Създателят на вселени

Същата нощ, докато лежаха по гръб на палубата, Кикаха извади пергаментовата карта, която бе взел назаем от капитана. Показа голям завой на реката и почука с пръст върху кръгчето, маркирано със заврънкулка от сричковото хамшемитско писмо.

— Този град е Хотсикш. Изоставен е от строителите си, подобно на града, в който се качихме на тази каравела. Сега е населен от полудиво племе — Уизуарт. Тихо ще избягаме от кораба през нощта, когато пуснем котва там, и ще прекосим тънката ивица земя в завоя на реката. Може би ще наваксаме достатъчно време, за да прехванем гемията с гуорлите. Ако не успеем, пак ще бъдем много пред нашата каравела. Ще се качим на кораба на друг търговец. Или ако не попаднем на такъв, ще купим издълбана лодка с екипаж от уизуартите.

Дванайсет дни по-късно „Хрилкиз“ акостира на масивен, но пропукан кей. Полудиваците се струпаха на издадения навътре каменен език и завикаха към моряците, показвайки им кутии с диз и лабурнум6, пойни птички в дървени клетки, маймуни и диви котки на каишки, артефакти от тайни и загубени в джунглата градове, чанти и кесии, изработени от грапавата кожа на речни рептилии, наметала от кожи на тигри и леопарди. Имаха дори малка острочовка, за която знаеха, че капитанът ще плати колкото поискат и ще я откара на Башишуб — краля на шибакубите. Но основната им стока бяха техните жени. Те се разхождаха напред-назад по кея, облечени в червени и зелени евтини памучни рокли. От време на време бързо разтваряха полите на роклите си и светкавично се загръщаха отново, крещейки безспир цената за една нощ в прегръдките на зажаднелите за женски ласки моряци. Мъжете, по бели тюрбани и фантастично изработени престилки, стояха встрани, дъвчеха диз и се подсмиваха. Всички носеха дълги шест стъпки духала и дълги тънки ножове с извити остриета, запъхнати в сплетените им на възел коси.

Докато капитанът преговаряше с диваците, Кикаха и Улф се промъкваха през руините на града. Изведнъж Улф запита:

— Нали камъните са в теб? Защо не наемем водач и не потеглим веднага? Защо да чакаме да падне нощта?

— Харесва ми стила ти, приятелю — засмя се Кикаха. Окей. Да опитаме.

Намериха един висок, слаб мъж на име Уиуин, който с готовност прие предложението им, особено след като Кикаха му показа един топаз. По тяхно настояване той не каза на жена си къде заминава, а веднага ги поведе навътре в джунглата. Дивакът познаваше пътеките добре и както бе обещал, ги отведе до града на име Кирукшак само за два дни. Тук той поиска още един камък, обещавайки да не разказва никому за тях, ако му дадат премия.

— Не съм ти обещавал нищо допълнително — заяви Кикаха, — но ми харесва предприемчивия ти дух, приятелю. Затова, ето ти още един. Но ако опиташ да си изпросиш и трети… ще те убия!

Уиуин се усмихна, поклони се, взе втория топаз и побягна към джунглата. Кикаха остана загледан след него и промълви:

— Може би все пак трябваше да го убием. В речника на диваците уизуърт не съществува думата „чест“.

Отправиха се към руините. След половин час катерене и търсене на път сред рухналите сгради и купищата земя, те се озоваха в прилежащата към реката част на града. Тук се бяха събрали диваците от племето Долинц — народ от същата езикова група като Уизуърт. Мъжете им имаха дълги, провесени мустаци, а жените си боядисваха горните устни в черно и носеха обеци през носа. С тях бяха и група търговци от земята, която бе дала на говорещите хамшемитски тяхното име. На кея не се виждаше закотвена каравела. Кикаха спря и понечи да се върне сред развалините. Беше закъснял, защото хамшемитите го видяха и му извикаха да се върне.

— А защо да не опитаме със смелост — прошепна Кикаха на Улф. — Ако се развикам, хуквай с всичка сила! Имай предвид, че тези типове са търговци на роби.

Хамшемитите бяха около трийсетина, въоръжени до един с ятагани и кинжали. В допълнение ги съпровождаха към петдесетина войници — високи и широкоплещести мъже, не така набити както хамшемитите, чийто лица и плещи бяха украсени с пищни татуировки. Кикаха обясни, че това са известните наемници от племето Шолкин, които хамшемитите често използвали. Били забележителни бойци с копие, в по-голямата си част планинци, козари, женомразци, вярващи, че жените не са годни за нищо друго, освен да шетат вкъщи, да работят на полето и да раждат деца.

— Не им се давай жив в ръцете — предупреди накрая Кикаха, преди да се усмихне и да поздрави предводителя на хамшемитите. Това беше много висок и мускулест човек на име Абиру. Лицето му би могло да бъде и хубаво, но носът му бе възголям и извит като ятаган. Той отвърна на приветствието на Кикаха съвсем вежливо, но големите му черни очи претеглиха и двамата, сякаш преценяваше колко годна за продан плът има по костите им.

Кикаха му разказа същата история, която бе измислил за Архюрел, в доста съкратен вариант, в който изобщо не ставаше и дума за камъните. Каза, че смятат да изчакат, за да се качат на някой по-голям кораб, който отива към Шияшту. После вежливо се поинтересува как вървят делата на великия Абиру.

(Склонността на Улф към езиците му позволяваше да разбира хамшемитския език, когато се водеше обикновен разговор.)

Абиру отговори, че благодарение на Повелителя и Тартартар, начинанието му досега се увенчава с успех. Освен обикновения материал, този път бил имал късмета да залови и група много странни същества. Както и една жена с невиждана красота! Е, невиждана поне на това ниво.

Сърцето на Улф започна да бие до пръсване. Възможно ли бе това?

Абиру попита дали те биха искали да хвърлят едно око на пленниците му.

Кикаха предупредително погледна Улф, но отговори, че той много би желал да види необикновените същества и фантастично красивата жена. Абиру направи знак на началника на наемниците и му заповяда да го придружи заедно с десетима от неговите хора. Едва сега Улф видя опасността, която Кикаха бе предусещал от самото начало. Знаеше, че трябва да се опитат да избягат, но това можеше и да не се окаже успешно. Наемниците шолкин изглеждаха като хора, навикнали да повалят с копията си бегълците. Освен това той отчаяно желаеше да види Хризеис отново. И понеже Кикаха седеше мирен, Улф реши да не предприема нищо на своя глава. По-опитният Кикаха вероятно най-добре знаеше как да действа.

Без да спира да ги убеждава в прелестите на столицата на Хамшем, Абиру ги поведе по една запустяла улица към стълбището на голяма сграда, украсена с вече изпочупени статуи. Той спря на входа, пред който стояха други десет войници. Още преди да влязат, Улф знаеше, че гуорлите са вътре. През киселата миризма на мръсни човешки тела проникваше и познатата воня на мухлясали плодове.

Залата вътре беше огромна, прохладна и полутъмна. Към стотина мъже и жени плюс трийсетина гуорли клечаха край далечната стена по мръсните плочки на пода. Всички бяха свързани с дълга, тънка желязна верига, прокарана през халките на ярема около шиите им.

Улф потърси с поглед Хризеис. Тя не беше тук.

Отговаряйки на незададения въпрос, Абиру каза:

— Държа девойката отделно. За нея се грижи жена и съм прикрепил отделен пазач. Тя заслужава всичкото внимание, което се полага на един скъпоценен камък.

Улф повече не можеше да се сдържи:

— Бих искал да я видя — помоли той.

Абиру го изгледа втренчено.

— Имаш странен акцент — отбеляза той. — Не каза ли спътникът ти, че също идваш от земята на Шияшту?

После махна с ръка на войниците, които пристъпиха напред и насочиха към тях копията си.

— Няма значение. Ако някога видиш тази жена, това ще стане от края на веригата.

— Ние сме поданици на краля на Хамшем и свободни хора! — избухна възмутено Кикаха. — Нямаш право да постъпваш така с нас! Това ще ти струва главата… след съответните мъчения, разбира се.

Абиру се усмихна:

— Но аз изобщо не възнамерявам да ви връщам в Хамшем. Отиваме в Тевтония, където ще взема добра цена за теб, понеже си силен, макар и бърборко. Но за това ще се погрижим, като ти отрежем езика.

Отнеха им ятаганите заедно с торбата. Смушквани с върховете на копията, двамата се отправиха към края на редицата, непосредствено зад гуорлите и получиха яреми. Абиру изтръска съдържанието на торбата на пода и тихо изруга, като видя купчинката камъни.

— Значи все нещо сте намерили в загубените градове? Колко добре за нас. Почти съм готов — но не съвсем — да се поддам на изкушението да ви пусна в знак на благодарност за това, което ми донесохте.

— Колко покварен може да бъде един човек! — прошепна на английски Кикаха. — Той говори като злодей от посредствен филм. Проклет да е! Ако някога имам шанса, ще му отрежа повече неща, а не само езика.

Доволен от неочакваното си забогатяване, Абиру си тръгна. Улф концентрира вниманието си върху веригата, която ги свързваше. Беше направена от малки звена. Може би щеше да е в състояние да я скъса, ако желязото не се окажеше прекалено висококачествено. Беше си доставял удоволствие на Земята — тайно от всички, разбира се, — като разкъсваше точно такива вериги. Но беше немислимо да опита, преди да е паднала нощта.

Зад гърба му Кикаха прошепна:

— Гуорлите няма да ни познаят в тази маскировка, така че нека оставим нещата така.

— Ами рога? — напомни му Улф.

Кикаха се опита да завърже разговор с близкия до него гуорл на не особено културния диалект на ранния немски език, който се използваше в Тевтония. Едва успя да се предпази от изплюване в лицето. Все пак поговори с единия от войниците шолкин и с няколко роби сред хората. И от тях научи доста неща.

Гуорлите пътували на борда на „Какиржуб“, командван от някой си Раххамен. Отбивайки се в този град, капитанът се запознал с Абиру и го поканил на борда на чаша вино. Същата нощ — нощта преди Улф и Кикаха да стигнат в града — Абиру и войниците му завладели кораба. По време на схватката капитанът и няколко от моряците намерили смъртта си. Останалите били вързани с веригата. Корабът бил изпратен надолу по реката с нов екипаж, който трябвало да го продаде на някакъв речен пират.

Колкото се отнася до рога, никой от екипажа на „Какиржуб“ не беше чувал за него. Войникът също не можеше да каже нищо определено по въпроса. Кикаха каза на Улф, че според него Абиру не е човекът, който ще допусне някой друг да научи за рога. Кой знае, би могъл дори да го познае, защото всички бяха чували за рога на Повелителя. Той се бе превърнал в елемент от общоприетата религия и бе описан в различни религиозни писания.

Така дойде нощта. Появиха се войници с факли и храна за робите. След вечерята в залата останаха двама войници, а навън имаше неизвестен брой часови. Хигиената беше отвратителна, миризмата ставаше непоносима. Абиру очевидно не се отнасяше с необходимото уважение към постулатите на Повелителя. Изглежда, някои от по-религиозните войници шолкин се бяха оплакали, защото в залата влязоха няколко диваци от местните и почистиха. Над всеки роб бе изсипано по ведро вода, а няколко пълни ведра бяха оставени настрана за пиене. Гуорлите завиха, когато водата ги обля и дълго след това се оплакваха и проклинаха. Кикаха отново намери нещо, с което да обогати познанията на Улф и му каза, че гуорлите, също като някои земни пустинни животни, не изпитват нужда да пият вода. Те притежавали способността да окисляват подкожните си мазнини до вода, която организмът им усвоявал вътрешно.

Изгря луната. Робите лежаха на пода или спяха подпрени на стената. Кикаха и Улф се преструваха, че правят същото. Когато луната се премести така, че светлината проникваше през коридора, Улф се обади:

— Ще се опитам да разкъсам веригата. Ако нямам възможност да скъсам и твоята, ще действаме като сиамски близнаци.

— Хайде — прошепна в отговор Кикаха.

Между отделните нашийници имаше към шест стъпки свободна верига. Улф предпазливо се приближи до съседа си по верига, за да разполага с необходимата му дължина. Кикаха пристъпваше заедно с него. Изминаха разделящото ги от гуорла разстояние за около петнайсетина минути, защото не искаха двамата пазачи в залата да осъзнаят, че те се придвижват. Тогава Улф взе веригата с две ръце, обърнат с гръб към пазачите. Опъна и усети, че звената не поддават. Плавното усилие нямаше да свърши работа. Оставаше рязкото опъване. Звената шумно се скъсаха.

Двамата пазачи, които досега разговаряха на висок глас и се заливаха от смях на собствените си шеги, млъкнаха. Улф не смееше да се обърне към тях, за да провери какво става. Вместо това изслуша коментара им относно възможните източници на шума. Явно не се досещаха за истинската причина. Войниците прекараха известно време вдигнали високо факли, разглеждайки тавана. Единият нещо се пошегува, другият се засмя и те възобновиха разговора си.

— Ще опиташ ли и с моята? — попита неспокойно Кикаха.

— Не ми се иска, но иначе ще бъдем като с вързани ръце — отговори Улф.

Наложи се обаче да изчака малко, защото гуорлът, към който беше завързан, се бе разбудил от шума. Той надигна глава и промърмори нещо на езика си, който напомняше стържене на пила в стомана. Улф усети, че започва обилно да се поти. Ако гуорлът станеше или дори само седнеше, движението му щеше да разкрие какво бе станало.

След една тягостна минута на тревожно очакване гуорлът отпусна глава, намести се по-удобно и след малко отново захърка. Улф се поотпусна. Позволи си дори напрегнато да се усмихне, защото действията на гуорла му бяха дали идея.

— Пропълзи към мен, сякаш искаш да се стоплиш до тялото ми — прошепна той.

— Ти шегуваш ли се? — удиви се Кикаха. — Аз се чувствам като в сауна. Но… добре. Ето.

Той внимателно се промъкна така, че главата му се опря в коленете на Улф.

— Когато скъсам веригата, не прави нищо — предупреди го Улф. — Аз имам една идея как да привлечем пазачите при нас, без да обезпокоим останалите навън.

— Надявам се, че няма да сменят караула точно когато започнем да действаме — измърмори Кикаха.

— Моли се на Бога — отвърна Улф. — На земния, искам да кажа.

