Танцьорът

Тридесет и пета глава

Час 42 от 45

Минаваше три сутринта, отбеляза Райм. Пърси Клей летеше обратно към източното крайбрежие, този път с реактивен самолет на ФБР. Само след няколко часа тя трябваше да се подготви да се яви пред Голямото жури.

Райм все още нямаше представа кой е Танцуващия с трупове, нито какво беше намислил или какъв образ приемаше точно в този момент.

Телефонът на Селито изчурулика. Той го вдигна и се заслуша. Лицето му се разкриви.

— Господи. Танцьорът току-що е разпрал още някой. Открили са още един труп — напълно обезобразен — в един тунел, в Сентръл парк. Близо до Пето авеню.

— Напълно обезобразен ли?

— Направо го е окастрил, поне така ми казаха. Отрязал му е ръцете, извадил е зъбите, долната челюст и му е съблякъл дрехите. Трупът е на бял мъж. Млад. На двадесет-тридесет години. — Инспекторът се заслуша. — Не е скитник. Чист е, в добра форма. Атлетично тяло. Хауман смята, че е някой от тия, юпитата от Ийст Сайд.

— Добре — каза Райм. — Докарайте го тук. Искам да го прегледам.

— Трупът ли?

— Точно така, трупът.

— Ами, добре.

— Значи Танцьорът е сменил самоличността си — размишляваше на глас Райм. Беше ядосан. — Ами какво, по дяволите, значи този труп? Още не знаем как ще ни нападне следващия път?

Райм въздъхна и погледна през прозореца. После се обърна към Делрей:

— В коя охранявана къща ще ги тикнеш?

— Обмислям още — отвърна дългият агент. — Струва ми се…

— В нашата — обади се нов глас.

И двамата едновременно погледнаха към огромния мъж, запълнил вратата.

— В нашата охранявана къща — повтори Реджи Елиополос. — Ще арестуваме свидетелите.

— Не и докато не ми покажете… — започна Райм. Прокурорът размаха лист хартия пред Райм и макар че той не можа да прочете нищо върху нея, всички знаеха, че заповедта за арестуването на свидетели ще бъде напълно валидна.

— Това хич не е добра идея — каза Райм.

— Мисля, че е по-добра от вашите, благодарение на които вие сякаш се опитвате да убиете и последния ни останал жив свидетел.

Сакс ядосана пристъпи напред, но Райм поклати глава.

— Повярвайте ми — опита се да обясни Райм. — Танцьорът ще се досети, че се каните да ги арестувате. Може би вече се е досетил. Дори — прибави злокобно той, — може да разчита точно на това.

— Ако може да чете мисли.

— Райм кимна с глава:

— Бързо схващате.

Елиополос се изскиска. Огледа стаята и забеляза Джоуди.

— А вие сте Джоузеф Д’Орфио, така ли?

Дребният човечец вдигна поглед.

— Аз… да.

— Вие също сте арестуван.

— Хей, почакайте, на мен ми казаха, че като си взема парите, ще мога…

— Това няма нищо общо с наградата ти. Щом си я заслужил, ще си я вземеш. Ние просто ще те затворим, за да сме сигурни, че нищо няма да ти се случи докато Голямото жури се събере утре сутрин.

— Голямото жури! Никой нищо не ми е казвал за свидетелстване!

— Е — каза Елиополос, — ти все пак си материален свидетел. — После кимна към Райм. — Той може да е решил да убие някой от другите важни свидетели. Ние образуваме следствие срещу човека, който го е наел. Така биха постъпили повечето колеги.

— Но аз няма да свидетелствам.

— Тогава ще ти се наложи да излежаваш присъда за неуважение на съда. Хващам се на бас, че знаеш, в каква безопасност ще бъдеш там.

Дребният човек се опита да изрази яд, но страхът му потуши подобни чувства. Лицето му се разкриви.

— О, Господи.

— Едва ли ще успеете да ги опазите — обърна се Райм към Елиополос. — Ние го познаваме. Оставете свидетелите на нас.

— О, да, Райм също — Елиополос се завъртя към него. — Заради инцидента със самолета ви обвинявам в неправомерна намеса в криминално разследване.

— Кой си ти бе, шибаняк? — не издържа Селито.

— Кой точно шибаняк съм ли? Най-важният — сряза го невъзмутимо оня. — Този човек за малко не провали цялото следствие, като й позволи да лети със самолета си. Заповедта за арестуване важи за понеделник. Лично аз ще наблюдавам хода на следствието и на делото. Той…

Райм меко каза:

— Знаете ли, той беше тук.

Помощник-държавният прокурор изведнъж млъкна.

След малко попита:

— Кой?

Макар много добре да знаеше за кого става дума.

— Беше точно срещу онзи прозорец, само че от външната страна. И то само преди час. Беше насочил снайпер, зареден с патрони дум-дум точно към тая стая. Очите на Райм се впиха в пода. — Дори може би точно към мястото, където вие стоите в момента.

Макар че за нищо на света Елиополос не би отстъпил, все пак хвърли бърз поглед към прозореца. Просто да се увери, че щорите бяха спуснати.

— Защо…?

Райм довърши изречението му:

— … не е стрелял ли? Защото му е хрумнала по-добра идея.

— И каква е тя?

— А, ей това е въпросът с награда един милион долара. Всичко, което знаем е, че е убил още един човек — млад мъж в Сентръл парк — и го е съблякъл гол. Обезобразил е напълно тялото, то не подлежи въобще на идентификация и най-вероятно е приел неговата самоличност. Дори за минута не се съмнявам, че той е знаел, че бомбата му няма да убие Пърси. Сега обаче той ще се върне, за да си довърши работата. И като капак на всичко, ще те направи свой съучастник.

— Та той дори не знае, че съществувам.

— Е, щом така ти изнася да мислиш.

— Господи, Реджи — избухна Делрей. — Съвсем ли не включваш картинката?

— Не ме наричай така.

Сакс се намеси:

— Как може да не го проумявате? Вие никога през живота си не сте се изправяли срещу такъв като него.

Като не отделяше очите си от нея, Елиополос се обърна към Селито:

— Вие, градските полицаи, явно си знаете добре работата. А що се отнася до федералните или нашите хора — всяка жаба да си знае гьола, така ли?

Райм избухна:

— Вие сте кръгъл идиот, ако си мислите, че си имате работа с някой уличен гангстер или бивш мафиот. Никой не може да се скрие от него, това си го набийте в кухата глава. Единственият начин е да го спрем.

— Да, Райм, това беше бойният ти вик през цялото време. Е, ние пък не се каним да жертваме повече честни полицаи, само защото на тебе ти става, когато преследваш негодника, убил двама от твоите техници преди пет години. При положение, че въобще ти става…

Елиополос, доста грамаден мъж, беше направо сащисан от факта, че в следващия момент лежеше и се превиваше на пода, мъчейки се да си поеме въздух. Когато най-после успя, вдигна очи и видя пурпурното лице на лейтенант Селито и юмрукът му, дръпнат назад и прилепен за тялото, готов отново за действие.

— Направете го, не се колебайте, лейтенант — изхриптя прокурорът, — и ви обещавам слънце на квадратчета само след половин час.

— Лон — обади се Райм, — тури му пепел, зарежи го тоя…

Инспекторът се поуспокои, изгледа още веднъж мръсно прокурора и се отдръпна. Елиополос се изправи.

Обидата не го беше засегнала. Той дори не мислеше за Елиополос. Нито пък за Танцьора, ако трябваше да бъде честен. Преди малко случайно беше засякъл погледа на Сакс и в него беше видял празнота и отчаяние. Той се досещаше какви бяха чувствата й в момента: отчаяние, че й отнемат плячката. Елиополос просто й отмъкваше шанса да пипне Танцьора. Подобно на отношенията й с Линкълн Райм, убиецът се беше превърнал в черния смисъл на живота й.

И всичко това, заради една-единствена нейна грешка — случката на летището, това че тя беше решила да се скрие, вместо да стреля. И какво от това, дреболия, би казал всеки друг, но не и тя. Но как беше поговорката? „Един глупак като хвърли камък в езерото, после цяла дузина мъдреци не могат го избистри.“ И ето в какво се беше превърнал животът на Райм, само защото парче дърво беше паднало и му бе строшило някакъв кокал. По същият начин и животът на Сакс беше загубил своя смисъл в момента, в който тя се беше проявила като страхливка. Но, за разлика от Райм, тя можеше — той вярваше в това — да поправи станалото.

О, Сакс, да знаеш как ме боли да ти сторя това, но нямам избор. Той се обърна към Елиополос:

— Добре, но ще трябва да направите още нещо в замяна.

— И какво ако не го направя? — присмя се оня.

— Няма да ви кажа къде е Пърси — простичко обясни Райм. — Само ние знаем къде се намира тя.

Лицето на Елиополос, вече не така зачервено от скорошния туш в световното по бокс, впери леден поглед в Райм.

— Какво искаш?

Райм пое дълбоко въздух.

— Танцьорът показва известен интерес към стрелба по хората, които го преследват. Щом се каните да охранявате Пърси, бих желал да поставите под охрана и главния съдебен следовател по делото.

— Тоест, тебе? — попита прокурора. — Не, Амелия Сакс — отвърна Райм.

— Райм, не — опита се да протестира тя и се намръщи. Амелия Сакс беше бясна… А аз се каня да му я поднеса на тепсия в неговата зона на поражение. Той й махна да се приближи.

— Искам да остана тук — каза тя. — Искам да го пипна.

Райм зашепна:

— О, не се притеснявай за това, Сакс. Той ще те намери. Мел и аз ще се опитаме да открием коя е новата му самоличност. Но при първата му крачка към Лонг Айлънд искам да се прибереш на топло. Там, заедно с Пърси. Ти си единствената, която го разбира. Е, ти и аз. А пък на мен докторите ми казаха, че известно време няма да мога да си служа с пистолет.

— Ами, ако вземе и се върне тук…

— Не вярвам. Както се очертава, това му е първата рибка, на която май ще й се размине, а на него това хич не му се харесва. Той ще търси Пърси. Вбесен е. Сигурен съм.

Тя поспори още малко, накрая кимна.

— Така — обади се Елиополос, — вие значи също идвате с нас. Долу ни чака фургон.

Райм викна:

— Сакс?

Тя се спря. Елиополос се обърна:

— Наистина нямаме време.

— След минутка идвам.

— Нямаме време за празни разговори, колежке.

— Казах, минутка. — Тя без усилие спечели конкурса по продължително гледане очи в очи, след което Елиополос и охраната му поведоха Джоуди надолу по стълбите.

— Чакай — сепна се дребният насред коридора за навън. Върна се горе, сграби си скъпоценната книга и затрополи обратно.

— Сакс…

Мислеше да й каже нещо от сорта за излишния героизъм, за Джери Банкс или за това, че е твърде сурова към себе си.

За това да остави мъртвите и да си гледа живота…

Но после му дойде наум, че съвети за предпазливост или други окуражителни приказки биха били чисто празнословие.

Така че той реши да бъде просто:

— Стреляй първа.

Тя положи лявата си ръка върху неговата дясна. Той затвори очи и положи неимоверни усилия да почувства допира на кожата й върху своята. Почти си повярва, че успя, поне с безименния си пръст.

Вдигна поглед към нея. Тя му каза:

— А пък ти гледай винаги да има някой покрай тебе, нали? — И кимна към Селито и Делрей.

След това на вратата се показа един медицински работник, явно от бърза помощ, който огледа внимателно стаята, Райм, апаратурата и красивата полицайка. На лицето му се изписа съвсем ясно въпроса: „Какво, по дяволите, търся аз тука?“

— На някой от вас да му трябва един труп? — реши се накрая той.

— Да, на мен ми трябва — ревна Райм. — Бързо, внесете го! Дайте го насам!

Фургонът мина през огромна порта и се отправи по една тясна алея. Беше сякаш цяла миля дълга.

— Ако това им е алеята — измърмори Роланд Бел, — май ще дочакам да им видя къщата.

Двамата с Амелия Сакс подбраха Джоуди, който дразнеше всички, като непрекъснато шаваше насам-натам, а голямата му бронежилетка току дрънваше като се блъснеше някъде. Той все надничаше зад сенки и тъмни врати или пък докато се возеха, се взираше във всички минаващи коли. Зад тях вървяха двама от 32-Е, въоръжени с автомати. Пърси Клей беше седнала на седалката до шофьора. Още когато я взеха от летище Ла Гуардия и тръгнаха към окръг Съфолк, Сакс беше направо шокирана от вида на тази жена.

Нямаше и следа от някакъв вид изтощение — тя просто беше уморена. Дори страх не успя да прочете в очите й. Това, което най-вече разтревожи Сакс беше, че Пърси просто се беше отказала да се бори. Като улично ченге всеки ден тя се беше срещала с хиляди човешки трагедии. Беше съобщавала на хората за смъртта на близките им, но никога не бе виждала толкова отчаян човек като Пърси Клей. Тя се беше предала.

