Таралеж

Где да беше всичко това така, драги читателю, но — както казва Баурджан Момиш-Ули — не беше така.

Ще се върнеме отново назад, там, дето въздухът трептеше над пътя и в трептящата мараня с размазаните си контури летеше автовлак. Лепкавите гуми се търкаляха и си тананикаха, бяха много големи и силни гуми, създадени за големи преходи, предназначени да носят тежки товари върху плещите си. Истина е, че в очите на един малък скитник автовлакът може да е изглеждал като сборище от кърджалии, наемело три синджира роби. Истина е и това, че когато из маранята гърмящата кавалкада се стовари с цялата си сила, таралежът се сви на кълбо. Тананикайки си, гумите врязаха в скитника своите свирепи грайфери, следващите колелета довършиха останалото и на пътя зад автовлака останаха да се въртят само вихрови потоци, които търкаляха върху асфалта нещо плоско, някакво подобие на динена кора… Беше таралежът.

Джанка, която видя всичко, изтича на пътя, вдигна таралежа и го понесе с бърз бяг назад към заетия със своите коректури Е. С. Той ръмжеше „Реве и стене Днепър широки“ и се възмути, когато видя, че благородното му куче събира подлоги от пътя. Само за няколко мига беше това. Стана от плетения ракитов стол, няколко листа от коректурите паднаха в тревата, но не се наведе да ги вземе, а се пресегна, та взе от кучето тънкия като динена кора таралеж. Огледа градината, вилната зона, природата му се стори сломена от горещината. Навсякъде трептеше мараня и в трептящата мараня се чуваше как лисицата сипе проклятия върху проклетия свят. По пътя си животното удряше звънчето във всеки срещнат камък, дано се освободи от него, от ударите звънчето тъй много се бе деформирало и тъй много бе очукано и изкривено, че и звуците му бяха станали изкривени и зли.

Грозна гримаса премина по лицето на Е. С, главата му зашумя и забръмча, сякаш вътре в него някой задвижваше електростанция. Почувствува, че се повдига леко от земята, и никак не се изненада, защото го беше очаквал и знаеше, че един ден ще успее да преодолее земната гравитация.

— Бързо! — рече Е. С, усещайки, че започва да преодолява земната гравитация.

Той забоде кокоше перо в шапката си, събра букви и препинателни знаци от ракитовата маса, натика ги по джобовете, дано — мислеше си — не съм забравил някоя буква от азбуката, и по-късно, когато провери азбуката по пътя, видя, че е изпаднала буквата ф. Бързаше да се сбогува с кучето Джанка, то клечеше в краката му, скимтеше жално, появи се жената на Е. С., носеше топла фланела. Тя го доближи откъм гърба, загърна го с топлата фланела, направи това съвсем внимателно, за да не я усети и да не прекъсне работата си върху коректурите.

Тя не знаеше, че Е. С. вече не седи в ракитовия стол, че това е само корубата му. Същинският Е. С. бе излетял от своята коруба, летеше ниско над земята и бързаше да се сбогува с всичко мило на сърцето му. Срамежливата хлебарка му показа мустаците си от една цепнатина в кухнята, къщата задиша с пълни гърди през комина си, планината се сниши, за да може човекът да я обхване по-лесно с погледа си. Лисицата със звънчето изникна отпреде му, милост! — крещеше тя с цялото си същество, Е. С. отвърза звънчето и в следващия миг видя как звярът развява подобно на пламък рижата си опашка. По цариградското шосе забръмча мотор, сивата полутоварна кола „Берлие, РТ-504“ се отби от пътя, нагази в градината и спря. Отвътре надникнаха двете френски каракуди, всяка от тях бе турила на главата си по един фес азизие. Каракудите пушеха хашиш и очите им излязоха от орбитите, когато видяха, че Е. С. се носи из въздуха като перушинка.

