Съзнание за инвалидност или „инвалидизирано“ съзнание?

Инвалидността е технически проблем — нищо повече, нищо по-малко. По силата на самия факт на увреждането инвалидът е по-малко способен и има пред себе си по-ограничен кръг от възможности в сравнение с не-инвалида. (Слепият не може да управлява автомобил, глухият — да слуша музика, немият — да произнася речи, безръкият — да рисува, неспособният да движи краката си — да танцува... Излишно е да се обяснява защо хората с изброените увреждания не могат да вършат още много други неща, а това, че стоящите пред тях възможности — да бъдат наети на работа, да са равноправни граждани, та дори да се забавляват! — са ограничени.)

Ще ми възразят, че:

1) терминът „инвалидност“ е обидна дума и трябва да бъде заменен с по-подходящ;

2) хуманистичният характер на съвременното общество „предполага“ недостигът да се представя не като нещо, което не-достига (каквото всъщност е), а като възможност;

3) затова той може и трябва да бъде компенсиран и по този начин — „преодолян“;

4) за целта инвалидите трябва да се обединяват, за да защитават правата си на равнопоставени граждани;

5) защото самото наличие на недостиг ги превръща в общност от хора със сходни интереси.