Татко

Глава 12

Тази вечер пристигна Били. Заспал съм, но майка все още не си е легнала — гледа шоуто на Джони Карсън.

Да се чуди човек как не е умряла при вида му. Събужда ме проклетият вътрешен телефон, който звъни като побеснял до леглото ми. Вдигам слушалката и чувам гласа на мама — чиста истерия.

— Джаки, ела веднага! Били е тук!

Объркан съм.

— Били тук? Били е в Санта Крус. Не може да бъде тук.

Все още замаян от сън, отивам при тях залитайки, облечен в бившия си спортен екип, с който сега спя: нещастен образ на победен атлет.

Но той наистина е там. Не съм го виждал, откакто напусна Париж, за да учи. Признавам, че се радвам много. Даряваме се взаимно с нещо като полупрегръдка. Мили Боже, вони на партенки! Отдръпвам се, за да го огледам. Изглежда ужасно — отслабнал, целият в пъпки. Когато Били не се храни правилно, лицето му се покрива с пъпки — истинска катастрофа. Дрехите му са мръсни, обувките му като по чудо не са се разпаднали на краката му.

Майка стои там, притиснала малки юмручета към устата си. Признавам, че видът му е окаян. Изглежда като безпризорен.

Казва ни, че е разбрал от Врон за заболяването на баба си. Пита я как се чувства, но тя все още не е в състояние да говори.

Осведомявам го, че сега дядо му е в болница. Опитвам се да настаня мама на стол. Не знам дали да разкрия истинското състояние на татко пред нея.

Същевременно обмислям коя стая ще бъде най-подходяща за Били. Спирам се на моята спалня откъм градината. Там ще е по-далеч от мама. Ще се преместя в страничната спалня. Небрежно разхвърляните му неща, неоправеното легло, това са неща, които могат да подлудят майка. Вече усещам, че е готова да направи сцена.

Аз също съм разтревожен: ако на мен ми изглежда зле, на майка ми сигурно й се струва десет пъти по-зле. Мислено тя вече е в банята и пълни ваната. Помагам й да седне на стола. Моля я да си легне, но тя не помръдва.

— Моля те, майко. Късно е.

Знам, че всяка минута, прекарана от нея вторачена в Били, й копае гроба. Успявам да я убедя да си легне. Донасям й чаша вода и валиум и ги слагам на нощното шкафче.

Втурвам се обратно и казвам на Били да си смъкне дрехите и да влиза във ваната.

— Сложи всичко в коша за мръсни дрехи. Утре ще ги изпера. Ето ти хавлия и една от пижамите на дядо ти.

Няма да чакам Джоан. Сам ще отнеса дрехите му до пералнята; не бива дълго да остават тук, инак ще се наложи да дезинфектираме цялата къща.

— Бил, не бързай — полежи по-дълго във ваната, докато се уверя, че майка е заспала. Под умивалника има шампоан.

Връщам се в спалнята. Майка е шокирана. Не е взела валиум. Сядам на края на леглото й и настоявам да го вземе.

— Какво му има, Джаки? Изглежда болен. С какво се е хранил? По този начин ли се обличат сега в колежите? Прилича на хипи. Взема ли наркотици, Джаки? Питай го, Джаки, трябва да го попиташ! Не искам наркомани в къщата си!

И тъй нататък — все в този дух.

— Толкова е мръсен — дори хипитата са по-чисти. Той е като скитник, просяк! Не мога да се начудя как не са го прибрали в полицията.

Слушам я и чакам въздействието на валиума. Всичко казано в известен смисъл е истина. Майка ми си е такава. Тя не преувеличава чак толкова много — всъщност вкопчва се в някоя незначителна подробност и я разработва със замах, като я превръща в основен проблем.

Най-сетне се успокоява и се унася. Измъквам се на пръсти от стаята й. Били току-що е излязъл от ваната и се появява на вратата на банята в халата на татко — от него се стича вода. Идва във всекидневната, пуска телевизора и се пльосва на люлеещия се стол с крака, вдигнати на друг стол. Няма втори като Били: държи се като у дома си, независимо от това къде се намира.

Отивам в банята. Всичко е подгизнало, а ваната е все още пълна с мръсна вода! Предполагам, че когато човек е свикнал с душове, забравя как се борави с вана. Сигурен съм, че не е оставил нарочно банята в този вид. Просто не е помислил. Слагам в ред банята: хвърлям дрехите му в коша за мръсни дрехи, почиствам ваната. Няма да кажа нито дума. Най-много от всичко искам да разбера какво прави тук, защо не е в колежа.

Когато се връщам във всекидневната, намалявам звука на телевизора, за да не събуди мама. В паузата ставам и го изключвам.

— Били, баба ти не е добре. Прекара два инфаркта и едва се крепи. Всеки ден й е подарен. Има запушване — оклузия, както казват лекарите. Трябва да се пази от шок и физически усилия. Но не тя е истинският проблем, колкото и да е сериозно положението й. Истинският проблем е дядо ти.

Разказвам му какво става и виждам, че побледнява — всичките ни деца обичат татко. Той умее да играе с хлапета. Винаги им предлагаше нещо ново, с което да си играят — нов трик, играчка, изработена от него, дартс, пинг-понг, пистолетче — винаги нещо ново. И това бе едно от мамините доказателства, че той не е „съвсем наред“. „Джоан е взела това от него; това е част от налудничавата жилка на Тремънтови.“

Били престана да се люлее и се навежда напред. Не искам да го потискам, но смятам, че той трябва да бъде запознат с положението.

Разказвам му, че татко не ни познава, не може да говори, налага се да бъде почистван и хранен. Били иска да знае какво не е наред. Повтарям думите на Етридж и Сантана — тежка форма на склероза.

И след това изразявам недоволството си за начина, по който се грижат за него. Нещо, което не бях споделил с никого, дори и с Джоан. Съмнявам се, че диагнозата и лечението са правилни. Струва ми се, че проблемът с него е чисто психологически. Допускам, че в резултат на операцията се е образувал съсирек, който е запушил артерията, захранваща мозъка. Знам, че това са само предположения; нямам достатъчно познания.

Имам нужда да говоря с някого за съмненията и тревогите си. Досега не бях почувствал, че след Врон и Джоан той ми е най-близкият. Тази вечер нещата си идват на място.

— Казвам ти, Бил. Татко е показал по-слаби признаци на старческо оглупяване от много други мъже на неговата възраст.

Най-сетне го питам защо е тук. Казва ми, че е напуснал училище; то нямало никакво значение за него.

Мога да преживея това. Ако човек не знае какво иска, училището е само начин за запълване на времето. Но Били винаги е бил такъв добър ученик…

Питам го какви са плановете му. И тогава той споменава, че иска да се върне във Франция.

Вярно, двамата с Врон ще се радваме да е близо до нас, но ако не учи, трябва да работи; не може да се мотае из къщи. Били си има собствен стил на живот, твърде различен от нашия — така както моите навици и разбирания не намират място тук, в Калифорния. Той вече е излетял от гнездото.

Но засега приключваме с тази тема; никой от нас не е готов да се задълбочи в нея. Говорим още малко за татко и той се оттегля в стаята. Премествам се в страничната спалня и заспивам по-дълбоко, отколкото съм мислел, че е възможно; може би се хващам инстинктивно за съня, като средство да избягам от действителността.

На следващия ден идва Джоан; тя прегръща Били и дръпва шеговито дългата му коса. Двамата с него хвърляме мръсните му дрехи в колата. Сестра ми казва, че ще почисти къщата, докато сме навън. Донесла е храна, ще приготви и вечеря.

След пералнята отиваме в болницата.

Били сяда до леглото и гледа втренчено татко — той лежи по гръб с широко отворени очи. Не разпознава никого от нас, дори и когато Били го прегръща силно и го целува. Синът ми е толкова невъздържан, толкова буен, че едва не изтръгва иглите на системите. Татко се вторачва в него, като непрекъснато мърда устни.

Отново е на катетър. Поглеждам под завивките и виждам, че се пълни. Баща ми се превръща в жив труп. Ако не беше човешко същество, щяхме да го оставим да умре. Отива си бързо и изглежда, че нищо не може да се направи; не мисля, че може да изживее и един ден под моите грижи.

Били едва не изпада в шок. Излиза навън и ме оставя сам с татко: галя го по главата, говоря му тихо. Той ме наблюдава без никакво чувство или интерес в очите. Момчето се връща; вече не плаче, но светлосините му очи са зачервени. Слизаме с асансьора и мълчаливо се отправяме към паркинга. Ярката дневна светлина ни заслепява. Изваждам слънчевите очила на татко от жабката и ги подавам на Били.

— Какво е станало, татко? Защо е в такова състояние?

Отново повтарям всичко. Казвам му, че самият всъщност не знам какво става и не съм сигурен дали и лекарите знаят.

Вземаме дрехите от пералнята. Сгъваме заедно нещата на Били, чаршафите и кърпите. И двамата мълчим.

Казвам на Джоан, че няма смисъл да ходи в болницата; татко дори няма да знае, че тя е там. Но тя отива. Знам как се чувства. Това те съсипва, но трябва да го направиш.

Мама иска да знае това, което всички искаме да знаем.

— Какво му е, Джаки? Луд ли е?

Опитвам се да я убедя, че не е луд. Мама ми отпраща един от нейните погледи.

— Той никога не е бил съвсем нормален, знам. Живяла съм с него над петдесет години! Той не е обикновен човек.

Следващите дни Били ме хвърля в тъч с отношението си към телевизията. Може би причината е, че дълги години нямахме телевизор.

Прекарва часове пред телевизора и гледа всичко. Кълна се, че не сменя каналите: не пропуска дори рекламите. Гледа „сапунени опери“, дискусии, каубойски филми, полицейски сериали, дори бейзбол. Все едно, че участва в някакъв маратон за продължително гледане на телевизия.

Мама е щастлива, че има компания пред телевизора. Осведомява Били какво се е случило до този момент в мелодрамите; кой с кого спи, коя от кого има незаконно дете; кой се опитва да отнеме нечий съпруг или съпруга.

И Били гледа всичко това, без да му мигне окото.

Знам къде бях скътал стара кутия бои. Измъквам я, почиствам четките с терпентин и проверявам тубите. Може би ще запазя малко, разум, ако мога да рисувам. Не обичам да си признавам това, но актът на рисуване за мен има терапевтичен ефект. Не би трябвало да бъде така за един професионалист, какъвто съм — но това е положението. Истината е, че когато мога да контролирам личния си свят, да взема нещата от него и да ги предам по начина, по който искам — това има оздравителен ефект върху мен.

