, гледката на големия брой мъртъвци зад гърба им допринесе за засилването на паниката.

Улф се надяваше, че няма да се върнат. За да подсили ужаса им, той скочи от канарата, вдигна друг камък и го запрати след тях. Камъкът заподскача надолу като вълк, преследващ заек и дори успя да убие още един, преди да се спре в подножието на хълма.

Скрита зад една скала, Хризеис ликвидира още двама от бягащите диваци.

Улф се обърна рицаря и го видя да лежи на земята. Лицето му беше посивяло, а от дупката в гръдния му кош се стичаше струйка кръв.

— Ти! — чу се слабият му глас. — Ти, човеко от другия свят… видя ли ме да се сражавам?

Улф пристъпи напред, за да огледа раната.

— Видях те — отговори той. — Ти се би като един от воините на Джошуа11, приятелю мой. Ти се сражава като никой друг. И уби поне двайсетина.

— Двайсет и пет — поусмихна се с мъка фунем Лаксфалк. — Броих ги.

След това усмивката му стана малко по-широка.

— Ние и двамата малко поукрасяваме истината, както би казал приятелят ни Кикаха. Но не много. Това беше славна битка. Съжалявам само, че бях без броня, че се бих, без до мен да има приятел, че свършвам в едно самотно място, където никой няма да разбере как фунем Лаксфалк е добавил още слава към името си, та макар и срещу сбирщина виещи голи диваци.

— Хората ще научат — успокои го Улф. — Ще дойде ден, когато ще им го разкажа.

— Той не опита да го успокоява. Двамата ясно съзнаваха, че смъртта дебне зад ъгъла.

— Знаеш ли какво стана с Кикаха? — попита Улф.

— А, хитреца. Една нощ се измъкна от оковите си. Опита се да разхлаби и моите, но не успя. След това избяга, но ми обеща, че ще се върне да ме освободи. Знам, че ще го направи, но ще бъде късно.

Улф погледна надолу по склона на хълма. Хризеис се изкачваше към него с няколко окървавени стрели в ръка. Черните се прегрупираха в подножието и оживено разговаряха. От джунглата излязоха други и се присъединиха към тях. Заедно с новодошлите броят им набъбна към четиридесет. Водеше ги мъж, украсен с пера, скрил лицето си зад отвратителна дървена маска. Той завъртя кречетало и заподскача на едно място, опитвайки се да им възвърне куража.

Рицарят попита Улф какво става. Улф му разказа. Евреинът заговори толкова тихо, че Улф трябваше да опре ухо на устните му, за да го чуе: Това беше най-съкровената ми мечта, барон Улф — да вляза един ден в битка заедно с теб самия. О, каква благородна двойка рицари можеше да стане от нас… облечени в броня и размахващи… S’iz kalt12.

Устните се смълчаха и посиняха. Улф се изправи, за да погледне отново развитието на нещата в подножието на хълма. Диваците се изкачваха бавно и се разгръщаха, за да предотвратят всякакви опити за бягство. Улф се хвана на работа, събирайки труповете един върху друг, за да оформи нещо като укрепление. Единствената му надежда бе да направи така, че до него да достигат само по един-двама наведнъж. Може би, ако загубеха много хора, това щеше да ги обезсърчи. Не мислеше, че е много вероятно, защото тези диваци демонстрираха учудваща настойчивост въпреки огромните загуби, които бяха претърпели до момента. Освен това те винаги можеха да се оттеглят и да изчакат в джунглата Улф и Хризеис, докато гладът и жаждата ги изкарат на открито.

Диваците спряха по средата, за да дадат време на заобиколилите отзад да излязат на позиция. Мъжът с дървената маска изкрещя сигнала за атака и всички се втурнаха нагоре. Двамата защитници не помръднаха, докато по камъните около тях не зачаткаха хвърлените копия. Улф стреля два пъти, Хризеис — три пъти. Нито една от стрелите не пропусна целта си.

Тогава Улф изстреля и последната си стрела. Тя удари водача им в маската и го събори назад. В следващата секунда той отново скочи и захвърли маската. И макар че лицето му бе окървавено, поведе втората атака.

От джунглата се разнесе протяжен вик. Диваците спряха като заковани, извърнаха се и в мъртва тишина се вгледаха в зелената стена на джунглата. Викът се повтори някъде зад дърветата.

Неочаквано оттам изскочи мъж с бронзов загар на кожата, облечен само в набедрена препаска от леопардова кожа. В едната си ръка държеше копие, в другата — дълъг извит нож. През едното му рамо му беше намотано ласо, а на другото носеше преметнат лък и колчан, пълен със стрели. От джунглата зад него се изля плътна маса от прегърбени, мускулести маймуни с дълги ръце и остри зъби.

При тази гледка диваците изреваха дружно и се опитаха тичешком да заобиколят хълма. Но от другата страна се появиха още маймуни. Двете озъбени колони се затвориха около черните.

Схватката бе кратка. Няколко маймуни паднаха с копия в коремите си, но повечето диваци малодушно свалиха оръжие и или се опитаха да избягат. Други клекнаха треперещи и парализирани от страх. Само дванайсет успяха да се измъкнат.

Улф се усмихна, а после гръмогласно се засмя и извика на мъжа с леопардовата препаска:

— Интересно как ли те наричат на това ниво?

— Трябва да познаеш от първия път — усмихна се в отговор Кикаха.

Но усмивката му помръкна, когато видя тялото на рицаря.

— Дявол да го вземе! Толкова време ми отне да открия маймуните, а после и вас! Колко добър човек беше този евреин, колко много ми харесваше! По дяволите! Както и да е, бях му обещал, че ако умре, че отнеса костите му в замъка на дедите му, и ще спазя това обещание. Но не точно сега. Има някои неща, за които трябва веднага да се погрижим!

Кикаха извика няколко от маймуните, за да ги представи.

— Както ще забележиш — обърна се той към Улф, — те повече приличат на приятеля ти Ипсевас, отколкото на истински маймуни. Краката им са твърде дълги, а ръцете доста къси. Подобно на Ипсевас и за разлика от човекоподобните маймуни, така образно описани от любимия ми автор в детството, тези пред теб имат мозъка на човек. Мразят Повелителя за всичко, което им е сторил, но не искат само да си отмъстят, а се надяват един ден да си възвърнат истинските тела.

Едва в този момент Улф си спомни за Абиру. Той не се виждаше никакъв. Явно се бе измъкнал, след като Улф бе тръгнал да помага на фунем Лаксфалк.

Същата нощ, седнали на печен елен край огъня, Улф и Хризеис чуха за катаклизмите, разразяващи се в момента в Атлантида. Всичко започнало с новия храм, който Радамантий започнал да строи. Било обявено, че кулата има за цел да прослави Повелителя. Трябвало да се издигне по-високо от всичко останало, сътворено от човешки ръце на планетата. Радамантий впрегнал цялата държава в строежа. Той добавял етаж след етаж, докато не започнало да изглежда като че ли се стреми да докосне самото небе.