Сандъкът на автомобила бе натоварен с хашиш, Е. С. надникна в него, одобри товара на френските каракуди, сети се внезапно за нещо, изтича в къщи, обади се по телефона някому и почна разпалено да излага пред него възгледите си за балистиката. От другия край на жицата, изглежда, се съгласиха с възгледите му за балистиката, защото той затвори доволен телефона, пътьом си наля питие с лед в чашата и го изпи, преди ледът да се е стопил. Носеше се към полутоварната кола, двете бабички го гледаха с възхищение и възклицаваха. Той стискаше под мишницата си таралежа, а таралежът от своя страна стискаше под мишница змийското съблекло и сумтеше през носа си. Е. С. събра преобърнати колонади от разрушени акрополи през варварските млади години, нахвърли ги в каросерията, изсвири с уста и в този миг на пътя се появи оранжевият „Запорожец“. Търкаляше се като портокал по асфалта, отби встрани и нагази в ливадата. Пищеше като цикада. Бе разперил двете си ламарини за охлаждане и дишаше шумно през тях, както рибата диша посредством хрилете си. Голям пергаментов свитък бе привързан към покрива на каросерията, два пъти по-дълъг от автомобила. Е. С. огледа още веднъж дали не е забравил нещо, ръмжеше едва чуто „Реве и стене Днепър широки“, видя собствената си черупка, седнала удобно в ракитовия стол, наведена над коректурите.

Жена му се бе върнала назад към къщата, бе пуснала плочата с песента „Този свят е тъй прекрасен“. Певицата излезе през прозореца на верандата, нагази в градината, навеждаше се да откъсне някое цвете и го хвърляше в нозете на Е. С. Той нито веднъж не я погледна, застинал във вечния покой, тъй както във вечен покой бяха застинали буквите от коректурите.

— Хайде — рече Е. С, — нямаме повече работа тука!

Качи се в каросерията, колата потегли внезапно и остро, в ушите му засвири вятър, змийското съблекло зашумя сухо и се заизвива като панделка. Е. С. се обърна назад, да види дали оранжевият „Запорожец“ ги следва (колата се търкаляше по петите им, понесла върху гърба му големия свитък), и тогава зърна в единия ъгъл на каросерията нещо космато и черно.

— Ти ли си? — попита Е. С.

— Аз съм — рече косматото и се приближи към него, плюейки крила от водни кончета.

Беше дяволът.

Застана до Е. С., прибра назад ушите си, за да не спират вятъра и да не убиват скоростта па автомобила. Моторът работеше равномерно, накъдето и да погледнеше човек, виждаше само зелени поля. По едно време над полята се появи дим, подир малко Е. С. зърна двама човека. Те подтичваха чевръсто из въздуха, гащите им бяха паднали чак до глезените, мъчеха се да вдигнат пътьом гащите и да прикрият срамотиите си, но не им оставаше време, защото бяха въоръжени с големи книжни торби, подтичваха подир пушека и се мъчеха да го натикат в торбите. Всеки един мъкнеше отподире си по няколко напълнени с дим книжни торби, завързани здраво с канап.

— Я — възкликна Е. С, — това са моите акцизни!

Щом чуха думата „акцизни“, двамата се обърнаха, та изгледаха с умоляващи очи Е. С. Той обаче не изпита никаква милост към тях, напротив, помисли си, че малко им беше по една лескова пръчка по задниците.

— Добре сте го измислили — рече Е. С. на дявола.

— Ми стараем се — каза му дяволът. — Като събираме пушека в книжни торби, по този начин се стремим да поддържаме чиста околната среда, или както сега я наричат: жизнената среда.

— Човекът и неговата жизнена среда е един извънредно важен проблем — каза Е. С.

— И ние така мислим — рече дяволът. — Ако проявите любопитство, можем да надникнем, за да видите какво прави моята рая.

