Таралеж

В следващите няколко дни Е. С. се помъчи да сприятели кучето Джанка с таралежа. При всеки опит на кучето да спре животинчето и да му препречи пътя към жабите Е. С. се намесваше, издърпваше ушите на Джанка, заканваше й се с пръст, заплашваше я, кучето клякаше в тревата, гледаше господаря си право в очите и потупваше виновно с опашка. От дърпане ушите на Джанка тъй много пораснаха, че отдалече заприличаха на педя човек — лакът уши. Най-после кучето привикна да застава мирно, когато таралежът се зададеше откъм лещака и заякнал и наежел, минаваше с левентска стъпка по пътеката. Все със същата левентска стъпка той се изкачваше на шосето, преминаваше през него, претъркулваше се презглава по склона и вярвам, че ако можеше да свири с уста, то той би си подсвирквал в най-добро разположение на духа. Но тъй като не умееше да свири с уста, таралежът се задоволяваше да диша шумно през нос, а то бе почти като подсвиркване.

Благодарение на човека бе турен ред, за всекиго се намери въздух. Но изглежда, че когато работите ни изглеждат най-добре, тъкмо тогава съдбата надниква с едно око и разтревожена от реда, се залавя веднага да внесе безпорядък. В нашия случай тя използува една лисица, хитра колкото си ще и два пъти по-лукава. Лисицата живееше в близост с вилната зона, издири кои стопани отглеждат пилета-бройлери и почна да яде бройлерите. Бройлерът, нали няма никакъв инстинкт за самосъхранение, щом видеше, че се задава към него лисицата, се разтреперваше от любопитство: като какво ли ще е това, дето иде към него. И когато лисицата го захапваше леко и го повдигаше от земята, бройлерът въртеше главата си на всички страни, цъкаше с език от изненада и едва не умираше от любопитство да разбере какво искат да правят с него. Пък лисицата не искаше нищо да прави, ами го отнасяше на тайно място, скриваше се с бройлера и подир малко се появяваше пак, облизвайки муцуната си. От тези пирове все се случваше по някоя пилешка перушинка да се завре между зъбите на лисицата, да гъделичка небцето й, от който гъдел тя се усмихваше така приятно, че чак притваряше леко очите си.

Щом изпояде бройлерите на вилната зона, лисицата походи няколко дни гладна, между зъбите й се въртеше пилешка перушинка и я гъделичкаше, но усмивката й стана малко кисела. Една сутрин тя пресече таралежовата пътечка, помириса я, разгледа я в двете посоки и тръгна да търси плячката. През това време таралежът пиеше вода и преди да зърне лисицата, тя първа го зърна. Гладът я побутваше и с няколко скока само лисицата стигна до животинчето, в движение замахна с лапа и го преобърна по гръб, тя търсеше незащитения корем, при втория замах на лапата щеше да изкорми животинчето. Но и таралежът беше чевръст: още докато го преобръщаха, се сви тъй бързо в юмрук, че се чу отсечено и късо пропукване — изпукаха настръхналите бодли. Лисицата затъркаля настръхналата топка по тревата, избоде лапите си, опита с муцуна да намери пролука, няколко бодила се впиха в муцуната й, тя се отдръпна и почна да киха. Постоя в размисъл и осенена от внезапна идея, подскочи във въздуха. Макар че носът я болеше от убоденото, тя усети как пилешката перушинка гъделичка небцето й, усмихна се и бутна таралежа във водата.

Той не разбра веднага, че е във водата. Само усети, че нещо го люлее, че се завърта бавно и че не лежи на твърдата земя. Чу отдалеко кучешки лай и гласа на Е. С., който подвикваше окуражително. Не му остана много време да се ослушва, изведнъж усети, че под корема му се просмуква вода, вода докосна носа му, таралежът се изплаши, опита се да се отдръпне от водата, тя се раздвижи и го стисна с мократа си лапа за муцуната. Обхвана го ужас, в един миг се отпусна, оголи корема си и показа муцуна навън.