Хората започнали да се питат един друг кога ще дойде краят на това начинание. Всички се превърнали в роби с една-единствена задача — да строят. Но никой не смеел да проговори открито, защото войниците на Радамантий убивали всеки, който се противопоставел или откажел да работи. Започнало да се изяснява, че Радамантий имал нещо конкретно наум. Той възнамерявал да издигне кула, през която да щурмува самите небеса: двореца на Повелителя.

— Постройка, висока трийсет хиляди стъпки? — попита скептично Улф.

— Да. Естествено, че това не може да бъде постигнато, още по-малко с технологията, достъпна в Атлантида. Но Радамантий е луд — той наистина смятал, че може да го направи. Може би е натрупал кураж, защото Повелителя не се е появявал от много години и това го е накарало да повярва на слуховете, че си е отишъл. Разбира се, гарваните сигурно са му разказали друго нещо, но той може да е сметнал, че те лъжат, за да се защитят.

Кикаха разказа, че опустошителните бедствия, които сега унищожавали Атлантида, са доказателство, че Повелителя си отмъщава за дързостта на Радамантий. Повелителя явно бе открил тайната на някои от устройствата в двореца.

— Изчезналият Повелител сигурно е взел мерки срещу възможността мощта, върху която е имал контрол, да попадне в ръцете на някой друг. Но новият Повелител сигурно най-сетне бе успял да разбере как да управлява бурите на планетата.

А доказателството бяха мощните урагани, смерчовете, непреставащият дъжд, залял континента. Повелителя сигурно бе решил да заличи всяка следа от живот на това ниво.

Още преди да стигнат до края на джунглата, ги пресрещна вълна от бежанци. Те разказваха ужасяващи истории за ветрове, помели огромни сгради, вдигнали във въздуха хора и коне, за порои, отмили почвата под дърветата и дори отнесли цели хълмове.

Групата им трябваше да се бори с напора на вятъра. Облаци ги обгръщаха, дъждове ги шибаха, светкавици ги заслепяваха.

От време на време дъждовете и светкавиците спираха. Енергията, освободена от Аруор, се изразходваше и трябваше наново да се събере, преди да бъде насочена срещу Атлантида. Тъкмо в тези относително спокойни периоди, тяхната група съумяваше, макар и бавно, да се придвижи напред. Бяха прекосили няколко пълноводни реки, чиито води носеха със себе си следите от разрушението на една цивилизация: къщи, дървета, мебели, колесници, трупове на мъже, жени, деца, кучета, коне, птици и диви животни. Минаваха покрай гори, изтръгнати из корен или съборени от светкавиците. Нямаше долина, която да бе останала ненаводнена. Във въздуха се стелеше задушаваща воня.

Когато преполовиха пътя, облаците започнаха да изтъняват. Отново ги озари слънце, но земята пред тях беше пуста. Само ревът на водата и самотният крясък на птица нарушаваха тази каменна тишина. Още по-нарядко изтръпваха от неочаквания вой на побъркан човек, бродещ сред опустошенията.

И последният облак над главите им се стопи. На триста мили в лишената от хоризонт равнина пред тях блесна с белотата си монолитът, наречен Идакуизорхруз. Столицата Атлантида — или по-скоро онова, което бе останало от нея — се виждаше на сто мили от мястото, където се бяха изправили пред тази величествена гледка. Бяха им необходими двайсет дни, за да стигнат до покрайнините — преминавайки през наводнения и разрушения.

— Вижда ли ни Повелителя сега? — попита Улф.

— Мисля, че може да го направи с телескоп — отговори Кикаха. — Радвам се, че ме попита, защото точно смятах да предложа да продължим да пътуваме само нощем. Но дори и така те пак ще ни забележат — и той посочи гарвана, който прелиташе над тях.

Минавайки през развалините на столицата, те се приближиха до имперския зоопарк. Само няколко клетки бяха останали прави, и в една от тях имаше затворена орлица. На калното дъно се виждаха кости, пера и клюнове. Затворените орли бяха решили проблема с гладната смърт, като се бяха изяли един друг. Единственият оцелял стоеше измършавял, слаб и нещастен на най-високата точка в клетката.

Улф отвори клетката и двамата с Кикаха проведоха разговор с орлицата, която се казваше Армонида. В самото начало Армонида ги бе атакувала, въпреки че едва се движеше. Улф хвърли няколко къса месо и двамата мъже продължиха разказа си. Армонида каза, че са лъжци и преследват някаква човешка — следователно зла цел. Но когато чу до края разказа на Улф и още повече, когато той напомни, че те не са длъжни да я освобождават, тя сякаш започна да вярва. И когато Улф обясни, че има план, който може да му позволи да отмъсти на Повелителя, очите просветнаха с тъмен огън. Идеята да се нападне самия Повелител, при това може би успешно, се оказа по-силна храна от месото. Тя остана при тях през трите следващи дни, хранеше се, събираше сили и запомняше точно какво да каже на Подарж.

— Ти ще имаш щастието да видиш смъртта на Повелителя — увещаваше я Улф — и на всички ви ще бъдат дадени млади и прекрасни женски тела. Но само ако Подарж направи каквото искам от нея.

Армонида се качи на една скала, хвърли се надолу, разпери криле, плясна с тях и бавно започна да се издига. Не след дълго зелените пера се разтвориха в зелената шир. Червената глава се превърна в черна точка, която също се стопи.

Улф и групата му изчакаха падането на нощта под навеса на съборените дървета. Някак неусетно Улф се бе превърнал в истинския водач. До неотдавна Кикаха бе държал юздите в ръцете си, и то с одобрението на всички без изключение. Но нещо бе станало и сега този, който вземаше решенията, бе Улф. Той нямаше обяснение за тази промяна, още повече, че Кикаха изглеждаше все същият жизнен и енергичен младеж. А и поемането на ръководството бе станало без никаква настойчивост от страна на Улф. Сякаш Кикаха беше чакал да дойде моментът, в който Улф ще усвои всичко, което можеше да научи от него. И му бе предал незабелязано диригентската палка.

Вече пътуваха само нощем и почти не виждаха гарвани. Изглежда нямаше нужда от тях из тези места, които се намираха под директното наблюдение на самия Повелител. И освен това кой би се осмелил да навлезе из тези земи, където гневът на Повелителя бе намерил такава катастрофална форма на изява?

