Таралеж

Миналата година на югозапад от София, в градината на вилната зона, живееше един таралеж. Той се появяваше всяка привечер, малко преди да залезе слънцето, сред храстите от цариградски лешник, безкрайно любопитен и винаги нащрек. Заставаше неподвижно, ослушваше се, помирисваше въздуха — до носа му достигаха миризмите на човек, на печатарско мастило, на див карамфил и тръпчива и враждебна кучешка миризма, която долавяше още докато се провираше през цариградските лешници; повдигаше черната си муцуна да види дали човекът и кучето са на същото място, в другия край на градината. Човекът и кучето бяха винаги там, човекът седеше в стол, изплетен от бяла ракита, преглеждаше коректури и си подсвиркваше небрежно „Този свят е тъй прекрасен“. Ако човекът се задълбочаваше повече в работата си, тогава се дочуваше и леко бръмчене откъм него, като че бръмчеше електростанция. Кучето лежеше в краката на човека, поставило глава върху лапите си. Таралежът стоеше неподвижно, докато от другата страна на градината чувате да квакат жаби.

От другата страна на градината имаше блато, привечер жабите излизаха по брега и с металическото си квакане събаряха летящите блатни мухи и комари. Жабите го притегляха неумолимо към себе си и макар че острата кучешка миризма го плашеше, таралежът нагазваше замаян в нея, поваляше с късите си крачка дивия карамфил и търсеше опипом единствената пролука в телената ограда, която му отваряше пътя към жабите. Някаква непреодолима сила го тласкаше към металическите гласове при блатото, сякаш жабите го завързваха с канап и почваха да го теглят към себе си. Животинчето сякаш полудяваше, щом чуеше жабешкия екот. Като че ли сто ковачи бяха нагазили до пояс в блатото и биеха с чукове металните си наковални — тъй силно отекваше жабешкото квакане в цялото същество на малкия скитник.

Понякога кучето го откриваше, преди да се е пъхнал през пролуката на оградата, нахвърляше се свирепо отгоре му и отскачаше веднага назад, като биеше в земята набодената с таралежови бодли муцуна и надаваше страхотен вой. Човекът от ракитовия стол оставяше своите коректури, спираше да подсвирква „Този свят е тъй прекрасен“ и се провикваше: „Джанка! Джанка!“

Кучето продължаваше да вие и да удря муцуната си в земята, подскачаше настървено около таралежа и тласкано от своя гняв и безумно от болка, замахваше да го удари с лапата, за да заквичи отново от болка; стъписано, с подвита опашка, то почваше да подрипва на три крака, подвиквайки на своя стопанин. През това време човекът газеше дивите карамфили, потънал до колене в тях, възклицаваше на турски език, неразбираем за кучето, и след като изразходваше турските възклицателни, обръщаше по гръб кучето, за да извади таралежовите бодли от лапата и муцуната му.

Таралежът подаваше муцуна изпод бронята си и бързаше колкото се може по-скоро да се измъкне през пролуката на оградата към викащите го от блатото жаби. За тая цел трябваше само да се покатери по полегатия насип на шосето, да премине бързо нажежения асфалт, да слезе от другата страна п със ситни и чевръсти крачки да нагази в блатния камъш.

Много често, щом изкачеше полегатия насип, виждаше по нажежения асфалт да се задават към него с рев или ръмжене автомобили. Таралежът заставаше в края на пътя, настръхваше, готов всеки миг да се свие в юмрук. Автомобилите отминаваха край скитника, хвърляха в очите му горещ дим и прах, гумите им свистяха лепкаво под носа на животинчето, а то стоеше изгърбено и гледаше от другата страна на пътя блатното водно око. Окото бе винаги будно, замислено, сякаш вглъбено в себе си; посредством него околната природа изглеждаше винаги жива и будна. Ако подплашена жаба цопваше вътре, окото трепваше; ако завалеше дъжд, по цялата му повърхност пробягваха кръгообразни тръпки, бяха като гъдел, но водното око нямаше клепачи, за да трепне с тях и да пропъди гъдела. Бе постоянно отворено, и денем, и нощем, за да може природата да гледа с него каквото й е необходимо.

