Танцът на Невестулката

1.

Онзи ден нещата вървяха много добре. Карах един яркооранжев училищен рейс в горещата утрин към края на юли и си подсвирквах песен на Ал Грийн. Обикалях да взема шестнайсет момчета от домовете им и от две сиропиталища. Автобусни услуги от врата до врата. Най-добрите.

Само седмица по-рано се бях върнал от Бостън, където се занимавах с разследването на убийствата, извършени от господин Смит. Той и един ненормален убиец на име Гари Сонежи бяха замесени в този случай. Нуждаех се от почивка и си бях взел свободна сутрин, за да направя нещо, което очаквах отдавна.

Партньорът ми, Джон Сампсън, и едно дванайсет годишно момче на име Ерол Мино седяха зад мен в автобуса. Джон носеше слънчеви очила, черни дънки и черна фланелка, на която пишеше „Съюз на загрижените хора. Изпратете дарение още днес“. Джон е висок два метра и тежи към сто и десет кила. Приятели сме от десетгодишни, откакто се преместих да живея във Вашингтон.

Тримата с него и Ерол си говорехме за боксьора Шугър Рей Робинсън, като почти крещяхме, за да надвикаме шумния, давещ се от време на време двигател на автобуса. Сампсън бе преметнал огромната си ръка през рамото на Ерол. Подходящият физически контакт се насърчава при общуването с тези момчета.

Най-после взехме и последното дете от списъка, осемгодишен хлапак, който живееше в „Бенинг Теръс“, доста опасен район на града. На излизане от квартала грозните надписи по стените казваха на посетителите всичко необходимо. Тръгвате си от военната зона и сте оцелели, за да разкажете за нея.

Водехме момчетата в затвора „Лортън“ във Вирджиния. Този следобед те щяха да посетят бащите си. Всички бяха малки, между осем и тринайсет годишни. Съюзът осигурява транспорт на четирийсет-петдесет деца всяка седмица, за да отидат на посещение при родителите си в различни затвори. Целта е много амбициозна: да се намали престъпността във Вашингтон с една трета.

Бях ходил в този затвор по-често, отколкото бих искал да си спомням. Познавах директорката на „Лортън“ много добре. Преди няколко години бях прекарал цяла вечност там, докато разпитвах Гари Сонежи.

Директорката, Мариън Кембъл, беше осигурила една голяма стая на Първо ниво, където момчетата да се срещат с татковците си. Бе вълнуваща гледка, още по-трогателна, отколкото очаквах. Съюзът на загрижените хора провежда обучение с бащите, които искат да участват в тази програма. Има четири стъпки: да показваш любовта си; да приемаш грешката и отговорността си; да постигнеш хармония с детето си; да намериш ново начало.

По ирония всички момчета се опитваха да изглеждат и да се държат по-твърдо, отколкото се чувстваха. Чух едно да казва: „По-рано те нямаше в живота ми. Защо да те слушам сега?“ Но бащите се опитваха да проявяват нежност.

Двамата със Сампсън не бяхме водили деца в „Лортън“ досега. Беше ни за пръв път, но бях сигурен, че ще го направя отново. Виждаш толкова много искрени емоции и надежда в тази стая, толкова възможности за нещо добро и правилно. Дори и част от тях никога да не се реализират, все пак се полагаха усилия и не можеше да не се получи нещо положително от цялата тази работа.

Това, което ме порази най-силно, бе връзката, която продължаваше да съществува между някои от мъжете и техните момчета. Замислих се за собствения си син, Деймън, и какви късметлии бяхме ние двамата. Повечето затворници в „Лортън“ осъзнаваха къде са сбъркали, но просто не знаеха как да спрат.

Повече от час и половина само обикалях из стаята и слушах. От време на време се налагаше да помагам като психолог и правех всичко по силите си, въпреки че трябваше да импровизирам.

Чух един мъж да казва: „Моля те, кажи на майка си, че я обичам и ужасно ми липсва.“ После и затворникът, и синът му избухнаха в сълзи и се прегърнаха силно.

Сампсън се доближи до мен след около час и нещо. Беше усмихнат, а неговата усмивка е направо зашеметяваща.

— Ей, това е страхотно. Невероятно е.

— Да, така е. Пак ще карам оранжевия автобус.

— Мислиш ли, че това им помага? Тези срещи между бащи и синове? — попита ме той.

Огледах стаята.

— Мисля, че днес, точно сега, това е успех за тези мъже и техните синове. И то стига.

Сампсън кимна.

— Старият подход „стъпка по стъпка“. И на мен ми действа добре. Направо ще литна, Алекс.

И на мен ми идеше да литна. Страшно се размеквам от такива неща.

Докато карах синовете към домовете им по-късно следобед, виждах по лицата им, че срещата с бащите им е била положително преживяване. На връщане момчетата не бяха така шумни и несдържани. Опитваха се да се държат мъжки. Но просто си бяха деца. Почти всички благодаряха на Сампсън и мен, когато слизаха от автобуса.

Не беше необходимо. Определено ми харесваше повече от това да преследвам убийци маниаци.

Последно оставихме осемгодишното момче от „Бенинг Теръс“. То прегърна и Джон, и мен, после се разплака.

— Толкова ми липсва татко — промълви, преди да изтича към дома си.

2.

Онази нощ двамата със Сампсън бяхме дежурни в „Саутийст“. И двамата сме старши детективи в отдел „Убийства“, а аз, освен това съм свръзка между ФБР и вашингтонската полиция. Към дванайсет и половина през нощта получихме повикване да отидем в един район на Вашингтон, наречен „Шоу“. Там било извършено жестоко убийство.

На мястото, където бе открита жертвата, имаше една-единствена патрулна кола плюс откачалките от квартала, които бяха успели да се стекат доста бързо.

Приличаше на някакво странно улично парти насред ада. Наблизо горяха огньове, искрите им хвърчаха от двата варела, в които бяха запалени. Голяма глупост при непоносимата жега онази нощ.

Според съобщението по радиостанцията жертвата бе млада жена, вероятно между четиринайсет и осемнайсетгодишна.

Не бе трудно да я открием. Голото й обезобразено тяло бе захвърлено между няколко диви рози в малък парк на по-малко от десет метра от павираната алея.

Когато двамата със Сампсън доближихме трупа, едно момче ни подвикна от другата страна на полицейската лента, ограждаща местопрестъплението:

— К’во толкоз, ня’ква курва от улицата!

Спрях и го погледнах. Напомни ми на момчетата, които бяхме водили в затвора „Лортън“.

— Евтина кучка. Не си струва да си губите времето заради нея, де-фективи — продължи той с наглите си викове.

Отидох при малкия умник.

— Откъде знаеш? Виждал ли си я?

Момчето отстъпи леко назад. После се ухили и на един от предните му зъби грейна златна звезда.

— Няма ни’кви дрехи и лежи по гръб. Някой добре й го е ръгнал. Ясно, че е курва.

Сампсън огледа момчето, което бе на не повече от четиринайсет.

— Познаваш ли я?

— По дяволите, не! — Хлапакът се престори на засегнат. — Не познавам ни’кви курви, човече.

Момчето най-после си тръгна, погледна назад към нас още един-два пъти, като клатеше глава.

Ние със Сампсън отидохме при двамата униформени полицаи, които стояха до тялото. Очевидно чакаха подкрепление. В случая нас.

— Извикахте ли линейка? — попитах ги.

— Преди трийсет и пет минути — отвърна по-възрастният.

Сигурно и той беше под трийсет. Беше с набол мустак и се опитваше да си придаде вид, сякаш има опит с такива случаи.

— Ясно. — Кимнах с глава. — Намерихте ли някакви документи за самоличност наоколо?

— Никакви. Търсихме из храстите — отвърна по-младият. — А и тялото е една гледка… — Потеше се обилно и очевидно му се гадеше.

Сложих си латексови ръкавици и се наведох над трупа.

Изглеждаше между петнайсет и осемнайсетгодишна. Гърлото й бе прерязано от едното до другото ухо. Лицето й бе цялото накълцано. Също и ходилата й, което изглеждаше необичайно. Бе ръгана с нож повече от десет пъти — в гърдите и корема. Разтворих леко краката й.

Видях нещо, от което ми се повдигна. Металната дръжка едва се виждаше между краката й. Бях почти сигурен, че е нож и е забит дълбоко във влагалището й.

Сампсън се наведе и ме погледна.

— Какво мислиш, Алекс? Още една?

Поклатих глава, после свих рамене.

— Може би, но тази е наркоманка, Джон. Виж й ръцете и краката. Сигурно има следи от игли зад колената и в сгъвките на лакътя. Нашето момче обикновено не се занимава с наркоманки. Обаче убийството е много брутално. Типично в негов стил. Видя ли металната дръжка?

Сампсън кимна. Рядко нещо му убягваше.

— Дрехите — каза той. — Къде, по дяволите, са отишли? Трябва да намерим дрехите.

— Сигурно някой от квартала ги е свалил — каза младият униформен полицай. — Имало е доста суетене около трупа. Различават се стъпки от различни хора. Така става тук. Никой не го е грижа.

— Ние сме тук — казах му. — Нас ни е грижа. Грижа ни е за всички убити жени.

3.

Джефри Шейфър се чувстваше толкова щастлив, че едва го прикриваше от семейството си. Трудно се сдържа да не се разсмее на глас, докато целуваше жена си, Люси, по бузата. Долови уханието на парфюма й — „Шанел №5“, после усети крехката сухота на устните й, когато я целуна повторно.

Стояха като статуи в елегантното преддверие на голямата къща в „Калорама“. Децата бяха извикани да си вземат довиждане с него.

Жена му, Люси Рийс — Къзинс по баща, бе с пепеляворуса коса и искрящи зелени очи, по-ярки от скъпоценните камъни в бижутата на Булгари и Спарк, които носеше винаги. Слаба, все още доста привлекателна за трийсет и седемте си години, тя бе учила две години в колежа „Нюнхъм“ в Кеймбридж, преди да се оженят. Четеше безполезни стихове и прекалено литературни романи и прекарваше повечето от свободното си време в също толкова безсмислени обеди, пазаруване с приятелки англичанки, посещения на мачове по поло или разходки с яхта. От време на време и Шейфър се качваше на яхтата. Той бе много добър моряк навремето.

Преди да се оженят, смяташе, че Люси си заслужава усилията да бъде спечелена — тя бе добър трофей, сигурно много мъже я възприемаха и сега по този начин. Е, можеха да получат слабия й кокалест задник и скучния, лишен от всякаква страст секс.

Шейфър вдигна на ръце четиригодишните близначки Триша и Ерика. И двете бяха точни копия на майка си. Би продал сестрите на цената на пощенска марка. Прегърна ги и се засмя като добър татко, на какъвто винаги се правеше.

После се ръкува сериозно с дванайсет годишния си син Робърт. В момента в семейството се водеше спор дали да изпратят Робърт в частно училище с пансион в Англия, например в Уинчестър, където бе учил дядо му. Шейфър стегнато козирува пред сина си. Някога полковник Джефри Шейфър бе войник. Само Робърт още помнеше тази част от биографията на баща си.

— Отивам само до Лондон за няколко дни, и то по работа, не на почивка. Няма да прекарвам вечерите си по баровете — обясни той на семейството си. Усмихна им се весело, точно както би трябвало.

— Опитай се и да се позабавляваш малко, докато си там, татко. Повесели се. Бог знае, че го заслужаваш — каза Робърт, говорейки с по-плътен глас, маниер, който бе придобил напоследък.

— Чао, татко! Чао, татко — извикаха в хор близначките с пискливите си гласчета и на Шейфър му се прииска да ги запрати и двете в стената.

— Чао, Ерика — сан. Чао, Триша — сан.

— Да не забравиш „Гнездото на Орк“! — каза Робърт, внезапно разтревожен. — „Дракон“ и „Дуелиране“.

„Гнездото на Орк“ бе магазин, в който се продаваха книги игри, видеоигри и най-различно оборудване и принадлежности за тях. Намираше се в „Ърлхъм“, съвсем близо до „Кеймбридж Съркъс“ в Лондон. „Дракон“ и „Дуелиране“ бяха двете най-модерни британски списания за ролеви игри.

За нещастие на Робърт, Шейфър всъщност не отиваше в Лондон. Имаше много по-добър план за уикенда. Щеше да играе своята въображаема игра точно тук, във Вашингтон.

4.

Подкара бързо на изток, а не към вашингтонското летище „Дълес“. Чувстваше се, сякаш някаква колосална тежест е паднала от раменете му. Боже, как мразеше това идеално английско семейство и още повече клаустрофобичния им живот тук, в Америка.

Собствената му фамилия в Англия също бе „идеална“. Имаше двама по-големи братя, и двамата отлични студенти, младежи за пример. Баща му бе военен аташе и семейството бе обикаляло по целия свят, докато Шейфър навърши дванайсет. После се върнаха в Англия и се установиха в Гилдфорд, на около половин час от Лондон.