Когато пристигнаха при голямата полуразрушена кула на Радамантий, те намериха убежище сред руините. Тук имаше повече от достатъчно метал за успешното провеждане на плана на Улф. Трябваше само да се запасят с достатъчно храна и да прикрият шума от шлосерската работа и огньовете на малките ковачници. Първият проблем намери автоматичното си решение, когато откриха голям склад със зърно и сушено месо. По-голямата част от запасите беше унищожена от пожар, а после и от наводнение, но останалото беше напълно достатъчно, за да им стигне за няколко седмици. Вторият проблем решиха, като продължиха работата в подземни помещения. Прокопаването на тунелите им отне известно време, но това не безпокоеше особено Улф, защото разбираше, че на Армонида ще трябва известно време, за да стигне при Подарж, ако изобщо имаше късмета да го стори. Много неща можеха да се случат по пътя и най-голямата опасност бяха гарваните.

— И какво ще стане, ако тя не успее да стигне? — попита Хризеис.

— Тогава ще измислим нещо друго — отговори Улф. Той погали рога и натисна седемте му бутончета. — Кикаха знае къде се отваря вратата, през която е напуснал двореца. Бихме могли да се върнем през нея. Но би било глупаво. Настоящият Повелител едва ли ще бъде толкова глупав да не остави тежко въоръжена охрана откъм своята страна.

Три седмици изминаха в очакване. Хранителните им припаси намаляха до такава степен, че се наложи да организират ловна експедиция. Това беше опасно дори и през нощта, защото никой не можеше да каже кога ще се появи гарван. Освен това Улф подозираше, че Повелителя разполага с възможността да ги наблюдава и през нощта.

В края на четвъртата седмица Улф реши да не разчита повече на Подарж. Или Армонида не бе стигнала до нея, или Подарж бе отказала да го послуша.

Но същата нощ, докато седеше под прикритието на огромна плоча от извита стомана и съзерцаваше луната, той дочу плясъка на криле. Взря се в тъмнината. Изведнъж видя лунен лъч, който се отразяваше в нещо черно и блестящо и преди да осъзнае какво става, пред него кацна Подарж. Зад нея във въздуха се извиваха други криле и луната от време на време осветяваше ту жълт клюн, ту червена глава.

Улф поведе гостите си по тунелите към голяма зала, осветена от няколко малки огньове. Погледна отново трагично красивото лице на харпията. Но сега, когато тя смяташе, че ще може да нанесе удар по Повелителя, това лице изглеждаше почти щастливо. Свитата беше донесла и храна, така че докато се хранеха, Улф обясни плана си. И докато обсъждаха подробностите, една от маймуните пазачи въведе човек, който дебнел сред развалините. Беше Абиру.

— Това е много лошо за тебе и безкрайно печално за мен — обясни му Улф. — Просто защото не мога да те вържа и да те оставя тук. Ако избягаш и установиш връзка с гарван, Повелителя ще бъде предупреден. Следователно трябва да умреш. Освен ако можеш да ме убедиш в противното.

Абиру се огледа и видя в очите на всички само смърт.

— Добре — проговори той, — ще говоря, но насаме с теб. Защото става дума както за моя, така и за твоя живот.

— Каквото и да кажеш, то може да бъде чуто от всички — отговори Улф. — Така че, говори!

— По-добре постъпи, както той иска — прошепна Кикаха на ухото на Улф.

Улф беше смаян. Всичките му съмнения относно самоличността на Кикаха се събудиха в пълна сила. И двете искания бяха толкова странни, че за миг той просто забрави къде се намира. Стори му се, че плува в пространството, отдалечавайки се от тях.

— Ако никой не възразява, ще го изслушам на четири очи — съгласи се той.

Подарж се намръщи и отвори уста, но преди да каже каквото и да е, Кикаха я изпревари:

— Послушай, Велика, сега е времето, когато трябва да си вярваме. Ти трябва да ни вярваш. Би ли загубила единствения си шанс да отмъстиш и получиш обратно човешкото си тяло? Трябва да вървим заедно към общата ни цел. Ако се противопоставиш, всичко е загубено!

— Не знам каква игра се играе и се чувствам донякъде предадена — отговори Подарж. — Но аз ще постъпя както ме съветваш, Кикаха, защото те познавам и знам, че си истински враг на Повелителя. И все пак не разчитай прекалено дълго на търпението ми.

И тогава Кикаха прошепна нещо още по-странно в ухото на Улф:

— Сега разбрах кой е Абиру. Брадата и боядисаната му кожа ме заблудиха, както и това, че не бях чувал гласа му от двайсет години.

Сърцето на Улф заби по-бързо от неопределена тревога. Той взе ятагана си и последва в една от съседните стаи Абиру, чиито ръце бяха отново завързани на гърба му. И изслуша каквото имаше да му каже.

След един час се върна. На лицето му бе изписано изумление.

— Абиру ще дойде с нас — каза той. — Този човек може да бъде много ценен. Имаме нужда от всеки, който може да ни помогне и който знае нещо полезно.

— Би ли ни обяснил по-подробно — настоя Подарж. Тя седеше с присвити очи и върху лицето бе започнала да се спуска маската на лудост.

— Не, няма да го направя и не мога да го направя — отговори Улф. — Но чувствам по-силно от всеки друг път, че имаме шанс. Ето какво, Подарж, искам да те попитам достатъчно силни ли са орлиците ти? Може би след дългия ви преход тази нощ ще трябва да изчакаме до утре вечер, за да си починат.

Подарж отговори, че всички са готови за предстоящата задача. И тя самата не била склонна да отлага повече.

Улф издаде заповедите си, които бяха предадени от Кикаха на маймуните, тъй като те се подчиняваха само на него. Маймуните изнесоха навън големи кръстачки и въжета, а другите ги последваха.

Под ярката светлина на луната те вдигнаха изработените от тънки железни пръчки здрави решетки. Хората и маймуните се наместиха в приличащите на хамаци люлки под решетките и се пристегнаха с ремъци. Орлите взеха с клюновете си въжетата, прикрепени към четирите края на решетките. Улф даде сигнал за потегляне. Въпреки че не бяха тренирали, всички птици излетяха едновременно и започнаха плавно да се издигат. Въжетата бяха дълги към петдесетина стъпки, за да могат крилатите твари да наберат височина, преди да вдигнат във въздуха решетките и хората.

Улф усети рязко дръпване и се оттласна с крака, за да помогне на своите носачи. Решетката му се наклони и едва не го изсипа. Подарж, която летеше над всички, издаде заповед. Орлите започнаха да изравняват дължините на въжетата и след няколко минути всички решетки бяха в хоризонтално положение.

На Земята този план би бил немислим. Една птица с размера на тези орли вероятно не би могла да излети, ако не се хвърлеше във въздуха от висока скала. Но дори и тогава нейният полет би бил много бавен и тя вероятно би се спуснала обратно на земята. Повелителя обаче бе надарил орлите със здрави мускули.

Издигаха се все по-нагоре и по-нагоре. Белезникавите стени на монолита блестяха под лунната светлина на една миля от тях. Улф стискаше ремъците и се огледа да види как се справят останалите. Хризеис и Кикаха му махнаха с ръка. Абиру не помръдваше. Развалините на кулата на Радамантий се смаляваха под тях. Не се виждаха никакви гарвани. За да се избегне случайната среща с някой гарван, орлите, които не бяха натоварени с транспортни функции, се бяха разпръснали надалеко. Цяла армада се издигаше нагоре. Пляскането на крилете беше толкова силно, че Улф се питаше дали този шум не се разнася твърде далече.