Навън, застанала на брега, гъделичкайки се с кокошата перушинка по небцето, го чакаше лисицата.

Страхът от водата надделя пред страха от лисицата и животинката заплува към брега. Лисицата вече посягаше с лапа да измъкне удавника, застанала гърбом към храстите. Тя се готвеше да го преобърне по гръб още във водата, да оголи незащитения корем, но не й остана време за това. Таралежът зърна в храстите две уши, размахани заканително, чу бойния вик на кучето Джанка, лисицата се огъна пред него като видение, а следващия миг кучето разплискваше водата с големи скокове, мъчейки се да пресече пътя на лисицата.

Щом кучето и лисицата изчезнаха, от храстите се появи Е. С, сипейки турски възклицателни по всички посоки. Таралежът се бе добрал до сушата зашеметен, мокър и тъй объркан, сякаш току-що е паднал от небето. Стоеше неловко, мигаше срещу Е. С., човекът клекна до него, та надникна в очите му, таралежът не издържа на погледа и избяга срамежливо. Подир много лутане намери най-тайното място, скри се в него и до вечерта суши на слънцето бодливия си кожух. От водата бодлите бяха омекнали, таралежът се свиваше и разпускаше, за да ги изсуши чак до основите, и привечер доби отново кураж, защото, като се свиваше на топка, чуваше как бодлите се изпъват, удрят се един в друг и кънтят леко; бяха станали отново гъвкави и твърди като стомана… Остана да нощува в тайното място, не намери кураж да иде при жабите, само ги слушаше как го викат; те го викаха до късно през нощта, прегракнаха от викане и на края се прибраха обидени в блатото.

Когато Е. С. видя лисицата и натикания във водата таралеж, си каза: „Ще се съревноваваме!“, и реши да се намеси и да тури ред в безпорядъка. За целта повика споменатия в началото шоп и му рече:

— Вие, шопите, сте невъзприемчиви хора!

Шопът веднага се съгласи с него, че са невъзприемчиви.

— Ама сте хитри!

Тогава Е. С. му обясни, че наоколо се навърта лисица, и го попита дали може да хване жива тая лисица, а шопът му каза, че може да я хване жива, и попита какво ще прави с жива лисица, а Е. С. му каза, че нищо не иска да й прави, само иска шопът, като я хване, да й завърже едно звънче на врата и да я пусне на свобода. Шопът попита колко ще му се плати за тая работа, каза му се толкова и толкова, оня пресметна наум, видя, че работата е на сметка, и се съгласи.

Два дни по-късно в околностите на вилната зона се появи звънче, звънчето все се криеше из храстите и по усойните места. Заблудената овца на шопа дочу звънчето, припна право към него, проблея призивно няколко пъти с надеждата, че другата овца ще й се обади.

Обаче какво бе учудването на овцата, ние едва ли можем да си представим, когато доближи мамещото я звънче и видя, че насреща й не стои никаква овца, заета с кротка паша, ами стои една отчаяна лисица със звънче на шията. „Ако пък разбирам нещо, да пукна!“ — си рече овцата, впрегна в работа целия си овчи акъл, дано внесе някаква яснота в туй природно явление, по колкото повече се напрягаше, толкова по-неясна й се струваше цялата работа.

Примамен от звънчето — защото звънът на метал винаги го е привличал, — таралежът също прояви любопитство и отиде да види, по още отдалеко забеляза лисицата как клечи край един пъп, звъни със звънчето и се преструва, че има безкрайно отчаян вид. Таралежът сметна, че лисицата е измислила тая хитрина за него, за да го примами със звънчето, да го бутне във водата и когато почне да се дави, да го удари с лапата си по незащитения корем. Тръпки пробягаха по корема му, усети спазми вътре в него и притискайки го плътно към земята, се оттегли назад. Лисицата остана да клечи край пъна и да подрънква отчаяно. Винаги след това, щом чуеше звънтенето на звънчето, таралежът си плюеше на петите и гледаше да е по-далеко от него.