Улф опъна веригата рязко и с всичка сила. Звената звучно се скъсаха. Този път пазачите спряха да говорят, а гуорлът внезапно се надигна. Улф впи зъби в пръста на крака му. Съществото не извика, но изсумтя и се опита да стане. Един от пазачите му извика да не се изправя и двамата тръгнаха към тях. Гуорлът не разбираше езика, на който му говореха. Но разбираше интонацията и още по-добре разбираше какво означава върхът на копието, насочен към него. Вдигна крака си и започна да го търка, дрезгаво ругаейки Улф.

Светлината от факлите се засили понеже двамата пазачи се приближаваха към тях. Улф изчака още малко и каза:

— Сега!

Двамата с Кикаха се изправиха едновременно очи в очи с изненаданите пазачи. Острието на едно от копията беше в обсега на Улф. Той протегна ръка, плъзна я по дължината му зад върха, стисна здраво и рязко дръпна. Пазачът отвори уста, за да извика, но мигновено я затвори, защото дръжката на копието се стовари в челюстта му.

Кикаха обаче нямаше този късмет. Неговият противник отстъпи и вдигна копието с намерение да го хвърли. Кикаха се хвърли в краката му като ръгбист, хвана ги, превъртя се на пода, без да ги изпуска. Копието отхвръкна и издрънча в стената.

Това сложи край на тишината. Единият пазач се разкрещя. Гуорлът взе оръжието, което бе паднало до него, и го хвърли. Острието му се заби в незащитения врат на пазача и се показа откъм шията.

Кикаха го изтръгна със сила, изтегли и ножа на мъртвия пазач от ножницата и го хвърли в полумрака. Първият шолкин, който има нещастието да влезе, падна с нож, забит до дръжката в слънчевото сплитане. Щом видяха това, другите, които напираха да влязат, се отдръпнаха. Улф взе ножа от другия труп, мушна го в пояса си и попита:

— А сега накъде?

Кикаха изтръгна ножа от тялото на първия шолкин и го избърса в косата му.

— Само не през онази врата. Прекалено много са.

Улф посочи някакъв коридор в далечния край и се затича натам. По пътя взе една от факлите, изпуснати от пазачите. Кикаха взе другата. Коридорът беше полузасипан с отпадъци и мръсотия, което ги накара да продължат нататък, пълзейки на четири крака. След малко се озоваха там, откъдето беше дошъл всичкият този боклук. Луната светеше през дупка в плочите на тавана.

— Те сигурно знаят за това — каза Улф. — Едва ли са чак толкова небрежни. По-добре да продължим нататък.

И едва бяха подминали отвора, когато в него се показаха факли. Двамата изпълзяха колкото могат по-бързо напред, а над главите им се разнесоха оживени гласове. В следващата секунда във въздуха изсвистя копие и се заби в боклука до самия крак на Улф.

— Сега, след като са разбрали, че вече не сме в централната зала, ще ни последват и през входа — напомни Кикаха.

Продължиха нататък, завивайки по коридори, които създаваха впечатлението, че могат да ги изведат в задната част на сградата. Изведнъж подът под краката на Кикаха се размърда. Той се опита да се хвърли напред, но не успя. Единият край на плочата се надигна, другият пропадна и Кикаха полетя надолу в дупката. Той извика и в същото време пусна факлата.

Улф остана да гледа завъртялата се плоча и дупката, която така неочаквано се бе разтворила. В нея не се виждаше никаква светлина, така че или факлата бе изгаснала, или дупката бе толкова дълбока, че пламъкът вече не можеше да се види. Той пропълзя напред и надвеси своята факла през ръба. Шахтата бе поне десет стъпки широка и петдесет дълбока. Беше изкопана в отпадъците. Но нямаше и следа от Кикаха.

Улф го извика по име, дочувайки виковете на войниците шолкин, които пълзяха след тях по коридорите.

Кикаха не се обади. Улф се надвеси колкото можеше по-навътре в шахтата и я огледа още по-внимателно. Размаха факлата, но не можа да види нищо освен падналата долу изгаснала факла.

По дъното се виждаха сенки, сякаш в стените се отваряха тунели за някъде. Може би Кикаха се бе измъкнал през някой от тях…

Гласовете зад него ставаха все по-силни и след малко в далечината присветна факла. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи. Улф се изправи, хвърли горящата си факла от другата страна на зейналата в пода дупка, засили се и скочи. Прелетя във въздуха почти в хоризонтално положение, удари се в отсрещния ръб, който за щастие се оказа от мека влажна пръст и се плъзна напред по лице. Беше в безопасност, макар краката му да стърчаха над дупката.

Взе факлата си, която по някакво чудо все още гореше, и запълзя напред. В края на коридора имаше две отклонения: едното — напълно блокирано от свлякла се земя, другото — частично преградено от голяма плоча гладко издялан камък, лежаща под четиридесет и пет градуса наклон. Жертвайки част от кожата на гръдния си кош и гърба, той се вмъкна между плочата и пода. От другата страна имаше огромна зала, по-голяма дори и от тази, в която бяха затворени робите.

Тук започваше поредица терасовидни площадки, оформени от пропаднали камъни в отсрещния край. Той се изкачи по гигантските стъпала към ъгъла, където се събираха таванът и две от стените. Оттам проникваше лъч лунна светлина, показвайки му къде да търси изхода. Улф изгаси факлата си. Ако войниците обикаляха горе по покрива на сградата, можеха да видят светлината, която се процеждаше през малката дупка. Сгушен под отвора, той остана така известно време, вслушвайки се напрегнато. Ако бяха видели факлата му, щяха да го хванат в мига, когато се подадеше навън, защото тогава щеше да бъде направо безпомощен за няколко секунди. Чуваха се само викове в далечината. Улф знаеше, че няма друг избор и се изтегли през пролуката.

Озова се на върха на купчина боклук, която буквално покриваше задната част на сградата. Долу в краката му светеха факли. Абиру стоеше на светлината им, размахваше юмрук на един от войниците и крещеше.

Улф погледна към онова, върху което бе стъпил, представи си всички камъни и кухини, които се криеха под измамния слой почва и си спомни за шахтата, в която Кикаха бе намерил смъртта си.

Вдигна копието си и прошепна:

— Ave atque vale, Kickaha!7

Искаше му се да бе отнел живота на малко повече войници… още повече му се искаше да си бе разчистил сметките с Абиру, за да отмъсти за Кикаха. Но трябваше да бъде практичен. Хризеис се надяваше на него, а и той не можеше да зареже рога. Но се чувстваше празен и изчерпан, сякаш го бе напуснала част от душата му.

Скри се за през остатъка от нощта в клоните на високо дърво на известно разстояние от града. Планът му бе да проследи търговците на роби, като се възползва от първия удобен шанс да освободи Хризеис и си възвърне рога. Търговците на роби трябваше да потеглят недалече от пътя, край който щеше да дебне — просто защото бе единственият път, извеждащ към Тевтония. Дойде зората, а той все чакаше гладен и жаден. Към обяд вече бе загубил търпение. Беше сигурен, че е невъзможно още да го търсят. Привечер разбра, че не може да продължава така, без да пийне поне глътка вода. Слезе от дървото и се отправи към близкия поток. Нещо изръмжа наблизо и той мигновено се покатери на следващото дърво. Най-вероятно стадо леопарди се бе прокраднало през шубраците и сега лочеше от потока. Когато свършиха и се шмугнаха обратно в храстите, слънцето бе наближило края на монолита.

Върна се обратно при пътеката уверен, че през цялото време бе стоял достатъчно близо до нея, за да не пропусне минаването на голяма група хора. Никой не се появяваше. Същата вечер се върна сред развалините и се приближи до сградата, от която бе избягал. Не видя никого. Убеден, че са потеглили, той тръгна да броди по улиците и след известно време се натъкна на човек, облегнал гръб на едно дърво. Мъжът бе почти в безсъзнание след поетата доза диз, но Улф го събуди, като го плесна няколко пъти по бузите. После го разпита, без да отделя ножа си от гърлото му. Въпреки ограничените си знания по хамшемитски и още по-неразбираемия начин, по който говореше дивакът, те съумяха да се разберат. Абиру и хората му бяха наели гребци долинци и бяха потеглили същата сутрин с три големи бойни канута.

Улф стовари юмрука си в слепоочието на мъжа и отиде на кея. Там нямаше никого, което му даваше възможност да избере каквото си иска. Спря се на една лека лодка с платно и потегли.

Две хиляди мили по-нататък той стигна до границите на Тевтония и цивилизования Хамшем. Следата го бе довела триста мили надолу по течението на реката, а след това във вътрешността на това ниво. Беше се изкачил на някакви си три хиляди стъпки, което бе нищо за човек, преодолял два пъти по трийсет хиляди. Напускайки периферната зона, той се бе озовал в съвсем различна страна. Макар въздухът да не бе по-студен, тук можеше да се види дъб, чинар, бъз, орех, липа. Животните обаче бяха много по-различни. Беше изминал не повече от две мили в полумрака на една дъбова горичка, когато му се наложи да се крие.

Един дракон бавно го подмина, погледна го веднъж, изсъска и продължи. Вписваше се в образа, създаден в западната литература: беше дълъг към четиридесет и висок десет стъпки и бе покрит с големи люспести плочи. Не бълваше огън. Всъщност спря на стотина стъпки от дървото, върху което Улф бе потърсил спасение, и започна да пасе високата трева. Значи, мина през главата на Улф, има няколко вида дракони. Питайки се дали ще може да отличи хищната от тревопасната разновидност, Улф се спусна от дървото. Драконът продължи да дъвче, а стомахът, или стомасите му, издаде познат звук.

Вече не така безгрижно както досега, Улф продължи под гигантските клони на дърветата и пелените мъх, които се спускаха по тях. Заранта на следващия ден го завари да напуска гората. Теренът пред очите му имаше едва доловим наклон. Видимостта бе отлична и той виждаше много мили пред себе си. Отдясно, в дъното на една долчинка, имаше река. На противоположната страна, на самия връх на назъбена скала, се издигаше малък замък. В основата на скалата се виждаше малко село. От комините се издигаше дим и кой знае защо от тази гледка гърлото му се сви. Струваше му се, че би дал всичко за меко легло и чаша кафе с приятелите си. Господи! Колко му липсваха лицата и гласовете на истински човешки същества. По бузите му се изтърколиха няколко сълзи. Избърса ги и продължи по пътя си. Беше взел своето решение и сега трябваше да приема както доброто, така и лошото… както би постъпил и на Земята, от която се бе отрекъл. А този свят, поне засега, не се бе оказал чак толкова лош. Беше свеж, зелен и без телефони, дъски за обяви, хартия и консервени кутии, пръснати навсякъде, без смог и без заплахата от Бомбата. Още много неща можеха да се кажат в негов плюс, независимо от тежкото положение, в което Улф се намираше в момента. А на всичко отгоре той имаше онова, за което много хора биха продали душите си: младост, комбинирана с опита на възрастта.

Само час по-късно се питаше дали ще бъде в състояние да опази този безценен дар. Беше излязъл на тесен черен път и крачеше по него, когато някакъв рицар на кон се зададе иззад завоя на пътя, следван от двама оръженосци. Животното, което яздеше, бе огромно, черно също скрито зад броня. Рицарят беше облечен в черна ризница от мрежа и плочи, която на Улф изглеждаше от типа, използван в Германия през тринайсетия век. Забралото му бе вдигнато, разкривайки мрачно лице с ястребови черти и светлосини очи.

Рицарят дръпна юздите на коня си. Обърна се към Улф на онзи средновековен изискан немски, с който Улф бе свикнал благодарение на Кикаха и на изследванията си на Земята. Езикът, такъв какъвто го бе познавал, се бе променил малко, разбира се, и бе изпъстрен с хамшемитски думи и местни заемки. Но Улф без проблем разбираше по-голямата част от онова, което му бе казано.

— Спри, дръвнико! — извика мъжът. — Какво правиш с този лък?

— О, надявам се това да не подразни ваша августейша светлост — отвърна саркастично Улф. — Аз съм ловец и имам позволително от краля да нося лък.

— Ти си лъжец! Аз лично познавам всеки законен ловец в околността. На мен ми приличаш на сарацин или дори на евреин — толкова си мургав. Хвърли лъка и се предай, защото иначе ще те заколя като свиня, каквато всъщност си!

— Ела и го вземи — процеди кипнал Улф.

Рицарят наклони копието си и жребецът му препусна в галоп.

Улф устоя на импулса да са хвърли настрани или да отстъпи пред блестящото острие. Вместо това изчака до последната възможна частица от секундата и скочи напред. Копието се стрелна надолу, плъзна се на по-малко от инч от кожата му и се заби в земята. Ездачът се издигна в седлото си, подобно на скачач на овчарски скок, и все така вкопчен в копието, описа дъга във въздуха. В края на дъгата се заби в земята със шлема напред и ударът или го беше замаял, или му беше счупил гръбнака, защото остана да лежи, без да помръдва.

Без да губи нито секунда повече, Улф свали скрития в ножница меч на рицаря и го препаса. Конят на мъртвеца — великолепен дорест жребец — се бе върнал, за да застане до трупа на бившия си господар. Улф го яхна и потегли.

Тевтония бе наречена така след завладяването от група от Тевтонския Орден — така наречените Тевтонските рицари при болницата на Дева Мария в Ерусалим. Този орден носеше началото си от Третия кръстоносен поход, макар по-късно да се бе отклонил от първоначалните си цели. През 1229 година der Deutsche Orden бе започнал завладяването на Прусия с намерението да покори балтийските езичници и като подготовка за последващото колонизиране от германите. Една група рицари на ордена бе успяла да проникне на това ниво на планетата или случайно, което не беше в стила на Повелителя, или защото той нарочно им беше оставил отворен проход, или след като ги бе принудил да дойдат тук.

Но каквато и да бе истинската причина, тевтонските рицари бяха покорили аборигените, установявайки порядки, подобни на онези, които бяха оставили на Земята. С течение на времето бяха настъпили някои изменения както поради естествената еволюция на нещата, така и поради волята на Повелителя да моделира всичко според собствените си разбирания. Първоначалното кралство на Великия Маршал се бе разпаднало на няколко независими княжества. Те на свой ред се състояха от практически несвързани едно с друго баронетства, сред които имаше и незаконни.

