Танцът на Невестулката

24.

Джордж Бейър бе Глада от Четиримата конници. Той играеше играта от седем години и я обожаваше. Поне до неотдавна, когато Джефри Шейфър започна да става неконтролируем.

Глада нямаше впечатляваща физика — бе висок към метър и седемдесет и тежеше осемдесет и пет килограма. Имаше голям корем, оплешивяваше и носеше очила. Но знаеше също така, че външността му заблуждава и бе постигнал много за сметка на хора, които го подценяваха. Хора като Джефри Шейфър.

По време на дългия полет от Азия до Вашингтон изчете отново съдържащото четирийсет страници досие на Шейфър. Досието му каза почти всичко за Шейфър, както и за героя, който Шейфър играеше — Смъртта. На летище „Дълес“ той нае тъмносин форд седан, като се представи с фалшиво име. През трийсетте минути път до града все още се чувстваше разсеян и замислен.

Но беше и напрегнат: притесняваше се за всички конници и особено за самия себе си. Той бе този, който трябваше да се противопостави на Шейфър, и се тревожеше, че може би Шейфър е започнал да полудява и може да навлече неприятности на всички тях.

Джордж Бейър бе от разузнаването — от МИ6 — и познаваше Шейфър от там. Сега идваше във Вашингтон, за да провери от първа ръка какво прави Шейфър. Другите играчи подозираха, че Шейфър е минал границата, че вече не играе според правилата на играта и че представлява сериозна опасност за всички тях. Тъй като Бейър бе работил няколко години във Вашингтон и познаваше града, бе решено той да отиде там.

Бейър не искаше да го виждат в посолството на Масачузетс Авеню, но бе поприказвал с няколко приятели, за които знаеше, че ще си мълчат относно разговора с него. Научи, че. Шейфър наистина е толкова зле, колкото конниците се опасяваха. Изневеряваше на жена си с различни жени и го правеше без необходимата дискретност. Имало някаква психоложка, която била също така сексуален терапевт и Шейфър бил забелязван да посещава апартамента й по няколко пъти седмично, често в работно време. Носели се слухове, че пие много и че взема наркотици. Бейър подозираше последното. Навремето двамата с Шейфър бяха приятели и докато траеше назначението им във Филипините и Тайланд, бяха изпробвали доста наркотици. Разбира се, тогава бяха по-млади и глупави — или поне това се отнасяше за Бейър.

Неотдавна вашингтонската полиция бе изпратила оплакване до посолството относно някакъв инцидент заради безразсъдно шофиране на Шейфър. Възможно бе той да е бил под въздействието на наркотични лекарства. В момента не му възлагаха почти никакви задачи и ако не бяха връзките на тъста му, генерал Дънкан Къзинс, отдавна биха го уволнили и биха го изпратили в Англия. Каква ужасна каша бе забъркал Шейфър.

„Но това не е най-лошото, нали Джефри? — мислеше си Джордж Бейър, докато караше към един квартал в североизточен Вашингтон, известен като «Екингтън Плейс». — Има още много, нали, момчето ми? Много по-лошо е, отколкото си мислят в посолството. Това навярно е най-големият скандал в дългата история на тайните служби и ти си точно в центъра му. Но разбира се, аз също съм замесен.“

Когато спря на един светофар, Бейър заключи вратите на колата. Този район му се стори доста подозрителен, както и много други части на Вашингтон напоследък. Каква тъжна, напълно побъркана страна е станала Америка. Какво идеално убежище за Шейфър.

Глада оглеждаше внимателно улиците, докато продължаваше да се движи през западналия район. В Лондон нямаше място, което да се сравни с това. Редица след редица от двуетажни тухлени апартаменти, много от тях в отчайващо окаяно състояние. Не толкова градска разруха, колкото урбанистична апатия.

Видя леговището на Шейфър напред и спря до тротоара. Беше му известно точното местонахождение на апартамента от подробните разкази на Шейфър в играта. Знаеше адреса. Сега трябваше да научи още едно нещо: убийствата, които Шейфър твърдеше, че е извършил, фантазии ли бяха, или истински? Наистина ли бе хладнокръвен убиец, развихрил се тук, във Вашингтон?

Бейър отиде до вратата на гаража. Отне му само минута да се справи с ключалката и да влезе.

Бе чувал толкова много за колата на кошмарите, лилаво-синьото такси, което Шейфър използваше за убийствата. Сега Бейър стоеше пред него. Таксито бе съвсем истинско. Джордж Бейър поклати глава. Шейфър наистина бе убил всички онези хора. Това вече не бе игра.

25.

Бейър бавно се изкачи до тайния апартамент на Шейфър. Чувстваше ръцете и краката си натежали, лека болка прорязваше гърдите му. За момент бе загубил периферното си зрение. Спусна прашните щори на прозорците и се огледа.

Шейфър на няколко пъти се бе хвалил с описания на гаража и таксито по време на играта. Бе парадирал със съществуването на скривалището си и се бе заклел пред другите играчи, че то съществува и не е просто фантазия в ролева игра. Джефри открито ги бе предизвикал сами да се уверят в това и точно поради тази причина сега Бейър бе във Вашингтон.

„Е, Джефри, скривалището е истинско — съгласи се той. — Ти си закоравял убиец. Не си блъфирал изобщо, нали?“

В десет часа вечерта Бейър изкара таксито на Шейфър. Ключовете висяха на таблото, почти като предизвикателство. Така ли беше? Представи си, че разполага с една нощ да почувства точно това, което Шейфър бе изживял. Според Джефри половината от удоволствието бе в пред-играта — да провериш възможностите, да видиш нещата в цялост, преди да направиш първия си ход.

От десет вечерта до около единайсет и половина Бейър обикаля улиците на Вашингтон, но не вземаше пътници. Беше включил сигнализацията, че таксито не работи.

„Каква игра — мислеше си Бейър, докато караше. — Така ли го прави Джефри? Така ли се чувства, когато обикаля града?“

От замечтаното му състояние рязко го изтръгна един стар скитник със смачкана шапка, който изкара количка, пълна с консервени кутии и други опаковки, точно пред таксито. Сякаш не се интересуваше, че може да го блъснат. Бейър рязко натисна спирачките. Това го подсети за Шейфър. Линията между живота и смъртта се бе стопила напълно за Джефри. Така ли беше?

Бейър внимателно подкара таксито. Мина покрай някаква църква. Службата явно тъкмо бе свършила и тълпа от хора излизаше навън.

Спря таксито пред една привлекателна чернокожа жена, облечена в синя рокля и с обувки с висок ток. Искаше да разбере какво точно изпитва Шейфър — Смъртта. Не можеше да устои на това желание.

— Много ви благодаря — каза жената, като седна на задната седалка.

Изглеждаше толкова благопристойна и уважавана. Той крадешком я погледна в огледалото. Нямаше голям бюст. Но лицето й бе симпатично. Дълги шоколадови крака във фини чорапи. Опита се да си представи какво би направил Шейфър, но не можа.

Той се хвалеше, че убива хора в по-бедните райони на града, тъй като никой не се интересува от тях. Бейър подозираше, че това е самата истина. Знаеше доста за Шейфър, докато бяха заедно в Тайланд и Филипините. Знаеше най-дълбоките, най-тъмните му тайни.

Бейър откара привлекателната чернокожа жена до апартамента й и се развесели, когато тя му остави шейсет цента бакшиш към четирите долара, които показваше таксиметровият апарат. Точно петнайсет процента. Той взе парите и й благодари учтиво.

— Таксиметров шофьор англичанин — каза тя. — Много необичайно. Приятна вечер.

Продължи да обикаля с колата до два часа през нощта. Попиваше с очи гледките, играеше омайващата игра. И тогава се наложи отново да спре. Две млади момичета се оглеждаха за такси на един ъгъл. Този район се наричаше „Шоу“, а според знаците наблизо се намираше университетът „Хауърд“.

Момичетата бяха слаби, привлекателни и сексапилни с високите си токове и лъскави дрехи, които проблясваха в мрака. Едното бе със съвсем къса пола и Бейър видя горния край на черните й или тъмносини чорапи, когато спря, за да се качат.

„Сигурно са проститутки — любимата плячка на Шейфър“ — помисли си той.

Втората проститутка бе дори още по-красива и сексапилна от първата. Носеше бели сандали с дебела подметка, ластични къси панталонки и миниатюрно бюстие в преливащо синьо.

— Къде отиваме? — попита Бейър, когато момичетата изтичаха до таксито.

Отговори му момичето с късата пола.

— Ние отиваме в „Принстън плейс“. Това е в „Петуърт“, готин. После ти си отиваш, където решиш. — Тя отметна глава назад и се засмя закачливо.

Бейър се подсмихна. Започваше да схваща положението.

Момичетата се качиха и той не се сдържа да ги погледне в огледалото. Хитрушата с късата пола го улови, че ги зяпа. Почувства се като ученик, това му подейства опияняващо и изобщо не отдели поглед от нейния.

Тя небрежно го побутна с пръст. Той не спря да гледа. Не можеше.

Значи така се чувстваше Шейфър. Това бе Играта на игрите.

Не можеше да отлепи поглед от момичетата. Сърцето му биеше силно. Миниполичката носеше тясно прилепнало бюстие. Дългите й нокти бяха лакирани в бледо зелено и оранжево. На колана й висеше пейджър. Може би носеше пистолет в чантичката си.

Другото момиче му се усмихна смутено. Тя изглеждаше по-невинна. Така ли беше? Между младите й гърди се поклащаше верижка с надпис „Сладко момиче“.

Щом отиваха в „Петуърт“, сигурно бяха проститутки. Изглеждаха млади и съблазнителни; на шестнайсет — седемнайсет години.

Бейър си представи как прави секс с момичетата и този образ започна да завладява въображението му. Знаеше, че трябва да действа внимателно. Нещата можеха да излязат напълно извън контрол. Той играеше играта на Шейфър, нали така? И това много му харесваше.

— Имам предложение за вас — каза той на Миниполичката.

— Добре, готин — каза тя. — Стотачка за половин час. Плюс пътуването до „Петуърт“. Приемаш ли предложението ми?

26.

Шейфър държеше да знае кога някой от другите играчи пътува в чужбина, особено ако идва във Вашингтон. Беше положил много труд да се промъкне тайно в компютрите им, за да ги следи. Неотдавна Глада си бе купил самолетни билети и сега беше във Вашингтон. Защо?

Не бе трудно да проследи Джордж Бейър, щом той се озова в града. Шейфър все още бе доста добър в това, бе натрупал предостатъчно опит в следенето и тайното наблюдение през годините, когато бе на активна служба.

Бе разочарован, че Глада е решил да се „вмъкне“ в неговата фантазия. От време на време в играта се случваха пресичания, но те бяха голяма рядкост. Според правилата и двамата играчи би трябвало да заявят съгласието си предварително. Очевидно, Глада нарушаваше правилата. Какво знаеше той и какво си мислеше, че знае?

И тогава Бейър определено изненада Шейфър. Той не само посети тайния му апартамент, но взе таксито и го подкара из града. Къде, по дяволите, отиваше?

Малко след два през нощта Шейфър видя как таксито взе двете млади момичета в „Шоу“. Бейър подражаваше ли му? Опитваше се да му заложи някакъв капан ли? Или бе нещо съвсем друго?

Бейър откара момичетата до Ес стрийт, което не бе много далеч от мястото, където ги беше взел. Последва ги по тъмните стълби към някаква стара кафява сграда и после тримата изчезнаха вътре.

Бейър беше преметнал син анорак на дясното си рамо и Шейфър го заподозря, че носи пистолет. Божичко! Беше взел и двете момичета. Всеки на улицата би могъл да го види. Таксито лесно можеше да бъде забелязано.

Шейфър паркира на улицата. Чакаше и наблюдаваше. Не му се нравеше да стои в тази част на „Шоу“; особено без дегизировката си, и то с ягуара.