Моля Били да наглежда майка; намирам стар бял дочен комбинезон, памучна тениска и таке. Вземам платната, които бях оставил на татко.

Слагам кутията на гръб и яхвам мотоциклета, преди дори да съм се запитал какво точно ще рисувам. В един миг забравям, че съм в Америка. Едната възможност беше да рисувам „интериора на гаража“. Но искам да съм на открито, на въздух, достатъчно съм се ровил в личните проблеми на хората. Искам простор.

Не ме привличат и тези дълги редици от къщи в предградията. Знам, че това е голяма и важна част от Америка, но не ме вълнуват. Ако липсва вътрешен подтик, моето рисуване престава да бъде изкуство.

Но все пак тук има нещо, което пробужда твореца у мен: онези магазинчета и стари къщи на брега. Отправям се в тази посока и паркирам в края на Роуз авеню, откъдето започва плажът. Оставям мотоциклета и крача по плажа с работния си комбинезон с дълбоки джобове за гвоздеите, джобчета отпред за дърводелски метър и плоския молив. Навеждам се леко с кутията на гърба си, вътрешностите ми бавно се наместват.

Спирам пред стар тухлен мотел, странна на вид сграда с полегато дворче. Той е с покрив от тъмнозелени плочки, които тук-там липсват, френски врати запазват двора от вятъра. Слънцето е хванато като в капан в този двор. Ето нещо, което заслужава да се нарисува. Калифорнийска версия на баварския замък Нойшванщайн на Смахнатия Лудвиг; не гротескна имитация като Дисниленд, а построен в същия романтичен дух, ум, който отказва да създава еднообразни мотели.

Фантазия от тухли и фаянс. Отзад дори има кула с дървена стълба, която води към нея. С радост бих живял в стаята, на върха на кулата — и ще заживея, щом веднъж навляза в картината си.

Учудващо е колко бързо възвръщам навиците си на художник. Все едно че съм оставил четките едва вчера.

Довършвам основата. Когато поглеждам нагоре слънцето залязва. Не мога да повярвам на очите си. Мили Боже, какво ще си помислят вкъщи!

Прибирам всичко в кутията си и скачам на мотоциклета. Чувствам се както в далечните стари времена: воня на терпентин, върху мотоциклет с кутия и мокро платно, което плющи на гърба ми. В Париж никой не би ми обърнал внимание — там аз съм част от пейзажа. Но тук от минаващите коли ми подсвиркват; вероятно си мислят, че съм поредната калифорнийска откачалка. Спирам край пътя и обръщам картината.

Заварвам двамата вкъщи залепени за проклетия телевизор. Отивам отзад и се преобличам. Използвам градински маркуч и четка, за да изтъркам боята от ръцете си. Започвам да приготвям вечерята и казвам на Били, че може да се храни с нас или да излезе. Давам му пет долара и ключовете на мотоциклета.

Вечерята минава сравнително добре. Били остава с нас и се държи прилично. Не мляска, не пърди, поне не толкова шумно, не се уригва. Той твърди, че получава болки в стомаха, ако не пърди и не се уригва. Мама също се държи добре. Привършваме вечерята без произшествия, но аз съм този, който получава болки в стомаха от непрекъснато напрягане.

Били изчезва след вечеря. Измивам чиниите и сядам с мама във всекидневната. За разнообразие телевизорът не работи. Може би маниакалната страст на Били е дошла твърде много дори на майка ми. Искам да говорим за младежките години на мама и татко: как са се запознали, за какво са мечтали. Зная, че никога няма да науча, въпреки че тя не ще ме излъже съзнателно. С течение на времето тя все повече започва да вярва в измислиците си.

Слушам с интерес. Започвам да разбирам, че скоро ще бъда най-старият клон по мъжка линия от нашето неповторимо генеалогично дърво. Когато татко си отиде, няма да имам повече информация за семейството. Съжалявам, че не съм разговарял повече с дядовците и бабите си, за да открия какви са били, какво са мислели. Имам нужда от себеувереност. Има нещо уязвимо в един мъж, който не е запознат с историята на предците си. Разказът на майка ми ще ми помогне да се превърна в цялостна личност.

Шашнат съм от незнанието на мама. Не й е известно колко братя и сестри е имала майка й. Знае нещичко само за семейството на баща си — заклети протестанти. Боже Господи, ние всички изчезваме така бързо, така лесно…

Разказва ми как се е запознала с татко под един сенник пред магазина на Уонъмейкър във Филаделфия. Била петнайсетгодишна, валяло като из ведро. Свила била шапката на по-голямата си сестра Меги, за да изглежда елегантна и по-възрастна. Дъждът съсипвал шапката и тя ревяла. Татко й предложил чадъра си.

Не мога да си представя татко с чадър, особено на осемнайсет години, но времената се променят и хората с тях. През по-голямата част от живота си той не носеше дори шапка в дъжда; казваше, че дъждовната вода била полезна за косата му: къдрела я. Запя друга песен, когато оплешивя.

По онова време мама тъкмо се съвземала от нервната си криза и работела във фабрика за захарни изделия. Според майка тя веднага разбрала, че това е идеалният мъж за нея. Иска ми се да бях говорил с него за това, което той си спомня.

Майка ми имала друго гадже — „много симпатично еврейче от богато семейство“, както се изрази тя. Докато живеех при родителите си, името на Сидни Паркър се повтаряше твърде често: „Той нямаше еврейско име, но беше евреин“. Вероятно всяка жена си има някакъв мъж, който се споменава в даден момент като човека, за когото е можело, трябвало, щяла да се омъжи. Може би и мъжете казват същото, но аз просто не съм забелязал.

Мама пуска телевизора. Тя има вечерен график от определени предавания. В момента върви бейзбол с отбора на „Доджърс“, но мама не харесва тази игра. Стигаме до компромисно решение. Аз гледам втория ининг, след това седмия и осмия. В този момент резултатът е осем на три, ето защо предполагам, че „Доджърс“ са загубили срещата. Шоуто на Джони Карсън е с предимство.

Между третия и седмия ининг гледаме шоуто, наречено „Всички в семейството“. Мама твърди, че водещия прилича на мен. Нарича се Арчи Бънкър — празноглав, наперен, с расовите предразсъдъци на ограничен човек.

Навярно това е като да се видиш в трикрилото огледало в магазините на „Сиърс“. Забелязваш подробности, които обикновено пропускаш (или не искаш да забележиш): колко дебел е вратът ти, колко голямо е шкембето ти, колко си прегърбен. Обаче аз не мога да се съглася, че приличам на този Бънкър.

Е, да, и двамата сме със сини очи. Добре, но такива бяха и очите на Адолф Хитлер. И двамата сме с чипи носове, но какво ще кажете за Боб Хоуп4? Освен това Бънкър е с бяла коса, а аз не съм. Може би щеше да е побеляла, ако не бях плешив! Кой знае? Главното е, че той е толкова тъп. Може би и аз щях да изглеждам така, ако косата ми не бе опадала и създала илюзията, че съм с високо чело. Надявам се, че не се заблуждавам за характера си, както за външния си вид.

— Погледни само, не прилича ли на теб, Джаки? Нали? Даже в профил — виждаш ли? Ако нямаше брада…

Три пъти се кълна в себе си никога да не посягам на брадата си. Освен това веднага започвам диета. Издържах само три дни.

Обичам да си похапвам и няма да се поглеждам в огледалото. По дяволите, петдесет и две години са петдесет и две: трябва да приличам на нещо, не мога вечно да съм момче.

Невероятно е колко излишна информация можеш да получиш, докато гледаш телевизионен филм. Единайсет минути от всеки половин час текат реклами, т.е. развръзката става за деветнайсет минути.

Нищо чудно, че хората не виждат смисъл в живота. Ако гледаш твърде дълго телевизия, получаваш изкривена представа за света. Ежедневието ти се струва досадно.

Мама си ляга след шоуто на Джони Карсън — не забравям да сложа валиум и чаша с вода върху нощното й шкафче. Не искам повече лекции за привикването към лекарства. Ако не може да заспи, ще си вземе таблетките; става въпрос за нейния живот. Уча се — но бавно.

Аз съм този, който не може да заспи. Втренчил съм се в онези копия на „Светата Дева“ и „Свещеното сърце“, правени от баща ми. Обикновено, когато човек е с лице към тях, „Свещеното сърце“ трябва да бъде отляво, но те са окачени обратно. Не бих казал, че редът им ми е правил впечатление, навярно ми се е набил в главата, докато бях ученик.

В главата ми се въртят най-различни мисли и идеи. Може би в това се състои мисловният процес. В този момент ми хрумва нещо. На моята възраст Христос — дори и на трийсет и три години, ми се вижда сополиво дете, младеж, който се тъпче с хот-дог. Лежа в полумрака. „Джони, моето момче, ти наистина остаряваш!“

Когато бях дете, брадата на Исус го правеше да изглежда в детските ми очи по-възрастен — беше сериозен като дядо или баща, струваше ми се различен — като извънземен.

Сега децата носят бради. Брадата е като спортните обувки или тениските — евтин трик да изглеждаш млад.

Поглеждам Мария. Сигурно не е била на повече от шестнайсет-седемнайсет, когато е забременяла с Исус. Да допуснем, че Ангел Господен наистина е слязъл долу да й съобщи, че Господ е бащата и че и бебето й ще бъде, и дори да й е казал как да го кръсти; дали тя е продължила да вярва на това седем-осем месеца по-късно? А ако Йосиф не е спал с нея, какво ли си е мислил?

А и какво всъщност става с Йосиф? Нищо не се знае за него след дванайсетата година на Исус. Дори и да не му е баща, можеха поне да кажат, че е умрял или избягал, или е прегазен от разбесняло се магаре — нещо, каквото и да е то.

И какъв гаден са избрали за празнуване на рождения ден на Свети Йосиф — два дни след деня на Свети Патрик. Истината е, че никой не знае рождените им дни, така че са могли да се спрат на който и да е друг ден. Представата за Йосиф е ограничена до задържане на магарета и крави, докато Исус се ражда; а по-късно се прибавят и няколко урока по дърводелство.