Друга важна компонента от порядъка на платото, бе държавата на евреите. Основателите бяха проникнали тук практически едновременно с тевтонските рицари. И както в техния случай, не беше съвсем ясно дали бяха дошли случайно, или в резултат от някакъв замисъл на Повелителя. Както и да е, група говорещи еврейски германи се бяха установили в източния край на платото. В началото — обикновени търговци, сега те бяха поставили под контрол местното население. Освен това бяха възприели феодалните рицарски порядки на Тевтонския Орден — вероятно им се бе наложило да го направят, за да оцелеят. Точно тази държава бе имал предвид рицарят, когато бе обвинил Улф, че е евреин.

Мислейки за всичко това, Улф не можа да се сдържи и се засмя. Отново би могло да се приеме за случайност, че германите бяха влезли на ниво, където вече съществуваше архаичният семитския Хамшем, в който техни съвременници щяха да бъдат презрените евреи, но Улф си представяше иронично усмихнатото лице на Повелителя зад този ред на нещата.

Всъщност в Драхеланд нямаше нито християни, нито евреи. Макар и вероизповеданията все още да се идентифицираха с оригиналните си наименования, и двете се бяха изменили. Повелителя бе заел мястото на Яхве и Гот, но за него се говореше под тези имена. Бяха последвали и други деликатни теологически промени в церемонии, ритуали, тайнства и книжнина. Оригиналните религии сигурно биха низвергнали вярващите тук като еретици.

Улф се отправи към фон Елгерс. Не можеше да пътува с бързината, с която му се искаше, защото се налагаше да избягва пътища и селища. След като се бе видял принуден да убие рицаря, той не смееше и да помисли да пресече за по-пряко баронетството на фон Лаврентиус, както бе смятал в началото. Вероятно в този момент го търсеха из цялата страна — хора и кучета сигурно бяха излезли навсякъде. Хълмовете по границата бяха най-прекият път, за който можеше да мечтае.

Два дни по-късно той стигна до точка, откъдето можеше да продължи, без да бъде в територията на фон Лаврентиус. И докато се спускаше по склона на един хълм, той навлезе в завоя на пътя. По-надолу се виждаше пищна морава край поток, от двете страни на който бяха вдигнати два лагера. Около украсените с тесни знамена шатри в центъра на всеки от тях бяха разпънати по-малки палатки, виждаха се разпалени огньове и спънати коне. Повечето от мъжете бяха събрани в две групи. Наблюдаваха своя предводител и неговия противник, които се атакуваха взаимно с насочени напред копия. Миг след като Улф спря вниманието си върху тях, те се сблъскаха в центъра на полето със страховит трясък. Единият от рицарите отхвръкна назад със забито в щита му копие. Другият обаче беше загубил равновесие и след няколко секунди падна, издрънчавайки с бронята си.

Улф се опита да прецени каква бе ситуацията. Не ставаше дума за обикновен турнир. Отсъстваха неизбежните за подобно събитие зрители: селяни, граждани, аристократи в компанията на натруфени жени. Тези хора бяха избрали уединено място край пътя, бяха разпънали палатките си и се бяха възползвали от услугите на всички случайно минаващи, които можеха да им окажат квалифицирана помощ.

Улф продължи надолу по склона. Макар че всички го виждаха, той не мислеше, че те ще проявят голям интерес към един случаен пътник като него. Оказа се прав. Никой не се отправи забързано към него, за да се поинтересува кой е и какво търси тук. Така той се приближи непосредствено до импровизираното бойно поле и незаинтересовано се огледа.

Знамето над шатрата отляво на него изобразяваше Соломоновия печат8 на жълт фон. Ясно бе, че еврейският шампион бе разпънал палатката си там. Под националния флаг се виждаше зелено знаме със сребърна риба и ястреб. В другия лагер имаше няколко държавни и лични знамена. Едно от тях се наби в очите на Улф и го накара да ахне от изненада. На бяло поле се виждаше червена магарешка глава, а под нея имаше ръка, на която всички пръсти без средния бяха свити. Кикаха веднъж му бе разказал за този символ и Улф се бе смял от сърце на идеята.

В следващия миг лицето на Улф потъмня, защото той съобрази, че най-вероятно това знаме се носи от човека, поел грижа за територията на Кикаха, докато той отсъства.

Това го накара да промени намерението си да подмине полесражението. Трябваше сам да се убеди, че онзи, който се бие под този флаг, не е Кикаха, макар да знаеше, че костите на приятеля му гният, зарити в боклука на една шахта сред руините на малък град в джунглата.

Без никой да му извика, той прекоси полето и влезе в западния лагер. Оръженосците и прислугата го изгледаха, но извърнаха поглед, когато той смразяващо ги погледна. Някой прошепна „Еврейско куче!“, но не се разбра кой е, когато се обърна. Продължи покрай редицата коне, привързани за колове, и се доближи до рицаря, който го интересуваше. Той беше облечен в блестяща червена броня, забралото му бе спуснато, а в ръцете си държеше огромно копие, обърнато с върха нагоре, докато чакаше своя ред. На върха на копието бе завързано знамето, на което се виждаха червената магарешка глава и човешката ръка със свитите пръсти.

Улф спря до пръхтящия кон, който запристъпва още по-неспокойно.

— Барон фон Хорстман? — извика той на немски.

Чу се приглушено възклицание и след кратка пауза рицарят вдигна забралото си. Улф едва не се разплака от радост. Вътре в шлема се виждаше жизнерадостно то лице с високата горна устна на Финеган-Кикаха-фон Хорстман.

— Не казвай нищо — предупреди го той. — Не знам как успя да ме намериш, но те уверявам, че съм страшно щастлив. След малко ще ти обърна повече внимание. Искам да кажа, че ще го направя, ако изляза жив от битката. Този фунем Лаксфалк е един доста корав тип.

Тръбите призоваха за началото на боя. Кикаха се отправи с коня си към мястото, посочено от церемониалмайсторите. Свещенослужител в дълго расо, с гладко избръсната глава го благослови, а в другия край един равин говореше нещо на барон фунем Лаксфалк. Шампионът на евреите беше едър мъж в сребърна броня и шлем с формата на рибешка глава. Жребецът му бе яко животно. Отново се разнесе пронизителният зов на тръбите. Двамата съперници се поздравиха с накланяне на копията. За миг Кикаха прихвана копието си с лявата ръка, за да се прекръсти с дясната (той си беше изработил навика стриктно да се придържа към религиозните правила на народа, сред който се намираше в даден момент).

Третият сигнал за начало на боя бе последван от тропота на конете на рицарите и окуражителните възгласи на зрителите. Двамата се срещнаха точно в центъра на полето със същата прецизност, с която копията им намериха центъра на противниковия щит. И двамата паднаха с грохот, който стресна за пореден път този ден птиците по околните дървета. Конете също се претърколиха на земята.

Оръженосците изтичаха на терена, за да вдигнат на крака господарите си и да изтеглят настрани конете, които си бяха счупили вратовете. За миг Улф помисли, че евреинът и Кикаха също са мъртви, защото никой от двамата не помръдваше. Но когато го отнесоха в палатката му, Кикаха се свести. Усмихна се измъчено и проговори със слаб глас:

— Трябваше да провериш как е другият.

— Наред е — отговори Улф след кратък поглед към противниковия стан.

— Лошо! — въздъхна Кикаха. — Надявах се, че няма да може да ни създава повече проблеми. И без това вече ми загуби достатъчно време.

Кикаха заповяда на всички без Улф да напуснат палатката. Хората му се подчиниха неохотно и излязоха, поглеждайки накриво Улф. Кикаха продължи:

— Бях на път за замъка на фон Елгерс, когато минах покрай шатрата на фунем Лаксфалк. Ако бях сам щях да се изсекна на предизвикателството му и да продължа безгрижно. Но около него имаше и други тевтонци, а трябваше да мисля и за впечатлението, което ще оставя у моите хора. Не можех да си позволя да ми излезе името на страхливец — собствените ми хора щяха да ме замерят с развалени зелки и щеше да се наложи да се бия с всеки рицар тук, за да докажа смелостта си. Сметнах, че няма да ми отнеме много време да докажа на евреина кой е по-добрият от двамата и да продължа след това по пътя си… Нещата обаче не потръгнаха както трябва. Церемониалмайсторите ме включиха под номер три. Това означаваше, че трябва да се бия с трима души в продължение на три дни, преди да дойде часът на истината. Протестирах, но безполезно. Оставаше ми само да ругая наум и да си гриза ноктите. Е, ти видя втория ми сблъсък с фунем Лаксфалк. За твое сведение ще ти кажа, че и първия път нещата се развиха по същия начин. Но дори и така, постигнах много повече, отколкото всички останали. Те са извън играта, защото евреинът победи всички преди мен. Ще уточня, че той уби двама и осакати за цял живот трети.

Докато слушаше разказа на Кикаха, Улф му сваляше бронята. Изведнъж Кикаха се изправи, простена, примижа от болка и попита:

— Ей, а как по дяволите се озова ти тук?

— По-голямата част от пътя се придвижвах пешком. Но аз мислех, че ти си мъртъв.

— Нали знаеш: „Слуховете за моята смърт са силно преувеличени“. Когато пропаднах в онази шахта, някъде по средата закачих с тялото си издаден навътре засъхнал боклук. Той се отчупи и в последвалото срутване се приземих полупогребан на дъното. Не бях загубил съзнание, а и отпадъците само частично покриваха лицето ми, така че не бях заплашен от задушаване. Останах да лежа неподвижно, защото наемниците гледаха през дупката отгоре. Те дори хвърлиха копие, което се заби на косъм от мен… След около два часа започнах да си пробивам път нагоре. Казвам ти, няма да забравя това пълзене! Боклуците непрекъснато се сриваха обратно и аз все се плъзгах надолу. Отне ми сигурно десет часа, но накрая успях. Казвай сега как се озова тук?

Улф му разказа. Кикаха го изслуша, намръщи се и заяви:

— Значи прав бях в предположението си, че Абиру ще мине през фон Елгерс по пътя си. Виж какво, трябва да се измитаме оттук колкото можем по-бързо. Какво ще кажеш да си опиташ ти късмета с големия евреин?

Улф възрази, изтъквайки, че не знае нищо за тънкостите на рицарските дуели и че тези неща се учат цял живот. Кикаха отхвърли съмненията му:

— Прав си, ако трябваше да кръстосаш копие с неговото. Но ние ще го предизвикаме на бой с мечове, и то без щитове. Сам разбираш, че при боя с мечове се иска главно сила, а това е нещо, с което ти поне разполагаш!

— Аз не съм рицар. Нали останалите тук ме видяха да се примъквам като най-обикновен скитник.

— Глупости! Да не мислиш, че тези благородници не се шляят маскирани през цялото време? Ще им кажа, че си сарацин и обикновен хамшемитски езичник, но че си също и мой добър приятел, когото съм спасил от дракон. Ще ги забаламосам, повярвай! А, измислих го! Ти си Сарацина Улф — има един голям рицар с това име. Пътувал си под прикритие с надеждата да ме намериш и да ми се отблагодариш за това, че съм те спасил от дракон. Аз съм пострадал доста за нова схватка с фунем Лаксфалк, което изобщо не е лъжа — така съм натъртен, че не мога да помръдна — затова ти поемаш ръкавицата на предизвикателството от мое име.

Улф се поинтересува по какъв начин би могъл да мотивира нежеланието си за схватка с копия.

— Ще им разкажа някаква история — успокои го Кикаха. — Да кажем например, че един крадлив рицар ти е отмъкнал копието и ти си се заклел никога повече да не се биеш с копие, докато не си върнеш откраднатото. Това ще им прозвучи убедително. Тези хора винаги са под някаква странна клетва. Няма да повярваш — все едно, че са станали от кръглата маса на крал Артур. Подобни рицари никога не са съществували на Земята, но Повелителя сигурно е искал да се държат така, сякаш идват от Кемелот9. Той е романтик, каквото и да се говори за него.

Улф каза, че не изпитва особен ентусиазъм, но ако това ще им помогне да отидат по-бързо до фон Елгерс, е готов да направи всичко. Бронята на Кикаха не беше достатъчно голяма за Улф, така че бе донесена бронята на еврейския рицар, който Кикаха бе убил предния ден. Оръженосците му нахлузиха защитно покритие от сини плочки и плетена мрежа и му помогнаха да стигне до коня си. Това бе разкошна кобила, също принадлежала на убития от Кикаха рицар — ойф Ройтфелдц. Улф съумя да я възседне по-леко, отколкото бе очаквал. Струваше му се, че бронята е толкова тежка, че ще може да се качи в седлото само с помощта на кран. Кикаха му каза, че едно време това може и да е било истина, но че сега рицарите са се върнали пак към по-малкото плочи и повечето плетена ризница.

Пратеникът на евреина дойде да заяви, че фунем Лаксфалк е приел предизвикателството, въпреки липсата на поръчители за Сарацина Улф. Речта беше само една формалност. Еврейският шампион и за миг не си помисли, че е възможно да подмине предизвикателство.

— Честта тук стои над всичко — обясни Кикаха на Улф. Съумял все пак да изкуцука навън от палатката си, той даваше последни наставления на своя приятел. — Боже, човече, да знаеш колко се радвам, че се появи тук. Не бих могъл да понеса още едно падане, а просто не смея да се откажа.

Тръбите изсвириха. Кобилата и жребецът се понесоха в насрещен галоп. Разминаха се на максимална ско рост, докато ездачите размахваха мечовете си. Остриетата издрънчаха едно в друго и Улф усети парализираща болка да пронизва цялата му ръка. Но когато обърна коня си, той видя, че мечът на неговия противник лежи на земята. Евреинът бързо слизаше от коня си, за да стигне до оръжието си, преди Улф да успее да му попречи. В бързината се подхлъзна и се просна по лице на земята.

Улф смушка кобилата и демонстративно бавно слезе, за да даде на своя противник време да се възстанови. Одобрителни възгласи се разнесоха и по двата лагера при този очевидно благороден жест. Правилата позволяваха на Улф да остане в седлото и да насече на парчета фунем Лаксфалк, без да му даде и шанс да припари до изпуснатото оръжие.

Те се изправиха очи в очи. Евреинът вдигна забралото си и в отвора на шлема се показа симпатично лице. Имаше гъсти мустаци и светлосини очи. Той се обърна към Улф:

— Може ли да видя лицето ти, благороднико? Ти си истински рицар, за да не се възползваш от предимството си.

