Таралеж

— Мааму стара, тия дръпнаха от място като космонавти — рече техникът.

Е. С. се обърна и го видя да оправя мустаците си. Вихровите потоци ги бяха тъй разбъркали, че във всички посоки стърчаха кичури.

— Стари бойни коне! — рече му Е. С. и отиде да вземе шапката си, легнала върху пътя. През това време кучето Джанка подрипваше из високата трева край пътя, тук пъхваше муцуна, там пъхваше муцуна, ослушваше се, пак подрипваше и пак въвираше муцуна в тревата, за да души: търсеше отнесения от вихъра гривек. Като не можа да го намери, се върна при стопанина си за помощ. Стопанинът стоеше с шапка в ръка, загледан в далечината на пътя. Ноздрите му бяха разширени, приличаше на стар боен кон, усетил миризмата на барут. Дори не погледна кучето, макар че то на два пъти го побутна леко по крака.

Техникът си бе пооправил мустаците, доближи Е. С. и му каза, че често среща на пътя подобни бабички.

— Лани например — разказваше той — една геферманка караше спортна кола с каска.

— Каква геферманка? — не го разбра Е. С.

— От ГФР — обясни му техникът. — Тия от ГФР са геферманки. Беше с каска и цялата й кабина бе натъпкана с бутилки и термоси. Изглежда, че бабичките живеят само с алкохол и кафе.

— Изглежда — каза Е. С.

— Каквото и да правят, остаряват, и туй-то! — рече техникът. — Нищо не помага срещу старостта. То си е природа. Кога човек е по-млад, може и да излъже природата или да се пребори с нея, както аз например се боря.

— Борим се не с природата, а с техниката — каза му Е. С. — Човекът изобретява какви ли не работи и щом ги изобрети, почва да се бори с изобретението си, обаче изобретението в повечето случаи го побеждава.

— При мене тия не минават — възрази му техникът. — Двигател още не ми се е опрял, а и природата не може да ме надвие. — Той показа мускулите си. — Тя, природата, ми смъкна косата от темето, ама аз се изхитрих и я виж, мустаци съм си оставил. Ако природата ми опасе мустаците, ще си пусна брада и пак няма да се дам.

Е. С. се развесели.

— Браво — поздрави той техника. — Ти си първият, когото виждам да е измамил природата!

— О-хо! — рече опя и отиде да запали колата си.

„Запорожецът“ не беше никак въодушевен от това, изръмжа заканително, прокашля се, промърмори нещо под нос и чак тогава събуди мотора си и изхвърли син дим от ауспуха. Тръгна назад, за да направи маневра, но едва потегли, изгърмя, кихна и спря. Е. С. видя как изпод задната гума полетя свитият на топка таралеж, търколи се по склона и пропадна в ливадата.

— Ах, майка му стара! — извика техникът, който излизаше от колата, като че излизаше от черупката си. — Това не може да бъде!

— Казах ли ти! — въодушеви се Е. С. — Ето сега със собствените си очи виждаш как таралежът ти спука гумата. Това е моят таралеж!

Възнагради го с много възклицателни на турски език, побутваше с „Винчестера“ си приклекналия край спуканата гума техник, потупваше с крак по асфалта и беше почти щастлив, сякаш сам той бе легнал под колелото и бе предизвикал експлозия в гумата. Техникът свали спуканата гума, тури резервна, пот на струйки се стичаше по голото му кубе, по челото и бузите и се скриваше в разбърканите мустаци. Когато привърши, отри ръце в крачолите си, запали цигара и рече на Е. С., че това не е от таралежа, а просто гумата е била износена, затова се е спукала.

— Аз пък смятам, че е от таралежа — държеше на своето си Е. С. — Пътят тука става опасен, властите ще трябва да турят знак за автомобилистите да карат внимателно.

— А, знак! — вдигна пренебрежително рамене техникът. — Знак с таралеж няма никъде!

— Тука трябва да има — не се предаваше Е. С. — Таралежът издебва колите и щом ги види, че се задават, се свива на топка и се хвърля право под краката им. Станал е бунтовен, защото автомобилите му препречват пътя към жабите.

В този момент оранжевият автомобил се закашля и изхвърли гъст дим от ауспуха.