После — онзи сватбен пир в Кана. Мария е около четирийсет и шест-седемгодишна; хубава възраст за жена: напълно зряла и без видими следи на остаряване. И така, тя преждевременно тласка Исус към кариерата му — преди той да е готов за това; иска да се изфука пред приятелките си какъв страхотен син има. Питам се дали той първо не се е упражнявал вкъщи, като е правел някое и друго чудо пред майка си.

А може би на Мария й е омръзнало из къщата й да се мотае трийсетгодишен смотаняк и се е чудела как да му даде пътя.

Гледам тези две картини и фантазирам. Обичам легендите, но всички тези истории се предполага, че са истински. Тази мистика влияе върху психиката и те променя. Питам се доколко е въздействала и на мене; сигурен съм, че не е малко. Лежа си с такива светотатствени мисли и се чудя за какво ли е всичко това.

На следващата сутрин се обажда Етридж. Майка вдига слушалката; притиска я към гърдите си и шепне: „Той търси теб, Джаки.“ Говоря по телефона от всекидневната. Тя може да остане на другия и да слуша.

Етридж говори със студен, властен тон. Този разговор трябва да е твърде важен за него — едва девет и петнайсет е.

Той описва състоянието на татко, използва медицински жаргон. Слушам и мълча. Най-сетне стига до същността на въпроса.

— Днес ще изпишем баща ви, господин Тремънт. Можете да го вземете след дванайсет.

Смаян съм. Не мога да повярвам на ушите си.

— Искате да кажете, че е оздравял, докторе?

— Е, не, състоянието му не е променено.

— Тогава как ще го изпишете? В състоянието, в което е, той не може да живее извън болницата.

— Господин Тремънт, от медицинска гледна точка състоянието на баща ви е стабилно; не можем да направим кой знае колко за него повече. Необходимо е да бъде поставен под попечителство.

— Какво искате да кажете, доктор Етридж? Какво означава „попечителство“?

— Господин Тремънт, ние не можем да си позволим да задържаме пациенти, чието състояние не се променя от провежданото лечение.

Все още не мога да повярвам.

— Но, доктор Етридж, ние се опитахме да го гледаме вкъщи: спах с него, хранех го, къпех го, прекарвах цялото си време с него. Той наистина има нужда да бъде в болница.

Настъпи кратка пауза. Етридж явно се опитваше да сдържи нетърпението си.

— Господин Тремънт, вашият баща вероятно трябва да бъде настанен в оздравителен дом. Ще му дам един допълнителен ден, за да имате време да намерите подходящо място. Можете да се обърнете и към социалната служба.

Приключва разговора.

Не знам какво да правя. Чувам майка да се влачи в хола. Вбесена е, размахва заплашително юмрук.

— Винаги съм знаела, че този Етридж е копеле! Баща ти го харесваше само защото е от Уискънсин. Знам, че е направил грешка при тази операция на жлъчния мехур!

Водя я до стол.

— Успокой се, мамо. Още една сърдечна криза няма да помогне на никого.

— Кой дава пари в продължение на повече от двайсет години, за да могат да построят голямата си хубава болница? Ние давахме и давахме грешни пари; сега, когато имаме нужда от тях, те ни изхвърлят. Куп чифути и негри, това са те!

Плаче.

— Джаки, не искам татко ти да отива в дом за стари хора. Не забравяй това. През всичките тези години сме работили и спестявали, грижехме се за вас, децата, и сега да завърши в старчески дом.

— Става въпрос за оздравителен дом — точно като този на нашата улица, майко, не за старчески дом.

— Не ми говори; знам аз. Това е само купешко име за същото. Колко пъти двамата с татко ти сме поглеждали тези бедни душици и сме ги съжалявали! Толкова сме се радвали, че си имаме наша, собствена къща — а сега да му се случи и на него това!

Ридае. Изчаквам я. Искам да телефонирам на Джоан, но първо трябва да се справя с положението тук. Всъщност имаме ли избор? Не знам как бих могъл да ги принудя да го задържат в болницата. Знам със сигурност, че не бих се справил тук, особено в присъствието на майка. Той трябва да отиде в оздравителен дом — няма друга възможност. Най-сетне успокоявам майка и телефонирам на Джоан.

Обяснявам й положението, казвам колко е разтревожена майка. Джоан иска да говори с нея.

След около пет минути кимане и повтаряне на „да, да“, придружени с оплаквания, но, в общи линии, вече примирена, майка ми подава слушалката.

— Смятам, че майка разбра всичко, Джак. Проблемът с нея е повече психологически. Типичните ирландски приказки за домовете за бедни. Тя ще се оправи. А ти върви в болницата и говори с хората от социалната служба.

Така проблемът беше решен. Приготвям закуска. Майка все още се колебае как да реагира. Били идва от стаята си, казвам му какво се е случило. Той се заканва, че ще изгори болницата. Майка ми само това чака. Зад гърба й му правя отчаяни знаци да се успокои. Господи, не беше леко!

След като бюрократите на рецепцията ме разхождат няколко пъти напред-назад, намирам най-сетне отдела за социални услуги в сутерена на болницата. Жената, към която бях насочен, е приятен човек: умее да изслушва. Проверява по телефона казаното от мен, изисква картоните на татко. Спокойно обяснява какво представляват управляваните от Перпечуъл Хоспитъл домове за плащалите застраховка към болницата. Посочва ми имената на други места, официално признати от болницата.

Шокиран съм от цените. Майка ще получи криза, ако научи. Питам дали татко отговаря на изискванията на някой от оздравителните домове към болницата. Те се покриват от плана по застраховката. Чувствам се като престъпник, който се признава за виновен в по-малко престъпление, за да избегне преследване за по-тежко.

Тя се усмихва, говори на шотландски диалект или нещо подобно, горе-долу е на моята възраст, може би малко по-млада: посивяваща коса, светлосини очи.

— Господин Тремънт, ако той се нуждае и от медицинска помощ, а не само от обикновените грижи в един такъв дом, ще може да влезе в някой от домовете към болницата.

Преглежда внимателно медицинските сведения за татко, вдига глава, усмихва се.

— Тук е вписано, че баща ви е с катетър. Това определено ще го класифицира като изискващ и медицински грижи. Ако го изпишат с този катетър, няма да имате неприятности.

Радва се за мен, за татко. А моят стомах се свива на топка. Искам ли да запазя катетъра за може би трийсет долара на ден? От мен ли зависи това?

Благодаря й и казвам, че ще се върна веднага. Отивам на горния етаж и се мотая из урологичната клиника, докато хващам Сам в една от минутите му за отдих. Той веднага си спомня за мен.

— Много лошо стана с баща ви, господин Тремънт. Никога не съм виждал такова бързо влошаване, както при него.

Питам го за катетъра. Казва, че Сантана е решил да го свали днес следобед. Питам го дали може да бъде оставен. Поглежда ме. Обяснявам ситуацията. Клати глава.

— Ще трябва да попитате доктор Сантана. Той ще излезе след малко; говорете с него.

Когато докторът идва, пристъпвам напред. Той отстъпва две крачки назад.

— Доктор Сантана, ще можете ли да оставите катетъра на баща ми около седмица?

Гледа ме — би желал да не съм пред очите му.

— Господин Тремънт, имате ли някаква специална причина, за да искате това?

— В оздравителния дом, където искам да го настаня, предпочитат да е така.

Не добавям нищо повече към обяснението си, като се надявам, че не е наясно с подробностите. Той ме поглежда отново. В ръцете си държи документи; продължава да отстъпва назад.

— Добре, господин Тремънт, ще го оставим с катетър.

Отдалечава се. Отивам при Сам и започвам да обяснявам. Навежда се над бюрото на урологията, протяга ръка.

— Разбрах. Добре. Запланувано е да бъде изписан утре, така ли е?

— Да. Благодаря ти много, Сам; благодаря за всичко.

Стискаме си ръце и поемам надолу по стълбите.

Казвам на дамата, чието име е госпожа Тръмбъл, че катетърът ще остане. Тя прехвърля картоните пред себе си.

— Възможно е да има свободно място в Котидж Вила. Ще позвъня.

Обяснява по телефона за състоянието на татко. Поглежда ме и се усмихва, докато поставя слушалката на мястото й.

— В момента нямат свободно място, но скоро ще имат. Очакват ви за интервю.

Изтегля картонче с адрес и го подписва. Котидж Вила е на около осемстотин метра на хълма близо до кръстовището за Сан Диего и Санта Моника. Потеглям в тази посока.

Погледнат отвън, домът прави приятно впечатление. Състои се от централна сграда и две крила, които затварят отпред голяма поляна с цветя: оформена по този начин, фасадата напомня латинската буква U. По добре поддържаната поляна са разпръснати големи цветни чадъри и маси, подобни на тези за пикник. Котидж Вила би могла да бъде и евтин голф-клуб в Палм Спрингс.

Двете рамене на буквата U представляват дълги коридори. Инвалидни столове създават атмосферата на това място; неръждаема стомана и напрегнати лица, бледа, сбръчкана кожа, бели коси, всички в халати. Пробивам си път до офиса.

Дамата там ме осведомява, че обитателите на този вид така наречени оздравителни домове са седемдесет процента жени — мъжете умират млади. Имам късмет, защото през следващите четирийсет и осем часа се очаква да умре някакъв мъж; татко можел да заеме неговото място.

Пита ме дали искам да видя стаята, но аз нямам смелост за това. Показва ми друга, същата като тази. Изглежда като малка стая в мотел с легло с високи странични прегради врата към коридора и прозорец към паркинга. До прозореца в инвалидна количка седи мъж.

Казва ми още, че ще предупреди в болницата кога могат да преместят татко; болницата ще се погрижи за докарването му с линейка. Информирам я за катетъра и питам дали могат да го махнат веднага щом стане възможно, без татко да загуби правото си да ползва медицинската си застраховка към Перпечуъл Хоспитъл.

— Не се безпокойте, тук ние вземаме решения и лекарите ни проявяват голямо разбиране.

Искам да вярвам, че ще бъде така.

Господи, чудесно е отново да бъда навън. Поглеждам слънцето, пресичам тревната площ, част от една почти неподвижна сцена със статисти в инвалидни колички, разпръснати сред поляна с цветни лехи. Стъпвам леко, чувствам се пълен с енергия. Пъргаво скачам в колата, форсирам мотора и излитам от паркинга — нещо, което живите трупове в градината никога повече няма да направят…

Вкъщи ме посреща майка — тя идва към мен, като влачи крака. Започва, преди да успея да отворя уста. Не е съгласна татко да отиде в дом за стари хора. Не е ли възможно да наемем болногледачка, която да живее тук и да се грижи за татко? Можем да я настаним в задната спалня.