Улф вдигна собственото си забрало за няколко секунди. После двамата се приближиха един към друг и отново кръстосаха мечове. И за втори път ударът на Улф беше толкова страхотен, че откъсна меча от захвата на противника.

Фунем Лаксфалк пак вдигна забралото си, този път с лявата ръка.

— Не мога да използвам дясната си ръка — обясни той. — Ще ми разрешиш ли да се бия с лявата?

Улф го поздрави с вдигане на меча и направи крачка назад. Противникът му хвана здраво дългата дръжка, пристъпи напред и нанесе страничен разсичащ удар с всички сили. И пак ответният удар на Улф накара пръстите му да изпуснат меча.

За трети път фунем Лаксфалк вдигна забралото на шлема си.

— Ти си шампион, какъвто никога не съм срещал. Мразя да го призная, но ти ме победи. А това е нещо, което не съм и помислял, че ще ми се наложи да изрека някога. Силен си като самия Повелител.

— Можеш да запазиш живота си, честта си, бронята си и коня си — отговори Улф. — Единственото, което искам, е двамата с приятеля ми фон Хорстман да продължим по пътя си без други предизвикателства. Имаме уговорена среща, на която трябва да отидем.

Евреинът отговори, че така и ще стане. Улф се върна в своя лагер, където бе посрещнат с бурен възторг, даже и от онези, които го бяха смятали за хамшемитско куче.

Подсмихвайки се, Кикаха нареди лагерът да бъде вдигнат. Улф попита дали не биха стигнали по-бързо, ако не се занимават с тези неща.

— Разбира се — съгласи се Кикаха, — но това тук не е прието. — О-о-х, добре, прав си. Ще ги изпратя да се приберат. А ние ще свалим тези кошмарни плочи.

Но не бяха изминали голямо разстояние, когато чуха тропот на копита по пътя. Зад тях се носеше фунем Лаксфалк, също без броня. Спряха и го изчакаха да ги настигне.

— Благородни рицари — обърна се той усмихнат. — Знам, че сте потеглили с мисия. Ще бъде ли твърде много, ако ви помоля да ми позволите да се присъединя към вас? За мен това би било особена чест. Освен това, чувствам, че само като ви служа, мога да залича петното от поражението си.

Кикаха погледна Улф и каза:

— От теб зависи. Но стилът му ми харесва.

— Ще дадеш ли дума, че ще ни помагаш във всичко, с което сме се захванали? Естествено, само докато мислиш, че това не уронва честта ти. Винаги можеш да поискаш да бъдеш освободен от клетвата си, но трябва да се закълнеш във всичко свято за теб, че никога няма да помагаш на нашите врагове.

— Кълна се в божията кръв и брадата на Мойсей!

Същата нощ, докато се приготвяха за нощувка край един ручей, Кикаха каза:

— Има един проблем, който присъствието на фунем Лаксфалк може да усложни. Ще трябва да измиеш боята от кожата си, а също ще трябва да се простиш и с брадата си. В противен случай Абиру ще те познае, ако се натъкнем на него.

— Едната лъжа винаги води до следваща — отговори Улф. — Е, добре, кажи му, че съм малкият син на един барон, който ме е изритал от дома заради лъжливите обвинения на ревнивия ми брат. Оттогава пътувам, представяйки се за сарацин. Но възнамерявам да се върна в бащиния замък — баща ми вече е покойник — и да предизвикам брат си на дуел.

— Страхотно! Ти направо си втори Кикаха! А какво ще му кажем, когато научи за Хризеис и рога?

— Ще измислим нещо. Или ще му признаем, че участва в заговор за свалянето на Повелителя.

Рано следващата сутрин потеглиха и не спряха докато не стигнаха до селото Етцелбранд. Тук Кикаха купи някакви химикали от местния магьосник и направи необходимите приготовления за измиването на боята. Напуснаха селцето и не след дълго спряха край един поток. Фунем Лаксфалк наблюдаваше действията им първоначално с нескриван интерес, после с изумление, и накрая направо с подозрение, когато първо брадата, а после и тъмният тен на кожата на Улф изчезнаха.

— Господи в небесата! Изглеждаше като хамшемит, а сега би могъл да бъдеш евреин.

Кикаха се намеси и в продължение на три часа разказа с най-големи подробности историята на Улф. След изчистването на пикантните детайли, оказваше се, че Улф е незаконороден син на еврейска благородничка и тевтонски рицар. Този рицар — Робърт фон Волфрам — бил отседнал в еврейски замък, след като се покрил със слава по време на рицарски турнир. Там се влюбил в девойката. Когато потеглил, заклевайки се да се върне, след като приключи мисията си, Ривке останала да го чака бременна. Но фон Волфрам бил убит и момичето трябвало да роди малкия Робърт в срам. Баща я изхвърлил от дома и я заточил в едно малко селце в Хамшем, където тя трябвало да остане завинаги. Момичето умряло по време на раждането на малкия Робърт, но една вярна стара прислужница му разкрила след време тайната на неговия произход. Младият незаконороден син се заклел, че когато стане пълнолетен, ще отиде в замъка на баща си и ще потърси правата си на наследник. Бащата на Ривке бил умрял, но замъкът се намирал в ръцете на неговия брат — зъл старец. Робърт възнамерявал да си възвърне баронетството със сила, ако брат му не се откаже сам от него.

В края на разказа фунем Лаксфалк бършеше сълзите от очите си. Разчувстван той заяви:

— Ще яздя до теб, Робърт, и ще ти помогна в борбата ти срещу твоя брат. Само така ще мога да изкупя поражението си.

По-късно Улф сгълча Кикаха, че бе измислил толкова фантастична история и най-вече затова, че я бе разказал в такива подробности, че би могла да рухне при първия въпрос. Освен това в намеренията му не влизаше да лъже такъв човек като рицаря евреин.

— Глупости! Ти не можеш да му кажеш цялата истина, а е много по-лесно да измислиш една голяма лъжа, отколкото да сглобяваш полуистини! Не виждаш ли какво удоволствие му доставихме? Не забравяй, че аз, Кикаха, съм кикаха — мошеникът, създателят на фантазии и на реалности. Аз съм човекът, за когото няма граници. Аз се превъплъщавам от един в друг. Когато изглежда, че съм убит, аз отново изниквам — жив, подсмихващ се, готов да отговоря на удара! Аз съм по-бърз от хората, които са по-силни и съм по-силен от по-бързите от мен! Може и да ценя малко неща в живота, но верността ми към тях е непоклатима! Където и да се появя, аз ставам любимец на жените и нямаш представа колко сълзи са били пролети, когато потегля в нощта като призрак! Но и сълзите не могат да ме задържат, така както не могат и оковите! Изчезвам и малко са онези, които биха могли да кажат къде ще се появя отново! Аз съм стършелът на Повелителя — той не може да заспи нощем, защото се изплъзвам на Очите му — гарваните, и на ловците му — гуорлите!

Кикаха спря и гръмогласно се изсмя. Улф не се сдържа и се усмихна в отговор. Начинът, по който Кикаха бе произнесъл тази реч, показваше, че се надсмива над себе си. Но се виждаше, че и донякъде си вярва. Защо ли пък не? Онова, което каза, не можеше да се нарече чиста проба преувеличение.

Последната мисъл събуди едно подозрение в главата на Улф, което го накара да се намръщи. Беше ли възможно Кикаха да е самият Повелител, представящ се за друг? Може би да тича едновременно със заека и хрътката за него бе най-силната тръпка. Какво по-добро забавление за Повелителя — за един мъж, който търси нещо ново, с което да прогони скуката? Имаше прекалено много необяснени неща в този човек.

Улф изгледа внимателно Кикаха, търсейки някакъв ключ към загадката, и усети, че съмненията му се разсейват. Това весело лице не можеше да служи като маска за омразното студенокръвно същество, за което човешкият живот не бе нищо друго освен една играчка. А и в речта му съвсем отчетливо се долавяше хожърския акцент. Би ли било по силите на Повелителя да овладее дори това?

Че защо не? Кикаха не криеше, че владееше перфектно много чужди езици и диалекти.

Такива мисли се въртяха в главата на Улф, докато яздеха през този дълъг следобед. Но вечерята и наздравиците, вдигнати в атмосфера на искрено приятелство, разсяха подозренията му и когато си легна, той вече бе забравил за тях. Тримата бяха спрели в една таверна в селцето Гнацелшист и бяха вечеряли до насита. Улф и Кикаха си разделиха печено прасенце. Фунем Лаксфалк, макар да се бръснеше и да гледаше по-либерално на догмите на своята религия, отказа да докосне забраненото свинско. Поръча си говеждо, макар да бе очевидно, че и то не е приготвено съобразно еврейските религиозни изисквания за храната. Тримата изпиха несметно количество халби от превъзходното местно пиво и по време на разпивката Улф разказа на фунем Лаксфалк донякъде редактирана версия на историята с Хризеис — една безкрайно благородна мисия по мнението на всички. После, залитайки, те се отправиха да спят.

Заранта поеха за по-напряко през хълмовете, което би трябвало да им спести три дни път — разбира се, ако се доберяха до целта си. По този път рядко се пътуваше и причините за това бяха съвсем сериозни — дракони и престъпници сновяха из този район. Движеха се с добра скорост и може би затова не видяха нито един престъпник и само един дракон. Чудовището се измъкна от една долчинка на стотина метра пред тях. Изсумтя и изчезна сред дърветата от другата страна на пътя, демонстрирайки също като тях нежелание да се сражава.

Когато слязоха отново на главния път, Улф отбеляза:

— Един гарван ни следва.

— Да, знам, но не се притеснявай особено. Те са навсякъде. Съмнявам се, че има представа кои сме. Наистина се надявам да не знае това.

По обяд на следващия ден навлязоха в територията на комтура на Трегилн. След малко повече от двайсет и четири часа се озоваха пред замъка на Трегилн — седалището на барон фон Елгерс. Това бе най-големият замък, който Улф бе виждал до момента. Беше изграден от черни камъни и се издигаше на върха на един висок хълм на около една миля от Трегилн.

Облечени в рицарските си доспехи, закачили знаменца на отвесно вдигнатите си копия, тримата смело се отправиха към крепостния ров, който заобикаляше замъка. Един пазач излезе от малката къщурка на входа и се поинтересува какви дела ги водят насам.

— Предай на благородния си господар, че трима достойни рицари ще му гостуват — нареди Кикаха, — бароните фон Хортсман и фон Волфрам, както и знаменитият еврейски барон фунем Лаксфалк. Търсим благородник, за когото да се сражаваме или който да ни изпрати с мисия.

Пазачът изрева на един по-низш войник, който изтича по спуснатия мост. Само след няколко минути един от синовете на фон Елгерс — великолепно облечен младеж — препусна с коня си да ги посрещне. Когато влязоха в просторния двор, Улф видя нещо, което го обезпокои. Няколко хамшемити и шолкини бяха насядали наоколо и играеха на зарове.

— Не могат да ни познаят — напомни му Кикаха. — Радвай се. Щом те са тук, значи тук са Хризеис и рога.

След като се убедиха, че за конете им ще се погрижат както трябва, тримата отидоха по стаите, които им бяха предоставени. Изкъпаха се и се преоблякоха в яркооцветените нови дрехи, изпратени им услужливо от фон Елгерс. Улф забеляза, че облеклото почти не се различава от онова, което се бе носило през тринайсетия век. Единствените нововъведения, увери го Кикаха, се дължали на местното влияние.

Когато влязоха в необятната трапезария, вечерята беше в разгара си. Шумът бе оглушителен.Половината гости залитаха, а по-голямата част от останалите не помръдваха, защото отдавна бяха минали през фазата на залитането. Фон Елгерс съумя да се изправи, за да приветства своите гости. Той с достойнство се извини, че го намират в такова състояние рано вечерта.

— Забавляваме нашия хамшемитски гост вече няколко дни. Донесе ни неочаквано богатство, така че изразходваме една малка част от него, за да отпразнуваме случая.

Той се обърна да представи Абиру, направи го прекалено рязко и едва не падна. Абиру стана, за да отвърне на поклона им. Черните му очи преминаха като острие на меч по лицата им. Усмивката му бе широка, но механична. Той, за разлика от другите, изглеждаше трезвен. Тримата седнаха до хамшемита, защото останалите гости се бяха изпонатъркаляли под масата. Абиру изгаряше от желание да поговори с тях:

— Ако търсите благородник, за когото да работите, намерили сте точно когото трябва. Аз ще заплатя на барона, за да ме съпроводи до вътрешността на страната, но няма да се откажа от още няколко меча на своя страна. Пътят до мястото, за което съм се отправил, е дълъг, труден и изпъстрен с много опасности.

— И кое е това място? — попита Кикаха. Никой не би заподозрял, че отговорът сериозно го интересува, защото той с нескриван интерес разглеждаше красивата блондинка, седнала от другата страна на масата.

— В това няма никаква тайна — каза Абиру. — Знае се, че господарят на Кранцелкрахт е много странен човек, но също така се говори, че е по-богат от Великия Маршал на Тевтония.

— Знам това със сигурност — отвърна Кикаха. — Бил съм при него и съм виждал съкровищата му. Разказват, че преди много години той рискувал гнева на Повелителя и се изкатерил по великата планина до нивото на Атлантида. Там ограбил съкровищницата на самия Радамантий и се измъкнал с цяла торба безценни камъни. Оттогава фон Кранцелкрахт увеличава богатството си, като завладява държавите около себе си. Май Великият Маршал е обезпокоен от това и замисля кръстоносен поход срещу него. Маршалът твърди, че онзи човек бил еретик. Но ако беше такъв, нямаше ли още преди години да бъде поразен от светкавицата на Повелителя?

Абиру наклони глава и докосна чело с връхчетата на пръстите си.

— Неведоми са пътищата на Повелителя. И освен това, кой друг освен него знае истината? Във всеки случай аз ще откарам моите роби и някои други неща при Кранцелкрахт. Очаквам огромна печалба от това начинание и рицарите, които имат смелостта да ме съпроводят, ще спечелят много злато… да не говорим за славата.