Отбиха се от пътя си, дяволът не без гордост показа новите катранени рафинерии. Той обясни, че от памтивека тук се е работило по един много допотопен начин с крайно недоброкачествен катран. Във връзка с проблема за човека и неговата жизнена среда се наложило да бъдат построени нови катранени рафинерии. Благодарение на тях сега в казаните се подава само чист, рафиниран катран, който не съдържа канцерогенно вещество и не застрашава живота на грешниците.

Е. С. одобри всичко, но видя, че много сиромаси се лутат помежду инсталациите и около казаните, режат дърва върху прости дървени магарета, цепят чворовити пънове върху дръвниците или разпалват с духане огньовете под казаните. Бяха изтощени хора, очите им сълзяха и по бузите им се размазваха сажди.

— Какво правите, сиромаси? — попита Е. С.

— Ами сиромашията си е навсякъде сиромашия — отговориха сиромасите. — Нали виждате, по цял ден цепиме дърва и подклаждаме огъня под казаните, а чорбаджиите си живеят живота, излежават се в катрана и само от време на време се преобръщат!

Действително сред врящия катран се виждаше как чорбаджиите се излежават и от време на време някой от тях се преобръщаше от едното на другото ребро. Стържене на бичкии и викове на брадви се разнасяше от всички страни. Над огньовете тичаха двамата акцизни с книжните торби и ги пълнеха с дим. Щом напълнеха по половин дузина торби, слизаха долу, нареждаха ги в структуралистични форми, вземаха празни кесии и отново тръгваха за пушека.

— Преди — рече дяволът — ние нареждахме пълните с пушек книжни кесии във формата на египетски пирамиди но напоследък, след като влязоха в експлоатация новите катранени рафинерии, сметнахме, че ще е по-добре да ги нареждаме структуралистически. Това дава възможност за допълнителна изява на индивида и подсилва чувството за съвременност.

Техникът от подвижния сервиз бе показал мустаците си през стъклото на автомобила. Той следеше как в затворен кръг с бясна скорост препускат скоростни автомобили. Автомобилите бяха в пламъци, сред пламъците се печеха автомобилистите, а най-отзад с всички сили се търкаляше един оранжев „Запорожец“ и внимаваше кой от горящите автомобили ще спука гума. Щом автомобилът спукаше гума, техникът от „Запорожеца“ отиваше да смени бързо гумата, напомпваше я, а през това време автомобилистът дори пръста си не помръдваше, ами си седеше спокойно сред пламъците, защото знаеше, че спуканата гума е грижа на подвижния сервиз. Мааму стара — помисли си техникът, прибирайки своите мустаци зад стъклото, — значи, и тука няма голяма разлика! Сервизът си е сервиз навсякъде!

Двете бабички сипеха възклицателни от кабината на автомобила, но Е. С. почука по покрива на кабината и те се понесоха отново през равни и зелени поля. В далечината се появи черта, повдигна се, назъби се и прерасна постепенно в крепостна стена. Отвътре се разнасяха псалмопения.

— Това е райската обител — рече Е. С. и рипна от каросерията, като продължаваше да стиска под мишница таралежа, а таралежът от своя страна продължаваше да стиска под мишница змийското съблекло.

Двете бабички възкликнаха, Е. С. им рече: „Хайде!“, те веднага излязоха от кабината на автомобила и за един миг одимиха всичко наоколо със своя хашиш. Е. С. също запуши хашиш, потърси дявола да му каже и той също така да почне да дими, но не стана нужда да му казва, защото дяволът вече се бе покачил на стената на райската обител, крачеше горе по перваза й, димеше и духаше хашиша право надолу, върху обитателите на райската обител. Чуха се вайкания и възклицателни отвътре, Е. С. тръгна с таралежа към входа на райската обител и видя там невъзприемчивия шоп с овцата. Пазачите на входа му обясняваха, че той не може да влезе заедно с овцата в райската обител, а шопът от своя страна им обясняваше, че иска да влезе заедно с овцата в обителта. Овцата, късогледа поради годините си, се буташе в нозете на своя стопанин и проблеиваше. Е. С. пусна таралежа пред входа на обителта, таралежът веднага затанцува и запремята змийското съблекло.