Работите му тръгнаха спокойно, когато минаваше през градината с нацъфтелите карамфили, кучето Джанка стоеше мирно и му козируваше, човекът димеше като локомотив с цигарата, потънал до гуша в своите коректури, лисицата подрънкваше предупредително със звънчето, автомобилите по пътя ръмжеха отдалеко или подвикваха с клаксоните си, да не би да сгазят някого, и сякаш нищо вече не заплашваше таралежа. Рано една сутрин слепок препречи пътя му, таралежът го нападна веднага, влечугото се замята, бранейки се отчаяно, и дори успя да стегне в пръстен животинката. Воден от опита на деди и прадеди, таралежът откри слабото място на слепока — там, дето завършваше главата, — впи зъби в него и усети как слепокът започна да разхлабва люспестия пръстен. Природата у всекиго е турила ахилесова пета и всичко на този свят е уязвимо, стига само да знаем къде е слабото му място. Таралежът познаваше слабото място на влечугите, както и своето слабо място — корема, — затова и докато подтичваше или танцуваше из храстите и докато пробягваше през пътя, гледаше коремът да му бъде винаги защитен…

Щом мъртвият слепок се отпусна, потръпвайки, върху земята, таралежът го подръпна за опашката, за да го изтегли назад в гъстите храсти. Чу, че някой изсъска заканително зад гърба му, обърна се чевръсто и веднага се сниши до земята.

Зад него стоеше огромна змия. Беше повдигнала глава, гледаше го с немигащите си, непроницаеми змийски очи, малко през рамо — почти като човек. Бодливецът се наежи, изгърби се леко, удряйки се един в друг, бодлите му прокънтяха. За втори път виждаше голямото влечуго. Първия път го зърна мимоходом, беше още съвсем малко таралежче. Вървеше през гората, захапало опашката на майка си, зад която се редяха братята му, всяко захапало опашката на братчето си, да не се изгубят. Майката водеше кервана към ягодовата поляна, по пътя се спряха, за да мине нещо голямо и съскащо. Беше същата голяма змия, тогава таралежчето не се изплаши от нея, защото пред него стоеше като щит майка му. Запомни погледа — студен и вторачен, — сивото плоско чело и жълтата гуша. Влечугото повдигна глава от тревата, видя таралежката с малките (бе ги погледнало пак така през рамо, както го гледаше и сега) и отмина по пътя си. Майката поведе малките, поспираше се, ослушваше се и по-късно, когато стигнаха при ягодите и се пръснаха по поляната, все обикаляше неспокойно около децата си и гледаше към гората няма ли да се покаже змията. Тя повече не се появи, сума време мина оттогава и ето сега за втори път се изпречваше на пътя.

Не беше настроена нападателно, просъска лениво, сниши глава и тръгна небрежно по пътя си. Беше голямо влечуго, дълго време, след като отмина, тревата продължи да се люлее зад гърба му. През целия ден, както и на следващия, и на по-следващия, таралежът все се оглеждаше по пътя си дали няма да види отново плоската змийска глава, пепелявото чело, жълтата гуша и немигащите, проницателни очи. Една надвечер зърна влечугото, покачено върху темето на изоставен мравуняк. Бе се навило на колело, дремеше или спеше. Бодливата животинка заобиколи издалеко изоставения мравуняк и мина на пръсти покрай това неприятно място. Нещо му подсказваше, че трябва да стои далеко от змията. На два пъти я видя да лежи ничком върху пътечката, затуй промени пътя си и това веднага направи впечатление на Е. С., но той само си го отбеляза, без да му обърне достатъчно внимание.