Абиру направи пауза, за да отпие глътка вино. Кикаха пошушна на Улф:

— Този човек е чиста проба лъжец от моята класа. Намерението му е да го охраняваме до Кранцелкрахт, а това означава до основата на монолита. Там той ще се качи с Хризеис и рога в Атлантида, където ще му платят цяла къща със скъпоценни камъни и злато колкото поиска… Ако играта му, разбира се, не е по-дълбока, отколкото я виждам в момента.

Той надигна халбата си и отпи дълга глътка или поне така изглеждаше отстрани. Стовари я обратно на масата с трясък и каза:

— Проклет да съм, ако в този Абиру няма нещо познато! Още първия път, когато го видях, нещо в мен трепна, но оттогава насам съм прекалено зает, за да се концентрирам. Да-а, мисля, че съм го виждал преди!

Улф отговори, че в това не би имало нищо чудно. Много са лицата, които Кикаха бе виждал за двайсет години странствания.

— Може и да си прав — промърмори недоволно Кикаха. — Но ми се струва, че не става дума за бегло познанство. Как ми се иска да му обръсна брадата!

Абиру стана и се извини, обяснявайки, че е настанал часът за молитви към Повелителя и неговия бог Тартартар. Обеща да се върне след това. При тези думи фон Елгерс направи знак на двама пазачи, нареди им да придружат госта до неговите покои и да се уверят, че се намира в безопасност. Абиру се поклони и му поблагодари за загрижеността. Улф обаче прозря намеренията зад вежливите думи на барона. Той не се доверяваше на хамшемита и Абиру виждаше това. Фон Елгерс, въпреки че бе подпийнал, ясно съзнаваше какво става наоколо и щеше да усети, ако нещо не бе наред.

— Да, прав си по отношение на него — обади се Кикаха. — Този човек не се е издигнал дотук, обръщайки гръб на враговете си. И… опитай се да скриеш нетърпението си, Боб. Предстои ни дълго чакане. Преструвай се на пиян, пофлиртувай с дамите — та те ще те помислят за особен, ако не го направиш. Но не излизай с никоя. Трябва да се държим един до друг, за да можем да действаме заедно, когато дойде подходящият момент.

Улф пи достатъчно, за да разпусне въжетата, които сякаш бяха стегнали тялото му. Дори подхвана разговор с лейди Алисън, съпруга на барона на Венцелбрихт Марч. Тъмнокоса и синеока жена с величествена красота, тя бе облечена в прилепнала бяла рокля от брокат. Деколтето бе толкова дълбоко, че би трябвало да бъде напълно задоволена от ефекта, който оказваше върху мъжете, но тя не преставаше да изпуска ветрилото си и да го вдига сама. При други обстоятелства Улф щеше с радост да прекрати точно с нея продължилото вече доста дълго въздържание. Беше очевидно, че не би имал никакви проблеми, защото тя не криеше колко е поласкана, че именно великият фон Волфрам проявява интерес към нея. Беше чула за победата му над фунем Лаксфалк. Но той мислеше само за Хризеис, която със сигурност се намираше някъде в двореца. Никой не бе споменал за нея, а той не смееше да попита. Изпитваше направо физическа болка от желанието да го направи и на няколко пъти се улови, че си прехапва езика, за да не зададе въпроса.

След малко до него се приближи Кикаха — той много точно бе доловил момента, когато вече ставаше обидно да бъдат отхвърляни все по-откровените намеци на лейди Алисън. Кикаха доведе съпруга — за да даде на Улф достатъчно основателна причина да се отдръпне. По-късно Кикаха му разказа, че е трябвало направо да свали фон Венцелбрихт от друга жена под претекста, че съпругата му иска да бъде до нея. Кикаха и Улф си тръгнаха, оставяйки замаяния от изпитата бира барон да обяснява заплетено какво точно го бе накарало да дойде. И понеже нито той, нито жена му знаеха, вероятно бяха подхванали интересен, макар и труден за разбиране разговор.

Улф направи знак на фунем Лаксфалк да се присъедини към тях. Тримата тръгнаха заедно, преплитайки театрално крака към тоалетната. Но когато се скриха от погледите на пируващите, те се забързаха през хола в обратна на тоалетната посока. Изкачиха се през пет стълбищни площадки, без никой да се изпречи на пътя им. Бяха въоръжени само с кинжали, защото би било проява на лош вкус да се явят на вечеря, облечени в броня или препасали мечове. Улф обаче бе успял да отвърже дълга връв от завесите в своята стая. Сега я носеше омотана около кръста си под ризата.

Младият еврейски рицар се обади:

— Подслушах разговора на Абиру с неговия помощник на име Рамниш. Те говореха на търговския диалект х’вайжум, без да подозират, че съм пътувал по река Гузирит в участъка през джунглата. Абиру попита Рамниш дали е разбрал къде фон Елгерс е отвел Хризеис. Рамниш му отговори, че е платил доста злато на прислуга и охрана, разпитвайки за нея. Но единственото, което успял да разбере, било, че се намира някъде в източната част на замъка. Гуорлите, между другото, били затворени в тъмницата.

— Че защо фон Елгерс е решил да държи Хризеис разделена от Абиру? — попита Улф. — Не е ли тя собственост на Абиру?

— Може би баронът има свои планове за нея — изказа предположение Кикаха. — Щом е толкова красива, както казваш…

— Трябва да я намерим!

— Само не се разгорещявай. Ще го направим. О-хо, ето че в края на салона се появи пазач. Продължаваме към него, залитайки още повече…

Охранникът вдигна копието си и ги изчака да се изправят клатушкайте се пред него. С вежлив, но твърд глас, той им съобщи, че се налага да се върнат. Под страх от смъртно наказание, баронът бил забранил на когото и да е да минава отвъд тази точка.

— Е, добре — провлече с непослушен език Улф. Понечи да се обърне, но в същия миг скочи и сграбчи копието. Преди смаяният войник да съумее да извика, тялото му бе приковано във вратата, а върхът на копието бе опрян в гърлото му. Улф не отслабваше натиска. Очите на пазача се ококориха, лицето му почервеня, после започна да посинява. Миг по-късно той се свлече.

Евреинът изтегли тялото и го напъха в една празна стая. Върна се и докладва, че е скрил трупа зад голям скрин.

— Лошо — каза Кикаха усмихнато. — Може и да е бил добро момче. Но ако ще трябва да си пробиваме път с бой, така ще имаме един противник по-малко срещу нас.

За нещастие, оказа се, че убитият не притежава ключ от вратата, която бе охранявал.

— Нищо чудно фон Елгерс да се окаже единственият човек, който има ключ, а да му го отнемем, ще бъде много трудно — въздъхна Кикаха. — Добре. Значи се налага да заобиколим.

Той ги отведе през салона до друга стая. Изкатериха се навън през издължен прозорец, който се стесняваше в горната си част. От перваза на прозореца започваше серия издатини, камъни, издялани като драконови глави, тела на неземни зверове, муцуни на глигани. Статуите не бяха разположени така, че да обезпечат удобства за катерене, но един смел или доведен до отчаяние мъж би могъл да ги използва. Факлите от моста осветяваха спокойните води в рова на петдесет стъпки под тях. За щастие луната бе скрита зад тъмни облаци и това пречеше на пазачите долу да видят катерещите се.

Кикаха погледна надолу към Улф, който се притискаше към каменен водоливник, стъпил с крак върху главата на змия.

— Ей, аз май забравих да те предупредя, че баронът се грижи във водите на рова винаги да има водни дракони. Не са много големи — не повече от двайсетина стъпки — и освен това нямат крака. Но ги държат гладни.

— Понякога ми с струва, че показваш доста лош вкус с подобен вид хумор — ядоса се Улф. — Давай нататък.

Кикаха късо се изсмя и продължи да се изкачва. Улф го следваше и от време на време поглеждаше как се справя рицаря евреин. След малко Кикаха спря и се обади:

— Тук има прозорец, но е затворен с решетка. Не мисля, че вътре има някой. Тъмно е — и продължи нагоре.

Улф поспря, за да надникне през прозореца. Наистина беше тъмно, и то като в подземна пещера. Пресегна се през решетките и опипа с ръка, докато пръстите му не докоснаха свещ. Вдигна свещта предпазливо, така че да я извади без шум от свещника и я измъкна навън. Стиснал през лакът единия от железните пръти, той увисна така, докато търсеше с другата си ръка кибрита в малката торбичка на кръста си.

Над главата му се разнесе гласа на Кикаха:

— Какво правиш?

Улф му обясни и Кикаха каза:

— Няколко пъти изговорих името Хризеис. Там няма никого. Само си губим времето.

— Искам да се уверя.

— Много внимание обръщаш на детайлите. Не разбираш ли, че когато искаш да отсечеш дърво, налага се да удряш със секирата където попадне. Хайде!

Без да му отговаря, Улф драсна клечката. Фосфорът изсъска и огънчето едва не изгасна на вятъра, но той успя да я вкара през решетките навреме. Трепкащият пламък освети спалня, в която нямаше никого.

— Е, сега доволен ли си? — отново се разнесе гласът на Кикаха, този път по-слаб, защото той бе продължил да се катери нагоре. Имаме още един шанс, кулата. Ако и там няма никого… Както и да е, аз не знам… Ох!

По-късно Улф бе благодарен, че с такава неохота се бе разделил с надеждата да открие Хризеис в тази стая. Бе държал клечката да гори до момента, когато започна да пари пръстите му и едва тогава я пусна. В следващия момент, буквално миг след приглушения вик на Кикаха, върху него се стовари падащо тяло. Ударът бе толкова силен, че за миг помисли, че ръката му е отскубната от ставата. Той изръмжа в отговор на изръмжаването над главата си и увисна на една ръка. Кикаха увисна вкопчен в него за няколко секунди, тялото му се разтресе в тръпката на закъснялата реакция, после той пое въздух дълбоко и поднови катеренето си нагоре. Никой не каза нито дума за инцидента, но и за двамата бе ясно, че ако не бе упоритостта на Улф, падането на Кикаха щеше да събори и него. Вероятно и фунем Лаксфалк щеше да пострада, тъй като се намираше непосредствено под Улф.

Крепостната кула представляваше голяма пристройка към основната сграда. Заемаше около една трета от височината на стената, излизаше далече настрани, а през единствения прозорец с формата на кръст струеше светлина. Стената малко над нея бе лишена от всякакви украшения.

Под краката им се разнесе рев и сякаш в отговор дълбоко вътре в замъка се чу гълчава. Улф спря, за да погледне надолу към моста, мислейки, че са ги видели. Но там се виждаха само фигурите на няколко войници и гости, повечето с факли в ръцете. Никой от тях не гледаше нагоре към катерещите се. Хората изглежда търсеха някого в шубраците и сред дърветата.

Реши, че отсъствието им е направило някому впечатление, а трупът на пазача е бил намерен. Сега се налагаше да си пробиват път навън с бой. Но първо трябваше да намерят Хризеис и да я освободят. После щяха да мислят за боя.

Кикаха го подкани:

— Хайде, Боб! — Възбудата в гласа му издаваше, че беше открил Хризеис. Улф се изкатери бързо — доста по-бързо, отколкото диктуваше здравият разум. Налагаше се да заобиколи някаква издатина, защото долната част излизаше под ъгъл далече от стената. Кикаха лежеше върху плоската част на кулата и се изтегляше настрани от ръба на малката площадка. — Ще трябва да увиснеш с главата надолу, за да погледнеш през този прозорец, Боб. Тя е там вътре и е сама. Но прозорецът е много тесен, за да се мине през него.

Улф се плъзна надолу през ръба на издатината и Кикаха го хвана здраво за краката. Тялото му излизаше все по-навън и по-навън, докато се озова в положение, в което не би могъл да се удържи сам, ако не го държаха за краката. Пролуката в каменната стена разкриваше лицето на Хризеис. Тя се усмихваше, но по бузите се стичаха сълзи.

След време той не можа да си спомни какво точно си бяха казали, защото го бе обхванала треската на някакъв екстаз, след това бе изстинал, отрезвен от чувството на безнадеждност пред ситуацията, в която се намираха, а след това отново пламна в треска. Струваше му се, че би могъл да говори вечно и протегна ръка, за да докосне нейната. Тя се притисна с всички сили в стената, напразно опитвайки се да скъси разстоянието помежду им.

— Няма значение, Хризеис — обади се той. — Сега знаеш, че сме тук. И няма да си тръгнем, преди да сме те отвели с нас, кълна се.

— Попитай я къде е рогът? — обади се Кикаха.

Хризеис го чу и отговори:

— Не знам, но мисля, че е в ръцете на фон Елгерс.

— Той опита ли се да ти досажда? — настръхнал попита Улф.

— Не още, но не мисля, че ще се бави дълго да ме вкара в леглото си. Засега се въздържа само защото не иска да ми намали цената. Казва, че никога не бил виждал жена като мен.

Улф изруга, после се засмя. Колко характерен за нея бе този откровен разговор — в Градината самовъзхищението бе нещо общоприето.

— Хайде, стига сте бърборили ненужни неща — скастри ги Кикаха. — Ще имате достатъчно време за това, ако се измъкнем.

Хризеис даде кратки и ясни отговори на въпросите на Улф. Описа му подробно пътя до нейната стая. Призна, че не знае колко пазачи има пред вратата — нито в подстъпите към върха на кулата.

— Но знам нещо, което баронът не знае — добави тя. — Той мисли, че Абиру ме води за фон Кранцелкрахт. Аз обаче знам, че не е така. Абиру възнамерява да изкачи Дузвилнавава до Атлантида. Там ще ме продаде на Радамантий.

— На никой няма да те продаде, защото аз ще го убия — успокои я Улф. — Сега трябва да тръгваме, Хризеис, но аз ще бъде при теб колкото е възможно по-скоро. Обичам те…

— Не съм чувала някой да ми го казва от хиляди години! — извика Хризеис — О, Робърт Улф, аз също те обичам! Но ме е страх! Аз…

— Не трябва да те е страх от нищо — прекъсна я той. — Поне докато съм жив, а аз не смятам да умирам.

Той направи знак на Кикаха да го изтегли обратно на площадката на кулата. Изправи се и едва не рухна от замайването, защото главата му се бе напълнила с кръв.

— Евреинът вече пое надолу — обясни Кикаха. — Изпратих го да види дали можем да се върнем по пътя, по който дойдохме дотук, а също и да разбере каква е причината за този шум долу.

— Ние?

— Не, не мисля. Ако бе така, първото, което биха направили, щеше да бъде да проверят Хризеис. Което не сториха.

