Съзнание за инвалидност или „инвалидизирано“ съзнание?

1. ТЕРМИНОЛОГИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ

Може би най-забавното от тези (евентуални) възражения е т. нар. терминологичен проблем.

Сред организациите на и за инвалиди, а оттам — от правителството и следователно в цялото общество, все по-настойчиво се говори за „обидното“ съдържание, влагано в думата „инвалид“. Именно на нея, на „бедната и нищо не подозираща“ дума, бе отредена ролята на социален отдушник, на „брашнен чувал“, „блъскан“ с еднакво настървение и от инвалиди, и от не-инвалиди.

Тази истерична терминофобия, довела до „окончателното и безвъзвратно“ заличаване на понятието „инвалид“ от речника на „почтените, възпитани и добронамерени хора“, се извърши с такава показна и безапелационна непримиримост (и то най-вече от самите инвалиди), че въобще не бяха отчетени някои от безобидните й нюанси, да не говорим за чисто езиковото удобство на употребата й — нейната краткост.

За онези, които не знаят, бих искал да поясня, че английската дума „invalid“ има няколко значения. Наред с негативните й конотации „незаконен“, „недействителен/неистинен“, „дисфункционален“ и „болник“, тя може да означава и „неоценим“ (сиреч такъв, който не сме в състояние да оценим), а също и „болен“, „недееспособен“.

Да се спрем на последните й две значения.

Можем ли да наречем човек с видимо увреждане „здрав“ в пълния смисъл на думата? Ако напр. не съм способен да ходя, защото краката ми са увредени, мога ли да нарека тази си неспособност „здраве“? Може би ще „избягам“ от прекия отговор чрез един от най-старите (и между другото — най-удобни) трикове — поставянето на граници. Ще кажа, че трябва (ясно) да разграничаваме увреждането от болестта; че болестта е необичайно състояние на организма, а увреждането — хроничен проблем, с който просто свикваш и който може да бъде компенсиран (в случая с инвалидна количка); че болестта е абнормна дисфункция, а увреждането — само затруднение; че болестта поразява целия организъм, а увреждането — само част от него, докато във всички останали отношения човек е здрав; че болестта е клиничен, а инвалидността — социален проблем и т.н., и т.н. полуотговори.

После, мога ли да кажа, че неспособността ми да ходя не нарушава по никакъв начин дееспособността ми? Мога ли да твърдя, че съм в състояние да върша всички онези неща, на които хората, които могат да ходят, са способни? Очевидно не.

Как тогава може сериозно да се отстоява тезата, че инвалидността не е болест и недееспособност? Нещо повече: как може да се твърди, че тя е не недостиг, а възможност?!

Въпреки това всички предложения за запълване на празнотата, оставена от низвергнатата дума „инвалид“, са насочени именно към „позитивиране“ на понятието, а следователно — и на стоящия зад него проблем.

С „изобретяването“ на всеки от последващите термини се целеше все по-голямо отдалечаване от негативните конотации, с които думата „инвалидност“ е натоварена, докато накрая „триумфиращата“ позитивност (най-после) „успя“ да деформира до неузнаваемост не само новите версии на понятието, но и самия проблем!

Словесната еквилибристика започна с „изобретяването“ на термина „хора с увреждания“. Чрез въвеждането на това понятие (казват) се целяло акцентът да се постави не върху увреждането (инвалидността), а върху самия човек. (Може би защото в израза думата „хора“ стои преди „увреждания“!?) Тази цел обаче не само че не беше постигната, но и се получи точно обратен на желания ефект. С кого можем да сравняваме човека с увреждане, освен с човека без увреждания? Кой е еталонът, образецът, достойният за подражание, ако не човекът без увреждания? Най-после, с какво това понятие е по-различно от термина „инвалид“? Независимо от това, че в него присъства думата „човек/хора“, в основата му си остава уточняващият термин — „увреждане“. (Ако водещата дума беше „човек/хора“, това би трябвало да означава, че останалите хора, хората без увреждания, не са съвсем или изобщо не са хора!!!)

Ако това е така, понятието „хора с увреждания“ не само че носи негативните оттенъци на термина „инвалид“, но дори е по-„лошо“ (по-негативно) от него. Едно е да кажеш за някого, че е болен или че е във фактическа невъзможност да върши определени неща, съвсем друго е да го „етикираш“ като „увреден“ (все пак разликата между „човек с увреждане“ и „увреден човек“ е само в местата на думите, нали?!).