Бе погълнат изцяло от своите коректури. Ту си подсвиркваше, ту ръмжеше, в зависимост от характера на материала, който коригира. Заобикалящият го свят постепенно се смаляваше, минаваше на втори план, загубваше контрастните си очертания. Дори лисичето звънче едва долавяше, макар че лисицата се мяташе истерично и сипеше страхотни проклятия из цялата вилна зона. Беше му приятно, че таралежът промени пътеката си, приближи се по-близко до него и до кучето, но стоеше някак гърбом към животинката, защото строеше пред себе си свой свят, населен с дивеч, с човечество и с природа, дъхтящ на прясно печатарско мастило. Но и през дъха на мастилото изостреното обоняние на човека можеше да долови сухия дъх на орехова шума, на влага от крепостни зидове, на контрабанден тютюн, дъх на потно женско тяло, слухът проследяваше тропота от копито на сърна, тъжен лисичи лай, скърцането на чекрък, задъхано дишане, а пред очите се мяркаха женски червени чорапи, бягащ пъдпъдък през окосена ливада, къпеща се жена в реката, умиращ глиган, който ломи стара гора с глигите си; защото, драги читателю, измъчван от своето въображение и твърде често угнетяван от него, Е. С. влизаше в остър спор и съревнование с природата и човечеството и строеше сам своя природа и свое човечество — по този начин се опълчваше срещу света. Понякога до такава степен се въодушевяваше, че когато буреносен облак се спускаше от планината и с гръм изливаше своя товар върху градината, Е. С. заставаше на верандата, присвиваше очи под блясъка на светкавиците и викаше към стихията: „Аз съм, аз съм!“ Показваше се тънка пролука, в пролуката надничаше далечно и синьо небе, сякаш стихията искаше да надникне и да се увери, че това е именно той, застанал с димяща цигара на верандата.

Понякога, като дращеше нервно коректурите, сечеше, снаждаше и подкърпваше, виждаше, че между реалния свят и художествения свят, потопен в печатарско мастило, изграждан от безкрайните съчетания на буквите и на препинателните знаци, има една съвсем тънка пролука, напомняща пролуката сред небесния гръм и светкавиците. Той се взираше с проницателните си очи в нея като в нещо отвъдно и в тънката светла цепнатина виждаше как се търкаля малка настръхнала запетайка, разтяга се, свива се на кълбо, отново се разтяга, пъпле през цепнатината, опипва с муцуна пътя си и внимава да не падне нито от тази, нито от отвъдната страна.

Беше таралежът, видим единствено от вътрешното око на човека. Обаче имаше и дни, когато му се струваше, че настръхналата запетайка в светлата ивица не е таралежът, ами е самият той, изгърбен от усилието да тегли черта между реалния и въображаемия свят. В такива състояния Е. С. започваше да почуква с пръст издрасканите коректури и да ръмжи заканително. Чуваше как вътре в него нещо бръмчи като електростанция, натрупват се енергийни товари, безшумно се сриват и разпиляват, без да предизвикват експлозия. Ако се случеше тогава таралежът да минава по пътечката към жабите, Е. С. му подвикваше окуражително, гълчеше го дружелюбно и го подканяше:

— Хайде, време е да произведеме гръм и трясък върху шосето!

Таралежът се стараеше и ако имаше късмет, произвеждаше експлозия в някоя автомобилна гума.

В едно дрезгаво утро Е. С. чу трясък откъм пътя; трясъкът бе сподирен от глух удар и дрънчене на желязо. Настана тишина, в тишината изсвири призивно клаксон, сподирен от гръмки възклицателни на френски език. „Руански акцент!“ — помисли си Е. С. и изсипа в стаята няколко турски възклицателни по адрес на ония с руанското произношение, защото му се стори, че автомобилът им се е блъснал в телената ограда на градината и е съсипал оградата.

— Какво стана? — попита сънено жената.

Е. С. поставяше очилата си и търсеше пушката.

— Полутоварна кола „Берлие“ — каза той, прехвърляйки пушката през рамо. — Познавам я по клаксона. Нашият таралеж отби още един автомобил от пътя.

— Мигар ти вярваш, че това е работа на таралежа! — учуди се жената.

— Ще ми се да вярвам — рече Е. С. и излезе от къщата, като си тананикаше: „Алон з’анфан дьо ла патри“.