Спускането им беше дори по-бавно и по-опасно от изкачването, но се справиха без особени премеждия. Фунем Лаксфалк ги чакаше на прозореца, през който бяха излезли навън.

— Намерили са пазача, когото уби — обясни той. — Но засега не ни свързват със смъртта му. Гуорлите успели да се измъкнат от тъмницата и избили няколко души. Освен това са взели оръжията си. Някои дори избягали навън.

Тримата напуснаха стаята и бързо се сляха с претърсващите. Нямаха шанса да се изкачат по стълбището, в края на което се намираше стаята на Хризеис. Без никакво съмнение фон Елгерс се бе погрижил броят на пазачите да бъде увеличен.

Обикаляха из замъка в продължение на няколко часа. Направи им впечатление, че въпреки временното отрезвяване от шока от бягството на гуорлите, тевтонците си оставаха доста пияни. Улф предложи да се приберат в тяхната стая и да обсъдят възможните планове. Може би щеше да им хрумне нещо, което бе изпълнимо.

Стаята, която им бяха дали, се намираше на петия етаж и прозорецът излизаше на известно разстояние диагонално на кулата, където бе Хризеис. За да стигнат по коридора до нея, трябваше да минат покрай много мъже и жени, всички вонящи на вино и бира, бръщолевещи безсмислици. Подобен подход бе предварително обречен на неуспех. Никой не би могъл да влезе и претърси тяхната стая, защото ключовете за нея бяха само в тях и в началника на стражата. Той, от своя страна, бе твърде зает през последните часове, за да влиза в стаята им. И освен това как биха могли гуорлите да влязат през заключена врата?

Но в мига, когато прекрачи прага на стаята, Улф разбра, че те все пак някак бяха успели да го направят. Познатата тежка миризма го лъхна в лицето. Без да обяснява, той дръпна бързо двамата си спътници в стаята и заключи вратата зад тях. После се обърна с нож в ръката. Кикаха също бе извадил кинжала си и стоеше настръхнал с разширени ноздри и пламнал поглед. Само фунем Лаксфалк не подозираше какво става.

Улф шепнешком му обясни. Евреинът пристъпи към полиците, за да донесе мечовете им, но спря като закован. Полиците бяха празни.

Бавно и безшумно Улф влезе в другата стая. Кикаха вървеше близко зад него с факла в ръката. Пламъкът потрепваше и хвърляше по стените гърбави сенки, които караха Улф несъзнателно да се сепва. Приличаха му на гуорли.

— Тук са — тихо каза Улф. — Или току-що са излезли. Но къде биха могли да отидат?

Кикаха посочи с пръст високите завеси на прозорците. Улф се приближи до тях и започна да мушка с острието в тъмночервената плюшена тъкан. Но кинжалът срещаше само въздух и каменни стени. От гуорлите нямаше и следа.

— Влезли са през прозореца — обади се евреинът. — Но защо?

Улф погледна нагоре и изруга. Бързо отстъпи назад, за да предупреди приятелите си, но те вече също гледаха нагоре. Там, увиснали с глава надолу и прехвърлили крака до коленете през металния прът на завесите, висяха два гуорла. С дълги окървавени ножове в ръцете си. Единият стискаше сребърния рог.

Двете същества застинаха на секундата, когато разбраха, че са открити. Успяха да скочат, превъртайки се във въздуха така, че да се приземят на крака. Десният от двамата нанесе удар с крак. Улф се претърколи на пода и веднага скочи обратно. Кикаха пропусна в ответния удар, но неговият гуорл не пропусна. Ножът му излетя от ръката и за миг прелетя късото разстояние, за да се забие с предмишницата на Кикаха.

Другият гуорл запрати своя нож към фунем Лаксфалк. Ножът попадна в слънчевото му сплитане с такава сила, че рицарят се прегъна надве и залитна назад. След няколко секунди той се изправи и се разбра, защо ножът не го бе убил. През дупката в ризата му проблясваше стоманата на лека плетена ризница.

В този миг гуорлът с рога избяга през прозореца. Не можеха да изтичат по следите му, защото другият гуорл се биеше като побеснял. Той отново събори на земята Улф, този път след удар с юмрук. След това се нахвърли като вихрушка върху Кикаха и го отблъсна назад. Евреинът скочи с нож в ръка и замахна към корема му, но установи, че китката му е попаднала в здрав захват, а после извита с такава сила, че извика от болка и пръстите му изпуснаха ножа.

Кикаха, който също бе паднал на пода, вдигна крак и заби петата си в глезена на гуорла. Той полетя, но не падна, защото Улф го сграбчи в прегръдките си. Те се завъртяха, вплетени един в друг. Всеки се опитваше да пречупи гръбнака на противника си или поне да го спъне. Улф успя да го извади от равновесие. Двамата се забиха в стената, но гуорлът пое цялата сила на удара, удряйки задната част на главата си. За миг остана замаян. Това позволи на Улф да притегли вонящото, космато, грапаво същество върху гърдите си и да стегне с всичка сила ръцете си през гръбнака му. Мощната мускулатура и дебелите кости на гуорла правеха намерението му трудно изпълнимо. Приятелите на Улф обаче се бяха нахвърлили с ножовете си. Започнаха да ги забиват в него и не се знае колко време щяха да търсят фаталното място в жилавата кожа, ако Улф не им бе казал да спрат.

Той пусна тялото и отстъпи назад. Гуорлът се свлече на пода кървящ и с изцъклен поглед. Улф надзърна през прозореца, откъдето бе избягал гуорлът с рога. Група ездачи с факли се понесоха по спуснатия мост и потънаха в тъмнината. Светлините разкриваха само спокойните тъмни води в рова. Никакъв гуорл не се катереше по стената. Улф се обърна отново към гуорла, който ги бе забавил.

— Името му е Дискибибол, а другият се казва Смийл — обясни Кикаха.

— Смийл трябва да се е удавил — каза Улф. — Защото дори ако можеше да плува, водните дракони щяха да се справят с него. А той не може да плува.

В този миг смъртно раненият гуорл проговори. Макар да опитваше да каже нещо на немски, звуците му се отдаваха трудно. Думите се зараждаха и оставаха някъде дълбоко в гърлото му:

— Вие ще умрете, човеци. Повелителя ще победи… Аруор е Повелителя и той не може да бъде победен от нищожества като вас. Но преди да умрете, ще понесете най… най… — Закашля се, повърна кръв и след малко умря.

— Най-добре е да се отървем от тялото му — предложи Улф. — Ще ни бъде трудно да обясним какво е правил в нашата стая. А не дай Боже фон Елгерс да свърже по някакъв начин липсата на рога с присъствието им тук.

Един поглед през прозореца му разкри, че конниците препускат далече от замъка по пътя към града. Поне за момент на моста нямаше никого. Той вдигна тежкото като камък тяло и го избута през прозореца. След това превързаха раната на Кикаха, а Улф и евреинът заличиха всички следи от схватката.

Фунем Лаксфалк проговори едва когато свършиха. Лицето му бе бледо и мрачно.

— Този рог беше на Повелителя. Настоявам да ми кажете как се е озовал тук и каква е вашата роля в това… това очевидно богохулство.

— Сега вече е време за цялата истина — обади се Кикаха. — Кажи му я ти, Боб! Веднъж и на мен може да не ми се иска да извъртам в разговор.

— Улф се безпокоеше за Кикаха, защото и неговото лице беше бледо, а през стегнатата превръзка продължаваше да се стича кръв. Но въпреки това той разказа на евреина набързо каквото имаше да се казва.

— Рицарят изслуша внимателно, макар че не можа да се въздържи от уточняващи въпроси, както и да изругае при описанието на някои особено изумителни ситуации.

— Бог ми е свидетел — каза той накрая, когато Улф свърши своя разказ, — че тази приказна история за другия свят щеше да ме накара да те нарека лъжец, ако равините вече не ми бяха казали, че моите предци, както и тези на тевтонците, са дошли точно от едно такова място. Освен това съществува Книгата за второто преселение не евреите10, в която се говори същото, а има някои, според които Повелителя е дошъл от друг свят… За мен тези истории идват от сънищата на свещениците, които са си малко луди. Разбира се, никога не бих и помислил да кажа последното на глас, защото не искам да ме пребият с камъни като еретик. И все пак човек не може да не се съмнява. А Повелителя наказва онези, които му противоречат и в това няма никакво съмнение… Да-а, поставихте ме в незавидно положение! За мен вие сте двамата най-достойни за уважение рицари, които някога съм имал щастието да срещна. Хора като вас не могат да излъжат, готов съм да заложа главата си, че е така. А и в разказа ви има нещо, което звънти като бронята на великия убиец на дракони — фон Зилбербергел. Наистина… не знам.

После поклати глава:

— Да се опиташ да влезеш в цитаделата на самия Повелител, да се бориш срещу него! Това ме плаши! За първи път в живота си аз, Лайб фунем Лаксфалк, признавам, че ме е страх.

— Ти се закле — напомни му Улф. — Ще те освободим от клетвата ти, но ще поискаме да постъпиш, както се бяхме уговорили. Което значи, че не трябва да казваш на никого за нашата мисия.

Неочаквано евреинът гневно отговори:

— Не съм казал, че ще ви изоставя! Поне не още. Има нещо, което ме кара да мисля, че ми казахте истината. Повелителя е всемогъщ, но свещеният му рог е бил във вашите ръце и в гуорлите, а той не е успял да направи нищо. Може би…

Улф отговори, че не разполага с време да го чака да вземе решение. Рогът трябваше да бъде взет обратно веднага, докато подобна възможност съществуваше. А и Хризеис трябваше да бъде освободена. Той ги поведе към друга стая, която в момента не бе заета. Оттам взеха три меча, защото гуорлите, изглежда, бяха изхвърлили техните през прозореца в крепостния ров. Няколко минути по-късно вече бяха извън замъка, преструвайки се, че претърсват гората за гуорли заедно с останалите.

След известно време повечето тевтонци се завърнаха в замъка. Тримата изчакаха, докато останалите не решиха, че навън няма гуорли. Когато и последният от преследвачите мина обратно по моста, Улф и приятелите му изгасиха факлите си. В караулката на външния край на моста останаха двама часови. Те обаче се намираха на стотина метра и погледите им не можеха да проникнат сред сенките, в които се криеха тримата. Нещо повече, те оживено обсъждаха събитията през тази бурна нощ. Това не бяха първите пазачи, защото онези бяха убити от гуорлите, които се бяха опитали да се изтръгнат на свобода по моста.

— Според мен рогът трябва да е потънал във водата точно под прозореца на нашата стая — каза Улф. — Само че…

— Водните дракони — продължи мисълта му Кикаха. — Сигурно са отмъкнали телата на Смийл и Дискибибол в своите леговища, където и да се намират те. И все пак сигурно има останали, които обикалят наоколо. Бих отишъл аз, но тази рана ще ги привлече към мен веднага.

— Просто говорех на себе си — възрази Улф. После започна да съблича дрехите си. — Колко е дълбок ровът?

— Сам ще разбереш — отговори му Кикаха.

Улф видя нещо червеникаво да блести с отразена от далечните факли светлина. Очи на животно, мина през главата му. В следващата секунда той и другите се заплетоха в нещо лепкаво и пристягащо. То, каквото и да бе, покри очите му и му попречи да вижда.

Започна да се бори енергично, но мълчаливо. Макар да не знаеше кои бяха нападателите им, не искаше да привлече вниманието на хората в замъка. Беше уверен, че те пет пари не дават за завършека на тази борба.

Но колкото повече се дърпаше, толкова по-плътно го обгръщаше паяжината. Накрая се озова напълно безпомощен и останал без дъх. Едва тогава някакъв нисък и дрезгав глас проговори. Острието на нож разсече паяжината по лицето му и го остави открито. На слабата светлина на далечните факли той видя до себе си две омотани в лепкавата материя тела и близо дузина криви фигури. Разнасяше се силна миризма на мухлясали плодове.

— Аз съм Гагрил, Здрихадх на Абкмунг. Ти си Робърт Улф, онзи там е нашият велик враг Кикаха, а третия не познавам.

— Барон фунем Лаксфалк! — произнесе евреинът с гордост. — Само ме пусни и веднага ще разбереш дали си струва да ме познаваш или не, воняща свиньо!

— Тишина! Знаем, че сте убили двама от най-добрите ни бойци — Смийл и Дискибибол, макар че сега се питам наистина ли са били толкова добри, щом са се оставили да бъдат победени от такива като вас. От мястото, където се бяхме скрили, видяхме Дискибибол да пада през прозореца, а също и Смийл да скача заедно с рога.

Гагрил направи пауза и продължи:

— Ти, Улф, ще отидеш във водата и ще се върнеш да ни донесеш рога. Заклевам се в честта на Повелителя, че ако го направиш, ще пуснем и трима ви. Повелителя искаше да му отведем и Кикаха, но не толкова силно, колкото рога. Ние се подчиняваме на Повелителя, защото той е най-великият убиец сред всички.

— А ако откажа? — попита Улф. — Защото не знам за Кикаха, но мен ме очаква почти сигурна смърт сред компанията на водните дракони в рова.

— Смъртта ти ще бъде напълно сигурна, ако откажеш.

Улф се замисли. Трябваше да признае, че съвсем логично изборът им падна върху него. Качествата на евреина им бяха непознати, така че той отпадаше, най-малкото защото можеше и да не се върне с рога. Кикаха идваше втори по ценност след рога. Освен това, виждаше се, че е ранен, а кръвта му бързо би привлякла водните дракони, лишавайки го от шанс в самото начало. Улф — ако държеше на Кикаха! — щеше да се върне. Те, естествено, не бяха сигурни в дълбочината на чувствата му към Кикаха. Това бе риск, който се налагаше да поемат.

Но едно бе сигурно. Никой гуорл не би помислил да влезе в онези дълбоки води, докато имаше някой друг, който да го направи вместо тях.

— Отлично — проговори Улф. — Пуснете ме и аз ще отида за рога. Но поне ми дайте нож да се защитавам от драконите.

— Не — отсече Гагрил.

Улф сви рамене. След като го освободиха от мрежата, той съблече всичките си дрехи без ризата. Тя покриваше тялото му до кръста, където бе намотано въжето.