На летището Пърси говореше по телефона с Рон Толбът. От думите й Сакс разбра, че щатската здравна организация дори не дочакала да изстинат въглените от опожарения самолет и прекратила договора. Щом затвори, тя се загледа в минувачите. После се обърна разсеяно към Бел:

— Застрахователната компания дори няма да покрие разходите. Казали, че сама съм поела риск с явни последици. Така си е. Е, това е. — После бързо добави: — Фалирахме.

Покрай тях се занизаха борове, дъбови храсталаци, ивици пясък. Сакс, градско дете, беше дошла в окръзите Насау и Съфолк още като тийнейджърка и то не заради плажовете или безкрайните търговски улици, а за да стъпва яко върху газта на „Чарджър“-а си. Тя изстискваше всичко от нещастния кафяв автомобил, за да може да вдигне сто километра в час за пет цяло и девет секунди, което често я правеше победител в прословутите за Лонг Айлънд автомобилни състезания за най-бързо набиране на скорост. Тя се радваше на дърветата, храстите, тревата и кравите край пътя, но най-пълно се наслаждаваше на чудото на природата, когато профучаваше покрай нея със сто и осемдесет километра в час.

Джоуди не спираше да си кръстосва и отпуска ръцете, мушваше се между нея и Бел, играеше си с предпазния колан и току се блъсваше в Сакс без да иска.

— Извинете — промърморваше той.

В един момент й се прииска да го убие.

Къщата беше разположена малко встрани от пътя.

Представляваше поразнебитена стъпалообразна постройка от дълги трупи, обшита със застъпващи се дъски. Наистина една съвсем не вдъхваща доверие къща, която беше на няколко пъти достроявана с купища федерални долари и никакво вдъхновение.

Вечерното небе беше покрито с облаци. На места из въздуха плуваха късове гъста мъгла, но Сакс все пак успя да види, че къщата беше заобиколена от плътен пръстен от дървета. В радиус от двеста метра територията около тях беше перфектно разчистена. Обитателите на къщата действително имаха добро прикритие зад дърветата, а поддържаната наоколо ливада беше достатъчна, за да се отблъсне всяко външно нападение. Сивата лента, която се виждаше в далечината, беше началото на гора. Зад къщата имаше голямо неподвижно езеро.

Реджи Елиополос слезе от първия фургон и махна на останалите. Поведе ги към официалния вход на сградата. Там ги предаде на един доста закръглен мъж, от който се излъчваше някаква веселост, макар че той нито веднъж не се усмихна.

— Добре дошли — каза. — Аз съм щатски маршал Дейвид Франкс. Искам да ви светна в някои неща за дома ви, далече от вашия собствен. Това тук е най-сигурната сграда за охрана на свидетели в целия окръг. На територията на цялата сграда имаме датчици, реагиращи на движение и тежест. Просто никой не може да проникне вътре, без да задейства всички видове аларми. Компютърът ни е настроен да засича всички видове човешки движения, които са съобразени с човешкото тегло, така че да не се вдига тревога, ако някой заблуден елен или куче случайно мине пред датчика ни. Ако някой — и то задължително човек — просто стъпи там, където не трябва, всичко светва като Таймс скуеър по Коледа. Да предположим, че някой се появи на кон в района на къщата. Помислили сме за това. Значи, компютърът отчита аномалията в теглото, определя разстоянието между копитата на животното и алармата дрънва. Изобщо, каквото и да било движение — язовец или катеричка — включва инфрачервените видеокамери. Освен това един радар откъм местното летище Хамтън ни покрива изцяло, така че можем да се справим безпроблемно дори с въздушна атака. Каквото и да се случи, ще чуете сирена и ще видите ярки светлини. Това, което се иска от вас в подобни случаи, е просто да останете там, където сте. В никакъв случай не излизайте навън.

— Интересува ме какво представлява охраната? — попита Сакс.

— Вътре имаме четирима маршали. Двама отпред на предния пост и двама отзад, при езерото. Достатъчно е само да натиснете онзи бутон ей там и след двадесет минути тук ще нахлуе цяла армия ченгета от спецчастите.

По лицето на Джоуди се изписа разочарование, искаше да каже, че двадесет минути изглеждаха ужасно много време. Сакс го погледна и трябваше да се съгласи с него.

Елиополос погледна часовника си и каза:

— В шест сутринта ще изпратим тук брониран фургон да ви вземе и докара за заседанието на Голямото жури. Съжалявам, но май няма да можете да се наспите. — Той хвърли поглед към Сакс. — Ако зависеше от мене обаче, щяхте вече да спите дълбоко, без да се тревожите за нищо.

Никой не му каза „Довиждане“, щом той се отправи към вратата да си върви. Франкс продължи:

— Трябва да ви кажа още няколко неща. Не поглеждайте през прозорците. Не излизайте навън без придружител. Онзи телефон там в ъгъла на дневната е за вас. Само него ще можете да ползвате. Изключете си клетъчните телефони и не ги използвайте по никой повод. И така. Това е. Въпроси?

Пърси попита:

— Да имате малко пиене?

Франкс се наведе към един шкаф и измъкна оттам бутилка водка и една с бърбън.

— Обичаме да задоволяваме всички нужди на гостите си.

Той остави бутилките на масата и се отправи към входната врата, като пътьом си облече якето.

— Аз ще се прибирам. Чао, Том — обърна се той към колегата си, който беше застанал на вратата. После кимна и към другите четирима, които стояха прави насред полираното, облицовано с дърво фоайе на къщата, прилична на ловна хижа. Представляваха твърде неуместна картинка, сякаш някой шегаджия ги беше нарисувал допълнително. Като капак на всичко, точно срещу тях на стената бяха окачени цяла дузина препарирани глави на елени и лосове, гледащи право към двете бутилки алкохол.

В този момент телефонът стресна всички във фоайето. Единият от маршалите го вдигна на третото иззвъняване.

— Ало… ?

Погледна към двете жени:

— Амелия Сакс?

Тя кимна и пое слушалката. Беше Райм.

— Сакс, какво ще кажеш, струва ли мястото?

— Ами добро е — отвърна тя. — Има доста техника наблъскана. Ами трупът?

— Засега нищо. За последните четири часа са изчезнали четирима на територията на Манхатан. Сега ги проверяваме. Джоуди там ли е?

— Да.

— Питай го дали Танцьорът някога му е споменавал, че се кани да си сменя самоличността?

Тя предаде въпроса. Джоуди се замисли:

— Ами, сещам се, че веднъж ми разказваше нещо… то, всъщност не е нещо особено. Каза, че ако трябва да убиеш някого, трябва да проникнеш, да прецениш, да разсееш и тогава да премахваш. Май така беше. Не съм много сигурен. Ама искаше да каже да изпрати някого, който да направи нещо и когато всички се занимават с това нещо, той да действа. Мисля, че тогава спомена някакво вестникарче или ваксаджийче.

Най-опасното ти оръжие е измамата…

Тя предаде думите му на Райм и той каза:

— Смятаме, че трупът е на млад бизнесмен. Може да е адвокат. Питай Джоуди дали му е споменавал, че се кани да ходи в съда за Голямото жури?

Джоуди каза, че не си спомня такова нещо.

— Добре, благодаря — каза Райм. После се провикна нещо към Мел Куупър. — Ще ти се обадя по-късно, Сакс.

Като затвори, Пърси ги попита:

— Не искате ли да пийнем по едно преди лягане?

Сакс не можа да каже със сигурност. Още потръпваше при спомена за фиаското си с Райм онази нощ, когато преди това си беше наляла повечко скоч. Сега обаче, без много да му мисли изтърси:

— Налей.

Роланд Бел реши, че половин час няма да бъде на работа.

Джоуди се спря на едно малко, изпи го като лекарство на един дъх и се отправи към леглото си. Стискаше книгата си под мишница, сякаш беше някакво тайно оръжие, и зяпаше с хлапашко възхищение окачената на стената глава на американски лос.

Вън, в гъстия пролетен въздух цикадите пееха, а едрите жаби от езерото крякаха с пълно гърло засуканите си и неспокойни песни.

Когато погледна през прозореца към дрезгавината на ранното пролетно утро, Джоуди видя вечно будните и търсещи прожектори, които осветяваха цялата околност въпреки гъстата на места мъгла. Сенките на дърветата пробягваха на всички посоки, мъглата се процеждаше от гъстата отсрещна гора. Той се отдалечи от прозореца си и отиде до вратата.

На около десет метра от стаята му двама маршали пазеха коридора в нещо като малка стаичка. Изглеждаха отегчени и само наполовина бдителни.

Ослуша се, но не чу нещо повече от обичайното нощно пукане и скърцане на всяка стара къща. Джоуди се върна в стаята си и седна върху провисналия матрак. Извади окъсаното си и омазнено копие от любимата си книга.

„Хайде на работа“, мина му през ума.

Разтвори книгата с тихо припукване от лепилото и отлепи късчето тиксо от долния ръб на задната корица. Върху леглото се изхлузи дълъг нож. Острието му приличаше на оксидирана стомана, макар че всъщност беше подсилен с керамика полимер, за да не го хваща металотърсач. Не беше заострен, но имаше петна по повърхността си, острието му режеше като бръснач, а от другата страна беше назъбен като хирургически трион. Дръжката беше увита в тиксо. Сам си го беше направил. Като повечето истински оръжия и този не беше бляскав, нито красив; предназначението му беше само едно: да убива. И го правеше, при това доста добре.

Той не се притесняваше, че пипа с ръце оръжието си, нито че хваща с цяла ръка топката на вратата. Отпечатъците му бяха съвсем новички. Кожата на осемте му пръста и двата палеца беше изгорена по химичен път миналия месец от един хирург в Берн, Швейцария, а върху още незарасналото място с лазер за микрохирургия бяха изографисани нов комплект отпечатъци. Собствените му отпечатъци, разбира се, щяха да се възстановят, но едва след няколко месеца.

Докато стоеше на ръба на леглото си със затворени очи, той си представи залата за общо ползване и мислено се разходи из нея. Спомни си разположението на всяка врата, прозорец или мебел, безвкусните пейзажи по стените, разклонените рога на еленовите глави над камината, пепелниците, оръжията, потенциалните оръжия, всичко. Джоуди имаше толкова добра зрителна памет, че можеше със завързани очи да премине оттам, без да събори нито един стол или опасно да се доближи до друго препятствие.

Потънал в мислите си, той се насочи към телефона, като за момент се поспря за да осъзнае комуникационната система на цялата къща. Беше му напълно ясно как действат тия системи (все пак прекарваше по-голяма част от свободното си време в четене на ръководства за създаване на системи за охрана или комуникация). Известно му беше, че ако среже кабела, спадът на напрежението ще изпрати алармен сигнал до дежурните, а най-вероятно и до останалите служби за сигурност в града. Така че той работа с кабела нямаше.

Не е проблем, а цена.

Той продължи разходката си „наум“. Оглеждаше явно разположените видеокамери — които онзи маршал беше „пропуснал“ да им спомене. Те бяха разположени по три звездообразно и явно бяха от по-евтините, които щяха просто да вършат работа в охранявана къща като тази. Той познаваше добре тази система и знаеше, че в нея има една основна грешка — трябваше просто да чукнеш по-силно с пръст по средата на обектива. Това разтройваше цялата му оптика; изображението щеше да изчезне от монитора, но алармата нямаше да се задейства, което със сигурност би станало, ако се среже коаксиалният кабел.

Сега за осветлението… Той можеше да изгаси шест, не пет лампи, които беше видял в къщата, но не повече. Не и докато всички от охраната не бяха мъртви. Отбеляза си разположението на всяка лампа и нейния ключ и продължи въображаемата си разходка. Стаята с телевизора, кухнята, спалните. Пресмяташе разстояния, зрителен ъгъл отвън.

Не е проблем…

Определи местоположението на всяка една от жертвите си. Обмисли и възможността да са се преместили през последните петнадесет минути.

… а цена.

Отвори очи. Кимна на себе си, мушна ножа в джоба си и пристъпи към вратата.

Безшумно стигна до кухнята и взе един черпак от рафта над мивката. Отиде до хладилника и си наля чаша мляко. После отиде до залата и се заразхожда от лавица на лавица, като се преструваше, че си търси нещо за четене. Докато минаваше покрай всяка видеокамера, той чукваше с черпака обективите им. После го остави на масата и отиде до стаята на охраната.

— Хей, я, върви да провериш камерите — измърмори единия, докато въртеше копчето на монитора си.

— Ти що не отидеш? — каза другият. Явно съвсем не беше се трогнал.

Джоуди мина покрай единия маршал, който вдигна глава и тъкмо понечи да го попита: „О, сър, как сте?“, когато шат-шат, Джоуди с два фини У-образни разреза му отвори гърлото, откъдето бликна като фонтан обилно количество кръв с цвят на червено кадифе. Очите на колегата му се разшириха и той посегна към пистолета си, но Джоуди го изби от ръката му и заби ножа веднъж в гърлото му и веднъж в гърдите. Оня падна на земята и се замята. Но за кратко. Беше шумна смърт — Джоуди знаеше, че ще бъде. Но не му се занимаваше да го дупчи още; нужна му беше униформата и трябваше да я получи възможно най-малко изцапана с кръв.