Имаше разни порутени кафяви сгради и няколко покрити с графити бараки със заковани прозорци. Не се виждаше жива душа.

Шейфър видя, че на последния етаж на сградата светна лампа, и предположи, че Бейър и момичетата са отишли там. Сигурно това бе апартаментът им.

Наблюдава сградата от два почти до четири часа. Не отделяше поглед от входа. Докато чакаше, си представи десетина възможни варианта, които бяха довели Глада тук. Зачуди се дали и другите не бяха във Вашингтон. Или Глада действаше сам? Дали в момента не играеше на Четиримата конници?

Продължаваше да чака Бейър да излезе от сградата. Но той не се появяваше и Шейфър ставаше все по-изнервен, разтревожен и гневен. Не можеше да си намери място. Дишането му се затрудни. Връхлетяха го ярки параноични фантазии за това какво прави Бейър там, горе. Дали бе убил двете момичета? Дали бе взел документите им? Капан ли беше това? Така му се струваше. Какво друго би могло да бъде?

Джордж Бейър още не се появяваше.

Шейфър не можеше да понесе да чака повече. Слезе от ягуара. Спря на улицата и погледна към прозорците на апартамента. Зачуди се дали не го наблюдават. Имаше предчувствие, че това е някакъв капан, и се питаше дали да не избяга.

Господи, къде, по дяволите, е Бейър? Каква игра играе? Дали сградата има заден вход? Ако Бейър е излязъл през него, защо бе оставил таксито като улика? Улика! По дяволите!

Най-после видя Бейър да излиза от сградата. Той бързо пресече улицата, качи се в таксито и потегли.

Шейфър реши да се качи горе. Изтича по стъпалата и откри, че дървената врата е отключена. Забърза нагоре по стръмните виещите се стълби. Носеше фенер в едната си ръка и го светна. В другата си ръка стискаше полуавтоматичния си пистолет.

Шейфър стигна до четвъртия стаж. Веднага разбра кой от двата апартамента му трябва. На едната очукана и олющена врата имаше плакат на Мери Джей Блайдж. Момичетата явно живееха там.

Натисна дръжката и внимателно бутна вратата. Насочи пистолета напред, готов да стреля.

Едното от момичетата излезе от банята. Беше омотала дебела хавлиена кърпа около главата си. Не носеше нищо друго. Беше добро парче, с щръкнали малки гърди. Господи, Глада явно им е платил за това. Какъв глупак! Какъв чекиджия!

— Кой, по дяволите, си ти? Какво правиш тук? — извика сърдито момичето.

— Аз съм Смъртта — ухили се той. После обясни — Дойдох за теб и за хубавата ти приятелка.

27.

Прибрах се у дома след огледа на местопрестъплението малко след три и половина сутринта. Легнах си, но нагласих будилника за шест и половина. Успях да се надигна, преди децата да излязат за училище.

— Някой се е прибрал много късно снощи — започна да ме дразни Джени още докато слизах по стъпалата на път за кухнята.

Продължих мълчаливо и видях, че тримата с Деймън и Нана закусват.

— Някой наистина има недоспал вид — отбеляза Нана, заела обичайното си място.

— Някой наистина си проси нещо — казах им тихо. — Слушайте сега, имам да ви казвам нещо важно, преди да тръгнете за училище.

— Не забравяйте добрите маниери. Внимавайте в клас дори урокът да е скучен. Удряйте първо с лявата ръка, ако се стигне до бой в училищния двор — помогна ми Джени с намигване.

Направих измъчена физиономия.

— Това, което се канех да ви кажа — продължих аз, — е, че трябва да бъдете особено мили с госпожа Джонсън днес. Снощи Кристин се съгласи да се омъжи за мен. Предполагам, това значи, че ще се омъжи за всички нас.

В този момент в кухнята настанаха бурни прегръдки и поздравления. Децата ме изпоцапаха целия с шоколадово мляко и мазнина от бекон. Не бях виждал Нана по-щастлива. Аз самият се чувствах точно така. Навярно по-щастлив и от тях.

В крайна сметка успях да се добера до работа онази сутрин. Бях постигнал известен напредък по случая с убийството на неизвестния мъж и рано във вторник сутрин научих, че човекът, чието тяло бе захвърлено на Алабама Авеню, бе трийсет и четири годишният Франклин Оденкърк. Работел в библиотеката на Конгреса към Службата за проучвания.

Не съобщихме новината на пресата, но изпратих съобщение до кабинета на главен детектив Питман веднага щом получих тази информация. Той все щеше да научи.

Щом открихме името на жертвата, информацията за него започна да пристига бързо и както обикновено, бе много тъжна. Оденкърк бил женен, с три малки деца. Връщал се с късен полет от Ню Йорк, където изнесъл лекция в Института „Рокфелер“. Самолетът се приземил навреме и Оденкърк бил на летището около десет. Какво се е случило с него след това, оставаше мистерия.

През останалата част от седмицата бях зает с това убийство. Посетих библиотеката на Конгреса и най-новата й сграда на Индипендънс Авеню. Говорих с петима-шестима колеги на Оденкърк.

Бяха любезни и готови да помогнат, като ми повтаряха, че всички харесвали Оденкърк, макар понякога да се държал високомерно. Не бе известно да е използвал наркотици или алкохол в големи количества. Не изневерявал на жена си. Не се бил замесвал в никакви сериозни спорове в офиса.

Работел към Отдела по образование и обществено благополучие и прекарвал дълги дни във величествената главна читалня. Нямаше очевиден мотив за убийството му, точно както се опасявах.

Престъплението грубо повтаряше схемата с убийствата на неидентифицираните жени, но разбира се, главният детектив не искаше и да чуе за това. Според него нямаше сериен убиец. Защо? Защото не искаше да прехвърли десетки детективи в „Саутийст“ и да започне обширно разследване, основавайки се на моя инстинкт и предчувствие. Бях чувал Питман да се шегува, че „Саутийст“ не е част от неговия град.

Преди да си тръгна от библиотеката, не се сдържах и се отбих отново в главната читалня. Бе наскоро ремонтирана и не бях ходил там след ремонта.

Седнах на една от масите и се загледах в удивителния купол над главата ми. По стените бяха поставени гербовете на четирийсет и осем щата, направени от цветно стъкло, в залата имаше бронзови статуи на известни личности, включително Микеланджело, Платон, Шекспир, Едуард Гибън и Омир.

Можех да си представя как бедният Франк Оденкърк работи в тази обстановка и това ме тормозеше. Защо бе убит? Дело на Невестулката ли бе това?

Смъртта бе ужасен шок за всички, които бяха работили с него, и двама-трима от тях почти се разплакаха, докато говорехме за убийството.

Не очаквах с нетърпение разговора с госпожа Оденкърк, но отидох в дома й във „Форест Хайтс“ късно в петък следобед. Крис Оденкърк си беше вкъщи заедно с майка си и родителите на съпруга си, които бяха пристигнали от Брайърклиф Манър, област Уестчестър, Ню Йорк. Разказаха ми същата история като тази, която бях научил в библиотеката на Конгреса. Никой от семейството не знаеше причина някой да убие Франк. Бил любящ баща, предан съпруг, загрижен син и зет.

В дома на Оденкърк научих, че убитият е бил облечен в зелен ленен костюм, когато тръгнал от дома си, че срещата му в Ню Йорк се проточила повече от очакваното и че пристигнал на летището в Ню Йорк два часа по-късно от предвиденото. Обикновено се прибирал с такси от летището във Вашингтон заради закъсненията на полетите.

Още преди да отида в дома на Оденкърк, бях изпратил двама детективи на летището. Те бяха обикаляли със снимката му, бяха разговаряли с персонала на летището, с техници, портиери, таксиметрови диспечери и шофьори на таксита.

Към шест отидох в кабинета на съдебния патолог, за да науча резултатите от аутопсията. Всичките снимки и схеми от местопрестъплението бяха подредени върху една маса. Аутопсията бе продължила два часа и половина. Всяка кухина в тялото на Франк Оденкърк бе обследвана и изстъргана, мозъкът му бе изваден.

Поговорих с патолога, докато довърши работата си. Казваше се Анджелина Торес и я познавах от години. Двамата бяхме започнали работа почти по едно и също време. Тя беше малко под метър и петдесет и вероятно тежеше към четирийсет кила с мокри дрехи.

— Дълъг ден, а, Алекс? — попита патоложката. — Изглеждаш разстроен и измъчен.

— И твоят ден не е бил по-кратък, Анджелина. Но изглеждаш добре. Не си пораснала, но иначе изглеждаш добре.

Тя кимна усмихната, после протегна тънките си ръце над главата. Изстена тихо. И аз се чувствах по същия начин.

— Имаш ли някакви изненади за мен? — попитах я, след като я оставих да се протегне и да си поохка на спокойствие.

Не очаквах нищо, но тя имаше какво да ми каже.

— Една изненада — каза Анджелина. — Бил е изнасилен след смъртта си. Някой е правил секс с него, Алекс. Нашият убиец явно си пада и по двата пола.

28.

Докато карах към къщи онази вечер, усетих, че имам нужда да се откъсна от случая. Замислих се за Кристин и това бе много по-приятно, по-лесно и за собствения ми мозък. Дори изключих пейджъра си. Не исках нищо да ме разсейва поне десет-петнайсет минути.

Макар че не бе го казвала напоследък, Кристин все още смяташе, че работата ми е прекалено опасна. Проблемът беше, че тя бе абсолютно права. Понякога се тревожех, че мога да оставя Деймън и Джени сами на света, а сега и Кристин влизаше в този списък. Карах по познатите улици на „Саутийст“ и разсъждавах дали наистина мога да изоставя работата си в полицията. Бях обмислял възможността да се заема с частна практика и да работя като психолог, но не бях предприел нищо в тази насока. Това вероятно означаваше, че не го желаех истински.

Когато пристигнах у дома към седем и половина, Нана седеше на верандата. Изглеждаше ядосана, изражение, което познавах прекалено добре. Нана все още може да ме накара да се почувствам, сякаш съм на девет-десет години, а тя е човекът, който знае всички отговори.

— Къде са децата? — извиках веднага щом слязох от колата.

Едно поразкъсано хвърчило с образите на Батман и Робин все още стоеше заклещено между клоните на едно от дърветата в двора и се ядосах на себе си, че вече две седмици не бях намерил време да го сваля.

— Оковах ги за мивката да измият чиниите — каза Нана.

— Съжалявам, че пропуснах вечерята — рекох й.

— Кажи го на децата — отвърна тя, намръщена като буреносен облак. Чувствата на Нана остават незабележими колкото приближаването на ураган. — Най-добре им го кажи веднага. Приятелят ти Сампсън се обади преди известно време. Също и съзаклятникът ти Джером Търман. Има нови убийства, Алекс. Използвах множествено число, Алекс, казвам го в случай че не си забелязал. Сампсън те чака на така нареченото местопрестъпление. Два трупа в „Шоу“, близо до университета „Хауърд“, точно там, представяш ли си. Още две млади чернокожи момичета са мъртви. Това няма да спре, нали? Поне в „Саутийст“ няма да спре.

— Да, няма да спре.

29.

Труповете бяха намерени в стара порутена каменна сграда в една неприятна част на Ес стрийт в „Шоу“. Много студенти и наскоро започнали работа млади хора живеят в този населяван от средната класа квартал. Проституцията наскоро се бе превърнала в проблем тук. Според Сампсън и двете мъртви момичета са били проститутки, които от време на време са работели в квартала, но по-често са действали в „Петуърт“.

Само една полицейска кола и една линейка бяха паркирани пред кафявата каменна сграда. На стъпалата отпред бе поставен униформен полицай, който да спира зяпачите и досадниците. Беше съвсем млад, с момчешко лице и гладка светлокафява кожа. Не го познавах, така че му показах служебната си карта.

— Детектив Крос — изсумтя той.

Усетих, че е чувал за мен.

— Какво знаем досега? — попитах, преди да вляза в сградата. — Какво се чува?

