Татко

Глава 22

Радвам се, когато идва петък и мога да заведа мама при Делибро. След случая с предсказателя на земетресения тя е убедена, че татко е опасно луд.

Гримира се и се издокарва, така че (като се изключат спиранията, за да поеме дъх) човек не може да й даде истинската възраст, а още по-малко да предположи, че наскоро е била в толкова тежко състояние.

Психиатърът ми казва, че иска само да проучи отношенията й с татко; предполагам, че е надушил нещо.

В чакалнята мама дебне като лисица. Очите й не изпускат и най-малката подробност; презрително изсумтява заради секретарката японка.

Делибро идва и веднага влиза в ролята си на любящ син. Мама е поласкана; не бях забелязал преди, но той изглежда много добре за нисък мъж. А може и да не е така — може просто да ни е изиграл някакъв хипнотичен трик.

Мама пита направо:

— Наистина ли мислите, че съпругът ми е гений, или Джаки си съчинява?

Истинска фронтална атака с картечници и гаубици. Намесвам се веднага.

— Майка се безпокои, защото вчера татко направи изобретение, което нарича предсказател на земетресения. Може би той сам ще ви разкаже за него, когато дойде следващия път.

Няма начин да го предупредя: тя така ни е притиснала до стената, че и двамата попадаме под обстрела й. Надявам се, че съм притъпил първия й удар.

— Представяте ли си. Той пуска зелена вода през фуния в осветен аквариум и твърди, че това щяло да предсказва земетресения. Учени от цял свят харчат милиони долари и пак не могат да се справят, а той си въобразява, че го е направил с боклуци за десет долара от магазина за вехтории. За вас може да е работа на гений, но аз го наричам чиста лудост.

Е, това си е. Да видим сега как Делибро ще си заслужи парите.

— Много интересно, госпожо Тремънт. Бихте ли разказали точно как стана това? Сигурен съм, че е било ужасно изпитание за вашите нерви, особено сега, когато трябва да сте толкова загрижена за здравето си.

Усмихва се като портиер в жилищна кооперация на Пето авеню. Прегръща я и я повежда към кабинета си.

Наистина е добър. По дяволите, как е разбрал за нервите й? Аз не съм му казвал, че мама говори за нервите си от времето, когато съм бил шестмесечно бебе.

Бях дванайсетгодишен, когато разбрах най-сетне, че нервите не са като пръстите на ръката. До този момент бях сигурен, че майка има специален чифт, който виси някъде по нея, скрит от погледа.

Делибро успява да ми намигне, за да ме предупреди да остана в чакалнята. Сядам с книгата, която си бях донесъл.

След час излизат от кабинета. Мама продължава да дърдори, сякаш през цялото време не е спирала. И вероятно е така. Делибро не изглежда чак толкова жизнерадостен; може би хипнотичният магнетизъм се е износил? Поглежда ме предупредително. Иска да остана, но няма как да го направя под бдителния поглед на майка.

Отвеждам я навън. В асансьора тя се оглежда за подслушвателна апаратура, после се обляга срещу мен и започва да се хили.

— Джаки, знаеш ли? Хи-хи-хи! Мисля, че и той е луд. Задава ми такива интимни въпроси; неща, за които никой не ме е питал, въпроси дори за сексуалния ни живот. Какво общо има това, за Бога, с факта, че баща ти е луд? Казвам ти, ако той иска да говорим за баща ти и за секс, дори не може да си представи какво му предстои да чуе! Когато за пръв път разказах на Фани Хоган за нещата, които вършим, тя заяви, че трябва да се обадя на полицията и да го напусна, че той е перверзен и че всичко това идва от индианската му кръв. Изповядах се на свещеника и той обеща да се моли за мен. Като че ли това може да ми помогне. Когато баща ти се възбуди, нищо не е в състояние да го спре — полиция, свещеник, молитви, нищо!

Мълча си. Изчаквам разговора с Делибро. Усмихвам се, кимам с глава, в общи линии, държа се така, като че ли тя говори за цвета на новите си обувки.

— Този е просто поредното хипи и нищо повече. Видя ли мустака му? Една нормална жена никога не би имала нещо с мъж с такъв мустак; той изглежда като морж. Обзалагам се, че дори не е женен.

Сравнението й на Делибро с морж или убедеността й, че не е женен, а може би от нерви, но тя отново започва да се кикоти. Не си спомням да съм я чувал някога да се смее толкова много; това е най-мръсният, най-интимният проклет смях, който някога съм чувал. Но успявам да запазя самообладание, набутвам я в колата и я откарвам вкъщи.

След това отивам до телефонната кабина на ъгъла и се обаждам на Делибро. Свързвам се веднага и той ме пита дали мога да се върна в кабинета му. Отговарям му, че точно сега ще ми бъде трудно, но ще отида по-късно. Определяме си среща за пет часа. Ще кажа, че отивам да рисувам; майка отдавна е решила, че това е едно от най-откачените неща, които върша. Но Делибро не може да чака; иска да се разтовари.

— Господин Тремънт, майка ви винаги ли е в такова състояние? Винаги ли е заемала такава отбранителна позиция?

— Откакто я познавам, докторе.

Настъпва пауза. Знам, че не му се иска да говорим за това по телефона; би предпочел да съм при него и да черпи допълнителна информация от израза на лицето ми.

— Тя наистина е много подозрителна; подозира мен, подозира баща ви, вас, сестра ви. Изглежда, че не се доверява на никого; напълно самотна е, една силно изплашена жена.

Нямам какво да кажа, гласът му продължава да излива познати неща по телефона.

— Знаете ли, тя е убедена, че баща ви се опитва да я нарани и дори да я убие.

— Да, знам. През последните дни това е любимата й тема и прави нещата трудни за баща ми. Освен това тя го нарича луд и проявява обидна нетърпимост към неговите фантазии.

Иска ми се да кажа повече, но самият аз не мога да се ориентирам в обстановката. Татко се променя толкова бързо, непрекъснато разкрива нови неща. Решаваме да се срещна с Делибро след последния му пациент, така че да имаме достатъчно време да говорим на спокойствие. Възможно е да заседнем в кабинета му цяла нощ.

Купувам си бира от магазина до телефонната будка. Облягам се на нея и я изпивам бавно.

Вкъщи мама се безпокои къде съм бил. Казвам й, че съм отишъл в бар да изпия една бира. Знам, че това ще я вбеси, но не мога да кажа защо се държа така. Приближава се до мен и проверява дъха ми.

— Ти наистина миришеш на бира! Наистина ли влезе в бар? Какво ще си помисли Вероника за това? Имаме бира в хладилника; това е пилеене на пари. Не бива да пиеш тайно.

— Мамо, аз съм възрастен човек. Къде ще изпия чаша бира, си е лично моя работа. Има един приятен бар зад ъгъла, трябва да отидете някоя вечер там.

Напълно я обърквам, говоря й за бар и бира и тя забравя, че съм излязъл сам. Точно в този момент — съвсем навреме — влиза татко в костюма си за бягане за здраве.

— Хей, здравейте, добри хора! Прекрасен ден е! Хайде да отидем до океана.

Обикаля около нас. Отпуска рамене като боксьор, който излиза на ринга.

— Може би ще мога да потичам малко по алеята за велосипеди на плажа. Трябва да се възползваме, докато Джони е още тук, Бет.

Опитва се да тича с високо повдигнати колене, което означава, че повдига краката си на такава височина от пода, на която хората вдигат крака, когато вървят. Обул си е светло-сините маратонки „Адидас“, с дупката отпред. Би трябвало да се досеща, че вбесява майка, но може би е просто в такова добро настроение, че не мисли за това. Поглеждам я.

— Не и аз! Няма да допусна да бъда видяна заедно с вас двамата с тези просташки бради, а той — в този налудничав костюм. Защо някой път не го заведеш при неговия психиатър в този костюм, Джаки? Тогава той ще разбере за какво става въпрос.

Не реагирам. Татко също се преструва, че не забелязва; все още обикаля, ръцете му са сгънати в лактите и притиснати към тялото.

— Прекрасно, татко. Наистина е прекрасен ден; срамота е да го пропилеем затворени вкъщи; да отидем до Венеция. Мамо, сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?

Гледа ме втренчено и казва:

— Вие двамата можете да докарате всеки до лудницата. Защо не си го вземеш в Париж? Можете да си живеете под един от онези мостове заедно със скитниците и хипитата. Махайте се от очите ми, омръзна ми да ви гледам.

Изкарвам колата на заден ход и се отправяме към Венеция. Денят е един от онези чудесни, ясни, калифорнийски дни. От най-високата точка на Палм можем да видим планинските възвишения на каньона Топанга. Искам да открия къде точно се намират нашите сто и шейсет декара; за целта се опитвам да се ориентирам по ивиците разчистена земя за ограничаване на горските пожари. Поглеждам часовника си — минава два.

— Татко, какво ще кажеш: да отидем до нашето място в Топанга? Били понякога ходи там с приятел или сам, но аз самият не съм се качвал до горе.

— Добра идея, Джони. Мога да потичам по пътеките. Ей Богу, не съм ходил там повече от десет години! Винаги съм искал да си построя колиба горе, нещо като скривалище.

Пресичам, включвам се в движението по пътя към Санта Моника, а после въртя по Тихоокеанската магистрала. На плажа е пълно с хора; няма и следа от характерната за брега лека мъгла или поне мараня. Когато минаваме по булевард „Сънсет“, колите намаляват, а когато стигаме до завоя за Топанга, може да се каже, че сме сами на пътното платно.

Навлизаме в каньона и настъпват промени, като че ли сме в друга страна. По-сухо е, въздухът е по-лек, по-топло е, до нас достигат нови миризми — на пелин, шубраци, влажна пръст и скали, нагрети от слънцето.

Пътят е стръмен и лъкатушен, големи валчести камъни надвисват от едната ни страна, дълбоки проломи се спускат от другата. Карам бавно по завоите, за да не изплаша татко, но той виси на прозореца и се радва като дете. Извадил е едната си ръка навън, за да почувства вятъра. Стиснал е силно очи.

Минаваме през Топанга и завиваме към училището. Нашата земя е върху планински път, който започва зад него.

Тя е навътре в планината, на около два километра от сградата на училището. Изкачваме се нагоре; от едната ни страна се появява океанът, а от другата — Сан Фернандо Вали. Между тях и около нас нагоре и надолу се виждат каньони, които се сливат в един главен. Ясно е; дори долината на Сан Фернандо не е много замъглена.

— Хей, Джон, бях забравил колко красив е този хълм. Трябва да си построиш къща тук и да отглеждаш авокадо и портокали.

Сега се подава толкова много навън от прозореца, че се боя да не падне. Изправил се е на колене върху седалката. Проверявам дали вратата е заключена.

Върхът предлага красив изглед.

Паркирам колата. Изкачваме се бавно на върха на нашия хълм, където намираме палатката на Били. Измъквам от нея одеяла и ги постилам на земята, за да седнем.

Настаняваме се и се опиваме от красотата наоколо. В дъното на нашия каньон се стеле лека мъгла, а в далечината океанът блести ослепително под слънцето. Вижда се заливът — чак до Редондо.

Питам се защо не се преместя да живея тук. Никога не съм виждал по-красиво място, а и бебето на Марти ще израсне пред очите ни. Вероятно бих могъл да засадя овощни дървета и да си осигуря добър поминък. Джаки ще ходи пеш до училището под хълма — ежедневна старомодна разходка, всички знаем колко добре ще му се отрази.

Откривам колко много неща има тук за рисуване. Толкова дълго съм отсъствал, че не мога да не ги забележа. Бих могъл най-вероятно да рисувам щастливо с години тук: каньоните, плажовете, може би дори интериора на гаражите. Когато започна да рисувам нещо, то непрекъснато се разширява.

Татко сигурно е прав. Може би се крия в Париж, за да стоя настрана от жестоката конкуренция в Америка.

Звучи логично — живот тук, горе, сред природата; нещо в мен обаче се противопоставя на мисълта да се върна.

Причината донякъде е в това, че твърде много хора ще надничат над рамото ми. Трудно ми е да повярвам в себе си, когато бъда принуден да се възприемам просто като обект на обкръжаващата ме илюзия, вечно да сравнявам и да бъда сравняван.

Постепенно разбирам, че мислено разговарям с татко. Опитвам се да обясня защо живея в Европа, защо не мога да се върна и да заживея тук. Седяли сме мълчаливо един до друг почти петнайсет минути. Бях скитал наум, но през цялото време той беше с мен, в мислите ми.

Татко е потънал в размисъл, от време на време леко кима с глава.

— Да. Можеш да пробиеш кладенец тук и съм готов да се обзаложа, че ще намериш вода на не повече от седемнайсет-осемнайсет метра. С тази вода и слънцето тук ще можеш да отглеждаш всичко.

Поглежда ме и се усмихва.

— Но подозирам, че двамата с Врон сте по-щастливи във веселия Париж.

Неволно го удрям здраво с юмрук по ръката и той едва не пада. Инстинктивно свива глава между раменете, смее се и успява да се задържи. Никога не съм докосвал баща си така, а сега изведнъж го дарявам с този силен удар, с който понякога човек удря много близък приятел. А той продължава да се смее открито, без да поставя ръка пред устата си, смее се от все сърце, висок, груб, мъжки смях.

Седим така около час и половина. После татко започва да тича наоколо, размахва ръце като крила на вятърна мелница — нещо наистина близко до истинското бягане за здраве.

Потегляме надолу в четири часа. През всичкото време сме обърнати към океана, а слънцето е от дясната ни страна. Чувствам се като сокол, който се връща в клетката си, след като за малко му е било разрешено да се издигне до облаците.

Татко слиза пред къщи; оставям го да поеме обясненията с майка. Успокоява ме — щял да й каже, че съм прескочил до дома на Марти. Започва да става изкусен лъжец. Вероятно това е, което една психотерапия може да постигне: освобождава те от задръжки, за да можеш да лъжеш щастливо, без чувство на вина; как по друг начин би могъл успешно да се самозалъгваш? В кабинета съм на Делибро точно преди пет часа.

Той иска да знае за моите чувства към мама. Опитвам се да му отговоря на въпроса. Казвам, че за човек е трудно да разбере какво точно усеща и какво се е принудил да чувства в търсене на самозащита. Неволно започвам да говоря за Джоан.

— Двамата със сестра ми сме много близки, докторе. Така е, откакто се помня. Напълно съм сигурен, че отношението ми към жените в моя живот е било силно повлияно от сестра ми — желание за покровителство, примесено с възхищение. Мисля, че в известен смисъл изолирахме мама.

Спирам.

— Моля, продължавайте. Точно това искам да знам. Вашата майка е чувствителна, интелигентна жена. Трябва да го е почувствала и е била засегната; това може да обясни отбранителната позиция, която е заела, съпротивата й срещу проявяваната обич, под каквато и форма да е тя.

— Сега, когато е болна, се чувствам виновен. Не мога да я обичам по начина, по който иска да бъде обичана. Дълбоко съм убеден, че тя е потискала и обезличила татко. Вероятно страхът да не се случи същото и с мен ме държи настрана от нея.