— Бре че съм загубен — удари се по челото техникът. — Забравил съм да изгася мотора!

Отиде да изгаси мотора, на пътя стана тихо. В тишината се зачу тракане, сякаш някой пишеше на пишеща машина. Техникът погледна учудено автомобила си. След като потрака, автомобилът изръмжа и млъкна.

— Какво му стана на тоя автомобил? — попита техникът.

— Трепери още от таралежа — засмя се Е. С. — Лесно ли е да седнеш върху таралеж! Запорожците, които на времето написаха знаменитото писмо до турския султан, са знаели какво значи да седнеш върху таралеж, затуй именно и питат султана, който ги заплашва, дали може с голия си задник да убоде таралеж.

— Кха, кха! — зачу се от автомобила, сякаш „Запорожецът“ сам бе взел участие в написването на писмото на запорожците.

Е. С. се зае да разкаже със свои думи писмото на запорожците до султана, техникът много се оживи от текста на писмото, почна да си оправя и да засуква мустаците, двамата се смееха гръмко, дори кучето Джанка направи опит да се усмихне и размаха опашката си. Автомобилът на пътя процвили и пак затрака, сякаш пишеше на пишеща машина.

— Ще почна да откачам — рече техникът, замахна и удари с юмрук капака на колата.

Тя спря да пише на машина, ослуша се, нещо вътре в нея издрънча и наоколо се разнесе продължителна въздишка.

— Всичко иде от писмото на запорожците — рече му Е. С. — От него се оживи автомобилът.

Сякаш за да докаже мисълта на човека, автомобилът затрака и излая. Кучето подскочи към него, помириса го, обърна се да погледне стопанина си, дано в неговите очи намери някакъв отговор, но нито стопанинът, нито човекът с мустаците можеха да дадат някакъв отговор.

— Ху! — чу се откъм колата.

— Тя да не вземе да се разпадне? — попита Е. С.

— Само това не — рече техникът. — Сега ще запаля мотора, да видя каква е тая работа.

Докато отиваше към колата, отвътре се чу трясък, сякаш някой стреля с огнестрелно оръжие. От спуснатите стъкла на прозорците излезе дим, техникът навря кубето си в дима и запали двигателя. Моторът заръмжа, хвърли дим от ауспуха, захълца и започна да пищи като цикада. „Запорожецът“ се затъркаля неохотно на кривите си колела, вървеше опипом, проверяваше всяка дупка на пътя и обвит в пушеци, запълзя по асфалта, душейки непрекъснато шосето пред себе си, както кучето Джанка понякога вървеше по оставена следа от животно и душеше с нос земята.

Колата се отдалечи бавно, смали се и изчезна, обаче пред очите на Е. С. продължаваше да стои нейният оранжев, ярък цвят. Той сравни мислено заминаването на полутоварната „Берлие“ със заминаването на „Запорожеца“. Френската кола замина заедно с цвета и с конструкцията си. „Запорожецът“ замина кривокрак, неугледен, подтичваше унило, обгърнат в облаци пушек, и когато целият път опустя, той все още продължаваше да стои пред очите на човека, оранжев и ярък, като портокалова коруба.

Обърна се и тръгна към дома. Кучето тръгна подире му. Спря се в тревата, забеляза паяжина, опъната между два стръка трева. В паяжината бе оплетена муха. В единия край на мрежата зърна паяка, застанал на пусия. Е. С. взе мухата, стреснатият паяк затича по разклатената мрежа. Мухата бе куха, суха, от нея бе останала само корубата й. Паякът бе изпил всичко от насекомото и то стоеше върху дланта на човека като насекомо — с тяло, с глава и крила на муха, без да е муха. Пред очите му отново изникна оранжевата коруба на автомобила.

