Танцьорът

Двадесет и шеста глава

Час 26 от 45

Чакаха.

Райм, сам в леглото си горе, напрягаше слух да чуе нещо от компютъра, настроен на честотата, която използваха Специалните части. Чувстваше се смъртно уморен. Беше неделя по обед, а той фактически още не беше лягал да спи. Най-вече го бяха изтощили опитите му да предвиди действията на Танцьора. И сега умственото напрежение вземаше своя дан от тялото му.

Куупър беше долу, в лабораторията, и пускаше анализ след анализ, потвърждавайки изводите на Райм за настоящата тактика на Танцьора. Всички останали бяха в охраняваната къща. Амелия Сакс също. Веднага след като Райм, Селито и Делрей бяха стигнали до съгласие как да реагират на поредния опит на Танцьора да убие Пърси Клей и Брит Хейл, Том се беше намесил като премери кръвното на шефа си. След това беше влязъл във функциите си на настойник и, без да се впуска в спорове и без да обръща внимание на доводи, разумни или не, беше закарал Райм в леглото. След като се качиха в асансьора, Райм изведнъж млъкна, което беше твърде необичайно за него, докато се чудеше дали този път беше пресметнал всичко правилно.

— Какво има? — попита Том.

— Нищо. Защо?

— Ами от нищо не се оплакваш. Щом не мрънкаш, значи нещо не е наред.

— Ха-ха. Мно-о-го смешно! — изръмжа Райм.

След като беше пренесен от количката в леглото, а някои от телесните му нужди обслужени, Райм се облегна върху удобната си пухена възглавница. Том надяна върху главата му гарнитурата, свързана с компютъра, и въпреки умората си Райм заговори и накара машината да се превключи на честотата на Специалните части.

Тази конфигурация наистина беше ужасно добра. Вярно, че той й се беше подигравал пред Селито и Банкс. Вярно беше и това, че непрекъснато се оплакваше от нея. Но тази машина повече от всички други негови помощници, колеги или приятели, го караше да се чувства съвсем различно. От няколко години той се беше примирил с факта, че никога няма да може да води нормален живот. И въпреки това тази купчина интегрални схеми, бутони и екран го бяха накарали да се почувства пълноценен.

Той завъртя главата си в кръг няколко пъти и я отпусна върху меката възглавница.

Чакаше. И се опитваше да не мисли за пълния си провал със Сакс предишната нощ.

Нещо се раздвижи. С тежка стъпка на перваза на прозореца му се появи един сокол. Райм мярна за момент белите гърди на птицата, понеже тя бързо завъртя синьо-сивия си гръб към него и отправи поглед към Сентръл Парк. Беше мъжки. Скитник, както го беше определила Пърси Клей. По-малък и по-милостив от женската. Спомни си още нещо за соколите скитници. Те буквално се бяха върнали от оня свят. Съвсем неотдавна цялата популация в източна Северна Америка беше станала напълно стерилна под влиянието на използваните химически торове и повечето птици от вида бяха измрели. Единствено благодарение на усилията на природолюбители, които отглеждаха птиците в домашни условия, и наложения контрол върху пестицидите видът беше възроден.

Върнал се от оня свят…

Нещо запращя. В следващия момент заговори Амелия Сакс. Гласът й беше напрегнат, докато му докладваше, че всички са заели позиции в охраняваната къща.

— Всички сме на последния етаж, заедно с Джоуди — каза тя. — Чакай… Ето го и фургона.

За примамка бяха използвали един брониран джип 4×4, със затъмнени стъкла. Вътре бяха натъпкани четири ченгета от специалните части. След него щеше да се движи друг фургон, без отличителни знаци, каран от двама „водопроводчика“. Всъщност, това бяха момчетата от 32-Е в работни дрехи. Отзад щяха да се возят още четирима от тях.

— „Стръвта“ е долу. Добре де… добре.

Бяха преоблекли двама от групата на Хауман вместо свидетелите, викаха им „стръвта“. Сакс го осведоми:

— Тръгват.

Райм почти беше уверен, че след като беше проучил подробно новия план на Танцьора, той едва ли щеше да стреля по тях със снайпер. И въпреки това задържа дъха си в очакване.

— Вървят към джипа… Щрак и всичко замлъкна.

Ново щракване. Шум. Този път беше Селито.

— Успяха. Направо супер. Потеглят. „Опашката“ тръгва след тях.

— Добре — каза Райм. — Джоуди там ли е?

— До мене. Вътре сме.

— Кажи му да се обади.

— Дадено, Линк. Ето. Всичко отново замлъкна. Чакаше.

Да види дали този път Танцьорът щеше да се уплаши. Да види дали този път беше успял да изпревари хладния ум на човека насреща си.

Чакаше.

Клетъчният телефон на Стивън изцърка. Той го отвори.

— Ало.

— Здрасти. Аз съм. Дж…

— Знам — отвърна Стивън. — Без имена, моля те.

— Добре де, прав си — Джоуди беше нервен като притиснат в ъгъла язовец. Шашна се, замълча, после каза: — Ами, тука съм.

— Добре. Хвана ли онзи негър да ти помага?

— Аха. Тука е.

— Ти къде си. Точно ми кажи.

— На улицата точно срещу онази къща. Човече, много ченгета бе. Ама никой не ми обръща внимание. Един фургон спря точно преди мъничко пред входа на къщата. От ония, четири по четири. Грамаден. Май че е Юкон. Син е и лесно се забелязва. — В смущението си той беше започнал да става обстоятелствен, мислите му ставаха несвързани. — Много е готин, направо върхът. Прозорците му са огледални.

— Което значи, че са бронирани.

— О! Така ли? Егати, колко много знаеш.

„Ти ще умреш“, обърна се мълчаливо към него Стивън.

— Онези, мъжът и жената тъкмо прибягаха през градинката към фургона. Около тях има сигурно към десетина ченгета.

— Да не са някои други, преоблечени?

— Не, сигурен съм, че са те. Хич не приличат на ченгета, пък и ми изглеждат доста изплашени. Ти на Лексингтън ли си?

— Да.

— В кола?

— Разбира се, че съм в кола — ядоса се Стивън. — Да не искаш да стърча прав? Свих един боклук, май японски. Ще тръгна след тях. И щом излезем на някое пусто място, ще приключа с това.

— Как?

— Какво как?

— Как ще приключиш с тях? Ще им хвърлиш граната или ще ги надупчиш с картечница?

Стивън си помисли: „Изгаряш ли от любопитство?“ Но каза:

— Не съм решил още. Зависи.

— Виждаш ли ги? — Джоуди звучеше много неуверено.

— Да. Зад тях съм. Влизам в движението.

— Японска кола, а? — попита отново Джоуди. — Тойота ли е?

„Ах ти, малка гнидо предателска“, горчиво си мислеше Стивън, „защо се опитваш да ме мамиш, макар да знаеш, че едва ли ще ти се размине!“

Всъщност Стивън в момента наблюдаваше как Юкон-ът и другият фургон преминаха покрай него. Той съвсем не беше в японска кола или в някакви други лайна. Въобще не беше в кола. Облякъл пожарникарската униформа, която току-що беше откраднал, той стоеше на ъгъла на улицата, точно на стотина метра от охранявания блок и наблюдаваше истинското развитие на нещата, които Джоуди си измисляше. Беше разбрал, че хората във джипа бяха примамки. Знаеше, че Съпругата и Приятеля бяха още в охраняваната къща.

Стивън хвана сивата кутийка на дистанционния детонатор. Приличаше на преносима радиостанция, От онези, дето ги продаваха в магазина за детски играчки. Но тази нямаше нито микрофон, нито слушалка. Той намери честотата на телефона на Джоуди, където беше бомбата и задейства устройството.

— Чакай малко — каза на Джоуди.

— А? — засмя се кльощавият. — Тъй вярно, сър.

Линкълн Райм сега беше само наблюдател, нещо като воайор.

Само слушаше какво става в ефира. И се молеше да се окаже прав.

— Къде е фургонът? — чу той как попита Селито.

— Вече на две пресечки от вас — отвърна му Хауман. — Вътре сме. Вървим бавно по Лекс. Сега се включваме в движението. Той… чакай. — Последва дълга пауза.

— Какво?

— След нас има няколко коли, един нисан, едно субару. И един опел Акорд, но вътре са трима. Нисанът се приближава до нас. Може и той да е. Не мога да видя вътре.

Линкълн Райм затвори очи. Усети как левият му безименен пръст, единственият, който не беше го предал, нервно потрепва по меката завивка, покрила цялото легло.

— Ало? — каза Стивън в телефонната слушалка.

— Да — отвърна Джоуди. — Тука съм.

— Точно срещу къщата, така ли?

— Точно така.

Стивън се взираше в градинките около сградата. Не виждаше нито Джоуди, нито негъра.

— Искам да ти кажа нещо.

— Казвай — отвърна малкият човек.

Стивън си спомни как го беше разтърсил ток, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди.

— Не мога да го направя… — Редник…

Стивън стисна дистанционния детонатор в лявата си ръка. Каза:

— Слушай внимателно.

— Слушам, шефе. Не… Стивън натисна бутона.

Експлозията беше необичайно мощна и гръмка. Дори Стивън не беше очаквал да е толкова силна. От ударната вълна се строшиха всички стъкла в околността. Ята подплашени гълъби литнаха към небето. Пред очите на Стивън от последния етаж на охранявания блок литнаха нагоре парчета стъкло и дърво, които после се посипаха като дъжд върху градинката и алеята около сградата.

Което беше доста повече, отколкото той се беше надявал. Смяташе, че Джоуди е бил близо до блока. Може би в полицейския фургон отпред. Или пък навътре в алеята. Но никога не би повярвал, че Джоуди е успял да проникне вътре. Беше направо перфектно изпълнено.

Зачуди се кой ли още беше загинал при експлозията.

„Линкълн Червея“, молеше се той.

Червенокосата полицайка?

Погледна нагоре към охранявания блок и видя как от горния прозорец се виеше стълб дим.

„Ей сегичка“, помисли си Стивън, „само да взема останалата част от моя самотен тим.“

Телефонът иззвъня и Райм нареди на компютъра си да изключи радиовръзката и да „вдигне“ телефона.

— Да — каза той.

— Линкълн — беше Селито, — по жицата съм — каза, като имаше предвид, че говори по телефона. — Не исках да заемам канала на Специалните части заради гонката.

— Добре. Казвай.

— Онзи взриви бомбата.

— Зная. — Райм я беше чул; охраняваната къща се намираше на не повече от две мили от неговата спалня, но прозорците му се бяха раздрънчали, а соколите-скитници бяха излетели и направили два бавни кръга, раздразнени, че ги безпокояха.

— Всички добре ли са?

— Оня смрадливец нещо се обяснява, Джоуди. Но като махнем това, всички са добре. А, трябва да изключим и федералните, които като си видяха къщата, започнаха да опяват, че разрушенията били доста повече от очакваното. Надуха ни главите.

— Кажи им, че тази година ще си платим по-рано данъците.

Това, което беше подсказало на Райм, че в телефона има бомба, бяха тъпичките стружчици полистирен, които Сакс беше донесла от огледа на станцията. Освен това бяха открили и незначителни количества пластичен експлозив, малко по-различен от този, използван в апартамента на Шийла Хоровиц. Райм просто беше свързал полистирена с пластмасата, от която беше направен телефона, даден от Танцьора на Джоуди. Стружките означаваха, че някой му беше развивал капака.

„Защо?“, се беше запитал Райм. На ум му идваше само една логична причина, така че той беше повикал отряда за обезвреждане на взривни устройства от Шести участък. Двамата инспектори бяха обезвредили телефона, като извадиха солидния слитък пластичен взрив, заедно с възпламенителя. След това бяха поставили доста по-малко количество взрив в един варел от нафта, свързаха отново детонатора и насочиха варела към алеята като оръдие. Натъпкаха стаята с противовзривни одеала и излязоха в коридора. Там връчиха на Джоуди безобидния вече телефон, който го беше поел с треперещи ръце и ги беше накарал да му покажат, че наистина всичкият експлозив е бил изваден.

Райм вече се беше досетил, че тактиката на Танцьора беше да използва бомби като средство за отвличане на вниманието. Така той можеше по-лесно да нападне и да си свърши работата. Освен това той вероятно се беше усетил, че Джоуди щеше да го предаде и, когато му се обади, около малкия боклук щеше да има доста ченгета, които да ръководят операцията. Естествено, щом премахнеше главните си преследвачи, щеше да има по-големи шансове за успех.

Измама…

Нямаше друг престъпник, когото Линкълн Райм да мразеше повече от Танцуващия с трупове. Той просто копнееше да го види паднал на земята пред себе си и да прободе с шиш побеснялото му сърце. И въпреки това, Райм беше криминалист преди всичко и тайно се възхищаваше на острия ум на този човек.

Селито обясни:

— След нисана вървят две от нашите „опашки“. Ще…

Последва дълго мълчание.

— Глупак — промърмори Селито.

— Какво стана?

— О, нищо. Просто никой не се е обадил на Централата. Към нас идват пет коли от пожарната. Никой не им се е обадил да не обръщат внимание на взрива.

Райм съвсем беше забравил за това. Селито продължи:

— Току-що приказвах с джипа. Завили са на изток, Линк. Нисанът върви след тях. Може би на около четиридесет метра зад тях. Намират се на около четири пресечки от паркинга на летището ФДР45

— Добре, Лон. Амелия при теб ли е? Дай ми я, ако е наоколо.

— Господи — викна някой някъде далеч от слушалката.

„Прилича на Хауман“, помисли си Райм. — Към нас идват цели пет пожарни коли.

— Ама някой не…? — понечи да попита някой, но после гласът му заглъхна.

„Не, никой не го е направил“, отговори му мислено Райм. Можеш ли да си представиш…

— Ще ти се обадя по-късно, Линкълн — каза Селито. — Трябва да се направи нещо. Тия пожарни паркираха и на двата тротоара.

— Аз ще й се обадя на Амелия — каза Райм. Селито затвори.

След като спуснаха пердетата, в стаята стана тъмно.

Тръпки побиха Пърси Клей.

Представи си скиталеца, нейния сокол, хванат в капан, как невярващ размахва в недоумение силните си криле. Хищническите нокти и острият му клюн режат като с бръснач въздуха. От гърлото му се разнася див писък. Но това, което най-ужасяваше Пърси, беше неистовият страх в очите на птицата. Отнели й небето и свободата, тя, хищницата, беше попадала в ноктите на ужаса. Уязвена и уязвима.

Пърси изпитваше същите чувства. Ненавиждаше мисълта, че се намира тук, в охраняваната къща на правителството. Затворена. С единственото занимание да зяпа — и мрази — тъпите картини по стените. Бездарен боклук от Уулуърт и Джей Си Пени. На пода — избелял килим. В ъгъла — евтина мивка и очукана гарафа с вода. Леглото беше застлано с овехтяла розова кувертюра от плюш. В единия й ъгъл бяха издърпани няколко конеца; вероятно тук беше седял някой информатор от времето на стачките и нервно беше разнищвал конците на разваления вече плат.

Тя отново отпи от шишето си. Райм й беше казал за капана. Дето Танцьорът трябваше да тръгне след бронирания фургон, като мисли, че Пърси и Хейл са вътре. Тогава щяха да го спрат и да го арестуват или убият. Жертвата й сега щеше да даде резултат. След десетина минутки щяха да го пипнат — убиецът на Ед. Онзи, който промени завинаги живота й.

Тя вярваше на Линкълн Райм и му се доверяваше. Вярваше му по същия начин, по който вярваше и на Контрол на въздухоплаването, когато я предупреждаваха за температурни колебания във въздуха и в следващата минута самолетът й скачаше от височина шестстотин метра на хиляда.

Пърси метна шишето на леглото, изправи се и закрачи напред-назад. Искаше й се да лети, да бъде във въздуха, където беше безопасно за нея, където тя можеше да контролира положението си. Роланд Бел й беше казал да изгаси светлините и я беше заключил в стаята. Всички бяха горе, на последния етаж. Тя чу трясъка на експлозията. Очакваше я. Но не беше очаквала страха, който я обзе след това. Беше направо непоносим. Би дала всичко да погледне през прозореца.

Отиде до вратата, отключи я и излезе в коридора.

Беше тъмно. Като нощ… Всичките звезди на вечерта.

Надуши остър мирис на химически вещества. „От бомбата е“, досети се тя. В коридора нямаше никого. В дъното обаче й се видя, че нещо помръдна. Някаква сянка откъм стълбището. Напрегна очи, но то не се повтори.

Стаята на Брит Хейл беше на два-три метра от нейната. Ужасно й се искаше да си поговори с него, но не и в този й вид — бледа, с треперещи ръце. От очите й напираха сълзи от страх… Божичко, по-лесно й беше да се измъкне от принудително пикиране, отколкото да погледне още веднъж в онзи коридор.

Бавно се върна в стаята си.

Това не бяха ли нечии стъпки?

Затвори вратата и си легна.

Сега вече съвсем ясно ги чу.

— Команден режим — разпореди се Линкълн Райм. Прозорчето услужливо се изписа на екрана.

Някъде отдалече до него долетя звука на виеща сирена.

Точно тогава Райм осъзна грешката си.

Пожарните коли…

Не! За това не бях се сетил.

Но Танцьорът беше. Естествено! Свил си е униформа на пожарникар или лекар и в момента спокойно си влизаше в охраняваната къща!

— О, не — измърмори той. — Не! Как може толкова да съм изключил?

Компютърът, който беше „чул“ последната му дума, побърза да изключи всички периферни устройства и скри диалоговия си прозорец.

— Не! — кресна Райм. — Не!

Но системата не можа да разчлени отчаяния му крясък и след секунда на екрана си изписа съобщение: „Наистина ли искате да изключите компютъра си?“

— Не — прошепна отчаяно той.

После всичко потъна в мълчание, но системата не се изключи. Вместо това се изписа надпис: „Сега какво искате да направите?“

— Том! — изкрещя отново Райм. — Който и да е… обадете се, Мел?

Вратата обаче си остана затворена; никой не го беше чул от долния етаж.

Левият му безименен пръст драматично затрепери. По едно време му бяха донесли една друга кутийка, чрез която посредством единствения си жив пръст той можеше да набира телефонни номера. Сега вече компютърът замени всичко това и Райм се сети, че може да използва програмата за комуникация, за да набере номера на охраняваната къща и да ги предупреди, че Танцьорът е на път към тях, преоблечен като пожарникар или служител на някаква аварийна група.

— Команден режим — изговори в микрофона. Едва успяваше да се владее.

„Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“ „Къде ли беше Танцьорът в този момент? Дали вече се беше вмъкнал вътре? Може би сега тъкмо се канеше да натисне спусъка и да застреля Пърси или Брит Хейл. Или Амелия Сакс?“

— Том! Мел! „Не разбрах…“

„Защо не го обмислих като хората?“

— Команден режим — повтори той, останал без дъх, докато се опитваше да овладее паниката си.

Най-после прозорецът на командният режим изскочи на екрана. Стрелкичката на курсора лежеше в горния край на екрана. Цял континент я делеше от долния ръб на монитора, където се намираше иконката на комуникационната програма.

— Курсорът надолу — задъхваше се той. Нищо не стана.

— Курсорът надолу — викна по-силно той.

Вместо това отнякъде изскочи съобщение: „Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“

— О, по дяволите! „Не разбрах…“

По-меко, като се насилваше да говори с нормален глас, той каза:

— Курсорът надолу.

Светещата стрелка тръгна бавно да пътешества към долния край на екрана.

Все още имаме време, каза си той. Пък и нали все пак тези в къщата бяха въоръжени, а не беззащитни.

— Курсорът наляво — отново изплю той. „Не разбрах…“

— О, хайде де, стига се прави на света вода ненапита! „Не разбрах…“

— Курсорът нагоре… наляво.

Стрелката се движеше из екрана като охлюв. Най-после достигна иконката.

Спокойно, спокойно…

— Курсорът, спри. Двойно кликване.

Веднага на екрана се появи изображение на телефон с бутони.

Райм си представи как Танцьорът без лице пристъпва зад Пърси с нож или гарота.

Доколкото успя овладя гласа си и нареди на системата да му отвори прозореца с честотите.

Успя.

— Четири — каза Райм, като се стараеше да произнася думите ужасно внимателно и отчетливо.

Четворката се появи на мястото си. После:

— Осем.

В следващата кутийка се появи буквата А. Мили боже!

— Изтрий я! „Не разбрах…“ Не, не!

Стори му се, че чува стъпки.

— Ехо? — викна. — Има ли някой? Том? Мел? Никакъв отговор, освен че компютърът, неговият приятел, отново изписа съобщение, че не го е разбрал.

— Осем — бавно каза той. Цифрата се появи. След това:

— Три — този път никакви проблеми.

— Цяло.

Думичката „цяло“ изникна на екрана. По дяволите!

— Трий наляво! — после — Десетична запетая. Добре.

— Четири.

Остана още една кутийка. Докато изговаряше нулата, последната цифра от честотата на Специалните части, по едната му буза потече струйка пот, но този път всичко мина гладко.

Радиостанцията изпука.

Готово!

Преди обаче да успее да предаде съобщението си, се чу силен шум от смущения. Със свито сърце Райм чу как нечий глас яростно закрещя:

— Десет-тринадесет, пратете подкрепление, федерални протекции, място шест.

Охраняваната къща. Гласът беше на Роланд Бел.

— Две долу и… о, Господи, той е тука. Пипна ни, удари ни, мръсникът! Трябва ни…

Последваха два изстрела. После още един. Дузина. Здрава престрелка се водеше там. Приличаше на фойерверките на Четвърти юли.

— Трябва ни… Връзката се прекъсна.

— Пърси! — извика Райм. — Пърси…

На екрана се изписа познатото съобщение:

„Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“

Кошмар.

Стивън Кол, със скиорска маска на главата си, облечен в дебелото пожарникарско яке, се беше проснал в коридора на охраняваната къща, зад тялото на един от двамата маршали46, които току-що беше убил.

Следващият изстрел, този път по-близо до него, откърти част от пода, недалеч от главата му. Противникът му беше един олисяващ инспектор — същият, когото беше видял да наднича през прозореца сутринта. Беше приклекнал до една от вратите и беше прекрасна мишена, но Стивън просто не можеше да се надигне и да го вземе на мушка. Инспекторът разполагаше с два автоматични пистолета, по един във всяка ръка, а на всичкото отгоре беше и добър стрелец.

Стивън припълзя още един ярд напред към една от отворените врати.

Беше обзет от паника, чувстваше се дребен и целият покрит с червеи…

Стреля и инспекторът с кафявата коса се мушна в стаята. Заговори нещо припряно в радиостанцията си, после се появи отново и продължи невъзмутимо да обстрелва Стивън.

След като беше облякъл черното пожарникарско яке, което макар да му беше дълго, беше същото като на тридесет или четиридесет други мъже и жени, които обаче стояха пред къщата — Стивън се беше насочил право към вратата откъм алеята, беше поставил слаб заряд на бравата, колкото да взриви ключалката, и така беше проникнал в къщата. Очакваше да завари обгорели, залитащи хора, разкъсани и тежко ранени от бомбата, между тях Съпругата и Приятеля. Вместо това откри, че Линкълн Червея отново го беше надхитрил. Беше разбрал по някакъв начин, че в телефона има бомба-сюрприз. Единственото нещо обаче, което не беше предвидил, беше, че той отново ще нападне къщата; беше ги видял как се подготвят да му устроят капан с местенето на свидетелите. И въпреки, че не го очакваха, когато влезе, беше посрещнат от пистолетни изстрели. Това бяха двамата маршали, но те бяха твърде зашеметени от взрива и той беше успял да ги премахне от пътя си.