Ето нещо, за което не бях помислил. Надявах се, че най-сетне всичко е уредено и хоп… изскача нещо ново. Сядам да поема дъх, слушам я, кимам, опитвам се да мисля по въпроса.

Обаждам се на Джоан. Това е най-добрият начин да й съобщя какво става, без да бъда прекъсван. Около телефона има нещо като магия. Хората не се изслушват, ако се опиташ да им разкажеш нещо. Същото е и когато говориш с някого в стаята. Обаче никой не прекъсва някого, когато говори по телефона. Обяснявам положението на Джоан, включително и номера с катетъра. Тя се съгласява с всичко.

— Помни, Джак. Това не е краят на света. Ако не ни хареса, винаги можем да го вземем оттам.

Съобщавам й новата идея за болногледачка вкъщи. Джоан казва, че ще говори с майка. Подавам слушалката на майка и отивам в спалнята, просвам се на леглото, вдигам слушалката на апарата там и слушам.

Сестра ми отново хваща бика за рогата. Вече е измислила как да представи нещата по-приемливи.

— Виж какво, майко. Дали татко ще бъде в болницата или в този дом, няма значение — единствената разлика е, че домът е по-близо до нас. Той ще получава медицинско обслужване — нещо, което ние не можем да му осигурим. Удобно е за посещения. А докато е там, ще започнем да търсим болногледачка, която да остане вкъщи. Не е възможно да намерим някого за една нощ, нужно е време. Ще се обадим на Католическата здравна агенция.

Връщам слушалката на място и се опитвам да се отпусна. От напрежението през целия ден чувствам, че нещо става с кръвното ми налягане. До леглото има чаша вода и една таблетка от маминия валиум. Вземам я, опъвам се на леглото и чакам.

Учудващо е колко бързо започва да действа. Може и да си въобразявам, но имам чувството, че кълбото, в което съм се свил, като че ли започва да се развива. Упорито пълзящите нагоре вечни безпокойства по границата с подсъзнанието ми отстъпват и избледняват. Не ми се спи — просто се отпускам.

След разговора с Джоан мама идва при мен. Изглежда, докато е вървяла през хола, е променила отново вижданията си по въпроса. Започва с това как никой не го е грижа за възрастните хора.

— Дори и да има човек пари, единственото, което искат, е да те затворят някъде с напълно непознати. По-рано не беше така. О, съвсем не! Със сестрите ми се грижехме за моята майка цели седем години, а тя беше парализирана. После, когато умря, се грижехме за баща ни. И човек не може да разчита на посещение или поне на телефонно обаждане от внуците си, дори и след като си имал два инфаркта и съпругът ти умира в болницата; и да искат, не могат да проявят по-голямо безразличие. Никой не го е грижа за тебе, когато остарееш.

Тя не плаче, само изрежда тези факти, сякаш повтаря някакъв вид литания. Не мога да споря с нея.

Все още съм под въздействието на валиума. Слушам я, но нейните неоснователни оплаквания не ме дразнят; почти се наслаждавам на изпълнението й. Чувствам се като много издигнат гуру, готов да пръска съвети над света.

На следващия ден Джоан започва да търси подходяща сестра. Майка е готова да плаща осемнайсет долара на ден, осигурява стая и храна; но тя никога няма да намери болногледачка за тази цена.

Освен това тя поставя куп условия. Медицинската сестра, която влезе в дома й, трябва да бъде католичка, да не е черна, мексиканка или кубинка. Майка поставя кубинците в специална категория. Всъщност не може да бъде човек с чужд акцент, както и твърде млада или твърде стара. Търсим грозна жена под петдесет, която може да участва в конкурс за светици. Радвам се, че това е задължение на Джоан, не мое.

Решавам да прекарам колкото е възможно по-дълго в оздравителния дом. Искам да знам как ще се грижат за татко там. Чувал съм за малтретирането, повишените дози успокоителни, занемаряването. Надявам се, че до седмица-две Джоан ще намери сестра.

На следващата сутрин от болницата съобщават, че татко е изписан за Котидж Вила. Ще бъде закаран там преди обяд. Казвам новината на майка, давам й закуска и отивам в Котидж Вила.

Внасят го с носилка на колела. С катетъра е. Вървя до носилката, докато го закарат до стаята му. Помагам на сестрата да го настани в леглото. Той е неспокоен, прави резки движения с главата си, сякаш напрегнато наблюдава всичко, но всъщност не възприема нито хората, нито предметите около себе си. Не ме разпознава и не реагира на гласа ми.

Санитарите започват да разнасят обяда. На картона на татко пише, че трябва да бъде „хранен с лъжица“. Приятна мургава жена с едно кафяво око и едно почти зелено се заема с тази задача. Повдига горната част на леглото; татко е със задържащ ремък, прикрепен към кръста и китките му. Тя отваря кутиите с храната, като през цялото време му говори с мек, приятен глас. Прочела е името му в картона, но го произнася „господин Трумън“. Коригирам произношението й. Тя пита за първото му име и започва да го храни, като го нарича „Джак“, за да привлече вниманието му. Очите на татко са приковани в нейните; отваря и затваря уста, когато тя докосне устните му с лъжицата, преглъща автоматично.

— Точно така, Джаки, ти си добро момче; хайде сега да хапнем малко моркови.

Тя има мелодичен глас и чудесно тяло. Питам се защо работи тук, как ли възприема всички тези стари хора. Надявам се, че съумява да изпита поне малко съчувствие към тях, да си внуши, че си струва да се грижи за тях.

Стоя от другата страна на леглото, наблюдавам процеса на хранене, опитвам се да събера полезни за мен и татко сведения. Тя ми се усмихва между отделните хапки и ние разговаряме.

Успява да натика някакъв яйчен крем в устата на татко.

— Не е нужно да висите тук, ако не искате. Мога спокойно да нахраня баща ви. Той не ми създава никакви неприятности.

— Преча ли?

Усмихва се.

— О, на мене не ми пречите — щом искате, гледайте. Нямам нищо против.

Говоря с татко, докато тя го храни. Не ми обръща внимание. Очите му са насочени към момичето, а усилията му са концентрирани в храненето. Започва да отваря уста веднага щом поглъща храната — дори преди тя да докосне с лъжицата устните му.

Гледам я. Ръцете й са закръглени, но не са пълни; бялата й униформа свети от чистота и приляга плътно към тялото й. Тя е ушита от много лека материя, почти прозрачна.

Когато приключва с храненето, я питам може ли да изведа татко да поседи малко на двора.

— Мисля, че това ще бъде чудесно.

Освобождаваме ремъците, които го придържат към леглото, увиваме го добре в халата му и го прехвърляме на инвалидния стол заедно с бутилката му за урина. За нея има приспособление за прикрепване под седалката. Изглежда по-добре седнал.

Бутам инвалидния стол по коридорите. Придобил е навикът да стои с отворена уста и увиснала долна устна — така чуждо за него… Една от татковите характерни черти е била стиснатата му уста и стегната челюст. Сега, с тази отпусната долна челюст, с нацупено свити устни, отпуснати надолу глава и очи, надничащи изпод веждите, той е като Чарлс Лафтън в ролята на капитан Блай. Не прилича на себе си…

Намирам маса с чадър и настанявам татко в сянката му. Сядам на слънце до него. Говоря колко е приятно да се отпуснеш на слънце. Говоря за цветята, казвам имената на някои от тях. Седим така почти час. Искам да се отпусна, да разреша на мъртвото спокойствие на това място да проникне в мен.

Неочаквано той започва да говори. Отначало мърмори нещо неразбираемо под носа си; гласът му е така нисък, така дрезгав, че не мога да схвана нито дума. Навеждам се по-близо зад гърба му, за да не го разсея. Очите и главата му се движат, следят нещо. Той като че ли вижда нещо от другата страна на поляната, някъде извън вратата близо до надлеза към магистралата. Навеждам се още по-близо.

— Ед, трябва да започнем да берем тези краставички.

Поглежда ме, но не ме вижда.

— Правилно, Джак, мислиш ли, че ще бъде добре да ги приберем утре?

Поглежда ме по-отблизо — още по-носов изговор, характерен за Уискънсин.

— Не забравяй, Ед, че утре трябва да помогнем на татко да почисти обора. Помни това.

— Да, прав си, Джак. Бях забравил.

— Но можем да започнем веднага щом приключим с обора — ще довършим с краставичките след доенето. Ще вземем назаем каруца и ще ги откараме в събота.

— Добра идея, Джак. Ще направим това.

Седи там, наведен напред, поклаща глава, усмихва се. Чакам, но това е всичко. Напразни са усилията ми да подновя този странен разговор. Когато се захлажда, прибирам татко в стаята и му оправям леглото така, че да му е удобно. Сестрата ми помага. Работим заедно, оправяме леглото едновременно от двете страни, подпъхваме завивките, слагаме ремъците на място. Информира ме, че се казва Алиша.

Казвам й, че моето име е като на татко. Разказвам й за живота в Париж, за това, че съм художник и че съм дошъл, защото мама е болна. Знам, всичко това не звучи реално — вече не ми звучи реално дори и на мен самия.

— Какво мислиш за работата си тук?

Тя прави гримаса, свива рамене, въздиша.

— Много е потискащо. Работила съм на подобни места в продължение на пет години. Човек винаги губи тук; никой не се чувства по-млад и по-добре…

Отива до края на леглото.

— Но когато човек е сам с малко дете, трябва да работи, а работа не се намира лесно. Освен това тук мога да си определям работните часове. Не е чак толкова лошо.

Поглежда часовника си; казва ми, че работният й ден е свършил. Другата сестра ще храни татко на вечеря. Питам я дали мога да я откарам. Поглежда ме.

— Много мило, но госпожа Кеслер — управителката, ще припадне, ако изляза с вас.

Кикоти се, гледа към пода, поклаща глава. Мисля, че не ме е разбрала.

— Искам само да прескоча до вкъщи да разбера как е майка и после ще се върна да помогна за вечерята на татко. Помислих си, че мога да те закарам донякъде.

Поглежда ме с наклонена настрана глава.