Взе мухата със себе си, затананика, но песента не бе нито „Този свят е тъй прекрасен“, нито „Реве и стене Днепър широки“, а нещо средно между двете мелодии, сякаш пътьом вземаше по няколко такта ту от едната, ту от другата мелодия. Пред къщата го чакаше неговият ракитов стол, ракитовата маса — отрупана с коректури — и върху масата чаша с димящо кафе. Загледа се в мухата, куха и лека, отпи разсеяно от кафето. Съсредоточаваше се в света на своите коректури, изолираше се постепенно от външния свят и когато по-късно посегна към писалката, всичко наоколо беше изчезнало; бе останал сам — с коректурите, с дъха на печатарското мастило, с разредения пушек от цигарата и с празната коруба на мухата. Подпреният на стола „Винчестер“ го гледаше равнодушно с едното си око. Малко по-късно жената му донесе сутрешната поща, взе да му препоръчва какво да прегледа от литературните издания и дори си позволи да похвали някакви разкази, направили й впечатление, но той я отпъди гневно от себе си с думите:

— Разказ ли? Чий разказ? Какъв разказ? Прейскурант! Литература ли е това! Прейскурантиздат!

Хубаво е да си поспиш сутрин и да усещаш как слънцето гъделичка и топли носа ти. Можеш да се излежаваш колкото си искаш в своето тайно местенце, известно само на тебе. В такива сутрешни часове ти се ще да затананикаш в просъница, но един таралеж не може да тананика, затова той се задоволява да дреме блажено и да сумти блажено с нос. А сумтенето с нос е, кажи-речи, като подсвиркване. Отвъд храстите, из гъстака, се чува някой да тупа с лапи и да вика: „Пух! Пух!“ Това е язовецът, пак е напъхал раираната си муцуна в земното гнездо на осите, затова пухти така недоволно. Отдалеко, в самия край на вилната зона, се дочува звънчето на лисицата — изтощена от глад, тя продължава да подтичва и да сипе проклятия върху целия свят. Пчела жужи из въздуха, чака да падне росата, за да навлезе в полудивата градина.

Росата падна, пчелата влезе в градината.

Е. С. вече седеше пред чаша с димящо кафе, върху коректурите лежеше по гръб корубата на мухата. Е. С. отпиваше от кафето, вглеждаше се в корубата и когато пчелата го доближи, видя, че главата на човека също дими. Но пчелата нямаше време да се занимава с него. Голямата градина я чакаше с нацъфтелите цветя, всеки цвят трябваше да се обработи внимателно, ни едно цветче не биваше да бъде пропуснато. Появиха се и други насекоми, заподскачаха по цветята, пеперуди взеха да се гонят из тях, няколко бръмбара също навлязоха в градината. Пчелата не обичаше бръмбарите, те бяха като наемни работници, работеха през куп за грош, колкото опрашеха, два пъти повече стъпкваха с краката си. Ни деликатност имаше у тях, ни желание за работа, тътреха се вечно недоволни от нещо, мърмореха сърдито под нос, въртяха се недодялано и газеха из цветята, сякаш цветята бяха калдъръм и можеха да тропат по него с тежките си ботуши колкото си искат.

Шопът острига рано овцата, още докато не бе паднала росата, сега тя стоеше смутена край оградата и гледаше към градината на Е. С. На пътя се появи оранжевият „Запорожец“, подсвирна на Е. С., но той не му обърна внимание, седеше гърбом към пътя, потънал в света на своите коректури. Подвижният сервиз започваше своето всекидневно патрулиране, разсъмваше се бавно, от постоянно тичане всички кокали го боляха. Е. С. продължаваше да стои гърбом към шосето, за един миг зърна съблечената овца, застанала срамежливо на пътя, зърна продълговатите й очи и само с едно рязко движение на мисълта си създаде река, посади върба, върбата поникна на брега и прошумя с пепелявите си листа.