В един момент той обхвана с поглед цялата Атлантида, проснала се под лунната светлина в краката му. Не след дълго видя периферията и част от нивото под нея. Драхеланд се виждаше като полумесец от тъмен диск. Часовете се изнизваха мъчително бавно. Появи се и масивът на Америндия. Градината на Океанос беше много по-ниско от Америндия и толкова тясна, че просто не се забелязваше.

Скоро можеха да виждат едновременно и луната, и слънцето, защото този монолит бе много по-тънък от другите. Но орлите и техният товар оставаха в сянката на Идакуизорхруз. Това нямаше да продължи дълго. Скоро тази страна щеше да се озове под пълния блясък на дневното светило. Всички гарвани във въздуха щяха да могат да ги виждат отдалече. Групата обаче се издигаше плътно покрай монолита, така че евентуалните наблюдатели горе можеха да ги съзрат само ако стояха на самия край.

Накрая, след близо четири часа, точно когато ги осветиха първите лъчи на слънцето, те се издигнаха на нивото на ръба. Под тях се виждаше градината на Повелителя — място с неописуема красота. По-нататък се издигаха кули с формата на минарета. Виждаше се сложната инфраструктура на двореца, който се издигаше на двеста стъпки и според Кикаха обхващаше площ от над триста акра.

Нямаха време да се наслаждават на прекрасната гледка, защото гарваните в градината вече тревожно грачеха. Но стотиците посестрими на Подарж се спуснаха върху тях и започнаха да ги избиват. Други се отправиха към многото прозорци, за да открият Повелителя.

Улф видя как няколко успяха да проникнат вътре, преди да се задейства охранителната система на двореца. Малко по-късно следващите, които се опитаха да сторят същото, изчезнаха в ослепителни пламъци и рязък гръм. Обгорели до кости, те падаха от первазите обратно в градината.

Хората и маймуните бяха спуснати на земята точно пред ромбовидно оформена врата от розов камък, украсена с рубини. Орлите освободиха въжетата и се събраха около Подарж в очакване на разпорежданията.

Улф отвърза въжетата от металните халки на решетката. После я вдигна над главата си. Изтича на няколко крачки пред вратата и хвърли решетката към нея. Едната пръчка мина, а другите две, които бяха прикрепени под прав ъгъл към нея, се заклещиха. Избухва пламък. Оглушителен гръм разкъсваше слуха. Дълги езици концентрирана енергия се стрелнаха към него. Изведнъж над двореца се появи облак дим и святкането престана. Захранващият блок на охранителната система или се бе претоварил, или поне временно бе изчерпил енергията си.

Улф се огледа. Подобна картина се наблюдаваше и по другите входове, защото орлите бяха взели решетките и ги бяха нахвърляли под ъгъл в отворите на прозорците. Той прескочи нажежената локвичка метал от стопената решетка и мина през вратата. Хризеис и Кикаха се приближиха до него. Зад Кикаха пристъпваше ордата на гигантските маймуни, всяка от които носеше в ръка меч или бойна секира.

— Спомняш ли се вече? — попита Кикаха.

— Не всичко, но достатъчно, надявам се — кимна Улф. — Къде е Абиру?

— Подарж и две от маймуните го държат под око. Той може да опита някой номер.

С Улф начело те преминаха през зала, чиито стени бяха украсени с изумителни стенописи. В далечния край се виждаше отвор, преграден в долната си част от ниска вратичка, изработена от орнаментиран синкав метал. Отправиха се към нея, но бяха спрени от гарван, който, спасявайки се от преследващата го орлица, прелетя ниско над главите им.

Гарванът прелетя над вратичката, натъкна се на невидимо силово поле и мигновено се превърна в нарязана на тънки филийки маса от плът, кости и пера. Орлицата пронизително изкрещя при тази гледка и се опита да се отклони, но беше късно. Миг по-късно тя загина по същия начин.

Улф дръпна към себе си лявата половина на вратичката, вместо да я бутне напред, което би било по-естествено.

— Сега е наред — каза той. — Но съм доволен, че гарванът я задейства пръв. Не си спомнях за нея.

За всеки случай мушна меча си в отвора, но тогава си спомни, че клопката се задейства само от жива материя. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че ще си спомни каквото трябва, когато бъде необходимо. Мина през вратата, без да се случи нищо и останалите го последваха.

— Повелителя трябва да се е затворил в залата, където се намира центърът за управление на защитата — обясни той. — Някои защитни механизми се задействат автоматично, но има други, които той може да активира ръчно. Това е вярно, разбира се, само в случай, че е разгадал как се прави, а време за това определено не му е липсвало.

Изминаха цяла миля по коридорите, минавайки през стаи, всяка от които би задържала всеки ценител на красотата с дни. От време на време из двореца се разнасяше писък, оповестяващ, че някаква система се е включила, за да ликвидира поредния неканен гост.

Повече от дузина пъти спираха по желание на самия Улф. Той заставаше намръщен и след известно време на лицето му разцъфваше усмивка. След това преместваше картина под ъгъл, докосваше стенопис в определена точка: окото на човек, рог на бизон в пейзаж от равнините на Америндия, дръжката на меч в ножницата на рицар в сцена от бита на Тевтония. После тръгваше напред.

Накрая повика един от орлите:

— Доведи Подарж и останалите — заповяда той. — Не е нужно повече да рискуват живота си. Аз ще им покажа пътя.

И прошепна на Кикаха:

— Усещането ми за deja vu13 се засилва с всеки изминал момент. Но не си спомням всичко. Само някои детайли.

— Докато става дума за съществени детайли, това е всичко, което ни интересува в момента — каза Кикаха. На лицето му грееше широка усмивка в очакване на сблъсъка. — Сега разбираш защо не опитах да се върна сам. Не че ми липсваше кураж, но нямам знанията.

— Нищо не разбирам — обади се Хризеис.

Улф я притегли към себе си и я притисна.

— Скоро ще разбереш. Ако успеем. Имам да ти казвам много неща, а има и други, за които ти трябва да ми простиш.

В стената пред тях се отвори врата и от нея излезе човек в броня. В ръката му имаше бойна секира, която той размахваше, като че ли бе перце.

— Това не е човек — каза Улф. — Това е един от талосите на Повелителя.

— Робот! — възкликна Кикаха.

— Не точно в смисъла, който влагаш, помисли Улф. Тук не ставаше дума само за стомана, пластмаса и проводници. Половината от създанието се състоеше от протеини14, формирани в биореакторите на Повелителя. Съществото притежаваше воля за самосъхранение, каквато никаква машина не би могла да има. Което беше предимство, но едновременно с това и слабост.