— Човече, ти наистина си много внимателен към твоите родители. Никой не идва да види тези хора тук. Има някои, за които знам, че не са били посещавани и дори не са получавали писма от години.

Обръща се, спира до вратата.

— Дори и да си негър, госпожа Кеслер пак ще направи сцена.

Когато се прибирам вкъщи, всичко е наред. Били се е отпуснал в стола на татко и двамата с мама гледат някакво шоу. Казвам му, че ще се върна веднага щом нахраня татко и тогава ще може да излезе — ако иска. Майка заявява, че е съвсем добре и няма нужда от гледачи през цялото време.

Връщам се и помагам на Били в разчистването. Той ми казва, че не знае още колко ще издържи. Майка ходи по петите му и го дразни с непрекъснати забележки за косата, за босите му крака и неизрязаните им нокти, младежките му пъпки, миризмата му, пърденето му.

Казва ми, че очаква приятел от Санта Крус и ме пита дали могат да се настанят в стаята към градината. Казвам му, че ще питам майка. Чувствам, че няма да е леко. Вероятно и неговият приятел ще се мотае наоколо с боси крака и брада и ще свири на китара същите двайсетина песни. Да не говорим как ще се отрази това на мама. Нещата се изплъзват от ръцете ми, чувствам, че губя сили.

На третия ден отивам да помогна за храненето на татко. Намирам го напрегнат. Устните му треперят, бърбори неразбираемо, очите му шарят наоколо.

Не мога да го накарам да яде. Трудно е да му отворим устата, а когато успеем, захапва лъжицата. Поведението му е точно такова, каквото беше, когато му дадох елавила.

Питам Алиша, дали му дават хапчетата за високото кръвно, или може би трябва да му се даде валиум, каквото и да е, само да го успокои… Тя отива за картоните му, връща се и ми ги показва. В тях няма нито дума за лекарствата, които трябва да му се дават. От болницата не са препратили нито сведения за медикаментозното му лечение, нито лекарствата му!

Излизам и казвам на директорката на дома да телефонира на болницата. Тичам до колата си — там има валиум, който току-що бях взел за майка; там е и апаратът ми за мерене на кръвното налягане — грабвам и него. Когато се връщам обратно, татко прави сериозни опити да отлети. Дърпа ремъците, опитва се да се изправи, пада обратно назад. Скърца със зъби и стене.

Успявам да поставя маншона на ръката му, помпя го. Налягането му е двеста и четирийсет на сто и двайсет. Алиша отива да повика медицинска сестра.

Тя мери кръвното му налягане и получава същите стойности. Настоявам и пред нея да му даде малко валиум или друго успокоително. Може да получи удар. Но тя се страхува да направи каквото и да било без лекарско предписание; решава да чака, докато пристигнат сведенията от болницата.

Втурвам се към телефона, успявам да преодолея всички бюрократични препятствия и стигна до Етридж. Свързах се сравнително бързо — изглежда, там вече се беше вдигнала тревога. Казвам му какво става.

— Твърде лошо, господин Тремънт. Веднага ще се справим с положението. Сведенията за лекарствата му са на път.

Негодникът продължава да бъде арогантен — продължава да се държи като голям лидер с велика мисия, когото само разни нищожества безпокоят!

— Това е вече прекалено, доктор Етридж! Никой не се грижи както трябва за баща ми! Какво значи това — всички се надявате да умре, за да си облекчите съвестта?

— Хайде, хайде, господин Тремънт, да не изпадаме в истерии.

— По дяволите, аз не съм истеричен; опитвам се само да спася баща си и не получавам голяма помощ от вас и персонала на болницата.

Това постига целта. Той губи търпение. Много студено ми напомня, че е доктор по медицина, положил Хипократовата клетва. Продължава в същия дух в продължение на около две минути. Прекъсвам го.

— Вижте какво, доктор Етридж, ще се успокоите ли скоро, за да напишете рецепта за баща ми? Докато вие ми обяснявате колко сте велик, той може би умира!

Последва тишина. Очаквах рязко прекъсване на разговора.

— Информирам ви, господин Тремънт, че вече не съм лекар на вашия баща. Ще определя друг лекуващ лекар.

Крещя в слушалката, преди той да е успял да затвори.

— Вие вече сте свободен, доктор Етридж! И не си правете труда да търсите друг лекар — аз сам ще си намеря! Предупреждавам ви официално, че ще направите по-добре да проверите дали полиците ви за лекарска професионална небрежност са платени, защото ще имате нужда от тях! Изпращането на тези сведения беше ваше задължение и сега се намирате в закононарушение, даващо право на иск!

Поставям слушалката на място. Госпожа Кеслер ме гледа втренчено със стиснати устни. Не желае неприятности. Иска да запази връзката си с Перпечуъл Хоспитъл. Това може да се прочете в очите й, в свитите й устни.

Казвам си: „Какво направи, глупако? Божичко! Нима това ще помогне?“

Отивам в стаята на татко, казвам на Алиша да не гледа и натиквам десетмилиграмова таблетка валиум в устата му. Той я дъвче, но я поглъща. Седя там, държа ръцете му и чакам. Постепенно се успокоява. Меря кръвното му кажи-речи на всеки пет минути. Кръвното му налягане пада бавно до сто и осемдесет на сто. Заспива и аз свалям маншона.

Целият съм вир-вода от напрежение и воня нетърпимо. Хич не ми се иска да оставя татко, но имам и други неща за вършене. Трябва да намеря друг лекуващ лекар в Перпечуъл, а ако се наложи — да потърся друга болница.

Връщам се вкъщи. Пристигнал е Том, приятелят на Били. Само той ми липсваше. Точно такъв е, какъвто очаквах, само че е евреин и е по-тих и спокоен. Има дори повече пъпки от сина ми и иска да стане психолог.

Майка не е на себе си. Къщата й не е приют за бездомници и т.н. Разбирам, че още с влизането Том е пуснал торбата си на пода до вратата и двамата с Били се прегърнали.

Дали Били не е хомо? Какво смятам? Човек никога не знае с тези хипита. При тях всичко е объркано. Едва я слушам.

Започвам от най-важното в момента. Говоря с двамата в задната стая. Подхвърлям им идеята да отидат на палатка в Топанга — там имаме около сто и шейсет декара собствена земя. Смятам, че там ще се чувстват по-добре. Били се безпокои, че оставам сам с майка. Уверявам го, че всичко ще бъде наред. Може би той ще идва от време на време, за да ме замести за един следобед или някоя вечер. Казвам му, че ако иска, може да вземе мотоциклета ми.

Том има палатка и спални чували в колата си. Иска ми се да мога да отида с тях.

Ползвам телефона в спалнята. Обаждам се на няколко приятели медици. Единият от тях е декан на факултета по медицина. Описвам му накратко случилото се и го питам дали познава някого в Перпечуъл Хоспитъл, когото да ми препоръча. Не познава никого. Все пак познава някаква жена в болницата Уодсуърт Дженеръл и ми предлага да й позвъня. Името й е доктор Смит: специалист по вътрешни болести и урология. Разрешава ми да използвам неговото име.

Обаждам се и на приятел в Цинцинати — неврохирург. Макс изслушва цялата история. Казва ми какви точно неврологични процедури трябва да се следват. Предлага ми да дойде на място, ако нещата се влошат.

Обаждам се на доктор Смит в Уодсуърт. Цитирам името на приятеля си от факултета по медицина и й представям накратко проблема. Тя е много отзивчива, обещава да запита колегите си за някой наистина добър в тази сфера и да ми позвъни след половин час.

Петнайсет минути отбивам словесните атаки на майка. Телефонът звъни, тя бързо вдига слушалката.

— Търси те жена, Джаки.

На телефона е доктор Смит. Открила е добър специалист в Перпечуъл на име доктор Адам Чад. Млад е, но всички горещо го препоръчвали. Благодаря й и й обещавам да изразя писмено високата си оценка за нейната отзивчивост пред Йенс. Затварям телефона, поемам дълбоко дъх и телефонирам на Перпечуъл. Питам за доктор Чад. Секретарката му отговаря, че той ще ми позвъни по-късно.

След това информирам майка, че Етридж вече не е лекуващ лекар на татко.

— Но, Джаки, татко ти ще получи припадък. Знаеш колко харесва доктор Етридж. Той е личният доктор на баща ти повече от петнайсет години.

Човек никога не знае как майка ще реагира на дадено съобщение. Обяснявам й какво се е случило в дома. Казвам й, че татко не получава нужното лечение. Признавам, че току-що съм говорил с приятели медици и те са ме насочили към добър лекар.

Тя иска да знае как е реагирал Етридж. Казах за обвинението си, че просто оставя татко да умре, без да се опита да направи нещо за него. Това й звучи убедително и сега е на моя страна. Телефонът звъни.

На телефона е доктор Чад. Представям се и обяснявам, че баща ми е пациент на един от оздравителните домове на Перпечуъл. Споменавам, че ми е препоръчан от доктор Смит. Питам го дали ще включи и татко към пациентите си.

Пита ме кой е лекуващият му лекар сега. Казвам, че го е оперирал доктор Сантана, но от петнайсет години е пациент на доктор Етридж. Вече съм говорил с доктор Етридж и имам съгласието му за смяната на лекуващия лекар.

Чад не се ангажира в момента, но казва, че ще прегледа медицинските данни, събрани за татко, и ще говори с доктор Етридж. Това е достатъчно за мен. Етридж ще има да се вайка и да дрънка глупости, но ще иска да се освободи от случая.

Сядам пред пишещата машина в средната спалня. Вкъщи имаме електрическа и ми е нужно време, докато започна да удрям буквите на старата, висока „Ъндърууд“ с по-голяма сила. Най-добре мисля: първо, когато използвам метла с дълга дръжка; второ, когато съм с четка за рисуване в ръка; и трето, когато съм седнал пред пишещата машина.

Опитвам се да събера всичко, станало с татко, както и това, което съм забелязал. Преписвам го още веднъж, за да го свържа логически. Побира се на десет страници, изписани от едната страна. Самият факт, че съм го извадил извън себе си и го гледам напечатано, е истинско облекчение за мен.

Телефонирам на приятел от студентските години. Сега той практикува частно в Санта Моника. Уреждам си среща с него.

Мисля дали да се обадя на Джоан, решавам да не го правя. Още не съм готов да изслушам или приема какъвто и да е спокоен съвет или логично обяснение на нещата.