— Горе има две мъртви момичета. И двете проститутки, очевидно. Едната е живеела тук. Анонимно обаждане за убийствата. Може би някой съсед или сводникът им. На шестнайсет-седемнайсет години са, може и по-малко. Гадна работа. Не са заслужавали да свършат така.

Кимнах и си поех дълбоко дъх, после бързо изкачих стръмните виещи се стъпала до четвъртия етаж. Случаите с проститутки обикновено водят до трудни полицейски разследвания и се запитах дали Невестулката не знае това. Една проститутка в „Петуърт“ може да изреди средно десетина, че и повече клиенти за една нощ, а това означава твърде разнороден материал за изследване дори само по тялото й.

Вратата към апартамент 4А бе широко отворена и още от стълбите видях какво представлява вътрешността. Беше гарсониера, с една голяма стая, малка кухня и баня. Между двете единични легла имаше пухкаво бяло килимче. Декоративна нощна лампа светеше в зелено, а до нея имаше няколко гумени пениса.

Сампсън се бе навел към далечната страна на едното легло. Приличаше на нападател от Ен Би Ей, който търси по пода контактната си леща.

Влязох в малката разхвърляна стая, в която миришеше на тамян, прасковен цвят и пържено. На канапето имаше отворена червена картонена кутия с пържени картофи от „Макдоналдс“.

Столовете бяха отрупани с мръсни дрехи: къси клинове, ластични шорти, бюстиета. Поне десетина шишенца с лак за нокти и лакочистител, пили за нокти и памучета за грим се въргаляха по пода. В стаята се носеше тежък мирис на някакъв плодов парфюм.

Заобиколих леглото, за да видя жертвите. Две съвсем млади жени, и двете голи от кръста надолу. Невестулката бе идвал тук, усещах го.

Момичетата лежаха едно върху друго, като любовници. Изглеждаха, сякаш правят секс на пода.

Едното момиче бе със синьо потниче, другото с черен сутиен. И двете бяха със сандали с дебели високи токове, които са много модерни напоследък. Повечето от убитите жени бяха намерени голи, но за разлика от повечето други, тези двете щяхме да идентифицираме сравнително лесно.

— Няма никакви документи за самоличност — съобщи Сампсън, без да вдига тава.

— Но едно от тях е наело апартамента — казах му.

Той кимна.

— Сигурно е плащала в брой. Нали е изкарвала пари в брой.

Сампсън носеше латексови ръкавици и стоеше наведен над двата трупа.

— Убиецът е бил с ръкавици — продължи Сампсън, без да ме поглежда. — Не се виждат никакви отпечатъци. Така каза техникът. От първи оглед. И двете са застреляни, Алекс. По един изстрел в челото.

Все още оглеждах стаята, събирах информация, попивах детайлите от сцената на местопрестъплението. Забелязах доста продукти за коса — гелове, балсами, лакове, няколко перуки. Върху едната перука имаше зелено военно кепе, на което военните му викат курвенското кепе, защото жените много си падали по мъже, които го носят, особено в южните щати. Забелязах и пейджър.

Момичетата бяха млади и красиви. Имаха тънки крака, малки кокалести ходила, сребърни пръстени на пръстите на краката, които изглеждаха почти еднакви. Разхвърляните им дрехи образуваха малки купчинки по окървавения дървен под.

В единия ъгъл на стаята имаше следи от рано изоставеното детство: игра на лото, плюшено синьо мече, което изглеждаше протъркано, навярно бе на годините на момичетата, една кукла Барби, спиритическа дъска.

— Огледай добре, Алекс. Става все по-шантаво и по-шантаво. Нашата Невестулка започва да изперква.

Въздъхнах и се наведох, за да видя какво бе открил Сампсън. По-дребното момиче, което навярно бе и по-младо, лежеше отгоре. Другото беше по гръб. Изцъклените й кафяви очи се взираха право в счупената фасонка на тавана, сякаш бяха видели нещо ужасно там.

Тази отгоре бе наместена така, че главата й — по-точно устата й — да бъде точно върху слабините на другата.

— Убиецът си е поиграл на чудесна игричка, след като ги е застрелял — каза Сампсън. — Премести малко горната. Вдигни й главата, Алекс. Видя ли?

Видях. Съвсем нов метод на действие в серията от убийства на жени, поне тези, за които имах информация. Сетих се за фразата „залепнали един за друг“. Запитах се дали това е било „съобщението“ на убиеца. Момичето отгоре бе свързано с другото — чрез езика си.

Сампсън въздъхна и каза.

— Мисля, че езикът й е защипан в другото момиче. Почти съм сигурен, Алекс. Невестулката ги е забол едно за друго със скоба.

Погледнах двете момичета и поклатих глава.

— Не мисля. Дори хирургическа скоба не би се задържала на повърхността на езика… Обаче универсално лепило би свършило работа.

30.

Убиецът действаше все по-бързо и аз трябваше да направя същото. Двете мъртви момичета не останаха неидентифицирани дълго. Знаех имената им още преди новините в десет същата вечер. Пренебрегнах недвусмислените разпореждания на главния детектив и продължих да работя по разследването.

Рано на следващата сутрин със Сампсън се срещнахме пред „Стамфърд“, училището, където бяха учили Тори Гловър и Марион Кардинъл. Убитите момичета бяха съответно на седемнайсет и четиринайсет години.

От спомена за гледката на труповете им все още ми се гадеше и стомахът ми се бунтуваше. Продължавах да си мисля:

Кристин е права. Махни се от тук, прави нещо друго. Време е!

Директорката на „Стамфърд“ бе дребна, слаба червенокоса жена на име Робин Шварц. Нейният заместник Нейтън Кемп беше събрал няколко ученици, които познаваха жертвите, и бе освободил две стаи, в които Сампсън, Джером Търман и аз да проведем разговорите с тях. Джером зае едната стая, а ние със Сампсън — другата.

Лятното училище все още не бе завършило и в „Стамфърд“ бе оживено като в търговски център в събота. Минахме край закусвалнята на път към стаите и видяхме, че е препълнена, още в десет и половина. Никъде нямаше празни места. Миришеше на пържени картофи, същата неприятна миризма като в апартамента на момичето.

Някои от децата вдигаха шум, но повечето се държаха прилично. Училището изглеждаше добре организирано и уредено. Момичета и момчета използваха междучасието, за да се прегръщат влюбено.

— Не бяха лоши момичета — каза ни Нейтън Кемп, докато вървяхме по коридора. — Мисля, че и учениците ще ви кажат същото. Тори напусна училище миналия срок, най-вече поради семейни причини. Марион бе сред отличните ученички на „Стамфърд“. Казвам ви, не бяха лоши момичета.

Сампсън, Търман и аз останахме почти до вечерта с децата. Научихме, че мнозина са харесвали Тори и Марион. Били предани на приятелите си, забавни, добра компания. Описваха Марион като „огън момиче“, което означаваше, че е била страхотна. За Тори казаха, че понякога имала „шантави идеи“, което означаваше, че е била малко луда. Повечето ученици не бяха чували, че двете момичета са проституирали в „Петуърт“, но отбелязваха, че Тори Гловър почти винаги имала пари.

Един конкретен разговор се запечата в съзнанието ми за известно време. Евита Кардинъл бе в последния клас на „Стамфърд“ и беше братовчедка на Марион. Беше с бял клин до коленете и еластична лилава блузка. Слънчевите й очила стояха забодени в косата.

Тя се разплака неудържимо веднага щом седна срещу мен.

— Много съжалявам за Марион — казах аз и бях съвсем искрен. — Просто искаме да заловим този, който е направил това ужасно нещо. Детектив Сампсън и аз живеем наблизо в „Саутийст“. Моите деца учат в „Съджърнър Трут“.

Момичето ме погледна. Очите й бяха зачервени и изплашени.

— Няма да хванете никого — каза тя накрая.

Много хора в района разсъждаваха по този начин и за съжаление в повечето случаи се оказваха прави. Ние със Сампсън изобщо не трябваше да ходим в училището. Бях казал на секретарката си, че работя по убийството на Франк Оденкърк. Няколко други детективи ни прикриваха.

— От колко време Тори и Марион работеха в „Петуърт“? Познаваш ли други момичета от училището, които работят там?

Евита поклати шава.

— Тори работеше по улиците в „Петуърт“, не Марион. Моята братовчедка бе добро момиче. И двете бяха. Марион беше съвсем малка — каза Евита и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Марион е била заедно с Тори — казах й аз, защото това бе самата истина. — Говорихме с хора, които са я видели на „Принстън Плейс“ онази нощ.

Братовчедката ме изгледа враждебно.

— Не знаете какво приказвате, господин детектив. Нещо грешите. Не сте разбрали правилно.

— Слушам те, Евита. Нали затова съм тук.

— Марион не ходеше там да продава тялото си или нещо такова. Просто се страхуваше за Тори. Ходеше, за да я пази. Никога не е правила нещо лошо за пари, сигурна съм в това. — Момичето пак заплака. — Моята братовчедка беше добър човек, най-добрата ми приятелка. Просто се опитваше да защити Тори и я убиха заради това. Полицията няма да направи нищо. И вие няма да се върнете втори път тук. Нищо няма да се узнае. Не ви пука за нас. Никой не го е еня за нас — каза Евита Кардинъл и това като че бе самата истина.

31.

„Никой не го е еня за нас.“

Казаното бе ужасяващо и абсолютно вярно. Точно това бе в корена на разследването на убийствата на неидентифицираните жени и търсенето на Невестулката. Думите на Евита доста добре обобщаваха циничната философия на Джордж Питман за бедните квартали на града. Това бе причината в шест и половина вечерта да се чувствам скапан и вцепенен. Бях убеден, че серията от убийства се разраства.

От друга страна, не бях прекарал почти никакво време със собствените си деца през последните няколко дни, затова реших, че е време да се прибера у дома. По пътя се отдадох на мисли за Кристин и това почти веднага ми подейства успокояващо.

Още откакто бях малко момче, много често ме спохождаше един и същи сън. Стоя сам на студена, пуста планета. Страх ме е, но повече от всичко се чувствам самотен и нещастен. После при мен идва една жена. Хващаме се за ръце, прегръщаме се и изведнъж всичко се оправя. Тази жена беше Кристин и нямах никаква представа как бе излязла от съня ми, за да се озове в истинския свят.

Когато спрях на алеята, Нана, Деймън и Джени тъкмо излизаха от къщата.

Какво става? — зачудих се аз.

Накъдето и да бяха тръгнали, и тримата изглеждаха много издокарани. Джени и Нана бяха с най-хубавите си рокли, а Деймън — със син костюм, бяла риза и вратовръзка. Синът ми почти никога не облича костюма си, защото бил „за погребения“ или защото с него приличал на маймуна.

— Накъде сте поели всички? — попитах аз, като се измъкнах от старото порше. — Какво става? Да не сте решили да ме напуснете?

— Нищо особено не става — отвърна Деймън, като избягваше погледа ми.

— Деймън го приеха в Хора на вашингтонските момчета! — гордо избърбори Джени. — Не искаше да ти каже, докато не стане сигурно. Е, сега вече е сигурно. Деймън е хорист.

Брат й я тупна по ръката. Не силно, но достатъчно, за да й покаже, че не е доволен, че е разкрила тайната му.

— Хей! — извика сестра му и вдигна юмруци като полупрофесионален боксьор, в какъвто се превръщаше под вещите ми грижи.

— Хей, хей! — намесих се аз като рефер в боксов мач. — Никакво боксиране извън ринга. Знаете правилата. Кажете сега каква е тази история с хора?

— Деймън се яви на прослушване за Хора на момчетата и го приеха — обясни Нана и лицето й грейна по посока на Деймън. — Справи се съвсем сам.

— Значи можеш и да пееш? — усмихнах му се и аз. — Леле, леле.

— Той става за „Бойс ту мен“, тате. За „Бойс ту бойс“, по-скоро. Има кадифен глас. Съвсем чист.