Джанка изтича през дебелата роса на градината, развявайки мократа си опашка.

— Хайде, момчета! — подканяше я Е. С.

В крайния шанец бе полегнала полутоварна кола „Берлие“, модел „РТ-504“. Изглежда, че от колата забелязаха човека с кучето и пушката, защото натиснаха отново клаксона.

— Не бойте се — промърмори Е. С, макар че никаква тревога не се забелязваше около полутоварната кола. — Идвам, идвам!

Беше в повишено състояние надуха, засили се и с къс и остър отскок прелетя над оградата. Още докато се приземяваше с приклякане в росната трева, дочу откъм автомобила френското възклицание: „Олалааа!“ Видя в кабината две бабички, загледани с възхищение в него, и ги определи като стогодишни бабички.

— Аллах керим! — рече Е. С, когато доближи полутоварната кола и видя двете бабички, оправящи усърдно своя грим.

Те бяха тъй много съсредоточени в работата си, сякаш никаква катастрофа не бе се случила и единствената им грижа бе да поправят грима си и да приведат в ред своите прически.

— Много се гиздите, каракуди безподобни — забеляза Е. С, като надникваше в кабината. — За къде сте се запътили, аллах да ви е на помощ!

Щом чуха името на аллах, двете бабички се оживиха, едната от тях заклати въодушевено глава и възкликна:

— Аллах, аллах!

Втората бабичка очевидно по-бавно превключваше, успя да догони мисълта на спътничката си, лицето й засия, тя също заклати глава въодушевено и възкликна:

— Моамед, Моамед!

— Мохамед е неговият пророк — рече Е. С. — Сигурно пътувате за Истанбул?

Двете бабички плеснаха с ръце и веднага се съгласиха с него, че пътуват за Истанбул, и като се допълваха една друга, пресичаха се една друга или пък си пречеха, обясняваха на френски език, че пътуват за Истанбул, че са от френския град Руан с прочутата катедрала, че смятали да закусят в София, но някакво много настръхнало животно препречило пътя им, нещо като Мики Маус било — не успели да го разгледат съвсем добре в дрезгавото утро, — автомобилът, вместо да смачка горкото животно, отхвръкнал със спукана гума в шанеца, а горкото животно се завъртяло на пътя, погледнало ги ехидно и се отдалечило с бързи крачки точно към онова място, гдето господинът тъй леко прескочи оградата, че премина като видение над нея и ги смая.

— Дайте ми вие на мене да смайвам — рече Е. С. — Че аз само да тупна с крак от място, и мога да излетя нагоре два метра високо.

Говореше им на български, защото се боеше да демонстрира своя френски пред френските бабички, и още докато говореше, тупна с крак и се издигна право нагоре почти до покрива на кабината. Двете бабички възкликнаха и провряха гримираните си глави навън през кабината, но Е. С. се приземяваше и за да убие удара, приклекна леко. Извади от джоба си недопушената шведска пура, оставена му от шведа с шведската кола „СААБ“, и я пъхна в единия ъгъл на устата си.

Бабичките, като видяха пурата, веднага възразиха и му предложиха цигари „Житан“. Тримата запушиха, в прохладното безветрено утро се заизви син пушек, обви двете пътнички, мъжа, автомобилната кабина. Пушекът изстиваше и вместо да се издига нагоре, падаше ниско, кучето Джанка го помириса и взе да киха от острата миризма. Е. С. вдишваше дълбоко дима, замириса му на Латински квартал, на Монмартр, на френски момичета, на Айфелова кула.

— И какво ще правите в Истанбул, почитаеми госпожи? — попита Е. С.

Бабичките не разбраха въпроса му, само закимаха с глави и повториха:

— Истанбул, Истанбул!

— Сигурно за хашиш сте тръгнали! — закани им се с пръст той и се усмихна.