„Ще я оставя безплодна!“ — каза си Е. С. и сътвори жена край реката. Побутна я леко към водата, тя опита с босо стъпало водата и се върна назад, за да съблече дрехите си и да ги скрие при върбата. Нагази в реката, вървеше бавно, загребваше с шепи вода и се плискаше, а през това време Е. С. я оглеждаше с критично око от всички страни, тук и там коригираше някоя извивка или гънка, припомняйки си най-хубавите форми на разрушените акрополи от най-хубавите години на своя живот. Обля голото тяло с пръски вода, то заискри на слънцето и трябва да призная, че беше прекрасно. Е. С. смяташе, че красотата с цялата й загадка е сътворена единствено за човека и че всяко творение, създадено на тоя свят, трябва да радва очите и сърцето ни, затуй помисли, помисли и сътвори зад върбата калугер. Калугерът първо дочу плясъка на вода, огледа се, прекръсти се набожно и чак тогава Е. С. разтвори пред него клоните на върбата, за да му даде възможност да погледне към къпещата се жена. Калугерът се улови с две ръце за клоните и усети черна и тежка мътилка да плъпва по жилите му, да се надига вътре в него и да бучи като прииждаща вода. От двете страни на реката се появиха господ и дяволът. Бог падна на колене върху голите камъни и почна да се моли за благочестието на своя калугер, а дяволът седна, турил крак върху крак, пресягаше се с ръка над водата, улавяше по някое водно конче и почваше да го дъвче небрежно, като още по-небрежно изплюваше крилата му върху водата.

Иронична усмивка пробяга по лицето на Е. С., утаи се в дълбоките бръчки, стихна, замря. Жената продължаваше да се къпе и от водата тялото й като че изглеждаше още по-голо.

По това време дремещият таралеж, нажежен приятно от слънцето, дочу шум край себе си. Повдигна глава, огледа се и помежду храстите видя голямата змия. Тя не му обърна никакво внимание, може би не беше го забелязала още. Притисната между няколко камъка, като в клопка, змията се мъчеше да излезе от клопката, съскаше, мяташе глава наляво и надясно, а люспестите пръстени на кожата й пукаха. Таралежът тръгна внимателно към влечугото, смятайки, че се е хванало в клопка, доби кураж, наежи се, оглеждаше внимателно и търсеше най-уязвимото място за нападение, когато видя изведнъж, че пепелявата глава се измъкна от кожата. Змията се напъна и започна да съблича бавно ризата си. Таралежът отстъпи назад, изненадан от гледката. Стоеше, повдигнал корем от земята, пръстите на силните му крака потреперваха. Смръщи косматото си чело, ако човек го погледнеше в този миг отпред, можеше да долови някакво подобие на размисъл. Влечугото продължи да се измъква от ризата си бавно, таралежът остана крайно изненадан, защото видя, че влечугото пак е облечено.

Ризата остана между камъните, посмачкана, като захвърлен парцал. Змията тръгна бавно напред с новата си риза, по едно време повдигна глава и през рамо забеляза таралежа. Очите й бяха малко мътни, влечугото не бе успяло да свали люспестата предпазна ципа от тях. Таралежът не се сви, нито отстъпи назад. Змията постоя, постоя, гмурна главата си в зелената трева и се скри. Таралежът пристъпи напред, доближи се до захвърлената риза, побутна я с муцуна, ризата прошумя сухо. Захапа я със зъби, подръпна силно назад — ризата се изпъна. Изтича отстрани, за да я нападне изневиделица, хвърли се точно там, дето завършваше главата, претърколи се няколко пъти в тревата и когато се изправи отново на крака, видя, че съблеклото лежи по гръб; жълтите люспи на корема лъщяха, огрени от слънцето.

По това време Е. С. подшушна на калугера да скрие дрехите на къпещата се в реката жена. Оня тутакси скри дрехите, без да обръща внимание на господа, който го заплашваше с анатема и отлъчване от църквата. Дяволът продължаваше да си седи спокойно, турил крак върху крак, пресягаше се да улови по някое водно конче, дъвчеше бавно кончето и плюеше сухите му крила в реката. Жената вдигна ръце зад тила си, за да навие на кок мократа и тежка коса, калугерът се давеше в собствената си мътилка и за да излезе от нея, започна да се моли горещо, придружавайки молитвите си със срамни движения. Дяволът отиде, та пусна зелен скакалец във врата на калугера, завалията тъй много се изплаши, че подрипна иззад върбата и се издаде. Жената изписка, гмурна се във водата, над реката се разнесе ситен татарски смях. Смееше се Е. С.