— Така ли, малка многознайке? — усмихнах се на момиченцето си.

— Точно така — продължи да бъбри Джени и потупа Деймън по гърба.

Виждах, че е невероятно горда с него. Тя бе най-големият му почитател, макар че той още не го осъзнаваше. Някой ден щеше да го разбере.

Деймън не успя да сдържи усмивката си, после сви рамене и придоби сериозен вид.

— Нищо особено. Пея сносно.

— Хиляди момчета кандидатстваха — продължи Джени. — Това е голямо нещо, най-голямото в малкия ти живот, братко.

— Стотици — поправи я Деймън. — Не хиляди, а няколкостотин. Сигурно просто съм имал късмет.

— Няколкостотин хиляди! — избърбори Джени и бързо се дръпна, преди Деймън да я плесне отново. — Ти си роден с късмет!

— Може ли да дойда на репетицията? — попитах. — Ще се държа прилично. Ще пазя тишина. Няма да те излагам.

— Ако можеш да отделиш време — не пропусна да ме уязви Нана. Тя определено не се нуждаеше от уроци по бокс. — С твоята натоварена програма. Ако имаш време, тръгвай с нас.

— Разбира се, татко — кимна Деймън.

Така че тръгнах с тях.

32.

Извървях щастлив шестте пресечки до „Съджърнър Трут“ с Нана и децата. Не бях издокаран като тях, но това нямаше значение. Изведнъж стъпката ми стана някак по-лека. Хванах Нана под ръка и тя се подсмихна.

— Така е по-добре. Почти като едно време — възкликнах аз.

— Понякога си такъв безсрамен съблазнител — засмя се Нана. — Още от малък си такъв. Знаеш как да спечелиш човек, когато поискаш.

— Ти имаш пръст в това какъв съм станал, стара жено — доверих й аз.

— И се гордея с това. Много съм горда и заради Деймън.

Пристигнахме в „Съджърнър Трут“ и отидохме право в малката зала отзад. Огледах се дали Кристин няма да е там, но не я видях никъде. После се зачудих дали е научила, че Деймън е приет в хора, дали вече й е казал. Хареса ми мисълта, че може да й е казал. Искаше ми се да се сближат. Знаех, че Деймън и Джени се нуждаят от майка, не само от баща и прабаба.

— Още не сме много добри — обясни ми Деймън, преди да отиде при другите момчета. На лицето му бе изписан страх и притеснение, че може да се изложи. — Това е едва втората ни репетиция. Господин Дейн казва, че сме ужасни. Много е строг, татко. Кара ни да стоим прави цял час, без изобщо да мърдаме.

— Господин Дейн е по-строг от теб, тате, по-строг е от госпожа Джонсън — ухили се хитро Джени. — Строг е като съдия.

Бях чувал, че Натаниъл Дейн е взискателен диригент, че хоровете му са сред най-добрите в страната и че повечето хористи извличат огромна полза от всеотдайното обучение и дисциплината. Момчетата вече се бяха подредили на сцената. Господин Дейн бе широкоплещест мъж, но сравнително нисък на ръст. Предположих, че е към сто и десет килограма при височина около метър и седемдесет. Беше с черен костюм и черна риза, закопчана до горе, без вратовръзка. Започна репетицията с няколко куплета от детски песнички, които не прозвучаха никак зле.

— Много съм щастлив за Деймън. Изглежда толкова горд там — прошепнах на Нана и Джени. — И е много красив.

— Господин Дейн ще прави и хор за момичета наесен — прошепна в ухото ми Джени. — Само гледай, тоест слушай. Ще вляза в него.

— Само така, момичето ми — кимна Нана и прегърна Джени. Старата жена знае как да насърчава хората.

Дейн извика високо:

— Не. Чувам рязко издишване. Не желая никакво издишване, господа. Искам чиста дикция и чист тон. Сребро и коприна. Без никакво издишване.

С ъгълчето на окото си изведнъж видях Кристин до вратата. Гледаше Дейн и момчетата, но после погледна към мен. Лицето й бе сериозно като на директорка, но само за момент. После се усмихна и ми намигна.

Отидох при нея. Сърцето ми щеше да изскочи.

— Това е моето момче — казах аз с престорена гордост, когато се доближих до нея. Беше облечена в мек сив костюм с панталон и розова блуза. Господи, бях толкова щастлив да я видя, да бъда с нея, да стоим заедно, да не правим нищо — все такива неща.

Кристин се усмихна. Всъщност тя се засмя леко.

— Той прави всичко толкова добре. — Кристин не пестеше нищо, нито добро, нито лошо. — Надявах се да дойдеш, Алекс — прошепна ми тя. — Точно в тази минута ми липсваше до полуда. Познато ли ти е това чувство?

— Да, чувството ми е изключително добре познато.

Хванахме се за ръце, докато хорът пееше Бах. Всичко изглеждаше толкова съвършено, чак не можех да свикна.

— Понякога… още сънувам онзи сън — как прострелват Джордж и той умира — прошепна тя, докато стояхме един до друг.

Съпругът на Кристин бе убит в дома им и тя го бе видяла как умира. Това бе една от основните причини да се колебае за връзката си с мен: страхът, че мога да бъда убит, докато съм на работа, и че мога да донеса насилието и ужаса в семейството.

— Спомням си всичко от онзи следобед, когато убиха Мария. Болката утихва с времето, но никога не си отива.

Кристин знаеше това. Тя знаеше отговорите на повечето въпроси, но обичаше да обсъжда нещата. И двамата бяхме такива.

— Но аз продължавам да работя тук, в „Саутийст“. Идвам в този район всеки ден. Бих могла да си избера някое хубаво училище в Мериленд или Вирджиния — каза тя.

Кимнах.

— Да, Кристин. Ти избираш да работиш тук.

— И ти също.

— И аз също.

Тя стисна ръката ми малко по-силно.

— Май сме си лика-прилика. Защо да се борим с това?

33.

Рано на следващата сутрин бях отново в общата зала на Седми участък и работех по убийството на Франк Оденкърк.

Очевидно, никой не бе забелязал Оденкърк на излизане от летището. Дрехите му все още не бяха открити. Съдебният патолог бе потвърдил, че жертвата е била изнасилена след смъртта си. И както бях предположил, не бяха открили семенна течност. Убиецът бе използвал презерватив. Точно като с убитите жени.

Шефът на полицията се бе ангажирал със случая „Оденкърк“ и оказваше допълнителен натиск върху отдела. Това изнервяше и ядосваше всички. Главен детектив Питман също притискаше детективите, но единственият случай, от който той се интересуваше, бе убийството на Оденкърк, още повече че имаше арестуван заподозрян за убийството на немския турист.

Към единайсет сутринта Раким Пауъл спря до бюрото ми. Наведе се и прошепна:

— Може би имам нещо интересно, Алекс. Ела долу в ареста, ако имаш малко време. Може да е първият пробив за двете убити момичета в „Шоу“.

До ареста се стигаше по стръмно бетонно стълбище, след като се минеше тесния етаж със залите за разпити, стаите за задържане и регистрация. Навсякъде по тавана и стените арестантите бяха издраскали наименованията на улиците си или собствените си имена. Това бе изключително тъпо от тяхна страна, защото ни даваше информация, с която допълвахме картотеката си.

В ареста нарочно е винаги тъмно. Всяка килия е метър и осемдесет на метър и петдесет, с метално легло и тоалетна с мивка. В коридора пред някои от килиите има оставени маратонки. Така правят опитните затворници, които не искат да махат връзките от маратонките си. Иначе им ги прибират от съображения за сигурност.

В една от килиите се бе настанил като Принца на Вашингтон някакъв дребен дилър и крадец на име Алфред Стрийк — Ловкия. Когато влязох в килията му, уличният мошеник ме погледна и се ухили самодоволно.

Хитрецът бе с модерни слънчеви очила, мърлява коса и плетена шапка в яркозелено и жълто. На бялата му фланелка бе нарисувано лицето на Хайле Селасие и имаше надпис:

— От прокуратурата ли си? Не ми се вярва. Без сделка не казвам нищо — каза ми той. — Айде, чупка.

Раким не му обърна внимание и ми каза:

— Ловкия твърди, че имал информация за убийството на Пювър и Кардинъл. Иска да проявим снизходителност към него в замяна на това, което твърди, че знае. Арестуван е по обвинение, че е влязъл с взлом в един апартамент в „Шоу“. Хванали са го, като излизал от прозореца на спалнята с телевизор „Сони“ в ръце. Представяш ли си. Не е бил особено ловък.

— Не съм обирал ни’къв тъп апартамент. Аз дори не гледам телевизия, мъжки. И не виждам ни’къв помощник-прокурор с пра-во-мо-щия да прави сделка.

— Свали си очилата — казах му аз.

Той изобщо не ме погледна, така че аз му ги свалих. Както биха казали приятелчетата му от улицата, очите му бяха като плочи. С един поглед разбрах, че Ловкия не само продава наркотици, но и ги взема.

Изгледах го продължително. Вероятно бе на двайсет и две-три, гневен, циничен, загубил почва под краката си.

— Щом не си обирал апартамента, защо си искал да се видиш с някого от прокуратурата? Нещо не ми се връзва, Алфред. Слушай сега какво ще направя за теб. Няма да повторя това предложение, така че слушай внимателно. Ако си тръгна от тук, няма повече да се върна.

Ловкия се позаслуша в думите ми.

— Ако ни дадеш информация, която директно да ни насочи да открием убиеца на двете момичета, ще ти помогнем за обвинението в обир. Сам ще се погрижа. Ако не ни дадеш информация, ще те оставя тук с детектив Пауъл и детектив Търман. Няма да получиш втори път такова щедро предложение. Гарантирам ти го, а тези детективи знаят, че си държа на думата.

Ловкия още мълчеше. Очите му се втренчиха в мен. Опитваше се да ме смути с поглед, но обикновено съм по-добър в такова взиране.

Накрая кимнах към Раким Пауъл и Джером Търман.

— Добре, това е. Господа, трябва да научим какво знае за убитите момичета в „Шоу“. И няма да получи нищо от нас, когато свършите с него. Може и самият той да е замесен в убийството. Дори е възможно да е нашият убиец. Трябва да решим този случай бързо. Третирайте го като заподозрян, докато не установим противното.

Тръгнах към вратата, когато Ловкия заговори.

— Намерете един с прякор Задната врата. Мотае се из Даунинг Парк. Той може да е видял кой е пречукал момичетата. Така ми каза в парка. Каза, че видял убиеца. Е, как ще ми помогнете?

Излязох от килията.

— Казах ти сделката, Алфред. Ако разрешим случая и твоята информация ни помогне, и ние ще ти помогнем.

34.

Може би бяхме на път да открием нещо. Две патрулни коли и два необозначени седана спряха пред входа на ограденото игрище в Даунинг Парк в „Шоу“. Раким Пауъл и Сампсън дойдоха с мен да посетим Джо Букър — Задната врата, добре известно страшилище в квартала.

Познавах Задната врата по физиономия и веднага го забелязах. Беше нисък, под метър и седемдесет, с козя брадичка. Беше толкова добър в баскетбола, че понякога играеше с тежки работни ботуши, за да се изфука колко е скоклив. Сега беше с прашни оранжеви гумени боти, избеляло черно найлоново яке и панталон от същата материя, насъбран на хармоника при глезените.

Играеха на голямото игрище, бърза и динамична игра, на ниво между колежански и професионален баскетбол. Игрището бе съвсем елементарно — черен макадам с избелели линии, метални табла и кошове с метални мрежички.

Играчи от два-три други отбора седяха отстрани и чакаха своя ред да играят. Навсякъде се виждаха найлонови шорти и анцузи и ехтеше свистенето на маратонки „Найки“. Игрището бе оградено от всички страни от телена ограда и бе известно като „Клетката“. Всички ни зяпнаха, когато се появихме, включително и Букър.

— После сме ние! — извика Сампсън.