Докато маршалът лежеше на пода и се тресеше в предсмъртната си агония, той погледна към Джоуди, който невъзмутимо му сваляше напоените с кръв дрехи. Очите му се спряха върху единия бицепс на Джоуди. Там имаше татуировка.

Джоуди се наведе да съблече сакото и улови погледа му:

— Нарича се „Танцът на Смъртта“. Виждаш ли? Ето това е. Смъртта върти валс със следващата си жертва. Това отзад е ковчегът й. Харесва ли ти?

Въпросът беше зададен от чисто любопитство, макар Джоуди да не очакваше отговор. Не го и получи.

Тридесет и шеста глава

Час 43 от 45

Върху ръцете на Мел Куупър бяха надянати латексови ръкавици, а той самият се беше надвесил над трупа, открит преди няколко часа в Сентръл парк.

— Мога да пробвам стъпалата — предложи той обезкуражен. Релефните отпечатъци на човешките стъпала бяха също толкова уникални, като пръстовите отпечатъци, но от тях нямаше голяма полза, щом нямаше с какво да се сравнят; те просто не влизаха в каталога на АСИО.

— Не си прави труда — измърмори Райм.

„Кой, по дяволите, беше тоя?“, чудеше се Райм, като гледаше обезобразеното тяло пред себе си. Той е ключът към следващата стъпка на Танцьора. О, това беше най-непоносимото чувство на света: да не можеш да се почешеш там, където те сърби. Да имаш пред себе си явно доказателство, да знаеш, че то е ключът за разгадаване на загадката и в същото време да си неспособен да го проумееш.

Очите на Райм пробягнаха по закаченото на стената табло на веществените доказателства. Трупът беше като ония зелени нишки, които бяха намерили в хангара — означаваха много, според предчувствието му, но никой не знаеше какво точно.

— Нещо друго? — Райм се обърна към съдебния лекар. Той придружаваше трупа. Беше млад човек, прогресивно оплешивяващ, поради което върху темето му лъщеше странно съзвездие от капчици пот.

— Ами бил е педераст или, ако трябва да сме точни, имал е хомосексуални връзки като по-млад. Макар и не през последните години, той е имал анални сношения, и то нееднократни.

Райм продължи да го разпитва:

— Ами този белег какво означава? Операция?

— Какво да ви кажа, това наистина е доста прецизен срез, но на мен поне не ми е известна някаква причина за операция точно на това място. Може би е имал някои проблеми с червата, задръстване или нещо такова. Но дори така да е, никога не съм чувал да се оперира точно този сектор от корема.

Райм съжали задето Сакс не беше тук. Той само щеше да й подхвърля идеи: тя винаги се сещаше за нещо, което той беше пропуснал.

„Кой може да бъде?,“ блъскаше си мозъка Райм. Установяването на самоличността беше комплексен процес. Веднъж той беше идентифицирал самоличността на труп чрез един-единствен зъб. Макар че това му беше отнело много време — седмици, че дори месец.

— Пуснете му анализ на кръвта и ДНК-генотипа — каза Райм.

— Вече го направих — отвърна лекарят. — Изпратих пробите за изследване.

Ако беше HIF-серопозитивен, щяха по-лесно да разберат кой е чрез лекуващи лекари или данни от изследвания в клиниките.

Отпечатъци…

По дяволите, бих дал всичко, за да му имам поне един свестен отпечатък, мислеше си Райм. Може би…

— Чакайте — и Райм не можа да се сдържи да не се разсмее с глас. — Пишката му!

— Какво? — смутолеви Селито. Делрей повдигна пречупената си вежда.

— Отрязани са му ръцете, нали, но коя част от анатомията си е пипал най-често?

— Пениса — викна Мел. — Ако е пикал през последните си няколко часа, може и да успеем да свалим отпечатък.

— Кой иска да обере лаврите?

— Няма срамна работа — отвърна техникът и си нахлузи още едни ръкавици. Взе специалните листчета за сваляне на отпечатъци от кожа и се зае за работа. И успя — сне два перфектни отпечатъка: палец от горната страна на члена и показалец от долната.

— Съвършена работа, Мел.

— Не казвайте на приятелката ми — срамежливо отвърна той. Пусна отпечатъците през АСИО.

На екрана се изписа съобщение

Моля изчакайте… Моля изчакайте…

„Дано да те има“, молеше се Райм. „Дано те има в списъка.“

Имаше го.

Но когато резултатът се изписа, Селито, Делрей и всички в стаята зяпнаха от удивление.

— Що за глупост?

Какво? — ревна Райм. — Кой е?

— Това е Кол.

— Какво?

— Това е Стивън Кол — повтори Куупър. — Има съвпадение на двадесет отделни белега. Няма никакво съмнение. — Куупър дори се разрови и намери оня, сглобения отпечатък, по който бяха открили преди самоличността на Танцьора. Сложи го до сегашния.

— Съвсем същия е.

„Но как? — питаше се Райм. — Как е възможно?“

— Ами ако — обади се Селито, — това наистина са пръстите на Кол, но върху пишката на този труп? Може Кол да е бил свиркаджия?

— Нали имаме основните белези на кръвта на Кол? От водната кула.

— Точно така — съгласи се Куупър.

— Сравнете ги — викна Райм. — С тези на трупа. И по-бързо.

Той съвсем не беше лишен от естетическо чувство.

„Танцуващия с трупове“… харесва ми, помисли си той. Много по-добре от Джоуди — името, което си беше избрал за тази работа, понеже му звучеше напълно безобидно. Глупаво и унизително име, име на отрепка.

Танцуващия…

Имената бяха важни, той знаеше това. Беше чел философия. Самият факт на именуване, на определяне, беше специфичен само за хората. Бавно и безмълвно Танцьорът заговори на покойния и разчленен Стивън Кол: Аз бях този, който не можеше да си спомниш. Аз съм онзи, който нарича жертвите си „трупове“. Ти ги наричаше Съпруги, Съпрузи, Приятели, каквото ти дойде наум.

Щом веднъж са ме наели, те вече са трупове. Те и без това всичките са такива.

Облечен в униформата на щатски маршал, той беше впил поглед в затъмнения коридор, а в краката му лежаха труповете на двамата дежурни. Не беше успял да опази униформата напълно от кръвта, но на дрезгавата светлина, която цареше в цялата къща, човек едва ли би забелязал тъмночервените петна върху тъмносинята униформа.

Тръгна да намери труп номер три.

Съпругата, щом така ти харесва, Стивън. Какво объркано и нервозно създание беше ти. Само като си спомня прежулените ти ръце и спаружената ти пишка. Съпругът, Съпругата, Приятеля…

Прониквай, преценявай, разсейвай, премахвай…

Умник.

Ех, Стивън… Ако ми беше в ръцете, щях да те науча, че в тази работа има само едно правило: винаги да бъдеш с една стъпка пред всички.

Сега в себе си имаше два пистолета, но не се канеше да ги използва. Не смяташе да действа прибързано. Ако сега се издънеше, никога нямаше да има шанса да убие Пърси Клей преди свикването на Голямото жури в понеделник.

Ето защо той безшумно влезе във фоайето, където стояха още двама маршали от охраната; единият четеше вестник, а другият се беше зазяпал в телевизора.

Първият вдигна поглед, видя Танцьора, униформата и се наведе отново към вестника си. После изведнъж пак погледна към него.

— Чакай — промълви той, внезапно осъзнал, че лицето не му е познато.

Но Танцьорът не пожела да чака.

Отвърна му с шат-шат върху двете му сънни артерии. Оня се свлече на пода и умря върху шеста страница на „Дейли Нюз“ толкова безшумно, че партньорът му дори не отлепи поглед от телевизора. Върху екрана една русокоса красавица, цялата отрупана със злато, обясняваше как се запознала с приятеля си благодарение на парапсихологичните си способности.

— Да чакам ли? Какво да чакам? — попита той, без дори да се обърне.

Този умря малко по-шумно от другаря си, но както изглежда, никой в къщата не го чу. Танцьорът завлече телата им под масата и ги остави там.

Когато стигна до задната врата, той се увери, че по касата на вратата няма сензори, и се измъкна навън. Двамата маршали отвън охраняваха зорко поста си, но не гледаха към къщата. Единият бързо се обърна към Танцьора, кимна и отново се върна към заниманието си. Сивотата на утрото вече доста изсветляваше, но все още бе твърде тъмно, щом постът не успя да различи лицето му. И двамата умряха почти без да гъкнат.

Що се отнася до тези отзад, на поста до езерото, Танцьорът им излезе в гръб. Дупна единият в сърцето откъм гърба и после шат-шат — разпра гърлото на втория. Докато се гърчеше на земята, първият нададе жален вой, преди да умре. Но, както и преди, никой сякаш не го чу; гласът му му напомни крясъка на птицата грумкач, току-що събудила се в розово-сивото утро.

Райм и Селито се бяха заровили в бумаги, когато пристигна факсът с ДНК-анализа. Тестът беше направен по бързата процедура, чрез предизвикване на верижна реакция под въздействието на полимераза, ензимът формиращ ДНК или РНК. Въпреки това той беше абсолютно категоричен: вероятността трупът пред тях да бъде на Стивън Кол беше поне шест хиляди към едно.

— Някой го е убил? — измърмори Селито. Ризата му беше толкова измачкана, че приличаше на увеличена петстотин пъти нишка полимер. — Защо?

Въпросът защо обаче не беше въпрос на професионален криминалист.

„Доказателство… — мислеше Райм. — Заради някакво доказателство.“

Той погледна към таблото с доказателствата на стената и очите му пробягнаха по всичките открити по време на следствието доказателства. Нишки, куршуми, парчета стъкло…

Анализирай! Мисли!

Знаеш реда. Правил си го милиони пъти.

Първо, установяваш фактите. После ги категоризираш по количество и качество. Създаваш си теории. Накрая си вадиш изводите. После проверяваш…

„Теории“, мислеше си Райм.

Една основна теория присъстваше по време на цялото следствие още от самото начало. Всички бяха смятали, че Танцуващия с трупове беше Стивън Кол. Ами ако това не беше вярно? Ами ако той беше само пешка, която Танцьорът беше използвал за своите цели?

Измама…

Ако това беше вярно, трябваше да има нещо, което да не се връзва. Нещо, което да сочи към истинския Танцьор.

Той за пореден път подробно разгледа таблото.

Не успя да открие нищо друго, освен зелената нишка. Но тя нищо не им казваше.

— Нямаме дреха от Кол, нали?

— Не, той беше чисто гол, когато го намерихме — отвърна докторът.

— Нещо, което да се е докосвало до него?

— Ами Джоуди — сви рамене Селито.

— Той се преоблича тук, нали? — попита Райм.

— Точно така — отвърна Селито.

— Ще ми ги донесеш ли? Дрехите на Джоуди. Искам да им хвърля един поглед.

— Уа, отврат — обади се Делрей, — Ако знаеш как смърдят. Куупър ги намери и им ги донесе. Изтръска ги върху чисти листове вестникарска хартия. Постави изпадналите частици върху предметни стъкла и започна да ги преглежда едно по едно под комбинирания микроскоп.

— Какво откри? — попита Райм и се вгледа в екрана на компютъра си, който даваше умален образа, който Куупър виждаше през окулярите.

— Какво е това бялото нещо? — вместо отговор попита Мел. — Тези зрънца. Доста са. Изпаднаха от шевовете на панталона му.

Райм усети как цялото му лице пламна. Част от това се дължеше на капризното му кръвно налягане, част — на онази призрачна болка, незнайно къде, която го обхващаше от време на време. Но главната причина беше възбудата от преследването.

— Боже, Господи! — прошепна той.

— Какво става, Линкълн?

— Това е оолит52 — обяви той.

— Това пък какво е? — попита Селито.

— Яйчен камък. Носен от вятъра пясък. Най-често се среща на Бахамските острови.

— Бахамските острови? — удиви се Куупър и се намръщи. — Някой нещо май беше казал за Бахамите наскоро. — Той се огледа. — Само че не си спомням.

Но Райм помнеше. Очите му се бяха спрели върху таблото, където беше закачен рапорта от ФБР за резултатите от анализа на онзи пясък, който Амелия Сакс беше намерила на мястото, където бе изчезнал Тони Панели.

Той зачете:

Веществото, предложено за анализ, не е истински пясък. Представлява ситни коралови отломъци с произход коралови образувания и съдържа микроскопични заострени кристалчета, пресечни тръбички, в които са живели вид морски червеи, черупки от рапани и фораминифери. Най-вероятен източник е северната част на Карибието: Куба или Бахамите.

„Той беше един от агентите на Делрей“, мислеше Райм… Човек, който знае къде се намират повечето охранявани от ФБР къщи в Манхатан. Който би казал на мъчителя си адресите им.

Така Танцьорът можеше да се промъкне там и да изчака Стивън Кол да се сприятели с него, после да уреди работата да го хванат, за да се добере по-лесно до жертвите си.

— Наркотиците! — изрева Райм. — Какво? — попита Селито.