Автомобилите продължаваха да преминават край на-еженото животинче, отпреде му проблясваше блатото, зад него кучето скимтеше, чуваше се гласът на човека — той бе изчерпал турските си възклицателни и говореше на кучето на български. Жена се появяваше откъм къщата, двамата с човека си разменяха някаква информация, отиваха край масата и почваха да събират нещо от тревата, като ту се навеждаха, ту се изправяха: събираха разпръснатите от вятъра коректури. Потокът от автомобили секваше, таралежът притичваше бързо — нямаше къде да се скрие, освен да се скрие в себе си, — защото голото шосе го плашеше, а и Нажеженият асфалт пареше под краката му.

Веднъж, когато изкачи насипа и тръгна да пресече пътя, се спря изненадано. Върху асфалта лежеше таралеж, всичко в него бе истинско — и муцуната, и краката, и бодлите, обърнати леко назад — и въпреки това не бе истински таралеж, защото беше безкрайно плосък — все едно че е изрязан от тенекия. Животинчето обиколи събрата си, побутна го с муцуна, събратът не се помръдна. Помириса го — миришеше на таралеж. Пак го побутна, таралежът продължи да лежи върху асфалта, залепнал плътно за него. Животинчето може би щеше да се върти още около събрата си, ако не видя в края на асфалта една търкаляща се топка, съпроводена от бумтенето на мотор. Жабите го повикаха с металическите си гласове и таралежът тръгна бавно към тях.

Няколко дни по-късно вниманието му привлече плосък таралеж, разделен на три равни части. Той лежеше върху банкета на пътя, сред дълбоките белези, оставени от веригата на трактор. Животинчето побутна муцуната му, муцуната се отмести, завъртя се и се обърна към другите две части на тялото. Това го озадачи. Наоколо се стрелкаха зелени мухи и съскаха сърдито.

Един ден таралежът не можа да премине през пътя и трябваше да се върне обратно, въпреки че жабите го викаха настойчиво. Нижеше се безкрайна автомобилна колона, една гума го докосна, както се бе изгърбило и се готвеше да се свие в юмрук. Съвсем слабо го докосна, с края си, но това докосване бе достатъчно, за да го отхвърли грубо встрани и нагоре. Таралежът прелетя над жълтите слънчогледи, под него всичко се сля в жълто, той се разтегна, замаха във въздуха с крачка, слънчогледите го удариха в гръб, няколко пъти се претърколи и до здрач стоя свит в рядката трева сред слънчогледите и слушаше как черните чудовища ръмжат и вият по пътя.

Когато се здрачи, те светнаха ослепително, очите им се плъзгаха по слънчогледите, опипваха и търсеха таралежа, за да тръгнат към него и да го смажат. Автомобилната колона се източи, но таралежът не посмя да доближи пътя, цялото тяло го болеше и той осъмна в слънчогледите.

Следващата вечер колоната пак се появи, преди още да е залязло слънцето. Жабите квакаха откъм блатото, водното око се взираше, дано зърне скитника, ни за миг не трепваше — да не би да го изпусне, — но той не посмя да изкачи насипа и да премине през пътя. Автомобилната колона се нижеше без прекъсване и щом се здрачи, освети околността с десетките си заслепяващи очи. Това беше по времето на холерата в Турция, контролата по автомобилния транспорт и санитарните власти събираха на южната граница големи кервани от пътуващи от Турция за Европа автомобили и ги ескортираха през цялата територия на България.

Таралежът не знаеше, пък и откъде ли един таралеж може да знае, че в Турция има холера и че нашите власти веднъж в денонощието превеждат транзитно огромен автомобилен керван, идващ от Изтока. Потокът се оттичаше, пътят стихваше, но таралежът нямаше куража да го пресече в тъмното. Водното око продължаваше да будува, пълно със звезди. Будуваше и таралежът, изчакваше удобен момент кучето в съседната градина да заспи, за да може да се върне през дивите карамфили назад в леговището си.

Кучето заспиваше късно, на смяна идваха лисиците, таралежът трябваше да се прокрадва помежду им, защото те бяха не по-малко опасни от Джанка. Един язовец напъха в него подутата си раирана муцуна — бе налетял на гнездо на земни оси, — от отоците по цялата глава очите му почти се затваряха и животното вървеше напосоки, като се ударяше в слънчогледовите стъбла; така налетя на таралежа и двамата скитници се изплашиха взаимно. Много време мина, докато таралежът намери пролуката в оградата, после едва забележимата пътека сред дивите карамфили и тъмния храсталак на цариградските лешници.