Татко бе засенчен от ярката й, ослепяваща светлина и аз загубих чувствата си и към него. За мен той като че ли е бил мъртъв повече от трийсет години. Просто стана невидим.

Опознахме се едва когато мама постъпи в болницата и двамата останахме сами. Мисля, че поради някакви нейни, лични причини мама ни е пречила да се сближим с него.

— Господин Тремънт, трябва да разберете, че тя не би могла да постигне това сама. Станало е така, защото баща ви и вие сте го допуснали. В края на краищата майка ви е само още едно човешко създание. Може би е по-изплашена и по-склонна да властва над околните, отколкото по-голяма част от другите хора. Случилото се обаче с баща ви е изключително.

— Може би, но татко се оттегля в своя свят на сънищата, аз заминах за Париж, а Джоан се омъжи за човек, неуязвим за мама — една човешка бариера между нея и сестра ми.

Настъпи продължително мълчание. Бях направил непростима грешка, като се впуснах в анализиране. Убеден е, че съм се върнал в категорията, към която според него принадлежа: нереализирал се психолог, чел твърде много романи и книги по популярна психология. Може и да е прав, но аз наистина се опитвам да му кажа как виждам нещата. Притиска ме със следващия си въпрос:

— Майка ви заплашвала ли е някога със самоубийство, правила ли е опити?

Трудно е да се отговори.

— Заплашва с това през целия си живот. Любимият й израз е: „Никой не го е грижа, дали съм жива или умряла“; и все пак не мисля, че тя може да се самоубие. То не е включено в образа, който си е изградила.

Поглежда ме. Не мога да кажа, че погледът му е втренчен, а по-скоро очакващ или изчакващ. Ужасно се притесняваш да седиш пред някого с такива широко разтворени, разбиращи очи. Най-сетне поглежда към документите, пръснати по бюрото му.

— Ще бъда откровен с вас, господин Тремънт. Баща ви е объркан с този свой свят на сънищата, но се справя. Безпокоя се повече за майка ви. Тя е нещастна. Като психиатър и професионалист се чувствам задължен да й помогна.

Чудя се как ли ще реагира на това, което ще му кажа:

— Доктор Делибро, може да ви прозвучи жестоко, но не си струва усилията. Не съм сигурен, че можете да помогнете на мама в този живот, дори и да посветите цялото си време на това. Тя си е изработила система, която я крепи. Сигурен съм, че никога няма да посегне на себе си; коловозите, в които се движи, са твърде дълбоки, станали са част от самата нея. Предпочитам да се занимавате с татко и да се опитате да му помогнете. Не очаквам да се раздели със своя измислен свят, но поне му помогнете да заживее без това ужасно чувство на вина.

— Но, господин Тремънт, нека да видим същността на проблема: не мога да помогна на баща ви, докато съществува ситуацията, която го е довела до това състояние. Не мисля, че той има сили да се съпротивлява на майка ви.

Ето ни изправени пред една толкова сложна ситуация. Досега отказвах да мисля и да обсъждам проблема, защото знам до какво ще доведе това.

— Има ли някаква възможност родителите ви да живеят разделени известно време? На баща ви е необходима защитена среда, за да укрепне психиката му.

Това е, не можеш винаги да бягаш от проблема. Обяснявам, че не мога да се върна да живея тук, че не мога да взема при себе си нито майка, нито татко, че те са зависими от Перпечуъл, където имат пълна медицинска застраховка.

— Не можем да оставим майка сама, а тя превръща живота на Джоан в истински ад. Търсим медицинска сестра, която да живее с нея, но за нея е трудно да се намери подходящ човек. Нещо като старата гатанка за пилетата, лисицата и зърното; няма място за татко.

Обсъждаме проблема още известно време, без да стигнем до някакво решение. Предупреждавам го за убеждението й, че не е истински лекар и вероятно е „хипи“. Приема го спокойно. Изкушен съм да го попитам дали е женен, но успявам да се сдържа.

Прибирам се вкъщи и още от вратата усещам напрежение. Съобщението, че двамата с татко сме ходили до Топанга и сме седяли на върха на планината, не ни помага; този факт само допълнително потвърждава, че сме „хипита“.

Не знам откъде майка ми черпи вдъхновение, но новата й идея е невероятна. Убедена е, че психиатърът иска да вкара татко в някакво заведение. Разбира се, тя не пропуска да съобщи това в неговото присъствие. Убеден съм, че е израз на чиста злоба; твърде умна е да каже такова нещо случайно. Опитвам се да го обърна на шега, но тя задълбава. Сега се преструва, че това е идеалното разрешение на въпроса. Прехвърля се на другата си любима тема — как не може да се грижи сама за себе си с това нейно сърце и как никой не го е грижа за нея.

После преминаваме на още една от любимите й теми: какъв чудесен баща е бил татко и как ние не желаем да му помогнем, когато има нужда от това.

Седя и слушам, усмихвам се на татко, когато имам възможност. След известно време той успява да се измъкне и да отиде в оранжерията. Знам, че всъщност се пренася в Кейп Мей. Започвам да го разбирам — като алкохолик е, промъкващ се тайно до шкафа, в който е скрил някоя и друга бутилка.

Слушам я. Изведнъж осъзнавам, че тя самата ми предлага възможност да ги разделя поне за известно време. Планирам и изчаквам. Необходимо е да се улучи най-подходящото време. Няма смисъл да я прекъсвам. Знам, че ако мълча, тя ще се изчерпи. Обикновено се държи като актьор, който спира по средата на репликата си и се взира, за да разбере дали все още има някаква публика, след като няма реакция на най-добрата част от изпълнението му.

Номерът е да седиш тихо, лицето ти да не изразява никакви чувства, да не я гледаш в очите. Вторачвам се върху малката бенка отляво на брадичката й. От нея растат косми, които тя скубе. Непрекъснато се опитва да срещне погледа ми и аз знам, че е в капана; рано или късно ще спре. Прави го.

— Майко, ти си права!

Как ви се струва това като начало?

— Ти не можеш да живееш повече тук с татко. Няма смисъл да се развеждате; женени сте от толкова години и освен това един развод е против религията ви.

Нека се чуди над казаното. Почти толкова лукаво е, колкото лекцията ми в болницата за отчаянието.

— Мамо, защо не отидеш някъде на почивка? Не отивай далече от болницата, но си дай почивка. Защо да не отидеш до горещите минерални извори или не си вземеш стая в Санта Моника с хубав изглед към океана. Можеш да се разхождаш и да си починеш добре, почивка от семейния живот.

Подхвърлям последното в подкрепа на нейното виждане за света, основано на „сапунените опери“. Изчаквам реакцията й.

— Ти си полудял, Джаки! Ако го направя, той ще ме убие!

— Е, хайде сега, мамо! Нали ще бъда тук с него. Знам, че ще се безпокои за теб, но това ще му е от полза. Ще има време да се успокои. Докато се върнеш, той ще бъде нов човек.

Не трябваше да казвам това. Тя не иска нов човек, иска си стария; рискувам и оставям нещата така. Вече знам, че няма да замине.

— Джаки, ти се опитваш да разбиеш семейството на родителите си! Личи си, че твърде дълго си живял в Париж. Няма да напусна баща ти за нищо на света!

— Добре, тогава поне си почини малко при Джоан. Непрекъснато повтаряш, че се страхуваш от татко, че той искал да те убие, така че постой при нея, а аз ще остана тук с него.

Хванах я. Знае, че ако не отиде, всеки път, когато си отвори устата да лае за лудостта на татко, ще й го напомням. И наистина ще го правя. Седи, мълчи; умът й работи толкова бързо, че очите й почти се въртят в кръгове. Непрекъснато кръстосва краката си. Напомням й да не ги кръстосва. Притиска предизвикателно с пръст бузата си; наричах този неин любим жест „правене на трапчинка“.

— Не мога да живея с онзи отвратителен италианец. А и той не ме иска в къщата си. Наблюдавах го последния път, когато стоях там; вярвай ми, третира я като слугиня!

Сега е моментът да се впусна в лъжите си. Знам, че мога да ги подкрепя, така че едва ли ще се нарекат лъжи в пълния смисъл на думата — просто предварителна декларация.

— Вече съм говорил с Джоан, мамо. Марио работи до шест часа всеки ден на игрището. Ще ти отстъпят стаята на момчетата, ще имаш отделна баня, отделен вход — нещо като апартамент. Няма да ти се наложи дори да се храниш с тях, ако не искаш. Наблизо има три ресторанта и закусвалня. Джоан ще те води, където пожелаеш. Можеш да бъдеш сама, колкото ти се иска. Там дори има телевизор, няма да ти се налага да гледаш бейзбол или нещо друго, което не ти харесва. Ще бъде като истинска ваканция.

Отпускам се назад, за да я гледам как се колебае.

— Никога не съм понасяла горещината и мъглата в тази долина. Ако отида там, ще загина само за седмица. Не забравяй, че идва лято, Джаки.

— Можеш да стоиш вътре, когато е горещо, знаеш, че къщата е с климатична инсталация, както и колата им. Спомни си само колко хубаво е вечер.

— Ще ми липсва нашата градина. Знаеш какъв е големият шеф там; никой не може да докосне неговата градина.

— Но ти ще можеш да се наслаждаваш на градина, без да е нужно да я плевиш или поливаш, просто ще й се наслаждаваш блажено — като кралица с частен италиански градинар.

Това беше удар под кръста; хареса й идеята за Марио като нейн личен градинар. Продължава да предъвква, да хъмка и мънка още известно време, но накрая се предава. Казвам й, че утре ще я закарам там.

Обаждам се на Джоан, за да уредя нещата. Съгласна е, че се изискват известни усилия. Все още говоря по телефона, когато татко се връща от оранжерията или от Кейп Мей; кой може да каже?

Майка наистина се страхува как ще реагира татко. Казвам му, че тя се нуждае от пълна почивка и че ще отиде при Джоан за известно време. Той слуша, кима с глава. Брадата му изглежда така, като че ли я е имал през целия си живот. Учудващо е колко живот придава на очите му. Никога досега не съм забелязал колко сини, небесносини са те. Питам се колко ли по-различен бих бил аз, ако той беше с брада през целия си живот; дребните неща понякога имат съдбоносно значение. Казвам на татко, че ще стоя тук с него. Кима, поглежда ме, после поглежда майка. Тя се е свила на стола, готова да се дръпне назад или да скочи в самозащита.

— Това е много хубаво. Не се безпокой за нас, Бет, всичко ще е наред. Джони е добър готвач и домакин; ще му помагам и ще го държа изкъсо. Укрепвам с всеки изминат ден; някога може дори да стана шеф. Ти само си почивай, пази сърцето си и се опитай да не се безпокоиш за дреболии. Всичко ще бъде добре.

Усмихва се и кима. На майка започва да й мирише на гнило, но вече е късно да бие отбой. Изглежда е очаквала татко да се развика.

Сядаме пред телевизора и гледаме отново шоуто на Лорънс Уелк. Посред шоуто татко става, изправя майка и настоява да танцуват валс на музиката от екрана. Тя ме гледа ужасено. Облягам се на стола и се усмихвам. Той залита малко, но спазва ритъма. Мама танцува на пръсти и аз не мога да не се зачудя какво е това нейно влачене и тътрене на крака. Признавам, че татко не може да измисли по-добър ход от този, за да я накара да си събере нещата.

В понеделник сутринта закарвам мама при Джоан. Били остава с татко. Сестра ми е подготвила всичко така, че да прилича на стая в мотел, а не на спалня в частна къща. Барикадирала е вратата към останалата част от къщата и е оставила ключа откъм вътрешната страна. Намига ми, докато демонстрира на майка как никой не може да я безпокои — дори и да иска. Ще излиза направо в градината, където има удобен стол и маса от червено дърво. Ако иска, ще отива в хола, където е цветният телевизор. Едва ли може да се направи нещо по-добро от това.

Джоан ми дава знак и аз си тръгвам. Отивам отново до Топанга. Доста далече е от къщи, но ми се иска още веднъж да почувствам тези миризми и да видя онова чисто небе. Връщам се по магистралата по брега през Венеция и до Палм, където е татко.

Той е добре. Хвърля поглед зад мен, сякаш да се увери, че мама е останала при Джоан. Двамата с Били са направили простичък слънчев часовник от басейнчето за птици в градината. Използвали са стари лещи за привличане на слънчевите лъчи върху даден обект и са прогорили стихче върху дъсчица.

Били развълнувано ми обяснява как работи слънчевият часовник. Той е убеден в гениалността на татко. Никога не съм предполагам, че толкова лесно може да се направи слънчев часовник. Представлява дъска, забита в земята под ъгъл с дължината на комплект напречни клинове, съединени с щифт под друг ъгъл. Часовете са прогорени на дъската с римски цифри.

Приготвяме си сандвичи със сирене и докато лежим във вътрешния двор и наблюдаваме слънцето да се мести по слънчевия часовник, се храним. Обяснявам колко добре е организирала Джоан нещата, колко удобно ще се чувства майка и каква възможност има наистина да си почине. Татко пита дали знаем значението на думата „gnomon“. И двамата го гледаме неразбиращо. Той става, отива до слънчевия часовник, посочва стрелката му и ни се усмихва.

Четири часът е и татко трябва да отиде при Делибро. Били решава да спи в планината. След срещата на татко с Делибро ще отидем до Венеция — смятам да рисувам няколко часа.

Докато той е с лекаря, прескачам до магазина на „Аарон Брадърс“ и купувам три нови платна, бои и две четки. Когато се връщам, татко е в приемната. Казва ми, че всичко е минало много добре. Когато излизаме, татко изважда от портмонето си листче; поглежда го, после поглежда мен.

— Джон, симпатичната негърка с едно зелено око, която ме посети в болницата и ми даде африканските теменужки, си написа тук телефонния номер и ми каза, че ако отидем у тях, ще мога да видя оранжерията й.

Гледа ме в очите едновременно невинно и боязливо. Господи, винаги може да ме изненада!

— Добре, татко, ще й позвъня отнякъде или когато се приберем вкъщи.

— Обади й се сега, Джони, преди да съм забравил отново. Уж мисля за това, а после забравям. Обещах й.

Спирам пред телефона в гаража и набирам номера. Почти съм сигурен, че е на работа или просто не си е вкъщи. Може би се надявам да е така. Някой отговаря.

— Ало, Алиша?

— На телефона. Джак, ти ли си? Как е баща ти?

Мили Боже, тя разпознава гласа ми!

— Добре е, Алиша. Помоли ме да ти се обадя. Той е чудесен. Няма да повярваш колко е силен и щастлив.

— Много бих искала да го видя и да му покажа моите растения. Ще се радвам да видя и теб, Джак.

Това е най-естественото нещо, което може да се каже, но то ме обърква.

— Кога е най-удобно, Алиша? И къде точно живееш?

— Работя нощем, така че най-добре е да дойдете сутринта след десет часа. Какво ще кажете за утре?