Пазачите се изплашиха от змийското съблекло, затвориха тежката врата, таралежът отстъпи назад, но остави съблекалото досами вратата, та когато пазачите я отворят отново, да се изплашат.

Е. С. повика техника, онзи дотича с навития на руло пергамент. В късо време двамата туриха стълби на крепостната стена, качиха по стълбите двете бабички с фесовете азизие, бабичките се разположиха на ръба на стената и подучени от дявола, димяха и духаха хашиша право надолу върху обитателите на райската обител.

— Дръж! — рече Е. С. на техника и почна да му подава бели колони от разрушените разкошни акрополи. Техникът беше як човек, с едно само замахване прехвърляше колоните вътре в обителта. Чуваше се писък всеки път, когато колоната тупваше тежко от другата страна на стената.

Щом двамата мъже прехвърлиха развалините вътре в обителта, Е. С. сътвори околовръст по крепостната степа номадски чергила, запали огън пред всяко чергило, прати циганки с дайрета да танцуват около огньовете ида размятат силно в пазви козите си гърди, а сам той седна, заобиколен от двете страни от бабичките с червените фесове, от дявола и от техника, засукал войнствено мустаците.

— Варварите! Варварите! — пищеше отвътре обителта.

— Сега обителта ще падне на колене и ще извика: „Жив да си, аго, недей ме!“ — но не! — рече твърдо Е. С. и духна хашиш право надолу, под себе си.

Видя долу господ как се загръща обидено в наметалото си, заобиколен от иветчии. Иветчиите, като видяха господ да си загръща обидено наметалото, също се загърнаха обидено в своите наметала и дадоха гръб на варварите. Обаче щом се обърнаха гърбом, погледите им се препънаха в белите останки на великолепните стари акрополи, полегнали приканващо в тревата. Иветчиите си затвориха очите с ръце, побягнаха, но се препънаха в останките на акрополите и нападаха сред тях. Скопени глигани ровеха благочестиво тлъстата земя и търсеха желъди в нея. „Забравих си «Винчестера»!“ — сети се Е. С. Прелетяха херувими — крилете им се движеха безшумно, — херувимите вдигнаха изпопадалите. Из зеленината взе да изниква благочестив народ, плуващ в белите пари на своето благочестие. Е. С. разпали още по-силно огньовете пред чергилата, накара танцувачките да танцуват по-бързо, сам той се въодушеви и подпомогнат от дявола, почна да сипе вътре в обителта турски възклицателни. Техникът застана разкрачен, засука мустаците си и почна да чете своя огромен пергамент.

Таралежът, като чу текста на пергамента, взе да подскача, да танцува и да се върти на самия ръб на крепостната стена, „Запорожецът“ тръгна сам към френската кола „Берлие“, забута я с муцуна, процвили и взе да пищи като цикада. А четецът колкото повече напредваше в текста на художествения адрес към обителта, толкова повече се въодушевяваше. Френските каракуди попитаха Е. С. какво чете човекът и Е. С. им обясни, че човекът чете знаменитото писмо на запорожците до турския султан. Щом чуха думата „султан“ двете бабички се въодушевиха и едната от тях бръкна, та издави изпод фустата си дайре, купено от прочутата покрита чаршия в Цариград, наречена Капалъчарши. Почна да бие дайрето, размахвайки го във въздуха, а четецът все четеше и четеше, от време на време ръкомахаше с една ръка и приканваше райската обител да заповяда и да седне върху таралежа. Черна пелена от огньове и хашиш се спусна над райската обител. Сред пушека се появиха двамата акцизни с книжни торби и Е. С, щом ги зърна, им извика свирепо: „Елате! Елате!“

Ония ги забелязаха, разтрепераха се, по лицата им се изписа ужас. Едва успяха да вземат завоя и да се върнат назад, където димяха новите катранени рафинерии. Всеки миг можеха да излетят от гащите си, затуй ги придържаха здраво о по една ръка, а единият от акцизните се бе изхитрил, та ги бе привързал с парче от книжния канап, предназначен за завързване на напълнените с пушек кесии. Макар и да работи сред дяволите, човек все пак може да се изхитри да отклони парче канап и да не го изразходва по предназначението му. Е. С. определи по звездите кое време на денонощието е, сне обсадата на обителта и даде почивка.