Озовал се там, Шейфър се зае да разширява опита си в момчешките пакости, с които се занимаваше от осемгодишен. В центъра на Гилдфорд имаше няколко исторически забележителности и той ентусиазирано се зае да ги обезобрази до една. Започна с болницата „Абът“, където умираше баба му. Написа неприлични изрази по стените. После се прехвърли на гилдфордската крепост, кметството, частната гимназия и градската катедрала. Пишеше още и още мръсни думи и рисуваше огромни пениси в ярки цветове. Нямаше представа защо му харесва толкова да съсипва красиви неща, но го правеше. Страхотно му харесваше — особено това, че не го хващаха.

В крайна сметка го изпратиха в училището „Ръгли“, където лудориите продължиха. После постъпи в колежа „Сейнт Джон“, където се концентрира върху философията, японския език и това да изчука възможно най-много хубави жени. Всичките му приятели останаха като гръмнати, когато постъпи в армията на двайсет и една години. Езиковите му познания бяха отлични и бе изпратен в Азия, където пакостите се издигнаха на ново ниво и където започна да играе играта на игрите.

Спря пред един денонощен супермаркет във „Вашингтон Хайтс“, за да си купи кафе — три кафета всъщност. Без сметана, с по четири захарчета във всяко. Почти изпи първото още по пътя към касата.

Касиерът индиец го изгледа подозрително и Шейфър се изсмя срещу брадатото лице на чекиджията.

— Наистина ли мислиш, че ще открадна някакво шибано кафе за седемдесет и пет цента? Жалък нещастник. Тъп арабин.

Хвърли парите и излезе, преди да е убил касиера с голи ръце, което никак нямаше да го затрудни.

От супера подкара към североизточната част на Вашингтон, към един квартал, населен с хора от средната класа, наречен „Екингтън“. Когато се озова на запад от университета „Голодет“, започна да разпознава улиците. Преобладаваха апартаменти на два етажа с винилови фасади или на червени тухлички, или в отвратително яркосиньо, от което винаги го побиваха тръпки.

Спря пред един от апартаментите на „Ъпланд Теръс“, близо до Втора улица. Този имаше и гараж отстрани. Предишният наемател бе украсил фасадата на тухлички с две бели бетонни котки.

— Здрасти, мацки — каза Шейфър. Почувства облекчение, че е тук. Емоциите му започваха да бушуват, изпадаше в превъзбудено, маниакално състояние. Харесваше му това чувство, не можеше да му се насити. Беше време да поиграе на играта.

5.

В двойния гараж имаше ръждясало лилаво-синьо такси. Шейфър го използваше вече от четири месеца. То му осигуряваше анонимност, правеше го почти невидим, в която и част на града да отидеше. Наричаше го „колата на кошмарите“.

Паркира ягуара до таксито, после изтича горе. Щом влезе в апартамента, включи климатика. Изпи още едно силно подсладено кафе.

После си взе хапчетата, като добро момче. Торазин и либриум, бенадрил, ксанакс, викодин. Пиеше лекарства в най-различни комбинации от години. Бе като процес на проби и грешки, но добре бе научил урока си.

По-добре ли си вече, Джефри? Много по-добре, благодаря.

Опита се да прочете днешния „Уошингтън Поуст“, после някакъв стар брой на списанието „Прайвит Ай“, накрая един каталог на „Де Макс“, магазин за гумени и кожени аксесоари в Амстердам, най-големия в света. Направи двеста лицеви опори, после няколкостотин коремни преси, докато нетърпеливо чакаше мракът да се спусне над Вашингтон.

В десет без петнайсет Шейфър започна да се приготвя за голямата си нощ в града. Отиде в малката празна баня, която миришеше на евтин препарат за почистване. Изправи се пред огледалото.

Хареса това, което видя. Много. Гъста чуплива руса коса, която никога нямаше да изгуби. Харизматична искряща усмивка. Изумително сини очи с особеното излъчване на филмова звезда. Отлична физическа форма за четирийсет и четири годишен мъж.

Зае се с работа, първо кафявите контактни лещи. Беше го правил толкова много пътя, че би могъл да се справи и със завързани очи. Това бе част от професионалните му умения. Намаза с черна боя лицето, врата, ръцете и китките си; пъхна дебела подплънка в яката си, за да изглежда вратът му по-широк; нахлупи тъмната шапка с козирка, с която скри и последния кичур от косата си.

Огледа се внимателно — и видя доста убедителен на вид чернокож мъж; особено ако светлината не е твърде силна. Не беше зле, никак не беше зле. Добра дегизировка за една нощ в града… особено ако градът е Вашингтон.

Е, нека играта започне. Четиримата конници.

В десет и двайсет и пет слезе в гаража. Внимателно заобиколи ягуара и отиде до лилаво-синьото такси. Вече бе започнал да се потапя в прекрасната си фантазия.

Шейфър бръкна в джоба на панталона си и извади три странни на вид зара. Всички имаха по двайсет страни, като тези, които се използват в повечето компютърни игри, особено в ролевите игри. Вместо точки имаха цифри.

Хвана заровете в лявата си ръка и ги претърколи няколко пъти.

Четиримата конници имаше строги правила: всичко зависеше от това какво ще покажат заровете. Идеята бе да се измисли невероятно скандална фантазия, истински шокираща. Състезаваха се четирима играчи от целия свят. Никога преди не бе имало такава игра — нито дори бледо подобие.

Шейфър вече бе готов за приключението, но всяко събитие си има различни варианти. Много зависеше от заровете.

Точно това бе основното — всичко можеше да се случи.

Качи се в таксито и го запали.

Боже господи, беше готов!

6.

Имаше великолепен план в главата си. Щеше да взема само тези пътници — „клиенти“, — които привличаха погледа му и възпламеняваха въображението му до крайност. Не бързаше. Разполагаше с цялата нощ, имаше целия уикенд. Беше във ваканция.

Бе набелязал маршрута си предварително. Първо пое към модерния квартал „Адамс — Морган“. Наблюдаваше оживените тротоари и накъсания ритъм на движението по тях. Тук сякаш всеки втори ресторант се наричаше кафене. Караше бавно и оглеждаше лъскавите надписи, подмина кафене „Пикасо“, кафене „Лотрек“, кафене „Ла Фуршет“, кафене „Бюком“, кафене „Далбол“, кафене „Монтего“, кафене „Шеба“.

Към единайсет и половина, вече по Кълъмбия Роуд, намали скоростта на таксито. Сърцето му се разтуптя трескаво. В главата му се оформяше нещо хубаво.

Една красива двойка излизаше от популярния ресторант „Мамбо Рум“. Мъж и жена, латиноамериканци, на вид малко под трийсетте. Фантастично чувствени.

Хвърли заровете на предната седалка: шест, пет, четири — общо петнайсет. Много.

Опасност! В това имаше смисъл. Опасно и несигурно е да се захванеш с двойка.

Шейфър ги изчака да прекосят тротоара и да се отдалечат от навеса на ресторанта. Вървяха право към него. Колко удобно. Докосна дръжката на магнума, който държеше под предната си седалка. Беше готов на всичко.

Когато понечиха да се качат в таксито, той промени решението си. Имаше такова право.

Шейфър видя, че никой от двамата не е толкова привлекателен, колкото му се бе сторило. Бузите и челото на мъжа бяха на петна; черната му коса бе прекалено зализана и мазна. Жената бе с няколко килограма повече, отколкото Шейфър харесваше, по-пухкава, отколкото изглеждаше от разстояние, под светлината на уличните лампи.

— Не съм на смяна — каза той и бързо подкара.

И двамата му размахаха среден пръст.

Шейфър се засмя на пас.

— Тази вечер имате късмет! Глупаци! Това е най-щастливата нощ в живота ви, а вие дори не го знаете.

Несравнимата тръпка на фантазията вече напълно го бе завладяла. Беше имал пълна власт над двойката. Можеше да контролира живота и смъртта.

— Смъртта е горд — прошепна той.

Спря да си купи още кафе от „Старбъкс“ на Айлънд Авеню. Страхотно. Взе си три и изсипа по шест пакетчета захар във всяко.

Един час по-късно беше в „Саутийст“. Не беше спирал за други пътници. Улиците бяха претъпкани с пешеходци. Нямаше достатъчно таксита, дори и радио таксита, в тази част на Вашингтон.

Съжаляваше, че не бе оставил двойката латиноамериканци. Бе започнал да си представя разни фантазии с тях, спомняше си как изглеждаха на светлината на уличните лампи. Спомени за минали неща, нали така. Сети се за феноменалното начално изречение на Пруст: „Дълго време си лягах рано всяка вечер.“ Така бе и с Шейфър — преди да открие играта на игрите.

И тогава я видя — съвършена кафява богиня точно пред него, сякаш някой току-що му бе поднесъл прекрасен подарък. Вървеше сама, на около една пресечка от И стрийт, движеше се бързо и решително. Той веднага усети как пламва.

Хареса начина, по който се движеше тя, линията на дългите й крака, премереността на усилието.

Когато се доближи към нея, тя се огледа. Дали не търсеше такси? Възможно ли бе? Дали й трябваше?

Беше облечена в бледокремав костюм, лилава копринена риза, обувки с високи токове. Изглеждаше прекалено елегантна, за да отива в някой клуб. Имаше самоуверен вид.

Той бързо хвърли заровете и затаи дъх. Преброи числата. Сърцето му подскочи. Точно това бе играта на Конниците.

Тя му махаше с ръка да спре.

— Такси! — извика. — Такси! Свободен ли сте?

Той приближи колата до тротоара и тя направи три бързи, решителни крачки към него. Носеше лъскави сребристи обувки с високи токчета, които бяха просто очарователни. Отблизо бе още по-красива. Заслужаваше оценка девет и половина от десет.

Вратата на таксито се отвори и я скри от погледа му за секунда.

После Шейфър видя, че тя носи цветя, и се зачуди защо. Някакъв специален повод ли имаше тази вечер? Е, вече със сигурност имаше. Цветята бяха за собственото й погребение.

— О, толкова ви благодаря, че спряхте — каза тя задъхано, когато седна в таксито.

Той усети как жената си позволява да се отпусне, почувствала се в безопасност. Гласът й бе нежен, мил, земен, истински.

— На вашите услуги. — Шейфър се обърна и й се усмихна. — Между впрочем, аз съм Смъртта. Вие сте моята фантазия за този уикенд.

7.

В понеделник сутрин обикновено работя в кухнята за бездомни към църквата „Сейнт Алтъни“ в „Саутийст“, където помагам като доброволец от шест години. Поемам смяната от шест до девет три пъти седмично.

Онази сутрин се чувствах неспокоен и нервен. Все още се отърсвах от случая с господин Смит, който ме бе отвел на един куп места по Източното крайбрежие, както и в Европа. Може би се нуждаех от истинска почивка, ваканция накъде далеч от Вашингтон.

Гледах обичайната опашка от мъже, жени и деца, които нямаха пари за храна. Бяха средно по петима на ред и колоната се простираше до втората пресечка на Дванайсета улица. Изглеждаше така тъжно, така несправедливо да има толкова много гладни хора във Вашингтон или толкова много, които се хранят само по веднъж дневно.

Бях започнал да помагам в кухнята още преди години заради жена ми, Мария. Тя беше социален работник, когато се запознахме. Мария бе некоронованата принцеса на „Сейнт Антъни“, всички я обичаха, а тя обичаше мен. После я убиха, застреляха я от минаваща кола недалеч от кухнята за бездомни. Бяхме женени от четири години и имахме две малки деца. Убиецът така и не бе открит и това все още ме измъчва. Може би то ме кара да се стремя да разрешавам всеки случай, по който работя, независимо колко малък е шансът.

В кухнята за бездомни аз трябва да следя никой да не се изнерви прекалено и да не причини нежелани неприятности по време на храненето. Висок съм метър и осемдесет и шест, тежа около деветдесет килограма и мога да въдворявам мир, ако и когато се наложи. Обикновено отстранявам проблема с няколко спокойно изречени думи и незаплашителни жестове. Повечето от тези хора идват тук, за да се нахранят, не да се бият или да създават проблеми.

Освен това сипвам фъстъчено масло и конфитюр на всеки, който иска допълнително от тях. Джими Мур, ирландецът, който ръководи социалната трапезария с много любов и достатъчно дисциплина, е твърдо убеден в ползата от фъстъченото масло и конфитюра. Някои от редовните посетители ме наричат Фъстъчения човек. Правят го от години.

— Не изглеждаш много добре днес — каза една ниска, набита жена, която идва в кухнята от година-две.

Знам, че се казва Лора, че е родена в Детройт и че има двама пораснали синове. Работела като икономка на Ем стрийт в Джорджтаун, но семейството решило, че е твърде стара за работата, и я уволнило със заплата за две-три седмици и няколко благодарности.

— Заслужаваш нещо по-добро. Заслужаваш мен — каза Лора и се засмя закачливо. — Какво ще кажеш?

— Лора, толкова си мила с твоите комплименти — казах аз, докато й сипвах допълнително. — Но нали си срещала Кристин. Знаеш, че вече съм зает.

Тя се изкикоти, като обгърна ръце около тялото си. Имаше приятен здрав смях, независимо от обстоятелствата.

— Всяко младо момиче има право да мечтае, нали знаеш. Радвам се, че те видях, както винаги.

— Аз също, Лора. Винаги се радвам да те видя. Добър апетит.

— О, това е сигурно.

Докато отправях веселите си поздрави и трупах фъстъчено масло в чиниите, си позволих да помисля за Кристин. Лора сигурно беше права; може би не изглеждах особено добре днес. Навярно не изглеждах страхотно от известно време.