Татко се навежда, за да я чуе. Подавам му слушалката, за да мога да извадя хартия и молив, а и да дойда на себе си. Само гласът й беше достатъчен, за да ме извади от равновесие.

Татко слуша, кима с глава, усмихва се, радва се да я чуе, но не говори много. Вижда химикалката и листчето в ръката ми и ми подава слушалката. Алиша ми диктува адрес край Кловърфийлд в Санта Моника. Решаваме да се срещнем с нея там в десет часа.

Затварям телефона и се отправяме към колата, като че ли си уреждаме срещи всеки Божи ден.

В багажника са дрехите, с които рисувам, и се преобличам веднага щом паркираме.

Ще рисувам магазинчето на Тони и Шели, а после плажа и небето в цветовете на залеза.

Разтварям статива и веднага започвам. Тони намира стол за татко; той наблюдава, наслаждава се на хората, на моето рисуване, на плодовете, на залеза. Не му обръщам особено внимание.

Когато по-късно вдигам очи, татко е изчезнал! Скачам и оглеждам брега. Тони ровичка в сектора си за билки.

— Виждал ли си татко, Тони?

— Да-а, отиде със Сюзън. Не се безпокой. Татко ти е добре.

Стоя там с четка в ръка. С мъка преодолявам изкушението да се втурна след него. Решавам първо да довърша първото полагане на боя върху платното. Сюзън ще се погрижи за баща ми. Половин час по-късно той все още не се е върнал. Измивам четките с терпентин.

Отправям се към ресторантчето на Сюзън; минава шест часът. Венеция е красиво, но и опасно място; прекалено много гадни типове, пияници и наркомани се въртят наоколо, за да се чувства човек спокоен — особено на възрастта на татко.

Вървя до ресторанта на Сюзън. Пап се е облегнал навън от прозореца. Облечен е в любимото си женско облекло: пурпурна вечерна рокля, украсена с пайети, и раздърпана боа около врата. Изглежда истински диво в съчетание с пясъчно-бялата му брада, тип Хо Ши Мин. Кима и ме кани с ръка да се кача горе при тях.

Заобикалям и се изкачвам по пожарното стълбище: единствената възможност да стигне човек до стаите, като се изключат стълбите от самия ресторант. Стаята вони на марихуана и татко е проснат върху три копринени възглавници. Сюзън се е свила на възглавницата до него и търка лице в брадата му.

— Не се безпокой за баща си, Джони. Той е много добре. Сигурно е един от най-хубавите хора в целия свят.

Какво, по дяволите, да направя? Исусе, самият аз изпитвам ужас, когато стане въпрос за марихуана, а ето го тук баща ми — враг на хипитата, лежи си на леглото и ми се усмихва в стая, в която не може да се диша от миризмата й. Влизам и се отпускам в поза „лотос“; всичките тези йогистки упражнения да влязат в действие поне веднъж.

— Как си, татко?

— Много добре, Джони. Мислиш ли, че след тези малки цигари с марихуана ще пропуша отново? Знаеш, че години наред пушех като комин; не ми се иска да започвам отново.

— Не мисля, че има опасност; това не е като пушене на обикновени цигари. Как се чувстваш?

— Трябва да дават това на всички стари хора, Джони. Срамота е да се хаби по младежите. Казвам им тук, че си пропиляват живота като седят вътре и пушат, без да вършат нищо, когато целият свят навън е на тяхно разположение. Но за дядка като мен е наистина нещо хубаво.

Протяга ръка за фаса с марихуана от Пап, всмуква и бавно изпуска дима.

— Ей, Джони, марихуаната наистина прогонва този вътрешен страх. Освен това забелязвам неща, които никога не съм виждал по-рано. Знаеш ли, че между слънчевите и сенчестите места има синя искряща ивица?

Поглеждам Сюзън. Тя взема фаса и го подава обратно на Пап. Целува татко по бузата и прикляка с голи крака до мен в нейната почти прозрачна пола.

— Не се безпокой, Джони, той е добре. Върни се при картината си и не се тревожи; той си прекарва добре.

По дяволите! Безполезно е да правя сцена. Връщам се при „Плодове и ядки“.

Татко се явява на хоризонта към седем часа в отлично настроение. Маха ми с ръка от предната врата, идва при мен, сяда на стола си и се вторачва в залеза; моят баща, моят слънчев часовник. Завършвам по-голяма част от полагането на дебел слой боя към седем и половина и си събирам нещата. Тръгваме за вкъщи.

По пътя решаваме да отидем да изглеждаме една игра на игрището. „Доджърс“ играят срещу „Филис“. Ще имаме достатъчно време, ако отидем направо на игрището. Отправям се в тази посока по магистралата на Санта Моника. За вечеря ще си купим хот-дог.

Закарвам татко до будката за билети и паркирам колата. Когато се връщам, той вече е купил билети — добри места, на третия ред. Все още не мога да свикна с новия образ на татко; никога не е купувал билети сам — поне не през последните трийсет години.

Между второто и третото удряне на топката купувам по два хот-дога за всеки и бира. Татко вика и за двата отбора едновременно. Всъщност той вика за отбора, който има правото на удар. Става прав, вика, размахва юмрук при удар. За него е удоволствие да вика на воля, без някой до него да го възспира; дълго време ще трябва да вика, ако иска да навакса изгубеното.

„Доджърс“ печелят благодарение на Гарви и неговия удар; татко решава накрая да бъде привърженик на „Доджърс“.

Предполагам, че може да се наслаждава повече на срещите, ако идва тук с Марио; по-голямо удоволствие изпитва човек, когато е с познавач на играта, а Марио е бивш играч.

— Правилно, Джони. Знаеш ли, че никога не съм успял да опозная Марио. Той идва с Джоан, седи там или дреме, или отива в задната стая. Не му е лесно да се държи настрана от майка ти и да не допуска да се вбеси от приказките й.

Когато се каним да си лягаме, телефонът звъни. Първата ми мисъл е, че се обажда Джоан; мама е получила нов инфаркт и е умряла, докато ние се развличаме. Но е майка. Чуди се къде сме били. Казвам й, че сме ходили на мач.

— Въртя от един часа следобед. Не е възможно да сте били на игрището целия ден. Искам да говоря с баща ти.

Отварям си устата да й кажа, че е заспал, но се сещам, че тя е звъняла на всеки половин час и знае, че това не е възможно.

Татко се приближава. Слагам ръка на слушалката и го предупреждавам, че се обажда мама. Усмихва се като опитен администратор, който взема слушалката от секретарката си. Мисля си: „Край, сега ще става, каквото ще става, търси повод за развод, а може би вече ги е измислила.“ Това е решителен тест: ще се огъне ли отново под натиска й?

Татко сяда на люлеещия се стол, държи телефонната слушалка по присъщия си неудобен начин — настрана, като че ли е опасна змия. Все още е далеч от истинския администратор, няма страшно. Сядам на другия стол.

— Да, отидохме да гледаме мача, Бет. „Доджърс“ спечелиха при деветия удар. Ядохме хот-дог и пихме бира.

Пауза.

— Не. Ядохме в пицария тук, зад ъгъла. Трябва някой ден да отидем там сами, съвсем близо е.

Пауза.

— Ядохме голяма салата с пица, така че не се безпокой за това.

Намига ми. Зная, че всичко е наред. Отивам да се преоблека в задната спалня. Капнал съм. Това беше дълъг ден за мен. Чувам, че татко ме вика.

— Майка ти иска да говори с тебе, Джон.

Подава ми телефонната слушалка с протегната ръка.

— Ало, майко?

— Джаки?

Говори с нейния сценичен шепот.

— Трябва да ме махнеш оттук! Този Марио ме подлудява!

— Какво искаш да кажеш, мамо? Днес не е ли бил на работа?

— Да, но се върна вкъщи за вечеря.

— Но, мамо, ти не си задължена да вечеряш с него. Спомни си, говорихме за това. Сама си създаваш ядове.

— Ако този отвратителен италианец мисли, че може да ме държи настрана от масата на собствената ми дъщеря и внуци, жестоко се лъже. Казвам ти!

По дяволите, реката се отприщва! Слушам, докато тя излива в ухото ми всяка въображаема обида, за която може да си помисли, включително и това, че Марио бил влязъл в тоалетната преди нея. Изглежда, че той трябва да отгатва състоянието и на пикочния й мехур! При това тя си има дори отделна тоалетна! Продължавам да слушам. Опитвам се всъщност да не слушам истински, просто я изчаквам да свърши. Татко си облича пижамата, излиза от спалнята и отива в банята. Чувам, че си мие зъбите. Най-сетне прави пауза.

— Мамо, какво точно искаш? Не можеш да живееш с Марио, не можеш да живееш с татко. С кого можеш да живееш? Само ми кажи и ние ще се опитаме да уредим въпроса.

Не е хубаво да говоря така, знам. Но е много късно, уморен съм и думите й са лишени от елементарен смисъл. Последва дълга пауза и най-сетне тя прекъсва. Изпитвам облекчение. Отивам да видя какво прави татко. Легнал си е. Поглежда ме в тъмнината без очилата си.

— Не се безпокой, Джон, тя ще се оправи. Винаги е такава, когато е разтревожена.

— Лека нощ, татко, приятни сънища.

Почти съм готов да си лягам, когато телефонът звъни отново. Не ми се иска да вдигам слушалката, но го правя. Този път е Джоан.

— Ало, вие мизерни, въшливи, брадати хипита, кучи синове! Как са нещата?

— Приемам, че това е точен цитат.

— Е, не съвсем: това е цензуриран вариант. Девствените ми уши и чувствителност не ми позволяват да цитирам дума по дума. Какво, по дяволите, й каза? Тя е в спалнята, развихрена като вълчица в клетка; заключила си е вратата.

— Не много, Джоан; единственото, което й казах, беше да я попитам къде иска да живее. Особено след като наговори какво ли не по адрес на Марио.

— Джак, аз съм на края на силите си. Тя като че ли иска всеки да бъде нещастен в нейна чест. Не знам какво да направим и не знам колко дълго още ще издържа.

— Ако това може да те накара да се почувстваш по-добре, Джоан, трябва да знаеш, че татко прекара чудесен ден днес. Няма да повярваш какво сме вършили с него. Започвам да си мисля, че наистина трябва да го разделим с майка по някакъв начин.

— Да-а, и как, кажи ми. Да я убием ли? Какво да направим, за да я задоволим? Не се шегувам; наистина съм на края на силите си. Трябваше да бъдеш с нея днес, да я чуеш само какво говори, какво върши. Мислиш, че се е настроила срещу Марио, а трябваше да я чуеш какво говори за теб и татко. За нея вие двамата сте пиратът Черната брада и неговият пръв помощник.

Понякога почти ми идваше до смях, когато не ми се искаше да й отвърна с ритник. И поне да го каже веднъж, а тя го повтаря отново и отново, като че ли репетира ролята си.

— Намерих татко изтегнат върху възглавници, заобиколен от орляк хубави момичета, да пуши марихуана във Венеция днес следобед. Освен това му определих среща с красиво черно момиче за утре сутринта.

— Престани, Джони! Престани с тези глупости. Тя се тревожи заради тези твои приказки.

Кикоти се. Да оставя ли нещата така? Наистина й казах. Мога винаги да твърдя, че съм й казал. Но не мога да спра дотук.

— Не се шегувам, Джоан. Рисувах на плажа, той изчезна и го намерих там, където ти казах. Смята, че всички стари хора трябва да пушат марихуана и че това е твърде хубаво нещо да се хаби по деца. Черното момиче е онова, което идва при него в болницата и му даде африканските теменужки; утре отиваме да разгледаме нейната оранжерия.

— Измисляш си, Джак. Не, не си измисляш; дори и смахнат като тебе не може да измисли такова нещо. Майка е права; човек не може да има никакво доверие на вас двамата.

После избухва в смях и смехът й по телефона звучи, като че ли всеки момент ще се превърне в плач. Не бях разбрал колко е близо до истерия.

— Всичко е наред, Джоан. Той няма да ни издаде. Лъга я така умело тази вечер по телефона. Каза й, че сме вечеряли пица и салата, когато ядохме само хот-дог и пихме бира, докато гледахме мача. Той става все по-добър в това отношение; скоро ще може да се присъедини към отряда на Питър Пан заедно с нас; може да бъде Тинкър Бел.

— Но казвам ти, Джак, ако тя продължава да тича след мен и да поправя всичко, което върша, като не спира да мърмори на тема мръсотия и позор, много е вероятно да я убия.

— Добре, Джоан, направи го. Обещавам да платя гаранцията, да наема най-добрия адвокат и да потвърдя всяко алиби.

Смеем се няколко минути на тази идея, после тя прекъсва.

Сутринта след закуска посещаваме Алиша. И двамата се опитваме да се държим така, като че ли това е най-естественото нещо в света; просто ще се видим с една дама във връзка с някакви растения.

Домът й се намира зад къща-близнак; влизаме през вратата и вървим по тясна алея, която преминава в добре поддържана градина пред ниска, бяла, дървена постройка. Боята е напукана и се лющи и под нея се показва естествено дърво. Изкачваме двете стъпала на разнебитена веранда и чукаме на вратата. Не се поглеждаме. И двамата се чувстваме като петнайсетгодишни момчета, които отиват да вземат момичета от къщи, за да ги заведат на кино. Обаче става въпрос само за едно момиче, и то е с едно зелено око, а другото е златистокафяво и не е на петнайсет години.

Прозорците са с красиви пердета и сандъчета, пълни с цветя. Оглеждам се, но не виждам никаква оранжерия. Има обаче хранилка за птици. Конопарчета, косове, гълъби, скорци и врабчета летят наоколо, кълват семената в нея или разпръснатите по земята.

Вратата се отваря и тя застава на прага. Облечена е в дънки и блуза с гол гръб.

— Страхувах се, че няма да дойдете. Влизайте.

Поглежда татко. Стаята е малка, но красива: светла, чиста и уютна.

— Господин Тремънт. О, Боже! И изглеждате прекрасно — така се радвам, че сте тук!

Докато говори, тя върви към татко, хваща го първо за ръцете със силните си тесни длани. Той й се усмихва. После импулсивно обгръща брадясалите му бузи с двете си ръце и го целува силно по устата. Баща ми дори няма време да издаде напред устни за целувка. Това е истинска целувка, не толкова истинска, колкото целувката ни онази нощ, но много близо до нея. Той стои, зашеметен, все още се усмихва; клати глава и се обляга с две ръце върху бастуна.

— Добре направих, че си взех бастуна — иначе щях да падна, Алиша; ти направо вземаш дъха на стареца.

— Хайде, хайде, господин Тремънт, не сте толкова стар; вие сте мъж, на когото една жена може да има доверие, нали, Джак?

Кимам. Татко ме поглежда, после се обръща към нея.

— В такъв случай ти можеш да започнеш да ме наричаш Джак, а него — Джони. Така го наричам аз. За майка му той е Джаки, но мисля, че това хич не му харесва. Като се замисли човек, той сигурно не харесва и Джони; опитай Джон.

Алиша слага ръце на кръста си, оглежда го изпитателно със свити устни.