— Какво си мисля ли? Че пласьорите на наркотици не разреждат синтетичните наркотици. Твърде опасно е. Само обикновените, херион, морфин, кокаин.

Куупър кимна.

— А Джоуди ги разреждаше с някаква бебешка формула. Той само си носеше хапчета. Лапва по някое хапче, най-вероятно витамин C през известно време, та да го помислим, че наистина е наркоман.

— Джоуди е Танцьорът! — ревна Райм. — Бързо на телефона! Веднага да се обадите в охраняваната къща!

Селито сграби слушалката и набра номера. Дали не беше твърде късно? „О, Амелия, какво направих? Дали не те убих?“ Небето придоби метално розов цвят. Някъде далече зави сирена.

Соколът-скитник — скиталецът, спомни си той — се беше събудил и тъкмо се канеше да поеме на лов. Лон Селито гледаше отчаяно към телефона.

— Никой не отговаря — едва промълви той.

Тридесет и седма глава

Час 44 от 45

Поговориха си още известно време в стаята на Пърси.

Обсъждаха самолети, автомобили и полицейската работа.

После Бел си беше легнал, а Пърси и Сакс си говориха за мъже.

Накрая Пърси се опъна на леглото и затвори очи. Сакс издърпа чашата с бърбън от ръката на спящата жена и угаси лампата. Беше време тя самата да си почине.

Поспря се в коридора да погледа проясняващото се утринно небе — вече обагрено в розово и оранжево — когато изведнъж осъзна, че телефона във фоайето звъни от доста време.

Но защо никой не го вдигаше?

Тя тръгна по коридора.

Не видя пазачите. Стаичката им сякаш беше по-тъмна от преди. Повечето лампи бяха угасени. „Мрачно място“, помисли си тя. Достраша я. Надуши мирис на бор и мухъл. Май имаше още нещо? Още една миризма, която й беше толкова позната. Но каква?

Май така миришеше на местопрестъпленията. Беше твърде изтощена, за да определи мириса.

Телефонът продължаваше да звъни.

Подмина стаята на Бел. Вратата беше леко открехната и тя надникна вътре. Беше с гръб към вратата. Седнал в едно кресло, което гледаше към прозореца, главата му беше паднала на гърдите му, а ръцете му кръстосани.

— Инспекторе? — повика го тя.

Той не отговори.

Сигурно спеше дълбоко. Поне така й се искаше. Тихичко затвори вратата му и продължи напред, към своята стая.

Сети се за Райм. Надяваше се, че той също спеше. Беше виждала веднъж една от неговите вцепеняващи кризи. Беше наистина ужасяващо и не й се искаше той да го преживява отново.

Телефонът млъкна насред едно позвъняване. Погледна нататък, като се зачуди дали не е за нея. Не можа да чуе кой вдигна слушалката. Почака малко, но никой не я извика.

Тишина. После нещо чукна, леко пукна. И отново тишина.

Тя влезе в стаята си. Беше тъмно. Обърна се да напипа копчето да светне лампата и се озова срещу две очи, в които се отразяваше утрото откъм прозореца.

Дясната й ръка стисна дръжката на пистолета, а лявата се стрелна към копчето за лампата. Огромната глава на един елен я зяпаше тъпо с изкуствените си очи.

— Мъртви животни — промърмори тя. — Прекрасна идея за такова място…

Съблече блузата си и откопча бронежилетката си. Поне нейната не й стоеше като подарена като на Джоуди. Егати, какъв кретен беше тоя! Как му викаше Делрей, въшкав скелет. Май така беше. Мършав скапаняк. Отрепка.

Пъхна ръката си под потника си на дупки и ожесточено се почеса. Почеса гърдите си, гърба си под рамката на сутиена, хълбоците.

О-о-о-о-о, че беше хубаво.

Изтощена беше, но как да заспи?

Леглото й беше така хубаво оправено, че чак не й се искаше да го разваля.

Облече отново блузата си, закопча я и легна направо върху кувертюрата. Затвори очи. Това не бяха ли стъпки?

Някой от пазачите сигурно отива да си направи кафе, реши тя.

Как да заспи? Като диша дълбоко?

Сънят обаче не идваше…

Очите й се отвориха и тя се загледа в пълния с паяжини таван.

„Танцуващия с трупове“, мислеше си тя. Как ли щеше да ги нападне? Този път какво ли оръжие ще избере?

Най-опасното му оръжие е измамата…

Погледна през завесата навън и видя красивия изгрев. Една сянка от нощните изпарения замъгляваше дърветата от близката гора.

Някъде в къщата се чу глухо тупване. После стъпка.

Сакс спусна крака на пода и се изправи в леглото си. Може би е по-добре да се откажа и да стана да си направя кафе. Довечера ще спя.

Изведнъж страшно й се прииска да говори с Райм, да го пита дали не е открил нещо. Почти го чуваше да казва: Знаеш, че ако открия нещо, ще ти се обадя, нали? Дали пък аз да не проверя?

Не, не искаше да го буди, но пък твърде се съмняваше, че той спи. Извади клетъчния си телефон от джоба и го включи, когато си спомни предупреждението на маршал Франкс да използват само телефона във фоайето.

И тя тъкмо се канеше да го изключи, когато той изцвърча.

Потръпна — не от резкия звук в тишината, а от мисълта, че вероятно Танцьорът беше открил телефона й и сега искаше да се увери, че тя наистина е в къщата. Дори за момент се зачуди дали не беше пъхнал по някакъв начин и в нейния телефон взрив.

Проклет да си, Райм, виж ме как се плаша от собствената си сянка!

„Не го вдигай“, каза си тя.

Но инстинктивно почувства, че трябва. Криминалистите може да не се доверяват на това чувство, но патрулните, уличните ченгета винаги слушат вътрешните си гласове. Тя издърпа антената на телефона.

— Ало?

— О. слава Богу — паниката в гласа на Райм я накара да замръзне на мястото си.

— Здрасти, Райм. Какво…

— Слушай ме много внимателно. Сама ли си?

— Да. Какво става?

— Джоуди е Танцьорът.

— Какво?

— Стивън Кол е бил само за отвличане на вниманието. Джоуди го е убил. Трупът в парка е негов. Къде е Пърси?

— В стаята си. В края на коридора. Но как…

— Нямаме време. Той вероятно ще я убие съвсем скоро. Ако маршалите са все още живи, кажи им да се съберат всички в една от стаите и да се подготвят да го посрещнат. Ако са мъртви, намери Пърси и Бел и изчезвайте оттам. Делрей вдигна един отряд от спецченгета, но те ще пристигнат най-рано след двадесет-тридесет минути.

— Но нали има осем пазача. Той не може да ги елиминира всичките…

— Сакс — строго й каза Райм, — не забравяй кой е той. А сега, изчезвай! Бързо! Обади ми се, като свърши всичко.

„Бел!,“ светкавично й мина през главата, като си спомни как беше заспал, с килната напред глава.

Тя се втурна към вратата, отвори я рязко и извади пистолета си. Насреща й зееха коридорът и общата зала. Беше тъмно. През прозорците едва се процеждаше сивотата на утрото. Тя се ослуша. Тътрене. Нейде дрънна метал. Но откъде идваха тези звуци?

Сакс се обърна към стаята на Бел и се втурна натам, като внимаваше да не вдига много шум.

Той я хвана точно преди да влезе в стаята му.

Щом видя някаква фигура да се спотайва до вратата му, тя се сниши и рязко насочи пистолета си към него. Той изръмжа и изби оръжието от ръката й. Без да му мисли, тя го блъсна напред и го трясна в стената.

Опита се да извади сгъваемия си нож.

Роланд Бел се задъха:

— Я чакай. Хей, ама…

Тя пусна ризата му. — Ти ли си бил!

— Направо ми изкара акъла бе, маце. Какво…

— Слава Богу, че си добре!

— Поспах малко. Какво става?

— Джоуди е Танцьорът. Райм току-що ми се обади.

— Какво? Как така?

— Не зная. Тя се огледа, потръпвайки от ужас. — Къде са пазачите?

Коридорът беше празен.

Тогава тя се сети откъде й беше позната миризмата. Това беше кръв! Миришеше на разтопена мед. Значи всички пазачи бяха мъртви. Сакс посегна към пистолета си, паднал на пода. Намръщи се, като погледна дръжката му. Там, където трябваше да се подава пълнителят, зееше празна дупка. Тя го вдигна. — Не!

— Какво пак?

— Пълнителят. Няма го. — Тя потупа колана си. Резервните два пълнителя също бяха изчезнали.

Бел извади своите пистолети — Глок-а и Браунинг-а. И те бяха без пълнители. Нямаше и патрон в цевта.

— В колата! — заекна тя. — Хващам се на бас, че го е направил в колата. Той седеше между нас. И не спря да шава. Все се блъскаше в нас.

Бел каза:

— В залата видях нещо като пирамида. Вътре имаше няколко ловни пушки.

Сакс си спомни, че и тя я беше видяла. Посочи:

— Натам.

Вече можеха да се оправят и на дрезгавата светлина от прозорците. Бел се огледа и приведен на две хукна накъдето му беше посочила Сакс. Тя пък се втурна в стаята на Пърси и видя, че жената спеше кротко в леглото си.

Върна се обратно в коридора, отвори ножа си и присвила очи, тръгна напред. В това време Бел се върна.

— Разбита е. Няма нито една пушка. Нито амуниции.

— Да хващаме Пърси и да се изпаряваме, докато е време. Недалеч от тях се чу стъпка. Изщракване от предпазителя на пушка и изстрел.

Тя сграби Бел за яката и го дръпна към вратата.

Изстрелът беше оглушителен, а куршумът изглежда преодоля звуковата бариера точно когато премина покрай тях. Тя усети мириса на горяща коса — нейната. Джоуди сега сигурно имаше доста мощен арсенал от оръжия — всичките пистолети на избитите пазачи — но въпреки това стреляше по тях с ловна пушка. ,

Те хукнаха към стаята на Пърси. Тя се отвори точно когато и те стигнаха до нея. Пърси беше тръгнала да провери какво става.

— Боже, как…

Бел се хвърли с цялата си тежест върху нея и я изблъска навътре. Сакс се метна отгоре им. Стана, и трясна вратата. Заключи я и се метна към прозореца. Пътем грабна един стол и го строши.

— Бързо, давай, давай, давай…

Бел вдигна зашеметената Пърси от пода и я завлачи до прозореца. В този момент около бравата на вратата се отвориха няколко едри дупки от едрите сачми за лов на елени.

Никой от тях не се обърна да види дали Танцьорът беше успял да отвори вратата. Те се прехвърлиха почти едновременно през прозореца и хукнаха през росната трева, колкото се може по-далеч.

Тридесет и осма глава

Час 44 от 45

Сакс спря до брега на езерото. Нощните изпарения, обагрени в розово и червено, се носеха като призрачни дрипи над неподвижната сива вода.

— Бързо — викна тя към Бел и Пърси. — Към онези дървета. Ръката й сочеше най-близкото прикритие — гората, в края на поляната, отвъд езерото. Оставаха им още стотина метра, но това беше положението.

Сакс погледна назад към къщата. Нямаше и следа от Джоуди. Тя се спъна и падна върху единия от убитите маршали. Кобурите им бяха празни, естествено, бяха им взети дори пълнителите. Тя знаеше, че Джоуди ги е взел, но се надяваше, че все пак е пропуснал едно нещо.

Нали и той е човек, Райм…

И наистина, след като опипа изстиналия труп, тя откри това, което търсеше. Изпод крачола на маршала извади второто оръжие на маршала от кобура на глезена. Смешен пистолет. Малък револвер Колт с пет патрона и петсантиметрова цев.

Отново обърна глава към къщата и то точно в момента, в който на прозореца се появи лицето на Джоуди. Той вдигна пушката. Сакс се претърколи и стреля веднъж. На сантиметри от лицето му се пръсна стъклото на прозореца. Той се дръпна назад.

Сакс хукна да заобиколи езерото след Бел и Пърси. Те тичаха наистина бързо като криволичеха наляво-надясно през мократа трева.

Бяха вече почти на сто метра от къщата, когато чуха първия изстрел. Трясъкът беше оглушителен и отекна в гората. Куршумът се заби в земята, точно зад крака на Пърси и вдигна във въздуха няколко бучки пръст.

— Залягайте — викна им Сакс. — Ей там. — И посочи към невисока могилка пръст.

Двамата се метнаха на земята точно в момента на втория изстрел. Ако Бел беше останал прав, куршумът щеше да го прониже точно между лопатките на гърба.

До най-близките дървета им оставаха още почти тридесет метра. Там щяха да бъдат почти в безопасност, но да тръгнат сега би било сигурно самоубийство. Джоуди явно беше също толкова точен стрелец, както и Стивън.

Сакс надигна глава да огледа.

Нищо не видя, но чу експлозията. Почти в същия момент покрай нея изсвистя тежкото олово. Обхвана я същият парализиращ ужас, както и на летището. Притисна лице в хладната пролетна трева, мокра от росата и нейната пот. Ръцете й се тресяха.

Бел надигна глава и бързо се скри.