Спомних си една нощ преди около две седмици. Тъкмо бях приключил работата си по един случай на серийни убийства в Бостън. Двамата с Кристин стояхме на верандата пред къщата й в Мичънвил. Опитвах се да живея живота си по различен начин, но човек трудно се променя. Има една поговорка, която много обичам: „Сърцето води главата“.

Усещах уханието на цветята в нощния въздух, рози и гергини, разцъфтели пищно в градините. Долавях и уханието на „Гардения Пашън“, прекрасния парфюм, който Кристин си бе сложила онази вечер.

Двамата се познавахме от година и половина. Бяхме се срещнали във връзка с разследването на едно убийство, което бе завършило със смъртта на съпруга й. По-късно започнахме да излизаме. Мислех си, че всичко бе водило към този момент на верандата. Поне в собствените ми представи.

В моите очи Кристин винаги изглеждаше прекрасно и караше сърцето ми да литне. Беше висока почти метър и седемдесет и пет и това ми харесваше. Имаше усмивка, която би могла да запали половината страна. Онази вечер носеше светли избелели дънки и бяла тениска, вързана на възел на кръста. Краката й бяха боси, а ноктите й — лакирани с червен лак. Красивите й кафяви очи искряха. Протегнах ръце и я прегърнах и изведнъж целият свят ми се стори хубав. Забравих за ужасния случай, който бях приключил току-що, забравих за особено жестокия убиец, известен като господин Смит.

Обгърнах сладкото и нежно лице в дланите си. Искам да си мисля, че вече нищо не може да ме изплаши, и наистина по-голяма част от нещата не ме плашат, но предполагам, че колкото повече хубави неща имаш в живота си, толкова по-лесно е да изпитваш страх. Кристин ми бе толкова скъпа — така че може би се страхувах.

Сърцето води главата.

Не така действат повечето мъже, но аз се учех.

— Обичам те повече от всичко, което съм обичал в живота си, Кристин. С теб виждам и чувствам нещата по нов начин. Обожавам усмивката ти, това как общуваш с хората — особено с децата, — добротата ти. Обичам да те прегръщам така. Обичам те повече, отколкото бих могъл да изрека дори и да стоя тук и да не млъкна цяла нощ. Толкова много те обичам. Ще се омъжиш ли за мен, Кристин?

Тя не отговори веднага. Усетих как леко се отдръпна и сърцето ми спря. Вгледах се в очите й и видях болка и несигурност. Това почти разби сърцето ми.

— О, Алекс, Алекс — прошепна тя, сякаш щеше да се разплаче всеки момент. — Не мога да ти отговоря. Току-що се върна от Бостън. Разследваше някакви чудовищни убийства. Онзи ужасен мъж влезе в дома ти. Заплаши семейството ти. Не можеш да отречеш всичко това.

Не можех. Бе ужасяващо преживяване, а аз едва не бях умрял.

— Не отричам това, което казваш. Но те обичам. И това не мога да отрека. Ще напусна полицията, ако се налага.

— Не. — Погледът й омекна. Тя поклати бавно глава. — Това ще бъде грешка. И за двамата.

Стояхме прегърнати на верандата и аз осъзнавах, че имаме сериозен проблем. Не знаех как да го разреша. Нямах представа. Може би изходът е да напусна полицията и да стана психотерапевт на свободна практика, да започна да водя по-нормален живот заради Кристин и децата. Но можех ли да го направя? Можех ли да напусна?

— Попитай ме пак — прошепна тя. — Попитай ме пак някой ден.

8.

Двамата с Кристин продължихме да се виждаме след онази вечер и всичко бе прекрасно, лесно, естествено, романтично. Нещата помежду ни винаги бяха такива. Но аз се питах дали съществува начин проблемът ни да се разреши. Можеше ли тя да бъде щастлива с детектив, разследващ убийства? Можех ли аз да престана да работя като такъв? Не знаех.

От мислите за Кристин ме изтръгна пронизителният вой на сирена по Дванайсета улица, някъде около пресечката с И стрийт. Примигнах, когато видях черния нисан на Сампсън да спира пред „Сейнт Антъни“.

Сампсън изключи сирената на покрива на колата, после наду клаксона продължително. Знаех, че е дошъл за мен — навярно за да ме заведе някъде, където не бих искал да отида. Клаксонът продължи да свири.

— Това е твоят приятел Джон Сампсън — извика Джими Мур. — Чуваш ли го, Алекс?

— Знам кой е — отвърнах. — Надявам се да си тръгне.

— Не изглежда вероятно.

Най-после излязох навън, пресякох опашката от хора, съпроводен от няколко закачки. Хора, които познавах отдавна, ме задяваха, че се опитвам да се измъкна с половин ден труд, или ми предлагаха, ако не харесвам работата си, те да я поемат.

— Какво става? — извиках на Сампсън още преди да стигна до черната му спортна кола.

Страничният прозорец на колата се спусна. Наведох се навътре.

— Забрави ли? Днес съм в почивка — напомних му.

— Нина Чайлдс — каза Сампсън съвсем тихо. Така говореше само когато бе ядосан или много сериозен. Опитваше се да успокои мускулите на лицето си, да изглежда силен, да не проявява емоции, но не се справяше особено добре. — Нина е мъртва, Алекс.

Потреперих. Отворих вратата на колата и се качих. Дори не се върнах до кухнята да каже на Джими Мур, че си тръгвам. Сампсън бързо потегли. Сирената отново засвири, но сега посрещнах почти с радост тъжния й вой. Заглушаваше чувствата ми.

— Какво се знае досега? — попитах, докато препускахме по мрачните улици на „Саутийст“. После прекосихме сивкаво синята река Анакостиа.

— Тялото й е изоставено в една къща на „Осемнайсета“ и „Гарнсвил“. Джером Търман вече е на местопроизшествието. Вероятно тялото е там от уикенда. Някакъв наркоман го открил. Никакви дрехи или документи, Алекс — отвърна Сампсън.

Погледнах го.

— Тогава как са разбрали, че е Нина?

— Един от униформените полицаи я разпознал. Познавал я от болницата. Всички познаваха Нина.

Затворих очи, но веднага видях лицето на Нина Чайлдс и отново ги отворих. Тя бе главна сестра на нощната смяна в спешното отделение на болницата „Сейнт Антъни“. Веднъж бях нахлул там като торнадо, защото носех умиращо малко момче в ръцете си. Със Сампсън бяхме работили с Нина в повече случаи, отколкото можех да си спомня. Освен това Сампсън ходи с нея повече от година, но после се разделиха. Тя се омъжи за някакъв мъж от квартала. Имаха две деца, още бебета, и последния път, когато я видях, тя изглеждаше толкова щастлива.

Не можех да повярвам, че лежи мъртва в някакво мазе от другата страна на Анакостиа. Бе изоставена, като другите убити жени в „Саутийст“.

9.

Тялото на Нина Чайлдс бе открито в порутена къща в един от най-бедните, съсипани и опасни квартали. Отпред имаше само една патрулна кола и една ръждясала очукана линейка. Убийствата в „Саутийст“ не привличат много внимание. Някъде наблизо лаеше куче и това бе единственият звук по пустата улица.

На ъгъла на „Осемнайсета“ се наложи да минем край сборище, където наркомани си купуваха дрога. Повечето бяха млади мъже, но имаше и няколко деца и две жени, всичките събрани там предизвикателно. Такива сборища се срещат на всяка крачка в тази част на „Саутийст“. Единственото занимание на младежите от квартала е търговията с крек.

— Идвате за ежедневната оборка на труповете ли, полицаи? — подхвърли един от младежите.

Носеше черен панталон с тиранти, нямаше риза, нито чорапи или обувки. Имаше фигура на затворник и целият бе покрит с татуировки.

— Дошли са да съберат боклука — извика гъгниво един по-възрастен мъж с рошава прошарена брада. — Приберете и шибаното псе, дет’ не спира да лае по цяла нощ, тъй и тъй сте дошли. Свършете нещо полезно — добави той.

Ние със Сампсън не му обърнахме внимание и пресякохме улицата, после влязохме в триетажната къща със заковани прозорци. Черно-бял боксер подаде глава от прозорец на третия етаж, като постоянен обитател, и продължи да лае. Иначе сградата изглеждаше изоставена.

Входната врата бе разбивана поне стотина пъти, така че сега се отвори без никакво усилие. В къщата миришеше на огън, боклук, влага и мухъл. На тавана зееше дупка — там, където тръбите на парното бяха избити.

Толкова ненормално бе Нина да завърши живота си на това тъжно отвратително място.

Вече повече от година разследвах неофициално неразкритите случаи на убийства в „Саутийст“, повечето от жертвите бяха неидентифицирани жени. Бройката им вече надвишаваше сто, но никой друг в отдела не приемаше това число или което и да е близко до него. Няколко от убитите бяха наркоманки и проститутки.

Но не и Нина.

Внимателно слязохме по спираловидното стълбище. Не посмяхме да докоснем износения дървен парапет. Забелязах отблясъците на фенери някъде напред и сам запалих своя.

Нина бе дълбоко навътре в мазето на изоставената къща. Поне някой си бе направил труда да огради терена с полицейска лента, за да запази сцената на местопрестъплението.

Видях тялото й — и веднага отместих очи.

Не беше заради това, че бе мъртва, а заради начина, по който бе убита. Опитах се да отвлека мислите и погледа си, докато се овладея.

Джером Търман беше там с екипа от „Бърза помощ“. Имаше и един патрулен офицер, вероятно този, който я бе разпознал. Нямаше съдебен лекар. Не беше необичайно за случаите на убийства в „Саутийст“ да не присъства съдебен лекар.

На пода край тялото имаше увехнали цветя. Съсредоточих се върху тях, още не можех да погледна Нина. Не приличаше на другите случаи на убити жени, но убиецът не следваше строг модел. Това бе един от проблемите, с които се сблъсквах. Това можеше да означава, че фантазията му продължава да се развива — че той не е престанал да измисля нови елементи в ужасяващата си история.

Забелязах късчетата фолио и целофан, с които бе покрит подът. Лъскавите неща привличат плъховете и те обичайно ги отнасят в дупките си. Цялото мазе бе потънало в паяжини.

Трябваше отново да погледна Нина. Налагаше се да я огледам по-внимателно.

— Аз съм детектив Алекс Крос. Нека я огледам по-отблизо — казах най-после на медицинския екип, млади мъж и жена. — Ще ми отнеме само няколко минути, после няма да ви преча.

— Другите детективи вече освободиха тялото — каза мъжът. Той бе много слаб с дълга мръсноруса коса. Не си направи труда да ме погледне. — Нека си довършим работата и да се махаме от тази мръсотия. Всичко наоколо е силно заразно и вони ужасно.

— Просто се отдръпнете — изръмжа Сампсън. — Ставай, преди да съм ти издърпал кокалестия задник.

Мъжът изруга, но стана и се отдръпна от тялото на Нина. Аз се приближих, опитах да се концентрирам и да действам професионално, напрегнах се да си спомня специфичните подробности, които бях събрал при другите убийства на жени в „Саутийст“. Търсех някаква връзка. Запитах се възможно ли е един човек да убива толкова много жени. Ако наистина бе така, това бе една от най-бруталните серии от убийства в историята.

Поех си дълбоко дъх и коленичих до тялото на Нина. Плъховете я бяха открили, виждах следите им, но убиецът бе нанесъл много по-тежки рани.

Изглеждаше, сякаш Нина е била пребита до смърт, с юмруци и навярно с ритници. Сигурно е била ударена повече от сто пъти. Рядко бях виждал такова издевателство над някого. Защо е трябвало да се случи? Тя бе само на трийсет и една години, майка на две деца, мила, талантлива, отдадена на работата си в „Сейнт Антъни“.

Чу се внезапен шум, като изстрел от пушка, някъде в сградата. Той отекна през стените на мазето. Мъжът и жената от „Бърза помощ“ подскочиха уплашено.

Останалите се засмяхме нервно. Знаех от какво точно бе звукът.

— Капани за плъхове — обясних на двамата медици. — Свиквайте.

10.

Бях на сцената на местопрестъплението малко повече от два часа, много по-дълго, отколкото бих искал, всяка секунда там ми бе непоносима. Не можех да установя твърд модел за убийствата на неидентифицираните жени и убийството на Нина Чайлдс не ми помогна да постигна напредък. Защо я бе удрял толкова пъти и така брутално? Какво правеха там цветята? Възможно ли бе това да е дело на същия убиец?

Начинът, по който обикновено действам на сцената на местопрестъплението, е да се постарая да видя нещата от разстояние и в цялост. Трупът е отправната точка.

Със Сампсън обходихме цялата къща, мазето, после всеки етаж и дори се качихме на покрива. После обиколихме квартала. Никой не бе видял нищо необичайно, което всъщност не ни изненада.

Сега идваше най-лошата част. Двамата със Сампсън изоставихме печалната гледка и се отправихме към апартамента на Нина в „Бруклънд“, на изток от Католическия университет. Усещах, че работата пак ме засмуква, но не можех да направя нищо.