Щом чуха да се споменава за хашиш, двете пътнички отново се въодушевиха, неколкократно повториха: „Хашиш, хашиш!“, а едната се порови в арматурното табло и измъкна от него цветна картичка. Тя я показа на застаналия отвън мъж и той видя на цветната картичка мустакат турчин, чиято глава бе увенчана със старовремски фес азизие.

— Азизие — рече Е. С. — Тия фесове са въведени на въоръжение върху турските глави по времето на турския султан Азиз, затуй се и наричат азизие. Същият този султан и нов марш е въвел, маршът му също тъй се нарича азизие. Старовремски работи!

Пътничките поклатиха глави и за да докажат, че са разбрали всичко, възкликнаха въодушевено, из едно гърло:

— Султан, султан!

— Мадам — поклати глава Е. С. — Хубаво е, че от всичко се въодушевявате, но за да стигнете до Истанбул, да видите там своите султани и да натоварите колата с хашиш, все пак трябва по някакъв начин да смените спуканата гума и да излезете от шанеца. Ако сте въоръжени с търпение, можем да почакаме колата на „Пътна помощ“, а ако нямате търпение, пак ще чакаме „Пътна помощ“ — обясни повторно той, — подвижен сервиз.

Бабичките бяха озадачени от нещо, станаха сериозни, оправиха редките си косици и възразиха, че не са госпожи, а госпожици. Стана неловко. За да излезе от неловкото положение, Е. С. се изкачи чевръсто по насипа, следван от своето куче. Огледа пътя, да види не иде ли оранжевият „Запорожец“. Пътят бе пуст, губеше се в студените сутрешни изпарения. Оранжево слънце се показваше на хоризонта. Откъм полутоварната кола двете бабички бяха показали главите си през кабината и гледаха човека и кучето, изрязани на фона на едрото слънце. Високо в небето летеше ято гривеци, птиците слизаха от планината към полето да търсят храна. Пътничките видяха как човекът свали своя „Винчестер“, прицели се бързо, чу се къс трясък и без да поглежда повече към небето, човекът прехвърли през рамо още димящата пушка. Една птица се откъсна от ятото, сякаш бе сграбчена от невидима ръка и запратена право надолу, към земята.

— Олалаааа! — възкликнаха двете жени.

Птицата се завъртя във въздуха, прилична на парцал, и падна в ливадите. Кучето се спусна през тревата, а Е. С. с димящата все още пушка тръгна към приклекналата в шанеца кола. Той видя, че от кабината го гледаха два чифта очи, изпълнени с възхищение, а по лицата на пътничките въпреки тежкия грим се долавяше изразът на изумление, сякаш чужденките бяха зърнали някакво митическо същество пред себе си.

Е. С. не се изненада, защото неведнъж в своя шейсет и не знам колко годишен живот бе будил възхищение и бе изтръгвал възторг от жените. Освен възторга, изписан по лицата, двете жени го дариха и с възклицанията си, като почти едновременно изрекоха:

— Султан! — а втората допълни — Азизие!

Първата бабичка се обърна, та я погледна недоумяващо, но се сети, защото тутакси се присъедини към нея и също каза:

— Азизие!

Кучето се показа на пътя, стиснало в зъбите си убитата птица. Е. С. искаше да му извика нещо, но в този миг слухът му долови познато ръмжене. Даде гръб на кучето, загледан към противоположната страна на пътя. Видя там оранжево петно да пъпле, внимателно и срамежливо като домашна хлебарка. Беше познатата кола на „Пътна помощ“.

— Излезе ви късметът, каракуди такива — рече дружелюбно Е. С. и се усмихна на чужденките. — Моят човек сега ще ви отпрати.

Наричаше техника „моя човек“, защото техникът наричаше всичко „мой човек“. Той си свирукаше безгласно, докато сменяше спуканите гуми или се навираше под капаците на моторите, и независимо от това, дали сменя бушон, шарнирни болтове, джанта или коригира авансите, за да избегне неприятното чукане в двигателите — към всичко се обръщаше с „мой човек“; и Е. С. също наричаше мой човек, както и кучето му.