На следващия ден отивам на среща със Скоти, мой приятел адвокат, бивш състудент по изкуствата. Той е по-затлъстял и по-посивял от мен, изглежда остарял. Предполагам, че и аз му изглеждам стар — един плешив Арчи Бънкър. Времето е жестоко. Майка много често казва, че „третата възраст не е за пъзльовци“; нито пък средната, ще добавя аз. Нито една от човешките възрасти не е за малодушници…

Скоти преглежда написаното от мен. Задава някои въпроси, взема си бележки. Поглежда ме изпитателно нагоре, когато свършва, тупва листата върху бюрото си.

— Изглежда ми като дело за лекарска небрежност, Джак — но аз не съм експерт. Перпечуъл е голяма болница, има няколко много добри адвокати. Освен това те контролират медицинските данни; лекарите ще лъжат, за да се защитят. Проблемът е вътрешен, ще се сплотят като юмрук срещу теб, нито един от тях няма да свидетелства срещу другия.

С чувството съм, че ме отпраща, но той продължава.

— Независимо от това изглеждат уязвими.

Поглежда ме със студения втренчен поглед на адвокат и с усмивка, която те кара да мислиш за острие на бръснач. Господи, в какво само може се превърне дори един бивш специализант по изкуствата!

— Виж какво, Джак, двама от най-добрите адвокати по дела за лекарска небрежност в страната действат тук, в Санта Моника. Те са съпрузи и са завършили право и медицина. Никога не губят дела. Ако поемат твоя случай, ще спечелиш.

Това ми харесва повече; настроен съм да се боря.

— Как мога да се свържа с тези хора?

Скоти телефонира веднага и ми уреди среща. Благодаря му. Отказва заплащане.

— Запази си парите за „Найт & Найт“, Джак; ще имаш нужда от тях.

Офисите на „Найт & Найт“ се намират на „Уилшър“ в луксозна сграда с тъмнокафяви стъкла и представляват просторен апартамент. Съпровождат ме край редица секретарки; стъпвам по дебели килими, покрай облицовани с махагон стени, по които висят графики.

Натикани зад огромни бюра, покрити отгоре с черна обработена кожа, й двамата изглеждаха като реклама на дрехи за разходка с яхта.

Стискаме ръце и аз им давам написаното за случая с татко. Тя седи, а той е прав зад нея и чете през рамото й. Двамата са типични представители на калифорнийското висше общество. Мисълта да ми бъдат врагове ме ужасява. Способни са да съсипят всекиго; изглеждат невъзмутими и уверени в себе си.

Тя свършва първа и ме поглежда с проницателните си сини очи, открояващи се на загорялото й лице.

— Какво всъщност искате, господин Тремънт?

Не мога да си представя по-тъп въпрос на света. В следващия момент обаче разбирам, че това е въпросът, а аз не съм го обмислил; бях твърде бесен, за да мисля. Реагирам и отговарям бавно.

— Да. Първо, искам баща ми да остане в болницата, за да получи грижите и лечението, от които има нужда.

Тя се вторачва в мен, спокойна като ловец в засада. Сега и съпругът й вдига очи към мен. Споглеждат се. Той поема инициативата.

— Тук има достатъчно материал за завеждане на дело, но то ще бъде дълго и тежко. Осем пъти сме имали съдебен спор с Перпечуъл, спечелили сме и осемте дела: първите три — в съда, останалите пет — чрез споразумения. Във вашия случай вероятно ще предпочетат споразумение — до голяма степен благодарение на нашата репутация.

Жена му го поглежда; двамата си разменят усмивка; партньори на бридж с всички козове в тях. Тя отново поема нещата в ръце. Пред мен се играе една от игрите на „четене на мисли“ на партньора, при които само с поглед се съобщава номера на социалната ти осигуровка и колко пари имаш в левия джоб на панталоните си.

— Можем да ви уверим, че ще осигурим добро гледане на баща ви; ще бъдете в състояние да поискате и получите необходимото лечение. Това ли е желанието ви?

Бързо отписвам споразумение за половин милион долара; то ще поквари майка ми, мен и потомците ни поколения напред. А и не бих могъл да го приема с чиста съвест и да живея спокойно след това; хората от Перпечуъл постъпиха зле с баща ни, но не заслужават това. Чувам се да казвам:

— Това е всичко, което искам.

Тя протяга ръка и измъква картичка. Подписва я със загорялата си ръка с добре очертани вени, по която има червеникавокафяви петна; носи сребърен пръстен с изумруд, достоен за Полет Годар. Той поема писалката от нея — един едва доловим акт на интимност. Също подписва. Тя ми я подава над бюрото си.

— Предайте я на доктор Бенсън, административния директор на Перпечуъл. Кажете му, че сте ни наели във връзка с дело за лекарска небрежност; покажете му документа, който сте написали — точно така, както е. Освен това направете списък на всички видове лечения и консултации, които желаете за вашия баща, и го изпратете препоръчано на лекуващия го лекар в болницата.

По време на тази реч съпругът се беше измъкнал иззад бюрото и сега крачеше нетърпеливо около мен. С труд се въздържам да не го следя с очи; знам, че няма да извади лугер със заглушител и да го нагоди в извивката на лакътя си, готов за стрелба, но непрекъснато го виждам точно в тази роля и в тази поза. Истината е, че сигурно бърза за кортовете в Мазерати; тенис, разбира се. Изстрелва кратък, резервиран поклон в моя посока.

— Сигурни сме, че тази картичка ще ви осигури всичко, от което имате нужда, господин Тремънт.

Вземам картичката. Тя се изправя. Това е. Отпращат ме. Моят въпрос за тях е приключен.

— Благодаря много, че ми отделихте от времето си. Благодарен съм и за разбирането, с което се отнесохте към проблема ми. Какво ви дължа за услугите?

Тя нахлузва върху раменете си ръчно оплетен ирландски пуловер.

— Секретарката ще изготви сметката. Моля, обадете се, ако решите да започнете дело. Ще дадете ли на секретарката до вратата изложението си, за да направи две ксерокопия за нашия архив?

— Довиждане, господин Тремънт. Не мисля, че ще имате повече нужда от нас.

Съпровождат ме до вратата, усмихват ми се, преди да изчезнат зад нея: с празни ръце, без платна, без ракети, без стикове за голф, без лугер.

Секретарката прави двете ксерокопия и ме осведомява, че сметката ще ми бъде изпратена в края на месеца. Оказва се, че трябва да платя сто долара за тази малка карта, сто долара добре похарчени за асо пики, което мога да скрия в ръката си, карта, която мога да натикам в задника на Етридж.

Отивам си вкъщи и се опитвам да обясня нещата на майка. Страхува се, че Перпечуъл ще затвори завинаги вратите за тях.

— Джаки, те нямат причина да ни държат. Профсъюзите плащат по-голяма част от застраховката, ние плащаме само двайсет и три долара на месец.

Опитвам се да й обясня, че не могат да ги лишат от правото им да ползват услугите на болницата само защото настояваме да се грижат за тях добре. Всъщност това няма никакво значение. Със застраховка „Медикеър“ нуждите им от медицинско обслужване ще бъдат посрещани при всички случаи. Слушам я безспир да повтаря едно и също. Точно когато решавам, че вече се е изчерпала и изтощила, тя започва отново.

Другата характерна особеност на бедните е, че обикновено се раздават наляво и надясно много символични удари и още повече заплахи по адрес на босовете — обаче само в уютната сигурност на семейната среда; когато стане въпрос за фактическо противопоставяне на някой „бос“, беднякът увяхва като напикано мушкато. Животът така ги е оскотил, така ги е натиснал и травматизирал, че те изпадат в луда паника при първия сигнал за битка. Страхът да не би да загубят и тази минимална сигурност, която са постигнали с адски мъки и за която се държат със зъби и нокти, ги вцепенява напълно — лишава ги от каквато и да било инициативност и способност за действие…

Отивам да храня татко. Засега задържам стодоларовата карта. Оставям Етридж да се пържи на тих огън, а аз се занимавам с баща си.

Решавам да го нарисувам. По този начин ще правя нещо, докато седя с него. Ще го нарисувам вън, на поляната с цветя. Госпожа Кеслер или който и да било друг едва ли ще имат нещо против. Освен това така ще докажа на Алиша, че наистина съм художник от Париж, Франция.

Когато пристигам, тя вече го храни. Медицинските сведения и лекарствата са пристигнали.

— Човече, ти наистина го направи. Всемогъщи Боже, госпожа Кеслер беше побесняла! Виж какво, Джак, баща ти се чувства добре тук. Не обърквай нещата!

Поемам храненето. Тя има и други пациенти, а и знае, че мога да върша това.

Татко е в много по-добра форма. Все още не може да концентрира вниманието си, но поне не се опитва да потегли в нечия посока. Следи ме — или поне ръцете ми, докато му давам храна с лъжицата. Правя го по същия начин като Алиша: както се храни бебе — лъжица грах, следва шоколадов пудинг, после месо, следва глътка мляко. Постоянната смяна на храна като че ли дава по-добър резултат. Успявам да го нахраня за по-малко от час. Меря му кръвното налягане: все още е високо.

Слагам му тънък пуловер под халата и го премествам в инвалидния стол. Връзвам го с колана на халата и го извеждам навън. Оставил съм си кутията с боите и четките до вратата към градината. Настанявам се, като не изпускам татко от очи. Ще направя само главата, леко извърната. Започвам да го рисувам и забелязвам колко се е променил. Като че ли преживяното е изтрито от лицето му така, както един актьор изтрива грима си. Изглежда много по-млад, не така измъчен. Това не е моят баща. Искам да го нарисувам такъв, какъвто си го представям и го чувствам.

Започвам подготовката, когато татко промърморва нещо неясно, после проговорва. Приближавам се до него, за да чувам. Обръща се към мен — сега вече говори съвсем ясно.

— Ед, какво ще правим?

Отново съм Ед.

— Не знам. А ти какво мислиш, че трябва да направим, Джак?

— Не мога да понеса мисълта, че ще загубим старата ферма. Това е родният ми дом, не искам да живея в Маната и да ходя на градско училище. Знам, че това хич няма да ми хареса.

Изкачвам.

— Да, Джак, така е.

Озъртам се крадешком, за да се уверя, че никой не ни чува. Наблизо няма никой.

— Какво стана, Ед? Татко винаги е работил толкова много. Излиза на полето преди изгрев и работи до тъмно дори и през зимата.