Изстрелът не закъсня. На сантиметри от лицето му се разхвърча пръст.

— Мисля, че го видях — провлече инспекторът. — Вдясно от къщата има едни храсти. На онова високото място.

Сакс три пъти рязко си пое въздух и издиша. После се претърколи метър-два вляво, вдигна за секунда глава и се притаи отново. Този път Джоуди реши да не стреля и тя успя по-добре да огледа. Бел беше прав: убиецът се намираше от едната страна на малък хълм и се целеше в тях с ловна пушка с оптически мерник; тя дори мярна отблясъка на увеличителното стъкло. Ако останеха, където си бяха, той едва ли можеше да ги уцели, понеже нямаше никаква видимост. Но достатъчно беше да се изкачи на върха на малкия хълм. Оттам спокойно можеше да ги избие като кучета — позицията им зад могилката, където те се бяха прикрили, за него представляваше перфектна зона на поражение.

Изминаха пет минути без изстрел. Сигурно се изкачва още по хълма. Предпазлив беше, понеже знаеше, че Сакс е въоръжена. Освен това я беше виждал в действие. Да го изчакат ли да се покаже? Кога ще пристигне този проклет хеликоптер?

Тя стисна очи и подуши тревата, калта…

Спомни си за Линкълн Райм.

Ти го познаваш повече от всеки друг, Сакс…

Никога не можеш да кажеш, че познаваш престъпника, преди да тръгнеш по стъпките му, преди да усетиш злото, което го води напред…

Но, Райм, това не ми е Стивън Кол. Джоуди не е онзи, когото познавам. Онези не бяха неговите местопрестъпления, дето им правих оглед. Онова, в което надникнах, не бяха неговите мисли…

Тя се огледа за по-ниско място, откъдето можеха да минат, за да стигнат до гората, но не откри нищо подобно. Само да се мръднеха дори метър встрани, щяха да се превърнат в чиста мишена, която той нямаше да пропусне.

Да де, но щом той стигне върха на хълма, те и без това щяха да му кацнат на мушката.

После й хрумна нещо. Че местата, на които беше правила оглед, наистина бяха местопрестъпленията на Танцьора. Вярно, че той може да не беше онзи, изстрелял куршума в гърдите на Брит Хейл, или онзи, поставил бомбата в самолета на Ед Карни, нито пък онзи, намушкал Джон Инелман в онова мазе.

Но Джоуди беше престъпник.

„Влез в мислите му, Сакс“, почти чу тя думите на Райм.

Неговото най-опасно — моето най-опасно оръжие е измамата.

— Двамата — викна Сакс и се огледа. — Мятайте се там. — И тя посочи недълбока ровина.

Бел я погледна в очите. В неговите тя успя да прочете колко много желаеше и той да пипне Танцьора. Но убиецът си беше нейна плячка и само нейна, това тя даде да се разбере съвсем недвусмислено. Не искаше никой да й се меси, нито пък търпеше възражения. Райм й беше дал този шанс и нищо в целия свят не можеше да я спре.

Инспекторът кимна тържествено и дръпна след себе си Пърси в плитката дупка в земята.

Сакс провери пистолета си. Оставаха й още четири патрона.

Много бяха.

Повече от необходимото…

Ако съм права.

„Дали не греша?“, запита се тя, докато притискаше лице в мократа ароматна пръст. „Да“, реши тя, „права беше“. Фронталната атака не беше в стила на Танцьора. Измама…

Това и ще му дам.

— Не се надигайте. Каквото и да стане, не се надигайте.

Тя се надигна на ръце и колене и огледа над ръба на могилката. Мобилизира се, подготви се. Задиша бавно.

— Дотам са сто метра, Амелия — прошепна Бел. — С тази въшка нищо няма да стане.

Тя не му обърна внимание.

— Амелия — обади се Пърси. Очите на пилотката се кръстосаха с тези на Сакс и двете жени си размениха усмивка.

— Залягай бързо — нареди й Сакс и Пърси се подчини и се сгуши в тревата.

Амелия Сакс се изправи.

Не се приведе, нито се обърна настрани, за да представлява по-тясна цел. Тя просто се изправи и вдигна с две ръце пистолетчето. Беше с лице към къщата и езерото, пред нея беше проснатата фигура на половината хълм, насочила оптиката на оръжието си право към нея. Малкият пистолет тежеше колкото чаша уиски, помисли си тя.

Тя се прицели към отблясъка на стъклото, отдалечено на цяло футболно игрище от нея.

По лицето й потече пот и влага от утринната мъгла.

Дишай, дишай.

Не бързай.

Изчакай…

През гърба, ръцете и китките й премина наелектризираща тръпка. Тя се насили да овладее паниката си.

Дишай…

Ослушвай се, ослушвай се.

Дишай…

Сега!

Тя се извъртя и падна на колене в момента, в който пушката, която се подаваше от храстите на близката гора, изтрещя. Куршумът разцепи въздуха точно над главата й.

Сега Сакс се озова право срещу лицето на слисания Джоуди. Пушката все още беше опряна на бузата му. Той беше разбрал, че не бе успял да я заблуди. Че тя беше разкрила тактиката му. Беше разбрала, че след няколкото изстрела откъм езерото той беше завлякъл единия от мъртвите маршали на хълма, после го беше подпрял с пушка в ръце, за да ги държи на място, докато самият той изтича по пътя и им излезе в гръб.

Измама…

Цяла секунда никой от двамата не помръдна.

Не се усещаше дори повей на въздуха. Парцаливите късове мъгла бяха застанали неподвижно, не трепваше нито стръкче трева.

Слаба усмивка премина през лицето на Сакс, докато вдигаше пистолета си.

Изведнъж той трескаво дръпна затвора, изхвърли празната гилза и зареди нов патрон. Щом вдигна пушката и я опря на бузата си, Сакс стреля. Два пъти.

И двата изстрела попаднаха в целта. Той политна назад, а пушката му се издигна право нагоре във въздуха като палка на мажоретка.

— Стой при нея, инспекторе — викна Сакс към Бел и хукна напред. Беше паднал на тревата, по гръб.

Единият от куршумите й го беше ударил в рамото. Другият беше минал през стъклата на оптиката му и беше набил метални и стъклени парчета по цялото му лице, преминавайки през дясното око. Главата му беше в кръв.

Вдигна миниатюрния си пистолет и обра мекия спусък. Натисна цевта в слепоочието му. Претърси го. От джоба му извади един Глок и дълъг оксидиран нож. Нямаше други оръжия.

— Готово — викна тя.

Изправи се и извади белезниците си от калъфа на колана си. Танцьорът се закашля, изплю се и изтри кръвта от здравото си око. После вдигна глава и огледа поляната. Видя Пърси Клей, която бавно се надигна от тревата и впи очи в него.

Джоуди сякаш потръпна, докато я гледаше. Закашля се отново и изстена болезнено. Успя да стресне Сакс, като стрелна здравата си ръка към крака й. Беше ранен лошо — може би дори смъртоносно — и силите го напускаха. Но въпреки това се опита да я нападне. Странна реакция — все едно да сриташ разярен пекинез от пътя си.

Тя направи крачка назад, насочила оръжието си право към гърдите му.

Амелия Сакс вече не представляваше интерес за Танцуващия с трупове. Изглежда, не го трогваха дори ужасните му рани, нито пък разкъсващата болка, която вероятно изпитваше. В главата му съществуваше само една мисъл. С нечовешко усилие на волята той се претърколи по корем. Стенещ и забил нокти в калта започна да пълзи бавно към жената, която го бяха наели да убие.

Бел се изправи до Сакс. Тя му подаде Глок-а и двамата насочиха оръжията си към Танцьора. Вече беше толкова лесно да го спрат — или да го убият. Но и двамата бяха втренчили смаяни погледи в нещастника, който беше така погълнат от задачата си, че сякаш дори не забелязваше, че рамото и лицето му бяха почти напълно раздробени.

Той пропълзя още няколко метра, като се поспря само колкото да вземе един камък с размерите на грейпфрут. После продължи да пълзи към жертвата си. Без да каже дума, потънал в пот и кръв, с грозно разкривено от агонията лице. Дори Пърси, която имаше толкова причини да мрази този човек и просто да изтръгне от ръцете на Сакс пистолета и да довърши убиеца, дори тя стоеше хипнотизирана от безнадеждните му усилия да довърши започнатото.

— Стига толкова — каза накрая Сакс. Взе камъка му и го захвърли.

— Не — задъха се той. — Не… Тя му сложи белезниците.

От устата на Танцьора се отдели страховит стон. Може би от болката, която изпитваше, но по-вероятно беше да извира от непоносимото чувство за загуба и провал. После главата му падна безсилно на земята.

Повече не се помръдна. Тримата стояха около него и безмълвно гледаха как кръвта му попиваше в тревата и невинните минзухари. Скоро сърцераздирателните викове на гмуркача се стопиха в оглушителното свистене на перките на хеликоптера, снишаващ се над гората. Сакс погледна Пърси и видя как тя незабавно забрави за човека, причинил й толкова много нещастия. Пилотката вече гледаше с нямо възхищение как тежкото въздухоплавателно средство леко се плъзна по рядката мъгла и чевръсто кацна върху тревата.

Тридесет и девета глава

— Не е законно, Линкълн. Не мога да го направя. Лон Селито беше категоричен.

Както и Линкълн Райм.

— Дай ми половин час с него.

— Хич няма да им се хареса. — Което всъщност означаваше, както инспекторът обяви след малко: — Направо щяха да ме изядат като им го казах. Ти си цивилен, Райм.

Беше близо десет часа в понеделник сутринта. Явяването на Пърси пред Голямото жури беше отложено за утре. Водолази от морската пехота бяха открили брезентовите чували на Филип Хансен на дъното на провлака Лонг Айлънд. Веднага ги бяха взели от специалния отдел в централната сграда на ФБР за анализ. Елиополос беше успял да отложи събирането на Голямото жури за другия ден, за да може да събере колкото може повече доказателства срещу Филип Хансен.

— Какво толкова ги притеснява? — не мирясваше Райм. — Да не би да ги е страх, че мога да го набия?

Мина му през ума да отложи молбата си за след двадесетина минути. Но това би означавало, че показва слабост. А той не вярваше в слабостта.

— Аз го хванах. Защо да не мога да поговоря с него?

После млъкна.

Блейн, бившата му жена, в редките си моменти на прозрение му беше казвала, че очите му, черни като нощта, често говореха повече от думите му. Така беше и сега, той впери безмълвен поглед в инспектора, докато оня не въздъхна и не погледна към Делрей.

— Хубаво, дай му малко време с него. Нищо няма да стане. Доведи онзи нещастник тук. А, ако се опита да бяга, постарай се да ми измислиш най-правдоподобното оправдание да го застрелям на място.

Селито се предаде:

— О, добре, добре. Сега ще се обадя. Само да не развалиш всичко.

Криминалистът сякаш не го чу. Очите му се обърнаха към вратата, като че очакваше там да се материализира Танцуващия с трупове като някой магьосник.

Изобщо не би се учудил, ако това се случеше.

— Кое е истинското ти име? Наистина ли се казваш Джоу или Джоуди?

— Ха, че какво значение има? Нали ме хванахте? Викайте ми, както желаете.

— Ами първото ти име? — попита Райм.

— Ами онова, с което вие ме наричате? Танцьорът. На мен ми харесва.

Ниският мъж изучаваше внимателно Райм с дребните си очички. Дори да го боляха раните или да беше замаян от силните успокоителни, това по нищо не личеше. Лявото му рамо беше гипсирано, но той все още носеше белезници, закачени за една верига, която опасваше кръста му. Краката му също бяха в окови.

— Както желаеш — любезно каза Райм и продължи от своя страна да изучава събеседника си, сякаш последният беше някакъв особен вид цветен прашец, открит на местопрестъпление.

Танцьорът се усмихна. Заради превръзките и засегнатите лицеви нерви лицето му изглеждаше твърде уродливо. От време на време тялото му беше разтърсвано от силни тръпки, при които пръстите му се свиваха конвулсивно; счупеното му рамо също потрепваше неволно. Изведнъж Райм беше обзет от странно усещане — че той самият беше здравият, а затворникът пред него беше инвалидът.

В Долината на слепите едноокият човек е крал.

Танцьорът отново му се усмихна:

— Умираш от любопитство, а? — обърна се той към Райм.

— За какво?

— За всичко… Нали затова ме повика тук? Ти имаше късмет — дето ме хвана, де — но сигурно нямаш никаква представа как съм го направил.

Райм цъкна с език.

— О, на мен това ми е известно с подробности.

— Вече?

— Помолих да те извикат, за да си поговоря с тебе — отвърна Райм. — Само затова. Да поговоря с онзи, който почти успя да ме надхитри.

— Почти — засмя се Танцьорът. Още една разкривена усмивка. — Добре тогава, разкажи ми.

Райм пийна малко сок от сламката си. Плодов сок. Беше направо шашнал Том, като го помоли да смени уискито с хавайски пунш. Започна сговорчиво:

— Добре. Бил си нает да убиеш Ед Карни, Брит Хейл и Пърси Клей. Платили са ти много пари. Числото сигурно е шестцифрено.