Но мина време и „майсторите“ на словесната еквилибристика усетиха, че с „новото“ понятие нещо не е наред. Терминът „увреждане“ някак не „пасваше“ на съвременните тенденции, някак си разваляше „фасадата“ и — най-важното — не носеше онази позитивност, първоначално заложена в определението „хора с увреждания“.

И ето, „роди“ се нов, още по-странен термин, в който вече (най-после) нямаше „лоши“ думи: „хора със специфични потребности“.

Той и кореспондиращото с него понятие „хора със специални нужди!“ си заслужава да бъдат обсъдени най-вече заради своята неопределеност, обърканост и неразбираемост.

Какво ще рече „хора със специфични потребности“? И изобщо що е специфична потребност? Мога ли аз като пушач да запаля в присъствието на човек, изпаднал в астматичен пристъп и да обоснова това си действие с моята специфична потребност от пушене?! Ами ако пътувам в лека кола и трябва да си сложа колана? Бих ли могъл да обоснова пред представител на КАТ факта, че съм без колан, с обяснението, че понеже с колан ми е по-трудно да дишам, отколкото на много други хора, аз имам специфична потребност да не го слагам?! Или следната ситуация: Седя в някое кафе и си чета сутрешния вестник. Идва майка с дете и сяда на съседната маса. Детето започва да се къса от рев. На мен ми „кипва“, ставам и хвърлям един пердах на малчугана с оправданието, че за разлика от повечето хора, които биха издържали тази врява, аз имам специфична потребност от тишина!!!

При това проблемът не е само в практическата неопределимост на термина „специфика“, отнесен към човешките потребности. Ако останем при горните примери, като отстояващ правото си на човек със специфични потребности, аз бих могъл да се сдружа с други себеподобни и пренебрегвайки правото на хората да имат потребности, влизащи в разрез с моите собствени и тези на сподвижниците ми, ние бихме могли да тероризираме обществото като издигнем и отстояваме (вкл. и политически) следните искания: „Пълна свобода на тютюнопушенето!“, „Не на коланите!“, „Абсолютна забрана на посещения на обществени места с деца под 5 години!“...

Все пак терминът „специфични потребности“ е по-„безобиден“ в сравнение с понятието „специални нужди“.

Какво се има предвид под „специална нужда“? Някакво много специално нещо, което човек не може да си позволи — напр. нуждата ми от околосветско пътешествие, което не мога да предприема поради липса на финансова възможност или мечтата ми да изкача Еверест без да съм алпинист? Или неща, които обществото в лицето на неговите институции и предписания ми налага да искам — да се образовам, да си намеря добре платена работа, да се оженя и да имам деца?...

Очевидно понятието „хора със специфични потребности/специални нужди“ е крайно неподходящо за обозначаване на инвалидността, защото изобщо не се отнася до нея! Ето защо то е на път да „застане“ редом до своите предшественици „инвалидност“ и „хора с увреждания“ в набъбващия каталог на „мръсните“ и непопулярни думи.

Понятието обаче, което идва да го замени, вероятно още по-кратко ще се задържи на „небосклона“, тъй като не просто изопачава смисъла на инвалидността или значи нещо съвсем различно, а защото съвсем нищо не значи!!!

Нашумяващото понятие е „хора с различни възможности/способности“.

(Извинявайте дами и господа терминолози, но за какви хора всъщност става въпрос? За екстрасенси? За телепати? За такива, които могат да издишват огън? Или за хора, надарени с изключително рядката способност да правят изумителни фокуси, с които биха „шашнали“ и най-големия непукист? А може би направо за пришълци от друга планета?!!!...)

Понятието „хора с различни възможности/способности“ би трябвало да се отнася за човек с възможности (способности), липсващи у другите хора. Нека някой ми посочи поне една възможност или способност (впрочем това са две съвсем различни неща, чието смесване внася допълнително объркване), присъстваща у инвалидите и липсваща у другите хора! (А може би се има предвид ползването на бял бастун, инвалидна количка, очила, слухов апарат...? Не мисля, че, от друга страна, напр. способността на един сляп човек, не ползващ помощно средство за придвижване, да се блъска във всичко, което изникне на пътя му, е нещо кой-знае колко уникално. Всеки виждащ човек със завързани очи би могъл да го прави със същия, а може би и с по-голям успех!)

Очевидно има нещо дълбоко сбъркано в новите формулировки, които, противно на очакваното, реанимират прастари манталитети и стереотипи! Но — уви! — проблемът далеч не е само терминологичен. Злоупотребите с езика имат ясно осезаем и непосредствено въздействащ материален ефект.

Пример за последното е представянето на недостига (увреждането) като възможност!