Съзнание за инвалидност или „инвалидизирано“ съзнание?

4. ИНВАЛИДНОСТТА КАТО ИДЕОЛОГИЯ

„Гръбнакът“ на идеологията е различието. Да се афишираш като различен и да отстояваш ценността на тази си различност — това е патосът на всяка идеология. Обществено валидната ценност да си „нормален“, „порядъчен“, „отговорен“, „дипломатичен“, „уравновесен“, „трудолюбив“, „упорит“, „активен“, „великодушен“, „справедлив“... (каквото и да означават всички тези неща): това са все идеологеми — отстояването на „добрата“ различност на преуспяващия пред „лошата“ еднаквост на неудачника!

Ако всичко това е вярно, идеологията:

1) далеч надхвърля сферата на политическото;

2) е еманация на естествения човешки егоизъм да си по-„добър“ от другите (респ. групата, с която се идентифицираш, да е по-„справедлива“, по-„значима“ и/или дори по-„необходима“ от тези на останалите, „външните“ хора);

3) предполага конфликт, враждебност или поне сдържаност между привърженици и противници, „свои“ и „чужди“.

С какво (и в какви случаи) инвалидите са по-значими от не-инвалидите? А по-необходими?! Както вече видяхме, те не разполагат с вътрешен (свой собствен) ресурс, а разчитат преди всичко и най-вече на „благосклонността“ на „обществото“ — т.е. на не-инвалидите.

Инвалидите обаче, особено напоследък и по-специално в България, се държат така, сякаш разполагат с подобни ресурси. Нещо повече: те открито демонстрират, че могат да се справят сами с всяка житейска ситуация — при това не по-зле (а защо не дори и по-добре?) от не-инвалидите!

Обществото (не-инвалидите), разбира се, не е изключено напълно — в никакъв случай! На него обаче му е отредена една, образно казано, „декоративна“ (помощна) роля. Именно не-инвалидите са тези, които предоставят помощни средства, финансират, асистират и какво ли още не — с изключение на едно, най-важното: те се оказват нежелани или поне не са „добре дошли“ със своя интелект!

На организационно равнище за инвалидите е особено важно да вярват, че (също както не-инвалидите) могат да „ръководят нещата“. Но кои „неща“? Какви „неща“? И най-вече: чии „неща“?! Очевидно тези, засягащи само и единствено инвалидите. Управлението е неприкосновена територия, в която не-инвалиди се допускат само по изключение — когато няма никаква друга възможност! (Самият термин „организации на инвалиди“ и рязкото му разграничаване от понятието „организации за инвалиди“ красноречиво свидетелстват за това. Организациите на инвалиди не просто са в услуга на инвалиди, а и — най-вече — се управляват от инвалиди!)

Това обаче, което най-вече придава на инвалидността характер на идеология, е не толкова себепредставянето на инвалидите като обществено значима група; дори не и предоверяването им в собствените си управленски способности. В основата на прогресиращото „застиване“ на инвалидността в идеология е все по-изострящото се напоследък усещане на инвалидите за различност спрямо не-инвалидите.

С все по-голяма популярност сред организациите на инвалиди се ползва лозунгът: „Различни, но заедно“. Той е „огледален“ вариант на популярната от времето на сегрегирането на чернокожото население на САЩ максима: „Разделени, но равни“! Американците осъзнаха (и го наложиха политически), че разделените хора не могат да бъдат равни. Ние обаче (засега) все още сме далече от прозрението, че освен всичко останало, освен диалог и взаимно зачитане, различието е и бариера — особено ако е силно преувеличено или дори — както е в случая — „измислено“ и наложено.

Освен споменатото сходство, между тези два примера има и фрапираща разлика: футболисти с различен цвят на кожата могат да играят в един и същ отбор, докато слепият изобщо не може да играе футбол.

„Измислената“ и наложена различност между инвалиди и не-инвалиди може и да е в съгласие с приоритетите на евроинтеграцията, може и да се ползва със световна популярност (в което впрочем не съм съвсем сигурен). Афиширането й обаче има един съществен недостатък: на инвалидите се внушава да се мислят за общност от хора със сходни интереси.

Да, между инвалидите има една особена допирна точка, липсваща при повечето хора — нуждата от компенсиране и (донякъде) неутрализиране на увреждането. Но сходствата свършват дотук. Интересите на инвалидите са също толкова разнообразни, колкото и на не-инвалидите или на инвалидите и не-инвалидите взети заедно. Сред инвалидите има художници, писатели, музиканти, монтьори, психолози, инженери, журналисти, спортисти, компютърни специалисти, икономисти и какви ли още не. Срещат се алкохолици и въздържатели, лентяи и работохолици, добри организатори и неорганизирани хора, талантливи и бездарници, активни и пасивни, „леви“ и „десни“, любители на домашния уют и приключенски натури, сангвиници и меланхолици, романтици и прагматици, „изпечени“ лъжци и „педантични истинотърсачи“...

Как може цялото това многообразие да бъде сведено до едно цяло, наречено „общност“?! „Спойката“ между инвалидите е също толкова „здрава“ (или „хлабава“), колкото между всички хора — независимо дали те са инвалиди или не-инвалиди. Може би това „обобществяване“ на инвалидността носи отпечатъка на дългогодишното гетоизиране на инвалидите в специални училища и специализирани предприятия. Може би в не по-малка степен то се дължи и на обективната неадаптивност на тези хора към условията на съвременния (преди всичко пазарен) свят. А може би се поддържа от комфорта на измамната сигурност да „принадлежиш“ пред предизвикателствата на продуктивната несигурност да „бъдеш“? Каквато и да е причината обаче, изградената върху едно несъществуващо различие (което всъщност е недостиг) себепредстава на инвалидите като общност ги изолира от останалото общество, а в последствие може и трайно да ги маргинализира.

Критичният патос на този текст е покана за преосмисляне не на всички (Ницше), а само на някои ценности — най-важните или, ако предпочитате, на упорито налаганото от посттоталитарната конюнктура „позитивиране“ на инвалидността. Това, от което най-вече се нуждаем днес, не е реализъм — от него имаме предостатъчно; не е и бунт — и „с просто око се вижда“, че протестите са все по-неефективен метод за отстояване на определена позиция, право или интерес. Днес имаме нужда преди всичко от размисъл — но не в рамките на вече наложени схеми, модели и системи, а „вън и независимо“ от тях.

Важно е да осъзнаем, че винаги има алтернатива, винаги има и друг „път“, различен от този, по който сме поели. „Инвалидизираното“ съзнание на преекспонираното (и „парфюмирано“) увреждане или съзнанието за инвалидността като недостиг, с който трябва да се съобразяваме — но само понякога: Кое от двете ще предпочетем? Изборът е на всеки от нас.