— Седем — гордо отвърна онзи. Райм повдигна вежда.

— Доста доходна работа.

— Ако си много добър.

— После си оставил парите на Бахамските острови. Изровил си името на Стивън Кол отнякъде — не зная с точност, но може би си се свързал с някой наемник — Танцьорът кимна — и си го наел като съдружник. Напълно анонимно, може би чрез електронна поща или факс, нещо, на което той би се доверил. Разбира се, никога не си се срещал с него лице в лице. И, предполагам, първо си го изпитал?

— Естествено. Трябваше да се свърши една работа извън окръг Вашингтон. Бях нает да убия един помощник на конгресмен, който продавал секретни документи от архива на Комитета по военните въпроси. Беше фасулска работа, така че реших да му я прехвърля. Наистина се уверих в способностите му. Наблюдавах всяка негова стъпка. Лично огледах входната рана върху трупа след това. Изстрелът беше професионален. Мисля дори, че ме видя как го наблюдавах от прозореца на една барака за инструменти; той после дойде да ме търси, за да премахне свидетелите. Това също беше професионално.

Райм продължи:

— Оставил си му парите и ключа за хангара на Филип Хансен — където той изчакал да се появи самолетът на Карни, за да постави бомбата. Знаел си, че е добър, но не си бил съвсем сигурен, че ще успее да убие и тримата. Вероятно си мислил, че дори да успее да очисти един, поне ще ти подсигури достатъчно добро прикритие, за да се доближиш до другите двама.

Танцьорът кимна. Макар и да не му се искаше да го признае, беше впечатлен.

— Това, дето уби Брит, направо ме учуди. Наистина така беше. После ме учуди още повече, когато разбрах, че се беше промъкнал до самолета на Пърси за втората бомба.

— Смятал си, че на теб ще се падне поне едната жертва, така че миналата седмица ти стана Джоуди и започна да си пласираш хапченцата, така че всички наоколо да те познаят. После си отвлякъл нашия агент точно пред сградата на ФБР и си го накарал да ти каже къде се намират охраняваните къщи за защита на важни свидетели. Изчакал си на най-логичното място, откъдето Стивън би нападнал и си се оставил да те отвлече. Оставил си прекалено много и явни следи, за да можем да те открием в изоставената станция… и да те използваме, за да хванем Кол. Всички ти се доверихме. Нямаше как — щом дори Стивън не е разбрал, че ти си го наел. За него ти беше онзи, който го е предал, и той искаше да те убие. Перфектно прикритие за тебе. Но рисковано.

— Че какво е животът без риск? — весело попита той. — Тогава си струва да изживееш пълноценно всяка секунда, не мислиш ли? Освен това, докато бяхме заедно предприех, е, нека ги наречем контрамерки, така че той да не се колебае да ме застреля. Пасивната хомосексуалност винаги помага в такива случаи.

— Но — прибави Райм, раздразнен, че са го прекъснали, — когато Кол беше в парка срещу моята къща, ти се измъкна от градината, откри го и го уби… Изхвърлил си ръцете, зъбите, дрехите и всичките му оръжия в мръсната канализация. След това пък ние те поканихме в Лонг Айлънд… Лисица в кокошкарника — прибави Райм с насмешка. — Като по книга… Макар че това е само груб разказ. Но, мисля, че и така можем да се ориентираме.

За момент здравото око на Танцьора се затвори, после пак се отвори. Влажно и зачервено, то пронизваше като с нож Райм. Той леко кимна, отстъпи или се възхити на ума на криминалиста.

— Е, кое беше? — попита накрая Танцьорът. — Кое ме предаде?

— Пясъкът — отвърна Райм. — От Бахамите. Онзи кимна и премигна болезнено.

— Бях си изтърсил джобовете. Дори ги минах с прахосмукачката.

— В гънките на шевовете. Освен това и хапчетата. Остатъците и бебешката формула.

— Да. Вярно. — След малко той прибави. — Прав беше, дето се страхуваше от тебе. Имам предвид Стивън. — Окото все още оглеждаше внимателно Райм, както лекар би наблюдавал тумор. — Бедният. Той беше много нещастно създание. Кой според тебе му беше пръснал халката? Вторият му баща? Или момчетата в пандиза? Или може би всички.

— Не мога да кажа — отвърна Райм. На перваза на прозореца му отвън кацна мъжкият сокол и сви крилете си.

— Стивън се страхуваше — продължи да мисли на глас Танцьорът. — А щом се страхуваш, всичко свършва. Той мислеше, че червеят го търси. Линкълн Червея. Чух го няколко пъти да повтаря това. Той се страхуваше от тебе.

— Но не и ти.

— Не — каза онзи — Никога не съм се страхувал. — Внезапно той кимна отсечено, сякаш най-после беше открил това, което отдавна го глождеше. — Ах ти, слушаш ме внимателно, а? Опитваш се да ми засечеш акцента?

Така си беше.

— Ама, чуй, той се променя. Планинъ… Кънектикът… От равнините на Юга и от блатата… Мизура. Кейнтъкей. Защо всъщност ме разпитваш? Ти си от Оглед на местопрестъпленията. Аз съм задържан. Време ми е да си нанкам. Край на приказката. Я, кажи, играеш ли шах? Аз го обожавам. Кажи де, играл ли си някога, а, Линкълн?

Някога и той го харесваше като игра. Бяха играли един-два пъти с Клер Трилинг. Том отскоро все го преследваше, беше купил компютърен шах, дори го беше инсталирал. Райм обаче, никога досега не беше го стартирал.

— Доста отдавна не съм играл.

— Някой ден трябва да направим с тебе една партия. Ще ми бъдеш достоен противник… Знаеш ли каква е най-честата грешка на повечето играчи?

— Каква? — Райм изведнъж почувства върху себе си изгарящия му поглед. Смути се.

— Ами, че се интересуват от противниците си. Опитват се да научат нещо повече за живота им. Неща, от които няма никаква полза. Като например, откъде са, къде са били родени, имат ли брат или сестра и тъй нататък.

— Това вярно ли е?

— Това може да им начеше крастата, но пък ги обърква. Може да се окаже твърде опасно. Нали разбираш, Линкълн, играта се развива върху дъската. Върху дъската и никъде другаде. — Той пусна една изкривена усмивка. — Не би приел да играеш срещу мен, без да знаеш нищо за мен, нали?

„Не“, помисли си Райм, „не бих.“ Танцьорът продължи:

— Добре, какво точно искаш да узнаеш? Адреса ми? Да ти покажа бележника си от десети клас? Да ти пусна следа? Примерно „Розова пъпка“? Какво ти става? Направо ме изненадваш, Линкълн. Ти си криминалист — и то най-добрият, който съм виждал. А пък само дето не си се разплакал от лигава сантименталност. Е, кой съм аз? Конникът без глава? Сатаната? Или вълшебницата Маб?53 Аз съм „те“ от „Внимавайте, те са сред вас.“ Не, аз не съм най-лошият ти кошмар, защото кошмарите не са истински, а аз съм много по-истински, отколкото на всеки един от вас би му се искало. Аз съм майстор в занаята си. Аз съм бизнесмен. Ето защо няма да узнаеш името ми, нито положението ми в обществото, нито серийния номер. Просто не съм създаден според Женевската конвенция.54

Райм нищо не можеше да каже. Някой почука на вратата. Бяха пристигнали да го вземат.

— Извинете, ще може ли да ми свалите оковите от краката? — обърна се Танцьорът с жален глас към двамата полицаи, като премигваше с влажни очи. — Моля ви, така ми убиват. И ми е трудно да вървя с тях.

Единият от тях го погледна със съчувствие, после към Райм, който делово каза:

— Ако му отпуснеш белезниците дори с един зъб, аз лично ще се погрижа да те изритат от работа и да не можеш да си намериш друга в този град.

Онзи изгледа Райм, после кимна към партньора си. Танцьорът се засмя.

— Не е проблем — каза, като не сваляше очи от Райм, — просто цена. Можеш да я вдигнеш или смъкнеш.

Полицаите го хванаха за здравата ръка и го изправиха. Между огромните мъже той изведнъж заприлича на недоразвито джудже. Поведоха го към вратата. Той се спря и обърна поглед към Райм.

— Линкълн?

— Да.

— Ще ти липсвам. Без мен ще умреш от скука. — Единственото му око сякаш прогори дупка в тялото на Райм. — Честна дума, без мен направо ще умреш.

Час по-късно чифт тежки стъпки обявиха пристигането на Лон Селито. С него бяха Сакс и Делрей.

Райм веднага позна, че нещо не беше наред. Дори за момент се запита дали Танцьорът не беше избягал.

Но не това беше проблемът.

Сакс въздъхна.

Селито погледна към Делрей. Сухото лице на агента се разкриви.

— Хайде, стига толкова, кажете какво е — скара им се Райм.

Сакс му съобщи новината.

— Брезентовите чували. Прегледали са ги.

— Познай какво са намерили в тях — обади се Селито. Райм въздъхна, беше изморен да си играе на игрички.

— Детонатори, плутоний и тялото на Джими Хофа. Сакс го светна:

— Един куп жълти страници от указателя на окръг Уестчестър и пет камъка.

— Какво?

— Нищо, Линкълн. Дупка.

— Сигурни ли са, че това са телефонни указатели, а не някои зашифровани работни записки?

— Разшифровчиците на Бюрото са ги прегледали много внимателно — каза Делрей. — До една са скапани жълти страници. А пък камъните са най-обикновени. Турил ги е, за да тежат.

— И ще пуснат на свобода тлъстия задник на Хансен — измърмори мрачно Селито. — Сега оформят документите. Дори няма да се стигне до Голямото жури. Всичките тези хора са умрели за нищо.

— Кажи му останалото — тихо каза Сакс.

— Елиополос пътува насам — каза Селито. — Носи един документ.

— Заповед? — бързо попита Райм. — За какво?

— О! За твоето арестуване, така каза.

Четиридесета глава

Реджиналд Елиополос се появи на вратата, следван от двама едри агенти.

Райм беше останал с впечатлението, че прокурорът беше на средна възраст, но сега, на дневна светлина, той не изглеждаше на повече от тридесет. Двамата агенти също бяха млади, елегантно облечени, като него самия. На Райм обаче те му приличаха повече на заядливи докери от пристанището.

Запита се защо ли ги беше взел със себе си? Да го защитават от един пълен инвалид?

— Е, Линкълн, мисля, че когато ти казах, че работата ще се раздуха, ти май не ми повярва? Да-да. Наистина не ми повярва.

— Какво си се размрънкал пак, Реджи? — попита Селито. — Нали го хванахме?

— Да-да. Ей сегичка ще ви кажа за какво съм се — той вдигна ръка и нарисува във въздуха кавички — „размрънкал“. Делото срещу Хансен се провали. В брезентовите чували няма нищо.

— Че ние какво сме виновни? — каза Сакс. — Запазихме свидетеля жив. И хванахме наетия от Хансен убиец.

— Е, да — обади се Райм, — но това не е всичко, нали Реджи?

Помощник-прокурорът на САЩ впери в него студен поглед.

Райм продължи:

— Джоуди — тоест, Танцьорът — е единственият им шанс да тикнат Хансен на топло. Или поне той така си мисли. Но Танцьорът никога не би издънил клиент.

— Така ли смятате? Е, мога да ви кажа, че съвсем не го познавате толкова добре, колкото си мислите. Току-що имах дълъг разговор с него. Той почти си умираше да натопи Хансен. С изключение на това, че сега започна нещо да го увърта. Благодарение на тебе.

— На мене ли? — учуди се Райм.

— Казва, че си го заплашвал. По време на непозволената ви среща преди няколко часа. Да-да. Ще хвърчат глави, ако това е истина. Бъдете повече от сигурен.

— О, за Бога — избухна Райм, после горчиво се засмя. — Как не разбирате какво прави? Така, нека се сетя сам… вие сте му казали, че ще ме арестувате, така ли? И той после се е съгласил да свидетелства, ако го направите, нали?

От начина, по който Елиополос бавно си отвори очите и го погледна, Райм разбра, че точно това се беше случило.

— Не схващате ли?

Елиополос обаче не схващаше абсолютно нищо.

— Не ви ли е минавало през ума, че той би се радвал да ме види зад решетките? В някоя съседна килия.

— Райм — каза Сакс, разтревожена.

— Какви ги говорите? — обади се обърканият прокурор.

— Той просто иска да ме убие, Реджи. Това е цялата работа. Аз съм единственият, който някога е успял да го спре. Той не би се върнал спокойно към работата си, ако знае, че аз съм на свобода.

— Но той няма да ходи никъде. Никога повече. Да-да.

— Щом аз съм мъртъв, той ще се отметне. Той никога няма да свидетелства срещу Хансен. И помислете си с какво можете да го принудите? Ще го заплашите с нож? Той пет пари не дава за това. Не го е страх от нищо. Нищо не може да го уплаши.

„Какво обаче го дразнеше?“, чудеше се Райм. „Има нещо не наред тук. Нещо, което не се връзва.“

Реши, че това са страниците от телефонен указател…

Указател и камъни.