Бе непоносимо горещ ден, слънцето безжалостно приличаше над Вашингтон. Докато пътувахме, и двамата мълчахме замислени. Това, което ни предстоеше да направим, бе най-лошата страна от работата ни — да кажем на семейството за смъртта на любим човек. Не знаех как ще успея да го сторя този път.

Апартаментът на Нина бе в добре поддържана сграда от кафяви тухли на Мънроу стрийт. По прозорците имаше яркозелени сандъчета за цветя, в които цъфтяха миниатюрни жълти рози. Нищо лошо не би трябвало да се случи на човек, който живее тук. Всичко в тази сграда бе ярко и изпълнено с надежда, точно каквато бе самата Нина.

Чувствах се все по-разстроен и разтревожен заради бруталното, отвратително убийство и заради факта че отделът ни вероятно нямаше да проведе подобаващо разследване, поне не официално. Нана Мама сигурно щеше да го припише на теориите си за конспирации на белите господари и тяхното пренебрежение към хората в „Саутийст“. Често ми казваше, че чувства морално превъзходство пред белите хора, че никога, никога не би ги третирала така, както те се отнасяха с чернокожите във Вашингтон.

— Сестрата на Нина, Мари, гледа децата — каза Сампсън, докато напредвахме по „Мънроу“. — Тя е добро момиче. Имаше проблем с наркотиците едно време, но се оправи. Нина й помогна. Семейството е много сплотено. Прилича на твоето. Там ще бъде ужасно, Алекс.

Обърнах се към него. Както можеше да се очаква, той приемаше смъртта на Нина още по-тежко от мен. Но за него е крайно необичайно да проявява чувствата си.

— Мога да се оправя сам, Джон. Ти остани в колата. Аз ще отида да кажа на семейството.

Сампсън поклати глава и въздъхна шумно.

— Няма да стане така, мой човек.

Паркира нисана до тротоара и двамата слязохме от колата. Не ме спря, докато вървяхме към апартамента, и разбрах, че иска да бъда с него. Прав беше. Щеше да бъде ужасно.

Апартаментът на семейство Чайлдс заемаше първия и втория етаж. Входната врата бе алуминиева, с няколко орнамента за украса. Съпругът на Нина вече ни чакаше на вратата. Бе в работната си униформа: кални ботуши, син панталон, риза. Държеше едното бебе на ръце, красиво малко момиченце, което ме погледна, усмихна се и изгука.

— Може ли да влезем за момент? — попита Сампсън.

— Станало е нещо с Нина — изрече съпругът и рухна още там, на входа.

— Съжалявам, Уилям — казах внимателно. — Прав си. Вече я няма. Намерили са я тази сутрин.

Уилям Чайлдс заплака на глас. Изглеждаше силен мъж, но това нямаше значение. Притискаше учуденото малко момиченце към гърдите си и опитваше да овладее риданията си, но не успяваше.

— О, боже, не! О, Нина, Нина, скъпа! Как може някой да я убие? Как може някой да направи такова нещо? О, Нина, Нина, Нина!

Една симпатична млада жена се появи зад него. Сигурно бе сестрата на Нина, Мари. Пое бебето от съпруга на сестра си и малкото момиченце също се разплака силно, сякаш знаеше какво се е случило. Бях виждал толкова много семейства, толкова много добри хора, загубили свои близки по безмилостните улици на града. Знаех, че това никога няма да спре напълно, но чувствах, че положението трябва някак да се подобри. А то не се подобряваше.

Сестрата на Нина ни направи знак да влезем. Забелязах на масичката в антрето две книги, сякаш Нина току-що ги бе оставила. Апартаментът изглеждаше уютен и чист, с леки бамбукови мебели с бели възглавници. Чуваше се жуженето на климатика. На една масичка имаше порцеланова фигурка на медицинска сестра.

Все още прехвърлях в ума си подробностите от местопрестъплението, опитвах се да свържа случая с другите убийства на жени. Разбрахме, че Нина е била на благотворителна вечеря в събота вечер. Уилям бил извънредна смяна на работа. Семейството се обадило в полицията късно през нощта в събота. Двама детективи дошли в дома им, но така и никой не им съобщил нищо досега.

Подържах за малко бебето, докато сестрата на Нина затопляше шишето с млякото. Беше толкова тъжен и мъчителен момент. Това малко момиченце вече никога нямаше да види майка си, никога нямаше да научи колко добра и всеотдайна е била тя. Това ми напомни за собствените ми деца и тяхната майка, както и за Кристин, която се страхуваше, че ще умра, докато разследвам някое убийство като това.

По-голямото момиченце се доближи до мен, докато държах сестричката й. Тя бе на две-три годинки, не повече.

— Имам нова прическа — каза гордо и се завъртя леко.

— Наистина ли? Красива е. Кой ти направи тези плитки?

— Мама — отвърна момиченцето.

След около час двамата със Сампсън си тръгнахме. Пътувахме потънали в мълчание и покруса, също като на идване. След няколко пресечки Сампсън спря пред един порутен квартален бар, покрит с плакати за бира и газирана вода.

Въздъхна дълбоко, скри лице в дланите си и заплака. Никога не бях виждал Джон в такова състояние, през всичките години, в които бяхме приятели, още от деца. Поставих ръка на рамото му и той не се отдръпна. После ми каза нещо, което не бе споделял досега.

— Обичах я, Алекс, но я оставих да си отиде. Така и не й казах какво чувствам. Трябва да хванем този кучи син.

11.

Усещах, че съм в началото на ново разследване на серия от убийства. Не го желаех, но не можех да спра този ужас. Трябваше да направя нещо за убитите жени. Не можех просто да стоя безучастен и да не правя нищо.

Въпреки че бях разпределен в Седми район като старши детектив, работата ми като свръзка с ФБР ми даваше някои допълнителни правомощия и свободата от време на време да работя, без да ме контролират или да ми се месят прекалено. Мислите ми препускаха трескаво и вече бях забелязал някои връзки между убийството на Нина и поне някои от другите неразкрити престъпления. Първо, във всеки от случаите у жертвата нямаше никакви документи за самоличност. Второ, много от телата бяха изоставени в сгради, където да не бъдат открити бързо. Трето, нито един свидетел не бе забелязал никого, който да бъде евентуално заподозрян. Единственото, което обикновено научавахме, бе, че е имало много коли или хора по улицата, където бяхме открили поредната жертва. Това ми подсказваше, че убиецът знае как да се смеси с тълпата и вероятно е чернокож мъж.

Към шест същата вечер най-после се отправих към къщи. А уж това бе почивният ми ден. Трябваше да свърша някои неща у дома и се опитвах да балансирам между изискванията на работата и семейния живот възможно най-добре. Сложих си веселата физиономия и влязох в къщата.

В кухнята Деймън, Джени и Нана пееха „Сядай, че люлееш лодката“. Този звук бе истинска музика за ушите ми, а и за други важни части от моята анатомия. Децата изглеждаха щастливи. Много може да се говори за невинността на детството.

Чух Нана да казва:

— Хайде сега „Мога да кажа на света“. — И тримата запяха един от най-красивите спиричуъли, които знам.

Гласът на Деймън ми се стори особено силен. Не бях забелязал това преди.

— Чувствам се, сякаш съм влязъл в някоя от историите на Луиза Мей Олкът — казах им и се разсмях за пръв път през този дълъг ден.

— Приемам това като голям комплимент — каза Нана.

Тя беше към края на седемдесетте или в началото на осемдесетте си години, но не казваше — нито показваше — точната си възраст.

— Коя е Луиза Мей Олкът? — попита Джени и се нацупи.

Тя е здравомислещ малък скептик, но рядко стига до цинизъм. По това прилича и на баща си, и на баба си.

— Провери довечера, мъниче. Ще ти дам петдесет цента, ако ми кажеш верния отговор — казах й.

— Дадено — ухили се Джени. — Можеш да ми платиш отсега, ако искаш.

— Това и за мен ли важи? — попита Деймън.

— Разбира се. Ти провери коя е Джейн Остин — казах му. — Така, какви бяха тези божествени песни? Много ми харесаха, между другото. Просто искам да знам какъв е поводът.

— Пеем, докато приготвяме вечерята — отвърна Нана, като вирна нос, а очите й грейнаха. — Ти свириш джаз и блусове на пианото, нали. Ние пък понякога си пеем като ангели. Не е необходима специална причина. Добре е за душата, а и за храната навярно. Няма да навреди.

— Е, не спирайте да пеете заради мен — подканих ги, но те вече бяха спрели.

Лошо. Нещо ставаше, поне това се досетих. Една музикална мистерия, която трябваше да разреша в собствения си дом.

— Нали не сте се отказали от бокса след вечеря? — попитах предпазливо. Чувствах се уязвим, защото не ми се искаше да ми откажат урока по бокс, който се бе превърнал в ритуал за нас.

— Разбира се, че не — каза Деймън и се намръщи, сякаш съм откачил, като изобщо задавам такъв въпрос.

— Разбира се, че не. Пфу. Защо да го правим? — обади се и Джени и отхвърли глупавия въпрос с махване на ръка. — Как е госпожица Джонсън? — попита тя. — Днес чували ли сте се?

— Все още настоявам да разбера какъв бе поводът за пеенето — отвърнах на въпроса й с въпрос.

— Аз имам ценна информация. Ти също. Каквото повикало, такова се обадило — заяви тя. — Какво ще кажеш?

Малко по-късно реших да се обадя на Кристин. Напоследък нещата помежду ни сякаш вървяха така, както преди да се заема със случая с господин Смит. Поговорихме известно време, после я поканих да излезем в петък.

— Разбира се. С удоволствие, Алекс. Как да се облека?

Поколебах се.

— Ами, аз винаги харесвам как си облечена — но все пак си облечи нещо специално.

Тя не ме попита защо.

12.

След приготвената от Нана вечеря от печено пиле, печени сладки картофи и домашно изпечен хляб слязохме с децата в мазето за седмичния ни урок по бокс. Когато свършихме, погледнах часовника си и видях, че е малко след девет.

Минута по-късно на вратата се позвъни. Оставих страхотната книга, наречена „Цветът на водата“, която четях, и се надигнах от креслото в дневната.

— Аз ще отворя. Сигурно е за мен — извиках.

— Може да е Кристин. Не се знае — подразни ме Джени, после избяга в кухнята.

И двете ми деца обожаваха Кристин, независимо от фактът, че тя бе директор на училището им.

Знаех точно кой е на верандата. Очаквах четирима детективи от отдел „Убийства“ от Първи район — Джером Търман, Раким Пауъл, Шон Мур и Сампсън.

Трима от тях стояха на верандата. Котката Роузи и аз ги пуснахме вътре. Сампсън пристигна пет минути по-късно и всички се настанихме в задния двор. Това, което правехме вкъщи, не беше незаконно, но и не би ни създало много приятели по високите места в полицейското управление.

Седнахме на градинските столове, а аз донесох бира и диетични соленки, на които сто и двайсет килограмовият Джером се намръщи.

— Бира и диетични соленки. За бога, Алекс. Да не си се побъркал? Ей, да не би да имаш връзка с жена ми? Сигурно тя ти е дала тази тъпа идея.

— Купих ги специално за теб, дебелако. Знам, че сърцето ти има нужда от разтоварване — казах му, а останалите се разсмяха силно.

Всички се задяваме с Джером.

Петимата се събирахме неофициално от две-три седмици. Бяхме започнали да работим по случаите с неидентифицираните убити жени. Отделът не провеждаше официално разследване, не разглеждаше убийствата като дело на сериен убиец. Бях се опитал да започна такова разследване и главен детектив Питман ме беше отрязал. Той твърдеше, че не съм открил модел, свързващ по някакъв начин убийствата, и че освен това няма свободни детективи, които да насочи към „Саутийст“.

— Предполагам, всички сте чули за Нина Чайлдс? — попита Сампсън другите детективи.

Всички я познаваха, а Джером бе с нас при огледа на трупа.

— Добрите умират млади. — Раким Пауъл се намръщи и поклати глава. Той бе умен и издръжлив и не се боеше от работа. — Поне в „Саутийст“. — Погледът му бе студен и непроницаем.

Разказах им това, което знаех. Особено, че Нина е била открита без документи за самоличност. Споменах и всичко останало, което бях забелязал в къщата, където бе открито тялото й. Освен това се възползвах от случая да поговоря за големия брой неразкрити убийства в „Саутийст“. Съобщих им отчайващата статистика, която бях събрал, най-вече през свободното си време.

— Ако излязат такива факти за „Джорджтаун“ или Капитолия, хората в града ще надигнат глас. Ще се вдигне страхотен шум. „Уошингтън Поуст“ ще пише за това на първа страница всеки ден. Самият президент ще се ангажира. Веднага ще се осигурят средства. Ще го определят като национална трагедия — разпалено заговори Джером Търман и размаха ръце във въздуха.

— Е, събрали сме се тук, за да направим нещо по този проблем — казах аз малко по-спокойно. — За нас това не е въпрос на пари. Нито на време. Нека ви кажа какво мисля за този убиец — продължих. — Мисля, че знам някои неща за него.

— Как си успял да му направиш профил? — попита Шон Мур. — Как понасяш да мислиш за тези ненормални копелета толкова време?

Свих рамене.

— Това ми е работата. В това съм най-добър. Анализирах всичките случаи на убийства на жени. Отне ми седмици самостоятелна работа. Само аз и ненормалното копеле.