Два или три дни по-късно, като прекосяваше шосето, таралежът видя върху него няколко сплескани жаби. Бяха изсъхнали, леки, при докосване шушнеха като суха есенна шума. Нито подскачаха, нито издаваха звук, ами си лежаха върху топлия асфалт неподвижно, сякаш имаха намерение да останат там за вечни времена. Таралежът се полута между тях, чакаше ги всеки миг да заквакат, да изпълнят въздуха с метален ек, да затанцуват върху дългите си нозе, но жабите продължаваха да лежат неподвижно върху асфалта и да мълчат. Вместо тях се обадиха жаби откъм блатото и животинчето забърза към него.

Така, дни и седмици наред, таралежът излизаше иззад лешниците и къде пешком, къде свит на топка — за да се брани от кучето, — се добираше до пътя, преминаваше го с озъртане и се търкулваше от другата му страна с въздишка и облекчение. Понякога човекът държеше кучето при себе си, не му позволяваше да препречва пътя на таралежа и да го удря с лапата си. Случваше се обаче човекът да се задълбочи в своите коректури, подсвирквай-ки си разсеяно „Този свят е тъй прекрасен“, тогава кучето се промъкваше по корем в тревата, залягаше и чакаше бодливата животинка да се покаже, за да й нанесе няколко кучешки удара с лапа. Повтаряше се винаги една и съща картина — кучето се хвърляше с победоносен лай и се оттегляше с обидено квичене, оплаквайки се на стопанина си. Човекът зарязваше коректурите, вятърът ги разпръскваше около ракитовата маса, кучето хленчеше в краката му, човекът го обсипваше с турски възклицателни, на помощ се задаваше жената, почваше да събира разпилените коректури, а човекът клякаше и търсеше да види къде е убодено кучето. Докато се изчерпи запасът от турски възклицателни, таралежът успяваше да намери пролуката в оградата, от другата страна на градината, и се възкачваше по полегатия насип към шосето. Жабите вдигаха такава врява от блатото, като че се заканваха едва на друга и всяка се удряше заканително с юмруци по гърдите. Таралежът бързаше, дишаше шумно през нос и обработваше с уши тръбната ерихонска вакханалия около блатото.

За да бъде картината по-пълна, освен човека с коректурите, кучето, жената и карамфилите в градината, освен водното око на блатото и жабите, трябва да прибавим още и един невъзприемчив шоп, когото таралежът срещаше от време на време, една дългокоса овца, собственост на шопа, гнездо на оси, язовец, изпохапан от осите, слънчогледова нива, змия и лисица. Всичко това, кога по-рядко, кога по-често, таралежът срещаше по пътя си, но минаваше покрай него мимоходом дотогава, докато съдбата не запращаше насреща му змията или лисицата или пък оставяше на таралежовата пътечка само змийска кожа, наричана от народа съблекло, за да може таралежът да си поиграе със съблеклото. Към всичко това ние ще се обръщаме, драги читателю, заедно с таралежа по-нататък, когато му дойде времето, без да изоставаме от събитията или да се мъчим да ги изпреварваме. Както казва една поговорка — този мост ще преминем, когато стигнем до него.

Пътеката беше позната, невидима за човешкото око, но достатъчно широка, удобна и видима за таралежа; тук му бяха близки всяка шумка, всеки завой, всяко камъче, както и мравешката върволица — на едно място я пресичаше мравешка върволица. Животинчето измина леко тайния път под сенките и гъстите храсти, пропълзя между лешниците и спря пред висока трева, да провери не иде ли отнякъде опасност.

Човекът си беше все там, при ракитовия стол. Този път той не се ровеше из своите коректури. Лъскаше парче метал и си тананикаше с ръмжене: „Реве и стене Днепър широки“. Кучето клечеше до човека, следеше с поглед работата му, поклащаше глава и се подмазваше: че уж разбира и одобрява заниманията на стопанина си. Работата не беше кой знае колко загадъчна или философска, състоеше се в лъскане на парчето желязо. Като сметна, че го е лъснал достатъчно, човекът прекара през тръбата му няколко пъти металически шомпол, погледна към небето през тръбата и похвали сам себе си. На няколко пъти се прицели ту към пътя, ту към невидимия таралеж или обръщайки се кръгом, насочваше желязото към комина на къщата. Кучето, щом виждаше, че стопанинът му се прицелва, веднага се спускаше с лай към целта. С викове човекът го спираше или го връщаше назад.