Та „моят човек“ приближи със „Запорожеца“, автомобилът отби срамежливо от пътя и още по-срамежливо погледа с двата си фара полутоварното „Берлие“. Двете бабички пооправиха грима си и зачакаха спокойно. От колата слезе техникът.

— Добро утро, мой човек, пак ли ще сменяме гума? — Той прокара ръка по голото си теме. С опакото на дланта пооправи мустаците си, щръкнали право нагоре, нито много войнствено, нито много миролюбиво; във всеки случай издаваха състоянието на готовност у своя притежател. Техникът беше плешив, младежта нарича такива плешиви хора кубета заради лъскавите им и голи темета, а когато човекът е полуплешив, младежта го нарича полукубе. От гледна точка на младежта, която ходи с дълги коси и с бакенбарди, по един лакът дълги, техникът беше чисто кубе, обаче голотата на главата му се компенсираше до известна степен от рижите мустаци, сякаш цялата растителност от темето се бе преместила и се бе скупчила под носа на човека.

— Как ги намират тия пирони! — учудваше се техникът. — Аз непрекъснато циркулирам и още не съм налетял на пирон, а тия чужденци, щом стъпят на наше шосе, и налетяват на пирон!

— Не е пирон — рече Е. С. — Пътничките твърдят, че са настъпили нещо настръхнало и от това експлодирала гумата им.

— Мани ги тия гюдерии! — рече техникът. — Те нищо не разбират!

Обърна се към пътничките, показа им голям и лъскав пирон и с един замах го прегъна на две. Очите на пътничките излязоха от орбитите, техникът с един замах изправи пирона и го прибра в джоба си, а двете бабички си прибраха очите в орбитите. За да ги довърши окончателно, техникът запретна ръкава на ризата си, сви ръка и им показа колко голям и твърд е мускулът му. От свивката на лакътя до рамото се изду огромен мускул, втвърди се, за един миг ръката на човека заприлича на антична статуя. Пътничките се престрашиха, попипаха с пръсти, но не се въодушевиха, а започнаха да въздишат като пневматически машини.

Подир което техникът свали ръкава на ризата си и се зае да смени спуканата гума, а Е. С. покани бабичките да слязат да се поразтъпчат. Те обаче отказаха, било много влажно, а и относно ревматизма и т.н. Те не излязоха от кабината дори и когато техникът поиска да запали мотора и да изкара колата им на пътя, а само се посместиха в единия край на кабината, за да освободят мястото пред кормилото. Техникът запълни почти цялата кабина с мускули и с рижи мустаци, с две маневри изведе колата на асфалта, задмина „Запорожеца“ и спря.

„Запорожецът“ стоеше кривокрак и унил като беден роднина в края на пътя, срамуваше се, изглежда, и се стараеше да бъде незабележим, но неговият ярък оранжев цвят пет пари не даваше за срамежливостта на стопанина си, от един километър разстояние се удряше по гърдите и крещеше: „Вижте ме, това съм аз!“ Е. С. го гледаше малко разсеяно, по лицето му пробягваше разсеяна дружелюбна усмивка, а в съзнанието му се луташе кухненската срамежлива хлебарка, наричана от него шеговито „калугерката“.