— Освен това изучава всичко, което плъховете оставят след себе си — обади се Сампсън. — Видях го да събира в торбичка миши лайна. Това е тайната на успеха му.

Засмях се и им разказах до къде бях стигнал.

— Мисля, че един мъж е отговорен за поне част от убийствата. Може би поне десетина. Не мисля, че е гениален убиец — като Гари Сонежи или господин Смит, но е достатъчно умен, за да не бъде заловен. Той е организиран, доста предпазлив. Не мисля, че е извършил предишни престъпления. Вероятно има съвсем прилична работа. Може би дори семейство. Моите приятели от ФБР в Куонтико са на същото мнение. Най-вероятно се движи в цикъла на някаква развиваща се фантазия. Мисля, че дълбоко се е потопил във фантазиите си. Може би е в процес на превръщане в някой друг или нещо друго. Може да си изгражда нова самоличност. В никакъв случай не е приключил с убийствата. Ще направя няколко обосновани предположения. Мрази старото си аз, въпреки че хората, които са най-близо до него, навярно не подозират нищо. Може би е готов да изостави семейството си, работата, приятелите си. В даден момент навярно е изпитвал някакви силни чувства или дълбоко е вярвал в нещо — закона, религията, дълга към родината — но вече не. Убива по различни начини, няма установена формула. Знае много за умъртвяването на хора. Използвал е различни оръжия. Може би е пътувал в чужбина. Или вероятно е прекарал известно време в Азия. Мисля, че е възможно да е чернокож. Извършил е няколко убийства в „Саутийст“ и никой не го е забелязал.

— Шибана работа — изръмжа Джером Търман. — Имаш ли поне някоя добра новина, Алекс?

— Само едно нещо и то е по-скоро предположение. Но ми се струва правилно. Мисля, че е склонен към самоубийство. Това пасва на профила, по който работя. Той живее опасно, поема много рискове. Може сам да си види сметката.

— Прилича на невестулка — каза Сампсън.

Така дадохме име на убиеца: Невестулката.

13.

Джефри Шейфър очакваше с нетърпение играта на Четиримата конници всеки четвъртък от девет до един през нощта.

Играта бе всичко за него. Имаше още трима велики играчи по света. Те бяха Ездачът на белия кон — Завоевателя; Ездачът на червения кон — Войната; Ездачът на черния кон — Глада; а самият той бе Ездачът на светлия кон — Смъртта.

Люси и децата знаеха, че им е забранено да го безпокоят, по каквато и да е причина, когато се е заключил в библиотеката на втория етаж. На едната стена бе разположена колекцията му от церемониални ками, почти всички купени в Хонконг и Банкок. На стената бе окачено и греблото, което бе използвал през годината, когато неговият колеж спечели състезанието по гребане. Шейфър почти винаги печелеше игрите, в които участваше.

От години използваше Интернет, за да се свързва с другите играчи, дълго преди останалият свят да се запали по мрежата. Завоевателя играеше от град Доркинг в Съри, недалеч от Лондон; Глада пътуваше напред-назад между Банкок, Сидни, Мелбърн и Манила, а Войната обикновено играеше от Ямайка, където имаше голямо имение на брега на морето. Играеха на Конниците от седем години.

Вместо да започне да се повтаря, играта на фантазии се разширяваше. Тя се развиваше с всяка изминала година, ставаше по-необичайна и все по-предизвикателна. Целта бе да се измисли най-великолепната и необичайна фантазия или приключение. Насилието бе почти винаги част от играта, убийството — не задължително.

Шейфър бе първият, който заяви, че неговите истории изобщо не са измислени, а че ги е изживял в реалния свят. Сега и другите правеха същото от време на време. Шейфър не бе сигурен дали те наистина изживяваха фантазиите си. Целта бе всеки да се опита да представи най-поразителната фантазия за вечерта, да спечели възхищението на другите играчи.

В девет часа Шейфър вече седеше пред лаптопа си. Другите също бяха на линия. Рядко се случваше някой от тях да пропусне играта, но ако това станеше, отсъстващият оставяше дълги съобщения и понякога рисунки или дори снимки на предполагаемите любовници или жертви. Понякога използваха и филмчета, а останалите играчи трябваше да решат дали сцените са режисирани и изиграни, или са заснети в реална обстановка.

Самият Шейфър не можеше да си представи да пропусне сеанс от играта. Смъртта бе несъмнено най-интересният герой, най-силен и оригинален от всички. Отсъстваше от важни социални събирания или събития в посолството само за да не пропусне играта в четвъртък вечер. Беше се случвало да играе болен от пневмония, а веднъж дори след като предния ден бе претърпял болезнена операция от херния.

В много отношения Четиримата конници бе уникална игра, но най-важното бе, че в нея няма господар — някой, който да я насочва и контролира. Всеки от играчите разполагаше с пълна свобода да пише и визуализира собствената си история, стига да играеше според това, което диктуваха хвърлените от него зарове и да се придържа в параметрите на собствения си герой.

На практика в Конниците имаше четирима господари на играта. Нямаше друга като нея. Тя бе толкова зловеща и шокираща, колкото успяваха да я направят въображението на участниците и умението им да представят фантазиите си.

Завоевателя, Глада и Войната вече бяха на линия.

Шейфър започна да пише:

14.

Нещо ставаше и бях сигурен, че никак няма да ми хареса. Пристигнах в полицейския участък на Седми район точно преди седем и половина на следващата сутрин. Бях извикан от шефа, а това не обещаваше нищо добро. Бях работил до два през нощта, опитвайки се да достигна до нещо по убийството на Нина Чайлдс.

Имах чувството, че денят започва зле. Бях напрегнат и по-нервен, отколкото обикновено си позволявам да бъда. Ни най-малко не харесвах тази сутрешна заповед да се явя пред началника.

Поклатих глава, намръщих се, опитах се да прогоня птичките от врата си. Най-после изскърцах със зъби и отворих махагоновата врата. Главен детектив Джордж Питман чакаше в кабинета си, който всъщност се състоеше от три свързани кабинета, включващи заседателна зала.

Шефът, както го наричат многото му „почитатели“, бе облечен с широк сив костюм, силно колосана бяла риза и сребриста вратовръзка. Прошарената му коса бе зализана назад. Приличаше на банкер и в известен смисъл наистина си е такъв. Както никога не се изморява да повтаря, той работи с ограничен бюджет и винаги преценява разходите за персонала, разходите за извънредни дежурства, разходите за разследванията. Очевидно се справя ефективно като мениджър и поради тази причина шефът на полицията пренебрегва факта, че Питман е деребей, лицемер, расист и кариерист.

На стената бяха закачени три големи таблици. Първата показваше данните за изнасилванията, убийствата и нападенията във Вашингтон за два последователни месеца. Втората представяше кражбите от домове и магазини за същия период. Третата — кражбите на коли. Според таблиците и според „Уошингтън Поуст“ престъпността във Вашингтон намаляваше, но не и в района, където живеех аз.

— Знаеш ли защо си тук, защо исках да те видя? — попита Питман направо. Никакви любезности или увъртания от шефа. — Разбира се, че знаеш, д-р Крос. Ти си психолог. Предполага се, че отгатваш как работи мисълта на човек. Все забравям това.

„Запази спокойствие, внимавай“ — казах си.

Направих това, което главен детектив Питман най-малко очакваше: усмихнах се и произнесох мило:

— Не, наистина нямам представа. Помощникът ви ми се обади и ето ме тук.

Питман също се усмихна, сякаш бях казал хубава шега. После внезапно повиши глас, лицето и вратът му почервеняха силно, ноздрите му се разшириха и косъмчетата в тях потрепериха.

Едната му ръка бе стисната на юмрук, а другата бе с разперени пръсти, които приличаха на моливите, стърчащи от кожената чаша на бюрото му.

— Няма да заблудиш никого, Крос, най-малко мен. Много добре знам, че разследваш убийствата в „Саутийст“, които не са ти възложени. Правиш това въпреки съвсем ясните ми разпореждания. Някои от тези случаи са закрити преди повече от година. Няма да позволя това — няма да приема твоето неподчинение и снизходителното ти отношение. Знам какво се опитваш да постигнеш. Да поставиш участъка в неловко положение, да поставиш мен в неловко положение, да направиш услуга на кмета, да станеш някакъв шибан герой на „Саутийст“.

Не понасях тона на Питман, а също и думите му, но много отдавна бях научил един номер и той навярно е най-важното нещо, което човек трябва да знае за отношенията в една организация. Толкова е просто, но е ключът за всяко малко царство, за всяка власт. Знанието наистина е власт, то е всичко; и да не знаеш нищо преструвай се, че знаеш.

Така че не казах на Питман нищо, не му възразих, не признах нищо. Не направих нищо. Мълчах си като Махатма Ганди.

Оставих го да си мисли, че може би наистина разследвам стари случаи от „Саутийст“ — но не го потвърдих. Освен това го оставих да си мисли, че може би наистина имам връзки сред хората на кмета Мънроу и бог знае още къде във властта. Оставих го да си мисли, че може би се целя в неговия пост или че може да имам — боже, опази — още по-големи амбиции.

— Работя по убийствата, които са ми възложени. Попитайте капитана. Правя всичко възможно да приключа възможно най-много случаи.

Питман кимна рязко — само веднъж. Лицето му още бе моравочервено, сякаш щеше да получи инфаркт.

— Добре, искам да приключиш този случай, и то бързо. Един турист е бил ограбен и убит на Ем стрийт снощи — каза той. — Уважаван германец, лекар от Мюнхен. На шибаната първа страница на „Поуст“ е. Да не споменаваме „Интернешънъл Херълд Трибюн“. И всеки вестник в Германия, разбира се. Искам да се заемеш с това убийство и да разрешиш случая бързо.

— Този лекар бял ли е бил? — попитах с невъзмутимо изражение.

— Казах ти, немец е.

— Вече работя по доста случаи в „Саутийст“ — казах на Питман. — Една медицинска сестра е била убита през уикенда.

Той не искаше и да чуе за това. Поклати глава — само веднъж.

— А сега пък имаш важен случай в „Джорджтаун“. Разреши го, Крос. Няма да работиш по нищо друго. Това е заповед… от Шефа.

15.

Веднага щом Крос излезе от кабинета на Питман, старши детектив Патси Хамптън влезе през една странична врата, която водеше към заседателната зала. Питман бе наредил на детектив Хамптън да изслуша целия му разговор с Крос, да прецени ситуацията от гледната точка на действащ полицай и да предложи съвет.

Тази задача не се нравеше на Хамптън, но такива бяха заповедите на Питман. Той бе непреклонен, подъл, дребнав и отмъстителен.

— Виждаш ли с какво трябва да се справям тук? Крос знае как да ме изкара от нерви. По-рано избухваше и протестираше, сега просто не обръща внимание какво му говоря.

— Чух всичко — каза Хамптън. — Наистина е хитър. — Щеше да се съгласява с всичко, което Питман каже, без значение какво.

Патси Хамптън бе привлекателна жена с пясъчно руса коса, подстригана късо, и имаше най-пронизителните сини очи извън Стокхолм. Беше на трийсет и една години и се издигаше много бързо в участъка. На двайсет и шест години, тя бе най-младият детектив, разследващ убийства във Вашингтон. Сега си бе набелязала много по-високи цели.

— Но вие се подценявате. Вие диктувахте правилата, не той. — Хамптън каза на Питман това, което той желаеше да чуе. — Крос просто скрива добре чувствата си.

— Сигурна ли си, че се среща с другите детективи? — попита я Питман.

— Срещали са се три пъти, доколкото ми е известно, винаги в къщата на Крос на Пета улица. Подозирам, че е имало и други срещи. Чух за това от един приятел на детектив Търман.

— Но не се срещат по време, когато някой от тях е дежурен?

— Не, доколкото ми е известно. Действат внимателно. Срещат се в свободното си време.

Питман се намръщи и поклати глава.

— Много лошо. Така е трудно да се докаже, че вършат нещо нередно.

— От това, което дочух, те са убедени, че участъкът не използва ресурсите си, за да разследва поредица от неразкрити убийства в „Саутийст“ и някои части на „Нортийст“. Повечето жертви са чернокожи или испаноговорещи жени.

Челюстта на Питман се напрегна и той отмести поглед от Хамптън.

— Числата, които Крос цитира, са пълна глупост — каза той гневно. — Шибана измислица. За него това е политика. Колко финансови средства можем да отделим за убийствата на наркоманки и проститутки в „Саутийст“? Престъпници убиват други престъпници. Знаеш какво става в черните квартали.

Хамптън отново кимна, демонстрирайки съгласието си при всеки удобен случай. Страхуваше се да не е загубила доверието му, да не е сгрешила, като му бе казала истината.

— Те мислят, че поне някои от жертвите са невинни жени от тези квартали. Онази сестра от спешното отделение, която е била убита през уикенда — тя е била приятелка на Крос и на детектив Джон Сампсън. Крос смята, че е възможно в „Саутийст“ да вилнее убиец, който убива жени.

— Сериен убиец в гетото? Я стига. Не сме виждали такова чудо. Серийните убийства са рядкост и в центъра на града. Защо сега? Защо тук? Защото детектив Крос иска да залови такъв, ето защо.