После този кестеняв инспектор му се беше изпречил иззад един ъгъл. Стреляше и с двата пистолета в ръцете си. Два пъти го беше улучил, но куршумите бяха попаднали в бронежилетката му. Стивън, от своя страна, само веднъж го беше накарал да изтръпне и това беше докато падаше назад. Забеляза, че колкото повече стреляше онзи, толкова по-близо до Стивън попадаха куршумите му. Това ченге беше почти толкова добър стрелец, колкото него.

Оставаше му най-много една минута. Повече в никакъв случай. Не можеше да си го позволи.

Изведнъж червеите толкова много го покриха, че му се прииска да закрещи… Обмисли плана си, доколкото можа. Не можеше да изпревари с много Линкълн Червея, но въпреки това вече го беше надхитрил. Дали това не беше той? Този оплешивяващ инспектор с двата пистолета?

От револвера му излезе нов залп. И… проклятие… кестенявото ченге излезе точно след това, куршумът не го улучи и той се приближи с още няколко крачки до Стивън. Всяко друго ченге би се метнало зад някое прикритие. Но не и този. Той измина още няколко крачки напред. Стивън презареди, стреля отново и запълзя към вратата, която си беше определил за прикритие.

— Изчезваш в земята, момче. Можеш да станеш невидим, стига да искаш.

— Искам, сър. Искам да стана невидим…

Измина още метър, почти стигна вратата.

— Пак съм аз, Роланд Бел! — кресна ченгето в микрофона си. — Изпратете незабавно подкрепление!

Бел. Стивън мислено си отбеляза името. Значи това не е Линкълн Червея.

Оня смени пълнителя и продължи да стреля. Една дузина, две… Стивън можеше само да се възхищава на техниката му. Този Бел явно си водеше точен отчет на изстрелите и винаги успяваше да смени навреме пълнителя си, така че никога не оставаше без зареден пистолет.

Един куршум се заби в стената, точно на около инч от лицето на Стивън. Той си го върна, като не успя да уцели също с толкова малко.

Припълзя напред още половин метър.

Бел вдигна поглед и видя как Стивън се хвърли към заветната врата на затъмнената спалня. Очите им се срещнаха и макар че никога не беше ходил войник, Стивън Кол беше видял твърде много битки, за да не забележи как нишката на разумността у това ченге изведнъж се скъса и той се превърна в най-опасното възможно нещо — трениран и способен боец, който не дава пет пари за собствената си безопасност. Бел се изправи и тръгна напред, като стреляше с двата пистолета едновременно.

Сега видя ли защо използваха 45-ти калибър в Пасифик театър? Тежките куршуми спираха онези побеснели малки японци. Когато тръгнаха към теб, не ги беше грижа, че може да ги улучат; те просто искаха да знаят, че не могат да бъдат спрени.

Стивън сведе глава, метна една ослепителна граната със закъснител една секунда и затвори очи. Взривът беше учудващо силен. Чу как ченгето изкрещя, олюля се, падна на колене и скри в ръце лицето си.

Заради охраната и заради яростните опити на Бел да го спре Стивън беше решил, че или Съпругата, или Приятеля се криеха в тази стая. Който и от тях да беше, сигурно се беше наврял под леглото или в някой от шкафовете.

Грешеше.

Щом надникна в тъмната стая, видя как една фигура се втурна срещу него, грабнала в едната си ръка висока нощна лампа за оръжие. От устата й се разнасяше пронизителен вой, изпълнен със страх и ярост.

Последваха пет бързи изстрела от пистолета на Стивън. Куршумите попаднаха в главата и гърдите, добре групирани. Тялото се завъртя около оста си и се просна по гръб на пода.

— Добра работа, Редник.

Откъм стълбите се чуха стъпки на слизащи хора. Женски глас. Други гласове. Нямаше време да довърши Бел, нито да търси друга жертва.

— Изнасяй се…

Хукна към задната врата, подаде главата си навън и повика подкрепление от пожарникарите.

Пет-шест тръгнаха предпазливо към него. Стивън им кимна да влизат вътре.

— Току-що гръмна газовата инсталация. Елате да помогнете да изнесем всички навън. Веднага!

Когато ония влязоха, той се изгуби в дъното на алеята, после стъпи на улицата, избягвайки пожарните коли, линейките и луноходите.

Уплашен беше, да.

Но беше доволен. Сега две-трети от работата му беше свършена.

Амелия Сакс първа от всички чу взрива от разбитата входна врата и виковете след това.

После от първия етаж долетя гласът на Роланд Бел:

— Подкрепление! Подкрепление! Убит е колега.

После стрелба с пистолет. Дузина изстрели, после още толкова.

Тя не знаеше как се беше промъкнал Танцьорът вътре и не я интересуваше. Това, което искаше, беше само да зърне целта си и две секунди да надупчи тялото му с половин пълнител от куршумите си с кухи върхове.

Стиснала здраво лекия Глок в ръка, тя се втурна в коридора на втория етаж. След нея бяха Селито и Делрей, заедно с някакъв младок, униформен. Сакс съжали, задето не беше изпитала препоръките му за действие в бойна обстановка, за да е сигурна в него. Джоуди се беше свил на пода, осъзнал, че е предал един много опасен човек, който на всичкото отгоре беше в сградата и беше въоръжен.

Колената на Сакс „изпищяха“ болезнено, щом хукна надолу по стъпалата. Пак се обаждаше артритът й. Тя затвори очи от болка и прескочи наведнъж последните три стъпала, които я деляха от първия етаж.

От слушалките в ушите й заговори гласът на Бел, търсещ подкрепление.

Щом стъпи в тъмния коридор тя прилепи пистолета си до тялото, откъдето трудно можеше да бъде избит с удар (само по телевизията мъжествените ченгета и неуловимите гангстери държаха напред пистолетите си в едната си ръка, преди да завият зад ъгли или килваха оръжието си на една страна, „понеже така им било по-удобно“). Хвърляше по един бърз поглед във всяка от стаите, които подминаваше, леко приведена и насочила пистолета си напред.

— Аз ще поема предната страна — викна Делрей и хукна надолу по тъмния коридор зад нея с огромния си Зиг-Зауер в ръка.

— Пазете си гърба — нареди Сакс на Селито и униформения, без да я е грижа за чинове и звания.

— Слушам, мадам — отвърна младокът. — Ще пазя гърбовете ни.

Пухтейки, Селито също се озърташе напред-назад.

В ушите й запращяха смущения, но тя не можа да различи гласове. Дръпна кабела на слушалките — да не я разсейва — и предпазливо продължи напред.

В краката си видя двамата мъртви маршали.

Миризмата на химическа експлозия беше доста остра и тя погледна към задната врата на охраняваната къща. Беше стоманена, но въпреки това приличаше на лист скъсана хартия след мощния взрив.

— Господи — обади се Селито, твърде погълнат от настоящата си задача, за да се наведе над проснатите маршали. но и твърде потресен, за да не хвърли поне един ужасен поглед към надупчените им като решето тела.

Сакс стигна до една врата и се притаи зад нея. Двама от групата на Хауман влязоха през взривения заден вход.

— Прикрий се — викна тя и преди някой да успее да реагира или да я спре, тя се метна през вратата, пред която беше застанала.

Вдигнала Глок-а, нагоре тя огледа внимателно стаята.

Нищо.

Не миришеше и на кордит.47 Тук не беше стреляно.

Върна се в коридора. Тръгна към следващата врата.

Посочи себе си и после стаята. Онези от 32-Е кимнаха.

Сакс се завъртя пред вратата, готова за стрелба, спец-ченгетата бяха след нея. В следващия момент замръзна, като видя пистолета, насочен право към гърдите й.

— Господи — промърмори Роланд Бел и свали оръжието си. Косата му беше разрошена, лицето — обгоряло и цялото в сажди. Два от куршумите бяха раздрали ризата му и се бяха плъзнали по бронежилетката му.

После очите й съзряха ужасната гледка на пода.

— О, не…

— Сградата е чиста — викна един от патрулните ченгета откъм коридора. — Видели са го да излиза. Носел е пожарникарска униформа. Изчезнал е. Слял се с тълпата отпред.

Амелия Сакс за пореден път установи, че повече я биваше за криминалистка, отколкото за тактическо ченге. Беше се хванала, че наблюдава пръските кръв, стипчивата миризма на недоизгорелите остатъци барут, падналия стол, който можеше да бъде признак за борба и може би беше важен източник на веществени доказателства. Гилзите, които тя веднага беше забелязала, бяха от 7.62 мм, автоматичен пистолет.

Освен това забеляза, че по начина, по който беше паднало тялото, жертвата най-вероятно е атакувала нападателя си с лампата, която лежеше отстрани. Още доста други неща можеха да се научат от това местопрестъпление. Ето защо тя трябваше просто да изправи Пърси Клей и да я изведе навън, по-далеч от тялото на убития й приятел. В този момент обаче Сакс не беше способна да се помръдне. Остана й само да гледа тъпо как дребната женица с дундесто и грозничко лице люлееше в скута си кървавата глава на Брит Хейл и шепнеше:

— О, не, о, не…

Лицето й представляваше каменна маска, нито едно мускулче не трепна по него, нито една сълза не се стече. Накрая Сакс кимна към Роланд Бел, който обгърна с ръце Пърси и я изведе в коридора, все още стиснал пистолета си, нащрек.

Намираше се на двеста и тридесет метра от охраняваната къща.

Сини и червени светлини от дузината полицейски, пожарни и болнични автомобила проблясваха, сякаш да го заслепят, но за него не съществуваше нищо друго на този свят, освен тъпичките косъмчета на визьорното кръстче на телескопа му „Редфийлд“. Огледа внимателно надлъж и нашир зоната на поражение.

Стивън беше съблякъл пожарникарската униформа и отново беше заприличал на попрецъфтял колежанин. Беше извадил любимия си модел 40 изпод водната цистерна на пожарникарския камион, където го беше скрил сутринта. Оръжието беше заредено с патрон в цевта, предпазителят смъкнат. Каишът опасваше ръката му, опънат — той беше готов да убива.

Но сега не търсеше Съпругата.

Нито пък Джоуди, дребният скапан педал Джудас.48

Сред лицата, които се появяваха в телескопа му, Стивън търсеше Линкълн Червея. Онзи, който го беше надхитрил за пореден път.

„Кой беше той? Кой от тях?

Дребен.

Линкълн… Принцът на червеите.

Къде си? Дали в момента не стоиш точно пред мен? Някъде насред тълпата заобиколила димящата сграда?

Дали беше онази дебела топка сланина, дето се правеше на ченге, а се потеше като свиня?

Или онзи високият кльощав брикет в тъмнозеления костюм? Напомняше му някого. Къде ли го беше виждал?“

Една цивилна кола спря и от нея слязоха няколко мъже в костюми.

Дали Линкълн не беше един от тях?

От сградата излезе червенокосата свиня. На ръцете си носеше латексови ръкавици. О-хо, значи, Оглед на местопрестъпления? „Е, щом трябва, изследвай ми гилзите и патроните, скъпа“, мислено се обърна към нея той, докато косъмчетата кацнаха точно върху нежното й гърло. Идеалната цел! Май ще ти се наложи да прескочиш до Сингапур, за да хванеш следите на оръжието ми, това как ти се струва, а?

Беше му ясно, че има време само за един изстрел, после щеше да му се наложи да се изнася набързо към алеята от последвалия залп от толкова много ченгета.

„Кой си ти?

Линкълн? Линкълн?“

Но нищо не му подсказваше кой може да бъде.

После входната врата се отвори и оттам се появи Джоуди, като пристъпваше навън несигурно. Огледа се, присви очи и се върна обратно в сградата.

Ти…

Отново почувства как го разтърси електрически ток. Въпреки разстоянието.

Стивън леко премести косъмчетата върху гърдите му.

— Давай, Редник, нека чуят гласа на оръжието ти. Този има защо да умре; може да те разпознае.

— Сър, обирам земното привличане и атмосферните условия.

Стивън увеличи натиска върху спусъка. Джоуди…

— Той те предаде, Редник. Пре… мах… ни го.

— Сър, слушам, сър. Той вече е студен като лед. Парче трупно месо. Ето, сър, и лешоядите дойдоха, готови са.

— Редник, според Устава на снайпериста от морската пехота на САЩ трябва да увеличаваш натиска върху спусъка на твоя модел 40 съвсем неусетно, така че да не можеш да кажеш в кой точно момент ще гръмне оръжието ти. Така ли е, Редник?

— Сър, тъй вярно, сър.

— Тогава, защо, мамка му, още се мотаеш като влюбена девица.

Той увеличи натиска.

Бавно, бавно…

Но снайперът не гръмваше. Стивън вдигна кръстчето върху главата му. В това време Джоуди, който трескаво оглеждаше покривите, го видя.

Беше изчаквал твърде дълго.

— Стреляй, Редник. Стреляй!

Последва неимоверно кратка пауза…

След това той дръпна спусъка като някой тийнейджър, който за пръв път хваща в ръцете си въздушна пушка на летния лагер на бойскаутите.

Точно тогава Джоуди отскочи настрани и блъсна на другата страна полицаите, които го бяха наобиколили.

— Как, по дяволите, можа да пропуснеш целта, Редник? Стреляй още веднъж!

— Сър, слушам, сър.

Изстреля още два патрона, но Джоуди и всички останали вече си бяха намерили прикрития или бързаха към тях по тротоара или улицата.

После дойде и ответния огън. Първо дузина пистолети, после още толкова. Повечето бяха пистолети, имаше и няколко H&K, които плюеха куршумите толкова бързо, че стрелбата им приличаше на работата на автомобилен двигател без заглушителя на ауспухната тръба.

Куршумите се забиваха в асансьорната кула зад него, като сипеха върху му късчета мазилка, тухли, бетон, олово и назъбени, остри парчета медна обшивка.

Стивън се претърколи назад, като прикриваше лицето си с ръце. Усещаше тъпичките жегвания от срезовете и видя как върху покрития с накатранена хартия покрив закапаха ситни капчици от неговата кръв.

„Защо изчаках? Защо? Щях вече да съм му видял сметката и да съм изчезнал.

Защо?“

Над него се разнесе трясъка на хеликоптер, който се насочваше към сградата. Още сирени.

— Изнасяй се, Редник. Изнасяй се!

Той хвърли един поглед надолу и видя как Джоуди притича да се прикрие зад друга кола. Стивън захвърли любимия си модел 40 в калъфа за китара, метна раницата си на гръб и се спусна бързо по аварийното стълбище към алеята.

Втората трагедия.

Пърси Клей се беше преоблякла и излезе в коридора, където се блъсна в мощната фигура на Роланд Бел. Той я прегърна.

Вторият от тримата. Вече не я беше грижа за напусналия механик или за проваления чартър. Нейният скъп приятел беше мъртъв.

О, Брит…

Представи си го. С широко отворени очи, устата му зейнала в безмълвен крясък на ярост, хвърлил се върху ужасния нападател. Искаше да го спре, сякаш оня наистина искаше да го убие и да убие Пърси. В него напираше повече обида и ярост, отколкото страх. „Животът ти беше толкова подреден“, спомни си тя. „Дори рисковете ти бяха преценени до най-малката подробност. Дори когато летеше на тридесет метра надолу с главата. Същото важеше и за винтовете и скоковете с парашут. За всички наблюдаващи това изглеждаше невъзможно. Но ти винаги знаеше какво правиш и, ако някога си мислил, че ще умреш, това би станало или от повреда в предавките, или от запушен горивопровод, или пък, ако някой безотговорен новак се е натресъл в траекторията на полета ти.“

Великият писател за авиацията Ърнест К. Ган беше писал, че съдбата е трапер. Пърси винаги беше смятала, че е имал предвид природата или обстоятелствата — капризен уред или повреден механизъм, които се съюзяват, в резултат на което самолетите се разбиват с трясък в земята. Съдбата обаче се беше оказала доста по-заплетена. Заплетена като човешкия разум. Като злото.

„Трагедиите идват по три… Каква ли ще бъде последната? Нейната смърт? На Компанията й? Или на някой друг?“

Докато се притискаше в Роланд Бел, цялото й тяло потръпна от обзелата я ярост за глупавото стечение на обстоятелствата. Върна се назад няколко седмици: тя, Ед и Брит Хейл, и тримата умрели за сън, стояха в хангара под неоновата светлина покрай Лирджета „Чарли Жулиет“, като се надяваха отчаяно да спечелят договора с щатската здравна организация. Потръпваха в студената и влажна нощ и се опитваха да си представят как най-добре да подготвят реактивния самолет за евентуалната работа.

По-късно падна мъгла. Летището беше пусто и тъмно. Като финалната сцена в Казабланка.

Отнякъде долетя стържещият звук на спирачки, тя беше погледнала навън.

Мъжът мъкнеше огромни брезентови чували, които стоварваше от колата си и тътреше по пистата. После запали Бийчкрафт-а. Всички чуха характерното виене на буталния двигател.

Спомни си, че тогава Ед беше казал:

— Какво прави тоя? Летището е затворено.

Съдба.

Това, дето се бяха улучили да бъдат там онази нощ.

Това, дето Филип Хансен беше избрал точно този момент да се отърве от компроматите си.

Това, дето Хансен се оказа човек, готов да убие всеки, само и само да запази тайната на своя полет.

Съдба…

Тогава тя скочи — на вратата на охраняваната къща се беше почукало.

Отвън стояха двама. Бел ги позна. Те бяха от нюйоркската полиция, отдел Защита на свидетели.

— Мисис Клей, трябва да ви транспортираме до друга наша къща, в Шорхам, Лонг Айлънд.

— Не, не — каза тя. — Има някаква грешка. Аз трябва да отида до Мамаронек. До летището.

— Пърси — обади се Роланд Бел.

— Трябва.

— Не зная нищо за това, госпожо — каза един от полицаите. — Получихме заповед да ви откараме до Шорхам и да ви предоставим едно от нашите охранявани жилища, както и да не ви пускаме оттам до понеделник, докато не се събере Голямото жури.

— Не, не, не. Обадете се на Линкълн Райм. Той ще ви обясни.

— Ами… — Единият от тях погледна към колегата си.

— Моля ви — каза тя, — обадете му се. Той всичко ще ви обясни.

— Всъщност, мисис Клей, точно Линкълн Райм ни праща, за да ви преместим. Бихме искали да дойдете с нас, моля. Не се тревожете. Наистина ще се погрижим добре за вас, мадам.

Двадесет и седма глава

Час 28 от 45

— Гледката не е от най-приятните — обърна се Том към Амелия Сакс.

Иззад вратата се чу: . — Искам да ми дадете тази бутилка, и то веднага!

— Какво става?

Симпатичният млад мъж премигна и сбърчи лице в Отвращение.

— О, такъв досадник може да бъде понякога, че няма равен на себе си. Накарал един от онези, патрулните ченгета да му налее малко скоч. Заради болката, му казал. На всичкото отгоре го налъгал, че имал лекарско предписание да пие по едно питие на ден. Голям хитряга, а? Направо не мога да го понасям, когато е напит.

Откъм стаята му се разнесе нов яростен рев.

Мина й през ума, че единствената причина, поради която отвътре не се чува шум от счупено, беше, че той просто не можеше да се движи. Иначе досега да беше потрошил всичко.

Тя посегна към топката на вратата.

— Може би искате да изчакате малко — предупреди я отново Том.

— Не можем да чакаме.

— Триста дявола! — ръмжеше Райм. — Дайте ми шибаната бутилка, мамка ви!

Тя отвори вратата. Том прошепна:

— Да не кажете, че не съм ви предупредил.

Щом влезе вътре, тя се спря на мястото си. Райм представляваше неприятна гледка. Косата му стърчеше на всички страни, по брадичката му се стичаше слюнка, очите му бяха кръвясали.

Бутилката Макалан беше на пода. Сигурно се беше опитвал да я отвори със зъби и я беше изтървал.

Видя Сакс, но вместо поздрав изстреля:

— Вдигни я!

— Имаме доста работа да вършим, Райм.

— Вдигни я! Вдигни! Бутилката!

Тя го направи. И я постави върху лавицата. Той пак се разбесня:

— Знаеш какво искам да кажа. Искам да ми сипеш питие.

— От това, което чувам, мисля, че си пил повече от достатъчно.

— Налей малко уиски в проклетата ми чаша. Том! Влизай веднага тук… Пъзльо!

— Райм — сряза го тя, — имаме доста доказателства за обработване.

— Майната им на твоите доказателства!

— Колко изпи?

— Танцьорът влезе вътре, нали? Вкарахме лисицата в кокошкарника. Лисицата в кокошкарника.

— Нося цяла торбичка от прахосмукачката, пълна с доказателства. Има и куршум, има и проба от кръвта му…

— Кръвта му, а? Е, все пак честно е. Той източи доста от нашата.

Тя отново го скастри:

— Виж какво, би трябвало да се чувстваш като дете на рождения си ден с това, което ти нося, ясно ли ти е? Веднага престани да се самосъжаляваш, за да можем да се захващаме за работа.

Той не отговори. Тя го погледна и проследи погледа на мътните му очи. Гледаше право към вратата зад нея. Обърна се. Там беше Пърси Клей.

Райм моментално сведе очи към пода. Не отрони дума.

„Естествено“, помисли си Сакс. Не иска да се държи неприлично пред новата си любов.

Тя влезе в стаята и внимателно огледа как се беше подредил Линкълн Райм.

— Линкълн, какво става? — Селито беше дошъл с Пърси за охрана. И той пристъпи в стаята.

— Трима мъртви, Лон. Той утрепа още трима. Лисица в кокошкарник.

— Линкълн — викна Сакс. — Стига! Не се самообвинявай! Объркан си.

Голяма грешка. Райм залепи яден поглед върху лицето й. Ако можеше, това щеше да бъде плесница.

— Аз не съм объркан. Приличам ли ти на объркан? Другите какво ще кажат? Объркан ли съм? Кажете бе, приличам ли ви на объркан шибаняк, а?

— Трябва…

— Трябва да се чупиме! Всичко свърши. Край. Точка.

Ниско по тревата и на топло вкъщи. Ще хващаме гората. Ти ще дойдеш ли с нас, Амелия? Предлагам ти да го направиш.

Накрая той погледна към Пърси.

— Вие какво правите тука? Трябваше да бъдете на Лонг Айлънд.

— Искам да поговорим.

Отначало той нищо не каза, после:

— Тогава поне ми дайте едно питие.

Пърси погледна към Сакс и пристъпи напред към лавицата. Наля и за себе си. „Сакс я гледаше с изпепеляващ поглед, но нищо не казваше“, забеляза тя.

— Ей това се казва мацка от класа! — възкликна Райм. — Аз убивам партньора й, а тя все още е съгласна да раздели с мен пиенето си. Ти не би го направила, Сакс.

— О, Райм, я стига! Понякога ставаш истинско лайно — злобно изплю Сакс. — Къде е Мел?

— Изпратих го вкъщи. Няма какво повече да правим… Опаковаме си я и я изпращаме на Лонг Айлънд, където ще е в пълна безопасност.