Играчите и на игрището, и край него си размениха погледи и няколко от тях се ухилиха на думите на Сампсън. Знаеха кои сме. Тупкането на топката не беше спряло.

Задната врата беше на игрището. Не бе необичайно отборът му да прекара целия следобед там, елиминирайки един след друг съперниците си. От четиринайсетгодишен Букър влизаше и излизаше от поправителни домове и затвори, но наистина бе добър баскетболист. В момента дразнеше един друг играч, който беше със сиво долнище и високи маратонки за баскетбол, гол от кръста нагоре.

— Нищо не струваш — викаше му Задната врата. — Махни тези църковни панталони. Ще те бия на бейзбол, на тенис, на всяка игра — нищо не струваш. Стига се мъчи.

Раким Пауъл наду реферската свирка, която винаги носеше със себе си. Той работи като съдия по футбол в свободното си време. Свирката е необичайна, но привлича внимание на шумни места. Играта спря.

Тримата отидохме при Букър, който стоеше край фаловата линия пред единия кош. Двамата със Сампсън бяхме по-високи от него, но това важеше и за повечето играчи. Това не му пречеше, той си оставаше най-добрият играч на игрището. Сигурно би могъл да бие и нас със Сампсън, ако играехме двамата срещу него.

— Ей, оставете братото на мира. Не е направил нищо — обади се един от по-високите играчи с плътен глас. Имаше затворнически татуировки по гърба и ръцете си. — Не е мърдал от тук.

— Вратата е тук цял ден — обади се още някой. — Тук е от няколко дни. Не е губил мач от дни!

Няколко от по-младите играчи се засмяха на тази шега. Сампсън се обърна към най-едрия мъжага на игрището.

— Я млъквайте всички. Стига с дрибълчетата. Убили са две малки момичета. Затова сме тук. Не ни е до игри.

Този, у когото беше топката, спря да дриблира и я взе в ръце. Игрището притихна. Сега се чуваше шумът от въжето на три момиченца, които подскачаха на тротоара до игрището и си пееха.

Преметнах ръка през рамото на Букър и го отведох настрани.

Сампсън продължи да говори.

— Букър, ще стане лесно и бързо и с приятелите ти ще се смеете на станалото още преди да сме си тръгнали.

— Да, ъ-хъ — кимна Джоузеф Букър, като се опитваше да запази спокойствие под изгарящите погледи, които бяхме забили в него със Сампсън.

— Говоря сериозно, дребен. Видял си нещо, което може да ни помогне за убийството на Тори Пювър и Марион Кардинъл. Съвсем просто е. Казваш ни какво знаеш и веднага си тръгваме.

Букър вдигна глава към Сампсън и присви очи намръщено, сякаш гледаше към слънцето.

— Нищо не съм видял. Чухте Люки, тук съм от няколко дни. Тези нещастници не могат да ме бият.

Вдигнах ръка и дланта ми спря на сантиметри от лицето му.

— Пуснал съм хронометъра, Букър, така че не ме прекъсвай. Обещавам ти, две минути и си тръгваме. Виж какво ти предлагам. Първо, ние си тръгваме, вие си довършвате играта. Второ, детективи Пауъл и Сампсън ще ти дължат една услуга. Трето, веднага ти даваме сто долара за времето и усилията. Часовникът тиктака — казах му. — Тик-так, тик-так. Лесни пари.

Той най-после кимна и протегна ръка.

— Видях две момичета да се качват в една кола. Към два-три през нощта на И стрийт. Не видях ни шофьора, ни лицето му или к’вото и да било. Много тъмно беше. Но караше такси. Като синьо-лилаво такси. Нещо такова. Момичетата седнаха отзад и таксито потегли.

— Това ли е всичко? — попитах го. — Не искам да се налага да се връщам тук по-късно. И пак да ви прекъсвам играта.

Букър се замисли, после добави:

— Шофьорът беше бял мъж. Видях ръката му, като я протегна през прозореца. В „Шоу“ ни’кви бели момчета не карат таксита нощем, поне аз не съм виждал.

Кимнах, изчаках малко, после се усмихнах на другите играчи.

— Господа, можете да продължите.

Туп, туп, туп.

Букър наистина играеше добре.

35.

Новата информация ни даваше нещо, за което да се захванем. Бяхме отхвърлили огромно количество неблагодарна работа по улиците и нещо най-после бе изскочило. Знаехме цвета на таксито, което бе взело момичетата малко преди да бъдат убити. Фактът, че шофьорът е бял, бе най-важната информация засега.

Със Сампсън отидохме вкъщи, вместо да се връщаме в участъка. Така щеше да ни е по-удобно да работим по новите следи. Отне ми около пет минути да получа още информация от един познат в службата, контролираща таксиметровите компании. Никоя от фирмите във Вашингтон не използвала в момента лилаво-сини таксита. Това вероятно значеше, че таксито е незаконно. Научих, че някаква фирма на име „Ванити кабс“ имала такива таксита преди време, но прекратила дейността си през 95-а. Моят познат ми каза, че има вероятност пет-шест от старите коли все още да се движат по улиците. Първоначално били петнайсет лилаво-сини таксита, а това не бе много, дори всичките да бяха още в движение, което бе доста съмнително.

Сампсън се обади на таксиметровите компании, които редовно обслужваха „Саутийст“ и особено „Шоу“. Според техните сведения само трима бели шофьори били на смяна онази нощ.

Работехме в кухнята. Сампсън въртеше телефони, а аз седях на компютъра. Нана ни беше направила кафе и бе оставила на масата плодове и половин орехов пай.

Раким Пауъл се обади вкъщи към 4:15. Вдигнах телефона.

— Алекс, Питман е пуснал подмазвачите си и сега душат наоколо като озверели. Фред Кук искаше да знае по какво работите двамата със Сампсън днес следобед. Джером му каза за убийството на Оденкърк.

— Ако убийствата в „Саутийст“ са свързани по някакъв начин, това е самата истина — кимнах аз.

— Още нещо — каза Раким, преди да прекъсне. — Проверих в Отдела по превозните средства. Може да се окаже полезно. Патрулната кола е засякла някакво лилаво такси, което не спряло на знак стоп към един часа през нощта в „Екингтън“, близо до университета, на Втора улица. Може би нашият човек живее там.

Плеснах с ръце и поздравих Раким. Дългите ни часове работа по неизяснените убийства най-после започваха да се отплащат.

Може би скоро щяхме да хванем Невестулката.

36.

Действаше много по-предпазливо напоследък. Посещението във Вашингтон на Джордж Бейър — Глада бе предупреждение, предупредителен изстрел и Шейфър го бе приел съвсем насериозно. Другите играчи можеха да бъдат не по-малко опасни от самия него. Точно те го бяха научили да убива, а не той тях. Не трябваше да ги подценява, особено ако искаше да спечели играта.

В деня след посещението на Глада другите го информираха, че Бейър е пристигнал във Вашингтон и че вероятно го наблюдава. Той прие това като второ предупреждение. Действията му ги бяха подплашили и сега те си връщаха. Всичко бе част от играта.

След работа онази вечер се отправи към скривалището си в „Екингтън“. Забеляза, че поне петима-шестима полицаи обикалят улицата.

Веднага заподозря другите конници. Бяха го предали в края на краищата. Или си играеха да обтягат нервите му? Какво правеха ченгетата тук?

Паркира ягуара на разстояние няколко пресечки, после се отправи към апартамента пеша. Трябваше да провери какво става. Беше с костюм на тънко райе, строга риза и вратовръзка. Знаеше, че изглежда достатъчно почтено. Носеше кожено куфарче и несъмнено приличаше на бизнесмен, който се прибира в дома си.

Двама чернокожи полицаи минаваха от врата на врата и разпитваха нещо хората по „Ъпланд Теръс“. Това не бе добре — полицията бе само на пет пресечки от скривалището му.

Защо бяха тук? Мозъкът му се въртеше на бързи обороти, а адреналинът заливаше нервната му система като наводнение. Може би това нямаше нищо общо с него, но малко повече предпазливост нямаше да му е излишна. Определено подозираше другите играчи, особено Джордж Бейър. Но защо? Така ли възнамеряваха да сложат край на играта — като го елиминират?

Когато двамата полицаи изчезнаха в една от страничните улици, Шейфър реши да спре пред една от къщите, през които вече бяха минали. Беше малък риск, но трябваше да научи какво става. Двама възрастни мъже седяха на пейката пред къщата и слушаха бейзболния мач по едно много старо радио.

— Питаха ви дали е имало някакви проблеми в квартала ли? — подметна с небрежен тон Шейфър. — Мен ме спряха по-нагоре по улицата.

Единият от мъжете просто го изгледа, видимо отегчен, но другият кимна и отговори:

— Точно така, господине. Търсеха някакво такси, лилаво и синьо. Заради някакви убийства, тъй казаха. Но не помня да съм виждал такова такси напоследък. Една компания по-рано имаше такива, казваше се „Ванити“. Помниш ли ги, Ърл? Те имаха лилави таксита.

— Това беше преди време — кимна другият мъж. — Фалираха.

— Сигурно бяха от градската полиция. Но не ми показаха документите си — сви рамене Шейфър. Стараеше се да говори с американски акцент, който имитираше добре.

— Детективи Крос и Сампсън — съобщи му имената по-приказливият мъж. — Детектив Крос ми показа картата си. Истинска беше.

— О, няма съмнение — съгласи се Шейфър и кимна за довиждане на двамата мъже. — Всъщност е хубаво да се видят полицаи в квартала.

— За това сте прав.

— Приятна вечер.

— Да, и на вас.

Шейфър заобиколи и се върна при колата си, качи се и пое към посолството. Там отиде право в кабинета си, където се чувстваше защитен и в безопасност. Успокои се, после включи компютъра си и се зае да търси информация за детективите Крос и Сампсън. Откри повече, отколкото се надяваше, особено за детектив Крос.

Замисли се как новото развитие на нещата може да промени играта. После изпрати съобщение на другите конници. Разказа им за Крос и Сампсън и добави, че детективите са решили „да играят играта“. Така че, естествено, той имаше някои планове за тях.

37.

Закъри Скот Тейлър е много упорит, задълбочен и интелигентен репортер от „Уошингтън поуст“. Уважавам го изключително много. Безмилостният му цинизъм и скептицизъм ми идват малко прекалено, ако трябва да ги понасям ежедневно, иначе бихме могли дори да станем приятели. Все пак се разбираме много добре и му се доверявам повече, отколкото на другите журналисти.

Срещнах се с него същата вечер в бара „Айриш таймс“ на Еф стрийт, близо до „Юниън Стейшън“. Това заведение е анахронизъм, самотна тухлена постройка, заобиколена от модерни офис сгради. Закъри му вика „гаден бар, наподобяващ тоалетна, идеално място, където да се срещаме“.

В типичната за Вашингтон традиция аз от време на време се явявам в ролята на „достоверен източник“ на Закъри и сега също се канех да му разкажа нещо важно. Надявах се да се съгласи и да убеди редакторите си във вестника да пуснат историята.

— Как са Деймън и Джени? — попита Закъри, когато се настани срещу мен в тъмния ъгъл под стара снимка на мъж е цилиндър.

Закъри е висок, кокалест и изпит и малко прилича на мъжа от фотографията. Винаги говори прекалено бързо, така че думите му се застъпват. Съвсем лека следа от южняшки говор смекчава акцента му.

Сервитьорката най-после дойде до масата ни. Закъри поръча кафе, аз също.

— Две кафета? — попита тя, за да се увери, че ни е чула правилно.

— Две чаши от най-хубавото ви кафе — кимна Закъри.

— Това тук не е виенска сладкарница, ако не знаете.

Усмихнах се на жизнерадостта й, после на това, което Закъри ми бе казал — първите му думи към мен. Вероятно веднъж му бях споменал имената на децата си, но той имаше енциклопедична памет за всякакъв вид несвързана информация.

— Трябва да си направиш и ти две-три деца, Закъри — казах му усмихнат широко.