Като се умори да прицелва по въображаеми цели, човекът тръгна към своя ракитов стол, потупваше нежно желязото и хвалеше ту него, ту себе си с турски възклицателни. А кога му се привършиха турските възклицателни, той започна да говори на български, наричаше желязото „свинеубиецо“, „разбойнико“ и прочие. Кучето гледаше въодушевено стопанина си, тупаше с опашка земята, пролайваше и го даряваше с кучешки възклицателни.

Парчето желязо, излъскано тъй старателно и наричано гальовно от стопанина си „свинеубиецо“, „разбойнико“ и „вагабонтино“, бе пушка „Винчестер“, изработена от прочута белгийска фирма, изпълнявала в старите колониални години поръчки за министъра на колониите. Човекът с пушката бе писателят Е. С. Таралежът не знаеше това, той гледаше само да не се зададе отнякъде опасност и се готвеше да прекоси незабелязано градината с дивите карамфили. От къщата излезе жена, носеше върху метален поднос чаша с димящо кафе. Човекът, след като наруга ласкаво своя свинеубиец, след като поръмжа: „Реве и стене Днепър широки“ — се прехвърли постепенно към „Този свят е тъй прекрасен“. Кучето, забелязало стопанката, отиде да я посрещне, тръгна по петите й, но се озърташе назад, към цариградските лешници; наближаваше времето да се появи таралежът, кучето го търсеше с поглед, душеше въздуха, обаче вятърът идваше от противоположната страна и то не можа да долови миризмата на таралежа.

— Недей поглежда към таралежа, Джанка — говореше Е. С. на кучето. — Не разбра ли, че щом заквакат жабите, той иска да отиде при тях. Ще стоиш тука при мене и няма да закачаш човека!

Таралежът се сниши. Човекът, ракитовите мебели, кучето, бляскащият на залеза метален поднос изчезнаха; от жената се виждаше само косата как плува над зелената трева. Животното се превърна цялото в слух. Чуваше меките стъпки на невидимата жена по тревата, още по-меките лапи на кучето и подсвиркването на човека. Миризмите бяха спокойни, познати, нищо тревожно не се прокрадваше из въздуха, дори вятърът вървеше на пръсти и едва поклащаше нацъфтелите карамфили. Даже и вятър не беше, а малко по-хладен въздух, който се преместваше лениво от планината Витоша към полето. Черен бръмбар премина пред таралежа, вървеше на зиг-заг и мърмореше сърдито нещо под носа си — или беше загубил нещо и го търсеше, или бяха го излъгали някъде за нещо.

Щом бръмбарът отмина, от другия край на градината се чу щракане. Таралежът повдигна глава, видя, че човекът палеше цигара. Кучето клечеше и го гледаше в очите. Беше удобен момент да се пресече градината, таралежът се сниши и тръгна през тревата. Не виждаше вече нищо около себе си освен трева и подобие на пътека. Едва бе се вмъкнал в тревата, когато чу кънтящ металически звук. Спря се, настръхна, тръпки преминаха по тялото му и всички бодли по гърба щръкнаха в някаква възбуда. Опита се да се повдигне нагоре и да погледне над тревата, за да види какво беше това, металическото, но тревата се издигаше високо над него; освен покрива на къщата и планината в дъното животинчето не можа нищо друго да види. Звукът се повтори още веднъж, истински металически звук, таралежът се изгърби и го попи с цялото си същество без остатък. Нещо вътре в него се завъртя, сякаш невидима ръка навиваше невидима пружина, и скитникът бе почти готов да се завърти около собствената си ос, но металът от другата страна на тревата повече не се обади. Вместо него се чу гласът на човека, той говореше нещо на жената, споменаваше думата питие, жената също споменаваше тая дума, препоръчваше на питието да опустее и без всякакво въодушевление тръгна към къщата — таралежът долови стъпките й в тревата, а мъжът я предупреждаваше да не разрежда много питието, да не говори много и да бъде внимателна, защото в момента бил в бунтовно състояние. И за да докаже, че е бунтовен, забарабани с пръсти по ракитовата маса и за-ръмжа: „Реве и стене Днепър широки“. Макар и да си даваше вид, че ръмжи свирепо, беше в добро разположение на духа.