— Какво? — попита Сакс.

— Ще направим това, което трябваше да направим още отначало. Сипи още малко.

Пърси отвъртя капачката. Сакс се намеси:

— Стига му толкова.

— Хич не я слушай — ядоса се отново Райм. — Яд я е на мен. Понеже не правя това, което тя иска, затова сега е бясна.

„О, благодаря ти, Райм. Дай да си извадим всичките кирливи ризи, а? Голям купон ще си спретнем.“ Тя обърна красивите си, студени очи към него. Той дори не я видя; гледаше към Пърси Клей, която каза:

— Сключихме сделка. А сега, какво, двама агенти искат да ме отведат на Лонг Айлънд? Мислех, че мога да ти вярвам.

— Ако ми повярваш, ще умреш.

— Рискът си съществуваше — каза тя. — Ти още в началото ни каза, че има вероятност той да се промъкне в охраняваната къща.

— Така е, но после дори знаех как ще го направи.

— Какво… си знаел?

Сакс се намръщи и реши да мълчи. Райм продължи:

— Разбрах, че той се кани да удари охраняваната къща. Разбрах, че ще бъде облечен в униформа на пожарникар. Даже, мамка му, разбрах, че ще взриви задната врата, за да влезе. По онази система това е пет-двадесет или пет-двадесет и едно, с детонатор Инстадет. Прав ли съм?

— Аз…

— Прав ли съм?

— Да, пет-двадесет и едно.

— Видя ли? Всичко знаех. И то пет минути преди той да влезе при вас. Цялата работа беше, че просто не мога ей така, като всички, мамка му, да вдигна слушалката и да ви се обадя! Не мога… да вдигна… шибаната, скапана, тъпа, загубена слушалка и да ви се обадя, за да ви кажа какво ще стане. И затова умря твоят приятел. Заради мене.

Изведнъж Сакс изпита огромно съжаление към него, понеже усети колко тежко му е било. Беше разкъсвана от съзнанието на неговата болка, макар да нямаше и най-малка представа какво може да направи, за да я облекчи поне малко.

По брадичката му отново се беше стекла слюнка. Том пристъпи с една кърпичка, но Райм го отпрати, като ядно кимна с красивата си скулеста челюст. После кимна към компютъра.

— И заради него аз си бях вирнал носа. Ще си мисля, че съм нормален! Набирам се с модерната си количка като в спортна кола, прещраквам светлинки, сменям компактдискове… Идиотщина! — Той затвори очи и облегна глава назад към възглавницата си.

В този момент в стаята се разнесе силен остър смях, който изненада всички.

Пърси Клей си наля още малко скоч в чашата. После малко и на Райм.

— Че всичко е голяма идиотщина, така си е. Но това е и единственото, което чувам от вас.

Райм отвори очи и я зяпна. Пърси отново се изсмя.

— Стига — неуверено се опита да я предупреди той.

— О, я моля ви се — измърмори тя, без да му обърне внимание. — Стига, какво?

Сакс видя как очите на Пърси се присвиха:

— И какво искате да кажете? — започна тя. — Че някой е мъртъв, заради… повреда в техниката?

Сакс усети, че Райм съвсем не беше очаквал да чуе това от нея. Беше го изпреварила. След секунда той се съгласи:

— Да, точно това се опитвам да кажа. Ако имах способността да вдигна телефона…

Тя го сряза:

— И, какво? Това ви дава правото да избухвате като бога на войната? Че и да не си изпълнявате обещанията? — Тя гаврътна на екс питието си и ядно издиша поетия въздух. — Боже, Господи… Ти имаш ли някаква представа аз през какво съм минала, за да стоя пред тебе, а?

За нейно удивление, пред Сакс стоеше един напълно спокоен вече Райм. Понечи да се обади, но Пърси го сряза.

— Я си представи, да речем това: — Провлаченият й говор се беше върнал. — Значи, летя си аз в една алуминиева тръба с четиристотин възла, демек към седемстотин километра в час, на около десетина километра над земята. Отвън е шейсет градуса под нулата, а ветровете са стотици мили в час. Дори не ти говоря за светкавици, ураганни ветрове или заледявания. Боже Господи, та аз съм жива единствено благодарение на машините. — Тя отново се изсмя. — И какво му е по-различното на това от „твоя проблем“?

— Ти не разбираш — заекна Райм.

— Ама ти не ми отговаряш на въпроса. Какво? — безмилостно повтори въпроса си тя. — Какво му е различното?

— Това, че ти можеш да ходиш, да вдигаш телефона…

— Мога да ходя ли? Че аз се намирам на петнадесет километра! А съм отворила вратата, а ми е завряла кръвта за секунда. Дори ще закипи. Малко преди тялото ми да се пръсне на съставните си части, естествено.

„За първи път откакто го познаваше“, помисли си Сакс, „той нямаше какво да каже.“ Беше срещнал сродната си душа.

Пърси продължи:

— Съжалявам, инспекторе, ама не виждам никаква разлика помежду ни. Ние сме деца на науката на двадесети век. Мамицата му, ако аз имах криле, щях да си летя където си поискам. Но нямам и никога няма да имам. Остава ми да правя това, което и на вас… да разчитам на нещо.

— Хубаво де — ухили се дяволито той.

„Хайде, Райм“, мислеше си Сакс. „Постави я на мястото й!“ Така й се искаше на Сакс той да спечели, да прати тази жена на Лонг Айлънд и веднъж завинаги да се свърши с нея.

Криминалистът обаче каза:

— Но ако аз сгафя, умират хора.

— О! А какво ли се случва, ако ми откаже уредът за топене на леда по корпуса? Ами ако не ми работи регулаторът за отклонения? А я си представи, че докато настройвам приборите за кацане, в стъклото на пилотската ми кабина се удари гълъб? Каква става? Гуш-вам-бу-кет-чето. Че и това няма да сваря да направя, щото ще се пръсна или ще изгоря. Я си помисли, пожар, повреда в хидравликата, механик, дето е забравил да постави изолиращ кабел при повреда в мрежата… А ако аварийната система откаже? В твоя случай поне някои имат шанс да се възстановят от куршумите на убийците. Но ако моят аероплан се шибне в земята с триста мили в час, няма да остане и помен от него, камо ли от мене.

Райм вече беше напълно трезвен. Очите му се мятаха из всички ъгълчета на стаята, сякаш търсеха да изровят някое сигурно доказателство, което да обори доводите на Пърси.

— И така — безстрастно каза Пърси, — както разбирам, Амелия ви е донесла някакви следи от къщата. Предлагам да се заемете с тях и да спрете този педераст и то веднъж завинаги. Аз лично смятам да поемам към Мамаронек, да си довърша работата по ремонта на самолета, за да мога довечера да летя. Питам ви право в очите: Ще ме пуснете ли да отида до летището, както се бяхме разбрали? Или ще ми се налага да се обаждам на адвоката си?

Той все още беше безмълвен. Измина един дълъг момент.

Сакс подскочи от мястото си, когато чу плътния баритон на Райм да казва:

— Том! Том! Ела тука.

Помощникът подозрително надникна през вратата.

— Тук малко поразхвърлях. Ето виж, обърнал съм си чашата. И косата ми е разрошена. Нали нямаш нищо против да пооправиш ? Моля те?

— Да не се ебаваш нещо с нас, Линкълн? — попита оня, все още с голяма доза съмнение в гласа.

— И Мел Куупър. Ще можеш ли да се обадиш на Мел Куупър, Лон? Той сигурно ме е взел насериозно. Шегувах се. Такива са те, проклетите учени. Нямат грам чувство за хумор. Кажи му, че спешно ни трябва тук.

Амелия Сакс искаше да избяга. Да се втурне през вратата, да се тръшне в колата си и да подкара нейде из Ню Джърси или окръг Насау със сто и двадесет мили в час. Не можеше повече да понася да стои в една стая с тази жена.

— Добре, Пърси — каза Райм, — вземи инспектор Бел, а ние ще ти осигурим достатъчно от хората на Б о да се навъртат покрай тебе. Те ще те закарат до твоето летище. Направи, каквото трябва да се направи.

— Благодаря ти, Линкълн. — Тя му кимна и пусна една усмивка.

Усмивката беше достатъчно широка, за да накара Амелия Сакс да се зачуди дали част от речта на Пърси Клей не беше предназначена и за „нейно добро“. Просто за да е ясно кой е безусловният победител в току-що приключилия спор. Сакс знаеше, че в някои спортове тя просто беше обречена да губи. Виж, що се отнася до нейните слабости — шампион по стрелба, най-готиното ченге в целия Ню Йорк, шофьор-камикадзе и доста добър криминалист — Сакс просто отдаваше цялото си сърце на тях. Баща й беше забелязал тези й наклонности; той винаги си беше падал малко романтик. Веднъж, след края на една от нейните неуспешни връзки преди няколко години, той й беше казал:

— Трябва да измислят бронежилетки за душата, Ейми. Наистина трябва да го направят.

„Сбогом, Райм“, помисли си тя. „Сбогом.“ И какъв беше неговият отговор на това мълчаливо сбогуване? Хвърли й един бърз поглед и грубо изръмжа:

— Давай да ги видим тези твои следи, Сакс. По-живо, времето лети.

Двадесет и осма глава

Час 29 от 45

Целта на криминалиста е да посочи точния извършител.

Това представлява проследяването на една следа до един-единствен източник, като се изключат всички останали.

Линкълн Райм се взираше в най-индивидуалното доказателство от всички възможни: кръв от тялото на Танцьора. Един ДНК-тест на определен ограничен участък, изключващ полиморфизма, на практика би елиминирал всяка вероятност кръвта да принадлежи на някой друг.

И въпреки това кръвта почти не беше от полза за Райм. Компютърната ДНК- система съдържаше образци от ДНК-то на някои от съдените престъпници, но тази база-данни беше твърде недостатъчна, тъй като в нея влизаха главно извършителите на сексуални престъпления и някои от по-жестоките убийци, така че Райм съвсем не се изненада, когато в системата не откри нищо за ДНК-то на Танцьора. Въпреки това Райм се радваше дори на това нищожно удоволствие, че притежаваше част от самия убиец, попила в памуче, пъхната на сигурно в епруветката. За повечето криминалисти извършителите обикновено са „някъде там, из улиците“; никога не бяха се срещали с тях и едва ли щяха да го направят, ако не ги извикаха на процеса. Затова Райм изпитваше приятния гъдел да „затвори“ в епруветка човека, който беше причинил страдание на толкова много хора, включително и на себе си.

— Какво друго ни носиш? — обърна се той към Сакс. Тя беше минала с прахосмукачката цялата стая на Брит Хейл, после двамата с Куупър, въоръжени с лупи, бяха я прегледали още по-внимателно, но не откриха нищо повече от нагар от изстрели, стружки от куршуми, тухлен прах и мазилка там, където се бяха забили куршумите.

Беше намерила и гилзите на полуавтоматичния му пистолет. Оръжието беше Берета 7,62 мм. Най-вероятно беше старо; ударникът му имаше луфт и биеше доста встрани. Всичките гилзи, Сакс ги беше открила и петте, са били потопени з очистващ разтвор, за да се махнат отпечатъците на хората от компанията-производител. Така те по никакъв начин не можеха да бъдат проследени до смяната, произвела ги в някой от заводите Ремингтън или после до дистрибутора в някой град. Освен това Танцьорът най-вероятно ги беше заредил с кокалчетата на пръстите си, за да не оставя отпечатъци. Стар номер.

— Друго?

— Куршуми от пистолет.

Куупър ги огледа внимателно. Три от тях бяха сплескани. Единият беше в доста добро състояние. Останалите два бяха покрити с черната обгоряла кръв на Брит Хейл.

— Огледай ги за отпечатъци — нареди Райм.

— Направих го вече — гласът й секна на последната сричка.

— Опитай с лазера.

С това се зае Куупър.

— Няма нищо, Линкълн. — Техникът видя памуче в една от найлоновите кесийки. — А това какво е?

Сакс му отговори:

— О, успях да намеря и един от куршумите му за снайпера.

— Какво?

— Ами той стреля няколко пъти по Джоуди. Два от изстрелите попаднаха в стената на къщата и експлодираха. Този обаче се заби в пръстта — в цветната леха и не гръмна. До едно от мушкатата имаше малка дупка и…

— Чакай — Куупър премигна. — Ама това е от онези дум-дум патроните.

— Да бе, но не е избухнал.

Той внимателно постави кесийката върху масата и отстъпи назад, при което повлече със себе си и Сакс, макар и два инча по-висока от него.

— Какво става?

— Дум-дум куршумите са много нестабилни. Барутните зрънца може да тлеят дори в този момент… Всяка секунда може да избухне. А шрапнелче от медната обшивка може спокойно да те убие.

— Нали видя късчета от другите куршуми, Мел? — обади се Райм, — Разбра ли как са направени?

— Зловещи са — смутен каза техникът. Голото му теме беше покрито със ситни капчици пот. — Вътре е пълно предимно с бездимен барут и пентаерилтритол триакрилат. Той е много нестабилен.

— Ами този защо не е избухнал?

— Явно пръстта не е била достатъчно твърда. Пък куршумите са самоделки. Сигурно качественият му контрол не е бил много ефективен по отношение на този.

— Сам ли си ги прави? — удиви се Райм. — Че как? Като не сваляше поглед от найлоновата торбичка, техникът заобяснява:

— Ами най-простия начин е да се пробие дупка от върха почти до основата, пуска се една сачмичка и се насипва черен или бездимен барут. После се усуква нишка пластичен взрив, която внимателно се натъпква вътре. Накрая всичко се запечатва отново — в неговия случай с керамично връхче. Когато куршумът срещне преграда, сачмичката удря барута, той избухва и детонира другия експлозив.

— Усуква се нишка пластичен взрив ли? — попита Райм.

— Така, между пръстите?

— Ами обикновено, да.

Райм погледна към Сакс и за момент пропастта помежду им сякаш никога не беше съществувала. Двамата се усмихнаха и казаха в един глас:

— Отпечатъци!

— Може и да има. Но как ще ги откриете? Ще трябва да го разглобите напълно.

— Ами тогава — каза Сакс — ще го разглобим.

— Не, не, не, Сакс — заекна Райм. — Не ти. Ще изчакаме бомбения отряд.

— Нямаме време.

Тя се наведе над кесийката и започна да я отваря.

— Сакс, по дяволите, какво се опитваш да докажеш?

— Не се опитвам нищо да доказвам — хладно отвърна тя.

— Опитвам се да открия убиеца.

Куупър стоеше отстрани безпомощен.

— Какво, опитваш се да спасиш Джери Банкс? Ако не си разбрала, твърде късно е вече. Стига толкова. Откажи се и си карай работата.

— Това ми е работата.

— Сакс, не си виновна ти! — кресна Райм. — Забрави го. Зарежи мъртвите. Казвал съм ти го най-малко милион пъти.

Тя невъзмутимо обясни:

— Ще го покрия с жилетката си. — Тя съблече блузата си и откопча презрамките на бронежилетката си. После я постави като палатка върху найлоновата кесийка с опасния куршум.

Куупър се обади:

— Ти ще бъдеш зад жилетката, но ръцете ти няма да са.

— Костюмите на нашите бомбаджии също нямат ръкави — отбеляза тя, извади си тапите за уши, които ползваше при стрелба, и си ги постави.

— Ще трябва да викаш — обърна се тя към Куупър. — Какво да правя?

„Не, Сакс, не“, мислеше си Райм.

— Ако не ми кажеш, ще го разрежа по дължина. — И тя хвана една фина лабораторна ножовка. Размаха острието над куршума. Поколеба се.

Райм въздъхна и кимна към Куупър.

— Кажи й какво да прави.

Техникът преглътна.

— Добре. Извади го. Внимателно. Ето, сложи го на тази кърпа. Не го клати. Това е най-лошото нещо, което можеш да направиш.

Тя извади куршума, изненадващо малко парченце метал с бяло връхче.

— Нали виждаш това бялото конусче? — продължи Куупър. — Щом куршумът избухне, то минава през цялото ти тяло и още най-малко две-три стени. Има тефлоново покритие.

— Добре. — И тя го обърна към стената.

— Сакс — обади се Райм със спокоен глас, — използвай щипци, не пръстите си.

— Ако избухне, това няма много да ми помогне, Райм. Така се чувствам по-сигурна.

— Моля те.

Тя се поколеба, но после взе хемостата49, който Куупър й подаде. Стисна с него основата на пулито.

— А как ще го отворя? Ще го режа ли?

— Не можеш да режеш куршума — викна Куупър. — Нали докато го режеш с ножовката, топлината ще възпламени барута. Трябва да извадиш конусчето, а след това и парченцето пластичен взрив. По лицето й се стичаше пот.

— Добре. С щипците ли?

Куупър хвана едни пинцети от масата и се приближи откъм едната й страна. Подаде й ги в дясната ръка и се отдръпна.

— Значи, хващаш го здраво и въртиш силно. Вероятно е залепено с епоксидна смола. Тя не хваща много добре към оловото, така че би трябвало да успееш да го извадиш. Но не трябва да стискаш твърде силно. Иначе ще го счупиш, а тогава няма изваждане. А може и да гръмне.

— Е, не е чак толкова трудно — промърмори тя.

— Като колите, които си поправяла, Сакс — обади се Райм.

— Какво?

— Когато им развиваш свещите за смяна. Натискаш толкова, колкото да ги развиеш, без да ги счупиш.

Тя кимна така разсеяно, че той не разбра дали въобще го беше чула. Наведе глава над вигвама на собствената си бронежилетка.

Очите й силно се присвиха.

О, Сакс…

Той не забеляза движение. Просто чу леко пукване. За секунда тя замръзна на мястото си, после надникна да види какво става.

— Излезе. Виждам дупката.

— Барутът виждаш ли? — попита Куупър.

— Да.

Той й подаде една масльонка с машинно масло.

— Капни малко от това вътре и го наклони. Експлозивната нишка трябва да падне сама. Няма как да я издърпаме, защото ще повредим отпечатъка.

Тя го направи и обърна куршума с отворения край надолу, към кърпата. Нищо не се случи.

— Проклятие! — измърмори тя.

— Не…

Тя го разтърси. И то силно.

— … го тръскай! — извика Куупър.

— Сакс! — задъха се Райм.

Тя го разтръска още по-силно.

— Проклет да е! — Не!

Най-после отвътре изпадна една тъничка бяла нишка, а след нея и няколко зрънца чер барут.

— Добре — каза Куупър и изпусна въздуха си. — Сега вече няма какво да стане.

Приближи се и с една игличка претърколи експлозива върху едно предметно стъкло. После тръгна със спокойната походка на всички криминалисти в света — с изправен гръб и вдигната ръка с предметното стъкло, върху което пробата дори не се поклащаше — към микроскопа. Постави взрива под обектива.

— Магна-Бръш ли ще е? — попита Куупър като имаше предвид финия прах за сваляне на отпечатъци.

— Не — отвърна Райм. — По-добре използвай виолетовото от женшена. Това все пак е отпечатък в пластичен материал. Трябва ни само малък контраст.

Куупър го напръска с боичката и го сложи отново под обектива.

Едновременно с това върху екрана на Райм се появи изображението му.

— Ха така! — викна той. — Ей това е!

Всички спирали и разклонения се виждаха съвсем ясно.

— Пипна го, Сакс. Браво.

Докато Куупър бавно въртеше взривоопасната плънка, Райм запаметяваше отделните изображения върху екрана си като отделни файлове. Накрая ги събра в един и отпечата една лентичка двуизмерен отпечатък.

Но щом техникът го разгледа подробно, въздъхна.

— Какво? — попита Райм.

— И този не стига за анализ. Четвърт инч на пет осми. Няма система в света, която да може да каже нещо със сигурност за толкова малък отпечатък.

— Господи — издърдори Райм. Всичкият този труд… отиде по дяволите.

Изведнъж някой се изсмя.

Амелия Сакс. Зяпаше стената, тоест таблото с надписите по него. МП-1, МП-2…

— Дай да ги съединим — каза тя.

— Какво?

— Ами имаме три части — обясни тя. — Вероятно са от показалеца му. Защо да не можем да ги съединим?

Куупър погледна към Райм.

— Никога не съм чувал подобно нещо.

Нито пък Райм беше. Работата им се състоеше в анализ на доказателства, които да минат на процеса. Това трябваше да се върши със законни средства. Ако адвокатът на ответната страна ги видеше как събират части от отпечатъци, направо би се побъркал. Но в техния случай важното беше да хванат Танцьора, а не да съставят обвинение срещу него.

— Добре — каза Райм. — Давайте!

Куупър смъкна другите две копия от дъската и ги сложи на масата пред тях.

Двамата със Сакс се захванаха за работа. Куупър разпечатваше наново отпечатъците, като ги намали два пъти, така че всичките да бъдат еднакъв размер. После започнаха да ги нареждат като домино. Бяха съвсем като деца, опитваха така или иначе, пренареждаха ги и се караха и блъскаха, когато някой не отстъпваше. Сакс стигна дори дотам, че взе един химикал и донади няколко линии, там където имаше празнина, липсваше фрагмент за да се завърши отпечатъка.

— Ти не играеш честно — шегуваше се Куупър.

— Да де, ама става — отвръщаше триумфиращо тя. Накрая изрязаха ненужното и залепиха парчетата. Копираха го и пред тях стоеше три четвърти идеален релефен отпечатък, най-вероятно от десния показалец. Куупър го вдигна пред очите си.

— Имам известни резерви по отношение на това, Линкълн.

Но Райм отвърна:

— Това е изкуство, Мел. Красиво е.

— Ако разберат от Асоциацията по идентификация, ще ни бият шута.

— Пусни го през АСИО50. Изискай търсене с първостепенна важност. Във всички щати.

— О-хо-о-о — възкликна Куупър. — Това ще ми струва целогодишната заплата.

После сканира отпечатъка на скенера и така го получи като файл, който въведе в АСИО.

— Ще ни отнеме поне половин час — каза Куупър. Твърдението му беше по-скоро реалистично, отколкото песимистично.

Но не мина толкова време. След най-много пет минути — точно времето, което Райм употреби за да измисли кого да накара да му налее едно, Сакс или Куупър — екранът премигна един-два пъти и на него изскочи съобщение.

В отговор на вашето запитване се откри… едно съответствие. Сравнено беше по 14 различни признака. Статистическа вероятност за автентичност на идентификацията: 97 %.

— О, Господи — измърмори Сакс. — Пипнахме го.

— Кой е той, Мел — попита Райм. Гласът му беше толкова тих, сякаш се страхуваше да не би думите му да разпръснат крехките електрони от монитора на компютъра му.

— Той вече не е Танцьора — отвърна му Куупър. — Казва се Стивън Робърт Кол. Тридесет и шест годишен. Настоящо местопребиваване — неизвестно. Задържан за престъпление преди петнадесет години. Номер на досието от Къмбърленд, Вирджиния.

Какво обикновено име. Райм се хвана, че беше леко разочарован. Кол.

— За какво му е досието?

Куупър зачете:

— За това, дето го е казал на Джоуди… Дали са му двадесет месеца, когато бил на петнадесет. — Той се усмихна. — Но както се вижда, Танцьорът не си е направил труда да му каже, че жертвата е била вторият му баща.

— Втори баща, а?

— Кофти работа — каза Куупър, като продължаваше да чете по екрана. — Леле.