— Така е, Джак.

Татко се втренчва в мен, сякаш се опитва да види истината за онези далечни дни през мъглявината на времето.

— Къде е сбъркал, Ед? Защо сега трябва да продава на чичо Бил? Не мога да разбера.

Връща се към нещо, за което почти нищо не знам. Дядо ми продава фермата си и отваря магазин в Маната, но на мене винаги се казваше, че се е преместил в града, за да могат момичетата да учат в гимназията там. Не съм знаел, че е продал фермата на брат си. Кимам усърдно, надявайки се той да продължи. Едва чувам последните изречения, произнесени почти шепнешком: гласът му заглъхва като радиостанция.

— Никога няма да разбера това, Ед. Татко е добър фермер, той не иска да отваря магазин. Никога няма да стане добър търговец.

И с това се приключва. Татко седи, вторачен в скута си, ръцете му са обърнати с дланите нагоре. Изчаквам една-две минути, после се връщам към рисунката си. Татко изглежда така, като че ли ще се разплаче. Продължавам да работя. Завършвам ескиза и започвам импасто. Искам да успея да завърша цялата картина с едно позиране.

Почти съм приключил със смесването на боите, осигурявам малко светлина в пенумбра, когато излиза Алиша. Тя е в градските си дрехи, отива си, работният й ден е приключил. Спира се и поглежда над рамото ми.

— Ти наистина си го хванал, господин Тремънт. Художник си, не си измисляш! Никога досега не съм познавала истински художник!

Спирам, дръпвам се назад и поглеждам нагоре. Слънцето е ниско зад нея, виждам светлина между краката й през найлоновата рокля. Не носи комбинезон. Забелязва погледа ми и кръстосва крака, както стои права зад мен.

— Искаш да ме нарисуваш?

Смее се и слага ръка зад главата си.

— Мога да стана чудесен модел, нали? Едва ли срещаш често момичета с моя тен и с едно зелено око.

Тя наистина е великолепна в светлината на залязващото слънце.

— Бих те нарисувал с удоволствие, Алиша, но какво ще каже госпожа Кеслер?

Ретуширам леко носа на татко.

— Не тука, о, не! Старата госпожа ще изпадне в истерия. Ще трябва да дойдеш у дома. За малката Джесика ще бъде удоволствие да гледа как истински художник рисува майка й.

Смее се отново, но остава с кръстосани крака.

Прибавям малко охра на фона над главата на татко. Прекалено съм възбуден, за да се съсредоточа върху лицето. Поглеждам го. Няма представа какво става: самият аз не знам. Тя сигурно ме взема за страхотен мухльо.

— Е, добре; не дръж баща си тук твърде дълго. Захладнява.

Вдигам глава и й се усмихвам — тя стои там, на фона на залеза.

— Ще го прибера скоро, Алиша. Желая ти приятна вечер. Ще се видим утре.

Тя ме поглежда: зеленото й око сякаш ме пронизва.

— Правилно.

Тръгва и отново ме поглежда. Смее се.

— До утре.

Гледам я как се отдалечава; движи се грациозно дори и с ниски обувки. Не откъсвам поглед от нея, докато завива към паркинга.

Завършвам картината си след половин час. В нея има нещо толкова тъжно, безвъзвратно отминало. Определено няма да я покажа на мама. А е добра, дори твърде добра…

През следващата седмица ходя по два пъти на ден в дома да храня татко. Майка се чувства сравнително добре, но е влудила Джоан с изискванията за болногледачката. Започва да изглежда безнадеждно, след като говори с дванайсет и майка обърна палци надолу за всяка една от тях.

Майка се опитва отново да върши всичко сама у дома, а аз се стремя да я възпирам и това отнема по-голяма част от времето ми. Един ден се връщам и я заварвам да плеви задния двор. Заявява, че не може да гледа цветята на татко, задушени от плевели. Освен това тя плеви седнала, и то само лесните плевели. Какво може да направи или да каже човек? След този случай, между две хранения на татко, се налага да се заема и с плевенето.

Не знам дали госпожа Кеслер надуши лекия флирт между мен и Алиша, или причината е в графика, но тя е преместена във вечерна смяна. Може би така е по-добре. Нейната жизненост и радост от живота ми действаха по един недвусмислен начин. Един ден тя ми разказа, че е била отгледана само от майка си — също както малката Джесика живее без баща. Има нещо около жените, които живеят без мъж, което силно ме привлича.

Питам се до каква ли степен съм повлиял на Марти в отношенията й към мъжете. Опитвал съм се да не й се бъркам в живота, но човек никога не знае.

Събота вечер е. Отивам на вечеря у Санди и Пат Мок — мои дългогодишни приятели. Били остава при майка. Решавам да се отбия и да видя как е татко; убеждавам се, че спирам точно за това. Вече го бях хранил в шест часа.

Когато влизам в стаята му, виждам, че състоянието му се е влошило. Татко изглежда мъртъв, ако се изключи високо, дълбоко, предсмъртно хъркане. Чувал съм го сам няколко пъти и то преди повече от трийсет години, но това не се забравя. Той е блед, зеленикавобял и лицето му е покрито с пот. Бързо изскачам от стаята и виждам Алиша — върви срещу мен, усмихва ми се.

— Алиша, би ли проверила татко? Състоянието му е критично!

Търся госпожа Кеслер, но не я намирам. Старшата сестра е в другото крило, раздава лекарства. Втурвам се при нея.

— Моля ви, сестра, елате с мен; баща ми може би умира!

Тя е дебела и поне шейсетгодишна. Затътря се след мен по коридора.

Когато влизам в стаята, Алиша разтрива китките на татко. Сестрата му мери пулса на едната ръка, аз — на другата; той е слаб и неравен. Мери му кръвното налягане. Стрелката не помръдва над петдесет. Поглежда ме.

— Алиша, телефонирай в болницата. Да изпратят веднага линейка!

Обръща се към мен.

— Умеете ли да давате първа помощ?

Кимам утвърдително. Мисля за вечерта, когато учех татко да го прави, неговата гнусливост и нежелание да прави изкуствено дишане уста в уста. Питам се защо тук, в оздравителния дом, няма реанимация.

— С изкуствени челюсти ли е?

Клатя отрицателно глава. Вече съм в шок.

Сега не можем да напипаме никакъв пулс. Тя хваща татко за краката и го издърпва към края на леглото. Накланям главата му назад и започвам дишане уста в уста. В същото време започвам и сърдечен масаж. Държа носа на татко и вкарвам с все сила въздух в него, две вдишвания на всеки единайсет секунди. После спирам дишането и се концентрирам върху масажа. Натискам около шейсет пъти в минута. После се връщам обратно към дишането.

Влиза Алиша и съобщава, че линейката е на път. Сестрата й нарежда да масажира краката на татко. Те вече са на петна и посинели.

Сещам се за аутопсията, нарисувана от Рембранд в Амстердам… или Ватикана? Опитвам се да не мисля за това, което върша. Алиша идва до мен и прави сърдечен масаж, а аз се концентрирам върху дишането. Сестрата непрекъснато мери кръвното налягане и често проверява зениците на татко. Казва, че приближаваме до осемдесет на петдесет; състоянието му като че ли се подобрява.

Питам се докога ще издържа. Облечен съм в костюм и риза с вратовръзка. Целият съм вир-вода. Започва да ми се вие свят. Опитвам се да мисля за нещо друго освен за това кога, по дяволите, най-сетне ще дойде тази линейка.

Продължавам с дишането уста в уста; устните на татко са хлъзгави от лигите му. Сестрата казва, че кръвното му налягане е стигнало до деветдесет на шейсет. Поглеждам я за секунда; самата тя е пред сърдечен пристъп. Все пак ние успяваме да поддържаме живота в него.

Сега влагата около устата на татко засъхва; устните му са сухи, както и моите. Между дишането уста в уста правя няколко дълбоки вдишвания за себе си. Дори и чорапите ми са мокри от пот; пред очите ми играят черни точици. Продължаваме отчаяно; все още никой не идва. Събота вечер е и персоналът е намален до минимум.

Чуваме сирената на линейката двайсет минути от началото на усилията ни да задържим татко жив. Тя спира до задната врата. Алиша изтичва навън и се втурва обратно с обслужващия линейката. Сестрата му казва да донесе кислороден апарат. Междувременно се е здрачило и стаята е потънала в синкав сумрак.

Той се връща тичешком с кислороден апарат в ръце. С него са още двама души. Повдигат главата на татко и слагат маската на лицето му. Пускат кислорода и татко продължава да диша вече самостоятелно. Разгъват черна кожена носилка — повдигат татко върху нея; аз продължавам да правя сърдечен масаж. После ме сменя един от персонала на линейката. Помагам при тикането на носилката по коридора и вкарването й в линейката. Връщам се в стаята за палтото си, което бях пуснал на пода.

Мокър съм от пот. Сестрата си е заминала и в стаята е само Алиша. Тя ми подава палтото, после се сгушва в мен. Повдига глава и ние се целуваме — дълбока, жадна целувка. Устните ми са безчувствени и сухи; не мога да почувствам нищо.

— Надявам се някой да ме обича така, както ти обичаш баща си.

Намятам сакото си. Потната риза прилепва към тялото ми.

— Той е чудесен човек, Алиша. Заслужава да го обичат. Ти също, Алиша.

— Ела да ми кажеш как е. Ще дойдеш ли, Джак?

Кимам. Знам, че няма да отида. Умът ми е някъде другаде, разкъсан между тази линейка и Париж.

Обръщам се и хуквам по коридора. Скачам в линейката и се понасяме към болницата. Сирената вие, светлината й се върти. Отново правя сърдечния масаж, докато обслужващият линейката нагласява кислородния апарат и подготвя интравенозно вливане на нещо, което ми прилича на прост солен разтвор. Когато закрепва иглата и пуска разтвора във вената на татко, отново ме сменя. Челото му е покрито с пот. Шофьорът ми дава знак и аз се прехвърлям на мястото до него.

— Как да стигна от тук до Перпечуъл? Заблудил съм се.

Поглеждам през прозореца и установявам, че не сме на магистралата! Намираме се на булевард „Вашингтон“, твърде далеч от болницата. Ориентирам го. Той ми казва, че не са редовна линейка на Перпечуъл; онези били на спешни повиквания. Твърде съм изплашен, твърде уморен, твърде вбесен, за да коментирам. Поглеждам часовника си, докато чакаме на червено: движим се бързо. Но ако бяхме поели по магистралата, сега вече щяхме да сме в болницата.