— О’кей, тогава ти си Джак.

Посочва татко.

— А ти си Джак Младши. О’кей?

— О’кей.

Хваща ни за ръце и ни тегли към себе си. Тази блуза й е малко широка и когато тя прави това, се виждат твърдите й гърди.

— Хайде, ще ви покажа моите растения.

Вървим през къщата, кухнята и през задната врата влизаме направо в нещо като джунгла. По размери и почти като татковата, но е някак по-буйна и влажна, по-тропична; има повече цветя и силни, упойващи миризми.

Двамата с татко сме поразени и очаровани. Алиша пуска ръцете ни, пристъпва напред и се обръща да ни погледне отново с ръце на кръста. Слънчевата светлина се просмуква между папратите и листата и я покрива с различни фантастични фигури от светлина и сянка. Мисля си за Гоген и за Реноар, за онези прекрасни градини на Моне и разбирам към какво са се стремели.

— Направих я сама. Това тук беше само полусъборена задна веранда. Прозорците са от къща на Двайсет и трета улица, която събориха. За трийсет и пет прозореца платих само двайсет и пет долара, но трябваше да ги довлека дотук сама. В такива моменти една жена може да пожелае да има мъж в къщата.

Все още сме зашеметени. Беше посипала пода със счукана кристална бяла скала. Полиците за цветя бяха подредени в редици. В сравнение с това място татковото изглеждаше почти занемарено. От дървени приспособления за цветя наоколо висяха различни видове орхидеи. Имаше много екзотични цветя с всякакви цветове — от почти черно до огненочервено, блестящо жълто, различни нюанси на наситено синьо. Цветчетата бяха на точки или на райета; листчетата им бяха дълги, гладки или извити и накъдрени.

— Е, как ви се струва?

Все още стоеше там. Татко пристъпи бавно и внимателно, като че ли се страхуваше, че може да падне. Тя протегна ръце и го прегърна; той я обгърна с ръце. И двамата мълчат. Смутен съм; може би трябва да изчезвам. Баща ми я целува по устните.

— Алиша, това е най-красивото място, което някога съм виждал. По-красиво е дори от Хаваите. Сега знам защо имаш това зелено око.

— А ти, Джак Младши, парижки художнико, какво мислиш?

— То е толкова красиво, колкото си и ти, Алиша. Това е твоят свят. Сигурно ти е трудно да го напускаш всеки ден.

— Наричам го „Рай“; и няма значение колко лоши могат да бъдат нещата отвън; знам, че винаги мога да дойда тук и да бъда щастлива сред цветята си.

— Знаеш ли, Алиша, в моето място в Кейп Мей и аз построих оранжерия от стари прозорци, но в нея има само разсад за ранни домати.

— Не знаех, че си живял в Кейп Мей, Джак.

О, Боже! Духът изскочи от бутилката. Тази оранжерия трябва съвсем да го е сбъркала. Отварям уста, за да оправя нещата, колкото мога, но татко клати глава и се подсмива.

— Никога не съм бил там, Алиша; но на мене ми харесва да си представя, че живея там; обичам да си измислям разни истории за себе си; места като това тук много помагат за такива неща. Може и да съм малко луд, не знам.

— В такъв случай и аз съм луда. Идвам тук и понякога си представям, че съм африканска кралица, която говори с цветята си; а понякога си въобразявам, че съм растение. Поемам слънчевите лъчи, пия влагата и чувствам как прониквам в земята. Цъфтя и разтварям венчелистче.

Господи, тези двамата са като брат и сестра! Алиша се вглежда в очите на татко и те се пренасят в някакъв друг, достъпен само за тях свят.

— Ще ми покажеш ли какво имаш тук, Алиша? Виждам някои растения за пръв път. А ако ми дадеш клончета, ще ти бъда много благодарен.

И те потъват в техния свят. Джак Младши е отново невидимият човек. Вървя след тях, слушам ги да говорят за присаждане, оформяне на листата и за коренища. Не ми е интересно, така че се връщам назад и сядам във всекидневната. Няма да им липсвам. Намирам куп списания и привършвам третото, когато те най-сетне излизат от оранжерията.

Татко носи мокро чувалче от зебло, напълнено с корени, стебла, листа и предполагам — семена, грудки и спори. Все още си говорят и се смеят.

— Джак Младши, съжаляваме, че те оставихме сам толкова време, но трябва да знаеш, че едва сме започнали. Баща ти е първият човек, с когото разговарям истински. Никой досега не се е интересувал от нещата, които имат значение за мен.

Татко стои със своето мокро чувалче от зебло, поглежда ме хитро, едновременно плах и сияещ от удоволствие.

— Алиша знае много неща, Джон. Растенията оживяват, когато тя заговори за тях: почти ги виждам да се движат, чувам ги как слушат.

— Джак Младши, сигурен ли си, че Джак е обикновен бял човек? Погледни тази кожа, погледни тези устни.

Татко се кикоти, премества чувалчето в другата си ръка.

— Ще ти кажа, Алиша, от петдесет години жена ми твърди, че в мен тече негърска кръв; освен това тя е сигурна, че съм луд, така че може и да си права.

Господи, по-добре да го изкарам оттук, преди да започне да удря с пръсти по африкански тъпани!

На вратата тя ни разцелува и двамата. Алиша шепне на ухото ми:

— Прав беше онази нощ, когато каза, че баща ти е човек, който лесно може да бъде обичан. Спомням си и втората част. Защо не ми дойдеш на гости; може би ще можеш да ме нарисуваш в моя „Рай“? Ще ти бъда добър модел.

Вземаме си довиждане. Вървя с омекнали колене по алеята и карам до къщи не съвсем по правилата — във всеки случай не и по магистралата. Татко е развълнуван от съдържанието на мокрото си чувалче и непрекъснато говори за своите корени, семена и спори.

На другия ден двамата с татко подреждаме работилничката му. Докато се трудим, той изявява желание да остави инструментите си на мен, когато умре.

— Но не припадай, Джони. Възнамерявам да работя още дълго време с тези инструменти; нищо голямо, само някои поправчици тук-там и играчки за новия си внук или внучка.

Телефонът звъни: едва го чувам оттук. Не знам колко дълго е звънял. Втурвам се през затревената площ през страничната врата и влизам в задната спалня. Вдигам слушалката, сядам на леглото и се опитвам да си поема дъх.

Чакам да чуя кой е. Предполагам, че е майка, но слушалката е няма, чува се само подсмърчане и дишане. Вероятно не е шега от някакъв непознат тип; сигурен съм, че е мама. Лежа по гръб и чакам. Мълчанието се нарушава от глас, слаб и задушен от ридания.

— Не мога да издържам вече, Джони. Предавам се; свършена съм.

Джоан! Сядам. Тя избухва в ридания.

— Какво има, Джоан? Какво става?

Тихото ридание и дълбокото дишане продължават, като че ли тя се опитва да си поеме дъх.

— Хайде, Джоан. Кажи ми какво става. Не може да бъде чак толкова лошо.

— Тя е изцяло твоя, Джони, и аз не се шегувам. Казах й, че никога повече няма да говоря с нея, и говоря сериозно! Никой не може дори да я харесва, да не говорим за обич. Казах й и това.

— Ако искаш, веднага ще дойда да я взема. За половин час ще бъда у вас.

— Не, тя може да остане. Ще й готвя, ще чистя, ще правя всичко необходимо, за да дам на татко малко шанс. Ще изпълня моята част, Джак, но ще нося запушалки в ушите. Не желая да слушам по цели дни да говори срещу всичко и всеки, когото обичам. Докато съм жива, няма да й кажа думичка. Говоря сериозно!

Това второ „говоря сериозно“ е единственото нещо, върху което мога да гадая. От дете винаги казва „говоря сериозно“ точно преди да се предаде. Дори собствените й деца знаят това.

— Виж какво, Джоан, ти обърка текста. Това са моите реплики. Ти си спокойната и разумната. Проваляш цялата пиеса. Ако не внимаваш, ще ни отнемат най-гледаното време за телевизионно предаване.

Изчаквам. Отново започва отчаяно да плаче. Когато говори, в риданията й се прокрадва кикот.

— Джак, няма да повярваш какво направи. Самата аз все още не мога да повярвам.

— Слушай, Джоан, не ме подлагай на изпит. Вярвам, че е способна да направи всичко: да отлъчи папата от църквата, да застреля президента, да угаси слънцето, да си отреже пръстите на краката, за да може да носи по-малък номер обувки. Ще повярвам на всичко. Хайде, кажи ми, какво е направила!

— Едва мога да говоря за това, Джак; толкова е тъжно и ме вбесява. Работех в градината, събирах листата и оправях затревената площ, защото майка непрекъснато мърмори колко разхвърляно е. Твърди, че не се грижим за дома си. Приемам, че сме мърлячи, но за да й угодя — а трябваше да знам вече, че това е невъзможно — работя в градината. Връщам се вкъщи и не я намирам. Накрая я откривам в спалнята ни. Прелиства нашите семейни албуми. Подът е покрит с накъсани снимки. Навеждам се да ги събера; повече от трийсет снимки са накъсани на парченца, Джак, на парченца! Честна дума, помислих си, че окончателно е превъртяла! Казва ми, че преглежда тези стари албуми и къса някои от снимките, които имаме с нея. „Този Марио винаги успява да ме хване в най-грозни пози. Искам да си спомняте за мен такава, каквато наистина съм, не като за някаква маймуна с кривогледи очи, отворена уста и изплезен език.“ Демонстрира всичко това: пъха пръсти в устата си, дърпа ушите си, събира очите, неща, които прави, когато иска да изглежда смешна. Джак, можех да я убия в този момент! Събрах парчетата от снимките ни. На тях тя е с децата като бебета или с теб, или с татко, или с мен. Накъсва ги само защото не изглежда като Елизабет Тейлър. Грабвам албума от ръцете й и й казвам всичко, което мисля за нея. Когато си помисля за нещата, които й наговорих, никога няма да мога да говоря с нея отново, дори и да искам. Ако има нещо да ми казва, може да изпраща съобщения по теб. Точно сега, всеки път, когато се приближи до мен, си запушвам ушите и я оставям сама.

— Помисли, приятел. Това означава, че трябва да слушам два пъти по толкова. Предлагам веднага да дойда и да я върна тук; това ще намали телефонните обаждания, може би ще спаси някого от нас от приют за бедни, а други — от лудницата.

Отново заплаква.

— Чувствам се ужасно, Джак. Възможно ли е някой да говори на седемдесетгодишна жена така, както аз на собствената ми майка? Сигурно полудявам.

— Скъпа моя, всички ние сме луди. Някой се опитва да ни втълпи това от години. Мисля си, че точно на тази седемдесетгодишна жена трябва да се говори по всички възможни начини, за които човек се сети; вероятно това е първото разумно нещо, станало с нея от години. Всъщност какво прави сега — варосва тавана или може би съблича дрехите си и ги стерилизира във фурната ти?

— Заключила се е в стаята си. Мислиш ли, че може да се нарани, Джак? Започвам да се безпокоя.

— „Никой не го е грижа дали съм жива или мъртва!“ Точен ли съм? Това е била последната й реплика, нали? Отстъпваш ли сега? Колкото до мен, мисля, че няма да се терзая от това.

— Е, аз не мога; отивам до стаята й, чукам на вратата и се извинявам. Няколко накъсани снимки не са чак толкова важни; точно сега тя има най-голяма нужда от нас. Толкова съжалявам за някои от нещата, които й казах; ужасна бях.

— Това е индианската ти кръв, която кипва от време на време, Джоан; вътре в себе си ти си чиста дивачка. Да оставим шегите настрана, мисля, че не трябва да се предаваш. Аз съм с тебе, каквото и да направиш. Иска ми се само и аз да имам куража да й кажа някои неща. Ако го направя, вероятно ще захвърля апарата си за кръвно, ще престана да вземам лекарства, ще се откажа от йогистките упражнения; може би дори ще престана да нося очила. Кой знае? Пак повтарям: не прави нищо против волята си.

— Не, вече съм добре. Няма защо да идваш. Ще се оправя. Ще отида да говоря с нея или поне ще опитам.

— Сигурна ли си, че искаш това?

— Не съм сигурна в нищо, Джони, с изключение на едно-единствено нещо, а то е, че понякога мога да бъда истинска кучка. Надявам се, че ще запомня това. Надявам се също, че ще умра и ще изгния, преди да се превърна в такова бреме за всички.

От това, че тя казва „кучка“, разбирам какво ужасно преживяване е било за нея случилото се.

Джоан успява да се овладее някак си и ние държим майка там още три дни. Отказва да се върне при „хипи“ психиатъра и когато той звъни, му тряска телефона.

Не можем да я държим дълго далеч от къщи. Сега твърди, че ако продължава да стои там, където не е желана и обичана, това ще я убие; предпочита да умре в собствения си дом. Заяви, че си е изплакала сълзите и сега очите й се изсушават. Джоан я заведе на очен лекар, защото мама се кълне, че ще ослепее. Той й дал капки и уверил сестра ми, че й няма нищо, но капките няма да й навредят. Сега тя постоянно прекъсва монолозите си, за да капне капки в очите си.

Прибирам я на следващия ден. Раните на татко от залежаването му са заздравели и сега той спи в задната спалня на мама. Тя казва, че след като и без това не я оставя на мира, няма причина да не спят заедно. Мисля си, че бедният човек заслужава малко утеха.

Опитвам се да им създам чувството, че са отново самостоятелни. Спя в спалнята откъм градината. Трябва да намеря начин да се измъкна и да си замина.

През следващата седмица мама определено се държи добре, поне пред мен. Татко с удоволствие се опитва да възстанови формата си. Сутрин започва да прави упражнения заедно с нея. Дори и след двата си сърдечни удара тя беше продължила с нейните „седни-стани“, ходене напред-назад и другите упражнения, които упорито прави през последните четирийсет години.

Дразни се, че татко започва да прави тези упражнения с неговия костюм за тичане за здраве и от опита му да имитира всяко нейно движение. Едва свършва с две сядания-ставания и започва с „лицевите си опори за възрастен човек“. Приема неспособността си да ги изпълнява добре като най-смешното нещо на света.

Докато прави упражненията си, аз приготвям закуската. Татко настоява да се присъединя към тях, но се боя, че това ще бъде твърде много. От девет до девет и половина всекидневната изглежда като гимнастически салон за възрастни хора. Мама отказва да бяга за здраве. Сега татко обикаля не само вътрешния двор, но и в задната градина. Тя заявява, че ще го напусне, ако започне да тича по улицата.

На седмия ден от връщането си вкъщи мама ме тегли в задната стая. Започва да плаче и ми заявява, че не може да продължава така повече.

— Опитах всичко, Джаки. Не искам да създавам неприятности, но знам, че ще получа още един удар, ако нещата продължават така.

Страхува се да остане сама с татко. Тревожи се от щурите му песни, от цветята му, от упражненията му, от бягането му за здраве, от опитите му да готви, от миниатюрното игрище за голф, от слънчевия часовник и дори от новата хранилка за птици.