— Какво? — този път беше Сакс.

— Извадки от полицейските рапорти. Ето какво е станало. Изглежда тяхното семейство не е било от най-щастливите. Майката на момчето е умирала от рак и съпругът й — вторият баща на Кол — я цапнал, задето направила или не направила нещо си. Тя паднала и си счупила ръката. Няколко месеца по-късно тя починала, а Кол си набил в главата, че за смъртта й е виновен Лу.

Куупър продължи с четивото, като на моменти откровено си потреперваше.

— Искате ли да чуете какво се е случило?

— Давай смело.

— Няколко месеца след смъртта й Стивън и баща му излезли на лов. Малкият го повалил на земята, съблякъл го гол и го завързал за едно дърво в гората. Оставил го там няколко дена. Искал да го изплаши, както обяснил адвокатът му. Но когато пристигнала полицията, заварила обезобразено тяло. Раните били пълни с личинки и червеи на мухи и други насекоми. Живял още два дена. Не бил на себе си, бълнувал.

— Господи — прошепна Сакс.

— Когато го намерили, момчето било там, просто си седяло до него и гледало. — Куупър зачете: — Заподозреният се предаде, без да окаже съпротива. Държеше се твърде неадекватно. Не спираше да повтаря „Всяко нещо може да те убие, всяко нещо може да те убие…“ Откаран е в местния център за лекуване на душевно болни.

Райм не се интересуваше твърде от психологическото заключение. Много повече разчиташе на собствените си умения да преценява хората, отколкото да си блъска главата с надутите фрази на съдебните психолози. Той знаеше, че Танцьорът е психопат — всички професионални убийци бяха — и терзанията, и травмите, които го бяха направили такъв, какъвто е, едва ли биха му помогнали с нещо. Той попита:

— Снимка има ли?

— В досиетата на малолетните няма снимки.

— Да бе, вярно. По дяволите. Ами от военните няма ли?

— Тц. Но има друго провинение. Опитал се да се запише в морския флот, но психологическата му характеристика го провалила. Вървял неуморно няколко месеца по петите на служителите от военната комисия в окръг Вашингтон, накрая набил един от сержантите. Отървал се с условна присъда.

Селито каза:

— Ще пуснем името през ФБР, полицията, списъка на псевдонимите и Националния информационен център по престъпленията.

— Кажи на Делрей да прати хора в Къмбърленд и започнете да го издирвате — разпореди се Райм.

— Ще се постараем. Стивън Кол…

След всичките тези години. Беше като да влезеш в гробница, за която много си чел, но никога не си я виждал.

На вратата рязко се почука. Ръцете на Сакс и Селито инстинктивно посегнаха към оръжията.

Но посетителят беше едно ченге от долния етаж. Носеше огромен пакет.

— Доставка по домовете.

— Какво е това?

— Донесе го един колега от Илинойс. Каза, че било от пожарните на окръг Дю Пейдж.

— Е, какво е? Ченгето вдигна рамене.

— Оня каза, че било кал от гумите на камионите. Ама това са глупости. Сигурно се е помайтапил.

— Не — отговори му Райм. — Това е точно това, което ти е казал. — Той погледна към Куупър. — Остъргали ли са гумите от мястото на взрива?

Ченгето премигна.

— И вие сте поръчали това. Със самолет от Чикаго?

— Чакахме го със затаен дъх.

— Е. Понякога животът е забавен, нали?

Какво му оставаше на Линкълн Райм, освен да се съгласи.

Професионалните полети бяха само част от летенето.

Един-единствен полет беше свързан с огромно количество документация.

Задната част на фургона, който откарваше Пърси Клей към летището в Мамаронек, беше осеян с всякакви карти, книги и други документи: Справочник за всички летища и подобни съоръжения в страната, Ръководство на Пилота, издание на Федералното авиационно управление — Бележки за пилота, Примерни разчети и планове и още един справочник за летищата в страната. Хиляди страници. Планини от информация. Пърси като повечето си колеги пилоти знаеше всичко това наизуст. Но тя никога не би си и помислила да се качи на самолета си, без да се върне обратно до извора, отново да прочете всичко, тоест, буквално да изяде всичко това с кориците.

С цялата тази информация и калкулатора в ръка тя в момента попълваше двата основни документа за един полет: навигационния дневник и плана на полета. В дневника тя отбелязваше височината, изчисляваше промените в курса поради вятъра, както и разликата между действителния и магнитния курс, определяше времето на полета и накрая стигна до числото, което за нея имаше свята стойност: количеството гориво, което щеше да бъде необходимо за целия полет. Шест града, шест различни дневника и дузина междинни спирки между тях…

След това се зае със самия план, съобразен с ФАУ, написа го върху обратната страна на навигационния дневник. Веднага щом излетят, вторият пилот трябва да активира плана, като се обади на Обслужване на полетите в Мамаронек, които пък от своя страна трябва да се обадят в Чикаго и да съобщят изчисленото време на пристигане на „Фокстрот Браво“. Така, ако половин час след обявеното време самолетът не пристигне на летище Чикаго, той се обявява за закъснял и се задействат спасителните служби.

Тези документи бяха доста заплетени и трябваше да бъдат попълнени и изчислени без грешка. Ако даденият самолет разполагаше с неограничени запаси от гориво, те можеха да разчитат на радиоуправление и да се мотат във въздуха колкото си искат и на каквато височина им скимне. Но не ставаше въпрос само за високата цена на горивото (двойката турбовитлови двигатели Гарет изгаряха наистина колосално количество); горивото беше доста тежко и самият му превоз струваше много пари. При дълги полети, особено с чести спирки, когато при излитането двигателите гълтаха като млади лами, наличието на допълнителни количества гориво на борда затрудняваше отделянето от земята и можеше за няколко секунди да „изяде“ кажи-речи цялата печалба на Компанията от полета. Според ФАУ при всяко излитане самолетите трябва да разполагат с достатъчно гориво да стигнат до местоназначението си плюс резерва в случай на нощен полет за още четиридесет и пет минути.

Пръстите на Пърси Клей леко пробягваха по бутоните и тя изпълваше необходимите формуляри с красивия си почерк. Нехайна за толкова много неудачи в личния си живот, що се отнасяше до летенето, тя вършеше всичко с педантична точност. Дори само попълването на честотите за радиовръзката по време на полета или разликите в магнитния курс й доставяха неизразимо удоволствие. Никога не гледаше да се измъкне, когато ставаше дума за точни изчисления. Същото важеше и за днес — тя се беше потопила до шията в работа.

До нея седеше Роланд Бел. Беше изпит, бледен и намръщен. Доброто момче, нейното приятелче вече го нямаше. Беше й много мъчно и за Бел. Почти колкото за себе си; явно Брит Хейл беше първият свидетел, който той беше загубил. Изведнъж й се прииска необяснимо защо да го докосне за ръката, да го окуражи, така както той го беше правил. Но той явно беше от ония мъже, които при сблъсъка си с подобна загуба, се изгубваха в самите себе си; всяко съчувствие би ги наранило. Той твърде приличаше на нея, помисли си тя. Бел гледаше с невиждащ поглед навън през прозореца на фургона, а ръката му от време на време неволно докосваше набраздената черна пластмаса на дръжката на пистолета си, увиснал от кобура за под мишница.

Точно когато тя приключи с попълването на последната карта, фургонът зави и навлезе на територията на летището. Спряха ги на входа, провериха им документите и им махнаха да продължават.

Пърси ги упъти към хангара, като забеляза, че в офиса още светеше.

Помоли ги да спрат и тя слезе, пазена от Бел и още един неин бодигард, които тръгнаха след нея към сградата на офиса им.

Рон Толбът, целият омазан в масло и на ръба на силите си, седеше на стола си и бършеше челото си. Лицето му беше доста зачервено.

— Рон… — Тя забърза към него. — Какво ти е?

Те се прегърнаха.

— Брит — каза той, поклати глава и се задъха. — Видял е сметката на Брит. Пърси, въобще не трябва да си тук. Върви някъде на безопасно. Забрави за полета. Не си струва.

Тя отстъпи назад.

— Кажи какво ти е? Да не си болен?

— Скапан съм.

Тя му измъкна цигарата от ръката и я загаси.

— Сам ли си вършил работата? Сам ли си подготвил „Фокстрот Браво“?

— Аз…

— Рон?

— Е, повечето. Почти свърших. Оня от Нортийст докара угасителния патрон и горивната камера преди около час. Почнах да ги монтирам. Само дето малко се поуморих.

— Болят ли те гърдите?

— Не, не чак толкова.

— Рон, веднага вкъщи.

— Мога…

— Рон — скастри го тя. — За последните два дена загубих двама от най-скъпите ми хора. Не искам ти да бъдеш третия… Аз също мога да монтирам горивната камера. Та кой не може?

Ако се съдеше по вида му, Толбът едва ли щеше да успее да вдигне и гаечен ключ, да не говорим за тежката горивна камера. Пърси попита:

— Къде е Брад? — Той щеше да бъде втори пилот.

— Каза, че тръгва. Ще бъде тук след около час.

Тя го целуна по потното чело.

— Ти си върви вкъщи. И стига с тия цигари, за Бога. Да не си полудял?

Той я притисна към себе си.

— Пърси, за Брит…

Тя го накара да замълчи с пръст на устните си.

— Ш-шшт, ти върви вкъщи. Наспи се като бял човек. А като се събудиш, аз ще летя над Ери и всички ще получим нашия договор. Подписан, подпечатан и доставен.

Той се изправи на краката си, постоя прав, загледан през прозореца във „Фокстрот Браво“. На лицето му беше изписана горчивина. Тя си спомни същия поглед, когато й каза, че са го скъсали на медицинския преглед и вече никога няма да може да лети. Толбът се отправи към вратата.

Беше време да се захваща за работа. Тя запретна ръкави и махна към Бел да се приближи. Той си наведе главата по начин, който тя смяташе за особено очарователен. По същия начин и Ед навеждаше глава, когато му говореше нежно. Сега каза:

— Ще ми трябват няколко часа в хангара. Нали ще можеш да държиш мръсния копелдак далече от мен за това време?

Без остроумни лафове, без сключване на сделки и гръмки фрази. Роланд Бел, човекът с двата пистолета, кимна тържествено и очите му зашариха от сянка на сянка.

В ръцете си те държаха истинска загадка.

Куупър и Сакс се бяха заели да изследват всички вещества, полепнали по гумите на пожарните и полицейските автомобили в Чикаго, които бяха обработили мястото, където самолетът на Ед Карни се беше взривил. Разбира се, това бяха основно кал, кучешки лайна, трева, масло и всякакъв боклук, напълно безполезни, но и абсолютно неизбежни. Имаше обаче и още нещо, което заинтересува Райм.

Той просто нямаше никаква идея какво може да означава то.

Единствената проба, в която бяха открили някакви следи от бомбата, съдържаше тънички лентички пластична материя с бежов цвят. Според газ-анализатора това беше C5H8.

— Изопрен — мислеше на глас Куупър.

— Това пък какво е? — попита Сакс.

— Гума — отговори й Райм. Куупър продължи:

— Освен това има и мастни киселини. Пигменти, талк.

— А втвърдители? — обади се Райм. — Глина? Магнезиев карбонат? Цинков окис?

— Няма.

— Това е мека гума. Като латекса.

— Има и следи от лепило на тази основа — прибави Куупър и продължи да се взира в окулярите на комбинирания микроскоп. — Бинго — викна изведнъж той.

— Не ни дразни, Мел — изръмжа Райм.

— Частици от спойка и минимални количества пластмаса, вградени в гумата. Електрическа платка.

— Таймера ли? — зачуди се на глас Сакс.

. — Не, той беше непокътнат — напомни й Райм.

Усещаше, че наистина бяха попаднали на нещо. Ако това беше друга част от бомбата, по нея можеха да проследят експлозива или пък някой друг компонент.

— Трябва да сме сигурни, че това е от бомбата, а не от самия самолет. Сакс, ще се наложи да отидеш до летището.

— Кое лети…

— В Мамаронек. Намери Пърси и я накарай да ти даде образци от всичко направено от гума, латекс или от платките, които са били в самолета. А ти, Мел, изпрати тази информация в отдела по експлозиви и провери във военното следствие — може би военните използват някакъв вид непромокаем латекс за опаковане на даден вид експлозиви. Да се надяваме, че този път ще успеем да го проследим.

И така, Куупър се зае да въвежда информацията за запитването в компютъра, а Райм забеляза, че Сакс нещо беше недоволна от задачата си.

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да говоря с нея? — попита тя. — С Пърси?

— Ами да, точно това искам да кажа.

— Добре — въздъхна тя. — Супер.

— И престани да се заяждаш с нея. Наистина се нуждаем от нейното съдействие.

Райм още се чудеше защо ли тя така ядно беше навлякла бронежилетката си и беше излязла без дори да каже едно „Чао“.

Двадесет и девета глава

Час 31 от 45

Щом пристигна на летище Мамаронек, Амелия Сакс видя Роланд Бел да дебне зад ъгъла на хангара. Около огромната постройка стояха още шест други агента. Сигурно някъде наоколо имаше и снайперисти.

Тя мярна дори бабуната, зад която беше залегнала, за да се прикрие от смъртоносния огън на Танцьора. Спомни си, макар при спомена да й се повдигна, противния мирис на кал, примесен с този на бездимен барут от безполезните й пистолетни изстрели.

Обърна се към Бел:

— Инспекторе.

Очите му за момент се спряха на нея.

— Здравейте.

После той се обърна и продължи да оглежда територията на летището. Веселият му южняшки нрав беше изчезнал. Той се беше променил. Сега те двамата имаха нещо общо, което всички знаеха. И двамата бяха стреляли по Танцьора, и двамата не бяха улучили.

И двамата бяха попадали в неговата зона на поражение и се бяха измъкнали живи. По бронежилетката му имаше две петна: две ивици раздран плат, там където се бяха плъзнали куршумите на убиеца по време на нападението му в охраняваната къща.

— Къде е Пърси? — попита го Сакс.

— Вътре. Довършва поправката на самолета.

— Сама ли?

— Така мисля. Бива си я, наистина мъжко момиче е. Човек направо да не очаква, такава, е, не особено привлекателна жена, да разбира от толкова много неща. Страшна майка, а?

„Я да млъкваш, че ако си отворя аз устата…“

— Някой друг има ли? От Компанията? — И тя кимна към офиса на Чартърни полети „Хъдсън“. Вътре светеше лампа.

— Мисля, че Пърси изпрати всички вкъщи да си почиват. Чакаме един да пристигне всеки момент, този дето ще й бъде втори пилот. Един от техниците им е вътре, сигурно трябва да присъства преди всеки полет. Проверих го. Няма проблеми.

— Значи тя наистина смята да лети?

— Ами така изглежда.

— Самолетът се охранява непрекъснато, нали?

— Точно така. Още от вчера. А вие защо сте тук?

— Трябват ми някои образци за анализ.

— Ама този Райм, и него си го бива, голям мозък е, а?

— А-ха.

— Двамата сте голяма комбина.

— Е, изкарахме заедно няколко случая — безразлично отвърна тя. — Той ми спаси задника от отдел Обществени връзки.

— Добре е направил. Ами, я кажи, чувам, че си можела да забиеш гвоздей.

— Какво да правя…?

— Че добре стреляш. С револвер. Била си в отбора, а? „Да, и ето тук беше мястото на последното ми състезание“, помисли си тя с горчивина.

— Ами, намирам си работа за събота и неделя — измърмори тя.

— То и аз стрелям от време на време, ама, честна дума, дори в най-добрите ми дни, когато съм с хубав пистолет, с дълга цев, на единична, на повече от петдесет-шестдесет метра съм гола вода.

Тя оцени думите му, но знаеше също така, че те имаха за цел да я оправдаят за вчерашното й фиаско; ето защо тя не им обърна никакво внимание.

— Ще отида да поговоря с Пърси.

— Точно срещу вратата е, колежке.

Сакс се мушна в огромния хангар. Вървеше бавно и оглеждаше всички места, където би се скрил Танцьорът. Спря се пред огромна купчина кашони; Пърси още не я беше видяла.

Беше стъпила на едно неголямо скеле с ръце на кръста и гледаше сложната плетеница тръби, жици и проводи, които излизаха и влизаха в самолетния двигател. Ръкавите й бяха навити, ръцете й — целите в смазка. Кимна на себе си, сякаш току-що беше взела някакво решение и се протегна към двигателя.

Сакс беше направо очарована, докато наблюдаваше как ръцете на жената пробягваха с невероятна скорост из всички елементи на тази сложнотия. Тя прикрепяше, завинтваше, развинтваше, притягаше хлабини, запълваше отвори с уверени, заучени движения на тънките си ръце. Монтира един едър червен цилиндър, който отне на Сакс цели десет секунди да се сети, че това беше угасителният патрон.

Но една от частите — голям метален вътрешен цилиндър — не пасваше.

Пърси слезе от скелето и потърси тръбен ключ, взе го и се качи отново. Разви едни болтове, извади друга част, за да си осигури пространство за действие и отново опита да напъха големия цилиндър на мястото му.

Не успя да го помръдне.

Натисна с рамо. Пак нищо, сякаш беше заварен. Развинти още някаква част, като педантично поставяше всеки развит болт в един пластмасов леген в краката си и я извади да освободи още място. Лицето й силно се зачерви, докато отново се напъваше да монтира цилиндъра. Дишаше тежко. Внезапно той се изплъзна от ръцете й, изметна се, тя загуби равновесие и политна от скелето. Превъртя се във въздуха и падна на ръце и колене. Болтовете и инструментите, които така грижливо беше събирала, се пръснаха по циментовия под на хангара чак до опашката на самолета.

— Не! — извика тя. — Не!

Сакс пристъпи напред да види дали се беше ударила, но веднага разбра, че викът й съвсем не изразяваше болка. Пърси грабна един ключ и с все сила го трясна в пода. Сакс се спря, отстъпи назад в сянката до големите кашони.

— Не, не, не… и заудря с друг ключ циментовия под. Сакс реши да не се показва още.

— О, Ед… — тя изпусна ключа. — Не мога да го направя сама. — Задъха се и се сви на кълбо. — Ед… о, Ед… така ми липсваш! — Накрая се отпусна върху огрения от слънцето под и сгърчена като есенен лист, заплака.

Секунда-две по-късно всичко свърши. Пърси се изправи, пое си дълбоко въздух и избърса сълзите от очите си. Превърна се отново в смелия и твърд пилот, който цял живот искаше да бъде. Разтърси се, събра всички разпилени болтове и инструменти и отново се качи върху скелето. Загледа се в цилиндъра, който й се беше опъвал досега. Търсеше къде точно трябваше да легне, но май нищо не откри.

Сакс се върна към входната врата. Затръшна я с трясък и тръгна към самолета. Стъпките й отекваха в просторното помещение.

Пърси се завъртя, видя я и отново се върна към работата си. Избърса с ръкав лицето си и продължи да човърка упорития цилиндър.

Сакс стигна до подножието на скелето и вдигна поглед. Известно време и двете мълчаха. Накрая Сакс се обади:

— Защо не опиташ с крик?

Пърси я погледна и нищо не каза.

— Допускът е малък, твърде плътно ляга — продължи Сакс. — Трябва просто да натиснеш силно. Старата хамалогия — с бой само грънци не се оправят. Това не го преподават в техникумите.

Пърси внимателно се вгледа в прикрепящите метални скоби.

— Не зная вече.

— А аз зная. Пред тебе стои цял експерт по тези въпроси.

— Да не би да си поставяла горивна камера на ЛИР?

— Не съм. Само свещи на опел „Чеви Монза“. Повдигаш двигателя с крик, за да можеш да ги стигнеш. Е, поне така е на У-образния осемцилиндров двигател. Но кой пък би си купил четирицилиндров автомобил? Тоест, за какво би му послужил?

Пърси погледна отново към двигателя.

— Е? — настояваше Сакс. — Ще вадиш ли крика?

— Ще изкриви външната кутия.

— Не и ако го поставиш тук. — Сакс посочи близо до мястото, където двигателят се окачваше към корпуса на самолета.

Пърси огледа сглобката.

— Нямам крик. Поне не толкова малък.

— Аз имам. Ей сега ще го донеса.

Сакс отскочи до автомобила си и се върна с крика на колата. Качи се на скелето, при което коленете й отново се обадиха.

— Ей тука можеш да пробваш — И тя докосна основата на двигателя. — Това е двойна Т-образна стоманена греда.

Докато Пърси закрепяше крика, Сакс заразглежда сложнотиите на самолетния двигател. Такъв не беше виждала досега.

— Колко коня е?

Пърси се изсмя.

— При нас няма конски сили. Мощността е тяга на витлото и се мери с фунтове. Тези, дето ги виждаш, са Гарет, турбовитлови Седемдесет и тройки. Дават им по 3500 фунта всеки.51

— Невероятно — засмя се Сакс. — Почти като братче на моя отвън. — Закачи лоста на крика и усети познатото съпротивление, когато започна да върти. — Никога не съм виждала турбодвигател отблизо. Още от малка си мечтаех да имам кола с турбодвигател и да я подкарам из солниците в Аризона.

— Това тук не е чиста турбина. Вече не ги произвеждат. Само Конкордите още са с тях. Военните, разбира се. Та тези са турбовитлови. Като големите лайнери. Виждаш ли, ей там отпред онези пластини? Това не е нищо друго освен фиксирани витла. При ниски височини чистите реактивни двигатели не са изгодни, тези са с около четиридесет процента по-рентабилни откъм харч на гориво.

Сакс се задъха, докато въртеше с мъка лоста на крика. Пърси отново подпря с рамо пръстена на цилиндъра и натисна. Той не беше особено голям на размери, но тежеше доста.

— Значи разбираш от коли, а?

— Баща ми. Той ги обичаше. Прекарвахме цели следобеди да ги разглобяваме и сглобяваме. Когато не трамбоваше улиците, естествено.

— Трамбовал ли?

— И той беше ченге.

— Значи оттогава те гложди червейчето на механика?

— Не-е, тогава направо ме изяде червейчето на високите скорости. А то като те подхване, ставаш маниак на окачвания, трансмисии и двигатели. Иначе все ти се струва, че се движиш като каруца.

Пърси попита:

— Ти карала ли си някога самолет?

— Да съм „карала“ ли? — усмихна се Сакс на думата. — Не. Но вече започвам да се замислям, като те гледам колко сексапил си събрала под тоя капак.

Тя завъртя лоста още един-два пъти и спря. Мускулите я заболяха. Пръстенът изскърца тихо и задра о метала, където трябваше да легне.

— Чак пък толкова — несигурно каза Пърси.

— Почти влезе!

Със звучно метално щракване цилиндърът влезе и легна идеално на мястото си. Грозничкото лице на Пърси се разчупи от слаба усмивка.

— Затягаш ли ги? — попита Сакс, която се беше заела да поставя на мястото им болтовете, а сега се оглеждаше за ключ.

— Аха — отвърна Пърси. — А силата, която употребявам е такава, че „и дяволът от ада да дойде, да не може да ги развие“.

Сакс затегна болтовете с тръбния ключ, като сложи и допълнително рамо. Прещракването на ключа я върна назад в ученическите й години, когато прекарваше хладните неделни следобеди с баща си. Почти усети мириса на бензин, есен и аромата от печащите се гювечета, долитащ от кухнята на орташката им къща в Брууклин.