Райм се беше замислил и гледаше към таблото с доказателства на стената. Нещо звънна и той вдигна поглед. Единият от агентите на Елиополос беше извадил белезниците си и се беше запътил към „Клинитрон“-а му. Райм се засмя вътрешно. По-добре окови краката ми. Може пък да избягам.

— Хайде, Реджи — обади се Селито.

Зелената нишка, телефонни указатели и камъни.

Той си спомни нещо, което Танцьорът му беше казал. Както си седеше в същия фотьойл, в който беше седнал и Елиополос сега.

Един милион долара…

Райм почти не забелязваше агента, който се чудеше как да усмири един пълен инвалид. Той почти не забелязваше и Сакс, която пък пристъпваше напред и тъкмо се чудеше как да усмири този агент. Изведнъж той излая:

— Чакайте — с такъв глас, че всички в стаята замръзнаха по местата си.

Зелената нишка…

Той гледаше право към нея на таблото.

Около него хората нещо му говореха. Агентът все още гледаше към ръцете му и размахваше звънтящите белезници. Райм обаче сякаш не ги забелязваше. Обърна се към Елиополос:

— Дай ми половин час.

— И защо трябва да го правя?

— Хайде де, какво ще ти стане? Както виждаш, не се каня да бягам никъде.

И преди прокурорът да изрази съгласие или несъгласие по въпроса, Райм вече се дереше:

— Том! Том, трябва да се обадя по телефона. Ще ми помогнеш ли или не? Като се запилее някъде понякога… Лон, ще набереш ли номера?

Пърси Клей току-що се беше върнала от погребението на съпруга си, когато Лон успя да я засече. Цялата в черно, тя седна в разклатения камъшитен стол до леглото на Линкълн Райм. Прав до нея беше Роланд Бел, облечен в светлокафяв костюм с ужасна кройка — заради двата пистолета, които носеше под сакото си. Той прекара пръсти през оредяващата си кестенява коса и я приглади назад.

Елиополос си беше отишъл, макар двамата му копои да стояха отвън. Очевидно те наистина смятаха, че при удобен случай Том би изкарал Райм през вратата, който би се изпарил нанякъде с фантастичната скорост от 7,5 километра в час.

Костюмът на Пърси беше протрит на яката и кръста, най вероятно понеже това й беше единствената рокля. Като сядаше, тя понечи да подпре глезена на единия си крак на коляното на другия, но се сети, че тази позиция не е от най-подходящите, когато човек носи пола, така че седна нормално с прибрани колене.

Тя го гледаше с безкрайно любопитство и нетърпение и Райм разбра, че никой — нито Сакс, нито Селито — не й беше съобщил новината.

Страхливци, помисли си той.

— Пърси… Няма да представят обвинение срещу Хансен пред Голямото жури.

За момент тя сякаш изпита огромно облекчение. После разбра какво точно означаваше това.

— Не! — задъха се тя.

— Онзи полет, дето го направил Хансен. За да изхвърли брезентовите чували. Били са фалшиви. Вътре няма нищо компрометиращо.

Лицето й пребледня.

— И ще го пуснат?

— Не могат да намерят връзка между Танцьора и Хансен. А, докато ние успеем да направим това, той ще е на свобода.

Ръцете й се стрелнаха към лицето.

— Значи е било напразно? Ед… и Брит? Умрели са напразно?

Той я попита:

— Какво става с компанията ти?

Пърси не очакваше този въпрос. Дори не беше сигурна, че е чула правилно.

— Моля?

— Твоята компания? Какво ще стане с Чартърни полети „Хъдсън“?

— Вероятно ще я продадем. Имаме вече предложение от друга Компания. Те ще могат лесно да изплатят дълга. Ние обаче не можем. Другият вариант е да обявим ликвидация. — Той за пръв път чуваше отчаяние в гласа й. Приличаше на птица, на която са прекършили крилете.

— Коя е другата компания?

— Честно казано, не си спомням. Рон е говорил с тях.

— Това е Рон Толбът, нали?

— Да.

— Той може ли да ни даде информация за финансовото състояние на компанията?

— Разбира се. Той знае почти колкото счетоводителите или адвокатите. Доста повече от мен.

— Ще можеш ли да му се обадиш и да го помолиш да дойде тук възможно най-скоро?

— Ами, да, предполагам. Той беше с мене на гробището. Вероятно току-що се е прибрал вкъщи. Ей сега ще му се обадя.

— И, Сакс? — каза Райм като се обърна към нея, — имаме още едно местопрестъпление. Искам да направиш оглед колкото е възможно по-скоро.

Райм впери поглед в огромния мъж, който влизаше през вратата, облечен в тъмносин костюм. Платът беше лъскав и имаше нещо униформено в кройката. Райм предположи, че го е носил, когато е летял.

Пърси ги запозна.

— Значи пипна го долното му копеле, а? — изръмжа Толбът. — Ще седне ли на стола, как мислиш?

— Аз обикновено се занимавам с боклуците — отвърна Райм, доволен както винаги, когато му се предоставяше възможност да обърне разговора в мелодраматичен. — Какво ще прави с тях местният прокурор, си е негова работа. Пърси каза ли ви, че имаме известни проблеми с компрометиращите доказателства срещу Хансен?

— Да, спомена нещо такова. Че чувалите били фалшиви? Но защо му е да го прави?

— Мисля, че мога да ти отговоря на въпроса, но ми трябва повече информация. Пърси казва, че познавате компанията твърде добре. Съдружник сте, нали?

Толбът кимна и извади пакет цигари. После, като видя, че никой не пуши, си прибра обратно пакета в джоба. Той беше дори по-закръглен от Селито и сякаш доста време беше изминало откакто можеше да закопчава всичките си копчета на сакото около масивното си шкембе.

— Сега нека видим ти какво ще кажеш за това? — каза Райм. — Ами ако Хансен не е искал да убива Ед и Пърси, защото са били свидетели?

— Но защо тогава? — изненада се Пърси. Толбът попита:

— Искате да кажете, че е имал други причини? Например? Райм не отговори направо на въпроса му.

— Пърси ми каза, че Компанията ви от доста време не се справя много добре с финансите.

Толбът вдигна рамене.

— Трудно беше последните две години. Голяма е конкуренцията, появиха се много частни малки самолети. Постоянно се борим с тях. Пощенските служби също ни създават проблеми. Печалбите намаляха.

— Но все пак имате добър — как му се викаше на това, Фред? Оправяте си документацията и всичко е наред, нали? Парите идват. Каква беше думата, бе?

Делрей се изсмя дрезгаво.

— Приход, Линкълн.

— Значи имате добри приходи.

Толбът кимна.

— О, приходите никога не са спирали. Просто много повече от тях са похарчени, преди да сме ги взели.

— Какво ще кажеш за идеята, че Танцьорът е трябвало да убие Ед и Пърси, така че истинският убиец да може да купи Компанията с отстъпка?

— Коя Компания? Нашата? — намръщи се Пърси.

— Но защо му е на Хансен да го прави? — изхриптя отново Толбът.

Пърси прибави:

— Защо просто не дойде при нас с големия чек? Той никога дори не е разговарял с нас.

— Аз не казах Хансен — отбеляза Райм. — Въпросът, който зададох преди, беше „Какво ще кажете, ако Хансен не е искал да убие Пърси и Ед?“ Може някой друг да е искал смъртта им?

— Кой? — попита Пърси.

— Не съм много сигурен. Просто… ами, всичко е заради оная зелена нишка.

— Зелена нишка? — Толбът проследи погледа на Райм, който сочеше към таблото с доказателствата.

— Изглежда всички я забравиха. С изключение на мен.

— Когато нещо е единствено, човек не го забравя. Нали така, Линкълн?

— Невинаги, Фред. Невинаги. Та тази нишка. Сакс — партньорката ми…

— Да помня ви — отвърна Толбът и кимна към нея.

— Та, тя я намери в хангара, нает от Хансен. Била е заедно с други следи, близо до прозореца, където Танцьорът е чакал преди да постави бомбата на самолета на Ед Карни. Заедно с нея Сакс намери и бронзови стружки, някакви бели нишки и лепило за пликове. Което ни навежда на извода, че някой е оставил ключа за хангара в пощенски плик някъде, така че Танцьорът да го намери. Но си мисля — защо ще му е нужен на Кол ключ, за да влезе в празен хангар? Нали е професионалист? Можел е да влезе вътре и със затворени очи. Единствената причина за това е за да изглежда така, че Хансен го е оставил. И така да натопи Хансен.

— Ами отвличането — възрази Толбът, — когато убил онези войници и откраднал оръжието. Всички знаят, че е убиец.

— И най-вероятно е истина — съгласи се Райм. — Но не той е прелетял през провлака Лонг Айлънд, за да се прави на бомбардировач с онези тъпи чували с телефонни указатели. Някой друг го е направил.

Пърси се размърда смутена. Райм продължи:

— Някой, който никога не е мислел, че ние ще намерим тези чували.

— Кой? — попита Толбът.

— Сакс?

Тя извади три големи плика от една платнена торба и ги постави върху масата.

В два от тях имаше счетоводни книги. Третият съдържаше пачка бели пликове.

— Тези неща са от твоя кабинет, Толбът. Той беззвучно се изсмя:

— Надявам се, че не сте ги взели без заповед за обиск. Пърси Клей се намръщи:

— Аз им дадох разрешение. Аз все още съм шеф на Компанията, Рон. Но какво искаш да кажеш, Линкълн?

Райм почти съжали, задето не беше споделил съмненията си с Пърси по-рано; щеше да й дойде съвсем като гръм от ясно небе. Но все пак не можеше да рискува да развали неоснователно отношенията им с Толбът. Съществуваше вероятност да не се окаже прав. До този момент той бе прикривал следите си безупречно.

Погледна към Мел Куупър, който продължи:

— Зелената нишка, която намерихме с частичките метал от ключа, е част от главна счетоводна книга. Белите нишки са от пощенски плик. Съвпадението е безусловно.

Райм каза:

— Те са от твоя кабинет, Толбът.

— Какво искаш да кажеш, Линкълн? — задъха се Пърси. Този път Райм се обърна направо към Толбът:

— Всички в летището са знаели, че срещу Хансен се води следствие. Ти обаче си решил да използваш този факт. Изчакал си търпеливо Пърси, Ед и Брит Хейл да останат да работят до късно. Тогава си откраднал самолета на Хансен, излетял си и си пуснал брезентовите чували. После си наел Танцьора. Мисля, че си чул за него, когато си летял в Африка или Далечния Изток. Обадих се тук-там. Работил си в Ботсванските военновъздушни части, когато правителството на Бирма им е продавало използвани военни самолети. Танцьорът ми каза, че са му платили един милион долара. — Райм поклати глава. — Трябваше да се сетя още тогава. Хансен е можел да си намери наемник, който да убие и тримата за двеста-триста хиляди. Както е известно, професионалните убийства са доста разпространен бизнес в днешно време. Сумата от един милион долара ми подсказа, че онзи, който е наел убиеца, е бил аматьор. И е имал на разположение много пари.

От устата на Пърси се отдели нечовешки писък и тя се хвърли върху него. Толбът се изправи и направи крачка-две назад.

— Как можа? — крещеше тя. — Защо?

Делрей се намеси:

— Моите момчета от финансови престъпления в момента преглеждат счетоводството ви. Това, което се надяваме да открием, са много, много пари, които не са отивали там, където им е било мястото.

Райм продължи:

— Чартърни полети „Хъдсън“ е била доста по-доходоносна компания, отколкото си си мислела, Пърси. Само че голяма част от приходите са отивали в джоба на Толбът. Той е знаел, че някой ден ще го хванат и е решил да премахне двама ви с Ед и да купи Компанията.

— Да, закупуване на дяловете — каза тя. — Като партньор той е имал правото да откупи нашите дялове с отстъпка при условие, че ние сме мъртви.

— Това са пълни глупости. Та той стреля и по мене, не помниш ли?

— Но ти не си наел Кол — припомни му Райм, — ти си наел Джоуди — Танцуващия с трупове, — а той пък от своя страна е поделил работата си с Кол. Който и представа си нямал кой си всъщност.

— Как си могъл? — повтори глухо Пърси. — Защо? Защо?

Толбът се ядоса.

— Защото те обичах!

— Какво? — задъха се Пърси. Толбът продължи:

— Ти се изсмя, когато ти казах, че искам да се оженя за тебе.

— Рон, не. Аз…

— И после се върна при него. — Той изсумтя. — Ед Карни, най-красивият пилот изтребител. Топ Гън… Отнасяше се с тебе като с боклук, а ти все него искаше. Тогава… — Лицето му стана мораво от ярост. — Тогава… тогава загубих и последното нещо, което имах — приковаха ме към земята. Не можех повече да летя. Гледах ви как правите по стотици летателни часове на месец, докато за мене оставаше единствено да си седя на тъпото бюро и да прелиствам книжа. Всеки от вас имаше другия и на всичкото отгоре можеше и да лети… Нямате си и представа, какво значи да загубиш всичко, което си обичал. Въобще си нямате никаква представа!