Той погледна античния вентилатор на тавана, сякаш можеше всеки момент да се сгромоляса. Това бе подходяща метафора на съвременния живот в Америка — една стара инфраструктура, която заплашва да излезе извън контрол.

— Още нямам жена, Алекс. Все още търся подходящата — каза Закъри.

— Добре тогава, първо си намери жена, после си направете деца. Може да те отърве от неврозата ти.

Сервитьорката постави димящите чаши с кафе пред нас.

— Това ли е всичко? — попита тя, после поклати глава и се отдалечи.

— Може би не искам да се разделям с възхитителната си невроза. Може би смятам, че точно тя ме прави толкова добър репортер. Без нея работата ми щеше да е някакъв тъп боклук и нямаше да бъда нищо в очите на Дон Греъм и компания.

Отпих от кафето, което бе направено най-малко преди един ден.

— Докато не ти се родят деца, все едно си оставаш нищо.

Закъри присви едното си око и нацупи устни на една страна. Правеше много интересни физиономии, когато размишляваше.

— Освен ако децата ми не ме обичат или дори не ме харесват особено.

— Мислиш, че не е възможно човек да те обикне ли? Грешиш. Повярвай ми, Закъри. Всичко ти е наред. Децата ти ще те обожават и ти също ще си луд по тях. Взаимно ще се обожавате.

Той най-после се засмя и плесна шумно с ръце. Обикновено добре се забавляваме, когато сме заедно.

— Е, ще се омъжиш ли за мен и ще ми родиш ли деца? — ухили се той над чашата си. — Тук е място за свалки, в края на краищата. Самотни мъже и жени от Бюрото по статистика на трудовата заетост и от Държавната печатница идват тук с надеждата да си намерят другарче за леглото.

— Това е най-доброто предложение, което съм получил днес. Но кой поиска тази среща все пак? Защо сме в тази дупка да пием това гадно кафе?

Тейлър гаврътна своето.

— Доста е силно, нали? И на това трябва да сме благодарни. Какво става, Алекс?

— Какво ще кажеш за още един „Пулицър“? — попитах го.

Той се престори, че обмисля думите ми, после очите му грейнаха.

— Ами, защо не. Всъщност няма да е зле да внеса баланс и симетрия върху полицата над камината. Така ми каза едно гадже преди време. Повече не я видях. Работеше за Гингрич, в интерес на истината.

През следващите четирийсет и пет минути разказах на Закъри цялата история, както я виждах аз. Казах му, че има 114 неразкрити убийства в „Саутийст“ и части от „Нортийст“. Подробно му описах какъв контраст имаше между това как се провеждаха разследванията за убийството на Франк Оденкърк и на немския турист в „Джорджтаун“ и убийствата на тийнейджърките Тори Пювър и Марион Кардинъл. Описах му главния детектив — с неговите предубеждения и предпочитания или поне как аз ги виждах. Дори му признах, че никак не харесвам Питман, а Закъри знае, че не питая такива чувства към никого, като се изключат убийците.

Той клатеше глава напред-назад, напред-назад, докато говорех, и не спря, докато не млъкнах.

— Не, че се съмнявам в това, което ми казваш, но имаш ли някакви документи, които го потвърждават? — попита той.

— Ти с твоята мания за подробности. Репортерите сте големи досадници в това отношение.

Пресегнах се под стола си и извадих две дебели папки. Очите на Закъри грейнаха.

— Това би трябвало да ти помогне за материала. Копия от шейсет и седем доклада за нерешени случаи на убийства. Също и копие от досието за разследването на убийството на Пювър и Кардинъл. Забележи броя на детективите, работещи по всеки случай. Провери колко часа работа са отбелязани. Ще видиш огромно несъответствие. Това е всичко, до което успях да се добера — но и другите доклади съществуват.

— Но на какво се дължи това… това злонамерено пренебрежение? — попита ме той.

Въпросът му бе много точен и мъдър.

— Ще ти посоча най-циничната причина. Някои хора в полицията наричат „Саутийст“ „самопочистваща се фурна“. Това звучи ли ти достатъчно като повод за злонамерено пренебрежение? На някои случаи им викат НЗХ — „Няма замесени хора“. Тази фраза я използва главен детектив Питман.

Закъри бързо запрелиства докладите. После стисна ръката ми.

— Отивам си вкъщи, в самотното ми убежище, което е поносимо само защото в него има един „Пулицър“. И ще си имам за четене всички тези вълнуващи полицейски доклади за НЗХ. Да се надяваме, че после ще успея да напиша едно смразяващо кръвта експозе. Ще видим. Както винаги, беше ми приятно да се срещнем, Алекс. Поздрави на Джени, Деймън и Нана Мама. Трябва да ме запознаеш с тях някой ден. Да свържа имената с физиономии.

— Ела на следващия концерт на Хора на вашингтонските момчета — казах му аз. — Всичките ни физиономии ще бъдат там. Деймън е в хора.

38.

Работих до осем и половина вечерта, после отидох в „Кинкедс“, където имах среща с Кристин. „Кинкедс“ е един от любимите ни ресторанти и освен това идеално място, където човек да послуша джаз и да се почувства уютно.

Седнах на бара и се наслаждавах на звуците на Хилтън Фелтън и Ефрейн Уулфолк, докато очаквах Кристин да се появи. Тя дойде точно навреме, въпреки че бе имала някакъв ангажимент в училището. Кристин винаги е точна. Много внимателна. Съвършена в почти всяко отношение, поне в моите очи. Да, ще стана твоя жена.

— Гладна ли си? Искаш ли да отидем на масата? — попитах я, след като се прегърнахме, сякаш сме били разделени от години и от хиляди километри.

— Нека малко поседим на бара. Ако нямаш нищо против — каза тя.

Дъхът й ухаеше леко на мента. Лицето й бе толкова меко и гладко, че не можех да се сдържа да го обхвана в дланите си.

— Няма нищо, което да бих искал да правя, освен да стоя до теб — казах й.

Кристин си поръча сметанов ликьор, а аз — голяма бира, и двамата си бъбрехме, докато музиката се носеше около нас, над нас, през нас. Денят ми бе много уморителен и имах нужда от това отпускане.

— Чаках това цял ден. Нямах търпение. Пак ли ставам прекалено старомоден и сантиментален? — усмихнах й се аз.

— Не и за мен. Никога не си прекалено старомоден, нито прекалено сантиментален. Това не може да стане, Алекс — отвърна на усмивката ми Кристин.

Обожавах да я гледам така. Очите й блестяха. Понякога потъвах в тях като в дълбоки езера. Това е, за което мечтаят всички хора, но което малцина намират, за съжаление.

Пръстите ми леко погалиха бузата й. После повдигнах бавно брадичката й. Свиреха „Звезден прах“. Това е една от любимите ми песни, дори при обикновени обстоятелства. Запитах се дали Хилтън и Ефрейн не свирят тази песен за нас и когато го погледнах, Хилтън ми намигна дяволито.

Приближихме се още повече едни към друг и потанцувахме на едно място. Усещах как бие сърцето й, чувствах го съвсем близо до гърдите си. Сигурно сме стояли така десет или петнайсет минути. Никой в бара не ни обръщаше внимание, никой не ни досаждаше, не ни предложиха още по едно питие, нито да ни придружат до масата ни. Сигурно са разбрали, че не бива.

— Наистина харесвам „Кинкедс“ — прошепна Кристин. — Но знаеш ли какво? Предпочитам да съм вкъщи с теб тази вечер. Някъде, където да сме сами. Ще ти изпържа яйца или каквото си избереш. Съгласен ли си?

— Разбира се, че съм съгласен. Чудесна идея. Да тръгваме.

Платих сметката и се извиних, че отказваме резервацията за ресторанта. После отидохме у Кристин.

— Ще започнем с десерта — каза тя и се усмихна хитро. И това много ми хареса.

39.

Дълго време бях чакал отново да се влюбя, но чакането си беше струвало. Прегърнах несдържано Кристин още щом влязохме в къщата. Ръцете ми се спуснаха към кръста й, после към бедрата; откриха гърдите й, раменете, деликатните й скули. Харесваше ни да правим всичко това бавно, не бързахме за никъде. Целувах устните й, нежно одрасках гърба й и я придърпах още по-силно към себе си.

— Толкова си нежен — прошепна тя, доближила устни до лицето ми. — Мога да правя това цяла нощ. Просто да стоим така. Искаш ли вино? Нещо друго? Ще ти дам всичко, което имам.

— Обичам те — казах й, без да спирам да галя гърба й. — И ще продължим така вечно. Изобщо не се съмнявам.

— Толкова те обичам — каза тя. Усетих как затаи дъх. — Така че се опитай да се пазиш, Алекс. Когато си на работа.

— Добре, ще се пазя. Но не тази вечер.

Кристин се усмихна.

— Не тази вечер. Тази вечер може да действаш рисковано. И двамата можем да го направим. Ти си красив и елегантен, не приличаш на полицай.

— Може би на международен крадец на бижута?

Вдигнах я на ръце и я понесох към спалнята.

— Ммм. И си и силен — каза тя. Светна една лампа в коридора, докато минавахме. Така стана достатъчно светло да виждам в краката си.

— Искаш ли да заминем някъде? — предложих аз. — Имам нужда да се откъсна за няколко дни.

— Звучи чудесно. Да. Преди началото на учебната година. Където и да е. Заведи ме далече от всичко това.

В стаята й миришеше на свежи цветя. На нощното шкафче имаше розови и червени рози. Кристин обожаваше цветята и градинарството.

— Ти си планирала всичко това, нали? Това си е истински капан. Хитро момиче.

— Цял ден си мечтах за това — призна тя и въздъхна доволно. — Цял ден си мечтаех да бъда с теб, докато бях в кабинета си, по коридорите, в двора, в колата на път за ресторанта. Имах разни еротични мечти.

— Надявам се да ги изпълня.

— Ще ги изпълниш. Не се съмнявай.

Свалих черната й копринена блуза с едно движение. Притиснах устни към гърдите й. Кристин носеше кожена пола и аз не я свалих, а само леко я избутах нагоре. Коленичих и целунах глезените й, после бавно тръгнах нагоре по дългите й крака. Тя галеше врата ми, гърба, раменете.

— Тази вечер си много опасен — каза тя. — Това ми харесва.

— Сексуално лечение.

— Да, моля. Излекувайте ме, докторе.

Захапа рамото ми, после още по-силно врата ми. И двамата дишахме тежко. Тя се притисна към мен и разтвори крака. Аз я обладах. Бе невероятно топла. Пружините на леглото запяха и таблата се заблъска в стената.

Тя избута косата си настрани, зад ухото. Обичам, когато прави така.

— Толкова е хубаво. О, Алекс, не спирай, не спирай, не спирай — шептеше тя.

Изпълних молбата й и се наслаждавах на всеки миг, на всяко движение, което правехме заедно, и дори се запитах за миг дали не си направихме бебе.

40.

Много по-късно същата нощ си приготвихме набързо яйца с лук, чедър и моцарела и отворихме бутилка хубаво „Пино Ноар“. Запалихме камината през август, като в същото време климатикът работеше на пълна мощност.

Седяхме пред огъня, смеехме се и говорехме, като планирахме едно кратко пътешествие. Избрахме Бермудските острови и Кристин попита не можем ли да вземем Нана и децата с нас. Чувствах се, сякаш животът ми се променя много бързо, отправен към нещо ново и много хубаво. Ако само извадя късмет и някак заловя Невестулката. Това можеше да бъде идеалният завършек на кариерата ми в полицията.

Прибрах се у дома късно, малко преди три. Не исках Деймън и Джени да се събудят сутринта и мен да ме няма. В осем на следващата сутрин вече бях на крак и слизах по стълбите, примамен от аромата на кафе и световноизвестните кифлички на Нана.

Деймън и Джени тъкмо се канеха да хукнат към „Съджърнър Трут“, където имаха сутрешни часове за напреднали. Приличаха на двойка ангелчета. Не ми се случваше много често да се чувствам толкова добре, така че реших да им съобщя всички новини.