Пърси провери болтовете на Сакс и каза:

— Аз ще се оправя с останалото. — И се зае да свързва наново кабели, жици и електронни компоненти. За Сакс всичко това беше напълно непонятно, но тя гледаше очарована. Пърси спря. Прибави тихо: — Благодаря. — И след малко: — Ти какво правиш тук?

— Открихме едни други материали, които може би са от бомбата, но Линкълн не е сигурен дали това не са части от самолета. Дребни късчета оранжев латекс, части от електронна платка. Звучи ли ти познато?

Пърси вдигна рамене:

— В ЛИР-а има хиляди уплътнения. Може и латексови да са, нямам никаква представа. Да не говорим за платки. От тях сигурно има още толкова. — Тя кимна към единия ъгъл на хангара, където имаше шкаф и пейка. — Платките обикновено се правят по поръчка, според предназначението им и марката на самолета. Там сигурно има какви ли не гумички. Вземай си, каквото те интересува.

Сакс я послуша и започна да прибира бежови гумички, които й харесат, в една кесия. Без да се обръща към нея, Пърси се провикна:

— А пък аз си помислих, че си дошла да ме арестуваш. Пак да ме прибираш на топло. ,

„Прекрасна идея“, помисли си Сакс, но каза:

— Заради образците идвам. — След минутка продължи: — Какво още трябва да се прави? По самолета?

— Останаха само настройките. После една пробна разходка из пистата да видим как сме с мощността. Трябва да видя и прозореца, дето го смени Рон. На никого няма да му е приятно да загуби прозореца си при четиристотин мили в час. Ще ми подадеш ли онази шестица? Не, метричната.

— Аз загубих един при сто — каза Сакс, докато подаваше инструмента.

— Какво?

— Стъклото. Докато преследвах с колата един кретен. Идиотът стреляше с едри сачми, две нули. Добре, че успях да се наведа. За сметка на това обаче ми хвръкна предното стъкло… Честна дума, докато му сложа гривните, налапах няколко бръмбара.

— И аз винаги съм смятала, че водя рискован и интересен живот.

— Ами, повечето време изкарваме в голяма скука. Максимум пет процента от всичко е адреналин, ама чист.

— Да, чувала съм — разсеяно се обади Пърси. После свърза лаптопа направо към един от елементите на двигателя. Защрака по клавиатурата и зачете екрана. Без да поглежда към нея, тя я попита:

— Е, какво е?

Загледала се в компютъра, в пробягващите цифри по екрана му, Сакс попита:

— Кое какво е?

— Ами, ъ-ъ-ъ, това напрежение. Помежду ни. Между мен и теб.

— Заради тебе един от моите приятели едва не умря. Пърси поклати глава. После каза съвсем отчетливо:

— Не е това. При вас винаги съществува риск. Човек сам решава дали да го поеме, или не. Джери Банкс не беше някой новобранец. Друго е — освен това го почувствах, преди да гръмнат Джери. Още когато те видях за първи път, в стаята на Линкълн Райм.

Сакс замълча. Извади крика от двигателния отсек и го сложи върху една маса. Разсеяно започна да върти лоста, за да го сгъне.

Трите листа метал легнаха на мястото си и закриха двигателя. Пърси продължи да завинтва болтчета, служейки си с отвертката като диригент с палката си. Имаше наистина ръцете на магьосник. Накрая тя пак се обади:

— Заради него е, нали?

— Кого?

— Знаеш, кого имам предвид. Линкълн Райм.

— Мислиш, че ревнувам? — Сакс се изсмя.

— Да, така мисля.

— Но това е смешно.

— Това е повече от работа помежду ви. Мисля, че ти си влюбена в него.

— Естествено, че не съм. Това са щуротии.

Пърси я погледна многозначително и после грижливо нави няколко прекалено дълги жици, които напъха зад едно малко капаче в двигателното отделение.

— Това, което си видяла, е обикновено уважение към неоспоримия му талант, нищо повече.

Тя вдигна изцапаната си със смазка ръка към лицето си. — Я стига, Амелия, само ме погледни. От мен не става любовница. Ниска съм, държа се като шеф, и освен това не съм толкова хубава като теб.

— Ти си… — започна Сакс. Пърси я прекъсна:

— Да, зная, грозното патенце? Нали я знаеш приказката, за онова птиче, дето всички мислели за грозно, докато един ден то не се превърнало в голям красив лебед. Чела съм я милион пъти като дете. Но аз никога не се превърнах в лебед. Може би затова се научих поне да летя — студено се усмихна тя, — но знаеш, че не е същото. Освен това — продължи Пърси, — аз съм вдовица. Съвсем наскоро загубих съпруга си. Така че изобщо не се интересувам от който и да било друг.

— Съжалявам — бавно започна Сакс, като чувстваше, че против волята й я бяха въвлекли в този разговор, — но, как да кажа… ами, ти изобщо не показваш признаци на траур.

— Така ли? Понеже се опитвам да дам всичко от себе си, за да не фалира Компанията ми?

— Не, има и нещо друго — отвърна предпазливо Сакс. — Или?

Пърси впи поглед право в лицето й.

— Двамата с Ед бяхме невероятно близки. Освен че бяхме съпрузи, ние бяхме и приятели и бизнес-партньори… И… да, наистина имаше друга жена Сакс завъртя очи към офиса на Чартърни полети „Хъдсън“.

— Точно така. Това беше Лорън. Дето я срещна вчера. Брюнетката, която така неутешимо плачеше.

— Това направо ме разбиваше. По дяволите, това разбиваше Ед също. Той ме обичаше, но имаше нужда от красивите си любовници. Винаги е било така. И нали се сещаш, за тях е било доста по-мъчително. Защото той винаги се връщаше вкъщи при мен. — За момент тя замълча, явно се бореше със сълзите. — Сигурно това е любовта, поне според мене — да се връщаш при този, когото обичаш.

— Ами ти?

— Дали съм му била вярна? — попита Пърси. Тя отново се изсмя горчиво — това беше смях на човек, който добре се познава, а му се иска да не е чак толкова прозорлив. — Аз нямах толкова възможности. Както виждаш, не съм от ония момичета, които само докато излязат на улицата и забърсват по нещо. — Тя се наведе и заразглежда разсеяно тръбния ключ. — Но въпреки това, да, след като разбрах за Ед и приятелките му. Това беше преди няколко години. Направо бях бясна. Много ме заболя. Изкарах си го на един-двама. Рон и аз — Рон Толбът — изкарахме няколко месеца. — Тя се усмихна. — Той дори ми направи предложение. Каза, че съм заслужавала нещо по-добро от Ед. Може и така да е било. Но въпреки другите жени в живота му мисля, че Ед беше този, с когото аз трябваше да прекарам живота си. Винаги съм смятала така.

За момент очите на Пърси помътняха, тя като че се отнесе някъде далеч.

— Срещнахме се във флота, аз и Ед. И двамата бяхме пилоти изтребители. Когато той ми предложи… Нали знаеш, когато военен иска да предложи на някого брак, той казва: „Бихте ли желали да станете мой подчинен?“, абе нещо като шега. Но ние и двамата бяхме лейтенанти, така че Ед каза: „Хайде да си станем един на друг подчинени.“ Дори искаше да поиска ръката ми от баща ми и да ми подари годежен пръстен, но баща ми се беше отказал от мене…

— Наистина ли?

— Да бе. Като в сапунен сериал, 647-ма серия. И досега отказвам да играя главната роля. Както и да е, двамата с Ед се заехме да пестим всяка стотинка, мечтата ни беше да си отворим собствена чартърна компания, като се уволним. Едва свързвахме двата края. Една нощ той каза: „Хайде да летим“. Така взехме под наем онзи престарял Норсман, дето гниеше тука по ливадите. Як самолет обаче. От ония двигатели с витло и въздушно охлаждане… С такъв самолет можеш да направиш каквото си поискаш. Аз бях на пилотското място. Излетяхме и когато стигнах две хиляди метра, той ме целуна. После разклати рога (така му викаме на кормилото), което значеше, че той искаше да поеме управлението. Преместих се. После той каза: „Аз все пак ще ти подаря едно диамантче, Пърс.“

— Подари ли ти?

Пърси се усмихна:

— Даде пълна газ, щеше да разтопи соплата и опъна назад рога. Носът се вирна право нагоре. — Сега по страните на Пърси се стичаха едри сълзи. — Секунда преди да ритне обратно кормилото и да се понесем надолу почти в безтегловност, пред нас се беше разстлало нощното небе. Тогава той се наведе към мен и ми каза: „Ето, избирай. Тук са всичките звезди на вечерта — можеш да вземеш, която си поискаш.“ — Пърси наведе глава и жадно си пое въздух. — Всичките звезди на вечерта…

След малко тя изтри с ръкав очите си и се обърна към двигателя.

— Така че, честна дума, няма за какво да се притесняваш. Линкълн е наистина очарователен мъж, но всичко, което някога съм искала, беше Ед.

— Има още нещо, дето ти не знаеш — въздъхна Сакс. — Ти му напомняш някого. В когото той е бил влюбен. Когато се появи, изведнъж той се промени, сякаш отново е с нея.

Пърси вдигна рамене.

— Приличаме си по много неща. Разбираме се един друг. Но какво от това? Това не означава нищо. Отвори си очите, Амелия, Райм те обича.

Сакс се изсмя:

— О, едва ли.

Пърси я погледна още веднъж и каза:

— Какво ли ме интересува… — и педантично започна да подрежда обратно всички извадени инструменти и жички по местата им.

Роланд Бел влезе вътре и огледа за пореден път прозорците и сенките из хангара.

— Тишина, а? — попита.

— Нито гък.

— Получи се съобщение за вас. От щатската здравна организация. Току-що са тръгнали от болницата в Уестчестър. След около час ще получите стоката. След тях върви една кола с мои хора, за по-сигурно. Не се притеснявайте, че шофьорът може да се изплаши и да откаже да работи повече с вас — моите хора са номер едно. Шофьорът даже няма да разбере, че са го следили.

Пърси погледна към часовника си.

— Добре. — Хвърли още един поглед към Бел, който се беше загледал удивен към отворения капак на двигателя. Беше като хипнотизиран, напомняше на змия, видяла кръвния си враг, мангустата. — По време на полета, ще имаме ли бавачка?

Бел тежко въздъхна.

— След това, което стана в охраняваната къща — каза тихо и тържествено той, — аз лично няма да ви оставя да ми се изплъзнете от погледа. — Поклати глава и направи физиономия, сякаш вече му беше прилошало от полета.

Завряла глава отново в двигателния отсек, Пърси проговори с гръмовен глас:

— Като ви гледам двамата с Райм, трябва да ти кажа, че сте един дол дренки. — Тя се обърна и погледна към Сакс. — Ама знаеш ли, навремето имах един инструктор.

— И?

— Та значи, когато летяхме със самолет с няколко двигателя, той имаше навик да угаси единия, щото трябвало да си почине перката или да се охлади и после ни караше да кацаме. Много от инструкторите намаляваха до минимум мощността и височината, просто за да видят как ще се оправим; но преди кацане винаги даваха газ. Тоя инструктор беше съвсем наопаки — а-ха. Караше ни да кацаме на един двигател. Като го питаха „Ама това не е ли опасно?“, отговорът му беше: „На тоя свят няма нищо сигурно. Понякога ще ви се налага да правите и по-големи щуротии от тази.“

Пърси спусна капака на обтекателя на двигателя и го завинти на мястото му.

— Така, с това свършихме. Проклетото му корито може наистина да полети.

Тридесета глава

Час 32 от 45

В 6 ч в неделя сутринта повикаха Джоуди от спалнята на първия етаж в къщата на Райм, където го бяха заключили да не избяга.

Той запристъпва едва-едва нагоре по стълбите, стиснал глупавата си книга „Никога повече зависим“, сякаш стискаше Библията. Рай добре си спомняше заглавието. Беше няколко месеца на първо място сред бестселърите според вестник „Таймс“. От време на време, когато изпадаше в черни настроения, като виждаше снимката й във вестника, цинично се обръщаше към себе си „Зависим завинаги“.

По същото време група федерални агенти летяха от Куантико за Къмбърленд, Западна Вирджиния. Отиваха до родния град на Стивън Кол, за да съберат информация, която би им помогнала да установят настоящото му местопребиваване. Райм обаче беше доста скептично настроен относно техния евентуален успех, тъй като лично се бе уверил в прилежността на Стивън при премахването на всички възможни следи от себе Си по местопрестъпленията си. Така че едва ли имаше основания за надежди, че Танцьорът е подходил небрежно към местата, през които е минал по-рано.

— Сега ни разкажи нещо повече за него — обърна се Райм към Джоуди. — Някои факти, нещо полезно, каквото и да е. Искам да науча повече.

— Аз…

— Помисли си.

Джоуди присви очи. Райм си помисли, че обмисля какво ли да им каже, че да мирясат, сигурно някои негови повърхностни впечатления. Но беше искрено изненадан, когато Джоуди каза:

— Ами, на първо място, го е страх.

— От нас ли?

— Не, от тебе.

— От мене? — попита той смаян. — Той знае за мене?

— Знае, че се казваш Линкълн. И че си решил да го тикнеш на топло.

— Откъде знае?

— Не зная — отвърна дребният човек, после прибави: — Е, нали веднъж-два пъти се обажда по онзи клетъчен телефон. И слушаше доста време без дума да обели. Та, си мислех…

— О, триста дяволи! — изрева Делрей. — Подслушвал е някоя линия.

— Разбира се! — викна и Райм. — Най-вероятно тази на Чартърни полети „Хъдсън“. Значи ето как е открил охранявания блок. Как можахме да не се сетим за това?

Делрей се намеси:

— Трябва да претърсим целия офис. Само да не е тикнал микрофончето някъде извън сградата. Но ще го намерим. Ще го намерим. — Той се обади на техническите служби на Бюрото.

Райм се обърна към Джоуди:

— Продължавай. Какво друго знае за мене?

— Знае, че си инспектор. Не мисля, че знае къде живееш или пък фамилията ти. Обаче яко си го наплашил.

Ако коремът на Райм можеше да усеща приятния гъдел на възбудата или гордостта, точно сега беше моментът да усети едно от тези чувства, ако не и двете.

„И така, да видим, Стивън Кол, дали не можем да направим още нещо по въпроса с твоя страх.“

— Ти веднъж ни помогна, Джоуди. Сега те моля за още една услуга.

— Да не си луд?

— Затваряй си тъпия плювалник! — излая Делрей. — И чуй какво ще ти каже човекът! Ясно ли е? Ясен ли съм?

— Направих, каквото ви казах, че ще направя. Повече нищо не ме карайте да правя. — Мрънкането му беше станало непоносимо. Райм погледна към Селито. Трябваше да се заеме някой, който повече разбира от разговор с боклуци като тоя.

— В твой интерес е — бавно каза Селито — да ни помогнеш.

— Да ме гръмнат в гърба в мой интерес ли е? А да ме гръмнат в главата в мой интерес ли е? А? Бихте ли ми обяснили, че аз нещо не схващам?

— Разбира се, че ще ти го обясним, дяволе — изръмжа Селито. — Танцьорът знае, че си го издънил. Когато бяхме пред охраняваната къща, той можеше и да не стреля по тебе, нали? Прав ли съм?

Винаги карай боклуците да говорят. Да вземат участие в разговора. Селито често беше обяснявал теорията си на разпит пред Линкълн Райм.

— Да. Мисля, че е така.

Селито повика с пръст Джоуди по-близо до себе си.

— Би било доста по-умно от негова страна просто да си вдигне чукалата и да се изпари. Но той реши да поеме риска да си намери позиция за стрелба, само за да ти прицели задника със снайпер. И така, какъв извод си правим от това?

— Аз…

— Че той няма да се откаже, докато не ти резне гушката.

Сега Делрей се намеси, щастлив, че му се предоставя възможност да играе праведник:

— А ти едва ли би искал този човек да ти почука на вратата в три сутринта — тази седмица, другия месец или догодина. Нали?

— И така — поде отново малко рязко Селито, — разбрахме ли се, че е в твой интерес да ни помагаш?

— Но искам да ме сложите в такава охранявана къща като свидетел.

Селито вдигна рамене.

— И да, и не.

— А?

— Ако ни помогнеш, да. Ако не, забрави.

Очите на Джоуди бяха зачервени и воднисти. Той изглежда наистина се страхуваше. След неговата случка Райм често се беше страхувал за другите — за Амелия, за Том или за Лон Селито. Но колкото до самия себе си, той винаги беше смятал, че едва ли някога щеше да изпита страх от смъртта, особено след нещастието с него. И сега се питаше какво означава човек да живее мирно и кротко като мишка.

Твърде много начини да умреш…

Селито, който отново се беше вмъкнал в кожата на доброто ченге, вяло се усмихна на Джоуди.

— Ти беше, когато беше убит агентът, нали? В мазето?

— Да, бях там.

— Този човек можеше да бъде жив сега. Брит Хейл също. И още много други хора щяха да бъдат живи… ако някой се беше съгласил да ни помогне да спрем този мръсник преди една-две години. На теб ти се предоставя тази възможност. Благодарение на теб може би Пърси ще живее. И още много други. Можеш да го направиш, от теб зависи.

Селито беше истински магьосник в тази работа. Райм щеше да го изнудва, да го измъчва, в краен случай щеше да го подкупи. Но никога не би му дошло наум да се хване за тресчицата на честността, да обясни просто и ясно, че всеки инспектор също е човек като всеки боклук.

Джоуди разсеяно запрелиства с мръсния си палец страниците на книгата си. Изведнъж той вдигна поглед и — изненадващо трезво — каза:

— Докато го водех към моето жилище, метрото, на два пъти си мислех дали да не го бутна в бързите води на мръсния канал, който прескачахме. Там водата наистина тече доста бързо. Щеше да го изхвърли право в Хъдсън. Зная и къде има купища метални шипове за траверсите в метрото. Хващам един и го прасвам по главата, докато той не гледа. Честна дума, наистина си мислех да го направя. Но се уплаших. — Той вдигна книгата. — „Глава трета. Изправи се срещу своите страхове.“ Аз винаги съм бягал. Никога не съм посрещал страховете си. Дори преди това си мислех, че ще успея да се изправя срещу него, но не можах.

— Ето ти още един шанс — обади се Селито.

Той продължи да прелиства оръфаните страници. Въздъхна тежко.

— Казвайте какво трябва да направя?

Делрей вдигна смущаващо дългия си показалец към тавана. Това беше неговия знак на одобрение.

— Само след минутка ще ти кажем — каза Райм и се огледа. После внезапно се разкрещя: — Том! Том! Ела тук. Трябваш ми.

Симпатичното, раздразнено лице на помощника се появи иззад ъгъла.

— Ссслушам, шефе.

— Обхванат съм от суета — обяви драматично Райм.

— Какво?

— Обхванат съм от суета. Дай ми огледало.

— Ти искаш огледало?

— И то голямо. Освен това, ако обичаш, вземи ми среши косата. Все ти повтарям, а ти все забравяш.

Фургонът на щатската здравна организация към Министерството на здравето спря на пистата. Двамата служители с бели престилки, които докараха товара от човешки органи за четвърт милион долара изобщо не се притесняваха, че цялото летище беше обградено от въоръжени до зъби ченгета.

Единствено, когато пуснаха Кинг — немската овчарка на отдела по обезвреждане на взривни устройства да подуши всички сандъци за експлозиви, единият от доставчиците каза неуверено:

— Ъ-ъм, мисля че е по-добре да махнете това куче оттука. Все пак за животното черния дроб си е черен дроб и сърцата са си сърца.

Но Кинг се държа изключително професионално и излая в знак, че одобрява стоката, без дори да я опита. После натовариха сандъците в хладилните отделения на самолета. Като се увери, че всичко е наред, Пърси отиде до кабината при младия, сламенорус пилот Брад Торгесън. Той беше летял няколко пъти за Чартърни полети „Хъдсън“, но не беше на постоянна работа. Сега двамата се заеха да направят пред стартовия оглед на самолета.

Веднъж вече го бяха направили, заедно с Бел, Кинг и още няколко въоръжени агента. По принцип нямаше никакъв начин Танцьорът да се е промъкнал до самолета. И въпреки това, на всеки беше известна способността на този убиец да се материализира от нищото; ето защо се налагаше да повторят процедурата, Ако не друго, поне влязоха в историята на авиацията с най-педантично подробния предстартов оглед, правен някога.

Като погледна назад към пътническото отделение, Пърси видя зелените светлинки на хладилните камери. В стомаха си усети приятната тръпка, която винаги идваше, щом видеше машини, построени и изкусурени от човека, сякаш изведнъж оживяваха. Съществуването на Господ според Пърси можеше да се открие в бръмченето на помощните двигатели или в издръжливостта на лъскавите метални криле в момента, в който самото крило създава отрицателно пиково налягане и изпадаш в безтегловност.

Докато попълваше протокола за предстартовия оглед, Пърси изведнъж се сепна от тежко дишане съвсем близо до нея.

— У-а — изохка Брад, след като Кинг реши, че в панталоните му няма и грам взривно вещество и се отправи да подуши всички ъгълчета на самолета.

Неотдавна Райм се беше обадил на Пърси, за да й каже, че гумичките и уплътнителите нямаха нищо общо с латекса, намерен на мястото на взрива в Чикаго. Райм предполагаше, че може би Танцьорът беше използвал латексовото покритие, за да увие в него експлозива. Така кучетата нямаше да могат да го откриват. Поради тези причини беше накарал Пърси и Брад да слязат за малко от борда, докато техниците от бомбаджийския отдел минат отново през целия самолет със свръхчувствителни микрофони, които биха уловили евентуалното тиктакане на таймера.

Нищо.

Когато самолетът излезеше на пистата, от двете й страни щеше да стои кордон от униформени полицаи. Фред Делрей се беше обадил във Федералното авиационно управление да засекретят всяка информация за полета, така че Танцьорът да не може да разбере закъде ще лети самолетът, дори да беше сигурен, че тя ще го пилотира. Освен това той се беше обадил и във всеки град, където Пърси щеше да каца, и беше осигурил кордон федерални агенти, които да присъстват на предаването на товара.

Бяха вече запалили двигателите. Брад седеше от дясната й страна, а Роланд Бел се въртеше като шугав на една от двете седалки за пътници. Пърси се обади на кулата:

— Лир шест девет пет „Фокстрот Браво“ от Хъдсън Еър. Готов за излизане на пистата.

— Разбрано, девятка петица „Фокстрот Браво“. Даваме ви писта нула девет, дясно.

— Нула девет, дясно, девятка петица „Фокстрот Браво“. Пърси едва беше натиснала педала за газта и самолетът се плъзна леко като горска фея върху пистата и навлезе в дрезгавия сумрак на раннопролетната вечер. Вторите пилоти, разбира се, бяха правоспособни, но докато се движеше по пистата, само пилотът на самолета имаше право да го кара. Ето защо Пърси беше седнала зад рога.

— Как сте, инспекторе, забавлявате ли се? — извика тя към Роланд Бел.

— Интересно ми е — отвърна той, като гледаше намръщено през големия кръгъл прозорец. — Ама то може да се види пистата под нас. Искам да кажа, че прозорците са доста големи. Защо са ги направили така?

Пърси се засмя.