Мигом настъпи тишина и благочестиво спокойствие.

Той обиколи крепостната стена, отмерваше отсечки, броейки наум крачките си, и поставяше знаци. Смяташе на мястото на поставените от него знаци да монтира метателните машини и с тях да мята вътре в обителта съблазни. В тъмнината се натъкна на седналия пред входа шоп. Шопът поклащаше глава и говореше сам не себе си:

— Че съм невъзприемчив, невъзприемчив съм, ама тия вътре са и от мене по-невъзприемчиви! Аз им казвам, че искам да влязвам с овцата, а те ми казват, че не мога да влязвам с овцата. И за какво сме го били тоя път, като не ни дават да влязваме двамата!

Късно след полунощ Е. С. седеше в своя ракитов стол пред стените на обителта, редеше си пасианс от букви и с една ръка гладеше сгушения в скута му таралеж. Пасиансът все не излизаше. Тогава до него застана дяволът, с един поглед обгърна разпилените букви на азбуката н забеляза гласно, че сред буквите липсва буквата ф. Тогава именно Е. С. се сети, че в бързината при тръгването е пропуснал да вземе буквата ф със себе си, затуй и пасиансът не можеше да се подреди. Дяволът подпита като как вижда по-нататъшната обсада на обителта и Е. С. му обясни, че щом влязат в действие метателните машини, обителта ще се огъне и на разсъмване ще се предаде.

— Ще приемете ли пратеничества? — попита дяволът.

— Ще ги приема тук — рече му Е. С., — в това плетено ракитово кресло. Пратеничествата ще се появят веднага щом падне утринната роса.

Дяволът го гледаше с възхищение. Човекът бе притворил клепките си, настанен удобно в своето ракитово кресло. Скръстените му отпред ръце лежеха върху свития в скута таралеж. Животното спеше дълбоко, сумтейки равномерно с нос. Човекът обаче не спеше, дяволът забелязваше това през тясната цепнатина на клепките му.

— Възхищавам се на енергията ви — рече дяволът.

Е. С. обърна бавно глава, та го погледна през тясната цепнатина на клепките си.

— Вие спите — продължи дяволът, — но аз чувам как въображението ви продължава да работи, тъй както чувам шума и от моите катранени рафинерии.

Човекът нададе ухо, дочу далеко в пространството равномерно бръмчене. Понякога в бръмченето се врязваше остър шум, сякаш някой мачкаше хартия — това бяха акцизните, които и през нощта бродеха из пространството над рафинерията и събираха пушека в книжните кесии, за да поддържат чиста жизнената среда. Е. С. се вслуша в себе си, дочу леко бръмчене като от електростанция. Хиляди волта напрежение се зареждаше вътре в него, натрупваше се и когато стигнеше дотам, че само една-единствена искра би предизвикала страхотна експлозия, енергията се оттичаше безшумно. Цикълът на натрупване и на освобождаване се повтаряше ритмично.

— Никой човек не е успял да завърши приживе своето дело — рече Е. С. — Животът ни е къс, ние успяваме да внесем само безпорядък в него. Но тъкмо в това е и очарованието на живота. Иначе бихме се превърнали в твоите акцизни — санитари на жизнената среда и на човека, които хвъркат като насекоми, събират дима от живота в книжни торби и ги нареждат трудолюбиво в структуралистически форми.