— Как беше срещата ти снощи, тате? — попита Джени с хитра физиономия.

— Кой ти каза, че съм бил на среща? — направих й място да седне на коляното ми. Тя веднага си отхапа от огромната сладка кифла, която Нана бе сложила в чинията ми.

— Да кажем, че едно птиче ми го е подшушнало — изчурулика тя.

— Аха. Едно птиче, дето прави хубави кифлички — измърморих аз. — Срещата ми мина доста добре. Твоята как мина? И ти имаше среща, нали? Не си стоя вкъщи сама цяла вечер, нали?

— Твоята среща е минала доста добре? Та ти се прибра вкъщи, когато разнасяха млякото — разсмя се Джени.

Деймън също се кикотеше. Джени умее да ни разсмива всички, когато реши, прави го още от бебе.

— Джени Крос! — опита да я смъмри Нана, но после се отказа.

Нямаше смисъл да се опитва да накара Джени да се държи като типично седемгодишно дете. Тя бе прекалено умна, прекалено откровена, прекалено жизнена и забавна. Освен това в нашето семейство си имаме една максима: Който се смее, оцелява.

— Защо вие двамата първо не поживеете заедно? — попита Джени. — Нали така правят във филмите и по телевизията.

Усетих, че се усмихвам и се мръщя едновременно.

— Не ми пробутвай тези глупости, дето ги правят по телевизията или във филмите, момиченце. Там всичко объркват. С Кристин скоро ще се оженим и после ще заживеем всички заедно.

— Вече попита ли я? — възкликнаха всички.

— Да.

— И тя се съгласи?

— Защо всички изглеждате толкова изненадани? Разбира се, че се съгласи. Кой би отказал да стане част от това семейство?

— Урааа! — извика Джени с пълно гърло.

Бях сигурен, че се радва от все сърце.

— Урааа! — повтори и Нана. — Слава богу. О, слава богу!

— И аз така мисля — обади се и Деймън. — Време е да заживеем по-нормално.

Всички ми честитиха в продължение на няколко минути и накрая Джени каза:

— Трябва да тръгвам за училище, тате. Не искам да разочаровам госпожа Джонсън, като закъснявам, особено сега, нали така? Ето ти вестника.

Джени ми подаде „Уошингтън поуст“ и сърцето ми подскочи леко в гърдите. Това наистина бе хубав ден. Видях статията на Закъри Тейлър долу вдясно на първа страница. Не заемаше челно място, както заслужаваше, но поне бе на първа страница.

— Възможен скандал наистина — измърмори Нана и потърка брадичката си. — Геноцидът никога не умира, нали така.

41.

Влязох в участъка около осем и помощникът на главен детектив Питман веднага изтича насреща ми. По-рано старият Фред Кук бе лош детектив и сега бе също толкова лош и непочтен администратор, но беше най-големият подлизурко в участъка, а може би и в цял Вашингтон.

— Главният детектив иска да те види в кабинета си изключително спешно. Много е важно — съобщи ми Фред. — Най-добре иди веднага.

Кимнах му и се опитах да запазя настроението си непроменено.

— Разбира се, че ще е важно, нали е главен детектив. Можеш ли да ми подскажеш какъв е поводът, Фред? Сигурно знаеш какво става, какво да очаквам?

— Голям проблем — съобщи Фред, доволен, че не ми помага. — Само това мога да ти кажа, Алекс.

Остави ме да размишлявам какъв е проблемът. Усещах как неприятното чувство се надига в гърлото ми. Доброто ми настроение вече ме изоставяше.

Прекосих скърцащия дървен под на коридора към кабинета на шефа. Нямах представа какво да очаквам, но със сигурност не бях подготвен за това, което открих.

Веднага се сетих за това, което Деймън бе казал сутринта: „Време е да заживеем по-нормално“.

Сампсън седеше в кабинета на шефа. Раким Пауъл и Джером Търман също бяха там.

— Влез, доктор Крос — махна ми с ръка Питман. — Заповядай. Очаквахме пристигането ти.

— Какво има? — прошепнах на Сампсън, докато сядах на един стол до него.

— Още не знаем, но не е на добре — отвърна той. — Шефът не ни е казал и дума. Но прилича на канарчето, което изяло котката.

Питман мина пред бюрото си и облегна широките си бутове на него. Тази сутрин изглеждаше особено доволен от себе си и готов за гадости. Мишосивата му коса бе зализана назад и приличаше на шлем върху продълговатата му глава.

— Аз ще отговоря на въпроса ти, детектив Крос — каза той. — Всъщност не исках да говоря с другите детективи, преди да дойдеш. Считано от тази сутрин детективи Сампсън, Търман и Пауъл са временно отстранени от активна служба. Работили са по случаи извън покриваните от този участък. Все още се събират доказателства за пълния мащаб на техните действия, както и дали са замесени други детективи.

Понечих да заговоря, но Сампсън стисна ръката ми — силно.

— Спокойно, Алекс.

Питман ги изгледа и тримата.

— Детективи Сампсън, Търман, Пауъл, можете да си тръгвате. Профсъюзният ви представител е уведомен за ситуацията. Ако имате въпроси или възражения срещу решението ми, отнасяйте ги към него.

Сампсън бе стиснал зъби. Не каза и дума на шефа. Стана и излезе от кабинета. Търман и Пауъл го последваха. И те не продумаха. Тримата бяха всеотдайни детективи, които работеха усилено, и аз не можех просто да гледам безучастно това, което се случваше.

Зачудих се защо шефът ме бе пожалил засега. Също така се запитах защо Шон Мур го нямаше. Циничното обяснение бе, че Питман искаше да ни противопостави един на друг, да ни накара да мислим, че Шон е говорил срещу нас.

Питман се пресегна към бюрото си и взе днешния „Уошингтън поуст“.

— Случайно да си видял тази статия в днешния брой? На първа страница, долу вдясно?

Бутна вестника към мен. Наложи се да го хвана, за да не падне на земята.

— „Скандал около неразкрити убийства в «Саутийст».“ Да, видях я. Прочетох я вкъщи.

— Сигурен съм, че си я прочел. Господин Тейлър от „Поуст“ цитира неназовани източници в полицейското управление. Да имаш нещо общо с тази статия? — попита Питман и заби поглед в мен.

— Защо да ходя да говоря с „Уошингтън поуст“? — отговорих на въпроса му с въпрос. — Разказах ви за проблема в „Саутийст“. Мисля, че там вероятно действа сериен убиец. Защо да отивам по-далече? Като отстранявате от работа тези детективи, проблемът със сигурност няма да се разреши. Особено ако този ненормалник наближава връхната степен на лудостта си, както подозирам, че става.

— Не вярвам на тази история със серийния убиец. Не виждам никакъв повтарящ се модел. Никой не вижда такъв модел, освен теб. — Питман поклати глава и се намръщи. Беше ядосан, вбесен, едва успяваше да се контролира.

Отново протегна ръка към мен. Пръстите му приличаха на сурови наденички. Сниши гласа си почти до шепот.

— Бих искал да ти го начукам здравата и ще го направя. Но засега няма да е целесъобразно да те отстраня от разследването за Оденкърк. Няма да направи добро впечатление и подозирам, че „Поуст“ веднага биха научили. Очаквам да ми представяш ежедневни доклади по този случай. Знаеш ли, крайно време е да прехвърлиш някои от тези убийства в графата на разкритите случаи. Ще докладваш директно на мен. Няма да те изпускам от поглед, Крос. Някакви въпроси?

Бързо излязох от кабинета на Питман. Преди да го ударя.

42.

Сампсън, Търман и Пауъл вече бяха напуснали сградата, когато излязох от кабинета на шефа. Чувствах, че малко ми трябва да побеснея. Едва не се върнах при Питман, за да избърша пода с него.

Отидох при бюрото си и се замислих какво да правя, опитах да се успокоя, преди да съм сторил нещо прибързано и глупаво. Мислех за отговорността ми към хората в „Саутийст“ и това ми помогна. Но въпреки това едва се сдържах да не се върна при Питман.

Обадих се на Кристин да се поуспокоя още малко. Съвсем спонтанно я попитах може ли да се освободи за един дълъг уикенд, евентуално от четвъртък вечер. Кристин каза, че ще успее. Попълних формуляр за отпуск и го оставих на бюрото на Фред Кук. Това бе последното нещо, което той и Питман очакваха от мен. Но вече бях решил, че ще е най-добре да се махна за малко, да се успокоя, а после да си съставя план как да продължа напред.

Когато излизах от участъка, един детектив ме спря:

— Те са в бара на Харт — каза той. — Сампсън каза, че ще ти пазят място.

Заведението на Харт е доста западнало, но много популярно заради джина си. Не е място, където обикновено ходят ченгета, и това обяснява защо някои от нас го харесват. Беше единайсет сутринта и помещението вече бе препълнено, оживено, дори дружелюбно.

— Ето го! — поздрави ме Търман с полупразна халба бира, когато влязох.

Още петима-шестима детективи и приятели бяха там. Новината за отстраняването от служба се бе разпространила много бързо.

Гръмнаха смях и викове.

— Това е ергенско парти — каза Сампсън и се ухили. — Пипнах те, готин. С малко помощ от Нана. Трябва да си видиш физиономията!

Следващият час и половина в бара на Харт продължиха да прииждат приятели. По обед заведението бе претъпкано и тогава започнаха да се появяват редовните посетители, които идваха тук да обядват. Собственикът, Майк Харт, беше във вихъра си. Не се бях замислял за ергенско парти, но сега, когато то вече течеше, се радвах, че е станало така. Много мъже все още прикриват чувствата си, но не и на ергенско парти, поне не когато го организират най-близките ти приятели.

Беше много весело. За няколко часа всички забравиха за отстраняването от работа. Честитяха ми и ме прегръщаха повече пъти, отколкото можех да преброя, и дори получих една-две целувки. Всички ми викаха „готин“ по примера на Сампсън. Често използваха и думата „обичам“, даже прекалиха с нея. Заляха ме със сантиментални речи, които в същото време бяха много смешни. Общо взето, всички пийнаха повече от достатъчно.

В четири следобед двамата със Сампсън излязохме на ослепителната дневна светлина на улицата, подпирайки се един друг. Майк Харт лично ни бе извикал такси.

За един съвсем кратък миг се сетих за лилаво-синьото такси, което търсехме — но после тази мисъл се изпари яко дим от тавата ми.

— Готин — прошепна ми Сампсън, докато се намествахме в таксито. — Обичам те повече от живота си. Вярно е. Обичам децата ти, обичам Нана, обичам бъдещата ти жена, прекрасната Кристин. Закарайте ни у дома — каза той на шофьора. — Алекс ще се жени.

— А той ще ми бъде кум — допълних аз.

Шофьорът се усмихна.

— Точно така — кимна Сампсън.

43.

В четвъртък вечер Шейфър отново игра на Четиримата конници. Беше се заключил в кабинета си, но в ранните часове на вечерта чуваше шумовете на семейството си из къщата. Чувстваше се крайно изолиран; беше нервен, неспокоен и ядосан без видима причина.

Докато чакаше другите играчи да се появят на линия, откри, че се е замислил за дивото си препускане с колата из Вашингтон. Изживяваше отново и отново едно конкретно чувство: въображаемия момент на внезапния удар в неподвижна преграда. Виждаше го като ослепителна светлина, в която физическите обекти, включително и самият той, се разбиват на парченца като стъкло и после отново стават част от Вселената. Дори болката, която би изпитал, щеше да бъде част от превръщането на материята в други прекрасни форми и видове.

Това са самоубийствени чувства — осъзна той накрая. — Въпрос на време е. Наистина съм Смъртта.

Точно в девет часа започна да пише съобщението си на компютъра. Другите конници вече бяха на линия и чакаха реакцията му по повод посещението и предупреждението на Джордж Бейър. Не искаше да ги разочарова. Това, което бяха направили те, го караше да играе играта още по-ентусиазирано. Той написа:

44.