— Вярно, по големите лайнери правят всичко възможно да забравиш, че летиш. Пускат ти филми, сервират вечери, прозорчетата са малки. Къде му е кефът тогава? Не ги разбирам.

— Аз се сещам за една-две причини — каза Бел, като усилено дъвчеше дъвката си Ригли. След минутка дръпна завесата, която го отделяше от предното стъкло на самолета.

Очите на Пърси обхождаха пистата, сканираха внимателно всяка подробност, отляво и отдясно. Тя се обърна към Брад:

— И така, да започваме с приказките. Нали нямаш нищо против?

— Не, мадам.

— Подготвям се за излитане, задкрилки на петнадесет градуса. — каза Пърси. — Аз увеличавам газта. Ти гледаш скоростта за излитане, осемдесет възла, проверяваш пак, V едно, завърташ, V две, накрая положително изкачване. Командвам вдигай колесника и ти го вдигаш. Хвана ли всичко?

— Да, скорост, осемдесет, V едно, завъртам, V две, положително изкачване. Колесника.

— Добре. Ти ще наблюдаваш всички уреди и аварийното табло. Така, ако светне червена лампа или двигателят нещо не работи преди V едно, припяваш „Повреда“ и аз ще реша продължаваме ли или не. Ако откаже двигател след или по време на V едно, продължаваме излитането и го пишем авария по време на полет. Поддържаме курса, а ти се обаждаш да ти дадат разрешение за аварийно кацане от кулата.

Ясно?

— Ясно.

— Идеално. Хайде да си полетим… Готов ли сте, Роланд?

— Отдавна. Надявам се и вие. Внимавай да не си изпуснеш биберончето.

Пърси отново се засмя. Хазаинът им в Ричмънд използваше този лаф. Означаваше, „Да не оплескаш нещата!“

Тя увеличи газта, още малко и двигателите щяха да започнат да изхвърлят огън. Единият от тях нещо престърга, но звукът изчезна и Лирджетът се стрелна напред. Стигнаха до началото на пистата, където трябваше да спрат и, където убиецът беше лепнал взривното устройство на самолета на Ед. Пърси погледна през прозореца и видя по две ченгета от двете страни на пистата.

— Лир девятка петица „Фокстрот Браво“ — обадиха се от Наземен контрол по радиото, — придвижете се и изчакайте пред писта пет, ляво.

— „Фокстрот Браво“ изчаквам пред нула пет, ляво. Тя се качи на пистата.

Лир-ът не беше висок самолет, но въпреки това винаги, когато Пърси седеше на пилотското място, независимо преди или след излитането, й се струваше, че се намира на цяла миля височина. Мястото беше наистина царствено. Тя щеше да командва и всички щяха да й се подчиняват. Цялата отговорност лежеше върху нейните плещи. Тя беше капитанът.

Очите й пробягнаха по уредите.

— Задкрилки петнадесет, петнадесет, зелено — обяви тя, като повтори градусите.

Брад повтори двойното подсигуряване:

— Задкрилки петнадесет, петнадесет, зелено. От Контролната кула казаха:

— Лир девятка петица „Фокстрот Браво“, заемете позиция. Имате разрешение за излитане, писта пет, ляво.

— Пет, ляво „Фокстрот Браво“. Потвърждавам разрешението за излитане.

Брад завърши проверката на уредите:

— Налягане, нормално. Температура, автоматично регулирана. Импулсен повторител и външни светлини, запалени. Запалване, отопление на пилотската кабина и импулсен фар, от твоята страна.

Пърси погледна уредите и каза:

— Запалване, отопление на пилотската кабина и импулсен фар включени.

Тя обърна Лир-а на пистата, изправи носовия колесник и се лепна за осовата линия. Погледна компаса.

— Всички насочващи уреди са съобразени с нула пет. Писта пет ляво. Увеличавам мощността.

Тя бутна плъзгача за газта напред. Самолетът се стрелна по средата на бетонната настилка и започна да набира скорост. Точно под нейната ръка върху плъзгача се мушна неговата.

— Мощността достигната. — Секунда по-късно Брад се обади: — Набираме скорост за излитане — щом забеляза, че стрелката се отлепи от колчето и тръгна нагоре, двадесет възла, четиридесет възла…

Двигателите бяха форсирани до крайност, самолетът летеше по пистата. Откъм задната седалка се чу едно:

— … кайте…

Тя едва успя да сдържи усмивката си. Петдесет възла, шестдесет възла, седемдесет…

— Осемдесет възла — припя Брад, — втора проверка.

— Потвърждавам — викна тя, след като хвърли поглед към скоростомера.

— V едно, завъртам.

Пърси отдръпна ръката си от плъзгача на газта и хвана рога. Пластмасовият „волан“, който досега се клатеше свободно, изведнъж беше станал твърд от огромното съпротивление на въздуха. Тя се облегна назад и повдигна нагоре Лир-а, докато достигна обичайните седем и половина градуса. Шумът от двигателите не се промени, така че тя повдигна още малко носа, докато достигна десет градуса изкачване.

— Положително изкачване — викна Брад.

— Вдигай колесника. Вдигай задкрилките. Включи стабилизатора на курса.

От слушалките й се разнесе гласът от Контролната кула:

— Лир девятка петица „Фокстрот Браво“, променете курса наляво две, осем, нула. Свържете се с Контрол на заминаващите.

— Две, осем, нула, девятка петица „Фокстрот Браво“. Благодаря, сър.

— Приятна вечер.

Дръпна още малко рога, единадесет градуса, дванадесет, четиринадесет… Остави мощността като при излитане, малко по-висока от нормалната. Така изминаха няколко минути. Край нея отново се разнесе познатия звук от свистенето на хилядите витла на турбодвигателя, изстрелвайки далеч назад попътната струя.

Ето в тази лъскава сребриста тръба Пърси Клей се чувстваше господарка на небето, литнала право към сърцето му и оставила някъде там долу всички мъки, болки и тежести на живота. Далеч вече бяха и смъртта на Ед, и тази на Брит, дори онзи ужасен човек, истински дявол, Танцуващия с трупове. Всичката болка, всичката мръсотия, всичката грозота и несигурност бяха обречени да останат там, долу, а тя беше свободна. Наистина, беше малко нечестно тя да избяга толкова лесно от тези задушаващи я тежести, но фактът си беше факт. Тъй като Пърси Клей, която седеше на пилотското място на Лир N 695 ФБ, не беше същата Пърси Клей — ниското момиче с грозничко лице или пък Пърси Клей, момичето, чийто единствен сексапил беше съблазнителната банкова сметка, създадена от баща й, търговец на маркови тютюни. Тя не беше Пърси Чипия нос, Пърси Зубъра, Пърси Тролката, непохватната брюнетка, която все се мъчи да си сложи неочаквано оказалите се не по мярка ръкавици за танците на абитуриентския си бал, облегнала се на рамото на покрусения си братовчед. Не това беше истинската Пърси.

Истинската Пърси беше тази, в самолета.

Отзад се чу как някой шумно си пое дъх. Най-вероятно Роланд Бел беше погледнал през прозореца по време на острия им завой, когато се наклониха доста.

— Мамаронек, Контрол на заминаващите, Лир девятка, петица „Фокстрот Браво“, обаждам ви се от височина шестстотин.

— Добър вечер, Петица „Фокстрот Браво“. Изкачете се и поддържайте две хиляди метра.

След това преминаха към обичайните настройки на навигационните уреди, уточняване на честотата за радиовръзка и други подобни, благодарение на които щяха да пристигнат право в Чикаго като стрелата на всеки уважаващ себе си самурай.

Когато стигнаха две хиляди метра, те излязоха от огромния облак и пред тях се разкри вълнуващата гледка на всеки залез. Макар да не си падаше по скитането, тя никога не се уморяваше да гледа небето. Пърси дори допусна една сантиментална мисъл — ако последните минути на Ед са били пред такава красота като тази пред нея, той сигурно беше умрял щастлив.

На височина седем километра тя се обърна към Брад:

— Ти си.

— Брад отвърна:

— Мой е.

— Кафе?

— О, с удоволствие.

Тя отиде отзад, наля три чаши кафе, занесе едната на Брад и седна до Роланд Бел, който пое своята с треперещи ръце.

— Как си? — попита тя.

— Е, не бих казал, че ми се повдига. Ама нещо — той сбърчи лице, — май се изнервям като… — Сигурно в родния му диалект имаше поне хиляда сравнения за „нервен като…“, но изведнъж южняшката му словоохотливост му беше изневерила. — Просто съм нервен — довърши той.

— Я виж — каза тя и посочи прозореца на пилотската кабина.

Той се премести по-напред на седалката си и погледна навън. Грубите черти на лицето му грейнаха в изненада, когато видяха цялата знойна прелест на кървавия залез. Той подсвирна от възхищение:

— Е, това е наистина красиво. Гледай… Ама излитането беше кошмар.

— Свястно возило е. А ти чувал ли си за Брууки Неп?

— Май не.

— Една мацка от Калифорния, занимава се с бизнес. Поставила е световен рекорд по скоростна обиколка на земята с Лир 35 А — точно същия, като този. Взела го е за петдесет часа и някакви секунди. Някой ден ще я преборя.

— Не се и съмнявам, че ще успееш. — Вече беше по-спокоен. Очите му зашариха из стрелките. — Ама изглежда ужасно сложно.

Тя сръбна от кафето си.

— В летенето има един номер, който не казваме на обикновените хора. Нещо като производствена тайна. Много по-просто е, отколкото си мислиш.

— И какъв е той? — попита нетърпеливо той. — Номерът?

— Ами, погледни навън. Виждаш ли ония цветните лампички на върха на крилете?

Не му се искаше да поглежда, но го направи.

— Да, видях ги.

— Има една и на опашката.

— А-ха. Сигурно трябва да ги запомня.

— Значи, каквото и да правим, трябва да удържаме самолета между тези три лампички и всичко е наред.

— Между… — измина цяла секунда, преди той да осъзнае шегата. Той се взря в каменното й лице и после се усмихна. — Много народ ли си вързала с това?

— Ами.

Шегата обаче не успя да го развесели. Погледът му все още беше забит в килима. След доста тягостно мълчание тя се обади:

— Брит Хейл можеше да се заключи в стаята. Знаеше, че е рисковано.

— Не, не знаеше — отвърна Бел. — В никакъв случай. Той си караше, каквото си беше намислил, а много неща не му бяха ясни. Аз трябваше да обмисля всичко по-добре. Трябваше да се досетя за пожарните камиони. И за това, че убиецът знае къде са ви стаите. Можех да ви преместя в мазето или на друго място. Освен всичко друго, можех да бъда и по-точен с пистолета.

Бел звучеше толкова отчаяно, че Пърси не знаеше какво да каже. Тя сложи ръката си върху неговата. Той изглеждаше слаб, но всъщност беше доста мускулест.

Той се засмя на нещо:

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— За първи път те виждам поне малко доволна.

— Това е единственото място, където се чувствам у дома си.

— Летим с двеста мили в час на два километра височина и ти се чувстваш в безопасност. — Той въздъхна.

— Не, с четиристотин мили, на седем километра.

— О! Благодаря, че ме поправи.

— Има една стара пилотска поговорка — каза Пърси. — „Свети Петър не брои времето, което си прекарал във въздуха, обаче удвоява часовете, прекарани на земята.“

— Я, виж ти, интересно. Чичо ми казваше нещо подобно. Само че той говореше за часовете, когато е бил за риба. Мисля някой ден да изпробвам неговата версия, но не и твоята. Нищо лично.

Тридесет и първа глава

Час 33 от 45

Червеи…

Стивън Кол беше в мръсната тоалетна в задната част на един китайски ресторант.

Търкаше здраво, за да спаси душата си.

Червеите го глождеха, червеите го дъвчеха, червеите пъкаха…

Измий ги… Измий ги!

— Редник…

— Сър, зает съм, сър.

— Ред…

Търкай, търкай, търкай, търкай.

Линкълн Червея е по петите ми.

Накъдето и да погледне, Линкълн Червея, оттам запъкват червеи.

Върви си!!!

Четката се движеше напред-назад, шат-шат, шат-шат. Кожичките над ноктите му закървиха.

— Редник, тази кръв е доказателство. Не можеш…

— Върви си!!!

Той си изсуши ръцете, грабна калъфа си за китара и раницата и се втурна в ресторанта.

— Редник, ръкавиците…

Клиентите с ужас зяпаха разкървавените ръце и дивия поглед в очите му.

— Червеи — измърмори той, сякаш се оправдаваше пред целия ресторант. — Шибани червеи. — И изхвръкна на улицата.

Забърза по тротоара и се поуспокои. Обмисляше какво да прави. На първо място трябваше да убие Джоуди. Трябва да го убие, трябва да го убие, трябва… Не защото го беше предал, а защото се беше раздрънкал толкова много…

— И защо, по дяволите, го правиш, Редник?

… и то пред онзи човек. Трябваше да убие и него, Линкълн Червея, защото… защото червеите щяха да го изядат жив, ако не го направеше.

Трябва да убие, трябва, трябва, трябва…

— Слушаш ли ме въобще, Редник? Отговаряй!

Само това остана да свърши.

После щеше да напусне града. Обратно към Западна Вирджиния. Нагоре из планините. Линкълн, мъртъв. Джоуди, мъртъв.

Трябва да убие, трябва, трябва, трябва… Нищо друго не го задържаше тука. Колкото до Съпругата — той погледна часовника си.

Беше малко след седем вечерта. Е, тя най-вероятно вече беше мъртва.

— Бронежилетка.

— Срещу онези куршуми ли? — попита Джоуди. — Нали казаха, че избухвали!

Делрей го увери, че тази ще му свърши работа. Жилетката представляваше дебел пласт специален плат, а под него имаше стоманени листове. Тежеше двадесет и един килограма и Райм не познаваше ченге в града някога да е обличало нещо подобно.

— Ами ако ме гръмне в главата?

— Аз съм далеч по-примамлива цел за него, отколкото ти — обади се Райм.

— А той как ще разбере, че сме тука?

— Ам’ти как мислиш бе, боклук? — сряза го Делрей. — Аз ще му кажа.

Агентът пристъпи, стегна здраво каишите на жилетката и му хвърли един анорак за отгоре. Дребният отиде да си вземе душ — след дълги излияния и протести — и му дадоха чисти дрехи. Огромното синьо пехотинско яке, което покриваше бронежилетката му, висеше от двете страни, но го правеше далеч по-як, отколкото всъщност беше. Джоуди се видя в едно огледало — видя току-що изкъпаното си и пременено в нови дрехи амплоа — и, за първи път, откакто беше тук, се усмихна.

— Добре — обърна се Селито към двама агенти под прикритие, — изпратете го долу.

Ония го изкараха навън.

След като той си тръгна, Делрей погледна към Райм, който му кимна. Длъгнестият агент въздъхна и перна клетъчния си телефон. Отвори го и набра номера на Чартърни полети „Хъдсън“. Отсреща вдигна друг от неговите хора. Техническата група от ФБР беше открила дистанционно подслушвателно устройство в една от телефонните разпределителни кутии, близо до летището, прикачено към телефонните линии на Хъдсън Еър. Техниците обаче не бяха го махнали; дори по настояване на Райм бяха проверили дали наистина работи и му бяха сменили батериите. Криминалистът разчиташе на този малък уред, който щеше да подсигури присъствието на Танцьора в новоподготвения му капан.

След няколко иззвънявания, се чу леко пукване.

— Агент Мондейл — обади се плътен глас. Мондейл, разбира се, не беше Мондейл, освен това говореше по предварително написан текст.

— Мондейл? — каза Делрей. Гласът му звучеше точно като на някой бял потомствен аристократ от Кънектикът. — Тук агент Уилсън, ние сме при Линкълн. (Не „Райм“, понеже Танцьорът го знаеше като Линкълн.) — Как е при вас, на летището?

— Няма проблеми.

— Добре. Слушай сега, имам един въпрос. Накарахме един да работи за нас, казва се Джоу Д’Орфио.

— А, това е онзи…

— Точно така.

— … се съгласи. С него ли работите?

— Да — каза Уилсън, познат още като Делрей. — Малко боклук си пада, ама се нави да ни съдейства. Та значи, ще трябва да го закараме до дупката му и обратно.

— Къде обратно? А, при Линкълн?

— Правилно. Иска да си вземе малко дрога.

— Що му угаждате на тоя кретен?

— Ами защото имаме сделка. Той ни предава този убиец, а ние го пускаме да си вземе малко дрога от вкъщи. Тоест, онази запусната станция на метрото… Както и да е, няма да правим ескорт. Само една кола. Та обаждам ти се, да ти кажа, че ни трябва шофьор. Ти май разправяше за някого, дето много ти харесал, нали така?

— Шофьор?

— Да бе, само че не помня името.

— О, да… чакай да помисля.

Биваше ги в дрънкането на глупости. Райм винаги се беше възхищавал от изпълненията на Делрей. Този човек можеше да бъде когото си поиска.

Фалшивият агент Мондейл — който също заслужаваше награда за поддържаща роля — каза:

— А-а, сетих се. Тони Глидън. Не, Томи. Оня русия, нали?

— Същия. Дай ми го за тая работа. Той при тебе ли е?

— Не-е. Той е във Фили.

— Фили. О, много лошо. Трябва да я свършим тая работа до двайсетина минути. Не мога да чакам. Е, май ще трябва сам да сядам зад волана. Ама тоя Томи. Той…

— Всеки може да кара кола, ама тоя може да се измъкне от опашка за две пресечки! Човече, казвам ти, направо ми е събирал очите.

— Жалко, че не можем да го използваме сега. Все пак, благодаря, Мондейл.

— Чао.

Райм смигна с едното око, това беше неговия еквивалент на бурни овации и аплодисменти. Делрей затвори, изпусна въздуха си и каза бавно:

— Ще видим, ще видим.

Селито се опита да бъде по-оптимистичен:

— Това е третият капан, дето му устройваме. Този път

трябва да стане.

Линкълн Райм не вярваше, че това беше някакво законово средство за борба с престъпността, но все пак каза:

— Да се надяваме.

Седнал в откраднатата кола, недалеч от „жилището“ на Джоуди, Стивън Кол наблюдаваше как един правителствен седан спря точно пред входа на изоставената станция.

Джоуди и две цивилни ченгета слязоха от колата и огледаха покривите на сградите. Джоуди хукна и след пет минути се върна с два вързопа под мишница.

Стивън не видя други коли, само те бяха. Значи това, което беше подслушал, беше вярно. Те се включиха в движението и той тръгна след тях. Знаеше, че в Манхатан, за разлика от много други места по света, човек можеше да следи когото си поиска и да не го забележат. Това беше пълен абсурд в Айова да речем или във Вирджиния.

Немаркираната кола караше бързо, но Стивън също беше добър шофьор, така че успя да ги проследи съвсем успешно. Щом стигнаха центъра, те намалиха и при Сентръл парк уест завиха покрай една градска къща, близо до Седемдесетте. Отпред имаше двама мъже в цивилни дрехи, но отдалеч си личеше, че бяха ченгета. Дадоха си някакъв знак с шофьора — нещо като „Чисто е“.

Това е. Тук, значи, живееше Линкълн Червея.

Колата потегли на север. Стивън я последва, но след една-две пресечки внезапно паркира. Слезе и забърза към дърветата с калъфа на рамо. Знаеше, че вероятно бяха поставили микрофони и камери наоколо, затова се стараеше да се движи безшумно.

— Като елен, Редник.

— Тъй вярно, сър.

Скри се в един храсталак и запълзя обратно към къщата. Намери си укритие, до едни камъни, под напъпилото люляково дърво. Отвори калъфа. Колата с Джоуди, която сега се движеше на юг, изскърца и спря пред градската къща. Стандартните обиколки, позна ги Стивън — колата беше направила обратен завой и се беше върнала отново тук.

Загледа се в двете ченгета, които слизаха от седана. Огледаха се и тръгнаха от двете страни на умрелия от страх Джоуди.

Стивън свали предпазителите на телескопа на снайпера си и внимателно се прицели в гърба на предателя.

Изведнъж една черна кола прелетя наблизо и Джоуди подскочи от страх. Очите му се разшириха и той, като се изтръгна от ченгетата, хукна към градинката на градската къща.

Ескортът му се разпръсна, хванаха се за оръжията си и изгледаха колата, която ги беше изплашила. Щом обаче видяха четирите латиноамерикански момичета вътре, разбраха, че това беше фалшива тревога. Разсмяха се. Единият от тях извика Джоуди.

Стивън не се интересуваше от дребния човек точно сега. Знаеше, че не може да получи и двамата, и Червея, и Джоуди. За него беше по-важно да убие Линкълн, и то незабавно. Вече почти го предусещаше. Беше като някакъв особен вид глад, телесна нужда, като остъргването на ръцете.

Да убие лицето, което го гледаше от прозорците, да убие червея.

Трябва, трябва, трябва, трябва…

През телескопа си внимателно оглеждаше всеки прозорец на сградата. И, ето го! Линкълн Червея!

По цялото тяло на Стивън премина мощен импулс.

Приличаше на тока, който беше почувствал, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди… само че това беше хиляда пъти по-мощно. Направо се задъха от възбуда.

По някаква причина Стивън не беше изненадан да разбере, че Червея беше инвалид. Всъщност, точно така Стивън беше разбрал, че симпатичният мъж в комфортната инвалидна количка беше всъщност Линкълн. Просто защото Стивън винаги беше вярвал, че само изключителен човек можеше да го хване. Някой, който не се разсейваше с ежедневието. Някой, чиято същност беше мозъкът.

Червеите можеха да си пълзят по цял ден върху Линкълн и той нямаше да усети. Дори можеше да пробият кожата му и да влязат в него, без той да разбере. Той беше имунизиран срещу тях. И Стивън още повече го намрази заради неговата неуязвимост.

Обаче лицето от прозореца тогава, в Александрия, Вирджиния… май не беше Линкълн.

А може би е бил точно той?

Стига си мислил за това! Стига! Ако не спреш, пак ще те напъплят червеите.

Патроните дум-дум бяха в пълнителя. Той зареди един и отново огледа стаята.

Линкълн Червея говореше с някого, който Стивън не можеше да види. Стаята на първия етаж изглежда беше лаборатория. Видя компютърен екран и други уреди.

Стивън опъна каиша около бицепса си и застопори пушката за рамото си. Облегна буза на приклада. Вечерта беше влажна и хладна. Самият въздух беше тежък; но като нищо можеше да издържи и един дум-дум куршум. Нямаше нужда от корекции; целта беше само на осемдесет метра. Сваляме предпазителя, дишай, дишай…

Целеше се в главата. От това разстояние беше съвсем възможно.

Дишай…

Дишай, издишай, дишай, издишай.

Погледна още веднъж косъмчетата на кръста и ги центрира върху ухото на Линкълн, който се беше загледал в екрана на компютъра.

Увеличи натиска върху спусъка.

Дишай. Като при секса, като при оргазъм, като при докосване на твърда студена кожа…

Натискай.

По-силно…

И тогава Стивън го видя.

Едва се забелязваше — лека гънка върху ръкава на Линкълн Червея. Но не беше гънка от дрехата, а изкривено изображение.

Той отпусна показалеца си от спусъка и разгледа подробно с телескопа стаята. Щракна „Редфийлд“-а на по-голямо увеличение. Насочи го към компютърния екран. Буквите вървяха назад.

Огледало! Той се целеше в огледало.