Малко по-късно човекът пиеше своето питие, а жената му доказваше по най-убедителен начин вредата от питието, кафетата и тютюна за неговите шейсе и не знам колко години. Тя настояваше, че тютюнът съдържа канцерогенно вещество, а мъжът, допивайки питието си, засвирука „Този свят е тъй прекрасен“ и не се съгласи с доводите на жената, ами запуши, разпали цигарата с голяма охота и целият изчезна в облаци пушек. И за та докаже на жената, че не обръща никакво внимание на бележките й и че нито кафето, нито тютюнът, нито питието му вредят, засвири още по-силно „Този свят е тъй прекрасен“ и започна да си тактува, удряйки металическия поднос. Таралежът веднага навлезе в ритъма на металическото кънтене, невидимата пружина вътре в него се скъса, завъртя го, животинчето полудя и въртейки се и подскачайки, се запъти през дивите карамфили право към човека, кучето и жената. Ни следа от страх нямаше в него, целият околен свят изчезна, като че изтрит с един замах, за да останат само металическите звуци.

Свинеубиецът продължаваше да лежи върху коленете на Е. С., човекът потупваше металическия поднос, галеше с очи пушката, кучето клечеше в нозете му и сияеше заедно със своя стопанин, а жената седеше в плетения ракитов стол, възхищаваше се на Е. С., но не го изразяваше външно, да не би той да се възгордее. Пък той си знаеше много добре, че му се възхищават, въпреки непрекъснатите спорове и несъгласие с неговите идеи и постъпки.

Всъщност основната грижа на жените е още докато ни поемат в младите ни години, да ни поласкаят, че сме мъжествени, и щом ние се поддадем на ласкателството, започват да ни тласкат безвъзвратно към разумен и полезен живот и тяхната главна не, ами висша грижа е да успеят да ни обуят в топли вълнени чорапи, да ни увият в топли шалове, да ни внушат страх от всякакви сътресения, да ни внушат, че умните хора се приспособяват към околната среда, и да ни обяснят кое е вредно за нас и кое пагубно. Лека-полека те ни приобщават към варената храна, поят ни с вода — ни топла, ни студена, — опаковат ни в хигиенични дрехи за старци против изпотяване и простуда и след като ни превърнат в човешки пашкул, както копринената буба сама се затваря в своя пашкул, наречен от народа меунка, сядат насреща ни, за да се възхитят на своето висше творение. Но в мига, когато от гърдите на жената се откъсва въздишка на облекчение и тя се потопява в сладка святост, подобно на господа в деня подир сътворението на света и особено на човека, какавидата пробива меунката и излита от нея във формата на пеперуда или на зъл дявол.

Можеше да продължим още, драги читателю, в това направление, ако в този момент тревата наоколо не бе се раздвижила като от вихрушка и не бе привлякла вниманието ни. Кучето Джанка се обърна внезапно и застина неподвижно, сякаш си глътна езика… „Боже!“ — рече жената, а Е. С. възкликна:

— Аферим, дженабет! Я виж какъв дервиш се извъди!

Таралежът танцуваше и се въртеше около своята ос.

— Моят подофицер изпадна в недоумение — рече Е. С.

Той наричаше кучетата си моите подофицери. Беше цивилен човек, но имаше слабост към войската, към въоръженията, към едрите жени и срещите с банди. Обичаше думите „подофицер“, „поручик“, „кавалерия“ и „атака“ и винаги им намираше място в речта си. Читателят ще види по-нататък как, обладан от военен дух, героят ни влиза в единоборство и сблъсквания, породени все от тази му слабост към военизирани действия.

Кучето Джанка наистина изпадна в недоумение, защото таралежът ни най-малко не трепна, а продължи да танцува и да се върти под такта на металическото тракане. Човекът удряше с ръка металния поднос за кафе, неръждясващата стомана кънтеше изпод пръстите му, таралежът подскачаше зает само със себе си. Никой никъде още не е обяснявал от кои времена таралежът се е пристрастил към звука на метал. Старите хора от миналите векове са забелязали тази му слабост, нарекли са един ден от годината Благовец и срещу този ден всички села започват да удрят ръжени, ралници и мотики, провиквайки се: „Бягайте, змии, гущери и жаби, че утре е Йеремия!“ Когато във всеки двор и във всяка градина кънти желязо, когато всяко селце или махала се превръщат в огромни ковачници, таралежите изпълзяват из своите прикрития и теглени неудържимо от металния ек, се запътват към селищата. Те бързат от всички посоки, подтичват или се търкалят по нанадолнищата, мамени от металните под-виквания, нахлуват в градините и дворовете и когато слънцето пропадне зад хоризонта, започват да се лутат и да си търсят нови леговища. Присъствието на таралежите в селищата прогонва змиите.

