Съзнание за инвалидност или „инвалидизирано“ съзнание?

3. ПРИВИЛЕГИРОВАНИЯТ СТАТУТ НА ИНВАЛИДНОСТТА

Вярно е, че увреждането може и трябва да бъде компенсирано. Също толкова вярно е обаче, че компенсациите (специализирани технически средства, асистент, достъпна среда...) не могат в пълна степен да неутрализират увреждането. Предназначението им е да облекчат проблема, а не да го решат.

Единственото решение на проблема с инвалидността е клиничното — нейното „излекуване“. В случаите, когато това е невъзможно, остават компенсациите, които — уви! — често се „преобръщат“ в средство за „отстояване“ на привилегирован статут — т.е. са свръхкомпенсации.

За привилегирования статут на инвалидността могат да се посочат редица примери, някои от които — фрапиращи. Може би най-скандалният от тях е т. нар. „правило за тройката“. (Изкара ли тройка на изпита, кандидат-студентът-инвалид бива приеман във ВУЗ извън общия ред — независимо от конкретните условия в даденото учебно заведение за съответната година!) Друг пример е пенсията, която инвалидите получават независимо от доходите си. (Не е ли много по-удачно, напр., парите, отпускани за пенсии на инвалиди с високи доходи, да се инвестират в разкриване на работни места за други инвалиди?!) Правителствените мерки за насърчаване на заетостта към 2003 г. са откровено дискриминационни спрямо не-инвалидите. (През първата година след постъпването на инвалида на работа държавата му отпуска пари за минимална работна заплата + осигуровките към нея, докато за не-инвалидите са предвидени средства само за осигуровки!...)

Очевидно е, че напоследък инвалидността все повече се превръща в привилегия; все по-остро стои проблемът с т. нар. „позитивна дискриминация“. В подобна ситуация все по-смешно и нелепо звучат термини като „интеграция“, „равнопоставеност“ и „равни възможности“.

Проблемът с привилегиите пряко кореспондира с постъпателното и неотклонно идеологизиране на инвалидността.