Погали сумтящия с носа си таралеж, притвори плътно клепки, като че заспа. Бръмченето, напомнящо бръмченето на електростанция, продължи да се разнася около него. Дяволът се прозина и тръгна да търси скакалци из тревата.

— А пропо — обърна се внезапно Е. С. към дявола. — Защо не подмените тези книжни кесии с пластмасови цветни торби. Пластмасовите цветни торби ще подчертаят още по-ярко вашата структуралистическа уредба.

— Просто не сме се сетили — рече дяволът, който бе събрал цяла шепа скакалци из тревата. — Просто не сме се сетили!

Докато той мислеше за пластмасовите цветни торби, скакалците се възползуваха и се разпръснаха панически от дланта му. Кой къде падна, там си и остана да лежи неподвижно, за да не го забележи дяволът, защото в природата статичността е най-доброто прикритие.

Вместо скакалци из тревата започнаха да се подават гърбиците на метателни машини, обграждайки околовръст обителта. Е. С. продължаваше да седи спокойно, отпуснал ръце върху спящия таралеж в скута си. Наблюдаваше как машините се повдигат нагоре в здрача, спряха да растат и застанаха неподвижно. Приличаха на динозаври, готови при най-малкия знак, даден от човека, да се втурнат към крепостната стена и да превърнат всичко в развалини. Горе, по зъберите на стената, Е. С. зърна съгледвачи, обителта изпращаше свои очи и уши. Малко по-късно отвътре се разнесоха благочестиви псалмопения и силните възгласи на иветчиите, които бързаха да се съгласят, преди още да се е пукнала зората.

— Хайде! — рече Е. С.

Съненият лагер се раздвижи, „Запорожецът“ почна да се търкаля из тревата и да пищи като цикада, отвътре му изпадна техникът с рошави от съня мустаци. Той веднага полетя към Е. С, стиснал под мишница навития на тръба художествен адрео на запорожците до султана.

— Аз малко му преиначих текста — рече той, — та съм го догодил да може да се чете в обителта, обаче запитването: „Можеш ли с гол задник да убодеш таралеж“ — съм оставил.

— Текстът може да се преиначи — рече Е. С. и постави техника при първата метателна машина.

Двете френски бабички си запретнаха дългите руански ръкави и застанаха и те пред метателните машини, готови да почнат да мятат съблазън. Дървените съоръжения за-скимтяха, заскърцаха скрипци, затрака сухо дърво, в здрача се виждаше как чудовищата се събуждат, разкършват кокалите си, за да излязат от своето сънено състояние. По даден знак във въздуха прелетяха със свистене съблазни, метателните машини затракаха и взеха да обсипват обителта със съблазни. За да бъде по-ефикасна обсадата, метателите край машините туряха и от турския хашиш помежду съблазните, та за късо време всичко потъна в задушаващия дъх на хашиш и на съблазън. Дяволът, специалист по пушилките, се носеше в пространството, димеше хашиш и изхвърляше пушилка не само от устата, но и от ушите си.

Когато френските бабички привършиха боеприпасите, туриха върху машините турските фесове азизие и фесовете полетяха право към обителта, обърнати по гръб. Техникът поиска да бъде хвърлен вътре заедно е художествения адрес, Е. С. се съгласи и подир миг-два той вече летеше над обителта, а отподире му се развиваше свитъкът, огъваше се и се разтегна на дължина най-малко двадесет метра. Техникът кръжеше над потъналата в дим обител като хеликоптер, а зад него се огъваше и плющеше художественият адрес, от едната страна е изписан ситно текст, а от другата страна с едри букви се съобщаваше за предимствата на подвижния сервиз по пътищата. Рекламата си искаше своето. Бабичките помолиха Е. С. да ги запрати и тях като съблазън вътре в обителта, той се усмихна, включи метателните машини и двете каракуди полетяха във въздуха, развявайки във всички посоки своето френско бельо. Писък и вопли се разнасяха от обителта, дяволът дотича бързо, почна да събира скакалци из тревата, в един миг само ги превръщаше в малки зелени купидони, трупаше ги върху метателните машини и ги хвърляше право в обителта.