Сакс и Селито го видяха как изведнъж се напрегна. Очакваха да направи нещо, но бяха погрешно преценили силата му. Щом Сакс пристъпи напред и разкопча кобура си, Толбът я подсече с единия си крак, тя загуби равновесие и той я захвърли към таблото с доказателства, разпилявайки микрофони и всякакви други уреди. Тя се блъсна в Мел Куупър, който също се залепи на стената. Толбът издърпа Глок-а от ръката й. Завъртя го към Селито и Делрей:

— Така, сега си хвърлете оръжията на пода. Хайде. Веднага!

— Стига толкова, каубой — обади се Делрей и завъртя очи към него. — Какво ще направиш? Ще отлетиш през прозореца? Няма къде да отидеш.

Той тикна пистолета в лицето на Делрей:

— Няма да повтарям.

В очите му се четеше отчаяние. Приличаше на притисната в ъгъла мечка. Агентите и полицаите пуснаха на земята оръжията си. Бел също остави двата си пистолета.

— Накъде води тази врата? — Той кимна към нея. Беше видял копоите на Елиополос пред къщата и знаеше, че оттам пътят му беше отрязан.

— Това е килер — бързо каза Райм. Толбът я отвори и видя асансьора.

— Шибаняк — изсъска той и насочи пистолета си към Райм.

— Не — изкрещя Сакс.

Толбът обърна оръжието си към нея.

— Рон — викна Пърси, — помисли си. Моля те…

Сакс, смутена, но невредима се изправи и се загледа в пистолетите на пода. Деляха ги три метра.

„Не, Сакс“, помисли си Райм. „Недей!“

Тя беше оцеляла при срещата си с най-гадния професионален убиец в цялата страна и сега не се канеше да се остави да я застреля някакъв си паникьосан аматьор.

Очите на Толбът се мятаха от Селито към Делрей и накрая към асансьора, в опит да реши какво да направи.

„Не, Сакс, недей.“

Райм се опитваше да й привлече вниманието, но очите й вече преценяваха ъгли и разстояния. Няма да успее навреме.

Селито каза:

— Дай да си поговорим, Толбът. Хайде, пусни пистолета на земята.

„Моля те, Сакс, недей… Ще те види. И ще стреля в главата — такива са аматьорите — и ще умреш.“

Тя се напрегна, вперила очи в Зиг-зауера на Делрей.

В момента, в който Толбът обърна поглед към асансьора, Сакс се хвърли напред и сграби пистолета на Делрей, претъркулвайки се. Толбът обаче я видя. Преди да успее да вдигне пистолета, той тикна Глок-а в лицето й. Очите му се присвиха и започна да обира мекия спусък.

— Не! — изкрещя Райм.

Изстрелът беше оглушителен. Прозорците се разтресоха, а соколите разпериха криле и се вдигнаха в небето.

Селито се метна към оръжието си. Вратата се отвори с трясък и хората на Елиополос се втурнаха вътре с извадени пистолети. Рон Толбът остана няколко секунди прав, въпреки мъничката симпатична червена дупчица на едното си слепоочие, после се завъртя и се свлече на пода.

— Боже мили — промълви Мел Куупър, стиснал една от торбичките за веществени доказателства, като гледаше смаяно собствения си дребен Смит-енд-Уесън, 38-и калибър, който Роланд Бел беше насочил изпод лакътя му. — О, Боже. — Инспекторът се беше промъкнал зад Куупър и беше измъкнал оръжието от кобура му на кръста. Изстрелът беше от нивото на хълбока на Куупър.

Сакс се изправи на крака и си взе Глок-а от ръката на Толбът. Хвана го за ръката да провери дали има пулс, но поклати глава.

Воят изпълни стаята и Пърси Клей падна на колене до трупа. Хлипайки, тя заудря с юмрук рамото на Толбът отново и отново. Известно време никой не се помръдна. След това Амелия Сакс и Роланд Бел тръгнаха към падналата на пода жена. Спряха и Сакс отстъпи. Тогава високият инспектор прегърна дребничката жена и я отведе от трупа на нейния приятел и враг.

Четиридесет и първа глава

Някъде отдалеч долетя гръм, после заръмя тихият пролетен дъждец в късната нощ.

Прозорецът беше отворен широко — разбира се, не онзи, на който кацаха соколите; Райм не искаше да ги безпокои — и стаята се напълни с хладния вечерен въздух.

Амелия Сакс измъкна тапата и наля бялото шардоне в чашата на Райм и в своята.

Тя погледна надолу и тихо се засмя.

— Не го вярвам.

Върху екрана на компютъра до „Клинитрон“-а светеше партия шах.

— Ти нали не играеш на игричките — обади се тя. — Тоест, никога не съм те виждала да го правиш.

— Чакай малко — отвърна й той.

Върху екрана се беше изписало съобщение: „Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“ С ясен глас той повтори:

— Топ на мястото на офицер четири. Шах-мат. Последва мълчание. След това компютърът каза: „Поздравления“ — което бе последвано от дигиталния марш на Суза „Вашингтон Поуст“.

— Това не е за забавление — отряза я грубо той. — Изостря ума. Ако искаш, и ти можеш да пробваш някой път.

— Не играя шах — отвърна тя след глътка от прекрасното вино. — Все някой проклет офицер ще създава проблеми на царя ми. Предпочитам да го гръмна, отколкото да измисля как да го надхитря. Колко намериха?

— Пари ли? Нали за Толбът ми говориш? Над пет милиона.

След като проверяващите бяха прегледали втория комплект счетоводни книги, тоест, истинските, те бяха открили, че Чартърни полети „Хъдсън“ е била твърде доходоносна компания. Разбира се, загубата на самолета при транспорта на стоката за щатската здравна организация се беше отразила на бюджета, но въпреки това в наличност бяха открити достатъчно много пари в брой, за да се задържат на повърхността, както беше се изразила Пърси.

— Танцьорът къде е?

— В Специалния затвор.

Специалният затвор представляваше малко известна помощна сграда към Съдебната палата. Райм лично никога не беше го виждал — всъщност, само няколко ченгета бяха — но за тридесет и пет години никой не беше успял да избяга оттам.

— Добре сте му подкастрили ноктите — беше казала Пърси Клей, когато Райм й беше съобщил това. Което означавало, обясни тя, изпиляването на ноктите на ловен сокол.

Райм — като се има предвид специалният му интерес към случая — беше настоявал да го държат в течение относно престоя на Танцьора в Специалния затвор. От пазачите му беше чул, че той разпитвал за прозорците в сградата, както и за подовете и в кой град бил разположен този Специален затвор.

— Не надушвам ли бензиностанция наоколо? — загадъчно беше попитал той.

Щом беше чул това, Райм се обади на Лон Селито и го помоли да се свърже с директора на затвора, за да удвоят охраната.

Амелия Сакс отпи поредна подсилваща глътка от искрящото вино. Каквото и да се беше задало, мислеше си тя, то скоро щеше да се случи.

Тя си пое дълбоко въздух и изговори на един дъх:

— Райм, трябва да не се колебаеш повече. — Още една глътка. — Не бях сигурна, че ще мога да го кажа.

— Моля?

— Тя е точно за тебе. Ще видиш, че ще ти бъде хубаво. Двамата винаги можеха да се погледнат право в очите, без да се смущават. Но тъй като й предстояха бурни води, Сакс беше впила поглед в пода.

Какво й ставаше?

Когато тя вдигна поглед и видя, че думите й не бяха разбрани, тя се опита да обясни:

— Зная какво чувстваш към нея. И, макар че не си признава, зная и какво чувства тя спрямо тебе.

— Кой?

— Знаеш за кого говоря. Пърси Клей. Мислиш си, че тя е вдовица и, че точно сега едва ли ще тръгне да се занимава с друг. Но… чу какво каза Рон Толбът, нали? Карни си е имал любовница. И то жена от тяхната Компания. Пърси също е знаела. Останали са заедно, понеже са приятели. И заради Компанията.

— Аз никога…

— Не се колебай повече, Райм. Хайде. Ще видиш, че наистина е така. Мислиш си, че никога няма да стане. На нея обаче не й пука за състоянието ти. По дяволите, нали я чу какво каза онзи ден. Права беше — вие наистина си приличате.

Има моменти, когато човек не може да направи нищо повече освен да вдигне ръце от безсилие и просто да ги остави сами да паднат в скута му. Райм се намести по-удобно върху меката си пухена възглавница.

— Сакс, откъде, по дяволите, ти дойде тази глупост в главата?

— О, моля те. Да не съм сляпа. Виждам те как се държиш, откакто тя се появи. Как я гледаш. С каква страст се втурваше да я спасяваш. Зная какво става, не съм малка.

— Какво става?

— Тя прилича на Клер Трилинг, жената, която те е напуснала преди няколко години. Ти нея искаш.

О,… Той кимна. Значи това било. Усмихна се. Каза:

— Така е, Сакс. През изминалите няколко дена много мислих за Клер. Излъгах те, когато ти казах, че не мисля за нея.

— Винаги, когато я споменаваше, просто си личеше, че още си влюбен в нея. Зная, че след нещастния случай, тя не те е виждала. Реших, че тя все още е отворена книга за тебе. Нещо като моите истории с Ник, след като ме напусна. Ти срещна Пърси и тя ти напомни за Клер. Ти разбра, че можеш отново да бъдеш с някого. С нея, искам да кажа. Не… не с мен. Ами давай тогава, това е животът.

— Сакс — започна той, — не от Пърси трябва да ме ревнуваш. Не тя те измести от леглото ми онази нощ.

— Ами?

— Танцьорът.

Тя си наля чашата догоре. Завъртя я и се загледа в бледата течност.

— Не разбирам.

— Онази нощ? — Той въздъхна. — Трябваше да тегля черта помежду ни, Сакс. Колкото и да не искам да си го призная, аз съм твърде близо до теб. Ако ще продължаваме да работим заедно, тази стена трябва да стане още по-висока. Как не разбираш? Не мога да бъда толкова близо до теб и в същото време да те изпращам на места, където може да ти се случи нещо лошо. Не мога да си позволя да се случи отново.

— Отново? — Тя се намръщи, после изведнъж лицето й се промени, беше разбрала.

Ех, ех, това си е моята Амелия, помисли си той. Перфектна криминалистка. Супер стрелец. А умът й така сече, хитра е за две лисици.

— О, не, Линкълн, Клер е била…

Той закима.

— Тя беше техникът, когото изпратих да огледа местопрестъплението на Уолстрийт, след удара на Танцьора. Тя беше тази, която се бе протегнала към кошчето и вдигнала онази хартия, дето взриви бомбата.

Значи ето защо той беше така обсебен от идеята да хване този човек. Ето защо толкова настояваше да говори с убиеца. Просто е искал да хване онзи, който бе убил любовта му. Искал е да знае всичко за него.

Но това беше отмъщение, чисто и просто отмъщение. Когато Лон Селито — който е знаел за Клер — се чудеше дали не е по-добре Пърси и Брит да напуснат града, тогава той беше попитал Райм дали не позволява на чувствата си да се намесват в случая.

Ами да, така си беше. Но Линкълн Райм въпреки всеобхватния застой в личния си живот беше точно толкова хищник, колкото и соколите, които кацаха на перваза на прозореца му. Всеки криминалист е такъв. Щом надуши плячката си. нямаше какво да го спре.

— Така че това е, Сакс. Няма нищо общо с Пърси Клей. А щом исках да прекараш нощта — да прекарваш всяка нощ -не можех да рискувам да те обичам повече, отколкото вече те обичах.

Беше толкова удивително — дори смущаващо — за Линкълн Райм да води този разговор. След нещастния случай той си беше решил, че дъбовата греда, която му беше прекършила гръбнака, в действителност беше нанесла най-ужасната си вреда върху сърцето му, като беше убила всяко чувство в него. Способностите му да обича и да се оставя да бъде обичан според него бяха също така прекъснати, както и тънката нишка гръбначен мозък. Всичко това беше до онази нощ, когато се беше сближил със Сакс. Тогава той беше разбрал колко много се беше лъгал.

— Разбираш ме, нали, Амелия? — прошепна той.

— Нека си говорим само по фамилии — каза тя и усмихната се приближи до леглото му.

Наведе се и го целуна по устата. Той се отдръпна и притисна глава към възглавницата си, после отвърна на целувката й.

— Не, не — дърпаше се тя. Но той още веднъж я целуна страстно.

Чантата й падна на пода. Якето й и часовникът се смотаха върху нощното шкафче, последвани от последния от модните й атрибути — нейния Глок 9.

Целунаха се отново.

Сега той се дръпна.

— Сакс… Много е рисковано.

— На тоя свят няма нищо сигурно — отвърна му тя и погледите им се срещнаха. После тя стана и се отправи към ключа на лампата.

— Чакай — спря я той.

Тя се обърна. Дългата й червена коса беше паднала върху лицето й, закривайки едното й око.

Райм се доближи до един микрофон, увиснал над леглото му, и каза:

— Изгаси светлините. Стаята потъна в тъмнина.