Това беше още един капан!

Стивън затвори очи. За малко да се издаде. Отново се почувства дребен. Налапал няколко червея, той едва не се задуши с тях. Бяха навсякъде около него. Огледа се. Знаеше, че наоколо сигурно се разхождат поне дузина ченгета с такива големи микрофони, чакащи само някъде да гръмне пушка. Щяха за нула време да го засекат и с техните М-16 да го нарешетят целия.

Надъхани да убиват. Без милост.

Бързо, но абсолютно безшумно той смъкна телескопа с треперещи ръце и постави пушката и оптиката обратно в калъфа. През цялото време едва се сдържаше да не повърне. Сега вече се чувстваше дребен като хлебарка.

— Редник…

— Сър, разкарайте се, сър.

— Редник, какво пра…

— Сър, вървете да се шибате, сър!

Стивън се изгуби между дърветата, намери една пътека и се заразхожда покрай някаква ливада, като вървеше на изток.

Да, сега дори беше по-уверен в необходимостта да убие Линкълн. Имаше нов план. Трябваха му все пак час-два за да може спокойно да обмисли всичко.

Внезапно кривна от пътечката и се тикна в някакви храсти, където доста време оглежда и се ослушва. Явно бяха помислили, че ако не забележи хора из парка, ще стане подозрителен и може да го изпуснат, така че не бяха затворили изходите.

И това им беше грешката.

Стивън видя групичка мъже горе-долу на неговата възраст — юпита, на такива приличаха, облечени в пуловери и спортни костюми. Носеха калъфи за ракети за тенис и раници. Бяха се отправили към Апър Ийст Сайд и говореха на висок глас. Косите им още блестяха от шампоаните, явно току-що се бяха изкъпали в близкия спортен център.

Стивън ги изчака да го подминат, после бързо се измъкна и тръгна след тях, сякаш беше част от групата им. Дори се усмихна широко на един от тях. Вървеше с отсечена стъпка и размахваше небрежно калъфа за китара. Така с весел и безгрижен вид стигна до тунела, който водеше към Ийст Сайд.

Тридесет и втора глава

Час 34 от 45

Мракът ги обгърна.

Пърси Клей, седнала отново на пилотското място на Лир-а, забеляза в далечината скупчените светлинки, което най-вероятно представляваше Чикаго.

Кулата в Чикаго им даде разрешение за кацане още на четири километра.

— Започвам спускане — обяви тя и намали газта.

Брад включи радиостанцията си, прие автоматичния анализ на условията преди кацане от кулата и заповтаря каквото му казваше гласът:

— Чикаго, информация. Видимост идеална. Вятър две, пет, нула при три. Температура петдесет и девет градуса. Алтиметър тридесет, точка, едно, едно.

Той настрои алтиметъра, а Пърси заговори в микрофона си:

— Чикаго пристигащи, говори Лир девятка петица „Фокстрот Браво“. Подготвяме се за кацане при четири хиляди метра. Насочване две, осем, нула.

— Добър вечер „Фокстрот Браво“. Спуснете се и поддържайте три хиляди. Очаквайте векторно насочване към писта двадесет и седем дясно.

— Разбрано. Спускам се и поддържам три хиляди. Вектори две седем дясно. Девятка, петица „Фокстрот Браво“.

Пърси не пожела да погледне надолу. Някъде там, малко пред тях се намираше гробът на съпруга й и на неговия самолет. Не знаеше дали в онази нощ му бяха дали разрешение за кацане на писта О’Хеър двадесет и седем дясно, но беше твърде вероятно. Може би Контролната кула му беше дала същите вектори и тя сега летеше по абсолютно същия маршрут.

Може би точно в този момент той й се беше обадил…

„Не! Не мисли за това“, заповяда си тя. „Карай си самолета.“

Когато заговори, гласът й беше нисък и плътен:

— Брад, кацането ще бъде при идеална видимост, насочване към писта двадесет и седем дясно. Наблюдавай приближаването и обявявай всички установени височини. При последния фиксиран заход към пистата, наблюдавай скоростта, височината и наклона при спускане. Предупреждавай за наклон, по-голям от триста и тридесет метра за минута. Заходите да бъдат при деветдесет и два процента.

— Разбрано.

— Задкрилки на десет градуса.

— Задкрилки, десет, десет, зелено.

Радиото препращя:

— Лир девятка петица „Фокстрот Браво“, завийте наляво, насочване две четири нула, спуснете се и поддържайте 1200 метра.

— Петица „Фокстрот Браво“ се спуска от четири хиляди на хиляда и двеста. Насочване две, четири, нула.

Тя се облегна назад, стиснала плъзгача за газта. Самолетът се разтърси леко, стържещият звук откъм двигателите се уталожи и тя почти беше сигурна, че чува свистенето на въздуха. Приличаше на шепота на вятъра, галещ чаршафите до отворен прозорец в звездна нощ.

Пърси викна през рамо към Роланд Бел:

— Сега ще присъстваш на първото си кацане с Лир. Да видим дали ще успея да те приземя, без да ти разлея кафето.

— Дано поне всичко мине бързо, само за това се моля — отвърна Бел и здраво пристегна колана си, сякаш се канеше да скача с бънджи.

— Нищо, Райм.

Криминалистът раздразнено затвори очи.

— Не го вярвам. Просто не може да бъде вярно.

— Няма го. Беше тук, всички са го видели. Но микрофоните не улавят нищо. Нито звук.

Райм погледна към огромното огледало, поставено по негово нареждане от Том насред стаята. То трябваше да бъде пръснато на хиляди парчета от куршумите дум-дум на Танцьора. Целият Сентръл парк гъмжеше от хората на Хауман и Делрей, които само чакаха отнякъде да се чуе изстрел.

— Къде е Джоуди? — попита Райм. Делрей се изскиска:

— Крие се в алеята. Някаква кола минала и го изплашила.

— Каква кола? — попита бързо Райм. Агентът отново се изсмя:

— Ако това беше Танцьорът, значи вече се е превърнал в четири тлъсти пуерториканки. Та оная смет каза, че няма да излезе оттам, докато някой не изгаси прожекторите, дето светят отпред.

— Оставете го. Ще се прибере, като му стане студено.

— Или за да си вземе парите — напомни им Сакс. Райм се начумери. Той беше дълбоко разочарован, че и този им номер не мина.

Той ли се беше издънил нещо? Или Танцьорът имаше непогрешимо шесто чувство? Предчувствие? Или беше суеверен? Като учен Линкълн Райм се отвращаваше от подобни идеи, но не можеше да я изключи напълно като евентуална възможност. В края на крайщата дори нюйоркската полиция понякога използваше дадени паранормални явления за своите цели.

Сакс тръгна към прозореца.

— Не! — кресна Райм. — Все още не сме напълно сигурни дали си е тръгнал. — Селито застана от едната страна на прозореца и дръпна пердето.

Странно, сякаш беше по-страшно, когато не знаеха къде се намира Танцьорът, отколкото сега, когато бяха сигурни, че е само на двадесетина метра и е насочил пушка към тях.

Точно в този момент телефонът на Куупър иззвъня. Той се обади.

— Линкълн, току-що говорих с хората от бомбения отряд на Бюрото. Проверили са в списъка на видовете експлозиви. Казаха, че вероятно са намерили нещо подобно на ония парченца латекс.

— Какво казаха, че е?

Куупър послуша още няколко секунди.

— Казват, че едва ли е някакъв вид гума, но че доста приличал на един материал, използван при направата на височинни детонатори. Значи това е латексов балон, пълен с въздух. Разширява се, когато самолетът набира височина, тъй като при големите височини налягането е ниско. На определена височина балончето натиска пластинка от едната страна на бомбата. Веригата се затваря и бомбата избухва.

— Да де, но онази бомба си имаше таймер.

— Не зная, просто ми обясняваха откъде може да е латексът.

Райм се загледа в найлоновите торбички с останките от бомбата. Очите му се спряха на таймера и той си помисли: „Но защо пък е в идеално състояние?“

Защото може да е бил монтиран зад стоманен лист.

Но пък Танцьорът е можел да го постави където и да е. Просто го лепва за пластичния взрив, който би го разпрашил при експлозията. Да оставиш непокътнат часовника на пръв поглед си беше нормална небрежност. Сега обаче той се замисли.

— Кажи им, че самолетът се е взривил, докато се е спускал — каза Сакс.

Куупър предаде думите й и замълча отново. После докладва:

— Казва, че това може да е било просто за разнообразие на конструкцията. Докато самолетът набира височина, разширилият се балон натиска превключвател, който извежда бомбата; после, когато се спуска, балонът се свива и затваря веригата, което взривява бомбата.

Райм прошепна:

— Таймерът е фалшив! Сложил го е зад стоманен лист, за да е сигурен, че взривът няма да го унищожи. За да ни заблуди, че това е бомба с часовников механизъм, а не височинна бомба. На каква височина беше Карни, когато експлодира самолетът му?

Селито запрелиства доклада по случая.

— Тъкмо се е спускал от хиляда и петстотин метра.

— Значи, когато е излетял от Мамаронек, той е задействал бомбата, а после, когато се е спускал над Чикаго, я е взривил — направи заключението Райм.

— Защо пък когато се е спускал? — попита инспекторът. — За да може самолетът да бъде на колкото се може по-голямо разстояние. — предположи Сакс.

— Точно така — обади се Райм. — Така Танцьорът ще има достатъчно време да се измъкне от летището преди взрива.

— Но — продължи Селито, — защо му е било да си прави целия този труд да ни заблуждава с този или онзи вид бомба?

Райм погледна към Сакс и видя, че тя се беше сетила за отговора, точно толкова бързо, колкото и той.

— О, не! — извика тя.

Селито все още не беше загрял.

— Какво?

— Защото днес бомбеният отряд претърси самолета на Пърси за бомба с часовников механизъм, а не височинна. Търсеха тик-такането на таймера.

— Което означава — изстреля Райм, — че Пърси и Бел в момента летят с височинна бомба на борда.

— Наклон на спускане четиристотин метра за минута — припя изпълнително Брад.

Пърси леко отпусна назад рога и намали спускането. Току-що бяха преминали през 1650 метра.

Тогава тя го чу.

Някакъв странен чуруликащ звук. Никога преди това не беше чувала подобно нещо в самолета си. Приличаше на предупредителен звънец, но който звънеше много от далече. Пърси огледа контролното табло, но не видя нито една червена светлина. Онова изчурулика отново.

— 1590 метра — обади се Брад. — Какъв е този звук?

Изведнъж чуруликането млъкна.

Пърси вдигна рамене.

След секунда, иззад нея се разнесе вик:

— Вдигай нагоре! Набери височина! Веднага!

На бузата си усети горещият дъх на Роланд Бел. Беше седнал непосредствено до нея, прегънал се на две. Размахваше клетъчния си телефон.

— Какво става?

— В самолета има бомба! Височинна бомба. Ще се взриви, когато стигнем хиляда и петстотин метра.

— Но ние сме над…

— Зная! Вдигай! Нагоре! Пърси извика:

— Увеличи мощността, деветдесет и осем процента. Докладвай височината.

Без повече колебания Брад тикна плъзгача напред. Пърси наклони Лир-а за десет градусов завой. Бел се опита да си седне на седалката, но с трясък се стовари на пода.

Брад докладва:

— 1560, 1530.., 1560, 1590, 1620… 1740, 1800 метра. За всичките си години, които беше прекарала във въздуха, Пърси никога не беше съобщавала за спешен случай. Веднъж беше обявила „пан-пан“ — което означаваше, че едно объркано ято пеликани беше решило да извърши масово самоубийство, като се натика в двигател номер две и запуши напълно турбината. Но днес тя за пръв път в живота и кариерата си изрече думите:

— S.O.S. S.O.S. Лир Шестица девятка петица „Фокстрот Браво“.

— Казвайте „Фокстрот Браво“.

— За сведение на Чикаго пристигащи. Имаме съмнения, че на борда има бомба. Трябва ни свободен коридор на три хиляди метра и насочване за режим на изчакване над ненаселен район.

— Разбрано, Девятка петица „Фокстрот Браво“ — хладно отговори диспечера от Контролната кула. — Ъ-ъъ, поддържайте настоящото си насочване от две четири нула. Трите хиляди метра са чисти. Ще се съобразяваме с вас при насочването на всички останали самолети… Променете кода на импулсния си повторител на седем седем нула нула и се „оплачете“.

Брад погледна смутено към Пърси, докато сменяше кода на импулсния повторител — сега той щеше непрекъснато да предава предупредителен сигнал към всички радарни устройства в района, че „Фокстрот Браво“ е в опасност. „Оплакването“ означаваше, че повторителят им щеше да излъчва отделен сигнал, чрез който Кулата и всички останали самолети ще знаят точно коя мигаща точка на радара беше Лир-ът „Фокстрот Браво“.

В това време Бел говореше по телефона си:

— Единственият човек, дето се е доближавал до самолета освен мен и Пърси, беше онзи бизнес мениджър, Рон Толбът — и, нищо лично, ама през цялото време моите момчета и аз му стояхме постоянно на главата, докато той си вършеше работата. А и онзи пич, който докара частите за двигателя, също. Той е от Разпространение на самолетни части „Нортийст“, Грийнуич. Проверих го основно. Дори му взех телефонния номер и говорих с жена му. — Бел послуша още малко и после затвори. — Казаха, че ще се обадят по-късно.

Пърси погледна към Брад, после към Бел, накрая се съсредоточи върху управлението на самолета си.

— Гориво? — попита тя втория си пилот. — За колко време?

— На плюс сме засега. Друго нещо си е попътният вятър. — Той направи изчисленията. — За около сто и пет минути.

Тя благодари на Бога, съдбата, или собствената си интуиция, че беше решила да не презарежда на Чикаго. Просто беше напълнила резервоарите, за да им стигне до Сейнт Луис, плюс изискването на ФАУ за допълнителни четиридесет и пет минути летателно време.

Телефонът на Бел отново изчурулика.

Той го вдигна, послуша известно време, после попита Пърси:

— Тази компания „Нортийст“, тя ли е доставила угасителния патрон?

— По дяволите, там ли я е наврял? — горчиво попита тя.

— Ами май така излиза. Камионът, с който е извършена доставката, е спукал гума малко след като е излязъл от склада на път за летището. Шофьорът се е занимавал с нея около двадесет минути. Един полицай от Кънектикът е открил в храстите близо до мястото на аварията пяна от въглероден двуокис, вероятно от угасителя.

— Проклятие! — и Пърси неволно погледна към единия двигател. — Като си представя, че аз го слагах тоя шибан угасител!

Бел отново попита:

— Райм пита за топлината. Дали е достатъчно горещо, че да взриви бомбата?

— Някои части са горещи, някои не са. Но при патрона не е много топло.

Бел предаде думите й на Райм, после каза:

— Ще ти се обади.

След секунда Пърси чу как нейното радио изпука. Беше Линкълн Райм.

— Пърси, чуваш ли ме?

— Съвсем ясно. Оня кретен пак е пипал бързо, а?

— Както изглежда. Колко време можеш да летиш?

— Около час и четиридесет и пет минути.

— Добре, добре — каза криминалистът. Мълчание. — Хубаво… Можеш ли да стигнеш до двигателя отвътре?

— Не.

Пак мълчание.

— Не можеш ли някак да откачиш единия двигател? Да го оставиш да падне или нещо такова?

— Не и отвътре.

— Не можеш ли да презаредиш във въздуха?

— Да презаредя ли? Не с този самолет.

— А да се качиш на такава височина, че да замразиш бомбения механизъм?

Тя направо беше поразена от скоростта, с която работеше умът му. Такива идеи никога не биха й хрумнали за толкова кратко време. .

— Може би. Но дори и при аварийно спускане — говоря за отвесно падане с носа надолу — ще ми отнеме около осем-девет минути, докато стигна земята. За толкова дълго време бомбата отново ще се размрази. Освен това има голяма вероятност Маховите вибрации да ни размажат.

Райм продължи:

— Добре, ами ако изпратим самолет пред вас, който да ви пусне парашути с въже, ще успеете ли да ги хванете?

Първата й мисъл беше, че никога нямаше да си изостави самолета. Но реалистичният отговор беше, че, като се има предвид критичната скорост на Лир 35 А, разположението на врати криле и двигатели, беше просто невъзможно някой да скочи с парашут от този самолет, без да бъде убит на място.

Райм отново замълча. Брад преглътна и избърса длани в острия си като бръснач ръб на широките си панталони.

— Господи.

Роланд Бел се клатеше напред-назад. „Безнадеждно е“, мислеше си тя, загледана в мрачната синя дрезгавина на вечерта.

— Линкълн? — попита Пърси. — Чуваш ли ме?

До нея долетя гласът му. Викаше на някого от лабораторията си — или спалнята. С предпазлив глас той разговаряше с някого:

— Не тази карта. Знаеш за коя ти говоря. Добре де, за какъв бяс би ми притрябвала тази? Не, не…

Тишина.

„О, Ед“, помисли си Пърси. „В живота си вървяхме по успоредни пътеки. Сигурно така ще стане и в смъртта.“ Но въпреки това, тя беше разтревожена най-вече за Роланд Бел. За нея самата мисъл, че децата му щяха да останат сираци, беше непоносима.

После тя отново чу Райм:

— С това гориво, дето ти е останало, докъде можеш да стигнеш?

— При най-оптимална мощност… — Тя погледна към Брад, който разчиташе уредите.

Накрая сметна всичко и каза:

— Ако наберем малко височина, някъде към осемстотин мили.

— Имам идея — обади се Райм. — Ще стигнете ли до Денвър?

Тридесет и трета глава

Час 36 от 45

— Летището е с надморска височина 1560 метра — каза Брад, четейки от справочника на авиатора под името Денвър. — Бяхме горе-долу на същата височина над Чикаго и чудото не гръмна.

— Какво е разстоянието?

— От тази точка, деветстотин и две мили. Пърси се поколеба още няколко секунди и кимна:

— Ще се опитаме. Дай ми права посока, докато получим точните координати. — После към микрофона: — Ще се опитаме, Линкълн. Може и да не ни стигне горивото. Ще видим. Доста работа ни се е задала, ще ти се обадя по-късно.

— Ще ви чакаме.

Брад изтърколи очи към картата, после към дневника на полета.

— Завий наляво, насочване две шест шест.

— Две шест шест — повтори тя, после се обади на Контрол на въздухоплаването в Чикаго. — Чикаго център. Лир Шестица, девятка, петица „Фокстрот Браво“. Отправяме се към Международното в Денвър. Явно наистина… имаме височинна бомба на борда. Налага се да се приземим на височина, по-голяма от хиляда и петстотин метра. Необходими са ни незабавно координатите на Денвър за правилно насочване.

— Разбрано, „Фокстрот Браво“. След минутка ще ви ги съобщим.

Този път Брад се обади:

— Моля, определете атмосферните условия по пътя ни към Денвър, Чикаго център.

— Точно сега над Денвър преминава фронт с високо налягане. Насрещният вятър варира между петнадесет и четиридесет на височина три хиляди метра, като се увеличава на шестдесет-седемдесет възла на осем хиляди метра.

— Уха — измърмори Брад и се върна към своите изчисления. След малко каза: — Ще свършим горивото на около петдесет и пет мили от Денвър.

Бел попита:

— Не можем ли да се приземим върху магистралата?

— Можем, като голям огнен метеор — отвърна му Пърси. От Контрол на Въздухоплаването се обадиха:

— „Фокстрот Браво“, готови ли сте да запишете координатите?

Докато Брад записваше информацията, Пърси се облегна назад и притисна главата си към облегалката на стола. Стойката й беше позната отнякъде и тя си спомни, че беше виждала Линкълн Райм да прави същото в модерното си легло. Спомни си и краткия спор с него. Разбира се, че беше искрена, но не мислеше, че думите й щяха да се окажат толкова верни. Колко много зависими бяха хората от неустойчивите късчета метал или пластмаса.

Нещо повече, най-вероятно тя скоро щеше да умре, точно заради тях.

Съдбата е трапер…

Не им достигаха петдесет и пет мили. Какво можеха да направят?

Защо нейният ум не беше толкова всеобхватен като този на Райм? Нямаше ли какво да измисли, че да спести малко гориво?

Колкото по-нависоко летиш, толкова по-малко гориво харчиш.

Ако нямаш никакъв товар, също. Не можеха ли да изхвърлят нещо?

Стоката? Пратката на щатската здравна организация тежеше точно 236,5 килограма. Това щеше да им спести няколко мили.

Но въпреки че го обмисляше като възможност, тя много добре знаеше, че никога няма да го направи. Дори да съществуваше и най-малкият шанс да спаси самолета, Компанията, тя нямаше да се поколебае да направи каквото трябва.

Хайде, Линкълн Райм, мислеше си тя, дай ми някаква идея. Дай ми… представи си стаята му, как беше седнала до него, спомни си как скиталецът — мъжкият сокол — се разхождаше величествено върху перваза на прозореца му.

— Брад — внезапно попита тя, — какво ни е числото на планиране?

— На Лир 35 А? Нямам представа.

Пърси беше летяла на планера Швайцер 2–32. Първият прототип е бил създаден през 1962 година и оттогава е станал еталон за безмоторни самолети. Притежаваше фантастичния наклон при спускане от четиридесет метра за минута. Тежеше около 650 килограма. Лир-ът беше 700. Но това нямаше значение, той ще може да планира, всеки самолет може да планира. Тя си спомни един инцидент със 767-ица на Канадските авиолинии преди няколко години — пилотите още го обсъждаха помежду си. Тежкият турбореактивен пътнически самолет останал без гориво във въздуха. Грешката била колкото на екипажа, толкова и на компютрите. И двата двигателя изгаснали на височина 13 600 метра и самолетът се превърнал в 143-тонен планер. В крайна сметка се беше приземил по корем, но без нито една човешка жертва.

— Ами, нека помислим. Какъв би бил наклонът на спускане без двигателите?

— Ами мисля, че ще можем да го задържим на 692. Което означава почти вертикално падане при около тридесет мили за час.

— Сега, да изчислим кога ще издъхнем, ако изгорим гориво, за да се качим на 16 500 метра?

— 16 500? — попита Брад смаян.

— Точно така.

Пръстите му заиграха по бутоните.

— Максималното ни изкачване е 1294 метра за минута; тука ще отиде повечето гориво, но след 10 500-ия метър, ще бъде далеч по-лесно. Ако намалим мощността…

— Да угасим единия двигател?

— Да, никакъв проблем. Той продължи да изчислява.

— При това положение на нещата горивото ни ще свърши на осемдесет и три мили от Денвър. Но за сметка на това пък ще сме набрали височина.

Пърси Клей, която винаги имаше шестици по математика и можеше да смята бързо и без калкулатор, сега само възприемаше числата, които прелитаха пред очите й. Гасим двигателя на 16 500, наклон при спускане 692… Можеха да стигнат до осемдесет мили преди Денвър. А ако ветровете бяха благосклонни — и повече.

Брад с помощта на калкулатора и бързината на пръстите си достигна до същия извод.

— Във всеки случай ще сме по-близо. „Помогни си сам, че и Господ да ти помогне.“ Тя заговори в микрофона си:

— Чикаго център. Лир „Фокстрот Браво“. Нужно ни е незабавно разрешение за височина 16 500 метра.

Понякога трябва да се поемат всички рискове.

— Ъ-ъъ. Повторете „Фокстрот Браво“.