— Крос и другите биха възразили, като кажат, че въобще не сме се опитали сериозно да хванем убиеца.

Малките очички на Питман внезапно прогориха черепа й.

— И ти ли си съгласна с тези тъпотии, детектив Хамптън?

— Не, сър. Нито съм съгласна, нито несъгласна. Знам със сигурност, че полицията не разполага с достатъчно хора и средства, където и да е из града, освен може би на Капитолийския хълм. Ето това е въпрос на политика и е възмутително.

Питман се усмихна на отговора й. Той осъзнаваше, че тя малко го занася, но въпреки това я харесваше. Обичаше да стои в една стая с Патси Хамптън. Беше такава кукличка, истинско сладурче.

— Какво знаеш за Крос, Патси?

Тя усети, че Питман е изпуснал парата. Сега искаше да поговорят по-непринудено. Беше сигурна, че той я харесва, че си пада по нея, но бе прекалено задръстен, за да посмее да изрази желанията си, слава богу.

— Знам, че Крос работи в полицията от малко повече от осем години. В момента е свръзка между полицията и ФБР работи към програмата за разкриване на особено тежки престъпления. Има добра репутация като криминален психолог, доколкото съм чувала. Защитил е докторска дисертация по психология в „Джон Хопкинс“. Преди да дойде при нас, три години е имал частна практика. Вдовец, с две деца, свири джаз на пианото си вкъщи. Това достатъчно ли е? Какво още искате да знаете? Написала съм си домашното. Познавате ме — завърши Хамптън и се усмихна.

Сега и Питман се усмихваше. Имаше малки раздалечени зъби и винаги й напомняше на беглец от Източна Европа или на руски гангстер, може би.

Все пак детектив Хамптън се усмихна. Знаеше, че той обича тя да си играе с него, стига да е уверен, че го уважава.

— Някакви важни коментари на този етап? — попита той.

„Ти си нещастен тъпанар“ — каза наум Патси Хамптън, но само поклати глава.

— Притежава някакъв чар. Има връзки в политическите кръгове. Разбирам какво ви тревожи.

— Мислиш ли, че Крос е привлекателен?

— Казак ви, има излъчване. Наистина. Някои го сравняват с младия Мохамед Али. Мисля, че тази роля му допада от време на време: да танцува като пеперуда, да жили като пчела. — Тя се засмя отново, той също.

— Ще пипнем Крос — каза Питман. — Ще го изпратим с шут обратно в частната практика. Почакай и ще видиш. И ти ще ми помогнеш за това. Съгласна ли си, детектив Хамптън? Ти виждаш нещата в цялост. Точно това ми харесва у теб.

Тя отново се усмихна.

— И аз това харесвам у себе си.

16.

Британското посолство се намира в обикновена, типична държавна сграда на Масачузетс Авеню 3100. От двете й страни са домът на вицепрезидента и Обсерваторията. Резиденцията на посланика е внушителна постройка с високи бели колони, а истинските офиси на посолството се намират в тази обикновена сграда.

Джефри Шейфър седеше зад малкото си махагоново бюро, загледан към Масачузетс Авеню. Персоналът на посолството понастоящем наброяваше 415 души. „Скоро ще бъдат 414“ — помисли си той. Екипът включваше военни експерти, специалисти по външна политика, международна търговия, връзки с обществеността, чиновници и секретарки.

Въпреки че между САЩ и Великобритания имаше споразумение да не се шпионират взаимно, Джефри Шейфър всъщност бе шпионин. Той бе един от единайсетте специалисти от Службата за сигурност, по-рано известна като МИ6, които работеха в посолството във Вашингтон. Тези единайсет души на свой ред ръководеха агентите в консулствата в Атланта, Бостън, Чикаго, Хюстън, Лос Анджелис, Ню Йорк и Сан Франциско.

Днес Шейфър се чувстваше ужасно нервен, често ставаше от бюрото си, крачеше напред-назад по килима, който покриваше скърцащия паркет на пода. Проведе няколко безполезни телефонни разговора, опита се да свърши малко работа, мислеше си колко мрази и служебните си задължения, и ежедневните дреболии в живота си.

Трябваше да работи по някакво адски тъпо комюнике за абсурдната неотклонна ангажираност на правителството да защитава човешките права. Министърът на външните работи доста бомбастично бе заявил, че Великобритания ще подкрепя международното осъждане на режими, които нарушават човешките права; че ще подпомага международните органи, ангажирани с тази кауза; че ще заклеймява нарушенията на човешките права и така нататък, и така нататък до припадък.

Прегледа няколко от компютърните игри, които играеше, когато бе така напрегнат, но никоя не привлече вниманието му сега. Нищо не вършеше работа.

Започваше да рухва и познаваше това чувство.

Пропадам и има само един сигурен начин да спра: да играя на Четиримата конници.

На всичко отгоре навън валеше и небето бе потискащо сиво. Целият Вашингтон и околностите му изглеждаха мрачни и угнетяващи. По дяволите! Беше в адски лошо настроение, дори за човек, свикнал с лошите настроения.

Продължи да зяпа Масачузетс Авеню, гледаше дърветата, ограждащи парка, посветен на шибания пацифист, художника Халил Джебран. Опита се да си представи как чука различни красиви жени, работещи в посолството.

Обади се на психиатърката си Бу Касади в кабинета й вкъщи, но тя тъкмо трябваше да започне сеанс с пациент и не можеше да говори дълго. Уговориха се да се видят след работа: за едно бързо у тях, преди той да се върне у дома при Люси и хленчещите дечурлига.

Не смееше тази вечер пак да играе на Конниците. Щеше да е прекалено скоро след сестрата. Но, боже милостиви, така му се играеше. Искаше да пречука някоя по особено изобретателен начин точно тук, в посолството.

Все пак имаше да свърши едно приятно нещо днес и си пазеше удоволствието досега, три следобед. Вече бе хвърлил заровете и си поигра малко на Конниците, колкото да вземе едно решение.

Точно преди обяд се обади на Сара Мидълтън и й каза, че трябва да поговорят, може ли да се отбие в кабинета му някъде към три.

По телефона Сара бе видимо притеснена и му отговори, че може да мине и по-рано, по всяко време, когато му е удобно.

— Значи не си особено заета, нямаш ли си работа днес? — попита Шейфър.

— Добре, тогава до три — отвърна тя бързо.

Секретарката му, отвратителната Бети, му позвъни по интеркома точно в три. Най-после бе свикнал с нейната точност.

Шейфър остави интеркома да звънне няколко пъти, после рязко вдигна слушалката, сякаш бе прекъснат, докато е вършел нещо от първостепенна важност за сигурността.

— Какво има, госпожице Томас? Много съм зает с комюникето за министъра.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Шейфър, но госпожица Мидълтън е тук. Имате среща с нея в три часа, доколкото разбрах.

— Хм. Така ли? А, да, права си. Помоли Сара да почака малко, ако обичаш. Трябват ми още няколко минути. Ще ти звънна, когато съм готов да я видя.

Шейфър се усмихна и взе бюлетина с новини от посолството. Знаеше, че Бети мрази, когато той нарича госпожица Мидълтън с малкото й име.

Пофантазира си за Сара следващите няколко минути. Изпитваше желание да изчука госпожица Мидълтън още от първото интервю, което бе провел с нея, но бе прекалено предпазлив, за да го направи. Боже, как мразеше тази кучка. Сега щеше да се позабавлява.

Шейфър погледа как дъждът облива колите по Масачузетс Авеню още десет минути. Накрая грабна телефона. Не можеше да чака и минута повече.

— Готов съм да я видя. Кажи на Сара да влезе.

В едната си ръка стисна заровете с двайсет страни. Можеше да се окаже много забавно.

Терор в офиса.

17.

Очарователната Сара Мидълтън влезе в кабинета му и успя да си придаде мило изражение, почти се усмихна. Шейфър се почувства като укротител на змии, който гледа мишка.

Тя имаше естествено чуплива червена коса, сравнително хубаво лице и страхотна фигура. Днес носеше костюм с много къса пола, червена копринена блуза с остро деколте, черни копринени чорапи. На Шейфър му бе ясно, че се опитва да си намери съпруг във Вашингтон.

Пулсът му се ускори. Тя го възбуждаше винаги щом я видеше. Сега не изглеждаше нервна и неуверена както напоследък, което навярно означаваше, че е объркана и се старае да не го показва. Шейфър опита да се постави на мястото на Сара. Така ставаше още по-забавно, макар че му бе трудно да си представи, че е изплашен и несигурен, както несъмнено се чувстваше тя.

— Добре, че заваля — каза Сара, после, още преди да е довършила изречението си, се сви.

— Сара, заповядай, седни — каза той. Опитваше се да има съвсем делови вид. — Аз лично мразя дъжда. Това е една от многото причини никога да не съм поемал назначения в Лондон.

Той въздъхна театрално, заслонил очи с длани. Запита се дали Сара е забелязала колко дълги са пръстите му и дали си е мислила, че това е знак за голям размер на едно друго място. Можеше да се обзаложи, че не греши. Човешкото мислене бе предсказуемо, макар че жени като Сара никога не биха си признали това.

Тя се прокашля леко, после постави длани върху коленете си. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от напрежение. О, как му харесваше видимото й смущение. Изглеждаше готова да изскочи от кожата си. По-добре да изскочи от тази тясна пола и блузката.

Той протегна пръстите на дясната си ръка, въодушевен от усещането за власт в ролята, която играеше.

— Сара, мисля, че имам лоши новини — доста неприятни, в интерес на истината, но нищо не може да се направи.

Тя нервно се премести към ръба на стола си. Наистина бе много добре сложена горе. Той вече усещаше как се втвърдява.

— Какво има, господин Шейфър? Какво искате да кажете? Мислите, че имате лоши новини? Или наистина имате такива?

— Ще трябва да се разделим с теб. Аз трябва да го направя. Бюджетни съкращения, за съжаление — каза той. — Знам, че сигурно ти изглежда крайно несправедливо и неочаквано. Особено след като дойде тук чак от Австралия, за да постъпиш на тази работа, и то преди по-малко от шест месеца. Но секирата пада неочаквано.

Усети, че тя едва удържа сълзите си. Устните й трепереха. Очевидно не бе очаквала това. Изобщо не бе предполагала. Беше сравнително умна и сдържана жена, но сега не можеше да се овладее.

Отлично. Бе успял да я накара да рухне. Съжали, че няма камера в този момент, за да заснеме изражението на лицето й и да си го пуска отново и отново, когато е сам.

Видя мига, в който тя се предаде, и му се наслади. Гледаше как очите й се навлажняват, видя големите сълзи, които започнаха да се стичат по бузите й, размазвайки грима й.

Чувстваше властта си и усещането бе точно толкова хубаво, колкото се бе надявал. Малка незначителна игра наистина, но толкова приятна. Обичаше да предизвиква такъв шок и болка.

— Горката Сара. Горката, горката — промърмори той.

После Шейфър направи най-жестокото, най-непростимото нещо. Също и най-скандалното и опасно. Стана от бюрото си и отиде до нея да я утеши. Застана зад гърба й и се притисна към раменете й. Знаеше, че това е последното нещо, което жената би пожелала, да усети докосването му, да почувства възбудата му.

Тя се напрегна и се отдръпна от него като от огън.

— Копеле — изрече тя през зъби. — Мръсен перверзник!

Сара излезе от кабинета му, разтреперана и обляна в сълзи, като тичаше с несигурна стъпка заради високите си токове. Шейфър бе щастлив. От садистичното удоволствие не само да нарани някого, но и да съсипе тази невинна жена. Запомни изумителния образ завинаги. Щеше да го извиква в съзнанието си отново и отново.

Да, наистина бе мръсен перверзник.

18.

Котката Роузи стоеше на перваза на прозореца и ме гледаше как се обличам за срещата си с Кристин. Завидях на простотата на живота: обичам да ям мишки, мишки обичам да ям.

Най-после тръгнах надолу. Бях си взел свободна вечер и бях толкова нервен, разсеян и напрегнат, колкото не ми се бе случвало да съм от много време. Нана и децата знаеха, че става нещо, но не знаеха какво и това направо подлудяваше тримата ми любими любопитковци.

— Тате, кажи ми какво става, моооооля те! — помоли ме Джени, събрала длани като за молитва.

— Казах ти, не и не, и не. Дори и на колене да ми паднеш — казах аз и се усмихнах. — Имам среща тази вечер. Просто среща. Това е всичко, което трябва да знаете.

— С Кристин ли? — попита Джени. — Поне това можеш да ми кажеш.

— Това си е моя работа — отвърнах, докато си връзвах вратовръзката пред огледалото до стълбите. — И теб не те засяга, моя любопитна приятелко.

— Издокарал си се в най-хубавия си костюм, обувките за танци, с красива вратовръзка. Толкова си красив.

— Добре ли изглеждам? — обърнах се и попитах личния си моден консултант. — За срещата?

— Изглеждаш фантастично, тате. — Моето момиченце грейна в усмивка и знаех, че мога да й вярвам. Очите й бяха като блестящи огледала, които винаги казваха истината. — Знаеш, че е така. Знаеш, че си греховно красив.

— Ето, това е моето момиче — засмях се аз.

Греховно красив. Чула го е от Нана, несъмнено.