Така хората, като натискат едната везна към себе си, нарушават равновесието в природата в своя полза и прочистват селищата от влечугите… Е. С. не беше виждал още влечуги около къщата си, може би тъкмо присъствието на таралежа ги прогонваше. Той обаче сега не мислеше за влечугите, човекът, жената и кучето се бяха изправили и цялото им внимание бе заето само от танца на скитника.

— Ашколсун! — извика Е. С., удари за последен път металическия поднос и го остави върху масата.

Таралежът спря да се върти, огледа се, примига, но не можа изведнъж да дойде на себе си, все едно че бе паднал от небето.

Тревата наоколо му бе изпотъпкана, сред тревата животинчето видя да стоят мъж и жена толкова огромни, че стигаха почти до небето. Помежду им клечеше кучето, то стигаше до половината на небето. От изненада дългите му уши бяха пораснали, бяха се удължили и опираха до земята. Понеже се съвземаше постепенно, възвръщаше се постепенно към реалния свят, животинчето също така постепенно предугаждаше присъствието на опасност, изгърбваше се, готово в следния миг да се превърне в бодлив юмрук. За това бе необходимо кучето само да излае отгоре му и да замахне с лапа. Кучето не замахна, нито излая, ами продължаваше да стои вцепенено. Вместо него се раздвижи човекът.

Животинчето изпревари човека, превърна се в сива топка върху зелената трева. Топката бе настръхнала от всички страни. Човекът я побутна с цевта на свинеубиеца, таралежът се претърколи и продължи да стои като топка.

— Станал е по-устойчив — каза Е. С. — Бодилите му приличат на броня… Ее, Джанка — обърна се подир малко той към кучето. — Няма да можем вече да го удряме с меката си лапа!

Кучето примига гузно.

— Хайде, върви — каза човекът и побутна с пушката таралежа. — Ако нещо иска да те изплаши, свивай се в танков юмрук и атакувай! Хайде!

Таралежът се търкулна по стъпканата трева, едва-едва показа муцуната си. Жабите откъм блатото се обадиха нестройно, застигнаха се една друга, наместиха гласовете си и започнаха на равни честоти да събарят летящите над тях блатни мухи и комари. Щом чу квакането, таралежът почна да се отпуска предпазливо и предпазливо да се придвижва напред.

— Ай да му се не види и таралежчето! — засмя се жената. — Че то танцува като балерина!

Мъжът седеше обърнат гърбом към жена си, бръмчеше като електростанция — мъчеше се да събере и подреди някаква мисъл, но тя все се разпиляваше в съзнанието му.

— Беше таралежче — каза той, — сега вече е таралеж. И дори не таралеж, а таралежище!… Помниш ли кога цъфна вишнапът, още тогава го забелязах да се крие в цариградските лешници, ей такова юмруче беше, със съвсем меки бодли. Джанка го дебнеше и не позволяваше дори муцуната си да покаже навън. Малко човече — голям страх, все се крие в храстите и потупва с краче, бои се да прекоси градината, въпреки че много му се иска да играе при жабите. Щом ги чуе, че крекнат в блатото отвъд пътя, става неспокойно, щъка нагоре-надолу, по не смее да иде при тях, щото в градината го дебне Джанка. Сега Джанка ще му козирува! Той, щом е успял да премине невредим през всички лисичи капани и през клопките на язовците, значи, вече е възмъжал и нищо не може да го изненада или да го надхитри! Освен някой автомобил ако го изненада, докато пресича пътя към жабите.

— Дано не го изненада — рече жената.

Е. С. взе подпрения на ракитовия стол „Винчестер“, поколеба се дали да го преметне на рамо, или да го носи в ръка, но не можа да реши, защото в този момент откъм пътя се чу трясък, дрънчене на желязо и автомобилно подвикваме, което му прозвуча като човешко запитване:

„Кой там?“

— Кой там? — попита на свой ред Е. С. и тръгна през дивите карамфили към шосето, стиснал в едната си ръка свинеубиеца. Подире му заподскача кучето, премяташе се в тревата, изтичваше чевръсто напред, още по-чевръсто се втурваше към стопанина си и се преобръщаше презглава в краката му, косеше с лапи и с опашка нацъфтелите карамфили и беше изпълнено с такова въодушевление, сякаш стопанинът му го отвеждаше на кучешка сватба.