— Не го прави, Боб — обади се Кикаха. — На гуорлите не може да се вярва повече отколкото на техния господар. Те ще ти вземат рога и ще постъпят с нас както си пожелаят. И ще умрат от смях, че са ни използвали по този начин.

— Нямам избор — каза Улф. — Ако намеря рога, ще се върна. Ако не се върна, поне ще знаете, че съм умрял, борейки се до последната секунда.

— Така или иначе ще умреш — отвърна Кикаха. Чу се глух удар и Кикаха изруга, но тихо.

— Кажи още една дума, Кикаха — разнесе се гласът на Гагрил, — и ще ти отрежа езика. Това поне Повелителя не ни е забранявал.

Улф вдигна поглед към прозореца, през който продължаваше да струи светлината на факла. После влезе в хладната, но не студена, вода. Краката му леко затънаха в лепкавата тиня по дъното и през главата му мина мисълта, че част от тази тиня се е образувала от изгнилата плът на падналите в рова трупове. Разбра, че не може да си забрани да мисли за големите земноводни, които сновяха някъде сред непрогледната тъмнина на водата. Ако имаше късмет, те нямаше да се окажат в непосредствена близост. Особено ако се занимаваха с телата на Смийл и Дискибибол… Реши, че е най-добре да престане да разсъждава и да започне да плува.

На това място ровът беше широк поне двеста метра. Той дори поспря по средата и се обърна, за да хвърли поглед към брега. От това разстояние групата не се виждаше.

Но от друга страна, и те не можеха да го виждат. А Гагрил не му бе дал срок, в който да се върне. И все пак той знаеше, че ако не се върне до изгрев слънце, те ще тръгнат без него.

Когато стигна на мястото под светещия прозорец, той загреба мощно с ръце и се гмурна. Заплува надолу, усещайки, че водата става все по-студена. Болката в ушите му постепенно се засилваше и стана непоносима. Изпусна малко въздух, за да облекчи налягането, но това не му помогна много. И точно когато си мислеше, че ако се спусне още инч надолу и ушите му ще се спукат, пръстите на протегнатата му ръка, докоснаха тинестото дъно. Противопоставяйки се на страстното желание да потегли веднага нагоре, да се освободи от натиска в гърдите и да поеме глътка въздух, той започна да опипва слепешком по дъното на рова. Крайчетата на пръстите му не намираха нищо освен тиня и веднъж един кокал. Задържа се, докато съзнанието му не го предупреди, че липсата на въздух става опасна.

Два пъти изплува на повърхността, за да се гмурне пак. Вече знаеше, че дори рогът наистина да лежеше на дъното, бе повече от вероятно да не го намери никога. Можеше да мине на инч от него в тези тъмни води и така и да не разбере колко близко е бил. Нещо повече, беше напълно възможно Смийл да бе хвърлил рога настрани по време на падането си. Или някой дракон да го бе отнесъл от потъналия труп на Смийл, а защо не и погълнал заедно с тялото му.

Третия път той се измести на няколко загребвания вдясно. Спусна се почти вертикално на дъното. Тъмнината не му даваше никакви ориентири. Пръстите му разровиха тинята, той ритна с крака, за да се приближи до дъното така, че да му бъде по-удобно и точно в този миг усети докосването на студен метал. Бързо опипа и усети познатата редичка от бутончета.

Когато стигна до повърхността, той загреба и дълбоко задиша. Оставаше му само връщането, което се надяваше да мине също така добре. И все пак водните дракони можеха да се появят всеки момент.

В същия миг той забрави за драконите, защото не виждаше нищо. Светлината на факлите от моста, едва видимата през гъстите облаци луна, светлината от прозореца над главата му — всичко това бе изчезнало.

Насили се да продължи да плува, докато обмисляше какво се е случило. Забеляза, че и нощният бриз бе стихнал. Въздухът беше застоял. Оставаше едно-единствено място, където би могъл да се намира и какво щастие бе, че то се бе оказало толкова близко. А и какъв късмет да изплува от водата под наклон.

Не можеше да се ориентира в коя посока е брегът и в коя замъкът. Само след няколко загребвания този въпрос отпадна. Ръката му се докосна до камък — до каменни плочи. Опипа ги, докато не стигна място, където те започваха да се извиват нагоре. Проследявайки извивката, той се озова там, където се бе надявал. Бяха няколко стъпала, които излизаха от водата и водеха нагоре.

Бавно се изкачи по тях, протегнал като слепец ръка напред, за да не се блъсне в някое невидимо препятствие. Краката му се плъзгаха по всяко стъпало, готови всеки миг да застинат, ако се появеше отвор или някоя от плочите поддадеше под тежестта му. Преброи двайсет стъпала, когато стигна до края им. Намираше се в някакъв коридор, изсечен в скалата.

Фон Елгерс, или който и да бе построил този замък, бе взел необходимите мерки да може тайно да влиза и да излиза. Един тунел под нивото на водата водеше до подземна камера и малък кей, а оттам се стигаше до замъка. В този момент Улф държеше в ръцете си както рога, така и възможността да влезе незабелязан в замъка. Какво следваше да направи? Да се върне най-напред при гуорлите и да им предаде рога? После, заедно с другите двама можеха са дойдат тук и да потърсят Хризеис.

Съмняваше се, че Гагрил щеше да удържи на думата си. Но дори гуорлите да се разделяха с пленниците си и дори да се опитаха да преплуват рова, за да стигнат до това място, раната на Кикаха щеше да привлече земноводните, а това би означавало сигурна смърт и за тримата. И Хризеис щеше да загуби всички шансове да си възвърне свободата. От друга страна, беше невъзможно да дойдат тук само с фунем Лаксфалк, като оставят Кикаха на брега. Щеше да бъде открит веднага щом съмне. Да, можеше да се скрие в гората, но най-вероятно още рано сутринта нова ловна група щеше да претърси основно този район. Особено след като се разбереше, че и тримата чужди рицари са изчезнали.

Реши да продължи сам. Просто не можеше да подмине подобен шанс. Щеше да се постарае да свърши преди изгрев слънце. Ако не постигнеше нищо, щеше да се върне с рога при гуорлите.

Рогът! Изобщо не бе необходимо да го носи със себе си. А ако го скриеше и след това го заловяха, можеше да го използва като средство за откуп.

Върна се при мястото, където стъпалата свършваха под водата. Гмурна се на около десет стъпки дълбочина и остави рога върху тинята.

След това продължи обратно през коридора, влачейки крака внимателно, докато не стигна края му, където започваше следващо стълбище. То се извиваше по спирала нагоре. Броят на стъпалата му показа, че се бе изкачил поне пет етажа. На всеки предполагаем етаж, той опипваше тесните стени около себе си за врати или дръжки, които биха отворили врати. Но не намери такива.

Някъде към седмия етаж видя тънък лъч светлина да излиза през дупка в стената. Наведе се и надзърна пред отвора. В далечния край на една стая, с бутилка вино на масата пред себе си, седеше барон фон Елгерс. Мъжът срещу барона бе Абиру.

Лицето на барона бе почервеняло повече, отколкото би могло да се обясни само с въздействието на виното. Той кресна на Абиру:

— Това е всичко, което имам да ти кажа, хамшемитино! Или ще ми върнеш рога от гуорлите, или ще ми донесат главата ти на поднос! Но първо ще минеш през тъмницата! Там имам някои любопитни железни приспособления, които биха могли да ти се сторят интересни!

Абиру стана. Неговото лице беше тебеширено бяло.

— Повярвайте ми, сир, ако рогът е бил взет от гуорлите, той ще бъде върнат. Те не биха могли да стигнат далече с него — ако е в тях, разбира се — и лесно могат да бъдат проследени. Нали разбирате, за тях ще бъде трудно да се представят за човешки същества. Освен това те са глупави.

Баронът изрева, скочи на крака и стовари юмрука си върху масата:

— Глупави! Оказаха се достатъчно умни, за да се измъкнат от моята тъмница — място, от което бях готов да се закълна, че никой не може да избяга! И намериха точно моята стая, за да откраднат рога! Още ли наричаш тези същества глупави?

— Е, поне не отвлякоха и момичето — напомни Абиру. — Благодарен съм и на това. За нея бих могъл да получа огромна сума!

— Ти нищо няма да получиш за нея! Тя е моя!

Абиру го изгледа яростно.

— Тя е моя собственост! Отвлякох я с риск за живота си и я доведох дотук с цената на огромни разноски! Имам право на нея. Какъв си ти — човек на честта или крадец?

Фон Елгерс го удари с юмрук и го свали на пода. Абиру веднага скочи на крака, разтривайки бузата си. Погледна барона в упор и с напрегнат глас попита:

— А моите скъпоценни камъни?

— Те са в моя замък! — отново изрева баронът. — А което е в моя замък, принадлежи на фон Елгерс!

Той излезе от полезрението на Улф, но явно отвори вратата. Извика охраната, която прибра със себе си Абиру.

— Имаш късмет, че не те убих! — крещеше баронът. — Че ти позволявам да си запазиш живота, нещастно куче! Трябва да ми благодариш на колене за това. Веднага се махай от замъка ми. И ако разбера, че не пътуваш с максимална скорост за някоя друга държава, ще накарам да те обесят на най-близкото дърво!

Абиру не отговори. Вратата се затвори. Баронът продължи да крачи напред-назад известно време, после рязко се насочи към стената, зад която се бе свил Улф. Той се отдръпна от дупката и се спусна на безопасно разстояние надолу по стъпалата. Надяваше се, че бе избрал правилната посока. Ако баронът слезеше по стълбата, можеше да накара Улф да влезе обратно във водата, а дори и в рова. Но той не мислеше, че баронът има намерение да тръгне в тази посока.

За миг лъчът светлина от дупката изгасна. Част от стената се изнесе навън, а пръстът на барона бе пъхнат в дупката. Факлата, която носеше в ръка, освети шахтата на стълбището. Улф се сви в сянката на извивката. Светлината намаляваше, защото баронът се качваше нагоре. Улф го последва.

Не можеше да го държи под око през цялото време, защото му се налагаше да използва най-различни издатини и да се крие зад тях, за да не бъде забелязан от барона в случай, че се обърнеше. И затова забеляза, че той бе напуснал стълбището едва когато светлината неочаквано изчезна.

Бързо тръгна след него, но за миг спря при дупката, през която бе гледал. Мушна пръст в нея и натисна нагоре. Малка част от стената се измести, нещо щракна и една врата се разтвори пред него. Вътрешната част на вратата представляваше част от стената в стаята на барона. Улф влезе, избра един тънък и дълъг кинжал от поставката на стената и отново излезе на стълбището. Затвори вратата и се заизкачва нагоре.

Този път не разполагаше със светлина, която да го води в тъмнината. Дори не беше сигурен, че бе спрял на същото място като барона. Разчиташе единствено на грубата си преценка за височината, на която се бе намирал баронът, преди да се скрие от погледа му. Не му оставаше нищо друго, освен да потърси слепешката с ръка устройството, което бе използвано, за да се отвори следващата врата. Когато опря ухо на стената с надеждата да чуе някакви гласове, слухът му не долови нищо.

Пръстите му се плъзнаха върху тухлите и напуканата мазилка и в един момент докоснаха дърво. Това бе всичко, което бе успял да намери: камъни и дървена рамка, в която бе поставена без никакви пролуки дървена плоскост. И нищо, което по някакъв начин да може да се използва за отварянето.

Той изкачи още няколко стъпала и продължи да опипва. Плочите не му даваха никаква надежда. Върна се на мястото пред вратата и опипа стената пред нея. Пак нищо.

Започна да се безпокои. Знаеше, че фон Елгерс е отишъл в стаята на Хризеис, и то не за да си поговори с нея. Слезе няколко стъпала надолу и пак опипа. Нищо.

Отново изследва подробно стената покрай вратата. Натисна я в единия край и се убеди, че тя не поддава. За момент помисли дали да не заблъска по нея и да привлече по този начин вниманието на фон Елгерс. Ако баронът излезеше да види какво става, поне за миг щеше да се окаже незащитен от атака отгоре.

После отхвърли идеята. Баронът бе достатъчно хитър, за да се хване на подобен номер. Макар да бе малко вероятно да извика помощ, защото това би разкрило наличието на тайния проход, той можеше просто да излезе през нормалния вход. Пазачът пред вратата можеше да се зачуди какво става, но сигурно щеше да си помисли, че баронът е влязъл при девойката още по време на предишния пост. Освен това баронът можеше да запуши завинаги устата на някой особено подозрителен пазач. Започвайки да се се отчайва, Улф натисна другата страна на вратата и тя се завъртя навътре. Не беше заключена, трябваше само да се натисне откъм правилната страна.

Прокле се на ум, че бе загубил толкова време, преди да провери елементарните възможности и влезе. Зад вратата беше тъмно — намираше се в малка стая, едва ли не с размерите на килер за дрехи. С изключение на едната стена, стаичката бе иззидана с тухли, измазани с хоросан. Въпросната стена бе от дърво и от нея стърчеше метален прът. Преди да го докосне, Улф постави ухо на стената. Дочуваше приглушени гласове, но бяха твърде слаби, за да разбере нещо.

Оказа се, че металният прът трябва да се издърпа, което активираше механизма на вратата. Стиснал здраво кинжала, Улф пристъпи и през тази врата. Озова се в голяма стая с каменни стени. Имаше огромно легло, чийто четири стълба бяха резбовани от черно дърво. Над него висеше светлорозов балдахин. Зад леглото се виждаше познатият му прозорец с формата на кръст, през който бе надничал по-рано тази нощ.

Фон Елгерс стоеше с гръб към него. Баронът притискаше Хризеис в прегръдките си и я натискаше със сила към леглото. Очите бяха затворени, а главата обърната нагоре, за да избегне целувките на фон Елгерс. И двамата бяха все още облечени.

Улф скочи през стаята, сграбчи барона за рамото и го дръпна със сила назад. Баронът пусна Хризеис само за да извади кинжала от ножницата си, но се сети, че бе дошъл невъоръжен. Явно не бе искал да даде на Хризеис шанс да го промуши със собственото му оръжие.

Червеното му допреди няколко минути лице, сега беше посивяло. Устните му помръдваха безпомощно, а викът за помощ към пазачите пред вратата беше замръзнал от страх и изненада.