Когато таралежът преобърна змийската риза по гръб, той дочу отдалеко ситния татарски смях. Преди смехът да се е разсеял, някой съвсем наблизо подсмъркна с нос. Таралежът се огледа и видя млада таралежка с бледи бодли. Тя стоеше свенливо, недалеко от него и от змийската риза, и още по-свенливо подсмърчаше. Без да му мисли много, таралежът се хвърли напред, взе да тъпче с нозе змийската риза, да я размята из въздуха и така много се въодушеви от играта си, че раздра ризата и в късо време я превърна в парцали. Разбира се, на негово място всеки би се престарал… Примъкна ризата към таралежката, предлагаше й да играят заедно с нея, но таралежката, изглежда, че се срамуваше, защото пак подсмъркна, обърна се и избяга свенливо.

Таралежът никак не се обиди, че го изоставиха, залови се пак със съблеклото и, кажи-речи, през целия ден се обучаваше, прилагайки различни хватки. Надвечер той дори се появи в градината на Е. С., мъкнейки отподире си съблеклото. Е. С. го окуражи с турски възклицателни за това, че е успял да одере кожата на влечугото. Може би той още щеше да си играе с парцаливата змийска риза и посредством нея да преодолее собствения си страх от змията, тя обаче не му остави много време за събиране на кураж, защото съдбата ги срещна на следващия ден.

Пчелата тъкмо бе нагазила в цъфналата градина, меко жужене се носеше из въздуха, таралежът дремеше, гъделичкан от слънцето. Чу кихане, отвори очи и забеляза недалеко от себе си младата таралежка. В един миг се разсъни и се запъти към нея, но не успя да я доближи, защото из тревата се показа пепелявата змийска глава. Жълтата гуша лъсна на слънцето, проницателните очи се вторачиха в таралежа. Хвърли се веднага към влечугото, но усети остър удар и се претърколи в тревата. Гняв, болка, амбиция — всичко това се смеси в едно, таралежът се изпъна и се подготви да нападне отново. Чуваше свенливото подсмърчане на таралежката, но не я виждяше, защото стоеше гърбом към нея. Цялото му внимание бе погълнато изцяло от змията. Влечугото се бе снишило в тревата, съскаше остро и метеше с опашка като с камшик. Таралежът запристъпя към него, като следеше пепелявата глава, долепена до земята, и мятащата се наляво и надясно опашка. Проницателните очи го гледаха немигащо. Таралежът изсумтя с нос. Миг след това, сякаш задвижен от вътрешна пружина, приличен на механическа играчка, той се втурна напред, влечугото се изви, за да го отблъсне, но не успя, защото таралежът захапа със зъби изпънатия змийски пръстен. Не видя къде точно захапа, но му бе достатъчно, че усети топла и лепкава струйка в устата си. Впиваше все по-дълбоко зъби, а през това време змията се понесе стремително напред, мъчейки се да се освободи от неприятния товар.

Трева, гъсти храсти, камък се изпречваха по пътя и удряха вкопчилия се за влечугото таралеж, но той не падаше, захапал с всички зъби плячката. Летейки напред, змията изведнъж се омота в кълбо, взе да се търкаля заедно с нападателя, така двамата излязоха в края на скосена ливада и в късо време преобърнаха няколко откоса със сено. Невъзприемчивият шоп, който косеше ливадата си, тръгна с косата да види какво така преобръща откосите му и щом видя да бляскат змийски пръстени и да се носи съскане, се стъписа. Неговата овца, водена от любопитство, също дойде да погледне, но змийското кълбо и залепеният за него таралеж се блъснаха в нея, овцата проблея и избяга чак в другия край на ливадата. Продължиха да се търкалят, понякога змията отпускаше за малко клопката, замахваше като с ръка и удряше вкопчилия се в нея таралеж в някое дърво или в някой камък, изпречил се на пътя й. Те отшумяха през ливадата, вършейки откосите по пътя си, навлязоха в гъсти храсти и там двубоят продължи. Таралежът не виждаше вече нищо, чуваше само как пукат змийските пръстени и как вътре в него също така пука. Черна пелена се спусна пред очите му, в черната пелена се замяркаха оранжеви пламъци, свистяха автомобилни гуми и го притискаха със свирепите си грайфери, ушите му забучаха и в гърлото си почувствува нещо да клокочи. Почти не му стигаше въздухът, задушаваше се, сякаш лисицата го бе преобърнала във водата и чакаше или да се удави, или да оголи корема му. Отнякъде се появиха сплескани таралежи и жаби, бяха плоски като изсъхнали динени кори, танцуваха пред очите му и шумяха, както есенната шума шуми под нозете ни. Едва дишаше, ушите му закънтяха, беше мъчително, като че се катереше по безкрайна черна ограда, чийто връх никога не можеше да достигне. По едно време долови лек звън, напомняше му жабешко квакане, мелодично и примамливо, таралежката с меки бодли подсмъркна призивно, видя себе си как ситни подир майка си, а зад него ситнят още много дребни таралежчета и на всичките муцуните им са алени от горските ягоди. Промъкна се в някакъв вход, влезе, вътре бе тъмно, но и в тъмнината почувствува сферичните стени на гнездото. Беше таралежовото гнездо, тъмно, но спокойно, застлано с мек дюшек от шума. Отпусна се върху мекото дюшече, сплесканите таралежи и жаби се завъртяха пред входа като сухи динени кори и почнаха да го викат при себе си, обаче той бе толкова много изморен, че не можеше да се повдигне от шумата и да иде при тях.