Хлебарката се появяваше от някоя пукнатина на кухненския шкаф, гдето не си и подозирал, че има пукнатина, и може да я откриеш само ако се вторачиш продължително в нея, опипваше с антени въздуха, ослушваше се с антените, обработваше, изглежда, някаква информация, потребна само на буболечния свят, с две помръдвания излагаше на показ цялата си кехлибарена прелест и щом Е. С. й се обадеше, тя мигом пропадаше под някой перваз. Буболечката се скриваше, обаче двете мустачета едва забележимо се подаваха иззад прикритието, насочени право към Е. С. Извънредно срамежлива хлебарка наистина, човекът убеждаваше жена си, че тя се срамува и че му напомня калугерка, която те поглежда полускрито, загадъчна усмивка трепти на устните й, изкусителна усмивка, която е трижди по-изкусителна, защото е срамежлива. За да прикрие дяволското творение върху лицето си, калугерката прикрива с шепа своята изкусителна усмивка, но ако ти погледнеш през спуснатите срамежливо ресници на очите й, ще видиш как изведнъж пропадаш в бездна, така дълбоко и безвъзвратно, че само голите ти пети остават отвън да стърчат. Това си бе негово, съвсем частно мнение, несподелено от жена му; напротив, тя се вбесяваше, щом зърнеше хлебарката, и с такова настървение почваше да я преследва из кухнята, че човек наистина може да си помисли, че в кухнята е влязла калугерка-изкусителка да съблазнява мъжа й и да го примамва с лепкавите си срамежливи очи. Хлебарката веднага изчезваше, стопанката с трясък отваряше и затваряше чекмеджета и врати, от време на време изтръскваше пеньоара си, да не би буболечката случайно да се напъха в пазвата й, а лицето й добиваше грозен израз. Е. С, напротив, свирукаше си миролюбиво и попоглеждаше с едно око дървената ламперия (наричана от средните чиновници „вагонна шарка“, мечта на всички средни чиновници — собственици на вили или на вилни места), там някъде между безбройните пукнатини той виждаше да се подават срамежливо две кехлибарени мустачета. Знаеше, че тези срамежливи мустачета трептят специално за него, и ни веднъж не издаде на жена си скривалището на буболечката, а имаше и случаи, когато зъл дух го обхващаше и тогава той насочваше жена си в съвсем противоположна посока.

Като се извинявам пред читателя за отклонението подир хлебарката, аз се връщам отново на пътя. Момента, в който сме отново на пътя, двете пътнички се разместваха в автомобилната кабина, за да може едната от тях да се настани пред кормилото, техникът оправяше мустаците си, този път той правеше това не с опакото на дланта си, а само с върха на пръстите, изпод ризата му във всички посоки играеха и тичаха мускули, а Е. С, следван от своето мокро куче, все още стискаше гривека, крачеше към полутоварната кола и се мъчеше да си спомни как е на френски език „риба“, и не можеше да си спомни. „Каракуда“ пък съвсем не можеше да си спомни.

— Тия две бабички са станали вътре на куки — рече му техникът, прибавяйки и неизбежното „мой човек“. — Имам чувството, че са ги монтирали още във Франция и както са ги монтирали, така са ги пуснали да пътуват и така трябва да стигнат чак до техния Цариград, а там сигурно ще има човек, който да ги демонтира от кабината.

— Да, да! — рече разсеяно Е. С, мъчейки се все още да си спомни как е „риба“ на френски език.

Спомни си думата едва когато се сбогува с двете пътнички. „Поасон“ беше, възкликна в себе си той. Те го гледаха сияещо, изрекоха много благодарности, отрупаха го с ласкателства и го дариха на края с по една печална усмивка. Е. С. се разнежи, пътничките надникнаха зад очилата му и откриха влага в неговите очи.

— И внимавайте — рече им Е. С., — поасони такива, да не се издавите в Дарданелите!

Подир печалните си усмивки двете бабички възвърнаха отново въодушевения израз на лицата си, съгласиха се тутакси с Е. С. и повториха като ехо след него:

— Поасон! Поасон!

Миг след това те станаха неузнаваеми. Лицата им добиха строг и съсредоточен израз на йоги, очите се отправиха напред по пътя, бабичката зад кормилото с отмерен удар върху лоста извади двигателя от статично положение, чу се рев, „Берлие“, модел „РТ-504“, стартира и в следващия миг Е. С. усети как го обграждат вихрови потоци. Беше тъй неочаквано това потегляне на двете бабички, че когато дойде на себе си, човекът видя отнесената си от вихрушката шапка да се търкаля по асфалта, а в дъното сивият воал на сутрешните изпарения попи бързо в себе си някакво автомобилно подобие.

Колата бе потеглила с гръм и бе изчезнала като призрак.