Деймън изимитира сестра си.

— „Изглеждаш фантастично, тате.“ Каква подмазвачка. Какво се опитваш да изкопчиш от татко, Джени?

— Добре ли изглеждам? — обърнах се към Деймън.

Той погледна измъчено към тавана.

— Изглеждаш супер. Какво си се впрегнал толкова? На мен можеш да кажеш. Като мъж на мъж. Какво толкова ще става?

— Отговори на горките деца! — обади се най-после и Нана.

Погледнах към нея ухилен до уши.

— Не използвай „горките деца“, за да изпълниш нормата си от клюки за деня. Е, тръгвам — съобщих им. — Ще се върна преди изгрев. Буу-хаа-хааа. — Изревах като чудовище и тримата направиха възмутени физиономии.

Беше минута или две преди осем, когато излязох на верандата. Пред къщата спря дълга черна лимузина „Линкълн Таун Кар“. Беше пристигнала навреме и аз не исках да закъснявам.

— Лимузина? — ахна Джени и едва не припадна на верандата. — Ще излизаш с лимузина?

— Алекс Крос! — извика Нана. — Какво става тук?

Слязох по стъпалата буквално танцувайки. Качих се в чакащата кола, затворих вратата и казах на шофьора да тръгва. Махнах с ръка през прозореца и им се изплезих, докато колата плавно потегли напред.

19.

Последното, което видях от тримата — Джени, Деймън и Нана, бе как правят физиономии и ми се плезят. Толкова добре си прекарваме заедно, мислех си, докато колата напредваше към „Принс Джордж Каунти“, където веднъж се бях сблъскал с дванайсет годишен убиец през безметежните дни, когато издирвах убийците Джак и Джил и където живееше Кристин Джонсън.

Повтарях си мантрата, която бях избрал за тази вечер: Сърцето води главата. Имах нужда да вярвам в това.

— Кола под наем? Лимузина? — възкликна Кристин, когато я взех от дома й в Мичънвил.

Тя изглеждаше поразително красива — както винаги, когато я виждах, а това значеше много. Носеше дълга права черна рокля без ръкави, черни сатенени обувки с каишки. С токчетата ставаше висока малко над метър и осемдесет. Боже господи, обичах тази жена, обичах всичко у нея.

Отидохме при колата и се качихме.

— Не си ми казал къде отиваме тази вечер, Алекс. Само, че ще е на някакво специално място.

— Важното е, че съм казал на шофьора — отвърнах аз. Почуках на прозореца, който ни отделяше от него, и колата потегли в лятната нощ. Алекс Загадъчния.

Държах ръцете на Кристин, докато пътувахме по магистралата „Джон Хансън“ назад към Вашингтон. Лицето й бе наклонено към моето и аз я целувах в уютния мрак. Обичах сладките й устни, меката й гладка кожа. Беше с нов парфюм, който не познавах, и той също ми хареса. Целунах вдлъбнатината на шията й, после бузите, очите, косата. Щях да бъда щастлив да правя това до края на нощта.

— Невероятно романтично е — каза тя накрая. — И е много специално. А ти си необикновен… мили.

Прегърнахме се и останахме така. Говорехме, но не помня какво. Усещах как гърдите й се надигат и отпускат. Неусетно стигнахме до пресечката на „Масачузетс“ и Уисконсин Авеню. Приближавахме изненадата.

Вярна на обещанието си, Кристин не зададе повече въпроси. Не и докато колата не спря пред вашингтонската Национална катедрала и шофьорът не слезе да ни отвори.

— Националната катедрала? — попита тя. — Тук ли идваме?

Кимнах и погледнах величествената готическа сграда, на която се възхищавах още от момче. Тя се намира сред петдесет декара ливади и гори и е най-високата точка във Вашингтон, по-висока е дори от вашингтонския монумент. Ако си спомням правилно, тя е втората по височина църква в Съединените щати и навярно най-красивата.

Тръгнах напред, а Кристин ме последва вътре. Леко стискаше ръката ми. Влязохме от северозападния ъгъл на корпуса, който се простира на почти сто и седемдесет метра от огромния олтар.

Усещането бе толкова специално, красиво, духовно, съвсем каквото бих искал. Отидохме до една пейка под удивителния прозорец в средата. Накъдето и да погледнех, имаше безценни витражи, повече от двеста на брой.

Светлината вътре бе невероятна. Почувствах се благословен. Получаваше се калейдоскоп от променящи се цветове върху стените: различни нюанси на червено, топло жълто, хладно синьо.

— Красиво е, нали? — прошепнах. — Вечно, върховно, всички онези готически неща, за които е писал Хенри Адамс.

— О, Алекс, мисля, че това е най-красивото място във Вашингтон. Големият прозорец, детският параклис — винаги съм обичала да идвам тук. Казвала съм ти това, нали? — попита тя.

— Може и да си ми го споменала веднъж — отговорих аз. — Или просто съм го знаел.

Продължихме да се разхождаме и влязохме в детския параклис. Той е малък, красив, удивително задушевен. Стояхме под витражите на прозореца, представящи историята на Самуил и Давид като деца.

Обърнах се и погледнах Кристин. Сърцето ми се разтуптя толкова силно, че бях сигурен, че и тя го чува. Очите й искряха като скъпоценни камъни на светлината от свещите. Черната рокля блестеше леко и сякаш се носеше върху тялото й.

Коленичих и я погледнах.

— Обичам те от първия път, когато те видях в училището — прошепнах така, че да ме чува само тя. — Само дето, когато те видях за пръв път, нямаше как да зная каква невероятна личност си. Колко си мъдра и добра. Не знаех, че мога да се чувствам така — цял и завършен — винаги, когато сме заедно. Бих направил всичко за теб. Дори да бъдем двамата само още един миг.

Спрях за съвсем кратко, като си поех дълбоко дъх. Тя не отделяше очи от моите, не се отдръпна.

— Обичам те толкова много, винаги ще те обичам. Ще се омъжиш ли за мен, Кристин?

Тя продължи да ме гледа в очите и видях в погледа й топлина и любов, но също и смирение — което е винаги част от Кристин. Сякаш тя не можеше да си представи, че я обичам.

— Да, Алекс, ще се омъжа за теб. О, Алекс, не трябваше да чакам до тази вечер. Но сега е съвършено, толкова прекрасно. Почти се радвам, че изчаках. Да, ще стана твоя жена.

Извадих един старинен годежен пръстен и внимателно го поставих на пръста на Кристин. Принадлежал е на майка ми, пазех го, откакто умря, когато бях на девет години. Точната история на пръстена не е ясна, освен че се предава от поне четири поколения в семейство Крос и бе единствената ми наследствена вещ.

Целувахме се във величествения детски параклис на Националната катедрала и това бе най-хубавият момент в живота ми, щеше да остане незабравим и ценен за мен завинаги.

Да, ще стана твоя жена.

20.

Десет дни бяха изминали без ново убийство, но сега помитаща буря от емоции връхлиташе Джефри Шейфър и той просто се носеше във вихъра й.

Чувстваше се, сякаш лети — свръх възбуден, маниакален, раздвоен — както и да наричаха лекарите това състояние. Вече бе взел ативан, либриум, валиум и депакот, но лекарствата сякаш само усилиха напрежението му.

Тази вечер към шест той изкара черния ягуар от паркинга от северната страна на посолството, подмина огромната статуя на Уинстън Чърчил, вдигнал дясната си ръка в знака на победата и стиснал в лявата неизменната си пура.

Ерик Клептън свиреше силно на китара по стерео уредбата в колата. Усили звука още повече, стисна кормилото с всичка сила и се потопи в ритъма, такта, първичното желание.

Шейфър зави по Масачузетс Авеню и спря пред „Старбъкс“. Бързо влезе вътре и си взе три чаши кафе. Без сметана, с по шест захарчета във всяко. Мммм, мммм. Както обикновено, почти изпи първото, преди да стигне до касата.

Щом се озова отново в ягуара си, започна второто кафе, като отпиваше по-бавно. Глътна няколко хапчета бенадрил и наскан. Нямаше да му навреди, а можеше и да помогне. Извади заровете си. Трябваше да поиграе тази вечер.

Ако се паднеше дванайсет или повече, щеше да отиде право в апартамента на Бу Касади за едно бързо чукане, преди да се върне вкъщи при омразното семейство. Седем до единайсет означаваше пълна катастрофа — да се прибере направо при Люси и децата. Три, четири, пет или шест означаваше, че може да отиде в скривалището си за една непредвидена нощ на вълнуващи приключения.

— Нека бъде три, четири, пет, хайде, милички, хайде! Трябвате ми тази вечер. Трябвате ми, иначе ще се пръсна!

Разклати заровете в ръка поне трийсет секунди. Удължи напрегнатото очакване. Най-после хвърли заровете върху сивата кожена седалка. Видя ги как се завъртяха.

Боже господи, беше хвърлил четири! Бе спечелил! Мозъкът му пламна. Можеше да играе тази вечер. Заровете го бяха казали; съдбата го бе отсъдила.

Развълнувано набра един номер на клетъчния си телефон.

— Люси! — започна той. Вече се усмихваше. — Радвам се, че те открих у дома, скъпа… Да, позна от първия път. Пак сме затънали до гуша в работа. Можеш ли да повярваш? Аз определено не мога. Мислят си, че съм тяхна собственост и сигурно са наполовина прави. Пак глупостите за трафика на наркотици. Ще се върна веднага щом мога. Но не ме чакай. Поздрави децата. Целувки на всички. И аз, скъпа. Обичам те. Ти си най-добрата, най-разбиращата жена на света.

„Много добро представление“, помисли си Шейфър, като въздъхна облекчено. Отлично изиграно, като се има предвид колко лекарства бе изпил. Прекъсна връзката с жена си, чиито наследствени пари за съжаление плащаха къщата, ваканциите в чужбина, дори ягуара и нейния нов рейндж роувър, разбира се.

Набра друг номер на телефона.

— Доктор Касади.

Чу гласа й почти незабавно. Тя знаеше, че се обажда той. Обикновено й звънеше от колата, докато пътуваше към апартамента й. Обичаха да се възбуждат един друг по телефона. Телефонен секс като пред-игра.

— Пак ми погодиха същия номер — захленчи нещастно той по телефона, но продължаваше да се усмихва, наслаждаваше се на усета си за драматизъм.

Кратко мълчание, после:

— Искаш да кажеш, че са ни погодили номера на нас, нали. Няма ли никакъв начин да се измъкнеш? Та това е някаква шибана работа и ти я мразиш, Джеф.

— Знаеш, че бих се измъкнал, ако можеше. Мразя да стоя тук, презирам всяка минута. А вкъщи е още по-лошо, Бу. Боже, ти най-добре знаеш това.

Представи си как Бу се мръщи леко и нацупва устни.

— Звучиш възбуден, Джефри. Така ли е, скъпи? Взе ли си хапчетата днес?

— Не бъди лоша. Разбира се, че си пих лекарствата. Напрегнат съм. Възбуден съм. Направо съм на нокти. Обаждам ти се между две тъпи срещи. Ужасно ми липсваш, Бу. Искам да бъда в теб, дълбоко в теб. Искам да вляза в котенцето ти, отзад, в гърлото. Представям си това точно сега. Направо се надървям тук, в държавния си кабинет. Ще трябва да го ударя с пръчка, за да спадне. Или с бастун. Ние, британците, така се справяме с подобни проблеми.

Тя се засмя и той едва не размисли за посещението при нея.

— Захващай се за работа. Аз ще си бъда вкъщи, ако свършиш по-рано — каза тя. — И на мен няма да ми дойде зле да свърша.

— Обичам те, Бу. Толкова си добра с мен.

— Така е, а може пък и да взема някой бастун.

Той затвори и подкара към апартамента си в „Екингтън“. Паркира ягуара до лилаво-синьото такси в гаража. Изтича горе да се преоблече за играта. Обожаваше това, тайния си живот, нощите, далеч от всичко и всички, които презираше.

Поемаше прекалено много рискове, но не му пукаше.

21.

Шейфър бе напълно готов за една нощ в града. Играта Четиримата конници го очакваше. Всичко можеше да се случи тази вечер. Но той осъзна, че се чувства вглъбен и замислен. Преминаваше от маниакална възбуда до депресия за толкова време, колкото му трябваше само да мигне с очи.

Наблюдаваше се, сякаш гледаше в сън. Той бе агент от британското разузнаване, но сега, след края на Студената война, имаше малко полза от дарбите му. Само благодарение на влиянието на бащата на Люси бе запазил работата си. Дънкан Къзинс бе стигнал до поста генерал от армията, а сега бе президент на конгломерат за пакетирани стоки, специализирал се в търговията с перилни препарати, сапуни и евтина козметика. Обичаше да нарича Шейфър Полковника и да намеква за „издигането му до посредствеността“. Генералът обичаше да говори и за блестящите успехи на двамата братя на Шейфър, които бяха натрупали милиони в бизнеса.

Мислите му се върнаха към настоящето. Напоследък често правеше това, контактът му с действителността заглъхваше и се усилваше като радио с лоша връзка. Пое си дъх, за да се успокои, после изкара таксито от гаража. Няколко минути по-късно зави по Айлънд Авеню. Пак започваше да вали, лек ръмеж, заради който светлините от фаровете на колите изглеждаха замъглени и импресионистични.