Улф не му даде шанс. Той пусна кинжала си и нанесе страхотен удар с юмрук в брадичката на барона. Главата на фон Елгерс отхвръкна назад и той се свлече на пода в безсъзнание. Улф не искаше да губи никакво време, така че само докосна пребледнялата Хризеис по бузата. После отряза две ивици от чаршафите. По-малката от тях напъха в устата на барона, а с по-голямата я пристегна така, че да не може да я изплюе. След това размота въжето навито около кръста си и върза ръцете на Елгерс отпред. Метна безжизненото му тяло през рамо и се обърна към Хризеис:

— Да вървим. Ще говорим после.

Задържа се колкото да даде на Хризеис инструкции как да затвори вратата зад себе си. Нямаше смисъл да разкриват наличието на тайния проход пред останалите, които несъмнено щяха да дойдат тук, проверявайки причината за дългото отсъствие на барона. Хризеис държеше факлата зад него и те заслизаха по стълбите. Когато накрая стигнаха до водата, Улф каза какво трябва да направят, за да избягат оттук. Първо, трябваше да вземе обратно рога. След като го направи, той взе в шепите си вода и я плисна върху лицето на барона. Видя го да отваря очи и му обясни какво очакваха от него.

Фон Елгерс поклати отрицателно глава.

— Или ще дойдеш с нас като заложник и ще поемеш същите шансове с водните дракони, или ще умреш тук, и то в момента. Какво избираш?

Баронът примирено кимна. Улф разряза въжето на ръцете му, но върза единия му край за глезена. Тримата се отправиха към водата. Фон Елгерс незабавно влезе в нея, изплува до външната страна на замъка и се гмурна. Улф и Хризеис го последваха. Стената се спускаше само на четири стъпки под повърхността. Когато се озоваха отвън, Улф видя, че облаците са започнали да се разсейват. Луната скоро щеше да ги озари със зеленото си сияние.

Kакто бяха инструктирани, баронът и Хризеис заплуваха под ъгъл към отсрещната страна на рова. Улф ги следваше, без да изпуска другия край на въжето. При това положение придвижването им през водите не беше особено бързо. След петнайсетина минути луната щеше да се скрие зад ръба на монолита, така че оставаше малко до появата на слънцето. Улф не разполагаше с много време за провеждането на плана си, но бе невъзможно да бързат и той да държи барона под контрол.

Мястото, където щяха да излязат, се намираше на около стотина метра встрани от гуорлите. След няколко минути извивката на рова ги изведе извън полезрението на гуорлите и на пазачите на моста. Сега нямаше да ги видят дори, ако луната излезеше иззад облаците. Заобиколният маршрут беше необходимо зло — „зло“, защото всяка допълнителна секунда във водата, означаваше допълнителен риск водните дракони да ги намерят.

Когато се намираха на двайсетина метра от брега, Улф по-скоро почувства водата да се раздвижва. Обърна глава и видя малка вълна да се носи към тях. Сви крака и ритна с всичка сила. Те се забиха в нещо достатъчно твърдо, за да му помогнат да се оттласне като от трамплин. Тялото му се стрелна назад и в същия миг той пусна края на въжето. Нещо масивно се понесе между него и Хризеис, удари фон Елгерс и изчезна.

Заедно с пленника на Улф.

Изоставиха всякакви усилия да не плискат вода при плуването си. Сега най-важното бе да се измъкнат колкото може по-бързо. Стигнаха до брега, изтичаха под прикритието на близкото дърво и едва тогава спряха задъхани.

Улф не изчака дишането му да се възстанови напълно. Слънцето щеше да заобиколи Дузвилнавава след няколко минути. Каза на Хризеис да го почака тук. Ако не се върнеше малко след излизането на слънцето, това щеше да означава, че няма да се върне дълго… може би никога. Тогава тя трябваше да потегли сама, да се скрие в гората и после да прави каквото поиска.

Тя го умоляваше да не тръгва, защото не можеше да понесе мисълта да се окаже тук сама.

— Трябва — заяви той и подаде другия кинжал, който бе пренесъл, завързвайки ризата си около него.

— Ще го използвам за себе си, ако те убият — каза тя.

Мисълта, че я оставя толкова безпомощна, го измъчваше, но просто нямаше избор.

— Убий ме сега, преди да ме изоставиш — настоя тя. — И без това преживях такива неща… не бих могла да издържа повече.

Той я целуна леко по устните и я успокои:

— Разбира се, че можеш. Ти вече си много по-издръжлива, отколкото беше, а и винаги си била по-корава, отколкото си смятала. Погледни какво стана с теб. Казваш думи като „смърт“ и „убивам“, без да ти мигне окото.

В следващия миг вече тичаше приведен към мястото, където беше оставил приятелите си в ръцете на гуорлите. Когато му се стори, че се намира на двайсетина метра от тях, спря и се вслуша напрегнато. Не чу нищо освен крясъка на нощните птици и приглушен вик, разнесъл се откъм замъка. Захапа ножа между зъбите си и запълзя към мястото, което се намираше директно срещу все още осветения прозорец на стаята им в замъка. Очакваше всеки момент да долови тръпчивата миризма и да види сгушените черни фигури.

Но нямаше никого. Единствено сивите остатъци от паяжината мрежа показваха, че гуорлите наистина са били тук.

Бавно претърси околността. Когато стана ясно, че не беше оставено нищо, което да му даде някакви указания какво бе станало и когато разбра, че слънцето щеше да се покаже само след няколко минути и щеше да го разкрие пред погледите на пазачите на моста, той се върна при Хризеис. Тя се притисна до него и се разплака.

— Видя ли! Ето ме пак при теб — успокои я той. — Но ще трябва да се махнем оттук.

— Връщаме се в Океанос?

— Не, тръгваме да намерим приятелите ми.

И те потеглиха. Минаха покрай замъка и се отправиха към монолита. Отсъствието на барона скоро щеше да бъде забелязано. Цялата околност щеше да бъде претърсена и нито едно обикновено скривалище не можеше да им гарантира истинска безопасност. Гуорлите също добре разбираха това и щяха да бързат към Дузвилнавава. Нямаше значение колко силно държаха да си върнат рога — те просто вече не можеха да останат тук. Нещо повече, те най-вероятно си мислеха, че Улф се е удавил или е станал жертва на драконите. За тях това означаваше, че засега трябваше да забравят за рога, но винаги можеха да се върнат, когато сметнеха, че е безопасно да го направят.

Улф наложи високо темпо. С изключение на няколко кратки почивки, те практически не спряха, преди да стигнат гъстата гора Раухвалд. Запълзяха под сплетените клони и гъстите храсталаци, докато коленете им не се разкървавиха и ставите не ги заболяха. Хризеис припадна от умора. Улф набра голямо количество от горските плодове, за да се нахранят до насита. Спаха като убити цялата нощ, а на следващия ден възобновиха придвижването си на четири крака. Когато излязоха от другата страна на Раухвалд, издрасканите им тела бяха покрити с безброй рани от убождания. Но никой не ги причакваше тук, както се бе опасявал.

Този факт, заедно с още нещо, го накара да се чувства щастлив. Беше се натъкнал по пътя на следи от гуорлите. По някои от бодлите бе намерил снопчета от гъстата им козина, както и късчета от дрехи. Нямаше никакво съмнение, че Кикаха ги бе оставил, за да маркира пътя, по който се надяваше Улф да ги проследи.

След един месец пристигнаха при основата на монолита Дузвилнавава. Знаеха, че се движат по същия път, защото бяха чули слуховете за минаването на гуорлите, а дори бяха разговаряли с хора, които ги бяха зърнали в далечината.

— Не знам защо решиха да се отдалечат на такова разстояние от рога — призна си той. — Може би смятат да се скрият в някоя пещера тук и да се върнат, след като първоначалният ентусиазъм да бъдат открити се поохлади.

— А не е ли възможно — предположи Хризеис — да са получили заповед от Повелителя първо да отведат Кикаха при него. Той му досажда от толкова време, че Повелителя сигурно побеснява само като си помисли за него. Може би иска да се подсигури, че Кикаха няма да спъва плановете на гуорлите по отношение на рога.

Улф се съгласи, че това също би могло да бъде вярно. Нищо не изключваше възможността дори самият Повелител да се спуска от двореца си със същите въжета, с които бе спуснал гуорлите. Това обаче беше по-малко вероятно, защото Повелителя едва ли би поел риска да остане завинаги далече от замъка си. Можеше ли всеки път да разчита, че гуорлите ще го изтеглят обратно?

Улф огледа преценяващо изумяващия с височината си монолит, чието напречно сечение бе с размерите на континент. По думите на Кикаха, той бе поне два пъти по-висок от монолита Абхархплунта, върху който се разполагаше Драхеланд. Извисяваше се на 60000 и повече стъпки, а тварите, които обитаваха пукнатините и пещерите по околната му стена, бяха точно толкова гладни и ужасни, както тези по другите монолити. Дузвилнавава беше неравен, насечен, скалист — върху грапавото му лице зееше огромна дупка, която приличаше на грозно зяпнала уста; гигантът сякаш изглеждаше готов да изяде всеки, който дръзнеше да му се опълчи.

Хризеис също разглеждаше зъберите и от време на време потрепваше. Но не каза нищо. Беше спряла да говори за страховете си.

Може би вече не се безпокои толкова за своя живот, помисли Улф, а за живота, който носеше в себе си. Тя беше сигурна, че е бременна.

Той я прегърна, притисна я до себе си и прошепна:

— Бих искал да тръгнем веднага, но ще трябва добре да се подготвим в продължение на няколко дни. Не е възможно да атакуваме това чудовище, преди да сме отпочинали добре и да сме приготвили достатъчно храна.

Три дни по-късно, облечени в здрави кожени дрехи, нарамили въжета, оръжия, чанти с храна, мехове с вода и неща, които щяха да им помогнат при катеренето, те поеха нагоре. Улф носеше рога в мека кожена торба, която надеждно бе привързал на гърба си.

Деветдесет и един дни по-късно те се бяха изкачили до средата. И всяка тяхна стъпка беше борба срещу гладкия отвес, срещу коварно ерозиралите скали, срещу хищниците. Тук видяха многокраката змия, която за първи път бе срещнал на Таяфаяуд; вълци, които се захващаха с лапите си за скалите; скални маймуни; острочовки с размерите на щраус и малки, но смъртно опасни скокливци.

Когато се прехвърлиха през ръба на върха на Дузвилнавава, бяха изминали 186 дни от началото на изкачването. И двамата се бяха променили — както физически, така и психически. Улф бе отслабнал, но бе добавил много към издръжливостта и силата си. Тялото и лицето му носеха белезите от схватки със скокливци, скални маймуни и острочовки. Омразата, която изпитваше към Повелителя, се бе засилила, защото Хризеис беше загубила плода си преди още да се бяха изкатерили и на 10000 стъпки. Това се очакваше, но той не можеше да забрави, че ако не бе Повелителя, те нямаше да имат причина да се катерят.

Хризеис също се бе закалила телом и духом. Но нещата, с които се бе сблъскала на този монолит, бяха много, много по-лоши от всичко в живота досега и само по едно чудо преживяното не я бе прекършило. Този факт потвърждаваше първоначалната хипотеза на Улф, че е замесена от много специално тесто. Отдавна беше забравила хилядолетията безсъдържателен живот в Градината. Тази Хризеис, която беше стъпила в Атлантида, много приличаше на жената, която бе отвлечена от дивия и жесток живот в древна Егея. Но сега тя бе много по-мъдра.

Улф обяви неколкодневна почивка, през която щяха да ходят на лов, да поправят лъковете и да се снабдят с нови стрели. От известно време поглеждаше често към небето с надеждата да зърне орел. За последен път беше говорил с Фти в руините на онзи град край Гузирит. Но нито един орел не се появи, така че макар и неохотно той реши да навлязат в джунглата. Както и в Драхеланд, периферията и на това ниво бе опасана от хиляда мили дебел пояс джунгла. Във вътрешността се намираше Атлантида. Като се изключеше монолита в центъра му, това ниво бе с площ колкото Франция и Германия взети заедно.

Улф потърси с поглед иглата, на върха на която се намираше дворецът на Повелителя, понеже Кикаха му бе казал, че тя може да се види дори от периферията. Но пред погледа му се разстилаше огромен и тъмен континент, покрит с облаци, през които проблясваха светкавици. Идакуизорхруз — много по-тънък от по-долните монолити — бе скрит. И оставаше невидим даже когато се намираха на някой хълм или Улф се изкатереше на някое по-високо дърво. Една седмица по-късно буреносните облаци продължаваха да обгръщат каменната кула. Това безпокоеше Улф, понеже той не бе виждал подобна буря през всичките три и половина години, които бе прекарал на тази планета.

Изминаха още петнайсет дни. На шестнайсетия откриха на пътя обезглавен труп. На метър от него в храстите бе захвърлена загърнатата в тюрбан глава на хамшемит.

— Изглежда, Абиру също преследва гуорлите — каза Улф. — Кой знае, може би те са взели скъпоценните камъни при бягството си от замъка на фон Елгерс. Но по-вероятно ми се струва, че той се надява рогът да е в тях.

Миля и половина по-нататък попаднаха на друг хамшемит — с разпорен стомах и изсипани черва. Улф се опита да получи някаква информация, но човекът беше в много тежко състояние. Улф прекрати милостиво страданията му. Забеляза, че Хризеис не си извърна погледа. После запъхна кинжала му в колана си и взе ятагана. Предчувстваше, че скоро ще му потрябва.

Половин час по-късно чуха викове и крясъци по пътеката пред тях. Двамата с Хризеис се скриха сред гъстата зеленина покрай пътеката. Тичайки с всички сили, по нея се появиха Абиру и двама хамшемити, следвани по петите от смъртта под формата на трима тантурести негри с нашарени лица и дълги къдрави, боядисани с червена боя бради. Хвърлиха копие, което прелетя във въздуха и се заби в гърба на един от спътниците на Абиру. Той се просна без звук и се плъзна по пръстта като платноходка с копие вместо мачта. Другите двама се обърнаха, за да се борят за живота си.

Улф се възхити от Абиру, който се биеше с голямо умение и смелост. Макар че и последният му спътник падна с копие, забито в диафрагмата, той продължаваше да размахва ятагана си. Не след дълго двама от диваците паднаха окървавени, а третият избяга. Улф тихо се приближи зад Абиру. Нанесе му отсечен саблен удар, парализира ръката му и пръстите му изпуснаха дръжката на ятагана.