Той се обърна към Кикаха, който заповяда на събралите се зад тях маймуни да се подчиняват на Улф. Дузина от тях пристъпиха напред и едновременно хвърлиха секирите си. Талосът се приведе, но не беше възможно да избегне всичките. Беше ударен с такава сила и точност, че ако не бе брониран, щеше да стане на парчета. Той падна назад, претърколи се и пак се изправи на крака. Докато беше на пода, Улф изтича към него. Нанесе с ятагана си удар непосредствено в основата на шията. Острието се счупи, без да проникне в метала. Но силата на удара отново запрати талоса на пода.

Улф пусна всичките си оръжия, сграбчи талоса през кръста и го повдигна. Мълчаливо, защото нямаше глас-ни струни, съществото ритна назад и протегна ръка да хване Улф. Той обаче го запрати към стената и то се свлече на пода. В мига, когато се опитваше да се изправи отново, Улф заби кинжала си до дръжката в едното му око. Пластмасата, която защитаваше окото, изпука. Острието на кинжала се счупи и Улф полетя назад, запратен от облечения в метал юмрук. Светкавично скочи на крака, сграбчи протегнатия юмрук, изви го и хвърли съществото по гръб. Преди да може да стане, той пак го хвана и отново го вдигна във въздуха. Този път Улф изтича до прозореца и го изхвърли с главата напред.

Фигурата се превъртя няколко пъти и се стовари на плочите четири етажа под тях. За момент остана неподвижна, после се размърда в опит пак да стане. Улф извика на няколко кацнали отвън орли. Те скочиха във въздуха, спуснаха се пикирайки остро към него и го сграбчиха за ръцете. Опитаха се да се издигнат нагоре, но тялото беше тежко и те пак се спуснаха. Все пак можеха да летят с него на няколко инча от земята. Целта им беше ръба на монолита, откъдето щяха да пуснат талоса. Дори неговата броня не би могла да устои на падане от трийсет хиляди стъпки.

Където и да бе скрит Повелителя, той без съмнение беше видял съдбата на първия талос, който беше пуснал. Когато следващата врата се плъзна в стената, оттам излязоха двайсет нови талоса, всеки със секира в ръка. Улф отново даде заповед на маймуните. И те пак хвърлиха своите секири, събаряйки много от съществата. Тогава подобните на горили антропоиди атакуваха. Макар механичната сила на всеки андроид да бе по-голяма, отколкото силата на една маймуна, талосите губеха по численост. Докато една маймуна държеше талоса, борейки се с него, друга хващаше облечената в шлем глава и я завърташе. Металът простенваше под напрежението и механизмите, управляващи движението на шията, се чупеха с пукот. Не след дълго подът се покри с глави, от които се стичаше течност. Други талоси завършиха като първия — вдигнати във въздуха и предавани от ръце на ръце, те биваха изхвърляни през прозорците, а орлите ги отнасяха до края на монолита.

Дори и при тази организация на битката седем маймуни загинаха посечени от секирите или с откъснати глави. Програмираните за самообучение протеинови мозъци на полуавтоматите имитираха успешните действия на своите противници, когато това можеше да им донесе някакво предимство.

Неочаквано в двата края на залата започнаха да се спускат дебели метални плочи, блокирайки както възможността за отстъпление, така и придвижването им напред. Улф беше забравил за тази защита и се сети за нея буквално в секундата, когато металните прегради паднаха. Все пак той успя да бутне един мраморен пиедестал със статуята върху него. Краят на падналата колона остана под ръба на плочата и попречи да затвори процепа напълно. Задвижващите механизми обаче бяха толкова мощни, че плочата започна да си пробива път през камъка. Групата се плъзна по гръб през стесняващия се процеп. Междувременно залата беше започнала да се пълни с вода. И ако се бяха забавили, щяха да се издавят.

Крачейки до глезените във вода, те минаха през поредната зала и стигнаха до ново стълбище. Улф ги спря до прозореца и хвърли през него една от бойните секири. И когато нищо не изгърмя нито присветна, той подаде глава през прозореца и извика Подарж и орлите. След като не бяха успели да минат заради падналите метални прегради, те бяха излезли навън, за да потърсят друг път.

— Намираме се близо до сърцето на двореца и залата, където би трябвало да се намира Повелителя — обясни той. — Всеки коридор оттук нататък е защитен с дузини бойни лазери, инсталирани в стените. Лъчите им образуват плетеница, през която никой не би могъл да се промъкне. — Той поспря за миг и продължи: — Повелителя би могъл да остане там вечно. Енергията за лазерите е практически неизчерпаема, а храна и вода има достатъчно, за да издържи на всякаква обсада. Но има една стара военна аксиома, която казва, че всяка защита, независимо каква е тя, може да бъде пробита от правилна атака.

После се обърна към Кикаха:

— Когато мина през прохода, отварящ се на нивото на Атлантида, ти си оставил полумесеца тук. Помниш ли къде точно?

Кикаха се ухили и каза:

— Ами, да! Заврях го зад една статуя в залата до плувния басейн. Но гуорлите може да са го намерили!

— Тогава ще измисля нещо друго. Да видим сега, ще намерим ли полумесеца.

— И каква е идеята? — попита тихо Кикаха.

Улф обясни, че Аруор трябва да разполага с път за отстъпление от залата с пулта за управление. И доколкото той си спомнял, имало един вграден в пода полумесец и няколко преносими. Всеки от преносимите, когато е поставен в контакт с неподвижния, може да отвори проход към вселената, за която е настроен да влезе в резонанс. Никой от тях не давал достъп до другите нива на планетата в тази вселена. Само рогът бил в състояние да отвори проход между нивата.

— Ясно — замислено изрече Кикаха. — Но каква ни е ползата от полумесеца, дори ако го намерим? Той трябва да бъде съединен с друг, а къде е другият? Както и да е, всеки който би го използвал, ще получи достъп само до Земята.

Улф посочи към гърба си и показа голямата кожена кутия, пристегната с ремък.

— Рогът е в мен.

Те тръгнаха по коридора. Подарж крачеше заедно с тях.

— Какво си решил? — поинтересува се тя, едва сдържайки разкъсващите я емоции.

Улф обясни, че търсят начин да влязат в контролната зала. И допълни, че Подарж трябва да остане тук, за да се поеме нещата в свои ръце, ако възникне критична ситуация. Тя отказа и заяви, че иска да ги държи под око сега, когато се намират толкова близко до Повелителя. И освен това, ако намереха начин да влязат при него, трябваше да вземат и нея. Тя пак напомни на Улф за обещанието да предаде Повелителя, за да се разправи с него, както би пожелала. Той сви рамене и продължи да върви.