— А сега виждаш, че започна да танцува във всекидневната на музиката от радиото. Той не е добре с главата, Джаки!

Трябва да призная, че когато танцува, облечен в един от странните си костюми и с тази брада, татко изглежда като сатир, слязъл направо от картина на Рубенс. Всеки път мама изпада в паника. Притиска ръце към устата си и гледа с уплашени очи. Той си въобразява, че тя е възхитена от изпълнението му. Напомня ми някои от онези хора, които танцуват, когато са пияни. Така е: татко е пиян, пиян от живота.

Майка настоява, че това е доказателство, още едно доказателство, за неговата ненормалност.

— Нито един човек на тази възраст не танцува сам; това не е естествено.

Премълчавам, въпреки че много ми се иска да й напомня колко се възхищава от стария Лорънс Уелк, когато той прави съвсем същото. Изслушвам я.

— Какво можем да направим, мамо? Искаш ли да живеете в отделни къщи? Вероятно ще можем да дадем под наем тази и с парите да наемем два малки апартамента. Не знам какво друго мога да предложа. Татко си е съвсем нормален; той просто се наслаждава на живота. Най-добрият специалист в тази област се занимава с него. Татко само се опитва да вземе максималното от малкото време, което му остава.

Трябваше да спра дотук.

— Честна дума, мамо, понякога си мисля, че като вдигаш такъв голям шум за нищо, ти се държиш налудничаво.

Това я кара да подскочи.

— Как, аз луда? Ти си с брада, живееш в Европа и държиш внуците ми далеч от мен. Знам, че обичаш баща си повече от мен и не те обвинявам; аз никога не съм била създадена да бъда майка, винаги съм правила грешки, колкото и да съм се старала да върша нещата, както трябва.

Плаче. Не ми позволява да се приближа до нея, непрекъснато ме отблъсква.

— Дори внуците ми ме мразят. Никога не ми се обаждат по телефона, нито идват да видят как съм. И аз знам защо. Ти и Джоан говорите против мен, вие тровите мозъците им!

Дори и тя разбира, че е прекалила с последното. Изчаквам, докато съм сигурен, че е свършила.

— Мамо, защо не останем двамата, а татко да отиде при Джоан? По този начин тя ще може да го наблюдава. Може и да си права; тези психиатри не могат да знаят всичко, а вие сте живели дълго време заедно. По този начин сърцето ти ще може да си почине. Няма да имаш неприятности и с Марио. Обещавам да не ти преча. Ще бъда само твоят главен готвач и мияч на бутилки.

Гледа ме втренчено, опитва се да разбере дали говоря сериозно. Не плаче.

— Мисля, че ще бъде по-добре да отида в хотел.

— И това е добра идея, мамо. Ти върви в хотел, а татко ще остане тук с мен.

Очаквала е да се разтревожа от предложението й.

— Не, Джаки, това ще струва цяло състояние. Там, където аз бих искала да отида, ще струва поне четирийсет долара на ден.

— Но, мамо, този е начинът, по който трябва да изхарчиш парите си. За това са парите: да правиш с тях каквото искаш. Ти няма да живееш вечно и имаш право да се поразвлечеш. Намери си удобна стая с изглед към океана. Можеш да си осигуриш и обслужване по стаите и напълно да се разтовариш и да отдъхнеш.

— О, не, нямам намерение да пилея по този начин малкото пари, които сме събрали! Човек никога не знае кога ще има нужда от тях, Джаки. Сигурна съм, че никой никога няма да се погрижи за мен. Никой не ме обича и никой не го е грижа, дали съм жива или мъртва, така че е по-добре да имам малко пари, за да се погрижа сама за себе си.

Това малко повторение на старата реч прави истинско чудо: тя се успокоява. Говорим си още малко; аз съм в напрежение и внимавам с познатите капани.

Накрая мама се съгласява татко да живее с Джоан, а тя да остане вкъщи. Каним се да отидем да правим слънчеви бани във вътрешния двор и се преструваме, че сме на презокеанско пътешествие. Тя се държи така, като че ли ми прави огромна услуга — услуга, наистина! Вероятно до края на първата седмица ще имам нужда от префронтална лоботомия и тройна усмирителна риза. Една-две седмици с мама в това състояние може да бъде точно онова, което не ми достига, за да прекрача границата на нормалното. Ние, художниците, по принцип сме известни като лабилни хора.

Отивам да позвъня на Джоан от телефонна кабина на ъгъла. Казвам й, че мама е съгласна татко да живее с нея.

— Сигурен ли си?

Предавам накратко разговора ни. Джоан иска да знае мнението на татко. Едва сега осъзнавам, че дори не съм го попитал. Знам, че той ще се радва на възможността да бъде с Джоан, Мерилен и Джон; да разговаря с Марио. Джоан все още не е убедена.

— Сигурен ли си в това?

— Мисля, че да, Джоан. Не мога да кажа, че е щастлива — нея нищо не може да я ощастливи. Тя няма да бъде щастлива и в най-луксозния хотел, дори и да не плаща нищо.

Последва дълга пауза.

— Джак, само след три-четири дни ще полудееш. Ще дойда да те видя и ще те намеря обесен на лимоновото дърво отзад. Може би мама е права, ти си луд.

— Виж какво, обещай ми нещо; обещай ми, че ще ме смъкнеш от въжето.

Джоан понижава глас:

— Слушай внимателно. Върви в стаята си, приготви си багажа, измъкни се през оградата и хвани самолета за Париж и накарай Врон да прати телеграма, че си загинал при самолетна катастрофа. Аз ще си взема пощенска кутия тук и ти можеш да ми пишеш от време на време под чуждо име. Обещавам, че няма да кажа на никого, дори и на Марио. Сбогом!

Прекъсва. Отново избирам номера й.

— Ало?

— Виж какво, Джоан.

— Кой говори, моля?

— Аз съм. Престани, Джоан. Аз съм големият брат Джак, Джони, Джаки, Джон Тремънт.

— Съжалявам, сбъркали сте номера; брат ми умря при самолетна катастрофа преди пет минути.

Отново прекъсва разговора.

Нямам монети от по двайсет и пет цента. Отивам до магазина, купувам бира за алибито си и се обаждам отново.

— По дяволите, Джоан, не прекъсвай отново; разхищавам семейното богатство в монети по двайсет и пет цента!

— Добре, Джони. Но да не си казал, че не съм ти дала възможност да се измъкнеш. Докато те смъквам от онова лимоново дърво, не ми хвърляй злобен поглед или нещо друго.

— Добре, смахнато човече, обещавам.

— И така, татко ще се приземи тук, а ти ще живееш с мама. О, мили Боже!

Решено е.

Джоан и Марио ще дойдат да го вземат. Аз ще обясня нещата на татко. Всичко ми изглежда много разумно.

Прибирам се вкъщи, отивам в спалнята към градината и се изтягам за няколко минути на леглото; отново обмислям всичко, търся слаби места. После отивам при мама и й казвам, че ще се обадя на Джоан и ще организирам нещата с нея. Трябваше да разбера от отговора й, че от това нищо няма да излезе.

— Разбира се, тя веднага ще се съгласи; още от дете се опитва да ми открадне баща ти.

Преструвам се, че не го е казала; нервна е, възбудена е. Влизам във всекидневната и говоря с татко. Мама върви по петите ми. Той е готов да направи всичко, което искаме.

Обаждам се на Джоан и повтаряме в основни линии разговора си. Двамата с нея се превръщаме в чудесни конспиратори.

Отивам в спалнята и изтеглям куфар от гардероба на татко; мама отново върви по петите ми. Господи, щом сложа дреха в него, тя я изважда! Накрая се предавам. Само да успеем да отведем татко далече от тази лудница. Тя слага разни неща в куфара; говори колко е по-горещо във Вали през деня и по-студено през нощта. Татко ще има нужда от тънки чорапи през деня и топла пижама през нощта. Настоява да дадем електрическото одеяло. Казвам й, че Джоан има, но тя не ми обръща внимание. Измъква и някакви вълнени одеяла от кедровата ракла. Докато свърши с багажа, човек може да си помисли, че татко ще изкачва Еверест без шерпи.

Отново обяснявам нещата на татко. Той проявява такова спокойствие, че не съм убеден дали разбира какво става. Иска само да бъде сигурен, че мама е съгласна с този план. Казвам му, че тя му е приготвила багажа. Той се усмихва и казва, че ще се радва да поиграе с Джон и Мерилен.

Сядаме и гледаме някакво глупаво предаване по телевизията. Мама не излиза от спалнята.

Когато човек живее със сърдечноболен, винаги се безпокои. Ставам и уж случайно отивам в спалнята.

Майка е на колене пред леглото. Куфарът е все още отворен, прелива от дрехи. Други дрехи и одеяла са проснати на леглото.

— Какво има, мамо; добре ли си?

Поглежда ме като някакъв непознат натрапник.

— Моля се на Бога, единственият приятел, който ми е останал, единственият, който мисли за мен.

Набожно обляга лице на края на леглото си и шепне нещо в покривката.

— А сега дори и съпругът ми след повече от петдесет години ме напуска.

Боже мой, честна дума, изкушението да я ритна в набожно издадения й задник е почти непреодолимо.

— Мамо, знаеш, че това не е истина. Така ти мислиш. Ти си тази, която не може да живее с татко и има нужда от почивка. Не забравяй това. Всички ние се опитваме да направим така, че да се чувстваш добре и щастлива. Той не те напуска; отива при Джоан за малко, за да можеш да си починеш.

Но тя не слуша. Може би приема съобщения директно от Бога, не знам, важното е, че не ме чува.

— Той не ме обича, никой от вас не ме обича. Той гори от нетърпение да си тръгне оттук. Ти беше свидетел. Веднага се съгласи; единственото, което иска, е да се махне от мен, където и да е.

— Това са глупости, мамо, и ти много добре знаеш това. Татко ще направи всичко, което кажеш. Той иска ти да бъдеш добре. Двамата с теб можем да си починем тук.

— Това е, което ти казваш. Ще бъде добре за него, но няма да бъде добре за мен. Аз ще бъда тук сама, а той ще бъде там със семейството на Джоан, ще се смее и ще си живее живота. Ще ме забрави след седмица. Ще видиш!

— Хайде, мамо, това е смешно. Аз ще бъда тук с тебе и ние ще си прекараме чудесно.

Помагам й да се изправи и тя сяда на края на леглото. Опитвам се да поставя някои от нещата в куфара. Ще имам нужда поне от три куфара, за да събера всички боклуци.

— Остави това, Джаки. Можеш да занесеш всичко там по-късно; той никога няма да се върне тук. Можеш да отнесеш всичките му неща там по-късно, някой друг път.

Това е моят шанс; затварям куфара, преди отново да промени решението си. Занасям го в предната стая и чакам Джоан. Сега мама няма да излезе от спалнята; бясна е на татко.

Той разбира какво става и отива при нея. Чувам я как плаче и прави сцена. След няколко минути татко се връща и застава на прага до телевизора.

— Оставам тук, Джони. Ти грешиш. Майка ти не иска да отивам. Обади се на Джоан и й кажи.

Добре, готов съм да върна дрехите му в гардероба и да се обадя на Джоан. Татко сяда на люлеещия се стол и се вторачва в телевизора; не мисля, че вижда много от това, което дават. Може дори отново да е в Кейп Мей.

Занасям куфара обратно в спалнята. Започвам да се чувствам като глупака във филм на братя Маркс. Срещам мама, тръгнала към всекидневната. Тя ми дава знак да се върна обратно. Главата й е изправена, в очите й има пламък и сълзи. Спирам и отстъпвам назад, тя върви пред мене.

— Да не си посмял да занесеш тези неща в моята спалня; той няма да стои в тази къща една минута повече, отколкото е нужно. Ако не желае да живее с мен, не е нужно да остава тук. И ако иска да се раздели с мен само защото съм болна и имам слабо сърце, нека да е така.

Отстъпвам пред нея с куфара в ръка и се връщам във всекидневната. Татко е пребледнял; като зашеметен е. Мама беснее.

— Спри се, мамо! Какво говориш? Какво, в името на Бога, се опитваш да ни кажеш?

Сега тя започва да плаче на глас, скрила лице в ръцете си. Седи на прага, облегната на вратата. Гледам я, не знам какво да кажа. После тя се обръща, бавно отива в спалнята и тръшва вратата след себе си. Пускам куфара на пода и сядам до татко. Обхванат съм от противоречиви чувства. Нещо дълбоко в мен започва да възприема всичко това като комедия. Може да е истерия, а може би наистина съм коравосърдечен негодник.

— Татко, вероятно тя наистина предпочита да отидеш при Джоан. Хайде, отпусни се, всичко ще се оправи, знаеш каква е мама.

Татко гледа втренчено; в очите му има сълзи. Повдига внимателно очилата си и мълчаливо избърсва очи.

За да се намирам на работа, да върша нещо, превключвам каналите, докато попадам на уестърн с Джон Уейн. Ако нещо изобщо може да ни успокои в този момент, то Джон Уейн с неговия мъжествен, напевен глас би трябвало да успее.

Седим пред телевизора и се преструваме, че гледаме; и двамата всъщност не сме тук. Вероятно това е едно от преимуществата на телевизията.

Петнайсетина минути по-късно колата на Джоан и Марио спира пред къщи.

Казвам им какво стана след последния ни разговор. Тя придърпва един стол и сяда близо до татко.

— Ти какво искаш, татко? Какво да направим, за да помогнем най-много?

Той започва да клати глава, опитва се да каже нещо, но не може. После навежда глава и се разплаква. Ръцете му лежат неподвижно на скута му. Джоан ме поглежда, навежда се към него и го прегръща. Притегля го по-близо до себе си и столът се залюлява напред. Той притиска чело към рамото й.

Тримата седим така, докато татко плаче. Марио стои пред затворената врата със скръстени ръце. След известно време баща ми се поуспокоява и може да говори. Казва, че единственото, което иска, е мама да е щастлива. Той ще направи всичко. Ужасно се безпокои, че тя се е затворила в спалнята, а той се страхува да отиде там. Напълно е вцепенен от беса й. Уплашено поглежда Джоан, мен, Марио, вратата на спалнята. Не знам колко дълго може да издържи на такъв стрес. Все още не е достатъчно силен. Самият аз не съм на себе си.

Джоан отива да говори с мама. Още не е отворила вратата, когато тя изскача с крясъци отвътре.

— Махайте го оттук, по дяволите! Не искам да го виждам! Той не ме обича, той винаги е обичал вас, децата, повече от мен. Махайте го оттук! Женени сме повече от петдесет години и сега когато съм болна, той иска да ме напусне.

Татко се изправя.

— Но, Бес, искам да кажа Бет, това не е вярно! Не искам да отивам никъде. Ще остана. Ще стоя тук с теб.

— Махай се оттук! Повръща ми се само като те гледам. Ти ме вбесяваш; от каква полза можеш да бъдеш за мен или за някого другиго.