Затвори очи, потъна в тъмната сфера и престана да съществува.

Далечни призиви го мамеха или се мъчеха да го извадят от мрака. Излизаше от мрака като новородено, което за първи път трябва да се покаже на ослепителната светлина на света и се бои от тази ослепителна светлина. Усещаше я през затворените си клепки. Мъчеше се да диша, въздухът се изсипваше като камъни върху дробовете му, изхвърляше го обратно с голяма мъка и с пъшкане. Всичко го болеше, не можеше да се помръдне, не можеше да отвори очите си да погледне. Единствената му връзка със света все още бе само слухът, долавящ далечен металически призив.

Когато отвори очи, видя, че е привечер. Металическият призив идваше откъм блатото. Не знаеше все още какво се е случило. Погледна до себе си и Видя отпуснатото като дрипа туловище на влечугото. Беше раздрано, огромно и мъртво.

Повече не го погледна.

Два дни лежа неподвижно, всичко в него бе натрошено на парчета, болеше го всичко. Всяка привечер чуваше как жабите го викат откъм блатото, но той само пъшкаше и лежеше. Денем слушаше лая на Джанка, турските възклицания на човека в ракитовия стол, гласа на певицата, която пееше през разтворения прозорец „Този свят е тъй прекрасен“, автомобилните подвиквания от шосето, лисичите проклятия в окрайнината на вилната зона. На третия ден не издържа, опита се да стане, жабите откъм блатото го викаха с всички сили. Не се докосна до змийския леш, влечугото бе събрало големи синкави мухи около себе си.

Залитайки, таралежът тръгна по познатата пътечка към блатото. Кучето Джанка го забеляза още щом нагази сред карамфилите, бафна и подскочи към него. Животното бе настроено миролюбиво, искаше да си поиграе със скитника, затова посегна и го бутна с лапата си. Таралежът не се съпротиви, обърна се и легна на едната си страна. Кучето се изненада, като видя, че скитникът не се свива на топка. Обърна се назад към стопанина си, излая няколко пъти, съобщавайки му изненадата си. Човекът дойде при кучето, видя полегналия на една страна таралеж, постави го отново на краката му и го подкани да върви. Таралежът продължи да се промъква със залитане напред, към подвикващите жаби.

Беше безкрайно омърлушен.

Човекът го огледа, докато се скри във високата трева, и се върна, за да се залови отново с коректурите си. Таралежът продължи напред, намери пролуката в оградата, стигна полегатия склон, водещ към асфалтираното платно на пътя. Този път склонът му се видя безкрайно стръмен и дълъг, на няколко пъти се спира, докато го изкачваше, за да си поеме дъх. Най-после стигна до черната ивица, жабите се провикваха от блатото и гласовете им бяха п о-ч т и металически. Таралежът се съживи, изгърби се и стъпи на нажежения асфалт. Въздухът над пътя трептеше, нещо голямо се плъзгаше из него, но от трептенето контурите му бяха размазани. Таралежът долови лепкавото свистене на гуми, бяха много гуми, търкаляха се застрашително към него и идваха тъй бързо, като че се заканваха да пресекат пътя му към зовящия го металически екот. Животинчето настръхна, изгърби се, вторачено в идващото чудовище насреща му. То летеше в трептящата мараня със съскане, тропот и стенания, сякаш кърджалии бяха насмели три синджира роби и с азиатски вой и с камшици ги караха да препускат. Босите нозе плющяха по нажежения асфалт, кърджалиите едрееха заканително, ускоряваха своя бяг, превръщаха се в бясна вихрушка. Таралежът се сви мигом в юмрук, усети удар, отхвръкна леко и извънредно високо нагоре.