Не след дълго намериха стаята, в която Кикаха бе скрил полумесеца. Но статуята беше съборена по време на схватката между гуорли и маймуни. Телата им лежаха разпръснати из стаята. Улф спря изненадан. Той не бе виждал гуорли, откакто бяха влезли в двореца и някак подсъзнателно бе приел, че всички са загинали в схватката с диваците. Оказваше се, че Повелителя не беше изпратил всички по следите на Кикаха.

— Полумесецът го няма! — извика Кикаха.

— Намерили са го преди време или преди малко, когато статуята е била съборена — замислено каза Улф. — Мисля, че се досещам кой може да го е намерил. Виждал ли си скоро Абиру?

Никой не го беше виждал от момента, когато бяха атакували двореца. Харпията, която уж имаше за задача до го държи под око, го бе изгубила от погледа си.

Улф изтича до лабораториите заедно с Кикаха и Подарж, която с полуразтворени криле не ги изоставяше. Улф спря на входа, дишайки тежко.

— Ванакс може вече да е влязъл в контролната зала — обясни той. — Но ако е все още там и работи над полумесеца, най-добре е да влезем тихо и да го изненадаме.

— Ванакс? — изрече с въпросителен тон Подарж.

Улф се изруга наум. Двамата с Кикаха не искаха да разкриват самоличността на Абиру поне още малко. Подарж така страстно ненавиждаше Повелителите, че сигурно би убила всеки от тях на място. А Улф искаше да запази живота му, защото Ванакс — ако не се опитваше да ги измами — би могъл да бъде полезен при завземането на двореца. Улф бе обещал на Ванакс, че ще му бъде разрешено да се прехвърли в друг свят и да опита късмета си там, ако им помогне срещу Аруор. В замяна Ванакс бе обяснил как бе успял да се върне в тази вселена. След като Кикаха (роден на Земята под името Финеган) се бе озовал случайно тук, отнасяйки полумесеца със себе си, Ванакс бе продължил да търси друг полумесец. Усилията му се бяха увенчали с успех не къде да е, а в една забутана заложна къща в Пеория, щата Илинойс. Как се бе озовал там и кой точно от Повелителите го бе загубил на Земята, сигурно никога нямаше да се разбере. Без съмнение, на Земята имаше и други полумесеци, забутани кой знае къде. Обаче полумесецът, който намерил, го извел през проход, откриващ се на нивото на Америндия. Ванакс се бе изкатерил по Таяфаяуд до Хамшем, където бе имал невероятния късмет да плени гуорлите, Хризеис и рога. След това се бе отправил към двореца, надявайки се някак да проникне в него.

— Старата поговорка, че никога не бива да вярваш на Повелител — промърмори на себе си Улф.

— Какво каза? — попита Подарж. — И кой е Ванакс?

Улф изпита облекчение, че името не говори нищо. Обясни, че Абиру имал навика понякога да се представя под това име. Тъй като нямаше желание да отговаря на повече въпроси, а и времето течеше, той влезе в лабораторията. Помещението бе достатъчно високо и широко да побере една дузина големи пътнически самолети. Различните шкафове, пултове и разнообразната техника го правеха да изглежда доста претрупано. На около стотина метра от тях Ванакс стоеше наведен над огромен пулт, натискайки различни бутони и превключватели.

Тримата тихо се приближиха към него. Вече бяха достатъчно близко, за да видят двата полумесеца на пода до конзолата. На широкия екран над главата му се виждаше призрачният образ на трети полумесец.

Неочаквано Ванакс доволно възкликна, а до първия полумесец на екрана се появи и втори. Той завъртя няколко потенциометъра, в резултат на което двата образа се придвижиха един към друг и се сляха в един.

Улф знаеше, че апаратът действа на принципа на честотния резонанс и вече е локализирал полумесеца в пода на контролната зала. Със следващия си ход Ванакс щеше да се опита да промени настройката на двата полумесеца, свързани към апарата, така че честотата им да съвпадне с тази на полумесеца в контролната зала. Оставаше неясно откъде са попаднали в ръцете на Ванакс два полумесеца, но тогава Улф се сети, че вторият е онзи, с който се бе прехвърлил от Земята в Америндия. По някакъв начин в интервала между неговия плен и бягството му той бе успял да вземе този полумесец. Сигурно го бе крил в руините, преди да го залови маймуната пазач.

Ванакс вдигна поглед, видя ги, хвърли поглед към екрана и дръпна двата полумесеца, свързани с проводници към конзолата. Тримата се затичаха към него, но той постави първо единия полумесец на пода, а след това нагласи и другия. Засмя се, направи неприличен жест и стъпи в кръга с кинжал в ръка.

Улф отчаяно извика, защото бяха твърде далече, за да го спрат. В следващия миг се спря и закри с ръка очите си, макар и малко късно, за да се опази от ослепителната светлина, която блесна. Чу виковете и на заслепените Кикаха и Подарж. Миг след това проехтя писъкът на Ванакс и се разнесе миризмата на изгоряла плът.

Без да виждат нищо, те продължиха да вървят напред, докато краката им не докоснаха овъгления труп.

— Какво, по дяволите, стана? — попита Кикаха. — Боже, надявам се, че не сме ослепени завинаги!

— Ванакс мислеше, че се промъква незабелязано през прохода в контролната зала на Аруор — обясни Улф. — Но Аруор беше поставил капан. Сигурно щеше да е достатъчно само да унищожи апарата за пренастройка, но вероятно му е доставило удоволствие да убие този, който би опитал.

Улф остана неподвижен, в очакване да премине временната слепота. Времето течеше, но нямаше какво друго да направи.

Измина доста време, преди да успее да види, че Ванакс лежи по гръб, обгорял и неузнаваем. Двата полумесеца стояха все така на пода и не изглеждаха повредени. След малко Улф ги раздели.

— Той беше предател — тихо каза Улф на Кикаха. — Но ни направи услуга. Аз възнамерявах да опитам същия номер, само че щях да използвам рога за активиране на другия полумесец.

Преструвайки се, че оглежда другите пултове за неприятни изненади, той съумя да се отдалечи заедно с Кикаха извън обсега, в който Подарж можеше да ги чуе.

— Не исках да го правя — прошепна той. — Но се налага. За да принудим Аруор да напусне контролната зала или да го хванем, преди да може да избяга с помощта на полумесеците, трябва да използваме рога.

— Не те разбирам — призна Кикаха.

— Когато строях двореца, вградих експлозив в пластмасовата обвивка на залата. Детонаторът се активира от специална нотна комбинация чрез рога в съчетание с още един малък трик. Не искам обаче да загубя контролната зала. Защото без нея това място ще остане открито за атаките на другите Повелители.

— По-добре го направи — посъветва го Кикаха. — Но не можах да разбера как ще попречим на Аруор да избяга с помощта на полумесеците.

Улф се усмихна и посочи апарата за пренастройка.

— Аруор трябваше да разруши това устройство, вместо да задоволява прищевките на садистичното си въображение. Защото, подобно на всички оръжия, и това е двуостро.