Исусе, ако си тръгне оттук, е виновен, ако остане — пак е виновен! Мама няма равна на себе си по създаване на такива объркани ситуации. Тя все още ме държи с двойни възли, дълбоко врязани в душата ми, като тел, стегната около дърво, когато е било още малко. Те ми внушават чувство на вечна вина. Трудно е да се чувстваш виновен за нещо, което наистина си извършил, когато носиш вини като тези.

Споглеждаме се с Джоан. Какво да правим? Отново сме в плен на старата черна магия. Марио отива и се навежда над татко.

— Хайде, татко; да се качим в колата.

Обръща се към мен.

— Джак, вземи този куфар. Джоан, опитай се да поговориш с мама.

Сестра ми тръгва към мама.

— Успокой се, мамо. Правиш трагедии от нищо. Твоя беше идеята татко да ни погостува, за да останеш на спокойствие и да си починеш. Той ще се върне веднага щом и двамата се почувствате по-добре.

Но мама чува единствено себе си.

— Ти също! Мислех, че поне дъщеря ми ме обича. Сега ми крадеш съпруга! Знам какво си намислила; ще го отведеш в къщата си и ще му говориш, докато той изобщо се откаже да се върне тук.

До този момент Марио е успял да изведе татко през вратата на верандата. При последните думи той се опитва да се върне обратно. Тя се откъсва от Джоан и препречва пътя му.

— Да не си посмял да влезеш тук, Джон Тремънт! Когато излезеш през тази врата, ти излизаш от живота ми. Не те искам в тази къща!

Размахва заканително пръст. Татко се оглежда безпомощно.

После поглежда в очите мама. Стои така и дълго я гледа втренчено — поне така изглежда, но сигурно не повече от десетина секунди. Поклаща глава, обръща се и прекрачва прага. Марио му помага да пресече малката веранда и да слезе по трите стъпала.

Пресичат затревената площ, когато мама се втурва през вратата и надолу по стъпалата, следвана от Джоан. Сграбчва татко за ръката и започва да го тегли към къщи. Той не се съпротивлява, нито на нея, нито на Марио, който го държи от другата страна, по-точно крепи го. Татко като че ли е престанал да обръща внимание на това, което става около него. Мама пищи:

— Не ме оставяй, Джак! Исусе, Мария и Йосиф, помогнете ми; собствените ми деца отвличат съпруга ми! Някой да извика полиция! Божия майко, помогни ми! Отнемат ми съпруга!

Господи! Страхувам се, че някой от съседите ни наистина ще извика полиция. Но това е Калифорния; всички вероятно гледат през прозорците и се наслаждават на нашата малка драма; по-добра е от програмата на девети канал.

— Не им разрешавайте да ми го отнемат! Той е моят съпруг! Обичам го! Искам го тук, при мен!

Пада на колене в тревата. Татко я гледа втренчено без да каже нищо. Хващам другата му ръка.

— Хайде, татко, всичко е наред. Мама е превъзбудена; знаеш каква е.

Двамата с Марио му помагаме да се настани в колата. Осигурили са му легло. Отивам при майка, хващам я за ръката, за да й помогна да стане. Удря ме силно с лакът в стомаха. Отстъпвам назад. Оказва се учудващо силна.

— Хайде, мамо. Какво ще си помислят съседите?

Това стига до нея. Разрешава ми да й помогна да стане, после рязко освобождава ръката си. Марио дава на заден ход, обръща и те поемат по улицата. Джоан гледа назад и маха с ръка.

— Виж какво, мамо; остави татко да отиде там само за днес, докато се успокоиш. Правим това, за да бъде добре на всички, ще видиш. Хайде да се отпуснем и прекараме спокойна нощ без татко, а ако искаш, утре ще отида и ще го върна обратно.

Мама се откъсва рязко, бързо се качва по стъпалата и влиза вкъщи. Като я погледне човек как се движи, никога няма да повярва, че е прекарала инфаркт. Оставам на затревената площ, за да проверя дали не ни гледа някой, а също и да си поема дъх. Не виждам никого. Когато прекрачвам прага на всекидневната, виждам мама, седнала на стола си.

— Махай се и ти! Ако не си събереш нещата и не се махнеш оттук за десет минути, ще извикам полиция. Това е частна собственост и аз не те искам тук.

Изкушението да приема буквално думите й е огромно, но вместо да се втурна да изпълня изискванията й, демонстративно сядам на татковия стол. Опъвам ръце и крака, за да си създам илюзия за отпускане. Опитвам се да уточня дали в момента съм садист или мазохист, или и двете едновременно.

— Чудесно, мамо, задействай машинката и извикай ченгетата! Ще се постарая да обясня на някой полицай какъв точно е проблемът. Може би, докато го обяснявам, ще мога да си го изясня и на себе си. Хайде, грабвай телефона и викай полиция! Може би някой от тях ще може да ми обясни какво всъщност става в главата ти. Аз не мога да те разбера. Знаеш ли, ти трябва да отидеш утре при онзи психиатър. Имаш нужда от помощ!

Последва цяла минута тишина. Дори не я поглеждам. Не искам. Започва да реве.

— Сега ме наричаш луда. Ти крадеш съпруга ми, а аз съм лудата. Всички вие искате да ме видите мъртва. Ако бях умряла още при първия инфаркт, всички щяхме да бъдем по-щастливи. Ако не бе религията ми, бих посегнала на себе си!

Мисля за Делибро и въпроса му. Питам се, колко често е заплашвала по този начин, когато е искала да се наложи. Мама става и отива в задната стая. Твърде съм изтощен, за да се втурна след нея. Седя и се питам дали наистина ще се самоубие. Имали нещо в онази стая, с което да го извърши? Кой знае? Възможно е да има цианид, тротил, автомат „Стен“ — тя е толкова потайна, вечно крие нещо тук-там. После си мисля: „О, по дяволите! Тя е права; по-добре да е мъртва. Всички ние бихме се чувствали по-добре, особено татко. Ще си остана тук и ще се опитам да не мисля.“

Пускам телевизора на спортния канал и си вземам бира. Иска ми се да съм в костюма на татко за гледане на бейзболен мач и да държа в ръка бележника му за отбелязване на резултатите. Той знае много добре как да се разтоварва. За да бъда напълно честен, признавам, че след петнайсетина минути вече съм увлечен в играта. Добър мач е. Според мен това доказва, че човешките нерви имат граница, след която се включва самозащитният механизъм. Опитвам се да забравя за мама и нейните проблеми. След около час и половина, точно на единайсетия удар на топката, тя се появява на хоризонта. Отива първо до банята, после се изправя до мен.

— Не те е грижа, нали?

Поглеждам я, отпивам от бирата — третата ми бутилка.

— Разбира се, че ме е грижа, но ти не искаш да разговаряме. Смятам, че най-много ще си помогнеш, ако сама обмислиш всичко. Защо не погледаш телевизия и не се успокоиш.

Стои до мен, измерва ме с поглед отгоре надолу. Очаквам да се спусне върху мен със зъби и нокти, но тя бавно се отпуска на стола си.

— Мамо, какво ще кажеш за чаша бира или малко вино?

Тя занемява.

— Ти си пиян. Ти си точно като братята на баща ти. Вече започваш. Те се пропиха горе-долу на твоята възраст. Наблюдавам те внимателно. Един ден изпи три бутилки бира и две чаши вино; преброих ги. Това е, което пиеш вкъщи и за което знам; Господ знае с какво количество алкохол се наливаш по баровете. Всъщност ти вече си алкохолик.

Намествам се на стола си и се опитвам да се съсредоточа върху играта. Това е нещо ново. За пръв път някой ме нарича алкохолик и този някой е собствената ми майка. Ако тя ти е приятел, не ти трябват никакви врагове. Може би няма да бъда наречен така за последен път, но този е първият; нещо като отправна точка в живота ми.

— Е, мамо, не съм алкохолик, но тази е третата ми бира, ако решиш да ги броиш отсега нататък. Щом не искаш да пиеш, кажи; но те моля, без нравоучения.

Следва дълга пауза. Докато говорех, пропускам отбелязването на точка; пропускам дори повторението по телевизията.

— Ако ще ядеш храната ми и ще пиеш бирата ми, мога поне да пийна малко вино, преди да си ме докарал до просешка тояга с твоята лакомия.

Ето докъде стигаме с нея; отивам в кухнята и й наливам малко от онова долнокачествено, студено, сладко вино. Играя „Всички в семейството“ в къщата на майка си. С всеки изминат ден все повече заприличвам на Арчи Бънкър. В най-скоро време ще започна да наричам негрите „джигс“.

Питам от кухнята, дали иска сандвич със сирене. Няма отговор и решавам да направя и за двама ни. Ако тя откаже, ще изям и двата. Излизам от кухнята и ги сервирам. Нищо не казва, но отхапва от единия сандвич и отпива от виното си.

— Тази нощ ще спя сама в леглото си. Омъжена жена, преживяла какво ли не, сега съм принудена да спя сама.

Какво иска — аз да спя с нея? Обмислям отговора си; казвам си, че не е на себе си от безсилие и тревога.

— Но, мамо, ти се оплакваш, че татко ти досажда в леглото, че те буди и не можеш да си починеш. Ето ти възможност да се наспиш добре тази нощ.

Отговаря ми с красноречиво изсумтяване.

Цялата вечер протича по този начин. Гледаме известно време телевизия; тя си отваря устата само за да прави гадни забележки за всяко шоу и всички участници в него. Мълча си. Иска ми се да се прибера в спалнята си и да си почета нещо, но за нея това ще бъде жестока обида.

Преди да си легнем, мама се успокоява. Слава Богу, че непрекъснато се променя!

Усещам, че нещата ще се оправят; тя направи сцена, наложи се, сега може да се наслади на победата. Независимо от това решавам да спя в страничната спалня, в леглото със специалния матрак и кислородната бутилка. Все още съм малко разтревожен; тя съумява да изглежда толкова нещастна.

След новините в единайсет казвам, че си лягам. Никаква реакция. Отивам в стаята, събличам се, лягам в болничното легло и изтеглям страничните прегради. Експериментирам с кислородната маска и бутилката, за да разбера как се чувства човек, когато диша кислород. Вторачвам се известно време в Мария и Исус. Дишам през нос, поемам кислород и преповтарям мантрата си. Трябва да успокоя нервите си. Вероятно съм заспал, защото не си спомням да съм чул майка да се прибира в спалнята си. Спя, включен в кислородната бутилка, нося се безтегловно във въздуха, като при пътешествието на Жул Верн към Луната.

Събуждам се, поглеждам часовника си: два часа след полунощ. Чувам звука от телефона във всекидневната, докато мама набира някакъв номер.

Все още съм гроги; този кислород наистина действа. Махам маската и изключвам бутилката. На кого, по дяволите, звъни по това време? Може би телефонира на някого от братята си на Изток, може да е решила да живее с тях. Но, дявол да го вземе, на Източния бряг сега е едва пет часа сутринта.

Телефонът звъни повече от десет пъти, преди да отговори Джоан. Сигурен съм, че е изплашена до смърт.

— Джак, ти ли си? Всичко наред ли е?

В първия момент не отговаря; не е очаквала подобна реакция от Джоан. Готов съм да се намеся, но искам да чуя какво ще каже.

— Не, тук е само майка ти. Искам веднага да говоря с моя съпруг.

Пауза.

— Но, мамо, два часа през нощта е; татко спи. Не мога да го събудя. Едва заспа в състоянието, в което беше.

— Ти ме чу — искам да говоря с моя съпруг.

— Мамо, моля те! Защо не се обадиш през деня? За каквото и да се обаждаш, то едва ли е толкова важно, че да будим татко посред нощ. Добре ли си? Къде е Джак?

Последва изсумтяване.

— Опитваш се да забраниш на съпруга ми да говори с мен? Аз съм негова жена, не забравяй това. Аз съм омъжена за него повече от петдесет години и искам да говоря със съпруга си сега.

Тишина. Чудя се дали трябва да се намеся. Това е безумие. Намесва се Марио.

— Виж какво, мамо…

Той я нарича „мамо“ още преди женитбата си с Джоан.

— Хайде да бъдем разумни, а? Татко спи. Знаеш колко му е трудно да заспи, когато е разтревожен; нека си почине.

Само това липсваше.

— Махай се от телефона, ти, мръсен жабар! Остави ме да говоря с моята дъщеря!

Страшно ми се иска да видя лицето на Марио в този момент. Отново гласът на Джоан.

— Добре, майко. Марио отива да събуди татко. Надявам се, че знаеш какво правиш.

Настъпва дълга пауза. Чувам, че мама се опитва да се настрои за плач. По-лесно е да слушам по телефона, отколкото да подам глава от вратата и наистина да я чуя, че плаче; сякаш гледам предаване по телевизията. Следва ново суетене край телефона отсреща. Почти мога да видя татко без очила, по пижама и боси крака, стои прав и се взира в слушалката на телефона.

— Ало, Бес?

Гласът му звучи някак отдалече; като че ли държи слушалката поне на шейсет сантиметра от устата си. Мама истерично започва да крещи:

— Тук е Бет, Бет, спомняш ли си, жена ти?

Той реагира бавно и гласът му е по-ясен — трябва да са бутнали слушалката по-близо до устата му.

— О, здравей, Бес, искам да кажа Бет. Как си? Къде си?

— Не съм в Кейп Мей! Тук съм, у дома, в нашия дом, ето къде съм, в нашата къща, където трябваше да си и ти; ето къде съм.

Дълга пауза. После по линията се разнася толкова тих шепот, че едва го чувам. Този път причината не е в това, че държи телефонната слушалка далече от себе си.

— Искаш ли да се върна вкъщи, Бес? Ако искаш, ще се облека и веднага ще си дойда. Джоан и Марио ще ме докарат, сигурен съм. Идвам си веднага.

Ако мама сега му каже да си направи харакири, знам, че той ще прекара остатъка от нощта в търсене на подходящ нож.

Отново съм изкушен да кажа на мама да се маха, по дяволите, от телефона. Иска ми се да мога някак да утеша татко.

Добрият стар „Джейк“ е изчезнал; останал е само Джон, наричан Джак, човекът, работил петдесет години за нищо, отстъпвал пред всичко. Случило се е нещо ужасно.

Почти плача, докато слушам как го убеждава, че само тя го обича истински. Той непрекъснато повтаря, че си идва веднага вкъщи, да не се безпокои, тръгва, на път е вече; но тя продължава да сипе сол в отворена рана, отново и отново. И след като го смачква напълно, царствено му разрешава да си легне и да се върне сутринта. Рязко слага слушалката на място.

Изчаквам, докато мине край стаята ми. После телефонирам. Обажда се Джоан. Казвам й, че съм чул целия разговор. Джоан плаче.

— Трябваше да го видиш, Джак. Свиваше се като ударен при всяка дума; трепереше като куче, което е бито твърде често. Марио сега е с него, опитва се да го накара да си легне отново. Непрекъснато скача да си опакова багажа.

Никой от нас не може да открие нещо смешно в разигралата се сцена. Джоан казва, че ще опакова нещата на татко и ще го докара. Тревожи се, че няма да се сдържи и ще избухне срещу майка; предупреждава ме, че ще го остави и веднага ще си тръгне. Моли ме да поговоря с мама, да се опитам да разбера какво всъщност иска.

