Съзнание за инвалидност или „инвалидизирано“ съзнание?

2. ПОЗИТИВИРАНЕТО НА ИНВАЛИДНОСТТА

С какво увреждането дава предимство (възможност) на инвалида пред не-инвалида? Как може недостигът да бъде преобразуван в излишък? (Съжалявам за количествената аналогия, но количествените натрупвания, макар невинаги да водят до качествени изменения, все пак влияят върху качеството, нали? Освен това, заради възможността да бъдат онагледявани, количествените аналогии са по-разбираеми.)

Представете си 2 чаши с лимонада. Едната от тях е пълна до ръба, а другата, да речем, до половината или малко повече, но не колкото първата. Умирате от жажда, ала имате право да изпиете само едната от лимонадите. Към коя ще посегнете най-напред — без да се замисляте? Очевидно към пълната! Изпивайки я, вие ще задоволите по-голяма част от жаждата си, отколкото ако посегнете към другата, по-празната чаша. Нея бихте използвали само ако нямате абсолютно никаква друга алтернатива или по-точно ако алтернативата ви е да не пиете нито от едната, нито от другата чаша.

Така е и с инвалидността. Винаги има неща, в които един инвалид е точно толкова добър, колкото и един не-инвалид. (Глухият шофьор е също толкова добър, колкото и чуващия шофьор; художникът на инвалидна количка е също толкова талантлив, колкото и всички останали талантливи художници; слепият музикант е не по-лош от виждащия си колега и т.н., и т.н.)

Тук точната дума е „не по-лош“, а не „по-добър“. „Не по-лош“, но не във всяко отношение!

Защо напр. тогава един работодател да наеме на работа инвалид вместо не-инвалид? Ако и двамата са еднакво добри в работата, защо инвалидът трябва да има предимство? Освен това самият факт на инвалидността стряска повечето работодатели — и съвсем основателно: може би в целия си досегашен живот мнозина от тях изобщо не са се сблъсквали с инвалидността и за тях тя е нещо чуждо, далечно, неразбираемо, рисковано и следователно — нерентабилно... Дори да са убедени, че инвалидът ще се справи също толкова добре, колкото и не-инвалида, за мнозина от работодателите фактът, че той не би могъл да се справи с други неща, би продължил да внася съмнение и несигурност.

Възможностите пред инвалидите не са в самата инвалидност, в самия факт на увреждането, а в развиването на умения и способности, незасегнати от инвалидността и успешното им отстояване.

Ако си послужим отново с горния пример, последното означава, че инвалидът трябва да съумее да убеди работодателя не просто че би вършил съответната работа не по-зле от един не-инвалид, но и че офертата му е по-добра от тези на останалите кандидати (били те инвалиди или не-инвалиди), а не изобщо и съвсем не — спрямо всеки потенциален кандидат-не-инвалид.

Проблемът с представянето на инвалидността като възможност има и едно по-„незабележимо“, но също толкова негативно измерение — т.нар. „неявни способности“.

Сред инвалидите, а и в обществото като цяло, е широко разпространен възгледът, че инвалидът развива допълнителни сетива (или особена чувствителност), отсъстващи у другите хора. (За слепите напр. се казва, че имат изострен слух и добро чувство за ориентация, а за инвалидите като цяло — че са по-чувствителни от не-инвалидите.)

Практическата нужда може и да е довела до изостряне на някои сетива, с помощта на които инвалидът се справя по-лесно със своя проблем. Тази изостреност обаче може да се съпътства от „притъпяване“ или закърняване на други (по-рядко ползвани) органи и способности.

Що се отнася до т. нар. „повишена чувствителност“ на инвалидите, ще кажа само, че от дългогодишното си едновременно общуване с инвалиди и не-инвалиди не съм забелязал подобна разлика; Както сред едните, така и сред другите се срещат всякакви хора — по-чувствителни и по-безсърдечни, по-общителни и по-„затворени“, по-добронамерени и по-злонравни...

Инвалидът е „човек в нужда“, а не „по-съвършен човек“! Допускането на противното би довело до митологизиране образа на инвалида; към него биха се отнасяли с благоговение, а може би и с мъничко страхопочитание, но не и като към човек като всички останали — с единствената разлика, че (обективно) в сравнение с не-инвалида пред него са „отворени по-малко врати“!

От приемането на инвалидността като възможност произтича и още един, не по-маловажен проблем — свръхкомпенсацията.