Той включи устройството и на екрана отново се появи образът на полумесец. Улф се премести пред друг апарат и вдигна малкия капак в горната му част. Отдолу се показа пулт за управление, но под превключвателите нямаше никакви надписи. Когато щракна два ключа и натисна един бутон, екранът се изчисти.

— Току-що промених настройката на неговия полумесец — обясни Улф. — Така че, когато реши да го използва в комбинация с някой от другите, ще го очаква много неприятна изненада. Е, не като тази, която уби Ванакс. Но просто няма да активира нито един проход.

— Вие, Повелителите, сте подли, лукави и измамни хора — каза Кикаха. — Но ти ми харесваш.

И излезе от стаята. Само миг по-късно се разнесоха виковете му в коридора. Подарж също бе станала, за да излезе от помещението, но спря и изгледа подозрително Улф. Той се затича. Доволна, че и той тръгва с тях, Подарж се хвърли напред. Улф спря и извади рога от кутията. Мушна пръст в отвора и намери с него малката дупка в наподобяващата паяжина структура. Дръпна леко и извади ефирната маса навън. Завъртя я обратно и я вкара със предния край навътре. После върна рога в кутията и изтича след харпията.

Тя беше при Кикаха, който възбудено обясняваше как сбъркал един дебнеща наоколо орлица с криещ се гуорл. Улф каза, че е време да се върнат при другите. Не им обясни, че бе необходимо рогът да се окаже в непосредствена близост до стените на контролната зала. Когато пристигнаха в салона, през който се влизаше в контролната стая, Улф отвори кутията. Кикаха стоеше зад Подарж, готов да я обезвреди с удар в главата, ако започнеше да създава проблеми. Трудно щяха да се справят с орлите; може би ако хвърлят срещу тях маймуните…

Когато видя рога, Подарж възкликна, но не реагира враждебно. Улф го вдигна до устните си, надявайки се, че помни правилната комбинация. Много неща си бе спомнил след разговора с Ванакс, но и много му се губеха.

Едва го бе поднесъл към устата си, когато се разнесе глас — като че ли идваше от тавана, сякаш проникваше през стените и пода — обгръщаше ги отвсякъде. Говореше на езика на Повелителите, от което Улф изпита облекчение. Подарж не можеше да знае този език.

— Джадауин! Не те познах, докато не те видях с рога! Лицето ти ми се стори познато, но… Трябваше да се сетя! Колко време измина! Всъщност, колко наистина?

— Векове или хилядолетия, зависи как би го измерил. Значи старите врагове отново се срещнаха. Но този път не можеш да избягаш. И ще умреш, както умря Ванакс.

— Защо мислиш така? — изрева гласът на Аруор.

— Ще накарам стените на привидно непревземаемата ти крепост да се разтопят. И ти или ще останеш вътре и ще се опечеш, или ще излезеш навън, за да умреш по друг начин. Не вярвам да останеш вътре.

Изведнъж го обхвана тягостно чувство. Ако Подарж убиеше Аруор, тя нямаше да убие този, който бе виновен за сегашното състояние. Нямаше значение, че Аруор би постъпил по същия начин, ако бе Повелителя на този свят по онова време.

От друга страна, той — Улф, също не бе виновен. Отдавна не беше онзи Джадауин, сътворил сегашния свят, превърнал го в ад за много от съществата, които го населяваха, и отвлякъл толкова хора от Земята. Амнезията му беше почти пълна — тя бе изтрила цялата личност на Джадауин от съзнанието му и бе оставила на нейно място една чиста страница. И от тази празнота се бе появил нов човек — Улф, човек, неспособен да постъпва като Джадауин или като някой от другите Повелители.

И той си беше останал Улф с разликата, че помнеше какъв бе бил. От спомена му се повдигаше, той изпитваше силно раздразнение и беше готов да се опита да поправи нещата по най-добрия начин. Правилно ли бе да започва новия си живот, разрешавайки Аруор да умре по най-ужасен начин като наказание за престъпления, които не бе извършил?

— Джадауин! — отекна отново гласът на Аруор. — Може би си мислиш, че си спечелил. Но аз отново те надиграх! Аз имам още една монета, която да сложа на масата и нейната стойност е много по-висока от онова, което твоят рог би могъл да ми стори!

— За какво става дума? — попита Улф. Имаше мрачното предчувствие, че Аруор не блъфира.

— Монтирах една от бомбите, които донесох със себе си, когато ми отнеха Шифенир. Намира се под двореца и мога да я взривя, когато пожелая, изпращайки в пространството целия връх на монолита. Истина е, че и аз ще умра, но ще взема със себе си и стария си враг! А жена ти и приятелите ти също ще умрат! Помисли за тях!

Улф мислеше за тях. Душата му се гърчеше в агония.

— Какви са условията ти? Знам, че не искаш да умреш. Макар да си толкова презряно същество, че заслужаваш да умреш, ти си готов да останеш вкопчен в безполезния си живот, ако може още десет хиляди години!

— Стига оскърбления! Какъв е изборът ти? Държа пръста си върху бутона — Аруор се позасмя и продължи: — Дори да блъфирам, а това не е така, ти просто не можеш да рискуваш.

Улф се обърна към останалите, които, макар да слушаха без да разбират, усещаха, че се е случило нещо драматично. Обясни им колкото можеше, като пропусна всякакъв намек за връзката между себе си и Повелителите.

Подарж, на чието лице бе застинала класическата маска на пълно объркване и лудост, каза:

— Попитай го какви са условията му. — После допълни: — Когато всичко това свърши, ще трябва да ми обясниш много неща, о, Улф!

Аруор отговори:

— Ти трябва да ми предадеш сребърния рог — това скъпоценно и уникално творение на великия майстор Илмаруолкин. Ще го използвам, за да отворя с него прохода в басейна и ще изляза в Атлантида. Това е всичко, което искам, разбира се, с добавката, че ще обещаеш никой да не ме преследва, докато проходът не се затвори.

Улф помисли няколко секунди. После каза:

— Добре. Сега можеш да излезеш. Кълна се в честта си, че ще ти дам рога и няма да пратя никой след теб, докато проходът не се затвори.

— Излизам — засмя се Аруор.

Улф изчака вратата в края на салона да започне да се отваря. Знаейки, че в този миг Аруор не може да чуе думите му, той се обърна към Подарж:

— Аруор мисли, че може да ни наложи условията си, затова ще бъде непредпазлив. Той ще излезе през прохода в едно място на четиридесет мили оттук, в непосредствена близост до Иквеква — предградие на столицата Атлантида. Това би означавало, че е в ръцете ти, ако нямаше друга резонансна точка на само десет мили от онова място. Тази точка ще се отвори, ако надуе рога и през нея той ще проникне в друга вселена. Ще ти покажа къде се намира другото място, след като Аруор мине през прохода в басейна.