Приключваме разговора и си лягам. Включвам се отново към кислородната бутилка. Хиляди дяволи, може би ще се превърна в нещо като кислороден наркоман и ще се разхождам наоколо с кислородна бутилка на гръб. Минава много време, преди да заспя; чувам мама да ходи из стаята и да си мърмори.

На следващата сутрин се преструвам, че не знам нищо за среднощния телефонен разговор. Бодър съм. Може би спането с кислород е лек срещу склерозата. Обогатявайте с кислород мозъка си през нощта!

Мама сигурно не си е лягала поне до три часа след полунощ, тъй като се събужда едва в десет сутринта. Приготвям две богати закуски и ги сервирам във вътрешния двор.

Пуснал съм музика, масата е подредена, слънцето блести. Хубав ден е. Майка си е вдигнала косата нагоре — подготвила се е за предстоящата голяма сцена — срещата на насилствено разделените любящи съпрузи; облякла си е и новия пеньоар: безскрупулна флиртаджийка, готова за атака.

Трудно й е да реши как да реагира на първокласното обслужване. Старата й желязна воля е активизирана, все още е в плен на собствените си фантазии. Не й обръщам внимание; говоря за красивите цветя, за прекрасния ден; стоя си на палубата на луксозен лайнер и наливам чай за единствената и неповторима пътничка от първа класа. Внимавам да не показвам раздразнението си от думите й.

След закуска лежим на шезлонгите, стоплени от калифорнийското слънце. Измивам чиниите, сменям плочите и се връщам. Пуснал съм хавайска музика. Без риза съм: давам възможност на слънцето да проникне в мен, да ме прочисти. Чувствам се дълбоко отровен, замърсен до самата ми същност.

— Това е животът, Джаки. Не знам защо държиш да живееш на такова тъмно и мръсно място като Париж, с всички онези чужденци наоколо.

Мълча си. Това е стара тема.

— Прав си, Джаки. Имам нужда от време на време да се отпусна на слънце, да успокоя нервите си. Нямам нито минутка почивка, когато той е наоколо.

Изчаквам, задържам дъха си. Какво значи това?

— Вечерта телефонирах и помолих Джоан да докара баща ти днес, но сега не съм напълно сигурна дали искам точно това. Имам нужда от почивка, Джаки; никой не трябва да ме насилва да бъда болногледачка на толкова болен човек като него. Как е възможно да върша това след два инфаркта?

Вечер! Тя нарича два часа след полунощ „вечер“. Мълчаливо изчаквам.

— Джаки, може би ще трябва да позвъниш на Джоан да не го води. Кажи й да почака няколко дни. Още не съм готова да го приема. Ще си преуморя сърцето и ще се убия. Какво ще прави той тогава? Просто ще се наложи да поживее няколко дни без безплатната си болногледачка. Джоан и без това няма кой знае каква работа, няма да се преумори, ако се грижи за него.

— Добре, мамо.

Ставам бавно, внимавам да не променя настроението й и все пак бързам, надявам се да хвана Джоан, преди да е потеглила насам. Влизам и се обаждам на телефона.

— Отлага се, Джоан. Не тръгвайте. Печем се на слънце във вътрешния двор и сега тя не иска да бъде болногледачка; така че задръж татко.

Джоан дълго мълчи. После се смее, почти плаче, отново е на ръба на истерията.

— О, Джак, шегуваш ли се? Ако си измисляш, ще те убия.

— Честна дума, сега сме в такова настроение. Тя е Савската царица, която поема утринната си доза от добрия стар бог на слънцето Ра. Не знам докога ще продължи, но нека се възползваме. Сигурен съм, че ще можеш да обясниш всичко на татко. Няма да е лошо да му кажеш, че случилото се тази нощ е било само кошмар. Ако искаш, аз ще говоря с него.

— Не, ще се справя. Ще прекарам деня с него: ще седим и ще си говорим, ще направя каквото мога. Той е в ужасно състояние, щура се наоколо, вглежда се в нещата, без да ги вижда, непрекъснато ме пита кога ще тръгнем. Приготвила съм чантите, но той постоянно ги опипва. Мога да се погрижа за татко, но ще имаш ли нещо против да помолиш „царицата“ да не звъни отново в два часа след полунощ? Не издържам вече.

Връщам се да съобщя на мама, че всичко е уредено. Приема новината със затворени очи; продължавам играта. Отпускам се отново на шезлонга, много ми се иска да отида до Венеция и да порисувам. Не бива да изпускам такава подходяща светлина като тази. Не знам къде, по дяволите, е Били, но се надявам, че няма да се появи изневиделица точно сега; неговото присъствие само ще утежни нещата.

Следващите няколко дни минават добре. Мама не прави никакви опити да се свърже отново с татко. В момента не се интересува от него. От време на време дори разговаряме нормално. Една вечер я завеждам в „Ор Хаус“ — лоша идея! Следващия следобед я завеждам в „Уилямсбърг Ин“ — почти катастрофа! Сутринта на третия ден закусваме във френското кафене до плажа във Венеция. Убедена е, че едно възрастно хипи се осмелява да флиртува с нея и иска от мен да го прогоня.

По-късно следобед, докато спи в задната спалня, телефонирам на Делибро. Пита защо татко си е пропуснал часа. Опитвам се да му обясня какво се е случило, говоря за безумното поведение на мама; той слуша и мълчи.

— Всичко това е много лошо, господин Тремънт. Налага се наистина да видя отново баща ви, и то в най-скоро време. Този вид травма трябва да е влошило състоянието му. Неговото удоволствие от този живот е свързано много силно с одобрението на майка ви.

Прави пауза.

— Откровено казано, господин Тремънт, не знам какво можем да направим. Загрижен съм за майка ви, а тя е определено опасна за психическата стабилност на баща ви. И все пак не мисля, че можем да я вкараме в болница. Тя е така логична в своето безумие. Изключително трудна жена е, господин Тремънт.

Сто долара на час, за това „велико“ откритие! Разбирам с известно закъснение, че когато споменава за болница, той има предвид лудница. Господи, не е толкова сериозно, нали? Но поне мама не може да го заблуди.

Делибро ме пита възможно ли е да запазим нещата така известно време, да осигурим на татко мир и спокойствие в една атмосфера, наситена с обич, и да дадем на мама шанс да се поуспокои. Иска да знае дали Джоан може да води татко при нея поне веднъж на седмица. Моли ме да направя всичко, което зависи от мен да заведа мама отново при него.

След разговора с психиатъра, сядам и написвам дълго отлаганото писмо до жена си. Обещавам в писмото, а което е по-важно — обещавам на себе си, че ще се измъкна от всичко това следващата седмица или най-много след още една. За Бога, още колко ще продължи това? Всичко е толкова безнадеждно…

Два дни по-късно телефонират наши приятели, Бъд и Кам Уилкис. Канят ме у тях на барбекю, да си поговорим и хапнем на открито. Изкушен съм. Желанието ми е толкова силно, че казвам на майка. Отначало тя е изпълнена с негодувание, но после макар и с неохота, се съгласява да отида.

— И без това аз съм само тежест за всеки; върви се повесели с приятелите си, докато можеш; скоро ще остарееш и ще останеш сам като мен.

Обещавам да се върна към единайсет часа, за да гледаме заедно последното телевизионно шоу. Написвам телефонния номер на Уилкис и го оставям до телефона. Обаждам се после на Джоан и й казвам къде отивам. Сякаш моля за разрешение да отсъствам през нощта.

Уилкис имат хубава къща на хълм над Лос Анджелис. Имат и малък басейн с инсталация за затопляне на водата. Някога съм плувал гол в него съвсем сам през нощ с пълнолуние и луната се отразяваше във водата; беше почти като нощните ми плувания в реката край мелницата.

Бъд ме посреща с джин и тоник и ние започваме да наваксваме. Говорили сме си и преди, така че са в течение, но сега им казвам, че тази вечер предпочитам да не разговаряме на тази тема.

Седим във вътрешния двор, зареяли поглед над басейна, зад мен Бъд пече пилета на грил — това е истинската Калифорния. Когато телефонът иззвънява, усещам как се изправя косата ми; започвам да ставам параноик. Повтарям си, че се намирам в дома на Уилкис, това е техният телефон, търсят тях; трябва да се отпусна.

Кам казва, че ме търсят. Край на отпускането. Влизам във всекидневната и вземам телефонната слушалка. Джоан е. Очаквам най-лошото, но нямам представа какво точно разбирам под това.

— Джак, трябва да дойдеш веднага! Стана нещо с татко! Имаме нужда от теб веднага!

— Какво стана, Джоан?

— Моля те, побързай! Побързай, моля те! Не мога да говоря сега.

Започва да плаче. Не прекъсва, плаче.

— Добре, Джоан; тръгвам веднага! Ще бъда у вас след половин час.

Тя продължава да плаче. Чакам още една минута да не би да каже още нещо, после внимателно поставям слушалката. Започвам да треперя. Трябва да е нещо сериозно, щом Джоан плаче така. Питам се дали Марио е там. Чудя се дали татко е умрял, дали се е убил, или се е наранил. Искам да позвъня отново и да задам тези въпроси, но ми е трудно да се раздвижа, така съм се вцепенил, а знам, че трябва бързо да отида у тях.

Кам се приближава до мен. Държи питието ми в ръка и го поставя на масата до мен.

— Какво става, Джак? Бял си като платно. Какво се е случило, нещо с майка ти ли?

— Не, с татко. Не знам какво се е случило, но сестра ми Джоан има нужда от мен във Вали. Ужасно съжалявам, Кам, но не мога да остана; трябва веднага да тръгвам.

Вървя с усилие към вратата. Кам ме целува.

— Бъди внимателен, Джак; внимавай как шофираш!

Бъд идва с мен до колата, настоява той да ме закара. Но аз давам заден и потеглям. Не мисля, че проявявам грубост, просто умът ми не е тук. Толкова съм объркан, опитвам се да мисля за всички неща, които биха могли да се случат.

Няма голямо движение. Слънцето виси над планините и светлината е странна комбинация от синьо и червено.

След двайсет и пет минути спирам пред дома на Джоан. Мерилен ме чака на верандата. Тя се втурва към мен през затревената площ, като плаче. Обхваната е от истерия и ридае на глас. Не мисля, че ме е докосвала, откакто навърши десет години, но сега се хвърля в ръцете ми там, на полянката, под брезите.

— О, чичо Джак; ужасно е! Не мога да гледам. Толкова е ужасно!

Вървя и я влача през полянката. Вратата се отваря и на прага застава Джоан.

— Слава Богу, че си тук, Джак! Никога не съм се молила така в живота си; сигурна бях, че ще катастрофираш.

Мерилен отстъпва и Джоан се хваща за мен. Трепери цялата. Лицето й е на червени петна, а очите й са подути от плач.

— Какво има, Джоан? Какво става?

Следвам я във всекидневната. Мерилен върви отзад.

— Седни, Джак. Марио е с него. Засега е добре. Поседни малко.

Сядам до нея на канапето. Тя обгръща и двете ми ръце с нейните. Плаче малко, после започва.

— Ще се опитам да започна от самото начало.

През цялото време, докато вечеряхме беше много особен. Знаеш какъв беше по-рано. Като че ли забравя предназначението на нещата. Опита се да загребе граха от чинията с чашата си и заля всичко с кафе; после вдигне вилицата или лъжицата си, вторачва се в тях и ги обръща. Потопи си лицето в чинията и се опита да яде месото с уста като куче. Казах на децата да си отнесат чиниите във всекидневната; бедната Мерилен едва не припадна, Джон също не можеше да се храни. Седнах до него, за да му помогна, и му сложих салфетка на врата.

Джак, той имаше същия онзи празен, див поглед в очите! Част от него ме гледаше, като че ли съм непозната, враг; това те изпълва с ужас. В същото време знам, че той не е вече тук, при мен, че този човек вече не е татко. Нещо все още управляваше тялото му.

Марио седна от другата му страна и двамата с него се опитвахме да му говорим, да му внушим увереност, да го върнем обратно при нас. Но той само наблюдаваше устните ни и се вслушваше в звуците. Разреши ми да му помогна да вдигне чаша с малко кафе до устните си, но очите му бяха вторачени в мен все така празни.

Започнах да плача, Джак, не можах да се овладея. Жестоко е да го видиш как изпада в такова състояние, след като беше толкова добре.

От време на време идваше на себе си за минута или за секунди. Забелязваше, че прави нещо глупаво, например, тика лъжицата в масата или извива покривката, приглажда я с ръка и се оглежда дали сме забелязали. Ако не са очите му, човек не може да бъде сигурен дали не се шегува с нас.

Двамата с Марио решихме да му дадем валиум и да го сложим колкото е възможно по-скоро на легло. Ужасно е разтревожен за мама. Надявахме се, че ще се оправи отново. Не исках да ти звъня точно тогава и определено не исках мама да знае какво се е случило.

Въздиша тежко и си мисля, че ще се разплаче отново. Стискам ръцете й и тя стиска моите.

Непрекъснато се ослушва: ослушва се за Марио, ослушва се за татко. И двамата се ослушваме.

— Започвам да мия чинии след вечеря и Марио настанява татко на любимия му стол — от него може да наблюдава всичко и да гледа телевизия, ако иска. Това е столът на Марио. Той отива в гаража да работи нещо по колата. Опитваме се да забравим за случилото се. Пет минути по-късно виждам, че татко не е на стола. Изчезнал е. Решавам, че е отишъл в банята, и хуквам по коридора. Вратата на банята е отворена, но той не е там. Отивам в стаята на Джон. Мерилен и Джон са там, гледат телевизия, но татко не е при тях. Бързо надничам в стаята на Мерилен на връщане, но не виждам нищо.

Обхваща ме страх, Джак. Докато вървя по коридора, чувам шум в стаята на Мерилен. Влизам, вратата на гардероба е полуотворена. Поглеждам и виждам татко, свит в гардероба с гръб към мен. Дере свирепо роклите на Мерилен! Захапва подгъва на роклите й и ги разкъсва с ръце!

Честна дума, Джак, едва не припаднах! Влизам бавно и клякам до него. Татко обръща глава и ме поглежда като малко дете, което си е нацапало панталонките, или като куче, разкъсало чехъл. От устата му виси част от абитуриентската рокля на Мерилен, а ръцете му са пълни с парчета от тюл и от атлазената подплата. Разбирам, че той не знае коя съм; не мисля, че изобщо вече знае нещо.

Сега Джоан плаче на глас и отпуска глава над вплетените ни ръце.

— Джак, приближих се до него, за да му помогна да стане, и той бързо замахна с ръка! Удари ме с юмрук. Удари ме силно. Паднах назад и си ударих главата в леглото на Мерилен!

Господи! Какво да правя! Знам, че трябва да отида и да помогна на Марио, но още нямам сили да преживея всичко отново. Сядам там, а Джоан плаче, топлите й сълзи се стичат по сплетените ни пръсти.