Падна роса.

Бели кърпи се появиха на крепостната стена, входната врата заскрибуца, вратите се разтвориха и на входа са появиха пратеничествата. Пратеничествата се подплашиха от змийското съблекло, оставено от таралежа, под-рипнаха бая високо във въздуха, за да го прескочат, и са запътиха към седналия в ракитовото кресло човек. Най-напред подтичваха иветчиите, които бързаха да се съгласят. Подире им идеха другите пратеничества, водеха със себе си скопен глиган и идеха да известят Е. С., че крепостта се предава.

Бяха потърсили книжнина в обителта и върху сребърен поднос носеха Мемоарите на Ева, обхващащи времето преди изгонването от рая. Е. С. прегледа написаното, стори му се непонятно. Той яхна достолепно глигана и стискайки под мишница таралежа, влезе в крепостта. В негова чест благочестивите обитатели бяха построили арка от мраморните останки на акрополите. Е. С. се спря, огледа крепостните стени и видя покачена върху тях жена. Жената не беше на фокус, тялото и лицето й не бяха с ясно очертани контури, но пък в замяна на това ярко изпъкваше едно цвете, което жената държеше в ръката си. Цветето беше роза. Жената замахна и хвърли розата в краката на Е. С. Яхнал скопения глиган, в този момент той извънредно много приличаше на Петър Велики. Наведе се, та взе розата и се обърна назад, към дявола. Дяволът се държеше за опашката на благочестивия глиган и гледаше с възхищение човека право в очите.

— Всяка жена е надарена от природата с по едно цвете — рече Е. С. на дявола. — Но не всяка жена умее да си носи цветето. Много жени опознах през живота си, всички бяха надарени с по една роза, обаче от всички жени само тази жена умееше да носи розата си.

И като рече това, Е. С. отиде още напред с глигана, спря се пред арката, построена от отломките на акрополите, и рече:

— През този Акропол сме минали, за да се появим на света, и пак през този Акропол се връщаме, господи, защото се кози само туй, което се е пърчило!

И като изрече това, Е. С. се продъни право надолу към земята, та влезе в празната си коруба, изоставена в ракитовия стол посред цъфналата градина и загърната тъй внимателно от жена му с топлата фланела от мериносова вълна. Валеше сняг, Е. С. отърси снежната гугла от корубата си, намести се в нея, както рицар се намества в ръждясалата си броня, отпи от димящото кафе, загледан разсеяно в коректурите.

Беше почти като човек, погълнат изцяло от земните си дела.

Дочу леко бръмчене, прилично на бръмчене от пчелен рояк. Изненада се, че по това време пчелата може да се рои, и дори потърси с очи да види не прелита ли пчелен рояк над градината; често бе срещал из горите бягащи пчелни рояци, трупащи се около своята царица. Не видя пчелен рояк — само бели снежинки се сипеха и кацаха върху цъфналата градина и върху коректурите му. Бръмченето се усилваше, напомняше бръмчене на електростанция, то беше вътре в него; човекът почувствува как започва да акумулира, да натрупва извънредно бързо вътре в себе си енергия. Когато енергията достигна върхова граница и заплашваше да се превърне в експлозия, енергийният товар се срина безшумно, за да почне в същия миг да се натрупва отново. Снегът валеше бавно и монотонно, засипваше градината с карамфилите, храстите а цариградските лешници, тук и там някое дърво помръдваше с плещи и сриваше безшумно белия товар от раменете си. В пространството се появиха двамата акцизни с прозрачни пластмасови торби. Панталоните им бяха все тъй смъкнати чак до глезените, кожата по краката им бе намъшена от студа, акцизните летяха из пространството, пълнеха безцветните торби със сняг и го нареждаха около Е. С. в структуралистични форми.

„Зазиждат ме!“ — помисли си Е. С. с тъжна усмивка.