Аруор се приближаваше с уверени крачки. Беше висок, широкоплещест, хубав мъж, с леко къдрава руса коса и сини очи. Той пое рога от ръцете на Улф, поклони се иронично и тръгна през салона. Подарж го гледаше с такава дива омраза, че Улф се изплаши да не скочи веднага върху него.

Аруор мина покрай смълчаните, враждебно гледащи воини, сякаш не бяха нищо повече от мраморни статуи. Улф не го изчака да стигне до басейна, а веднага влезе в контролната зала. Бързият оглед му показа, че Аруор бе монтирал устройство, което щеше да взриви бомбата. Беше си оставил достатъчно време, за да се махне оттук. Въпреки това Улф се изпоти, преди успешно да демонтира устройството. Междувременно Кикаха се бе върнал от басейна, след като се бе уверил, че Аруор изчезва в прохода.

— Замина — обясни той, — но не беше толкова лесно колкото си го бе представял. Цялото място бе наводнено, и то от потопа, който сам ни беше устроил. Наложи се да скочи във водата и да доплува до прохода. И все още плуваше, когато той започна да се затваря.

Улф отведе Подарж в една огромна стая с подробна карта и показа града, край който се отваряше проходът. После отидоха в залата за визуален контрол и показа самия проход отблизо. Подарж гледа картата и екрана цяла минута. След това даде заповед на орлиците си и те я последваха. Дори маймуните се размърдаха неспокойно от смъртната ярост, която гореше в погледите на хищните птици.

Аруор се намираше на четиридесет мили от двореца, но трябваше да пропътува десет мили пешком. Подарж и нейните посестрими скочиха във въздуха от точка 30000 стъпки над него. Те щяха да се спуснат под такъв ъгъл и с такава скорост, каквато пожелаеха. Оформяше се напрегнато състезание между Подарж и Аруор.

Докато чакаше пред екрана, Улф можа най-сетне да премисли някои неща. Ясно беше, че в крайна сметка щеше да каже на Хризеис кой е и как бе станал Улф. Тя щеше да научи, че той бе заминал да посети в тяхната вселена едни приятели — нещо крайно рядко за расата на Повелителите. Фамилията Вернирн се бяха почувствали самотни, въпреки голямата мощ, с която разполагаха и от време на време проявяваха желание да пообщуват с някои от по-старшите. На връщане за своята вселена той бе попаднал в клопка, устроена му от Ванакс — лишен от собственост Повелител. Джадауин бе захвърлен във вселената на Земята, но бе съумял да вземе изненадания Ванакс със себе си. След дива схватка на склона на някакъв хълм Ванакс бе успял да избяга с полумесеца. Какво се бе случило с другия полумесец Улф не знаеше. Но той със сигурност не беше в ръцете на Ванакс.

В този момент го бе поразила амнезията и Джадауин бе загубил цялата си памет — беше се превърнал в бебе, в tabula rasa15. Тогава семейство Улф го бяха осиновили, поставяйки по този начин началото на живота му като землянин.

Улф не знаеше причините за амнезията. Може би се дължеше на удар по главата по време на схватката с Ванакс.

А може и да бе причинена от изпитания ужас да остане завинаги прикован на чужда планета. Повелителите бяха в толкова силна зависимост от наследената технология, че без нея ставаха по-безпомощни и от обикновени хора.

Но загубата на паметта можеше да се дължи и на дългата борба със собствената му съвест. Дълги години, преди да бъде захвърлен в чуждия за него свят, той бе изпитвал неудовлетворение, беше се отвращавал от делата си, бе тъгувал, че е толкова самотен и така несигурен. Нито едно същество не беше по-могъщо от Повелителя, но и никое не беше по-самотно или по-обезпокоено, че всяка минута може да се окаже последна в живота му. Защото другите Повелители крояха планове срещу него и той трябваше да бъде нащрек всеки миг.

Каквато и да бе причината, той се бе превърнал в Улф. Както бе посочил Кикаха, имало афинитет между него, рога и резонансните точки. Съвсем не било случайност, че точно той се бе озовал в точно определен миг в сутерена на онази къща в Аризона, когато Кикаха беше надул рога. Кикаха бе имал своите подозрения, че Улф е обезправен Повелител, лишен от паметта си.

Сега Улф разбираше защо бе научавал тукашните езици с такава лекота. Просто си ги беше спомнял. И влечението, което бе изпитал към Хризеис, се обясняваше с това, че тя бе негова фаворитка измежду всички жени на тази планета. Дори бе мислил да я вземе в двореца и да я направи своя жена.

Тя не можеше да знае кой е той, когато го бе срещнала като Улф, защото никога не бе виждала лицето му. Евтиният номер със заслепяващото сияние бе оставил чертите му скрити. Колкото до гласа му, той винаги бе използвал специално устройство, с което да го усили и измени, макар и само с цел да всели страхопочитание в своите поданици. Дори физическата му сила му не беше нещо естествено, защото бе развил тази мускулатура в собствените си биореактори.

Да, щеше да опита да поправи злото, причинено от арогантността и жестокостта на Джадауин — едно същество, което сега беше само малка част от него. Щеше да изработи нови човешки тела в лабораторията и щеше да вкара в тях мозъците на Подарж и сестрите — на маймуните на Кикаха, на Ипсевас и многото други, които щяха да пожелаят. Щеше да позволи на народа на Атлантида да застрои страната си наново и щеше да се опита да не бъде тиран. И нямаше да се намесва в живота на хората, освен ако не станеше абсолютно наложително.

Кикаха го извика пред екрана. Неясно как Аруор бе намерил кон в онази земя на мъртвите и сега го пришпорваше с всички сили.

— Какъв късмет има този дявол! — простена Кикаха.

— Мисля, че по-скоро дяволът е по петите му — възрази Улф. Аруор погледна назад и започна да налага нещастния кон с пръчка.

— Ще успее! — възкликна Кикаха. — Храмът на Повелителя е само на половин миля пред него!

Улф погледна голямата белокаменна постройка на върха на един висок хълм. В нея се намираше тайната стая, която сам бе използвал като Повелител.

— Не! — поклати той глава.

Подарж вече се спускаше в полезрението на камерата, която предаваше тази картина. Тя падаше с висока скорост, крилете бяха присвити, лицето бе източено напред — едно бяло петно на фона на зеленото небе. Следваха я нейните орлици.

Аруор остана на коня, докато краката на животното не се подгънаха. Той падна на земята, но ловко се претърколи. Подарж се хвърли към него. Аруор се стрелна като заек, спасяващ се от ястреб. Харпията го последва в зигзага му, прецени къде ще отскочи при поредната промяна на посоката и заби нокти в гърба му. Той разпери ръце във въздуха, устните му се отвориха в безмълвното „О“ на писъка, останал нечут от наблюдаващите пред екрана.

Аруор падна под тежестта на Подарж. Орлиците се събраха около тях.