Когато пристигаме, виждам, че са готови да ни приемат. Пренасят татко в едно от помещенията за спешни случаи с доктор и две сестри; те издърпват завесите около леглото му. Казват ми да чакам навън, в чакалнята. Професионалистите са поели случая; подчинявам се. Опънат съм като струна.

Непрекъснато се питам дали татко изобщо ще дойде в съзнание. Сигурен съм, че не може да живее дълго след тази криза. Питам се още до каква ли степен е увреден мозъкът му; не знам колко дълго е лежал в леглото си, преди да го намеря.

Половин час по-късно докторът излиза. Поканва ме в малка стая. Решавам, че ще ми съобщи за смъртта на татко. Подготвен съм. Винаги идва моментът, в който човек е готов да се предаде.

— Как е той, докторе?

Класическият въпрос, тъпият въпрос.

— Състоянието му е критично, но все още е жив. Можете ли да ми кажете точно какво се случи?

Информирам го за подробностите, но всъщност и аз не знам какво точно се е случило. Лекарят е млад, вероятно на специализация тук; взема си бележки, докато говоря. Пред него са картоните и диаграмите на татко. Лесно ми е да си представя, че дежурство в „Бърза помощ“ в събота вечер не е желано от лекарите и едва ли се поема от специалисти.

Докато преповтарям случилото се, усещам, че отново започвам да се влудявам. Повтарям вбесен за не знам кой път, че баща ми не може да живее извън болница, и го информирам, че вече съм заявил това на доктор Етридж, но той се е отнесъл с безразличие. Впускам се в гневно оплакване за загубата на време поради грешката на шофьора на линейката. Лекарят непрекъснато си води записки, после вдига глава, поглежда ме.

— Не се разстройвайте допълнително, доктор Тремънт, вие и без това сте пренапрегнат.

Трудно ми е да се контролирам, изчерпан съм напълно. И точно в този момент си спомням за семейство Мок. Поглеждам часовника си и установявам, че съм закъснял с цял час. Питам лекаря за телефон. Осведомява ме, че има в чакалнята.

Обаждам се на Пат и Санди и им казвам за случилото се. Те проявяват истинско съчувствие, а аз имам крещяща нужда от протегната приятелска ръка. Започвам да осъзнавам какво фактически е станало. До този момент бях твърде зает да се боря, нямах време да мисля.

Обаждам се на Джоан. Съобщавам й нещата толкова внимателно, колкото мога. Мълчи известно време. Когато започва да говори, разбирам, че плаче.

— Двамата с Марио ще дойдем в болницата, чакай ни. Още не се обаждай на майка.

Връщам слушалката на мястото, но не ми се иска да изляза от телефонната кабина. Ограниченото й пространство е единственото нещо на света, с което имам сили да се справя в този момент.

Най-сетне излизам и сядам в чакалнята. Не знам какво да чакам — да, Джоан. Отново се появява младият лекар. Изглежда уморен, но не така мрачен. Мога да се закълна, че му е порасла половиндневна брада само докато проведох двата телефонни разговора. За нищо на света не искам да съм лекар. Той не сяда, така че и аз оставам прав.

— Господин Тремънт, засега баща ви е вън от опасност. Ще трябва да направим повече изследвания, за да поставим диагноза. Премествам го в интензивното. А вие се приберете вкъщи; тук с нищо повече не можете да помогнете.

Оглежда ме внимателно. Сигурно изглеждам адски зле; поне това разчитам в очите му.

— Дойдохте тук с линейката, нали? Искате ли да ви повикаме такси?

Клатя отрицателно глава.

— Обадих се на сестра ми. Ще дойде всеки момент. Тя ще се погрижи за мен.

Гледа ме втренчено още няколко секунди.

— Добре тогава, почивайте си тук и ако се почувствате зле, обадете се на някоя от сестрите. Не се безпокойте за баща си, сега той е добре. Доктор Чад ще ви се обади сутринта.

Джоан и Марио пристигат петнайсет минути по-късно. Тя сяда до мен. Очите й са зачервени от плач. Марио играе ролята на невъзмутимия мъж, но диша тежко, а кожата му под брадата има синкав оттенък. Отново разказвам всичко.

Джоан иска да види татко. Знам защо; страхува се, че той ще умре, преди да го е видяла за последен път. Тя упорства пред сестрата, която накрая отстъпва и вика лекаря. Той се обажда в интензивното и обяснява положението.

— Можете да се качите за няколко минути, но той е в безсъзнание и няма да разбере, че сте при него.

„Исусе — стена наум, — вие нищо не знаете, докторе. Той нямаше да разбере, че сме при него, дори и да беше в съзнание.“

Отиваме в интензивното. Не се чува музиката на Музак. Може би дават почивката на уредбата през двата почивни дни на седмицата. Може би пускат тази музика само в часовете, разрешени за посещения. Интензивното отделение обаче е същото: малки помещения, отворени към голям център с монитори.

Посрещат ни миризмата, потискащата тишина, блясъкът на апаратурите. Завесите пред стаята на татко са дръпнати и ние едва виждаме очертанията му в тъмнината. Спокоен е, сякаш е мъртъв, но диша нормално. Все още е на система, катетърът отново е поставен, към носа му е прикрепена тръбичка за кислород. Изглежда като един от мъжете в капсула във филма „2001 година“. Няма вид на човек, който е още на този свят. Толкова е измършавял, че бузите му са хлътнали. Като мумия е: жълтеникав, балсамиран край бреговете на Нил.

Джоан отива до леглото и го целува по челото, прокарва гальовно ръка по главата му. Когато го целувам и го галя, усещам, че кожата му е суха като пергамент, копринено гладка. Джоан плаче, после се обръща и се вкопчва в мен. Обгръщам я с ръце, притискам я към себе си; тя се разтърсва от ридания. Те освобождават нещо в мен и аз не мога да се сдържа. Гледам над главата й и плача.

Сестрата идва. Извежда ни навън и ние бавно минаваме под ярките светлини, заобиколени от черни лица в бели униформи. Джоан все още се държи за ръката ми.

Когато стигаме до фоайето, казва, че иска да отиде до тоалетната. Аз също влизам в мъжката тоалетна. В огледалото изглеждам като изрязана фигура от хартия, като че ли около главата ми има някакво празно пространство, в което тя някак не приляга, сякаш съм част от лошо направен фотомонтаж. Стоя там, вторачен в собствения си образ, и топлата вода тече над ръцете ми. Все още съм облян в пот.

Марио ни откарва вкъщи. Докато стигнем, и двамата сме възстановили горе-долу контрола над себе си. Джоан иска тя да каже на мама. Боря се с желанието да бъда при татко, дори и да знам, че нищо повече не съм в състояние да направя за него.

Отивам направо в стаята на мама и вземам една от нейните десетмилиграмови таблетки валиум. Съсипан съм. Надявам се, че Джоан е добре.

Отивам в банята, събличам се и пълня ваната с гореща вода — толкова гореща, колкото мога да понеса.

Страх ме е да изляза и да отида във всекидневната при мама. Още не съм готов да се изправя лице в лице с нея.

Но докато се измъкна от ваната, валиумът започва да действа, горещата вода — също, и сега съм напълно отпуснат. Когато се присъединявам към тях във всекидневната, съм напълно спокоен. Марио е в люлеещия се стол, скръстил ръце над корема си, опитва се да изглежда спокоен. Сестра ми хапе устни, мъчи се да не избухне отново в ридания. Мама плаче. Казвам на Джоан и Марио да се приберат у тях; вече съм в състояние да поема нещата. Джоан веднага се съгласява. Тя ще плаче през целия път по магистралите за Сан Диего и Вентура. Радвам се, че съпругът й е с нея.

Не знам дали някой може да повярва, но майка ми е убедена, че татко умира, защото сме се отказали от доктор Етридж! Чудя се дали е заявила това на Джоан. Боря се с изкушението да се затворя в спалнята към градината и да се опитам да не мисля за нищо.

Вместо това отново преповтарям всичко. Обяснявам и изреждам подробно нещата, които не извършиха по отношение на татко, подчертавам факта, че Етридж беше този, който настоя да го изпишат. Сякаш говоря на стена. Захванала се е с нещо, за което може да хвърля обвинения, и аз съм жертвата: къса живо месо и няма намерение да разхлаби китката си.

Осведомявам я, че не са направени задължителните изследвания, за които ми каза Макс от Цинцинати. Опитвам се да я убедя да приеме Макс с нужното уважение като специалист и главен невролог в университетска болница, но за нея той е само още един от моите приятели — всички до един хипита и шарлатани. Нищо не може да се направи. Гледам я: седи, плаче… и плющи с камшик.

Спомням си нещо. Когато бях дете, леля ми Хелън умря от перитонит след операция на апендикса. Съпругът на леля Хелън, Чарли, и баща й, дядо ми, бяха против тази операция, но майка ми се наложи. На погребението дядо ми се обърна към нея:

— Ти си виновна, Бес. Ако не я беше накарала да се съгласи на тази проклета операция, днес щеше да бъде жива.

И това доведе майка ми до втора нервна криза.

Поглеждам я и казвам спокойно:

— Ти си виновна, Бес. Ако не беше уговорила Хелън да се съгласи на онази проклета операция, сега щеше да бъде жива!

Ставам бавно и отивам в градината. Знам, че постъпвам подло, но се чувствам отлично, след като отвърнах на удара. По средата на пътя се обръщам, за да се върна и да се извиня, но не го правя. Отивам към стаята си и се заключвам в нея.

Изтягам се на това легло, което наподобява огромна възглавница, обгърнат от миризмата на мръсните крака на Били. По дяволите, как миризмата на краката му прониква във възглавницата под главата му? Може би спи с крака върху възглавницата. Може би се опитва да си вкара малко кръв в мозъка. Може би баща ми не умира в момента…

Ако татко преживее тази нощ, ще му бъдат направени всички неврологични изследвания. Ще разполага с всички медицински грижи, от които се нуждае. Най-сетне започвам да се унасям. Последната мисъл, която преминава през главата ми, преди да потъна в забравата на съня, е за майка ми.

Установявам, че няма да страдам, ако утре сутринта я намеря мъртва на пода във всекидневната. Гадна мисъл е, но ми минава през главата.