Увиснал в пространството, той видя как цялата кавалкада се търкаляше край пътя, преобръщаше се, разнасяха се експлозии, удряха се и се трошеха стомани и изпълваха цялото пространство с металическо кънтене.

Откъм градината с дивите карамфили тичаше човекът с пушката, следван от кучето. Когато стигна оградата, човекът прелетя вертикално над тела и изгърмя с пушката във въздуха. Кучето не отмери добре скока си, засили се, блъсна се в телената ограда и залепна за нея…

Може би тук някъде, драги читателю, трябва да завършим нашия разказ. Таралежът е още във въздуха, изхвърлен нагоре от удар или от взривна вълна, кучето Джанка е залепнало за телената ограда, певицата ни убеждава с мелодичния си глас, че този свят е тъй прекрасен, а Е. С. лети вертикално над оградата, безкрайно доволен, не, ами безкрайно въодушевен, че таралежът е произвел гръм и експлозия върху шосето.

И всичко ще бъде много хубаво, ако завършим така и оставим таралежа да иде при жабите и го срещнем на другия ден с младата таралежка, която е дошла да го търси при мъртвото влечуго, циркулира напред и назад по поляната при змийския леш, подсмърча свенливо, изпълнена със свенливи надежди.

И като прескочим известна част във времето (през която част пътните власти ще поставят на пътя огромен знак с изобразен на него таралеж, за да предупредят автомобилистите), да видим как младата свенлива таралежка отива за ягоди, а отподире й, заловени едно друго за опашките, вървят съвсем малки таралежчета. Старият вече таралеж седи на входа на таралежовата сферична къща, пуши лула, като в детските приказки, а когато свенливата таралежка се завърне от беритбата на ягоди, старият таралеж, пуфкайки с лулата си, включва телевизора и малките таралежчета сядат в краката му, за да гледат по телевизията рисувани филми за безкрайно любопитния и весел живот на таралежите. Старият седи, пуфка си с лулата, свенливата таралежка приготовлява вечерята, чешмата в кухнята капе, и т.н., и т.н., а таралежът пуфка с лулата и си мисли наум: „Тая капеща чешма един ден ще трябва да я оправям!“ И си мисли още, че щом оправи капещата чешма в кухнята, ще трябва да изведе и таралежчетата да им обясни кое що има по белия свят, да ги обучи в японската игра джудо, да им намери змийско съблекло на голямо влечуго, та посредством съблеклото да ги научи как най-добре да влизат в единоборство с влечугите. „Ама, разбира се, че трябва да ги научи на джудо“ — въодушевява се старият таралеж и още по-силно разпалва лулата си, та за нула време изпълва цялата сферична къщичка с пушек. Срамежливата таралежка се появява срамежливо сред пушека, трие ръцете си в престилката и прави бележка в смисъл, че не е хубаво да се пуши в стаята на децата, защото тютюнът съдържа канцерогенно вещество, обаче старият таралеж продължава да си пуфка с лулата, барабани си с пръсти по масата и вместо да отговори на таралежката, започва да си тананика „Този свят е тъй прекрасен“. Всичко това той е научил от Е. С. и го е запаметил, докато стоеше скрит в цариградските лешници и се ослушваше. Понеже старият таралеж няма пред себе си коректури, за да се задълбочи в тях, както това правеше Е. С, и да заприлича досущ на него, той се пресяга, взема един вестник, разтваря вестника и се задълбочава в четене. Вестникът е обърнат наопаки, драги читателю, но какво значение има за таралежа, че е обърнат наопаки, важното тук е да се задълбочим в четенето на вестника и във всяко едно отношение да заприличаме на Е. С.