Отне ни един ден да се приготвим за пътуването, но всички се радваха на спонтанното решение и на възможността да отидем заедно на почивка за пръв път. Така че Деймън, Джени, Нана, Кристин и аз потеглихме от Вашингтон следобед и пристигнахме в отлично настроение на летището в Бермудите късно в четвъртък вечер, двайсет и пети август.

Определено исках да се махна от Вашингтон за няколко дни. Новото разследване бе дошло прекалено бързо след случая с господин Смит. Нуждаех се от почивка. Имах един приятел, който бе съсобственик на един хотел на Бермудите, пък и пътуването със самолета не бе особено дълго. Устройваше ни идеално.

Една сцена на летището ще остане завинаги в спомените ми — Кристин и Джени стоят прегърнати една до друга и си пеят тихо. Наистина приличаха на майка и дъщеря и това ме трогна дълбоко. Изглеждаха толкова привързани, весели, толкова естествени. Това е спомен, който ще пазя винаги, един от онези моменти, които никога няма да забравя, знаех го още докато ги гледах как танцуват и пеят, сякаш се бяха познавали винаги.

Извадихме късмет с необикновено хубаво време за почивката си. Беше слънчево и ясно всеки ден, от сутрин до здрач, когато яркосиньото небе се превръщаше във вълшебна комбинация от червено, оранжево и пурпурно. Всички се наслаждавахме на почивката, а децата бяха на върха на щастието. Ходехме да плуваме и да се гмуркаме при Елбоу бийч и Хорсшу бей, после се състезавахме с мотопеди по живописните пътища на острова.

Вечерите принадлежаха на Кристин и мен и се опитвахме да се възползваме от тях най-пълноценно. Обиколихме всички най-хубави барове и ресторанти. Бях щастлив, че съм с нея, и тази мисъл не напускаше съзнанието ми. Чувствах, че това, което ни свързва, бе укрепнало, след като й бях оставил време и пространство и не я бях притискал. Отново се чувствах цял. Продължавах да си спомням първия път, когато я видях в двора на „Съджърнър Трут“. Тя е жената за теб, Алекс. И тази мисъл не напускаше съзнанието ми.

Седяхме в бар „Теръс“, от който има изумителна гледка към града и пристанището Хамилтън. Водата бе осеяна с малки островчета, бели платноходки, фериботи, които сновяха напред-назад към Уорик и Паджет. Държахме се за ръце и не можех да откъсна поглед от очите й, не исках.

— Какво си мислиш? — попита тя накрая.

— Доста мислих дали пак да не започна частна практика. Мисля, че така навярно ще е най-добре.

Тя се вгледа в очите ми.

— Не искам да го правиш заради мен, Алекс. Не искам аз да бъда причината да напуснеш полицията, моля те. Знам, че обичаш работата си. Поне през повечето време.

— Но тази работа напоследък ме прави нещастен. Питман не е само труден шеф, той просто е лош човек. Това, което стана със Сампсън и останалите, не е обикновена временна неприятност. Те работеха по неразкритите убийства в свободното си време. Изкушавам се да разкажа за това на Зак Тейлър от „Поуст“. Хората ще се надигнат, ако научат истината. Точно затова няма да дам историята на „Поуст“.

Тя ме слушаше, искаше да ми помогне, но ме оставяше сам да реша и аз оценявах това.

— Наистина звучи ужасно объркано и отвратително, Алекс. И на мен ми иде да отида да ударя един юмрук на Питман. Той мисли за политиката, а не как да защитава хората. Сигурна съм, че ще вземеш правилното решение, когато дойде моментът.

На следващата сутрин я открих да се разхожда в градината. Бе забола тропически цветя в косата си. Сияеше дори повече от обикновено и аз отново се влюбих в нея.

— Има една стара поговорка, която чух за пръв път още като дете — каза ми тя, когато се доближих до нея. — „Ако имаш две пенита, купи си хляб с едното и цвете с другото.“

Целунах косата й между цветята. Целунах сладките й устни, бузите, вдлъбнатината в основата на шията.

Рано следобед отидох с децата на плажа. Деймън и Джени не можеха да се наситят на дълбокото синьо море — плуваха, гмуркаха се, правеха пясъчни замъци. Тъй като съвсем скоро тръгваха отново на училище, ваканцията им се струваше особено специална и незабравима.

Кристин тръгна с мотопед към Хамилтън да купи сувенири за някои от учителите в „Съджърнър Трут“. Махахме й за довиждане, докато изчезна от погледа ни. После отново се върнахме във водата.

Към пет часа тримата с Деймън и Джени се върнахме в хотела, който стърчеше като часовой сред пищната зеленина на хълмовете и на фона на яркосиньото небе. Накъдето и да погледнехме, се виждаха къщички, боядисани в пастелни цветове и с бели покриви. Нана седеше на терасата и говореше с новите си приятели. Истински рай, помислих си аз и почувствах как нещо дълбоко и свещено се събужда за живот у мен.

Докато се взирах в безоблачното синьо небе, съжалих, че Кристин я няма до мен, за да споделя тази красота с нея. Вече ми липсваше, макар че се бяхме разделили съвсем скоро. Прегърнах Джени и Деймън и се усмихнахме на очевидното: обичахме да бъдем заедно и бяхме такива невероятни късметлии, че бяхме едно семейство.

— Тя ти липсва — прошепна Джени. Каза го просто като изречение, не като въпрос. — Така и трябва, тате. Точно така трябва да бъде, нали?

Когато в шест часа Кристин още не се бе върнала, започнах да се разкъсвам между мисълта да я изчакам в хотела и желанието веднага да скоча в колата и да тръгна към Хамилтън да я търся. Може би е претърпяла злополука. Проклети мотопеди, повтарях си, макар че ми се бяха видели съвсем безопасни предния следобед.

Забелязах една висока слаба жена да влиза в двора на хотела. Виждах силуета й на фона на олеандрите и хибискусите. Въздъхнах с облекчение и се втурнах надолу по стъпалата, но в този момент видях, че това не е Кристин.

Стана шест и половина, а нея още я нямаше, нито се бе обадила. Стана седем.

Най-после позвъних на полицията.

45.

Инспектор Патрик Бъсби от полицейското управление в Хамилтън пристигна в хотел „Белмонт“ към седем и половина. Беше нисък оплешивяващ мъж, който от разстояние изглеждаше петдесет-шейсет годишен. Когато се приближи до терасата на хотела обаче, видях, че е на не повече от четирийсет, горе-долу на моята възраст.

Той изслуша разказа ми, после каза, че туристите често губят представа за времето, когато се разхождат из острова. Случвали се и дребни злополуки с мотопеди по Мидъл Роуд. Увери ме, че Кристин ще се появи скоро, „леко изгоряла от слънцето“ или с „навехнат глезен“.

Изобщо не приех тези теории. Тя бе винаги точна и поне би се обадила по телефона, ако й се наложеше да закъснее.

Бях убеден, че би намерила начин да ни се обади, ако бе претърпяла лека злополука. Така че двамата с инспектора изминахме разстоянието от хотела до Хамилтън, а после обиколихме улиците на града, особено Франт стрийт и Райд стрийт. Мълчах и разтревожено се взирах през прозореца на колата, надявайки се да зърна Кристин да пазарува в някоя странична уличка, забравила напълно за времето. Но не я видяхме никъде, нито тя се бе обадила в хотела.

Когато в девет вечерта от нея все още нямаше нито следа, инспектор Бъсби неохотно се съгласи, че Кристин може да е изчезнала. Зададе ми много въпроси, което ми показа, че е добър полицай. Искаше да разбере дали не сме имали някакви несъгласия или спорове.

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ във Вашингтон — казах му накрая. — Досега не ви го казах, за да не помислите, че навлизам в територията ви. Работил съм по няколко тежки случая с масови убийци. Сблъсквал съм се с много опасни хора. Може и да има връзка с това. Надявам се да няма, но все пак е възможно.

— Разбирам — каза Бъсби. Той беше точен, спретнат човек, с тънки мустаци. Приличаше повече на придирчив учител, отколкото на полицай, дори имаше вид на психолог повече от самия мен. — Има ли и други изненади, за които трябва да науча, детектив Крос?

— Не, това е всичко. Но сега разбирате защо съм разтревожен и защо ви се обадих. В момента също работя по серия ужасни убийства във Вашингтон.

— Да, сега разбирам причината за тревогата ви. Ще пусна доклад, че е изчезнал човек.

Въздъхнах тежко, после се качих горе да поговоря с децата и Нана. Направих всичко възможно да не ги плаша, но Деймън и Джени се разплакаха. После и Нана се разрида.

До полунощ все още не знаехме нищо за Кристин и местонахождението й. Инспектор Бъсби тръгна от хотела в дванайсет без петнайсет. Държеше се много учтиво и загрижено, дори ми даде домашния си телефон с молба да му позвъня веднага, ако Кристин се обади. Накрая каза, че семейството ни ще присъства в молитвите му.

В три часа все още крачех из хотелската си стая на третия етаж и също се молех. Тъкмо бях разговарял по телефона с Куонтико. Във ФБР се заеха да проверят всички случаи, по които бях работил, за да установят дали някой от замесените в тях не е свързан по някакъв начин с Бермудите. Бюрото вече бе проявило интерес към сегашната серия от неразкрити убийства в „Саутийст“. Изпратих им по факса психологическия профил на Невестулката, който бях изготвил.

Нямах никаква логична причина да подозирам, че убиецът може да е на Бермудите, но въпреки това се страхувах, че е така. Беше точно такова чувство, както предчувствието ми по отношение на убийствата в „Саутийст“, което шефът отхвърляше.

Беше ми ясно, че от Бюрото ще ми се обадят късно сутринта. Изкушавах се да потърся някои приятели в Интерпол, но се въздържах. После все пак им позвъних.

Стаята беше пълна с махагонови мебели в стил „Кралица Ана“ и бледорозови килими. Изглеждаше празна и самотна. Стоях като призрак пред големите прозорци, взирах се в движещите се черни фигури на фона на обляното от луната небе и си спомнях как държах Кристин в прегръдките си. Чувствах се невероятно безпомощен и самотен без нея. Не можех да повярвам, че това се е случило.

Притиснах ръце към тялото си и усетих пронизваща болка в сърцето. Непоносимата болка преминаваше като колона от гърдите ми чак до главата. Виждах лицето й, красивата й усмивка. Спомних си как веднъж танцувахме с нея в „Рейнбоу рум“ в Ню Йорк, припомних си вечерта в „Кинкедс“, онази специална вечер, когато отидохме в дома й, когато се смяхме и мислехме, че може би сме си направили бебе. Дали Кристин бе някъде на острова? Трябваше да бъде. Отново започнах да се моля да е в безопасност. Отказвах да приема всяка друга мисъл в главата си.

Телефонът в стаята иззвъня кратко малко след четири сутринта.

Сърцето ми се качи в гърлото. Кожата ми се стегна, сякаш изведнъж се бе свила и не побираше тялото ми. Бързо прекосих стаята и грабнах слушалката, преди да се чуе второ позвъняване. Ръката ми трепереше.

Странният приглушен глас ме изплаши.

— Имаш имейл.

Не можех да мисля рационално. Изобщо не можех да мисля.

Бях си взел лаптопа с мен.

Кой знаеше, че носех компютъра си тук? Кой би могъл да знае тази подробност? Кой ме е наблюдавал? Кой ни е наблюдавал?

Бързо отворих вратата на гардероба, грабнах компютъра, включих го и се закачих за Интернет. Отидох на последното съобщение в електронната ми поща.

Беше кратко и много сбито.

„Засега е в безопасност. При нас е.“

Краткото хладно съобщение бе по-лошо от всичко, което можех да си представя. Всяка дума се забиваше в мозъка ми и отекваше отново и отново.

Засега е в безопасност.

При нас е.