— Трябва да се изкачим на тази височина. 16 500 метра.

Гласът на диспечера отново заговори:

— „Фокстрот Браво“, вие нали сте Лир, три, пет, А?

— Точно така.

— Максималният ви таван е 13 500 метра.

— Това и ние го знаем, но ни трябва голяма височина.

— Проверявани ли са ви скоро уплътненията?

Това бяха уплътненията на врати и прозорци срещу високото налягане. Това, което предпазваше самолета от експлозия.

— С тях нямаме проблеми — отвърна тя, като без да иска забрави да спомене, че „Фокстрот Браво“ беше целият надупчен от куршуми и само преди няколко часа беше сглобен набързо.

От Контрол на въздухоплаването отговориха: — Разбрано, имате разрешение за 16 500 метра „Фокстрот Браво“.

Тогава Пърси каза нещо, което много малко пилоти в света бяха изричали:

— Разбрано, качвам се от 3000 на 16 500 метра. Тя изкомандва:

— Мощност на осемдесет и осем процента. Съобщавай изкачването и височината при 12 000, 15 000 и 16 500 метра.

— Разбрано — хладно отговори Брад.

Тя завъртя самолета и започна да се изкачва. Летяха право нагоре. Всичките звезди на вечерта… Десет минути по-късно Брад извика:

— 16 500 метра.

Застанаха в хоризонтална позиция. На Пърси й се струваше, че чува как скърцат шевовете на самолета. Успя да си възстанови вътрешното състояние. Ако само гръмнеше прозорецът, дето го беше сменил Рон, или някое от уплътненията не издържеше на налягането — ако това не взривеше самолета — за около пет секунди липсата на кислород щеше да ги изпотръшка всичките. Дори да си бяха сложили маски, разликата в наляганията щеше да накара кръвта им да закипи.

— Пусни малко повече кислород. Увеличи налягането като при три хиляди метра.

— Налягане при три хиляди метра — повтори Брад. Това поне щеше да премахне част от ужасната болка върху крехкия човешки череп.

— Добра идея — обади се Брад. — Как ти дойде наум? Маймунски способности…

— Де да зная — отвърна тя. — Така, сега да му отнемем дажбата на двигател две. Затвори дросела, изключи смукача.

— Затворен, изключен — повтори като ехо Брад.

— Изключи горивните помпи, угаси запалването.

— Помпите изключени, запалването угасено.

Тя усети как самолетът леко се разтресе, щом изчезна движещата сила отляво. Пърси се опита да компенсира отклонението от курса, като леко бутна управляващите тримери, от което нямаше кой знае каква полза. Тъй като турбините бяха поставени в опашната част на самолета, а не по крилата, изгасянето на единия двигател не се отрази осезаемо върху стабилността на самолета.

Брад попита:

— Какво ще правим сега?

— Аз лично се каня да изпия чаша кафе — отвърна Пърси и стана от мястото си. — Хей, Роланд, с колко лъжички да бъде тоя път кафето?

В продължение на цели четиридесет мъчителни минути в стаята на Райм беше настъпила гробна тишина. Ничий телефон не звънна. Не се получи нито един факс. Нито един път компютърът не се обади с мазния си глас:

— Имате поща.

После съвсем неочаквано, телефонът на Делрей изчурулика. Докато говореше, той кимаше разбиращо, но Райм виждаше по лицето му, че новините не бяха добри. Делрей затвори.

— Къмбърленд? Той кимна.

— Но бадева за барута. Кол не си е ходил там от години. Е, хората още говорели за момчето, дето вързало баща си за дървото и го оставило да го изядат червеите. Станал е като легенда. Но няма никакви роднини в околността. Никой нищо не знае. Или не иска да каже.

В този момент телефонът на Селито иззвъня. Инспекторът го разгъна и каза:

— Ало?

Нишка, молеше се Райм, дано това да бъде някаква нишка. Той внимателно наблюдаваше месестото, каменно лице на ченгето.

— Роланд Бел беше — каза той. — Просто искаше да ни уведоми. Свършили са горивото.

Тридесет и четвърта глава

Час 38 от 45

Три различни аларми зазвъняха едновременно.

Горивото беше на свършване, ниско налягане на маслото и ниска температура на двигателя.

Пърси се опита да разклати насам-натам самолета, за да може, ако има малко останало гориво да влезе в проводите, но се оказа, че резервоарите бяха съвсем пресъхнали.

Като се разтресе леко, двигател номер едно прикашля и замлъкна.

Осветлението на кабината също изгасна. Беше тъмно като в рог.

О, не…

Пърси не можеше да види нито един уред, нито ръчките, нито плъзгачите. Единственото нещо, благодарение на което тя не изпусна самолета в свредел, без да знае къде се намира, беше ивицата слаба светлина, която представляваше Денвър — макар все още да беше доста далеч от тях.

— Какво стана? — попита Брад.

— Боже. Забравих генераторите.

Генераторите се задвижваха от двигателите. Щом нямаше двигатели, нямаше и електричество.

— Спусни въздушната турбина — разпореди се тя. Брад опипом намери ръчката и я издърпа. Турбината се подаде изпод самолета. Тя представляваше малък винт, свързан с генератор. Въздушната струя движеше винта, а той пък генератора. Мощността му стигаше за захранването на осветлението и основните уреди, но не и за елероните, колесника или пък спирачките.

Малко след това част от другите уреди пресветнаха.

Пърси гледаше с ужас индикатора за вертикална скорост. Той сочеше скорост на спускане 1050 метра за минута. Доста повече, отколкото бяха планирали. Те просто падаха към земята с около деветдесет километра в час.

„Но защо? — чудеше се тя. — Защо се беше получило такова разминаване в изчисленията?“

Заради разредения въздух тук! Бяха изчислявали наклон при спускане при доста по-плътен въздух. И сега, след като отчете грешката си, тя се сети, че въздухът в Денвър също ще бъде по-разреден от очакваното. Така че тя едва ли ще успее да направи и една миля планиране.

Пърси хвана рога и го издърпа назад, за да намали спускането. Успя да го докара до 632 метра за минута. Но заедно с това започна да пада и скоростта, и то твърде бързо. В този въздух критичната скорост беше сигурно от порядъка на 540 километра в час. Лостът на хоризонталния стабилизатор се разтресе, а стрелките на останалите уреди като че се побъркаха. Измъкване от критичната скорост без двигатели, и то в самолет като този, нямаше.

Ъгълът на мъртвеца…

Блъсна напред рога. Сега падаха по-бързо, но пък набраха скорост. Така изминаха почти деветдесет километра. От Контрол на въздухоплаването им дадоха ценна информация за това, в кои участъци насрещните ветрове бяха най-силни. Пърси се опита да оптимизира маршрута си съобразно тези данни, като се стремеше и да не губи височина. Където можеше, тя подхващаше мощен насрещен поток, който издигаше Лир-а, но трудното беше да прецени силата на течението, така че да не набере твърде висока скорост, която после да й попречи при кацането.

Накрая Пърси — мускулите на ръцете ужасно я боляха от неравната схватка между слабите й ръце и мощните въздушни течения — избърса потта от лицето си и каза:

— Обади им се, Брад.

— Денвър център. Тук Лир шест девет пет „Фокстрот Браво“. Намираме се на 6300 метра височина. Остават ни още тридесет и пет километра до вас. Скорост четиристотин километра в час. Двата ни двигателя не работят и изискваме векторно насочване към най-дългата ви писта, което да е близко до настоящото ни насочване две, пет, нула.

— Разбрано „Фокстрот Браво“. Очакваме ви. Алтиметър тридесет точка девет пет. Завийте наляво насочване две четири нула. Имате векторно насочване към писта две осем ляво. Разполагате с 3300 метра дължина на пистата.

— Разбрано Денвър център.

Нещо обаче я глождеше. Също като онази слабост в корема, когато беше видяла, че липсва черният фургон пред къщата им.

Какво беше това? Само суеверие ли?

Трагедиите идват по три…

Брад каза:

— Тридесет и един километра до кацането. Височина четири хиляди и осемстотин метра.

— „Фокстрот Браво“, свържете се с Денвър пристигащи. — Съобщиха им радиочестотата, после прибавиха: — Там знаят за вашата ситуация. Желая ви късмет, мадам. Помнете, че ние сме с вас.

— Лека нощ, Денвър. Благодаря.

Брад превключи радиото на новата честота. „Какво не е наред?“, запита се тя. Имаше нещо, за което не беше се сетила, но какво?

— Денвър пристигащи, говори Лир шест девет пет „Фокстрот Браво“. Намираме се на три хиляди деветстотин и тринадесет метра, остават ни още двадесет и два километра до кацане.

— Виждаме ви „Фокстрот Браво“. Поддържайте насочването дясно две пет нула. Ако ни е вярна информацията, останали сте без двигатели, така ли е?

— Сигурно сме най-големият планер, дето сте виждали, Денвър.

— Задкрилки и колесник имате ли?

— Без елерони сме. Колесникът ще го смъкнем на ръка.

— Разбрано. Коли искате ли? — Което означаваше пожарни коли, линейка, полиция.

— На борда най-вероятно имаме бомба. Искаме всичко, което можете да ни осигурите.

— Разбрано, ще се постараем.

Внезапно тя се сети и потрепера цялата: атмосферното налягане!

— Денвър пристигащи — задъха се тя. — какво сочи алтиметърът?

— Ами, да видим, три нула точка девет шест, „Фокстрот Браво“.

За последната минута налягането се беше повишило с една стотна.

— Покачва се?

— Положително, „Фокстрот Браво“. Към нас се движи фронт с високо налягане.

Не! Това би повишило налягането и около бомбата. Балонът ще се свие, все едно че се намираха на по-малка височина, отколкото в действителност бяха.

— Проклятие, идиотщина, триста дявола, как може да бъде толкова тъпо? — замърмори си тя.

Брад я погледна.

— Колко беше живакът в Мамаронек? — попита тя. Той разгърна дневника.

— Двадесет и девет точка шест.

— Я сметни хиляда и петстотин метра височина при това налягане и виж височината при тридесет и едно точка нула.

— Тридесет и едно? Ама това е страшно много.

— Натам сме тръгнали. Той втренчи поглед в нея.

— Ама тогава бомбата…

Пърси кимна.

— Сметни го.

Пръстите на младия пилот бързо пробягнаха по бутоните на калкулатора. Той въздъхна тежко; това беше първата му проява на емоции..

— Хиляда и петстотин метра при Мамаронек отговаря на 1460 метра тука. Пърси викна Бел. — Значи, ето каква е ситуацията. Срещу нас се движи фронт с високо налягане. Когато стигнем летището, за бомбата това ще значи, че летим по-ниско от хиляда и петстотин метра. Може да избухне още докато сме петнадесет до тридесет метра във въздуха.

— Добре — кимна той хладнокръвно. — Добре.

— Нямаме задкрилки, така че ще кацнем доста бързо, със скорост двеста възла, тоест, около триста и шестдесет километра в час. Ако гръмне, ще загубя контрол и ще се разбием. Поне няма да горим много, понеже резервоарите са сухи. Освен това, важно е какво имаме насреща си, че да можем да се попързаляме малко преди да започнем да се търкаляме. Остава ни единствено да си затегнем здраво коланите и да гледаме надолу.

— Хубаво — отвърна той, кимна и погледна през прозореца.

Тя се загледа в лицето му.

— Може ли да те попитам нещо, Роланд?

— Да бе, казвай.

— Това май ти е първото летене със самолет, а?

Той въздъхна.

— Ами след като съм прекарал по-голяма част от живота си в Северна Каролина, човек там няма много-много възможности да пътува. А после като пристигнах в Ню Йорк беше с един от ония комфортните автобуси. — Той млъкна. — В действителност, не съм се качвал по-високо, отколкото може да ме закара един асансьор.

— Е, няма нищо общо с това тук.

Той я стисна за рамото и прошепна:

— Само не изтървай биберончето. — И се върна на мястото си.

— Добре — каза Пърси и прелисти Справочника на пилота, където прочете какво пишеше за международното летище в Денвър. — Брад, предстои ни кацане при нощни условия, добра видимост върху писта две осем ляво. Поемам командването на самолета. Ти ще смъкнеш колесника на ръка. После ще следиш и съобщаваш наклона на спускане, разстояние до пистата и височина; искам действителната височина над земята, а не надморска — а и скоростта. — Тя се помъчи да си спомни дали не беше пропуснала нещо. Нямаха двигатели, нито задкрилки, нито спирачки. Друго наистина нямаше; това сигурно беше най-краткият инструктаж за приземяване в летателната й кариера. Тя прибави: — Още едно, последно нещо. Когато спрем, искам да се изнесеш по най-бързия начин оттук, ясно?

— Шестнадесет километра до пистата — обяви той. — Скорост двеста възла. Височина две хиляди и седемстотин метра. Трябва ни малък наклон на спускане.

Тя дръпна леко рога назад и скоростта чувствително намаля. Ръчката за хоризонталния стабилизатор отново се разтресе. Сега ако стигнеха до критичната скорост, спасение нямаше.

Пак напред.

Четиринадесет километра… дванадесет…

Потта течеше от лицето й сякаш беше под душа. Тя се избърса. Върху нежната кожа между палците и показалците на ръцете й бяха излезли пришки.

Десет… осем…

— Шест километра до кацане. Хиляда четиристотин и шестдесет метра височина. Скорост двеста и десет възла.

— Спускай колесника — изкомандва Пърси.

Брад завъртя колелото, чрез което колесникът се спускаше ръчно. Гравитацията му помагаше, но въпреки това се изискваха доста здрави мускули за тази работа. Освен всичко той не откъсваше очи от уредите и с равен, като на счетоводител, който чете баланса глас, съобщаваше стойностите.

— Пет километра до кацане, хиляда сто и петдесет метра…

Тя се бореше с друсането от ниската височина и силните ветрове.

— Колесникът смъкнат — докладва Брад, като едва си поемаше дъх.

Скоростта им падна до сто и осемдесет възла — около триста и двадесет километра в час. Бързичко. Всъщност, прекалено бързо. Без обратната си турбина те биха „изяли“ за нула време и най-дългата писта.

— Денвър пристигащи, как е алтиметърът?

— Три нула девет осем — отвърна невъзмутимо диспечерът.

Покачва се. Все по-високо.

Тя си пое дълбоко въздух. За бомбата пистата беше малко по-ниска от хиляда и петстотин метра над морското равнище. Дали Танцьорът е бил чак толкова прецизен, като е настройвал детонатора?

— Колесникът се разтресе. Наклон при спускане 780 метра за минута.

Което означаваше, че вертикалната им скорост беше около шестдесет километра в час.

— Движим се твърде бързо, Пърси — викна Брад. — Ще се треснем в началото на лампите. Няма да ни стигнат стотина метра. Може и двеста.

Диспечерът ги уведоми за същото.

— „Фокстрот Браво“, трябва да се вдигнете малко. Летите твърде ниско.

Дръпна лоста. Скоростта намаля. Наближаваха критичната скорост. Бутна напред лоста.

— Четири километра до кацане, височина шестстотин и тридесет метра.

— Ниско сте, „Фокстрот Браво“! — предупредиха ги отново.

Погледна пред сребристия нос. Всички светлини светеха — пресвяткащите лампи в началото на пистата, които ги мамеха към себе си, сините светлинки на страничните писти, червено-оранжевите на самата писта… Всички лампи бяха запалени. Пърси никога не беше ги виждала всичките наведнъж. Стотици проблясващи звезди. Бели и червени. И сини от линейки, пожарни и полицейски коли.

Навсякъде беше осеяно със светлини.

Всичките звезди на вечерта…

— Все още сме ниско — викна Брад. — Ще се разбием на двеста метра от пистата.

Ръцете й се потяха обилно, погледът й беше прикован напред. Пърси отново си спомни за Линкълн Райм, привързан завинаги към стола си, как се навежда напред и се взира в някакъв дребен елемент върху компютърния екран.

— Твърде ниско летите, „Фокстрот Браво“ — потрети диспечерът. — Ще преместя аварийните коли пред пистата.

— Я върви се шибай — с равен глас каза Пърси. Брад отново викна:

— Височина четиристотин и тридесет метра. Две хиляди и четиристотин метра до кацане.

„Имам към тридесет секунди! Какво да правя?

Ед? Кажи! Брит? Който и да е…

Хайде, маймунските способности… Какво, по дяволите, да правя?“

Тя погледна през прозореца. На лунната светлина се виждаха предградията, градът, отдалечени ферми, а отляво огромните парчета пустиня.

Колорадо е пустинен щат… Разбира се!

Внезапно тя наклони рязко самолета наляво.

Брад, който нямаше ни най-малка представа защо го прави, отново извика:

— Наклон при спускане хиляда метра за минута, височина триста и тридесет метра, триста метра, двеста и седемдесет…

При завой на безмоторен самолет винаги се губеше височина.

Диспечерът извика:

— „Фокстрот Браво“, не завивайте! Повтарям, не завивайте! Нямате необходимата височина за това.

Тя изправи самолета право към пустинните пясъци.

Брад нервно се изсмя:

— Задържахме височината… Набираме височина, триста метра, триста и тридесет метра, четиристотин метра. Четиристотин и тридесет метра… какво става?

— Топъл въздух — отвърна Пърси. — Пустинята събира топлина през деня и я отдава през нощта.

В същото време и диспечерът разбра какво става:

— Много добре, „Фокстрот Браво“! Много добре! Току-що си спечелихте цели триста метра. Сега надясно две девет нула… добре, сега ляво две осем нула. Идеално. Право към нас летите. Слушайте, „Фокстрот Браво“, ако искате да потрошите тези светлини пред вас, дръжте право руля.

— Благодаря за предложението, Денвър, но смятам да спра на триста след цифрите.

— Както желаете, мадам.

Сега обаче възникна друг проблем. Щяха да стигнат до пистата, но скоростта им беше твърде висока. Задкрилките бяха тези, които намаляваха критичната скорост на самолета, така че да може да кацнат с по-ниска скорост. Нормално критичната скорост на Лир 35 А беше около сто и десет мили в час. Без задкрилки тя нарастваше на сто и осемдесет. При такава скорост дори писта, дълга две мили се стопяваше за секунди.

Така че Пърси реши да се приземи, като се подпре на едното крило.

Това беше проста маневра за един неголям самолет, използвана при кацане при силни приземни ветрове. Наклоняваш самолета наляво и стъпваш върху десния педал. В тоя случай скоростта падаше рязко. Пърси не знаеше някой да беше пробвал тоя номер със седемстотинкилограмов самолет, но просто нищо друго не й идваше наум.

— Ела да ми помогнеш — викна тя към Брад. Беше се задъхала от напрежението, целите ръце я боляха от стискането на рога. Той го хвана и стъпи на педала. Постигнаха желания ефект, самолетът се забави, макар лявото крило да увисна застрашително.

Тя го изправи точно преди да докоснат земята. Остана й само надеждата.

— Скорост?

— Сто и петдесет възла.

— Добре си се справила, маце — обърна се тя към самолета си.

— Двеста метра от пистата, височина деветдесет метра — извика Брад. — Приближаваме право към светлините.

— Наклон при спускане?

— Деветстотин.

Много бързо. Ако се приземят при такъв наклон, щяха да строшат колесника. И най-вероятно да взривят бомбата.

Лампите бяха точно пред тях, оставаше им само да ги следват.

Надолу, надолу, по-ниско…

Като прелетяха покрай скелетата с лампите, Пърси изкрещя:

— Моят самолет!

Брад отпусна рога.

Пърси изправи наклона наляво и вдигна леко носа. Самолетът се изправи красиво и се плъзна хоризонтално по въздуха. Пърси беше спряла стремителното им падане точно, когато прелетяха над цифрите в началото на пистата.

Така хубаво се беше изправил, че вече не искаше да каца. В гъстия въздух на приземната атмосфера набралият скорост самолет — значително по-лек заради празните резервоари — просто не желаеше да се приземява.

Пърси хвърли един поглед върху събралите се линейки, пожарни и прочее от двете страни на пистата и се порадва на разноцветните им светлинки. Триста метра след цифрите, а все още бяха на тридесет метра над бетона.

Още триста метра. Минаха деветстотин метра след буквите.

По дяволите, кацай!

Пърси освободи лоста напред. Самолетът рязко се наклони надолу и тя издърпа назад лоста. Сребърният сокол потрепера целият, след това плавно се настани върху бетона. Това беше най-неусетното кацане, което някога беше правила.

— Стъпвай на спирачките!

Двамата се тръшнаха на педалите и зад тях се разнесе стърженето на накладките, целият корпус се разтресе. Кабината се напълни с дим.

Бяха вече изминали половината писта, а скоростта им още беше сто мили в час.

Тревата, мина й през ума, ще се поохлузим, ако се наложи. Може и колесника да счупя, но поне ще спася стоката… — Седемдесет… шестдесет…

— Десният колесник се подпали — викна Брад. — Носовият също.

„Майната му“, помисли си тя и стъпи с цялата си тежест върху спирачките.

Лир-ът започна да се хлъзга и се разтресе още по-силно. Тя се опита да компенсира откъм носовия колесник. В кабината им навлезе още дим.

Шестдесет мили в час, петдесет, четиридесет…

— Вратата — ревна тя към Бел.

За секунда инспекторът скочи на крака, а в следващата ритна навън вратата. Тя се превърна в стълбище.

Пожарните се събираха наоколо им.

С див писък на димящите си спирачки Лир N 695 ФБ се поднесе за последно и спря десет метра преди края на пистата.

Първият глас, който се разнесе в самолета след като спряха, беше този на Бел :

— Браво, Пърси! А сега вън! Бързо!

— Ама трябва…

— Оттук нататък съм аз! — кресна инспекторът. — Сега трябва да те измъкна навън и ще го направя, кълна се. Хайде, бързо!

Бел ги изблъска навън, после скочи и той върху бетонната писта и ги задърпа по-далеч от самолета. Развика се на някакви мъже от спасителната група, които бяха започнали да пръскат колесниците.

— На борда има бомба, може да избухне всеки момент. В двигателя е. Не се приближавайте.

Единият от пистолетите беше в ръката му и той трескаво оглеждаше тълпата хора, наобиколили самолета. По едно време на Пърси й мина през ума, че той сигурно се е чалнал от работата си. Вече не мислеше така.

Спряха се на около стотина метра от самолета. Фургонът на бомбения отряд на Денвър спря до тях. Бел им махна.

Един твърде висок полицай, който повече приличаше на каубой, скочи от колата и тръгна към тях. Двамата си извадиха лъскавите значки и Бел му каза къде според него беше бомбата.

— Значи — каза Денвърското ченге, — не сте сигурни, че има бомба?

— Не. Но деветдесет процента има.

Точно тогава се разнесе оглушителен трясък. Всички, с изключение на Пърси и Бел, се проснаха на земята, тъй като опашката на самолета се отцепи и лумна в оранжеви пламъци. Във въздуха се разлетяха едри късове горящ метал.

— О — въздъхна Пърси и неволно вдигна ръка към устата си.

В резервоарите, разбира се, нямаше никакво гориво, но вътрешността на самолета — седалки, кабели и жици, килимът, пластмасовите проводи и скъпоценната стока горяха с огромни пламъци. Пожарните изчакаха удобен момент да се приближат и заляха съсипания метален корпус със снежнобели струи, които вече изглеждаха безсмислени.