Отби към тротоара и спря пред един висок слаб чернокож мъж. Приличаше на дилър на дрога, нещо, по което Шейфър не си падаше. Може би просто щеше да застреля копелето, после да изхвърли тялото. Това изглеждаше достатъчно добро като развлечение за вечерта. Някакъв презрян дилър, който няма да липсва никому.

— За летището — каза мъжът надменно, когато се качи в таксито.

Несъобразителното копеле изтръска дъждовните капки от дрехите си върху седалката. После затвори скърцащата врата и веднага заговори по клетъчния си телефон.

Шейфър нямаше да ходи на летището, нито първият му пътник за вечерта щеше да стигне до там. Той се заслуша в телефонния разговор. Гласът на мъжа звучеше превзет и изненадващо културен.

— Мисля, че ще успея точно за полета в девет, Ленард. „Делта“ летят на точен час, нали? Хванах такси, слава богу. Повечето изобщо не искат да спират в „Нортийст“, където живее бедната ми майка. И точно тогава се появи едно лилаво-синьо такси, абсолютна развалина, но слава богу, спря и ме взе.

По дяволите, бяха го описали. Шейфър изпсува наум лошия си късмет. Но това беше играта: невероятни върхове и гадни пропадания. Сега трябваше да закара този тъпанар чак до Националното летище. Ако изчезнеше, щяха да го свържат с „лилаво-синьо такси, абсолютна развалина“.

Шейфър настъпи газта и се отправи към аеропорта. Имаше задръстване дори в девет вечерта. Той изпсува мислено. Дъждът валеше проливно, постоянно отекваха гръмотевици и светкавици разцепваха небето.

Опита се да овладее надигащия се гняв, все по-черното си настроение. Отне му почти четирийсет минути да стигне до проклетия терминал и да остави пътника си. Дотогава вече бе завладян от нова фантазия, настроението му отново се бе люшнало в другата крайност. Пак политаше.

Може би все пак трябваше да отиде при д-р Касади. Имаше нужда от още хапчета, особено литий. Тази вечер се чувстваше, сякаш е на гигантска люлка: нагоре-надолу, нагоре-надолу. Искаше да стигне до края. Чувстваше трескаво напрежение. Определено губеше контрол над себе си.

Всичко можеше да се случи, когато изпаднеше в такова състояние. Точно там бе проблемът. Нареди се на опашката от таксита, чакащи пътници за обратния път до града.

Докато бавно напредваше, пак проехтяха гръмотевици. Някъде високо над летището просветнаха светкавици. На тяхната светлина успя да види потенциалните си жертви, скупчени под платнения навес. Очевидно имаше отложени и отменени полети. Наслаждаваше се на тази евтина мелодрама, на напрежението от очакването. Жертвата му можеше да се окаже всеки, от важен шеф на фирма до забързана секретарка или дори цяло семейство, връщащо се от ваканция в Дисниленд.

Нито веднъж не погледна право към редицата от потенциални жертви, докато се придвижваше бавно напред. Почти бе стигнал. Пред него имаше само две таксита. С ъгълчето на окото си виждаше опашката. Най-после хвърли един бърз поглед.

Щеше да му се падне висок мъж.

Пак хвърли бърз поглед, не се сдържа.

Бял мъж, бизнесмен, слезе от тротоара и се качи в таксито. Човекът ругаеше тихо, раздразнен от дъжда.

Шейфър го огледа. Беше американец, между трийсет и пет и четирийсет годишен, със самодоволен вид. Може би инвестиционен посредник или банкер, нещо такова.

— Можем да тръгваме — щом ви дойде настроението! — сопна му се мъжът.

— Извинете, сър — каза Шейфър и се усмихна раболепно в огледалото за обратно виждане.

Хвърли заровете на предната седалка: шест! Сърцето му заби неудържимо.

Шест означаваше незабавно действие. Но той още се намираше в района на летището. Имаше много коли и полицаи, навсякъде бе ярко осветено. Бе прекалено опасно, дори и за него.

Заровете си бяха казали думата. Той нямаше избор. Играта бе започнала.

Море от червени светлини на стопове блестеше насреща му. Навсякъде имаше коли. Как можеше да го направи тук?

Шейфър целият плувна в пот.

Но трябваше да го направи. Това бе идеята на играта. Трябваше да го направи веднага. Трябваше да убие този тъпанар точно тук, на летището.

Рязко зави към един паркинг наблизо. Тук не ставаше. Ускори по тесния път. Нова светкавица блесна в небето, сякаш да подчертае лудостта и хаоса на момента.

— Накъде, по дяволите, си тръгнал? — извика му бизнесменът. Той стовари дланта си върху гърба на седалката му. — Това не е пътят, идиот такъв!

Шейфър го погледна в огледалото. Беше му бесен, че го е нарекъл идиот. Копелето му напомняше за собствените му братя.

— На никъде не съм тръгнал — извика той. — Но ти си тръгнал право към ада!

Мъжът изрева:

— Какво каза? Какво каза току-що?

Шейфър стреля с деветмилиметровия си „Смит и Уесън“ с надеждата, че никой няма да различи звука му сред гръмотевиците и клаксоните на колите.

Бе подгизнал от пот и се страхуваше, че черната боя по лицето му е започнала да се размазва и отмива. Очакваше да го спрат всеки момент. Очакваше полицаи да обградят таксито. Яркочервената кръв бе опръскала цялата задна седалка и прозореца. Бизнесменът се бе свлякъл в ъгъла, сякаш спеше. Шейфър не можеше да види къде точно проклетият куршум бе излязъл от колата.

Успя да се измъкне от летището, преди да се побърка окончателно. Подкара внимателно към „Бенинг Хайтс“ в „Саутийст“. Не можеше да рискува да го спрат за превишена скорост. Но изобщо не бе на себе си, не бе сигурен дали постъпва правилно.

Спря в една странична уличка, огледа тялото, съблече го. Реши да захвърли трупа на открито място. Правеше всичко възможно да действа непредсказуемо.

После бързо потегли и се отправи към дома си.

Не бе оставил документи у жертвата си. Нищо, освен тялото.

Малка изненада — този път жертвата бе мъж.

22.

Прибрах се у дома от Кристин в два и половина през нощта. Чувствах се опиянен, не бях изпитвал такова щастие от години. Искаше ми се да събудя Нана и децата, за да им кажа новината. Щеше ми се да видя изненаданите им физиономии. Искаше ми се да бях довел Кристин със себе си, за да отпразнуваме новината заедно.

Телефонът иззвъня няколко минути след като влязох в къщата.

„О, не — помислих си, — само не тази вечер. Обажданията в два през нощта не носят нищо добро.“

Обадих се от дневната и чух гласа на Сампсън.

— Скъпи? — прошепна той.

— Остави ме на мира. Пробвай пак сутринта. Тази вечер не приемам обаждания.

— Приемаш и още как, Алекс. Точно тази вечер. Ела на Алабама Авеню, на около три пресечки на изток от Дюпон парк. Един мъж е намерен гол и мъртъв, застрелян. Мъжът е бял, без никакви документи за самоличност.

Е, сутринта щях да кажа на Нана и децата за Кристин и мен. Сега трябваше да тръгвам. Мястото бе на около десет минути път от другата страна на Анакостиа. Сампсън ме чакаше на ъгъла. Също и убитият мъж.

И една доста оживена и враждебно настроена тълпа. Голо бяло тяло, захвърлено в този квартал, предизвикваше доста любопитство, все едно на Алабама Авеню да се появи елен.

— Доброто духче Каспър са го пречукали — обади се някакъв досадник, когато двамата със Сампсън се пъхнахме под жълтата полицейска лента, ограждаща местопрестъплението. В дъното имаше редица порутени тухлени сгради.

Тук край тротоарите винаги се събира застояла вода, тъй като уличните шахти почти никога не се почистват. Коленичих до извитото голо тяло, отчасти потопено в огромната локва. Заради дъжда нямаше да открием следи от гуми. Зачудих се дали убиецът се е сетил за това.

Водех си бележки наум. Нямаше нужда да си ги записвам, щях да запомня всичко. Ноктите и на ръцете, и на краката на мъжа бяха грижливо оформени. Не се виждаха никакви мазоли. Нямаше видими синини или белези, освен зловещата огнестрелна рана, отнесла лявата половина от лицето му.

Тялото му бе със силен тен, с изключение на това, което е било скрито от банския. На левия показалец личеше тънка светла ивица — може би е носел халката си там, но сега тя липсваше.

И нямаше никакви документи — точно като убитите жени.

Смъртта очевидно бе резултат от единствения опустошителен изстрел в главата. Алабама Авеню бе мястото, където бе открито тялото — но подозирах, че има второ място, където всъщност е било извършено убийството.

— Какво мислиш? — приведе се към мен Сампсън. Коленете му изпукаха силно. — Шибаният убиец нещо се е ядосал.

— Много е странно, че е стигнал до „Бенинг Хайтс“. Не знам дали има връзка с другите убийства. Но ако има, убиецът е искал да намерим този тук бързо. Тук обикновено захвърлят труповете в парка „Форт Дюпон“. Убиецът става все по-странен. И си прав, наистина е вбесен на целия свят.

Мислите ми бързо нахвърляха обичайните бележки и въпросите, които всеки детектив си задава в такива случаи. Защо е захвърлил тялото в канавката на улицата? Защо не в някоя изоставена сграда? Защо в „Бенинг Хайтс“? Чернокож ли е убиецът? Това все още ми се струваше най-вероятно, но много малък процент от серийните убийци са чернокожи.

Сержантът от лабораторията се доближи до Сампсън и мен.

— Какво искате да направим, детектив Крос?

Погледнах голото бяло тяло.

— Заснемете го с камера и фотоапарат, направете скици.

— Да вземем ли проби от улицата и тротоара?

— Вземете всичко. Дори да е подгизнало.

Сержантът се намръщи.

— Всичко? Всички тези боклуци в канавката? Защо?

Алабама Авеню е доста нависоко, виждах сградата на Конгреса ярко осветена в далечината. Изглеждаше като далечно небесно тяло. Това ме подсети какво се прави във Вашингтон и какво не се прави.

— Просто вземете всичко. Така съм свикнал да работя — отвърнах аз.

23.

Около 2:15 детектив Патси Хамптън пристигна на мястото, където бе намерен трупът. Помощникът на шефа й се бе обадил в апартамента за необичайното убийство в „Бенинг Хайтс“, което би могло да е свързано с убитите неидентифицирани жертви. Този случай се различаваше в някои отношения, но имаше и прекалено много прилики, които тя не можеше да пренебрегне.

Гледаше как Алекс Крос работи на сцената на местопрестъплението. Бе впечатлена, че е успял да дойде толкова бързо. Беше любопитна да научи повече за него, и то от доста време. Хамптън познаваше репутацията на Крос и бе запозната с някои от разследванията му. Дори бе работила няколко седмици по трагичното отвличане на Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг.

Досега изпитваше смесени чувства по отношение на Крос. Той имаше доста приятно излъчване и бе повече от привлекателен. Крос бе висок, силен, добре сложен мъж. Според нея обаче той получаваше незаслужено специално отношение, защото бе криминален психолог. Добре го бе проучила.

Хамптън осъзнаваше, че й е възложено да постави Крос в неизгодно положение, да го победи, да го събори с гръм и трясък. Беше наясно, че ще бъде трудно състезание, но знаеше, че точно тя може да се справи. Винаги успяваше.

Вече бе провела собствения си оглед на мястото. Беше останала само защото неочаквано се бяха появили Крос и Сампсън.

Продължи да наблюдава Крос, докато той обходи няколко пъти целия заграден терен. Имаше внушителна физика, също и приятелят му, който бе поне два метра. Крос бе около метър и осемдесет и осем и тежеше към деветдесет килограма. Изглеждаше млад за годините си — четирийсет и една. Очевидно се ползваше с уважението на патрулните полицаи, техниците от лабораторията и дори екипа на „Бърза помощ“. Ръкуваше се с някои, потупваше други по рамото, от време на време си разменяше усмивки с някого.

Хамптън предположи, че това е част от маниера му. Всеки си имаше някакъв номер, особено във Вашингтон. Номерът на Крос бе чарът и харизматичното излъчване.

По дяволите, и тя си имаше номер. Нейният бе да се преструва, че не представлява заплаха, да подчертава женствеността си, а после да действа противно на очакванията на колегите си мъже. Така обикновено ги улавяше неподготвени. Когато започна да се издига в участъка, мъжете научиха, че действа твърдо. Каква изненада. Работеше повече от всички останали; бе много по-издръжлива от мъжете и никога не се сприятеляваше с други ченгета.

Но допусна една сериозна грешка. Обискира колата на един заподозрян в убийство, без да има заповед за обиск, и един друг детектив я разобличи. Естествено, той бе мъж, по-възрастен от нея и завиждаше на успехите й. Ето как Питман я принуди да играе по неговите правила и сега не можеше да се измъкне от това положение.

Към три без петнайсет тръгна към зеления си форд експлорър и забеляза, че е доста мръсен. Вече имаше някои идеи относно намерения на улицата мъж. Изобщо не се съмняваше, че ще изпревари Крос с разследването.