Първо трябва да извикам Делибро; нуждаем се от помощ. В портмонето си имам домашния му адрес; даде ми го в случай на внезапно влошаване на състоянието. Ставам, оставям Джоан на канапето; в кухнята има стенен телефон.

Набирам номера му и ми отговаря обслужваща централа. Казвам им, че става въпрос за спешен случай и настоявам да ме свържат с него. Той е на прием. Казвам му какво се е случило. Пита ме дали мога да закарам татко до Перпечуъл; той ще дойде там. Връщам се при Джоан.

— Моля те, Джак, с Марио ще трябва да направите това. Става страшен, когато види мен или Мерилен.

Оставям Мерилен при Джоан и отивам отзад. Марио е на колене на пода пред гардероба; поглежда ме през рамо. Татко е клекнал с лице, притиснато в ъгъла на гардероба. Отпускам се до Марио.

— Джак, това не е той. Не мога да го измъкна оттам. Не се бори с мен както с Джоан, но когато се опитах да му пъхна валиума в устата, почти ме захапа. Много е силен за такъв дребен старец.

Марио тежи почти деветдесет килограма и може да се каже, че е само мускули. Промъквам се пред него и той става. Поглеждам го.

— Обадих се на психиатъра. Уредих среща с него в Перпечуъл; трябва някак да го закараме там.

— Ако успеем, това ще бъде голямо постижение, Джак, казвам ти.

Обръщам главата към татко.

— Здравей, татко, Джони е тук. Какво правиш там? Аз съм, Джони.

Не ми обръща внимание. Успял е да събуе една от обувките си и чорапът му е наполовина изхлузен от крака. Намокрил е панталоните си и урината попива в обувките на Мерилен и в дрехите, които е смъкнал долу от закачалките.

— Хайде, татко. Какво правиш там, търсиш ли нещо?

Пълна тишина.

— Марио, ще можем ли двамата с теб да го изтеглим оттам? Не мога да измисля нищо друго. Трябва да го закараме някак в Перпечуъл.

— Добре, Джак, да опитаме. Хвани го от едната страна, а аз от другата. Внимавай да не те ухапе и се пази — той има страхотен удар. Джоан има синина с размера на пъпеш.

Промушваме се от двете страни и се вмъкваме в гардероба, за да имаме по-стабилна опора. Татко се притиска още по-силно в ъгъла, но успяваме да го измъкнем. Не се съпротивлява, но се свива като таралеж. Носим го така свит надолу по коридора. Молим Джоан да излезе и слагаме татко да седне на стол. Може би „сядам“ не е точната дума; закрепваме го на стол.

— Марио, моля, разтвори тези таблетки валиум във вода.

Оставам с татко. Той е все още така свит. Не си отваря очите, не си маха ръцете от лицето. Палците му са в ушите, а показалците — над клепачите му, средните му пръсти са над носа му, а устните му са притиснати от безименните му пръсти и кутретата. Изглежда като някоя от онези бронзови фигурки с три маймунки, които се поставяха в миналото върху бюра: не гледай злото, не чувай злото, не говори със злото; само че татко е всички тези три маймунки, слети в едно.

Марио се връща с разтворения валиум. Той държи главата на татко, а аз се опитвам да разтворя с лъжицата устните му. Все едно, че се опитвам да нахраня мъртво птиче, когато вратът му е вече пречупен и храната отказва да отиде надолу. Държа носа на татко, за да преглътне. Почти съм сигурен, че успях да вкарам по-голяма част от валиума.

— Марио, аз ще стоя тук, а ти приготви колата с легло, за да го пренесем в нея.

Той излиза и аз сядам до татко. Наблюдавам го как постепенно се отпуска. Маха ръце от очите си и сяда. Но очите му са празни, лицето — също. Гледа втренчено в нищото. От време на време устните му потрепват, пръстите му се гърчат и играят с цепката на панталоните му.

Когато Марио се връща, го моля да намери чисто бельо и панталони. Преобличаме го; всичко минава без неприятности, подчинява се, не се бори с нас. Но в този момент Джоан надзърта през вратата. Когато я вижда, татко закрива отново лицето си с ръце и издърпва коленете си нагоре. Отпращам я с ръка. Галя го ласкаво по главата, докато отваря едното си око, после другото, поглежда към вратата, където беше Джоан. Смъква внимателно ръце от лицето си и отпуска крака.

Оставям татко с Марио и моля Джоан, Джон и Мерилен да стоят в кухнята, докато го сложим в колата. Връщам се в стаята при него. Изправяме го на крака, но той се е отпуснал съвсем. Докато вървим по коридора, краката му се влачат след нас — всъщност направо го носим. Влачим го до колата и с общи усилия го настаняваме на леглото. Татковите очи са втренчени нагоре; покривам го с одеяло. Джоан ми подава чанта с пижамата му. Марио сяда отпред и ние потегляме. Бях помолил Джоан да се обади на болницата и да им съобщи, че сме тръгнали. По време на цялото пътуване до болницата седя до татко. Той не се помръдва.

Когато се приближаваме до болницата, действието на валиума започва да отслабва. Първо започват да треперят устните му, после започва да размахва ръце и да се опитва да стане от леглото.

Докато стигнем до магистралата за Сан Диего лежа върху него, прегръщам го, опитвам се да го задържа на леглото. Марио непрекъснато поглежда назад и лицето му е посивяло от страх и шок. Той е от онези мъже, които трябва да се бръснат по два пъти на ден. Сега лицето му е покрито с гъста брада и изглежда като пребит. Не ми се мисли какво ще обясняваме на ченгетата, ако ни спрат.

Спираме до входа за „Бърза помощ“. Когато дежурните ме виждат как се боря с татко, тичат обратно за носилка с ремъци. Четиримата го изкарваме от колата върху носилката и закопчаваме ремъците. Делибро е тук, гледа втренчено, не може да повярва на очите си. И Чад е тук. Добре, че той е дежурен тази вечер. А може и Джоан да се е свързала с него.

Вкарват татко в едно от помещенията за бърза помощ; Чад започва изследванията си: кръв, урина, слюнка и т.н. Слагат го на системи. Вече поне не се бори. Делибро ме извиква настрана.

— Мили Боже! Какво се е случило? Изглеждаше така добре при последния ни разговор. Какво може да се е случило?

Опитвам се да разкажа всичко на Делибро за събитията от миналата седмица. Той слуша. Знае вече някои неща. Като че ли разказвам на някого първите серии от телевизионна драма, за да може да следи следващите; толкова реално ми се вижда всичко и на мен самия.

Гледа ме внимателно, за да разбере, дали не си съчинявам. Може би си въобразявам. Чувствам се виновен поне поради десет различни причини. Най-голяма вина изпитвам за това, което знам, че ще направя. Готов съм да избягам. Не искам да стоя повече тук.

— Той очевидно е реагирал остро на натиска, упражнен върху него от майка ви. Изглежда, се е върнал към предишното си състояние.

— Но какво може да бъде направено, докторе? Как можем да спрем този процес?

— Възможно е да се възстанови. Но е трудно да се прецени как ще се развият нещата при човек на неговата възраст. Твърде стар е за радикално лечение. Господин Тремънт, мисля, че трябва да изчакаме и да бъдем търпеливи.

Чад влиза точно в този момент. Изглежда толкова обезкуражен, колкото съм и аз.

— Сега спи. Резултатите от изследванията не са добри. Състоянието му трябва да е комбинация от психологични фактори и метаболизъм; трудно е да се разбере кое от тях задейства другото.

В основни линии, те не могат да му поставят диагноза и не знаят как да го лекуват.

Решават да го задържат в болницата за наблюдение и допълнителни изследвания. Влизам в стаята му тихо и го целувам по челото. Той спи дълбоко, дори хърка; по лицето и челото му има пот.

Вече знам, че си е отишъл. Върнат ни беше на този свят за кратко, но животът му с нас не се оказа достатъчно добър за него. И той си отиде при своя по-добър живот, далече от всички проблеми тук. Знам също, че ако се откаже от този живот по начина, по който беше направил това последния път, ще умре.

Какво ще стане тогава с другия му живот?

Двамата с Марио се връщаме у тях. Минава полунощ. Джоан ме подкрепя с малко кафе, за да ме държи буден, докато шофирам. Решаваме да кажа на мама само, че татко не се е почувствал добре и е в болницата за изследвания. Няма смисъл да й казваме точно какво е станало; и без това ще бъде достатъчно тежко.

Връщам се вкъщи малко след един часа. Тя все още дреме на стола си пред телевизора; цветни отблясъци от екрана играят по лицето й като светлини от коледна елха. Промъквам се тихо, изключвам звука и успявам да не я събудя. Господи, тя изглежда толкова самотна, толкова уязвима, толкова много напомня скъп, нежелан коледен подарък, който трябва да се преструваш, че харесваш, защото това се очаква от теб. Сядам на другия стол и се опитвам да мисля. Главата ми отказва да мисли, иска й се да изчезне. Заспивам. Събуждам се от разтърсването на мама.

— Джаки! Събуди се! Джаки, пиян ли си? Знаеш ли колко е часът?

Отварям очи и я поглеждам. Телевизорът все още работи. Поглеждам часовника, три след полунощ, най-опасният час за човешките същества. Хващам ръцете на майка.

— Седни, мамо, имам нещо да ти казвам.

Отстъпва назад и сяда на люлеещия се стол. И в този момент изпитах огромна скръб, жал и обич към нея, към татко, към всички нас, всички човешки същества, които трябва да преминават през шока на раждането, свирепостта на житейската борба и ужаса на умирането; и цялата ни борба с живота завършва с един неизбежен фатален край…

Така всъщност правеше мама — бореше се с живота така, както тя го виждаше. Как не съм разбрал това досега? Ставам и отивам при нея; обгръщам я с ръце, тя се притиска към мен.

— Той е мъртъв. Той умря, нали? Ето къде си бил. О, Небесна майчице, какво ще правя?

— Не, мамо, татко не е умрял, но е в болница. Стана му нещо, дори и лекарите още не знаят какво, но той е в същото състояние, в което беше и преди. Оставиха го в болницата за наблюдение и изследване.

Притискам я до себе си. Свива се и цялото й тяло се гърчи от ридания. Сигурно е ужасно да обичаш някого и да не можеш да покажеш любовта си.

Стоим така мълчаливи, притиснати един в друг. Учудващо е колко меко е тялото й в сравнение с впечатлението, което прави отстрани.

— Знаех си, че това ще се случи! Никой не го познава като мен! Никой не може да се грижи за него като мен.

Тя има нужда да мисли така. Господи, какво прави човек, когато не е създаден да бъде съпруга и майка, а цял живот е бил точно това! Какво може да направи! Тя заслужава голямо уважение, защото все пак си наложи да остане при нас. Някои хора не са достатъчно силни да направят това; те просто си отиват. Исусе, тя не е виновна! Всичко е резултат от неподходящата роля.

Държа я и я оставям да говори. За пръв път в живота си мога да я слушам, без да се дразня. Мога да я слушам като човек, който я обича, мога да я слушам по начина, по който винаги я слушаше татко. Сценарият й придобива смисъл, ако погледнеш на нещата през нейните очи. Има много фактически материал на разположение, с който да го подкрепи. В известен смисъл татко наистина е некадърен; той не знае как да се справя с този свят, с хората от този свят; той не би могъл да живее без нея. Джоан и аз, всичките й внуци, не показваме достатъчно уважение и обич към нея. Това е един от проблемите на мама, тя не знае как да спечели любовта на хората, точно както не умее да покаже обичта си към тях. Тя наистина няма нищо, заради което да си заслужава да живее по-нататък; само за татко има значение дали тя е жива или мъртва.

Ужасно е, тези неща не могат да се оспорят. Слушам и тя говори. Стоим така, докато се изчерпва. Гледам с невиждащ поглед цветните картини по екрана на телевизора, опитвам се да слушам неща, които трябваше да чуя много отдавна.

Четири часът е, когато най-сетне помагам на мама да си легне. Давам й десет милиграма валиум. Седя до леглото и й държа ръката, докато заспи. После отивам до средната стая и лягам на болничното легло там.

Следващите седмици бяха истински ад. На четвъртия ден от болницата заявяват, че не могат да задържат татко. Знам, че са прави; не споря и не се боря с тях. Бях се опитал да го гледам; не се справих. Двамата с Джоан стигаме до съгласие да изберем някой добър дом за хронично болни. Не може да остане в болницата, не може да бъде и при майка.

Мама е относително пасивна. Мърмори на тема „дома за бедни“, обвинява ни, че изоставяме собствения си баща — старата история — но не мисля, че си вярва.

Чувствам се виновен. Аз знам, че го изоставям. Може би, ако положа усилия, ще мога да го върна обратно. Но се питам какво ще правим с него, ако или когато той евентуално се върне отново при нас. Превърнал се е в бреме за всеки от нас. В този свят няма повече място за него.

Опитваме отново Котидж Вила, но там не могат да поемат храненето му и само след пет дни го връщат отново в болницата. Дори и Алиша не може да помогне.

Когато го изписват от болницата за втори път, имаме късмет да му намерим стая в оздравителен дом близо до къщата ни. Малък е — само с трийсет легла, но е по-добър от Котидж Вила. Мама се чувства по-добре при мисълта, че е толкова близо. Може да отива там пеша, когато й се прииска.

Доктор Чад се съгласява да го наблюдава. Нещата се нареждат добре. Джоан настоява да се върна в Париж при Врон и Джаки. Не се противопоставям повече. Освен това Джоан наема и медицинска сестра, която да ходи при мама два пъти седмично, и самата тя ще я посещава два пъти седмично. Това е най-доброто.

Състоянието на татко не се подобрява. Не разпознава никого от нас. Не се контролира; не може да се храни сам. Очите му имат същия безумен израз. Отишъл си е, вероятно завинаги. Надявам се само, че е щастлив там, в Кейп Мей или където и да е сега.

Били помага много през тези дни. Прекарва времето си с мама и се опитва да направи всичко, което може; но не и да ходи при татко — това вече е прекалено за него.

Ще се върне с мен във Франция. Съгласявам се да му платя обратния път. Ще пресечем страната с кола и ще се опитаме да попаднем на анулиран чартърен полет или резервен полет. Не ми се иска да се възползвам от предложението на Джоан да ми плати обратния път. Те не са по-богати от нас.

Телефонирам на АЛА КОН. Отговарят ми, че за следващия ден имат подготвени за път четири коли, можем да отидем и да си изберем една от тях. И друг път съм карал коли за тях, имат името ми в картотеката си.

Отивам с колата на мама да се сбогувам с Марти. Моля я да телефонира веднъж седмично на мама и да не посещава татко. Прекалено потискащо е за нейното състояние.

Тази нощ Били спи в спалнята към градината, аз оставам в болничното легло. Много ми е трудно да накарам майка да си легне. Тя непрекъснато броди из къщата…

Мисли, че не трябва да я напускам, страх я е да остане сама. От друга страна, разбира, че повече не мога да остана. Не знам дали е продължила да броди из къщата след два часа сутринта, защото заспивам.